We were speeding together down the dark avenues, but besides of the stardom All we got was blues.

Виктор присви вежди срещу другия, когато чу въпросът му. Съмнителният му поглед продължи няколко секунди, защото нещо не схващаше.

- Защо?! - в погледът му се появи внезапен плам, защото въпросът му се стори безумен.

Виктор знаеше какво бе видял, както и много добре познаваше настоящите клюки в училище. Знаеше, че все пак са и клюки, но щеше ли да се натиска с нея, ако нямаше нищо? Виктор не би, но Ашър не бе него, за да го оцени по този начин.

- Ти не си ли с Мариса? - последващият въпрос остави лош вкус в устата му.

Както и краткият му спомен, който с удоволствие би изтрил при първа възможност. Тъкмо понечи да каже още нещо, но входната врата се отвори и Виктор въздъхна недоволно, защото пак щеше да слуша лекция за това как трябва да заключва при влизане.

- Виктор? - гласът на майка му запълни внезапно настъпилата тишина и Виктор отмести поглед от чуждия.

- Тук съм - изрече и стана от мястото си. - Подранила си - констатира и погледна към Ашър. - Тук съм с един приятел - изрече, защото не бе дал отговор на въпроса си, но дори и да беше, пак щеше да го каже по същия начин навярно.

- Приятел?

Тя не знаеше нищо за живота му. Също знаеше, че щеше да отнесе конско за това, че бе поканил някого тук. Майка му се срамуваше от живота, който водеха дори да не го показваше.

- Да, но ще го изпратя и ще се прибера - допълни и отвори малко по-широко вратата, за да подкани Ашър.

- Няма ли да ни запознаеш поне? - майка му демонстративно застана под касата на вратата на стаята му и се усмихна.

Не я бе виждал да се усмихва отдавна, но знаеше, че и когато го правеше, не бе особено искрена. Сега явно бе в настроение.

- Аз съм Клаудия, приятно ми е да се запознаем … - пое инициативата сама.

Тъмнокосият не можа да реагира никак, макар че тъкмо асимилира какви ги приказва другия и понечи да го попита откъде му е дошла идеята за него и Мариса.
От детска възраст беше свикнал на клюките и далечните впечатления на околните. И за съжаление до такава степен бе привикнал, че в текущото училище, пълно с разгонени тийнейджъри, дори не забелязваше слуховете за това кой с кого ходи и кого си е заплюл първи. Колкото до самия него... Беше дочувал, че го сватосваха с поне едно 20 различни човека, което понякога беше дори смешно, ако си падаш по този тип хумор. Ашър не можеше и да си представи даже майка си да сменя толкова любовници постоянно, а тя бе най-сексуалното животно, което познаваше.
Разтърси глава при скорошния спомен от последното му завръщане у дома, когато завари гола майка си, яхнала младия градинар... Не можеше да повярва, че родителите му нямаха против да се чукат с когото им попадне. И двамата си изневеряваха и бяха съвсем наясно с този факт. Всъщност, дразнещото не беше личния им избор за повече свобода, а факта, че задушаваха децата си и само с присъствието си. Не беше честно, просто не беше!
Ашър би убил за малко от майчината и бащината свобода. Не че тук не му беше сравнително по-добре отколкото би му било в онова изискано училище за безмозъчни сребърни лъжички, но въпреки това имаше какво да се желае. Имаше си причините за вътрешен протест. Припомняше си ги всеки път, в който чуе гласа на някой от родителите си.
Мислите му си витаеха в съвсем различна посока, за което се извини безгласно на Виктор, когато осъзна, че от него се очакваше да каже нещо.
- Аз съм Ашър. Ашър Маверик. - пое ръката на жената срещу себе си и компенсира бързо с чаровната си усмивка. Искрено съжаляваше, че моментът на запознанството им не бе в по-нормален отрязък от времето. Може би ако синът ѝ не беше толкова твърдоглав и просто се научеше да отговаря на зададения му въпрос...
- Приятно ми е. - здрависа се топло с Клаудия, преди да пусне ръката ѝ. Предполагаше, че заради чара си изглеждаше като пълен мазник отстрани. Поне за хора като Виктор.
- Дойдох да поуча с Виктор, помага ми за някои домашни.
Нямаше представа дали се налага да си измисля конкретна причина, че е тук, но не искаше на червенокосия да му е неудобно, или да трябва той да дава обяснения на родата си по-късно. Поне от опит знаеше колко досадна беше тази част и затова си позволи да му е спести. Очевидно бе придобил безупречен опит в тези работи.
- Отгледала сте голям умник. - добави с широка усмивка, защото знаеше, че последният му коментар ще подразни Виктор. Беше излишен, но не и според Ашър.

