No green light (завършен проект《3)

- Става - отвърна, сякаш нямаше кой знае какво значение, макар че имаше.

В крайна сметка можеше да си ги направи и сам домашните, разликата бе че като не е сам, просто бе далеч по-забавно. И в повечето случаи приключваше със задачите си далеч по-късно, отколкото ако ги вършеше сам, но какво от това? Те и без това бяха скучни и бързи. Когато си стоиш вкъщи по почти цял ден си даваш сметка колко много неща можеш да свършиш за времето, в което другите си правеха някакви други неща. Матео можеше и да иска да вкуси от онова, което светът предлагаше в цялата му същност, но си мислеше, че и преспокойно щеше да може да живее и без това. Естествено, не винаги мозъкът му реагираше толкова спокойно на тези непознати импулси и странни желания.

Като например сега! Не знаеше защо цялото му същество се побъркваше. Опитваше се да си даде някакво логично обяснение, но такова не съществуваше. Все още си го искаше. Не спираше да го иска. Искаше някакво доказателство, че не си е загубил ума. Знаеше, че е там. Работеше постоянно, ама защо отказваше да работи напоследък, когато чувстваше чуждата близост. Беше почти сигурен, че се вкарваше в излишни филми. Беше толкова глупаво да се чувства странно. Всичко беше наред. Точно в реда на нещата. Пък и трябваше да се възползва от услугата, дето му се предлагаше. Проклетите спрейове против тези гадини не действаха и без това.

Толкова рязко се беше озовал в ръцете на другия, че не можа да асимилира. Мозъкът му пак се побърка и се обърка. После се успокои. По между другото сърцето му опитваше да се стабилизира преди да се е пръснало от прекомерено изпомпване на кръв и после обратно вливане то й в сърцето.

Уви ръцете си около врата на другия и остана така за малко. Винаги беше хубаво да се намира в чуждите ръце. Там намираше сигурност, семейство, беше дори малко като дом. В крайна сметка бяха сменили достатъчно пъти местата, на които живееха, но имаше нещо, което оставаше и това бе връзката им. Тя беше онова, което не се променяше. Факт, наистина напоследък си мислеше, че свободата е онова, от което имаше нужда, но дори да си мислеше за нея, дори да я искаше, все пак не можеше да си представи да съществува в свят, в който Алан го нямаше около него под някаква форма. Не си спомняше да е имал някой толкова близък в живота си. Не си спомняше нищо от онова време, в което бе имал семейство, но не беше и нужно. Дори понякога да питаше, истината бе, че нямаше достатъчно значение. Матео си даваше сметка, че бе по-важен този, който е дал усилията си, за да те отгледа повече от онези, които са те оставили поради някаква причина. Дори не предполагаше, че последните щяха да си го отгледат преспокойно, ако не беше Алан. Беше свил сега главата си в чуждите гърди.

- Така да бъде! - усмихна се, чувстваше се като някаква костенурка.

Така се беше свил в другия, сякаш се беше прибрал в черупката си. Истината бе, че това прикритие вършеше прекрасна работа.

- Щом ще се жертваш - засмя се.

Беше се оставил на чуждите ръце и беше щастлив. Объркването се беше изпарило изведнъж, защото го отхвърли от ума си, сякаш беше нещо глупаво, без което спокойно можеше да съществува. Бяха правили такива неща и преди. Вярно, сега беше далеч по-голям, но предпочиташе да не се тревожи за това сега. Навярно, ако не беше чуждия омайващ аромат, щеше да мисли по-адекватно.

- Ти си добре, нали? - не го погледна, но внезапното спиране по-рано все пак си му беше изкарало акъла, такива неща не се случваха всеки ден - за щастие.

Огънят започваше да загасва, но топлината му се чувстваше все още. Изчезнеше ли огънят, край. Само можеше да си представи как щяха да се събудят надупчени от проклетите комари. Само можеше да си и представи! Проклетите кръвопийци никога не си почиваха.

- Алан!? - възклика и вдигна поглед, за да види, че другият се беше унесъл.

Кога беше успял!? Или просто Матео си кипеше от енергия, както винаги и сега изобщо не бе осъзнал кога бе минало времето? Размърда се в ръцете му и знаеше, че ще е напълно достатъчно, за да накара другия да му обърне някакво внимание.

- Да влезем в палатката - каза, като срещна погледа на другия.

На свой ред пропълзя от ръцете му, измъквайки се от прегръдката му, и се мушна вътре.

- Сега ми се струва далеч по-малка от преди - провикна се, сякаш другият не беше два метра по-далеч от него и нямаше да го чуе.

Чуждите ръце около врата на Алан се преместиха върху лицето му и го придърпаха към себе си бавно. Очите му се разтвориха леко и в сумрака зърна красивото лице на Матео, обагрено в приятна червенина, освен тази, която светлината на огъня хвърляше върху страните му. Блясъкът в маслинените очи призоваваше неговите с търсаческо желание. Ръцете продължиха да го придърпват, докато устните им бяха толкова близо, че размениха дъха си...
„- Алан!?”
Чу името си и познатият глас на собственика му го изкара от идиличния унисон, в който бе силно раздвоен дали искаше да остане по-дълго, или трябваше да се благодари, че бързо бе върнат в реалността. Реалността го правеше достатъчно щастлив. Нима можеше да иска повече? Подсъзнателно може би, но това бе извън контрола му.
Остана втренчен в Матео, докато го наблюдаваше как се измъква от прегръдката му и тръгва да се шмугва в импровизираната палатка от едно време. Едва сега осъзнаваше нещо, което сигурно трябваше да го плаши до смърт. Бе свалил напълно гарда си около момчето. Само около него би могъл да се отпусне до такава степен, че дори да се унесе в дрямка. Не му се беше случвало досега да заспи в присъствието на някого. Да не говорим, че по принцип винаги спеше с едно отворено око и никога не спеше в леглото си, а на удобното си канапе, облегнато на стената между двата прозореца. Точно в сляпата точка на стаята, където не биха могли да го уцелят отвън. Трябваше да се презастрахова, така бе заучен. Когато идваха тук, в тази хижа, беше различно. Поради някаква причина си позволяваше да е повече като човек. Но всичко отново водеше към Матео. Той го караше да се отпуска и с времето Алан все повече започна да сваля гарда си в компанията му. Беше толкова безценен. Умен, лъчезарен, с красиво сърце. Никой не го заслужаваше. За бога, светът не го заслужаваше.
Затова Николето упорито продължаваше да го пази от света, сякаш щеше да унищожи всичко невинно и красиво в него. Ала всъщност самият той нямаше правото да го държи за себе си. Знаеше го, знаеше, че трябва да го пусне. И колко много не иска да го прави. Защото го обичаше. Навярно повече, отколкото някой би му повярвал. Затова бе готов да направи и най-трудното възможно нещо, дори да не знаеше дали е по силите му.
- Вярно.. – промърмори в отговор на чуждото разкритие, когато опита сам да влезе в палатката при Матео. Другия се извърна към него в опит да седне някъде и челата им се блъснаха леко. – Доста си пораснал оттогава... – крайчетата на устните му се извиха във вяла усмивка, криеща лека тъга.
- Матео. – промълви името му, за да задържи вниманието и погледа на другия към себе си. Не знаеше дали ще може да изрече това, ако не сега веднага. Беше му изключително трудно и постави ръка на чуждото лице, сякаш за да си даде някаква опора. Или просто за да си открадне отново още от топлината му, докато може. – Ако имаш мечта, която искаш да следваш, няма да стоя на пътя ти. – насили се да се усмихне след тези си думи, но не съжаляваше, че успя да ги изрече. Искаше другият да знае, че повече от всичко иска той да е щастлив. Алан не заслужаваше да задържи подобно щастие, особено ако то ще коства това на другия. И отново... Никой на този свят не го заслужаваше. Цялото му същество се разкъсваше от тези смесени чувства за това как беше правилно да постъпи, но кой беше той, за да решава каквото и да е повече? Точно така. Никой.
Трябваше да си припомни, че е Никой.

