No green light (завършен проект《3)

Не виждаше нищо. В първия момент си помисли, че бе ослепял и със здравото си око и дори бе готов да приветства пълния мрак в живота си. Все пак това му се струваше по-добре от картините на ужас, с които беше свикнал да живее и да предизвестява. Може би липсата на зрение би го спряла веднъж завинаги. Но не... Секунда по-късно осъзна, че очите му бяха затворени.
Не си спомняше да е заспивал.
Усещаше легло под себе си и това веднага събуди напълно съзнанието му. Лампичката за неизвестност алармира и той се вдигна рязко, за да се огледа наоколо. Рязкото движение беше грешка, но бързо му припомни, че беше ранен. Задави се от напрежението и болката, но го бе обгърнало странното спокойствие от тишината. Навярно затишие пред нова буря, но нямаше против.
Не знаеше дали да се радва или да съжалява, че беше оцелял дългото шофиране до Ню Йорк. Спомените бързо го връхлетяха отново и сърцето му се сви. Матео не му бе пророни ли дума откакто напуснаха онази стая в имението.
Не вярваше да го види повече. Дори и да го видеше отново, лъчезарната му усмивка никога вече нямаше да краси тези негови устни. Знаеше, че бе стигнал прекалено далеч. Знаеше и какъв пример му дава с всяко едно такова действие. Но той, за разлика от младежа, отдаван се бе предал на съдбата. Беше спрял да се бори да бъде нещо повече от един убиец. Не, всъщност не беше точно пълната истина... Искаше да бъде човекът, който ще обича Матео. Единственият човек, който би направил всичко, за да му върне живота.
Сега си спомни, че почти припадна, когато стигнаха къщата на Дел Россо. Искаше му се да представи Матео на жената и да й каже цялата истина. Без друго имаше само едно място, на което Алан принадлежеше. Искаше му се да вярва, че това място е до Матео, но всъщност беше някоя студена килия в щатския затвор.
Можеше да се изгубва в самозабрава, но преди всичко беше реалист. Иначе нямаше как да прокопса толкова дълго с професията си.
Когато отмести одеялото от себе си, видя, че се бяха погрижили за него. Още нещо, което не си струваше усилията. Изправи се до седнало положение и въздъхна. Приближаващите се крачки бяха на човека, който отвори вратата да ги посрещне. Последният спомен го посети, щом пред него се показа капитан Дел Россо в цялата си прелест. Възрастният мъж очевидно се поддържаше в перфектна форма, за да не позволи и един престъпник повече да му се изплъзне. Поради някаква причина сега носеше униформата си, въпреки че си беше у дома. Алан предвкусваше кръстосания разпит, на който щеше да бъде подложен, когато Бруно се извърна да затвори вратата. Странно, че не я и заключи. Ако Алан бе на негово място, навярно би се подсигурил, дори и срещу ранен човек. Никога не знаеш откъде ще изскочи зайчето.
- Това ли е досието ти? - капитанът придърпа един стол и седна пред него, хвърляйки папката, която самият Алан бе донесъл със себе си от имението на Федерико. -  Доста оскъдно четиво. - отбеляза, подпирайки длани на коленете си.
- Предостатъчно е. - отвърна на свой ред Алан, без дори да погледне към въпросната папка. Вече я беше виждал, беше я дал и на Матео, когато бе пожелал да разбере всичко за него. Кой беше той, какъв бе живота му... Нямаше почит нищо за казване. Тъжната истина бе, че Ал Николето е един никой. Беше никой без Матео. Момчето му бе показало какво е да има друго, какво е да живее заради някого другиго, не да съществува напук на всичко, но да остане призрак в света.
- И какво искаш от нас? - реши да кара по същество събеседникът му, което породи вяла усмивка на адмирации върху напуканите устни на Алан. -Съжаление? Опрощение? Благодарност? - продължи да изрежда, след като не биваше спрян – Затова ли доведе със себе си отдавна изгубеният ми син? Да преговаряш за сделка? Затова ли го държа в плен при себе си всички тези години...
- Грешите, сър. - прекъсна го и погледна Дел Россо в очите. Можеше да понесе всичко по свой адрес, но не и когато беше свързано с Матео. Щеше да му каже цялата истина. Както и това, че не иска нищо от никого. Нещо му подсказваше, че този срещу него бе човек на думата си и имаше достатъчно разум, за да го изслуша. Виждаше и скрита благодарност в очите му, те потрепваха в тик, че капитанът преди всичко бе баща, изгубил сина си и най-накрая получил шанса да го зърне отново. Нямаше да го каже на Алан, но и не беше нужно. Всичко, което русокосият искаше бе да бъде изслушан, преди да си тръгне. Да се увери, че този път оставя Матео в добри ръце.

Матео беше седнал на леглото, в стаята, която сега се наричаше негова. Връщаше последните моменти в главата си сега, когато най-сетне вече беше напълно сам. Не знаеше защо, но все още не искаше друг да докосва Алан. Беше го осъзнал още онзи път, в който окото му беше пронизано. Просто не вярваше на никого, сякаш в този момент можеше да вярва сам на себе си. Беше си причинил допълнително стрес, докато превързваше чуждите рани. Опасно беше желанието, което му нашепваше да убие Алан още тук и сега, в дома на тези хора, с които нищо не заслужаваха такъв нещастник като Матео. Пръстите му не трепнаха, но усещаше как по тялото му преминаваха облекчение и вълнение, тръпнещо очакване на важния момент.

Сега, докато се взираше в отражението си в огледалото точно срещу себе си, искаше сам да сложи края. Своя край ...

Не можеше да каже, че се гордее, за дето не беше направил нищо грешно. Самата мисъл беше напълно достатъчна и пречеше на дишането му и стягаше в гърдите му там, където претичваше вълнението по-рано. Сега беше само нескрития ужас. Страхуваше се от себе си ...

Искаше му се текущия му гняв да не хранеше така дълго държаните на каишка демони.

Трябваше да започне отначало.

Отпусна се назад и скри изражението от погледа си, сякаш това щеше да помогне. Тук миришеше на чисто, странно ухаеше на дом. Преживяването беше странно - познаха го почти веднага. Само им трябваше малко потвърждение. Беше странно, защото Матео в момента не познаваше себе си. Толкова пъти се бе опитвал да изтръгне тази си страна от себе си - не искаше нещо подобно да му принадлежи. В този момент не можеше да се мрази повече. Ако се беше погрижил за раната на Алан, щеше да е далеч по-добре. Какво изобщо си мислеше ... естествено, че Николето не заслужаваше помощта му, но нима можеше да е сигурен за всичките развратни личности, чиито рани иначе бе превързал в имението, как можеше да знае дали заслужават или не ... глупавата му доброта им беше помогнала. Може би отказът се дължеше на това, че последната беше изхвърлена на боклука, няколко куршума и после край ...

Имаше и друг проблем, защото още не асимилираше случващото се. До толкова, че се бе държал по-грубо, отколкото трябваше. Никой не му беше виновен за състоянието, в което се намираше. Дори и Алан. Най-малко и хората, които трябваше да се наричат негови родители.

Някой почука на вратата и Матео въздъхна ...

Значи все пак името му беше Матео. Чудеше се дали беше щастлива случайност единствено фамилията му до този момент да е била различна.

- Влез ...? - каза, когато тишината започна да става съмнителна.

Вратата се открехна и Матео се надигна от мястото си. Завъртя глава по посока на шума и там видя жената, която влезе вътре. Същата, която го посрещна на прага на новия му дом ...

- Мога ли да дойда при теб?

- Да ... - отвърна виновно момчето и сведе поглед към земята.

Не беше направил кой знае какво, но се чувстваше виновник по прекалено много показатели вече.

- Ние много се радваме, че те виждаме отново, Матео. Може би бях прекалено развълнувана, когато те видях отново след толкова години. Сигурно се чувстваш ...

- ... странно? Малко. Съжалявам, имаш цялото право на света да си развълнувана, дори не мога да си представя как се чувстваш ти - усмихна се леко и завъртя главата си по посока на жената. - Аз винаги съм имал семейство под една или друга форма ... - усмивката му кривна и след малко изчезна.

- И няма да спреш да имаш, докато имаш нас - чуждата ръка се оказа на рамото му и Матео проследи източника на допир.

Беше прекалено голям късметлия ... повече, отколкото заслужаваше ...

- Знам - обърна се повече към жената само за да му е по-удобно да я прегърне.

Беше й отнел радостта от първата прегръдка след толкова много години, но можеше да й даде нова и още много такива.

