We were speeding together down the dark avenues, but besides of the stardom All we got was blues.

Партито беше тепърва беше в разгара си, а на Маверик вече му доскучаваше. Навярно беше прекалено повреден от буржазията, с която израстна от млък. Затова и сам пожела да се откъсне от лукса и прекалено многото празни стаи в имението на родителите си.
Нищо тук не му беше съвсем по вкуса, дори и да беше свикнал. Нито едонобразния ритъм на музиката му допадаше, нито клюкарските разговори в групичките го вълнуваха. Мариса само го мъкнеше от стая в стая, докато накрая не я склони да излязат малко в градината на чист въздух.
- Знаеш ли, забелязах как ме гледаш тази вечер. – промълви блондинката. Това ѝ поведеине някак не го изненадваше, винаги се опитваше да го съблазни, но го правеше единствено, когато имаше достатъчно публика наоколо. Все пак стояха близо до изхода на къщата, откъдето постянно минаваше и заминаваше някой.
Ашър единствено въздъхна едва чуто и се облегна на високата беседка. Цяла вечер не спираше да мисли само за Виктор и нещо просто не му даваше мира. Не знаеше защо продължаваше тайно да го търси в поглед из тълпата, но предполжи, че е в стаята на Кейт.
- Но това не е единственото, което забелязах... – внезапно усети ръката на Мариса върху чатала си и премигна невярващо срещу ѝ. Не си сопмняше да ес беше развратила до такава степен, но явно я беше подценил, защото тънките ѝ пръсти съвсем безсрамно опипваха възбудата под дънките му. Напълно бе изключил колко точно му личи...
- Мариса...- тръгна да я отказва от по-нататъшно действие, донякъде обиден от поредното ѝ натрапване в личното му порстранство, но тя постави пръст врху устните му и го прекъсна.
- Достатъчно се прави на недостъпен. Позвои ми да ти покажа какво може да изпуснеш.
Не знаеше защо ѝ позволи. Вероятно просто от скука. Остави я да му се натиска, но в крайна сметка не стигнаха до гостната стая. За сетен път се убеди, че за нея висчко е само шоу. Иронията бе, че по това си приличаха, единствено това ги свързваше. Искаха останалите са вярват, дори истината да нямаше нищо общо.
Отново се успа на следващия ден, а дори не беше близнал алкохол този път. Целият му оставащ ден мина в изпълнение на досадни задължения. Наближаваше важен мач и трябваше да тренира всеки ден в продължение на часове, затова и не успя да се добере до парника в нормален час.
Сърцето болезнено ъггнеше в гърдите, защото не откри Виктор вътре. Нищо, че нямаше лоика да е тук посред нощите. Нямаше логика да очаква да бъде, нито пък да се надява, че ще го види. Може би просто имаше нужда да поговори с някого, затова се отби при дядо си в покрайнините на града. Той бе еиднственият близък, който живееше в местността. Ашър не обичаше телефонните разговори с вечно прекъсващия сигнал, предпочиташе живото общуване.
Обичаше дядо си, можеше да си говори за висчки неща, които не вълвуваха тинейджърите колкото възрастните. Беше му интересно да слуша историите му и в компанияат му ес чувстваше почти като зрял и мъдър човек.
На следваищят ден реши да пропусне някои от часовете си и да мине тежките тренировки за мача, за да може да се отбие в парника навреме. Имаше толкова неща на ума си... но осъзна, че иска да ги сподели единствено с Виктор. Искаше да му разакже и за дядо си, а и беше любопитен дали малкия му урок по целуване беше довел до някакъв резултат. От Мариса разбра, че на Кейт ѝ било харесало, но Аш искаше да чуе нещата от първа ръка.
Сърцето му отново заби силно като наближи парника. Вече не съумяваше да си чуе мислите, но когато влезе и не откри никакъв Виктор, евждите му се събраха в една въпросителна.
- Виктор..? – безпоезно изрече името му в празното помещение. Двамата идваха тук всеки ден, без изключение, каквото и да ставаше. Дори напоседък да нямаха много работа тук, идваха и наглеждаха растеинята, уверяваха ес, че всичко е тип-топ. Понякога оставаха да си говорят с часове, или просто да мълат в компанията на другия. Но всеки път Ашър заварваше приятеля си точно тук, на малкото пластмасово столче.
Сви устни и напусна парника с неспокойна мисъл.
На следващата сутрин дори не доака да стане време за първия учебен час. Знаеше, че Виктор беше повече от прилежен и идваше по-рано, затова последва примера му. Беше първи в стаята по биология, а това преди всичко беше любимия час на дружката му.
Причу му се, че вратата се открехна и веднага извъран поглед, но не видя никого. Изтича да види, но коридорът му де стори напълно празен, още никой не се беше засилил да идва 15 мин преди началото на учебния ден.
С содадна въздишка се върна на чина си и започна да драска всякакви глупости в тетрадката му по всичкология. Не можеше да каже, че е организиран и прилежен като Виктор, но въпреки това имаше хубави оценки.
- Хей, как си? – веднага наруши тишаната в часа, когато учудващо другаря му се появи със закъснение от цяла минута. - Не дойде в клуба ни вчера... – прошушна му отново, когато не му беше отговорено нищо.
- Вие там! Фокусирайте се върху задача си. Маверик, върни се при твоя партньор веднага! – скастри го учителя им и тъмнокосият извъртя очи. По неволя откъсна ръцете си от столчето на Виктор, на което се беше опрял.
Нещо не му харесваше тази работа... Не му хареса, че другият дори отказа да срещне погледа му.
Поредицата от съмнения само нарастваха, когато Виктор се изниза набързо след часа.
- Хей, почакай! Вик? Виктор! – извика след него, когато излезе в коридора и не успя да го настигне. Кога беше станал такъв бързак?!
Изумленито му бързо се замени с пристъп на раздразнение.
- Вики, влака ли гониш?! – изпуфтя като провокиран бик, когато другият се разтича, сякаш бягаше от него съвсем умишлено.
- Какво по...?! – вече задъхан, Ашър се спря в двора на училището и подпря ръце на коленете си. Нямаше и следа от беглеца.