- Наистина!? - възкликна, сякаш беше чул кой знае какво.

Поради някаква причина не бе очаквал да чуе такова нещо ... не само днес, но когато и да е било. Той сам никога не бе поискал да прави в някакви грандиозни мащаби, каквото си реши освен напоследък с бушуващите хормони, които не можеше вечно да успокои, защото те не го и питаха. Ако го питаха, щеше да е лесно. Сега обаче беше малко объркан.

- Ама на теб какво ти става? - наистина.

Цял ден нещо не беше наред. Беше успял да предположи, но какво от това? Какво, ако някой ден започнеше да прави това, което искаше? Не беше краят на света. Нямаше да остави Алан. Беше го отгледал, ако не беше той, сигурно никога нямаше да съществува.

- Мисля, че е добре, че дойдохме. Май имаш нужда от много дълга почивка - ръцете му обгърнаха чуждото лице и го притегли към себе си.

Беше грешка. Добре, че беше тъмно, защото иначе страните му щяха видно да си руменеят. Обяснението ми къде е?! Моля.

- Освен това! Когато някой ден реша със сигурност какво искам да правя, пак ще си ми нужен, защото не знам какво да правя, не знам кое е правилното и кое е грешното ... - естествено, защото не излизаше достатъчно, нямаше такъв опит за хората и като цяло тези глупости; реално дори нямаше да може да си го набави, ако си останеше все така затворен. - И каквото и да реша да правя, пак ще искам да си до мен и да ми дадеш някакъв съвет, за да се и на радваш успехите ми също, защото те ще са наши - добре, че си ти в живота ми. Сега ми се усмихни наистина - пръстите му разтеглиха чуждите устни нагоре преди да придърпа другия към себе си, за да го прегърне.

От своя страна и да преглътне някакво странно чувство, което не разбираше. Умът му наистина се беше объркал нещо съвсем. Отказваше да разбира какво и защо се случваше. Понякога беше по-лесно нищо да не подозираш и да не разбираш. За жалост, наистина по-късно щеше да се потвърди и това.

- Може да съм пораснал, но пак има място и за двама ни - потвърди, като успя да се размърда, за да се отдели от другия.

Усмихна се на Алан преди да се сниши и да облегне главата си на чуждите гърди.

Когато другия доближи лицето му до своето, Алан почувства как парещите им чела преляха топлината си. Още тогава усети, че чувствата му може би не са едностранни. Но това беше дори по-голям проблем. До този момент не бе разбрал доколко обсебващ можеше да е, както и сам да се обсеби от идеята да има някого само за себе си. Дори когато му беше купил телефон, единствения номер за връзка в контактите му си оставаше само той. Учителите имаха само този на домашния им секретар в апартамента.
Едва сега съзнаваше доколко всъщност се бе постарал да отдели момчето от света. Едно на ръка, че само така би могъл да опази съществуването му в тайна, защото разбереше ли се, че е единствения оцелял наследник на една от най-влиятелните мафиотски фамилии в света, нямаше шанс да не го въвлекат в престъпните среди или да го убият някъде. Фамилията Кастило все още имаше своите последователи и врагове, като нито една от фракциите не беше забравила за случая отпреди години. Разбира се, така и не успяха да проследят кой е поръчал заличаването на всички Кастило от лицето на земята. Алан се постара да не оставя никакви следи. Никога нямаше и да открият телата на другите двама, които бяха изпратени заедно с него там. От онази нощ бяха изминали вече почти петнадесет години, а всичко беше прясно в съзнанието на мнозина. Самият факт, че някой реално се бе наел на подобна мръсна работа. Алан знаеше, че все още някъде там имаше хора, които бърникат в този стар случай и никога нямаше да се откажат, докато не разберат. Те щяха да умрат от ръцете му накрая, просто го предчувстваше. Както знаеше и какво ще стане, ако Матео узнае истината за съдбата си. Знаеше, че Алан Николето ще умре тогава. Човекът с някаква идентичност. Онзи, който се бе научил как да обича и да полага грижа за друго човешко същество.
Алан чувстваше как сърцето му бие силно и отчетливо под главата на Матео и пръстите му лежерно се плъзнаха по дължината на чуждия гръб, докато не стигнаха кадифените кичури. Продължи да гали косата му по-скоро за собствено успокоение. Едва сега отличаваше какво е всичкото това смесено вълнение, което го беше заляло с такава ударна доза днес. Нямаше представа, че да си влюбен, включва и да се ужасен. Никога не бе изпитвал страх през живота си, или поне не си спомняше вече. Там, където бе отраснал, на място неогрявано от слънцето и забравено от боговете, всички тези емоции бяха заклеймени. Нямаше място за тях, ако избереш да оцелееш. Едва сега Николето можеше да си даде отговор на въпроса защо избра да оцелее. Ако не го беше сторил, никога нямаше да срещне Матео. Притисна го в обятията си без капка угризения. Не го вълнуваше колко жестоки бяха обстоятелствата, при които трябваше да се срещнат. Не го вълнуваше, че трябваше да носи вина за всичко, което липсваше в живота на другия. Не съжаляваше за нищо, защото го срещна и го заобича повече от всичко. Разбра какво е да се чувстваш жив и на този свят. Затова не съжаляваше. Каквото и да станеше оттук нататък, пак не би се върнал да промени нищо. Не и ако промяната би заличила Матео от живота му, сякаш никога не бе съществувал.
- Прав си. – каза простичко, сякаш в отговор на всичко, което тъмнокосия му каза. Вече беше забравил дори за избухването си в колата и за раната на челото си. Всичко ненужно се изпари от съзнанието му, когато можеше отново да усеща топлината на Матео да се разлива по него. Действаше му неистово добре. Единственото нещо, което навярно можеше напълно да го обезоръжи. Тялото му отново се отпусна съвсем под чуждото, докато съзнанието отново се издигаше на някой далечен пухкав облак, в несъществуваща красива страна, където бяха само единствено и само те двамата както в този миг.

