No green light (завършен проект《3)

Какво работи?
Как се запознахте?
От колко време сте заедно?
Как е името му (за бога)?
Покажи ни снимка ...

Поредицата от въпроси хвърчаха наляво-надясно и Матео се опитваше наистина да отговори на всеки един от тях. Можеше да благодари на Алан за това. В противен случай разговорът между двамата Дел Россо щеше да протече по съвсем различен начин. Матео нямаше против да отговори на всичките тези въпроси, защото преди всичко беше направил някак избора си. Дори и да беше шокиран първите дни от отговора си. Откъде накъде щеше да се омъжва? Той ли!? Никога не си го беше представял, но след това свикна с мисълта. Беше оставил пръстена в стаята си и след като Касиан държеше да има някакъв официален годеж, Матео беше отказал да носи пръстена дотогава. Затова възникнаха други въпроси, на които Матео отговори по подобен начин, но без да задълбава. За първи път осъзна, че му харесваше да го разпитват. Очите му наистина грееха. Матео много добре знаеше как изглеждаше любовта, беше сигурен, че в Касиан не я откриваше във формата, която познаваше, но въпреки това можеше да твърди, че ... го обичаше, по различен начин, но го обичаше. Наистина. Беше почти сигурен, че е невъзможно, но ето, че не беше. Най-сетне наистина можеше ... да бъде щастлив. Нали вече го беше казал? Защо продължаваше да го повтаря в главата си сякаш не е истина и искаше да се убеди ... може би имаше логика да му е по-лесно да говори за щастието си в отсъствието на Алан. Не го правеше умишлено, но внезапната стягаща болка в гърдите му го разконцентрира за момент.

- Много се радвам за теб, Матео ... - майка му го прегърна и мъжът отвърна на прегръдката преди да пожелае да потърси изчезналия си гост.

Мисълта беше странно изкушаваща и Матео дори не си измисли глупаво оправдание. Съзнанието му имаше известни възражения, но Матео ... той някак години наред копнееше за този момент. Дори когато се раздели с Алан, когато още дори не се беше събрал, когато сърцето му кървеше ... тогава, толкова пъти му се искаше да нахълта в кабинета на баща си, да си поиска или лично да намери информацията, която му беше нужна, но тогава знаеше ... дори да искаше да види Алан, това не беше доброто решение. Още не беше готов. Дори с годините, през които често се сещаше за мъжа, не бе достигнал до мисълта, че е готов ... мисълта не избледня с времето, но неизбежността от текущите събития го накара да приветства тази среща. Докато обикаляше стаите и умишлено забавяше момента, сърцето му знаеше - никога нямаше да бъде готов да види отново Алан. Дори и да го беше направил сега по стечение на обстоятелствата му. Знаеше, защото отдавна не беше било така. Мозъкът на Матео можеше да го обърква, колкото иска и да му дава странни предположения за успокоение, но истината беше само една, колкото и да я избягваше, колкото и да я изолираше ... просто нямаше идея къде щеше да избие. Което беше по-плашещото. Но сега щеше ли да мисли за последствията? Не. Защото чуваше и следваше само ударите на сърцето си, глупаво сърце ... никога нямаше да е готов ... да пожелае да не го вижда никога повече, да няма нуждата ...

Ръката му всеки път застиваше за няколко секунди на бравата, която щеше да натисне. Ако продължаваше да се бави, щеше да мине цяла вечност, докато се върне при гостите си. Бавеше се, защото знаеше, че трябва да слезе обратно долу. Един път, ако прескочеше предупреждението си ... Матео си пое дълбоко дъх и отпусна захвата си. Искаше просто да провери дали Алан имаше нужда от нещо, нали? Беше изцапал ризата си или ... му я бяха по-скоро изцапали. Можеше да му измисли нещо, докато беше тук, нали?

Сърцето на Матео заби чак болезнено силно в гърдите му. Какво му ставаше? Отстъпи крачка назад. Какво пък щеше да каже, като се върнеше на масата? Че не го е открил? Нали затова се беше качил ... беше казал точно каквото си бе помислил преди малко. Отиваше, за да провери дали имаше нужда от нещо ...

Проклятие!!!

Натисна дръжката на вратата толкова звучно и силно, че остана учуден за стотна от секундата - какво беше направил изобщо?

- Може ли? - излизането на балкона се беше оказала по-бързата процедура.

Може би, защото мозъкът му се надяваше да е още по-бърза. Без въпроси, без Алан ... толкова, че само да надникне и да се върне най-сетне при гостите си.

Цигарата бавно догаряше между пръстите му, които бяха увиснали през балкона. Не можеше да спре да наблюдава подскачането и въртенето на малкия лабрадор. Усещаше, че ако не спре скоро, ще му се завие свят, но това жизнено животинче му донасяше неземен покой. Вечната радост, която бликаше от цялото му същество, караше ударите на сърцето му да са една идея по-безболезнени сега.
Защо не успя да се зарадва искрено за Матео? Мразеше това чувство, загнездило се дълбоко в сърцето му. Искаше да го сграбчи с все сила и да го изкорени от себе си.
Защо Матео трябваше да го повика тук? Защо въобще му бе притрябвало да го вижда след едно почит цяло десетилетие? Защо не можеше да го забрави напълно и просто да живее щастливия си живот...
Алан въздъхна с вече досада и изтърси фаса си, огасяйки го на перваза. Беше толкова по-лесно просто да потъне в обичайната си рутина, където не му се налагаше да се разкъсва от всичко това, да се чувства като корабокрушенец на самотния остров на чувствата си.
Чувстваше се безкрайно ядосан на целия свят от нищото, а всъщност проблемът си беше единствено и само негов. Кой го беше спрял да последва примера на Матео? Просто да продължи напред, да намери своя смисъл. Не че нямаше неща, които го вълнуват, но нищо не успяваше да запълни празнотата. Нищо и никой. Защото той самият не искаше. Не допускаше нищо и никой така близо до раненото си сърце и навярно никога нямаше да повтори тази си грешка. Именно, защото вярваше, че е грешка да обича някого. Неговата противна, изкривена представа за любов... не бе притрябвала никому. На него самия му се гадеше всеки път, в който си спомняше колко пъти бе наранявал единственият човек, когото бе обичал някога. Как да си позволи дори мисълта да отвори сърцето си за друг? Не, не и в този живот. За каквито и грехове да плащаше, си бяха неговите и нямаше никакво оправдание пред никой бог. Дори този му мизерен живот нямаше да му стигне, за да ги изплати всичките.  
Мъжът не се обърна, когато усети добре познатото присъствие зад себе си. Остави думите да достигнат ушите му, макар да знаеше, че ще боли. Някак си предусети как всичко, което щеше да изрича Матео, щеше да боли.
- Това е твоят дом, Матео. - отвърна с по-остър сарказъм, отколкото му се искаше. По дяволите... Все още не бе успокоил напълно нервата си и беше бесен на самия себе си, но последното, което искаше, е да си го изкарва на гостоприемния стопанин тук. Нямаше смисъл да го попита какво прави тук, но много му се искаше да бъде сам. Тъкмо взе да прогресира в овладяването на мислите си, за да може да се върне долу, а сега трябваше да продължи с целия фарс.
Обърна се към другия едва, когато му омръзна да го зяпа. Беше му чудно какво толкова гледа и бързо се опомни, че си стоеше на балкона с напълно разкопчана риза. Не че от нея вече ставаше нещо, но все пак... Прокашля се и започна да закопчава копчетата си.
- Не трябва ли да си долу при гостите?  - зададе му реторичен въпрос, с надеждата да му припомни, че е доста невъзпитано да се изнизваш от собственото си парти послучай бъдещия си годеж. Повдигна многозначително едната си вежда, преди да изкара нова цигара от кутията на Лорейн.