Дългата тишина в малката стая за гости вече единствено и само объркваше Алан все повече. Не стана по-добре, когато капитан Дел Россо се облегна и без да извръща преценителния си остър поглед от него, протегна ръка към чашата на нощното шкафче. Русокосият мъж дори не бе забелязал, че там му бяха оставили и вода, докато трудният му за отгатване събеседник не му я подаде.
Дори не посмя да повдигне вежда срещу му, затова пък побърза да приеме неочаквания жест на другия и пое чашата в ръката си. Определено вече не криеше, че е напълно изгубен и в погледа му доколкото можеше, се четеше известна молба към по-възрастния мъж да продума нещо. Откакто му беше разкарал цялата история, бе станал жертва на мъчителен безмълвен анализ в лицето на капитана. Не можеше да му харесва, но и нямаше думата, поне не в момента. Всъщност не му беше просто неудобно, търсеше друга дума за всичко това, но така и не откри подходящата.
- Значи така. - най-накрая се изтръгна някаква наченка на отговор и реакция, което неминуемо накара мускулите на Алан да се поотпуснат и остави въздишката си да полети свободно от гърдите му.
Не знаеше дали Бруно бе изпитал някакъв трик върху него, заучен от работата му, но дори да се беше повалил на теста, нямаше значение. Не смяташе да прави опити за бягство или нещо подобно. Искаше само едно... или поне щеше да го поиска, когато моментът бе подходящ.
- Ако всичко, което ми каза, е истина, значи все пак трябва да ти благодаря. - добави малко по-късно Бруно и се облегна на облегалката на стола.
- Няма за...
- Мой ред е да говоря. - прекъсна го, сякаш имаше цялото право на света и дори не беше грубо. Този човек... просто тежеше на мястото си. Алан можа да възприеме поне толкова от него. Все пак през солидната тишина и той самия имаше доста празно време, което също опита да прекара в странната им малка игра на втренчено гледане. Но докато другия очевидно целеше да разбере нещо, като това доколко Алан разправяше истината, то за него самия нямаше крайна цел...Всъщност имаше, и той вече я беше постигнал.
Закле се, че ще върне живота на Матео. Животът, който беше изгубил. За първи път бе успял да удържи на свое обещание... Може би не за първи, но навярно за последен. Поне напускаше този кораб с успешно завършена мисия. Единствената, за която му пукаше.
Дали се чувстваше най-накрая пълноценен? Полезен? Запълнен?
Дори не се бе замислил върху това и за секунда. Защото не ставаше въпрос за него. Не той беше важният.
- С идването си тук изключително много ме улесни да те вкарам зад решетките и да обера целия кредит за всичките ти известни престъпления в досието ти. - сякаш моментът бе идеален да се подсмихне доволно под мустак, но не го направи. От изражението му лъхаше деликатна сериозност... и нещо друго... Нещо, което Алан не знаеше. Може би защото и представа си нямаше как се чувства този влиятелен агент на ФБР. Напълно бе игнорирал факта, че и той бе човек, като всеки друг.
- Кой знае... Ако почти не умираше на прага на дома ми, може би досега отдавна щеше да си в белезници, напът към съда, момче.
Беше странно, че го нарече „момче“. Или беше по-скоро начинът, по който го изрече. Алан не разбираше това усещане, но за миг като че се видя като малко дете, едва достигащо земята в това си седнало положение. Почувства се като малък калпазанин, на който се четеше лекция за непоправима беля. Не че бе далеч от истината.. Но нещата трябваше да са къде-къде по-сериозни. Ако не беше шока от чуждата реакция, Алан навярно би изпуснал тих кикот, от който всичко щеше да го заболи.
- Не е в мой стил да си променям мнението, но... разгледах случая ти по-подробно и... ще ти направя едно предложение. - паузите на капитан Дел Россо само засвидетелстваха, че не му беше лесно да пренебрегне дългия списък с имена в досието му. В следващата минута възрастният мъж се изправи от мястото си и се протегна да вземе досието му, за да го разтвори на последната страница. Листът беше нов, личеше си че е добавен скоро по липсата на всякакво оцветяване или захабяване на краищата. Алан повдиган вежди, когато другия му показа въпросната страница.
- Не мисля... - събра вежди и поклати глава – Не мисля, че разбирам.
Всъщност, напълно разбираше каквото прочете върху листа. Просто не разбираше как и защо. Изражението му обаче премина през такава интензивност на объркването, че можеше да мине и за умствено изостанал.
- Обсъдих случая ти с колегите от ФБР, Ал. Свързах се и с Интерпол. Те имаше най-много събрана информация за мястото, от което идваш.
- „Бригадите“...? - едва промълви, но същевременно името на кошмара от миналото му сам излезе между устните му.
- Дори аз не бях чувал за това място, докато не попаднах на досието ти. Тоест, бях, но не вярвах, че е нещо повече от градска легенда.
- Те много се стараят никой да не чуе за това място.
- Не „място“. - когато го поправи, Алан премигна леко шокиран от напрежението, разпространило се по чертите на Дел Россо. - Според информацията на Интерпол, това е най-голямата подземна структура за трафик на деца. Таргетът им са главно сираци, които отвличат и затварят, за да..
Алан вдигна поглед към Бруно. Толкова пропит с отдавна потъпкан гняв и молби, че на събеседника му бързо му проблесна... Не беше нужно от всички хора да разяснява точно на него самия какво представляваха Бригадите. Не можеше да оцени добрите му намерения и очевидната му целеустременост, но това бързо му подсказа какво си беше навил на пръста.
- Не мисля, че съм човекът, който ви трябва. - каза, когато отново свали очи от възрастния мъж и ги вкопчи някъде в тъмния паркет. Не го вълнуваше като какъв ще прозвучи, но и не очакваше Бруно да се даде без борба. Може би имаше нужда от малко убеждение. С какво можеше да го убеди, че е добра идея да не си излежи присъдата, която му се полага и да приеме сделката на ФБР, за да се подвизава като таен агент от някой екшън филм? Това не беше проклет криминален роман, или поне не беше правилно да се чувства като в такъв. Погледът му за секунда отново се стрелна към последната добавена страница, гласяща, че досието му е засекретено и ще бъде премахнато от базата данни.
Значи сега му се даваше друг шанс. Отново да бъде г-н Никой, но този път на страна на правосъдието? От една гнила система, да бъде прехвърлен на друга.
- Аз няма как да знам какво е, за да ти кажа, но мисля, че ти знаеш много добре. Именно затова не вярвах да се нуждаеш от убеждаване. Надявам се да приемеш сделката, момче. Не защото си бил жертва на този кошмар, а защото само си помисли колко много деца преминават през същия всеки ден. Няма кой да ги чуе, няма как да ги открие ми да и м помогнем. Съвсем сами са, някъде там, няма нужда да ти описвам мястото или как се чувстват. Нима ще твърдиш, че ти не си човекът? Какво, ако твоята информация най-сетне ни доведе донякъде? Какво, ако с твоя помощ предотвратим стотици деца от цял свят да станат жертва на същата съдба? Помисли си добре, преди да ми отговориш.
Капитан Дел Россо скръсти ръце пред гърдите си, дланите му още събрани в юмруци. Беше се напрегнал от това неочаквано въодушевление. Нещо, което можеше да прочете в очите му, за всички също бе като изгубена кауза, сега имаше нова вратичка на хоризонта. Алан не можеше да приеме, че точно той би могъл да промени везните на нещо толкова по-голямо от него, толкова по-черно и могъщо. Ако дори можеше да нарече хората на чело на Бригадата „хора“, то никой не би искал да си има вземане -даване с тях. Нито дори властите. Но навярно в това се криеше разковничето. Какво, ако един Никой, решеше да тръгне подире им? Каква велика ирония, при все, че Алан представляваше плод на техните болни мозъци. Бе тяхното гениално творение, едно от многото. Само че в него имаше един дефект. Дефект, за който не се бяха погрижили навреме, преди да го пуснат навън да им върши мръсната работа.
- Знам, че може би ти звучи сюрреалистично, и на мен ми звучеше така в началото. Признах си, че бях готов да те разкарам от дома си още в първия момент, но след един разговор с жена ми, осъзнах, че когато човек не се спре да погледне от друг ъгъл на ситуацията...може да изпусне нещо много значимо. Това, това тук, Алан, е шанса ти. Шансът ти да изкупиш греховете си. Тези, с които си живял всички тези години. Какво ще изкупиш в затвора, на кого ще помогнеш там? Освен да четеш библията на група хитлеристи, друго не виждам. Наричай го както искаш, няма значение, стига да помислиш върху офертата ми. Ще ти оставя срок до утре.
Русокосият вдигна поглед, като че така отчете странното чувството за хумор на капитана. Все още не можеше да разгадае този човек, нито пък тайминга му. Беше същинска загадка, но... сякаш би свикнал с това. Тези пронизващи изпитателни очи не го съдеха. Не и днес. Нещо беше различно.
- Какво се промени...? - започна да размишлява на глас и се усети късно. Дел Россо вече му беше хвърлил въпросителен поглед. - Казахте, че рядко си променяте мнението, какво го успя? Разговорът с Дженевив? - нарече жена му по име, защото тя бе настояла да се обръща към нея така още при първата им среща. Алан не можеше да опише каква топлина и разбиране бе почувствал да извира от сърцето на тази жена. Но тя беше толкова повече, съдейки по това как влияеше на мъжа си. Мъж с желязна ръка и висок статус, достатъчно висок, поне за да опитва да направи света едно по-добро и безопасно място.
- Да. - отвърна с неприкрита лека изненада, като че не бе очаквал такава наблюдателност. Сигурно не очакваше и Алан да чуе и асимилира така детайлно всяка негова дума, но и той си бе човек с известни способности. - Когато го кажа на някого звучи банално, но жена ми е също...
- Най-добрия ви приятел. - не се сдържа да довърши мисълта му, но не беше за да докаже нещо на някого, или да демонстрира потенциала си. Беше странно прозрение, на което самия Алан се усмихна някак топло за секунда. Защото добре знаеше за какво говори.
Настана кратка тишина и на свой ред сега остави капитана да опитва да разбере за какво размишлява.
- Разбирам, че не ви е било лесно слез загубата на Матео... Но фактът, че сте останали заедно след всичко и във всичката болка, в същият дом, с всичките спомени... само говори за това колко точно значите един за друг. - гласът му излезе някак далечен, защото вътрешно знаеше кои двама души донякъде съзнанието му изобразяваше всъщност.
- Така е, прав си... Дженевив винаги е била моето семейство. Каквото и да ни връхлиташе, никога не спирахме да си бъдем упора. Тя е по-добрата ми половинка, както винаги ѝ повтарям.
„По-добрата половинка“
Алан се усмихна на сравнението. Бруно му бе доказал, че е не просто мъж на място, а и такъв, който на драго сърце би си признал колко обича и държи на жена си. Това не пречеше на мъжкото му его, даже напротив. Каква рядка комбинация.
- Нещата между мен и Матео може и да са по-сложни...- достигна до същинския пласт на мисълта си – Но и той е най-добрия ми приятел. Както и единственото ми семейство.
- Да, не избяга от погледа ми. - отвърна възрастният мъж, прокарвайки ръка през посивелите си коси. Щеше да е странно, ако тръгне да работи с него, нямаше да крие... но навярно щяха да го пратят на съвсем друго място, кой знае. Не беше особено запознат с протокола на ФБР и Интерпол. - Определено изглеждаше, сякаш му се искаше да те убие, но от известен опит знам, че никой не би настоял да се погрижи за раните на човек, който мрази от дъното на душата си.
Чуждите думи накараха русокосия мъж почти да се засмее. Бързо сподави смеха си, но погледът му слезе към превръзките около раната му. Дори нямаше нужда да му се казва, за да разбере чие дело са.
- Аз... ще помисля над предложението Ви, но искам да получа малко време насаме с Матео.
- Не искам да съм груб, момче... но предвид всичко, което му се е събрало, особено в последните няколко часа, мисля, че е по-добре ако си тръгнеш оттук през задната врата.
Алан очакваше подобен отговор и само въздъхна тежко, преди да направи опит да се надигне от мястото си. Знаеше, че вече го чакаше кола, която ще го отведе някъде под домашен арест и нямаше как да се върне повече при Матео, нито да припари близо до него. Затова му беше нужно да си издейства срещата сега, независимо от това до какъв развой щеше да доведе.
- Повярвайте ми... Знам, че не заслужавам да го видя отново, дори и да е последната ми молба. Но мисля, че той го заслужава. Заслужава да се сбогува с мен, или поне да получи тази опция. Ако ме отпрати на секундата, ще уважа и това му решение. Не очаквам да разберете, но аз... аз просто не мога да си тръгна просто така оттук, да го оставя без да кажа и дума.
Не искаше да му причини нищо такова отново. Затова и успя да си издейства позволението на капитан Дел Россо.
- Извинете... - прокашля се, когато ръката му застига върху дръжката на открехната врата. Беше станал свидетел на най-красивата и топла прегръдка между Матео и жената. - Дженевив, мога ли да... - извинителният му тон бе прекъснат от звънкия ѝ тембър, който прикриваше треперенето в гласа ѝ.
- Да го откраднеш за малко? Разбира се. - отвърна жената и изтри сълзите си, стрелвайки го с лъчезарната си усмивка преди да излезе. Беше все така жизнена, дори и когато я смазваше вълнение от хиляди емоции.
Алан не очакваше моментът да настъпи толкова скоро и внезапно се намери престъпващ предпазливо към Матео, все още търсещ подходящите думи. Нямаше такива.
Коленете му почти поддадоха и щеше да се стовари на земята, но стисна зъби и продължи.

Матео се беше оставил на топлата пелена да го обвие. Беше уютно и някак хубаво ...

Имаше нещо, което никога не му бе убягвало, но винаги бе прочитал и понякога дори чувал съмненията на Алан. Текущото чувство далеч не беше чуждо на Матео, защото през целия си живот го беше получавал. Беше прекарал месеци, години разделен от семейството си в дома на Лукарели, затова знаеше какво е да не можеш никак да се свържеш с близките си. Дори в този момент намираше сили да направи сравнение, а никак не искаше да мисли за Алан в този момент, но ... просто почти нямаше други референции. Успокоението, което лъхаше от чуждата прегръдка го накара да се почувства една идея по-добре. Матео в действителност не беше подходил деликатно към случая, защото бе прекалено преизпълнен с гневните си емоции. Все още ги чувстваше да гъделичкат съществото му, но сякаш жената, която го притискаше към себе си, притежаваше супер силата да вземе негативните емоции и да ги изхвърли някъде много далеч, така да ги сграбчи, че почти да забрави, че е имал такива ...

