Re: Bad religion.

by **Marcel-** Чет Дек 28, 2023 10:36 am

Тъмнокосият му демон не си губеше времето. Усети вълнението, пулсиращо във вените му, още докато устните му се разхождаха по горещата плът. Искаше да бележи всяка част от нея отново. Да я покори както никой път досега.
Възбудата бе премрежила погледа му, но достатъчно ясно съзерцаваше как любимия му използва инкубския си чар да се позабавлява. Не се и поколеба да го използва върху Патриша, както всеки друг, но никога не го бе опитвал с Марсел. Това бяха много неизказани думи. Кръвопиецът от своя страна така и не се бе опивал наистина да блокира чуждата дарба и за де възползва то защитата на пакта между двама им. Дори когато свършваше наранен... демонът никога не си бе позволявал да си играе с чувствата му точно по този начин.
Облиза устни и попи всичкия вкус, полепнал по тях, докато наблюдаваше Деклан без да откъсва поглед. Дори не искаше. Не би го сторил, даже да е въпрос на живот и смърт, или замъкът да избухне в пламъци.
Едва преглътна слюнката си, но се фокусира временно върху това да свали лъскавия си поръчков костюм. Двамата се бяха отървали от маските отдавна, но не и от останалото. Това трябваше да се поправи. Въпреки че мисълта беше замъглена от желанието, Марсел не искаше Деклан да съсипе новата си дрешка.
Запъти се към леглото точно, когато другият изказа гласно условието си. Едното ъгълче на устата му се изви в задоволна усмивка, която бързо се скри. Придърпа един стол и го постави до леглото, малко зад едното бедро на демона. Постави прилежно дрехите си на облегалката, след което си присвои ръцете на тъмнокосия, за да издърпа ръкавите на ризата. Първо се отърва от жилетката, разбира се. Накрая довържи работата, започната от Патриша и досвали вталения почти изцяло кожен панталон, което се оказа донякъде досадна задача.
- Търпение, скъпи. - промълви някак без да се засмее на иронията. Онзи, който не разполагаше с търпение, че самият той.
Въздишките на двамата пред него го побъркваха от самото начало. За капак съществото му се разтрисаше от всяко усещаше, протичащо през това тялото на Патриша. Положи неимоверни усилия да издържи.
- Деклан... - изстена, когато плъзна пръсти по вече голата талия на тъмнокосия и почти зарови лице между двете перфектно очертани бузи на задника му. Ноктите му очертаха приятни кървави ивици, преди да се вкопчат в бедрата. Езикът на Марсел трескаво си проправи път в горещата вътрешност и задави новите си стонове там. Усещаше чуждия ритъм сякаш демонът наистина беше вътре в него и същевременно се чувстваше достатъчно празен, което го влудяваше. Изръмжа от възбуда, докато си вземаше от сладкия вкус, но в един момент вече не издържаше повече. Оттласна се от изкушението в рамките на една опустошителна секунда. Качи единия си крак върху стола, за да регулира височината и да може да проникне по-дълбоко в демона. Този път прехапа устни, вместо да ги оближе, защото вкусът в устата му бе достатъчно наситен. Как искаше целият вкус на любимия му да го задави, но знаеше, че няма да бъде днес. Сега щеше да си вземе друго, макар и далеч недостатъчно.
Залови се с една ръка за кръста на Деклан и навлезе в него почти целия с един единствен тласък. Тялото му се изви назад от разтърсващото удоволствие и сякаш чуждата горещина го погълна на екс в плама си.
Беше дотолкова болезнено възбуден, че не можеше да свърши. Не съумяваше дори да стигне до края, ала никога не бе бил така зашеметен от тези усещания, които го нападаха от всички страни. Дори не долавяше собствените си мощни стенания, които заглушаваха тези на другите двама.

by **- declan -** Пет Дек 29, 2023 7:43 am

Деклан прошари с допира си тялото на Патриша и макар да се чувстваше още по-опиянен - успя да отчете, че стоновете на Патриша наистина съвпадаха с тези на русокосия. Докато последният сваляше дрехите му, демонът не се поколеба да направи същото със жената под него преди да я придърпа още по-близо към себе си и да я изпълни с мъжеството си.

Смесилите се стонове накараха кожата му да потръпне от удоволствие, още повече, когато един от тях се загуби между двете му бузи. Деклан изстена звучно и усети възбудата си, плъзгаща се безмилостно по цялото му тяло. Впи пръсти в талията на Патриша, където последно се бяха оказали.

За момент собствените му тласъци секнаха, когато усети чуждото мъжество в себе си и си позволи няколко секунди да се наслади на момента, в който все още оставяше синини по кожата на жената. Килна глава надолу, там го посрещна замъгления поглед на Патриша. Между стоновете си си припомни как да диша, а ръцете му отпуснаха захвата си за секунда, колкото да улови отново чуждите бедра. Придърпа жената още към себе си и тя притвори очи преди отново да се задвижи в нея.

Почувства ескалиращото все повече желание, когато вече не чуваше друго освен стоновете на русокосия ... не, беше прав. Не би поискал лесно да свърши така просто в някой друг, вече не. Не и след като имаше русокосия до себе си в цялата му прелест.

Допирът беше достатъчен, както и прелестната симфония от стонове, които изпълваха сетивата му. Кожата на демона и без това потрепваше почти постоянно, но не закъсня да се почувства близо. Тялото му се разтресе и Деклан премигна от задоволството. Изпълни Патриша с нектара си.

