We were speeding together down the dark avenues, but besides of the stardom All we got was blues.

Ашър внезапно се намираше в откачен период на себопознаване. Не че не се познаваше, но онази вечер дори не подозираше колко нови неща чакаха да бъда открити тепърва. Светът му предлагаше на тепсия, стотици, ако не хиляди. Единствено му бе нужна инициатива, която тъмнокосият нямаше проблем да поеме. Харесваше му да експериментира, по което доста си приличаха с Виктор. Нищо, че експериментите на последния бяха главно в биологията и ботаниката, Ашър бе успял да го извади от черупката му и да го накара да види, че животът извън него самия може да е също много забавен.
За първи път не го свърташе. Изгаряше да сподели с някого за дивото си приключение с червенокосия и тъй като той сега беше болен, нямаше как да си говори с него какво му бе харесало най-много и задължително иска да повторят. Странно как никога преди небе имало нещо така вълнуващо, за което да изпита подобна нужда да говори.
Опита се да страни от Тифани, заради белята Сара, само че не му се получи. Чувстваше, че единствено тя би го разбрала и искаше някакъв приятел, който обаче наистина да му се пише такъв.
Посмяха се добре с Тифани, която изтъкна, че може би той е разболял Виктор и му е изсмукал силичките с всичкия този секс. Като се замисли, бяха го правили отново, когато се събудиха след няколко часа. Ашър нямаше да забрави, че дори изтощението му не би го възпряло да налети на рижавелкото си. Дотук с въздържанието му, просто му се бе пуснал съвсем по течението. Пък и двамата бяха имали предостатъчно време да се сближат и опознаят преди да стигнат до края. Най-същественото бе, че са заедно в това.
Маверик го вярваше.
Вярваше, че всичко между тях беше истинско и чисто.
Без лъжи и премълчавания, без преструвки.
Замисли се, че именно заради това си падаше по момчето. Той бе първият истински човек около него. Същинска глътка свеж въздух.
Ашър се промъкна в апартамента на Виктор и се ухили, когато другият му се метна на врата още от прага на стаята му. Пожела да го изненада. Пък и му омръзна да го гледа от ниското долу в задния двор на кооперацията. Там оградата не беше много приятна да прескачане, веднъж дори си скъпа любимите дънки точно на чатала. А и също имаше досадно лаещо куче, което един път успя да надвика с малка серенада. Е, серенадата бе за Виктор, естествено. Аш бе донесъл и малкото си укулеле тогава.
Засмя се на въпроса насреща.
- Намерих резервния ключ, който майка ти държи в саксията с изкуствения кактус пред вратата. - усмихна се невинно и разроши червената коса. Толко му беше липсвало...всичко това. Всеки достъп до Уилсън.
- Познай какво! - възкликна без да дочака другият да отгатне - Напускам отбора по футбол. - рече съвсем гордо, защото наистина бе успял да се отърве от този филм. Спортът не се беше изчерпал, все още го уважаваше откъм стратегическата част, само дето видя всички недостатъци на отбора си и осъзна, че на следващите мачове нямаха шанс срещу далеч по-спонсорираните и добри отбори от околните училища. И без това нямаше бъдеще в спорта и го осъзнаваше отпреди този момент. Беше време да мине към нещо друго.
- Сега пиша песен. Виж. - Аш набързо пробута един къс леко омачкана хартия, който изкара от джоба на черното кожено яке.
Да, Виктор бе изпуснал много само за тези няколко дни. Но може би вече беше свикнал с динамичния живот на гаджето си.
- Искам да чуя какво мислиш.

Не му се скара, че отново е тук, защото майка му я нямаше. Смяташе, че условията са достатъчни, за да му е спокойно. Усмихна се на тъмнокосия, но и след малко ококори очи.

- Няма да питам ...! - каза, но с едно наум, че може би мястото на резервния ключ далеч не бе добро, след като Ашър го бе открил.

Виктор последва Ашър навътре в хола и чак сега осъзна точно колко му бе липсвал. Липсваше му да са само двамата. Сами.

- Много бързаш, Аш - протегна се и взе хартийката. - Не ти ли е леко топло? - визираше коженото яке и постави ръце на раменете на тъмнокосия.

Усмивката не падна от лицето му. Липсваше му да вижда това хиперактивно момче. Свали раницата му и я остави малкото диванче и след малко хвана яката на якето и го смъкна надолу.

Седна на един от столовете около масата, защото не му бе удобно на леко и счупения диван и погледът му се плъзна по краснописа на Ашър. Облегна се назад и се зачете ...

- А как ще звучи? Мислел ли си? - зададе последващ въпрос и сбръчка вежди. - Ашър, какво пише тук!? - Виктор основно нямаше чувства към литературните произведения.

Него лично често го вълнуваха точните науки, но понякога правеше изключения - като новата глава в живота му, която носеше името Ашър Маверик. Червенокосият посочи въпросната дума, която бе задраскана няколко пъти.

- Това последната версия ли ти е? - попита и вдигна поглед пред изправения пред него Ашър.

Нетърпението струеше от него и видя как усмивката му трепна при въпроса, който му бе отправен. Въпросите за неяснотите от краснописа не го бяха засегнали толкова, защото по начало трябваше да си знае колко нечетимо пише в това отношение.

- Интересно е - побърза да се поправи. - Но аз не разбирам особено. Винаги ли си бил толкова умен!? Ползваш твърде сложни думи, дори и аз не ги разбирам ... - всъщност нямаше нищо такова.

Просто Виктор не разбираше от метафори и не че му бе трудно да си признае, просто не знаеше точно как да го направи. Беше твърде куц в това. Затова винаги изкарваше А- на всичките тези литературни и творчески шитни, а в най-добрият случай просто А.

