Re: Bad religion.

by **- declan -** Сря Яну 17, 2024 4:05 pm

Деклан не отделяше поглед от русокосия. Знаеше много добре какво е в главата му.

Облегна се обратно, докато наблюдаваше очевидната му борба. Не я скри от него, но дори и да искаше, не можеше. Изострените сетива на демона отдавна вече усещаха повече от необходимото, повече от здравословното.

Деклан постоя така, докато не видя всичко, докато другият не изрече молбата си. Почти пребледнелия вид на демона за момента, сякаш загубил топлината си, го остави вцепенен. Имаше ли нужда от още обяснени? Имаше ли нужда да търси оправдание за опасенията си, когато бяха толкова очевидно, чак болезнено.

Демонът стана от мястото си след известно време. Пръстите му докоснаха дървената маса и потропа с тях няколко пъти преди да приближи другия. Заобиколи мебелта, докато не стигна почти до другия. Погледът на вампира бе повече настоятелен, отколкото умоляващ, както винаги, разбира се.

Не беше продумал нищо. Дори когато избута достатъчно тежката маса с дупето си и се оказа между нея и Марсел. Подпря се и плъзна пръсти едва по стегнатите рамена на другия. Лицето му не издаваше нищо, нямаше думи, така изглеждаше, също изглеждаше така сякаш щеше да изпълни заканата си, затова накрая улови ръцете на другия и кръвта от тях полепна по ръцете му също така. Розите паднаха на земята и в следващия момент тъмнокосият го пусна. Избута порцията на Марсел, за да не му пречи и втора чиния изтропа на пода. Деклан се качи на масата и поклати крака за момент.

- Какво има, Марсел? - повдигна вежди, но не толкова, защото очакваше да чуе, че е абсолютно прав.

Причината Патриша да се събуди в този момент и да поиска да усети всичко, което Марсел би могъл да й даде, не беше нищо повече от силата на Деклан. Щяха да пренебрегват притесненията му и да ги омаловажават? Нямаше дори да си прави труда да напомня на другия защо са в това положение. Да, Деклан можеше да разясни цялата картинка на другия по-рано, но русокосият очевидно трябваше да направи същото.

Видя другия да се размърдва и кракът му моментално се озова на гърдите на другия. Притисна го към стола и погледът му смени няколко нюанса на черното.

Искаше да си заслужи, каквото иска? Трябваше да се постарае повече, защото и Деклан можеше да накара Патриша да иска много повече, което дори не беше нужно да прави. Единствено можеше да я спре, ако поиска, но чуждото изражение го забавляваше твърде много, за да спре, не искаше да спира.

by **Marcel-** Сря Яну 17, 2024 5:15 pm

Кръвта, все още прясна, покри бледите китки и се стече надолу по пръстите. Две кратки струи изригнаха в секундата, в която Деклан премахна бодливите рози. Раните зараснаха болезнено бързо и нов стон напусна пресъхналите устни на вампира. В момента би убил, за да задържи тази болка, за да може да се фокусира върху нея, върху нещо...каквото и да е, но не и натрапчивите копнежи и желания, които опитваше да отблъсне от съзнанието си. Ала те се разливаха навсякъде, всяко мускулче от тялото му потрепваше по неволя, всичко беше неконтролируемо. Ставащото почти заплашваше русокосия и го накара де страхува колко от контрола си може да загуби.
Междувременно отговорът на ужасяващия нов въпрос, който избухна в главата му, прочете ясно в черните бездни на демона. Стисна челюст и продължи да се взира, въпреки че нямаше как да му хареса. Каквото и да откриваше там... Колкото и да горчеше... щеше да го преглътне без насита. Сякаш тъмнокосият не го знаеше. Сякаш не му го бе повтарял многократно. За Марсел съществуваше едно единствено проклятие и то сега хладнокръвно поклащаше крака пред лицето му.
Сключи кървавите си пръсти в опит да ги задържи възможно най-далеч от себе си. Ако можеше, би ги изкормил собственоръчно от тялото си. Не искаше друго. Далеч не възнамеряваше да поиска милост от своя демон. Не беше пощада онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Все още не вярваше да е толкова жалък.
- Какво искаш да чуеш? - почти прошепна, килвайки глава назад, за да отмести косите, закрили малко от лицето му. Вместо това кичурите почти напълно покриха кървавочервените ириси. Едва се сдържаше да не си посегне отново, този път стигайки до крайности. Беше цяло чудо, че не се тръшкаше по земята в опит да прогони отвращаващите чужди желания, които още разтърсваха съществото му.
Макар да бе предимно дело на проклетата демоническа дарба, отдавна знаеше къде бе прегрешил. Не опитваше да спори по въпроса дали се налага да получи наказание, но и нямаше да си мълчи. Нямаше да изтърпи мъчението послушно и безмълвно.
- Ти си причината да си загубя ума! - задави се в едва чуваемия си смях накрая и изпъна брадичка нагоре. Тръсна отново глава, като че щеше да помогне да се отърси от парещото желание отново да спусне ръце по собствените си ледени извивки.
- Деклан... - изстена единственото име на езика му, колкото и да чуваше своето собствено да излиза между устните на Патриша. Знаеше, че тя бе потънала в извратената си илюзия, че някога ще получи и частица от любовта му много отдавна, а демонът единствено я бе побутнал с върха на кутрето си. - Не ме... карай да те мразя повече. - усмивката, в която бяха застинали устните му, говореше много за откаченото му душевно състояние. Вампирът изръмжа и се оттласна с невидима сила от стола, който в миг полетя и се разби в близката стена. Намери се на колене пред все още здравата маса и вдигна глава.
- Защо не искаш... - облиза пресъхналите си устни, но те останаха бледи като на измръзнал труп - да спечелим...и двамата? - вместо да стисне отново зъби до посивяване, вампирът ги впи в единия глезен на тъмнокосия. Не се сдържа да не си открадне няколко глътки, въпреки че кръвта там не носеше същата горещина. Вулканичната топлина се бе насъбрала на съвсем друго място.
- Защо си играеш с нейните чувства, когато само моите имат значение?! - провокира го на висок глас, но не се облиза. Продължи да се самонаказва за последствията от решението си. Остави капчиците от демонската кръв по устата му да избягат надолу по брадичката и шията. Това вече бе усещане, от което самият той потрепери. Нямаше как да го сбърка. Нима Деклан наистина се опасяваше, че би могъл да го изгуби... Да изгуби цялата тази лудост, до която го докарваше всеки път?
- Давай, направи го. - даде му пълното си позволение без секунда колебание. Ако до този миг мразеше да бъде нараняван по този начин, ако ненавиждаше Деклан да използва дарбата си върху него и да се докосва до най-съкровените му емоции.... в този миг това се явяваше единственото му избавление. Единственото доказателство, което би могъл да му предложи.
- И без това всеки е в плен на играта ти. - заби погледа си, но не потъна в тъмните бездни, този път си пробиваше смело пътя през непрогледния им мрак. - Извади на показ моите емоции, Деклан. Провери чие име ще мълвя, и ако не е твоето, можеш да ме убиеш.

by **- declan -** Съб Яну 20, 2024 9:48 am

- Да спечелим? - повдигна вежди, чувайки следните думи.

