No green light (завършен проект《3)

„Искаш да знаеш за родителите си? Предположих, че ще ме попиташ един ден. Не ги познавам, никога не съм ги виждал. Един ден се връщах от компанията и по път се спрях да нахраня Габи – една улична котка, на която оставях храна всеки ден. Този път не я видях да ме чака на обичайното ъгълче, но чух мяученето ѝ някъде вътре в глухата алея. И там намерих теб, беше се свил на малка топка, почти не се виждаше до черните торби с боклук. Някой просто те беше оставил. Тогава реших да те взема с мен.”
Това беше кратката история за „птичките и пчеличките”, която му повтаряше. Повтаряше я всеки път, в който Матео питаше да родителите си. Уверяваше го индиректно, че не си струва да рови в миналото. Защото то нямаше смисъл, миналото го бе отхвърлило и никога не трябваше да се връща към него.
Николето до ден днешен не можа да оправдае действието си. Колкото и да опитваше, оправдаваше само убийствата като част от работата си. Последвалото обаче, него приписваше на факта, че му беше първата сериозна поръчка и нещо му бе прищракало. Навярно някакво притеснение, че нещата могат да се объркат с толкова хора, дърпащи конците на стотици картели по света. Не, Ал Николето не се притесняваше. Именно заради това присъщо му хладнокръвие го бяха наели за работата едва осемнадесетгодишен. Имаше някакво специфично психическо състояние, което затъпяваше някои от рецепторите му за възприятие на емоции. Не възприемаше като нормалните хора, не можеше да чувства като нормалните хора. Не проявяваше притеснението и тревогата на нормалните хора. В средите му продължаваха да си го наричат просто „хладнокръвие”, не ги вълнуваше на какво се дължи. Помагаше му да играе всякаква роля без усилия, защото лесно можеше да превърне всяка своя дума в истина. Пулсът му оставаше в съвършената честота каквато и лъжа да изрече и се бе изплъзвал от не един детектор на лъжата. Никой нямаше много какво да каже за него. Ал се стараеше малцина да знаят името му, повечето поръчки приемаше инкогнито. По временен телефон, в затъмнен бар, или друго мрачно място с лошо осветление. Колкото по-малко хора можеха да го разпознаят, толкова по-добре. Особено след като осъзна, че иска да предпази Матео от престъпния свят с цената на всичко, стана изключително съобразителен и внимателен в работата си. Не можеше просто да отрече това, което е. Не знаеше да върши нищо друго. Често част от него искаше да започне на чисто, но знаеше, че е късно за това. Матео обаче беше друга история. Той можеше да има нормален живот, но лошата новина беше, че въпреки всичките усилия на Николето, тази мечта едва ли щеше да се осъществи. Никога не се беше запитвал дали става за ролята на баща. Някак си не се бе възприел като такъв, макар че реално отгледа хлапето от тригодишно. Колкото повече време минаваше, толкова повече го обичаше. По своя си странен начин. Дори не знаеше, че това е думата за чувството, загнездило се в гърдите му. Там имаше просто кръв и органите, задвижвани от нея, проста човешка анатомя... Не можеше да намери място или връзка на хорските чувства с нищо, защото не вярваше в неща като душа, или онзи преносен смисъл, в който всички ползваха думата „сърце”. Не го разбираше, защото за него всичко стигаше дотам, докъдето виждаха очите му. Беше просто. Раждаш се, живееш, умираш. Край на историята. Писано ти е – дотук си. Толкова.
Никога не си задаваше като „Защо?”. Знаеше много добре, че моментът, в който започнеш да питаш „защо” е време да се откажеш. Човек с неговата професия не задаваше въпроси, беше добре обучен да не го прави.
Беше изрекъл много лъжи, но всичките бяха оправдани. Поне за самия него. Това му стигаше. За света той беше просто охрана в компания, разпореждаща се със секретни акции. В сградата се влизаше само с пропуск, затова и Матео знаеше да не го търси там. Двамата се бяха местили няколко пъти в различна държава под претекст, че компанията се разраства и постоянно местят хората си в различни звена.
- Много си тих тази сутрин. – дълбокият му глас излезе леко замислен, когато преглътна парче от палачинката си. Наблюдаваше Матео и чакаше да го удостои с поглед, но момчето си ровеше в чинията. Не беше типично за него да не му каже добро утро и да не види онази чаровна усмивка на лицето му. Усмивката, която будеше у него много смесени чувства, на които искаше да реагира по много неприличен начин. Отказваше да опознае защо Матео все повече извикваше подобни желания у него. Беше се заклел през себе си, онази кървава нощ, че ще го пази. Не би могъл да отговори защо, но знаеше, че просто би дал и живота си за него. Ирония, при положение, че трябваше да отнеме и неговия живот още тогава. Наред с всички от фамилията му. Ала се провали. Никой не знаеше за този му провал, освен самия Алан. Премреженият му от смъдящата кръв поглед срещна онези две блещукащи от ужас, но чисти неразбиращи очи и пръстът му застина на спусъка. Просто избра да не го прави. Избор, който би могъл лесно да му коства всичко. Но никога не бе изпитал и най-малкото притеснение от това. Просто не можеше.
- Да не би още да ми се сърдиш, задето обърсах пода с теб на снощната игра на Монополи? – подсмихна се вяло и протегна ръка към умърлушената физиономия на Матео. Пръстите му се спуснаха да избършат мармалада, залепнал в ъгълчето на устните му. Напоследък си позволяваше неволни близости като това да разрошва косата му, когато се зарадва на успеха му в училище или нещо друго. Дори и не регистрираше всички тези неща като нещо странно. За него беше просто грижовност, каквато не проявяваше към който е да е друг жив организъм.
- Ще ти дам право на реванш като се прибереш от училище, става ли? – отново отмести няколко кичура на косата му и побърза да се върне съм закуската си. Много скоро го чакаше нова поръчка. Не че в момента мислеше за това. Беше зает да се удивлява на това колко бе пораснал Матео. Вече беше почти на осемнадесет години. Трябваше ли да се притеснява, че е най-опасната тийнейджърска възраст? Поне досега се беше постарал да го държи възможно най-далеч от неприятности. Дори не осъзнаваше как го присламчваше към себе си и почти контролираше изцяло живота му. В неговите представи правеше всичко за него. Не се и бе замислял за факта, че може би това един ден няма да му е достатъчно. Искаше да е всичко за него. Семейство, най-добър приятел, учител... Помагаше му във всичко и прекарваше всяка свободна минута с него. И все пак му вярваше, че не би направил някоя пакост, докато го няма. Досега поне не се беше случвало, а и Матео му казваше всичко. Не искаше нищо да се променя.

Щеше да е глупаво и неблагодарно, ако някой ден дори си помислеше, че нещо му липсваше. Толкова рядко му се случваше да чувства особена празнина. Не можеше да регистрира на какво точно се дължеше. Знаеше само че съществува. Не можеше да предположи, че тя беше маска, наред с шока, който беше преживял като дете. Смъртта на роднините му тогава беше толкова травмираща, че от ужас беше забравил. Вярно, че беше син на мафиотски бос, но когато си на 3 години тези работи не ти влизат в работата. Очевидно, че и сега не му влизаше в работата, ала това, иначе щеше да знае за истинските извънпопечителски занимания на Алан. Но си нямаше идея, разбира се. Един ден се беше събудил и трябваше просто да приеме, че мъжът близо до него беше единственото му близко същество, единственото му семейство и единственото му ... ами всичко. Наистина всичко. Беше подходяща дума. Беше до толкова свикнал с него, че нямаше нужда от други, не можеше да си представи адекватна компания, друга компания, която да не включваше него самия и Алан, просто имаше нещо много грешно. Страничните хора го натоварваха. Те никога нямаше да разберат. И той знаеше. Нямаше смисъл да им дава напразни обяснения. Все едно, че беше тяхна работа. Беше ли? Ами по-скоро не.

Но това беше проблем. Хората обичаха да се бъркат там, където не им е работата. Като личният живот на Матео. А той беше неприкосновен. Не си го даваше, не говореше за него и като цяло другите нямаха правото да се интересуват. Навлизаха до толкова в личното му пространство последно време, че ако нямаше известна доза възпитание, навяно щеше да се изпотвръща върху тях, така със сигурност щеше да ги прогони. Матео просто искаше да съществува в света, без да го безпокоят. Можеха да не коментират животът му през две минути, сякаш си нямаха никакво друго забавление. Не можеха ли да си намерят някой друг да тормозят, сякаш училището не беше пълно със загубеняци? Матео отдавна се беше отказал да споделя на други разни неща. Просто честите и неочаквани местения не му позволяваха да си изгради приятелство, което да остане - все пак нямаше как и от разстояние да комуникира, за да го запази. Но реално почти не му трябваше различно от това, което имаше още от ден първи, в който вече съзнаваше какво се случваше около него самия. Имаше къде да излее душата си, когато му е необходимо. Имаше на кого да разкаже за всичките си грижи макар да не бе чувал другият да има дори една. Прекарваха си чудесно и не можеше да отрече. Дори не се бе замислял, че нещо нередно е възможно да се случва около тях. Не беше точно наивен. Просто беше свикнал да не задава излишни въпроси. Освен това много хора се местеха често, е ... той познаваше само себе си, но беше чел, беше чувал. Някои професии изискваха различни жертви. Матео и без това нямаше да ходи. Чувстваше се на мястото си и само това го интересуваше.