Не можеше вечно да бяга от онова, което изпитваше. Той ... дори не бягаше. Не и в онзи истински смисъл на думата. По-скоро не разбираше. Чувствата му бяха познати, ала имаше дълбини, до които съзнанието му не беше достигало досега и просто не знаеше как да реагира.

Онази нощ, сгушен до Алан, навярно би могъл да отчете единствената си и непоправима принадлежност - светът, в който те двамата живееха, нямаше абсолютно нищо общо с онези на другите хора. Матео знаеше. Нямаше как да не знае. Можеше да разпознае разликите само по общуването на другите по между си, с него по неволя. Беше различно. По движенията им. Само докато обикаляше с поглед и вече можеше да открива безброй много и други разлики. Дори и начина, по който дъхът им излизаше от устните им беше различен. Имаше нещо - част от забързаното ежедневие, които бяха непонятни на Матео. Той познаваше динамиката, но в други измерения. Не беше способен да се причисли към нито една групичка. Просто не се чувстваше комфортно, където и да е. Каквото и да правеше и каквото и да опитваше. Дори Лилибет от часа по химия да му беше някак приятна, пак не можеше да каже, че би си разменил повече от няколко сами по себе си безсмислени изречения. Дори не знаеше какво я задържаше толкова наоколо около него. В крайна сметка бяха започнали да говорят за някакви неща, но Матео вечно отказваше да говори за себе си. Тя не питаше, но знаеше, че усеща как всеки път Морети отбягва темите. Личният му живот си беше само негов. Затова не можеше да разбере тогава защо трябваше да слуша всичко за нейния?

В крайна сметка се бе оказало, че си го бе харесвала, затова се бе лепнала за него като пиявица, от която нямаше измъкване. Признаваше си, че не беше толкова зле, защото поне имаше кой да го отвлича с безсмислени разговори понякога, друг път еднакво да го изнервя. Това момиче просто не млъкваше. Подозренията му се бяха потвърдили, когато след множество оплаквания, че няма с кого да отиде на бала, бе успяла да сграбчи Матео за блузата и да го притегли към себе си, когато най-нагло го измъкна от часа по химия заедно със себе си с някакво нелепо оправдание. Беше еднакво неприятно да избегне целувката й и да я остави зяпнала в крайна сметка - с поглед вперен в изчезващата му фигура обратно по коридора и право в кабинета. Не разбираше много от целуването, но някъде вътрешно в себе си си чакаше целувка от друг. Със сигурност не от Лилибет, която в крайна сметка си намери друг кавалер за бала, след като Морети най-нагло я беше отрязъл, пък и Матео се оказа увиснал в крайна сметка, защото всеки беше с всеки. Сякаш, че го интересуваше.

Обаче щеше да иде на проклетия бал, защото си го беше поискал. Не беше споменал, че, реално, щеше да изглежда като самотник отстрани. Дори не го намираше като някакъв провал. Искаше да види много хора събрани на едно място по този начин и това му се виждаше, като прекрасен вариант. Беше по-скоро от образователна цел, отколкото нещо друго. От онзи разговор с насам Алан беше започнал да иска някакви неща. Беше странно. До онзи момент дори не се бе замислял, че може да ... иска ... или може би просто не му трябваше да иска. Дори и сега навярно не му трябваше кой знае колко.

Тъкмо оправяше вратовръзката си за пореден път и се дразнеше, защото не се получаваше. Работата беше съвсем елементарна, просто той не можеше да я свърши като хората. Щеше да се откаже и да не я сложи, ако на вратата не се бе почукало точно в този миг.

- Влез! - провикна се, докато продължаваше да прави проклетия възел, в края на краищата по-скоро щеше да успее да се обеси, отколкото нещо друго да се случи.

Обърна поглед по посока на вратата, откъдето тъкмо бе преминал другия мъж.

- Оправяш ли се с тези!? - попита и свали вратовръзката рязко от врата си.

Държеше я между палеца и показалеца си и я разтръска пред очите на Алан.

- Не съм предполагал, че да се киприш е толкова сложно - цяла борба си беше и нямаше как да не си признае.

Би се радвал повече да не му се наложи.