Ос устните му се усмихна тих смях. Не беше невежество липсата на разбиране. В очите на Деклан те вече бяха спечелили. Или русокосият говореше за нежеланата възбуда, която протичаше по тялото му?

Усмивката му не се скри и когато другият захапа крака му. Скочи от масата, когато другият отдели зъби от плътта му.

- Не си играя с ничии чувства, Марсел, няма нужда, Патриша се справя съвършено добре и без да я принуждавам да прави, каквото и да е било - отговори, макар че не знаеше дали има особено голяма нужда.

Марсел трябваше да знае отговорът на въпроса си и сам. Деклан бе усещал емоциите на Патриша и преди, но в интерес на истината не го интересуваха особено. Тя нямаше как да му отнеме русокосия така или иначе. Никой не можеше.

- О, не, скъпи - приведе се само за да вплете пръстите си в русите коси на другия, издърпа ги назад, за да впие поглед в очите му.

Не можеше да не си признае, че бе изненадан от думите му, от тази внезапна жертвоготовност, но щеше да му се наложи да му докаже, че притесненията му са напразни не само с погледа си на обида и вечните му обвинения как никога не вярвал в любовта му. Деклан знаеше, че Марсел го обичаше и не се съмняваше в това. Но сега щеше да му покаже, че притесненията му за връзката му с Патриша са напразни, или напълно оправдани. В момента му на умопомрачение не го интересуваше кое от двете щеше да е.

- Сега няма да мълвиш ничие име ... - изрече и топлият му дъхът се разля по чуждата кожа.

Вече усещаше възбудата си все по-осезаема, все по-напираща. Свободната му ръка разкопча колана и разкопча панталона си. От устните му се откъсна тежка въздишка преди да изправи обратно. Стисна челюстта на любимото си лице и насочи мъжеството си между разтворените устни на Марсел. Дълго задържаното стенание на върха на езика му напусна треперещите му сега устни.

by **Marcel-** Съб Яну 20, 2024 10:44 am

Знаеше, че няма нужда да доказва любовта си. Тя бе нещо очевидно. Може би не егоистична, като предишните пъти, в които бе обичал, но до болка токсична. Защото Марсел би прибягнал до крайности, стига да продължи да има Деклан до себе си. Не знаеше единствено доколко другият го осъзнава. Беше го оставил да вярва, че отново притежава свободата си, след като го пусна от онова подземие и спря да припарва до кръвта му... но в същността си нищо не се бе променило оттогава. Освен, когато почти не го загуби...отново.
Денят, в който осъзна, че никой от двамата не бе презастрахован, че вечният живот, обещан от генетиката им не означаваше нищо, промени правилата на играта.
Вампирът никога не бе изпитвал истински страх. Не и подобен на този, разтрисащ цялото му същество до основи, както онази вечер, в която намери безжизненото тяло на демона. Част от него осъзнаваше, че е просто тяло, но тази частица здрав разум моментално бе изкоренена от страха. Не би могъл да понесе мисълта, че един ден ще го загуби просто така, от глупост, от нелепа фикс идея. Искаше онова, което нямаше как да предвиди, да е изцяло под неговия контрол. Поизоставянето на жестоката логика, по която функционираше света, го караше да изпада в своите умопомрачителни мигове.
Деклан може би не знаеше... но той си вярваше прекалено за собственото му добро. Вярваше в него също повече от нужното. Вярваше в тях, двамата, като едно цяло. Всеки път, в който се огледа в очите му, го виждаше. Не беше просто самонадеяност. Тази любов беше като нездравословна религия.
Стисна още повече ръце зад гърба си, докато ноктите не задълбаха до кръв в дланите му. Възбуждащата горещина изпълни устата му, преди дори да пожелае да промълви нещо. Не искаше да се противи на това желание, защото беше споделено, ала не му се искаше нищо странично да го разсейва. А тя... Патриша беше още будна.
Сълзите отново потекоха неканени по страните му, когато пое набъбналата възбуда и задави стонът си, носещ демонското име. Зъбите му закачиха изпъкналите вени на парещото мъжество и Марсел го засмука, отказвайки да оттегли устни и на сантиметър, но въпреки всичко въздържайки се да захапе съвсем. Затвори мокрите си очи и освободи останалите сълзи от тях. Искаше да чуе още... Не от проклетите изискващи думи на Деклан, а от стенанията му. Искаше да усеща само него. Само и единствено възбудата и желанието между зъбите си. Не досадните несподелени чувства и женска ревност, които прогаряха дупка в слепоочието му.
Стисна клепачи и внезапно забърза ритъма си, без дори да преглъща насъбралата се слюнка. Ако можеше, би запазил този вкус. Беше почти толкова сладко, колкото нектара на тъмнокосия. Марсел изчака да усети пръстите, стискащи косите му, както и зачестяващото трепване на мъжеството в устата му, при което събра всичката си сила, за да се изтласка назад без помощта на ръцете си. Освободи парещата възбуда и тя остави леки изгаряния по върха на устните му, които зараснаха в мига, в който ги облиза. Бе отворил очи и вперил съвсем ясен поглед в Деклан.
Нима вярваше, че ще получи каквото иска първи? След като го наказваше така... Това беше повече от подла постъпка. Марсел не се вълнуваше, че сам си бе виновен за сегашното положение. Деклан бе решил да събуди спящата Патриша и сега щеше да си понася последствията.
- Искам да усещам само теб. Само теб. - натърти на последната дума и вече не звучеше като молба, както предишния път. Знаеше, че Деклан бе способен да изпълни желанието му. Дори да е за кратко, само да му подари този един момент. - Накрай ме.
Дишането му се бе учестило достатъчно, за да накъсва думите, но бе пределно ясен. Колкото и да съжаляваше, че засили пакта между него и приближената си, това бе най-умното решение да създаде потомство със своя демон. Нямаше смисъл да му обяснява, особено при свършен факт. Но и не искаше да губи този миг измежду натрапчивите женски чувства, ако можеше да го изживее напълно.

by **- declan -** Пон Яну 22, 2024 9:38 pm

Деклан усещаше всичко. До такава степен, че не можеше да срещне обратния ефект. Не беше казал на Марсел, но след като всичко това приключеше, щеше да убие приближената му със собствените си ръце, в мига, в който вече не бе нужда. Нима наистина си вярваше, че влиянието й върху русокосия не го вълнува? Искаше да изтръгне туптящото сърце в гърдите й още сега, можеше да го чуе съвършено отчетливо.

