We were speeding together down the dark avenues, but besides of the stardom All we got was blues.

Ашър отново плъзна пръсти по красивия пурпурен отпечатък върху бледата кожа на Виктор. Колко много въздействаха за външния вид всички фактори в живота на човек.
Трябва да излизаш повече на слънце. – отбеляза все още разсеяно Ашър, който всъщност се бе сдобил с матовия си тен единствено благодарение на спортуването. То реално не беше истинския му интерес, не представляваше нещо жизнено важно за него, но беше полезно занимание и се отразяваше добре на здравето и фигурата му. Момчето се харесваше достатъчно като се погледне в огледалото и за него беше важно да си задържи това самочувствие.
Преди да е чул тросването на Виктор по адрес на коментара му, тъмнокосият уви ръка около врата му и го придърпа за целувка. Беше си глътнал дъвката малко по-рано, но вкусът на диня все още преобладаваше и донякъде бе оцветила езика му. Сега сподели този сладък вкус с червенокосия и дори не му се искаше да спира, въпреки че кръвта му ставаше все по-гореща и чувстваше стягането в панталона си още по-осезаемо.
Едва отдели лицето си от чуждото. Хормоните блъскаха по всички стени на мозъка му, сякаш едновременно участваха в луд маратон.
Ще имаш този шанс довечера. – прошепна в чуждите устни и премина по тях с върха на показалеца си.
Чу стъпки на възрастен, тежки и запъхтени, приближаващи вратата на кабинета. Някак си усети как кръвта на Виктор замръзна, защото лицето му бързо изгуби приятния си руж и пребледня. Хладнокръвието на Ашър за пореден път спасяваше положението. Съвсем спокойно оправи ризката на червенокосия и закри отново рамото му. Пурпурният отпечатък, който остави със зъбите си там, мигом се скри от погледа му, но не и от съзнанието му. Беше си запечатал там цялостния образ.
- Здравейте г-жо Нийлбридж. - успя да се извърне към вратата съвсем навреме и веднага поздрави ведро забързаната учителка по биология.
- О, Ашър.. Кой е това с теб? - жената постави очилата обратно върху лицето си и се наклони, за да види кой се спотайваше зад него. - Виктор? Боже момчета, почти ми изкарахте ангелите. Какво правите тук извън часа?
- Трябваше ни по-тихо място за учене, а библиотеката беше пълна. По-скоро имам едно домашно, с което не успях да се справя, та помолих Виктор да ми удари едно рамо. - тъмнокосият си лепна типичната чаровна усмивка и постави ръка на рамото на съученика си, макар и без да отпуска тежестта си върху него.
Бе изумително добър в импровизациите, но това бе съвсем очаквано за някой, прекарал детството си по кастинги и в подготовка за различни роли. Беше привикнал да репетира още в главата си как да разиграва различни сценарии. За добро или лошо реално му се отдаваше и сигурно би стигнал по-далеч от баща си, ако не бе отказал напълно от актьорската кариера. Не че съвсем изключваше някога пак да участва в някоя продукция, но по-скоро искаше да режисира такава. Искаше сам да изгради света, основите, да е невидимият за зрителя водач, човекът с конците зад кулисите на кукления театър.
- И слаба богу, че сте дошли да учите. За миг си помислих, че си дошъл тук с някое момиче... Но ти не си като онези безсрамници. Опазил ни бог!
Ашър сдържа смеха си, но хвърли един скришен поглед на Виктор, или по-скоро закритото му вече рамо и добре пригладената риза. Наистина бяха добри в това...измъкване. Или беше толкова лесно, защото бяха момчета. Винаги можеха да кажат, че си пишат домашното и така нататък.
- Довиждане, г-жо. - и двамата с изнизаха един след друг от кабинета.
- Чакай ме до лавката на спирката зад училище. - прошепна бързо на Виктор, преди да изчезне надолу по коридора.

Вкусният аромат се разля в устата му и Виктор постави едната си ръка на кръста на Ашър, стисвайки едва здравата и опъната кожа. Измънка между целувката и почти му се прииска да се отдели от другия и да го зашлеви, за дето взимаше цялото му внимание и убиваше всяка мисъл. Едновременно се впечатляваше, но в същото време и дразнеше. Тъмнокосият му бе пратен, за да наруши комфорта му и да разбута иначе прилежния му график. Дори докато си дописваше домашните, не можеше да игнорира мислите си за Ашър. Бе влязъл като вирус в кръвта му и сега му бе топло, сякаш имаше температура.