Не знаеше какво повече да каже, но сякаш нямаше и нужда. Настанилата се тишина беше напълно достатъчна. Този път. Дженевив не му задаваше въпроси, не го притискаше, но това беше достатъчно. Матео ... винаги отказваше да говори за определени неща и беше цяло чудо, че бе споделил най-сетне притесненията си онази дъждовна вечер с Алан. Несъмнено те бяха нещо коварно и проклето, нещо, което искаше да изтръгне от себе си, но нямаше да стане толкова лесно, може би дори нямаше да стане никога, но Матео щеше да го приеме, щеше да живее с това, но никога нямаше да се откаже. Щеше да се бори, знаеше, че щеше още в мига, в който бе останал сам в стаята, насаме с мислите си.

Матео регистрира чуждия глас и вдигна глава от чуждите гърди. Беше прекалено успокояващо, че можеше да се намира в нечии ръце и да бъде толкова непринудено добре. С последните случки със сигурност нямаше да намери познатото спокойствие в ръцете на Алан. Все още не знаеше дали искаше да го вижда, но неизбежността дойде, когато Дженевив излезе от стаята. Матео си пое в действителност дълбоко дъх и погледът му се заби в земята.

- Не е трябвало да ставаш ... - каза и стисна устни.

Сърцето му се сви за малко, сякаш предусещаше какво предстои. Все още беше ядосан и затова мозъкът му шепнеше правилното решение ...

Имаше само едно правилно решение ... щеше да е болезнено, но трябваше да го вземе този път. Имаше нужда ... колкото и да го стягаха гърдите. Не беше спрял да се чувства виновен за мислите си, за това, че в действителност му се искаше да го убие. Какво, ако го беше направил ... нямаше никога да си прости да извърши нещо такова толкова неосъзнато. Без друго се чувстваше сякаш омрасяваше нещо толкова чисто и добро като жената, на която можеше да вика "мамо". Знаеше какво беше правил с ръцете си и не се гордееше с това ... защото знаеше и колко много му беше харесало.

Едва преглътна буцата в гърлото си. Можеше да стане да помогне на Алан, за да седне до него по-бързо, но просто го беше изчакал търпеливо. Можеше да предположи колко боли и колко изпиваща е болката. И той чувстваше такова по толкова много фактори, но само не и физически.

- Отиваш ли си сега? - още не го поглеждаше, но сякаш развоя на събития беше ясен в главата му.

Знаеше какво щеше да стане ... още повече, откакто Алан многократно му беше повтарял, че не е добър за него. Затова и държеше дълго време дистанция. Сега наистина беше удобен момент да си тръгне, нали?

Матео извърна поглед към чуждото изражение и го остави да попие познатите черти. Бяха красиви дори и сега. Както всеки път ...

Чертите на Матео му се сториха така отпуснати в прегръдката на Дженевив, че едва успя да го познае. Бегло си спомни момчето от преди, преди всичко да отиде по дяволите и бялата лъжа, в която го държа в плен при себе си, да излезе наяве. От този ден нататък не беше виждал своя Матео така спокоен, въпреки всичката вътрешна борба и болка, която навярно го поглъщаше.
Беше усетил всяка мрачна мисъл, която преминаваше през тъмнокосата му глава в колата напът за тук. Виждаше гневния му настървен поглед в огледалото. Това притихнало и сковано в една сдържана ярост изражение... Не му отиваше. Не прилягаше на Матео.
Имаше пълното право да го мрази, но въпреки това и въпреки импулсивното си желание, не му посегна. Дори тогава не винеше него, а се плашеше от себе си и нещата, на които бе способен. Ала му беше казвал много пъти, не? Тези импулси бяха част от човешката природа. Всеки на този свят би бил способен да убие и дори да му хареса на момента.
Приседна бавно до тъмнокосия и впери поглед в стената пред себе си.
Зачеркваще безброй думи, сякаш нищо не беше подходящо, или сякаш нямаше голямо значение какво ще каже. Затова и отлагаше момента, в който ще разтвори устни. Прехапа ги малко преди това, за да се опомни.
- Съжалявам, Матео. - промълви простичко накрая и когато най-сетне събра малко сила, извърна поглед към лицето му. Все още го гледаше така, като че отново виждаше своя красив Алан. Не бе успял да го разбере. Да разбере как така успява да го види в светлината на човек, а не чудовище. - Съжалявам за всичкия ужас, през който трябваше да преминеш с мен.
Поне за това можеше да се извини искрено, защото наистина се чувстваше така. Искаше му се да му спести целият този кошмар, дори и вече да беше приключил. Дори да беше твърде късно за извинения, Алан просто се опитваше да освободи Матео от миналото. Искаше му се да изглади нещата колкото беше възможно, за да може тъмнокосия да продължи напред. Буез да има нещо, за което да се обръща назад и да се оставя на мислите за кошмара да нарушават покоя му. Искаше му се...това да бъде чистия старт, от който момчето има нужда.
Този път нямаше повече място за тайни, или неизказани неща.
- Дойдох да се сбогувам, не защото искам, а защото не мога да остана тук с теб. Мисля, че се сещаш защо. - направи опит да се усмихне, за да го обърне на шега, но не му се получи, както винаги. Не виждаше как може да омекоти удара, затова се отказа.
Мисията му педи всичко беше изпълнена и това му носеше нужното спокойствие. Вече беше предал всичката информация, нужна на Дел Россо да примами и залови Лукарели и след като го срещна, нямаше съмнение дали ще се прави с това.
Каквото и да станеше сега с него, беше без значение. Знаеше, че съдбата му предлагаше нещо като втори шанс. Шанс за изкупление. Но все още бе прекалено объркан в мислите си, прекалено изтощен от раните си, за да вземе решение. В момента имаше нужда да зърне Матео, макар да знаеше, че не е взаимно.
Когато пръстите му се оказа върху чуждите, усети инстинктивното им отдръпване и го заболя. Удари го електричество, от неприятния вид. Тази нова защитна стена, която момчето си беше изградило от шока, вече не допускаше и него.
Алан сви устни и оттегли инициативата си, проклевайки се за глупавите си пориви. Не можеше да си помогне, защото го обичаше.
Не го вълнуваше как ще изглежда, просто се премести пред Матео и коленете му тупнаха на пода. Не се поколеба да вдигне поглед към кестеновите очи, които го гледаха със смесени чувства. Беше в това състояние заради него... и дори да му простеше за това, Алан нямаше да си прости никога.
- Мога ли... - този път попита предварително, протягайки разтворената си длан, за да поеме чуждата. Нямаше как да му причини повече болка, нямаше как да му нанесе повече щети. Лошото беше приключило. Остави другия сам да стигне до този извод и да му предостави ръката си.
Не се отказа, въпреки болката в това си положение и търпението му се увенча с успех.
- Благодаря ти, Матео. - обви чуждата длан със своята и я притегли към устните си. - Благодаря, че се погрижи за мен.
Думите му носеха много значения, но в корените си беше едно и също. Благодареше му, че превърза раните му сега, както всички останали пъти. Благодареше му че не се отказа от него, когато научи цялата истина.... Но най-вече му беше благодарен, че се погрижи за него през всичките тези години. Защото всъщност Алан беше онзи, нуждаещ се от спасение. Сега най-сетне осъзна какъв късметлия е да срещне точно Матео в онази мрачна вечер на първата си чистка. Осъзна, че благодарение на него дори непоправимите му деяния можеха да бъдат изкупени.
Бавно целуна нежната длан на Матео и остави устните си да се стопят от топлината.
Щеше да приеме сделката.

Нямаше нужда от съжаление ... беше само по себе си напълно безсмислено. Всичко, което се беше случило беше някъде безвъзвратно в миналото. Разбира се, болеше, но съжалението не оправяше нещата. Матео все повече разбираше необходимостта си от време. И нуждата вече да продължи сам, ако щеше да има тази възможност, защото не всичко напълно зависеше от него. Никога не бе зависело, всъщност. Но така работеше животът.

Матео този път остави ръката си в чуждата и потръпна леко от устните, които усети там. Неговите трепнаха и момчето протегна ръка, за да я сложи на чуждото рамо за няколко секунди, в които се взираше в чуждите очи, докато същата не се плъзна нагоре и не зарови пръсти в русите коси. Беше намирал утеха в чуждите ръце толкова много пъти ... но ако си помислеше още малко за това, щеше също като русокосия да промени решението си. А знаеше, че трябва да го остави да си отиде ... вече беше настъпил този миг.

- Аз също ти благодаря, Алан ... - вече беше една идея по-спокоен, но не беше променил решението си.

Животът му нямаше да е същият без мъжа пред него и го знаеше много добре. Нямаше да е същия по ред полюсни параграфи. Последният също бе положил безброй усилия да се погрижи за него самия и Матео не можеше да не оцени това. Но също знаеше и друго ...

... че така щеше да е по-добре.

- Но мисля, че е време вече да си вървиш - думите напуснаха устните му, навярно все още подклаждани и от остатъчното усещане, което последните часове му бяха подарили, но и с трепереща нотка, която не можа да скрие; същата протече по пръстите, които трепереха сега върху чуждата кожа.

Матео отдръпна ръцете си и те се върнаха обратно на коленете му. Момчето виждаше резултатите от тази любов и макар в същността си да я харесваше, последствията - те - не му харесваха. Когато каза на Алан, че предпочиташе той да е умрелия, наистина го мислеше. Нямаше нужда повече хора да бъдат жертвани за любовта или за вечната цел на Алан, която вече беше успял да постигне, или каквото и да е било друго ... Матео се досещаше за мотивите, но не намираше никой от тях за достатъчен. Ничий живот не можеше да е по-важен от нечий друг. И това, което беше видял ... не можеше да го преглъща повече. Самият Алан го беше отгледал такъв. И Матео никога нямаше да приеме да бъде друг.