- Иначе има рима ...

Ашър беше повече от превъзбуден. Не знаеше причината за това. По-рано бе отказал опита на касиера да му пробута дрога. Все си казваше, че ще избягва магазинчето зад ъгъла, но в крайна сметка само там си намираше вносните цигари.
Не беше пушил още от новата си кутия. На лицето му беше изписана треска, но не за нещо определено, или поне никак не му личеше, че има конкретна причина да не го свърта.
Тъмнокосият заобиколи ъгълчето, където Виктор му хвърли раницата и небрежно се подпря върху бюрото. Част от него му напомняше за малкия и леко подъл подарък на Тифани по-рано. Още се питаше дали бе добра идея, въпреки че... не го беше срам да си признае, че му пасна перфектно. Дамите имаха око за някои работи...
- Не е точно рима.... но си прав. Ще звучи по-добре с някаква мелодия. - отговори леко разсеяно на чуждия коментар. Всъщност, силно се вълнуваше от мнението на Виктор и грам не му пукаше колко непрофесионално е то. Той значеше достатъчно за него и му беше на сърце да чуе какво мисли. Същинската тема все още бягаше от езика му и Ашър го разкара по устните ми. Облиза ги, докато зяпаше към тези на червенокосия и тогава погледите им случайно се засякоха. Не очакваше, че точно в този миг другият ще вдигне очи от омачканото листче, с което му губеше времето.
Не беше в стила на Маверик да избегне погледа му, затова просто се усмихна на въпросната случайност. Забеляза как Виктор протегна ръка да го придърпа към себе си, но се завъртя и се измъкна от засадата му като съвсем невинно мишленце. Все още отказваше да си седне на задника и затова реално си имаше причина.
- Забавна история... - едва намери начин да вмъкне най-накрая онова, което ако не зачекне като тема, рижавелкото му може би никога няма ще да види. Още по-малко върху него.
- Днес с Тифани влязохме... Тифани ме завлече в един сексшоп. - поправи се, за да прозвучи напълно като чужда идея, не негова собствена, въпреки че той първо се бе изкушил да провери какво се криеше на едно подобно място. Позачуди се дали да не поясни на Уилсън за какво приказва, но сметна, че названието говореше достатъчно за естественото на магазина.
- Иии ми подари едно нещо на шега... Даже настоя да го нося. Направо си ме принуди.... - съвсем си изми ръцете с Тифани и въздъхна облекчено. Краката сами го бяха накарали да се доближи до червенокосия и да го погледне отгоре с искрящите си млечношоколадови очи.
- Вярвай ми, Виктор... - продължи, но гласът ум излезе някак измежду другото, колкото да задържи чуждия поглед върху себе си, докато пръстите бавно се спуснаха да издърпат панталона му надолу. За нула време го откопча, при това без да бърза. Ала позволи на Виктор на поглежда едва, когато бе останал само по червените мъжки прашки. Сега те едва побираха набъбналото му мъжество, а щом се умишлено се отдалечи от червенокосия и се завъртя с гръб, за да остави гледката на самата прашка, която съвсем се бе сгушила между двете стегнати бузи на дупето му.
- Мисля, че е малко прекалено...- промълви с престорена въздишка и се наведе, подпирайки длани върху бюрото пред себе си. Извърна врат съвсем леко, за да погледне към Виктор. Мускулчетата по цялото му тяло трепнаха издайнически и скандалното бельо още повече потъна в задницата му.

Виктор присви вежди срещу Ашър и се облегна назад на стола. Някак погледът му го принуди и Виктор тъкмо понечи нещо да каже, но тогава момчето заговори и Виктор затвори уста. Остави листа на масата, защото отдавна вече беше като хипнотизиран и езикът му се подаде, когато погледът му се оказа заклещен с чуждия. Там видя искра, на която не можа да не отвърне със същото. Всъщност, Ашър му бе липсвал. Не се бяха виждали от няколко дни, но кашлицата, придружена с температура изключваше посещенията на тъмнокосия. Когато обаче тъмнокосият му показа какъв е подаръкът му, Виктор беше малко объркан, защото не знаеше кое му бе липсвало повече ...

Преглътна едва слюнката, насъбрала му се и вдиша шумно и тежко. Не можа да намери думите си ... захапа леко език си и го прибра обратно.

- Това ... - започна и проследи врътването на тъмнокосия само за да забие погледа си в дупето му ... което по елементарните разбирания на Виктор, си беше абсолютно голо.

Едва успя да отдели поглед от него, както и да задържи слюнката в устата си. Преглътна я съвсем навреме и вдигна поглед към лицето на Ашър, но двамата се разминаха и бегло видя там само една тънка усмивка.

- ... е просто начин да ми покажеш, че ти липсвам ... - звучеше уверен, защото бе и почти убеден, че това е абсолютно вярно.

Отказваше дори за секунда да повярва, че се разминаваха в това. Нямаше да го приеме за нищо повече от зле измислена лъжа!

Виктор се облегна на лактите си и преплете пръстите на ръцете си едни в други. Изправи два показалеца и дъхът му се разля по чуждата кожа. Приплъзна дупе напред, за да му е по-удобно и по-близо и изправи гръб. Лактите му се отделиха от колената, но затова едната му длан стисна едното му. Свободната си ръка плъзна по голата кожа и ръката му стисна стегнатия задник на Ашър.

- Отива ти ... - каза малко далечно, докато показалецът и палецът му не се озоваха между бузите. Промушиха се там и улови съвсем тънката прашка.