Едва дочака да чуе отговора на желанието си преди миг. Влажните му устни искаха да вкусят още от другия, но всичките му желания се изпариха, както и разумна дейност - за щастие, тъмнокосият явно добре се справяше с това. И на Виктор не му се наложи да мисли. Той нямаше достатъчно опит в живия живот, имаше още много какво да учи.

За момента единствената мисъл в главата му бе свързана с желанието да върне устата си върху чуждата. Не можа да мисли и за нищо друго по пътя към лафката.

Както и часът по биологията, която толкова обичаше, но днес не му бе до нея дори да не бе в стила му да отбягва отговорностите. Покрай Ашър ставаше доста безрасъден.


- Еха ... - възкликна Виктор, оставайки без думи, когато излязоха от асансьора и влязоха в апартамента.

Не бе нищо особено, но всичко беше толкова ново, че нямаше избор освен да остане с отворена широко уста.

- Сам ли живееш тук?! - попита, но след като поогледа, забеляза закачени якета на порт мантото, които му се сториха не в стила на Ашър, затова последващият отговор не не бе учудващ.

Помисли си колко страхотно би било, ако можеше да не живее с родителите си, но познаваше добре и неизбежността. Трябваше да започне работа и да се изнесе, за да се получи. Ако изобщо и се получеше. Наемите сигурно бяха безумни. Понякога съжаляваше, че му бяха дали шанса да учи в елитното училище. Би избрал друго, ако щяха да се карат по-малко, но пък така нямаше да срещне Ашър.

- Леле! - възкликна още веднъж, когато се приближи до панорамния прозорец и буквално залепи главата си там.

Успя да се почувства на спокойствие като дете, видяло нещо уникално, защото именно такава бе гледката на големия град.

- Малко е страшничко - допълни след малко, поглеждайки надолу.

Не запомни кой етаж бе натиснал Ашър, но му се струваше безумно високо. Толкова, че получи илюзията, че ще падне, затова се отдели от леглото и остави раницата си на пода, осъзнавайки, че му тежеше достатъчно вече, за да я разкара.

- Защо сме тук, всъщност? За да се натискаме на спокойствие!? - попита и поприсви вежди, докато изучаваше лицето на другия.

Даде си сметка, че не бе имал много време да го огледа през последните седмици, защото или му бе неудобно да го зяпа, или бяха заети именно с натискането.

- Красив си - даде оценка на малкото си проучване, докато за кратко погледът му обходи чертите на лицето на Ашър.