Едва чу чуждите думи. Допирът беше това, което го изкара от мислите му - множеството подигравки по адресът му последно време. Те бяха от всякакъв род. Но това, което не можеше да понася съвсем беше физическото навлизане в личното му пространство. Матео не беше конфликтна личност. Обаче всяко нещо си имаше своите граници. Отказваше да се занимава с такива глупости вместо да се вглъбява в образованието си, да си чете книгите и просто да съществува на спокойствие, но тези глупаци се появяваха отвсякъде, сякаш го причакваха във всяка възможна секунда. Може би пък просто преувеличаваше по въпроса, но като нищо пък и да не!

- Беше дълга игра - повдигна вежди и спря да прави опити да наръга палачинката, без това я беше надупчил безброй много пъти вече.

Матео вдигна поглед, за да срещне чуждия поглед. Той на свой ред също не регистрираше чуждия допир като нещо странно и подозрително, но оставаше някак безучастен. Съзнанието му не можеше и отчасти отказваше да се освободи напълно, за да осъзнае какво значение имаше чуждия допир за него всъщност. Мъжът срещу него беше единственият, чиято компания навярно никога не би отпратил. Всички други му лазеха по нервите. Особено пък напоследък. Всъщност ... понякога се замисляше дали пък дяволските им думи не бяха верни. Имаше толкова много неща, които не беше опитал в живота. Съзнанието му го дърпаше от пъкала и му обясняваше, че няма нужда да върви да си чупи главата, сякаш не си живееше чудесно живота.

Беше му неспособно да се прави на доволен от живота, когато някакви неприятни работи се случваха. Още повече, че не можеше адекватно да ги асимилира. Защо изобщо си позволяваше да си мисли такива глупости? Може би пък не бяха глупости ... защо да бяха ...

Пак се беше забавил много с отговора, поне да си беше набутал някоя хапка от палачинката, която скоро на нищо нямаше да прилича, ако продължаваше да я ръга.

- Става ... - дори не знаеше на какво точно се беше съгласил.

Искаше да си каже всичко, в същото време искаше да се оправи сам с проблемите си и покварените си мисли, които му крещяха, че му трябва наистина малко свобода, че глупаците в училището му май не бяха точно глупаци, но ... това все пак не беше единственият проблем, както бе станало ясно.

- Има ли как пак да ми издействаш някоя извинителна бележка? - беше си забил погледа пак към палачинката, после го вдигна към другия. - За около ... седмица, да речем? - и без това му беше последна година, какво толкова можеше да се обърка? - Тоест ... нищо ми няма, просто ме изнервят - не му се влизаше в подробности, обичайно си казваше всичко де.

Натоварваха го психически. Беше достатъчна причина да не иска да му се ходи. Или ... поне той за такава я намираше. Пак си беше върнал погледа на палачинката и този път реши да набута едно разкъсано парче в устата си. Просто за да забави пояснението си, защото не беше сигурен как точно му се искаше да го формулира, а подозираше, че такова трябваше да даде.

Изражението на мъжа видимо се промени, макар да дояде палачинката на пръв поглед необезпокоявано. Не удостои Матео с друго поглед, използваше това време да осмисли искането му. Някакво неприятно предчувствие се загнезди в гърдите му. Не го беше страх, защото подобна емоция не съществуваше във възприятието му, или поне не в нормалния си вид. Взе решение как ще процедира доста бързо, както винаги правеше. Не бе в стила му да умува над един въпрос много дълго време.
Дръпна единия си ръкав колкото да погледне часовника на ръката си. Минаваше седем. Днескашната му мишена живееше чак в съседния град, което беше поне два часа път в двете посоки, затова щеше да се обади и да отложи работата. Ето това вече не беше типично за Ал Николето. Или както единствено бе познат в неговите среди – Мики. Краткото му кодово име навяваше на пръв поглед произволни асоциации с любимия на всички Дисни герой. Но това не беше случайност. Първата му някога официална поръчка бе дадена именно от шефа на тази всъщност доста сенчеста корпорация, притежаваща милиарди долари и криеща множество тайни от света. Никой не би се замислил дори, че компания, чийто главен таргет беше да създават всякакви забавления и анимации за деца, всъщност беше не по-различна от който и да е било световен конгломерат. О, да, те бяха задържали титлата си на най-големия медиен конгломерат в света от много десетилетия насам и имаше причина да останат на върха през всички тези години. Тази причина не винаги включваше използване на легални методи. Ал беше нает само веднъж от тях, за да свърши мръсната им работа, но неслучайно реши да запази кодовото име, с което те го търсеха. Никой друг не би се осмелил да разчисти цяла мафиотска фамилия, най-вече една от най-големите в Италия. Поне не с подобен безкористен замах и не на един път. Уолт Дисни бяха тихите хищници, просто притежаваха власт и пари, за които почти всяка второкласна и третокласна държава в света би убила да има. Дори при най-малкия конфликт на интереси или наранени чувства, конгломерата непроследимо се отърваваше от пречките си. Никой не знаеше какво се беше случило и с детективите и журналистите, които опитаха да разследват много от съмнителните инциденти, в които Дисни някога се бяха замесвали. Николето никога не бе бил нещо повече от инструмент. Подписваше договор, изпращаха му мишените и просто си вършеше своята част. Дори не го правеше заради възнаграждението, което му се полагаше накрая. Просто беше добър в това. Разбира се, като сирак, осиновен от вече споменатата компания, нямаше голям избор как да протече живота му. Беше решено от мига, в който попадна в „Бригадите”, както наричаха мястото. За нула време го отгледаха с единствената цел да го превърнат в машина за убиване. Не познаваше живота извън онзи кошмар, докато не вкуси малко от свободата след като излезе оттам, като по чудо, все още жив. Единственият договор, който имаше някакво същинско значение, бе, че докато изпълняваше работата си безупречно, щеше да е „свободен”. Поне нямаше да го върнат в Бригадите. Татуировката на светкавица с шест зъба още си стоеше на тила му, напомняйки му в чий свят принадлежи. Не трябваше да забравя, ако някога изпита нуждата да изостави работата си и да започне на чисто.
Днес направи нещо много в духа на последното. В последно време всъщност все повече поставяше като първи приоритет Матео пред работата. Някога преди двете неща бяха наравно важни, но постепенно едното изместваше другото и напоследък това се случваше драстично по-бързо. Нямаше как скоро някой да не забележи. Само дето на Алан не му пукаше. Възприятията му не му позволяваха да бъде обезпокояван от факта колко рисковано бе да отлага поръчка, особено важна поръчка като тази. За него беше поредната задача. Не виждаше нищо специално там. Сега някой друг беше специален за него. Нямаше да остави онези отрепки в училището на Матео да го докосна ти с пръст. По принцип отбягваше да показва лицето си на публични места и свеждаше общуването с хора до минимум, но сега беше взел решение и нищо нямаше да го разубеди.
- Разбира се. – съгласи се съмнително бързо с искането на Матео, но не срещна погледа му. Натрупа празните чинии една върху друга, сякаш редеше дженга. – Щом не се чувстваш комфортно там, няма да ходиш. – допълни простичко, вече стрелвайки го с една от онези свои полуусмивки. Беше ясно, че няма да остави така. Никакъв шанс. Но сега, за първи път от много време, не попита Матео за подробностите, довели до искането му. Не го беше страх от отговора, но не знаеше и дали ще иска да го чуе. Освен очевидната причина, че и сегашните съученици имаха наглостта да се отнасят зле с неговия Матео, предполагаше каква може да е другата. Но това беше нещо, което не искаше да чува. Навярно единственото, което можеше да го нарани. Не искаше да чува, че е достатъчен на другия.
- Ето какво. Ще си взема отпуск за тези няколко дни и можем да отидем някъде. Където поискаш. Малко смяна на обстановката може да ти се отрази добре, м? – сръчка го малко, за да срещне погледа му. - Ще отскоча до училището ти, за да ти взема домашното за седмицата, а ти си помисли къде ти се ходи. - изправи се и се запъти към закачалката да вземе якето си. Нямаше да се бави много, въпреки че не му каза същинската причина, заради която ще ходи до училището.