Матео въздъхна почти звучно. Май и той имаше нужда от чист въздух, защото най-сетне успя да диша, макар че обърканият му мозък отново блокира за секунди, когато подаде главата си и се появи на балкона. Едва съумя да не преглътне жадно гледката ... дори завъртя глава настрани, когато Алан се прокашля, погледът му се взря напред, докато другият закопчаваше копчетата на ризата си.

- Сега слизам ... - каза, като върна погледа си обратно към Алан.

Всъщност, сега не знаеше какво правеше тук, какво очакваше и какво искаше ...

- Дойдох да ... ако искаш мога да ти предложа чиста риза? Ако искаш ... - каза и за малко щеше да се изкуши да захапе устните си.

От притеснение.

- Мога и да те оставя ... ако искаш ... - не знаеше колко пъти беше казал вече думата "ако искаш", но вече се заби в мозъка му, толкова досадно ставаше.

Почувства се странно за момент, докато наблюдаваше издишващия дим Алан. Не беше шокиран, просто му беше малко странно. Всъщност, погледът му се беше плъзнал по Алан, след като той се беше закопчал ризата си. Не целеше нищо особено, беше по-скоро любопитство. За Матео Алан ... той си оставаше Алан. Дори с учудване прецени, че не беше променил мнението си. Винаги го беше намирал красив мъж. Дори някъде в още по-далечното минало, когато още не осъзнаваше чувствата си, знаеше, че би искал да има тяло като неговото. Не можеше да каже, че се е справил с това, но в крайна сметка няколко пъти седмичните тренировки оказваха влиянието си. Матео нямаше разлика във височината си, но в крайна сметка се бе превърнал в достатъчно здрав мъж.

Алан се чувстваше странно, защото и сляп да беше, навярно нямаше да може да игнорира чуждите погледи. И едно око му беше достатъчно, за да хване с периферното си зрение другия в крачка. Помисли си, че навярно му беше донякъде любопитно да го види след толкова време... Може би му броеше бръчките по лицето, кой знае.
Едно беше сигурно и това е, че Николето се чувстваше много по-стар, отколкото всъщност изглеждаше. Лорейн все му повтаряше колко завижда на красивото му остаряване и не можеше да не направи някакъв паралел между нейното зяпане и това на Матео в момента. Имаше колкото нещо различно, толкова и...
- Това не е честно. - изплъзна се между устните му, но в първия момент въобще не уточни за какво говори и остави другия да се оцъкли насреща му в опит да асимилира думите му. - Изглеждаш много по -добре от мен. -  добави бързо накрая, преди между тях да се е настанила някаква нова неловка тишина. Далеч не искаше това. Изведнъж осъзна, че нямаше нужда да размишлява. Всъщност, присъствието на Матео дори и в момента му носеше приятна топлина. В крайна сметка колкото и да възмъжаваше всеки следващ път, в който го зърнеше, очите му виждаха само едно. Същото сладко и невинно момче, за което  сърцето му ускоряваше ритъма си.
Алан се засмя тихо на думите си, преди да си дръпне отново от цигарата. Извърна се отново на другата страна, за да издиша и върна очи върху мъжа пред себе си. Вярно... наистина беше възмъжал напълно, но просто му беше трудно да го възприеме като един вече улегнал мъж, при това напът да се омъжи... Беше толкова нереално в главата му, ала може би се дължеше на факта, че доживя да стане свидетел на това. Честно казано не вярваше, че ще е още жив на този етап. Че с неговата работа ще доживее да види Матео отново след толкова години. Не бе единствено и само болезнено, имаше и ужасно приказен елемент, бе някак сюрреалистично. Като че съзнанието му опитваше да го убеди, че всичко е плод на въображението му. Това беше забавно, но в момента можеше да го избие само на сарказъм.
- Всъщност... - отново подпря една ръка на перваза, преди да издиша дима през ноздрите си – Не бих отказал да сваля тази ликьосана риза от себе си. - добави, без да се замисля как можеше да прозвучи подбора му на думи. Усмихна се почти благодарно на Матео, макар да се съмняваше, че има риза с неговия размер. Можеше просто да му даде някоя тениска, нищо че щеше да изглежда повече от нелепо с останала част от смокинга му.

Матео се усмихна леко на чуждия коментар. Неговото мнение далеч нямаше нищо общо с чуждото, беше дори точно обратното, затова нямаше как да не каже:

- Мисля, че изглеждаш чудесно, Алан - каза и за момент не се смути.

Смути го следващото, което го караше да си представя друго, при референцията, която си направи при последвалите думи на Алан.

- Допуши си, ще ти намеря нещо сега ... - каза след малко.

Добре, че беше достатъчно тъмно тук, за да нямат значение цветовете на лицето му.

Матео влезе обратно в стаята, всъщност, точно тази беше неговата. Запали лампата и се разрови из вещите си. Сякаш телепатично чу чуждата идея за тениската, след като осъзна, че Алан определено не би могъл да влезе в никоя от ризите. Раменете му бяха прекалено широки, за която и да е, а пък Матео далеч не се радваше за oversized ризите, затова такава не можеше да предложи. В крайна сметка стигна до някакво решение, когато измъкна някоя от по-широките си тениски. Навярно нямаше да е толкова комфортна и щеше да стои изпъната на места, но пък тогава щеше да прилепне по красивата му фигура ... Матео не би имал нищо против - освен че би могло да вземе напълно вниманието му. Щеше да рискува. Или това, или да му даде някоя от дрехите на Касиан, което звучеше безумно.

Остави избраната тениска на леглото и набута всичко обратно в гардероба ... отвън всичко изглеждаше перфектно, но отвътре ...