Ашър се оказа досадно придърпан от нечия мазна ръка точно преди да излезе от училището. Дори не се усети с каква бързина крачеше към изхода, защото нетърпението да прекара вечерта с Виктор го изтезаваше през остатъка от деня. Колко жалко, че бяха в различни паралелки и нямаха чак толкова много общи часове, освен основните за всички. Днес отново му се наложи да пропусне клуба по ботаника, защото наближаваше сериозен мач, а месецът беше към края си.
- Хей, къде се загуби? Забрави да ме вземеш днес! Знаеш ли колко те чакахме с Мелани?
Младежът премигна насреща си, докато зацепи, че Мариса му четеше конско. Само това му липсваше, вече започваше да я счита за прекалено голяма лепка. Всеизвестно бе, че никой не си падаше по лепките.
- Не съм. Обадих се на домашния ти телефон и баба ти вдигна. Казах ѝ да ти предаде, че не мога да те закарам днес. Мелани ми каза, че няма никакъв проблем, не хванахте ли училищния автобус?
- А защо няма да ме караш? Не сме се разбирали така!
Почти извъртя очи. Кога сладката тригодишна Мариска бе израснала в това снобско същество, сам не знаеше.
- Колата ми е на ремонт. - смотолеви нещо, след което да престане с въпросите си - Освен това не мисля, че ми е сред задълженията. Извинявай, ама трябва да вървя. Чао. - вече напълно разсеян, Ашър се освободи от ръката ѝ и отново забърза крачка, защото му се стори, че преди вече минута видя червенокоското си да се запътва към уреченото място. Беше забравил колко неприятно мазен крем ползваха момичетата в това училище.
***
Най-сетне успя да си отдъхне. Тренировките, учителите, всичките му съученици, които уж му се пишеха приятели... След запознанството му с Виктор се бе отпуснал прекалено и сега фалшът в хората от обкръжението му направо му избождаше очите. Не беше толкова лесно да се преструва, колкото допреди това. Не че имаше много за какво да се оправдава, но спазваше същия онзи имидж, който родителите му повеляваха да спазва, за да го пуснат да учи чак тук, толкова “далеч” от надзора им. Полетът от Денвър до Лос Анджелис беше само три часа, но за семейство Маверик Ашър бе отишъл на другия край на планетата Земя.
Тази договорка, която с триста зора бе направил с родата си, само и само да се отдели на друго място и да подиша по-различен въздух, беше жизненоважна за момчето. В съзнанието му трябваше да я спазва, като че беше на живот и смърт. За нищо на света не искаше да го депортират обратно “у дома”, а те имаха цялата власт на света да го сторят.
Ашър се просна на канапето в големия хол с панорамния прозорец и въздъхна тежко. Това място бе единственото, на което му бяха позволили да се нанесе, дори в това не му бе оставен избор. Приятел на баща му притежаваше тази сграда и горната половина от нея бе нещо като общежития на богати деца. Повечето всъщност бяха студенти, той и Рик бяха най-младите обитатели.
- Гледката си я бива, а. - промърмори с лека прозявка и реши, че май ще е добра идея да си направи кафе. Не, реално погледнато идеята беше ужасна, но този ден го беше изморил повече от очакваното. Когато мина покрай Виктор и получи кратката му словесна нападка, тъмнокосият сбърчи вежди. Отново не го разбираше откъде ги вади тези размисли. Всъщност, не че не можеше да го разбере, просто никога не знаеше какво да очаква, че ще излезе измежду вкусните му устни. Остана около минута-две на мястото си, докато Виктор го оглеждаше като някой музеен експонат.
- Който за каквото си мисли. - отговори умно и сви рамене, запътвайки се към кафемашината.
Вкъщи му бе забранявано да се дъни с кофеин, но тук поне имаше този лукс. За нищо не би заменил малкото си извоювана свобода.
Широкото долнище на анцуга му все се изхлузваше достатъчно, за да оголи част от плочките на корема му и ластика на марковите боксери Калвин Клайн. Тъй като много го мързеше, набързо бе съблякъл модерните дънките и тениската, с които беше на училище и просто си навлече първото най-удобно нещо, което видя в гардероба. Отгоре беше само с някакъв почти дядовски бял потник, но в момента не го вълнуваше как изглежда.
- Даже знаеш ли какво... - поде, докато наместваше филтъра за кафе в машината - Няма да те доближа отново, докато не отговориш на въпроса ми от снощи. - довърши си мисълта и се опря на мраморния бар-плот, придавайки си умишлена важност и господство над ситуацията.

Виктор врътна очи, когато чу чуждите думи. Завъртя се за кратко отново към прозореца и на устните му пробяга усмивка, която обаче бързо се стопи, когато чу краткото предупреждение на Ашър.

- Аз ли!? - почудата по лицето му не закъсня.

Ашър може би бе забравил, но и той не бе отговорил на неговия въпрос.

- Ами ти? - напомни му, обръщайки се обратно, за да си признае, че макар не в негов стил, раздърпаният вид на Ашър бе доста внушителен.

А може би просто му харесваше да го гледа, както и да го дразни.

- Моят отговор зависи от твоя. Защото не искам да съм нечие трето колело - изрече по-скоро опасенията си, отколкото обвиненията си.

Не че не го правеше до някъде, не се бе отдръпнал от тъмнокосия нито веднъж, но намери кратка вратичка да се позабавлява и да научи нещо ново. Би могъл да спре с това още сега и да си върви. Щеше да се справи с пътя обратно и щеше да забрави за вкусните устни с аромат на диня. Логиката му се бе объркала и донякъде всяко решение извън нея не носеше никакъв логически смисъл. Ашър му бе особено нелогичен, но именно така работеха емоциите. Далеч не бяха логични. Ако бяха, навярно би било далеч по-лесно.