Деклан се надигна и треперещото му тяло опря гърдите на Марсел. Искаше да го види - дори със замъгления си поглед и тласъците, които размиваха картината пред очите му още повече. Искаше да го усеща още по-близо до себе си - закачи се за мъжа с едната си ръка и зарови лице в косите му. Студенината на кожата му беше все по-нужна. Деклан навярно за първи път чувстваше кожата си така препотена. Сякаш чувството го разтрисаше до такава степен за първи път.

by **Marcel-** Пет Дек 29, 2023 1:28 pm

Пред премрежения поглед на вампира стояха красивите извивки на чуждите рамена и гръб, както и прошарената вече коса, в която все по-често се заглеждаше задълго без да мига. Особено сега, когато отказваше да изпусне и секунда, макар да не виждаше зачервеното от възбуда лице на Деклан. Най-силно усещаше сензациите, които поглъщаха Патриша. Някъде там усещаше и собственото й съзнание, виждаше дори странните ѝ фантазии, в които присъстваше той самият. Напълно игнорираше последните, тъй като нейните лични желания и копнежи не го вълнуваха. И все пак ѝ беше благодарен, че го остави почти доброволно да направи малкото си заклинание. Ако не бе готова на всичко за него, досега щеше лесно да се е освободила от пакта им. Преди всичко връзката не можеше да се осъществи без консенсус.
Улови още по-здраво талията на тъмнокосия демон, когато оргазмът накара тялото му да се разтресе като сграда при земетресение. Едва се застави да забави леко ритъма си, защото пожела , ако не да яхне, то поне поне да почувства същата вълна на освобождаване.
Присламчи тяло към чуждото и му предостави цялата си подкрепа. Свободната му ръка се плъзна напред през препотената от жега гръд. Пръстите му улови чуждата брадичка изотзад и Марсел дори не дочака демона да успее да си поеме правилно въздух. Езикът му окупира изцяло чуждата уста, сякаш беше прежаднял скитник. Паузите в настоятелната му страстна целувка бяха прекалено кратки и дори дрезгавият му смях се задави в чуждото гърло.
Без дори да поглежда към леглото, Марсел пое риска и се просна победоносно в свободната половина, както държеше плътно Деклан в ръцете си. По нищо не личеше дали възнамерява да го пусне някога, но с неохота освободи устните му, за да си припомни как се диша.
- Благодаря. - измърмори под нос и захапа леко шията на специалното любимо място. - Благодаря ти, че се върна при мен. - стисна го толкова силно в прегръдката си, докато не усети как мускулите му се стягат до краен предел. Метна одеялото върху Патриша, която моментално бе заспала в другия край на леглото. Щеше да му е важна, след като се превърна в носител на тяхното дете. Трябваше да я опази на всяка цена, докато роди. На този етап единствено можеше да поеме по-големия процент от болките, които ѝ предстояха. Силно се надаваше това да бъде достатъчно.

by **- declan -** Пет Яну 05, 2024 10:01 pm

Деклан завъртя бялата роза между пръстите си. Остана загледан в почти хипнотизираното въртене на цвета. Помисли си отново как всеки опит можеше да свърши между пламъците. Опит за всичко - когато избор вече нямаше или не искаше да прави, какъвто и да е било вече.

Мислите му го отнесоха в бледите спомени от онази вечер. Не помнеше много. Единствено знаеше перфектно на какво се бе съгласил.

Представи си Патриша в бялата й къса нощница и пръстите му спряха да въртят цветето. Беше се излегнал на хамака между двете дървета и все още не знаеше как иска да продължи. Имаше недовършена работа и това тормозеше цялото му същество.

Още не беше получил отговора си ... също не знаеше на какво се бе съгласил, но нещо му подсказваше, че би се съгласил на всичко. Макар и далеч да не искаше да си признава доколко по-жалък може да се почувства.

Чу почти безшумните бързи крачки и образът се разми в главата му. Над него се бе надвесил Марсел, розата в ръката му беше изгоряла, както и някои връхчетата на тревичките. Знаеше, че не бе избухнал, но моментното му примирение, причинено от умората му, го караше да се чувства особено добре. Знаеше, че имаше и нещо друго, което го бе изтощило допълнително. Деклан нямаше и достатъчно инжектирани филтъри в мозъка си.

- Какво има!? - зададе въпроса си, сякаш задължително трябваше да има нещо, за да усети присъствието на русокосия до себе си.

Усети топлината да се покачва в главата му и успя да се почувства глупаво. В ръката му бе останало стъблото, но когато го втри в пръстите си, то се пречупи на две и падна.

Отказа се да вижда, когото и да е било, след като проведе нелеп спор с пантерата. Липсваше му безграничната енергия, още не си я беше върнал. Демоничното създание вътре в нея далеч не беше шега работа. Чуваше ясно съскането и разчиташе всяка промяна в тона ... лицето му остана надрано и когато постави ръката си там, усети леката вдлъбнатина от ноктите там.