Деклан изви глава назад, докато пръстите му безспирно се преплитаха в дългите руси коси на другия. Стоновете му напускаха устните му при всяко движение на Марсел. Не можеше да отрече, че въпреки всичко, обожаваше да вижда другия такъв. Едновременно толкова настоятелен и толкова уязвим, така решен да си вземе, каквото му се полага на момента.

Прехапа устни от напиращата все по-силно възбуда и опря дупе на масата. Името на вампира неколкократно се изплъзна, подобно на стон, от гърлото му. Едва съумя да преглътне слюнката, насъбрала се в устата му. Едва успя и да види сълзите на русокосия през премрежения си поглед, но с връхчетата на пръстите си, попиваше частица от тях, с ясното съзнание, че искаше да се потопи изцяло в тях. Не беше особено чудно защо до такава степен обичаше да си открадва по някое друго чувство на Марсел. Как бе способен да пренебрегне толкова силни, чак болезнени емоции?

Едва успя и да срещне погледа на вампира, след като последният се отдели от заниманието си. Деклан далеч не пожела да сдържа топлината на тялото си сега. Не беше свързано с малкото му наказание. Но с удоволствие щеше да причисли и него към списъка.

- Какво? - сведе глава надолу, когато успокои за секунда дишането си, само няколко секунди, в които бе замълчал, притаил дъх, едва чу изречените думи, само ги разчете. - Кажи го пак ... кажи го! - настоя след малко и отново докосна съвършеното лице.

Горещината се врязваше в кожата и оставяше само кратките си червеникави следи. Палецът и показалецът му уловиха брадичката и притегли Марсел към себе си. Дъхът му се разля по порцелановата кожа и върхът на устните му докоснаха чуждите, преди да се загуби в липсата на контрол.

Чу желанието на русокосия още в началото, но тогава не пожела да реагира. Пръстите на демона се спуснаха надолу по стегнатите гърди, изстена звучно при досега си с туптящото сърце на другия. Избута го назад и след малко се свлече на земята с цялата си тежест върху Марсел. Дрехите не пречеха на горещината, тя преминаваше всичките граници, за да достигне до единствения си притежател. Устните на Деклан се спуснаха по изящната шия, пръстите му се заеха да разкарат проклетия панталон. Искаше да изпълни другия с топлината си, да го усети топящ се между пръстите му.

Емоциите на Патриша бавно напуснаха влиянието си над Марсел. Демонът доразкъса плата, който му пречеше така жестоко и влажните му от чуждите устни пръсти, си проправиха път към вътрешността на вампира. Деклан отдели устни от кожата на Марсел само за да захапе устните му и да открадне стона му, който се разби в гърлото на демона.

by **Marcel-** Вто Яну 23, 2024 10:11 am

Кожата му дори нямаше времето да потрепери от настоятелния доминиращ допир на тъмнокосия демон. Изгаряше го, но не като слънцето, носеше му тръпката на опасната игра с огъня, адреналинът, който винаги се покачваше, когато Деклан го доближи достатъчно. Усети жегата, насъбрала се и в пръстите му, когато проникнаха в него и изстена мощно без да сдържа и последвалия смях. Дрезгав и нервен от цялата възбуда, която досега издуваше същия онзи плат, който демонът разкъса за секунди.
- Дек.. - слюнката, насъбрала се в устата му, попречи на цялото име да напусне устните, но и без това трябваше да започне отначало. Трябваше да го каже отново. Точно както му беше заповядано.
- Искам... само теб. - усмихна се, защото знаеше, че и това не беше достатъчно. Движението на чуждите пръсти му го напомни и предизвика нов спазъм на тялото, което се огъваше по нареждане на своя притежател. Възбудата го нападаше с нови пропорции така светкавично, че нямаше измъкване. Едва изрече онова, което искаше да изрече, защото устните му все по-често и задълго бяха окупирани от тези на тъмнокосия.
- Принадлежа... само на Деклан. - този път успя да изрече единственото име, което стоеше на езика му почти във всеки един миг. Нима някога си бе въобразявал, че може да го забрави? Да живее както преди, сякаш двамата никога не се бяха срещали?
Нямаше връщане назад. Не би пожелал да се върне във времената, в които този демон не беше част от света му.
Поредната въздишка на русокосия се разби в отсрещното лице, когато порцелановите пръсти намериха чуждото мъжество и се разходиха по дължината му. Сега бе разкъсан кое иска повече. Или по-скоро къде иска да усети дълго чаканата си награда. Обещаното му, онова, което му се полагаше.
Спусна устни надолу по шията, карайки символът там да заблести по-ярко отпреди и с лека усмивка захапа. Не бе съвсем съзнателно, тъй като мозъкът му беше като размътено яйце. Усети натискът върху врата си и бе отделен без особени усилия от забраненото си лакомство. Дори не съзнаваше, че бе пробил кожата, въпреки че сладостта на демонската кръв полепна като мед на небцето му.
- А сега ми дай и любимата бяла напитка. - промълви, прокарвайки език през устните си, преди да ги спусне надолу по тялото на демона. Отдръпна се достатъчно, за да поеме отново пулсиращия член в устата си и да се задави последвалите стонове.

by **- declan -** Вто Яну 23, 2024 12:47 pm

Деклан не пропусна да се наслади на всичко.

Всеки стон, всеки допир, всяко изражение, появяващо се и изчезващо от чуждото лице. Насилваше погледа си и едва премигваше. Устните му обхождаха чуждото тяло с познатата страст, врязваща се по всяко кътче от кожата. Неговата собствена, тази на Марсел. Думите на другия изпращаха разтърсващите се сигнали и демонът потръпваше от желаната наслада. Устните му не мълвяха нищо, стоновете му се заглушаваха в студенината на кожата.

Пръстите му се измъкнаха от студената обвивка само за да се надигне и да остави Марсел да си вземе, каквото желае. Горещата му длан се плъзна по голия гръб и изстена звучно, когато другия пое мъжеството му. Премигна и вече съвсем не виждаше нищо. Можеше единствено да усети ...

Отново изпълни вътрешността на вампира с пръстите си и изръмжа от споходилото го удоволствие. Усети и чуждото, с поредното потрепване на тялото. Изви глава назад и остави всяка емоция да прерасне в страстна симфония.

Усети се някъде на ръба отново и отново се загуби в русите коси. Продължителният стон огласи пространството, докато нектарът му се разливаше дълбоко в гърлото на Марсел. Демонът едва се съвзе от вълните, разтрисащи цялото му същество. Деклан уви пръсти около чуждата шия само за да придърпа вампира към себе си. Двамата срещнаха влажните си очи и Деклан извади пръстите си. Не беше приключил с възбудения си почти до болка вампир макар и самият той да бе свършил.

