We were speeding together down the dark avenues, but besides of the stardom All we got was blues.

Виктор разкопча няколко копчета от униформата си. Ако не трябваше да спазва въпросния етикет, който нямаше кой да види дали в момента спазва, вероятно отдавна щеше да се е съблякъл. Ранният септември времето все още не бе охладило страстите и момчето виждаше зор. За момента бе единствено доволен, че площта, която трябваше да подготви за евентуалното й обграждане в парник, в действителност не беше голяма. Дебелото найлоново покривало щеше да го изпоти повече дори и от плевелите, които трябваше да разрови. Новата инициатива бе дошла от него за него, тъй като друг освен него нямаше в ботаническия клуб и за жалост или за щастие - нямаше да има. Идеята за мини ботаническа градина не бе в плана и в ресурсите на елитното училище, но заедно с учителя си по биология, успяха да издействат малкото парче земя, за което на никого не му пукаше. Не бе и особена тайна, че ботаническият клуб бе някъде на дъното на клубната верига, затова нямаше нужда да му се отдава такова внимание. Никой не бе постъпвал в него последните три години и бяха на път да го закрият, ала зародилия се един единствен интерес ги бе спрял.

Виктор имаше нужда от дейност, която да успокоява будния му и вечно работещ ум и тъй като изобщо не искаше да се прибира у дома, сега имаше причина да го прави по-късно, когато дори родителите му са се нахранили и няма да се срещат, за да си развалят настроението. Виктор нямаше лоши чувства към родителите си, ала вечните им спорове го бяха уморявали вечно. Те основно бяха заради наличието на пари или по-често за липсата на такива. Крясъците им достигаха по всички етажи на кооперацията, в която бяха наели малък апартамент. Момчето отдавна вече знаеше, че няма какво да направи по въпроса, затова просто бе избрало да не се намира у дома по време на въпросните представления. Бе по-лесно да се прибере в стаята си и да не се засича нито с майка си, нито с баща си - не че това решаваше проблема, но поне имаше спокойствие на ума, което бе достатъчно за подготовката му за колеж, а после университет. Имаше достатъчно време за това, но имаше високи очаквания от себе си, които нямаше да покрие, ако не може да се концентрира, физическата дейност бе чудесна за целта.

Знаеше много добре какво да прави. Бе имал възможността да поживее като дете във фермата на едните си баба и дядо, които отглеждаха най-различни зеленчуци. Там бе научил много и простата задача да изчисти плевелите и да изравни земята, без да се налага да влага много излишни ресурси, не бе толкова непосилна. Проблем щеше да е да се издейства необходимата апаратура, за да могат тук да виреят по-разнообразни видове растения, и съответно, да се намерят такива. Виктор вече бе получил някои хапливи коментари от страна на родителите си, че така или иначе спечелените олимпиади по биология са достатъчен принос и семестриалната такса, която се налага да плащат, но това не промени особено избора на момчето.

Затова сега разчистваше зелените треви, разравяйки ги с мотиката. Навярно би било по-лесно да се случи след зимата, ала идеята не търпеше отлагане. Работата навярно щеше да е по-лесна след това, когато по всяко време ще е възможно засаждането и отглеждането на растения. Виктор бе успял да събере някакви пари, за да успее да посети ботаническата градина в града, за да разгледа какво има там, бе виждал само снимки, ала липсата на цвят не му даваше пълната картинка. Не му бе достатъчно.

Изтри потта от челото си и се подпря на мотиката, вглеждайки се към масивната сграда на училището. Бе почти сигурен, че в този вид щяха да го изхвърлят и от двора. Бе свалил сакото си и бе навил крачолите на панталона си и ръкавите на ризата. Погледът му се насочи към участъка, който преработваше и се отчая при гледката. Толкова труд за нищо!? Явно бе забравил как стават нещата ...

