Bad religion.
3 posters
Страница 1 от 29
Страница 1 от 29 • 1, 2, 3 ... 15 ... 29
Bad religion.
- Пусни ме, моля те ...
- Как да кажа - не. Май не си толкова бърз, за колкото се мислеше, а?
Деклан повдигна вежди много въпросително, сякаш наистина искаше да знае отговора на тоя въпрос. Изобщо не искаше да чува и думичка, която да излиза от устата на този хубавец. Затова грабна произволен плод и го натика в устата на вампира, който, естествено, отказваше до последно да си отвори устата и аха да го захапе, ама друг път.
- Май трябва да ти забия още някой кол някъде ...
Щеше да каже "в задника", но се въздържа от допълнителни разяснения.
- Сега трябва да ми кажеш къде ми е ... - тъкмо се беше обърнал с гръб към закования (буквално) на място вампир; размаха пръст и се обърна с невиждана усмивка. - Но не можеш ... няма проблем, ще си потърся сам, каквото ми трябва ...
Смигна му и се обърна пак. Чуваше някакво странно недоволство, но нямаше значение. Можеше да мрънка, колкото си ще, просто защото нямаше да може. Малкият проклетник беше му отмъкнал сравнително ценен артефакт и му беше провалил цялото ритуално пиршество. Не разбираше каква беше целта и не се интересуваше, просто знаеше, че някъде тук трябваше да му бъде вълшебния предмет, ама къде ли?
Ех, че добър въпрос.
В тая къща имаше прекалено много стаи. Беше кошмарно! Или пък много му се струваха, защото нямаше абсолютно никакво търпение, а? Сигурно заради това, да. Остави вампира да си виси там окачен на стената. Имаше си късмет, че Деклан не си беше размахал рефлексите, за да го очисти - така че да се радва, че е жив. Ами да. Точно така! Вампир не живее всеки ден, ха!
Беше уцелил някакво златно време да се появи, ама той добре го и знаеше. Все пак се беше постарал да си напише домашното. С много убеждения се оказа замесен в ритуал, в който да отърве едно новородено бебе от тежката съдба да е хибрид, който ще да свърши убит. Деклан собственоръчно би прекършил тънкото вратле, само да се покаже отрочето. Не че вярваше, че този ритуал щеше да помогне - нали беше изпитвано и преди. Но все пак трябваше да си въобразява, че може да е някакъв си там приятел ... тази дума дори не фигурираше в речника му в нормалния смисъл. Пълни глупости! Чудеше се вече защо се бе захванал с тази работа и защо този синковец беше решил да му краде нещата от собствения му дом. Какво искаше да постигне? Нямаше време да пита и без това. Но все пак би му било любопитно да знае. Отдавна не му се бе случвало да го лишават от нещо след първия път, ама явно нещата не работеха така за днешните младежи. Не че Деклан беше много стар. Той се виждаше като най-съвършеното същество и в това нямаше да има спор. Ако имаше, то е загубен за другите.
Натъкна се на друга стая, която непредпазливо отвори. Май трябваше малко повече да се потруди с проклетото домашно ... сега щеше да има повече отговори.
- Как да кажа - не. Май не си толкова бърз, за колкото се мислеше, а?
Деклан повдигна вежди много въпросително, сякаш наистина искаше да знае отговора на тоя въпрос. Изобщо не искаше да чува и думичка, която да излиза от устата на този хубавец. Затова грабна произволен плод и го натика в устата на вампира, който, естествено, отказваше до последно да си отвори устата и аха да го захапе, ама друг път.
- Май трябва да ти забия още някой кол някъде ...
Щеше да каже "в задника", но се въздържа от допълнителни разяснения.
- Сега трябва да ми кажеш къде ми е ... - тъкмо се беше обърнал с гръб към закования (буквално) на място вампир; размаха пръст и се обърна с невиждана усмивка. - Но не можеш ... няма проблем, ще си потърся сам, каквото ми трябва ...
Смигна му и се обърна пак. Чуваше някакво странно недоволство, но нямаше значение. Можеше да мрънка, колкото си ще, просто защото нямаше да може. Малкият проклетник беше му отмъкнал сравнително ценен артефакт и му беше провалил цялото ритуално пиршество. Не разбираше каква беше целта и не се интересуваше, просто знаеше, че някъде тук трябваше да му бъде вълшебния предмет, ама къде ли?
Ех, че добър въпрос.
В тая къща имаше прекалено много стаи. Беше кошмарно! Или пък много му се струваха, защото нямаше абсолютно никакво търпение, а? Сигурно заради това, да. Остави вампира да си виси там окачен на стената. Имаше си късмет, че Деклан не си беше размахал рефлексите, за да го очисти - така че да се радва, че е жив. Ами да. Точно така! Вампир не живее всеки ден, ха!
Беше уцелил някакво златно време да се появи, ама той добре го и знаеше. Все пак се беше постарал да си напише домашното. С много убеждения се оказа замесен в ритуал, в който да отърве едно новородено бебе от тежката съдба да е хибрид, който ще да свърши убит. Деклан собственоръчно би прекършил тънкото вратле, само да се покаже отрочето. Не че вярваше, че този ритуал щеше да помогне - нали беше изпитвано и преди. Но все пак трябваше да си въобразява, че може да е някакъв си там приятел ... тази дума дори не фигурираше в речника му в нормалния смисъл. Пълни глупости! Чудеше се вече защо се бе захванал с тази работа и защо този синковец беше решил да му краде нещата от собствения му дом. Какво искаше да постигне? Нямаше време да пита и без това. Но все пак би му било любопитно да знае. Отдавна не му се бе случвало да го лишават от нещо след първия път, ама явно нещата не работеха така за днешните младежи. Не че Деклан беше много стар. Той се виждаше като най-съвършеното същество и в това нямаше да има спор. Ако имаше, то е загубен за другите.
Натъкна се на друга стая, която непредпазливо отвори. Май трябваше малко повече да се потруди с проклетото домашно ... сега щеше да има повече отговори.
There's much more of me yet to see
You would be pleased
If only you'd
Come take a ride with me, I'll show you all my fantasies.
- declan -- Брой мнения : 220
Join date : 04.12.2022
Re: Bad religion.
Марсел бе направил опит да си дремне в стария полиран ковчег от махагон, но без успех. Децата просто нямаше да се научат... на каквото и да е. Откъде да започне? Вече и см не знаеше. Дори не разбра къде бе сгрешил и кога връзката му с останалите се разпадна. Вече на семейните вечери идваше само Вики, или сестра Виктория, както все му напомняше да я нарича. Да, тя бе единственото му нормално дете откакто се бе събудил отново преди двеста години. Поне докато не реши да стане религиозна. Честно казано Марсел тайно се надяваше, че дъщеря му просто беше развила някакъв кинк към монахини и просто това си беше нейното предпочитание. Наистина не искаше да се меси в личните животи на никое от седемте си деца, но когато цели шест от тях бяха такава напаст... Нямаше голям избор.
„Баща ми... не чуваш ли, че този ме измъчва?! Даже викам повече, отколкото всъщност ме боли! Няма ли да ми помогнеш?!”
Едно от проклятията да създадеш свое семейство беше, че понякога потокът на мисли се предаваше със споделената кръв. Трима от децата му се бяха родили хора, но останалите развих телепатична връзка с него. Нямаше да крие, че на моменти беше полезно, но защо трябваше д е досадно през цялото време?
Вампирът наплюнчи пръст и разгърна страницата на със следващите ноти. Имаше няколко сантиментални привички, които бе решил да запази от живота си като обикновен смъртен. Нищо че вече почти не помнеше нищичко от него.
„Сериозно ли ще продължиш да ме игнорираш, баща ми?! Знаеш, че ще ми отнеме цели пет часа да се възстановя от това!”
