We were speeding together down the dark avenues, but besides of the stardom All we got was blues.

Виктор остави Ашър да си отиде ...

Дали беше правилно!? Не можа да прецени. Но на този етап не знаеше как да реагира адекватно. Болката му си беше само негова, тя бе само негов проблем - това бе научил от съжителството си до този момент с родителите си. Не знаеше как да се оправи напълно сам с нея, както не знаеше какво да прави с всичката информация, която Ашър му бе сервирал ... Виктор не можеше да му каже истината, защото и преди всичко бе научен, че лъжата е най-лесна - особено когато искаш някого в безопасност.

Мислеше си, че щеше да издържи ...

Липсата на ясна представа обаче го застигна в текущия момент го застигна с леко закъснение. Беше показвал слабостите си безброй много пъти към тъмнокосия, но този път някак не пожела. Неговото его бе не по-малко наранено. Явно не бе някаква шега - очевидно Ашър мислеше, че би могъл да му причини всичко това. Беше му казал, че не е. Съвсем ясно. Не бе си позволявал да се докосва до камерата на момчето без разрешение дори и да не знаеше пълната версия за това колко бе важна тя ...

Виктор изчака единствено да чуе затварянето на вратата.

Дори не осъзна колко време бе прекарал просто така - зяпаше счупената рамка и пръстите му се свиваха в юмруци. Искаше му се да се успокои преди родителите му да са се върнали у дома ...


Виктор се бе държал дистанцирано спрямо родителите си. Първите дни просто не искаше да вижда хора. Бе си издействал отново бележка за училище и отново не отиде няколко дни. Не искаше ... още по-малко искаше, след като отново се върна и се сблъска с новата си титла ...

Виктор почувства интровертната си природа да го застига още повече. Не можа да се откъсне от нея първите няколко дни, след като се сблъска с всички обиди по свой адрес. Сърцето му достатъчно се свиваше от болка и липсата на адекватно решение, не се бе появила ... беше му лошо. Чувстваше се сякаш имаше треска всеки ден и искаше денят да свърши по-бързо.

Той обаче забавяше хода си, когато в уравнението се вмъкнеше Ашър Маверик. Беше се свил в черупка и никой не можа да изкопчи от него нищо. Дори не бе свързано с факта, че не може да се защити - не беше чак толкова беззащитен. По-скоро беше отказан ... осъзнаването колко много беше загубил го бе смазало - Ашър не му беше просто гадже, двамата бяха токова повече ... тъмнокосият трябваше да знае по-добре, а Виктор не трябваше да мълчи ...

И все пак го правеше. Единствено искаше да сведе до минимум срещите си с Ашър. Те не бяха никак приятни и червенокосият ненавиждаше докъде бяха стигнали. Не го беше казал. Гневът му бе по-скоро тих. Единствено Джини успя да забележи това и дори се опита да поговори с него, но сякаш говореше на стената.

Просто бе някак "забавно" колко бързо стигнаха до ситуация, в която не можеха да се понасят. Виктор откровено не искаше да се вижда с Ашър. Знаеше, че трябва да се вземе в ръце, но притискането от всички страни бе незаменимо!

Виктор изръмжа за първи път от много време насам. Когато почти се налапа с калта, след като въпросното притискане продължи, преминавайки в съвсем друго измерение. Червенокосият се размърда, но тогава Ашър сякаш се излегна още по-удобно върху му.

- Разкарай се от мен! - тупна с ръка в локвата и тя опръска ... само него си.

Добре, че отново навреме затвори уста, за да не лапне нещо неподходящо. Не че вече не бе успял - настоятелните и силни ръце на тъмнокосия почти не му даваха да мръдне.

- Нещастни! - думата се удави отново в локвата и изобщо не можа да си повярва, че я бе изрекъл по адрес на Ашър.

Бе си го мислел много пъти, но да го каже бе нещо различно. Бе му бесен! Необичайният за Уилсън гняв се отключи и той заграби в шепите син малко кал, за да го хвърли по тъмнокосия.

Някак успя да го уцели и ако сега можеше да види, щеше да се възгордее, че бе оцапал муцуната му.

Ашър изръмжа с досада, когато Виктор някак се освободи за секунда и ръката му пръсна калта в неговото лице. Ама че наглост, помисли си, въпреки че оттам идваше цялата тръпка. Най-сетне видя някаква истинска воля за съпротива от страна на Уилсън и му стана интересно. И без друго нямаше да го остави да съществува на мира, поне да се позабавлява достатъчно.
- Ще те възпитам повече да не правиш така! - закани му се и затисна и двете китки зад гърба му, докато със свободната си ръка първо взе, че избърса калта от брадичката си и бузата си. Събра я на топче в дланта си и сега почти мязаше на някое кучешко лакомство.
- Отваряй уста! - заповяда и игнорира желанието на другия просто да се измъкне и да побегне нанякъде. Освен всичко, силните му добре тренирани бедра много удобно притискаха Виктор към земята.
Учителят, за късмет, бе изцяло зает да разтървава истински бой в другия край на двора и дори нямаше време да забележи тях двамата.
- Яж! - почти изсъска новата си заповед и навря окаляните си пръсти през стиснатата челюст на Уилсън. Едва сдържа стенание, когато намери чуждия език тук. Тялото му откликваше на скорошните спомени по неволя. Не искаше да се връща към тях и за щастие Виктор му помогна до известен степен като захапа силно пръстите му.
Тъмнокосият изръмжа от разсейващата болка и бръкна малко по-дълбоко в чуждото гърло, докато чу как този под него се задави. Едва тогава изкара пръстите си и игнорира пулсацията от чуждата захапка.
- Услади ли ти се?! - подсмихне се, стисвайки челюстта на червенокосия. Вдигна главата му от калта, за да го погледне - Искаш ли още?
- Трябва ли ти помощ? - чу пропукване на нечии пръсти и едва тогава забеляза групата момчета, насъбрали се да гледат малкото шоу.
- Може ли да се включим и ние? - попита друг с ехидна усмивка.
Ашър меко казано откачи. Почувства се смъртно обиден, че някакви олигофрени дори си ляха помислили, че могат да се натрапят в този момент и да прекъснат забавлението му.
Изправи се рязко, директно сритвайки единия в корема. Усмихна се страховито, когато го накара да падне на задника си и другите се притекоха на помощ донякъде, но адреналинът на Ашър му помогна да се справи и с тях. Удари друг в лицето и му разкървави носа, заедно с кокалчетата на ръката си. Струваше си.
- Разкарайте се! Зубърчо е само мой! - изрепчи се на всички останали и хукна да настигне плячката си. Слава богу тя не беше се изправила съвсем от земята. Може би все пак тоя метод на възпитание помагаше.
- Ставай! - нова заповед се откъсна от устните му. Обичаше да му заповядва. Сграбчи го за косата и го изправи собственоръчно. Харесваше му и да го гледа право в очите. Да вижда омразата там, нежеланието на Виктор да го вижда никога повече. Така си потвърждаваше факта, че момчето никога не го бе обичало. Така му беше по-лесно, не само за мрази себе си, но и да намрази другия.
Замъкна червенокосия към душовете и избра най-голямата кабинка в дъното. По това време тук нямаше никого и беше перфектното спокойно място да продължат. Ашър сам не осъзнаваше какво всъщност иска, или по-точно не би си го позволил.
- Приличаш на мръсно улично псе. - промълви, докато отново беше стиснал за секунди чуждото лице и го огледа добре, сякаш го запечатваше така. Трябваше да запомни единствено това, тези моменти между тях, затова искаше да усети точно колко Виктор не го понасяше. Искаше да съзерцава омразата му по свой адрес. Беше като горчива, но вкусна храна.
Извъртя го с гръб към себе си и го хвана за врата, бутайки го към плочките на стената. Пусна водата с крак, с ясното знание колко ледена щеше да излезе.

Виктор трябваше да го разбере ...

Все пак нали именно Ашър бе предадения. Не той. Той бе просто Предателят. Знаеше го. Осъзнаваше го много добре. Както и разбираше собствените си мотиви. Бе премълчал истината, защото не искаше да се излага, но преди всичко не искаше да създава на Ашър повече проблеми, ала последният сякаш се справяше сам в това много добре!