- Не се чувствам добре.

- Какви са симптомите?

- Боли ме корема.

- От кога?

- От тази вечер. Имах температура вчера. Също кашлям …

- Добре, да те преслушам?

- Добре …


Виктор се чувстваше кофти от няколко дни насам. Мразеше чувството. Пречеше му да се концентрира. Медицинската бележка, която си бе издействал с малката си лъжа само за три дни, не вършеше работа. Трябваше да си почине, но му бе криво, че бе остави растенията на произвола. Не че не вярваше, че Ашър ще наминава …

Беше му ядосан без особена причина и не искаше да го вижда. Не му бе до него и закачките му. Искаше му се въпросният пак да забрави за съществуването му и да се откаже от клуба, в който “взимаше участие”.

Задраска сбърканата химична формула и стисна силно устни. Искаше да избие Ашър от главата си, защо не излизаше от там? Не искаше да мисли за него и Мариса. Бе видял достатъчно. Бе странно да мисли егоистично и да иска единствен да окупира устните с вкус на сладка дъвка …

Вече дори не се учудваше от тази мисъл. Първият път бе в шок, вторият и последващите просто свикна … нямаше право да иска това от Ашър. Нямаше право да го ревнува без причина, но блондинката го налазваше като хиена не само на въпросното парти. Бе я виждал как го прави преди и след купона.

Захапа химикалката и смачка капачката.


Дните не му на известно спокойствие свършиха бързо. Виктор се появи отново на училище и ококори поглед, когато забеляза безумния плакат с образа си, под който грандиозно се ширеше надпис:

“ИЗДИРВА СЕ”

Момчето грабна постера и го свали от стената, както направи с последващите няколко, които откри по пътя и ги хвърли в коша. Стисна зъби от очевидното раздразнение.

“НЯМА ДА МЕ НАМЕРИШ”

Подразнено изрече в отговор. Ашър не разбираше ли смисъла на игнорирането? Не ми беше до него! Нито сега, нито когато и да е било!


Двамата пак се засякоха в няколко от часовете, ала рижият бързо се изнизваше. Инструктира Хюсеин да сяда до него всеки път. И без това Ашър само го разсейваше. Последният инцидент не трябваше да се повтаря. Още изпитваше известно неприятно чувство. Предпочиташе да рискува това временно приятелство, вярваше си, че не му е толкова важно.

Щеше да го тормози, докато не го изговори с някого, ала темата бе прекалено особена за тогавашните времена. Не знаеше дали някой щеше да го разбере - дори и приятелите му. Дали Ашър щеше да го разбере …

Беше го страх повече от него и потенциалната реакция, отколкото от престъпниците живеещо в квартала му. По улиците минаваше почти необезпокоявано, защото ги познаваше добре и знаеше кои части да сравнително безопасни. Ако можеха да се определят изобщо като такива.