Ръцете му рязко се вдигнаха във въздуха, но не се стовариха грубо върху клавишите на пианото. Кацнаха с присъщата им ефирна грация. Простряха се като красивите пера на птица и се развихриха в бурно, повдигащо духа алегро.
„Нищо ли няма да направиш?”
Беше почти в края на мелодията и възнамеряваше да я довърши, когато всички просто избухнаха в главата му.
„Ще престанеш ли с жалното кудкудякане, Силвен?! Орева целия свят, всички смъртни ще те чуят. Ама че позор!”
„Да, само аз съм толкова глупав да пазя честта на това семейство.”
„Като станеш веган ли? Иу, братко!”
„Мери си приказките, госпожичке! Какво си постигнала толкова, за да правиш сметка на другите?”
„Ха-ха, кажи го на всичките ми милион и двеста хиляди последователи!”
„Пет пари не давам за глупавата ти секта...”
„Хей, хора, аз още си вися тук, онзи простак ме остави...”
„Не ни прекъсвай, Силвен! Арсен, не искаш да си ги мериш с мен, повярвай ми. Затова се изнесох и почти не се прибирам. Не мога да дишам загубеняци като вас двамата!”
„Я да млъкнеш, за да се доизкажа..”.
„Стига!”
Не повишаваше тон на френски току-така, което бе последния му изпитан метод да спре напълно безсмислените скандали между децата си.
Пръстите все още стояха върху последната нота и потръпнаха, когато настана пълна тишина. Кой да знае, че човек може почти д получи оргазъм от малко спокойствие. По дяволите! Да имаш деца те караше да се чувстваш като старец на годините на цялата вселена.
„Ако още веднъж се скарате телепатично, ще убия всеки един от вас.”
По интонацията му си личеше, че не се шегува. Усмихваше се и това лесно си пролича в предупредителните му думи. Поне децата му вече знаеха какво означава точно тази усмивка. Бяха отвратителна напаст, но не бях тъпи. Това правеше нещата по-зле. Щеше му се да с тъпи, просто родени без мозък, с някакво си там увреждане. Но не. Те знаеха много добре какво правят и продължиха да го правят нарочно. Беше им омръзнал живота още на младини. Това не говореше добре за новите поколения. Толкова ли им беше трудно д си намират интересни занимания? Наричаха него изостанал и закостенял орех, а те пък какви бяха? Нищо не ги интересуваше, освен това да вбесяват баща си.
„Марибел. Арсен. Елате да освободите брат си. Семейно съвещание.”
Беше възможно най-кратък и ясен. Никога не ползваше този радио канал за друго. Мразеше безсмисления чит-чат, а и се опитваше да не окуражава вампирските си чеда да му намилат право на мозъка.
„Не, баща ми, моля ти се.. Не ги викай тук! Нищо ми няма..”
„Оф, защо ми трябваше да се обаждам..”
„Казах ли нещо?” – изръмжа им на френски и всички замлъкнаха.
Освободи тежка въздишка и постави пръсти от двете страни на челото си.
- Къде сгреших... Трябваше да подбера майките им по-внимателно. – отговори си сам и сурна столчето си назад. Стана от пианото и затвори книгата с ноти, запращайки я през прозореца. Без друго тази творба не му беше любима. Скоро можеше да изхвърли нещо по-вълнуващо оттам. Нещо живо, в което енергично бълбукаше красива червена есенция. Какъв силен аромат... Беше го срещал и преди някъде.
С влизането си в стаята му, Деклан намери празна стая с прилежно оправено легло и все още отворено пиано. От вдигнатите прозорци влизаше приятния нощен вятър, каращ завесите да затанцуват. Нищо интересно на пръв поглед, което накара демона да се извърне обратно към изхода, където от нищото изникна Марсел.
Вампирът наруши личното му пространство толкова рязко, че успя да проследи как стаява дъх за солидни няколко секунди. Харесваше му, имаше безброй начини да „открадне” дъха му, но този беше доста подходящ за случая.
- Това ли търсиш? – килна глава на една страна, показвайки му дървените колчета, които явно му бяха останали в резерва. Той дали беше наясно, че това далеч не е ефективно оръжие срещу неговата раса? Дори не болеше колкото например някоя метална тръба, заради дразнещите токсини, които отделяха повечето метали.
- Не? И аз така си помислих. – хвърли дървата без да отделя поглед от демона и те полетяха право през прозореца. – Чакай, ще позная какво е. – постави пръст близо до устните му, но не ги докосна. Бръкна в пазвата си и изкара на показ глупавата, захабен от времето кама, заради която се вдигна невиждана врява. В момента никак не му личеше колко е ядосан. Не можеше и да се каже, че е ядосан. Емоциите му винаги следваха странна линия, различна от тази на останалите. – Дошъл си неканен в дома ми за този боклук. – демонстративно го огледа пред очите на другия. – Искаш ли си го още? – подаде му го с искрена физиономия, но когато другия понечи да си го вземе, вампирът се изпари.
- Вземи си го. Какво чакаш? – дъхът му се разля по врата на демона. И двамата знаеха другия какво може, но това нямаше значение. Моралната дилема не съществуваше, Защото бе пределно ясно кой беше влязъл неканен тук и н чия територия се намираше в момента. Беше си играл със синчето му? Все едно, след като това бе един от начините на Силвен да получи вниманието на баща си. Марсел не толерираше като го занимаваха с глупости, макар и в това да имаше известна степен забава. Поне в момент можеше да се позабавлява малко. Не беше в грешка. Това бе домът му....и спалнята му. Нищо, че не спеше вътре, а само идваше да посвири. Беше си една от свидните му стаи и не бе канил сульо и пульо тук.
- Прости ми, това беше страшно детинско. Днес не ми е ден. – оправда се със звънкия си тембър и устните му образуваха в галантна усмивка. – Можеш да си вземеш камата и да си вървиш без да погледаш назад. – рече му сериозно, оставяйки странното впечатление, че имаше и друг неизказан вариант.
Почти постави артефакта в ръцете му, когато той се изпари, макар и вампирът привидно да не помръдна и на йота от мястото си.
- Упс... май и на двама ни не ни е ден. – изправи гръб и сви невинно рамене, сякаш и представа си нямаше къде се изпари чуждата вещ. Н него пукаше ли му? Не. Отново нямаше морална дилема. Триковете на Марсел не бяха свърни единствено с бързината му, или въобще със свръхчовешките умения. Той бе усвоил доста други неща, като отвличането на внимание. Това се случваше единствено без съзнанието на онзи, върху когото го прилагаш. Беше игра на тялото до известна степен. Кога ще приковеш чуждия поглед, накъде ще го примамиш да гледа. Беше си пълно изкуство и никой друг не го владееше както Марсел Франсоа Леско.
- Това е тоя, който ме упои с нещо и ме измъчва! – възкликна от вратата Силвен и оголи зъби.
Русокосият се подари кратка усмивка на госта си и прекоси разстоянието до сина си с нечовешка скорост. В момента дори нямаше да си прави труда за нищо. Беше прекалено излишно.
- Какво толкова има между теб и тия боклуци на сто хиляди години... – от устните му дори не прозвуча като въпрос.
- Мислех, че точно баща ми би оценил историческата стойност на...
- Няма да питам защо доведе демон в дома ни, но за в бъдеще, не ми търси работа. – хвърли поглед към Марибел и Арсен, които придържаха брат си от двете страни. Отнасяше се и за тях, но погледа му каза достатъчно.
- Не ме вълнува къде ще си завреш това чудо, но гледай следващата ти игра на криеница да не е в пределите на имението. – подхвърли играчката на сина си и направи жест на тримата да се оттеглят. Честно казано дори не знаеше как още изпълняваха каквото им заръча. Беше му ясно защо глупакът Силвен се бе оставил да бъде упоен и измъчван... Щеше и през девет слънца да мине, стига да получи цялото внимание на баща си. Марсел опитваше да му набие в кухия мозък, че мразеше такъв тип просене и жалване, но явно не бе подходящ за тази задача.