Нещо се размърда нервно под завивките в леглото, когато усети чуждото нарушение.
- “Ашър Маверик, младият талант от училище Нортфийлд, спечели нов трофей, обръщайки развоя на играта в последния момент.”
- Моля те, спри да четеш това. - измънка в просъница Ашър и се обърна съвсем към стената. Беше се затоплил и подпря ръка върху хладната повърхност, въздишайки от досада.
- Имаш късмет, че си толкова известен в училище, иначе никой нямаше да търпи вечните ти успивания.
- Какви ги приказваш... - изпуфтя, докато заравяше глава във възглавницата в опит да си дремне още малко.
- Вече сме почти обяд. Излязохме в междучасие и реших да дойда да видя дали си мръднал от леглото. - гръмогласният смях на Рик щеше да го изкара от релси, ако не беше още сънен. Единствен той се осмеляваше да го закача така.
- Рик, сериозно ли?! - момчето се отви рязко и изгледа съквартиранта си на кръв. Не можеше за си спомни защо изобщо реши да дели стаята си в общежитието с него. - Помолих те да ме събудиш сутринта!
- Нали беше на купон снощи, оставих те да се наспиш..
- Ти си най-лошият приятел на света! - измърмори Ашър, докато си обличаше униформата. Въпреки че бързаше, намери време да сръчка Рик в корема.
- Пак заповядай. - отвърна другият ухилен и се опита да внедри някакъв ред в косата на Аш.
- Разкарай се. - смъмри го сънливецът и сам приглади най-стърчащите краища на и без това чупливата си чотура. Не беше възможно да я приведе съвсем в перфектен ред, затова реши да си ходи така, останалите мислеха, че е съвсем целенасочено и се превърна в нещо като нова мода в училище. Всеки, който искаше да е готин, вече имитираше неговата небрежна прическа.
Оставащите часове преминаха толкова бързо, че Ашър почти не ги усети, може би защото се опитваше да се събуди по време на повечето от тях. И без това не получи вълнуваща нова информация, която вече да не знае, а съдейки по записките на Рик, не бе изпуснал нищо особено.
- Аш, скъпи, хайде да отидем на купон у Камила довечера. - Мариса, лидерката на мажоретките, уви едната си ръка през рамото му и косите ѝ почти му препречиха погледа.
- Тази вечер? Изключено, няма да мога. - отговори ѝ, докато дописваше домашно за утре. Вече знаеше правилното решение на зададената то учителя задача и бързаше да я запише, за да не забрави нещо.
- Какво? Трябва да дойдеш, ще празнуваме рождения ѝ ден! - девойката се намуси леко и разклати раменете му, което и за миг не го разконцентрира.
- Съжалявам, зает съм. - дори не си направи труда да търси определено оправдание. Купоните за тази седмица му стигаха, не искаше пак да се успи на сутринта...
- Но това е важно! Няма е никакъв купон без теб, знаеш го.
Ашър затвори тетрадката си с твърди корици и се изправи от чина, при което се освободи от грабливите ръце на Мариса.
- Ще се справите и без мен. Поздрави Камила от мое име. - усмихна се чаровно на русокосата и преметна раницата си през едно рамо, преди да се изниже от стаята.
В Нортфийлд вечно се носеха всякакви слухове, поне ако си достатъчно известен, че да се клюкари за теб. Слухът, че Мариса и Ашър бяха гаджета някак си се превърна във всеизвестен факт, макар дори да не беше истина. Те двамата се познаваха от деца, но доста бегло. Поне Ашър не мислеше, че тя го познаваше добре. И все пак никога не бе отричал или потвърждавал мълвите за тях двамата, защото не му се занимаваше. Някак си беше свикнал всеки да говори и мисли каквото си реши за личния му живот. Вълнуваха го единствено собствените му успехи, това да не накърни реномето на богатото си семейство. Бяха го изпратили да учи чак тук, защото беше по-спокойно и нямаше да е в центъра на светлината на прожекторите, както бяха родителите му. На драго сърце се съгласи да не става известна личност още от дете, макар да бе имал няколко малки роли в един-два ситкома.
Ашър не усещаше актьорството като съвсем неговото нещо. Беше прекалено саможив за да следва нечии рамки и чужди напътствия. По-скоро искаше той самият да изгражда световете, оттам дойде и засиленото му любопитство по фотографията и други най-различни науки. Още от сега опитваше да опише чудатият свят от сънищата си. Възнамеряваше един ден да го превърне в пълнометражен филм, макар все още да не разполагаше с цялата картинка.
Докато крачеше към ролс-ройса си, погледът на тъмнокосия се спря върху една някак впечатляваща гледка. Не някак, а по-скоро всякак впечатляваща.
Случи се от само себе си. Нямаше как да не бъде привлечен от момчето в другия край на двора, който разкопаваше сам неизползваната от поне няколко десетилетия площ. Беше нелепо как просто стоеше с навитите си ръкави и крачоли там и полагаше къртовски труд, за да направи от нищо - нещо.
Без да казва каквото и да е, Ашър захвърли раницата си до дървото и взе оттам резервната мотика, която направо си плачеше да бъде използвана. Всичко това изглеждаше безумно много работа за сам човек.
Другото момче го погледна чак, когато Маверик на свой ред запретна ръкави и се залови за мотиката.
- Виктор, нали? - реши да започне разговор, защото така беше свикнал. Не можеше да остави съученика си да го зяпа цяла вечност. - Този клуб по ботаника.. Дали мога да се присъединя? Чух, че си ти президента. - спря да копае за момент, колкото да проследи чуждата реакция.
Отстрани Ашър изглеждаше като сравнително отвеян човек, единствено вълнуващ се от футбола, но всъщност не беше така. Забелязваше много повече, отколкото му личеше. И не толкова известните хора будеха интереса му.

Виктор зяпна неочаквания "натрапник" и остана да гледа съмнително, отново зарязал, каквото и да е. Изумлението едва бе прекъснато дори и от думите на момчето срещу него, което всеки познаваше. Бе странно, защото не очакваше точно пък Ашър Маверик да го приближи, какво остава да вземе самотната лопата и да нагази с очевидно скъпите си обувки по стандартите на Виктор на този от части разкопан терен. Директорът бе наредил много точно да се очертае, за да е напълно ясно откъде-докъде ще бъде края на тази така наречена "загубена кауза".

