Re: Bad religion.

by **- declan -** Пон Ное 20, 2023 1:14 pm

Деклан почти образува с тялото си вдлъбнатина, перфектно описваща отчаяната гледка, която беше. Почувства се за първи път така слаб психически и физически. Емоциите, които го бяха завладели, го смазваха отново и отново. Не можеше да спре да чувства стягането в гърдите си. Но намери сили да се надигне леко, когато другият се озова толкова близо пред очите му, докосваше ръцете му ... Деклан трябваше единствен да е на колене сега, знаеше ...

Извинението пролича в очите му, но не пожела да каже нищо. Не беше прав. Не трябваше да сипе отровата си. Не така. Не и когато и двамата бяха наранени.

Трябваше да ти кажа ..., устните му трепнаха, дори не усети, че ги изпрати по телепатичния канал.

Те се смесиха някъде между думите на Марсел, защото не искаше да го прекъсва. Кожата на Деклан все още гореше от опустошителното чувство, в което се беше самозабравил. Сега ... сега, когато отново бяха заедно, когато чуваше думите на Марсел и усещаше пръстите му, успя да се изконтролира. Искаше да спре да боли ...

Няколко сълзи се стекоха от очите му, но този път не се изпариха. Искаше да усети приятната топлина, която не го караше да се тресе, искаше същата да даде и на кръвопиеца. Деклан не отмести поглед от чуждия.

Знам, помисли си само за себе си, но нова порция сълзи се стекоха. Знаеше, че не бе възможно да спрат да се нараняват, не искаше това ... искаше само да изпълни обещанието си. Това беше ... не искаше нищо друго. Дори цената да бе да се откаже от любовта си, която единствена го правеше по-различен от машината, която бе създадена. Не се предполагаше да е нещо по-различно от нечий войн. Опитваше се да бъде по-добър за Марсел. Да бъде нещо повече, толкова отчаяно ... с цената на всичко.

Облегна се обратно назад, когато другият се надигна при него. Нямаше сили да отговори, каквото и да е било. Всяка последвала дума би звучала грешно, не на мястото си. Затова единствено обгърна другия и го притисна с всичката си остатъчна сила. Русите кичури гъделичкаха лицето му и Деклан се усмихна едва.

Деклан изпусна моментът на внезапно откритие, защото не беше важен. Нищо не беше важно освен студенината, която приятно го обгръщаше. Изпусна белия кичур, на който дори не бе обърнал внимание дори когато срещна по-рано изражението си. Не беше важно. Не и сега. Реакциите на тялото му и кратките стонове не бяха нищо повече от обикновени рефлекси. Усмихна се, след като вампирът не задълба в идеята си. Искаше да се получи, но нямаше енергията за това. Тежестта, която усещаше върху себе си сега, не му тежеше.

- Благодаря ти - едвам изрече тихо и зарови пръстите си в косите на другия.

Не можа да се унесе толкова бързо, зареди се с чуждите думи и прегърна отново поредната надежда. Усмивката му полази по чуждата буза и сълзите му намокриха лицето на Марсел. Остави топлината си да се разпръсне по чуждото тяло, да му даде комфорта, да му обещае, че ще бъде винаги тук за него, по какъвто и да е начин ... щеше да намери.

~~~

Деклан отвори очи. Светлината не можа да се промъкне, но трябваше да е ден. Беше прекалено светло. Размърда се под русокосия и чак сега усети неудобството. Въздъхна звучно и с цялата си несъобразителност се надигна, събуждайки другия, но и не го пусна, обгърнал все още тялото му с ръце.

- Прощавай ... - изрече и сънената му усмивка бе последвала в бавното отваряне на очите му.

Сега несъмнено се чувстваше доста по-добре. Не изпитваше същото напрежение, макар че и не бе забравил какво го бе докарало до това състояние. Главата го болеше, сякаш имаше брутален махмурлук, но не беше достатъчно. Нищо след това предния ден не можеше да е по-лошо.

Вдигна поглед към чуждия и отдели едната си ръка от рамото на вампира само за да я постави на чуждото лице. Остана там и Деклан отново се отпусна назад. Пръстите му си поиграха със студенината. Още болеше. Усмихна се по-различно сега, докато съзерцаваше чуждото изражение. Можеше да остане така завинаги. Надигна се отново само за да намери чуждите устни със своите. Кратката му целувка сега изпрати различни тръпки по тялото му. Почувства ги красиви, любими.

by **Marcel-** Пет Ное 24, 2023 10:38 pm

Събуди се от чуждото движение. За малко дори изплъзването на чуждото тяло под неговото нямаше да върне трупа му към живота. Бе припаднал от такова непознато досега изтощение, че когато отвори очи, все още не знаеше къде точно се намира. Не че имаше загуба на паметта, просто сякаш всичките функции на тялото му не бяха в ред.