Деклан уви едната си ръка около Марсел и го придърпа към себе си само за да може по-удобно да вкара в него члена си. Следващата вълна възбуда го бе достигнала твърде бързо. Зачестеното дишане на другия и вълнуващото се сърце, можеха да накарат демона да направи почти всичко.

Тъмнокосият впи пръсти в бедрата на вампира и се задвижи в него, диво и непринудено, докато губеше погледа си в синия океан.

by **Marcel-** Сря Яну 24, 2024 7:58 am

Принадлежеше му.
Дори пакта им да се съществуваше. Дори да се мразеха повече отколкото обичат. Марсел знаеше, че ще принадлежи по този начин само на Деклан. Нямаше да го повтори стотици пъти, защото един единствен бе достатъчен.
Вампирът не бе срещал и в най-страшните си кошмари това усещане, нито би повярвал, че е способен да се отдаде изцяло на едно създание. Да допуска болката от изгаряне по кожата си с такава лекота и дори да му харесва. Не се самонаказваше, не беше и мазохист. Но с радост и живял дори с последствията от допирът, който горещата страст на демона му причиняваше. Беше си се представял дори обезобразен от щетите, с трета степен изгаряне, напълно липсваща порцеланова кожа. Само пресни кървящи рани. Би избрал да продължи да съществува колкото и жалък или слаб да го правеше понякога любовта му. Но не би могъл да си представи отново да се отдели от нея, да опита да я изтръгне от себе си.
До вчера дори не би предположил, че ще стигне дотук... До това да се моли на тъмнокосия си демон да отприщи малките си зверчета. Продаваше и душата си. Поднасяше му я на тепсия. Всичко, което поиска, само и само да го усеща с цялото си същество. Единствено Деклан.
Горещият нектар още не се бе разлял надолу в гърлото му изцяло и нова вълна на удоволствие го разтърси, когато демонът го притегли към себе си и сля телата им. Това на вампирът потрепери от възбуда, но омаята от чуждия вкус и аромат бяха събрали всичката кръв в лицето му. Едва разшири премрежения си поглед. От притворените му устни се откъсна както стенание, така и чуждото име, за кой ли път.
Уви ръце около шията на тъмнокосия и се вкопчи в него, когато усети, че наближава ръба. Част от него отказваше да се спусне по стръмния наклон и опита да запази момента колкото се може по-дълго време. Почти сякаш ходеше по тънко въже петдесет метра над земята.
Изпълващата го все повече горещина караше стенанията да се давят едно-друго, докато сълзи не изпълните сега чистите като тъмно небе ириси. За първи път не забрави единствено за натрапчивите нежелани чувства, но и за обичайния вампирски глад, който бе част от задължителните му характеристики.
Усещаше единствено Деклан в себе си, върху себе си, с всяка своя клетка, точно както сам си пожела. Впи устни в неговите, защото и без друго те се сблъскваха едни с друго при всеки мощен тласък на демона. Усещаше влудяващото отъркване на парещата възбуда у простатата му, докато цялата му вътрешност не се разтресе като при природно бедствие.
Не чу какво изкрещя, но се остави изцяло на удоволствието. Силният оргазъм и без това заглуши всяко друго усещане и свързана мисъл.
Когато тялото му тупна обратно на земята, знаеше, че ще му е нужно доста време да успокои дишането си, но се остави на вълната да се разлее по цялото му тяло, което продължи да трепери от разтърсващата еуфория. Едвам успя да фокусира отново демона, който прокара пръсти по лицето му, за да изпари сълзите, отново покапал от очите му.
Марсел сграбчи китката на тъмнокосия, задържайки я на място, сетне притисна парещата му длан по-плътно към бузата си. Сам пожела да усети продължителното жигосване на любимия си, макар и болезнен допир. Изръмжа и изстена едновременно от болката, но не остави другия да отдръпне ръката си. Знанието колко лесно би било за Деклан да го изпепели целия до малки прашинки, всъщност го плашеше донякъде. Оттам идваше тръпката, която нямаше да се загуби никога, докато се взира в мрачните бездни насреща си.
Когато стисна по-силно китката и отдели дланта, почти издълбала дупка в лицето му, остави Деклан да наблюдава регенерацията. Изстена отново и прехапа устни до кръв.
Никой нямаше нужда от по-солидно доказателство.

by **- declan -** Пон Фев 05, 2024 10:14 pm

Натрапчивите усещания започваха да го дразнят все повече ...

Притесненията на Марсел.
Непостоянството на Марибел и смахнатото й държание.
Ревността на Патриша.
Нечия ярост, няколко метра под земята ...

Харесваха му. Всички те носеха собственото си значение и изискана красота. Особено се радваше да подсилва вътрешното негодувание само у един. И, за жалост или щастие, тази жена носеше детето му с Марсел. Затова бе подозрително колко лесно последният я остави под строгия надзор на Деклан. Нямаше да й даде нищо хубаво.

Деклан се разхождаше из имението и тишината и спокойствието го изумяваха. Не знаеше, че в тази буря от емоции можеше да си намери спокойствие ...

Мракът и хаосът на непознатото създание го караха да става все по-любопитен. Веднъж дори слезе долу, за да подразни с очевидната си свобода побеснялото същество. Енергията бе влудяващо силна. Толкова, че му върна музата ... и желанието да си открадне. Не се сдържа. Съвършенството на сляпата лудост и побеснелия поглед, липсата на разумно съзнание, тази очевидна първобитност ... харесваше му това, което бе видял. Още не бе решил къде ще е новото му скривалище, след като бе изгубил всичко, което с такава страст събираше от поти мига, в който се бе родил.

Чу в далечината нечие подозрително и неочаквано движение. Почти веднага се озова пред жената и двамата срещнаха погледите си. Бе забавно как мислеше, че тези лоши очички ще свършат работа. Поне така щеше да я накаже, за дето бе отнела спокойствието на Марсел. Не че не си го заслужаваше ... Деклан дори не криеше мнението си по въпроса, вече го бе споделил. Нямаше какво повече да добави и русокосият щеше да си бере плодовете.

- Защо не се прибереш на топло ... - започна и пръстите му уловиха брадичката на жената, придърпвайки я към себе си. - И не си починеш - зениците отсреща се разшириха. - Без глупости - посочи последното условие и жената отстъпки, уловена в клопката на дарбата му.

Непознат инстинкт го принуди да пожелае да се погрижи за някой друг ...