Алан внезапно се усети, че не бърза заникъде. Даже напротив, беше се заблял по-дълго в гледката от балкона, отколкото си мислеше и почти бе изгубил представа за времето. Бяха дошли в ранния следобед, а вече беше се стъмнило.
Тръсна цигарата си още няколко пъти и се извърна, облягайки де с гръб към перваза. Това му предостави перфектна видимост към Матео, който веднага се бе разпъргавил да му намери риза. Беше услужлив както винаги. И също толкова лесно започваше да се вайка от нищото, може би все пак и той имаше някаква скрита мания за контрол и това всичко да бъде както трябва. Сега се ровеше сред нещата си, като че щеше търсеше някакъв скрит диамант в шкафа си. Алан понечи да се усмихне, но погледът му зашари из стаята, която н ебе огледал особено детайлно по-рано, тъй като директно излезе на чист въздух.
Сега забелязваше присъствието на мистериозният избраник на Матео. През стъклото видя дрехи, които не бяха в стила на Матео, но заемаха по-голямата част от гардероба му.
Може би правеше една от грешките на живота си, но веднага изгаси цигарата си и влезе вътре.
Прокрадна се зад тъмнокосия с ръце в джобовете си и остави дъхът си само за миг да се разлее по чуждия врат, когато се надвеси над него.
- Намери ли каквото търсеше? - попита съвсем неутрално, но другия така подскочи, че чак се блъсна в масивната му фигура. Алан го хвана, за да не загуби равновесие, но го пусна веднага, щом опасността премина. Отдръпна се, сякаш изобщо не забеляза изправените косъмчета по шията на тъмнокосия.
- Мерси за тениската. - каза простичко, сякаш не беше изкарал ангелите на Матео току-що. Побърза да свали ризата си и да надене значително по-тясната тениска. Едвам си навря главата през деколтето, но поне успя да я облече накрая. Косата му се беше разрошила и преди малко пригладените перфектно назад руси кичури, сега стояха разпилени във всички посоки.
- Сега се чувствам като тийнейджър. - изкоментира и прокара ръце по тениската върху себе си, която чак очертаваше плочките му. Усещаше, че плата ще започне да се къса по шевовете, ако направи някое-друго рязко движение, или само едно движение от джиу-джицу.
Игнорира погледа на Матео и го заобиколи, за да вземе нещо, които доста гордо блестеше на етажерката върху стената.
- „Майстор готвач на годината“. Леле. - повдигна вежди, след като прочете написаното върху странната по форма статуетка. Добре че в момента сарказмът му можеше и да мине като възхищение. - Касиан Блек.... Блек. - едва повтори фамилията му без да се засмее. Нямаше представа какво му беше толкова забавно, но остави трофея обратно на мястото му, само за да награби друг от същата етажерка. Този тип колко награди беше печелил?
- „Най-оригинална рецепта. Касиан Блек“ – прочете и втората гравировка с повдигната вежда. Не че разбираше нещо от готварство, но не знаеше че имаше толкова много странни трофеи тук... и всичките бяха на този Блек. Всъщност... къде изобщо беше Матео в цялата картинка?
- Разочарован съм, че няма окачен негов маслен портрет като в офисът на корейски диктатор. - изкоментира този път със съвсем съзнателен сарказъм. Искрено се изумяваше от новото си откритие. Не че се бъркаше или имаше намерението да се бърка в чуждите животи, затова го гледаше от забавната страна, макар да му изглеждаше напълно нелепо.
Алан продължи да обикаля като у дома си и взе книгата върху нощното шкафче.
- „Най-простичките рецепти са най-вкусни“ – прочете заглавието на корицата и обърна готварската книга, за да види дали имаше снимка на прословутия автор. Разбира се, че имаше такава, макар и черно-бяла.
Лека изненада пробяга по лицето на Алан, когато видя малката колонка „за автора“. Не си представяше този Касиан по-възрастен и от него. Николето бързо си направи сметката наум и разликата от 17 години му се стори прекалена. Свъси вежди в бегло недоумение, но все пак прочете един от коментарите отдолу на глас, както се бе облегнал на стената.
- „Един от най-професионалните и чаровни готвачи, който ни показва как и най-простичката американска закуска може да се превърне в произведение на изкуството, ако се приготви с внимание и любов.“
Дори не беше разгърнал кулинарната книга, а вече му се искаше да повърне. За щастие намираше този човек толкова забавен, че можеше единствено да повдигне вежди още няколко пъти, докато четеше изразително оставените от негови познати в бранша коментари.

- Алан ... - Матео издиша тежко въздуха, който беше събрал в гърдите си през последните няколко секунди, докато наблюдаваше чуждите действия - беше му изкарал акъла за секунди и в следващите вече се чувстваше като глупак.

Дори нямаше да се намират в тази стая, ако Алан не беше се просто появил в нея. Сигурно Матео нямаше да стане и свидетел на тази сцена, ако не беше дошъл да го потърси. Не се срамуваше от всичко, което имаше тук, за присъствието на Касиан, което отдавна вече се усещаше. Беше достатъчно да бъде уютно, а и някак не му се разказваха истории ... нямаше нужда да се самохвали, както и да дава излишни обяснения. Някои от нещата тук бяха специални, колкото за Касиан, толкова и за Матео. Последният беше част от много процеси, но просто не държеше името му да се разпространява във външния свят. Не, грешка! Не искаше. Нямаше нужда. Оставаше си в сянката, както и авторството на някои от рецептите му или фактът, че бе мотивирал Касиан, когато имаше нужда. Беше съхранил спомени, които сега небрежно се подхвърляха. Не знаеше дали трябваше да се очаква. Може би? Но в основата не беше поканил Алан за това. Не можеше да пренебрегне човека, който го беше най-вече отгледал. Искаше да знае, че най-сетне беше открил ... щастие - може би? Или частица от него. Нали това бе искал през целия му живот ... какво искаше сега?

- Стига ... - думите му бяха придружени с действия.

Дори не осъзна кога беше стигнал до Алан, но успя да изтръгне четивото от ръцете му. И без това не го "четеше".

- Ако нямаш повече полезни коментари, аз излизам. А ако имаш, дръж си ги за себе си! - книгата тупна на нощното шкафче и Матео в действителност излизаше.

И без това беше свършил това, за което беше потърсил Алан, нали така? Нямаше какво повече да направи за него ...

Алан изсумтя почти гласно, когато другия изтръгна книгата от ръцете му. Какво? Сега му беше забранено да разглежда, а на вратата му казаха да се чувства като у дома си. Къде пак бе сгрешил?
Дори не осъзнаваше, че се държи детински, или по-скоро не го вълнуваше. Това бе възможно най-глупавия и инфантилен защитен механизъм, който един човек на средно възраст можеше да притежава, навярно... Но беше факт, че всичко днес му беше дошло прекалено. Не, отказваше да реагира на проклетата му новина както подобава, или както му се иска на другия. Ако въобще имаше някакви очаквания, почукал бе на грешната врата.
Сега се чувстваше обиден? Беше обидил общите спомени на влюбените гълъбчета ли?
Никой никога не го питаше той как е... Не, дори не беше просто ревност, не беше това, което го караше да се държи като задник.
Беше вътрешен гняв... Защото повече от всеки друг знаеше до какво води самозалъгването. И Алан добре знаеше, че вече гневът му, изразен в остър сарказъм, бе насочен точно към Матео.
Оттласна се от стената и препречи пътя му, преди да стигне до вратата. Нямаше да го бави особено. Щеше да бъде брутално кратък и до болка искрен.
- Наистина не знам какво очакваше от мен, Матео. Определено не ме повика тук, за да стана кум на сватбата ти. Може би щях да си запазя коментарите, ако ти си бе запазил погледите, които ми хвърляше допреди малко. Чудя се дали гледаш и Касиан по този начин... - пресегна се и хвана изцапана си риза под ръка – Не се тревожи, аз си тръгвам. Ще ти пратя тениската по пощата. - добави накрая, преди да тръгне надолу по коридора и да повика Лорейн.
Не смяташе да си пилее повече времето, след като беше приключил тук. Може би нямаше да се почувства толкова ядосан, ако Матео опитваше поне малко... Но проклетият глупак просто не можеше да се преструва. Беше като отворена книга. Как нямаше да му причини болка? Та навярно затова го повика тук...
Зъбите му изскърцаха няколко пъти от напрежението на стиснатата му челюст. Защо все трябваше да жертва себе си, за да спасява другите и положението им? Кой щеше да спаси него?
Дори не искаше да си помисля какво можеше да стане, ако бе останал миличкия и спокоен Алан и не бе излял гнева си върху другия, за да го накара да се опомни... Не искаше.
Надяваше се, че поне това ще му е за урок повече да не се връща назад към миналото, ако наистина цени настоящия си приказен живот, който си бе изградил с Касиан Блек.