- Хммм? - измънка без да разтваря устни, когато чуждият глас достигна до слуха му. Не схвана за какво му се извини, но опита да се протегне. Най-вече, за да се увери, че поне може да движи крайниците си. Всичко си беше на мястото, всъщност повече, отколкото му се искаше. Гладът се беше завърнал. Съвсем по типично му.
Вампирът разходи червените си ириси по лицето на Деклан, преди последният да слее устните им. Почти измърка нещо, което нямаше как да е от съществена важност. Освен това езикът му беше изцяло зает, за да приказва. Не му се искаше отново да остави алчното си либидо да изригва, но въпреки това си позволи да задълбае в целувката. Не толкова, че да се изгуби безвъзвратно, но достатъчно, за да засмуче чуждия вкус. Инцидентно проби долната устна на демона, която допълнително му се услади заради сладката алена течност, но ръката върху гърдите лесно го спря.
- Спах ужасно. - погледна страдалчески, сякаш това бе защитата му, ала ролята бързо се разпадна, когато се засмя и разтърси глава.
- Знаеш ли, мисля че имаме нужда от малко почивка.... - всъщност имаше предвид нещо конкретно и двамата знаеха добре какво е. Марсел силно предпочиташе да спрат да се карат поне за един ден и между тях за царува мир. Онзи баланс, който бе невъзможен за постигане, когато две твърде силни личности се съберат да живеят заедно. Навярно именно тази стъпка все още имаше нужда от свикване.
- Какво ще кажеш да прекараме деня заедно...без да мислим за нищо. - предложението му излезе лежерно и все още сънено, но кръвопиецът раздвижи тяло и бързо придърпа колекцията си от стари видео касети. По едно време беше много модерно да се ходи на кино, да си колекционираш добрите нови филми и радио хитове.
Малко преди ръката му да размаха избрания филм пред очите на демона, в офис помещението връхлетя Марибел. Днес съвсем екстравагантно облечена, безкористно изневеряваща на тенденции. Още преди да си отвори устата, Леско си спомни, че с приключването на последните приготовления по първия бал в замъка, двамата съвместно бяха решили да е тази вечер.
- Балът е тази вечер! Нямам търпение!!! Как изглеждам? - направи поза до вратата и зачака някаква реакция, въпреки че добре огледа окаяния вид и на двамата.
- Великолепна. - без да се замисли ѝ отвърна баща ѝ, още преди да я протегне ръка, когато тя се завъртя пред очите му. Все още не можеше да повярва колко пораснала бе. - Корсажът иска малко оправяне. Ще ти помогна с това. - рече, след което долови мимолетната искра на разочарование в погледа на своя любим. Знаеше какво си мисли. Не беше най-големия фен на идеята да правят такова грандиозно “парти” в дома им, както му бе намекнал неведнъж. Но щеше да направи този компромис, защото го обича. Марсел пристегна корсета на дъщеря си и я отпрати набързо.
- Ще се видим направо на бала. - потвърди с ясната идея, че без друго вече нямаше с какво да се занимава повече. Всичко бе готово. Имаше костюма и маската си. Бе поръчал такива и за Деклан, просто не намери досега времето да му ги покаже. Някак си никога не беше подходящ момент да подобно разсейване, а и мъжът му току-що си беше върнал собственото тяло. Наистина предпочиташе да не задълбава повече в тази тема, дори в мислите си...
- Ето какво... - подскочи леко, увивайки едната си ръка около чуждата шия. - Ще прекараме деня без да мислим за нищо, може дори да не напускаме тази стая. Няма значение. - усмихна се и постави филмовата касета в скута на Деклан. - Чак довечера може да слезем долу инкогнито за един танц. - смигна му, преди да завърти леко торса си в едно ефирно движение и да отпусне отново тяло върху чуждото. Топлината там го стопяваше като масло, но нямаше нищо против. Без друго се беше схванал целия на този под. Представа нямаше как нищо не ги беше събудило по-рано и накарало да се преместят поне в някои легло.
Погледът му проследи как демонът разгледа постера на "The Company of Wolves". Беше почти като изрисуван, с нелепо обещаващо предисловие "The desire... The fantasy... The nightmare".

by **- declan -** Съб Ное 25, 2023 6:26 pm

Деклан се бе събудил в прилично настроение. Още усещаше горчивината от последвалите провали, но знаеше и добре, че просто трябваше да продължи. По един или друг начин ... никога не се бе оставял на болката по-дълго време от необходимото. Винаги намираше начин да накаже виновния, но проблемът сега бе, че нямаше такъв. Още от самото начало знаеше, че ще е трудно и когато преминаха трудността, Деклан си представяше нищо друго освен успеха, не виждаше друго. Искаше го, не можеше да спре да го иска, но отрезвителния момент му напомни да се успокои. Беше влязъл във филма прекалено ...