- Докъде бяхме... – вниманието му се насочи обратно към дръзкия демон, който и преди си беше позволявал да се пречка на семейството му. Тогава беше напълно различен случай, но отново иницииран от глупавите игрички на Силвен. – Вярно, безценната ти кама. Както видя, няма да си я получиш обратно без да се потрудиш.
Марсел приглади кичур от косата зад ухото си. Този тип не си беше научил урок след първия път вземане-даване със семейството му, а това значеше само едно.
- Ще ти трябва повече от няколко дървени колчета. – усмихна се, констатирайки факти и скри ръце в джобовете си. Високата му фигура закриваше напълно вратата зад него.
My condolences
Love's the funeral of hearts And an ode for cruelty When angels cry blood On flowers of evil in bloom
Marcel-- Брой мнения : 219
Join date : 04.12.2022
Age : 699
Re: Bad religion.
Деклан вече започваше да се изнервя. Може би трябваше да отпуши устата на оня Силвен, за да му чуе все пак отговора. Паметта го озари в този момент. че той и преди се беше намирал на това място. Пак със същия идиот. Може би защото Деклан на първо място се бе оказал същия идиот? Прибели поглед. Ама той каква вина имаше, че някои постоянно му се бутаха за щяло и за нещяло? Да не би да ги беше канил? Естествено, някой друг трябваше да му е виновен. Иначе как циркът да е пълен с всичките маймуни?
Смяташе се за достатъчно предпазлив, докато не се оказа, че такъв филм не съществуваше в живота му точно в този епизод. Сигурно просто не му беше ден, защото изкара от врата си малка стреличка - едни богове знаят с какво беше напоена, Деклан дори не искаше и да пита. Беше се намерил да стъпи на съвсем неточно място, което беше задействало някакъв странен механизъм. Беше прекалено зает, за да издирва, че дори когато чу приближаващата се потенциална заплаха, не успя да реагира навреме. Хвърли я някъде на пода и продължи напред, сякаш не можеше да бъде обезпокоен отново. Просто искаше да си вземе тъпата кама. Кой знае кога пак щеше да се намери на това проклето място, което беше напсувал няколко пъти поне. Реши в крайна сметка да избегне някой от другите капани, които Силвен все пак беше съобразил да постави тук и там. Въпреки че вече нямаше значение. Тъпата отрова вече течеше някъде по кръвта му и все пак се съобрази, че можеше да се измъкне сега за всеки случай, но след скоростната му обиколка, прецени, че няма да умре от една стая повече или поне така се надяваше, защото не му се умираше. Животът му беше скъп. Но какво ли не правеше за така наречените "приятели". Безсмислени самоубийствени мисии. Дори нямаше сърцето на нормален човек, защото по същество не беше. Какво толкова имаше да се доказва? Само той си знаеше. Трябваше още в началото, когато Елора се появи пред него с тази належаща задача, да изтръгне бебето от корема й преди да им е навлякла неприятности, но не! Трябваше да държи на нея толкова много ... защото тя беше там, когато никой друг не искаше да бъде. Дължеше й някакви неща не защото тя ги беше поискала, а защото той искаше. Защото какво, ако отново изпаднеше в онова състояние, кой щеше да бъде до него? Мисълта бе повече егоистична. Искаше да запази това, което можеше да му бъде дадено, Искаше да вземе, колкото се може повече, макар че и това не затваряше бездната, в която изчезваше всичко, до което някак успяваше да се докосне. Не държеше да задържа всичко. Само това, което му беше нужно(.)
Разтърка мястото, което беше пробило кожата му. Не беше кой знае какво. Малката кървава точица беше засъхнала за нула време. Краката му изтропаха в друга стая, когато натисна бравата и бутна тежката врата. Защо му се струваше тежка? Това бе доста добър въпрос на който все още не намираше отговор, защото в ума му започваха да се случват всякакви странни неща - беше почти сигурен, че виждаше звездички, като вдигна погледа си към Марсел. Звездички около лицето на вампира? А какво правеше точно този вампир тук?!
Ох, да ... вярно ...
Отговори си сам на въпроса след сто години закъснение, което си беше много, след като беше почти на 300 или малко над 300, не ги броеше отдавна вече. Деклан проследи размахващата се кама пред очите му и повдигна вежди. Естествено, че това търсеше. Искаше да си я вземе веднага, но нещо му се струваше, че всичко се случваше прекалено бързо пред очите му - навярно получаваше халюцинации, защото почти всичко, което виждаше беше предметът, който му се искаше да си върне, дори пред очите му да изскачаха някакви други неща. Не можа да го регистрира като нещо неадекватно, защото сам по себе си се чувстваше неадекватен и без това вече. Можеше да благодари само на вампира за времето, което се движеше относително бавно, защото при всяко негово рязко движение на Деклан му ставаше лошо. Като онзи ден се бе оплакал от скучния си живот - Деклан определено не визираше, че искаше да му се случат всевъзможни неприятности за последната седмица! Започваше да си мисли, че на другият му е забавно да го поизпоти, защото в действителност по лицето на Деклан започваше да избива пот. Много добре виждаше и асимилираше какво се случваше, както всяка чужда дума, но беше неспособен адекватно да реагира. Само чу мрънкането на Силвен и видя усмивката на Марсел, на когото се усмихна, но усмивката беше много под въпрос дори и да беше много неадекватен и определено да не беше в положение да се заяжда, по какъвто и да е било начин; не че това го спирало някога и не че не му бе причинявало преди безброй много проблеми.
Деклан изтри потта с опакото на ръката си, докато се опитваше да се абсътрахира от множеството гласове наоколо - тези проклетници не се ли изморяваха вечно да приказват?
- Така ли мислиш? - незнайно как беше успял да улови вампира за дрехата, когато се беше обърнал отново към Деклан с цялата си осанка.
Може би последният просто знаеше, че нямаше какво да стане повече. На Деклан пък му идеше му да го запрати към някоя стена, защото искрено го изнервяше, но определено успя да се въздържи от излагащи опити.
- Ох, ще припадна ... - думите излязоха от нищото от устата му и буквално се подпря на другия.
Мислеше, че също щеше и да повърне, но не знаеше кое след кое щеше да дойде и кое щеше да е по-добре.
Смяташе се за достатъчно предпазлив, докато не се оказа, че такъв филм не съществуваше в живота му точно в този епизод. Сигурно просто не му беше ден, защото изкара от врата си малка стреличка - едни богове знаят с какво беше напоена, Деклан дори не искаше и да пита. Беше се намерил да стъпи на съвсем неточно място, което беше задействало някакъв странен механизъм. Беше прекалено зает, за да издирва, че дори когато чу приближаващата се потенциална заплаха, не успя да реагира навреме. Хвърли я някъде на пода и продължи напред, сякаш не можеше да бъде обезпокоен отново. Просто искаше да си вземе тъпата кама. Кой знае кога пак щеше да се намери на това проклето място, което беше напсувал няколко пъти поне. Реши в крайна сметка да избегне някой от другите капани, които Силвен все пак беше съобразил да постави тук и там. Въпреки че вече нямаше значение. Тъпата отрова вече течеше някъде по кръвта му и все пак се съобрази, че можеше да се измъкне сега за всеки случай, но след скоростната му обиколка, прецени, че няма да умре от една стая повече или поне така се надяваше, защото не му се умираше. Животът му беше скъп. Но какво ли не правеше за така наречените "приятели". Безсмислени самоубийствени мисии. Дори нямаше сърцето на нормален човек, защото по същество не беше. Какво толкова имаше да се доказва? Само той си знаеше. Трябваше още в началото, когато Елора се появи пред него с тази належаща задача, да изтръгне бебето от корема й преди да им е навлякла неприятности, но не! Трябваше да държи на нея толкова много ... защото тя беше там, когато никой друг не искаше да бъде. Дължеше й някакви неща не защото тя ги беше поискала, а защото той искаше. Защото какво, ако отново изпаднеше в онова състояние, кой щеше да бъде до него? Мисълта бе повече егоистична. Искаше да запази това, което можеше да му бъде дадено, Искаше да вземе, колкото се може повече, макар че и това не затваряше бездната, в която изчезваше всичко, до което някак успяваше да се докосне. Не държеше да задържа всичко. Само това, което му беше нужно(.)