Матео лежеше на леглото, загледал се в тавана. Мислите му бяха прекалено много, за да се спре точно на една, но преди всичко не можеше да спре да усеща чувството за вина ... беше ли виновен? Знаеше как гледаше, но нали не пипаше ...

Не, Матео, това не е добро оправдание!

Въздъхна звучно и погледна часа на телефона си. Касиан се беше забавил повече и Матео се изнервяше. Ако наистина само гледаше, но не пипаше, тогава защо чувстваше угризения? Как можеше да отрече, че Алан е красив и как един красив и секси мъж очакваше да не бъде заглеждан? ...

Клатеше си краката прекалено дълго време (от цели 2 минути, уау) и вече не можеше да стои на мястото си ... може би беше грешка, че беше повикал Алан ... действаше му прекалено грешно - греховно, объркващо и побъркващо ... обикновено вършеше нещо (в случая да изчисти след "партито"), за да се разсея от мислите си, но този път счупи няколко чинии и се прокле за глупостта ... умът му още визуализираше гърба, който видя и отново не го спря ...

Защото още една дума и щеше да си признае всичко, което беше много удобно забравил. Реши да не пипа нищо тук за всеки случай, но беше станал, за да се разходи из къщата. Тази на Касиан. Не се бяха разбрали къде точно ще живеят, но Матео имаше нужда от своето място. Не го интересуваше точно как и къде, но знаеше, че така щеше да има и имаше.

Може би щях да си запазя коментарите, ако ти си бе запазил погледите, които ми хвърляше допреди малко. Чудя се дали гледаш и Касиан по този начин...

По дяволите ...

- Защо всеки път трябва да си прав! - за малко да се хване за косата, дори не разбра, че вратата се беше отворила и през нея беше влязъл Касиан.

- Прав за какво?

Проклетата муха в главата му ... почти подскочи от мястото си и обърна поглед към мъжа.

- Нищо ... - сопна се Матео, без да има видима причина.

Другият мъж само повдигна вежда, докато събуваше обувките си и сваляше дрехите си. Матео чудно остана безразличен и просто се върна в леглото. Беше го чакал достатъчно!

- Да приема, че не е минало много добре ...

- Мина ... - лаконично отговори и се зави в завивките.

Не, не си прав! Не може да си прав ...

- Но трябваше и ти да дойдеш, беше прав - Матео се опита да се успокои, но в крайна сметка не постигна много  и се оказа лице в лице с това, което отбягваше.

Касиан дръпна одеялото и на слабата светлина двамата срещнаха погледите си. Трябваше да е добър избор, нали? Не беше лош човек, изглеждаше чудесно и на лицето на Матео се плъзна усмивка, когато почти внезапно усети чуждите устни.

- Защо не дойдеш с мен във ваната ... ще се отпуснеш ...

- Мисля, че идеята е чудесна - каза и игриво премина по чуждото тяло с пръстите си, там по-късно щеше да остави устните си, а накрая щеше да се стопи в изгарящата топлина ...

Естествено, че го гледам така ...


- Имаме да свършим прекалено много работа ... - констатира мъжът и усети пръстите на Касиан върху тези, които беше оставил да почиват на масата.

С другата си ръка придържаше плашещо дългия лист ...

- Имаш много приятели ... - знаеше, че е така, но беше странно колко много хора щяха да присъстват на това събитие, както и следващото, на което щяха официално да се венчаят.

- Не се притеснявай, Матео, всичко ще мине добре. Освен това имаме достатъчно време ...

- То лети ... сякаш онзи ден те представих на нашите ...

- Те май не ме харесаха особено.

Да, знам. Смятат, че си прекалено възрастен. Не са сигурни дали да ти имат доверие и са ми ядосани, че премълчах някои неща като възрастта ти. Бяха шокирани и не знаеха какво да очакват.

- Нали аз ще живея с теб ... - намери бързо оправдание.

Знаеше перфектно защо с неговите родители положението беше далеч по-сложно. Касиан бе имал почти перфектно детство и живот. Това не го беше спряло да се държи като задник, когато реши, но в края на краищата Матео никога не му беше разказвал цялата история. Щеше да се омъжи за него, но някак не го намираше за ... толкова близък, за достатъчно близък, не мога да го кажа на всеки ...

- Знам, но ...

- Няма но, Кас. Аз ще кажа да, а не те, нали? - каза и вдигна поглед от листа, в който се взираше, за да се надигне и да намери чуждите устни. - Обичам те ... а те ще свикнат.

- Аз теб също, Матео ... докъде стигнахме?

- До никъде ... - почти прошепна на милиметри от чуждите устни и се засмя.

Това предизвика радост на чуждото лице и в действителност сгря сърцето на Матео. Не искаше да допуска годеникът му да се чувства зле в никой момент в компанията му.