Трябваше да върви, докато следата все още бе достатъчно прясна.

by **Maribel~** Вто Фев 06, 2024 12:44 pm

“Мина много време откакто писах тук. Не мога да рискувам някой да го прочете. Бих дала всичко да се отърва, не от тези чувства, а от тежестта им. Не вярвах, че такава любов би се запалила в мен, че бих жертвала мило и драго, за да я запазя... Мислех, че постъпвам правилно. Вярвах, че под каквато и форма да я запазя, ще я имам вечно за себе си. Но сега не мисля, че мога да живея с това. Или по-скоро трябва да намеря начин да го върна. Да си го върна такъв, какъвто беше. Не защото сега не го обичам, а защото не мога да понеса всичко, което му причиних. Знам, че има как да поправя стореното и знам откъде да започна търсенето си... ”
Марибел преглътна тежко и откъсна страницата в мига, в който вдигна писалката си. Смачка листа с перфектния си почерк и го хвърли да изгори в пещта. Знаеше, че се стигне прекалено далеч и пак се оля в излиянията си, но бе решена да не чака повече.
Днес бе убедила баща си, че е крайно време да отиде на лов и му показа най-доброто място на картата. Знаеше, че там и други работи, които да го разсеят достатъчно. Междувременно бе изтъкала поредното оправдание за отсъствието си от имението. Не че трябваше дори да се старае да дава обяснения на някого. Всичко в този дом сега се въртеше около нероденото дете на баща й.
Марибел опитваше всячески да скрие факта, че в момента харесваше Деклан много повече от Марсел. Единствено той не си вреше носа в живота ѝ и никога не я разпитваше за нищо. Неговата компания беше като приятен и отпускащ летен бриз. Тази на баща ѝ, от друга страна, бе като снежна лавина и ледено морско течение. Затрупваща и засмукваща те с въпроси и безмълвни обвинения. Не можеше да понася компанията му, особено след все по-странното му държание напоследък и честите му нелогични нервни кризи.

Морето от хора по улиците ѝ помогна да се отърве от незнайното ѝ притеснение, че някой вървеше по петите ѝ. Нямаше шанс баща ѝ да е надушил къде се кани да отива, нали? Русокосата дискретно докосваше всеки по пътя си и с лека хипноза бързо накара смъртните да задръстят съвсем малките алеи, между които се прокрадваше като фантом. Не би предположила, че преследвачът ѝ и се казал точно някой, с когото споделят подобна дарба и който с лекота би могъл да си проправи обратно път през тълпите под нейната очарователна хипноза.
Заблудена, че се е изплъзнала на целия свят и как всичко щеше да мине без страшни последици, Марибел се пресегна и почука на вратата с уречения код. Беше си написала домашното преди да дойде тук. Дори ѝ отне известно събиране на смелост.
- О, невероятно как пристигаш в точното време.
Господинът, който отвори тежката бронирана врата, бе съмнително обикновен на вид. Внушително висок, почти два метра, но със слаба изтънена фигура и бяла коса. Прилежно оформеният му мустак закриваше горната му устна, а едното му око пък беше скрито зад нетипично стар монокъл, от онези, които се виждаха по черно-белите снимки на покойни учени. В очите на Марибел пред нея стоеше възрастен смъртен, почти с единия крак в гроба, който сякаш дори изпитваше трудности да пази собственото си равновесие. Човекът се поклащаше леко напред-назад , но по-късно вампирката забеляза, че е в тон с зловещото му тихо подсвиркване.
- Очаквах да видя повече откачалки тук... - изпусна се под нос, докато се опитваше да не умре от скука. Мъжът я съпровождаше през дълбоки бездънни подземни тунели, които се разполагаха навярно под целия град, но и достатъчно изолирани от повърхността, за да не може някой да чуе писъци.
Стори ѝ се че дочу тихия му смях, защото песничката, която си тананикаше рязко прекъсна за секунда.
- Прощавай, златокоске... - внезапно му спиране и обръщението му, ехото на гласът му.. Побиха я тръпки и ѝ се прииска да се врътне и да си забие шамар. Вампирските ѝ сетива не долавяха нищо освен човешки аромат и Марибел бе напълно затънала в заблудата, че лесно би могла да си тръгне оттук или да се защити при нужда.
- Мога ли да видя отново видеото на твоя...приятел? - възрастният мъж се беше обърнал към нея и освети леко лицето ѝ с фенерчето, което държеше в едната си ръка. Гледаше я не с въпросителен поглед, а любопитство, което я караше да се чувства като обект на нечие изследване. - Прости ми, просто искам да съм сигурен, че мога да съм ти полезен. Както ти обясних, има няколко различни случая на вампиризъм. - дори не изчака тя да реагира или да му покаже отново видеото, а се извърна отново напред и закрачи със стария си ритъм. - Трябва да знам и как точно е настъпил процесът.
Беше му казала всичко, което знае, но обясни всичко с ново ниво на подробности. Сякаш нещо я караше просто да следва гласа му. Изведнъж всичко наоколо се промени. Сепна се едва, когато се оказа заобиколена от няколко анималистични същества, жертва на бог знае какво кръвосмешение. Дори не успя да разпознае животинските им черти, но единият имаше гривата на лъв. Лапите им болезнено притискаха крайниците ѝ и тя побърза да оголи острите си зъби. В съзнанието ѝ вампирските способности надделяваха и я караха да вярва, че вече се е измъкнала от хватката, ала далеч не беше така.
- Как...?! Махнете се от мен! Пуснете ме! - изръмжа няколко пъти и изпъхтя от усилията, които не се увенчаваха с особен успех.
- Успокой се, златокоске. По-внимателно, ако обичаш. Ноктите на Цезар съдържат силна отрова, опитай се на де го предизвикваш.
- В такъв случай може да ме пусне! - извика Марибел, но срещна почти празния поглед на възрастният мъж и ѝ стана ясно къде е попаднала. Неслучайно мястото не се намираше лесно. Малко хора биха могли да разкажат за съществуването му.
- Боя се, че тук взимаме предплата за указаната помощ, скъпа моя. - едва сега британският му акцент изпъкваше дори над зловещата нотка. Той подхвана и заклещи брадичката ѝ, за да срещне погледа ѝ - Нямаш представа колко се въодушевих, когато те видях... Отдавна не съм имал досег с кръвта на чистокръвен вампир.
Очите ѝ се разшириха от почуда, но бързо свъси вежди в едновременно отвращение и объркване.
- Значи и двамата си губим времето, защото аз не съм чистокръвна! - изскърца със зъби и някак откъсна брадичка от дългите му кокалести пръсти.
- Очарователно. - мъжът плесна с ръце и почти ги сля в една - Нямаш представа коя си. В такъв случай дори мога да поставя малка комисионна върху цената, за информацията. - гласът му стана по-въодушевен, но не за добро. - Вкарайте я вътре! - заповяда на двамата мелези, които бяха в пъти по-едри от неговата двуметрова персона.
- Да не сте посмели!
- Не се тревожи, златокоске. Обещавам да оправдая очакванията ти.

by **- declan -** Пон Мар 18, 2024 7:30 pm

Деклан се спря. Този акт на бездействие го накара едновременно да си помисли, че губи ценно време и без това хитрата Марибел му се изплъзваше, но и да се запита какво изобщо прави!?