by **Marcel-** Съб Яну 06, 2024 11:04 am

Чуруликането на проклетите птички го събуди. Градината на замъка беше невероятно просторна и красива, но и беше дом на немалко птици, катерици, и каквото още се сетиш. Марсел по неволя изневери на ужасния си новопридобит навик да се успива. Умората откакто засили връзката си с Патриша, не го бе напуснала и едва се вдигаше от ковчега си. Вчера прекара повече време в сън от която и да е котка на планетата. Единствено се беше вдигнал за бърза закуска, макар да нямаше особен апетит. Гадеше му се от почти всичко, от почти всяка миризма, докато пък от резките движения му се завиваше свят. Вече разбираше как се беше чувствал Деклан преди броени дни, въпреки че отказваше да си признае точно колко му е тежко. Затова в един момент сам загуби онова, в което вложи толкова усилия да запази.
За добро или зло, Марсел не беше много по-различен. Предпочиташе да скрие неразположението си, защото преди всичко, просто го бе поел вместо самата Патриша. Не за друго, а от съображения за сигурност. Мисълта, че това бе последната им опция, допълнително го мотивираше да се стегне и да премине през всичко без да мрънка излишно. Не че на моменти не го правеше, иначе нямаше да се казва Марсел Франсоа Леско.
- По дяволите... - измърмори от недоволство, когато отново пред погледа му се появиха звездички. Продължаваше да проверява положението на Патриша, но тя му изглеждаше така благоразположена и спокойна, подобно на някой ангел-хранител. Сякаш не усещаше нищо от страничните ефекти, които вампирът определено чувстваше с всяка клетка на тялото си. Жената си бе облегнала удобно на мекото си кресло и бе заспала с ръце, отпуснати върху корема си. Една от малките илюзии на Марсел я беше накарала да повярва, че детето ѝ бе от него. Макар това да беше невъзможно, не беше и лъжа. Малкото калпазанче щеше да прилича колкото на Деклан, толкова и на него.
Съвсем дезориентиран, вампирът се оттегли от гледката на спящата брюнетка и почти опипом стигна до банята. Имаше нужда от горещ душ, но не беше убеден, че и това ще помогне особено. Нямаше си и на представа кой ден е, нито отколко време беше спал, но забеляза, че е още ден. Сънят му наистина бе насилствено прекъснат.
- Марибел? - повика дъщеря си няколко пъти, след като отново не усети присъствието ѝ никъде в огромния замък. А, да... Как да забрави, че вчера също му върза тенекия, когато му бе обещала да отидат на лов заедно. Само, ако мозъчните му клетки не бяха заети с чужди усещания и болезнени процеси, може би щеше да се усети по-навреме, че нищо с никого не е наред.
Намери бележка, закачена на вратата ѝ, която гласеше, че е в града, където организира някакво си парти за юбилея на кмета, който навършвал 50. Всичко във въпросната бележка му се стори силно съмнително и потъмнелите му клепачи единствено се присвиха леко, покривайки частично червените ириси. Изцъка невярващо с език и си взе продължителна вана. За съжаление нищо не го успокои, нито дори балончетата на пяната.
Ужасно и мъчително усещане се настани в гърдите му и стягаше сърцето му като че някой го беше закотвил между дългите си остри нокти. Не му харесваше, но имаше предположения, че естрогенът на приближената му съвсем му бе размътил мозъка. И все пак пожела второ мнение. Далеч от експертно, навярно, но беше по-добре от нищо.
- Какво има? Добър въпрос. - повтори думите на Деклан, който му се стори не по-малко вглъбен в мислите си. Въздъхна, когато другият го погледна объркано.
- Виждал ли си Марибел да излиза някъде? - попита с ясното съзнание, че демонът не би знаел нищо по въпроса. А и познаваше дъщеря си достатъчно. Ако пожелае, никой нямаше да забележи отсъствието ѝ, както и прокрадването ѝ.
- Вчера щяхме да ловуваме, но я нямаше. Така и не ми каза къде е била...което по принцип никога не прави, затова и не ми направи чак такова впечатление. Но сега е оставила бележа къде е, което никога не прави... Защо... Не знам защо, но това не ми харесва. - без да се усети, бе обиколил Деклан поне няколко пъти, докато на демонът вероятно му се зави свят от непрестанното му крачене напред-назад.
Леско не беше лесен за подвеждане. Често хващаше децата си в лъжа и преди, когато му въртяха номера и създаваха само главоболия... Но сега сякаш придобиваше някакво женско шесто чувство, което отвращаваше самия него. Тези пусти хормони на противоположния пол не му се отразяваха добре...
- Здрасти, татко! - напевният гласец на Марибел искрено му изкара ангелите и вампирът подскочи, извъртайки се към нея. Инстинктивно бе сграбчил ръката ѝ, но тя дори не трепна от болката на стискането.
- Какво има? - въпросът дежа-вю го накара да му се завие свят. - Свърших си работата с града и се върнах да те наглеждам.
Марсел премигна леко невярващо насреща ѝ.
- Да ме наглеждаш? Да не съм болен под карантина. Къде беше въобще?
- Хей, за разлика от вас двамата - тя кимна към него и Деклан, преди да се освободи от баща си и да скръсти ръце - аз си изкарвам парите сама. Правя каквото ми харесва, че и ви пазя реномето. Няма да откажа малко благодарност. - вирна брадичката си още повече, но Марсел веднага се оказа прекалено разсеян от малките сажди върху едната ѝ буза. Хвана бялото като сняг личице и избърса мръсотията.
- Какво е това? - попита я привидно разсеяно, въпреки че въпросът му се отнасяше до друго.
- Олеле, спиралата ми се е размазала, ужас. - отвърна с перфектно импровизиран глас, след което се втурна към неопределена посока, докато не се скри от погледите и на двамата.
Ръката на вампирът увисна във въздуха и той протри саждите между дългите си пръсти. Не му стана забавно, нито изпита някакво облекчение, когато видя дъщеря си тук, жизнена както винаги. Горчивината и онази стягаща в гърдите болка изригна така неканена и отвращаваща.
- Защо ме лъже... За какво... - премигна, когато усети сълзите в очите си и се извърна към произволна стена. - Мамка му, какво ми става?! - едва преглътна и направи някаква гримаса в опит да не захлипа като малко момиченце.

by **- declan -** Вто Яну 09, 2024 8:37 pm

Деклан въздъхна, когато чу въпросът на русокосия. Звучното му безгласно негодувания бе заглушено от последвалите събития. Тъкмо искаше да каже нещо ...