Бяха изминали вече няколко седмици от вечерята на Матео, а сякаш се беше случила едва вчера. Не помагаше и фактът, че Бруно упорито продължаваше да му звучи, колкото по-близо идваше обявената дата на сватбата.
Алан не искаше да се замесва повече. В интерес на истината, както си и предполагаше, бе съжалил за държанието и думите си към тъмнокосия почти в момента,  в който напусна къщата му и дойде на себе си.
За кого се мислеше, че му казваше как се чувства? Това нито му влизаше в работата, нито беше негов проблем. Отдавна вече не държеше другия за ръка, та той беше голям човек и сам щеше да реши кое е най-доброто за него. Но на момента, поразен от всичките си открития, всичко, което бе изпусна за тези девет години... Алан не успя да се сдържи и да запази коментарите за себе си.
Матео просто бе опитал да му покаже, че още го чувства близък и е благодарен за грижите му...но ако наистина беше така, то Алан нямаше да разбере за най-важното събитие в живота му наравно с Дел Россо. Не... Отдавна не беше част от живота му и това бе повече от очевидно. Затова и си повярва, че не го беше повикал в новия си дом, за да му каже този новина. Беше си повярвал, че си търсеше солидно оправдание да го види отново. Поне това бе прочете в очите му. Кълбо от нервничене сякаш настигна тъмнокосия още в първия им момент насаме. Как се очакваше от Алан просто да го игнорира и да се държи нормално? И кое минаваше за нормално? Та двамата се бяха разделили, след като той отново почти не умря, заедно с последната си капка човещина, за да може Матео да има този шанс сега. Шансът за щастие. Разбира се, че русокосият нямаше да е доволен, ако го пропилее в самозаблуда.
Но не...отказваше да мисли повече. Не искаше да мисли за това, по-скоро. Да се терзае с проблем, който не го засягаше. По дяволите!
Горещ въздух премина през ноздрите му. Беше изтощен от дванадесет часовия полет и искаше единствено да припадне на дивана. Все още рядко спеше на леглото си, освен когато си имаше компания. Лорейн бе останала до него. Не се отказваше и твърдеше, че не е от глупост, а защото той бил единственият мъж, който не я съди за нищо. Двамата обаче бяха останали повече приятели на този етап. Алан започна да ѝ споделя разни неща... очевидно я чувстваше достатъчно близка, макар да не му беше приятно да излива фрустрацията си върху нея. Тя и без друго беше достатъчно способна, за да забележи всичко, което се случи в деня на онези вечеря. Никакви усилия дори не ѝ костваше веднага да разбере кой беше човекът от миналото, когото Алан не беше спрял да обича.
И като заговорихме за Лорейн.... Усещаше парфюмът ѝ в наситени количества отново, щом влезе в апартамента си. Лампите бяха загасени, но знаеше, че тя е тук. Беше ѝ дал паролата преди седмица.
- Днес не съм в настроение за компания, Лорейн... Капнал съм. - смотолеви под нос и събу обувките си, след което лампата светна преди той да натисне копчето.
Звук от четири лапи затрака по лъскавия сив паркет и Алан плъзна поглед насреща си. Веднага разпозна шарения си приятел, който тичаше към него. Беше безпородовото куче Вега от приюта, който често посещаваше. Наподобяваща някаква смесица между бигъл и голдън ретривър, тя бе енергична, стройна и много гушлива. Грижовният ѝ характер не бе от този свят.
- Боже мой... Вега! - веднага клекна, за да поеме плюшения приятел в прегръдка. Разроши хубаво гривата ѝ, заравяйки половината си лице в меката козинка. - Толкова се радвам да те видя, момиче!
Забравил напълно за умората си, Алан се остави на целия ентусиазъм на Вега и нескритото ѝ обвинение, че не се беше вясвал в приюта скоро, въпреки че беше на същата улица.
- Хей, недей така, миличката ми.. Не те бях забравил, заклевам се! - увери я и скимтенето на моменти напълно спря. - Гладна ли си?
- Вече я нахраних и ѝ дадох вода. Купичките ѝ са ей там. - гласът на Лорейн го стресна, защото бе забравил за присъствието ѝ.
Алан погали дължината на Вега отново и се изправи, фокусирайки женската фигура. Двамата все още работеха заедно и се виждаха често, но тя си оставаше все същата кралица на изненадите. Нещо, което явно никой не можеше да ѝ отнеме.
- Какво е... Какво значи това? - разпери ръце леко объркан, а когато се огледа, забеляза куп кучешки играчки, разпилени наоколо.
- Много е просто. Вега е официално новият ти домашен любимец.
- Момент, ти си... Лореееейн! - провлачи името ѝ, защото се чудеше какво точно да каже. Имаше много смесени чувства. Не за кучето, а относно всичките неща, които го спираха да си осинови такова. - Не говорихме ли за това? Не мога да си го позволя с моята работа...
- Стига, не си единственият изключително зает човек с куче. Освен това.. - тя са приближи към него и постави уверително ръка върху рамото му.- Говорих с хората от приюта, които и без това те познават. Увериха ме, че когато си много зает, винаги можеш да я оставиш при тях, където ще се социализира с другите кучета и няма да е самотна. Без друго ще ѝ трябва място да потича, а дворът им е много хубав и просторен.
- Аз...- понечи да си намери друг аргумент, но осъзна, че тя се бе погрижила за единствената му тревога – Не знам какво да кажа.
- Хм, едно „благодаря“ винаги е опция, но май Вега напълно ти е изтрила човешкия речник. - потупа рамото му и се подсмихна. - От приюта ми казаха, че Вега те чувства много близък и ти си ѝ любимия човек.
- Благодаря, Лорейн. - засмя се тихо на шегата ѝ и я погледна топло. Беше се разнежил от присъствието на кучето и много скоро върна цялото си внимание върху Вега.
- Не го споменавай. Мразя да те виждам като някое вечно оплакващо се самотно старче. Мисля, че имаш нужда от постоянна компания тук. Сега ще ви оставя насаме, да си наваксате, но преди това... - тя отново привлече вниманието му и постави плик с познат подпис върху масичката. - Инфо за следващата ни мисия. И моля те, пощади ме и се обади на капитан Дел Россо най-сетне. Не спира да досажда и на мен.
Алан въздъхна и хвърли една от играчките на Вега, която тръгна подире ѝ.
- Не искам да говоря с него. Кара ме да се меся в личния живот на сина му, това не ми влизаше в договора на сделката, който подписах с него. - затвори очи и поклати глава.
- Хайде... Бъди мъж. - погледна го с поощрителна ирония, въпреки че думите ѝ бяха нова шега. Та току-що беше станала свидетел на най-лигавата му страна, която се отключваше само в присъствието на любвеобилно куче като Вега.
Алан сви устни и я изпрати до вратата с обещанието да говори с Бруно. Последното обаче така и не се случи до деня на мисията.
****
Балът с маски предразполагаше за солидно прикритие и добър шанс за успех на мисията. В същността си всичко беше много просто. Алан трябваше да се прокрадне в стаичката за наблюдение и да хакне камерите в имението на посланика, както и да намери тайната му стаичка, докато Лорейн успее да въдвори внезапен хаос сред гостите, докато той успее да проникне в стаичката и да отмъкне каквито уличаващи документи намери вътре.
Не беше нищо чак толкова сложно, освен един рисков фактор, който носеше името Касиан Блек. Русокосият мъж го видя в списъка с почетни гости и му призля веднага. Какви бяха шансовете да познава и всички ужасни хора на този свят? Алан, разбира се, преувеличаваше, но... Не му се нравеше мисълта да е в едно помещение с този тип.
В деня на официалното събитие обаче, докато Алан обикаляше насред тълпата от маски, някъде там намери до болка познати очи. Онези същите кестенови очи, в които обожаваше да се изгубва.
И сега си го позволи отново. Макар и за кратко, макар и от толкова далече, двамата заключиха погледи и сякаш вечността спря. Сякаш тя дори не съществуваше. Нямаше време и пространство. И като че само те двамата бяха свалили маските си в този миг. Забелязаха се през цялата огромна зала, почти препълнена с хора, всички носещи същите маски, закриващи половината им лице.
Тогава го усети. Усети, че беше по-силно от всичко и нямаше смисъл да се съпротивлява на чувството. То като че оживя и си имаше своя воля за всичко. Бе вълшебно объркващо, може би за другия, който не можа да наруши очния контакт и да излезе от момента, сякаш не му се тръгваше. Това накара Алан само да се усмихне почти мистериозно, преди да се скрие зад вратата, където не се предполагаше да влизат гости. Остави Матео с годеника му, който бе погълнат от речта си като почитен гост на партито.
Малко по-късно, преди Лорейн да задейства плана си, Алан се усети проследен до скритата  стая в имението. Всъщност, не. Отлично знаеше, че ще бъде последван. Отлично разпозна изгарящия копнеж в чуждия поглед, на който колкото и да опитваше, не можа да не отвърне. Кръвта бушуваше във вените му, не заради тайната му мисия, а заради тихите дискретни стъпки, които от време на време достигаха до добре тренирания му слух.
Видя някой от охраната да се задава от ъгъла и бързо се извърна към сталкъра си. Хвана ръката му и го издърпа със себе си в тесния таен коридор, който се отвори за кратко между стените.
Не каза нищо. Незнайно защо така беше по-лесно. Нямаше нужда никой от тях да сваля маската си. Като че сега бяха по-открити един към друг, отколкото когато и да било.
Алан само постави показалец върху чуждите устни, докато се изгубваше в кестеновите очи на мъжа пред него.

Матео беше загубил представа за реалността. През очите и съзнанието, леко замъглени от нищожното количество алкохол, мозъкът му отваряше вратичките на грешното, но така правилно желание, което се загнездваше в сърцето му. Точно то, вечно съхраняващо любимото му чувство, към любимия му човек, сега то пареше в гърдите му, обяснимо вълнение, неизказани думи, притъпена необходимост.