Когато го насили да лапне калта, Виктор някак вътрешно пожела да му изкрещи истината. Да намери сили и да преобърне тъмнокосия, да го остави да потъне в общото им калище и да го засипе с всичко, което изпитваше! Да, знаеше, че имаше вина, но Ашър!? Нима го бе предразположил да му каже дори частица от истината!? Всъщност, не! Виктор му бе казал онова, което знаеше, но след обвинението му вече знаеше, че не иска да си има работа с него. Все още му беше гузно, както и все още търсеше онзи, на когото майка му бе предала камерата, но с всеки последващ ден всичко се свеждаше до желанието му да се отърве от Ашър. До такава степен не можеше да го понася! Всичките му противни игрички и грозни закачки му идваха в повече. Знаеше и че не са просто закачки, бяха нещо много по-лошо.

Дори не можа да се въздържи от мисълта колко много щеше да му хареса, ако го бяха набили преди малко вместо да продължава с тормоза си!

Виктор изписка почти по женски, когато студената струя вода се стече по тялото му. Не намери време да отговори - това беше неговият отговор. След като многократно се бе опитал да се измъкне - без успех - му оставаше единствено да пищи като женичка, за дето дори не успя да се измъкне! Срещаше единствено чуждата сила и безмилостно мъчение.

- Майната ти! - зъбите му изтракаха под душа с едва изречената псувня.

Не бе псувал толкова, колкото го правеше последните две седмици благодарение на Ашър Маверик! Изръмжа като ранена животинка и този път успя единствено да се завърти с лице към чуждото.

- Ашър! - името на другия прозвуча като стон, като молба, като трепереща ярост.

Искаше или не, все още усещаше, че му пука. Нямаше да му пука чак толкова, ако някой друг го мъчеше, но щом като беше Ашър, изпитваше желанието да му покаже, че е абсурдно и НЯМА да си прави с него, каквото поиска. Знаеше, че отдавна бе загубил доброто мнение на Ашър, но това някак го мотивираше ... в самотните нощи знаеше, че иска отново да го има за себе си. Знаеше, че го обича и ... много му се искаше да не го вижда такъв - знаеше, че вината е негова ...

Ала в моменти като този, съпротивата му не зачиташе нищо от мисленото. Пред себе си виждаше само едно диво животно, което сега му показваше всяка своя страна ... а може би сега бе точното време да осъзнае, че също никога не го бе познавал.

- Спри го ... - изрече едва отново и се опита да дръпне Ашър към себе си, за да му даде да опита от собственото си мъчение, но опитът му се бе сблъскал с неуспех.

Това беше болно. Болно и сбъркано.
Някаква част от Ашър бе наясно с факта, че състоянието му е далеч от нормалното. Че отношението му не само към околния свят, а и към самия себе си, бе още по-далеч от здравословното.
И въпреки това му харесваше. Точно защото беше толкова ужасно. Караше най-значимия човек за него да страда, защото така се успокояваше, че не е единственият. Че не е старият глупак. Нямаше как да се види от страни. Да прозре как използва скромните си сили за зло и нищо повече. Никакво сладко отмъщение, никакъв триумф. Нищо.
Беше безсмислено, дори не осъзнаваше, че влияеше най-зле на самия себе си. Щеше да е губещия така или иначе, а не му се искаше. Не искаше да го види, камо ли да го признае.
Ако истински желаеше да нарани Виктор, също можеше да го е сторил досега. Можеше да го прати направо в болницата. Ако наистина искаше да го види унищожен...
Неговото мъчение беше точно като на вече загубил не само битката, но и войната. Онзи с предопределения край. Затова сега притискаше червенокосия към студените плочки, вместо просто да го попита онова, което го измъчваше през всяка секунда. С всеки поет дъх се питаше, или по-скоро искаше да попита другия, дали наистина всичко между тях бе такова от самото начало. Дали беше тръгнал с него за да се случат тези удобни “инциденти”, дали нищо от споделените им моменти не беше истинско.... Въпреки всичко, въпреки доказателствата, на Ашър му се искаше да вярва, не просто, че тяхното бе истинско, а и че още го има.
Вече отдавна не беше чисто и искрено, както бе вярвал някога, но може би ...само може би, поне беше реално.
Тъмнокосият бе гадняр, но с мярка, макар последното да убягваше на Уилсън. Позволяваше си доста идиотски волности, но имаше граници, които не би сe оставил да премине. Дори не му бе минавало през ума. Освен една единствена граница. Винаги му се искаше да прекоси една от границите, която донякъде и сам си беше поставил.
Когато червенокосият го придърпа рязко към себе си, тогава го жегна най-силно. Беше нелепо да изпитва...абсолютно същото като преди. Беше така абсурдно как чувствата му отказваха да се променят, колкото и да опитваше да ги накара... направо дори да ги изтръгне от себе си.
Там се криеше тръпката, също както същинската причина да се продължава да се бута в пространството на Виктор. С ясното съзнание, че другият единствено ще го намразва повече и повече, че с всеки изминал ден общото между тях щеше да се стопява. Тръпката от това колко лесно можеше да залитне.... отново към трепета на раненото си сърце. То беше малоумно, щом продължаваше да иска само едно.
Разтуптя се и в мига, в който Ашър погрешно си повярва, че се задържа и накрая залитна на мокрите плочи, повличайки със себе си и Виктор. Тъмнокосият побърза да се надигне, но сграбчи чуждата риза и лицата на двамата останаха по този начин, на няма сантиметър едно от друго. Душът спря от само себе си, навярно водата се беше източила. Няколко капки се стекоха по лицето на Ашър, но то трепна от друго. Зениците му се разшириха от желание, което този път не игнорира и просто остави на мира да си вземе каквото реши.
Притисна рижавелкото си към стената и го целуна. Езикът му собственически си проби път по добре познатата пътека, макар и сега да имаше преграда от стиснати зъби. Това не го смути, нито очакваната съпротива. Сграбчи китките на Виктор и го принуди да задави следващите си молби и псувни по негов адрес в гърлото му. Все пак не искаше да го слуша. Нищо не се променяше и да му се моли, и да го кълне... Какво ли вече имаше някакво значение?
Пулсът му се учести и Ашър изохка, чувствайки паренето да се разпростира по цялото му тяло. Чуждата студена и мокра от водата кожа компенсираше и потушаваше донякъде пожара.
Отдръпна се с еднократен тих смях, който бе отправен към самия него си, но за щастие Виктор нямаше откъде да знае това. Погледна го право в очите, в собствените му присвяткаха опасни искри и гръмотевици, но сега беше малко по-различно. Макар все още да придържаше китките му, Маверик не го държеше наистина, очакваше от него да избере. Ако сега решеше, само с малко усилие би се изтръгнал от захвата му и би могъл да побегне. Нямаше да тръгне подире му, щеше да го остави. Затова бе прекъснал целувката, даваше му перфектния шанс за спасение.
Езикът му премина по разкървавената от чуждата захапка устна и усети паренето от слюнката си там, но някак му хареса и се облиза повторно. Дребните песъчинки кал не му пречеха, дори не ги отрази от наситения вкус на Виктор в устата си.

Виктор далеч не знаеше ... че може да стане още по-безпомощен ...

Мислеше си, че няма как да стигне друго дъно, когато очевидно вече лежеше на едно, но то се пропука и червенокосият се спусна надолу. Дълго време летя надолу ...

Из тъмните и мрачни облаци, според прогнозата вещаещи само гръмотевични бури.

Виктор притисна тъмнокосия плътно до себе си с яростта, дръпвайки го към себе си, както другият придържаше китките му. Ашър щеше да посрещне зъбите му, които захапаха чуждите устни, език. Топлината на чуждата кожа го накара да потрепери, но не и да се разсее! Точно така! Виктор Уилсън нямаше да се разсейва дори за една секунда. Използва всяка дадена възможност да нарани Ашър и когато чу смехът му, защото не видя лицето му, собственото му бе почервеняло като никога. От желанието, което се бе отъркало в крака на тъмнокосия, от очевидната ярост.

Мрачният поглед на тъмнокосия почти се криеше между капчиците вода, които се стичаха от косата му. Дрехите му бяха прилепнали и неочаквано бързо успя да дръпне ръцете си и да улови другия за горното. Пръстите му стиснаха понамокрения от него самия плат и Виктор с голям и почти успешен опит да се пребие, се завъртя заедно с тъмнокосия и сега последният стоеше с гръб към стената.

- Какво искаш от мен!? - изкрещя думите в лицето на тъмнокосия.

Беше му омръзнало от всичките тези игрички, от това проклето държание на Ашър ...

- Не искам да ме докосваш. Повече - каза думите си много внимателно и натърти на последната.