Ашър вдиша дълбоко в опит да влее повече кислород в мозъка си. Имаше силното усещане, че или той забравяше бавно и в момента беше полу-заспал, или Виктор просто знаеше нещо, което не му беше известно и с което очевидно отказваше да го проследи. Предполагаше ли се то него да знае за какво му говори радиото?
- Трето колело.. - промърмори част от чуждите думи и веждите му бавно се заиздигаха нагоре в някакво непонятно изумление.
За самия него всичко това, най-вече крачката, която опитваше да направи към друг човек, представляваше прекалено голяма новост, за да знае точно какво се предполага да покрива. Кой знае, може би имаше някакво допълнително изискване, за което някой трябваше да го светне.
- Чакай... За Мариса ли става дума пак? - ококори се и премигна няколко пъти, когато момчето му отговори троснато, че става дума точно за Мариса.
- Не, не ходя с нея. - отбеляза кратко и ясно, макар сега като разбираше вече чуждия въпрос, да му се беше сторил дори по-нелеп отпреди.
Кафеварката записука и Ашър я изключи с едно натискане. Изпита някакво леко раздразнение и дори не знаеше за какво. Почти когато отнякъде ти замирише на нещо гадно, но не можеш да намериш източника.
Чашата кафе помогна още от сега с наситения си мирис и приятна кафеникава пяна.
- Твой ред е. - подсети червенокосия с малко по-твърд и обран тон отпреди малко. Може би му личеше, че го хвана нервата. Реално чуждото държание го наведе на една неприятна, макар и малка вероятност, която трябваше да отхвърли веднага от съзнанието си. В противен случай вече би се ядосал. Едва ли щеше да се окаже вярно, но семето на съмнение сега бе посято и в неговата тиква. Обърна гръб на червенокосия за момент и си намери пепелника, за да си запали една цигара.

Успокои се. Усети как спря да му тежи, каквото и да е било, защото искаше да чуе точно това. Ако не го бе чул ... може би просто щеше да си тръгне наистина, защото тази игра не смяташе да я играе вечно.

- Да - отвърна след малко.

За самия него също всичко това бе ново, но по-скоро вярваше, че Ашър бе минал през цялата пътека. Тази мисъл също го успокояваше до някъде. Не че би било особено страшно и двамата да научат нещо ново ...

- Искам да сме повече от приятели - не беше толкова уточнително изречение, колкото искаше да го чуе - той самият, но и Ашър. - Харесвам те - усети как бузите му почервеняха, но осъзна, че бе лишил ситуацията от цялата й красота.

Можеше да се доближи до Ашър и да предизвика вниманието му, да го вземе само за него, но вече го беше казал. Крачките му напред го отведоха по близо до другия и пръстите му докоснаха чуждото рамо преди Ашър да се обърне. Открадна му незапалената цигара, която бе лапнал. И постави устните си на чуждите. Само ги докоснаха, но и за кратко моментът му се услади. Беше едновременно вълнуващо и страшно колко много му беше казал, но пожела да е ясен. Обичаше да си казва, каквото имаше за казване, когато си заслужаваше.

Измежду устните на тъмнокосия се откъсна въздишка едновременно от доза облекчение, че най-сетне нещо се бе изяснило и за двамата, примесена с все още наличното раздразнение. Не можа да отрече, поне пред себе си, че червенокосия бе предпочел да игнорира напълно купчината с доказателства за това дали Ашър бе сериозен към него.
Първо на първо, не той беше онзи, който реши от нищото да му постави пълен бан и да го игнорира. Ашър беше онзи, който го преследваше постоянно без да се откаже. Ако си бе поставил за цел единствено да го използва като играчка, за какво му беше да преминава през всичко това? Нали можеше да прекара цялото си време с Мариса... Дори не искаше да започва отново с темата “Мариса”. Раздразнението му беше породено от това колко пъти вече Виктор изричаше нейното име. Толкова многократно, че ако считаше рижавела за добър лъжец, би си помислил, че всъщност си пада по Мариса, а не по него. Поне това би обяснило защо все тя му беше в устата, вместо нещо друго.
Маверик погледна към цигарата си и си я присвои обратно след кратката целувка, която единствено можа да го подразни още повече, макар и също по други параграфи.
Запали я и си дръпна, издишвайки дима през двете си ноздри, както често правеше по навик.
- Виктор, - произнесе името му, за да отбележи една хитра точка в своето поле още преди мача да е започнал - не съм те чувал да изричаш името ми нито веднъж. - каза с нетипично изискващ тон, който ужким имаше за цел да замаскира реалното му раздразнение. Младежът скръсти ръце и продължи да пуши от цигарата си, опрял гръб на плота зад себе си. - Спомена го веднъж на майка ти, но това не се брои.
В интерес на истината Ашър многократно го беше викал по име, дори си правеше труда да поправи някой, който се осмелеше да сгреши или неглижира името на Виктор. Досега не му беше правило особено впечатление, че другият не се обръщаше към него по име, или поне това се случваше изключително рядко. Сигурно беше нелепо, ала в момента цялото му същество се чувстваше обидено от този факт. Не, не беше нелепо.
Още когато Ашър пристъпи към Виктор и завърза разговор лично с него за първи път, вече знаеше името му.
- Искам да го чуя. - каза все така без да отмества очи от чуждите.