Вярната грешка го накара да пусне ръката на бъдещия си съпруг. Вината бушуваше някъде между текущите му желания и разтърсващи, обаче не й обърна внимание. Забраненият плод беше далеч по-вкусен. Устата му се беше напълнила със слюнка, когато мозъкът позволи на рецепторите да игнорират вкуса на Касиан и горчивия вкус алкохол, за да пресъздадат единствено и само един единствен.

Дори не се извини за бягството си. Несъзнателно използва добре заученото качество да се измъква и промъква. Не знаеше накъде отиваше, докато нечия ръка не го сграбчи и скри от света през тайната стена. Матео усети друга зад себе си и проследи чуждия пръст върху устните си. Ръцете му по инстинкт бяха събрали чуждата дреха между пръстите си преди да бе отпуснал захвата си. Дланите му свободно се плъзнаха по познатото тяло и притвори поглед за миг, нарушавайки вълшебството на засечените погледи.

Вдиша бавно и попи с ноздрите си любимия си аромат ... мозъкът му го прокле и напсува за глупостта, Матео само се подсмихна сякаш от нищото преди да отвори отново очите си. Маските нямаха значение, никога не би могъл да сбърка Алан. Никога, никак ... а сега ... притегли чуждото тяло към своето, искаше да се окъпе в чуждия влудяващ аромат, дори не беше забравил ... изпитваше единствено обратният ефект на въздържанието, желанието да си вземе много.

Погледът му издаваше толкова много неща, отговорът дори на въпроса, който Алан последно му беше задал ...

Не ... не можеше да гледа друг така, не само Касиан, който и да е било. Този поглед беше предназначен само за един ... един единствен ... от който никога не се бе отказал - никога. Истинската си тръпка, единствената си чиста любов, най-силната си болка и въпреки нея се чувстваше най-щастлив. Беше всичко. Алан ... Алан беше всичко ...

Алан се оказа притеглен от другия още по-бързо от очакваното. Знаеше, че се случи и му позволи. Позволи на този момент да съществува и нищо не можа да го спре. Защото не само Матео вече не издържаше и искаше да си открадне от топлината му. Алан на свой ред винаги бе копнял за тази на тъмнокосия. Затова и го остави да си открадне каквото поиска сега. Не, покани го, още с онази своя усмивка, преди да се скрие от погледите на всички хора.
Тук, на това място, бяха само двамата. Никой нямаше да ги открие и съди. Всичко щеше да си остане само между тях. Размяната на жадни погледи, целият този споделен момент беше само техен.
Алан откликна на чуждата нужда да го притегли и масивното му тяло на свой ред притисна още повече това на Матео към стената. Едната му ръка погали парещото лице, докато очите му попиваха приятния румен цвят, подаващ се изпод маската. Спря пръсти под брадичката на тъмнокосия и видя как устните му потрепнаха, жадни да се слеят с неговите. Не ги накара да чакат повече.
С другата си ръка около кръста на Матео, успя да го притегли рязко и страстно към себе си, едновременно вкусвайки от сладкия забранен плод. На никой от двамата не им трябваше повече покана, бяха си казали всичко само с поглед.
Езикът му попи и остатъчния вкус от алкохол и осъзна, че Матео си беше врътнал няколко. Може би затова му беше така лесно да се остави на желанието си да го води. Дори и да се възползваше от човек с нетрезва мисъл, сърцето на Алан отново пърхаше като млада пеперуда и не би могъл да се спре. Не и в този момент, когато усещаше отново тази споделеност, която го изпълваше и караше отново да се усеща цял. Липсваше му.
Беше му липсвал толкова много.
Името на Матео бе единственото, което изплуваше в съзнанието му, но се боеше, че ако го изрече на глас, красивото заклинание ще приключи. Сякаш всеки друг шум, освен звуците от тежкото им дишане и бързите удари на сърцата им, щеше да ги върне в реалността, от която бяха избягали.
Освободи чуждите устни, само за да остави другия да си поеме дъх, който се разпиля по бледата му кожа и дори усети горещината му под маската си. Пръстите му бавно пробягаха  надолу по чуждата шия, преди да устните му да решат, че искат да се върнат за още. Сякаш нищо не можеше да утоли жаждата му... Сякаш беше чакал цяла вечност за този момент.

Липсата ... помнеше началото, когато го изяждаше отвътре, собственото си ограничение - нали точно това бе поискал, когато беше изрекъл със собствения си глас и съзнание думите. Сам той беше сложил нужната граница, за да се възстанови, но в началото само и единствено затъваше. Липсата ... проклетата липса ... години наред я притъпяваше, опитваше се всеки ден да я убие, да я унищожи и да я захвърли, да стъпка любовта си, да я скъса и унищожи, да я съсипе така, че никога да не пожелае да се върне към нея ...

Беше грешка да го кани в дома си онзи ден ... съзнателно не мислеше за нея, но съзнанието му подсъзнателно я обработваше, докато един ден не се събуди с мислите си за Алан ... а се беше отучил и от тях само за да продължи напред. Сякаш наистина можеше ...

Кожата му пареше, душата му гореше и най-сетне ликуваше, освободена от ограничението, което му беше поставяно всеки път, в който на Матео му се искаше да грабне телефона си, за да набере един единствен номер, за да чуе един единствен глас ... дори и само за да мълчи, докато от друга страна чува кратки въпроси, неудовлетворени с отговор, секунда или две от любимия глас ...

Пръстите му съвсем съзнателно притиснаха чуждото тяло в своето още, сякаш беше възможно. Искаше да усеща ... още ... още по-ясно всеки опит за поет въздух, всеки удар на сърцето, влудяваща топлина ... впи пръстите си в русите коси и стонът му се загуби в чуждото гърло. Зъбите му задраха чуждия език, трябваше ли да бърза; чакаше ли го някого? Искаше да си вземе от всичко по много, да си представи, че времето е спряло и никой не се интересуваше от него, че не значеше нищо за никого - освен за Алан, само за него, единствено негов. Искаше да бъде ...

Отдели устни от чуждите само за да си поеме ненужно дъх. Отказваше да е по-различен от чуждия аромат, затова остави парещия си дъх да се спусне по чуждата шия. Не си остави повече от незначителни секунди, за да диша, зъбите му захапаха кожата преди да се плъзнат с парещите устни, искаше да се удави във влудяващия вкус, да се омае от чуждия аромат ...