Тялото му говореше друго, защото гореше, както и възбудата му, но щеше да игнорира всичко това - това бе правилният начин за него - да си тръгне. Затова блъсна другия в стената преди да се оттласне. Не беше отделил поглед от чуждия. И му се стори, че последната среща продължи твърде дълго преди да се завърти и да си тръгне, искаше да си тръгне. Трябваше.


Виктор нямаше нужда от ежедневно напомняне, че всичко отиваше по дяволите, но се беше примирил. Проблемите у дома ... проблемите в училище ...

Забелязваше, че почти никой не го закачаше по никакъв начин, но за сметка на това си имаше Ашър, който вършеше работата като за стотина. Не че това оправдаваше лошия му късмет. Проблемът бе, че нямаше време да учи. Планът за връщането на камерата на Ашър не беше приключил. Той тепърва работеше. Виктор бе успял да намери на кого майка му бе продала камерата, след като се скараха.

Виктор не се прибра вкъщи. Беше му писнало да се рови и да търси начини ... вече почти нямаше свободно време от разни мисли да учи, а знаеше, че трябва да се пребори за първото място - този път знаеше, че го правеше и заради Ашър. Бе си наумил, че щеше да открие камерата и да я откупи, колкото и да бе нужно, обаче трябваше да започне от някъде. След краткото му проучване за цената на този апарат, Виктор установи, че спестяванията му нямаше да стигнат далеч, но таксата му за училище почти прогнозно щеше да свърши работа.

Виктор не можа да приеме, че всъщност наистина бе прав. И причината никак не го учуди, защото тя вечно така казваше:

Правя го заради теб, защото искам да имаш добро бъдеще ...

А какво бе видял от това бъдеще!?

Чашата преля, когато разговорът ескалира в друга, много по-неприятна посока и майка му почти го заплаши да не прави нищо - при това с отношенията му с Ашър. Бившите. Виктор бе останал с отворена уста и единственото, което видя майка му след това бе гърбът му. Чу да го вика, но не се обърна.

Значи тя е знаела ... !?

Не можеше да повярва! Дори не искаше да знае как бе научила, но обидните думи по техен адрес го изкараха извън нерви и предпочете да излезе, за да се успокои.

Та, затова не се върна и не се вясна дори на училище следващите няколко дни.


- Радвам се, че мога да се скрия тук за няколко дни ... - усмихна се на Джини и тя му донесе кафето с бисквитката.

Виктор не харесваше бабешките й навици и само й се усмихна, пи си от водата.

- Родителите ти ще се тревожат, Вик ... от училище ще започнат да те търсят ...

- Е, нека - наклони глава на една страна. - Едва ли ще се интересуват от един крадец - думите излязоха през смях от устните му и след малко смехът прерасна в сълзи.

Джини го прегърна, изведнъж прекосила цялото разстояние между тях и сълзите му попиха в блузата й, бе се облегнал на рамото й ...

Бе крайно време частично да разкаже на някого за случилото се ...

Небето бе тревиста поляна, в чиято далечина се откриваше гъста и непрогледна гора.
Земята бе звезден небосвод, наситен с искрящи точици и една срамежлива луна, непрестанно криеща се зад два облака. Ухажорите ѝ сякаш се чудеха как да я спечелят, но се проваляха каквото и да опитат. Също като Ашър. В момента се чувстваше неудачник като тях и би ги поканил да вдигнат тост за това. За провалите.
- Докога ще висиш там като някой прилеп? - попита го Себастиан, придружен от несдържания кикот на Тифани. Сара както винаги не пожела да се включи в хумористичната вметка на групата.
- Не знам. Докато мозъкът ми се пръсне пред очите ви. - отвърна на шегата с остър черен хумор и му стана забавно като си представи нелепия сценарии. Как кръвта напълно изпълва главата му и тя просто се пръсва като стъкло под силно налягане.
Маверик се бе излегнал върху стената на една почти срутена стара къща, от която бяха останали само руини. Представяше си какъв трепач е била дървената къщурка навремето и нямаше представа защо обитателите ѝ я бяха изоставили тук и не се бяха върнали повече. Сега беше като някакъв спомен, ненужен фрагмент от миналото.
Ашър често се чудеше в това ли ще се превърне някой ден за Виктор. Някакъв стар кошмар, за който другият нямаше дори да иска да си спомня. Когато времето решеше да ги раздели и той нямаше да може да поддържа въпросния кошмар жив.
- Ела при нас, че няма да остане бира за теб. - обади се отново Себастиан и изкара тъмнокосия от мрачните му мисли.. Не че имаше нещо против. Единствено да си мисли за червенокосия не го караха да се чувства напълно празен. Измъчваха го, но поне чувстваше нещо. Можеше да напише поне още една песен.
- Това трева ли е? - възкликна Ашър, когато видя как и тримцата си свиха по една съмнителна цигара. Не че не можеше да каже от миризмата какво беше, естествено.
- Защо, искаш ли?
- Много сте зле, знаете ли... - поклати глава тъмнокосия и седна по турски до Тифани. Загледа се в горящите съчки в пред тях. Направи знак на Сара и Себастиан да се разходят нанякъде, защото и без друго не ги усещаше чак токова близки и предпочете да не слушат разговоря му с Тифани.
- Не дойдох с вас, защото ми се идваше на някакъв крийпи пикник в гората. - почти изсумтя очевидното, но не получи ответна реакция. Знаеше, че и брюнетката му се сърди, но всичко бе по негова вина. Все от някъде обаче трябваше да започне с извинението си, нали?
- Дистанцирах се не само от теб, а от всички... Беше глупаво. - взе малко клонче и се разрови в окапалите листа като петгодишно дете.
- Е глупаво. - поправи го Тифани. - Аз си знаех, че все някога ще дойдеш на себе си, но сериозно...отне ти време.
Нямаше какво да каже в своя защита. Реакцията ѝ бе съвсем нормална и тъмнокосия вдигна поглед към скръстените ѝ по женски ръце. Това го накара да се усмихне криво.
- След време може и да се смеем на това. - опита да ѝ спечели прошката с малко остроумие, но беше рано за такива трикове - Имах предвид на моята “никой не ме разбира” емо песен.
- Ашър. - поде тя с крайна сериозност, поставяйки ръка върху рамото му - Неслучайно изгорих текста още като ми го даде. - сдържа смеха си и остана напълно хладнокръвна. Може би все пак от нея щеше да излезе добра актриса.
- Да, но трябва да знаеш, че има копие в тетрадката ми по история...
- Не! - ахна драматично брюнетката
- Ще ти дам да я изгориш в някой от демонските ви ритуали. - кривата му усмивка стана цяла и за миг намери с поглед разхождащите се двама в далечината. Обикаляха около едно дърво и гравираха странни пентаграми и простотии в кората. Тази групичка вещеролюбители не беше неговото нещо, но държеше на Тифани като приятел и не искаше да губи и нея. Глупостта му жестока му костваше предостатъчно.
- Но сега по-сериозно... - промълви Тифани, отмятайки гъстата си коса назад. Това откри всичките е ѝ пиърсинги, освен този на носа ѝ. - Спри да се държиш толкова отвратително с Виктор. - повтори му същото, което все опитваше да му влее в тъпия мозък от самото начало, откакто превъртя.
Ашър знаеше, че е права, но не затова не я послуша. Нито пък щеше да остави Виктор на мира, защото тя му бе казала. Тифани държеше той да знае, че посмъртно нямаше как да заеме страната му и да му е подкрепа, докато го играе тотален задник.
- Всички обичате да ми казвате какво да правя. - изсумтя и леко се подхлъзна встрани от плана си да оправи някак напълно разбития си социален живот.
- Ашъъър...- издължи името му нарочно, сякаш го подсещаше да се откаже от заядливата си бунтарска персона. - Личи си, че още имаш чувства към него. Защо просто не поговориш с него, като нормален човек?
- Тифани, моля те... - изпръхтя като изнервен кон - Ако той искаше това, щеше поне да ми напише нещо на едно лисче. Имаше много креативни начини да се обясни, но не го направи...
- Наистина ли мислиш, че те е използвал заради парите ти? Не ми изглежда като златотърсач.
- Не е такъв... - отсече без да я поглежда. Дори не му трябваше да се замисля над това. Усещаше го със сърцето си, колкото и да не искаше да му вярва така сляпо - На може да е всичко останало..
- Като например?
- Откъде да знам? Вярвах си, че го познавам по-добре от самия мен... - усети как не мота да преглътне буцата в гърлото си, но поне успяваше да говори по болната си тема - Вярвах, че няма тайни между нас, нито неизказани неща... Бях сигурен, че мога да разчитам на него за всичко, Тифани, за всичко! А сега... вече нищичко не знам.
- Знаеш едно нещо. - тя го извъртя към себе си, за да я погледне в очите и му даде ключовата приятелска мъдрост - Няма безгрешни. На всеки се случва да сгафи някъде.
***
Ашър запали колата си и тръгна право към дома на Виктор. Представа нямаше дали ще го открие там, но след като очевидно го нямаше на училище, това бе най-сигурната му опция и щеше първо да се отбие там.
Днес много усилено бе умувал как да подходи. Честно казано все още държеше да получи обяснение, за да се изяснят нещата и държеше то да дойде от устните на червенокосия... но в същината на всичко това, просто искаше да си го върне.
Искаше му се отново да може да го чувства до себе си. Горчива или не, истината беше, че зверски му липсваше. По ирония на съдбата, често влизаше в импровизираната си тъмна стаичка с мисълта да разгледа снимките от филма на камерата. Всичките им общи моменти, често му идваше просто да потъне в спомените, да си припомни какво бяха имали.
Липсата на камерата му напомняше как бе изгубил и това. Но може би от една страна за добро. Така не можеше да заживее в миналото, без друго не притежаваше машина на времето. Не можеше да го върне назад и да продължи от мига, преди сам да прецака връзката им.
Той, за разлика от Виктор, поне не се беше отказал. Може и да го бе показал по меко казано изкривен начин, но не се бе отказал от червенокосия. Това, че се почувства захвърлен след недоизяснената случка, още повече го нагнети, но и това беше минало... Искаше да е вече минало. Тази преструвка, че го ненавижда, започна да го измаря.
Едва намери място да паркира този път от толкова много телени огради навсякъде. Вярно, че кварталът бе опасен, но тези дни хората явно вземаха преувеличени мерки. Освен това тук имаше опасност случайно да спука гума като се завре в някой скрит от съседите капан.
Излезе от колата и тръгна за излиза от малката задънена уличка, когато от никъде му изскочиха няколко улични хулигани. Със сигурност бяха някаква гангстерска група, защото умееха добре да се синхронизират. Обучени до съвършенство, двама напълно го обезоръжиха, докато останалите се редуваха да го налагат, когато отказа доброволно да им даде нещата си. Със сигурност щяха да му свият и колата, но нямаше времето да се тревожи за тривиалното....
***
Спеше непробудно като прегазен от влак. Съзнанието му се пробуждаше колкото да чуе няколко неща. Установи, че е приет в болница и добър самарянин се е обадил от балкона си на линейка. Очевидно беше със счупена ръка и едно счупено ребро, но се радваше, че не чувства нищо, вероятно от ударната доза болкоуспокояващи, стичаща се във вените му.
Дори по-късно да болеше, знаеше колко е заслужено.