Виктор се прокашля от цигарения дим, който успя да го задави. Не прецени кога да вдиша и това му изигра лоша шега. Всъщност, червенокосият не разбираше много неща. Някой трябваше да му ги каже, за да заработят в мозъка му, защото преди всичко в него има прекалено много мисли, които трудно се разсейваха, когато по-скоро станеше дума за човешки отношение. Виктор по принцип се бе оставил по течението в това отношение, но в момента то бе малко по-бурно от очакваното. Също не можа да прецени дали забележката на Ашър бе напълно вярна, тъй като не помнеше. Трябваше да си признае, че единствено си спомняше чуждите думи и в някакви моменти единствено чуваше тях в главата си, за да обръща внимание на какво прави и какво не ...

- Така ли? - изискването на другия го накара да се замисли какво чувстваше ...

Когато чуе името си измежду устните му. Знаеше, че му харесва, защото сякаш стоеше напълно естествено и ... му харесваше. Особено в кратките им, но интимни моменти, в които името му сякаш бе много повече усещане, отколкото просто име ...

- Ами? - прочисти гърло и направи крачка встрани, накъдето не бягаше дима. - Извинявай ... Ашър - изрече след малко и сърцето му затуптя от вина, която му се струваше ненужна, но не можа да я спре.

Ашър не успя да прецени какво точно почувства, когато изпълни каприза му. Може би виждаше, че е нещо повече от прото каприз. От една страна му харесваше, че му угоди, но от друга... не му беше достатъчно.
Осъзна, че желае нещо много повече, но не възнамеряваше да задълбава в това. Още от самото начало на познанството им внимаваше в определени моменти, за да не си подплаши зайчето. Дълбоко в себе си знаеше, че ще стигнат дотук, поне ако и другият развиеше същия интерес към него...
Устните му останаха леко разтворени, но мисълта постоянно бягаше от тях. Ашър искаше да смени темата и просто да приеме малката си победа, но той... не беше сред хората, които се задоволяват със съвсем малко. Ако можеше, щеше да се бори за повече. За всичко, за което копнее сърцето му. Сега то леко ускори ритъма си, когато тъмнокосият остави цигарата в пепелника си и без да помръдне от мястото си, протегна дългата си ръка и рязко придърпа Виктор към себе си.
Телата на двамата се сблъскаха и приятно разбудиха всички сензори у него. Внезапната ударна близост го събуди много повече отколкото кафето би могло. Може би беше неочаквано рязък, но така му дойде на момента. Закотви дланта си върху чуждата талия, за да не му избягат, макар че се съмняваше червенокосия да пожелае точно това.
- Не е достатъчно. - промълви, но въпреки че запази сериозният си поглед, гласът му отново стана по-меден и приканващ. В него се спотайваше и закачлива усмивка. Пръстите на другата му ръка очертаха бавно контурите на бялото лице, които едновременно попиваше с очи. Накрая показалецът му отново се спря върху чуждите устни. - Оттук нататък искам... - премина по тях и си разтвори леко, едва преглъщайки слюнката в устата си - ...устните ти да изричат само моето име.
Едва, когато довърши, усмивката пробяга реално по лицето му, в очите му заиграха палави пламъчета. Другият трябваше ясно да разбира какво точно има предвид. Разбира се, че не беше съвсем буквалния смисъл на изречението, но и без това Виктор първи бе повдигнал темата.
Ашър също не би го делил с никого другиго.

Виктор осната безмълвен за дълго време. Дори и на искането на другия, защото преди всичко знаеше, че лесно ще го изпълни. Все пак никой друг и не представляваше интерес за него, за да се тревожи за това. А и се съмняваше, че самият той представляваше интерес за някого. За него бе много учудващо, че някой като Ашър му бе обърнал внимание. Не съжаляваше, но все още бе някак странно, почти неестествено.