Изпита облекчение и така въздъхна, когато другият се съгласи. Наистина не му се ходеше в проклетото училище. Самото то като институция не представляваше проблем. Но хората - те да. Вярно, наистина го подиграваха, за това че беше някакъв пещерняк и вярно, наистина беше раздвоен до колко това му харесваше, но само като се замислеше, че навярно не само в училището хората бяха тотални загубеняци - би си помислил, че ще да му е по-добре да си стои в пещерата. Реално, беше в пъти по-умен от всички там, защото в живота си нямаше почти секунда загубено време - или щеше да учи, или щеше да чете разни криминални романи, или щеше да прекарва време с Алан - нищо ненужно нямаше тук. Освен напоследък. С глупави мисли се занимаваше. Нужно ли беше да се чувства толкова странно в собствената си кожа? Сякаш не принадлежеше сам на себе си, а някъде вътре в себе си знаеше, че не е така. Беше сигурен, че е заради проклетото място, в което му се убиваха мозъчните клетки. Не можеше да е друго, просто не можеше! Нямаше търпение да завърши. За него беше същинско мъчение да се намира сред толкова много хора. Може би защото наистина бе свикнал обичайно да е в компанията само на един единствен човек. Беше достатъчно погълнат сам в себе си и съществуването си. На никого не пречеше и нищо не правеше - даже не знаеше какво искаха от него!? Не искаше да изглежда като глупак, който не знаеше как да отвърне на удара, но тук идваше същинският проблем. Когато се преструваше на болен, че да не ходи на училище преди, причината беше много по-различна. Матео си имаше проблеми. От онези, които просто съществуват в съзнанието сякаш от цяла вечност - онези, които често се питаше как и защо се бяха появили? Откъде ги имаше? Реално, не беше преживял кой знае какво. Като изключим детската травма за цял живот, която не си спомняше, но в крайна сметка му се беше отразила на съзнанието. Живееше си чудесно. Като изключим именно онези моменти, в които не знаеше какво се случваше. Тоест. Всичко в мозъкът му се объркваше, преобръщаше и нещо в него прищракваше. Случваше се рядко. Може би в някои от моментите като този, когато си представяше ... някакви неща, които нормалното му съзнание не възприемаше като нормални, но имаше едно друго, което му шептеше ужасни приказки, от които го побиваха тръпки. Беше странно. Все си мислеше, че причината да си представя как убива разни хора, които го дразнят до крайно безобразие се дължи на многото подобни изчетени книги, ала поради някаква причина се притесняваше сам от себе си. Никога не си бе и помислял, че е способен да направи подобно безумие като да убие човешко същество, но просто всеки път се подсигуряваше. Беше спокойно дете. Сега що-годе спокоен тийнейджър, но след като последно се сби с Килиън Нанси преди достатъчно много години, си даде сметка, че никак не беше спокоен. Или поне не толкова, колкото си мислеше. Беше първият и (надяваше се) последен път, в който беше влязъл в подобно странно приключение, от което Нанси не се чувстваше особено добре известно време, по-късно се бяха преместили в друг град и децата в новото училище не го гледаха, сякаш щеше да им забие един - той не беше такъв наистина. Беше говорил по тази тема с Алан само един път и това беше първият път, в който не беше особено искрен в обясненията си, но беше и все едно, защото възнамеряваше за последно да прави подобни неща в живота си, никога повече! Не искаше проблеми. Не искаше и да създава излишни проблеми на Алан. Това беше. Но не можеше да контролира външните дразнители. Не беше виновен, че достатъчно го тормозеха навсякъде. Хората бяха проклетите демони, които го караха да влиза в излишни филми! Искаше просто да си живее живота на спокойствие. От онзи ден до този сега обаче не беше особено спокоен, когато покварените мисли го нападаха.

- Наистина ли? Ама сигурен ли си? - погледите им се засякоха.

Не беше нещо нечувано и невиждано Алан да предлага подобно нещо, но не беше свикнал другия да взема подобни решения от сега за сега. Не че той сам не беше решил да не ходи на училище, което също беше странно, но той това го мислеше от няколко дни насам. За щастие последните два беше способен да си почине само защото беше събота и неделя. Очевидно искаше и още. Ако може повече да не иде, например, ще е супер.

- Върхът си! Вече знам къде искам да идем - имаше нужда да се разкара от проклетите градски условия, имаше нужда от елементарно спокойствие.

Тук точно не можеше да го намери. Не и когато мозъкът му си играеше игрички с него. Толкова мразеше като правеше така, но не можеше да изкара насилствено проклетите мисли. Беше се опитвал стотици пъти. Просто не ставаше. Трябваше да презареди енергията си и да се почувства пак на мястото си, в собствената си кожа. Не беше чак толкова много!? Дори не предполагаше, че навярно живееше в чужда кожа и истинската опитваше да унищожи старата, за да се излюпи и на нейно място да се появи истинската му. Тази, която нашепваше произхода му. И тази, която щеше да ненавижда някой ден. Защото не беше такъв, не искаше да е такъв.

Беше се изправил от мястото си в момента, в който набута и последното парче от обезобразената палачинка, за да постави и своята чиния върху купа от чинии преди да ги без малко изпусне в мивката. Набута всяка една в съдомиялната, защото вечно го мързеше да ги мие, преди да изхвърчи към стаята си. Не знаеше на какво се дължеше това вълнение. Знаеше, че щеше да се отърве от училището, но това не беше кой знае какво. Макар че беше и достатъчно много. Напоследък прекарваше достатъчно много време с Алан - така че не можеше да се вълнува толкова и от това, че сега имаха дни за наваксване. Защото нямаха. И все пак ... той не смееше да се оплаква, разбира се!

- Отиваме във вилата - тя беше една единствена и затова нямаше нужда да дава допълнителни обяснения, когато чу чуждите стъпки и заяви в края на краищата решението си.

Беше приготвил вече необходимия багаж и си клатеше краката, докато седеше на дивана. Беше се замотал достатъчно дълго време, за да не усети кога беше минало, че другият да се е върнал вече.