Виктор прояви адекватност едва когато другият го погледна с някакво очакване. Това го накара да тръсне леко глава и да се усъмни още повече в това безумие, защото очевидно Ашър стоеше пред него от плът и кръв.

- Ако това е някакъв номер ...

Появата на това популярно момче тук го накара да изрече следните думи, без да се замисли, че нещо друго бе възможно. Не го бе очаквал, не очакваше, когато и да е било. Виктор щеше да продължи и съвсем честно да изгони Ашър, но на среща си не видя нищо повече от сериозен поглед и последвало почти обидено изражение. Виктор присви вежди и сви устни за кратко.

- Ъм ... аз съм единствен в този клуб ... - изрече след малко и погледна към своя инструмент за работа само защото по лицето му плъзна необяснима червенина.

Не изпитваше срам, че си седи съвсем сам, както ставаше почти винаги, тъй като с приятелите му Джини и Хю имаха различни интереси. Причината по-скоро бе нелепостта от "коронясването" му за президент.

- Има формуляр, който ще трябва да попълниш ... - допълни и този път врътна глава по посока на Маверик.

Ашър не се засмя, защото не го счете за необходимост. Бе съвсем сериозен, поне в конкретния момент. Не знаеше какво го накара да се присъедини към самотното занимание на Виктор. Макар и неканен, видя възможност най-накрая да завърже разговора, който планираше от известно време.
Фотографията всъщност бе една от тайните му. Никой не знаеше, е беше част от този клуб и снимките му се публикуваха в училищния вестник под названието “ММ”, но останалите си мислеха, че са правени от някакъв си зубър от по-горните курсове. Макар и камерата на Ашър никога да не напускаше раницата му, никой не го виждаше, когато я изкарва да снима. Много често момчето просто се казваше на покрива и снимаше небето, но понякога се прокрадваше иззад ъгъла, за да направи някоя-друга снимка на някой човек.
Хората му харесваха. Обичаше тяхната комплексност, различията, както външни, така и вътрешни. Погледът му премина през бенката на врата на Виктор, която беше забелязвал за първи път веднъж, когато вървеше зад него по коридора.
- Не се шегувам, наистина искам да се присъединя. - отговори без да прекъсва заниманието си, но същевременно с това гледаше в лицето на другото момче, вместо в земята, където му беше работа. - Не знам достатъчно за ботаниката, а ми е интересно. Планирам да си посадя овошки на семейната вила. - обясни поне една от причините, въпреки че не беше длъжен.
- Относно записването... - умишлено снижи това си с две октави и се приведе към Виктор без предупреждение - Не може ли да стане без формуляр? Нека е нашата тайна. - тонът му прозвуча може би по-закачливо, отколкото изобщо беше планирал.

Виктор се почувства не на място. Бе нещо нормално за него, особено в присъствието на типове като Ашър, но дори привикнал, чувството не премина просто покрай него. Остана там за кратко.

“Можеш просто да платиш на някого да го направи”, прииска му се да каже, но се спря, когато другият се приближи, почти прошепвайки му нещо, което за мозъкът му звучеше нелепо.

За секунди, после си спомни …

- О, извинявай - изрече почти с подигравателен тон, най-сетне имащ възможността да проговори с такъв за някое от famous хората в училището. - За момент забравих, че това ще повлияе на репутацията ти …

Това някак повлия на чуждата закачливост и Виктор се усмихна почти непринудено. Не че това му бе целта. Всъщтност, дори и да беше, не му достави особено удоволствие. Сега поне щеше да знае какво е - нищо особено.

- Късметлия си, че почти никой не минава от тук, не знам ти как си се излъгал - прокашля се за кратко, макар че от опит знаеше, че това разсейване от идиотизма му не помагаше никога и при никого. - Виждаш ли бялото ограждение? Трябва да прекопаем всичко наоколо, после ще ти покажа каква е идеята ми за аранжирането, предполагам. Очевидно няма да си наистина в клуба, но няма да е зле някой друг също да хвърли едно око, ако имаш време де …

Маверик за момент си припомни как му говореха Рик и по-голямата му сестра Меган. Често се държеше като задник, без да осъзнава, макар че, ако трябва да сме честни, преди всичко не беше умишлено. Поне в мнозинството от случаите.
- Чудесно. - усмихна се и се залови сериозно за работа - Надявам се си си начесал крастата със саркастичното си изказване. - вметна все пак, за да не остави впечатлението, че е типичния безмозъчен тийн в отбора по футбол. Да, репутацията му беше нещо, на което държи, но не се срамуваше от този факт и определено нямаше да го крие пред някой като Виктор. Не виждаше смисъл в това. Дори да го възприемаше като разглезеното богато хлапе, някак не му пречеше. Може би защото въпреки всичко можеше да бъде какъвто пожелае в компанията на Виктор. Можеше да бъде просто себе си. Можеше да остане за малко невидим благодарение на дейност като тази, която никой друг не отразяваше в това училище. Това щеше да е повече от мечтаната почивка.
- Внимавай. - изстреля и фокусираният му тембър накара другия да спре заниманието си. По-голямата причина беше, че Ашър сам го спря, постоявайки длан върху лопатата му. - Добре е да държиш щика на лопатата добре изправен. - позволи си да спусне ръце върху чуждите и да оправи начинът, по който Виктор държеше инструмента си. Не беше голяма работа, но го дразнеше повече отколкото по-ранната му пряка подигравка по негов адрес. - Така се увеличава почвеният слой, който е култивиран и отива по-дълбоко в дъното на обръщаната почва. - нарочно добави обяснение към факт, с който бе убеден, че другият е напълно наясно.