Устните му докоснаха горната му устна и Виктор леко дръпна Ашър към себе си. Успя да чуе тихия му стон, защото можеше и да предположи колко му стяга - от опит знаеш, не опит с прашките, но ...

Зъбите му закачиха кожата и след малко езикът му се плъзна и отплесна, за да намери местенцето си. Езикът му се промуши между двете бузи на тъмнокосия и Виктор обхвана дупето, за да го раздели. Заигра се с отвора му и не спря - дори когато езикът му успя по-лесно да влезе.

Първоначално, когато влезе в малкия подземен магазин, всичко му се стори толкова цветно, че едва успяваше за фокусира конкретно нещо. Разнообразието от играчки за възрастни и дори разни безумни приспособления, които сам не знаеше за какво служат, го бе накарало почти да се засрами. Почувства се неопитен в нещо, истински неопитен, припомни си как е срещал бегло някои джаджи в забранената стая на кошмарите на майка си.
Тигани беше опитна с тези неща, но това някак не го учуди. На жените им бяха необходими играчки в по-голяма степен, май не можеха без такива, всъщност. След като брюнетката му каза къде да гледа, тогава вече погледът му се спря почти като под заклинание, върху секси бельото.
Ашър през живота си не се бе замислял да пробва подобно бельо. На моменти едва търпеше нормалните слипове. Не криеше, че е достатъчно разглезен, до степен, в която внимателно сам подбираше гардероба си и отказваше да носи чужди дрехи, даже да му се наложи. Имаше и лека склонност да оставя на сестра си да му поръча каквото иска, защото тя и без друго му пращаше дизайнерските си списания и отдавна го беше сприятелила с топ дизайнера, който очевидно работеше за семейства като тяхното.
Харесваше по-опростените и изчистени дизайни със щипка оригиналност. Затова когато видя яркочервените прашки, нещо в него поиска да избяга, но Тифани го спря. Отказа го остави да си отиде без да се закупи поне едно нещо от сексшопа. Честно казано най-малко очакваше Виктор да си падне по нещо подобно... и го обля неистово зверско удоволствие, че бе сгрешил.
Не помнеше кога това се оказа повод за радост. Не бе имало друг такъв случай.
От устните се откъсна ахване, щом усети пръстите на червенокосия под прашката. Прехапа ги в опит да преглътне, но следващо стенание го прекъсна.
- Вни...мавай - едва изрече и когато почувства езика на червенокосия да се разхожда необезпокоявано около отвора му, почти загуби цялото си равновесие. Толкова се изуми кака му подейства, че изначално се вбеси на самия себе си. Бе намерил своя собствен криптонид, край с непоклатимата му сила и хладнокръвие. И дума не можеше да става. - Да не се изгубиш... - успя да довърши закачливата си подмятка, преди всяка мисъл да се излети като пара от рошавата му глава.
Почти изръмжа от влудяващата стимулация. Виктор почти успяваше да стигне до точката му на възбуда, защото простатата като цяло не се намираше особено навътре, но все пак не достигаше съвсем и усещането го подлуди в рамките на секунда-две. Рискува да надигне гръб и да го извърти леко, изоставяйки опората си. Ръката му се протегна се зарови в рижите кичури, притискайки лицето на Виктор още по-плътно към задника му.
Издаде божествен стон на удоволствие, защото почти успя да види гледката, макар и така да нямаше как съвсем да си погледа. По-скоро установи колко приятно беше да го усеща така близо и по този начин. Не му се искаше да го пусне, въпреки известния страх да не го задуши. Засмя се дрезгаво заедно със следващото си стенание.

Виктор прибра езика си, който почти бе изтръпнал от вкуса на другия. Усети впитите в рижите си коси пръсти и устните му се изкривиха в усмивка. Истината бе, че виждаше натиска на Ашър повече като повече като помощно средство, макар че гърдите му тежко се повдигаха при всяко дишане. Не беше само частичната му липса на въздух. Бяха и стенанията на тъмнокосия, които го караха да стаи дъх неколкократно.

Виктор тръсна глава няколко пъти, докато Ашър не го освободи от здравия си захват. Двамата срещнаха погледите си и Виктор облиза устните си. Имаше толкова много неща, които не знаеше ... че ще му харесат. И толкова много желания, които тепърва преоткриваше - а за тях дори не бе чел по книгите. Вече разбираше, че нямаше и нужда. Нещата просто се случваха от само себе си - така идваха и желанията.

Едно такова пробяга през замаяната му глава, когато за кратко мерна наченки на недоволство у другия. Виктор не бе сигурен дали щеше да успее да се изправи. Ала въпреки това направи опит и се подпря с ръка на бюрото - за всеки случай. Тялото му опря това на тъмнокосия и ръката на Виктор се плъзна по голата кожа. За пореден път не успя да преглътне вкусовете в устата си. Пръстите му се озоваха на мъжеството на Ашър и допря устни до ухото му.

- Искаш ли да пробваме още нещо, Ашър ...

Връзката им не беше точно експеримент. Тоест, може би не беше само това, защото все пак всичко бе някак ново за него и Виктор и някак много му допадаше да знае повече. Изпитваше желанието да опознава другия. Всеки последващ стон го караше да настръхва от удоволствие, да иска да види още повече - дори да не знаеше какво го чака.

Езикът му погали ухото и придърпа другия към себе си. Знаеше колко му стяга, но не съумя да се освободи до този момент. Свободната му ръка ловко разкопча панталона и еректиралото му мъжество почти веднага намери пътя си в близост до отвора на тъмнокосия. Отърка се в него и Виктор стисна чуждото мъжество през бельото.

- Не искам да го сваляш ... - изрече желанието си, което имаше по-скоро препоръчителен характер.

Искаше да знае колко време би издържал така ...