Вместо това се залюля още малко, докато последвалият диалог, който далеч не го вълнуваше, не приключи.

- Марибел, аз съм богат - каза по между другото, след като чу въпросната й забележка.

Ако искаше джобни, просто трябваше да му каже. И без това нямаше да успее да изхарчи всичко, предвид факта, че предпочиташе да омайва с дарбата си, отколкото да ползва парите си. Причиняваше проблеми на други хора, което напълно го устройваше. Предпочиташе да не се храни с чуждото щастие, не му беше вкусно.

Деклан въздъхна още един път и издаде крака си настрани, за да спре вече слабото люлеене. Надигна се рязко от мястото си и погледна към Марсел, вече без да се върти глава във всяка посока. Беше усетил промяната в другия почти веднага. Не я бе изпитал, но знаеше там, усещаше достатъчно.

Прехвърли и другия си крак на земята и стана от мястото си само за да доближи Марсел. Сложи ръка на рамото му, но другият не пожела да му обърне внимание, дори усети опита му да се измъкне и тогава стисна рамото му по-силно. Другата му ръка улови чуждата брадичка и го принуди да го погледне.

- Трябва ли да ти напомням, че не спираш да спиш!? - зададе риторичния си въпрос. - Почти всичките часове с плановете ви, ти ги прекара в ковчега си - Деклан нямаше как да не забележи.

Или да не чуе. Все още се възстановяваше от преживяването си и макар да не бе споделил много на русокосия, имаше своите проблеми. Разбира се, двамата не си говореха достатъчно. Но сега му се прииска да каже нещо повече. Нали това искаше другият!? Не че думите му щяха да променят нещо. Не се надяваше. Не искаше. Но нали русокосият държеше да знае. Сега не усещаше топлината си, но и това не искаше. Освободи брадичката на мъжа и пръстите му се спуснаха надолу по врата му. Проследи почти грубото си и неравномерно движение.

- Ако връзката ти с Патриша излезе извън контрол, ще ви убия и двамата - прекъсна опита на Марсел да каже, каквото и да е, вдигайки погледа си към него; не се шегуваше - за малко неща можеше да се шегува, но този път огорчението му не остана зад завесите.

В момента отношенията на Марсел с Марибел не го интересуваха. С нея и без това щеше да се разправя по-късно.

by **Marcel-** Вто Яну 09, 2024 9:58 pm

Буцата отказа да слезе от гърлото му, въпреки няколкото последователни опита да преглътне. Знаеше, че не остана тук да дири утеха, такава нямаше да получи никъде. Усещаше го, усещаше всички тези несподелени чувства и копнежи и лъжите на Марибел бяха единствено черешката на тортата. Всичко това му идваше прекалено. Но не и в света, в който живееше Деклан. Този демон сякаш напълно бе превзел света му и същевременно пребиваваше в напълно различно измерение. Не го вълнуваха същите неща, умението му почти да не ги забелязва беше завидно. И ако Марсел се чувстваше като себе си, сега просто би му се засмял и може би дори би се позабавлявал с нелепия въпрос, който човъркаше другия.
Не беше такъв ден. Не беше някой от нормалните периоди на никой от двамата.
- Мо... - тръгна да казва, но нищо не излезе от гласа му, а и тъмнокосият го прекъсна, за да се доизкаже и да направи някак нещата по-зле, отколкото се предполагаше, че могат да бъдат. Сълзата-предателка успя да се откъсне от едното му око малко преди Деклан да пусне брадичката му. Емоциите поеха контрола много преди да потърсят позволението му.
- Извини ме за секунда. - едва изрече и съвсем рязко се отдръпна от другия, почти като попарен. Или като прасенце, което току-що е осъзнало, че се готвят да го направят на наденички. Косъмчетата на врата му настръхнаха там, където още усещаха грубия допир на
демона. Следата беше напълно невидима, но вампирът я виждаше с всяка клетка на подсъзнанието си.
Само за едно мигване от страна на другия и една бутилка уиски полетя към него без никакво предупреждение.
- Мерде! - изпсува истерично русокосия, когато пропусна мишената си. Ръцете му сякаш трепереха, въпреки че нямаше как да е толкова трудно просто да уцели неподвижна мишена. Искаше да си изкара всичко на индивида пред него до такава степен, че дори не осъзнаваше драматизацията си. Не го и вълнуваше доколко щеше да направи сцена.
- Проклето егоистично копеле! - в следващата секунда вече крещеше в лицето му и го бе блъснал в стената на балкона, от който се чу шумното отронване на бучка тъмен цимент. - Мислиш, че понасям всичко това, защото ми пука за нея? - сподавен истеричен смях оголи зъбите му за секунда и острите им връхчета просветнаха отново, но не защото се канеше да ги впие в апетитната шия. Всичко пред погледа му бе причерняло. - Правя го само, за да може накрая да получиш това, което искаш, което ти трябва! Защото обещах и искам да изпълня обещанието си, защото те обичам! Как никога не го разбираш... - юмруците му спряха да барабанят върху топлата гръд, когато вече съвсем не успяваше да възпре реките от сълзи. Дори не бяха неговите... Цялото това море от несподелени чувства го накара за солидни няколко дълги секунди да повярва, че неговата собствена любов никога не бе била споделена. И че може би дори не беше нищо повече от взаимно обсебване.

by **- declan -** Сря Яну 10, 2024 9:17 pm

Сърцето на Деклан заби от вълнение, което осъзна, че не беше от приятните. Носеше му неприятното чувство в устата и му се прииска да изхрачи някъде насъбралата се слюнка в устата му. Вместо това я преглътна точно в момента, в който напрежението пребяга по тялото му. Изпита нещо различно. Не можеше да го нарече разочарование, беше по-скоро нещо друго ...