... и като стана дума за филм ...

- Мразя да идват хора в дома ми ... - изрече, когато Марибел изчезна от хоризонта и въпросната касета се бе озовала почти в ръцете му; донякъде вече знаеше, че няма значение, колкото и да се противи ... не че това можеше да се брои за противопоставяне, бе по-скоро устно уведомление.

Не можеше да се бори с Марибел и Марсел по темата. Все пак и не живееше сам. Като се замислеше ... Марсел бе един от малкото, които бе канил в някое от местата, което можеше да нарече свой дом. Не че онзи апартамент бе толкова важен ... придоби повече значение, когато намери причина да се връща там по-често и все пак ...

- Ти ... си много смахнат тип, знаеш ли? - не очакваше отговор, но това бе единственото, което можеше да каже, докато гледаше постера на въпросната касета.

Той, че я е взел, онзи, който я е измислил, още повече.

- Гледал ли си го? - зададе въпрос, на който не дочака особено отговор.

Не можеше да не признае, че имаше нужда от такъв ден наистина, през който просто да изключи напълно ума си. Впрегна сили и преобърна вампира така, че да се окаже върху него. Надигна се и го лиши от топлината си. Беше добре, че я има, че не се налагаше да я контролира сега. Беше се уморил от това и от толкова много неща ...

- Ще го пусна сега, защото вече трябва да знам какво е това безумие - допълни, когато намери видеоплейъра и го включи.

Вече не помнеше от колко време не го бе правил, а винаги имаше нещо по-важно за вършене, за да се наслади ... вечността, казваха, може да е скучна. За него ставаше само по-отговорна, но никога по-скучна. Сега не се чувстваше по-различно. Отново имаше отговорност, но малко по-различна.

Вкара касетата и остана пред стария телевизор, докато не се промени черния екран ... естествено, някой трябваше преди това да се сети, че е добре да го включи. Осъзнаването премина в кратко пуфтене, докато търсеше копчето. Тогава телевизора щракна и видеоплейърът официално можеше да си свърши работата.

Деклан отстъпи назад едва след като не видя повече пречки освен ...

- Това не изглежда удобно - някой зад гърба му изрече името на филма.

Не само не изглеждаше, вече го бяха изпитали. Не беше удобно. Деклан се приближи до голямото кресло и го издърпа и намести така, че поне да го ползват като облегалка. Беше прекарал достатъчно време и на него. А и беше прекалено малко. Огледа го за кратко и присви вежди. Можеше да направи още нещо.

- Мръдни се от там - каза на русокосия, когато свали тънкото одеяло, което покриваше мебелта.

Като се върна отново отпред, го просна върху Марсел, неумишлено.

- Нали ти казах!?

by **Marcel-** Съб Ное 25, 2023 8:45 pm

Вампирът се позамисли дали все пак да не поръча румсервиз, но се отказа. Не искаше гладът да му пречи да се наслади на този ден, но бе живял достатъчно дълго време и беше свикнал с това чувство. Почти винаги си седеше със странно празен стомах, което бе валидно винаги и то почти на практика. Все пак не се хранеше с човешка храна, въпреки че вече тя нямаше нежелан импакт върху вкусовите му рецептори.
Решен да не се занимава с нищо странично до вечерта, Марсел приглади косата си и я прибра зад ушите, за да не му се пречка. Някак искаше да види и тази страна на Деклан. В този момент двамата с него заприличваха на съвсем обикновена двойка смъртни. По-скучни и потънали в онази добре позната и повтаряща се злободневна реалност, която обаче допринасяше и за комфорта... за доверието, което русокосият така силно желаеше да изградят помежду си. Въпреки всичко. Въпреки, че никой от от тях не отстъпваше, щом чувстваше, че е прав.
Леско бе научил едно нещо от всички тези филми...дори смахнатите, като този, който бе напът да гледат сега. Да обичаш не значеше нищо повече от това да си позволиш да бъдеш всякак в присъствието на изгората си. Да бъдеш уязвим и това да не ти пречи. С Деклан бяха преминали първата част, всеки от тях се бе оказал в някакъв момент безкрайно уязвим пред другия....ала никой от тях все още не бе съгласен с това. Никой не го беше приел, не искаше. Гордостта на разрушителната им природа, сякаш отказваше да им го позволи. Да бъдат доброволно уязвими. Да приемат и тази част от себе си, когато се огледат в отсрещните очи. Такива, разпадащи се, доведени отвъд границата си, покварени от лудостта и разбитият копнеж по невъзможното.
Марсел затвори очи и се засмя глухо изпод одеялото. Ръката му лениво го смъкна надолу и малко по-късно, когато му беше кеф, вампирът се премести и седна отгоре му. Честно казано за него всичко беше без значение. Не можеше да е придирчив, след като си обеща да не излиза от тази стая на първо място.