Лятото дойде неусетно, сякаш последните няколко месеца се изнизаха като малки прашинки във вятъра. И докато Матео се подготвяше да кандидатства в университет, Николето отсъстваше все по-дълго. Някак трябваше да навакса с работата си. Беше се отпуснал прекалено покрай другия, но оправданията му да отлага поръчки, за да прекарва времето си приятно, бяха стигнали допустимия лимит. Знаеше, че не може вечно да продължава така и трябва да се вземе в ръце. Да си припомни защо въобще беше оцелял и го бяха пуснали от Бригадите. Не е като да нямаше никой, пред който отговаря. Сенчестите фигури на Силвърморт следяха своите творения. Всеки бил глупак да вярва, че може да е свободен от онзи ад.
Днес беше малко изключение за Алан, тъй като не възнамеряваше да пропусне този ден. Беше важен за Матео, или поне с такова впечатление бе останал. Нямаше как да знае, не бе преминал през всички тези нормални етапи от живота сам, но искаше да е там, до него. Имаха повод за празнуване, макар Алан както винаги вътрешно да изпитваше смесени чувства. От една страна толкова се гордееше с момчето, както беше с всеки негов успех или постижение. Той беше пораснал толкова умен и дисциплиниран, бе се учил на всичко без никакви глезотии от рода на интернет. Нищо че ако наистина искаше, можеше да използва компютрите в библиотеката на училището си. Алан реално не го беше спрял съвсем да има връзка със света, просто го наглеждаше. Беше се зарекъл, че ще го прави, докато е жив. Разбира се, в дома им нищо почти не беше позволено, защото технологиите в днешно време лесно се проследяваха. Николето не можеше да си позволи да изложи чуждия живот на риск. Професията му трябваше да си остане нещо напълно отделно. Затова и не се връщаше у дома при Матео, докато не се увери на сто процента, че няма свидетели и никой не може да го проследи. Стараеше се да е изряден, точно както в крайна сметка беше научен. Никога не оставяше следи от себе си. Не оставяше дори аромата си. Само един човек можеше да го види, чуе, помирише, усети. За останалия свят беше като призрак. Такъв и трябваше да си остане.
Алан почука на вратата и влезе със скрито вълнение, когато Матео му отвърна от другата страна. Беше странно, защото този ден бе за другия, а тайничко блондинът бе по-ентусиазиран и дори леко притеснен без конкретна причина. Сякаш предусещаше, че това събитие ще затвори официално цял чаптър от живота на тъмнокосия, за да отвори друг. Матео не беше споделял за плановете си в по-конкретен план, но може би защото двамата почит не се уцелваха в последно време, заради дългите отсъствия на Алан. Преди не му тежеше да казва неистинни неща, но сега мразеше да използва думата „командировка”, за да не държи момчето в пълно неведение къде се запилява. Не му харесваше, че чувствата му към Матео само можеха да се разрастват с времето и това го караше да възприема много неща различно от преди. Съзнаваше, че не може да му каже истината. Нищо че тя нямаше общо с човека, който бе около него. Вече съзнаваше, че навярно му я дължи и това няма да се промени. Но също така можеше да се обзаложи, че момчето би предпочело да не знае. Да, не беше честно да направи избора вместо него, но веднъж чул истината, нямаше връщане назад, нали? Да, нямаше...
- Позволи на мен. – промълви с вяла усмивка, когато протегна ръка и улови вратовръзката, която Матео държеше с леко раздразнение. Беше толкова сладък в този момент, че блондинът не се сдържа умишлено да докосне кожата му с пръстите си, преди да издърпа бавно копринения плат. Още помнеше и деня, в който го заведе да си избере костюма за бала. Не помнеше да се е забавлявал така на чуждото объркване. Матео дори опита да мине набързо, избирайки първия костюм, който видя в магазина. Алан обаче не му позволи. Знаеше, че едно такова събитие идваше веднъж в живота на хората и беше голяма работа. Но не това бе единствената причина да направи от онзи ден поредния им спомен заедно. Просто му беше приятно, а и не беше ли това част от цялото изживяване накрая? Самото пътуване и подготовка не бяха ли по-ценни от достигане на дестинацията? Поне в неговото съзнание представляваше нещо такова.
Застана пред Матео и с може би напълно излишна концентрация, внимателно изправи първо изправи яката на ризата му и после прилежно преметна вратовръзката около врата му, пристягайки я с единичен възел.
- Така добре ли е? – попита, в случай, че му е прекалено стегната, въпреки че се постара все пак да диша спокойно. Другият не му отговори, но когато срещна погледа му, видя нещо там, което не можа да игнорира. Не можеше да е сигурен дали просто му се струва, или другия не го гледаше много по-различно, отколкото и Алан. Ръцете му бяха застинали във въздуха, все още държейки вратовръзката при възела ѝ. Пръстите му бавно се спуснах надолу по копринения плат, докато блондина се бореше всякак да отмести очи от отсрещните, но не можеше. Беше се изгубил в тях за момент, който му се стори като цяла вечност.
- Изглеждаш чудесно! – промълви и се усмихна на гледката. Нямаше кого да заблуждава, в неговите очи Матео винаги изглеждаше прекрасно. Именно защото можеше да вижда само него.

- Благодаря - едва съумя да изрече с известно закъснение.

Беше като омагьосан от чуждото присъствие. В очите му често се четеше объркване относно тези внезапни моменти на привидно обикновената близост. Вече започваше да разбира. Близостта навярно няма значение, ако не е споделена с друга, която предизвиква съвсем неочаквани аномалии. Тялото му беше настръхнало по неволя от чуждия допир. Очите му се бяха потопили в чуждите, когато не попиваха движенията на другия.

- Добре е така - усмихна се в отговор на чуждата усмивка и по тялото му пак претича вече познато вълнение.

Помещаваше се в съществото му от доста време насам. Вече съвсем го чувстваше като някаква част от себе си, която потискаше до съвсем скоро. Дейността бе сама по себе си безсмислена, защото в края на деня, когато трябваше да се потопи в съня, мислите му го държаха далеч от почивката, от която тялото му имаше нужда. Напоследък нещата ставаха все по-сложни с всичките тези динамични промени. Трябваше да учи дори повече от преди, ако искаше да следва биофизика в университета в града. Тревожеше се, че интересите му бяха толкова разнообразни, че не можеше да реши ... какво иска да прави с живота си. Знаеше, че няма проблем с това да сгреши. Просто не обичаше да си губи излишно времето. Надяваше се в крайна сметка поне да знае какво иска да прави с живота си, защото се чувтсваше малко объркан. Като цяло последните месеци бяха пълна каша. Наред с чувствата, които в началото отричаше, после с подготовката за всичките възможни изпити, балът и в края на краищата - чуждото отсъствие не му помагаше. Не му беше нужно на Матео да споделя за сегашните си съмнения и проблеми - те бяха нищожни с онова, което бушуваше в сърцето му. Осъзнаваше как другия все повече му липсваше. Навярно беше нормално. Все пак нямаше друго близко същество, но щеше да е глупаво да отрича какво друго изпитваше ... в началото се опитваше да притъпи чувствата. Алан преди всичко се изразяваше в живота на Матео като бащина фигура или поне последния все така си мислеше. Беше прекалено шокиран от онова, което чувстваше в самото начало, защото беше в разрез с всяка възможна морална ценност, но в края на деня наистина не можеше да отрича. Не и пред себе си. Не и напоследък ...

Осъзнаваше опасността в този момент да си измачка дрехите, но това нямаше значение за него. Чуждият аромат му беше липсвал - отново от много време насам. Поривите му на внезапоно желание го караха да прави някакви неща, които понякога бяха съвсем в разрез с това, което умът му го караше да прави. Беше увил ръцете си около чуждата шия само за да притегли Алан към себе си и да го прегърне. Замисли се сега, че ако онзи ден на мястото на Лилибет беше Алан, нямаше да се замисли за повече от две безсмислени секунди относно това, което трябваше да прави. Опита се да не вдишва прекалено звучно, но затвори за миг момент преди да се отдръпне от Алан.

- Още малко и ще закъснея. Вратовръзката ми взе цялото време. Радвам се, че си тук ... не само заради вратовръзката - устните му се озоваха на чуждата буза преди да се отдръпне съвсем и да спре да чувства чуждото тяло толкова близо до своето. - Да тръгваме!