„Кой е Ал Николето?”
„- Никой...”
Колко ли години на обучение му отне, за да се пречупи и да отговори на този въпрос както се изискваше от него. В бригадите трябваше са умреш, за да излезеш жив. Да убиеш всичко, което си, или смяташ, че си. Да премажеш цялата си човешка идентичност. Не беше шега, нито пък детска игра. Психическата борба беше много по-голяма дори от физическата. В момента, в който сам се провъзгласиш за никой и ти повярват, се превръщаш в призрак и за останалия свят. Тогава щампата на челото ни ставаше „оръжие”. Другият вариант беше „смет”. Изпитът се повтаряше отново и отново, докато не умреш там, в някоя от мрачните ъгли на фабриката, или не те щамповат със заветното одобрение.
„Оръжие”.
Не можеш да си някой, ако си оръжие. Това бе още едно от важните правила за наемните убийци. Поне тези, които не искаха да бъдат хванати. Ал знаеше, че ако наистина някой ден го хванат, нямаше да го хванат жив. Просто не беше възможно, знаеше го.
Прибра бележките, дадени му от учителката на Матео и разкара фалшивата любезна усмивка, с която му издейства седмица болничен без никакви глупави бележки. Хората бяха лесна за обработка, веднъж щом си чуеш да говорят. Блондинът не беше движил в социални среди през живота си, предвид къде бе тикнат още от малък, но и това бе част от обучението му. Всеки трябваше и постоянно играеше някаква роля и без това, дори обикновените хора. Поне Николето имаше претекст за себе си, вършеше го само ако се налага и когато се налага. За него всичко беше част от работата. Освен едно нещо. Имаше само едно, което надделява по важност. Матео.
Това не беше добре. Не, не беше. Времето само задълбаваше в тази мисъл. Трябваше да го убие още тогава, когато носеше името Елиъс Кастило. Трябваше да свърши поръчката си до пълна изрядност, без да остави свидетели или оцелели. Но щетата вече беше нанесена, връщане назад нямаше. Не че би искал да се върне в онзи момент. Дори съзнанието му отказваше да привика спомена. Отказваше, защото не искаше да се сблъска с истината. Тази, че дори да може да се върне там, на онази празнична вечеря, щеше да направи същия избор. Отново щеше да пощади живота на Елиъс. Защото той отдавна не беше Елиъс, А Матео Морети. Неговия Матео.
Спомни си как веднъж го чу да бълнува насън. По челото му бе избила пот, пръстите му безпомощно се бяха вкопчили в чаршафите на леглото. Помисли си най-лошия възможен сценарии. Че ще си спомни. Или че изживява травмата си отново и тя бе привикала спомена, заключен дълбоко в съзнанието му. Алан си представи как слага край на всичко в този момент. Бързо и прецизно, без да му причинява излишна болка. Ръцете му щяха да се пресегнат към него и с едно единствено движение да скършат врата му. Можеше да го убие токова лесно, без усложнения. Вместо това обаче какво бе сторил? Тялото му се беше спуснало към чуждото още преди ума, за да го притегли в прегръдката си и да го събуди от ужасния кошмар. Сякаш все още усещаше колко силно го беше прегърнал тогава. Никога... Никога не бе прегръщал друг в живота си. Буцата, която тогава заседна в гърлото му, сега отново се появи със същата тежест, само при спомена. За миг затвори очи и си пое дълбоко въздух.
Причакваше директора на училището в гаража. Знаеше къде паркира колата си и бе застанал в близкия ъгъл, откъдето ще може да се прокрадне в гръб. Мъжът винаги правеше щателна проверка на всяко училище и работещите в него, преди да запише Матео там. За жалост, децата си бяха деца навсякъде. Но колкото и да му се искаше напълно да предпази и изолира своя Матео от света, нещо в него го караше да опитва да му даде поне донякъде нормален живот. Или поне шанс да има такъв. Избор, какъвто никой не беше предложил на самия него. Беше обучен да е машина за убиване, но това не значи, че му бе направена лоботомия. Знаеше какво представлява да имаш живот, беше го виждал. Всяка от мишените му имаше такъв. Жена, мъж, деца, приятели... Както и да го погледнем да имаш живот включваше да си част от пътя на социалната среда, да си част от някаква общност.
Трябваше или да убие Матео, или да го бе оставил да намери живота си сам, далеч от него. Но не, той направи грешката да го задържи до себе си и да го заобича. Да чувства неща, които никога не смяташе, че е способен да чувства. Това си беше бомба със закъснител и Алан го знаеше. Просто някак си очакваше момента на погребението си. Усещаше, че няма много какво да стори на този етап. Затова реши да се възползва от времето, което можеше да прекара с Матео. Той му беше всичко. Само с него беше Алан, превръщаше се в някой. Навярно и това не беше за добро.
- Без резки движения, Франк. – гласът му излезе снижен и дрезгав, когато се промъкна зад директора на училището и опря пистолет в гърба му. Другият веднага плувна в пот и се разтрепери, от устата му излязоха доста нечленоразделни звуци, преди да успее да каже каквото и да е.
- Кой си ти, какво искаш от мен? – поне беше достатъчно умен да не крещи. Не че тук някой щеше да слезе скоро. Имаше късмета, че никога не се бе срещал лично с директора на училището, та нямаше как да го разпознае дори по гласа.
- Това е лист с ученици, които ще отпишеш от това училище.
- Какво, полудя ли...Как...
Преди мъжа да довърши, Ал сграбчи дясната му ръка и отвори вратата на колата му, само за да я тресне и защипе с нея хванатата длан. Сега вече силен крясък се изтръгна принудително от чуждите уста и Алан остави тялото да се сгърчи от болка на земята.
Нямаше нужда да му казва нищо повече. Посланието му винаги беше ясно и без допълнителни заръки. Франк знаеше, че ако не изпълни каквото му каза, щеше напълно да се прости с ръката си, или по-лошо. Не му даде краен срок, защото това работеше по-добре. Така хората се паникьосваха и гледаха да изпълнят задачата си по-бързо, за да не ги сполети неочаквана смърт.
Нямаше дори нужда да пита кои създаваха проблеми на неговия Матео. И без да му казва, имаше своите си начини да разбере. Все пак това му бе в специалността.
***
Усмихна се искрено на ентусиазма и нетърпението, с които Матео го посрещна. Обожаваше да се връща и да го посреща тази гледка. Сякаш вече не живееше за това да остане никой и просто да върши машинално работата си, а кръвта в хладните му вени се задвижваше при вида на това лице и тази усмивка.
„Трябваше да го убиеш, Алан.”
Трябваше...
Каква смешна дума. „Трябваше”
Винаги играха на разни игри на думи, докато пътуваха нанякъде. И в тези вече Матео водеше по точки, защото по начало не беше честно. Блондинът трябваше да остане фокусиран върху пътя през цялото време и не можеше да е изцяло концентриран в нищо друго.
- Стига си показва главата през прозореца. Ще ти изхвърчи някъде. – каза по едно време леко шеговито, макар че не тембърът му не се променяше чак толкова дори в тези моменти. Периферното му зрение не спря да попива кадифената коса на Матео, разрошвана от вятъра и доволното му блажено изражение. Да го вижда така му носеше неистова радост, която дори не можеше да изрази. Отново се замисли доколко ли голяма грешка направи, че го отгледа под своя покрив. Беше ли най-ужасното семейство, което Матео можеше да има... Някой друг навярно би му дал по-добър живот. Повече свобода, отколкото някога той би могъл да му предложи. Дали си бе мечтал за нещо от това, истинско семейство и различен живот с всички екстри. Дали тайно вече не бе решил да поиска да си тръгне от него... Беше почти пълнолетен, щеше да има това право. Как би могъл да го спре тогава?
Алан дори не осъзна, че погледът му не беше на пътя и че когато го премести отново върху откриващия се прашен път към хижата, една сърна се изпречи като от нищото. Не можа да натисне спирачките навреме, но пусна едната си ръка от волана, за да издърпа Матео обратно вътре и да закрие главата му с длан. Последна рязкото спиране на колата и неотложния ѝ сблъсък с животното и бронята.
- Матео! Матео, добре ли си? – побърза да отдръпне длан, за да провери дали тъмнокосия не беше пострадал. Междувременно той самия си бе ударил главата във волана и беше цепнал челото си, а кокалчетата на дясната му ръка, досега досега покриваща главата на Матео, бяха разкървавени. – Ужасно съжалявам! Удари ли се някъде? Да да видя! – настоя блондинът в опит да срещне погледа му. Всичко беше по негова вина. Никога не се беше разсейвал, докато кара. Можеше да стане много по-ужасна беля...

- Добре съм ... добре съм - на мига отвърна, когато чу чуждият глас и мозъкът му успя да асимилира какво точно се беше случило.

С доста голямо закъснение. Главата му не се беше сблъскала с нищо, в което да я разбие, но ударът беше достатъчно силен, за да му се отрази на възприятията му. Добре, че имаше още един слой защита. Чуждата длан. Иначе навярно пораженията щяха да са далеч по-неприятни.

- Нищо ми няма! - каза и избегна чуждия допир, както и поглед поради някаква причина, която не можа да си обясни.

Наистина нищо му нямаше. Тоест, не беше съвсем така. Успя да фокусира сега и навярно от сблъсъка с таблото щяха да му останат някои синки, но какво от това, голяма работа? Погледна към другия, за да установи неговите видни поражения, а встрани от колата беше сърната, умряла на място. Колата изглежда се беше завъртяла встрани при удара.

- Мъртва е - каза, като пак се бе завъртял на другата страна, за да си подаде главата навън.

Визираше сърната, сякаш това имаше значение. Нали те двамата бяха добре, какво друго трябваше да го интересува? Случваха се такива неща ... или поне така предполагаше? На тях никога досега и все пак ...

- Ти добре ли си? - погледна към другия, какво ако беше получил някое сътресение?

Изглеждаше му съвсем адекватен, но все пак. Цепката на главата му поне не кървеше много. Изпитваше някакви смесени чувства що се отнася до кръвта и не можеше да си ги обясни.

- Отбий там за малко, ако не се чувстваш добре? - погледна го съвсем сериозно.

Не им оставаше много път и без това, но ако нещо не беше наред, щеше да е по-добре Алан да не кара в това състояние.