"Всъщност, да, но не ми донесе нищо" - друго нещо, което реши да не казва - просто защото бе приключил със заяждането - или поне така си мислеше.

Вдигна един от ръкавите си нагоре, тъй като се бе свлякъл досадно надолу и му пречеше. Измъкна мотиката от пръста и я тръсна няколко пъти, за да премахне досадните буци, полепнали. Явно бе поливано не отдавна и почвата все още бе мокра, досадно полепваща по метала. Захвана се да докопае измисленото парче, което си бе набелязал и по-рано. Навярно още един чифт ръце щеше да му е от голяма помощ ... или поне, докато Ашър не се откажеше, което Виктор донякъде подозираше. Не го познаваше достатъчно, за да го твърди, ала така го чувстваше.

Тъкмо бе във вихъра си, когато другият привлече вниманието му. Виктор спря да прави, каквото и да е и се взря в Ашър не толкова заради думите, колкото заради докосването. Беше неочаквано. Знаеше, че бе избрал този клуб и защото ще бъде сам, защото никой нямаше да му казва какво да прави ... искаше да поеме контрола, но отново се намери някой, който да му го вземе. Виктор извъртя очи, което не бе типично за него. По принцип приемаше критика, както и се вслушваше в думите на другите. В случая просто егото му не можа да приеме, че някой като Ашър има такъв изказ и го използва срещу него.

- А ти можеш да не биеш земята, но съм те оставил да си хабиш енергията и да се мъчиш там, нали? - сопна се и повдигна вежди, дръпна инструмента, отдръпвайки се. - Какво ще кажеш да се поизпотим малко без особени приказки, а?

Не почака отговор, но и нарочно не послуша съвета на Ашър, който момчето не само с думи поиска да наложи. Знаеше, че е прав. Не го беше отрекъл, всъщност в някакъв момент изправи стойката си несъзнателно, тъй като веднъж човек свикнал да работи по правилния начин, осъзнава, че той е и по-лесния. Случаят обаче бе друг. Всъщност, случаят не беше никакъв. Дори не можа да си обясни какво точно го жегваше. Преди всичко Ашър не му бе направил нищо. Може би трябваше да се успокои. Сигурно футболистчето щеше да се откаже след някой следващ път.

В началото, когато от нищото пожела да стане част от ботаническия куб, не му беше лесно с Виктор. Двамата очевидно бяха различни хора, но единствено последния споменат имаше проблем с това. Тъй като Ашър виждаше, че няма да отстъпи, а и беше честно, тъй като той бе натрапникът в неговия клуб, бавно се нагоди към всичко, което съученикът му предпочиташе. Постара се да го слуша и да следва неговите методи, но и без да оставя своето си мнение неизказано. Колкото повече се връщаше ден след ден да помага на Виктор с работата, толкова повече изглежда това дразнеше новия му приятел. Само дето Ашър знаеше, че иска или не, накрая просто щеше да свикне с присъствието му и с непринудените му чаровни усмивки.
Обичаше да се връща понякога повторно за деня, само за да направи ретроспекция на промяната и напредъка, който двамата бяха постигнали. Беше прекалено вълнуващо да построиш нещо от нулата със собствените си ръце, затова и Ашър не даде никакви признаци да се откаже. Не беше от хората, които се отказват.
Междувременно не бе изоставил и останалите си занимания. Някак успя да смогне със всичко, въпреки че това му отне поне 4 часа от съня.
Още на втория му ден около работните площи, младежът успя да направи няколко снимки и едва сега ги проявяваше, заедно с новите от онзи ден. Парникът беше вече готов на този етап, оставаше единствено да успокои притеснението на Виктор, че трудът им няма да пожъне успех, ако не могат да се сдобият с нужното оборудване.
Всъщност Ашър беше наясно какво горе-долу ще им бъде нужно накрая, също както знаеше, че училището им нямаше средствата да спонсорира подобен мащабен проект с един официален участник. Затова и Маверик поръча електрическия нагревател още преди Виктор да му е споделил мъката си.
Знаеше, че няма как да го намери в парника сега, но нямаше търпение да му покаже новата им придобивка. Затова и си позволи да прекъсне репетицията на училищния хор. Помнеше, че другия му сподели как да първи път е избран за тромпетната част, защото съученичката им Клара била болна.
- Извинете. - нахлу съвсем без да почука в стаята за репетиции и всички инструменти заглъхнаха. Навярно щяха да го изгонят с ритници, ако не бяха разпознали чаровната му физиономия. - Може ли да ви открадна Виктор за малко?
- Да, разбира се, Ашър. - отвърна веднага учителката, сякаш нямаше търпение да се отърве от не особено музикално надарения в групата.
Ашър се ухили до уши, когато се добра до Виктор и го хвана под ръка.
- Хайде, трябва да видиш нещо. - задърпа го със себе си - Ще ти хареса, обещавам. - засмя се почти гръмко, защото по очевидни причини се вълнуваше повече и от другия, който си нямаше и на идея за какво му говори.
За да сме честни, Ашър често му разваляше идилията, но просто не си падаше особено съобразителен на моменти. Обичаше да му краде книгите от ръката, за да види какво чете. Обичаше да го снима тайно, а после да пъха проявените снимки в джоба на якето или раницата му. Забавляваше го чуждата реакция, всеки път, в който го поправи за нещо, макар да бе очевидно, че в такива моменти Виктор неволно се оплиташе в думите си.
- Влизай. - подкани го, когато двамата се озоваха пред парника. Изненадата му вече беше вътре.