Отвърна на прегръдката без да се замисли, но му беше някак трудно да преглътне отново чуждия поглед. Беше лесно да се потопи в това усещане за близост, колкото и внезапно да бе, но не чак толкова лесно да се отърси после. Защото прегръдката не траеше повече от няколко секунди, а пожара от чувства вече се разрастваше от много дълго време насам. Алан не помнеше откога се бе сдържал да не предприема физическа близост с Матео поради простата причина, че ставаше все по-трудно да я прекрати и да се отдръпне. Също както сега, ръцете около кръста на момчето копнееха да останат там и да го придърпат още по-близо, вместо обратното. Добре че другият се отдръпна навреме, в противен случай нямаше да бъде пуснат повече.
- И аз... – тръгна да отвръща нещо, но си забрави мисълта, когато тъмнокосия се вдигна леко на пръсти да го целуне по бузата. Разбира се, беше правил това много пъти като по-малък. Но сега беше различно и за двамата. На Алан не му трябваше друго доказателство. Беше го видял в дългия поглед, който споделиха току-що. Не беше просто, защото не се бяха виждали особено през последните няколко седмици и си бяха липсвали.
Пръстите му си позволиха да пригладят няколко от непокорните кичурчета на другия, стърчащи във всички посоки.
- Да вървим. – кимна му и все още разсеян от чуждия аромат допир, по инерция се запъти към колата. Беше му казал, че ще го закара и остави на бала, а и Матео опита д го увери, че ще си прекара добре. Алан знаеше обаче, че съученичката му Лилибет си имаше друг кавалер за бала. По-скоро знаеше, че си бе намерила друг. Събитието си беше достатъчно важно, за да не проучи как стоят нещата. Беше свикнал вече с онова, което Матео му бе решил упорито да му спестява. Ако не искаше да му казва, щеше сама да си прави проучването. Но нямаше посмъртно да го остави сам на този ден. Искаше да го запомни и да си прекара добре. Леко беше прекалил онзи път, в който накара директора да отпише половината деца в класа му, та дори нямаше огромен избор от хора, с които да иде на бала.
- Стигнахме. – каза, като паркира колата до училището и се усмихна на Матео. – Гледай да си изкараш добре. И внимавай какво пиеш! – добави и някакъв произволен съвет, кимайки към вратата. На лицето му бе изписано някакво издайническо веселие, което другия не успяваше да схване съвсем.
Алан постоя известно време в колата, усещайки как онова странно вълнение отпреди малко го обливаше все повече и значително затопляше кръвта му. Посмя се дори тихо на себе си и си изтананика една цяла песен. Никога не беше тананикал през живота си. Значи това беше да се чувстваш като някой. Това беше да си влюбен. Лицето му грееше от щастие, защото вече знаеше. Не беше нужно Матео дори да му прави признание. Можеше и да му липсва социален фон, но не беше глупав за това. Нямаше как да му се е сторило.
Излезе от колата по някое време и изкара своя костюм от багажника. Преоблече се в съблекалните на физкултурния салон, където завари някакви двама да се натискат и момичето бе изпищяло, като го видя. Беше го взела за баща си явно. Блондинът от своя страна само им се ухили и ги подмина като крайпътна гара. Никак не го вълнуваше кой с кого ще се натиска тук. Разтвори едно открехнато шкафче пред себе си, за да се огледа в огледалото. Нещо, което за първи път правеше с умисъл. По принцип, когато се готвеше за някъде, никога не се гласеше пред огледало. Не намираше нищо там, сякаш всеки път погледът му минаваше през стъклото. Но днес бе различно. Сега се виждаше, сякаш за първи път. Среса косата си и я приглади на една страна, дооправяйки гънките на костюма си. Дори не знаеше защо полага подобно старание, нямаше представа. Просто чувстваше, че иска. Искаше да бъде перфектен за Матео. Дори и с ясното съзнание, че никога няма да бъде, или пък да заслужи любовта му. Нямаше значение в момента. Този ден не беше за него, а за тъмнокосия. Искаше да му подари красив момент, който да помни винаги.
Изпъна прилежно и ръкавите на ризата, подаващи се малко над сакото му, след което се запъти към залата, превърната в нещо като дискотека с всичките онези светлини, играещи по подиума.
Откри Матео, седнал на едно от пластмасовите столчета до дългата маса отстрани. Идеята беше да се прокрадне зад него, но май и така успя да го изненада достатъчно. Видя как погледна му веднага срещна неговия още от другия край на помещението, докато Алан все още вървеше в неговата посока. Отчете ясно как устните му се разтвориха и си бяха останали така, когато се спря точно пред него и протегна ръката си.
- Нали не мислеше, че ще се отървеш от мен тук? – засмя се тихо – Осъзнах, че не съм те учил как да танцуваш.
Откъде пък точно Ал се гласеше за учител по танци? В много случаи му се беше налагало да се слива с тълпата на какви ли не празненства, та с времето по неволя се бе научил много добре как се танцува почти всичко. Сега обаче за първи път щеше да го прави извън работата. Не защото му се налагаше, а защото искаше.

Матео не успя да преглътне внезапния шок от появата на Алан. Не можеше да се каже, че особено се забавляваше. Не беше съвсем по тази част, в действителност дори не намираше нищо особено специално в събитието. Не мислеше, че му се е случило кой знае какво в живота, за да празнува ... макар че от споделените погледи по-рано знаеше, че не беше така. Нещо много важно се беше случило. Именно в това се криеше разсеяността му. Навярно не трябваше да е нон-стоп такъв аутсайдър, но не можеше да си помогне по въпроса. Винаги щеше да е странният пич в компанията. Дори и да си нямаше такава. Нека кажем - хипотетичната му компания.

Не можеше да си помогне и с друго - приближаването на Алан му се струваше като нещо мистично, което се беше появило от мъглите наоколо. Не знаеше кой беше решил, че трябва да включат този дим, който от време на време се появяваше, но си пасваше перфектно със случващото се. За миг се чудеше дали не си въобразяваше, когато другият го бе приближил толкова, че вече нищо не можеше да го заблуди. Гласът беше толкова ясен и плътен и от всичките пъти, в които се опитваше да се сдържа да не спуска поглед по мъжа пред себе си, в момента съзнанието му отказваше - беше зяпнал в посоката на другия и му трябваше време да се осъзнае, че нещо трябва да заговори или поне да поеме протегнатата ръка. Премигна няколко пъти в посоката. Постави ръката си в чуждата преди да побърза да се изправи преди да е изпуснал момента. Сякаш пък щеше да му избяга. Беше тук за него. Само и единствено за него.

Не знаеше какво да каже. Беше останал без каквито и да е било думи. Другият просто изглеждаше великолепно. Дори не можеше да направи адекватно сравнение в главата си. Беше спрял да работи с нея още в мига, в който допирът му с чуждата кожа накара цялото му същество да потръпне от толкова много бушуващи емоции. Беше по-различно от всеки предишен път. Вълнението му беше проличало и дори не се опита да го скрие. Просто не можеше. Не беше способен.