Алан не можа да отдели поглед от Матео. Имаше нещо, което го тревожеше от известно време насам, можеше да каже. Кой друг го познаваше по-добре, ако не той? Опитваше да преглътне, но буцата в гърлото му не му позволи. Също както не му позволяваше да отмести поглед. Начинът, по който другия го отблъсна, му каза всичко. Кога се беше случило? Защо не беше разбрал по-рано? Кога другият бе започнал да крие неща от него... Достатъчно в стила на иронията, Алан се почувства предаден. Болеше го и не можеше да разбере защо точно тази болка и защо се загнезди така в гърдите му, но се почувства безсилен за достатъчно дълъг момент, за да го осъзнае. Лявата му ръка все още стискаше кормилото и не помръдваше, застинала като самия блондин. Матео му беше обещал да му споделя всичко. Всичко. Бяха кръстосали кутретата си тогава, възможно ли бе да забрави... Но това, което отказваше да осъзнае, бе отминалото време. От този спомен бяха минало години, нима си въобразяваше, че наистина нищо между тях няма да се промени? Че Матео никога няма да се промени... Та той тепърва порастваше, с всичките с човешки желания. Тепърва опознаваше и изграждаше себе си. Алан беше пълен глупак да живее в илюзията, че ще може да го задържи толкова близо до себе си завинаги. Беше напълно сляп да не види нищо от това. Беше логично, нали? Но въпреки това болеше и то повече от всяка физическа рана, която Николето някога бе изстрадал. Матео се отдалечаваше от него. Изплъзваше се бавно, но сигурно от живота му. Вярно, че не знаеше истината за човека, който го беше отгледал. Но той преди всичко беше Никой. Всичко, което Ал можеше и искаше да бъде, беше точно човека, когото Матео познаваше и виждаше. Само с него беше някой наистина, затова не смяташе да нужно да му казва нищо повече за живота си. Какво, ко всичко това бе някаква неосъществена мечта? Някаква наивна фантазия, в която Алан единствено успяваше да намери някакъв подслон и покой за душата си... Да, навярно беше точно такава. Затова и се чувстваше щастлив и можеше да се загуби напълно в чуждата усмивка. Това, ето това щеше да го убие един ден.
Не отвърна нищо на другия, само завъртя колата отново в правилната посока и отби след завоя. Оттук можеха и да вървят до хижата, но мъжът отново застина в позицията си, сега с поглед, вперен в пътя пред него. Добре, че мъртвата сърна, не беше човек. Матео обаче сдържаше от него дори част от реакцията си, защото разбира се, не му беше казал каквото и да премълчаваше. По дяволите! Всичко, свързано с него все по-лесно го избутваше от зоната му на комфорт, която беше да не чувства всички тези емоции. Как се очакваше да контролира нещо, по-силно от него? Дори от волята му... Беше изгубил поръчката си днес и това бързо щеше да се разчуе. Както навсякъде, и в неговите среди клюките обичаха да пътуват на експресния влак. Много бързо името Мики вече нямаше да е толкова надеждно в съзнанието на световните конгломерати и елита. И някак въпреки, че осъзнаваше как сам запрати репутацията си по дяволите, Алан все още не изпитваше нищо. Нищичко в този аспект. Все едно му беше дали ще работи за елита или ще изпълнява поръчките на някой местен лихвар. Това би вбесило много хора, които работеха с години, за да си запазят репутацията и името им да е първото, с което се свързват. А на блондин не му пукаше. Защо тогава можеше да се докара до лудост само при мисълта, че ще изгуби Матео? Не, не можеше да дори да приеме този вариант.
Ръката му стискаше кормилото все по-силно. Вече дори беше забравил за мъртвата сърна, или за раната на челото си. Усещаше лепкавата течност някъде над едната си вежда, но и това не можеше да г разсея от токсичните мисли, превзели съзнанието му. Вече не знаеше какво му става, или какво би могъл да направи. Може би наистина откачаше.
- Знаеш ли... – някак си разтвори устни и успя да каже нещо след известно мълчане. Сега вече той не искаше да срещне чуждия поглед. – И за мен ти си единственото семейство, което някога съм имал.
Не знаеше какво цели с това. Просто го каза. Не че беше безизвестен факт, никога не бе споменавал на Матео да е имал близки хора някъде по света. Но просто изпита нуждата да му сподели. В гласът му прозвуча и онази горчивина, индиректното обвинение за неспазеното обещание. Искаше да знае какво Матео не искаше да сподели с него от всички хора и бе предпочел да стаи в себе си, но нямаше да го попита направо. Самата мисъл, че бяха стигнали дотук вече бе едва поносима за Алан. Стисна силно челюст и затвори очи в пореден опит да се успокои, но без особен успех. Пръстите му затракаха нервно по кормилото. С няколко думи: „Не, не беше добре”

Не можеше да разбере на какво точно се дължеше отдръпването му, наистина. Навярно беше някаква мисъл в главата му, която му казваше, че може да се ... справи и сам, ако реши. Може би беше част от самото израстване - идва момент, в който на подсъзнателно ниво осъзнаваш, че можеш да се оправяш и сам с това и онова дори и да не е съвсем така. Още повече, че нямаше как да избегне думите на другите - навярно Матео имаше нужда от поне частица от свободата, която другите имаха. Всъщност, за Матео навярно бе просто на теория, че можеше да се оправя сам - просто защото никога не му се бе налагало за сериозните неща. Не можеше да съществува в свят без Алан - без значение искаше или не. Имаше много причини, поради които това бе напълно валидно и някои от тях съвсем не му бяха известни.

Реакциите на другия го изумиха и го оставиха без думи. Тъкмо понечи да каже нещо, когато чуждите думи го накараха да млъкне още преди да е казал, каквото и да е било.

Беше извърнал по посока на Алан и виждаше стичащата се кръв от челото му. Преглътна едва.

- Аз ... знам - знаеше, естествено, че знаеше.

Сърцето му заби толкова силно, че в действителност имаше усещането, че другият го чува.

- Това ... няма да се промени - наистина нямаше.

Никога. Обаче не му бе отнело много време да заподозре на какво се дължеше всичко това. Матео не знаеше всичко за Алан, но го познаваше такъв, какъвто бе с него и това винаги му бе било напълно достатъчно. Вече изобщо не беше сигурен дали е добра идея другият да кара. Знаеше, че състоянието му не беше породено от сътресение или нещо такова. Напоследък наистина не си казваше всичко. Навярно, защото някъде вътре в себе си се притесняваше от това, че ще види подобна реакция. Тя го безпокоеше по особен начин, който не беше способен да опише. Не искаше да го разочарова. Беше го отгледал ... ако не беше той, навярно такъв човек като Матео Морети нямаше да съществува. Постави ръката си на рамото на другия след известно колебание, за да привлече вниманието му. Дори не можеше да си представи реален сценарий, в който си тръгваше от него. Наистина светът му бе прекалено малък макар и да бе много голям в действителност. Имаше моменти, в които искаше да се гмурне в необятността му и всъщност се притесняваше, че се зачестяваха. Другата част от него се опитваше да го върне обратно в строя и това беше причината, поради която досега не беше си казал всичко. И все още отказваше.

- Трябва да се погрижим за раните ти - най-вече тази тук - пръстът на свободната му ръка докосна чуждото чело. - Да стигнем до хижата, хайде! - не можеше да продължава да гледа тази стичаща се кръв и без това.

Просто беше и сменил темата пак. Сякаш не можеше да изкара от раницата на задната седалка всичко необходимо, за да му превърже главата и то дори нямаше да е превръзка, цепнатината не беше кой знае какво. Искаше просто да се измъкне от напрежението, което му пречеше дори да диша, какво остава да мисли адекватно.

Алан на свой ред се отдръпна като опарен при чуждия допир, стисна устни в провален опит за се усмихне и пак отмести поглед. За първи път се чувстваше толкова безсилен дори над собствените си емоции. Те го нападаха като кръвожадни псета и разкъсваха вътрешностите му парче по парче. Не можеше да ги спре, или поне не знаеше как. За първи път не знаеше какво да направи. Искаше да вижда своя Матео щастлив, нямаше друго, което да иска повече. Но нещо не му позволяваше да му даде свободата, която навярно момчето заслужаваше. Дори още не беше признал съвсем пред себе си, че го обича и по начин, по който не можеше да си позволи да обича. А му се искаше. Копнееше да може да го обича по всеки възможен начин. Вместо това го бе превърнал затворник в своята идилична фантазия. Идеше му да си удари шамар, но бързо му мина.
Нищо не го успокояваше и сега можеше да вини единствено себе си. Беше провалил прекрасния старт на пътуването им и сега не знаеше какво да стори. По-скоро не можеше да си помогне. Имаше само едно единствено нещо, което му беше скъпо и което по ирония на съдбата никога не трябваше да има в живота си. Сега не понасяше мисълта да го загуби. Не го вълнуваше дали го заслужава.
Отново не каза нищо по път за хижата. Безмълвно се бе съгласил с онова, което остана неизказано и от Матео. Май просто някак трябваше да свикне с всички тези неизказани неща между тях. Сега беше ред на Мароти да не му споделя мислите си. Алан просто реши да не проваля повече момента и потъна в мълчание, фокусирайки се напълно в пътя пред себе си. Толкова ли го задушаваше вече? Толкова, че дори не можеше да му каже... Или не искаше да му каже, че вече няма нужда от него, за да него нарани. А какво правеше сега?
Алан отвори вратата на хижата и изчака първо Матео да се навре вътре, заедно с багажа. Поне различната тишина на това място му носеше известно спокойствие, макар и на по-различно ниво. Беше се замислил, че щеше да намери начин сам да си реши проблема. Все пак си беше негов проблем. Възприятията му бяха полудели и краха пръстите му трепват също както докато потракваха по кормилото преди малко. Беше несъзнателен нервен тик, от който щеше да намери начин да се отърве бързо. Не беше свикнал нещата да не стават по неговия начин.
Отиде до банята пръв, за да се освежи, а и да изчисти кръвта от лицето си. Докато зависеше от самия него, дори нямаше да си слага лепенка. Такава драскотина нямаше значение. Кокалчетата на ръката му бяха срещнали по-тежък удар и кожата там съвсем се бе разранила, но и това не му пречеше на нищо. Студеният душ му се отрази добре и успя някак си да успокои страстите му и да го разсея малко от глупостите. Нали беше решил нещо, беше обещал това да е седмицата на Матео. Така че щяха да правят само неща, които той искаше. Беше посветил цялото това време само на него и не искаше да го разстройва.
Излезе от банята с бяла хавлия, стегната около кръста му и потърси Матео. Намери го все още да подрежда багажа на двамата. Промъкна се иззад него и дъхът му рязко наруши чуждата концентрация, разстилайки се по чуждото ухо и шия.
- Извинявай. – можеше и да се отнесе към факта, че точно в този миг го стресна и го накара да подскочи като подплашено зайче. Е, затова не беше съвсем виновен. Нали му беше известно, че е наоколо? Топла усмивка пролази на лицето му. Тези редки усмивки на Алан бяха предназначени единствено и само за Матео.
- Наистина. Докарах те тук, за да си изкараш добре. Прости ми, че провалих момента. – няколко капчици се спуснаха от все още мокрите руси кичури на мъжа и се приземиха своеволно върху отсрещното лице. Прокара ръка през тях, приглаждайки ги назад, за да не се пречкат. – В тази връзка, имам нещо за теб. – каза с типичния си дълбок грижовен тембър, който разпознаваше като свой само в компанията на момчето. Показа ръката, която държеше скрита зад гърба си досега и в нея държеше криминален роман.
- „Sixteen Horses” от Грег Бюканън. Мисля, че тази ще ти хареса. – подаде му книгата, макар да нямаше място за съмнение дали ще му хареса или не. Повечето книги на рафтовете в стаята му у дома все пак му бяха подарени от Алан и бе харесал всичките. Сега обаче това беше и нещо като подкуп, с който мъжът наистина се надяваше да оправи положението. Не искаше между тях двамата да присъства онова ужасно напрежение отпреди малко. Отчаяно искаше нещата да са както преди, или по-добре. Затова и нямаше да пришпорва другия. Вярваше му. Щеше да му сподели всичко, когато се чувства готов за това. И може би имаше надежда, че тогава Алан щеше да е готов да го чуе.