- О, я стига! - сръчка Ашър и този път - така както беше вкарал Ашър в дома си, щеше да го изкара.

Не искаше този неловък разговор да продължава.

- Искаш ли пари за такси? - чу майка си да казва, но бе затворил толкова бързо вратата.

Често отказваше да й взима пари. Не случайно помагаше на хората с някои неща, когато се наложеше. Знаеше, че и щеше да се стъмни скоро. Иначе нямаше да го попита, но не му се слушаха спорове за пари отново. Колкото и да се опитваше да се изключи, понякога просто не се получаваше и единствено страдаше.

Може би нямаше да спре, докато не се отдалечат на безопасно разстояние от дома му, когато Ашър му припомни, че би била добра идея поне да си вземе раницата! Цял ден вършеше двойна работа, просто си го знаеше! Затова претича до горе и след малко се върна обратно.

- Днес не ми е ден - изкоментира недоволно. - Далече ли живееш? Аз не те следя, за да знам!

Не обичаше да се прибира толкова рано, колкото последните дни. Бе работил над малкия им проект по-рано сутринта, когато бе по-малко вероятно да се срещне с Ашър или с когото и да е било, но се лиши от ценния си сън поради ред причини.

- Знаеш ли, че си твърде чаровен, прекалено е! Майка ми още малко и щеше да поиска да те покани да спиш у нас, което не се случва никога. Не съм я виждал да одобрява особено приятелите ми.

Ашър взе раницата си, когато му беше донесена и с леко извинителен поглед я преметна на гърба си. Винаги се носеше така небрежно, но едновременно със стил.
Сам трябваше да не си забравя нещата, всъщност, Виктор нямаше вина. Първият случай, в който нямаше никаква вина.
- Живея на три пресечки от училище. - изрече и бръкна в джоба си отново, за да си потърси цигарите. Почти си помисли, че и тях бе оставил в стаята на Виктор, но за щастие смачканата кутия Аштън Корона си седеше необезпокоявано в джоба му. Затършува вътре и намери една последна, тъкмо да изпът.
Много му се искаше поне да опита да убеди Виктор да не го изпраща, но просто знаеше, че без значение какво му каже, твърдата му глава нямаше да се отметне от казаното. Сега щеше да бие целия този път обратно заради него... Накрая Ашър щеше да му повика луксозно и сигурно такси и ако трябва щеше да го тикне насила вътре. Не би мигнал без знанието, че другият е стигнал безопасно до вкъщи.
- Разбира се, че съм чаровен. Това ми е чара. - засмя се на небивалицата, която главата му роди току-що и придърпа рижавелкото към себе си. Подхвана го през рамо и зарови пръсти в косата му като я разроши.
- Ще трябва да свикваш. - отбеляза, макар това да не се отнасяше единствено за харизмата му. От сега нататък много неща щяха да се променят в живота му. Ашър усещаше, че за повечето би срещнал съпротива, но щеше да стане на неговата въпреки всичко. Поне за нещата, които бяха съвсем логични и дори задължителни.
Трябваше ли да отбелязваме и че тъмнокосият бе приел глупавото твърдоглавие на Виктор като “да” на въпроса си от по-рано?

- И идваш с кола!? - учудването на момчето не закъсня.

Не знаеше какво точно да очаква, но определено това му се струваше странно. Ако живееше толкова близо до училище, щеше да си вземе още час сън. А тази вечер може би дори нямаше да има такова. Ашър го бе хванал неподготвен и плановете му бяха отишли в коша.

- Вече ми е ясно, че няма да се отърва от теб - боцна го по рамото и се усмихна непринудено.

Не криеше, че не го разбира. Може би всеки имаше нужда от разнообразие в някакъв момент, но Виктор не искаше да си представя себе си като такова. Винаги бе искал да е нещо много повече, затова имаше толкова малко приятели и те му стигаха. Ашър беше едно ново, малко по-различно попълнение.

Двамата се спуснаха надолу по леко стръмния баир, който бе най-прекият изход от тази дупка. Би дал всичко да не живее тук, но вечно му се напомняше, че не зависи от него. Ароматът на цигарата го привлече отново и погледна към изгарящия край, който сякаш светна в сумрака. Беше странно как Ашър го караше да иска да опитва различни неща, без дори да си прави труда. Изпитваше необяснимо спокойствие покрай него, сякаш нямаше кой да го съди, но в същото време парадоксално изпитваше и известно неспокойство. Не бе отговорил ясно на зададения от Ашър въпрос, но дори за секунда не го бе сметнал за нелеп, нито бе се притеснил, защото го искаше. Мисълта бе леко страшна, но и някак вълнуваща. Знаеше, че няма да е лесно, но това винаги го бе предпочитал по един или друг начин. Стигаше му да не бе невъзможно макар и времената да го изкарваха точно такова. Родителите му сигурно биха го убили, ако го видят с момче. Дори не искаше да си мисли за това. Щяха да го набедят, че унищожава и без това крехкия им род, което може би щеше да е валидно.