- Знаеш ли какво точно искаш от мен!? - зададе въпроса си едва когато последните удари по гърдите му спряха и юмруците на Марсел бяха застинали там.

Обляното му в сълзи лице ... не знаеше какво да мисли за това.

- Пожела да ти казвам всичко. Искаш ли да спра преди да съм започнал? - зададе друг въпрос макар и да не виждаше особено голям смисъл от отговор.

Отдели леко гръб от стената и ръцете му обвиха чуждото лице. Не го интересуваше дали идеята е добра и дали другият щеше да поиска това. Отвращението го застигна почти веднага, докато попиваше сълзите с палците си.

- Не ме попита дали искам това - отвърна тъмнокосият. - Поисках да се преборя за това аз - пръстите му се разтрепериха в момента, в който осъзна, че предпочиташе да раздере порцелановата кожа. - Не искай от мен нещо, което ти няма да направиш, не смей! - думите му следваха интонацията, но не повиши тон дори за секунда, нито особено го измени.

Тембърът му носеше леко зловещия си нюанс. Не разбираше какво общо имаше и любовта. Тя така или иначе никога нямаше да е достатъчна. Деклан си даде сметка, че искаше да даде повече от себе си през последните няколко седмици. Не случайно бе поискал това дете да бъде тяхно. Разбира се, това нямаше да реши проблемите, но щеше да е част. Сега едва запазваше контрола си. Беше му трудно. Липсата на енергия все пак бързо отминаваше. Скоро щеше да се върне към обичайните си занимания, имаше нужда нещо да прави ... докато въпросното дете не се роди. Може би трябваше да започне от сега ...

- Какво ще кажеш да ти сготвя нещо? - смени темата, като отмести поглед от чуждия само за няколко секунди преди да премигне и да го върне пак там. - Сега поне трябва да усетиш вкуса на храната, след като усещаш всичко останало - повдигна вежди и пусна лицето на русокосия.

Не, това далеч не бе било никога нещо обичайно в живота на Деклан, но понякога обичаше да го прави.

- Не искам да ям сам и не искам да водя този разговор повече. Ще те чакам в кухнята, ако решиш.

by **Marcel-** Сря Яну 10, 2024 10:48 pm

Марсел едва гледаше пред премрежения си влажен поглед. Отдавна спря да чувства сълзите по лицето си, а и горещия допир напълно изпари всяка следа от тях. Едва успя да понесе иначе любимия си допир. Не му се случваше за първи път, но сега се усети като кръвопиец от митологията, залят със светена вода. Може би не беше мит... Може би неговата светена вода се явяваше в образа на Деклан. И въпреки всичко Марсел отлично знаеше, че дори в това състояние, пак щеше да грабне златния бокал и да я изпие до дъно.
Думите не му загорчаха, не и този път. Защото знаеше това , много преди тъмнокосият демон да му го каже. Единствено това, че сега не се поколеба да ги изрече на глас, накара Марсел да отстъпи. Не че му бе предоставен особен избор, но пак щеше да направи същото. Знаеше кога не е прав, но ако не беше рязката промяна в настроенията му, сега нямаше дори да се разкая за истерията си. Емоциите се сливаха и боричкаха едни с други дотолкова, че главата му направо бучеше. Как нямаше да предпочита съня? Изпадането в дълбок покой бе единственото бягство на ума му откакто пречупи пакта си с Патриша по този извратен начин. Не беше брилянтна идея и го знаеше без да му се казва, но поне щеше да се увенчае с успех... без да рискува да загуби единственото, което искаше да задържи в този живот и всички следващи.
Нима искаше прекалено много от съдбата?
- Мога да усещам вкуса на човешката храна, откакто абсорбирах силите на кристала... - припомни безцелно на другия, докато влизаше в кухнята. Показалецът му лежерно премина по лъснати до блясък плот. Никога май не беше стъпвал тук, но приближените придържаха перфектен ред в кухнята. По време на партитата можеше да усети различните аромати, идващи иззад тази врата, но така и не бе полюбопитствал. Всъщност, някога бе опитвал да стане майстор готвач, но успя да прецака и най-простата супа.
- Да помогна с нещо? - попита без никаква нагласа да се включва в новото хоби на Деклан, защото съзнанието му все още не можа да се разсея от разкаянието. Проклети емоции. Вече дори не различаваше своите собствени от тези на Патриша.
Постави ръка върху чуждата и ножът рязко се впи в главата лук, разцепвайки я на две.
- Той ще прилича само на нас двамата... - не знаеше защо, но изпита нуждата да го увери в това. А може би беше някакво искрено извинение, че не се бе допитал както трябва до другия. Не че бе успокоение, но никой от другите в уравнението, не бяха извършили плана му съвсем трезвени. Никога не беше криел манипулаторските си умения, поне не и от Деклан. Но в случая използваше острия си ум за нещо полезно. За първи път се бореше за някого и не смяташе да се предава, каквито и средства да се наложеше да използва. Беше готов да даде всичко за него. Може би много над допустимото, много повече от нещата, които Деклан би му разрешил и би поискал от него.
Съжаляваше, че не можа да се случи както демонът пожела, но поне щеше да се сбъдне. Щяха да имат свое дете.
Марсел се страхуваше все още да се фокусира върху утробата на Патриша, но чувстваше дори най-малкото и кратко развитие на плода. Освен че го и чуваше как расте с всеки изминал ден. Не искаше да го урочаса, затова не мислеше да споменава нищо повече. Вече бе готов да угоди на демона и да остави тази тема, въпреки нежеланието му да се превърне в поредната им тема-табу.
- Хм... - изхъмка, когато Деклан му посочи да му подаде сметаната. - Доста по-безвкусно е от любимото ми бяло питие. - каза, след като си близна малко и обра остатъка от устните с езиче. В погледът му проблесна нещо, когато непринудено го заби право в демона, преди да прибере езика зад зъбите си.