Разтърка мястото, което беше пробило кожата му. Не беше кой знае какво. Малката кървава точица беше засъхнала за нула време. Краката му изтропаха в друга стая, когато натисна бравата и бутна тежката врата. Защо му се струваше тежка? Това бе доста добър въпрос на който все още не намираше отговор, защото в ума му започваха да се случват всякакви странни неща - беше почти сигурен, че виждаше звездички, като вдигна погледа си към Марсел. Звездички около лицето на вампира? А какво правеше точно този вампир тук?!
Ох, да ... вярно ...
Отговори си сам на въпроса след сто години закъснение, което си беше много, след като беше почти на 300 или малко над 300, не ги броеше отдавна вече. Деклан проследи размахващата се кама пред очите му и повдигна вежди. Естествено, че това търсеше. Искаше да си я вземе веднага, но нещо му се струваше, че всичко се случваше прекалено бързо пред очите му - навярно получаваше халюцинации, защото почти всичко, което виждаше беше предметът, който му се искаше да си върне, дори пред очите му да изскачаха някакви други неща. Не можа да го регистрира като нещо неадекватно, защото сам по себе си се чувстваше неадекватен и без това вече. Можеше да благодари само на вампира за времето, което се движеше относително бавно, защото при всяко негово рязко движение на Деклан му ставаше лошо. Като онзи ден се бе оплакал от скучния си живот - Деклан определено не визираше, че искаше да му се случат всевъзможни неприятности за последната седмица! Започваше да си мисли, че на другият му е забавно да го поизпоти, защото в действителност по лицето на Деклан започваше да избива пот. Много добре виждаше и асимилираше какво се случваше, както всяка чужда дума, но беше неспособен адекватно да реагира. Само чу мрънкането на Силвен и видя усмивката на Марсел, на когото се усмихна, но усмивката беше много под въпрос дори и да беше много неадекватен и определено да не беше в положение да се заяжда, по какъвто и да е било начин; не че това го спирало някога и не че не му бе причинявало преди безброй много проблеми.
Деклан изтри потта с опакото на ръката си, докато се опитваше да се абсътрахира от множеството гласове наоколо - тези проклетници не се ли изморяваха вечно да приказват?
- Така ли мислиш? - незнайно как беше успял да улови вампира за дрехата, когато се беше обърнал отново към Деклан с цялата си осанка.
Може би последният просто знаеше, че нямаше какво да стане повече. На Деклан пък му идеше му да го запрати към някоя стена, защото искрено го изнервяше, но определено успя да се въздържи от излагащи опити.
- Ох, ще припадна ... - думите излязоха от нищото от устата му и буквално се подпря на другия.
Мислеше, че също щеше и да повърне, но не знаеше кое след кое щеше да дойде и кое щеше да е по-добре.
There's much more of me yet to see
You would be pleased
If only you'd
Come take a ride with me, I'll show you all my fantasies.
- declan -- Брой мнения : 220
Join date : 04.12.2022
Re: Bad religion.
Ако си живял стотици години на този свят, вече нищо не ти беше чуждо. Ставаше все по-трудно да изпитваш силни емоции, или да симулираш влечение към нещо. Вече дори не се налагаше да си безсмъртен, за да усетиш тази вечна липса. Затова и толкова хора си непрекъснато търсеха белята. Хора или не, ако някъде дълбоко зееше празнота, първосигналния инстинкт на всеки бе да не се спре, докато не опита да я запълни с нещо. Понякога това водеше и до неосъзнато самоунищожение.
Марсел бе опитвал да запълни своята собствена празнина с какво ли не. Но неумолимата власт и мъдрост на времето му показа, че нищо не може да замести липсваща душа. На света все пак имаше невъзможни неща и пропасти, твърде големи, за да бъдат запълнени. Дали и знаейки това обаче, заклет романтик на старото време какъвто бе Марсел, би престанал да опитва?
След всяко свое събуждане от дълъг сън, вампирът откриваше някъде онази носталгична еуфория от това да се разхожда по света, сред смъртни и безсмъртни като него. Разбира се, раста му не се славеше с толкова престиж, колкото по-скоро най-древните от вида му се грижеха да запазят титлите и властта си, макар и почти потънали в забрава. Не че можеха да се похвалят с историята си. В самото начало бяха нищо повече от кръвожадни зверове, почти неспособни на самоконтрол и адекватно съществуване. Бяха чиста грешка в системата. Нетърсено отклонение в божествения план. Ако питаха Марсел, не беше неволното подхлъзване на еваримите причината, че неговият вид нямаха собствени души. Те си бяха замислени като нищо повече от обикновени марионетки, които да обслужват нуждите на господарите си. Нима биха дали душа на нещо, на които по начало не му беше нужна такава?
Колкото повече философи беше изслушал Франсоа, толкова повече си даваше сметката, че истинността на всичко, което чувства, беше просто отражение на човешките му спомени. Затова, когато се оглеждаше в огледалото, не виждаше липса на всякакъв образ. Откриваше смъртните си желания и чувства, онези човешки усещания, с които не би искал да се раздели никога. Защото без тях щеше да се превърне в зажадняло само за кръв зомби.
Не се смяташе за голям екстроверт, но не обичаше да е сам задълго. В началото бе толкова трудно да се контролира, че неволно убиваше изгорите си, но постепенно се научи как и кога да спре без да остави насладата и опиянението да му се изплъзнат.
За жалост Марсел никога не се влюбваше в подходящите смъртни. След третото му събуждане от столетен сън, беше му отказано от създателя да си има свой „вечен” спътник. Историята на онези, които бе водил при древните, за да бъдат превърнати, никога не свършваше добре. Накрая Марсел си беше заобиколно баннат от собствения си клан, защото вече не се ползваше с благоговението на създателя си. Макар че заслугите бяха по-скоро негови и на таланта му да прави сцени. Никой от сегашното време не познаваше онзи Марсел от предходните епохи. Той самият можеше да види следи от онова свое Аз в децата си сега, което бе причината да ги мрази и обича толкова едновременно.
Трудно беше да ти пука за последствията от действията ти, когато не те чакаше никакво морално лакомство за награда. Все пак, ако нямаш душа, къде е смисълът? Хората често правех добри дела от страх душите им да не бъдат наказани от боговете. Подмазваха им се, за да си спечелят тяхната благост и покровителство. Много светове навярно функционираха по тази система, изглеждаше най-ефективна там, където имаше нужда от някакъв ред и контрол.
Вампирите не усещаха нуждата да бъдат част от всичко това, или поне такъв бе случая с Марсел. Ако решеше, че се е уморил от настоящото време, просто спираше да се храни и потъваше в летаргия докато нещо не го събуди. Този път обаче нямаше ясен спомен какво беше онова, което му нашепваше, че е време за ново начало. Нямаше и капка дежа-ву за този момент, та трябваше да е било нещо съвършено различно от събужданията му в предходните епохи. Във всеки случай, бе много радостен да открие с какво този път го бе зарадвала еволюцията на вида му. Сега можеше да се напие, ако поиска. Можеше да остави сетивата си да се замъглят от различни видове опиати. Беше вълнуващо, докато не привикна и към това. Все още му харесваше, но сега се питаше дали нямаше да бъде една идея по-вълнуващо със страничните ефекти на другия ден.