Ако не бе искрения поглед и желание на среща, може би нямаше да му повярва. Но бе повярвал на жаждата на другия за него и отказваше да вярва в друго.

Виктор се почувства някак нелепо в ръцете на Ашър за секунда. Нещо му липсваше. Тъмнокосият му стигаше. Но слюнката, събрала се в устата му казваше още повече какво му липсва. Спомни си за малкото си желание и погледът му се плъзна по сега по-оголената кожа заради потника. Прехапа долната си устна и вдигна поглед към Ашър.

- Ашър … - името на момчето прозвуча по-различно сега и нелепо висящите ръце на Виктор си позволиха да докоснат раменете и да се спуснат надолу.

Стягащите се мускули под пръстите го накараха за секунда да се почувства нелепо. Трябваше да направи нещо за кашкавалените си ръце.

- Къде искаш да я виждаш? - очите му шареха по тялото на другия и прекаленото избор го обърка.

Въпросът не бе къде да оста смучка по кожата, а откъде да започне. Преди всичко знаеше, че ще е добре, ако изобщо успееше да свърши работата.

Виктор го погледна така, сякаш наистина вярваше, че няма да какво да се тревожи спрямо него. В този момент му се стори много наивен и предполагаше, че това един ден ще му изиграе лоша шега. Въпреки това не възнамеряваше да се тревожи излишно и да проваля момента. Нали беше обещал на Виктор, че ще има шанс да му направи смучка тази вечер? За момент дори се притесни, че червенокосия си беше забравил желанието, или мерака му се беше разминал.
- Захапи врата ми. - насочи го към първото място, за което се сети и където знаеше, че ще му хареса особено много, ако другия забие белите си зъбки там.
Ашър спусна пръсти нагоре по дължината на гърба и зарови пръсти в коса та на Виктор. Те нетърпеливо наклониха другия в желаната посока, докато тъмнокосият изпъна шията си и се наведе леко назад. Добре че гърба му се опираше на мраморния плот, иначе досега да е паднал по дупе на пода.
Вярваше, че новото му гадже щеше да се справи съвършено добре в изпитанието. Все пак имаше много добър учител, пък и Ашър всячески му улесняваше задачата. Виктор от своя страна пък беше прецизен и гонеше високия си идеал за перфектност.

Виктор почти прилепи тяло до чуждото. Намери си комфортно местенце, за да се отпусне. Пръстите му долавяха топлината на кожата и устните на рижия потрепваха, докато Ашър го насочваше към врата му. Остави се на това макар и да бе нетърпелив. Когато устните докоснаха кожата там и усетиха чуждата топлина да се врязва и разпространява в собственото му тяло, Виктор издаде топлата си въздишка и дъхът му се разля там. Усети аромата на Ашър по-осезаемо от преди и остана така няколко секунди. Чуждите пръсти в косите му, напомниха на Виктор да разтвори уста. Зъбките му захапаха меката кожа и едната му ръка постави на гърба, а другата на врата на Ашър. Притвори очи за кратко и въпреки че бе оставил другият да му направи няколко трайни следи, не можа да предприеме последващо действие.

Не и докато чуждия глас не му припомни простите инструкции. До преди това сякаш бе животинка, хванала плячката си и без желание да я пусне. Думите на Ашър достигнаха до съзнанието му и Виктор се задейства спрямо инструкциите. Зъбите му захапваха, а устните му на моменти изпускаха вакуума, в който бе заключил кожата и устата си. Опиянението му го объркваше. До степен, че се почувства неадекватен.

Лицето му придоби няколко различни нюанса на червеното, докато не се отдели от Ашър и виновният му поглед се впи първо в бледата следа, която бе оставил и после в чуждия поглед. Имаше нужда да си поеме дъх, затова се бе отделил от чуждата кожа. Прехапа нервно долната си устна, сякаш беше на изпит и щяха да му поставят лошата оценка.