Ашър не се замислял колко странно изглеждаше отстрани, че винаги се паркира с ролс ройса си пред училище. Още по-странното беше, че ползваше колата си главно, за да забира Мариса и компанията ѝ рано сутрин, или когато бяха пияни от някой купон. Едва сега осъзнаваше, че беше като лакей за “нуждаещите се”. Не е като да нямаше училищен автобус. Каква ли беше въобще логиката да живее близо до училище, сам не знаеше. Може би в малкото случаи, в които се успиваше, не беше зле са потича няколко пресечки, за да се разбуди.
Виктор винаги му даваше нов и пресен прочит върху някои неща. Караше го определено да се позамисли. Не че му пречеше да се отзове, когато някой поиска транспорт, но сега представата да вози Мариса и шумните ѝ приятелки, някак вече не му се нравеше. Преди му беше все тая, даже пускаше радиото и съвсем ги игнорираше. Днес обаче му се прииска само едно нещо и реши, че ще го изпълни. Особено, когато поразпита Виктор и се оказа, че шофьорът на училищния автобус даже е отказал да ходи в неговия квартал. Бяха по-скоро тези няколко крайни улички около дома на семейство Уилсън, които бяха опасни заради пребиваващите мафия членове и разни техни хулигани.
“Утре ще дойда да те взема за училище.” - последно му беше казал на уше, преди да го целуне и да го качи в колата, която повика да го закара обратно.
Би го поканил да спи при него, но беше прекалено разхвърляно, а вече бе видял каква безупречна подредба цареше в скромния дом на Виктор.

На следващата сутрин се събуди в съвършения ранен час. От нетърпение да тръгне, почти забрави да смени бинта си. Добре че заради спортните простотии двамата със съотборника му Рик имаха няколко аптечки по стаите.
Всъщност, раничките не бяха чак толкова зле сега и момчето им сложи само по няколко лепенки отгоре, колкото да не ги омърси по време на тренировките по-късно.
Сети се да си вземе нова кутия цигари от шкафа, където ги държеше, преди да потегли по малко дългия път към дома на Виктор.
Вятърът в косите му беше приятен, затова остави стъклата на колата смъкнати. Това спомогна челюстта му за падне, щом стигна до малката кооперация и видя чакащия го там Виктор.
Искаше да каже нещо, нещо нормално като “Добро утро”, например, но нищо не излезе между разтворените му устни.
Не очакваше гледката да му подейства така. Вместо да промълви каквото и да е, излезе от ролс ройса си и закрачи към червенокосия.
Ашър бе облечен в прилепнала по тялото му спортна тениска и дънки с висока талия, но неговия си вид не намираше за толкова впечатляващ. Когато се спря пред Виктор, тъмнокосият приглади косите си назад и вдигна слънчевите очила върху главата си, за да го огледа по-добре.
Ръката му се спуска по перфектно пригладената яка на униформата, която другият бе облякъл. Неговата униформа.
- Стои ти много сладко. - едва намери речника си, но успя да отбележи очевидното, докато пръстите му се разхождаха по дължината на дрехата. Ашър преглъщаше няколко пъти, защото му беше непосилно да не си представи някои неща. Дори не разбираше какво го прихваща. Определено не му се беше случвало нечии външен вид да му допадне по този начин.

- Какво е това, Виктор?

- Нищо … аз, всъщност … малко съсипах моята униформа - посочи с пръст петното кръв, за което може би трябваше да се погрижи на момента.

То бе върху сакото му и го грозеше. Майка му бе прекалено разсеяна, за да обръща внимание на малките неща. Виктор мразеше това в нея.

- Ашър ми зае неговата. Ще му я върна, когато тази се изпере.

Момчето свали сакото си и Клаудия го грабна, като го успокои, че ще се погрижи за това.

- Ще си лягам - уведоми и се запъти към вратата с обичайното си нетърпение.

- Няма ли да хапнеш? Да се изкъпеш? - майка му присви вежди; ако не друго то поне добре познаваше рутината на сина си.

- Не! - отсече съмнително и влезе в стаята си, като затвори вратата зад себе си.