Сега стоеше пред демон, който много бързо взе да дава реакция, че изпитва всичките тия странични ефекти. Бързо му се отщя да е на неговото място.
- Много жалко. – направи гримаса, хващайки китките на Деклан. Беше му запомнил името, защото явно предусещаше, че ще се срещнат отново при същите нежелани обстоятелства. Ако зависеше от русокосия, нямаше да е точно така. Знаеше, че имаше нескрит конфликт на интереси между различните безсмъртни раси, но все пак нямаше да крие любопитството си.
- Не е забавно, когато не можеш и да се съпротивляваш. – въздъхна и пренесе другия на леглото. Не бяха свършили, макар вампирът да не беше напълно сигурен какво бяха започнали. – По дяволите, синът ми е прекалил с отровата. – промърмори си на френски, очевидно засрамен от глупавите недомислени игрички на Силвен. Какво, беше си харесал точно този демон ли? Този път му го докара направо вкъщи. И таз добра!
Прокашля се и без да му мисли повече, свали горнището на демона. Нямаше друго под ръка. – В случай, че ще си изповръщаш червата. – обясни накратко и му простря блузата под главата. Не искаше да му замърсява дизайнерските мебели. Само Марсел имаше това право.
- Алехандро! – повика иконома си и той дойде сравнително бързо. Можеше да отчете припряното му, но ритмично придвижваше нагоре по стълбите на имението.
- Приготви ми една доза противоотрова. – заръча му и Алехандро се върна в стаята с инжекция върху малък позлатен поднос. Марсел му кимна благодарно и го отпрати.
- Спри да шаваш, или ще стане по-зле! – предупреди го с леко раздразнително ръмжене, притискайки го към леглото с едната си длан около врата му. Другата му ръка вече държеше инжекцията и беше проследил за нула време красивата вена. Не беше доктор, но можеше да твърди, че се бе специализирал в подобни неща, което не беше никаква изненада.
Бавно вкара острото тънко връхче и вдиша дълбоко аромат на прясно пробита кожа и животворна есенция. Беше толкова ударно, че сякаш му се зави свят, което не бе възможно. Марсел бе в пълната си концентрация и самоконтрол, че и не беше близвал капчица алкохол. Може би просто бе огладнял отново от изхабените нерви преди малко. А и по-рано не успя да си дремне. Каквито и причини да изброяваше в съзнанието си, отлично знаеше, че кръвта на този демон имаше съвсем различен строеж от тази на простосмъртните хора. Не знаеше как да го определи, но трябваше да се благодари, че няма как да се огледа в момента. Пронизващото синьо в очите му бе дало път на червени отблясъци, издаващи бурно желание да изкара и забие зъби в чуждата артерия.
Марсел бе опитвал да запълни своята собствена празнина с какво ли не. Но неумолимата власт и мъдрост на времето му показа, че нищо не може да замести липсваща душа. На света все пак имаше невъзможни неща и пропасти, твърде големи, за да бъдат запълнени. Дали и знаейки това обаче, заклет романтик на старото време какъвто бе Марсел, би престанал да опитва?
След всяко свое събуждане от дълъг сън, вампирът откриваше някъде онази носталгична еуфория от това да се разхожда по света, сред смъртни и безсмъртни като него. Разбира се, раста му не се славеше с толкова престиж, колкото по-скоро най-древните от вида му се грижеха да запазят титлите и властта си, макар и почти потънали в забрава. Не че можеха да се похвалят с историята си. В самото начало бяха нищо повече от кръвожадни зверове, почти неспособни на самоконтрол и адекватно съществуване. Бяха чиста грешка в системата. Нетърсено отклонение в божествения план. Ако питаха Марсел, не беше неволното подхлъзване на еваримите причината, че неговият вид нямаха собствени души. Те си бяха замислени като нищо повече от обикновени марионетки, които да обслужват нуждите на господарите си. Нима биха дали душа на нещо, на които по начало не му беше нужна такава?
Колкото повече философи беше изслушал Франсоа, толкова повече си даваше сметката, че истинността на всичко, което чувства, беше просто отражение на човешките му спомени. Затова, когато се оглеждаше в огледалото, не виждаше липса на всякакъв образ. Откриваше смъртните си желания и чувства, онези човешки усещания, с които не би искал да се раздели никога. Защото без тях щеше да се превърне в зажадняло само за кръв зомби.
Не се смяташе за голям екстроверт, но не обичаше да е сам задълго. В началото бе толкова трудно да се контролира, че неволно убиваше изгорите си, но постепенно се научи как и кога да спре без да остави насладата и опиянението да му се изплъзнат.
За жалост Марсел никога не се влюбваше в подходящите смъртни. След третото му събуждане от столетен сън, беше му отказано от създателя да си има свой „вечен” спътник. Историята на онези, които бе водил при древните, за да бъдат превърнати, никога не свършваше добре. Накрая Марсел си беше заобиколно баннат от собствения си клан, защото вече не се ползваше с благоговението на създателя си. Макар че заслугите бяха по-скоро негови и на таланта му да прави сцени. Никой от сегашното време не познаваше онзи Марсел от предходните епохи. Той самият можеше да види следи от онова свое Аз в децата си сега, което бе причината да ги мрази и обича толкова едновременно.
Трудно беше да ти пука за последствията от действията ти, когато не те чакаше никакво морално лакомство за награда. Все пак, ако нямаш душа, къде е смисълът? Хората често правех добри дела от страх душите им да не бъдат наказани от боговете. Подмазваха им се, за да си спечелят тяхната благост и покровителство. Много светове навярно функционираха по тази система, изглеждаше най-ефективна там, където имаше нужда от някакъв ред и контрол.
Вампирите не усещаха нуждата да бъдат част от всичко това, или поне такъв бе случая с Марсел. Ако решеше, че се е уморил от настоящото време, просто спираше да се храни и потъваше в летаргия докато нещо не го събуди. Този път обаче нямаше ясен спомен какво беше онова, което му нашепваше, че е време за ново начало. Нямаше и капка дежа-ву за този момент, та трябваше да е било нещо съвършено различно от събужданията му в предходните епохи. Във всеки случай, бе много радостен да открие с какво този път го бе зарадвала еволюцията на вида му. Сега можеше да се напие, ако поиска. Можеше да остави сетивата си да се замъглят от различни видове опиати. Беше вълнуващо, докато не привикна и към това. Все още му харесваше, но сега се питаше дали нямаше да бъде една идея по-вълнуващо със страничните ефекти на другия ден.
Сега стоеше пред демон, който много бързо взе да дава реакция, че изпитва всичките тия странични ефекти. Бързо му се отщя да е на неговото място.
- Много жалко. – направи гримаса, хващайки китките на Деклан. Беше му запомнил името, защото явно предусещаше, че ще се срещнат отново при същите нежелани обстоятелства. Ако зависеше от русокосия, нямаше да е точно така. Знаеше, че имаше нескрит конфликт на интереси между различните безсмъртни раси, но все пак нямаше да крие любопитството си.
- Не е забавно, когато не можеш и да се съпротивляваш. – въздъхна и пренесе другия на леглото. Не бяха свършили, макар вампирът да не беше напълно сигурен какво бяха започнали. – По дяволите, синът ми е прекалил с отровата. – промърмори си на френски, очевидно засрамен от глупавите недомислени игрички на Силвен. Какво, беше си харесал точно този демон ли? Този път му го докара направо вкъщи. И таз добра!
Прокашля се и без да му мисли повече, свали горнището на демона. Нямаше друго под ръка. – В случай, че ще си изповръщаш червата. – обясни накратко и му простря блузата под главата. Не искаше да му замърсява дизайнерските мебели. Само Марсел имаше това право.
- Алехандро! – повика иконома си и той дойде сравнително бързо. Можеше да отчете припряното му, но ритмично придвижваше нагоре по стълбите на имението.