Цялото му същество потръпна поради очевидната причина. До този момент наистина отказваше да регистрира чуждите действия по особен начин, но точно това мозъкът му не можеше да филтрира в подходящото шкафче. Всъщност ... остана объркано.

Беше се обърнал рязко към Алан, вече изправил гръб. Намираше се в неговата стая. Не обичаше да губи време и без това имаше нужда от нещо да прави, докато другият мъж го нямаше, а и искаше да избяга от мислите си за малко. Не можеше да каже, че случилото се в колата по-рано бе оставило съзнанието му незасегнато. Не беше казал нищо на свой ред, когато другият бе оставил неговите си му думи да висят във въздуха. Наистина не целеше с поведението си да го нарани ...

- Нищо не си провалил - побърза да каже, но гласът му трепна за някакви незначителни секунди.

Не знаеше как да си го обясни. Щеше да препише вината на внезапната поява на другия. Пръстите на ръцете му преминаха по капчиците, които се стичаха по лицето му.

- Естествено, че ще ми хареса! Знаеш какво обичам - грабна книгата от чуждите ръце.

Дори не усети кога лицето му беше започнало да гори. Някой трябваше веднага да му обясни какво се случваше, защото беше много, много объркан.

- Ааа ... вземи това! - обърна се веднага и се усмихна набързо, като набута някакви произволно избрани дрехи. - Ще те чакам ... ще ме намериш - усмихна се пак, след като беше спрял, докато си изговаряше много внимателно думите. - В кухнята! - провикна се, след като излезе през вратата.

Още по-объркан. Какво му ставаше!? Нещо се беше объркал наистина. Остави книгата на нощното шкафче в стаята си. После се запъти към кухнята. Ей сега щеше да си измисли какво да прави. Нещо ... щеше да измисли. От колко време не бяха идвали тук? Струваше му се като цяла вечност, но в същото време наистина беше точно онова, от което имаше нужда. Беше му писнало от забързания живот, в който дори не можеше да си поеме дъх. Общуването с пълни простаци и загубеняци беше ужасно уморително. Дори само като ги гледаше - пак се уморяваше.

Нуждата от това нещо да прави го принуди да разгледа какво беше останало по шкафовете от последния път, в който бяха идвали и дали изобщо беше годно за ядене. Изглежда, че имаше нещо. Готвенето беше нещо, което правеше от време на време, в случаите когато другият мъж отсъстваше за по-дълго време. Беше го научил на всичко необходимо, за да оцелее. От своя страна Матео знаеше рецепти само за бързи сладки или соленки. Не знаеше защо бе решил, че имаше време да свърши всичко това, докато другият се обличаше, защото реално го нямаше това време. Вече обаче беше изкарал нужните съставки. Дори не му се готвеше, реално погледнато, даже не знаеше защо бе решил, че да бърка някакви неща, докато се опитваше да си обясни някакви работи, беше добра идея. Другият му беше дал книга, над нея можеше да се прави, че разсъждава. Сега единствено успя да се напудри с брашно, без да иска.

Алан въздъхна, оглеждайки се в стаята без конкретна причина. Матео беше свършил добра работа с подреждането, както винаги. Вече се чудеше дали нещата между двамата не ставаха някак странни поради друга причина. Нещо, което на мъжът надали щеше да му хрумне, че е възможно да се случи. Никога не беше го питал като какъв го възприема. По логиката сигурно като баща, макар самият той да не можеше да се възприеме точно така. Все пак хладнокръвно уби биологичното му семейство, а сега твърдеше, че се е превърнал в такова за момчето. Да, реално се превърна, но всеки би му казал, че е безкористен лицемер. Алан обаче нямаше и да трепне каквото и да му кажат. Възприятията му не се засягаха от каквито и да е обиди и епитети по негов адрес. Но в живота му имаше един човек, на когото държи и неговите думи имаха значение. И двамата го знаеха...
Изпитваше лека носталгия, когато отново беше тук. Напомняше му на времето, в което всичко беше толкова лесно. Нямаше представа защо, но децата го харесваха и се отваряха лесно в присъствието му. От онзи свой първи случай насам си бе включил в политиката, че не убива деца. Искаше да запази поне едно нещо в себе си непокътнато. Не бяха направили от него човек в Бригадите, но Матео му показваше, че може да бъде такъв. Навярно нямаше представа, но го беше научил на много повече неща, отколкото някога Алан би могъл да го научи. Може би някой ден щеше да разбере...
Запъти се към гаража и отвори багажника на колата. Покри дъното с някакъв найлон, който намери наоколо и се върна на шофьорското място. Нещо го караше да отлага, за първи път още не беше готов да се върне при Матео. Не и докато чувстваше остатъчния допир на ръцете му върху стоите. Беше си грабнал книгата толкова бързо, а му се стори, че бе държал дланите му с тънките си пръсти както правеше едно време... Тогава наистина всичко беше по-просто. Защото нищо нямаше нужда от обяснения. Сега вече такива се търсеха и от двамата, сякаш някой им дишаше във врата и ги изискваше моментално. Кому беше нужно всичко това?
Подкара колата към мястото, на което изгуби контрол на пътя. Спря до сърната, която все още лежеше мъртва на пътя. Поне можеше да я почетат като я разфасоват за месото. Така или иначе беше добра идея да я махне от пътя. Алан беше вадил Матео на лов, след като му се замоли, вдъхновен от един от криминалетата, които тогава четеше. Колко време беше минало, 2-3 години? Мъжът премести сърната в багажника и побърза да се върне в хижата. Все още не знаеше какво да прави с Матео, освен да приеме факта, че е вече пораснал. Стори му се, че се е случило стряскащо бързо. Самият той никога не бе имал нормално съществуване, така че не бе преминал през всички тези фази, през които момчето, за което се грижеше вече почти петнадесет години. Дори не беше осъзнал кога Матео вече представляваше целия му свят, в който сега се беше вкопчил толкова силно, че знаеше как го наранява...и вероятно тепърва щеше да го наранява повече.
В гаража всички инструменти си седяха, прилежно подредени на същите места, на които последно бяха оставени. На тезгяха, сега отново покрит в найлоните, бяха донесли плячката си от лова тогава – благороден елен, който едва-едва се побра на тезгяха. Рогата му бяха в една от стаите, но не окачени на стената като трофей, Алан не ценеше тези неща. Той беше практичен и ги бе превърнал в полилей, какъвто и без друго липсваше в хола. Николето сам бе решил да построи това място един ден преди четири години. Тъкмо се бяха преместили отново с Матео, а на него му беше щукнало това. Нямаше логика, абсолютно никаква. През цялото му съществуване му беше напомняно, че няма корени. Ал Николето бе като изтръгнат от земята растение, което никога никой нямаше да посади отново. Но без значение къде отидеше, присъствието на Матео превръщаше всяко място в дом за него. Дори да знаеше, че няма право на такъв.
Когато минаха по тази странична пътечка на път към града, мъжът видя един самотен вековен дъб, който просто си седеше в цялото си величие насред сравнително голяма площ почти изсъхнала земя, която по-късно Алан закупи, за да построи хижата. Често мъкнеше и Матео със себе си, за да помага. Сега това място бе пропито с много спомени за тях и щеше да ги пази завинаги. Вековният дъб можеше да разкаже за всеки лагерен огън, около който двамата с момчето си почиваха, запотени от работа и покрити с прахоляк и дървесина. Отне им няколко дълги месеца да завършат хижата, но след това постоянно добавяха по нещо вътре. Тези няколко месеца сякаш бяха най-щастливото време в живота на Алан, въпреки че всеки момент, прекаран с Матео му беше безценен. Знаеше, че го обича. Нямаше какво друго да е. Затова сега несъзнателно бе пресъздал всичко оттогава. Лагерният огън навън. Палатката от захабения чаршаф. Малката скара, на която си правеха барбекю. Бе намерил и изкарал всичко от гаража, когато изми ръцете от кръвта. Миризмата от сочното месо, което обръщаше на скарата, или дългото му отсъствие, едното поне бе накарало Матео да го намери на няколко метра пред хижата, близо до вековния дъб.
- Какво е това? - повдигна вежда към таблата, с която тъмнокосия се разхождаше в ръка. – За мен? – усмихна се доволно и побърза да си открадне една соленка без да дочака отговор.