Беше странно, признаваше си. Не го забелязваше само той. Бе му добре да бъде забелязван само и единствено от двете му приятелчета и от някои други, когато имаха нужда от помощ с някое домашно. От тази работа Виктор изкарваше и някой друг долар.

Откакто обаче се оказа в един клуб с Ашър, хората го гледаха. Двамата не прекарваха особено време заедно извън клуба по ботаника, ала някак бе достатъчно. Хората наистина ги зяпаха, когато Ашър се завъртеше около смотльото. Погледите бързо се разсейваха, но след това идваха различни слухове, които Джини и Хюсеин му донасяха, станеше ли време за обяд. Те не бяха кой знае какво в своята същност, може би затова и Виктор не обръщаше внимание. Някак бе свикнал с вниманието на Ашър и дори когато го дразнеше, не оставаше досада в него. Би казал, че работеха заедно, защото работата по оранжерията никак не беше лека, и въпреки моментната досада, някак усещаше, че не е безразлично за другия. Не личеше да е така.

И всичко това се потвърди в деня, в който другият го измъкна от часа по музика.

- Знаеш ли, че тъкмо започнах да схващам как стоят нещата ... - оплака се излишно, сякаш наистина съжаляваше, че другият го бе измъкнал, ала думите му преминаха в нужната подигравка сам към себе си.

Усети се че подтичва след другия и почти щеше да се блъсне във вратата на оранжерията, когато спряха пред нея. Виктор погледна Ашър подозрително, но другият го подкани да отвори вратата. Нетърпението му донякъде изуми момчето и той отключи катинара. Двамата влязоха вътре и Виктор ококори поглед, оглеждайки се наоколо. Устата му остана отворена и тежестта му олекна с няколко камъка, докато асимилира. Не бе спрял да мисли за въпросния проблем, което влияеше на концентрацията му. Беше се привързал. Знаеше, че е неизбежно. Знаеше, че ще го заболи, ако не се получи, защото щеше да е поредният провал.

- Как!? Нали не можеше? - затвори си ченето едва сега. - Успя да ги убедиш ли? - последва друг въпрос, който бе последван от още един. - Чакай ... ти ли ги взе!?

Не дочака отговор. Моментната му еуфория го накара да смачка другия в приятелската си прегръдка.

Ашър обви ръце около кръста на Виткор толкова инстинктивно, като че бе очаквал тази прегръдка от вече дълго време. Като че затова нямаше търпение изненадата му да пристигне и другия да я види. Беше странно, защото нищо от това не беше случаят. Ашър реално обичаше това местенце. Носеше му шанса да релаксира всеки път, в който идваше да работи по проекта им. Нищо че не беше свързано с онова, което се очакваше от него. И въпреки всичко нищо друго в момента не го вълнуваше толкова, колкото да запази това малко кътче тук. Не беше само негово творение, дори беше по-скоро бебчето на Виктор, ала го усещаше близко до сърцето си. Щеше да е прекалено тъжно, ако просто се откажеха от целия си досегашен труд.
Прегръдката им продължи по-дълго от очакваното, или нужното. Ала някак си Маверик не можеше да определи колко дълго по принцип траеше една обикновена приятелска прегръдка. Никой не му беше казал, а и не беше прегръщал друг по този начин. Може би сестра си...но не, там беше различно. Усещаше го различно.
Ръцете му се спуснаха от кръста нагоре, обикаляйки по цялата ширина на чуждия гръб, докато не се намериха между раменете и врата. Ашър не знаеше какво да стори и леко неловко потупа другия, отделяйки го от себе си. Почти изпита притеснение, че ръцете му щяха да си позволят и нещо друго, отвъд приемливото.
- И преди да кажеш нещо остроумно - размаха показалец през лицето на Виктор - Купих апаратурата със собствени пари, останали ми от една малка роля. - боцна върха на носа му закачливо, типично в негов си стил. Вече беше разказвал на Виктор, че имаше някои детски участия в разни предавания и ситкоми, но не бе очарован от актьорството до такава степен.