- Изненадан съм, че ти не си го гледал досега... - отбеляза някак между другото и леко сви рамене малко преди интрото да започне. - Дори не е чак толкова стар. - добави и секунда по-късно ръката му наново тършуваше из архивите. Прашният кашон като по чудо не задими помещението. Искаше да гледа отново този филм, но беше любопитен какво още бе успял да спаси от старото имение... Учудващо, намери няколко пакета пуканки за микровълнова насред колекцията си. Нямаше как да са негови, затова бързо заключи, че Марибел или друго от децата му се бяха добрали до касетките и си бяха спретнали някой филмов маратон.
- Обичаш ли пуканки? - попита другия, но не дочака отговор и отвори пакета с острия си нокът. Усмихна се, когато долови миризмата. Сякаш бяха в някой стар кино салон.
Без да умува особено какво ще прави с това в ръката си при липсата на микровълнова фурна, Марсел се загледа в стария телевизор, докато се присламчваше към Деклан и топлината му. Накрая просто остави пакета в скута му и го погледна очаквателно. Още в първите няколко секунди чу едно-две изпуквания, но сякаш температурата не беше съвсем достатъчна.
- Няма ли да опукаш и останалите? - подкани го, сякаш бяха двама хулигани пред импровизиран огън и изгаряха пластмасови бутилки, просто защото. Като стана дума за това, някъде тук навярно имаше и поне едно кило канабис.

by **- declan -** Сря Ное 29, 2023 7:56 pm

- Мразя, че ми се завират между зъбите - отговори на чуждия въпрос, но последвалият, причинен от собствената му топлина, която си мислеше, че достатъчно добре контролира, го накара да изкърца от негодувание.

Явно вече бе достатъчно отпочинал, за да продължи с борбата със себе си. Някак мразеше как не може да се наслади напълно на момента. Определенията по негово име можеха да са безброй, но и той се безпокоеше, понякога се страхуваше.

Деклан бръкна в разкъсания достатъчно пакет и набара няколко от изпуканите пуканки. Не отговори нищо на въпроса на русокосия. Не искаше да чува друг безумен въпрос, затова набута пуканките директно в устата му. Искаше да го укори за безумния въпрос, но вместо да се налага да отговаря, топлината на тялото му свърши останалата работа. Деклан подбели поглед и въздъхна звучно. Погледът му се заби в екрана и се остави за момент на усещането. Бе някак ... нетипично, но не пожела да го спре. Не и в първия момент.

Пуканките замирисаха още повече и Деклан не се въздържа да си вземе няколко, като намести плика между двамата. Не отрази факта, че бяха стари. Последно тази опаковка бе видял преди около половин век и знаеше, че вече никой не ги произвеждаше. Не му носеха нищо като спомен, както и разиграващите се сцени на малкия екран. Бяха по-скоро нов, който щеше да запази някъде само за себе си ... все пак рядко се случваше двамата с Марсел да бяха толкова ... спокойни!? Особено след ден, който бе прекалено далеч от спокоен. Деклан още таеше опасенията в себе си въпреки дори думите на вампира. В моменти като тези му се искаше да може да го обича без болката, а знаеше, че дори сега топлината му от време на време прекалено се увеличаваше ... искаше поне тези моменти да бъдат само негови ... не всичките, далеч не искаше това, защото знаеше, че е непостижимо, но ...

- Нашата сватба би могла да бъде на място като това ... - спомена изведнъж, сякаш пренаситил се от идилията.

Час му беше много ... харесваше динамиката във връзката им и силните им характери. Затова и демонът не се бе отказал все още от предложението си, а и може би го бе задал в неподходящ момент - не че този бе по-различен. Но когато на екранът се появи поредното мрачно място, но с интересен, почти плашещ декор, Деклан веднага напипа разнообразното предложение.

by **Marcel-** Сря Ное 29, 2023 9:51 pm

Марсел се беше загледал във филма, сякаш отново беше с четиридесет години по-млад. Не че това водеше особено промяна със себе си. Най-голямата такава беше сега до него. И все пак вампирът вярваше, че само по себе си отдавна вече не подлежи на промяна. Никога не би осъзнал, че Деклан го бе научил на много неща, беше го накарал да свикне с промени, които иначе никога дори не би приел. И, което беше най-важното, накара го да се изправя, да се бори отново и отново, колкото си объркан или несигурен да бе бил някога. Докато имаше тъмнокосия демон до себе си, наистина ставаше склонен да повярва, че може всичко. Че няма невъзможни неща.
