No green light (завършен проект《3)

Сънят го бе споходил отново. С него и приятния изгарящ спомен на любимия му откраднат миг. Там, в тясното тъмно коридорче, докато държеше Матео в ръцете си, се бе почувствал отново млад. Отново цял.
Въпреки че не бе очаквал краткото му подхлъзване да доведе до последствия, които се изсипаха като лавина върху плещите му по-късно, в сънищата му този миг бе останал чист от всякакви съжаления. Беше го запазил отделно от всичко друго. Съхраняваше го на специално място в съзнание си и всеки път, в който се прокрадваше в мисълта или съня му, улавяше душата си да стене от същото това желание, което бе потискал с години. Алан обаче имаше далеч повече опит в това. Някога преди поне можеше да вижда Матео наоколо и да долавя аромата му, което му стигаше. Но откакто другия пожела да продължи живота си без него... Да съществува без да е способен дори да види любимото си лице, това бе истинското му наказание. Бе отвъд границата на непоносимо, Алан се чувстваше напълно мъртъв отвътре.
С времето обаче му стана почти като вроден навик. Да има тази нестихваща нужда да го види отново, да се пресегне към него и пръстите му да откраднат някой от кестенявите кичури, за да почувства кадифената им мекота.
Болката от всеки вид... бе като втория му дом. Но в сънищата тя изчезваше напълно, заедно с всичката така болка, която той също бе причинил на другия някога. Споделеният момент бе така съвършен, че Алан продължи да се унася отново и отново, а пресъхналите му устни продължаваха да шептят името на Матео в просъницата.
Топлата лапа на Вега го ръгна в близост до раната и русокосият мъж изохка, за сетен път разбуждайки се от илюзия, че още се намира в тайния коридор.
- Ауч, Вега... Пощади ме, моля те... - измънка на кучето си, което се отдръпна с объркано виновен поглед, но секунда по-късно усети мократа му муцунка в лицето си. - Спокойно, нищо ми няма. Не е нужно да ме проверяваш на всеки пет минути... - засмя се тихо.
Беше поел друга далеч по-опасна мисия още на другия ден след малкото си приключение в онова имение, с цел да се реваншира на Лорейн. За голямо съжаление, всичко отиде по дяволите, когато  ги забелязаха в склада и ги подгониха цяла въоръжена банда. Измъкването им беше на косъм, а Алан в глупостта си да тръгне през глава със своя инстинкт, вместо да се вслуша в плана на партньора си, се оказа прострелян няколко пъти. Поне никой куршум не бе уцелил жизненоважна точка, а адреналина го накара да се почувства неуязвим. Разбира се, беше мина всякаква граница на разумната мисъл тогава и от части това се дължеше на все още тресящата го любовна треска то предния ден. Почувства се млад и способен на всичко. Егото му беше прекалено високо, след като Матео го последва и сам потвърди така лесно думите му. Знаеше си... че още го обича. Това, естествено, далеч не решаваше всичко. Но пустата му руса кратуна не искаше и да чуе друго. Любовта му се оказа все така споделена и не сърцето му ликуваше, че не я бе захвърлило никога.
Сега си плащаше за малкия откраднат миг с последствия, които тази път наистина не очакваше.
Изправи се и отиде до банята, за да огледа раните си. Повечето куршуми, които прелетяха покрай него, само го бяха одраскали, но когато погледът му остана в отражението, Алан като че събра сбора на всички белези върху себе си.
- Приличам на решето... - изсумтя си под нос и се подпря с една ръка на чешмата, докато изкарваше телефона си да набере отново номер на Лорейн. Опитваше  поне веднъж на ден да ѝ се извини за всичко, но тя не искаше и да чува гласът му, какво остава да го вижда. Това бе наказанието му, задето действаше повече от безразсъдно и рискува живота им с такава лекота. Лъжливото чувство, че е отново на двадесет и две му коства приятел, от който не бе готов да се лиши. Особено сега , когато почти полудяваше в този апартамент, имаше нужда от приятел. Бяха го отстранили временно от служба, докато не се възстанови напълно и не напише подобаващо писмено извинение до офиса. Нищо от това не беше в стила на Алан, но пък и безрасъдството не беше...по принцип.
- Лорейн, пак съм аз... Моля те, вдигни ми. - въздъхна, срещайки се с поредната гласова поща – Виж... Поне ми кажи какво да сторя, за да ми простиш? Не ме бива в тези неща. Колко пъти трябва да се извиня за всичко...?!  - едва се сдържа да не повиши тон от раздразнение. Мразеше да се чувства отново така безсилен. Станалото – станало, защо не можеха да карат нататък? - Вече ти казах, че те разбирам... Разбирам, че имаш пълното право да не ми говориш, но в крайна сметка нали се измъкна невредима от онова място? Пак заповядай, между другото. - смотолеви накрая и се прокле, че отново не говореше той, а по-скоро раздразнението му.  - Както и да е, ще поема пълна отговорност за провала на мисията. Писмото ми скоро ще стигне до тях и ще те върнат обратно в екипа.
Затвори телефона, преди да е казал още някоя глупост. Поне завърши с нещо обещаващо.
Въздъхна тежко и пусна мивката, която стискаше по-силно, отколкото осъзнаваше.
На вратата му се почука бясно и Алан както винаги скри пистолет зад гърба си, за всеки случай.
- Бруно? Какво правиш... - тъкмо щеше да го попита защо е дошъл, когато другия нахлу като хала в апартамента му и го прекъсна.
- Не! Връщаме се на  „Вие“ и ме наричай капитан. - тонът му беше по-твърд от когато и да било, а очите му издаваха толкова гняв и погнуса, колкото не беше виждал през живота си на едно място. - Какъв глупак съм бил! Трябваше да се сетя, сам по начинът по който гледаше Матео и как се изказа за него преди девет години! Не отричай, че си ти!
- ...Капитане, за какво...
- Не смей да ме питаш за какво говоря, не смей! Сам знаеш много добре за какво говоря! Заради твоите игрички Матео и сега не може да е щастлив. Тъкмо започнах да харесвам годеника му, а сега сватбата е отменена. Не отричай, че е твоя план! Жена ми не ми каза име, но аз знам, че ти стоиш зад всичко!
Алан на няколко пъти опита да каже нещо, но и без друго нямаше смисъл, защото Дел Россо беше във вихъра си и никоя природна стихия не би потушила пожара на гнева му сега. Беше толкова ядосан, че бе дошъл чак дотук да му изкрещи всичко това лично в лицето. Русокосият мъж реши просто да го остави да си каже каквото има за казване.
- По дяволите, казах ти да му влееш малко разум, а не да си играеш с него и чувствата му! Как смееш да се възползваш от наивността му...  Как смееш! Не вярвах, че ще се окажеш такова разочарование! Постъпката ти ми е толкова противна... Но не дойдох просто да ти крещя. Дойдох, за да ти кажа да стоиш далеч от Матео. Да не си посмял да го доближаваш повече! Нямаш работа в живота му!
- Това ми се струва като нещо, което Матео сам трябва да реши. - каза единствено, подпирайки ръка на стената, преди с другата си да поеме ограничителната заповед, която Бруно му връчи... Очите му разшириха, щом видя подписа на Матео там.
- Решил го е! Затова не смей да пристъпваш закона, и без друго мога да те тикна в затвора, ако останеш толкова разконцентриран в работата си!
- Фалшификацията също е нарушение на закона, капитан Дел Россо. - каза далеч по-спокойно от другия, вдигайки документа в ръката си. Никога не би повярвал, че Матео ще си издейства ограничителна заповед срещу него.
Възрастният мъж се доближи още по-близо и му показа пръст.
- Точно ти от всички хора нямаш правото да ме съдиш, че искам хубаво бъдеще за сина си. - тонът му беше снижен сега, но си оставаше все така болезнено нагнетен – Ако твоите чувства бяха истински, щеше да стоиш настрана! Няма да допусна синът ми да доближава убиец като теб!
Вратата се оказа тресната в лицето му само няколко секунди по-късно. Единственото доказателство от появата на капитан Дел Россо, беше глупавата ограничителна заповед в ръката му.
Алан въздъхна и чу тревожния лай на Вега. Ако я бе обучил да е агресивна, досега да е опитала да отхапе някой крайник на неканения гост.
- Всичко е наред, Вега. - усмихна се мрачно, но тя усещаше тъгата му и се качи на дивана до него. - Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на това. - промълви и въздъхна тежко, прокарвайки ръка през топлата ѝ козинка. Ако не беше кучето му, досега да е полудял сто пъти.
И въпреки това, което се беше случило току-що, въпреки всичко...не съжаляваше за постъпката си. Не съжали и за секунда какво направи в онзи коридор. Остави главата на Вега да почива в скута му, докато съзнанието му отново се унесе там, при изгарящия спомен.