На вратата се почука. Виктор не можа да заспи лесно и тази вечер. Но се стараеше да не мърда много в леглото на Джини, за да не я събуди. Дори не знаеше колко часа през нощта беше, когато отново се почука и Джини го побутна с лакът.

- Ще видиш ли кой е ... - едва смотолеви и Виктор се надигна.

Трябваше да я прескочи и я чу как примлясва. Сърцето му тупкаше болезнено и когато отвори вратата, видя двама униформени. Чу единствено името си и размърдването зад гърба му. Знаеше какво точно значи това ...

Едва преглътна ... надяваше се да им трябва повече време да го намерят, макар че опциите не бяха толкова много, а и майка му знаеше, че не е толкова смел. Все пак добре го познаваше. А може би трябваше да я изненада, за да й покаже, че този път не е права.


Виктор се прибра в стаята си. Не можа да се почувства естествено. И преди никога не бе могъл, но сега се чувстваше отвратително. Имаше толкова много спомени ... и не можеше да се намери в кожата си. Този път дори не се заключи, защото се чувстваше сякаш и безопасното му място вече не бе такова. Отне му време преди да седне на леглото. Беше изтощен ...

- Виктор ... - чу гласът на баща си, след като бе отворил вратата. - Може ли?

- Да - дори не усети как изрича думите.

Момчето не обърна поглед към мъжа. Дори не беше сигурен дали наистина дишаше.

- Искаш ли да поговорим за всичко това, Виктор?

Двамата никога не си бяха били истински близки. Затова и Виктор се учуди на последвалите думи.

- Може ли да говорим друг път?

- Ние сме до теб, Виктор ...

- В какво!?

Може би звучеше неблагодарен, но не се виждаше като такъв. Успехите му бяха само негова заслуга, да го приемат в училището - също, дори сам плащаше таксите си благодарение на спечелените състезания. Родителите му единствено се караха и той бягаше от тях ... понякога си мислеше колко по-лесно щеше да е, ако се бе изнесъл някъде, ако бе сменил училището и бе дошъл също толкова от далеч, както Ашър ...

Искаше да му каже. Да му каже какво бе направила Клаудия толкова отчаяно. Имаше нужда да споделя повече от всякога и Джини беше чудесен спасителен пояс.

Баща му обаче не настоя повече. Усещаше, че е ядосан. На него. Затова бе излязъл от стаята.


- Ще закусваш ли, Виктор? - чу гласът на майка си и се обърна в нейната посока.

Само поклати глава, докато опитваше да се съсредоточи.

- Е, в този случай ... предполагам, че ще искаш да знаеш за състоянието на Ашър ... - последвалите й думи го накараха да вдигне глава и да я погледне с неразбиране.

- Какво имаш в предвид!?

- Той дойде вчера наоколо. Случиха се някои неща ...


Виктор знаеше, че няма да го пуснат, затова предприе друга тактика. Успя да разбере с избирателно подслушване къде се намираше Ашър, макар че му трябваше някакво време. За първи път успя да види майка му и единствено знаеше, че му е време да си ходи. Момчето щеше да остане тук още поне три дни и на предпоследният Виктор отново се върна тук, но бе сравнително рано и почти нямаше хора в болницата, дори някои лекари изглеждаха заспали, но един го засече и го попита какви ги върши тук. Виктор определено не изглеждаше като някой, който би могъл да си позволи дори да стъпи в такава болница, но бе факт, че го бе сторил вече втори път!

Когато се отърва от компанията на лекаря, който го упъти до измисления кабинет, който му трябваше, Виктор се качи на втория етаж, докато никой не гледаше. Жената на рецепцията бе отишла за малко до някъде и Виктор не можа да не се сдържи и да не се възползва. Вече знаеше коя е стаята на Ашър. Затова и бързо я откри. Трябваше ... да го види. Майка му нарочно му бе казала подробности, които бяха накарали сърцето му да се свива от ужас. В същото време не би имал против да нанесе още някоя травма на Ашър само защото последно време не правеше друго освен глупости.

Бавно и тихо влезе в стаята и затвори зад себе си. Не можа да си даде шанс да огледа Ашър, защото след малко чу гласове от другата страна, близо до вратата. Видя тъмнокосия да се размърдва и чу отварянето на вратата и се мушна под дългия чаршаф на болничното легло. Хич не му се искаше да го изхвърлят като мръсно котенце.

Не можа да повярва как толкова елитна болница можеше да е толкова мръсна на местата, които не се виждат. Сдържа се да кихне от праха на няколко пъти и имаше големи очаквания! Да се измъкне по-бързо от тук, но явно плановете бяха други ...

- Защо трябва да говориш толкова много, Ашър! Имаш ли представа колко е неудобно отдолу! - скастри го, сякаш тъмнокосият знаеше за присъствието му.