Тъмнокосият усещаше как по кожата му се разпростира пожар. Спомни си детските си годни, когато боледуваше от дребна шарка. Как треската го хващаше неподготвен и го караше да се губи равновесие. Олюляваше се като малък пияница и бавачката му постоянно тичаше след него, за да предотврати някоя травма на черепа от потенциално падане.
Сега се чувстваше по много подобен начин. Докато дъхът на Виктор подразваше микроскопичните косъмчета по врата му, самият Ашър бе забравил да диша. Удълженото очакване, този ненужен съспенс, съвсем скоро го изкараха извън релси и момчето се принуди да впие пръсти още по-подканително в рижата коса, за да припомни на Виктор да действа. Последният очевидно съвсем спокойно се наслаждаваше на момента, забравил за каквото и да е.
Напътствията на Ашър му помогнаха да изпълни отдавнашната си закана. Всъщност, знаеше, че щеше да се справи и без целия му подробен инструктаж, но по-скоро помогна на него самия. Така отвлече вниманието си в нещо, защото в противен случай бе напът да изгуби контрол. Ръцете му потрепваха на моменти, съвсем осезаемо, сякаш искаха да се впуснат в луд бяг, докато не стигнат навсякъде по другия. Включително му се искаше да разкара дрехите му, но знаеше, че беше твърде рано за това. Нищо, че Виктор вече го беше виждал само по боксери, докато се преоблича. Знаеше, че наднича, въпреки опита му да се обърне с гръб в онзи момент.
- Свърши ли? - промърмори разсеяно, защото се усети едва, когато червенокосия се отдели от него и опиянението от близостта се оттегли.
Ашър завъртя глава наоколо, само дето нямаше огледало тук, затова хвана ръката на Виктор и притича до банята. Изви леко шия в опит да се огледа добре, защото очевидно се очакваше да даде някаква оценка на чуждото произведение. Още малко щеше за му стане смешно, но се въздържа, виждайки сериозното засрамено лице на съученика си.
- Не е зле като за първи опит. Бих казал.. 3 от 5. - отсъди щедро, но другия никак не остана доволен и се намуси леко. Ашър предполагаше, че е или защото му подаряваше цели две единици, или защото не беше свикнал да има оценка под най-високата възможна.
Тъмнокосият веднъж бе надзърнал в бележника му и видя колко А+ оценки имаше по най-сложните дисциплини, за които повечето от децата мрънкаха до небето.
- Ще имаш време да задобрееш и в това. - ухили му се и разроши косата му, след което се отправи към стаята си. Все още не бяха влизали там.
- Не че те извиках само да се натискаме... - реши да каже все пак, защото горчивият вкус от онзи коментар на Виктор още драпаше по стените на съзнанието му. Чудеше се дали наистина изглежда така на хората отстрани.. Като някакъв плейбой, който си играеше с който и каквото поиска. Беше нереално, предвид доколко все угаждаше на чуждите капризи, много често неглижирайки собствените си нужди и желания.
- Просто исках да прекараме малко повече време заедно.

Виктор усети страните си да горят дори още повече, когато другият видя какво бе направил и бе изрекъл съответните думи. Следата нямаше да остане дълго, навярно на другия ден дори нямаше да се намира по кожата му. За момента реши да си намери оправдание смятайки, че и без това една от най-видните зони нямаше нужда да бъде маркирана. Това щеше да е предпоставка за задаването на множество други въпроси, на които Виктор осъзна, че искаше да чува като отговор името си. Това внесе допълнителен нюанс, но вече не бе ясно кой от какво се бе появил. Донякъде би предпочел, ако не се изчервяваше като домат. Може би нямаше, ако всичко това не бе съвсем ново за него. Бе необичаен стрес, който обаче оставяше приятното усещане след себе си.

- Смея да твърдя, че това е най-вълнуващия ми тур - изрече, когато се озоваха в стаята на Ашър.

Бе видял, че има още една, но навярно бе на човека, с когото предполагаемо живееше. Виктор може би бе чувал името му, но преди тъмнокосият да бе станал обект на вниманието му, едва ли му бе обръщал чак толкова внимание.

Виктор премина през разрошената си коса и макар да я зализа назад, тя пак щръкна във всички посоки.

- Аз не се оплаквам и от двете - отговори Уилсън и се усмихна леко, докато погледът му обикаляше наоколо.

Никога не му бе било интересно как живееха другите освен ако не му бяха твърде близки и вълнението му в момента, показваше именно, че Ашър имаше значение. Виктор не се навърташе около хора, които не искаше в живота си.