by **- declan -** Чет Яну 11, 2024 7:03 pm

Деклан мълчеше. Вбесяваше го доколко чувстваше чувствата на Патриша наред с тези на Марсел. Чудеше се дали тя можеше да изпита същото? Имаше ли това, което принадлежеше само на него? Какво, всъщност, имаше и колко далеч можеше да стигне.

Не се поколеба да си представи нечия глава, когато ножът му премина през главата лук и дори остави лека вдлъбнатина по дъската. Знаеше какво изпитва, беше го изпитвал хиляди пъти и се бе наслаждавал безкрайно ...

Вдигна поглед към русокосия, когато чу думите му. В същото време раздели двете сцепени части и ги наряза ситно.

- Той!? - зададе въпроса си и изсипа съдържанието в купата, в която имаше още някакви произволно взети зеленчуци, каквото имаше в хладилника.

Надяваше се на такова убеждение - може би трябваше да му стане по-добре от това, че все пак ще получи, каквото иска, евентуално без никой да пострада особено.

Беше наредил всичките си продукти още преди да бе започнал със същината, защото липсата на ред, в която и да е кухня го изтощаваше. Изсипа нарязаното месо в тигана и го остави там, докато не се наложи да го разбърка. Нямаше нищо по-хубаво от това да му се наложи да прави само това накрая и единствено да добавя всяка от съставките. Деклан не готвеше изобщо по рецепта и винаги успяваше да постигне различни резултати, но на него му харесваха, така че не съжаляваше за нищо. Имаше известна представа какво искаше да направи, при наличието на определени продукти.

- Нима!? - зададе друг въпрос и взе плитката купичка от ръцете на русокосия, която бе поискал преди малко.

Изля течността в тигана и вдигна поглед към Марсел.

- И какво е то, Марсел? - зададе и последващ, сякаш наистина не схващаше за какво му говори другия. - Сладко? - направи кръгче около оста на тигана и я изкара от там, изтръсквайки я така, че капчиците бял сос да се приземят точно върху лицето на вампира. - Солено?

by **Marcel-** Чет Яну 11, 2024 11:36 pm

Марсел дори не осъзна точно до каква степен бе втренчил погледа си в тъмнокосия. Не целеше нищо. Всъщност, нямаше задни мисли зад думите му. Излязоха си съвсем самостоятелно и лежерно, съвсем между другото. Но след като се отделиха като свободен електрон, вместо да преминат необезпокоявано през слуха на Деклан, те бяха забелязани. И на двамата им трябваха неимоверни усилия да проведат един разговор като зрели хора, но не и да се потопят в едно друго, далеч по-приятно занимание за възрастни.
Вампирът отдавна беше забравил за издайническото “той” и факта, че без да иска просто изтърси пола на все още нероденото им дете. Но едва ли имаше голямо значение.
- Горещо. - стрелна се от езикът му, който направи напразен опит да обере стеклите се парещи капки сос от бузата. Многозначителният му и на първо четене несъвместим отговор не оставяше колебание, а единствено викаше още от чуждото любопитство. Нищо, че вече бе приковал почти пълното внимание на демона, искаше да получи много повече.
Едва успя да отдели очи от движенията на ръцете му, докато разбъркваше съставките в тигана. Навитите нагоре ръкави му придаваха още по-сексапилен вид. Небрежеството, с което ги беше запретнал, се равняваше на вродена изтънченост.
Марсел премигна бавно, когато приведе стойката си напред и подпря ръка на ъгъла на кухненския шкаф, точно до мястото, където бе застанал Деклан. Два от бледите му пръсти чевръсто припълзяха по колана на панталона му, и го дръпнаха едва доловимо в своята посока.
- С вкус на лава. - промълви, като че беше тайна. Съкровено знание, което пазеше единствено и само за себе си до този миг. - Мека и сочна. - ъгълчето на устната му се изви в усмивка, преди да преглътне тежко. Не направи гримаса, въпреки че вече усещаше непоносимата сухота в гърлото си. Въпреки това му беше забавно и не можеше да не се наслади на момента. Съзнаваше, че нищо оп описанията му не се броеше за всеизвестен вкус, но там се криеше разковничето. Вкусът на Деклан за него не беше сравним с нищо друго. Лицето му продължи да излъчва лекото си задоволство, докато не го изтри съвсем умишлено. Едва в следващата секунда се прокашля и пусна чуждия колан, който вече беше разкопчан като с магически трик.
- Много съм жаден. - промълви го като простичък факт, сякаш беше станало време за типичната му вампирска вечеря. Не че бе ловувал наскоро, но и двамата знаеха за какво идеше реч. - Не бих отказал любимото си. - сне поглед към чатала на демона, но едновременно с това върна пръстите си там и те закопчаха отново черния колан, сякаш умишлено се върнаха стъпка назад.
- Но не го заслужавам... - червените му ириси пропълзяха бавно нагоре по чуждите извивки, попивайки всичко по пътя си, докато не се спряха върху безоблачно сините. - ...засега.
Нямаше да е толкова забавно, ако просто си направи питието, преди да си го е заслужил. Предаде цялата власт на своя тъмнокос демон. Знаеше, че това му беше нужно. И искаше да му покаже. Да му даде да разбере, че не би могъл да бъде на нечий друг. С никоя фибра от съществото си.