- Приготви ми една доза противоотрова. – заръча му и Алехандро се върна в стаята с инжекция върху малък позлатен поднос. Марсел му кимна благодарно и го отпрати.
- Спри да шаваш, или ще стане по-зле! – предупреди го с леко раздразнително ръмжене, притискайки го към леглото с едната си длан около врата му. Другата му ръка вече държеше инжекцията и беше проследил за нула време красивата вена. Не беше доктор, но можеше да твърди, че се бе специализирал в подобни неща, което не беше никаква изненада.
Бавно вкара острото тънко връхче и вдиша дълбоко аромат на прясно пробита кожа и животворна есенция. Беше толкова ударно, че сякаш му се зави свят, което не бе възможно. Марсел бе в пълната си концентрация и самоконтрол, че и не беше близвал капчица алкохол. Може би просто бе огладнял отново от изхабените нерви преди малко. А и по-рано не успя да си дремне. Каквито и причини да изброяваше в съзнанието си, отлично знаеше, че кръвта на този демон имаше съвсем различен строеж от тази на простосмъртните хора. Не знаеше как да го определи, но трябваше да се благодари, че няма как да се огледа в момента. Пронизващото синьо в очите му бе дало път на червени отблясъци, издаващи бурно желание да изкара и забие зъби в чуждата артерия.
My condolences
Love's the funeral of hearts And an ode for cruelty When angels cry blood On flowers of evil in bloom
Marcel-- Брой мнения : 219
Join date : 04.12.2022
Age : 699
Re: Bad religion.
Деклан усети как някаква сила го понесе нанякъде, която и да беше, искрено й благодареше, че го постави някъде на доста удобно, да легне, защото скоро започна да усеща как собствените му сили започнаха да го предават. Не можеше да знае на какво се дължеше това откачено състояние, но по дяволите?! Синковецът явно беше много прекалил. Не че и Деклан не беше много прекалил също, но що се отнасяше до неговата особа, естествено, че не виждаше нещата от тази гледна точка. Преди всичко се интересуваше основно от собствените си облаги, но и не точно след като се намираше тук, за да вземе нелепия артефакт. АртефактЪТ, да. Вярно, ето защо беше тук. Опитваше се да се залови за тази мисъл, за да запази някакво съзнание. Виждаше само черни петна пред очите си и в един момент бе спрял да чувства каквото и да е било, докато не се разтресе от странно познато усещане. Беше на странния опият, който със сигурност бе консумирал поне няколко пъти в живота си и всичките не завършваха много добре, защото по начално нямаше кой да му инжектира противоотрова. За разлика от този път. Тялото му нямаше нужда само да се оправя с токсините. Познатото агонизиращо чувство беше оставило устата на Деклан суха, тялото му се беше сгърчило поне няколко пъти, докато се опитваше да се върне в реалността, в която щяха да му останат само остатъчни ефекти.
Все пак съществото му не можа да се въздържи. Беше като инстинкт повече. Имаше само един начин да се възстанови по-бързо и той се намираше някъде между изкушението и нестихващото желание за разрушение. Всичко, което падаше в графата не добро за психическото състояние, се намираше в специалитетите, които съществото му можеше да предложи. Нищо хубаво, но и нищо, което да не искаш, един път докоснеш ли се. Беше се хванал сега за чуждото желание, сякаш то щеше да го издърпа скоростно от противното и принизително състояние, в което се намираше, до което от части може би и сам си се беше докарал.
Пръстите му още трепереха от микса химикали, които течаха по вените му. По цялото му тяло като цяло протичаха тръпки на неприкрито сега вълнение. Какво толкова се вълнуваше?! Както и да е. Нямаше време да мисли за това или по-скоро изобщо не можеше да мисли. Просто усещанията пускаха произволни тръпки, които нямаха нищо общо с желанието да си нахрани демонската същност или да си изхвърли токсините от тялото. Имаше и нещо друго, което беше отключило точно това особено вълнение, което ако не се намираше в тая ситуация, със сигурност нямаше да разбере. Сега просто го беше отхвърлил от мислите си. Нищо повече.
Искаше му се да улови вампира за русите коси и да го притегли към себе си само за да му достави повече достъп до онова, което желаеше, но със скоростта на охльов, нямаше да е толкова забавно дори и да беше се опитал да протегне ръцете си, когато другият беше изкарал спринцовката. Беше доловил чуждото желание почти веднага, но първоначално, докато още се тресеше, не знаеше какво да прави с тази информация. Сега обаче знаеше. Беше последната стъпка от това да изповръща отровата по-бързо и да се отърве от гнусното чувство, пък и някъде много дълбоко съществото му се забавляваше. Точно тази частица на забавление в момента го караше да пръска от собствената си отрова. Беше отчасти почти единственото, което можеше да предложи, но беше и почти всичко, което можеше и да предложи в същото време. Всяка неприятна реакция щеше да му свърши работа в момента. После щеше да си вземе още и още, всяка една частица, която щеше сам да породи. Искаше да има всичко ... и това беше най-големият проблем. Защото не можеше да го има. И нямаше да го има.
Все пак съществото му не можа да се въздържи. Беше като инстинкт повече. Имаше само един начин да се възстанови по-бързо и той се намираше някъде между изкушението и нестихващото желание за разрушение. Всичко, което падаше в графата не добро за психическото състояние, се намираше в специалитетите, които съществото му можеше да предложи. Нищо хубаво, но и нищо, което да не искаш, един път докоснеш ли се. Беше се хванал сега за чуждото желание, сякаш то щеше да го издърпа скоростно от противното и принизително състояние, в което се намираше, до което от части може би и сам си се беше докарал.
Пръстите му още трепереха от микса химикали, които течаха по вените му. По цялото му тяло като цяло протичаха тръпки на неприкрито сега вълнение. Какво толкова се вълнуваше?! Както и да е. Нямаше време да мисли за това или по-скоро изобщо не можеше да мисли. Просто усещанията пускаха произволни тръпки, които нямаха нищо общо с желанието да си нахрани демонската същност или да си изхвърли токсините от тялото. Имаше и нещо друго, което беше отключило точно това особено вълнение, което ако не се намираше в тая ситуация, със сигурност нямаше да разбере. Сега просто го беше отхвърлил от мислите си. Нищо повече.
Искаше му се да улови вампира за русите коси и да го притегли към себе си само за да му достави повече достъп до онова, което желаеше, но със скоростта на охльов, нямаше да е толкова забавно дори и да беше се опитал да протегне ръцете си, когато другият беше изкарал спринцовката. Беше доловил чуждото желание почти веднага, но първоначално, докато още се тресеше, не знаеше какво да прави с тази информация. Сега обаче знаеше. Беше последната стъпка от това да изповръща отровата по-бързо и да се отърве от гнусното чувство, пък и някъде много дълбоко съществото му се забавляваше. Точно тази частица на забавление в момента го караше да пръска от собствената си отрова. Беше отчасти почти единственото, което можеше да предложи, но беше и почти всичко, което можеше и да предложи в същото време. Всяка неприятна реакция щеше да му свърши работа в момента. После щеше да си вземе още и още, всяка една частица, която щеше сам да породи. Искаше да има всичко ... и това беше най-големият проблем. Защото не можеше да го има. И нямаше да го има.
There's much more of me yet to see
You would be pleased
If only you'd
Come take a ride with me, I'll show you all my fantasies.
- declan -- Брой мнения : 220
Join date : 04.12.2022
Re: Bad religion.
Хората често обозначаваха силните си емоции като слабост. Особено тези от днешните поколения, които твърдяха и че имат много мрачни души, та само черното може да ги отрази. Слабостта се криеше не в самите емоции обаче, а в това дали ще им се предадеш лекомислено и ще им останеш напълно подвластен. Слабост бе емоциите да водят теб з юздите, вместо обратното.