Усмивката на Виктор остана на лицето му, така се бе хилнал, че не можа да изконтролира устните си и дори когато проговори, когато се взря отново в другия. Все трябваше да каже нещо, не че знаеше какво, нямаше думи.

- Е, това е значи лична инвестиция - излезе от устните му, осъзна се след малко и свали ръце от другия. - Надяваме се, добра - това бе по-скоро продукт на липсата на вяра в себе си, която практикуваше от винаги.

Навярно това нямаше да му позволи да бъде наистина добър в това, което обичаше. Но не можеше да мисли за дългосрочните проблеми, когато съвсем различни го тормозеха, а моментът се оказа някак подходящ. Знаеше, че е малко топло тук, но така или иначе Ашър го бе измъкнал от часа по музика, който, всъщност, Виктор не харесваше никак, ала се опитваше нещо да си докаже, някак безсмислено. На преден план имаше нещо друго по-съществено и удобно за доказване.

- Ашър ... - произнесе името на другия със сериозно вече изражение и се пресегна само за да затвори вратата на парника.

И без това през дебелия найлон не се виждаше нищо, предполагаше, че никой нямаше да види това ...

- Знам, че днес нямаш повече часове ... - каза изведнъж, малко неудобно признание, ала бе изчакал подходящото време, за жалост, точно ден преди въпросният купон, ала не можеше да падне по гръб.

Кейти го бе хванала неподготвен преди няколко дни със странните си признания. Виктор си признаваше, че не харесваше да бъде забелязван, ала думите й звучаха като предизвикателство, на което нямаше как да не отвърне. Не че не бе вярно ... не се бе натискал с никоя досега, определено бе девствен и донякъде си вярваше, че това ще продължи вечно, но не би могъл просто да си признае нещо такова. Не искаше да говорят за него, но познанството му с Ашър му създаваше необичайни срещи с хора, които преди дори не бяха обръщали внимание на съществуването му. И така си му бе било добре ... сега мислеше за "проблема си" последните няколко дни ... малкият глупав разговор не излизаше от ума му ... тръсна леко глава.

- Ъм ... чувал съм, че ... си добър ...

Сладък си, Виктор.

- Аз ...

Със сигурност никога не си целувал момиче ...

Сърцето му задумка, сякаш пък щеше да промени истината, ако се целуне с момче ...

- Ще ме научиш ли да се целувам, Ашър? - лицето му бе почервеняло, докато намери някакви думи, за да изрече странното си желание.

Изгаряше от желание да отиде на проклетия купон и да покаже на Кейти, че греши! Макар и да е права. Не искаше да бъде!

Ашър замръзна на мястото си за момент. Изначално нямаше представа накъде бие Виктор, но просто му харесваше да го вижда така нервен. Често го наблюдаваше как се изчервява като домат или си дъвче устната, което беше просто очарователно. И най-малкото издаваше типичната му стеснителност. Не му се струваше, че е толкова срамежлив, колкото просто отказваше да допуска лесно останалите хора до себе си.
Може би беше тази негова черта, която караше Ашър да се чувства винаги някак специален, привилегирован, когато бе в присъствието му. Особено в моменти, в които Виктор го оставяше да го види такъв. Толкова сладък и уязвим. Разкриваше му се макар и със свян. Беше почти като усещането негальовна котка да те избере за възглавница.
Очакваше някакво странно признание от страна на Виктор, но това... Директното му искане го остави без думи. Най-вече защото събуди у него мисъл. Такава, каквато може би, просто между другото, се бе прокрадвала някъде в ума му и преди.
Маверик не беше от срамежливите и определено беше свикнал да получава каквото иска. Методите му обаче бяха често калпави или несъобразителни, защото по-скоро повечето работи сами идваха при него, а възможностите сами си го намираха. Не му се беше налагало почти да се поизпоти сам, за да получи желаното... поне докато не се присъедини към точно този клуб по ботаника.
Не успя да реагира хумористично на чуждата молба. Боеше се, че момчето ще сметне, че му се подиграва и бързо ще се откаже като подплашен заек. Затова и не отвърна нищо. Изправи гръб и извади ръцете от джобовете си, където преди малко ги беше напъхал. Тръгна с бавна крачка към Виктор и заключи погледа му със своя. И без това сметна за редно най-вече да му покаже...макар и сам да не бе много сигурен какво точно целеше да му покаже. Може и да бе имал някакъв предишен опит с момичета, но всеки път беше различно и смееше да твърди, че това чудо научаване нямаше. Просто интимността между хората или се получаваше или не, всичко бе въпрос на химични процеси. Нещо у двама души или кликва, или и земята не помръдва каквото и да сториш.
Почти притиснал Виктор до ъгъла на парника, Ашър бавно вдигна едната си ръка и я постави върху брадичката му.
- Най-важното е... - почти прошепна, изненадан от собствения си опит да омая ученика си. Доближи лице до отсрещното, докато плъзгаше палеца си по долната устна на Виктор, за да разтвори устата му. - Да я накараш да се почувства специална. - довърши със същия сладострастен тембър, който сам се изумяваше, че притежава. Изчака да усети как дъхът им вече се сливаше преди каквото и да е друго.
Знаеше, че си го беше помислял и преди. Ритъмът на сърцето му го издаде, но въпреки това Ашър запази леко арогантната си хладнокръвност.
- Можеш както да го прошепнеш, така и да го покажеш. - пусна брадичката му и помилва парещата зачервена буза на Виктор с опакото на дланта си, преди същите тези пръсти да пролазят по бялото му вратле. - Погледът е важен...докато и двамата не затворите очите си. Плавно... - мълвеше почти като някакъв духовен гуру, но реално пет пари не даваше какви ги приказва. Усещаше учестеният пулс под пръстите си и единствено успя да притвори очи, когато придърпа момчето към себе си и най-сетне остави устните им да се слеят.
Беше първата целувка на Виктор. Първата му. Знаеше го и това бе истинската причина да се постарае тя да му хареса.