Просна се на леглото и поседя така няколко секунди, без да помръдва. Усещанията му си играеха с него, защото сега трябваше да си пише домашното по математика, а не да си мисли за чуждия аромат и остатъчен вкус на Ашър в устата си. Издаде някакъв звук преди да се надигне и да се облегне на стената и да си поеме дъх. Дори не долавяше досадния мирис на цигарите, но видя пепелника на бюрото си. Чуждото присъствие се усещаше. Протегна се напред, за да вземе от чантата си учебникът по математика, но погледът му се спря върху друго.

Отсреща на стола все още си стоеше униформата на Ашър. Долови бегло аромата му и ръката му се отплесна, грабвайки тъмносиния плат. С него се отпусна назад и гърбът му отново опря стената. Устните му потрепваха, както всяка част на тялото му сякаш. Допря плата до лицето си и установи, че другият не само бе вкусен, но и ухаеше омайващо.

Не можа да се откъсне. Остана така известно време преди да се предаде на умората си от всичките емоции.


Виктор бе изтъкнал, че не е нужно. Ходеше до училище пеша от години и не беше толкова зле, защото навярно бе единственото му движение по време на деня и скучните му часове по спорт.

Когато се спусна по стъпалата надолу, се чувстваше странно. Сакото му бягаше във всички посоки. Може би бе само един номер по-голямо, но бе достатъчно. Нетърпението му го задъха, когато отвори вратата на входа и излезе на улицата. Сърцето му задумка в гърдите и устните му се изкривиха в усмивка, която не можа да сдържи, но и не виждаше защо.

Видя Ашър да се приближава към него, макар и спрял на мястото си, нетърпението му се увеличи. Дори не разбра точно за какво, но беше там и го дразнеше. За сметка на това имаше добра гледка, която успя да оцени от далече, а след това и от малко по-близо.

- Не е ли по-скоро нелепо? - отвърна и повдигна вежди, без да сваля усмивката си.

В логическия ум на момчето двамата не се бяха разбирали нищо, но вече успя да се почувства специален - особено след като Ашър все пак бе дошъл в уречения час. Виктор оцени точността преди всичко, защото не обичаше да си губи времето.

- Да вървим! - подкани го след малко и избяга от ръцете му.

Не си беше написал домашните и това го тормозеше. Вечерта му бе заета само и единствено с чуждия аромат и поредицата от мисли, включващи участието на тъмнокосия.

Виктор се качи в колата, но очите му отдавна бяха заслепени от скъпото возило. Бе твърде скъпо. Много лъскаво и чисто.

- Чувствам се неестествено - сподели след малко, без да си слага филтър.

Облегна се назад и смееше да твърди, че тези седалки бяха по-удобни дори от леглото му.

Ашър непринудено се усмихваше на гледката пред очите му. Въпросната усмивка плъзваше по устните му и ги караше да пулсират от неизпитван досега трепет. Смееше да твърди, че вече започваше да схваща нелепите описания в любовните романи на майка си. Започна малко повече да я уважава като писател, защото сам изпита неговата си верися на „пеперуди в стомаха“.
Присети се с колко плътно прилепнали дънки се беше облякъл и се прокашля няколко пъти, за да не оставя Виктор да погледне някъде другаде без да иска. За щастие последно споменатия побърза да му се изниже и почти притича към колата, сякаш нямаше търпение да тръгват.
Маверик се усмихна накриво и леко килна глава в кратък размисъл. По последни негови изчисления не гонеха самолет за Япония, а и до училище имаше предостатъчно време.
Закрачи с малко по-мудна стъпка отпреди малко и се върна на шофьорското място. Припомни си как бе изкарал книжката си тайно, без знанието на родителите си, които мислеха, че ще остави семейния им шофьор да го вози цял живот. Момчето сам виждаше коло нелепи бяха някои привички на хората с прекалено много пари. Щеше да позволи някой да го вози само, ако беше инвалид.
Ашър заключи вратите и вдигна прозорците на колата. Беше се проветрило достатъчно, но не това бе основната причина. Ръцете му обвиха волана, но не беше включил двигателя, не още. Пръстите му потракваха като в определен ритъм, сякаш си тананикаше някаква мелодия наум. Това всъщност му беше механизъм за справяне с разни неочаквани ситуации.
- Аз пък се чувствам леко глупаво. – призна си на свой ред, гледайки все още към леко наклонената и крива улица насреща си.
- Когато ме повика да дойда толкова рано, си помислих нещо... – изреченото си пролича и в гласа му. Внезапно стана леко дрезгав, съвсем нетипично за медения му тембър. Ашър се прокашля, но не защото му беше неудобно от малкото му признание. Може би не трябваше да казва нищо и просто да потегли към училище, защото осъзна, че другият явно имаше някаква работа да свърши преди часовете. Въпреки това вълнението така бушуваше във вените му, че тези по ръцете му сега изпъкваха като след тежка тренировка.
Ашър вдиша тежко в опит да се успокои, но дробовете му се изпълниха с аромата на седящия на съседната седалка Виктор. Не се сдържа и извърна поглед към него.