Марсел си спомни първите няколко години от пубертет на Марибел. Беше същинско изпитание за всички. Младата вампирка не съумяваше да контролира глада си, който заради бушуващите хормони само се увеличаваше, докато откажеше да я напусне. Тя просто не виждаше как да отдели всяко вълнение от жаждата си за кръв. Понякога импулсите ѝ я караха погрешно да вярва, че има нужда да пие още... и още...и още.
Една вечер баща ѝ я бе хванал в крачка, след като не я завари спяща в ковчега си. За сметка на това бе открил дневника ѝ. Да, знаеше, че е лично четиво и тя, за протокола, не му бе простила и до ден днешен, че бе изчел всичко вътре. Включително и силно притеснителните ѝ разсъждения за секса със смъртни люде.
- Аааа! По дяволите, изкара ми...вампирската душа! – беше се стреснала Марибел, когато под капака на сладкия ѝ лилав ковчег се показа Марсел. Когато излезе оттам, най-безцеремонно размаха дневника пред лицето ѝ.
- Какво, по дяволите?! Ти, какво, как... Прочете ли го...?! – бе изпаднала в двоен шок, навярно ситуацията тогава ѝ се бе сторила напълно неприемлива. – Върни ми го!
Марсел повдигна едва забележимо ръка, което бе достатъчно, за да не ѝ позволи д си вземе личната вещ обратно. Навместо това, вампирът разгърна на почти произволна страница и се прокашля.
- Лодкарят от езерото: „Кой ден сме днес? Мислех, че ще си отида през пролетта, когато цветята разцъфнат...”; „Жената с лилавите обувки: „Защо го правиш?”; „Брадатия мъж от парка: „Моля те, имам жена и две деца...”; „Някакво босоного дете: „Ще ми бъдеш ли сестричка сега, нали обеща...”
- Достатъчно! Спри! Стига! - изкрещя няколко пъти Марибел със свити в юмручета ръце. Беше осъзнала, че баща ѝ нямаше да спре със наказанието си, затова не ѝ оставаше друго, освен да играе театър. Разплака се, както можеше само един вампир, роден от човешко същество. – Аз, аз... съжалявам, неистово много съжалявам! Знам, че ми беше забранено...Не трябваше да излизам. Знам... Прости ми...
Марсел затвори дневника толкова шумно пред лицето на дъщеря си, че тя подскочи въпреки, че го очакваше.
- Qu'ai-je fais de mal? Бях толкова търпелив с теб, защото си ми скъпа. Защото вярвах, че това е отговора, търпение и разбиране. – не последва нищо, нито дори въздишка. Марсел умишлено отлагаше реакцията на всичкия театър, който дъщеря му опитваше да му приложи сега. Дори сега имаше дързостта да го гледа и лъже в очите. Беше се метнала прекалено много на него самия. Затова точно тази тяхна дрязга бе най-тежката им досега. – Разбиране, mon cul! – тежкия дневник с твърди корици се разби в главата на Марибел и тя захлипа вече наистина. Марсел най-добре можеше да каже кога играе.
- Как смееш! Как смееш да го пипаш, това беше лично! – когато вдигна поглед, в размитите от плач очи се вихреше невиждана досега озвереност. За първи път се осмели да използва вампирските си сили срещу собствения си баща. Опитът ѝ обаче едва го накара да залитне леко.
Франсоа от своя страна я сграбчи и повдигна във въздуха, запращайки я в близката стена.
- Какво е на вкус? – повиши отново тон на френски, пристъпвайки бавно към дъщеря си, която отместваше отронилата се мазилка от себе си. - Кисело ли е? Горчиво ли е?
Вампирът издърпа панталоните си нагоре, за да не се омачкат и приклекна до Марибел.
- Каквото и да е на вкус, все е предателство. – тонът му се бе изравнил с шума на шумоляща от вятъра трева. Пронизващия му поглед проследи пътя на една искрена сълза. – Нямаше да се стигне дотук, ако не беше решила да продължиш с лъжите.
Марибел изскърца със зъби.
- Лъжи? – засмя се през сълзи - Не мога ли да имам поне една тайна от теб?! И на толкова ли нямам право?! Чувствам се, сякаш нямам свой живот, всички в тази къща ме задушават и ме карат да ги мразя!
- Бела... – наведе се и взе лицето ѝ в шепи – Разбира се, че можеш да имаш тайни от мен, колкото и да ми се иска да продължим да си казваме всичко... – палецът му се вдигна да попие гневните ѝ сълзи, които продължиха да замъгляват красивите ѝ пъстри очи. – Но това, което става, през което преминаваш... Не можеш да се справиш сама. А аз не мога просто да те оставя да убиваш безразборно. Бих, ако щеше да има някаква полза, но ако продължиш с това, никога няма да се научиш.
- На какво да се науча..?
- На самоконтрол. Това да разграничаваш емоциите от нуждите си. Не го ли сториш, в един момент нищо няма да те различава от зверовете в джунглата. Дори те имат повече самоконтрол от теб в момента, скъпа Бел.
Беше странен миг на проблясък. Досега, припомняйки си онзи ден, Марсел се виждаше като някаква чудовищна фигура, която посмъртно не можеше д мине за бащинска такава, но сега за първи път почувства някакъв странен вътрешен мир със себе си в онзи момент. Може би не точно с действията си, но поне с думите си.... Може би все пак беше помогнал на своята Бел да преодолее пубертетската си криза, преди да е станало късно. Може би в крайна сметка не беше чак толкова зле като родител.
Вътрешният мир премина през него и го изпълни само за части от секундата, но и това мимолетно припомняне му стигаше да се осъзнае. Не можеше да каже, че бе способен да дойде съвсем на себе си, но поне знаеше какво иска да направи и от какво имаше нужда.
Бавно изкара спринцофката от ръката на Деклан. По изражението му въобще не се изписа цялото въодушевление от разкритието му. Остави желанието си на показ, защото знаеше, че това иска другия. И без това беше „хванат” в капана му. Смяташе да изиграе картите си до край. Дали ръката му беше да се хареса на демона, това бе отделен въпрос.
Половината доза от антидота остана в спринцовката и по нищо не си пролича, че е съвсем умишлено. Вампирът остави тъмнокосия да повярва, че е изгубил желанието си да чака, и че волята му да се контролира му се изплъзваше сигурно. Приближи се и остави зъбите да се покажат предупредително. Пробяга с устни на няколко милиметра от чуждата шия, оставяйки ледения си дъх си да се разпръсне, сякаш щеше да очертае карта на красивите артерии, криещи се под крехкия слой кожа. Езикът му си позволи да очертае пътя, по който кръвта преминаваше без почивка. Усети приятната пулсация с всяка фибра на тялото си, но знаеше, че ще се отдръпне и го направи. Зъбите му бяха одраскали повърхността на кожата, но дори не пробиха през нея.
- За глупак ли ме мислиш, ma chérie? – вдиша дълбоко от приятното опиянение на близкия аромат, облягайки се съвсем спокойно на стола си. – Опитът ти искрено ме обиди.
Вампирът затвори очи и подпря ръце зад гъстата си руса коса. Беше си променил решението след мръсната игричка на неканения си гост. Не стига, че имаше дързостта да дойде тук сам и почти невъоръжен, а сега и се възползваше от момента му на слабост. Искаше да използва Марсел да му изсмуче отровата и той самия да се дрогира... Толкова си беше повярвал, че имаше нужда някой да го свали на земята. Затова Леско нямаше да му даде остатъка от антидота. Щеше да го наблюдава как се гърчи колкото си иска. Не му беше проблем. Щеше лесно да си избере любимо мускулче от голата му гръд и да проследи всяко негово трепване и болезнено стягане, докато тялото на демона се бореше с химикалите и допълнителните активни вещества, които опитваха да изчистят организма му.