През следващите няколко дена Ашър едва съзнаваше на кой свят се намира. Когато му отказаха по-силната доза успокояващи, тъмнокосият псуваше като каруцар на всяко ставане от леглото и всяко ходене до тоалетната. Не беше чак такъв мазохист, но си причиняваше предостатъчно допълнителна болка в опитите си да се изправи и ходи без чужда помощ. Краката му не бяха счупени, но отказваха да работят нормално, което уж се дължеше на именно на така желаните лекарства. Всичко беше свързано като в досадно неразривен кръг.
Най-накрая успя да заспи, след хиляда и една овце и двойно толкова мисли за Виктор.
Не му харесваше, че не успя да стигне до дома му навреме и да говори с него. Не че щеше да го открие там, но това нямаше как да знае, докато не опита. Тъкмо изолира всичките си предразсъдъци и глупавото си накърнено доверие от картинката и всичко отиде по дяволите. Просто така, ей така, без да го попита дали иска почти да се срещне със създателя си.
В един момент от боя му се беше привидяла светлината. Може би, ако нямаше недовършена работа тук, щеше да се предаде и да я последва даже и да води към ада. Само дето инатът му надделя, но най-вече желанието му да види червенокосия отново.
Може би нямаше да се справи, въпреки че си го беше наумил. Може би когато го видеше, нямаше да съумее да изрече нещата, които наистина искаше другият да чуе. Но поне трябваше да получи този бонус шанс.
Чу вратата да се отваря , но първия път му се стори като илюзия, затова не отвори очи и не помръдна от удобната си позиция. Без друго всяко леко мърдане все още болеше достатъчно.
- Какво правите тук?! - почти измънка с недоволство, когато групичка, състояща се единствено от Тифани и Сара, влязоха в помещението. Сестрата ги бе съпроводила до стаята му, но бързо излезе и затвори вратите.
- Каква неблагодарност, дойдохме да те видим! - скастри го като майка Тифани и го изгледа с присвити очи.
- Да го удушим с възглавницата, ще кажем, че е алергична реакция. - Сара се включи както никога преди с черния си хумор. Въпреки всичко Ашър го оцени и  
- Ами няма да е лъжа, развих алергия към вас. Залепихте ми се като гъбички. - отвърна Ашър и изпъшка тежко, докато се изправяше до седнало положение на леглото. Като се имаше предвид нивото на болницата, в която сестра му настоя да бъде преместен, не можеше да каже, че е очарован... Единствената разлика бе, че не делеше една стая с друг пациент. Не би му пречило да си остане при падналия от покрива Бернардо. Поне от него научи доста за покривите и клатещите се тухли.
Тифани и Сара постояха известно време, макар че Маверик все им подсказваше с някоя -друга прозявка, че иска да остане сам и да си почива. Никак не му беше до това, но все пак ги попита дали са заедно, защото забеляза различното им държание. Закачаха се повече от обичайното и изглеждаха далеч по-сближени. Оказа се прав, но едва показа радостта си. Разбира се, че ги поздрави и се усмихна, но вътрешно нещо го жегна. По-късно осъзна, че това нещо не беше по никакъв начин обвързано с тях двете. Отново си беше неговия си проблем.
Когато чу гласът на Виктор, сърцето му сякаш се сепна. Гласът му, идващ някъде изпод леглото, го накара да си припомни старите времена. Звучеше точно както преди, както го помнеше преди момента, в който прецака всичко. Не че и червенокосият нямаше никаква доза вина, но ...тя бе предимно негова.
- Ако целеше да ми докараш и инфаркт, ще те разочаровам. - сети се да проговори и се благодари на бога, че успя въобще да си намери гласа и да го задържи цял.
Не му беше лесно... Не беше както си въобразяваше.
Пулсът му така се учести, че проклетата машина, за която беше свързан, записука като навидяла жив човек с чувства. Ашър тъкмо успя да се наведе от единия ъгъл на леглото, когато медицинската сестра влезе с обезпокоено изражение.
- Всичко наред ли е?
Ашър усети дребни капчици под да избиват по лицето му. Здравата му ръка бе прибрала стърчащата глава на Уилсън обратно под чаршафа, но пръстите му се разтрепераха, когато усети размързването от другата страна на плата. Дори не знаеше защо има нужда да крие присъствието на Виктор, след като можеше да каже, че го иска тук... но просто изпита необяснима паника.
- Да, да, разбира се.
- Пулсът ви е почти 100...
- Добре съм, просто изведнъж се сетих колко изпити съм изпуснал... - оправда се с най-малоумната измишльотина, но в момента чувстваше, че може дори да припадне като нищо и не му се занимаваше с проклетата мед сестра.
- Разбирам. Опитай да не си натоварваш мислите така. Викни ме, ако ти потрябвам.
Ашър само ѝ кимна и я остави да излезе. Вътрешно ликуваше, че вратите бяха достатъчно дебели и звукоизолирани до известна степен.
Отдръпна ръката си, вдигайки чаршафа нагоре, за да може Виктор да излезе навън. Честно казано това колко добре се промъкваше в добре охранявана болница не говореше много в  негова защита по адрес на последните обвинения... Ашър обаче не показа изумлението си и остави изражението му да се отпусне доколкото е възможно. Не искаше другия да го съжалява, но и не бе пожелал да чуе нещо от рода на “получи си заслуженото”. Сигурно просто трябваше да го погледне в очите и да го попита защо е дошъл.
Провали се грандиозно и в това, което по принцип не му пречеше. Избегна ловко очния контакт и премести гипсираната си ръка, защото му дотежа на единия крак. Бързо се сети за никотиновата си нужда, от която също умираше в последните дни, затова измъкна от джоба на болничната роба кутията с цигари на Тифани. Тя едва ли щеше да му ги даде, ако бе поискал, така че трябваше да ѝ ги свие... Нямаше избор, прекалено много му се пушеше и то особено сега имаше нужда да дръпне поне веднъж.
- Не е нищо особено.. - продума по мъжки му и постави цигара между устните си, макар че му се искаше да запали цели 3 едновременно - Пробвах мотора на един приятел и стана беля... - излъга в същия дух, защото не подозираше, че Виктор бе научил как се е докарал до това жалко състояние. Не би му казал причината не просто от срам.
Всъщност се залъгваше, че е готов... Не беше готов да говори нормално с червенокосия. Прозрението го удари още по-силно, когато дръпна от цигарата и вдигна поглед. Той се срещна с чуждия и буцата се настани в гърлото му. Добре че бе издишал дима, иначе щеше да се задави с него.
В очите на Виктор не намери очакваната омраза, нито пък съжаление... Не намери нищо очаквано. Нищо от онова, което Виктор имаше пълното право да изпитва към него след всичко, което му причини. По горчива ирония, от онова, което Ашър видя в пъстрите му очи, го заболя в пъти повече. Дори не можеше да опише точната степен, но бе далеч от болката при едно счупено ребро.
- Върви си... моля... - едва изрече и премигна насреща, изненадан от бързото навлажняване на очите си. От тях се спуснаха няколко сълзи, светкавично и устремено, оставяйки дири по леко дехидратираната кожа.
А вярваше, че е готов... да върне нещата както преди. Да спре с глупостите.
Не беше.

Сърцето на Виктор тупкаше усилено, както усилено бе желанието му и да кихне. Прахта се бе закачила по косъмчетата на ноздрите му и неприятно го дразнеха. Истината бе, че му трябваха повече от думи, за да се увери, че тъмнокосият е добре. Тази мисъл бе единствената, която го държеше и го караше да върви по импровизирания си план. Не че бе завършил успешно. Просто вече не можеше да диша под това легло. В противен случай щеше да изчака Ашър да си легне и да се измъкне. Пет минути само щяха да са му достатъчни ... после просто щеше да си тръгне и двамата да не се засекат повече. Наистина не целеше нищо повече, но нямаше време да се обяснява, когато отново се оказа натикан под леглото. Добре, че не продължи дълго и успя да пропълзи навън. Рижата му глава бе леко посивяла. Беше си поизцапал черните дрехи. Ако знаеше какво точно щеше да прави, щеше да преосмисли облеклото си.

Спря и се обърна, на пода си му беше добре. Нямаше какво да му сбърка, беше му удобно поне там. Сега поне ... щеше да има възможност да огледа тъмнокосия, макар че не това бе точният план. Поне щеше да завърши с всички отбелязани точки в него.

Виктор си пое дъх, когато чу думите на тъмнокосия и осъзна, че след безумицата, която бе казал преди малко, не бе промълвил нищо друго. Виктор се бе успокоил. Последните дни далеч от всичко и всички му бяха дошли като необходим детокс. Нищо не бе забравил. Не че не искаше и повече дни ... все си мислеше, че родителите му биха се радвали, ако не го видят повече, но реакцията на баща му беше повече от показателна, че далеч не е така. Вече със сигурност и с чиста съвест можеше да каже, че единствената токсична личност у дома бе майка му. Ако в момента можеше да изпита омраза, то щеше да е само към нея.

- Знам какво е станало, Ашър - не пожела да му го спести. - Исках да видя ... - думите заседнаха в гърлото му.