Игралното поле беше пълен хаос. Всички места бяха заети от учители, родители, ученици и жури от други училища. Даже се срещаха съвсем необвързани с училището хора, които чисто и просто бяха футболни запалянковци и се възползваха от безплатното представление. Беше предпоследния мач преди големите финали и директорът на Нортфийлд бе изключително възгордян, че имаше честта да е хост на тазгодишното училищно първенство по американски футбол.
Всички го следяха с поглед. Познати и непознати. Някои шумни, други мълчаливи. Маверик обходи тълпите с поглед, сякаш търсеше някой конкретен човек. Отново отлично съзнаваше, че нямащи шанса да го види там, сред тези лица. Сред тях имаше някои познати, но дори те му се струваха еднакви, безразлични. Сливаха се в едно голямо и шумно чудовище.
Виктор нямаше как да бъде част от това. Не си падаше по спорта, най-простата причина. Двамата единствено си контактуваха в малкия парник и в интерес на истината нямаха никаква връзка извън този почти измислен ботанически клуб. Затова Ашър не знаеше какво го караше да се чувства по този начин. Знаеше само едно. Не беше честно!
Контурите на безразличната му картина се размиха пред очите му, когато набит тип от противниковия отбор се възползва от краткото му разсейване и го събори на земята. За секунда изключи, че топката беше в обятията му. Не че щеше току-така да я даде на това нищожество.
Изръмжа от досада и нерви, докато двамата се търкаляха по прясно окосената трева. Единствено аромата на зеленина го успокои, напомни му отново за любимото му място в територията на това училище. Само че споменът в момента бе повече болезнен, отколкото успокояващ.
- Майната ти! - сръчка безсърдечно с лакътя си корема на нападателя и така се измъкна от хватката му. Изправи се и хукна да бяга от съотборниците, които тръгнаха по петите му. Пресече победоносно линията и не го вълнуваше дали щеше да има санкции.
Не се спря по пътя, дори не се обърна. Не му пукаше как е онзи. Без това имаше предостатъчно конкурентно напрежение между двете най-добри училища в щата.
- Ашър, на скамейката! - съдията му свирна осъдително, точно както и очакваше. Пет пари не даваше, че бе елиминират още в разгара на играта... На този етап нищо не можеше да го ядоса повече от поведението на Виктор.
Маверик хвърли топката небрежно зад себе си и с подигравателен смях напусна игралното поле. Нямаше намерението и да остане да гледа проклетия мач. Знаеше от сега, че отборът му е обречен без него. Нямаха шанс да спечелят срещу Бенгалските тигри.
Хвърли си един бърз душ и остави мръсната си футболна униформа в шкафчето. Беше разкарал тревата от себе си, но все още миришеше на тревисто. Или просто вече всичко го дразнеше.
Усещаше как съвсем скоро щеше да получи официално обаждане от родителите му с огромния шанс да си го приберат, така че трябваше да стори нещо по въпроса с изблиците на гняв. Вчера почит беше разбил шкафчето на един нов зубър от горен курс, но прекалено много го изнерви с пелтеченето си за интервю в училищния вестник. Мразеше разни идиоти да го агитират и използват за да се подмажат на някой учител и да си донесат бонус оценки. Писна му как всички го възприемаха. Дори и да им кажеше, че не го вълнуват техните глупости, нямаше да го отразят. Вече го бяха превърнали в икона на глупавото училище и бяха забравили за факта, че е просто дете. Дори не възрастен човек, а дете.
Искаше да си тръгне още сега, но преброи до десет и успокои малко дишането си. През това време му хрумна нещо, от което така или иначе нямаше какво да губи.
Умишлено не отиде на следобедните часове. Остави всички да се чудят на внезапното му отсъствие. Забавното беше, че така и не бе напуснал територията на училището. Прекара тези няколко учебни часа в парника. Заобиколен от красотата на разцъфналия труд. Внимателно навлажни листенцата на всяко едно растение вътре, тъй като и без друго имаше време да убиване. Поне си върна концентрацията, докато не чу последния учебен звънец.
Вдиша тежко аромата в парника и се надигна от мястото си. Когато пристъпи навън, успя да се превърне в призрак. Предимно защото се бе постарал да изглежда възможно най-невзрачно. За целта просто не свали ботушите за кал и закопча кафявия си суитчър до горе. Забули се и с качулката, с която никога преди не беше захлупвал главата си.
Челюстта му се стегна, когато орловия му поглед улови търсената мишена. Този път нито се развика, нито издаде позицията си. Тръгна след Виктор съвсем тихомълком, оставяйки достатъчно метри разстояние между тях, за да не се усети, че го следва по петите. Виктор живееше в един от крайните квартали. Достатъчно опасно място, за да го накара да поглежда зад гърба си периодично, за всеки случай. Ашър обаче някак успяваше да предвиди точно кога другият ще се обърне, за да се скрие в някоя ъгъл, зад някоя кола, или дърво покрай пътя.
Не беше кратко пътешествие. Вървяха вече половин час и тъмнокосия започна да се тревожи, че неусетно ще стигнат до чуждия дом и отново ще загуби шанса си... Трябваше да му направи засада.
В някой друг случай, в който би могъл да се погледне отстрани, навярно би се изплашил от себе си. Защото, разбира се, всичко това беше повече от нередно. И до известна степен нелегално. Но в момента беше единственото умно решение.
Ашър заобиколи една от къщите и причака Виктор да мине покрай входа на задънената алея, преди да му изскочи в гръб и да го грабне през торса. Приложи му прясно научената хватка на противника, който бе успял да го събори по-рано на футболното игрище.
Още щом притисна Виктор към тухлената стена, запуши устата му, за да не се развика.
- Какво, не ми казвай, че си мислеше как си се отървал от мен. - изрепчи се и не му хареса собствения му подигравателен тон. Беше заради огорчението, заради хилядите пъти, в които не бе получил и една дума, едно проклето обяснение. Въпреки това изглеждаше като злодея. Като насилника в училище, нахъсан да тормози беззащитния загубеняк.
Заклещи го колкото се може по-плътно, за да не му избяга. Нямаше да го остави. Не и днес.
Точно си помисли това и усети чуждата съпротива и опит за бягство. Знаеше, че онова, което в момента излъчваха очите му, този насъбран гняв, можеше единствено да изплаши Виктор.
Не целеше това... Поне не искрено.
- Не смей! - заби юмрук в стената точно до чуждото лице и дори не усети болката - Не смей да бягаш! - разярения му вид не вещаеше нищо хубаво, но в същността си беше чиста жажда за самоунищожение. Беше въпрос на време сривът да се случи, просто тригърът бе неочакван за Ашър индивид.
- Само да си се развикал, ще те заровя жив, ясно?! - заканата му звучеше напълно сериозно, като от човек с някое психично отклонение. Маверик знаеше, че не би могъл да стори нищо наистина лошо на никого, но това не беше нормалното му състояние. Сега и сам не се познаваше, нямаше представа на какво е способен.
Въпреки това се довери, че Виктор няма да се разпищи като принцеса в беда и отпуши устата му.
- Какво толкова направих, а?! - сграбчи го за дрехата и я изцапа със стичащата се от разранените кокалчета кръв. - Отговори ми! Къде сгреших, Виктор?!
Щеше да е много по-лесно просто да си отмъсти. Да се превърне в неговия тиранин. Да превърне Виктор в жертвено агънце. Само една дума и никой в училището нямаше да му даде миг покой. Знаеше, че психиката му нямаше да издържи дълго и щеше да се премести в друго училище. Но не затова не го стори. Просто не беше този тиранин. Не му беше присъщо друго, освен да потърси проклетия отговор, който му бе отказан. Вярваше, че заслужава поне толкова. С каквото и да бе сгрешил спрямо Виктор, нямаше да преглътне липсата на някакво обяснение.