Не знаеше защо посред цялата навалица от хора бе необходимо просто да спре и да се остави почти да бъде отнесен назад от нетърпелив младеж, на когото очевидно всичко му беше криво.

Деклан реагира съвсем неразбиращо на чуждото озъбено изражение и присви вежди, отмествайки се встрани. Нямаше време за пикльовци, но забрави за това, когато отново въпросът се озова в главата му. Този път обаче не спря, а продължи напред. Няколко секунди щяха да са напълно достатъчни за пъргавата блондинка. Деклан все пак успя да мерне буйните й къдрици в далечината, успявайки да се отърве от всички хора, които му се пречкаха.

Но наистина не знаеше какво прави тук. Опита се да си отговори по между другото, ала не можа да намери отговор. Не и такъв, който да пасваше на него самия. Може би в някаква степен се очовечаваше, както обичаха да казват хората. Нямаше друго обяснение, защото защо иначе да му пука за Марибел? Разбира се, тя бе дъщеря на Марсел, но какво от това? Силвен също му бе син, но не свърши добре. Отказа се бързо да мисли за това, когато последвалото развитие на непознатия му още сюжет, премина в нещо необичайно, когато измежду тесните улички, се отвори врата. Не можа да види първоначално, но чу глухия й звук. Можеше да долови само дишането на Марибел, но не и никакви думи от другата страна. Някой само все така глухо загатваше за разговор, който Деклан с досада не успя да чуе. Ясно чу само затварянето на вратата. И заключването й.

Необичайният характер на ситуацията, липсата на ясния му слух, това някак не се хареса на демона. Чудеше се дали Марибел наистина разбираше къде се е замъкнала. Друг по-важен въпрос навярно би бил защо, но нямаше време. Той щеше да влезе, защото тя бе там. Не можеше да определени защо чувстваше толкова силно алармиращата опасност. Някак предчувстваше, че такава щеше да има и за него самия.

~~~

Деклан се промъкна през покрива на крива на сравнително високата сграда. Не чувстваше уязвимостта си до такава степен все още, но с всяка тиха стъпка надолу, ставаше по-трудно да не го почувства. Предимно, защото войната, които двете същества, делящи си го, се почувстваха усилено уязвими. Деклан усти почти пронизваща болка, когато се озова два етажа надолу. Тя сякаш се плъзна по цялото му тяло и демонът се улови за парапета на стълбите. Определено нещо да го удари чак така. Обичайно бе точно обратното. Знаеше, че не е никаква победа, ала донякъде му хареса. Не че отново не страдаше и той самия, но поне сега нямаше да е сам!

Чу звукът от идващия на сто години асансьор. Успя да се свие с дразнещо забавяне по встрани, когато вратата се отвори, почти щеше да го цапардоса по лицето, което нямаше да свърши определено добре за непознатия, който може би не предполагаше за присъствието му. Което и да бе, в очите на Деклан щеше да е виновен без доказване на противното. Деклан спря металната врата и тя се върна обратно по посока на незнания мерзавец. Този път уцели правилното лице. Сблъсъкът не бе фатален, но бе донесъл със себе си очаквания ефект. Временното замайване даде време на Деклан да се появи пред мъжа и да го огледа за кратко. Преди последният да се е осъзнал, демонът успя да набара с ужасяващо бавните си рефлекси огнестрелното оръжие на мъжа и с него да го довърши за известно време с повторен удар в главата. Деклан издърпа потърпевшия извън асансьора и той се затвори. Никой не го повика отново.

Демонът огледа изпадналия в безсъзнание и му отмъкна очилата и палтото, защото просто така. Харесаха му и трябваше да знае как ще му седят, което непременно провери в пукнатото огледало в асансьора, след като издърпа мъжа някъде по-далеч от централния коридор.

~~~

Няколко етажа по-надолу. Не знаеше защо, подземието му се струваше добро място, от което да започне, след като бе започнал така или иначе от покрива. Струваше му се, че можеше да си губи времето също, ала и това бе просто една измислица.

Слабата светлина на лампите и временно спрените охранителни камери му дадоха известно предимство, което демонът не знаеше още как да използва. Винаги си мислеше, че има цялото време на света, но сега всичко минаваше твърде ... необичайно бързо. Бе чак неестествено в какъв синхрон се намираше тялото му с всичко случващо се в момента.