Не дочака отговора преди да проникне в Ашър и да чуе симонията от двата им стона и всички други последващи.

Ако само преди година и преди запознанството му с Виктор, някоя вещица му беше предсказала, че ще се наслаждава да бъде чукан, вероятно щеше да се изсмее в лицето ѝ. Беше съвсем нормално да открие тази част от себе си на по-късен етап, просто се изумяваше доколко му харесва. Може би детския му кръш беше малка подсказка, момиченцето с къса момчешка прическа и антисоциално държание. Или просто Маверик не си падаше по конкретен пол, но определено си имаше тип.
Все още не се бе нагодил комфортно и когато Виктор изрече безсрамните си думи, не бе подготвен за нищо от последвалото. Едвам се задържа върху бюрото. Смехът му секна, защото се задави със слюнката си и името на червенокосия върху езика си. Очите му за малко да изскочат от орбитата си, щом усети твърдото мъжество да го изпълва. Уилсън си бе позволил волността съвсем без никакво предупреждение и това запрати тръпки с различни сигнали нагоре по гръбнака му. Всяко от микроскопичните косъмчета по кожата му настръхна, но явното извиване на тялото му назад като струна очевидно меко казано се хареса на червенокосия.
Чуждата ръка го притисна за гърлото леко, макар да не успя да задави последвалия стон, който закънтя в помещението като тътен от земетресение. Раменете му намериха бегла опора в гръдта на Виктор и Ашър чу бясното биене на сърцето му. Имаше секунда време да прехапе устната си, преди да добави нови стенания към общия брой.
Другата ръка усещаше все така върху собствената си ерекция и скромното тънко бельо не помагаше на положението. Стимулацията през проклетия плат единствено го караше да ръмжи в знак на протест. Едновременно с това обаче не пожела да го свали. Когато червенокосият се задвижи в него, усети и търкането на прашката някъде там, което изтръгна поредния сподавен стон, който също като него, не намери своя пристан.
- Много... - промълви между шумните си въздишки и стенания - Опасен си. - каза го дори извън кръга на шегата, но разбира се беше комплимент. Виктор лесно можа да усети все пак известното раздразнение, което му бе причинил със скромното си мръснишко желание. Малко от белия нектар на Ашър вече бе оцапал предницата на яркочервените прашки и знаеше, че няма смисъл да го крие.

На Виктор му беше топло. Не беше само заради времето навън. Дрехите по тялото му не помагаха, но някак не пожела да ги свали, защото му харесваше. Досадното търкане на платовете го възбуждаше ужасно. Раздразнението от това, че можеше на момента да има всичко ...

Постави относително свободната си ръка на гърдите на тъмнокосия и го прилепи към себе си още. Пожела да го има бавно, затова и така навлизаше в него. Продължителните стонове на тъмнокосия му харесваха ... едно от многото неща, които харесваха в Ашър. Зарови лице в косите на Ашър и пръстите му върху мъжеството на Ашър трепнаха, когато по тях полепна спермата. Виктор изстена от удоволствие и захапа меката шия. И захапваше все по-силно, при всеки последващ стон на тъмнокосия.

Пръстите му се плъзнаха по досадното бельо като всичко останало. Никога не бе предположил, че би му харесало толкова ... това мъчение беше до някаква степен двустранно, но в същото време му харесваше ... толкова много, че не искаше да спира. Не можеше да спре. Дори не можеше да си даде реална сметка в каква степен игнорираше всичко наоколо, когато се озовеше в зоната на възбудата.

Не можеше да чуе, че издава малката си тайна, защото преди всичко бе спокоен, че нямаше никой у дома. Но дори не можеше да си представи, че входната врата се бе отворила.

Клаудиа почти ахна, когато бе чула звучните стонове от другата страна. Не можа да реагира за няколко секунди, но след малко се осъзна. Това бе перфектна възможност за нея ... макар че бе останала без думи. Знаеше, че Виктор е сам, както и бе видяла приближаването на Ашър. Бе се погрижила момчето да научи къде крие резервния ключ за случаи като този. Виктор не искаше да го кани у дома, но отдавна вече знаеше, че Ашър не бе точно такъв. Разчиташе на него.

Жената пристъпваше бавно и почти безшумно. Различи принадлежностите на Ашър и се разрови там. Обичайно бе джоба на якето му, където сви няколко неизвестни по брой и количество банкноти. Прибра ги в задния джоб на дънките си. След малко попадна на нещо, което бе виждала и преди - фотоапаратът на момчето й бе правил впечатление множество пъти. Както се бе поинтересувала от цената му. Клаудия този път не се сдържа. Бе изхарчила цялата си заплата и щеше да има проблеми със съпруга си - отново. Не искаше да се занимава с този скапаняк - ако не беше покривът, който й даваше, досега да го бе зарязала сто хиляди пъти. Клаудия грабна устройството и го напъха в друга торба. Напълни чантата, в която бе с каквото намери, но нищо отличаващо - успя да изравни тежестта.

Звуците от другата стая се усилиха и се преплетоха. Клаудия чу сблъсъкът на нечий гръб във вратата и затвори чантата. Изправи се бързо от мястото си и се изнесе заедно с новата си придобивка, която скоро щеше да е нечия чужда.

Виктор дишаше тежко. Не можа да запази равновесие, след като свърши в тъмнокосия и намери бързо упората си в близката врата. Освободи мъжеството на Ашър, когато усети, че ще свърши още веднъж. Треперещите му пръсти бяха се оцапали още повече с бялата течност. Двамата дишаха до толкова тежко, че Виктор чуваше единствено тежките дихания и ударите на собственото му сърце, сякаш блъскаше директно в главата му.