- Какво!? - зададе неразбиращия си въпрос Виктор, когато другият го нападна с необоснованото си разочарование? - Какво имаш предвид?

Звучеше именно като такова. Виктор спря да зяпа лъскавия автомобил и врътна глава към тъмнокосия тъкмо навреме, за да срещне погледа му. Момчето разтвори устни, когато най-сетне след хилядите сигнали, които другия му пращаше, разбра смисъла.

Бе си мислил за Ашър цяла вечер и се замисли дали в самотните му часове изглеждаше по този начин. Нямаше огледало, в което да провери, но имаше незадоволена възбуда и тихи стонове, които казваха достатъчно. За първи път се бе маструбирал с мисълта за някой реален човек от живота.

- Нашите ... слизат ... след петнайсет минути ... - едва успя да си завърши изречението преди да нападне чуждите устни.

Пръстите му се заровиха в меките коси и усети внезапното неудобство от това да се приближи повече. Пръстите на едната му ръка се плъзнаха по бузата на Ашър, после по шията му. След малко продължиха надолу, по рамото и ръката му, която придържаше кръста му. Сложи своята там и притисна чуждата длан повече.

Усети, че не може да си поеме дъх сякаш след цяла вечност. Стори му се, че целувката продължава часове и някак нямаше против да загуби времето си така. Срита раницата, която бе оставил в краката си, без да иска и отдели устни от чуждите, преглъщайки жадно всичките вкусове, които бе поел. Лицето му остана на милиметри от чуждото и внезапното му желание го накара да стисне и без това рошавите коси на другия.

- Искам да те захапя - изрече желанието си и погледът му, вече объркан, не можа да си избере територия.

Първо бяха сладките устни, но сега, като се замислеше колко много кожа за маркиране имаше ...

Ашър за пореден път се убеждаваше, че външният вид на хората силно заблуждаваше. Затова някой беше казал прословутата поговорка “Не съди за книгата по кориците”.
Осъзнаваше все повече не само колко неща не знаеше за Виктор, но и какво необятно море беше той самият. Всеки път, в който си мислеше, че го разбира и знае какво трябва да очаква от него, червенокосият го опровергаваше тотално.
Познавайки го сега, зароденият му копнеж да го опознае дори повече само се разрастваше. Може би дори по-бързо от страстта му за физическа интимност. Защото въпреки че и в него хормоните на младостта бушуваха с пълна сила, тъмнокосият не бързаше заникъде.
Дойде му неочаквано, когато Виктор му налетя, най-вече защото тъкмо опитваше да се примири, че не бе повикан тук за друго освен персонален превоз. В първите секунди очите му се разшириха, сякаш искаха да изскочат от орбита си, но бързо се остави на чуждата игривост да го погълне съвсем. Прииска му се да притегли съвсем плътно до гърдите си другия, само че разделението на седалките не го позволяваше. Само на задните седалки щеше да има достатъчно място Виктор да се качи отгоре му. Усещаше как се опитва да се присламчи и припирането му бе повече от очарователно.
Шумът, който разсея целувката им, леко сепна Ашър, който пък въобще беше забравил къде се намира. Не му беше за първи път някой да го целуне, но досегашните му “завоевания” нямаха нищо общо. Нямаше я искрата.
Премина с език по устните си, попили чуждия вкус, без да отделя поглед от отсрещния. Беше странно как харесваше тези на Виктор толкова. Бяха също толкова меки като на момиче, но много по-плътни, макар и с различен тип плътност от неговите собствени. Бяха и по-тънки и издължени, което по ирония означаваше, че червенокосият беше този с по-голямата уста. Уста, която поне сега ползваше за нещо.
- Знаеш ли как? - попита го съвсем в реда на нещата, макар да позна, че рижавелкото щеше да го приеме като лична обича или чиста доза провокация. Затова и му се подсмихна чаровно, преди да бъде нападнат отново.
Не че ти трябваше урок по хапане, но Ашър предполагаше какво точно иска да му направи Виктор. Искаше да му остави маркировка. Това обаче не ставаше толкова лесно, колкото си мислеше зубърчето му. Особено на по-стегнатата и мургава кожа на Ашър.
Остави го да се опита няколко пъти. Не възразяваше да усеща устните и зъбките му по какъвто и да е начин. Сладкият поглед на Виктор, когато се отдели от него, беше почти прекален за сърцето му. Очите му бяха толкова изразителни в неизказаното “Защо не става?!” , че направо му проговориха.
- Дай си ръката. - зарече, но сам си присвои каквото му трябва да малката демонстрация.
- За да оставиш следа, не може само да си ползваш зъбите, или само езика. - обясни му и обърна наопаки дланта му. Прокара бавно пръстите си по повърхността на кожата, докато не си хареса едно местенце за демонстрацията. Всъщност не играеше съвсем честно, тъй като Виктор бе значително по-бял от него, но каквото такова. Без това изгаряше да види как ще му отива една такава пурпурна шарка.
Принизи устни и първо постави мократа си целувка, която прерасна в страстна смучка. Засмука и защипа плътта между зъбите си, самото действие винаги му напомняше на центрофуга. Когато се наслади на сладките охкания, които достигаха до ушите му, Ашър захапа изневиделица като гладно вълче и пусна ръката на Виктор. Беше успял да спука достатъчно много капилярчета по кожата, че да му остави направо тъмнолилав печат.
- Забравих да предупредя, че си боли. - усмихна се извинително, но със запазената марка чар.