Отлагаше да се върне в реалността. Беше в далеч по-приятно измерение. Там, където усещаше сладките устни на Матео върху себе си. Там, където вдишваше отново и тоново аромата му и попиваше топлината му.
Не искаше този кратък миг да свършва. Но от самото начало знаеше, че ще бъде кратък.
Това не спря страстният бяг на пръстите му да пробягат по възможно най-много места от мургавата кожа, докато тези на другата му ръка се заровиха в тъмните кичури и ги стиснаха с тихо жадно изръмжаване.
Изкара напред единия си крак, който раздели бедрата на Матео и се двата плата на вече стягащите ги в чатала панталони се отъркаха влудяващо един в друг.
Алан на свой ред дръпна леко косите, в които бе вплел пръсти , за да даде достъп на устните си да атакуват. Те се спуснаха от брадичката надолу, а езикът му остави влажна линия, когато премина пред адамовата ябълка на тъмнокосия. Целуна ключицата и несъзнателно сръчно разкопча няколко копчета на досадната риза, за да си покори още малко от мургавата кожа. Беше странно да разхожда устни по далеч по-стегнатото и възмъжало телосложение, което Матео притежаваше сега, но вкусът му беше същия. Той нямаше как да се промени. Пък и трябваше да му признае, че може би бе прекали с грижата за себе си. Сега беше прекалено апетитна хапка дори за очите на слепец.
Алан полагаше жадните си устни все по-осезаемо и настоятелно върху мургавата кожа, сякаш изгаряше да остави вечен отпечатък от себе си навсякъде. Не просто да маркира другия, искаше да го жигоса като свой така, че никой друг да не припареше дори на сантиметър от него.
Желанието му ставаше все по-голямо и влудяващо. Тихо стенание напусна устните му, когато пое едното зърно на Матео между зъбите си като черешката на мартини. Чуждото тяло потрепери осезаемо, все така притиснато в желаната интимна близост. Алан се облиза, сякаш чуждият вкус му се беше усладил отвъд здравословното. В мрачното коридорче не успяваше да види ясно дори дали страстните му целувки щяха да оставят някакви маркировки след себе си, но в момента това ни най-малко не го вълнуваше. Заизкачва се обратно нагоре, но пръстите му преминаваха през всички тези места, на които бе оставил своя вкус, сякаш за да се убеди, че е още там и мургавата кожа все още потръпваше от насладата.
Някъде във балната зала всички бяха изпаднали в паника от блюдата за вечеря, в които вместо красивите петзвездни ястия на Касиан Блек, излязоха плъхове, които накараха хората да се разбягат един връз друг с крясъци. Идеята беше на Алан, макар че Лорейн обеща да отнесе тази тайна в гроба си.
„...Агент Морис! На локацията ли си? По-добре побързай!“ обади се женският глас в малката слушалка в ухото му, но русокосият мъж напълно игнорира въпроса. Да не говорим че изобщо не беше и чул доклада преди това, че всички стъпки освен последната бяха изпълнени успешно. Алан по едно време чуваше само пулсацията на пощурялата си кръв. Така и не отговори на кодовото си име сега, устните му останаха заети с приятното занимание за целуват тези на Матео.
- Морис! На локацията ли си? Обади се...! - Лорейн повтори въпроса си отново само, но пак без резултат.
- Алан, какви ги вършиш, по дяволите?! - кресна в ухото му и Алан изправи гръб, покривайки го с ръка. Проклятие, сигурно щеше да оглушее! Крясъкът ехтеше болезнено, сякаш тъпанчетата му кървяха.
Наложи му се да прекрати краткия миг, в който му се искаше да избяга завинаги. Не съжаляваше за нищо, макар че познавайки Матео, не беше сигурен дали при него случаят щеше да е същият. Подари му последна кратка целувка, преди да се отдръпне съвсем. Последното не се оказа съвсем лесно, защото и тъмнокосият го беше впримчил в себе си, като че отказваше да го пусне дори и светът да свършваше сега.
Не проговори и бързо скри фигурата си в малката тайна стаичка. Отвори комбинацията на сейфа, който вече знаеха от по-ранното си разследване и намери една скромна флашка вътре, която скри във вътрешния си джоб. На излизане просто постави ухо до скритата врата и когато се увери, че е чисто, излезе навън и докладва на Лорейн, че мисията е изпълнена. Беше му наредено да се изниже оттук по най-бързия начин и самозабравянето му с Матео можеше да му коства доста. Затова и нямаше как да се обърне отново към него, защото нямаше да се овладее да не се върне за още. Щеше да го поиска и да захвърли всичко по дяволите. Мисиите му не търпяха провал от небрежност, освен ако не искаше да се прости със свободата си.
Срещна Лорейн при един от задните изходи и тя му посочи къде е паркирала колата. Дори, след като превключи фокуса си към това за завърши мисията си, съзнанието на Алан се вълнуваше само от едно. То продължаваше да нашепва името на Матео, въпреки че не му продума нищо, а можеше единствено жадно да попива от вкуса и топлината му.
Прокара пръсти по устните и косата си няколко пъти. Щеше да усеща своя любим там още дълго време. Щеше да отнесе този приказен откраднат миг и в сънищата си. Дори и приказките да имаха край... Любовта му не познаваше такъв. Тя си оставаше безгранична като небесния хоризонт.

Телефонът му вибрираше от поне пет минути в джоба на сакото му, което доброволно беше свалил. Пръстите му преминаха по разгърдената риза, където още чувстваше изгарящия дъх, устни, език ... зъби. Дори не успя да се върне рязко в реалността макар и така подло да му бе отнет подарения момент. Матео нямаше мисия за изпълняване, имаше само брак, чието значение беше поругал заради проклетото желание ... но така го искаше, да го сграбчи в ръцете си, да разгърди ризата му, да усети топлината на влудяващата кожа, да впива отново и отново пръсти в чуждите коси и изгаряща кожа, пулсацията на цялото му същество и най-вече ... да се отдаде на греховното желание. Беше лудост, за която му се живееше, която беше забравил и сега така рязко си бе припомнил ... не съжаляваше ... още.

- По дяволите ... - почти изстена и се отдръпна най-сетне от стената.

Телефонът отново извибрира и този път го чу. Наведе се и взе сакото си от земята. Опита се да преглътне на няколко пъти, но желанието и чувството на вина, изтрезвителният ефект ...

- Какво правя, какво правя ... - стисна зъби и прокара пръсти по разрошените си коси.

Телефонът спря за вибрира за няколко секунди преди Матео най-сетне да му обърне внимание - освен че го чуваше. Касиан Блек му беше оставил безброй обаждания, които бяха останали в статус "пропуснато повикване". Матео потръпна за момент. Толкова много време ли се беше самозабравил? Минути ... минути, а му се струваха като недостатъчен миг. Отново преглътна любимия си вкус. Помещението беше достатъчно изолирано и Матео не чуваше нищо от случващото се в същността. Повечето хора дори бяха се самоевакуирали от ужас.

- Матео, къде си, по дяволите!? - чу гласът от другата страна, докато все още опитваше да успокои сърцето си, то ... биеше така силно, както не беше било от години за някого.

- А ... - опита се да каже нещо преди отново да се бе оказал възпрепятстван.

- Не те виждам навън? Къде изчезна?

Навън!?

- Аз ... сега излизам ... - не знаеше какво точно се случваше, но шумотевицата от другата страна го насочи как по-адектватно да отговори на въпроса.

- Побързай ... искам да се махна от целия този кошмар по-бързо.

Кошмар!?

- Идвам ... - отговори нещо, което дори не разбираше дали е адекватно.

Просто нещо трябваше да каже. Затвори телефона, защото не можеше да продължава този разговор, докато не разбереше цялата история. Матео заизлиза навън, но съвсем забрави за разкопчаната си риза. Съвсем навреме, докато вървеше обратно по коридора я закопча. Дори не си спомняше как е стигнал до тук, но очевидно добре се справяше по пътя обратно. Успя да премине през тайната врата, а след това да се намери в главната зала ... чак сега разбираше защо беше целият този шок. Матео също се оказа шокиран и най-сетне се върна в реалността, докато плъховете наоколо щъкаха навсякъде, дори и през обувката му. Още се чуваха остатъчни викове и викът от другия край на залата на охраната, който държеше всички да излязат, за да се хвърли отрова за проклетите твари. Матео успя някак да се замъкне навън.