Засадата му дойде толкова неочаквано ... тъкмо наистина си бе помислил, че и този ден ще е малка победа, макар да не я намираше точно за такава в отсъствието на Ашър. Бе по-скоро обратното. Още няколко крачки го деляха от малката неподдържана кооперация, в която преживяваше всеки ден. Секунди, които бяха секнати от гнева на Ашър Маверик. На Виктор му дойде толкова от нищото, че за миг забрави за всичко, което бе учил във всичките уроци по самозащита, които Болтън, кварталният месар го бе научил още като дете. Бе му се налагало да ги използва достатъчно, но гневът на среща бе по-страшен от всички предишни, които го бяха заливали, той го остави обезоръжен, притиснат към стената от здравите ръце на Ашър и нещо друго ...

Стори му се, че започна да диша едва когато Ашър свали ръка от устата му. Изплашеният му поглед не изчезна, но чувството на вина го залегна изведнъж. То накара този път тялото му да се разтресе. Това и ужасът му от наранената ръка на тъмнокосия. Почувства се още по-виновно, защото донякъде му бе харесало. Не го бе очаквал, не искаше нищо от това, но вече бе факт и не можеше да не го оцени за себе и.

- Н-н-нищо - гласът му затрепери, като лист, в опит да отговори нещо, след като така или иначе бе възпрепятстван.

Отговорът му сякаш подразни другия още повече и нямаше да се учуди, ако следващият юмрук полети право към лицето му.

- Не! - съумя да го спре преди да се е наранил още повече.

Не му ставаше лошо от кръв, но гледката не беше приятна. Тази и на съсипаната му униформа. Нямаше резервна, родителите му нямаха средствата да си позволят, а бе едва понеделник, дори да успееше да я изпере, нямаше да има време да изсъхне. Не че това бе главен обект от всичките проблеми наоколо.

- Какво си мислиш, че правиш!? - не търсеше провокация, но внезапните му вина и страх прераснаха в нещо друго.

Връщането му към реалността и изходът му от странните му и неадекватни мисли, го накара да си спомни къде се намира. Виктор се измъкна от здравия захват на Ашър. Сега последният не бе единственият ядосан. Уилсън хвана ръката на другия над лакътя и го задърпа навътре по коридора без обяснения. Знаеше, че родителите му ги няма сега.

Отключи нетърпеливо вратата и връхлетя заедно с тъмнокосия. Едва съумя да затвори вратата. Кръвта се бе качила в главата му и лицето му бе почервеняло.

- Знаеш ли колко е опасно тук!? - зададе реторичен въпрос и очите му пак се ококориха като на изплашена животинка.

Усети тялото си пак, опряло стената. Този път бе залитнал от неадекватните си бързи действия. Домът му навярно не бе най-безопасното място тук, но донякъде го вярваше и това му носеше спокойствие. Не можеше да повярва, че Ашър го бе проследил до тук ... при това пеша! Знаеше, че е пеша. Иначе щеше да чуе шума на колата му. Познаваше го.

- Ако ти се беше случило нещо ... - този път бе негов ред, когато улови яката на другия.

Донякъде искаше да смени темата от тази, с която бе започнал този неочакван разговор. Но и наистина бе загрижен, сега дори леко изплашен до какво го бе докарал.

Помещението бе достатъчно малко, че не му отне много време преди да се отдели от стената и да бутне другия на малкия диван в импровизирания хол. Мястото не пръскаше от лукс, но бе чисто.

- Не смей! - предупреди го, когато другият понечи да възнегодува и да се изправи.

Дланите на Виктор притиснаха другия обратно на мястото му преди да изчезне от погледа на Ашър и да се върне обратно с аптечката им, която със сигурност бе най-оборудваното нещо тук. Налагаше се да се използва по-често от необходимото.

- Дай ми ръката си - настоя, когато седна от другата страна и подаде своята.