Алан не се изправи, макар да усети отдръпването на чуждата длан. Остана така и остави топлината да му се изплъзне бавно. Отказа да напусне този момент толкова бързо, колкото Матео, защото му беше толкова ценен... Знаеше, че е последен. Навярно последният им миг насаме заедно.
Не можеше да отрече, че по-голямата част от него пожела да потъне в забрава, в сладката илюзия, че това далеч не е последно сбогом. Искаше да повярва, че Матео далеч не говореше сериозно, когато му казваше да си върви. Никога не го беше чувал да го казва, дори когато Алан полагаше неимоверни усилия да го отблъсне далеч, да го накара да осъзнае, че не е човекът за него.
Е, сега момчето най-накрая бе взело решението да продължи напред. Най-малкото трябваше да го уважи. Дължеше му го.
Премести увисналата си във въздуха длан на свой ред върху коляното си, за да си даде подкрепа да се изправи отново. Чуждият аромат, който беше така близо, но от който вече нямаше право да си открадне, го влудяваше. Вътрешната болка го раздра и удари всяка костица от него. Не беше предполагам, че сбогуването би било толкова трудно за някой като него. Чувствата му може и да бяха безкрайно претъпени, но не ако се отнасяше до Матео. За солиден миг от вечността съжали, задето другия не го беше убил. Това щеше да боли къде-къде по-малко. Да е избавлението, лесният път....
Бързо смени фокуса си, връщайки го върху решението си отпреди малко. Затворът също му се струваше като по-лесният път. Не му се налагаше да размишлява върху нищо там, нито да опитва каквото и да е. Беше изморен от живота, който съдбата му бе отредила и искаше просто да се „пенсионира“. Затворът щеше да играе мястото на пенсионерски клуб, или където хората прекарваха старините си. Но това за Алан беше лесния път. А вече усещаше, че дължи на света много повече. След като бе отнемал толкова много, сега беше време да върне равновесието, или поне да опита. Бруно беше прав... Никога не би могъл да заличи спомените си за онова място, на което бе израснал. Никога не говореше за него, защото кошмарите се превръщаха в реалност наново. Ала мисълта за всички онези деца, които също като него щях ада бъдат лишени от избор за светло бъдеще... Трябваше да ги намери. Трябваше да им даде шанс за нормален живот, също както стори със своя Матео.
Може би в крайна сметка историята му не свършваше тук. Но сърцето му беше спряло и навярно щеше да остане при тъмнокосия ангел завинаги.
Разбира се... не му каза нищо от това, което чувстваше. Знаеше, че тези екстремни емоции, в което душата му се давеше, бяха в следствие на паниката от края. Не беше изпитвал нищо подобно преди, но както казваха... за всичко си имаше първи път.
- Грижи се за себе си, Матео. - отправи последната си молба, вместо сухата и по-болезнена дума „сбогом“. Поне гласът му не успя да се разтрепери, докато беше още в същата стая.
Сега, когато вече нямаше какво повече да даде на тъмнокосия, трябваше да го остави да живее живота си. Все пак му бе отнел тази възможност по-рано, в напразните си опити да го предпази от света, от който беше част. Но сега нещата бяха различни. И макар да му се искаше резултатите да не са точно такива, не можеше да скрие, че бяха далеч по-цветни и от най-смелите му мечти. Беше цяло чудо, че стигнаха до този етап живи. Алан нямаше правото да иска повече. Единствено се надяваше да види Матео истински щастлив един ден. От сега осъзнаваше, че рано или късно тайничко ще провери дали всичко с него беше наред. Но сега... трябваше да пусне ръката му и да го остави сам.
Тялото му натежа като стомана, докато напускаше помещението. Но не се обърна назад, въпреки желанието си да го стори. Стореше ли го, щеше да наруши обета си. Щеше да се моли, да поиска да притегли Матео към себе си отново и отново... Не. Това наистина беше сбогуване и трябваше да го приеме.
В сумрака на коридора, водещ към вратата на къщата, пръстите му преминаха през русите му кичури, сякаш за да съберат последният допир на Матео там. Кратка усмивка пробяга по устните му, преди да се качи в колата, която го чакаше отпред. Имаше право на един разговор, затова поиска да се свърже отново с капитана, за да му съобщи решението си.

Матео затвори очи, за да си представи, че всичко, което се беше случило последните незначително болезни минути беше само и единствено в главата му. Някъде дълбоко в себе си искаше да върне времето назад и да спре потока от думи, които го разделяха с Алан ...

Беше го пожелал сам. Беше взел решението ...

Знаеше какво е правилното решение, но едва когато Алан напусна стаята, успя да усети разтърсващата вълна. Знаеше, че щеше да боли, но никога не си го беше представял. Винаги се бе страхувал от този момент и сега сам се бе хвърлил в него ... щеше ли да е по-добре? Непременно щеше да разбере. Беше ли получил, каквото искаше? Не ... частица от Матео вечно щеше да остане у Алан, каквото и да си мислеше, каквото и да правеше - принадлежността му оставаше само една.

Сълзите му се стичаха една подир друга като проливен дъжд. Не беше помръднал от мястото си и беше отказал да види чуждия гръб. Само стискаше колената си с пръсти. Дори не знаеше, че сега за първи път бе научил в действителност значението на болката. Беше я приветствал, но не защото я искаше, а защото смяташе, че така щеше да е по-добре ... и щеше да бъде. Беше го обещал на себе си. Нямаше връщане назад. Щеше да намери начин да бъде щастлив някъде и някога, с това, което му се искаше да прави дори и демоните да не спираха да го преследват и да крадат вечно от енергията му.


Матео живееше на третия етаж. Нямаше конкретна причина, но просто това беше неговият квартал. Не беше много претенциозен, във всеки случай му беше достатъчно, както и работата, с която си покриваше сметките и наема. Много бързо беше решил, че иска да се отдели от семейството си дори и с времето да бе усетил истински комфорт. Имаше нужда от своето пространство, както може би всеки човек на неговите години. Освен това изгаряше от желание да прави нещо с живота си. Първоначално беше просто защото така беше по-лесно. Първите няколко месеца съвсем не се чувстваше като себе си. Не смяташе, че е дошъл края на света, но търпението му траеше толкова кратко, но равносметката идваше часове по-късно. Отне му време, за да се справи с бушуващия гняв и раздиращата тъга ... желанието да убива ... винаги бе сам в това, в контрола над емоциите си. Знаеше как се прави и дори понякога се смееше, защото му се струваше, че като дете му беше по-лесно. Може би, защото и душата му бе далеч по-чиста.

Когато обаче се почувства стабилен, нямаше по-добро решение ...

Стаите бяха само две, но напълно достатъчни. На фона на големите къщи, в които се налагаше да живее, мястото изглеждаше далеч по-уютно макар и иначе да нямаше за какво да се оплаква. Майка му и баща му бяха прекрасни хора и беше ги заобичал бързо. Бяха по-търпеливи, отколкото заслужаваше и бяха искрено щастливи, когато Матео бе решил да се отдели и да започне да гради сам. Отказваше да докосне парите, които му плащаха и някак се чувстваше ненужно спокоен от факта, че винаги имаше back-up вариант.

Когато беше и по-малък определено много добре знаеше какво да прави с живота си, но всичко това се беше променило сега. Не беше толкова лесно да се реши какво да прави, затова се беше заел с няколко неща едновременно и тъй като прекалено много обичаше да готви, беше успял да си намери местенце, на което да се учи от главен шеф. Преживяването беше интересно. Не му носеше много пари, но затова после работеше в един ресторант малко по-далеч от дома му. На същата улица по-надолу се намираше сиропиталището, където ходеше, когато му останеше време и нямаше само скапана енергия в себе си.

Беше чудесна ангажираността, която едва маневрираше със семейството си. Беше спрял да ги нарича по имена съвсем наскоро. Беше му прекалено странно да се обръща към тях с "мамо и тате", но пък сгряваше душата му. Беше приятно. Дори не се бе замислял, че някога ще дойде подобен ден. Мислеше си, че той и Алан щяха да си останат заедно завинаги и просто нищо и никой друг нямаше да има значение ...

Вече не прекъсваше мислите. В началото от спомените болеше, но сега просто се чувстваше благодарен. Не беше виждал Алан от дълго време и мисълта все още да сломяваше настроението му, но му се струваше, че така наистина беше по-добре ...


- Много си нетърпелив, Матео ... - чу не далеч гласа на Дженевив.

Момчето обикаляше наляво-надясно от поне десет минути, защото часът на семейната среща беше настъпил. Разбира се, беше казал, че имаше нещо важно за казване и сигурно родителите му предусещаха. Но тъй като и стъпката беше много важна част от живота му, Матео непременно държеше и Алан да присъства сега. Матео беше успял да приготви всичко още преди родителите му да се приберат и сега просто тръпнеше в очакване и умираше от напрежение ... не трябваше да показва толкова видно това, но ... беше си решил. Първата стъпка щеше да е просто информативна. Щеше да каже, че е сгоден ... на следващата стъпка щеше да ги запознае, защото не знаеше кое е по-сигурно. Още не можеше да повярва, че щеше да се жени ... беше толкова безумно в главата му, някак ... странно? Още не осъзнаваше как се беше случило.

Матео погледна през прозореца, когато чу звук от преминаваща кола, но не беше за тук ...

- Защо се бавят толкова!? - почти измрънка.

Искаше да хвърли бомбата по нормален начин, макар че имаше ли начин?

По дяволите ... дори не беше сигурен дали се правеше така ...

- Храната ще изстине ... - замаза излишно положението.

Пазеше си живота в пълна неприкосновеност, но сигурно вече очевидно ставаше ясно какво става. Макар че как можеха да са сигурни? Какво, ако просто го бяха приели в колеж? Или се местеше на края на света? Да, точно така ... изобщо не е очевидно!