Всъщност именно това бе причината да не се откаже. Въпреки че едва излезе от вчерашния шок, не се отказа от идеята, от желанието. Защото дълбоко в себе си вярваше в Деклан, колкото и да го нараняваше това. Не спираше да го наранява, просто така се стичаха обстоятелствата. И въпреки това вярваше в него. Без тази ярка пътеводна светлина щеше да изгуби вярата в самия себе си. Магията щеше да му се изплъзне между пръстите, а вампирът не искаше това. Предпочиташе да я има в живота си. Беше най-красивото вълшебство и не мислеше да се отказва от него. Точно затова не бе спрял да търси начин последното им желание да се сбъдне. Дори да не беше като в приказките, щеше да е само тяхно и не по-малко магично.
Усещаше всяка аномалия в топлината на чуждото тяло, но това за първи път не го плашеше. Не го караше да потрепва почти неосъзнато. Вярваше в неизреченото си решение прекалено много и беше абсолютно непоклатим. И макар умората от ужасно нездравословния му сън да се отразяваше на енергийните му запаси, Леско не се бе чувствал толкова спокоен от може би от векове насам. Беше странно, предвид ужасният шок от вчера, който все още дебнеше да му напомни за остатъчната болка. Тя може би никога нямаше да се изпари, но това изведнъж стана така маловажно, че предизвика лежерна усмивка по устните на русокосия.
Бе опрял глава върху чуждото рамо, защото го домързя да му тежи. Не се беше отпускал толкова с никой друг. Никога не си беше позволялал подобно нещо. За Марсел имаше два типа комфорт, но в момента за първи път се оставяше на втория вид. Този, в който съвсем преднамерено се остави просто да бъде. Уморен, слаб, беззащитен, обикновен. Не беше нищо повече от зажаднял за сън и храна вапмпир. Но едновременно с това не беше раздразнен, а точно обратното. Тънеше в спокойствието, в юута, която топлината на демона в момента му даваше. Или от която съвсем нагло си крадеше, не беше сигурен кое от двете.
Чумаше собсвеното си хрупане по-силно, отколткото разговорите във филма, поне докато Деклан проговори. Неподозиращата жертва се задави с хапката си и насилено изплю една от пуканките на пода, за да освободи трахеята си.
Защо точно сега?!
Глупчото обожаваше да проваля тези редки моменти на идилия между тях.
Когато се изправи до седнало положение и зачервените му от инцидента очи срещнаха тези на демона, бързо бръкна в пакета с пуканки, за да запуши набързо чуждата уста. Не искаше да чува нищо повече по темата.
- Шшт. Това е най-интересния момент! - каза, връщайки поглед към филма и се наклони леко напред, сякаш щеше да забие лице в екрана.
Не че предложението на Деклан бе чак толкова нелепо... Но не можеше да му се обяснява точно сега! Имаше нещо, от които демонът не разбира, и може би никога нямаше да разбере. Дори да беше без значение дали ще го разбере или не, Марсел си държеше на своето. Двамата вече бяха свързани по най-свръхестествения начин, отвъд простотата плътта и материята. Необикновеното по начало си беше част и от двамата, но другото... Този ритуал, за който Деклан винаги говореше така между другото... Това беше част от светът тук. За демонът едва ли значеше нещо, но очевидно имаше желанието да го претвори в техния момент. Обаче за Марсел беше малко по-сложно от това. Въпреки че отдаван не беше човек, частичка от него си оставаше завитаги притеглена от този реалм. Не беше просто далечно минало, а може би дори по-голяма част, от колкото бе готов да си призане. Все още сред мечтите му бе това да се венчае в някоя красива готическа църква. Кого залъгваше, знаеше, че това ще бъде именно Шартрска катедрала... Всичко това беше именно изискващата и капризна частица от същестовто му. Никога не се бе разделял с нея, даже ѝ беше пуснал юздите, щом се насесоха в този огромен замък. Дали се изхвърляше? Прекалено, може би. Но докато Деклан отделяше внимание единствено на външния с вид, Марсел обичаше да изпипва всичко около себе си, до последния детайл. Подобно на това колко обичаше да си играе с късмета и да източва жертвите си до последната и най-сладка капчика живот.
Не изключваше от уравнението някой ден да се венчаят. Но вампирът силно се съмняваше на Деклан нещо от процесът да му допадне особено. Горкият, още си нямаше и да представа... Не знаеше прекалено много неща. Познаваше го достатъчно добре, но ако станеше истинска дума за сватба, Франсоа Леско посмъртно нямаше да отстъпи за нищо. Щеше да пожелае сватбата на мечтите си... колкото и егоистично да беше това. Опитваше да си повярва, че с времето ще узнае каква е представата на Деклан и ще включи и него както подобава в тази въпросна мечта, но ако беше да се омъжат в гората при вълците, не беше познал!
Вампирът изсумтя една идея по-звучно, отколкото му се искаше. Не успя да върне вниманието си върху филма, но и не беше нужно, защото го гледаше сигурно за двайсети път.