Ашър изпуфтя няколко пъти, когато остана сам за някакви секунди от минутата. Изпусна част от парата, която се беше насъбрала в главата му през тази мъчителна седмица и половина. Почти де, кажи-речи. Все още не му пукаше дали беше прекалил и реакцията му беше твърде крайна. Все още не мислеше да се извинява. Чувстваше егото си силно ранено и това с право го изкара от релси.
Ако имаше някакви съмнения, че Виктор преминава през нещо съвсем несвързано с него и това внезапно отчуждение не беше, за да го нарани умишлено, но вече нямаше подобно “ако”. Всичко му беше ясно. Самият факт, че другият не му и отговори бе предостатъчно доказателство.
Вдиша и издиша дълбоко, за да не счупи нещо тук. Всичко наоколо му се струваше доста паянтово и като нищо да нанесе материални щети. Не че нямаше да си ги плати, но не там е работата...
Осъзна колко много всъщност не знаеше за Виктор. Както и това, че за първи път идваше в дома му. Може би не при перфектните обстоятелства.
- Мога и сам. - отвърна студено без дори да звучи саркастично. Въпреки това другият си присвои ранената му ръка и почти набута памука в разранената кожа. - По-леко! - направи осъдителна гримаса, но не му се занимаваше да се дърпа повече. Все пак не неговото име беше Виктор Уилсън.
- Ти си лудият, че живееш тук. - не си замълча, макар да беше некоректно за коментира избора на локация, който едва ли зависеше от все още непълнолетния Виктор. Родителите на Ашър яха опитали да го изпратят в някакво префърцунено богаташко училище и ако не беше избягал от вкъщи, нямаше да ги накара да склонят да го изпратят “при дядо му”. Те реално вярваха, че живее там, а не на общежитие. Никога не биха му повярвали и да го чуят от него самия. Дори майка му и баща му го смятаха за късметлия, на който просто не му се налага да опитва. Ала това, което не знаеха беше, че Ашър всъщност искаше да опитва. Останалото му беше скучно. Искаше да се бори сам за мечтите си, в противен случай нямаше да ги усети свои собствени.
- Това там ли е стаята ти..? - възкликна, когато стрелна с поглед към леко открехнатата врата в дъното. Без дори да дочака отговор или покана, любопитството му го отведе право в малката стая на Виктор. Там, където Виктор спеше, където всяка сутрин се събуждаше и приготвяше да училище...
Не бе изпитвал такова необяснимо желание да влезе в което и да е помещение досега, а бе обиколил целия Холивуд и дори бе гостувал на Опра.
- Еха...! - възкликна като едва успя да попие всичко на един дъх преди Виктор да го догони и да му развали рахата. Позволи си много набързо да разгледа колекцията му от плочи, която беше скромна, но добре подбрана, с вкус, който момчето определено одобряваше.
Ашър извади албума “Hotel California” и веднага го пусна на грамофона. Малко му ставаше тъжно, че касетофоните и уокмените почти напълно бяха изместили плочите на този етап. И все пак беше хубаво да си имаш преносима музика, която да слушаш навсякъде.
Тъмнокосият съвсем се почувства като у дома си, когато свали раницата от гърба си и я хвърли на земята, преди да се просне на чуждото легло съвсем необезпокояван от собственика му.
- Винаги ли си живял тук? - попита и се подсмихна на Виктор, когото в момента виждаше наобратно. Малкото кръв, успяла да нахлуе в главата му, го омая почти с ефекта на лека дрога. Въпреки това отбеляза факта, че бе съсипал униформата на червенокосия.
- Бръкни в раницата ми. - рече непринудено - Може да носиш моята униформа утре, и без това аз пак ще се потя в спортния екип цял ден. - въздъхна и затвори очи, разтягайки се като принц на малкото почти единично легло. Определено тук във всичко витаеше аромата на Виктор. Нямаше сила, която да скоро да го разкара.

Виктор извъртя очи при коментара на Ашър. Сякаш си бе избрал къде да живее, сякаш имаше някакъв избор. Реши да замълчи. Този път. Беше малкото му извинение. Можеше поне това да даде на неочаквания си гост.

- Почакай! - едва успя да изрече, когато изпусна Ашър само за няколко секунди.

Не обичаше да му влизат в личното пространство. Имаше причина да не кани приятелите си у дома. Това си беше ... неговото място, колкото и мизерно да беше. Тук страдаше и се вдъхновяваше, тук беше целият му свят. В много от случаите нямаше нужда от друго, не съжаляваше за нищо.

Последва Маверик, зарязвайки всичките приспособления, с които превърза раната му. Погледът му се спря върху момчето, проснало се необезпокоявано на леглото му и въздъхна от липсата, на каквито и да е било думи. Гледката някак му хареса и предотврати това да се опита да разкара другия от стаята си. Искаше му се да прокара пръсти по кадифените къдрици. Бе докосвал само бегло косите на Ашър, но знаеше, че са съвършени, меки.

- Аз .. да ... - отговори, ала мисълта му бе прекъсната от последвалите думи на Ашър.

Виктор усети необяснимо вълнение, което за кратко се появи на лицето му.

- Добре ... - изрече някак далечно.

Знаеше, че бе предложение, но то го накара почти като под несъществуваща заповед да измъкне дрехите на Ашър от раницата му. Постави ги на стола срещу бюрото му, което бе обсипано с множество папки. Нямаше много място, затова трябваше да си измисли система, с която да складира всичките си записки. А те не бяха никак малко. Обърна се и закопча чантата на Ашър. Пръстите на Виктор още трепереха от необяснимо вълнение, което се потуши от мисълта за това как Маверик щеше да се прибере. Скоро щеше да започне да се стъмва.

Виктор седна на пода и надвеси глава над чуждата. За миг му се прииска по същия начин да се чувства на мястото си, където и да иде. Пръстите му закачиха няколкото кичура, които бяха излезли от пределите на леглото.

- Как мина мачът ти? - попита в този ред на мисли.

Не бе чул някакви новини, но и сам не пожела да остава там. Искаше да се прибира по-бързо. Не беше в настроение. Както не бе в никой от предходните дни.