Беше се разсеял от объркването си по-рано. Което беше добре. Даже доста. Беше успял да свърши много неща на куп и беше доволен от резултата. Също, че беше открил всичките необходими съставки, които му бяха нужни. Имаше достатъчно време, за да направи соленки, а докато чакаше тях, успя да направи и сладки. Поради някаква причина го беше ударила неочаквана муза. Всъщност, имаше малко неща, които не харесваше да прави и готвенето не беше едно от тях. Отдаваше му се и дори да правеше нещо съвсем елементарно, което не изискваше много продукти и кой знае какви усилия, пак се получаваше много вкусно. Дори когато не знаеше какво точно правеше, пак се получаваше. И това беше част от онези необясними неща. Разбира се, имаше много други, в които не го биваше, но това не беше проблем за момчето. Истината бе, че беше добър в това, което го интересуваше. Не беше нужно да е живял сто години, за да знае, че времето минаваше прекалено бързо, за да се занимава с неща, които не му харесват. Отдавна беше отсъдил как бързо летеше времето. Тъкмо изкара соленките, в друга тава бяха наредени сладките. Наистина не беше усетил кога беше минало времето, макар че не се беше бавил кой знае колко. Както остави соленките на дъската, за да не стопи покривката на масата, така взе другата тава и я вкара във фурната. Не изчака много, за да изстинат готовите солени бисквитки и ги пререди другаде, за да освободи тавата и да може да я измие по-късно. Мразеше да мие. Но беше съвсем неизбежна част от готвенето. Тук нямаше съдомиялна, на която да прехвърли отговорността. Но това не беше толкова важно.

Беше надушил миризмата на месото, която надделяваше над тази на неговите тестени изделия, което навярно се готвеше отвън и побърза да се изнесе натам заедно със своето си творение. Знаеше предпочитанията на другия и поради някаква причина бе започнал с това, което той обичаше. Ала в това нямаше нищо чудно. Или поне той сам не намираше. Винаги се концентрираше повече върху чуждите желания, отколкото върху своите. Изпитваше признателност и привързаност, която го караше да прави такива неща - често му се струваха незначителни. Обичаше другия като баща. Навярно точно заради това щеше да е толкова шокиран, когато един ден си дадеше сметка, че особеното му държание последно време се дължеше на това, че любовта му малко по-малко преминаваше през различни и други измерения, които нямаше да иска да приеме, не и веднага.

Усмихна се в отговор на другия, когато го доближи.

- Има много от тези, пак прекалих, без да искам - призна си, докато погледът му обикаляше наоколо и очите му се изпълниха с различен вид блясък.

Беше ... същото като преди. Това място наистина си беше тяхното. Заедно го бяха създали и сега заедно можеха да се радват на завършеността му.

- Сега се връщам! - доволното му изражение беше достатъчно, за да изрази всичко, което изпитваше.

Беше забравил, че беше оставил сладките, а трябваше след малко да ги извади. От друга страна трябваше да изчисти всичкото брашно, което беше полепнало по дрехите му. Просто щеше да побърза и да иде да ги смени. Беше изтичал до кухнята, изкарал сладките и след това пак така прелетя чак до банята, за да измие лицето си и ръцете си - беше си изгорил устата от сладката, която набута в устата си - вечната грешка - преди да стигне до тук. Съблече дрехите си в стаята си и бързо се преоблече с други, чисти дрехи. Не беше минало прекалено много време преди да се върне при Алан. Всичко изглеждаше чудесно. Не можеше да не си признае. В този момент не си даваше сметка, че нищо не беше съвсем същото, каквото винаги бе било. Но и наистина нямаше значение. Беше щастлив.

- О-о! Мисля, че повече няма да ги ядеш - каза, като поклати глава към неизвестния натрапник, който се беше качил върху таблата точно зад гърба на Алан, навярно и той привлечен от месото, но спрял се на първото възможно ядене на този етап. - Добре, че има още!

Вече нямаше смисъл да гони котката, тя така или иначе беше изяла всичко.

Алан внимателно беше разфасовал сърната, отделяйки задните бутове, предните плешки и рибиците. Тъкмо щяха да имат месо и за утре. Не знаеше защо, но тази идея да претвори едни от най-скъпите си спомени, успя напълно да го успокои. Може и дори нещо повече. Караше го да пак да размишлява върху вече осъзнати неща, този път без да откача. Налегна го онази летаргия на носталгията и дори не забеляза котаракът, който така нахално се присламчи към разпънатата сгъваема масичка, на която Матео беше оставил соленките.
- Ах! – чуждият глас го накара да се обърне и да види какво става - Денис Белята е тук! – веднага разпозна рижавия котак, защото и преди се беше вясвал наоколо. Може би почти откакто построиха хижата. Лакомото четирикрако беше надушило храната и им и в един от онези слънчеви дни, в които двамата решиха да си направят пикник наблизо. Безспирна поредица от дежа-вю моменти се изредиха в съзнанието му, всички съсипващи го с нуждата са направи някакво самопризнание. Поне пред себе си.
- Колко тави си направил? – засмя се тихо Алан и тогава погледите им се засякоха. Остави щипките, с които обръщаше месото на скарата и се пресегна към брадичката на другия, за да обърше трохите от сладката, която беше излапал последно. Такива неща  вечно се случваха несъзнателно, сякаш просто имаше нуждата да ги прави. Вместо потиснатата такава, която му нашепваше колко иска да увие ръката си около кръста на Матео, за да го придърпа в обятията си и да зарови пръсти в кадифените му коси.
- Почти е готово. Защо не седнеш край огъня? - промълви, чувайки собствения си глас някак далечно. Фокусът му все още беше изцяло върху лицето на другия, от което едвам можа да откъсен поглед. Обърна се отново към скарата и без причина сръчка трите пържоли, преди да изключи скарата и да ги изчака да поседят още малко. Как можеше да има неистово търпение за всичко, но да не може да изчака поне още година-две. Или поне докато Матео вече беше официално пълнолетен. Може би тогава щеше да направи нещо наистина плашещо и да му каже как се чувства спрямо него. Не че искаше да промени нещо, беше напълно щастлив да го има в живота си както досега. Но беше странно да се преструва, че тези чувства ги няма. Защото за разлика от професията му на наемен убиец, тези чувства бяха част от човека, който беше и който Матео познаваше. Първоначално не възнамеряваше да им обръща внимание, защото беше лудост. Двамата имаха петнадесет години разлика, Алан го беше отгледал при себе си от тригодишен. Нямаше шанс да го възприема като нещо различно от баща, но мъжът предусещаше, че в момента,  в който и двамата вече натрупат прекалено много тайни един от друг, това със сигурност ще ги раздели, ако не нещо друго. Вече и без това не споделяха толкова много, както преди, но Алан знаеше, че от тийнейджърска възраст нагоре хората просто не изпитваха тази нужда или чувстваха, че няма смисъл да говорят за повечето неща. Искаше да уважи това лично решение на Матео и щеше да опита, колкото и да му беше трудно. Но навярно нямаше да може още дълго да е до него и да крие защо изведнъж начинът, по който го докосваше, не беше просто грижовен. Дори в очите му започваше да се чете. Зениците му се разширяваха всеки път, в който беше близо до момчето, издавайки скрития му копнеж да вкуси от устните му. Нямаше представа откъде беше толкова сигурен, че иска всичко това, при положение, че до този ден вярваше, че е асексуален. Никога не бе изпитвал точно тази нужда от интимна близост с когото и да е. Това сякаш бягаше от възприятията му всеки път, в който някоя му се усмихнеше насреща закачливо. Отчиташе, когато хората опитваха да флиртуват с него, но дотам. Не показваше и най-малкото желание да се включва в подобна игра. Беше му също толкова чуждо, колкото да му говорят на друг език, който не разбира. Все още не разбираше. Но знаеше, че чувства каквото чувства и не виждаше смисъл да го крие пред себе си. Разбира се, сега носеше отговорност какво да прави с тези чувства и проблемът си беше изцяло негов.
Остави добре изпеченото месо на пластмасовата масичка и приседна на другата възглавница до палатката.
- Помниш ли онзи ден, когато ми помагаше да построим хижата и ти влезе треска в пръста? Помниш ли какво ти казах тогава? – незнайно защо попита, хвърляйки поглед на другия с ъгълчетата на очите си.