- Трябваше да го направя, Дженевив! Сякаш не знаеш колко време беше нужно Матео да се възстанови ...

- И да го заплашиш е начина? Нашият син ... ти?!

- Не ме гледай така. Просто не искам да се окаже отново наранен.

- Не го ли нарани сега ти, Бруно? Изборът трябва да бъде негов. Не му го вземай, не го прави ...

Жената не пресегне да вземе ограничителната заповед, която беше открила почти случайно, докато чистеше наоколо. Все пак това беше и изборът на мъжа й, той трябваше сам да поиска да направи правилното решение. Нали сам той бе издействал втория шанс на Алан?

- Не и този път ... - мъжът грабна хартийката и излезе от стаята; не можеше да го познае.

Правеше го единствено и само за Матео. Не искаше да го вижда отново да страда, не и заради този мъж, той не беше за него ... трябваше да продължи напред без Алан, както бе взел решението си. Съвестта още го гризеше след буйния разговор, който беше провел с момчето си. Не искаше да се стига до това, искаше му се Матео сам да го поиска ... но след като не пожела ...


Матео не можеше да спи. Беше си взел отпуска за около месец, не знаеше как му я бяха дали, но не се чувстваше стабилен да държи нож, след като на няколко пъти щеше да си отреже пръста по невнимание. Имаше толкова много натрупана отпуска, че можеше да почива почти година (ако имаше кой да му даде чак толкова). За момента психиката му пречеше да мисли ... едни думи, които се забиваха като нож в сърцето му и го разкъсваха ...

Ако не забравиш за него, повече няма да ползва протекцията на службите, Матео.

Изтри сълзата, която се стече от едното му око. Лежеше на леглото и едва успяваше да си поеме дъх. Бяха минали само няколко дни ...

Не можеше да повярва на това, което беше чул ... не можеше да го допусне. Нямаше да го допусне ... не беше звънял вкъщи от този ден. Знаеше, че майка му няма вина, но не искаше да говори с никой от тях. Имаше нужда да остане сам ... напълно сам, в неговия свят, малката му къща, която държеше затворена. Не отговаряше на обаждания освен ако не му се звънеше на пожар и не отваряше вратата, ако пак не се звънеше по същия начин ...

Знаеше, че беше прецакал прекалено много неща, затова не искаше да се намесва в нищо повече. Не искаше да съсипва ничий друг живот. Малко ли беше, че съсипа дългогодишната си връзка с Касиан ... мъжът наистина го обичаше. Но Матео ... той ...

... не можеше да обича друг, друг освен Алан. Сега болезнено го осъзнаваше, докато сърцето му кървеше и болеше.