Усети се, че се отпусна. Докато окупираше устните на Ашър, а след малко и кожата му, не особено успешно. Знаеше колко опасно е времето, но не можа да се сдържи и макар да си бе видял часовника, не можа да се измъкне от гледката, която представляваш Ашър. Инициативата му го хвана неподготвен, него и леките му стонове, които не закъсняха. Чувството бе странно приятно, макар че идваше с нюансите на слаба болка. Почти бе нетърпелив да види как ще изглежда отпечатъка от другия.

- Ясно ... - отвърна чак, когато Ашър се отмести, но почти се задави от слюнката, която се насъбираше почти моментално в устата му.

Липсата на отговор на вчерашния му въпрос лесно го караше да се върне към реалността и с това си помогна да се отпусне обратно на седалката.

- Урокът ни свърши за сега - констатира, поглеждайки отново телефона си.

Още една единствена минута.

- Знаеш ли ... - започна, докато оглеждаше отпечатъка, който Ашър му бе подарил.

Пръстите му минаха там и липсата на избледняване го накараха леко да се усмихне.

- Ще стане добър учител от теб - допълни след малко и лицето му поруменя от вълнението, което чувстваше усилено навсякъде. - Бих се радвал да съм ти единствен ученик - думите му донякъде отговориха и на въпроса на Ашър от вчера ... въпрос, на който последният вече си бе отговорил и сам.

Виктор тръсна глава на небивалицата, която бе излязла от устата му, макар че бе нещо съвсем нормално. Всеки искаше по един или друг начин да се почувства специален за някого, единствен.

- Както и да е ... - махна с ръка, сякаш наистина нямаше значение. - Вчера не свърших нищо за училище, май нямам много време да си наваксам с всичките глупави домашни ...

Погледът на тъмнокосия мълчаливо премина по оцветеното място на млечнобялата кожа.
Ашър не си спомняше кога за последно се чувстваше толкова нажежен от емоция, макар да не му личеше във всяка секунда. Чувстваше се ведър и толкова много неща му изскачаха в рошавата глава, че можеше да напише цял роман. По принцип беше в разрез на обичайното. Често не му се мислеше за нищо и просто оставяше на мозъка си да изключва, просто не го вълнуваше с какво го занимават околните. Но Виктор определено не влизаше в това число от хора.
- Кой казва? - възкликна почти в знак на протест срещу едностранното решение на Виктор да прекрати укора им. Защо вечно правеше такива работи? Тъкмо взе да става изключително интересно...
Маверик му подари крива усмивка и поклати леко глава, готвейки се да запали колата и да потеглят, щом такъв беше случаят.
Едно не разбираше и това беше непонятните думи на Виктор. До него така и не беше достигнал отново споменът да Мариса, която му се беше натискала малко на партито, просто защото беше толкова лесно забравима случка. Поне напълно забравима за Ашър. Може и да беше запазил положителното си реноме на кавалер в училище, но без да се усети дори, по естествен път би могъл да разбие нечие-друго сърце. Неведнъж нараняваше чуждите чувства, но не беше нарочно, просто не се усещаше. Караше се по течението на всичко и правеше каквото му дойде отвътре, поне когато му е възможно.
- Тръгваме. - тъкмо запали двигателя и видя госпожа Уилсън да напуска входа. Тя също го видя и му помаха, без да спира курса си.
- Добро утро, г-жо Уилсън. - поздрави я подобаващо, макар да му се наложи леко да се провикне и да си смъкне отново стъклото.
- Наричай ме Клаудия, моля те. - махна с ръка също като сина си преди секунди, което Ашър веднага забеляза и се усмихна умилено на жената. - Много ти благодаря, че идваш да вземеш Виктор. Това е много мило от твоя страна.
- Няма проблем. - отговори уверително - Между другото, довечера ще правим малко парти у нас, ще може ли Виктор да остане? - изстреля хрумка, която му дойде съвсем на момента, но прозвуча сякаш наистина бе планирал всичко от игла до конец.
Просто като видя Клаудия и си помисли, че трябва да опипа почвата. Тя изглежда много го харесваше, така че едва ли би възразила да ѝ отмъкне сина за една вечер. Без друго беше негов ред да му гостува.