Продължи напред, след като се измъкна от асансьора. Мъждукащата светлина му бъркаше в здравето. Чувстваше се твърде неестествено и не му харесваше.

~~~

Необичайните миризми го побъркваха. Болката в главата му необичайно се засили, когато чу нечие изсъскване от една от клетките, които оглеждаше с очевидна неприязън. Не намираше нищо естествено, но и отрицателната му енергия навярно се усещаше, но той и не я криеше. Проблемът бе, че вече не обикаляше толкова необезпокоявано, колкото бе започнала разходката му наоколо. Единствено му трябваше Марибел. Не можеше дори да определи от колко време се намираше тук, струваше му се цяла една болезнена и смърдяща вечност на всякакви отпадъци.

Сбръчка нос, присещайки се. Демонът чу бързи стъпки навярно наблизо и се сви в някой друг произволен ъгъл. Ако бе нужно да е честен със себе си, ситуацията някак го забавляваше. Бе толкова вълнуващо пъстра, че моментната му уязвимост му се стори нещо необичайно хубаво макар и по принцип да не я тачеше особено. Деклан обърна поглед встрани, за да огледа друго същество, ала не можа да види нещо друго необичайно освен Марибел.

- Я, ето къде си била цял следобед - почти прошепна и повдигна вежди в нейната посока.

by **Maribel~** Пон Мар 18, 2024 9:01 pm

Ако се измъкнеше оттук...Не!
Глупости! Не!
Разбира се, че щеше да се измъкне от това противно място. Та преди всичко името ѝ беше Марибел Франсоа Леско. Може и да беше още млада, да бе видяла няма и век от вечността, но нали бе дъщеря на баща си, щяха да си платят да дързостта! Всички те, които посмяха да я доближат!
- Ненужно е цялото това напрежение. И да ме гледаш до утре на кръв, не променя нищо. - докторът отново вряза огромната игла на инжекцията и тя отново, невъобразимо лесно, успя да пробие здравата и безупречна вампирска кожа. Сякаш беше силна като слънцето, което без усилия би прогорило порцелановата обвивка.
Марибел изхлипа повече от негодувание отколкото от болката. Странно, но не очакваше, че пак ще я заболи по същия начин. Беше дразнещо, че съзнанието ѝ изключваше варианта същото изключение да се повтори, въпреки че в момента бе очевидно не просто обезоръжена, но по-лошо от това.
Сякаш ДНК-то ѝ отказваше да си върши работата! И това в не ѝ се нравеше по никой параграф.
- Ще те убия! - показа острите си зъби отново и не я вълнуваше какъв остроумен отговор ще получи за кой ли път. Не можеше вече дори да понесе факта, че диша един и същи въздух с това нищожество пред очите си.
- Ще се радвам да видя как се опитваш.
- Пффф, много оригинално. - не се сдържа да изкоментира и подбели очи от досада. И без това отново започна да ѝ се гади от поредната проба, която проклетия доктор Франкенщайн източваше от вените ѝ. Какво, да не му приличаше на кръводарителна банка?!
Дори не разбра кога беше заспала. Случи се отново, едно към едно с първото източване. Вероятно мозъкът ѝ изпитваше силен дефицит на кръвооросяване и на този етап трябваше да се предприеме нещо. Не можеше да убие проклетия дядка... засега. Това щеше да е по-нататъшна стъпка в плана ѝ, но бе достатъчно добра мотивация да впрегне останалите си руси мозъчни клетки и да намери изход от ситуацията си.
- Хей...Цезар, нали така? - повика по име единия от мелезите, поне с три глави по-високи от нея. Те двамата някак си не я плашеха, а напротив.. От Цезар усещаше силен споделен вайб на пленничество. Единствената разлика между него и нея бе, че тя реално бе прикована тук. - Хайде, де, не ми казвай, че не можеш да говориш. - продължи с монолога си и щеше да го стори дори да не виждаше реална светлина в тунела. - Имаш ли си някакво фамилно име, или просто Цезар? Хм?
- Какво искаш? - чу леко раздразнен отговор и разтърсването на огромна лъвска грива.
- Искам само...да си поговорим... - въздъхна и това накара създанието да я погледна за секунда, предостатъчно време, за да бъде омагьосан от чара ѝ. В интерес на истината Марибел дори не използваше вампирските си способности през повечето време, за да печели сърцата на хората. Тя просто имаше своя подход. Знаеше как да си проправи път към останалите, познаваше добре не само смъртните. Гледаше на всички по един и същи начин, а именно - както те дълбоко в себе си искаха да бъдат забелязани.
Усети го дори със същества, на които им беше чуждо всичко това, дори тогава осъзнаваше вместо тях, че и те търсеха някакво признание, някаква близост и разбиране. Може би щяха да я нарекат people-pleaser, ако не поставяше себе си на първо въпреки всичко.
Но ако сега бе помислила първо за себе си, нямаше да се окаже тук...
- Мога ли поне да знам дали ще ми останат такива белези...? - попита и ясно посочи с поглед обезобразените ръце на мелеза. - Не си нося дневника и съм свикнала да има с кого да говоря... Поне ми разкажи ти как попадна тук, Цезар?
- Като теб. - отговор този път не закъсня. Макар да не беше нищо особено, поне я доближи до другия, или по-скоро създанието се доближи до нея. - Глупостта ми ме доведе дотук. - добави и бдителността бе отстъпила леко на съчувствието.
- Не е глупост да искаш да спасиш любим човек! - тросна се блондинката и се раздвижи, което накара нова вълна наказателно електричество да премине по веригите ѝ.
- По дяволите! - изруга срещу ненужната болка и по-болезнената мисъл, че това пържене тук ще съсипе прическата ѝ напълно. - Нима другия вариант е по-достоен? Гордееш ли се, че имаш шанса да помогнеш, а стоиш безучастно?
- Не можах да спася брат си от съдбата му...
- Но можеш да дадеш този шанс на някой друг... Тогава няма да бъде напразно. Няма да си жалка отрепка, с която онзи луд да си забърсва обувките. Помисли!
Настана кратка тишина, но Марибел не свали поглед от Цезар.
- Казваш го само, защото искаш да се измъкнеш.
- Цезар, естествено , че искам да се разкарам оттук! - призна си съвсем искрено, което го учуди още повече, защото не го очакваше. - Нима ти не искаш? Защо не го направим заедно?!
Борбената ѝ натура въздействаше прекалено много върху загубилите надежда...За добро или зло. Цезар склони и я отключи от специалната клетка. В знак на благодарност тя се постара да не източи цялата му кръв и да го остави да живее.
Не че умираше да пие от кръвта на мелез...Просто спешно трябваше да си набави храна и той представляваше два заека с един куршум.
Марибел не бе безсърдечна... но по очевидното бе одрала кожата на баща си.
- Имаш късмета, че не те удуших по погрешка! - изсъска срещу Деклан, когато почти ѝ изкара ангелите. Тъкмо бе забавила малко крачка, защото и тичането бързо я изморяваше тук. Смесената кръв не ѝ помогна особено, но поне нямаше да припадне някъде по трасето. - Чакай.. Какво правиш тук?!

by **- declan -** Вто Мар 19, 2024 8:26 pm

- Ще трябва да отговориш на същия въпрос по-скоро ти - отвърна й, като завъртя глава към нея само за няколко секунди.

Обърканите му сетива му носеха единствено и само смесени сигнали, които лесно биха могли да го побъркат. Опитваше се някак да се разсее от това, все пак какво ли не бе преживявал, но щом бе с такъв наситен оттенък ...

Не можеше да прецени дали наистина съжаляваше. Беше ... интересно преживяване. Сякаш си бе купил билет за един от шантавите experience-и, по които хората пръскаха пари, защото нямаха какво да правят.

- Нагоре или надолу, Марибел? - зададе въпрос, който не значеше нищо освен в ума на демона.

Докато обикаляше наоколо и избягваше всяко непредвидено присъствие, инстинктите му за самосъхранение, които все пак не искаха да го убиват в разгара на демонската му младост. Имаше още толкова много за преживяване, за да не помисли за някакъв ... изход. Все пак бе влязъл някак, което значеше, че може би щеше да има шанс да излезе от там, ако звездите се наредяха добре, защото този изход на демона се струваше съмнителен вече. А ако бяха запушили всеки възможен, дали ги знаеха?