- Аз ... - не беше нужно.

Можеше да млъкне. Мозъкът му опитваше да накара гласните му струни да възпроизведат нещо, но едничката му дума се удави в иначе достатъчно силната музика. Нямаше представа коя беше тази песен - не я беше чувал никога в живота си, но да се намери притеглен към другия беше всичко, от което имаше нужна. Лицето му беше почервеняло и кожата му гореше от известно нетърпение. Едва преглътна от бушуващото вълнение.

- Изглеждаш ... чудесен ... ъм ... - трябваше да благодари на липсата на адекватна и нормална светлина, защото лицето му беше почервеняло още повече.

Защото опитът му да направи комплимент нямаше общо с нещо обичайно. Беше привлечен. Ужасно привлечен. Дали точно това не беше и онова, което толкова го плашеше до този момент? Погледът му се беше засякъл с чуждия, когато бе вдигнал главата си - можеше да остане вгледан в чуждите очи завинаги. Когато четеше за тези неща в романите, струваше му се небивалица. Обаче сега ... сега разбираше какво значи да се потопиш в чуждата душа, да се удавиш там и да пожелаеш въпреки това ... да останеш.

- Ще те следвам ... - изрече очевидното, без да има голям смисъл.

Една част от мозъка му упорито му напомняше, че това е откачена лудост. Друга част от него го караше да не му пука. Щеше да чуе последната този път. Защото наистина нямаше смисъл да му пука за лудостта. С всеки изминал ден имаше все по-малко съмнения за чувствата си. Вече не съжаляваше. Не и в този момент. Беше като опиянен от чуждото присъствие. Другият беше единственото живо същество, което го вълнуваше. Не искаше да вижда друг днес. Не и след като бе почувствал чуждия допир отново след толкова дълго време по-рано днес. Не можеше да мисли за нещо друго. Не искаше да мисли за нещо друго.

В този момент Алан изглеждаше много по-уверен и смел в действията си, отколкото всъщност беше. Но реши да остави за момент всичките си дилеми и въпроси настрана, за да се фокусира върху това, което му диктуваше сърцето. Или пък беше някакъв първичен инстинкт, който се засади и растеше в него все повече с времето. Сякаш тайно отиваше да го полива и се грижеше да не го загуби. Знаеше, че навярно всичко, което му се искаше, е грешно. Грешно по много параграфи. Но нямаше значение, не и сега. В мига, в който улови ръката на Матео в своята и придърпа тялото му към своето, всичко си дойде на мястото. Чувстваше го толкова правилно, с цялото си същество. Виждаше и онази бленувана споделеност в чуждите очи и начинът, по който другия следваше стъпките му. Уви длан около кръста му, за да усеща още повече как всяко движение на тъмнокосия се напасваше към неговите. Дори ритъмът на песента не беше от значение. Матео щеше да следва какъвто ритъм да му зададе Алан в този момент.
- Ти... си чудесен. Ти! – наведе глава, за да го промълви само на него. Баладата звучеше достатъчно силно, за да оглася цялото помещение, но за щастие звукът бе в рамките нормалното и все още можеха да се чуват, особено така близо един до друг.
- Светът не те заслужава! – добави съвсем убеден в думите си, но макар да смяташе и себе си в това число, въпреки всичко можеше единствено по-силно да притегли чуждото тяло към своето. Особено, когато смениха песента и движенията им станаха по-страстни и динамични. Матео щеше да види една съвсем нова страна от него днес. Самият Алан не я познаваше още, но му харесваше. Всичко, което включва Матео в уравнението, му доставяше неистово щастие.
Скоро нямаше нужда никой от двамата да казва нещо. Не и когато танцът им ставаше все по-чувствен и прерастваше в страстно танго. Наситен с всичките бушуващи от толкова време емоции, Алан съвсем му отпусна края, повеждайки други в дивия ритъм на сърцето си. Притегляше го толкова неочаквано и внезапно, за част от секундата, в която дъхът им се разбиваше в лицето на другия. На подиума бяха единствено те двамата, редица погледи вперени в тях. Нямаше шанс да забележат. Имаха очи само един за друг.
В края на втората песен, двамата отново се оказаха с прилепени, изгарящи под дрехите, тела. Алан усети ръката на Матео върху лицето си и опря чело в неговото. От устните му се изтръгна радостна въздишка. Дори не му беше нужно да нормализира дишането си. Приветстваше хаоса в себе, породен от чувства, които вече не му се налагаше да пази само в себе си. Изпита такова облекчение. Още, когато другия пое ръката му и прочете в очите му, че е готов.. Беше ново и донякъде плашещо и за двамата, но бяха готови да опознаят чувствата си заедно.
- Позволи ми да открадна и първата ти целувка. – прошепна на милиметри от чуждите устни, без да се отдръпна въобще от позицията, в която бяха застинали след края на песента. Алан вече беше стигнал достатъчно далеч в прегрешенията си, за да спре дотук. А и вече бе пресякъл границата, връщане назад нямаше. Беше откраднал първия танц на Матео, но тези изгарящи копнежи не свършваха дотук.

Не вярваше, че е възможно времето да спре. Толкова нелепо му се струваше - отвъд възможните и познати вселенски закони.

Явно бе грешал.

Много, много се беше объркал.

Времето можеше да се забави, да застине и после бързо да си навакса - докато сърцето му все още биеше.

Другите нямаха никакво съществено значение. За първи ... за първи път наистина не го интересуваха другите. Моментът беше толкова съвършен, че го бе изкарал от суровия балон на реалността, за да го прати в някаква алтернативна вселена, която до този момент не познаваше. Или отчасти може би преди се бе потапял в нея. Харесваше му. Питаше се може ли да остане там завинаги? Питаше се, сякаш не знаеше отговора.

Сърцето му биеше в ритъм с чуждото. Нямаше нужда да ги допират, за да отчете синхронността. Всяко чуждо придърпване караше времето да спре - както и сърцето му едновременно, за да може после да бие още по-силно и бързо в очакване на следващата доза изгаряща близост.

Беше се задъхал от бързите чужди движения, които следваше. И сега, когато времето бе застинало за един далеч по-дълъг момент - само за тях си двамата, сърцето му не действаше обичайния начин по-рано. Напротив. Чуждият дъх, който се разливаше в лицето му, сякаш отнемаше разума му. Не можеше да си го обясни. Всичко опираше до непознато желание, което в действителност го изгаряше. Беше чувствал и преди вълнение, напрежение - беше съвсем нормално. Не можеше да избегне този тип ежедневие, но това сега беше нещо съвсем различно.

- Вземи я - не беше чувствал другия толкова близо до себе си, не и по този необичайно влудяващ начин.