by **- declan -** Пет Яну 12, 2024 1:00 pm

Очите на демонът проблеснаха особено, когато другият го дръпна към себе си. Устните на тъмнокосия трепнаха и се извиха в усмивка. Тя постоя на лицето му дори когато задоволството напусна чуждото лице и коланът му се закопча обратно. Мъжеството му набъбна под чуждия допир макар и през дрехите и стягането на колана му бе много подла постъпка от страна на русокосия.

Устните му се разтвориха, но от тях не излезе никакъв звук. Завъртя глава на другата страна и дървената шпатула отново се озова в тигана, за да разбърка пак храната вътре.

- Но ... ти все пак си жаден - изрече след малко и извади от горния шкаф стъклена чаша.

Напълни я с вода и я остави пред русокосия на плота. Знаеше перфектно, че нито влизаше в диетата му, нито щеше да утоли жаждата му, но пък абсолютно потвърждаваше думите на Марсел.

Взе близката кърпичка и улови чуждото лице само за да почисти бялото по бузата му. Кожата му потръпваше от ясното желание.

- Защо не сложиш масата? - предложи и се отдели от другия, измъквайки вилица от чекмеджето, бутайки с него дупето на другия.

Деклан бе разгледал кухнята от любопитство, когато още бе в тялото на жена и Марсел дебнеше почти всеки негов ход, затова и знаеше достатъчно добре откъде да намери, каквото му е нужно.

Заби вилицата в едното месце заедно с едно ненапълно разтопило се топено сиренце. Дори не усети горещината, когато ги поднесе към устните си и сдъвка храната.

- Готово е - изрече след малко и облиза устните си, усещаше по горната си част от соса.

by **Marcel-** Пет Яну 12, 2024 4:19 pm

Засмя се безгласно на чашата с вода, която му го гледаше в пъти по-подигравателно. Статичността и прозрачността на тази течност го накара да ожаднее още повече. Казваха, че чашата е или наполовина пълна, или наполовина празна, според зависи нагласата ти, но за Марсел тя представляваше просто едно от малките закачливи отмъщения, каквито очевидно Деклан бе усвоил от него. Очакваше го и въпреки това беше забавно.
Ръката му дори не се доближи до чашата. Остави я там, но по-късно погледът му умишлено се върна в тази посока. Сякаш сам си напомняше за вече болезнената сухота в гърлото си.
Умълча се известно време и послушно изпълни задачата, която му беше поставена. В очите му обаче се четеше ясното желание да обърне масата по всяко време. Въпреки това я наслади с най-голямото усърдие и прецизност към детайла, на които беше способен. Дори отиде бързо до градината за букет свежи рози и подбра онези с най-дългите бодли. Запали и свещника в средата на масата, преди да се настани срещу тъмнокосия демон.
Тъкмо навреме, за да проследи как разделя порциите им и да го спре с кратък жест. Нямаше нужда да са по равно , щеше да е прахосване на вкусна храна. Не се и съмняваше в кулинарските способности на Деклан, само че човешката храна нямаше как да е наистина част от диетата му. Въпреки всичко щеше да опита. Искаше го, но не просто за да угоди на другия.
- Добре поднесено, с прекрасен аромат. - изкоментира, сякаш бе отново на някоя дегустация на вина. Продължението замръзна на езика му, когато погледът му си открадна гледката отсреща. Не успя да отмести очи от хранещия се с човешка храна демон. Не защото беше чак толкова рядко явление, а защото мислите му отдавна бяха поели в различна насока и не бе способен да ги възпре.
Забрави за вилицата, която все още държеше в ръката си. Тя на свой ред се бе забила в по-голямо парче месо и с него обираше почти целия бял сос в чинията.
Едва, когато тъмнокосия вдигна поглед към него, вампирът отреагира. Напълно “инцидентно”, рязкото вдигане на вилицата му накара насъбралия се сос да покапе директно върху ризата му.
- Упс... - измънка разсеяно, но дори да беше изрекъл нещо членоразделно, дрезгавината в гласът му надделяваше, за да бъде чут смисълът. Изправи се от масата с извинителна походка и отиде за чашата с вода, която Деклан му бе оставил на плота по-рано. Не беше забравил за нея.
Върна се послушно на мястото си, само за да излее прозрачната течност върху торса си. Как това щеше да помогне за соса? Никак, разбира се.
Тънкият плат се намокри достатъчно, за да разкрие набъбналите зърна отдолу, както и бледият цвят на порцелановата кожа.
- Извини ме. Малко съм непохватен. - съвсем в реда на нещата, имаше наглостта да го каже, при това с ласкава любезност. Откопча първите две копчета и дръпна леко яката, за да изпъне още повече съвсем прилепналата по извивките му риза. Рязко издърпа бялата кърпа изпод приборите и започна усърдно да “почиства” соса с ясното съзнание, че по-късно ще зафучи ризата си на боклука. Водата от чашата продължи да се разпростира и като че платът се сдобиваше с все повече прозрачност.

by **- declan -** Вто Яну 16, 2024 10:33 pm

Деклан нямаше какво да каже. Въпреки добре аранжираната маса, знаеше само едно за нея - че нямаше да остане в текущия си вид за твърде дълго време. Затова единствено бе кимнал в посока на русокосия, а след това се зае с това да ... закусва? Вечеря? Обядва!? Последните дни бе загубил представа за времето напълно. И не само ...