Марсел си спомни първите няколко години от пубертет на Марибел. Беше същинско изпитание за всички. Младата вампирка не съумяваше да контролира глада си, който заради бушуващите хормони само се увеличаваше, докато откажеше да я напусне. Тя просто не виждаше как да отдели всяко вълнение от жаждата си за кръв. Понякога импулсите ѝ я караха погрешно да вярва, че има нужда да пие още... и още...и още.
Една вечер баща ѝ я бе хванал в крачка, след като не я завари спяща в ковчега си. За сметка на това бе открил дневника ѝ. Да, знаеше, че е лично четиво и тя, за протокола, не му бе простила и до ден днешен, че бе изчел всичко вътре. Включително и силно притеснителните ѝ разсъждения за секса със смъртни люде.
- Аааа! По дяволите, изкара ми...вампирската душа! – беше се стреснала Марибел, когато под капака на сладкия ѝ лилав ковчег се показа Марсел. Когато излезе оттам, най-безцеремонно размаха дневника пред лицето ѝ.
- Какво, по дяволите?! Ти, какво, как... Прочете ли го...?! – бе изпаднала в двоен шок, навярно ситуацията тогава ѝ се бе сторила напълно неприемлива. – Върни ми го!
Марсел повдигна едва забележимо ръка, което бе достатъчно, за да не ѝ позволи д си вземе личната вещ обратно. Навместо това, вампирът разгърна на почти произволна страница и се прокашля.
- Лодкарят от езерото: „Кой ден сме днес? Мислех, че ще си отида през пролетта, когато цветята разцъфнат...”; „Жената с лилавите обувки: „Защо го правиш?”; „Брадатия мъж от парка: „Моля те, имам жена и две деца...”; „Някакво босоного дете: „Ще ми бъдеш ли сестричка сега, нали обеща...”
- Достатъчно! Спри! Стига! - изкрещя няколко пъти Марибел със свити в юмручета ръце. Беше осъзнала, че баща ѝ нямаше да спре със наказанието си, затова не ѝ оставаше друго, освен да играе театър. Разплака се, както можеше само един вампир, роден от човешко същество. – Аз, аз... съжалявам, неистово много съжалявам! Знам, че ми беше забранено...Не трябваше да излизам. Знам... Прости ми...
Марсел затвори дневника толкова шумно пред лицето на дъщеря си, че тя подскочи въпреки, че го очакваше.
- Qu'ai-je fais de mal? Бях толкова търпелив с теб, защото си ми скъпа. Защото вярвах, че това е отговора, търпение и разбиране. – не последва нищо, нито дори въздишка. Марсел умишлено отлагаше реакцията на всичкия театър, който дъщеря му опитваше да му приложи сега. Дори сега имаше дързостта да го гледа и лъже в очите. Беше се метнала прекалено много на него самия. Затова точно тази тяхна дрязга бе най-тежката им досега. – Разбиране, mon cul! – тежкия дневник с твърди корици се разби в главата на Марибел и тя захлипа вече наистина. Марсел най-добре можеше да каже кога играе.
- Как смееш! Как смееш да го пипаш, това беше лично! – когато вдигна поглед, в размитите от плач очи се вихреше невиждана досега озвереност. За първи път се осмели да използва вампирските си сили срещу собствения си баща. Опитът ѝ обаче едва го накара да залитне леко.
Франсоа от своя страна я сграбчи и повдигна във въздуха, запращайки я в близката стена.
- Какво е на вкус? – повиши отново тон на френски, пристъпвайки бавно към дъщеря си, която отместваше отронилата се мазилка от себе си. - Кисело ли е? Горчиво ли е?
Вампирът издърпа панталоните си нагоре, за да не се омачкат и приклекна до Марибел.
- Каквото и да е на вкус, все е предателство. – тонът му се бе изравнил с шума на шумоляща от вятъра трева. Пронизващия му поглед проследи пътя на една искрена сълза. – Нямаше да се стигне дотук, ако не беше решила да продължиш с лъжите.
Марибел изскърца със зъби.
- Лъжи? – засмя се през сълзи - Не мога ли да имам поне една тайна от теб?! И на толкова ли нямам право?! Чувствам се, сякаш нямам свой живот, всички в тази къща ме задушават и ме карат да ги мразя!
- Бела... – наведе се и взе лицето ѝ в шепи – Разбира се, че можеш да имаш тайни от мен, колкото и да ми се иска да продължим да си казваме всичко... – палецът му се вдигна да попие гневните ѝ сълзи, които продължиха да замъгляват красивите ѝ пъстри очи. – Но това, което става, през което преминаваш... Не можеш да се справиш сама. А аз не мога просто да те оставя да убиваш безразборно. Бих, ако щеше да има някаква полза, но ако продължиш с това, никога няма да се научиш.
- На какво да се науча..?
- На самоконтрол. Това да разграничаваш емоциите от нуждите си. Не го ли сториш, в един момент нищо няма да те различава от зверовете в джунглата. Дори те имат повече самоконтрол от теб в момента, скъпа Бел.
Беше странен миг на проблясък. Досега, припомняйки си онзи ден, Марсел се виждаше като някаква чудовищна фигура, която посмъртно не можеше д мине за бащинска такава, но сега за първи път почувства някакъв странен вътрешен мир със себе си в онзи момент. Може би не точно с действията си, но поне с думите си.... Може би все пак беше помогнал на своята Бел да преодолее пубертетската си криза, преди да е станало късно. Може би в крайна сметка не беше чак толкова зле като родител.
Вътрешният мир премина през него и го изпълни само за части от секундата, но и това мимолетно припомняне му стигаше да се осъзнае. Не можеше да каже, че бе способен да дойде съвсем на себе си, но поне знаеше какво иска да направи и от какво имаше нужда.
Бавно изкара спринцофката от ръката на Деклан. По изражението му въобще не се изписа цялото въодушевление от разкритието му. Остави желанието си на показ, защото знаеше, че това иска другия. И без това беше „хванат” в капана му. Смяташе да изиграе картите си до край. Дали ръката му беше да се хареса на демона, това бе отделен въпрос.
Половината доза от антидота остана в спринцовката и по нищо не си пролича, че е съвсем умишлено. Вампирът остави тъмнокосия да повярва, че е изгубил желанието си да чака, и че волята му да се контролира му се изплъзваше сигурно. Приближи се и остави зъбите да се покажат предупредително. Пробяга с устни на няколко милиметра от чуждата шия, оставяйки ледения си дъх си да се разпръсне, сякаш щеше да очертае карта на красивите артерии, криещи се под крехкия слой кожа. Езикът му си позволи да очертае пътя, по който кръвта преминаваше без почивка. Усети приятната пулсация с всяка фибра на тялото си, но знаеше, че ще се отдръпне и го направи. Зъбите му бяха одраскали повърхността на кожата, но дори не пробиха през нея.
- За глупак ли ме мислиш, ma chérie? – вдиша дълбоко от приятното опиянение на близкия аромат, облягайки се съвсем спокойно на стола си. – Опитът ти искрено ме обиди.
Вампирът затвори очи и подпря ръце зад гъстата си руса коса. Беше си променил решението след мръсната игричка на неканения си гост. Не стига, че имаше дързостта да дойде тук сам и почти невъоръжен, а сега и се възползваше от момента му на слабост. Искаше да използва Марсел да му изсмуче отровата и той самия да се дрогира... Толкова си беше повярвал, че имаше нужда някой да го свали на земята. Затова Леско нямаше да му даде остатъка от антидота. Щеше да го наблюдава как се гърчи колкото си иска. Не му беше проблем. Щеше лесно да си избере любимо мускулче от голата му гръд и да проследи всяко негово трепване и болезнено стягане, докато тялото на демона се бореше с химикалите и допълнителните активни вещества, които опитваха да изчистят организма му.
My condolences
Love's the funeral of hearts And an ode for cruelty When angels cry blood On flowers of evil in bloom
Marcel-- Брой мнения : 219
Join date : 04.12.2022
Age : 699