Изпита внезапен ужас от това, което се беше случило по-рано ... нямаше нищо общо с плъховете в залата, имаше по-голям проблем. Матео вече виждаше Касиан на хоризонта макар и да се беше скрил в колата си, където разни медии бяха успели да го наобиколят, та не можеше да тръгне. Матео ... пое си дъх, студеният въздъх навън му помогна да си намери мозъка, за да осъзнае проклетата си грешка ...

По дяволите ...

Какво беше направил? Проклет алкохол и греховни очи ... тялото му още гореше в контраст със студеното време, нищо не можеше да убие пожара от ескалиращи емоции, усети вътрешна погнуса, която беше забравил, що се отнасяше до него си самия. Матео премина с ръка по косите си преди да се придвижи напред ... не беше се огледал достатъчно добре и изпитваше вината навсякъде по цялото си тяло - дори и чуждите устни да не го бяха обходили навсякъде, тръпките все още бяха там - перфектно настанили се навсякъде. Вината беше изписана по всеки инч от кожата му. Не се домъкна до колата, защото му се струваше невъзможно. Само върна обаждане да се чакат на друго място, където ще да успее да се качи някак.

- КАКЪВ, ПО ДЯВОЛИТЕ, Е ТОЗИ САБОТАЖ ...

Слушаше за това през целия път и след това ...

Имаше късмет, че годеникът му беше зает да се вайка и да провежда купища обаждания, да крещи, да вика ... да чупи неща ...

Матео не беше сигурен, че ще може да ходи на спокойствие бос в тази къща до края живота си след всичките стъкла, които се разпръскваха навсякъде. Даже реши да си излезе, защото много добре знаеше, че заслужава някоя чаша да се метне и по него ... това дори щеше да му е много малко. Матео не беше в настроение да му оправя настроението на Касиан Блек. Защото още усещаше следите от устните на Алан навсякъде. Касиан не беше коментирал нищо (за щастие), но Дел Россо имаше усещането, че всичко в него крещеше очевидното. Когато най-сетне успя да се затвори в банята на спокойствие, свали сакото и ризата си, за да се огледа добре. Имаше смесени чувства относно това, което искаше да види видя. Пръстите му преминаха по тъмно-червените, лилавеещи следи ... преглътна жадно и устата му се напъни с противна слюнка. Лицето му веднага почервеня от желание, срам, все по-набъбващото чувство на вина ...


- Най-сетне успях да реша проблема, можеш ли да си представиш ... - Матео нищо не си представяше.

Беше прекалено разсеян и това нямаше как да убегне на годеника му макар и последният да си имаше далеч по-належащи грижи. С разрешаването и неуспешното, но някак успешно извъртяване на случая, Блек се беше успокоил. В контраст с него, Матео далеч не беше решил своя ... чувстваше го все още да гъделичка по кожата му ... знаеше, че всичко щеше да си остане само между него и Алан - в тайната стая на онзи кошмарен прием, но ... това не помагаше на съвестта му.

- Матео ... - чуждата ръка се оказа на лицето му и Дел Россо вдигна глава към масивната фигура пред очите си.

- Да? - зададе простичък въпрос.

- Какво има, не ме слушаш?

Как да ти кажа, че ми писна да слушам едно и също и предпочитам да не говоря с теб, докато не се успокоя най-сетне. Не че някога ще стане ... отключих далечния спомен, отключих го и се ужасявам, че не съжалявам ...

- Няма нищо, Кас - каза и се усмихна едва.

Надвесилото се чуждо лице се приближаваше към това на Матео и мъжът отвърна на целувката. Почувстваше се неестествено, че трябваше да целува точно тези устни ... това го обърка допълнително.

- Изморен съм ... денят беше дълъг ... - намери си женско оправдание.

За щастие, наистина изглеждаше уморен. Още повече, след като така се изкушаваше да си открадне още един момент ... знаеше наизуст номера на Алан, още откакто се бяха разделили ... имаше нужда да усети чуждите пръсти и устни по кожата си. Колкото и отвратително да беше ...

- Добре ... Матео ... - Матео беше свел поглед, след като бе отговорил на въпроса и тогава Касиан клекна пред него на дивана. - ... съжалявам за последните две седмици, знам, че ти обещах да прекараме повече време заедно, но всичко това ... мисля, че укрепих положението. Надявам се, че разбираш ...

- Аз ... не ти се сърдя, Касиан - отвърна и обгърна чуждото лице с дланите си.

То вече не му носеше досегашната топлина. Искаше повече и нямаше как да не се мрази повече за това.

- Просто за мен беше тежка седмица също, ако утре си свободен ...

- Винаги съм свободен за теб, знаеш - целуна челото му и съществото на Матео потрепери.

Докато го гледаше как крещеше до преди ден, определено се сещаше защо толкова не го харесваше в началото. Сега се Чувстваше неловко и виновно, за дето получаваше перфектната страна.

- О! Надявам се да е така ... - Матео се усмихна и се наведе, за да целуне годеника си.

Остави се на слабо помитащото чувство, което сега другият мъж предизвикваше у него ... не беше същото, сега го беше почувствал толкова ясно; мислеше си, че така най-сетне щеше да изкупи вината си. А преди понякога се чудеше защо не можеше да му даде всичко ... не можеше да даде нещо, което вече отдавна принадлежеше на друг.

Касиан свали тениската на Матео и се качи на дивана. Тялото на Дел Россо се оказа бутнато назад. Вече нямаше белези, от които да се притеснява, но имаше ум, който не спираше да му напомня ... чуждите устни се разходиха по тялото му ... улучваха местата, на които още го гореше от желание. Можеше да си представи устните на Алан там, където Касиан докосваше. Представата до толкова оживяваше в главата му, че Матео се поддаде на усещането, забрави за вината си, тя все още пропиваше в кожата му, но копнежът му да усети Алан беше толкова силен, че когато чуждото мъжество се оказа във вътрешността му, Матео изстена малката си мръсна тайна ... тя носеше чуждо име, името на единствения мъж, който обичаше ...

Дори не можа да се осъзнае първоначално; беше толкова погълнат, че успя да се върне в реалността едва когато Касиан изкара мъжеството си рязко от вътрешността му. Матео се стресна и ококори очи, докато пръстите му още бяха впити в чуждата горяща кожа ...


- Сега отменяте сватбата? - майката на Матео погледна момчето си подозрително.

Очевидно имаше нещо, което премълчаваше. Матео все още не вярваше, че беше излязъл жив от онази къща. Изпепеляващия поглед на бившия му вече годеник беше напълно достатъчен, за да може да се нарече мъртвец ...

- Ще трябва да кажем на всички ...

- Не сте толкова много - сви устни и погледът му се заби в земята.

Вината беше негова ... само негова ... колкото и да си скубеше косите, това нямаше да помогне. Искаше дори да се извини на Блек, но той му беше заявил, че не иска да го вижда повече. Дори успяха да се синхронизират така, че Касиан да си събере нещата, без да влиза в пряк контакт с Матео от къщата. Неговите гости бяха далеч повече, ами всичките приготовления ... толкова усилия, средства - всичко щеше да отиде по дяволите.

- Няма ли да ми кажеш какво се случи?

- Аз ... обичам Алан, мамо - говореше й с умалителен от първия ден, в който изобщо бе взел за редно да използва това обръщение.

- Алан ли? - не му звучеше толкова объркана, колкото си даваше вид. - И си му казал това на Касиан?

- По-лошо ...