Всъщност, не го интересуваше достатъчно, единствено трябваше да се измъкне от тук, за да може после на спокойствие да ги запали живи или ако не успееше, то до толкова да им спре въздуха, че да нямат какво друго да сторят, освен да се задушат и просто в някакъв момент да умрат. Всякак вършеше работа. Второто сигурно би било по-особено. Както самият процес на дишане. Бе се научил да съществува в смъртното тяло на Майкъл Грийд, както би могъл във всяко друго, с всичките му функции, но сега усещаше сякаш наистина въпросният кислород достигаше до дробовете му. Беше някак болезнено, по свой си начин.

Чу гласове и хвърли кратък поглед върху Марибел. Чудеше се дали тя изпитва нещо подобно, но нямаше време, дори се бе позамислил за повече от нужното време. Без това мислеше за твърде излишни неща, които обаче се оказваха определено интересни. Не по най-добрия начин.

Деклан измъкна второто огнестрелно оръжие, което бе успял да свие от един почти заспал пич, който после много бързо тръгна по петите му, отне му време. Демонът не разбра червените флагове от самото начало и не можа да се подготви подобаващо за въпросното измъкване. Би казал, че не знае мотивите на Марибел, което все още бе факт, но от състоянието, в което я бе видял, не бе особено добро.

- Ще продължим надолу - изрече и й подаде пистолета, ако имаше нужда от такъв.

Кой знае ...

Деклан се измъкна от скривалището си и подаде главата си, за да провери дали е чисто ...

Чисто, ама за кратко. Тъкмо направи няколко крачки преди да чуе въпросните гласове още по-близо. Демонът отвори въпросната врата, която щеше да доведе надолу, ала когато я отвори, видя две абсолютно обезобразени лица, които го зяпаха от разстояние, но едва ли щеше да свърши добре, когато насочиха оръжията си към него. Не искаше да знае как ще завърши това, затова един нищожен слой защита се появи, когато затвори вратата обратно.

- Няма да е на това надолу явно ... - изкоментира си почти ненужно отново и продължи напред, хващайки Марибел за ръката.

Повлече я със себе си, защото по начало тя успя да се отдалечи достатъчно, за да му се измъкне и сега, ако нямаше да я изпуска от поглед, поне да е някъде наоколо.

by **Maribel~** Сря Мар 20, 2024 6:14 am

Марибел подбели очи, за кой ли път, преди да изтръгне ръката си от тази на Деклан. Чудеше се дали изобщо въпросният щеше да забележи, както се беше засилил да търси изход оттук. Само че не бе съобразил един основен факт.
- Спри се, Деклан! - скастри го, макар да беше трудно докато шепне. Все пак демонът я чу достатъчно ясно, за да забие спирачки и да се извърне към нея. Погледът му блуждаеше няколко секунди в тъмнината, докато успя да я фокусира, което ѝ се стори странно...но обяснимо.
- Не виждаш ли как е построено това място... Никога няма да излезем оттук, трябва да намерим карта! - изстреля, макар че по пътя на логиката и за карта не беше ясно къде трябваше да търсят. И въпреки това, просто да блуждаят по безкрайните вонящи коридори, не водеше до нищо.
Силите им бяха значително отслабени тук...ако въобще разполагаха с тях.
Вампирката вече се беше задъхала стабилно от цялото това безцелно обикаляне. Дори не беше забелязала преди, че Деклан страдаше от синдрома на хиперактивност и дефицит на вниманието. Затова донякъде се бяха сближи в последно време. Той повече се доближаваше до буйните ѝ тийн хормони спрямо седемстотингодишния ѝ татко.
- Насам! - сграбчи демона на свой ред, защото ѝ се причу зловещото подсвиркване на британския доктор. Съвсем скоро щеше да ѝ стане ясно защо прозвището му е Доктор на ужасите.
Вратата, зад която се скриха беше открехната и по това Марибел позна, че не е заключена. Побърза дори да запуши устата на непотребния си охранител. Не мислеше да повтаря въпроса си, но това не пречеше да се ядосва на мисълта, че гаджето на баща ѝ я бе проследило. От къде накъде щяха да я седят?! Сякаш не ѝ стигаше да се оглежда за луди фенове по пътя си, а сега и това...!
“Ооо, криеница. Обичам криеницата.”
Гласът на старчето звучеше различно. Някак по-гладко и дори младежки от преди.
“Спокойно, скъпа. Няма да нараня теб или неканения гост, който се довела. Исках само да ти покажа точно колко безценна си за колекцията ми!”
Начинът, по който възкликна последните си слова, изпрати хиляди тръпки по гърба на Марибел. Тя едва преглътна, защото нямаше добро предчувствие. Нищо от това не ѝ харесваше, а като че за Деклан бе някакво приключение. Вероятно защото не бе живял в реалност, в която да не доминира на мнозинството по сила. Или просто си вярваше прекалено, че нищо и никой не може да му се опре. Това вече бе чисто мъжка характеристика.
“Бу”
Съвсем реалното привидение изскочи иззад гърба на вампирката и ѝ изкара ангелите. Добер че беше потренирала с Деклан по-рано. Успя да реагира с достатъчно висок писък, за да проглуши доктора, който не бе очаквал отварата да му даде и свръхчувствителни уши. Това ѝ даде малкия прозорец време да избяга от стаичката, повличайки демона със себе си.
Тръгна да бяга и през това време стискаше ръката на Деклан толкова силно, че ако бе в нормалното си състояние, щеше да му остави синина. Не говореше, за да песни енергия, ала малките ѝ крачета я предадоха съвсем скоро.
“Знаеш, че не можеше да избяга те сами оттук...”
Ехото на зловещия глас закънтя по мрачните стени. Сянката на левитиращия и подмладен старец сега им се присмиваше зад всеки ъгъл. Марибел успя сама да си направи изводите. Както и да го бе постигнал... беше си направил някаква отвара с кръвта ѝ, някак бе успял да извлече ползите от това да си вампир. Ала нямаше начин да трае вечно. Този ефект...трябваше някак да се поддържа. И тук идваше тя. Не се ли измъкнеха, къдравелката щеше да свърши като лабораторна мишчица, за да храни нечии фикс-идеи.
- Мамка му. - изруга отново, когато се спъна някъде по безкрайното трасе. Очите ѝ се бяха насълзили леко, макар и не по нейна воля.
“Ще ви улесня малко. Не поемайте наляво.”
Отново се обади непитан британецът и земята под тях почти се размърда. Психологията му обаче успя да подейства, защото Марибел заключи, че иска да ги подведе с това. Пое именно наляво от мястото, в което коридорът се разделяше на две посоки.
Не успя да забие спирачките навреме. Коридорчето се стесни за броени секунди и се превърна в хлъзгава пързалка. Дори не искаше да знае състава на слузта, която я накара да се стовари по дупе, повличайки и Деклан със себе си. Всъщност, вампирката някак успя да се приземи право върху него, когато и двамата бяха изхвърлени в дълбока дупка от стара канализация. Наоколо бе обсипано със скелети. Различни по вид, раса и каквото се сетиш. Много “сладка” картинка.
- О, не... - едва успя да преглътне, когато видя как едно мишле пропълзя от друга дупка към канала и как токсичната киселина във водата разяде напълно плътта му. Те стояха сега върху купчина трупове в средата на същата тази токсична киселина тук. Единственото, което ги държеше в безопасност, бяха миналите жертви на това импровизирано езеро на смъртта.
- Сега е добър момент да си признаеш защо дойде след мен. - стисна леко дреха та на Деклан. Донякъде все още чувството за хумор не я бе напуснало и просто се ебаваше с демона, за да не заплаче като някое лапе. Отказваше да се предаде и да помисли, че бяха обречени. Не можеше да са, бяха прекалено млади, за да умират сега и прекалено красиви, за да свършат на това място. Все щяха да измислях нещо... но русокоската не бързаше да се спуска надолу по скалата от скелети.

by Sponsored content