- О, боже ... наричай ме Клаудия - измитира гласа на майка си. - Просто не може да си признае, че вече е стара! - изкоментира я, когато вече не бе сред тях.

Но и не забрави думите на Ашър, които бяха последвани само от палец нагоре.

Моля!?

Те да не би да нямаха нищо против да се отърват от него!?

- Ти ... - обърна глава към шофиращия Ашър. - Знаеш ли, че съсипваш целия ми график? - каза изведнъж, спомняйки си не само за вчера, но и за последната седмица, в която го бе игнорирал.

Не се възпротиви срещу поканата, всъщност, защото не искаше, но трябваше да изкаже малкия факт за живота си, който дори не беше от такова значение за момента.

На Виктор още му бе странно как майка му харесваше Ашър - наистина. А тя не харесваше никого. Поведението й му се струваше все по-странно и някак съмнително, не му харесваше, имаше лошо предчувствие, но предпочете да игнорира това. Може би пък грешеше?


Виктор се почувства закъсал. Бе успял да свърши всичко в последния момент, но това някак го изнервяше. И знаеше, че следващият ден нямаше да е по-различен. Сега се чувстваше малко изморен, не бе спал особено добре и сега се впускаше в друго приключение ...

Не че часът все още бе приключил. Виктор се бореше с биологията от години и сега му беше скучно. Опитваше да си навакса за утре, защото не можеше да си представи да се бори с последния момент отново. Мразеше да няма време, а Ашър го притискаше до стената ... буквално.

Двамата не седяха много далеч един от друг и Виктор чувстваше чуждия поглед от време на време върху себе си. Понякога се обръщаше само за да го срещне и да успее да се изчерви. А понякога той бе зяпачът, но тогава лицето му придобиваше сериозния си вид. Униформата обаче на Ашър също не му помагаше особено. Докато го нямаше, усещаше аромата му, а кратките междучасия вдигаше ръката си, за да огледа следата, която Ашър му бе оставил. Харесваше му там.