- Пуканките свършиха.

by **- declan -** Чет Ное 30, 2023 9:03 pm

Деклан погледна към размърдалия се мъж и не му убягна нито една от последвалите реакции. Те някак го накараха да се усмихне за кратко - не продължи дълго, след като устните му се оказаха заети с това да предъвка пуканките, които другият натъпка в устата му - някак си го заслужаваше.

Демонът се чувстваше една идея по-спокоен и някак примирен. Не се бе отказал от целта си, знаеше, че не може просто така да обърне гръб на желанията си, освен това мразеше да го прави ... а и нима бе вложил малко от себе си? Отказваше да приеме, че плановете му се проваляха. Дори така крехкото му предложение за брак. Докога русокосият щеше да отбягва темата? Дори не го бе попитал! Бе му заявил, че ще се омъжат, какво точно не бе ясно в уравнението?

Не зададе последващ въпрос. Някак прецени, че не е необходимо, щеше да си го запази за следващия път. И без това сега имаше нещо съвсем различно, с което трябваше да се заемат. Не днес, но евентуално утре или в другиден ...

Макар и за първи път да се бе почувствал по-малко готов. Решителността му някак се бе разклатила, колкото и да не му се искаше да си признае точно това, бе някак неизбежно. Нещо постоянно му напомняше ...

- Ще приема, че идеята просто не ти харесва. Можеш да избереш някое друго, ако искаш ... - срещна погледа си с русокосия и последният трябваше да знае, че демонът му, ако не друго, поне бе в настроение, след като продължи малкото си досадничество толкова скоро.

Беше съществена част от факта, че не обичаше и винаги отказваше да се предава. Дръпна още един пакет от пуканките и ги разтвори.

- Сладки пуканки ... - прочете надписа и присви вежди ... - Не ми казвай, че само това е останало тук!? Кой изобщо яде сладки пуканки!?

Деклан остави пакета от другата страна и пролази през вампира, за да намери някакви други. В следващия момент внезапния шум от телевизора го накара да спре да шумка и обърна глава по посока му. Присви вежди, докато наблюдаваше как върколакът одра кожата на жертвата си, за да си направи гощавката си още по-сладка ... като че гладна хрътка щеше да е толкова прецизна, докато не знае, че се намира в тялото си и умира от глад! Въпреки това остана да тежи известно време на вампира. След малко се сети за какво се бе протегнал да ровичка и откри единствено празен плик ...

- Това мога да нарека аз истински кошмар! - отбеляза и се върна обратно на мястото си. - Имаме само едни така, че просто ще ги изпукам ...

by **Marcel-** Чет Ное 30, 2023 11:05 pm

Марсел се беше загледал чак нетипично концентрирано в екрана и не помръдваше от налудничава си позиция. Ръката му бе застинала в празния пакет от пуканки, преди компанията му да го захвърли настрани. До този миг, всъщност, русокосият бе открил перфектно скришен начин да съзерцава завърналите се пламъци в очите на демона и можеше да каже, че в момента друга гледка не би накарала сърцето му да трепти от такава наслада. Нямаше нещо сравнимо с тези секунди, в които попиваше отражението на своя любим в по-тъмните участъци от пиксели в телевизора. Отдавна бе зарязал развоя на филма, но същевременно знаеше какво се случва.
За миг си пожела тази идилия да продължи вечно. Даже и със закачките на Деклан по между другото. Разбира се, че се радваше да го види отново като себе си. Не искаше да омаловажава опитите им, или чуждата саможертва... но душата му се беше измъчила достатъчно. Копнеше двамата да създадат момент като този. Където просто са само те. Където можеха отново да се опознаят и да си подмятат шеги. Без стъпването по тънкия, крехък лед, по който трябваше да продължат да вървят после.
И двамата бяха уморени, но не изтощени, далеч не. Усмивката, която също следеше устните на Марсел и ги маркираше със своите извивки, също подсказваше, че се забавлява повече и от младините си. Повече, отколкото, докато изучаваше за първи път неестествените си нечовешки способност и нужди. Това вълнение не можеше да бъде претворено наново, но друго подобно, далеч по-красиво, сега се беше проснало през скута му.
“ Къде е баба ми?” - чу се гласът на главната героиня, точно в моментът, в който едната ръка на Марсел се уви около кръста на Деклан, за да го придърпа към себе си просто така. Лекотата и привидната небрежност на движението му го изкара още по-прецизно отстрани. Вампирът се наслади на това как пръстите му перфектно си паснаха в това положение, но знаеше отлично че това е случаят и с всяка една друга извивка на тъмнокосия демон. Защото всяка една му принадлежеше.