Може би нямаше да му е толкова лесно и да му се накара за тази глупост. Виктор сведе погледа си, когато видя чуждите сълзи и сви устни.

- Дойдох да те видя, Аш - вдигна поглед към другия. - Не планирах ти да ме виждаш ... - призна си и се усмихна на криво. - Аз ... - може би би пуснал някоя сълза, ако не го бе правил достатъчно и без това.

Не беше спрял да си мисли за Ашър, както и за камерата му, както и за предстоящата олимпиада. Поне днешната сутрин не бе загубена, не я виждаше така, макар че не му харесваше това, което бе видял. Искаше да ускори времето и да приключи с въпросната сага ... мозъкът му не издържаше на толкова емоционални мисли.

Изправи се от мястото си, беше чул молбата му. И ... щеше да я уважи. Защото изпитваше ужас от последвал разговор. Не искаше а се оправдава, когато нямаше с какво.

- Оздравявай бързо ... - думите му прозвучаха някак неловко.

Почти фалшиво. Защото не искаше да го прави ... не искаше просто да го каже и да му обърне гръб отново. Защото го беше грижа. Не че не бе успял да намрази Ашър последните седмици заради всичките глупости, но това ясно не изключваше именно грижата.


Следващите дни не можа да се фокусира. Умът му беше другаде. Отново не беше на училище, но този път се знаеше, че е намерен. Преди всичко повече трепереха за международната олимпиада, на която трябваше да се представи повече от перфектно. Вече бе сключил сделка със старчето, което бе купило камерата от майка му ... двамата имаха дълги и продължителни разговори, но бяха стигнали до някакво решение, което бе безразсъдно за Виктор, но вече искаше да се отърве ... от чувството за вина, дори от Ашър ... не знаеше какво да очаква от него. Бе видял сълзите му, но не знаеше на какво се дължаха. Не го попита какво бе решил да прави в квартала, но ако бе някоя мизерия по негово име ... каквото и да беше! Беше се наранил достатъчно и Виктор наистина не можеше и не искаше да продължава така.


Чакаше въпросните резултати с нетърпение. Отне сякаш твърде много време - може би защото основно бе нетърпелив. Дните му в училището обаче бяха станали необичайно спокойни от инцидента на Ашър насам. Двамата едва засичаха погледи, но не продължаваше дълго. Виктор успя да се почувства виновен. Може би трябваше да остане онзи ден в болницата ... може би трябваше да поговорят ... но тогава не се бе почувствал така сякаш можеше да даде нещо на Ашър.

Виктор изтича отново до дъската, на която закачаха резултатите, беше еднакво развълнуван всеки път ...

Имаше нови окачени листа и почти щеше да изпищи, когато видя името си на съответното място. Сърцето му се бе разтупкало и последвалите поздравления съвсем не го интересуваха. За първи път се интересуваше от наградата и я искаше на мига!

Но трябваше да почака и нея ...


Сърцето на Виктор туптеше от нетърпение. Ако не друго, поне старецът държеше на думите си. В противен случай не знаеше ... можеше да го излъже, след като бе просто едно хлапе, което едва ли разбира достатъчно.

Когато почука на вратата на апартамента на Ашър, можеше да се закълне, че щеше да умре. Отне му време преди изобщо да се заеме с тази задача ...

Почука още веднъж, защото никой не му отговори. Не знаеше дали тъмнокосия си е у дома, но при положение, че още стоеше с бинта на ръката си, къде толкова би ходил освен до училище и обратно!?

- Ашър ... - Виктор почука още веднъж, защото този път чу нечии крачки, но не и някакво последвало действие. - Моля те, Ашър ... имам ... имам нещо за теб ... - ръката му застина на вратата и подпря челото си там.

Апартаментът изглеждаше съвсем обитаем. Никъде нямаше прах, нито по рамката на вратата, нито по малката пощенска кутия, залепена в коридора отдясно, точно над голямата саксия със сенчесто растение. Въпросното растение също бе в изрядна форма, наскоро поливано и обгрижвано точно по заръката на Маверик. Всичко за ботаниката, разбира се, тъмнокосият бе научил от Уилсън. Следите, които бе оставил в живота на богаташкото хлапе бяха много повече и по-трайни, отколкото можеше да предположи.
След първото почукване на Виктор не последва нищо, освен тишина, докато отвътре не се чу някакъв женски кикот, последван от мъжки такъв. Точно по това време момчето пред вратата вече бе почукало повторно.
Стъпките на Меган по принцип се отличаваха от километри. Тя бе известно стилна жена, като издател на едно от най-известните модни списания на международно ниво, нямаше как да не развие силен усет за модата. Тя ѝ бе в кръвта още от малка, директно си бе въвлякла и по-малкия брат, настоявайки да му поръчва дрехите по своя преценка кое ще му ходи. Тя доста силно повлия на стила на Ашър, какъвто бе днес.
Токчетата ѝ сега бяха свалени, но не от нея, а от малкото ѝ забавление, което бе замъкнала тук като нелегален имигрант. Брат ѝ изрично ѝ бе забранил да води който ида било в апартамента му, докато го нямаше, но тя както никога се бе изкушила да отхапе от забранения плод.
Отвори вратата и се подпря на нея, леко пийнала, но дори не ѝ личеше. Стойката ѝ все пак остана изправена и стройната ѝ фигура се изпречи пред Виктор в цялата си прелест. Интересно , че никой никога не виждаше прилика между нея и брат ѝ, въпреки че и двамата бяха с интересни леко екзотични черти и приятно мургава кожа.
- Ашър ли търсиш? - попита с котешкия си глас, след като огледа тийнейджъра пред себе си от глава до пети. Някак си го позна, защото брат ѝ непрекъснато го споменаваше, колкото и да опитваше да се прави на гневен на всичките си роднини. Не споделяше с нея толкова, колкото с покойния им брат, но все пак... Тя имаше добро око, лесно познаваше хората. Не ѝ трябваха и повече от 5 секунди да разбере почти всичко за Виктор само от вида му.
Тъкмо понечи да каже още нещо и да възкликне, че брат ѝ не е тук сега, когато другият я погледна неловко и се извини без причина, преди да направи цял спринт надолу по стълбите. Вярно, че ѝ изглеждаше някак нервен, но дори не го беше закачила с някой от дългите си нокти... Устните на Меган останаха разтворени и тя повися на прага още няколко секунди, преди да се върне вътре и да затвори вратата.
Няколко минутни по-късно, когато побърза да се оправи за излизане, взе старата кола на брат си и успя да намери докъде е стигнало момчето. Трябваше ѝ известно време да загрее, че реално погледнато той не я познаваше. Сигурно се чудеше какво ли прави в апартамента на Ашър. Мисълта за всички филми, които минаваха през главите на тийнейджърите, искрено я забавляваха.
- Виктор, нали? - Меган спря безпардонно колата си на пешеходната пътека, препречвайки пътя на момчето, след което свали стилните си очила с бяла рамка - Аз съм Меган. - подаде внимателно длан пред спуснатия прозорец - Меган Маверик. - представи се по-ясно и видя промяната в чужното изражение. Сладурът вече не беше толкова объркан.
- Качвай се, ще те закарам при Ашър. - предложи, макар да прозвуча като покана, която другият и да искаше, нямаше как да откаже. Видя, че се поколеба леко, но тя въздъхна и размаха като последно доказателство ключовете на Аш с малкото му ключодържателче във форма на камера. Защо иначе би била в апартамента му и откъде би се сдобила с неговите ключове, или пък колата му от гаража?
Брюнетката остави Виктор да заобиколи колата и са се качи на предната седалка, като през това време повтори червилото си и устните ѝ отново заблестяха като красива коралова праскова.
- Значи брат ми не ти е казал дори колко съм прекрасна... - почти изцъка от неодобрение, макар по-скоро да се шегуваше - За сметка на това не спира за говори за теб. - издаде го с чиста съвест и се подсмихна, подкарвайки колата. По пътя обясни на Виктор, че брат ѝ се грижеше за болния им дядо, тъй като беше най-близък с него от семейството им. Тя и без това живееше при брат си, докато той се възстанови на свой ред от побоя, който преживя. Сега я бе оставил в апартамента сама и честно казано започваше да ѝ доскучава прекалено много.
***
Ашър чувстваше стягане в гърдите си. Последният път беше и на лекаря си, когато не спираше да го пита как се чувства. Не се сдържа и беше изгледан почти накриво изпод очилата с висок диоптър. Нямаше значение как се чувства. Знаеше, че едва ли на Виктор му беше по-добре. Без значение кой от двамата беше по-наранен, беше глупаво дори да мисли за това, защото не бяха на надпревара.
След онзи ден в болницата едва бе успял да се успокои. Наложи се да подкупи сестрата да му влее някакво приспивателно, защото в мига, в който Виктор си тръгна, не пожела да остане буден. Не искаше да мисли за него повече, бе твърде изморително.
Прокле се , че пропиля навярно единствения си шанс да получи прошката на червенокосия, може би единствения си шанс да поговорят като вече пораснали деца и да се изяснят. Но бе прекалено сложно... Ашър се дразнеше, че дори не можа да си обясни защо постъпи така.. Внезапно го хвана страх, че отново ще нарани Виктор. Че ще каже нещо обидно по негов адрес, че ще загуби темперамента си. Не му беше минало, сигурно нямаше как просто да забрави... ала имаше жестоката нужда да продължи напред. Някак.
Мислите за Виктор не му даваха мира, въпреки че го бе оставил на мира. Това бе единствения начин да поднесе извинението си. Не посмя да се доближи до него, но посмя да го причака след някой час... Не посмя дори да задържи погледа си върху неговия.
Просто го остави...да бъде. В края на деня това и беше чуждото желание. Да бъде оставен на мира. Ашър предположи, че дори другия все още да изпитва нещо към него, то отдавна вече не бе валидно. Не би могло и да спаси връзката им. Тя, от нещо истинско и стабилно, сега просто си висеше в нищото, на някаква невидима и по-тънка от косъмче нишка.
Грижата за дядо му в провинцията му се отрази донякъде добре. По-дългата смяна на обстановка му повлия донякъде да медитира и да обуздае онази лесно избухлива част от себе си. Сдоби се и с неистово търпение към болния си старец, който бе по-безразсъден инат и от него самия. Сякаш той му бе баща, че толкова много си приличаха като им има нещо..
- Казах, че мога и сам! - отсече белобрадия и рязкото размърдване накара Ашър да залитне в съвсем непредвидена посока. За щастие тъкмо щеше да се претрепе и на помощ се притекоха Меган и... Виктор.
Тъмнокосият една успя да реагира на неочакваните им гости. Меган за нула време върна дядо им в количката и го прибра обратно вътре, докато Ашър се осъзнае, че е още в обятията на режавелкото.
Едва намери сили да се отдели от чуждия аромат, който го замая още повече и не помогна никак за връщането на равновесието му...
- Проклетото стъпало... - измънка в протест срещу дребните стълби, около които за жалост все още нямаше направена рампа. Залитна назад, за да се отдели от Виктор и разтърка натъртената си ръка. Втора травма не му трябваше още преди да е заздравяла първата...
- Виктор... - промълви името, от толкова време тръпнещо на езика му - ти... - намери силата да преглътне буцата и да говори, но едва ли щеше да е достатъчно, за да задържи госта си - Виждам, че си се запознал със сестра ми, Меган. - заложи тема, за която му беше все тая, само и само да проточи неизбежното тръгване на Виктор.
Вече свикна да гледа как гърба му се отдалечава и боли. Може би този път поне ще стане ясно едно.