Виктор погледна към часовника и изчисли колко два часа има преди родителите му да се приберат. Определено не искаше да ги запознава с Ашър. Последният не бе проблемът в случая

Аромат на боровинки и сладка дъвка. Свежа борова гора с хрупкава дебела зимна покривка. На това ухаеше Виктор Уилсън и всичко негово.
Не искаше този миг да свършва, ала другия заговори в опит да наруши идилията.
- Отстраниха ме. - отвърна съвсем небрежно, сякаш не го интересуваше какво му се беше случило до този момент. Имаше солиден отрязък от време, който дори не възнамеряваше да си припомня. Знаеше, че последствия за него щеше да има, но за какво му е да ги мисли от сега? Не искаше да си трови излишно нервите. Това беше задачата на Виктор.
- Харесва ми тук. - добави в разрез с всичко останало, както и досегашните си слова. Все още вярваше, че изборът на квартал за живеене беше плачевен, но тази малка стая беше като цял един друг свят, откъснато тайно кътче оазис.
Лека усмивка пробяга по устните му, когато усети фееричния допир на пръстите по върха на къдриците си. Нарочно разтвори отново клепачи чак, когато се пресегна и улови чуждата китка.
Може би бе подходил погрешно. Самият му стил на задаване беше грешен, тъй като вероятно имаше големи шансове Ашър сам на стигне до търсения отговор...или вече да го знае.
Част от него откри в чуждите ириси, когато придърпа другия и го застави да седне на ъгъла на леглото. Извести се леко да му направи място и едновременно се надигна да единия си лакът, докато другата му ръка пусна чуждата, щом двамата заключиха отново погледи.
- През всичките тези дни се питах какво те прихваща... - сам се прекъсна от кратък пристъп на звънкия си смях. Можеше да се каже, че почти полудя, щом се присмиваше сам на семе си. Или по-скоро защото нещата не бяха чак такава мистерия, но бе игнорирал очевидните хинтове пред очите му.
- Целувката ми ли беше причината? - запита направо, безсрамния му несмутен поглед веднага накара лицето насреща му да се изчерви по начин, който му беше липсвал да вижда. Когато Виктор избегна погледа му и понечи на се дръпне малко, Ашър пое брадичката му и я извърна отново към себе си.
- Такава катастрофа ли беше... - гласът му бавно премина към шепот - ... когато осъзна, че ти харесвам повече от Кейт? - усмивката му бавно пролази по крайчетата на плътните му устни. Не криеше самодоволството си никога, то бе част от леко арогантния му безпардонен чар. Знаеше, че има вероятност Виктор да се подразни на това, че един вид му казва как се чувства, като че не е просто сляпо гадаене, но след като видя, че нямаше да получи отговор, реши да си го намери и извади сам на белия свят.

Виктор се почувства като престъпник, хванат в крачка. Не знаеше колко дълго щеше да бяга от въпросната си присъда. Поведението му бе нелепо, но и продукт на всичката несигурност, която изпитваше до този момент. Никой не му я беше дал обратното, за да го познае и да го иска за себе си. Може би не бе чак толкова трудно ...

Нелепо зачервеното му лице вече гореше. Не можа да помръдне отново в следващите няколко секунди. И когато най-сетне успя, усети отново слабия, но омайващ начин, по който другият отново измести фокуса върху себе си.

- Беше ... - започна и прочисти гърлото си, тъй като изведнъж гласът му бе станал по-дрезгаав. - Аз ... да, може би ... - думите се изтърсиха от устните му.

Не можа да отмести поглед и устните му се извиха в леко крива усмивка. Причината не беше само целувката им, но звучеше като най-разумния отговор.

- Хареса ми ... - отвърна отново и се качи изцяло на леглото, за да легне до другия. - Ти си вкусен, Ашър - призна си и стъпката му напред към него, освободи брадичката му; Виктор се надвеси над другото момче и знаеше, че лицето му бе почервеняло още повече от малкото признание, което обаче бе факт. - Нейният вкус беше на цигари и алкохол. Не ми хареса - засмя се непринудено преди да издаде малкото си желание. - Мога ли да те опитам отново?

Тъмнокосият се измести още повече към стената, но остана леко подпрян на един лакът. Искаше му се да изследва отблизо изненадващата реакция на рижавелкото. Последвалото му признание искрено го разсмя.
За момент се замисли, че сам му беше оплел конците. Двамата сигурно щяха да се сдобрят сега и да си останат добри приятели. Ашър досега не бе усещал подобно привличане към същия пол. Знаеше, че има нещо, откакто започна редовните си посещения в онзи клуб. Може би от части правеше тази стъпка, за да опознае не само Виктор, но и себе си една идея по-добре.
- Вкусът варира. - предупреди го простичко, но беше по-скоро като допълнение към краткия им първи урок. Този път доста по-реалистично, макар че се опасяваше дали не е твърде късно да снижи малко високите очаквания на другия.
Беше му приятно да усеща толкова силно аромата на червенокосия, нападащ го сега от всички страни. Почти го обгръщаше като странно енергийно поле, извън което всичко изчезваше.
Не го притесни, че вече няма как да скрие собствения си порок от Уилсън. Ашър също пушеше, затова и вечно му свиваше дъвките. Харесваше му да държи нещо в устата си, а и така умело притъпяваше макар и луксозния бранд тютюн.
Не се гордееше особено с това, че бе пропушил още на четиринадесет, но през годините му се бяха струпали прекалено много неща. Всичките очаквания вечно падаха върху него и трябваше да отпуши дробовете си, по ирония изпълвайки ги с токсични вещества.
- Направи го... - прошепна накрая Ашър и вдигна глава достатъчно, за да погъделичка с усмивката си чуждите устни. Усети как другият го придърпа към себе си и отново го насочи, припомни му всичките стъпки.  
Обичаше как необиграната уста на Виктор опитваше да го погълне целия. Сякаш искаше да източи всичката жизнена сила и душата от тялото. Беше очарователно настоятелен и изискващ, какъвто се осмеляваше да бъде единствено към проекта им по ботаника. Тази негова страна проявяваше истинският му характер. Тази част от себе си, която криеше от останалият свят. Ашър я бе накарал да се покаже отново.