Виктор следеше чуждите движения с особен интерес. Бе виждал основно съучениците си скрити зад някой ъгъл да се натискат, но откровено отвръщаше поглед и просто си тръгваше. Телевизия не гледаше, но от кратък опит знаеше, че там все още нямаше нищо интересно, което да привлече вниманието му. Любовните книги му бяха глупави и не стигаше далеч. Никой не го бе подготвил как трябваше да се чувства и какво да чувства, какво е усещането ... баща му почти не говореше с него, а и едва ли биха подхванали подобна тема. Нуждата от друг източник на информация бе наложителен.

Всъщност, Виктор не знаеше какво да очаква. Предполагаше, че скорошният му ... познатоприятел щеше по-скоро да му се подиграе за това безумно желание, ала когато получи нещо съвсем различно, почувства вълнение, което задумка в гърдите му. Искаше да знае, но не предполагаше, че ще стане сега. Изискваше го, но ...

Загуби се, някъде между чуждите думи и дълбоко в себе си пожела да може да направи същото. Очите му блеснаха с различен блясък. Дъхът, полазил устните му му носеше познато ухание, на нещо вкусно ... не можа да определи какво.

Трябваше да разтвори устни, за да позволи на чуждите да ги докоснат, на езикът да премине през тесния отвор, преди да разтвори устни повече и да го пусне там. Виктор несъзнателно бе придърпал другия още към себе си, пръстите му някак се бяха озовали върху врата на Ашър. Другият бе много малко по-висок от него, но за момент се замисли колко по-сложно би било с Кейти, която гледаше от високо, макар тя да вярваше, че именно той е в низините.

Виктор стисна чуждата шия леко и отдели устни от тези на Ашър. Облиза влажната си горна устна. Искаше да попита дали се е справил добре, обаче ...

- Ти си ми свил дъвките с диня ... - погледна го почти осъдително, защото вчера не можа да си ги намери и днес вече страдаше, че няма какво да джвака, а магазинът дори не беше отворен.

Премигна няколко пъти само за да се почувства отчаян, защото едва ли точно това се очакваше да каже.

- Загубих мацката, нали?

Ашър се усмихна непринудено. Не искаше да му проличи, че спокойно можеше да продължи с уроците. Както беше тръгнало, дори трудно можеше и да го прикрие. Панталоните му тежаха като че в тях носеше цяла тухла от бетон.
Разсейващите думи на Виктор дойдоха тъкмо навреме. Двамата все още бяха на сантиметри един от друг, макар Ашър да се беше отдръпнал достатъчно, за да не позволи на другия да усети какво му беше причинила кратката им обучителна сесия.
- Мисля, че си естествен. - успокои го искрено, след което се прокашля и напълно си върна нормалния говор, без да се взема твърде на сериозно - Ще я забиеш. - потупа другия по рамото и побърза да се извърне с гръб. Без да даде обяснение, тръгна да излиза от парника, но извърна глава, колкото да се сбогува.
- Считай дъвките като предплащане за урока. - смигна му и се ухили още веднъж, преди да се скрие от чуждото полезрение.
По неволя му се наложи да се погрижи за възникналия проблем и се изпразни в училищната тоалетна преди да се прибере. Само това не му се беше случвало.
По-късно, когато с Мариса пристигнаха на партито, Кейти беше там. Ашър я познаваше съвсем бегло, защото и без това не обръщаше внимание на всички познати и приятелки на лидерката на мажоретките. Би било прекалено изтощителна мисия да ги запомни, при положение, че Мариса познаваше половината свят.
- Хей, Аш, това не е ли твоето зубърче. Това, с което с играете на час по отвари? - посочи към младежа от ляво на Кейт и се изкикоти с дразнещия си висок гласец.
- Казва се Виктор. - поправи я кратко и почти незаинтересовано, въпреки че се издразни на глупавото ѝ сравнение.
Когато минаха покрай тях обаче, Ашър се спогледа с него и безгласно му пожела успех. Предполагаше, че момичето беше именно Кейт, предвид колко си падаше по тихите и по-потайни момчета. Важното беше, че Виктор можеше да приложи наученото от него още тази вечер.