Времето минаваше на все по-бързи обороти. Без особено много свободни секунди за дълбоки размишления, Алан се посвети изцяло на новата си кауза. Не прие сделката, която  Дел Россо му бе уредил, само за да опит да изкупи греховете си. Това сега за служи на закона изглеждаше прекалено лицемерно в началото. Почти вярваше, че ще разбере какво е да си истински нещастен и наистина да те гризе съвестта. Бе живял ничий живот прекалено дълго, за да поиска нещо такова. Не рисковете го плашеха, или това, че отново ще заложи живота си на карта. Плашеше го това дали няма да го разкрият и да го впримчат отново в онзи свят, в който бе принуден да съществува преди. Не искаше да се връща там, не искаше да продължи да следва онзи кървав път. Не искаше отново да продава душата си на дявола.
Не вярваше, че да работи като агент на Интерпол, щеше да е толкова различно. Също както и не подозираше, че там ще срещне още поне шепа хора като него, с доста подобна история. Системата на този свят беше пълна с грешки. Дупки, в които такива като него, без никаква защита, попадаха и им бе невъзможно да излязат сами от пропастта. Децата на родители от банди, децата на наркотрафиканти... Имаше толкова много от тях. Те не искаха да имат нищо общо с престъпния свят, но неминуеми биваха въвличани в него дори и против волята си. В екипът, в който Алан работеше, мнозинството от хора имаха някакво криминално минало или връзки с криминалния свят. Никой не се гордееше с това, но бяха решили да не се обръщат повече назад. Реши да последва примера на колегите си.
Работата му не беше точно екипна, освен планирането на всяка стъпка, което изискваше колективна мисъл.
Не можеше да се оплаче от нищо. Бяха му дали луксозен апартамент на 20тия етаж на небостъргач в центъра на Ню Йорк. Нещо напълно ненужно по собствените му думи, защото изключително рядко се прибираше, но от друга страна беше нормално да има къде да отседне, когато нямаше задачи за вършене.
Мястото не чувстваше като свой дом, но с времето свикна с полирания плат в кухнята и многобройни отразители повърхности. Поне си имаше скрито отделение в килера, където да съхранява оръжията и секретните си документи. Зад редицата скъпи костюми, обувки и аксесоари, които си вървяха с апартамента.
Алан нямаше особен моден стил, та нищо от това не го вълнуваше. Изобщо не целеше да се прави на изискан, но поради някаква причина повечето му задачи изискваха посещения на прекалено фенси места, на които рядко беше стъпва дори в миналото си. Колкото повече се доближаваха до Бригадите, толкова всяка следваща следа ги водеше към по-високо равнище на обществото. Там, където хората хвърляха пари на всяка крачка, без дори да знаят за какво ги харчат. Всичко това му се струваше не просто глупаво и помпозно, а като същински полиран Ад.
Пазеше всичките коментари за себе си. Не беше многословен с никой, ако работата не го изискваше. Не се сближаваше, защото не изпитваше тази нужда. Понякога беше самотен, но това не му пречеше. Бе привикнал към тишината в апартамента си и тя се бе превърнала в желан и търсен комфорт, в кратката му сладка почивка от напрегнатата мисия.
Или поне така беше доскоро.
- Хайде, да вдигнем тост! - гласът на Лорейн наруши отново скъпата му тишина, заедно със звукът от дългите ѝ перфектно лакирани нокти, тракащи по чашата.
- Все още не знам какво му беше спешното на идването ти. - Алан скръсти ръце пред гърдите си, поглеждайки в нейната посока.
- Важното е, че ме пусна за вляза.
- Защото настоя, а аз нямах енергията за споря...
- А-а! Без оправдания! - показалецът ѝ се размаха пред лицето му и Алан повдигна вежда. Някак си му беше съвсем очаквано, че Лора отново го бе излъгала, за да се намъкне в апартамента му. Всеки път му казваше колко ѝ харесва гледката от огромните прозорци до леглото. Алан пък се чувстваше като в аквариум понякога. Просто не можеше да разгадае жените. Не беше съвсем сляп за флирта на Лорейн, но просто не виждаше смисъл да участва в игричките ѝ. Знаеше, че просто обича да се забавлява така.
- Хайде де... Не може ли просто да се отпуснем и да отпразнуваме факта, че излязохме живи от онзи сейф?
Алан подбели очи.
- Господи, по-добре недей да ми напомняш за това... - освободи ръката си, за да си разтрие слепоочията. Беше толкова глупав ход от тяхна страна да се затворят в огромния сейф, но пък кой да предположи че при алармата се задействаше и механизма на вратата.
- Добре, ако не искаш да мислиш за това, ще трябва да пиеш! Хайдеее, Алан! - подкани го отново, поставяйки другата чаша в ръката му. Мъжът въздъхна и я приближи към устните си. Наскоро навърши 44, но душевно се чувстваше като на 102. Винаги беше толкова капнал след всяко следващо завръщане, че не изпитваше нуждата дори да си намери хоби. Просто се просваше на дивана и гледаше тавана с часове. Намираше си някоя мушичка, кръжаща около лампата и си я следеше, докато сънят го унесе. Наскоро му се случи да се събуди след 12 часов сън... Може би Лорейн имаше право да драска по черупката му. Може би беше време да опита нещо различно, преди да остарее преждевременно и да се превърне в пълно старче.
- Изобщо не пиеш! - напомни му с умолителен сарказъм, сладкия ѝ прелъстителен глас се приближи до ухото му. - Не бъди толкова твърдоглав и ме остави да ти върна жеста.
- За какво говориш? - попита я, правейки се на напълно ударен, докато единствено чашата разделяше лицата им едно от друго.
Алан просто недоумяваше какво толкова намира в него. Не мислеше, че на света може да има по-скучен човек. Все още не се чувстваше като да има своя собствена идентичност. Да, може би бе чаровен и омайващ, дори способен да съблазнява...но само докато играеше някаква роля, само в името на каузата. Не знаеше дали за добро или зло, но това навярно го правеше играч, което не беше комплимент за никого.
- Очарователен си, Алан... Но аз виждам през глупостите и преструвките ти. - тихият ѝ смях се разля по чашата, докато ръката ѝ съвсем неканено се разходи по ризата му. Мускулите там се стегнаха от неочаквания допир. Алан не беше докосван така от години.
- Ако наистина беше толкова прозорлива, щеше да спреш да ме търси извън работната ни среда. - каза вероятно най-убиващото настроението изречение, на което бе способен, а тя просто се засмя. Поне разбираше, че дори не си правеше труда да я предупреди как пропилява усилията си на вятъра, защото беше факт.
Сърцето на Алан мълчеше. Бе замлъкнало още след едно сбогуване преди много години.
Русокосият изпи питието си на екс и отпусна ръката си на дивана. Допирът на Лорейн не му беше неприятен, но дори земята не помръдваше. Не усещаше нищо, нищо ново или различно.
- Знам, че има друг... Мне, поправка.. Имало е. Минало време.- усмивката ѝ се разшири, докато ароматът на скъпия ѝ парфюм попиваше в ризата му. Погледът ѝ беше палав, необяснимо ентусиазиран.
Алан нямаше опит с жените и никога не знаеше защо го гледат така. Не схващаше колко много от тях живееха с фантазията да покоряват невъзможни за изкачване върхове. Разбира се, беше близко до логиката да искаш това, което не можеш да имаш. Ако русокосият мъж се замислеше дори за секунда върху това, щеше да открие, че и той дълбоко в себе си искаше едно такова нещо. Точно това, което не можеше да има.... Или което бе оставил да му се изплъзне, въпреки че някога преди любовта му граничеше с обсебване.
- За мен е без значение, така че... Защо не ми позволиш да ти помогна да се отпуснеш? - пръстите ѝ разкопчаха стегнатата риза и оставиха кожата да диша – Защо не се позабавляваш малко? Заслужаваш го, след цялото фиаско по-рано... Пък и така ще ти върна жеста и ще сме равни.  - продължи да говори, все повече снижавайки тембъра си, докато дъхът ѝ не се блъскаше в устните му.
Алан знаеше, че Лорейн визира онази целувка по време на първата им мисия заедно. Вече ѝ беше казал, че го направи само, за да не разкрият прикритието им на онзи прием. Беше прекалено важна задача да стигнат до хоста, за да се издънят и пропилеят златната възможност за прогрес. Може би не го издаваше, заради строгата си професионална фасада, но  Алан не понасяше добре провалите, даже никак. Не понасяше и да чака вечно, без никакъв прогрес и нова информация. Затова не искаше да си позволява грешки, независимо от целта. Така и си навлече Лорейн, вече официално. Преди бяха само скришните ѝ жадни погледи, после не толкова невинните словесни закачки... Накрая се стигна до неизбежното. Алан не видя причина да я спре, затова не го направи. Въпреки това не ѝ отвърна нищо повече. Беше ѝ го казал. Нямаше какво да даде на жена на като нея. Въпреки всичко тя го искаше.  
***
Денят беше странен. От части мъгливо, от части облачно. А астролозите предвещаваха дъжд. Какъвто и да беше този фюжън обаче, не можеше дори да се сравни с неловката ситуация, в която бе попаднал Алан днес.
Първият път любезно беше отказал поканата на капитан Дел Россо. Дори него не беше виждал от около две години, когато последно посети офисът на Интерпол в Женева. Освен, че мисиите му отнемаха седмици, че и понякога месеци, Алан пътуваше твърде често наляво-надясно, за да се занимава със странични срещи. Просто нямаше място за това в живота си. Нищо, че това бе главно по неговото си желание, но не го осъзнаваше.
Не му беше удобно да се върне в дома на Дел Россо, а сега бе поканен в новата къща на Матео. Откъде накъде? Той... беше никой. Не беше част от семейството им, просто не му беше мястото там. Затова и опита да откаже. Вярваше, че не го прави, за да избегне среща с Матео очи в очи. Той беше продължил напред и Алан се се бе научил да се радва от сърце за него и живота му. С баща му можеше и да се виждам много рядко, но старецът непрестанно му звънеше по телефона и го разпитваше как вървят нещата в работата. На свой ред Алан разпитваше за Матео. Това бе единственото, което искаше да знае. Да се увери, че наистина се грижеше за себе си и живееше живота си пълноценно.
Не му трябваше друго, така че... Какво правеше сега в колата на Бруно, при това с придружител в лицето на Лорейн.
Беше подпрял главата с двата си пръста и се взираше през стъклото на автомобила, наблюдавайки къщите наоколо. Кварталът, в който Матео се беше пренесъл, изглеждаше тих и спокоен, с много приветливи и разбрани хора. Всички се поздравяваха, съседите се събираха на барбекю, децата помагаха на родителите си в градината... Беше като извадено от някакво списание за мечтания дом. Също както се оказа и интериорът на тези къщи.
- Хайде, влизайте! Не се срамувайте, чувствайте се като у дома си!
Алан почит не открои кои думи бяха на Бруно и кои на съпругата му, която притича до вратата.
- Я, кого довя вятъра. Най-накрая! - възкликна жената и притегли Алан в неочаквана прегръдка. Дори не предполагаше, че бе оставил някакъв спомен у нея, какво остава приятен.
- Дженевив! - възкликна на свой ред, връщайки прегръдката. Топлотата и обичта на тази жена бяха незаменими. Винаги успяваше да разтопи дори най-твърдата черупка и да предизвика усмивка там. - Радвам се да те видя. Изглеждаш чудесно! - не се сдържа да не ѝ направи комплимент, пък и наистина го мислеше. Тази нейна лъчезарна усмивка я подмладяваше поне с десет години.
- Ласкател! - засмя се леко засрамена от комплимента и стисна двете му рамена. - Кой го казва... От коя карета слезе с този смокинг?! Я, дай да те огледам! - накара го да се завърти и вече му става неудобно.
- Това е Лорейн, между другото. - реши бързо да смени фокуса от себе си и прокара ръка през лъскавите си руси кичури. Въобще не виждаше какво му е добро добро на сегашното му излъчване, след като отдавна не беше първа младост, но и Лорейн не спираше да му говори колко е хубав за възрастта си. - Моя колежка от работа. - използва възможно най-неутралното представяне, пък и въпреки постоянно ѝ досаждане, статусът ѝ не беше по-различен от този на колега. Алан не ѝ говореше за себе си в личен план, не ѝ беше споменавал дори за Матео. Двамата просто бяха спали заедно няколко пъти, но Лорейн беше прекрачила границата този път. Не ѝ беше работа да говори по телефона с капитана вместо него. Той обаче нямаше нищо против да я покани, ако успееше да завлече и него. В първия момент не разбра сам на какво се беше съгласил и докато се осъзнае, вече се намираше в колата на Бруно.
Старецът успокояваше жена си, че Лора е добро момиче и само ще допринесе за хубавата атмосфера.
- Нали знаеш, че Матео ни извика тук на семейна вечеря... Защото има да ни казва нещо важно!
- Да, да, и двамата знаем какво има да ни казва. Протаква го вече година и половина! Стига, ще е само по-весело с повече компания. - смигна на Дженевив и махна с ръка към Алан и Лорейн. - Хайде, деца, към трапезарията! Умирам от глад...