Ашър се вълнуваше за довечера. Толкова много, че едва ли беше здравословно. Пак се поизложи леко на тренировките, но просто не успяваше да си избие Виктор от ума. Беше като треска, която получи от раз, за една нощ, а всъщност нищо от това не бе случая. Едва сега, когато си изясни въпроса защо беше отбягван толкова време, осъзна и колко точно му липсваше присъствието на червенокосия. Съзнанието му в момента дори не ходеше към някакви крайни и заклеймени от обществото деяния. Единствено си представяше как лежи до него на леглото му и го усеща близо до себе си. Знаеше, че после дълго време ще усеща аромата на Виктор там, дори него да го няма.
Ако не друго, поне треньорът му отсъстваше днес и слаба богу, че си беше избрал смотан заместник. Така поне никой не му мрънкаше да се фокусира, освен може би Рик.
- Хей, между другото.. Имаш ли къде да хойкаш тази вечер? - попита го във връзка с очевидния си план. Не че щеше да му пречи, тъй като не деляха една една стая, а просто апартамент, но въпреки това беше по-добра идея да не рискува.
- Защо..? - поде в първата секунда Рик, преди да се досети и сам - Ах, ти! Ще водиш някои момиче ли?
Ашър единствено завъртя очи, защото пискливият тон на Рик сега му се струваше нелеп.
- Кажи, де! Коя е тя? Никога не си водел момиче при нас, как да не съм любопитен?!
- Млъквай и просто остани при Мелани довечера. - почти го изкомандори набързо.
- Откъде знаеш за мен и Мел? - почти го скастри тихо, позволявайки си да му смачка малко тениската.
- По-спокойно, няма да те издам, нали сме приятели. - отвърна му съвсем спокойно Ашър, махайки ръката от дрехата си. Явно само той наистина забелязваше кой с кого ходи. Реномето на Рик беше такова на пълен задник, който не спеше с едно момиче повече от веднъж. Отново нещата не бяха съвсем както клюките ги изкарваха. Глупакът беше прекалено влюбчив и го плашеше да се впусне в сериозна връзка, затова и бягаше като опарен от собствените си чувства. Имаше нужда някой професионалист да го прегледа.
- Но си ми длъжник! - напомни му с един показалец все пак - И не бъди такъв бъзльо, кажи ѝ какво чувстваш...Подари ѝ роза, не знам. - ухили се и потупа приятеля си по рамото, преди да довърши тренировката си.
В душовете нямаше топла вода и сега Ашър зъзнеше от студ. Виктор веднага бе забелязал лекото му треперене, но тъмнокосият единствено го спря в коридора да му прошепне да го чака в празния по това време кабинет по биология. Не разбираше онези, натискащи се в тоалетните, защото беше нехигиенично и вонеше. Можеше да избере парника, но там нямаше особено място за действие.
Тъмнокосият си беше купил от същите дъвки с вкус на диня, които веднъж сви от Виктор и когато влезе, все още дъвчеше една, макар и без да мляска. Сега в устата му слюнката се събираше в пъти по-бързо, заради сладостта.
- Здравей ти. - закачливата усмивка побърза да се прокрадне върху лицето му, когато видя обърнатия към прозореца Виктор. Присъедини се към него и проследи по-дребните фигури на децата, щъкащи из двора. Тръпката, че някой можеше да ги зарази в училище, направо караше кръвта на Ашър да ври. Въпреки това той все още потреперваше от ледения душ по-рано.
- Не мърдай. - хвана чуждото рамо, когато червенокосия понечи да се обърне с лице към него. - Гледай тълпата. - добави, бавно спускайки устните си по чуждата шия. - Ще направя фокус и тя ще изчезне. - прошепна за последно, тембърът му беше станал прекалено дълбок и дори закачливата нотка не изпъкваше, макар да беше там.
Ашър придвижи пръстите си по местата, където бе целувал току-що и ги плъзна по дължината на чуждото рамо, разголвайки го без особено усилие. Беше наблюдавал как Виктор постоянно пооправя широката си риза, навярно това го дразнеше, докато тъмнокосият как кръвта му се събираше на едно определено място ниско долу.
Отдели лице колкото да попие млечно бялата кожа между рамото и шията. Едва преглътна преди да се спусне като гладно вълче и да си гризне от апетитно изглеждащата хапка. Преди всичко почти не си бе мислил за друго цял ден.
Когато отдели зъбите си, сам замижа от удоволствието на обновената гледка и прехапа едната си устна.

Виктор донякъде се чувстваше странно. Усещаше как кръвта му се движеше на бързи обороти по вените му и усещаше тялото си напрегнато. Бе вълнуващо. Всичко, което бе някак забранено спрямо текущите стандарти на живот. Докато вървеше към кабинета по биология си помисли как кръвта му се смрази, когато чу отварянето на входната врата и появата на майка му. Тръпката от това да ги хванат го ужасяваше, но в същото време му бе необходимата тръпка, която идваше в комплект с всичко. Не се бе вълнувал толкова от години. Дори олимпиадите и националните състезания по биология не му действаха така. Вече бе претръпнал към това.

Изчака и нетърпеливо тъмнокосия и когато той се появи бе останал без думи. Устата му, която никога не млъкваше и винаги бръщолевеше, сега бе останал мнима пред омаята от неочакваните действия на другия. Още не бе свикнал ... неочакваните атаки от страна на тъмнокосия щяха да му харесат. Така и не разбра как другият бе решил да се присламчи към него така, но краткият му стон от последвалата болка заглушиха мисълта.

Другият бе абсолютно прав в думите си - тълпата не бе изчезнала, но представляваше толкова малко интерес, че сякаш наистина бе изчезнала.

- Твърде много ... - изрече едва когато другият се отдели от него. - ... ме разсейваш - допълни след малко и се почувства в лека безтегловност.

Беше по-лесно, когато седеше някъде, тогава нямаше нужда да мисли за равновесието особено когато му бе заръчано да не мърда, което червенокосият бе изпълнил, без да задава допълнително въпроси. Единствено устните му се разтваряха леко и притваряше очи.

- Това ... - преглътна и успя да насочи поглед към мястото на новопоявилата се шарка, но не можа да види достатъчно. - ... не е честно - преглътна отново и лицето му поруменя от последвалото желание. - Кога ще опитам и аз? - попита и се усмихна леко.

Не пое инициатива, защото глъчката от другата страна на вратата го стресна. Тя премина и после не последва нищо.