- There's nobody here but we two, my darling. - промълви репликата от филма в перфектен синхрон с гласа на върколака. Забавно как пасваше за подкрепа на отсрещния поглед, изгубващ се в неговия.
Премина с устни на сантиметри от чуждата брадичка, уста и носле, разпилявайки дъха си навсякъде. Отново но го усети вледеняващ, а топъл и жив, както по принцип усещаше изстиналото си същество в близостта на демона. Винаги я носеше в сърцето си като доказателство, че не просто съществува, а живее. Единствено с него, знаеше, се превръщаше в нещо повече от прокълнат немъртъв.
Почти сляха дъха си, но кръвопиецът отдръпна лице в последната секунда, която им трябваше. Изгаряше да се потопи в жадуваната целувка и да си открадне от чуждия вкус, ала не се стърпя отново да огледа прошарените кичури на тъмнокосия.
- Май започвам да свиквам с промяната. - отбеляза, а думите му значеха толкова повече и не се отнасяха само до косата му. - Освен, че ти отива... - каза и си поигра малко с тях, приглаждайки ги нагоре като бодличките на... - Таралеж. Това било! - засмя се непринудено на очарователната асоциация. - Приличаш на сладък таралеж. - разрови се подобно на маймунка, която тръгва да пощи дружката си. Някои кичури бяха точно побелели само в краищата и съвсем го накараха да си представи Деклан в животински мини формат. Едва, когато стигна дотам с тормоза си, че си откъсна едно малко косъмче и подразни достатъчно демона, се наведе и го целуна, което му помогна да не избухне в смях. Без друго се усмихваше толкова широко, че челюстта го заболя. Беше му напълно достатъчно.
Така беше по-добре. Да гледа нещата от забавната страна. Въпреки че болката и най-вече страха си бяха там. Затова и притискаше така настойчиво и здраво Деклан към себе си. Сякаш му припомняше, че никога няма да го пусне да си отиде. Устните му бяха меки, но раняваха с прекомерно желание. Пръстите бяха гладки като порцелан, но бързо впримчиха прошарените коси в капана си. Почти можеше да си ги представи как кървят от снежнобелите бодлички, като че искаше да закървят както в представите и затова стискаше така.

by **- declan -** Пет Дек 01, 2023 11:49 am

Деклан спря да го обвинява ... ако до момента имаше дори една частичка, която да се внедри в душата му и да го измъчва ...

Не беше само заради начина, по който се загуби в чуждите очи. Не беше толкова лесно да се отметне от собственото си мнение. Бе просто истината, но винаги бе по-лесно просто да обвини някого друг. В случая просто този се оказваше любовта му, единствената.

Деклан захвърли някъде последния пакет пуканки, защото му пречеше. Кожата му настръхна от студенината, която се плъзна по всяка частица на съществото му и устните на Деклан се появи кратка усмивка. Предходната среща бе някак страшна - Деклан не се бе чувствал по-малко себе си тогава - почти разпаднал се на креслото, без топлината си, без дори демоните си, които иначе не го оставяха намира ... някак дълбоко в себе си искаше да вярва в онзи момент, че поне те нямаше ... а знаеше, че на тях можеше да има доверие най-малко!

Деклан почти се задави от отдалечаването на чуждия дъх и промяната на вниманието, отредено сега на кичурите му. Така и не можа сам да си види ...

Но щеше ли да може!? Ако русокосият откъснеше още някой кичур от косата му, щеше да се види плешив! Не успя да възнегодува достатъчно срещу това - устните му се оказаха по-заети от необходимото в момента му на възроптаване.

Деклан избута вампира и гърбът на последния опря креслото. Ядосаният му поглед си остана такъв и вдигна поглед, без да вдига глава към пръстите, които още стискаха косата му.

- Престани! Пусни я - скара му се съвсем след малко. - Искаш да ме оставиш без коса ли!? - суетността му определено си казваше своето в повечето моменти.

Дори не можа да се наслади достатъчно на целувката. Възнамеряваше да се върне за още, но май преди това русокосият трябваше да се успокои.

- Нали всичко е наред сега?

Не, определено не беше напълно наред, но за момента, в този кратък и само техен момент всичко беше наред. Деклан протегна ръка и се отпусна на гърдите на Марсел и зарови лице в тях, поемайки от любимия си аромат.

by **Marcel-** Съб Дек 02, 2023 9:43 pm

Нещо притесняваше сърцето му. Нещо неопределено, което предпочете да игнорира, защото не трогваше интереса му. То си беше там, дразнещо напомнящо за присъствието си, само че вампирът не се и замисли на какво се дължи. Искаше преди всичко да спази поредното си обещание и да отдаде цялото си внимание на своя любим.