Виктор не предполагаше, че на човек му е нужно толкова време да се от търси от целуването. Хареса му, не го каза на Ашър, защото другият побърза да си върви. Щеше да остави обратната връзка за друг път. От обучителна гледна точка си мислеше, че не е достатъчно. Толкова ли бързо се учеше човек да се целува? Изглеждаше неестествено. Недостатъчно. Определено усещаше точно това - не му бе стигнало, искаше още.

Затова и щеше да се възползва. Така реши. Навярно всички го правеха. Особено онези като Кейти, за които чуждите чувства нямаха значение. Щом те можеха, можеше и той, нали? Не беше нещо, което му подхождаше, дори не знаеше дали ще му донесе удоволствие.

Когато се появи на партито, след като съвсем легално се измъкна от вкъщи, тъй като родителите му за първи път изглеждаха щастливи, навярно заради това, че бе започнал да се социализира. Виктор се усмихна на краката мисъл, пръкнала се пак из съзнанието му, докато зяпаше Кейти, която нещо му говореше. Беше красива, но не му беше интересна. Беше и сладка, дали беше сладка, колкото вкусът на диня? Червените й устни го приканваха, почти не я слушаше, но някак отговаряше адекватно на хиперактивността й.

- До дъно, Виктор - прошепна му, защото иначе едва ли щеше да я чуе, след като му подаде чашата с напитка с неясен за Виктор произход. - Или и това е от многото неща, които не си … - ниската блондинка се разконцентрира, за да поздрави приятелите си.

Виктор само за миг срещна окуражителния поглед на Ашър и му се усмихна почти незабележимо.

Не се чувстваше на мястото си. Искаше ми се екстровертният му приятел да го измъкне от тук, но едва ли бе тук, за да се занимава с него. Виктор сам се чудеше какво прави тик, в тази задимена обстановка, можеше да се опияни само от ароматите.

Кейти чукна малката си чаша с неговата и Виктор спря да зяпа гърба на Ашър. Съумя някъде да изсипе съдържанието на чашата, без да е съмнителен, не можеше да пие тази гадост. На това ли щяха да имат вкус устните на Кейти?

Не дочака много преди да се наложи да разбере, когато блондинката го бе завлякла в усамотено ъгълче в голямата къща.

- Нямам търпене да взема първата ти целувка …

- Няма да е първа …

- А с кого е първа, възглавницата ли?

Сладко-подигравателният смях го накара да увие пръсти около шията й. Видя вълнението в очите й и не можа да повярва, защото бе истинско. Все пак не беше пиян, за разлика от нея може би. Вероятно алкохолът бе свършил работата. Знаеше, че има този ефект.

Виктор облиза устните й, защото искаше да знае … червилото й имаше вкус на череши. Разтвори устни и си позволи да докосне чуждите. Кейти го придърпа към себе си и Виктор усети тялото си почти прилепнало по чуждото. От устните му се откъсна непонятен стон. Кейти почти се бе сляла със стената. Устните им се заиграха, както и езиците им, но Виктор почти щеше да се удави в неприятния микс на уиски и цигари. Нямаше нищо общо с приятния и свеж вкус на диня, който се връщаше отново и отново в съзнанието му. До степен, че вече не усещаше нищо освен познатия аромат. Сладостта на парфюма на Кейти се бе размил и единствено си представяше този на Ашър, ненатрапчив, лек. Пръстите на Виктор несъзнателно се спуснаха надолу и ръката му се отплесна, преминавайки по гърдите на русокоската. Релефът там го разконцентрира и натрапчивите аромати се върнаха на преден план, дразнещи всичките му сетива. Вече се притесняваше да отвори очи.

- Какво има, Виктор? - въпросът на блондинката го изкара от транса му и момчето отвори рязко очи.

- Не ми харесваш, Кейти - каза изведнъж, без да знае дали това бе начинът.

Видя учуденият й поглед, можеше да предположи, че по принцип тя бе тази, която си избира, може би дори всеки искаше да прави някакви неща с нея, но не и Виктор … той знаеше какво му бе харесало … или по-скоро сега го бе осъзнал. За един ден му се бяха струпали достатъчно нови преживявания.

Отдели се от блондинката, за да си тръгне. Искаше да си върви. Внезапното му опиянение обаче го накара да потърси Ашър. Не му отне твърде много време, а може би, ако бе търсил по-дълго, нямаше да го види натискащ се с Мариса. Усети как изведнъж вълнението му болезнено секна. Заболя го. Усети внезапната болка по цялото си тяло и не пожела да си признае защо. Виктор затвори уста, която бе отворил широко от изумление. Сега вече наистина знаеше, че трябва да си върви …