Да бъде изчукан така, почти между другото, без планиране и предпазни мерки. Без мислене за последствията... Не нараняваше егото му, караше го да се чувства свободен и жив. По-волен от лястовица. Тази тръпка го изгаряше до основи, придаваше вълнуващ и цветен смисъл на цялото му съществуване. А когато палитрата от ескалиращи емоции най-накрая се разбиеше, когато Виктор изригнеше като нагнетен вулкан вътре в него, сякаш се извисяваше над всичко и всички. Над целия свят. Заедно с червенокосия. Двамата политаха като едно цяло.
- Този път... - едва си пое дъх, когато се осъзна. Стоеше на пода до Виктор и погледът му успя единствено да фокусира спермата му върху стария килим... и разбира се върху ръката на режавелкото. - Този път сме направили голяма каша. - изрече без капка извинителност в гласа си. Тембърът му остана дрезгав и сигурно продължаваше да се чува извън стаята. Ашър се приведе към Виктор и безпардонно облиза собствения си нектар от пръстите му, сякаш беше последното лакомство на света. Направи го от части, за да му помогне малко с почистването, макар че... беше ясно, че щеше да остави на стопанина на дома да се оправя.
Докато се надигаше обратно, забеляза червените следи, които бе оставил по гърба на Виктор и почти ахна, защото наистина нямаше спомен кога го е одрал по този животински начин. Не че не му хареса да види следите, които бе оставил, също както чувстваше кожата си да пулсира на места от захапките на червенокосия... На тези следи пък щеше да се радва още няколко дена, когато се огледа в огледало.
- Клаудия? Гости ли имаме?! - чу се вратата, последвана от ниския глас на възрастен мъж. Г-н Уилсън се беше прибрал и нямаше нужда някой да загатва нещо повече на Ашър. Само дето последният беше изпаднал в такава следоргазмена сънливост, че му беше нужно Виктор пръв да се изправи и да издържа голото му мургаво тяло от земята, където спокойно можеше да се стопи. Наистина не би имал против да стане новия килим на червенокосия и да му позволи да ходи по него когато си поиска.
- Ъм...да. Май ще тръгвам. - ухили се разсеяно, щом някак улови подхвърлените от Виктор дрехи. Беше му припомнено набързо, че ситуацията лесно можеше да излезе извън контрол. Тогава и двамата щяха да съжаляват... Или пък... Биха ли съжалявали, наистина съжалявали? За какво? Че ги бяха хванали, когато си бяха повярвали, е са над всичко това? Във всеки случай едва ли биха съжалявали за нещо друго...
Странните мисли успяха да превъзбудят съзнанието на Ашър допълнително, но този път в друга насока и след като тъмнокосия набързо се облече, придърпа Виктор към себе си за едно бързо признание.
- Не съжалявам, че се влюбих в теб! - прошепна в ухото му и стисна силно талията му, целувайки едната пареща буза, преди да го пусне. Усмихна се и му помаха за довиждане.
***
Подсвиркваше си от колата до вкъщи, една от мелодиите, които често слушаше в компанията на Виктор. Или мислейки си за Виктор. Или пишейки песента, която момчето дори не подозираше, че щеше да му посвети, когато я завърши.
Изведнъж усети, че раницата му беше прекалено лека. Доста се чудеше какво не беше съвсем наред, но съзнанието му доста бавно отреагира. Да, че нали винаги носеше безценната си камера със себе си, в случай, че поиска да запечата някой момент. Апаратът тежеше, също като цената си. Въпреки че реално погледнато Ашър единствено даваше пари за обективите си, самата камера му бе последния подарък от брат му. Може би затова не можеше да се откъсне от нея, сигурно това беше главната причина. Носейки апарата със себе си, го чувстваше винаги близо, или поне както се изказваха по-духовните хора, усещаше духа му наблизо. Топлото му присъствие.
-  Какво... Не може да бъде! - тъмнокосият поклати глава и дразнещо изрита раницата си, когато я откри празна с изключение на безполезните си учебници. Вълната на паника го обля толкова внезапно и силно, все едно го удряше гръмотевица. Изпсува няколко пъти, нервно отмахвайки косата от очите си. Вятърът все му духаше от грешната посока и чак сега това го подразни допълнително.
- Не може да... - понечи отново да си проговори сам, защото бе убеден, че посмъртно няма как да изгуби най-ценната си вещ...
Сара...? Нейното име беше по подразбиране първото, което си помисли, но мозъкът му бе погребал доста неща, които не се навързваха с нея, обаче, за най-голям негов шок, се навързваха единствено и само... с дома на Уилсън.
- Не, не, не... ГЛУПОСТИ! - заклати глава и прогони всичките си съмнения с нервен смях и няколко цигари. Беше толкова напрегнат, само и само да разсея всяка по-нататъшна мисъл, опасявайки се колко точно логика ще намери в заключението, че накрая изпуши цялата си кутия цигари.
Цяла вечер не можа за мигне. Ровеше навсякъде в апартамента, с надеждата да зърне фотоапарата си някъде там, из купчината дрехи и други джунджурии. Нищо, че ясно си спомняше как последно я държеше в ръцете си и снимаше небето точно над улицата, на която живееше Виктор. Прибра я в раницата си преди да влезе у тях. Сега не можеше да не проклина отличната си памет. Примоли се на себе си умът му да си играе лоша шега с него. Примоли се да я открие другаде... Където и да е.
Преобърна всичко в апартамента, докато физически не се изтощи толкова, че накрая припадна във ваната. Събуди се чак на обяд на другия ден. Плувна в пот, паниката се завърна да удари с пълна сила. Не го и попита дали се е разсънил. Скочи от мястото си и си спомни колко беше плакал вечерта. Това допринесе да изтощението му, сега оставило следите си в подпухналите му зачервени очи.
Работата не беше добре... Трябваше да говори с Виктор. Това бе единствената му надежда...или по-скоро решение. Знаеше, че няма как да е прав, нямаше начин... Но Виктор беше последния с него, сигурно знаеше къде е камерата му. Може би просто бе изпаднала някак от раницата му, или бе забравил, че я е изкарал за нещо... Разбира се, че не бе помислил за всички тези варианти!
- Виктор! - изрече рязко и почти стресна сам себе си, когато се изпречи пред червенокосия и сграбчи ръката му. Звънецът за поредния час тъкмо беше бил и тъмнокосия го свари още пред вратата на кабинета по биология. - Виждал ли си камерата ми?! - тревожността бе избила не само в кръвясалите му очи, а навсякъде по лицето му.