Виктор впи устните си в чуждите. Не беше нетърпелив, но отлаганият вече дни наред момент поради различни причини, сега ескалира в именно нетърпението. То го тласна към това да придърпа Ашър още към себе си, докато другият не се озова върху му. Искаше отново да почувства върху гърдите си натиска на тялото му. Създаваше му странен комфорт, от който не му се бягаше, но все пак бе именно избягал.

Беше странно как човек можеше да научи толкова много само по вкуса му. Почти успя да вкуси още нещо и чак тогава отдели устните си от тези на другия.

- Пушиш ли?

В интерес на истината Виктор до този момент не бе обръщал толкова внимание на Ашър, за да проследява всичките му интереси и пороци. Не му бе важно, а дори да го бе виждал с цигара някога, не му бе правило впечатление. Би казал, че е тенденция, която всеки яхваше в някакъв момент.

Устните на двамата се допираха една и Виктор се възползва от момента да си поеме дъх. Вкусовете може би варираха, но въпреки леката натрапчивост, Уилсън не изглежда да имаше някакъв проблем. Беше се замаял от целувката им и донякъде благодареше, че бе в леглото, в противен случай сигурно щеше да залитне.

Сплитането на езиците им и различните неща, които Виктор опитваше с него, освободиха толкова много хормони наведнъж, че главата му почти експлодира. Чувстваше се почти като научен експеримент, но някак си нямаше нищо против. Каквото и да беше онова у него, което привличаше Виктор, щеше на драго сърце да се възползва.
- Хм...? Да... - отвърна леко замаян в първия момент и облиза устните си, за да попие остатъчния вкус от целувката им. - Пропуших, когато по-големият ми брат загина в катастрофа. - изтърси от нищото сериозна бомба за себе си, макар че вече не му тежеше толкова. В момента нищо не можеше да го свали от високия цветен облак, на който се носеше.
Да, смъртта на брат му бе довела до двойно повече очаквания от страна на родителите му. Напрежението падаше върху единствения им останал син и това беше просто поредния досаден факт в живота му. Но нали не му бе позволено да се оплаква, защото бе някакъв разглезен богаташ? Истина беше, че не знаеше сам как правилно да се справи с повечето големи неща. Ето защо беше по-лесно просто да задоволява идеалните представи на останалите. На училището, на родителите си, на баристата в кафенето, която всеки път му се усмихваше, мислейки си, че е същински бонбон от някой идеализиран тийн роман.
- Извинявай, ако ти е прекалено. Днес изпуших почти една кутия. - призна си и изкара от джоба на тъмния суитчър една вече почти празна кутия Аштън Корона. Името на марката му звучеше близко до собственото му и някак го привлече. Но по-скоро му харесваше финият филтър, който правеше дима гладък и мек като облак и не го задавяше. В противен случай щеше да се скъса за кашля. Евтините цигари дразнеха гърлото и дробовете му.
- Пробвал ли си някога? - запита Виктор без да изглежда че му предлага каквото и да е. Не би го насилил за подобно нещо, просто му беше любопитно.

- О! - възкликна Виктор и се подпря на лактите си.

Не продължи с типичното съжалявам, което хората изтърсваха или производните. Всъщност, така и не се бе научил какво да казва и какво се очаква от него в подобни моменти. Затова предпочиташе просто да замълчи.

- Няма нищо - каза и обърна глава към тъмнокосия.

Пръстите му, които до преди малко бяха заровени в косите му, още потръпваха от желанието да го направят пак.

- Не съм - отговори и се надигна до седнало положение.

Погледът му остана да следи движенията на Ашър. Чувстваше го странно по-близък сега. Харесваше му. Компанията му не му бе неприятна и някак не му оставяше досадата от комуникацията с тези от неговия вид. Странно, но някак имаше много какво да си каже с него. Дори до някъде бе започнал да игнорира собствените си дружки, които вече му бяха понамекнали, че го прави. Последните дни се опитваше да избегне всеки де.

- Имаш ли други братя или сестри? - попита след малко, докато наблюдаваше другия как палеше цигарата си.

Не го спря. Родителите му пушеха навсякъде другаде освен в неговата стая макар и миризмата да се разнасяше. Виктор определено не понасяше тази миризма, но остави Ашър да направи, каквото реши.

- Тези не смърдят толкова - констатира, без да сбръчка носа си този път от недоволство.