Цялата история далеч не беше започнало скоро. След раздялата си с Алан Матео имаше нужда от прекалено дълго време да се ... "да се впише". Почти веднага си беше намерил работа, защото така беше далеч по-лесно да не мисли за живота си. Тогавашната мъка беше стопила неконтролируемото желание и беше укротила по-опасните желания. Матео просто следваше инструкции и малко съществуваше като робот. У дома намираше спокойствие, утеха и дори любов. Оценяваше всеки миг, но дълго време не му бяха достатъчни. Успя да се измъкне от дупката, когато започна да работи като готвач. В началото още не го знаеше, но тогава навярно откри призванието си. Дълго време се учеше какво точно да прави, макар че повече нещо му се получаваха почти на мига. Единствено трябваше да обърне внимание върху детайлите. Когато обаче хотела, в който готвеше придоби по-голяма популярност, нещата се бяха променили. Матео дори не се опитваше да изпъква сред останалите, но радостта от работата го беше направила по сговорлив. След дългото чудене какво да прави с живота си ... поне вече имаше отговор на този въпрос и не искаше нищо повече. Шефовете му го забелязваха, затова му даваха далеч по-различни и разнообразни задачи. В крайна сметка смяната на главния готвач беше една повратна точка в новия му живот. Сега, ако се върнеше назад, навярно не би могъл да повярва, че би изпитал дори мимолетно привличане към Касиан Блек. Вечните му претенции го побъркваха. Разбираше защо искаше да се стараят толкова, но в същото време полудяваше, защото му отнемаха удоволствието от това да прави, каквото прави. Неведнъж Касиан го беше критикувал и Матео дори не веднъж си бе взимал бележка. В действителност готвачът бе съвършен в работата си и човек в действителност можеше да остане хипнотизиран само докато го гледа, но отвореше ли си устата като шеф, разногласията можеха да стигнат до небето. Матео не беше влизал в толкова спорове в живота си с друг човек, отколкото с Касиан. В крайна сметка беше напуснал, защото не можеше да го търпи. С автобиографията си Матео бързо си бе намерил друга работа, където напрежението не пръскаше във всички възможни посоки. Беше водил достатъчно неспокоен живот и без това. Не че искаше да се пенсионира на 25, но далеч не му се занимаваше с константни спорове ... особено за едно и също нещо. Матео предпочиташе да работи в хотели, затова следващата му работа бе отново в ресторант на хотел. Не толкова важен и скъп, колкото предишния, но това далеч нямаше значение. Втората му среща с Касиан на друго място беше именно в ресторанта, в който Матео работеше и до днес, години наред. Касиан си беше поръчал "нещо", което Матео и до днес не можеше да определи. Сякаш беше в кулинарно предаване и сервитьорът му поръча няколко съставки, с които да направи "нещото". В края на вечерята си Касиан беше толкова впечатлен, че поиска да говори с Матео. Последният далеч не знаеше за кого приготвя тази странна чиния, но и нямаше значение. Беше достатъчно, че нямаше такъв като Касиан, който да го изкарва извън нервите му. Учудването беше голямо в онзи миг и Матео беше останал толкова учуден, колкото учуден беше Касиан, когато се срещнаха очи в очи. Следващите им срещи се зачестяваха все повече и повече. Повечето бяха небрежно случайни, тъй като момчето вече се опитваше да стане част от обществото. Опитваше се безуспешно да си намери приятели. Нещо, което съвсем не беше успял да направи и до днес. Но за сметка на това си намери годеник ...

Касиан не беше добър в това да ръководи хора, макар че му плащаха прекалено много пари за тази работа, но извън дебрите на кулинарията беше добра компания и Матео беше започнал да намира комфорт. С Касиан месеци наред не комуникираха много, но последният не се отказваше и "случайните" срещи започнаха да се зачестяват. Матео далеч не беше сигурен дали обичаше по-възрастаната си половинка, но се чувстваше спокоен, имаше с кого да споделя ... определени неща, далеч не му беше толкова важно да има с кого да споделя нощите, всъщност ... дори не му беше нужен човек като Касиан, докато Блек не влезе в живота му. Беше добър мъж. Имаше дори прекалено голямо търпение с Матео. Матео понякога се притесняваше, че бъдещият му годеник беше прекалено перфектен ... не беше сигурен дали изобщо го заслужава. Дори можеше да го повика днес ... но беше му казал, че ще свърши тази работа сам. Беше крайно време и понеже Касиан обичаше нещата да стават точно както трябва, Матео се беше съгласил да има официален годеж. В този ред на мисли ... днес беше поканил само тези хора, които искаше да присъстват ... хората, на които дължеше живота си. Касиан бе далеч по-общителен. Може би дори би го запознал с родителите си, ако бяха още живи. Матео още се тревожеше да направи това, но денят скоро щеше да настъпи. Вълнуваше се ...

Беше чисто съвпадение, че най-сетне беше успял да завърши ремонта по къщата. Касиан често идваше да му помага, макар че Матео предпочиташе да прави, каквото може сам. Тук беше на спокойствие, не мислеше за нищо, а само работеше с ръцете си. А понякога не искаше да е сам, защото самотата го изпълваше и го избиваше на далечна носталгия. Така и не се бяха върнали в изгорялата къща ... така и не я бяха поправили. От нея беше започнало константното разрушение.

- Тук са, Матео.

Матео още се въртеше около масата. Искаше всичко да бъде перфектно, защото иначе се побъркваше от чакане.

Трябваше да бъде ... надяваше се и да бъде вкусно. Масата беше отрупана с различни храни. И тъй като добре знаеше кой какво яде, не му беше трудно да изготви менюто, макар че с Алан не се бяха виждали от години. Не можеше да знае дали още обичаше същите неща ... искаше просто всички да се чувстват комфортно, макар че беше безумно да го иска ... сега го осъзнаваше и захапа езика си, когато гласовете от входната врата започнаха да се чуват по-ясно. Матео остави нещата, както бяха и реши да спре да се суети. Майка му и баща му за първи път идваха в завършения му дом и Дженевив беше меко казана удивена. Матео беше вложил прекалено много емоция в тази къща. Дори повече емоция, отколкото вкус.

- Матео, това място е страхотно ... - чу думите на баща си, когато Матео се показа иззад стената.

Матео само се усмихна неловко, защото беше достатъчно притеснен и иначе. Очевидно си личеше, че не ги беше поканил, за да се изфука, с каквото беше направил. Отне му малко време, за да фокусира Алан. Не беше сигурен какво очакваше да види ... сърцето му и без това туптеше от множество вълнения. Първоначално дори не успя да фокусира госта, който не беше канил. Буквално беше спрял да диша и да мърда за няколко секунди, беше на стабилно разстояние от поне три метра. Беше впил поглед в лицето на Алан. През всичките тези години не го беше потърсил нито един път, но всичките въпроси, които баща му непрекъснато отправяше към Алан не бяха само за се увери, че си вършеше работата. Матео често разпитваше. Рядко получаваше отговор на мига, но в крайна сметка го получаваше. Беше някак щастлив за Алан. И дори да бяха разделени, държеше да знае какво се случваше в живота му, след като имаше такава възможност. Разбира се, имаше много неща, които не знаеше, но това сигурно беше много естествено. И естественото се появи пред очите му в образа на жена, която не беше виждал никога през живота си. Матео тръсна глава и опита да фокусира.

- Приятно ми е, аз съм Лорейн - Матео премигна няколко пъти.

Не помнеше да е викал никаква Лорейн ... опита се да си възстанови спомените, но нямаше нищо в главата му. Успя да загрее, когато се съвзе и осъзна, че имаше вечеря за провеждане.

- А ... аз съм Матео ... - каза мъжът и се здрависа с жената, която му се беше изпречила на пътя.

Явно всички бяха забравили колко обичаше неканени гости ... непознати хора ... добре, че можеше да се преструва добре.

- Къде са ми обноските ... заповядайте, насам сме - каза, като посочи вратата и остави гостите си да минат напред.

Майка му и баща му бяха страхотни, защото вземаха цялото внимание. Матео още беше объркан коя е тази жена и какво правеше в дома му. Беше си измислил какво да каже, но не знаеше кога е най-подходящият момент.

- Благодаря ти, че дойде ... - нямаше никаква нужда да шепти, но го беше направил, когато до толкова се беше забавил, че ръката му се удари леко в тази на Алан.

Не беше търсен ефект, но пък наистина беше благодарен ... наистина беше поканил само важните за себе си хора. Би бил дори разочарован, ако Алан не се бе появил. Но пък и би го разбрал някак ... знаеше много добре как е, сърцето му не един път се беше свивало. Беше продължил и дори хората да казваха, че миналото нямаше значение, то го застигаше. Вече далеч по-рядко за щастие.

Беше погледнал по посока на Алан само за малко, докато изричаше думите си. Харесваше му това, което беше успял да попие за няколко секунди. Харесваше му по приятен и успокояващ начин. Бяха минали толкова много години ... времето ужасно бързо летеше.

Матео изчака гостите му да се настанят. Появата на допълнителен гост променяше нещата сравнително. Матео беше направил достатъчно храна, но не беше предвидил допълнително място, защото никой не му беше казал да очаква още някой. Както и жената не се беше представила, както му е реда или Матео беше забравил да слуша за няколко секунди, не знаеше.

- Ъм ... не очаквах още някой ... но се настанявайте сега, ще донеса още едни прибори ...

- Казах ти, че не е добра идея ...

Алан проследи с поглед стъпките на Бруно и видя подканителната усмивка на Дженевив. Чувстваше се толкова разкъсан на две, че вече бе забравил колко неловко му беше как и от кого беше довлечен тук. Част от него, която не искаше да изкарва на показ, копнееше да види Матео отново. Никога не беше спирал да мисли за това момче, никога не беше напускал наистина мислите му. Винаги бе някъде там. Може би там, в онзи вече далечен миг на сбогуване, в което сърцето реши да остане. Но той трябваше да продължи, макар и без него. Без любовта си.
Не беше предателство, или отказване от нещо толкова ценно. Беше денят, в който Алан отказа да бъде егоист, защото искаше единствено да види Матео щастлив. И навярно това най-накрая се беше превърнало в реалност. Усмихна се, когато внезапно го видя пред себе си и погледите им се срещнаха за малко. Все още бе потънал в мислите за онзи ден, в готовността си да го остави да бъде щастлив. Това припомняне защо го пусна и защо си тръгна... му спести много болка и почти забрави за раздвоението си. За тази друга част от него, която му крещеше да не идва тук и която му нашепваше, че вече отдавна не е част от живота на другия и е най-добре така. Не искаше да помрачи нищо с присъствието си, не искаше отново да се пресегне и несъзнателно да опетни красивия нов живот, който тъмнокосият бе изградил от основите.
- Великолепен дом. - каза на свой ред, когато се огледа, докато следваше останалите към масата. Не го каза просто, за да добави нещо към купа комплименти, които Матео беше получил. Погледът му се бе захласнал по много от простичките, но съвършени детайли наоколо. Ръката му несъзнателно докосваше всяка стена и ръчно изработена мебел. Неизбежно беше да си спомни за тяхната рожба, малката красива хижа, която за нещастие бе изпепелена от горския пожар. - Перфектно разпределение на светлината във всяка стая... Лъха на топлина и комфорт. Истински дом. - продължи да коментира, неспособен дори да долови бързите удари на сърцето си. Мисълта му все още течеше нормално. Беше се почувствал толкова горд от Матео, че нямаше как да го скрие. Нямаше и намерението да го прави. - Свършил си наистина чудесна работа, Матео. - върна погледа си върху тъмнокосия, но щом изрече името му...
Господи, колко дълго бе копнял да го изрече отново на глас, че щом напусна устните му, тогава вече усети онова добре познато влудяващо чувство. Беше пред него, от плът и кръв. Толкова близо...
Дъхът му секна за солидни няколко секунди.
- О, капитан Дел Россо не ти ли каза, че идваме трима? Много извинявай за неудобството! - Лорейн направи една от типичните си кучешки гримаси, въпреки че бяха рядкост, защото и тя самата рядко се извиняваше за нещо на някого.
- Да, грешката е моя... Но всичко стана доста в последния момент. Всъщност трябва да благодариш на Лорейн, че успя да довлече Алан тук. Очевидно ме възприема на прекалено формално равнище, за да приеме поканата ми. - изцъка с език Бруно и поклати глава по посока на Алан, който все още чуваше приказките на хората като страничен бял шум. - А на теб ти казах да ме наричаш Бруно. Стига формалности.
Лорейн се усмихна на капитана и кимна с увереност, преди да премести погледа си върху Алан и котешките ѝ очи да заблестят инспектиращо. Тя бе високо квалифициран профайлър, лесно можа да долови къде се бе захласнал русия мъж до нея.
- Всеки инат си има оправия, Бруно. - изкоментира тя, поставяйки ръка върху рамото на Алан. Неочакваният допир го накара да премигне най-сетне и да премести очи върху нещо друго. Не знаеше дали да ѝ благодари, че го извади от една неловка ситуация, или да ѝ оскубе косите, задето го въвлече в такава на първо място. - Храната ухае невероятно, между другото. Матео, откога работиш като готвач? Изглежда, че си открил призванието си. - погледна момчето с нескрито любопитство и щипка възхищение, докато завързваше косата си на кок, за да не ѝ преди докато се храни.
Алан я стрелна с осъдителен поглед. Доколкото познаваше Матео, той не обичаше непознати да го заговарят, какво остава да го анализират без причина. По дяволите проклетите ѝ способности. Защо не ги използваше, когато наистина имаше нужда от тях?
Очевидно бързо схвана намека на Алан, защото премигна няколко пъти и опита да промени подхода си.
- Прости ми за любопитстването, не е нужно да ми отговаряш. - каза, оставяйки импровизирания си кок на мира – И отново извинявай, задето се натресох така, с Алан сме близки...
- Колеги. - допълни изречението ѝ светкавично бързо.
„За всеки случай“
Защо...? Защо си го помисли. „За всеки случай“ какво? Наистина не знаеше какво му става. Не беше годен за подобни събирания. Срещи между слънчеви хора, от които лъхаше топлина и разбиране. Не... Алан беше прекалено привикнал към мрачния си празен апартамент на двадесетият етаж, далеч от любопитни очи и шумът на градския трафик.
Познаваше само този комфорт на тишина и задимено барово осветление, идващо от кухненския плот.
Не беше...семеен тип. Колкото и учтиви да бяха Дел Россо и колкото и мило да го посрещна Матео... Алан не знаеше на каква позиция да застане насред цялата тази нормалност. Това само потвърди по-ранните му опасения и причина първия път да откаже поканата на Бруно. Не искаше да задълбава повече в нищо от това, защото и без друго усети как пръстите му започваха да се потят. Какво се очакваше от него сега? Какво се очакваше да каже? Как се очакваше да се държи? Като по-голям брат на Матео...?! Каква, по дяволите, беше ролята му тук?!  
Бе забил поглед в почти празната си чаша с вода, която въртеше на масата в ръката си. Силно се надяваше разговорът да върви и без неговото участие.