Само докато раздвижваше устните си ги докосваше с чуждите. Бяха толкова близо ... знаеше колко много пъти преди това тайно се бе надявал да ги почувства върху своите - също колко много пъти се бе корял за това откачено желание.

Не и този път.

Чувството беше неподправено от разума му - съществуваше в цялото си съвършенство само и само за да се слее с чуждото. Не знаеше дали беше редно да го обича така. Не знаеше дали беше редно, че иска да почувства вкуса на устните му върху своите. Но щеше да мисли за това друг път. А в най-добрия случай - никога повече нямаше да си задава подобни нелепи въпроси.

В момента искаше само зарови пръстите си, които се приплъзваха нагоре по лицето на Алан, право в русите му коси, докато чувства устните му по своите. Едва съумя от вълнение да разтвори устата си, за да допусне чуждия език в нея. Нямаше идея какви ги вършеше. Знаеше само че е щастлив. Щастлив по особен начин, който не можеше да разбере. Но и не искаше да го разбира. Щеше да мисли над това друг път.

Устните им вече се докосваха при всяко бързо надигане на гърдите в опит за поемане на глътка въздух. Гласът и на Матео беше запъхтян от танца, също колкото и омаян от ставащото. Точно такъв магичен и незабравим момент искаше да му подари Алан. Искаше това да не е просто поредния ден за него, да е нещо специално. Защото Матео сам по себе си бе специален. Не знаеше как да му го покаже досега, но когато осъзна, че и другия споделяше чувствата му, нещата изведнъж изглеждаха много по-простички. Не че бяха такива, освен в настоящия момент. А сега единствено той бе от значение.
Мъжът бавно сля устните си с неговите, оставяйки всеки мисловен процес в главата му да избухне и да се загуби в необятното измерение, което се откри пред него. Не би могъл да опише какво усеща сега, дори да можеше да говори.
Всичко това беше колкото ново за Матео, толкова и за Алан. Да осемнадесет годишен бе обучаван да забрави, че е човек. Беше научен на всичко, което може да срещне в света, но емоции като тези бяха в графата със забранени ценности. И все пак, въпреки че бе обучен до съвършенство да следва заповеди и да изпълнява изрично поръчките си по указанията, още първият път бе допуснал „грешка”. Но не, сега осъзнаваше, че не беше грешка, не и за него. Беше...избор.
Първият и последен път, в който пренебрегна правилата и всичко, на което висеше договора му. Още щом излезе от Бригадите и видя свободата на останалите, не искаше друго, освен да направи един единствен избор. Свой избор. Това беше... Затова спаси Матео онази нощ. Не просто някакъв каприз на болния му мозък. Направи избор и до края щеше да носи отговорност за него. Радваше се. Имаше поне едно нещо в живота му, което не бе нечия заповед. И това едно нещо бе прекрасно, безценно. Превърна се във всичко за него. Не съжаляваше, защото много пъти беше мислил какво е най-лошото, което можеше за стане. Алан не се боеше от смъртта, сякаш вече я беше изпитал по много начини, включително най-болезнения. Не мислеше и за съдбата като несправедлива. Ако решеше да го накаже, така да бъде. Щеше да приеме всичко, стига поне веднъж да си запази тези мигове с Матео.
Задълбаваше целувката със страстта, която не знаеше, че съществува. Другият я бе отключил в него както всичко останало. Преплитането на езиците им, споделянето на вкусовете им... Беше толкова желано. Повече, отколкото Алан си мислеше досега. Искаше да му каже, че го обича, нищо че го стори още с танца си, дори появата си тук. Искаше и да му каже колко го желае. Но това бяха твърде егоистични пориви на съзнанието му, изпълнено с ударна доза допамин. А днес не ставаше дума за него.
-  Днес е твоят ден, Матео. Дойдох да те отвлека където решиш. – една си свърза изреченията, когато се отдръпна от другия, но усмивката не закъсня да разцъфне върху устните му. Все още чувстваше сладкия вкус от тези на тъмнокосия. Не мислеше, че някога отново ще може да го възприема като син. Май беше прав и връщане назад нямаше.

- Тогава да се махаме от тук! - каза, докато чувстваше чуждия дъх по лицето си.

Неописуема беше тази магия. Навярно точно затова не можеше да си даде логично обяснение. Беше опитвал много пъти да го търси - вечер преди да си легне, сутрин като се събуди, а след това по-късно през деня, когато имаше късмета да види другия, за да почувства допира му. А след това ... всяка следваща секунда. Нямаше нужда от това. В този миг бе захвърлил всяко объркване, за да запази онова, което любовта даваше заедно със себе си. Приятното опияняващо объркване на сетивата, замаяността. Струваше му се за миг, че виждаше двойно преди да успее да фокусира другия.

Беше изключено да вижда в Алан бащина фигура вече. Не искаше да мисли за това. Беше го отгледал, но нямаха кръвна връзка - затова всичко беше в реда на позволеното, нали?! Но дори и да не беше - не го интересуваше. В този момент наистина не се интересуваше.

Пръстите му се преплетоха с чуждите, а очите му отказваха да се отместят от чуждите. Беше толкова особено да чувства нечий чужди вкус в устата си - но му харесваше извънредно много. Дръпна другия по посока изхода. Дори не отразяваше хората, с които трябваше да се размине и които трябваше да подмине, за да стигне до края на залата. Честно казано - беше видял вече, каквото имаше за виждане. Не му трябваше повече да знае. Събитието не беше лошо, но той така или иначе не се чувстваше съвсем на мястото си. Така, че нямаше да е абсолютно никаква загуба, че сега - точно в този момент, се изнизва от тук, за да бъде с някого ... с когото щеше да се чувства добре навсякъде.

Дори не беше разбрал как се бе случило всичко това. Как беше ... обикнал другия по този начин. Но някак беше още по-доволен дори от този факт. А кой друг бе способен да обича Матео? Той беше добра душа с порочни мисли, които добре прикриваше в редките моменти, в които беше нужно. И все пак си оставаше добра душа. Бе способен да обича, да разбира, да помага. Но най-вече ... да обича Алан.

- Обичаш ли ме? - навярно нямаше смисъл да пита, но искаше да бъде сигурен.

Искаше ... със сигурност да знае, беше му нужно да знае. Да е сигурен, че не се заблуждава.

- Защото аз те обичам. Много! - не дочака чуждия отговор, искаше да побърза да изрече собствените си мисли преди да е чул, каквото и да е било.

Матео знаеше къде беше паркирал другия, затова когато се бяха озовали в близост до колата, беше спрял рязко и пак така извърнал се към другия.