Виктор се изплаши. Абсолютен контраст с всичко, което чувстваше до този момент. Бе дошъл с усмивка на училище и всъщност нямаше търпение да види Ашър, но появата, която получи от страна на тъмнокосия го остави без думи. В началото не можа да каже нищо. Чуждото състояние бързо зарази и него и почувства как другият го хвана за яката на ризата и го разтресе, за да му обърне внимание.

- Не ... - отговори и премигна няколко пъти. - Ашър ... - изрече името на тъмнокосия и едва преглътна. - Къде последно я видя!? - попита най-логичното, защото не може да измисли друго.

Мозъкът му изведнъж блокира и се почувства виновен, защото не знаеше как да е правилно адекватен. Не му се бе налагало преди ... за такъв случай.

- Искаш ли да я потърся с теб? - постави ръка на рамото на тъмнокосия.

Знаеше колко важна бе за него и състоянието, в което го намираше, меко казано го стресираше. Отказваше да мисли какво му е на Ашър, защото щеше да загуби контрол. А за момента имаше някакъв и можеше да го използва - щеше.

- Да не си я забравил вкъщи? - имаха твърде диво преживяване и може случайно да са се разхвърляли ... малко повече.

Виктор още усещаше, че го държи - всичко, което се бе случило между тях в стаята му. Още го държаха думите на тъмнокосия ...

Хаосът в главата му не стихваше. Паниката и ужасът от онова, в което не се осмеляваше още да повярва, вече бяха започнали да го удрят всячески. Ръцете му се разтрепериха, докато още стискаше чуждата риза. Беше се вкопчил във Виктор като удавник за сламка. Отказа да го пусне и да дойде на себе си, не защото не искаше, напротив. Имаше отчаяна нужда да се зарази със чуждото самообладание, но след целия си нервен срив снощи, едва ли щеше да е толкова просто. Утешителните думи на Уилсън не само преминаха почти без да бъде асимилиран смисълът им, но единствено го подразниха още повече.
Не намираше онова, от което истински имаше нужда. Очите, в които сега се оглеждаше, не бяха същите... като че нещо замъгляваше истината, така го усети. Сякаш Виктор просто му казваше каквото вярва, че има нужда да чуе. Но не беше достатъчно....не беше правилно.
- Вчера съм ходил само у вас. - изстреля директно, без излишни заобикалки. Нямаше смисъл да се обяснява, че вече беше търсил на абсолютно всяко възможно място, на което някога беше стъпвал. Нямаше повече останали нерви, чувстваше как малкото му разум висеше на косъм. Отдавна бе загубил хладнокръвието си.
- Идвай с мен тогава! - изтърси и пусна ризата на Виктор само, за да хване отново ръката му, на не с конотацията, с която му се искаше. Повлече го за китката право към колата си и почти го набута на дясната седалка. Не можеше, нито пък искаше, да загуби още време. Остана глух за и подвикването на учителя, в който почти се блъсна.
- Къде е? Къде?! - разхвърля стаята на Виктор почти както бе сторил със собствената си. Наистина бе напът напълно да си загуби ума, ако скоро не получеше отговор. Един ясен отговор.
- Виктор, моля те! - прокара ръка през косата си и прехапа устна до кръв, когато отново погледна към червенокосия. Вече не успяваше съвсем да сдържи фактите от близкото минало, те сами се подреждаха в главата му. Всички малки червени знаци, които бе игнорирал напълно... защото беше оглупял от любовта си. Искаше му се просто да не знае какво мисли, да не мисли за абсолютно нищо.
- Камерата е подарък от брат ми, трябва да я намеря! - изстреля и се свлече на пода в ъгъла на стаята, все още пропита с аромата на тях дамата. Чувстваше как сърцето му се свива така, че да го задуши съвсем.

Виктор едва си пое дъх, когато тъмнокосият връхлетя в апартамента. Сега двамата отново бяха сами и единствено се чуваше силен шум на разправии от горния етаж. Виктор не обърна особено внимание. Той искрено се тревожеше за тъмнокоси. Усети, че му бе станало топло от притеснение и понечи да търси заедно с Ашър в стаята си, но след като другия почти го замери с някакви предмети, Виктор се пренесе в хола. Спомняше си много добре, че беше оставил на дивана. Затова махна одеялото, постлано там, колкото и нелепо да беше отвори дивана и се разтърси из пликовете. Не можеше да понесе да гледа тъмнокосия така повече, просто не можеше ...

Върна се обратно в стаята си, за да я види в още по-нетрадиционен вид. Тъкмо отвори уста да каже нещо, но чу думите на Ашър и я затвори.

- Аш ... - единствено това изрече от момента на качването в колата до сега.

Клекна до тъмнокосия и се приближи до него, за да го прегърне. Почувства се глупаво колко безпомощен беше ...