Матео не осъзна, че няколко продължителни секунди се усмихваше на чуждия коментар. На единственият коментар, който му беше направил впечатление. Беше чул и всички останали, но дължеше основата на познанията си основно на Алан. На абсолютно съзнателно ниво оценяваше думите му. Те значеха, че и двамата си бяха свършили работата добре.

Матео се върна бързо с други прибори и ги остави на свободното място. За късмет - на масата му имаше още един стол, та не се налагаше да домъква и такъв. Седна на мястото, което си беше направил, за да не притеснява друг и се вгледа в храната. Сви му се стомаха, защото се сети защо беше извикал всички тук днес ... това бързо го накара да забрави приятно разлелия се звук от изреченото му име ... преглътна едва и отмести поглед от Алан, взирайки се в чинията си. Всичко на масата беше поставено на съответното стратегическо място. Матео беше помислил как да разпредели пълните с разни храни чинии, за да може на всеки да му е удобно. Искаше прекалено много всичко да бъде перфектно ... защото щеше да изрече новина, която далеч нямаше да прозвучи толкова добре, колкото всичко, което беше представил до този момент.

- О! ... сега разбирам ... - отвърна най-сетне, когато липсата на информация се запълни в мозъка му. - Това обяснява неща ... - какви неща!?

Няма значение ...

- Занимавам се вече почти осем години с кулинария, всъщност ... - реши да смени темата, защото не му се мислеше за неговата тема и за друга, ама нали ще се омъжва и няма да си признае, че го човърка ...

Искаше му се да отложи момента още. Поне гостите му да се нахранят ...

- Не вярвам да се задържа толкова много време, но ... явно наистина това е моето нещо. Всъщност, днес опитах доста различни неща, така че ще се престоря, че не отговарям, ако си тръгнете разочаровани ... - опита се да се засмее, когато му идеше да повърне.

Просто знаеше, че всички щяха да бъдат разочаровани. Или нещо близко до това. Матео никога не споделяше какво правеше с личния си живот и текущата новина беше истинска бомба ...

- Накрая съм ви приготвил и десерт ... - ако не сте си тръгнали дотогава ...

Може би трябваше да започне с изявлението си преди всичко, но вместо това разговорът тръгна в разни посоки. Матео отговаряше на въпросите, които го засягаха и предлагаше питиета на гостите си, ако искаха ... действията му бяха малко механични, защото мозъкът му беше зает с ... новината, естествено. И не само ... погледна почти извинително към Алан. Знаеше много добре, че това не беше неговото нещо, но искаше да каже, каквото имаше за казване ... наведнъж на хората, които имаха значение. Бяха прекалено малко, за да лишава, който и да е било от тази привилегия.

На няколко пъти наставаше тишина и Матео само хапеше устните си преди да измисли нещо друго, което да каже, колкото да отложи момента. Това не можеше да е най-лошото нещо на света, нали? Пък и все някога щеше да спре да има възможности ...

- Е, Матео, няма ли най-сетне да кажеш кое беше толкова важно, че ни събра тук? - баща му очевидно смяташе да свърши петдесет процента от работата ... Матео вдигна поглед към него и погълна една от редките хапки, която сложи в устата си.

- Да ... - започна и отпи от водата си, за да си прочисти гърлото. - Аз ... аз ще се омъжвам ...

Масата сякаш оживя, подобно на кошер пчели, или поне това беше белият шум, който Алан долавяше пред по-голямата част от времето. Опита да се концентрира върху храната, защото умираше от глад. Едва, щом вкуси от салатата на Матео, осъзна откога не беше слагал и залък в устата си. Беше се успал отново и бе пропуснал закуската, а по-късно имаха спешно съвещание с екипа и трябваше да стигне до офиса през всичкия трафик в центъра... Накрая просто се оказа завлечен чак дотук. Тихо и спретнато кварталче в покрайнините на града. Отново, беше като мечтата на всеки нормален човек за един спокоен и нормален живот. Странно как всичко това за Алан бе дефиницията за лукс. Нещата, които никога не можеше да има.
- Това ризото е толкова добро... Трябва да ми напишеш рецептата! - включи се в разговора, но беше по-скоро отново единствено към стопанина на дома. Толкова се простираха способностите му да се „впише“ в този евент... А дори все още не подозираше за какво са се събрали тук, в новия дом на тъмнокосия. Ако пък подозираше...навярно никоя гравитационна сила не би могла да го примъкне тук.
Вкусната храна несъмнено донякъде помагаше на внезапния ударен стрес, но не и погледите, които Матео му хвърляше на моменти. Какво трябваше да разбира под тях? Защо го гледаше, сякаш му се извинява...За какво го беше поканил тук тогава на първо място, ако знаеше много добре... Това само опъваше още повече струните на нервната му система. Не разбираше. Не беше сигурен, че и самия Матео наистина знае какво иска. Искаше ли го тук наистина, или ... Или беше някакво глупаво чувство на дълг да го повика, да му припомни, че не го е забравил напълно и още си спомня поне името му.
Алан нямаше нужда от ничие съжаление и милостиня, още по-малко пък неговото. В даден момент просто започна да избягва погледите му и очите му попиваха красивите нюанси на пресните и ароматни съставки в чинията му.
Лорейн както винаги беше блеснала с не просто брилянтните си актьорски умения да омайва всеки тип хора, но и със силно развития си детективски нюх. Почти позна цялата история за това как Дженевив и Бруно се бяха започнали и по съвсем малки подсказки позна къде е била първата им целувка. Когато опита да го въвлече в малкото си импровизирано шоу, Алан просто подбели очи и ѝ каза, че разполага с нищо повече от късмета на начинаещия. Не искаше да бъде груб, но избра този подход нарочно... Знаеше, че се опита да дълбае в миналото му с Матео, а това беше последното, което искаше. И възможно най-лошата и неподходяща тема за тази маса.
Като заговорихме за неподходящи теми и моменти... Примерите за такива продължаваха да се трупат.
“Аз...омъжвам...“
Чу само две думи от последното изречение на Матео, но точно те бяха предостатъчни на разсеяното му съзнание да го завърне в реалността. Не му се искаше, даже никак. Този дом, храната, всичко беше прекрасно, защо трябваше да има уловка?
Винаги имаше някаква уловка.
За вече девет години като агент на Интерпол, беше научил, че уловките бяха навсякъде. Животът му отстрани навярно представляваше нечия чужда мечта. Но всъщност сега просто някой друг се разполагаше свободно с живота му и го държеше на разположение при нужда. Отново не беше много повече от материал, от оръжие, но за предполагаемо добра кауза. И въпреки че бе приел за една единствена цел, да спаси онези деца... От Интерпол го препращаха и на други места, нахвърляха му и куп странични случаи на дребни риби, които въобще не го интересуваха. Всичко това под претекст, че нещата са свързани, че всяка дребна риба би могла да ги отведе едно стъпало по-близо до Бригадите. Не че имаше правото да се оплаква, задето му е даден втори шанс, но в този миг му се прииска да се беше хвърлил от мост преди тия девет години... или поне преди да дойде тук.
На масата бе настанала пълна тишина. Толкова внезапна, сякаш някой бе напръскал пчелния кошер с отрова за насекоми. Шумът от оставените до чиниите прибори все още отекваше, давайки още време на гостите а реагират на голямата новина.
Алан бе застинал на мястото си и беше спрял да дъвче парчето месо в устата си. Сега усещаше, че иска само да го изплюе някъде...но не искаше да обиди готвача, оставяйки погрешно впечатление. Като пълен глупак остави соковете на хапката да се дезинтегрират в устната му кухина, докато парчето месо не изсъхна печално между езика и зъбите му.
В момента и да искаше, не можеше да каже нищо, затова само проследи с поглед лицата на останалите присъстващи. Чудеше се защо е тази тишина и какъв е проблема. Имаше си изграден претекст в своя защита. Просто не бе готов... Не бе подготвен да чуе нещо подобно. Да, това беше всичко. Матео го бе хванал неподготвен, със залък в устата. Добър номер...
- Поздравления? - поде малко неориентирано Лорейн, макар чудесно да четеше атмосферата в стаята. - Честито, скъпи! - вдигна чашата си с бяла вино и се усмихна в подкрепа. Знаеше, че ако някой не наруши пръв тишината, можеха да се превърнат в скелети, докато някой най-накрая проговори отново.
- Матео... Кога...? - Дженевив едва успя да отрони няколко думи, но устните си си оставаха разтворени от изненадата.
- Чакай, чакай малко.. Не можеш просто да... Та ти.. ?! - на Бруно му трябваше още минутка, затова отвори уискито и си наля в неподходящата за това висока чаша. - И кога е сватбата? Или вече си се омъжил, но ще ни кажеш след още няколко години?!
- Недей... - скастри го жена му, плясвайки го през ръката, с която опита да похване уискито си. - Не започвай скандал сега... Това е прекалено важна новина!
- Аха, не думай. - изсумтя Дел Россо и въпреки молбата на жена си изпи уискито на екс, за да си налее ново. – Кой е той, предполагам, че е „той“, нали? Как се казва? Откъде е? С какво се занимава?!
- Шт! - настоя Дженевив и сурна стола си към Матео, протягайки ръка, за да я постави на рамото му. - Матео, това е... Това звучи чудесно, но... Защо не си ни споделял нищо подобно преди? Като например...че излизаш сериозно с някого? - гласът ѝ беше нежен и предпазлив единствено, защото не искаше да стресира сина си и да го откаже от по-нататъшен разпит, какъвто непременно тепърва предстоеше.
- Не...Не мога да повярвам! - поклати глава баща му, забравяйки за чашата си. Вече направо бе награбил бутилката с уиски.- Избрал си човек, с когото искаш да прекараш живота си, а дори не сме го виждали и на картинка!
- Не го слушай, баща ти е малко чувствителен на тази тема...
- „Чувствителен“ ли? Няма никакъв шанс да одобря някой, който не съм срещал, не знам изобщо реален ли човек ли е... Матео, сине...Наясно ли си колко измамници има по света?
Спорът между двамата Дел Россо нямаше наченки да спре, а Матео за добро или лошо не беше имал и шанса наистина да продума още нещо. Не че не бе опитвал, но нещата ескалираха твърде бързо.
Алан се не можеше да погледне никого на тази маса. В момента искаше просто да се отърве от проклетата хапка в устата му, вече напълно изгубила соковете и вкуса си. Внезапно се раздвижи и взе салфетка от масата, за да прибере деликатно хапката си там.
Отново настана тишина. Чу собствения си глас да се извисява над всички останали и те замлъкнаха напълно.
- Щастлив ли си? - попита единственото, което го вълнуваше. Дори не предположи колко неща отразяваше този простичък въпрос в момента. Дълбокият му ясен тембър не бе причината родителите на Матео да прекратят спора си. Дори те, всеки потънал в собствения си шок от новината, успяха да осъзнаят грешката си, когато чуха думите на Алан.
Да, искаше да знае само отговорът на този кратичък въпрос и нищо, абсолютно нищо повече.
Отвъд всичките си човешки слабости като ревност и егоизъм, той обичаше Матео прекалено силно, за да не го вълнува дали е щастлив. А и нали искаше това за него. Винаги се беше опитвал да му донесе някакво щастие.... дори да не беше способен на това.  
- Щастлив ли си, Матео? - повтори въпроса си и вече погледите на Дел Россо се преместиха обратно върху сина им. Очният контакт на Алан обаче бе различен. Той не гледаше с типичната майчина обич, или силна бащина загриженост... Беше си просто типичния му настоятелен поглед. Искаше да разбере отговора, за да може да притъпи болката от нежеланите си емоции и да си тръгне по-бързо оттук.