- А и ме караш да се чувствам ... спокоен - допълни след малко, защото някой като него не би се навъртал в компания, която да го тормози и съсипва. - Знаеш ли, имам някои роднини спортисти, но стаите им не изглеждат така. Твоята е твърде естетически издържана ... - отбеляза, когато приключи обиколката, която направи с погледа си; не ставаше дума само за самата аранжировка на мебелите, но и за присъствието на Ашър в нея.

Наистина усещането в подобна стая бе много различно, но в никой смисъл не правеше асоциация с Ашър, който бе просто виждал да преминава. Чувстваше се специален, защото му позволяваше да научи толкова много неща.

Ашър дори не се и замисли дали пък не избързва с всичко и не прави прекалено големи крачки, с които никой не можеше да наваксва. Никак не му се струваше по този начин, затова не го притесняваше. Вече от доста време насам привикна към компанията на Виктор и обичаше да прекарва време с него, макар и по принцип всеки от тях да беше зает с неговите си училищни неща, коренно различаващи се занимания.
Странно как изпитваше нуждата да се отърси от стреса в компанията на Виктор, причинителя на по-голямата част от този стрес, поне в изминалите две седмици. Беше забавно и мисълта накара Ашър да се засмее. Не каза на какво, защото не искаше да прекъсва мисълта на червенокосия.
- Твоята стая е точно каквото очаквах да видя. Във всяка твоя тетрадка има формули, които не съм виждал пред живота си. - отбеляза като факт и отиде до кръглия прозорец в стаята си, за да го открехне. В случай, че си запалеше цигара тук, не искаше да удуши Виктор. Освен това сам не понасяше задуха.
- Сигурен съм, че някой ден ще работиш по таен проект на правителството. Може би трябва да внимавам повече с теб. - бъзикна го без да се засмее, защото така имаше още повече комичен ефект. Когато се извърна към режавелкото, изражението му беше безценно. Много беше сладък, когато присвива очи насреща му и се муси така.
Ашър го остави да се разхожда и да разглежда различните джунджурии в стаята му. Някъде из разпилената купчина дрехи сигурно имаше и укулеле.
- Аз не съм спортист. - добави към наблюдението на Виктор, сякаш го поправя за нещо, в което нямаше логика. - Не бих се определил като такъв. Може би съм споменавал, но даже роднините ми не са спортисти.
Определено нямаше нужда да споменава родителите си и как уж бе залитнал към спорта, за да ги дразни, защото не беше онова, към което те го тикаха, а именно - актьорството. Още с първото си нелогично изказване беше привлякъл интереса на Виктор.
- Гледам на футбола по-скоро като на шах. Не си падам толкова по физическата част, колкото по психологическата. - обясни накратко, подпирайки се на стената - Кой накъде ще се ръшне, кой кога ще направи пас на топката... Затова съм коутърбрейк. Изграждам нуждата стратегия, за да победим. Изучавам противниците добре, за да знам как да подходя. Това си е чиста психология, ако питаш мен. - подсмихна се и усети удовлетворението да говори по този наин с някого, с ясното съзнание, че няма да бъде съден за нищо или намиран за странен. Нямаше нищо странно в това да гледа на нещата под друг техен ъгъл. За него това беше същественото и макар да беше всеизвестен факт, че ключовият играч на всяка игра бе именно коутърбрейка, никой не се замисляше какво точно се изисква да си добър в това.
В интерес на истината Ашър не беше толкова надарен като останалите в спорта. Колкото и да тренираше, нямаше как да стигне особено далеч, а му се налагаше да тренира два пъти по-усилено от повечето, за да бъде на достатъчно ниво. Мускулатурата му не беше толкова зле, но не беше от едрите типове, имаше сравнително слаба и стройна осанка. Краката му също бяха по-слаби от тези на известните спортисти. Затова пък момчето компенсираше с добри стратегии за отбора си. Това беше стихията му в случая и изискваше да ти сече мозъка. Рик например беше в пъти по-добър от него в пасовете, бягането и ритането, всички физически дейности, ала беше безполезен, ако не му се дават насоки. Затова бяха добър екип с него, допълваха се в играта. В живота обаче, Ашър не би казал, че може да си приказва за абсолютно всичко с него. Не го пускаше дори в стаята си, личното му пространство си беше единствено за него.
- Ти си първият човек, който пускам в стаята си. - изтърси в реда на мислите си, само че го каза на глас.