- Три ... - за сметка на това сладките бяха само една.

Просто беше по-хубаво, когато са в по-малки количества, да се изяждат бързо и да се правят нови, ако има нужда, не да изсъхват и други, но се беше олял с продуктите, без да иска и ...

Както и да е! Отново беше разсеян. Не можеше да си продължи думите, не можеше да си продължи мислите.

- Отивам! - каза, без да чака втора покана и се усмихна вяло преди да се отдръпне.

Седна на едната възглавница, тази, на която винаги си седеше, на неговото си място, докато наблюдаваше необезпокояваната котка, която добре си хапваше от всичко, което беше направил. Замисли се дали беше затвори прозореца в кухнята. За миг се притесни за собствената си храна, сякаш беше кой знае колко голяма работа. Дори му се струваше, че рижия котарак беше позаслабнал. Спогледаха се за няколко секунди, докато най-нагло животинката продължаваше да си яде. Матео въздъхна и се пресегна за таблата. Котката измяка и скочи на земята. На свой ред момчето постави храната някъде настрани на земята. Когато животното се почувства по-конфротно, се върна с бавни и тихи крачки, за да заработи отново с устата си и да продължи да си гризе от храната. Обърна глава по посока на Алан, който се беше настанил не много далеч от него. Можеше да подуши перфектно сготвеното месо. Умираше от глад.

- Дали помня ли? В началото бях толкова непохватен, че ми се случваше постоянно. В крайна сметка се научих как да внимавам повече и да се справям по-добре в това, което правя. Беше прав, когато ми казваше да внимавам повече, но и че не мога да не греша. В края на краищата се оказах наистина полезен, а ти си остана все до мен, както ми каза тогава също - на лицето му се появи усмивка, погледът му беше насочен към другия и нещо непонятно премина през съзнанието му, но бързо го прогони, защото не възнамеряваше да му обръща, каквото и да е било внимание. - И все пак дори сега ще имаме доста работа. Трябва да окосим тревата като за начало - отбеляза, като се огледа наоколо. - Може би трябва да идваме малко по-често, за да я поддържаме по-добре - започна да говори за друго и спря, когато устата му се напълни с парче месо, това беше спасителният му пояс, от който нямаше нужда точно в този момент. - Много ли домашни имам? - заинтересува се от своите си работи, когато успя да преглътне, сякаш пък наистина се интересуваше от тези неща в този момент точно.

Рижият котарак май не се забавляваше вече на соленките и беше застанал между двама им в очакване.

Вече почти се беше свечерило и двамата с Матео хапнаха на фона на залязващото слънце. Денис Белята се повъртя още малко покрай тях, отърквайки се в краката им от време на време, докато накрая не му омръзна и не се врътна към стария дъб, където обичаше да си подремва сладко.
- Не мисли за домашни сега. Ще ги направим заедно, ако искаш. -  каза, когато вече преглътна вече всичко в хартиената си чиния. Можеше и да работи като наемен убиец, но усещаше връзката си с природата и опитваше да не ѝ вреди, така че бе сред редките извънземни, дето рециклираха и поддържаха чистота. Освен това не използваше технологии, което пестеше и електроенергия. По ирония на съдбата щеше да се окаже най-благоприятен за природата, макар да не се отнасяше до събратята му хомо сапиенс.
Ал Николето обаче не убиваше да удоволствие или защото се мислеше за Бог и изпитваше някакво превъзходство над другите. Просто това му беше работата. Приемаше я като всяка нормална професия. Лесно можеше да се оправдае пред себе си. Ако не я вършеше той, щеше да намерят друг. Каква е разликата? Все някой трябваше да върши и това. За всеки влак си имаше пътници. Просто съдбата му бе белязана още в началото и го беше тикнала в доста мрачен влак, без прозорци, през които да види света, както останалите можеха. Беше изпуснал възможността да живее някакъв свой живот, като нормалните хора. Никога не беше жадувал за такъв, всъщност. Може ли да ти липсва нещо, което никога не си имал? Разбира се, че можеше. Просто в случая на Алан, в Бригадите го бяха научили да не търси и очаква нещо подобно. Но дали в крайна сметка не се бяха провалили? Очевидно и най-опитните профайлъри и убийци не можеха да преценят безгрешно хората и да предвиждат бъдещето. Защото в Алан все пак беше останало нещо човешко и доказателството от онази вечер, когато се бе обадило, сега стоеше спокойно пред очите му. И нещо повече. С времето това момче го накара да иска всичко онова, което бе добре научен да не иска. Веднъж, щом вкуси какво е да имаш някого до себе си, осъзна колко празно съществуване е водил. Осъзна го още в първата година, в която Матео остана при него. Въпреки че беше само осемнадесетгодишен тогава, Алан мислеше съвсем различно от останалите тийнейджъри. Нямаше техните проблеми и страсти, нямаше си нищо и никой. Познаваше единствено живота си в Бригадите и работата, която тепърва започваше официално. Първоначално се чудеше къде да прати Матео, на какво семейство би било безопасно да го даде. Но така минаха ден, и два, и три... Докато накрая не осъзна, че трябва да го задържи при себе си. Само така щеше да е сигурен, че няма да го намерят случайно хора, които не трябваше дори да разбират, че е оцелял онзи кървав банкет. Не можеше просто да го изведе оттам и да се откаже да поеме пълна отговорност за решението си. Затова и го отгледа сам, без капка идея как да отгледа травмирано тригодишно дете. Матео не бе видял съвсем лицето на убиеца. Точно преди Алан и хората, пратени да му помогнат в първата поръчка, да задвижат плана си, тригодишното момченце бе изпуснало играчката си на земята и се навря под масата да си я потърси. Точно тогава започна касапницата. Изстрелите се сипеха един след друг, а когато стиснаха и малчото изпълзя треперещ изпод масата, Алан преряза вратовете на двамата си помощници, преди да успеят да очистят детето... Можеше преспокойно да ги остави да довършат започнатото, или да го стори сам. Но не можа. Много пъти опитваше да си втълпи, че е било просто един път импулс, който никога повече нямаше да повтори. Но истината бе, че и да се беше върнал назад във времето, щеше да стори абсолютно същото. Просто не бяха успели да убият цялата му човечност. Сега, в компанията на Матео, той отново не беше Никой. Имаше си име, имаше семейство, за което да се грижи, и можеше да чувства. Бе получил всичко, за което не си беше и мечтал някога. Защо трябваше да усложнява повече нещата?
Матео му каза, че нямаше да изостави живота му. И си спомняше всичко, което двамата си бяха казвали. Спомняше си го, сякаш беше вчера. Топло усещаше се загнезди в гърдите на мъжа и той се усмихна, вгледан в огъня пред тях.  Погледът му се разсея от внезапните плесници, които Матео отправяше към въздуха и ръцете си. Беше забравил колко комари има навън, дори и в хладните нощи като тази. Като по-малък все се  сгушваше в Алан, за да се скрие от буболечките, които го преследваха заради сладката му кръв. Действаше доста добре, въпреки че блондина не схващаше логиката на тези досадни кръвопийци. Какво пък сладко намираха у него? Не че го вълнуваше, радваше се, че стратегията на тъмнокосия се бе увенчала с успех.
-  Ела тук. – беше направил място пред себе си и го потупа подканително, а другия просто го зяпна, без да каже нищо – Да ги оставим да пируват с моята кръв. – усмихна се и когато видя чуждата несигурност, не дочака отговор и хвана ръката на Матео, придърпвайки го в скута си. Гушна си го изотзад без капка вайкане и заключи ръце пред гърдите му. Тялото в прегръдката му потрепери и блондина си помисли, че сигурно му беше студено, та го обви още по-плътно с тялото си. Нямаше нищо против да е неговия щит от всичко. От насекомите, от студа, от целия свят... Всъщност, това го правеше щастлив и дори не скриваше усмивката си, която скоро се загуби между кестенявите кичури на Матео. Беше толкова опияняващо да усеща топлината и вдишва аромата му, че спокойно можеше да се унесе в това положение.