Искаше да остави единствено и само неловката тишина, но явно и Меган, както и Ашър не знаеха как да млъкнат. Сърцето на Виктор сега заби съвсем бавно и някак болезнено. Поне отговорите му не звучаха пресилено, някак намираше думите ...

Бе си помислил много неща, когато на прага видя непознатата тогава жена, но при всички случаи реши, че му е време просто да се оттегли. Така смяташе, че щеше да е най-добре преди да бе хванат и качен в колата.

Истината бе, че нямаше търпение ... нямаше дори секунда колебание какво се очаква от него да стори. Защото бе чакал този момент твърде много време, болезнено много. Дори не знаеше къде се намираха, не знаеше колко време оставаше. Както и далеч н знаеше, че дори темата на разговор да бе насочена върху неговата особа, несъзнателно я плъзгаше по посока тъмнокосия. Докато гледаше за кратко през прозореца леко се усмихваше. Липсата на тормоз от страна на Ашър някак му бе подействала доста добре. Разговорът му с Меган му позволи да си припомни всичко.

Както съвсем след малко и ароматът на тъмнокосия. Не очакваше да падне точно в ръцете му, но и не побърза да се отдръпне. Липсваше му това ... искаше му се отново да са спокойни един с друг. Виктор си имаше приятели, но знаеше, че не е същото с това, което Ашър му даваше.

Виктор прочисти гърло и направи крачка назад, за да забърза процеса с отдалечаването. А и за да спре да е съмнително. Помисли си, че всичко се бе проточило твърде дълго време.

- О, да. Ще кажа само че сестра ти е по-поносима от теб! - възкликна Виктор, но истината бе, че се шегуваше.

Всъщност, дори малко излъга, защото дългият разговор по път на сам му се видя твърде много.

- Исках да поговорим ... - каза след малко и пооправи малко тениската си, в която Ашър се бе скопчил за кратко. - Може ли?

Ашър кимна и Виктор го последва. Не вървяха дълго. Пролетта бе настъпила отдавна и дърветата цъфтяха в различни цветове. Двамата с Ашър вървяха по къса алея, обградена с различни по вид дървета. Не наброяваха повече от 10 по дължина, но придаваха свежест на къщата.

- Аз ... всъщност ... дойдох, защото искам да ти дам нещо - Виктор спря на мястото си и погледна към тъмнокосия.

Бе си представял и бе сънувал в красивите си сънища, но в кошмарите си този момент. Сега, когато най-сетне бе настъпил, не бе сигурен какво точно искаше да последва ...

Навън се смрачаваше, но нямаше значение. Виктор свали раницата си и я отвори. В момента в нея се намираше само камерата на тъмнокосия и нищо друго. Знаеше, че искаше да го види отново щастлив. Защото много добре знаеше ... че всяко негово държание от момента на раздялата им не бе продиктувана от щастие. Защото знаеше, че при него е същото. Виктор извади камерата и на светлината на една от лампите тук, апаратът сякаш грейна.

Сърцето на Ашър не знаеше къде да се дене, подобно на самия него. Противно на изражението му и донякъде отпуснатите му черни, всичко вътре в него гореше. Пулсът му ту замираше, ту се учестяваше като след пробяган маратон. Още само след малко крачки и вече му се привиждаха звездички на моменти.
Умишлено спря по средата на малкия двор се подпря с ръка на едното дърво, имитирайки някакво възхищение. Престореният му анализиращ поглед мина през всеки от разцъвналите цветове по клонките и чак тогава, когато чу шумоленето на чуждата раница, се осмели да го спре върху Виктор.
Наблюдаваше го мълчаливо, но не защото нямаше какво да му каже. Вярваше, че имаше толкова да си наваксват, че вероятно и няколко живота нямаше да им стигнат, но въпреки това запази мълчание. Езикът му трепереше зад зъбите от страх да не изтърси нещо грубо. Мръсно и глупаво, като държанието му към Уилсън в последните няколко месеца.
Да първи път усети уханието на пролетта. Може би най-накрая се бе събудил от кошмара, в който донякъде сам реши да се вкара. Изживяваше го наяве и принуди Виктор също да бъде част от неговия кошмар. Не трябваше, но...дори не можеше да каже искрено, че съжалява. И без друго вярваше, че затова е прекалено късно. Повредата бе направена. Не можеш да залепиш счупена ваза и тя да е същата като преди.
Ленивото изражение на Ашър се изпари в мига, в който разпозна апарата, който Виктор държеше пред него. Не можеше да повярва на очите си, затова те се разшириха, а устните му се разтвориха в беззвучно ахване.
Още преди очевидните мисли и въпроси да се зародят в рошавата му тиква, Маверик грабна драгоценната вещ от ръцете на червенокосия и я заоглежда внимателно на лунната светлина и тази от близката лампа.
Изглеждаше като избягал в пълно уединение, напът да призове дух от вълшебна лампа. Вълнението го удари толкова внезапно, че не знаеше как нормално даизрази радостта си. Бавно прокара пърсти по различните две повърхности на камерата - галдката и грапавата, точно както ги помнеше. Но побърза по-скоро да усети точно онова, което правеше вещта разпознаваема и безценна за него самия. Малката драскотина под специфичен ъгъл, скрита в дълния десен ъгъл.
Нямаше как да сгреши, това беше... Виктор бе намерил камерата му!
Не посмя за попита как, но го усени мисълта, че имаше само два варианта. Лесен, в който изкопчва инфото от крадеца и труден, в който сам претърсва заложните къщи и всеки търговец на сходна техника в града. Нямаше много места, на които да се намери точно този модел камера, след като бе спряна от производство, и все пак...
Ашър дори не подозираше какви луди пари бе хвърлил глупчото само и само да му я върне. Защото ако знаеше, щеше да линчува измамника. Сама по себе си камерата не беше чак толкова скъпа, просто носеше твърде голям сантимент за тъмнокосия.
- Виктор... - успя да се откъсне от името му и дотам. Беше си изгубил английската граматика. Когато се увери, че и филмът е вътре, сърцето му леко се успокои и пожела да полети...или поне вече се чувстваше, сякаш лети. По-скоро искаше да даде крилата си на червенокосия.
Позволи си волността да го придърпа към себе си и да обгърне талията му със силните си ръце. Нищо, че едната още го болеше, не го вълнуваше никак даже да я счупи втори път сега.
Без предупреждение повдигна Виктор над земята и се завъртя, заедно с него. Можеше да се каже, че това отново бе вид тормоз, тъй като сто процента щеше да му докара световъртеж... но не пожела да се спре. Не помнеше откога не бе чувал смеха си.
Чуваше как другият почти взе да налага гърба му и да врещи да го пусне незабавно, но смехът на Ашър реално заглушаваше всичко останало. Когато спря да се върти, неминуемо залитна и загуби равновесие, заедно с Виктор. Двамата се приземиха в пълен синхрон върху прясно окосената трева и в мига, в който Ашър се надигна и вече не му се въртеше толкова свят, засече поглед с този под себе си.
Беше задъхан от силната емоция и неочакваната си малка тренировка, но не поради тази причина устните му останаха разтворени. Те приканваха чуждите, имаха нужда да бъдат вкусени. Също както Ашър имаше нужда от близостта на Виктор.