Ашър не се сдържа да не запали още една цигара. Знаеше, че днес изпуши достатъчно, но имаше нужда. Успокояваше се, че по принцип пушеше рядко, ако нямаше основателна причина.
Почти бе допушил кутията си, докато следваше Виктор към дома му. Не беше правилно, все още регистрираше този факт, но ето че се бе оказало реално единствения избор да разрешат висящия неизказан проблем помежду си.
- Имам и по-голяма сестра, Меган. – отговори на въпроса с вяла усмивка, издишайки дима от цигарата си. Внимаваше да не си опърли бинта на ръката, докато си я палеше. – Но тя живее при нашите, затова не се виждаме много често. – добави и се понамести по-удобно върху малкото легло на рижавелкото. Наистина беше достатъчно старо, но въпреки че скърцаше при всяко малко движение, бе неочаквано комфортно.
- Ами ти, имаш ли си братя и сестри? – върна въпроса му и след още една дръпка почти се задави от кратък изблик на смях – Всъщност, по-скоро не ми се струва. Би ме изненадало, ако не си единствено дете. – закачливият му тон не се хареса на Виктор. Момчето бе достатъчно интелигентно, за да схване намека му. Но и можеше ли да отрече оклко зле беше във всяка социална среда?
- Въпреки това... – поде с вече сериозен тембър и остави внимателно цигарата си на ъгъла на масичката, защото не намери по-добро място. Извърна се към Виктор и го притегли за врата.
- ...целуваш се, сякаш не ти е за първи път. – довърши мисълта си и със скрито задоволство проследи трудния опит на червенокосия да преглътне слюнката си.
Устните им неусетно се оказаха на милиметри отново, но този път Ашър си припомни нещо и се дръпна достатъчно, лишавайки Виктор от дъха си.
- Още съм ти сърдит, искам да го знаеш. – облегна се назад към стената и кръстоса крачета, поемайки обратно цигарата между устните си.
Не можеше да подстрекава поведението на Виктор от послединте дни. Особено при положение, че всичко можеше да се изясни с един прост разговор. Още не можеше да повярва, че заряза дори нещо толкова любимо като проекта му с ботаниката, за който хвърлиха вече толкова много труд и постоянна грижа.

- Тук няма място за повече от едно - усмихна се почти мрачно.

Макар и Виктор донякъде да бе доволен, че въпреки ситуацията и социалното положение на родителите си, можеше да си позволи да има собствена стая, собствено място, на което спокойно да се скриеше от света. Не знаеше какво щеше да прави без кътчето си, къде щеше да събере мислите си, къде щеше да твори?

- Тоест, искаш да кажеш, че се целувам добре? Защото вече ми е за трети път - отвърна статически погледнато в отговор на чуждата закачка, която обаче остави леко разочарование на върха на ума му, което го потормози дори след като успя да се измъкне от моментното опиянение от аромата макар и примесен с цигарения дим.

Виктор стана от леглото, но не защото думите на Ашър го бяха смутили. Педантичността му го накара да се завлече до другата стая и да му донесе пепелник. Пръстите му за секунда се озоваха на вратлето му и отново преглътна едва, върна се в стаята с отново порозовенели бузи. Подаде пепелника на Ашър, да го остави, където ще му е удобно и се покатери обратно на леглото.

- Кажи ми как да ти се реванширам за това? - предпочете да каже, вместо да търси начин как да каже, че съжалява.

Защото в някаква степен не съжаляваше. Но и сам си бе виновен. Не бе казал за проблема си на Ашър, дори сега не бе бил напълно искрен с него, но и не мислеше, че е нужно. Не толкова защото другият нямаше да го разбере. По-скоро защото нямаха нужда от тези главоболия. Може би просто трябваше да свикне да вижда ... събеседника си във всякакви светлини, най-вече онези, които вече знаеше, че не му допадаха.

Когато Виктор се изниза от полезрението му за минута, Ашър взе цигарата между дългите си пръсти и се изправи. Повтарящият се звук от грамофонната плоча вече го бъгваше и реши да го спре. Песента беше свършила отдавна и сега единствено се чуваше монотонното леко попукване и тихото посъскване на резеца върху плочата.
Вече знаеше какъв ще е първият му подарък за Виктор. Поредното нещо, което никой не знаеше за Маверик, бе колко обичаше да прави подаръци. Не просто така, или просто защото имаше много пари. Нито пък изпитваше нуждата да глези всекиго. Това място си беше резервирано за специални хора. Таиква, към които Ашър успваше да се привърже.
Нямаше защо да крие колко лек се чувстваше в компанията на Виктор. Дали беше самото му присъствие, което му носеше въпросното спокойствие или беше нещо друго, глупакът и представа си нямаше колко му липсваше. Цялото това време можеха да прекарат заедно, вместо да Уилсън да го избягва и наранява егото му без причина. Ашър, разбира се, дори и не се замисляше, че може да си е имал друга приина за пълното си самоизолиране.
- Благодаря. – пое пепелника, сякаш щеше да преговаря по някоя бизнес сделка.
Направи се, че не чу предложението за мир на Виктор.
Знаеше, че другият говореше сериозно, но не предполагаше с какав хитрост бе решил да си послужи Ашър. Някак си каквото и да му кажеше сега, щеше да излезе, че ако Виктор го изпълни, всичко щеше да е точно. Щеше да му се размине прекалено лесно и това не беше точно по вкуса на Маверик.
Момчето издиша последната дръпка от цигарата си и я загаси в пепелника, след което върна погледа си върху червенокосия.
- Искаш ли да сме повече от приятели?
След като изрече въпросът си толкова ясно, той дори не прозвуча като въпрос.  Въпреки това Ашър държеше да потвърди важното за себе си. Защото стореше ли го, щеше да има пълното основание да си позволява много повече отколкото си беше досега.