- Не знам къде е, съжалявам ... Ашър, ти заключи ли вчера, след като дойде тук? - бе се случвало няколко пъти да ги оберат, ако им бе предоставена особено толкова добра възможност да достъпят така лесно мястото ...

Ашър отново заклати глава... Не можеше да повярва на това какъв глупак е. Можеше ли да се отнесе по този безразсъден начин към... Нямаше нищо друго от брат си, освен камерата... Двамата бяха били толкова близки, а той нямаше нищо друго. Затова не би и си позволил да я изгуби, беше сложно. Не просто някоя фикс идея, нещо твърде ценно за момчето.
- Естествено, че заключих! - измърмори нервно в рамото на Виктор. В момента близостта му граничеше с мъчение. Носеше му повече болка, а дори не знаеше защо.
Не, всъщност знаеше доста добре. Досещаше се.
- Виктор... - поде името му, но гласът му се стори различен от неговия, някак чужд и далечен.
- Виктор... - повтори го и ръката му се покатери по чуждия гръб, но в края на пътя си събра плата на ризата и го издърпа силно. Така отдели червенокосия от себе си, за да го погледне в очите.
Не искаше. Бог му бе свидетел, не искаше да го прави.
Отново си спомни за неприятната случка с липсващите пари от портфейла му и едва сега прогледна, че се бе случвало и преди това, поне няколко предходни пъти, но с по-малки суми. И едва сега намери общия знаменател. През всичките тези дни Ашър се бе отбивал в дома на Виктор. Без изключение.
- Трябва да ми кажеш, ако си ти... - устните му се разтрепериха и гласът му също поддаде при изречените думи. Едвам успя да преглътне, ала буцата там си стоеше. Не искаше да възприеме това дори като вероятност, какво остава истина. Защото това значеше, че всичко бе лъжа. Една грандиозна подигравка. - Ти ли ми я взе? - въпреки факта колко огорчен се чувстваше и колко искаше да убие някого, дори не посмя да използва думата “открадна”, просто не можа...

Виктор се засмя нервно. Смехът ... премина от нервност в необичайна лудост и не продължи дълго. Знаеше много добре, че тъмнокосият е огорчен, обаче ... думите му натежаха повече от всяко друго заключение. Когато Ашър го издърпа от себе си, Виктор вече бе почувствал преградата. Може би ... бе успял още по-рано, но не можа да го приеме. Не можеше дори да предположи колко ценно бе да му вземат нещо от някой скъп или поне така си мислеше, докато не чу думите на Ашър. Очите му бяха почервенели и лицето му също.

- Наистина ли!? - едва преглътна буцата в гърлото си.

Дори не пожела да се отпусне. Изправи се и се отдели от тъмнокосия. Изведнъж се усети, че трепери. Толкова силно, че не можеше да спре. Беше се обърнал с гръб към Ашър и бе поставил ръка на челото си. Смехът му отново не закъсня и почувства как по лицето му се стекоха няколко сълзи.

Те не бяха само заради мисълта на тъмнокосия ... можеше да предположи колко логично е, ако следеше липсата си на пари. Предната вечер всички вкъщи бяха щастливи. Видя дори за кратко как родителите му се целунаха. Разбра, че майка му бе дала някакви пари на баща му, но не разбра откъде бяха дошли. Поради странни обстоятелства, Виктор знаеше, че тя бе изхарчила парите от заплатата. Не й искаше често, но понякога се налагаше ...

Лицето му загоря и усети, че тялото му се разтресе от напрежение ...

- Не съм ти откраднал камерата, Ашър - изрече думата, която не можеше повече да отбягва.

Завъртя се към тъмнокосия и там срещна много различна физиономия. Не искаше да се обръща, защото знаеше, че няма да му понесе ... но и знаеше, че вината не бе негова. Колкото и да не искаше да го казва ... не можеше да си позволи да го загуби - макар и да се бе почувствал силно обиден, щеше да пренебрегне това още малко.

- Помниш ли колко пъти те помолих да не идваш тук? - усмихна се мрачно.

Ако другият следеше баланса си, щеше да знае, че му изчезваха пари само и единствено тук. Виктор не бе изпълнил желанието на майка си да докосва парите му.

- Ако си бил заключил наистина, може да е само ... - думите му застинаха, някак не можа да продължи, отново преглътна, за да довърши ...

- … върви си, Ашър - не довърши.

Не искаше да я обвинява, ако вината не беше нейна. Можеше да е всеки друг, но всички улики вървяха към нея. Искаше да вярва, че не е, защото не искаше да я мрази …

Но в момента не му се коментираше - за добро или за лошо, не искаше да продължава с този разговор …

Сърцето му и без това вече се свиваше болезнено, болеше … повече отколкото можеше и си представяше. Искаше, трябваше му да остане сам …