Алан се чувстваше странно млад в следствие на любовната треска, която го беше завладява така разтърсващо. Да, беше планирал тази изненада от няколко месеца. Време, през което дълбоко разсъждаваше върху сигналите, които долавяше от Матео. Усещаше, че и неговите чувства към него се бяха изменили с времето по абсолютно същия начин. Отне му немалко усилия да реши дилемата си дали това е нещо хубаво, или ще ги отведе до пълна катастрофа. Но сега, в момента, в който се появи пред тъмнокосия на бала му и той улови ръката му... От този миг знаеше, че взе правилното решение. Защото цялото му същество беше сигурно, че е е правилно, чувстваше го до мозъка на костите си. Нищо грешно не можеше да се усеща толкова правилно, нали? Или може би хората бяха прави, че любовта е сляпа за всичко и това я прави опасна. Алан обаче не знаеше това, защото далеч не бе ветеран в любовта, а по-скоро пионер също като Матео.
Не пусна ръката на другия и се остави да бъде повлечен обратно към паркинг мястото, където ги чакаше колата. Не отделяше поглед от тъмнокосия и през цялото време искаше само отново да зарови пръсти в кадифените му коси. Нищо повече. Не, всъщност все още се страхуваше да иска повече. Една малка част от него опитваше да го възпре, да му напомни, че не може просто да реши на своя глава да има любовта на другия и да започне нов живот с него. Все повече му се искаше наистина да инсценира смъртта си или нещо такова и да избяга с другия. Но там, където искаше да умре, вече беше мъртъв. Беше призрак, сянка. Но онова, от което искаше да избяга, винаги щеше да разбере. Знаеше, че от договора му нямаше измъкване, беше си доживотна присъда. Не бе способен да даде нищо на Матео. Нищо сигурно, нищо... нормално. С него щеше да бяга завинаги, дори и без да го осъзнава. Трябваше да се местят от едно далечно място на друго, за да може никой да не разбере за съществуването му. Не беше лесно.
Както и тогава...
„Е, Мики... Мисля, че знаеш защо бе повикан тук. Сега се върнах от безкрайна среща с директора на Уолт Дисни. Искаше да знае защо само тялото на малкия Елиъс Кастило е неразпознаваемо? Нали знаеш какво е първото златно правило, когато изпълняваш поръчка? Телата на мишените трябва задължително да са разпознаваеми! Имаш късмет, че ти е първата официална работа. Но знай, че това не може да се повтори отново.”
Разбира се, каквото и да беше измислил, за да заблуди всички, че Елиъс Кастило бе загинал там, в онази нощ, заедно със семейството си, все пак беше факт... Не можеше да им предостави трупът на истинското момче, защото то беше живо и го криеше при себе си. И макар да бе извадил късмет с импровизацията си, с онези отгоре никога не се знаеше. Никога.
- Матео... – взе лицето му в шепи и го погледна с цялата любов, която изпитваше към него. Нямаше как никога да фалшифицира тези чувства. – Ти си всичко за мен. – пръстите му се спуснаха надолу по чуждата шия и се вплетоха в кестеновите кичури на момчето, за да го придърпат отново към него. Щеше да вземе да свикне с това. – Любовта си давам само на теб. – целуна го страстно, несъзнателно притиснал по-слабото му телце към вратата на колата. – Само на теб. – прошепна отново и се усмихна, задържайки устните си на сантиметри от чуждите.
Придърпа тъмнокосия към себе си, за да му отвори вратата, сякаш беше каретата на пепеляшка. Глупавата усмивка отказваше да слезе от лицето му. Така беше във всеки момент, в който си позволяваше да прегърне щастието. А такова, разбира се, откриваше единствено с Матео.
- Накъде да карам? – попита го, сякаш не знаеше какво иска. Предпочете сам да му каже. Не искаше да влияе на желанията му повече, отколкото вече бе повлиял. Нищо, че все още пред него стоеше една сравнително сериозна дилема. Факта, че все още оставаха няколко седмици до осемнадесетия рожден ден на Матео. Може би беше дребен детайл, за който няма смисъл да се притеснява... Но все пак възрастния беше той, това му беше работата. И да се притеснява. Дори не предполагаше каква огромна част от любовта беше този аспект.

Усмивката на Матео се сля с чуждите устни, изгуби се там, заедно със смеха, който се удави в чуждото гърло. Не му костваха малко усилия, за да се реши на тази стъпка. Да признае чувствата си, да слее устните си с чуждите ... беше толкова поглъщащо, толкова особено ... и красиво, дори вкусно. Не си бе представял дори за миг колко вкусни можеха да са чуждите устни. Дори не разбираше напълно желанието си да ги вкусва отново и отново. Но то беше там. А съществото му ... то изгаряше под чуждия допир. Много неща бяха нови за Матео. Но не би искал да ги изживее с друг - друг, различен от Алан. Дори за миг се обърка, когато почувства гърба си, опрял в колата. Но въпреки това пръстите му не спираха да придърпват другия по-близо до себе си. Дори когато беше вече невъзможно да се направи ... най ... най-вече тогава. Чуждият дъх действаше опияняващо. Сякаш отключваше желанието му е единственият му възможен въздух, който поемаше. Неопитният му език опитваше да следва чуждото страстно темпо. Не знаеше защо до този момент не беше целувал никого в живота си. Нищо не можеше да го спре. Лилибет не бе единствената, която се бе опитала да го оплете в мрежите си, но беше единствената, чието омайване беше преминало границите на всичко, което Матео бе виждал и правил досега. Разбира се, в повечето случаи не се разбирше с децата, но понякога си имаше своите моменти - които изпускаше, за да направи още по-специален един ... един единствен.

- Карай ... излез от училището - каза едва поел си дъх, успял вече почти да възвърне дишането си.

Гърбът му сега беше опрял седалката. Главата му се килна настрани от своята страна и пробяга по редащите се една след друга сгради.

Къде искаше да отидат ли? Имаше само едно място, на което взимаше вниманието на другия за по-дълго. Единственото време, в което другият не се занимаваше с нищо странично. Не знаеше защо си мислеше, че и този път ще е така. Имаше си причина да е толкова уверен. И тя се криеше в бързо тупкащото му сърце. Сега, отърсил се от чуждата омая ... не можеше да повярва ... че всичко това се беше случило. Беше толкова ... нереално. Нереално хубаво!

- Карай към ... - преглътна слюнката, събрала се в устата му. - ... към вилата, моля - довърши изречението си и последна към другия.

Още, от както бяха започнали да се занимават с нея, просто знаеше - това беше тяхното място. То наистина беше тяхно. По много показатели. Освен това беше единственото спокойно. Не се чувстваше толкова спокойно дори в апартамента им в града, а нямаше причина да се тревожи за нищо. Не можеше да си обясни защо. Просто така го чувстваше и така го приемаше.