Хапна поредната ~~последната~~ си хапка, когато двамата засякоха погледите си и Деклан сдъвка бавно, облягайки се назад на стола. Очакването го накара да вземе кърпичката си и да изтрие устните си също толкова бавно.

Погледът на демона се плъзна по русокосия и остави безсрамния си поглед по него. От момента, в който се изправи до връщането му обратно и разлялата се по тялото му вода.

Поиска да се оближе, но установи, че не беше досдъвкал храната в устата си. Вече не му беше толкова вкусна и едва я преглътна, защото му се стори, че така ще се отърве по-бързо от нея.

Демонът прокара пръсти по бедрото си и направи няколко кръгчета с пръстите си там.

- Свали я - думите му излязоха от устните като неотложна заповед.

Наведе се напред и с едната си ръка избута чинията и тя изтропа на земята, разбивайки се на множество парчета. Подпря се с лакти на масата и събра пръстите на ръцете. Слабата светлина от свещта, влизаше в кадъра, както и розите, но не се принуди да ги разкара от погледа си, още не. Нямаше достатъчно търпение да чака много неща, но не и когато ситуацията бе такава, в зависимост от настроението много му харесваше да чака, агонизиращо дори бавно за собствената си възбуда, в друг случай би се качил на масата, за а преодолее разстоянието - сега се намираше някъде по средата на собствените си желания.

by **Marcel-** Вто Яну 16, 2024 11:36 pm

Погледът на вампира не се отделяше от този на демона. Не смееше дори да си го помисли. Не просто се страхуваше да не изпусне трепването на миглите, промяната в цвета на ирисите... Не искаше да мисли за друго.
Едва преглътна слюнката, насъбрала се в устата му. Втълпи си, че не бива да преглъща нищо, докато не му бе заповядано. Не че наистина възнамеряваше да си играе на послушно момче. Ясно остави цялата фасада да прозира и дори не опитваше да измами с нищо очарования от малкия театър.
Наслаждаваше се на всяка секунда, в която напрежението между двамата се покачваше и въздухът се нажежаваше от освобождаваното електричество. Сякаш почти се надпреварваха да излъчват непреодолимото желание и да нашепват без глас какво копнеят да си причинят.
Бледата длан бе застинала на мястото си и едва малко след ясно чутата заповед, русокосият отпусна захвата си и освободи бялата кърпичка. Дори не осъзна доколко я стискаше до този миг. Вените се шириха явно изпъкнали, но бушуващата в тях кръв не можеше дори да се сравни с пулсацията на една далеч по-сладка и гореща. Влудяваше го, но бе положил невъобразимо усилие да се концентрира именно върху този звук. Наподобяваше ядрен реактор на ракета, готова за излитане.
Пръстите му се задвижиха едва след предупреждението, което веднага прочете в отсрещните ириси. Нямаше нужда от заплаха, или втора покана. Бавно разкопча нови две копчета на подгизналата си риза, ала с третото изпита известни затруднения. Или поне така изглеждаше.
- Тези много заяждат... - оправда се без да наруши очния контакт, за кой ли път. Гласът му остана почти прегракнал и сериозен. Сякаш наистина не се шегуваше. Отне му прекалено дълго време да освободи долните копчета. Ноктите му се закачваха по тях и се оплитаха, вместо просто да се приплъзват пъргаво и сръчно.
В момента, в който безполезната дреха се оказа на пода, Марсел получи нова заповед. Но не дойде от Деклан. Само му се стори.
“Докосни се!”
“Докосни ме...”
Значението се сля в едно и също. Натрапчивият женски глас бе моментно неразпознаваем. Чу го единствено в съзнанието си. Отново копнеж, който не беше негов. Концентрацията рухна и се поддаде. Спусна бледите пръсти по собственото си тяло и връхчетата попиха влажните мокри следи от хладната кожа. Погледът му се премрежи почти по неволя, когато от устните му се откъсна стенание, което не разпозна като свое собствено.
По дяволите!
Докосвайки себе си, сякаш докосваше нейното тяло. Тя усещаше допирът, усещаше студенината на гладкия порцелан, а всички тези усещания не бяха отредени за нея.
Вампирът стисна челюст и се стрелна напред към масата, сграбчвайки прясно набраните рози за стеблата. Добре, че не беше измахал бодлите. Погнусен от самия себе си, не се и поколеба да скрие длани зад гърба си и да ги закове една в друга, забождайки бодлите на розите право в кожата. Не беше лесно да я пробие така, но се постара, най-вече заради своя наблюдател. Онзи, чието име щеше тепърва да мълви, докато не получи желаното избавление. Знаеше, че няма да успее сам. Единственият му спасител носеше едно име.
- Деклан... Завържи ме. Моля те. - промълви рязко, в почти пълен контраст с малката си театрална постановка преди минута.
Тепърва щеше да му се моли. Имаше много за какво. Но онова, което сега желаеше повече от всякога... дори не беше сигурен дали тъмнокосият щеше да се съгласи да му даде. Знаеше, че ще си противоречи на всичко досега, но отчаянието и погнусата нарастваха, съвсем скоро заплашвайки да го тласнат към най-ефикасната опция.
- Завържи ме здраво... - повтори, шепнейки молбата подобно на някоя древна мантра. Сякаш следваше стъпките на ритуал, който ще му върне обратно личното пространство. Това да усеща само себе си и собствените си копнежи.

by Sponsored content