Ашър внезапно замлъкна. В момента, в който видя гърба на Виктор, вече усещаше как няма какво повече да си кажат... за доброто и на двама им. А Маверик далеч не беше приключил, о, не. У него горчивината тепърва се събираше, бесния гняв тепърва караше вените му да сърбят. Несъзнателно се почеса нервно, навивайки ръкава си нагоре. Нямаше представа какво щеше да направи, ако бе останал тук още минута... но и той, подобно на Виктор, не можеше да понесе думите му. Начинът, по който искаше да му каже нещо, но по някаква причина, продължи с премълчаването. Дори да не го лъжеше, му изглеждаше достатъчно виновен и в един солиден момент вече не ставаше дума и за драгоценната вещ... Ашър прогледна за факта, че не можеше да му вярва.
Не можеше да вярва на единствения човек, който усещаше най-близо до себе си...или всичко бе заблуда, просто защото сам го допусна така близо до своя свят.
Искаше да каже нещо и то щеше да е далеч от частичното му желание да се изяснят. Нямаше силата...да се пребори за това. Не и след като другия го помоли така учтиво да си върви.
Ашър стисна устни и се изправи бавно. Краката му едвам го задържаха, бяха тежки като олово. Момчето се протегна към бюрото и взе общата им снимка, която бе подарил на Виктор. Не мислеше дори това, което пожела да му изкрещи само и само да го нарани повече, за да накара и себе си да не заема неговата страна. Не можеше да си позволи за заема страната на един лъжец!
Хвърли снимката и рамката се разби шумно в стената. Парченцата стъкла пробиха и гланцираната хартия, на която бе проявен негатива.
Маверик побърза да си тръгне много преди да види чуждата реакция. В този момент разбра, че всичко е лъжа. Вече вярваше в този горчив факт и го остави за разяде сърцето му. След всичките опити да се окаже грешка... някакво недоразумение... Един поглед от Виктор му стигаше, за да се осъзнае.
Почувства се толкова използван, че не можа да си намери място. Не пожела нито да се прибира, нито да се връща в училище. Почти се беше свечерило, затова просто отиде и седна на стълбите пред прага на Тифани. Вече не знаеше какво да прави... със себе си. Не знаеше при кого да отиде, защото всичко водеше към Виктор Уилсън. Защото по принцип човекът, при когото винаги намираше спокойствието и радостта си, беше той.
Очите му отново понечиха да се насълзят, но бяха пресъхнали след снощното фиаско. Сега просто пареха досадно и ги усещаше чак в мозъка си.
- Ашър? Какво правиш тук, станало ли е нещо? - попита го Тифани, когато тъкмо се прибираше от училище и го завари на стълбите, заровил глава в коленете си.
Някак почти бе задрямал от изтощаващите негативни емоции.
- Тифани, аз.... - започна, но му отне време да я погледне в очите - Дължа на Сара голямо извинение. - промълви съвсем искрено, макар че единствено искаше да се разсея от болката, стягаща гърдите му.
- Да влезем вътре... - тя му помогна с отчетливата си женска грижовност, която рядко проявяваше, единствено към шепа хора в обкръжението си.
***
Слуховете се разнесоха някак от само себе си. Училището беше перфектното място за това. Ашър дори нямаше нужда да прави каквото и да е. Очевидно го бяха питали, не само учениците, но и учителите. През повечето време мълчеше или отговаряше с по една суха дума. Държанието му коренно се бе променило и въобще не обичаше да го занимават с глупости.
Не отрече слуховете, нито ги потвърди. Остави ги да се разпръснат като типичната клюкарска отрова из всички усти и стаи, във всяка тоалетна и коридор.
Виктор се бе прочул като Краля на крадците, фалшивата аристократична титла много му прилягаше. Навярно това трябваше да му е достатъчно. Тъмнокосият бе прекъснал връзката си с него, защото знаеше, че щом веднъж не бе поучил обяснение, нямаше да го получи и втория път. Не че му се слушаше такова, онзи кораб отплава.
И въпреки това в душата му се бе настанил гняв. Гняв и непримиримост към света, към всичко и всички. Мразеше дори да го зяпат и всеки, който се осмеляваше, си отнасяше последствията. Тифани на няколко пъти се опита да му влее малко здрав разум, но без голям успех.
Усещаше погледите на Уилсън...Повече от всичко останало. Колкото и да не му се искаше, тези малки скришни погледи, за които очевидно и другият не успяваше да си помогне, бяха единствените, които Маверик не успяваше да игнорира. Преструваше се, че игнорира, до момента, в който Виктор се превърнеше в перфектна мишена за тормоз.
Причакваше го на места, които по начало другият не харесваше, като всяко такова, на което караха физическо възпитание. Спъваше рижавелкото по коридора и когато го видеше да не успява да се задържи, се обръщаше и му подаваше ръка, уж да му помогне да се изправи. Първият път глупакът повярва, че наистина ще му помогне и подаде длан. Ашър се изсмя в лицето му.
Колкото и извратено да беше, харесваше му другият да страда повече от него. Помагаше му да забрави за накърненото си его, за това как бе използван за парите си. Как нищо не беше истинско между тях. Не искаше да мисли за близкото минало, да си припомня... време, в което си въобразяваше, че е щастлив.
Правеха поредната обиколка на двора и тъмнокосият вече беше завършил последната си първи. Все още му бе в кръвта да е начело. Беше гъвкав и бърз, което също го превърна в ужасно добър тиранин. Колкото и да му се молеше, Уилсън нямаше да се отърве от него. Беше му го казал директно един път, когато съсипа униформата му с малкия експеримент по биология. Може би беше идиотско, дори детинско... но негодникът си го заслужаваше.
- Упс.. - въздъхна лежерно, когато за кой ли път успя да спъне Виктор, който тъкмо свършваше обиколката си. Очите му проследиха падането на меката тревица, но точно там, където искаше, не се случи нищо, тъй като червенокосият се задържа на дланите си и не се окаля.
Маверик изцъка със зъби и съвсем като някой бик, видял червен плащ, се спусна към изправящия се Виктор. Не му пукаше, че сам щеше също да се овъргаля в калта.
- Къде си тръгнал да се изправяш?! Аз позволил ли съм ти? - изръмжа в ухото му, когато го сграбчи като в таекуондо засада и го върна обратно в калта. Седна върху кръста му и притисна лицето му там, в мръсотията. Гледаше го с онази ненавист, която отчаяно желаеше истински да изпита спрямо момчето.