Виктор чувстваше вълнението си по цялата си кожа. Тялото му потрепери. Очите на Виктор светнаха ... бе дошъл точно за това. Да види реакцията, да види усмивката му, да чуе смеха му ...

Заедно с всичко това бе изпитал и друго ... не можа да скрие неприятното си потрепване, както и новия си инстинкт, който бе развил именно към Ашър. Кожата му бе настръхнала, като на подплашена котка, но и този път не успя да реагира навреме. Не знаеше дали няма да го нарани. Не беше сигурен в нищо ... знаеше, че има вина, затова бе поработил и се бе опитал някак да я изчисти, да се освободи от мрачните мисли. Защото преди всичко знаеше, че още го обича, знаеше, че чувството не бе умряло в него, затова беше толкова наранен. След всичко, което се бе случило. След като Ашър не му повярва ... беше му казал, че не бе пипал камерата му, което бе истината ... разбира се, че бе скрил много неща, а сега дори не бе сигурен дали искаше да го прави, искаше ли да крие?

Но това нямаше значение. Имаше чувството, че ще повърне. Избликът на внезапна енергия го хвана неподготвен - не защото не бе необичайно за Ашър, но някак бе забравил дори това ... или поне частта, в която тъмнокосият използваше енергията си за нещо полезно. В момента щастието му се струваше точно такова на Виктор.

И то се стовари отгоре му, съвсем загубило равновесието си, както и той самия. Въпреки леката си замаяност не можа да го игнорира ... прекалено бързата смяна на настроението на тъмнокосия почти го преби.

- Не искам, Ашър ... - едва успя да намери думите си, защото знаеше, че и не бяха съвсем верни, но прочете желанието в чуждите очи, не можа да го игнорира.

Всъщност, искаше, но не се чувстваше готов. Имаше бариера, която му пречеше и много добре знаеше каква е, защото я бе усетил още при рязкото приближаване на Ашър.

Виктор се претърколи внимателно върху другия само за да се изправи.

- Дойдох само за да ти я донеса ... това е ...

Студеният нощен полъх подплати отказа на Виктор. Косъмчетата по ръцете на Ашър настръхнаха, този път не от вече преминалото вълнение. Беше успокоил страстите и червенокосият бързо го върна обратно на земята, след като гравитацията не си беше свършила работата.
Остави се на бруталното ледено течение. Какво можеше да стори повече? Устните му трепнаха, когато усети срама и вината да го заливат като цунами, докато Виктор светкавично смени позицията си и се изправи.
Прокле се за всичко, което му бе причинил, но най-вече за това как не бе помислил за последствията по-рано. Или за това каква следа ще остави жестокостта му у другия. Сякаш вече наистина не го познаваше. Сякаш бе успял да го пречупи.
Най-лесно беше да го пусне да си върви и да не вижда въпросните последствия от деянията си. Най-лесно беше и за двамата да продължат живота си далеч един от друг.
Маверик не пожела да поеме по този път. Не отново. Вече се учеше от грешките си, а тази да игнорира по-логическото решение да поговори с Виктор като хората, му бе коствала тяхната връзка. Вече бе опитал “лесния” път. Бе се изолирал от всичко, дори от смисъла на съществуването си. Сега разбра колко му липсва да има за какво да се бори.
Е, сега отново имаше.
- Виктор... - изрече отново другото, което така му беше липсвало. С ясното съзнание, че няма право дори да изрича името му. Мургавите му пръсти леко закачиха чуждите, но съвсем закратко. Не искаше отново да го накара да се чувства зле. Видя какво му причинява близостта им, затова отстъпи дори крачка назад.
- Трябва да останеш... Тоест, няма повече автобуси до града тази вечер... - идеше му да се пребие сам, задето не успя да свърже едно смотано изречение, за да звучи правилно.  
Ашър нямаше никакви задни мисли зад претекста да го задържи при себе си. Дори не вярваше, че си печели време да измисли смислено извинение за глупостта си. Към момента просто искаше да го вижда, да усеща присъствието му. Червенокоското нямаше идея колко му липсваше, винаги.
Обърна се за малко и посочи старата къща в испански стил зад тях.
- Моля те да останеш, тъкмо ще направя вечеря за четен брой хора. - смотолеви, след дълбоко поемане на въздух. Ашър мразеше а готви за себе си, но обичаше да готви за други хора. И без това дядо му не беше ял готвено от сума години, откакто остана сам тук в провинцията. Лекарите направиха цяло здравословно меню, с което точно внукът му се зае.
Маверик направи няколко задни крачки към прага на къщата, макар да не отделяше поглед от Виктор. Почувства се почти като че приканва плашливо улично коте да дойде при него. Почти се спъна в градинския гном, но за щастие не го счупи. Дядо му би го убил с голи ръце.

Напоследък това чувство не му беше чуждо. Да, определено си бе починал известно време, но много бързо си бе и спомнил какво точно бе, навлизането в личното му пространство не му беше любимо. Ашър просто бе едно голямо изключение. Макар че сега не можеше да твърди това ...

Чу името си тъкмо когато понечи да отстъпи назад и да избяга от малкия рай на земята. Имаше чувството, че се бе надишал с прекалено много цветове за скромния си вкус.

- Е, сестра ти ми беше автобус на мен ... - изрече и впи поглед в земята.

Не очакваше тя да го прибере, но тук определено не знаеше къде може да се намира евентуална спирка. Без сестрата на Ашър или много точни указания как да стигне, Виктор беше загубен.

- Ами ... - смотолеви малко несигурно.

Опитваше се да не мисли колко назад се бяха върнали, защото евентуално щеше да се разплаче.

- Сигурен ли си? - зададе въпроса си, след като чу предложението за храна.

Можеше да си представи колко странно би било. За първи път изобщо се доближаваше до някой роднина на Ашър. Беше странно. Дори почти успя да бутне майка му с рамото си, но съвсем непредвидено, когато я засече в болницата, питаща за името на Ашър Маверик и отговаряйки с "майка му съм".

- Сигурен ли си, че няма да ви безпокоя? - чу категорично не и въпреки тръпките си, кимна с глава в положителен отговор.

Знаеше, че няма особен избор, всъщност. Думите на тъмнокосия навярно бяха истина, Виктор не можеше да претендира, като дори не знаеше разписанието.

Последва го към входа на къщата. Чувстваше странните тръпки по тялото си и те не му харесваха, носеха му нещо много различно от онова, на което разчиташе. Искаше да бъде по-смел ... и решителен. Очевидно не можеше да направи това за себе си, не можеше толкова лесно да се изправи пред страховете си.