Матео се беше хванал за края на масата, буквално готов да се оттласне и да избяга. Трябваше да послуша Касиан ... това не беше подходът ... по дяволите, защо не му се беше доверил? Кръвта в лицето на Матео се беше покачила. Искаше да отговори нещо ... на някого, но те никога не биха могли да го разберат. Не знаеха колко го беше страх от всяка погрешна стъпка. Никога нямаше да разберат ...

След като осъзна, че нямаше да може така или иначе да вземе думата, буквално беше блокирал за няколко секунди. Сърцето му блъскаше в гърдите му и сигурно се потеше. Оценяваше някак опита на Лорейн, но той нямаше как да спаси ситуацията ... сякаш Матео и сам не знаеше ... нали затова беше толкова притеснен цяла шибана вечер!

Матео чуваше, че някакви думи преминаваха през него, но просто не можеше да ги асимилира. Чувстваше ръката на майка си на рамото си, както и чуваше гласът й. Матео беше извърнал глава към нея, но след като беше прекъсната от баща му, Матео извърна поглед към него ...

Мозъкът му опитваше да филтрира информацията ...

Не че имаше какво да филтрира ... много добре знаеше как стояха нещата. Дължеше им отговорите на всички въпроси, които бяха задали. Най-малкото за личното им успокоение.

Матео вдигна поглед към Алан, когато чу гласът му. Поради някаква причина не беше погледнал нито един от двамата си родители в очите. Алан удобно стоеше срещу него и беше достатъчно само да вдигне глава. Младият Дел Росо събра леко разтворените си пресъхнали устни.

Матео имаше чувството, че след повторения въпрос сърцето му беше забило дори по-силно. Толкова, че в настаналата тишина сякаш се чуваше как тупти. Отказваше да разбере защо. Нали знаеше много добре отговорът? Нали беше щастлив с Касиан? Матео погледна към родителите си, слава богу, че го гледаха, защото поради някаква причина отказваше да отговори право в настоятелния поглед, с настоятелния въпрос, тялото му потръпна за момент и щеше да си проличи по устните му, ако не ги беше свил малко преди да проговори с овладения си глас.

- Щастлив съм ... - отвърна най-сетне.

Беше започнал обиколката на погледи от Алан и там се върна, но след като даде отговорът си. Нямаше търпение да отвори тази страница в живота си ... нали затова беше поканил всички хора тук? Тази информация не беше ли напълно достатъчна?

- Съжалявам ... - още чувстваше чуждата ръка на рамото си и протегна своята. - Всичко е наред ... знам, че не сте го виждали, но той е добър мъж. Познавам го от години, просто ... никога не съм си мислел, че ще стигнем до тук ... - не беше оправдание, разбира се.

Майка му беше права, в действителност трябваше да сподели, след като имаше толкова дългогодишна връзка, но всичко беше станало прекалено бързо - предложението, Матео почти на мига беше приел, без дори да осъзнава какво го питат.

- Още не сме сгодени ... официално, но преди това исках да знам ... ще бъдете ли до мен? В този ден, в деня на сватбата ми?

- Матео, ние винаги ще бъдем до теб.

- Аз все още държа да се запозная с него преди всичко!

- Защо не ни разкажеш повече за него, винаги ще намерим време и да се срещнем и на живо ...

Разговорът на масата продължи, сякаш не бе наставала тишина. Сякаш Алан не бе задал въпроса си.
Съжаляваше ли, че го зададе? Не, разбира се. Не съжаляваше. Искаше да знае и всъщност каквато и да било друга информация за него бе излишна.
Беше му отговорил. Каза му, че е щастлив. Чу думата ясно да излиза от устните на Матео. Тогава защо... Защо беше това странно тъпо усещане, което го стягаше в гърдите сега? Е различно от всяко друго. Чувстваше се глупаво. Като че въпросът му не бе достигнал истински Матео. Като че не бе бил достатъчно ясен, или другия не се бе замислил достатъчно добре върху значението му.
Нима имаше нужда да се замисля? Човек знаеше отлично, когато е щастлив. Алан го бе видял с очите си да се усмихва отново и това бе направило него самия радостен. Ето колко точно простичко беше...
Но имаше все пак нещо.... Нещо, което не му даваше мира.
Вярваше на Матео, че не би направил избор, който не иска в живота си. Не беше това. А може би просто не искаше да го повярва? Може би все пак любовта му бе била твърде егоистична, че сега дори не успяваше да се зарадва искрено, че тъмнокосия най-сетне си бе намерил подходящия спътник в живота... Колко много пъти си беше казвал, че не заслужава да държи такова чисто създание при себе си, в ръцете си... Толкова пъти му казваше да потърси щастието си далеч от него, а сега, когато това стана реалност... просто болеше. Алан се почувства като пълното разочарование.
Сега разбра защо бе повикан тук. Матео държеше достатъчно на него, за да му сподели, че е щастлив. Че е подредил живота си и нищо от чуждите саможертви не е било напразно. Караше го да се гордее, а той бе такъв идиот, че не можа да каже нищо повече. След отговорът му сега наистина единствено да си тръгне. Знаеше обаче, че щеше да е неучтиво.
Усещаше ръката на Лорейн върху рамото си, която го разтриваше успокоително. Ако само бе способен да се самозалъгва...
- Ах, Алан, Алан... Целият си се окапал със соса. - обади се жената от нищото, привличайки вниманието с точно определена цел. Докато другите бяха заети с разговора си, тя бе успяла да оцапа ризата му. Дори самият той не забеляза. Беше прекалено вглъбен в необяснимото си вътрешно неспокойство и опита му да разбере дали имаше някакво право, или беше единствено плод на грозни емоции. Спасителната операция на Лорейн се оказа нещо изцяло приветствано, защото Алан имаше огромната нужда най-малкото да напусне това помещение в момента. - Трябва да внимаваш повече. - добави тя, докато се правеше че му помага да с бялата кърпичка от масата, което само щеше да направи нещата умишлено по-зле. Щеше да ѝ благодари по-късно за съсипаната риза, защото сега това би го издало.
- Банята е по надолу по коридора в ляво. - изстреля информативно Дженевив и Алан само ѝ кимна в отговор.
- Извинете ме. - каза почти дипломатично и побърза да стане от масата, тръгвайки към уречената посока. И без това изгаряше да разгледа останалата част от къщата, която Матео бе построил. Сега поне всичко ще подреждаше логически на мястото си. На кого му трябваше такъв простор, ако не смяташе да го сподели с партньора си? Силно се надяваше, че наистина беше някой, който заслужава Матео.
Звукът от чешмата в банята успя да заглуши приятно задушаващите го мисли. Сам не знаеше какво го прихваща... Дали беше ядосан на себе си, или разочарован от някакво очакване, което не биваше да е там на първо място. Все още нещо го човъркаше, но не от самия отговор на Матео, а от онова, която сякаш прочете в погледа му за няколко секунди. Двамата като че за миг се бяха изгубили един друг...точно както преди.
Не, не... Бяха минали цели девет години. Кой не би продължил напред от това във всяко отношение? Беше просто...носталгията. Приятната и все пак донякъде болезнена носталгия от миналото. Това обясняваше всичко.
Алан въздъхна и избърса водата, с която бе наплиска лицето си. Разкопча окепазената си риза, за да му е по-лесно да измие соса от нея. Нищо, че несъмнено би останало петно от мазнината. Накрая се предаде и излезе без дори да си закопчае мократа риза обратно. Сега вече изглеждаше нелепо. Поне имаше нов претекст да не се връща на масата при останалите. Не можеше да понесе да слуша повече за годеника на Матео. Това беше като специален кръг на Ада, предназначен специално за него. Не че някой му беше виновен...
Русокосият мъж разгледа внимателно няколко стаи, сякаш беше тук на оглед за къща, или бе агент от недвижими имоти. Накрая се спря в уютна стая с балкон и мисълта да излезе на чист въздух му се стори прекалено изкушаваща.
Бръкна в джоба си и намери там кутия с цигари. Бяха марката на Лорейн. Очевидно бе предсказала, че не би отказал да изпуши една и почти повдигна вежди от огромното съвпадение, че беше излязъл на терасата. Не се бе замислял колко ли самотен трябва да е някой, който успяваше така добре да преценява хората... И нейният живот не беше лесен. Може би Алан искаше да я държи до себе си като приятел, просто не знаеше как стават тези неща. Бе достатъчно голям глупак, за да прецака и това, защо не...
Дръпна от запалената цигара, която пое между пръстите си и опря лакти на перваза. Вгледа се в отсрещната къща и децата, които си играеха със сладък лабрадор в градината.
Алан много пъти беше искал да си осинови куче. Особено последно време. Ала предвид хаотичната си работа с вечно неочаквани обрати, осъзнаваше ясно, че щеше да е мъчение за животното да го чака в празен апартамент. Не би могъл да живее и с мисълта, че домашния му любимец страда във всяка една секунда, в която той е на поредната мисия за бог знае колко дълго... Затова пък чат-пат се спираше в приюта за животни. Вече го познаваха там, защото бе достатъчно странен да се вясва от нищото и да помага с разнообразни неща, само и само да прекара повече време с животните, захвърлени от своите стопани. Тези очарователни приятели му бяха единствената радост. Те обещаваха топлина и лоялност, като тази на истинско семейство. Уверяваха те, че никога няма да си сам и да се чувстваш самотен с тях. Тези техни чисти, изпълнени с обич очи, говореха само едно. Без значение кой си, те щяха да те обичат вечно, дори и след кучешкия си живот.