Деклан имаше страшна нужда да се отпусне и да не мисли, не му изглеждаше добре, макар да украси този факт с няколко невинни закачки. Нямаше как да не се тревожи, но реши да не го показва. Не му пречеше новата промяна, която очевидно щеше да е за постоянно, просто пожела да се увери, че не е нанесла някоя щета върху Деклан. Искаше да се увери, че последния беше невредим. Затова отново отиде малко по-далеч от необходимото в закачката си и го подтикна да използва малко сила, за да се отърве от досаждането.
Понечи да се извини за причиненото неудобство, ала в този миг почувства новото стягане в гърдите си. Да, разбира се... Нямаше какво друго да е. Патриша и нейните чувства.
Марсел винаги се беше правил на сляп за всяка любов, която не споделя, но сега вече нямаше къде да избяга. Не му се нравеше да усеща всичко, което тази жена таеше в сърцето си. За първи път осъзнаваше какво му е на демона, когато не може да сложи запушалка на тази способност... А тя го правеше онзи, който е, или поне представляваше голяма част от него.
- Прости ми.. Отплеснах се. - най-сетне отговори и изпусна половин въздишка.
Ръката му, този път лежерно, погали прошарените кичури, сетне намери лицето, заровило се в хладната гръд.
- Деклан... - беше някак странно да изрича все така името му, но обичаше да го казва повече от всяко друго възможно обръщение. - Искам да можеш да им казваш всичко. - перифразира заповедта в главата си по възможно най-добрия начин. Не искаше да звучи като поредния каприз и егоистично желание, което единствено бе спсообно да успокои малко душата му. Въпреки че умишлено го преправи така, нито не беше лъжа. Колкото и силна да бе любовта между тях, връзката им никога нямаше да премине към горното стъпало, ако Деклан продължи да не му се доверява. Не търпеше различен компромис, нямаше измъкване като “по-добре късно, отколкото никога”. Не можеше да продължава да му дава шанс сам да му споделя, а накрая все пак сам да разбира как стоят нещата. Всичко, което се случваше с Деклан го касаеше прекалено много, за да търпи да е в неведение.
Насили се да пусне топлото лице и да остави малко пространство за размишление на тъмнокосия демон, за да не се чувства отново притиснат в шах и мат.
- Не го показвам, но ме заболя много, когато Марибел порасна и се отчужди от мен. - сподели от своя страна нещо, което никога не си бе помислял, че ще каже на глас. Не че се срамуваше да го признае пред някого, по-скоро не искаше дъщеря му да знае колко го бе размекнала с времето. Тя, единствена сред децата му, успешно бе влязла под кожата на вампира.
- На времето ми споделяше всичко. Абсолютно... Даже повече, отколкото ми се слушаше. - засмя се някак далечно, преди да посегне към малката офис маса и да вземе оттам кутията с цигари. Бяха марката, която пушеше Деклан. Извади и запали само една, защото искаше просто дръпка. Щом издиша дима през ноздрите си, подаде цигарата на Деклан.
“Надявам се знаеш, че и аз исках да се получи по твоя начин.” - каза си го само наум, защото предпочете да не разваля момента с още драма. Не искаше да напомня на другия за ужасната случка, макар да знаеше, че такава болка едва ли щеше да се изпари. Не и току-така.
Екранът беше почернял, върху него се редяха белите надписи за всички участници по продукцията. Опаковката от изядените пуканки стоеше в единия ъгъл на телевизора, точно до високия стенен часовник, чиито стрелки бяха завинаги достигнали на 12 и 45. Каквото ида правеше, Марсел щеше да си остане вехтошар. Привързаността му към антиките беше понякога досадна и на самия него.
- Знаеш ли... Имам нов подарък за теб. - възкликна, открадвайки за малко цигарата от която тъкмо беше връчил на Деклан. - Не е съвсем нов, защото все не беше моментът да ти го дам... - сви леко рамене и видя нетърпението на другия просто да му каже какво е. - Ела, ще ти покажа. - добави накрая и хвана чуждата ръка, издърпвайки другия със себе си.
Когато стигнаха до спалнята, Марсел пъхна длан в средата на гардероба и отмести дрехите, отваряйки достатъчно пространство. В дъното на гардероба имаше скрито отделение, където вампирът бе прибрал костюмите им за бала.
Знаеше доколко безразлична, и дори досадна, бе идеята за такова мероприятие на Деклан, само дето имаше някаква надежда да размисли, като му покаже нещо красиво. Демонът беше достатъчно голяма кипра, за да оцени красотата. Марсел от своя страна познаваше вкусът му за дрехи достатъчно добре. Бе измислил и дори скицирал перфектното съчетание на различните им вкусове в едно съвършенство. Това предизвикателство доста му допадна и възбуди отдавна замрялото му въображение.
Костюмите им бяха един и същи модел, с известни разлики, като в контрастиращите си цветове. Този на вампирът беше мръснобял, със светло синьо елече и декорация, наподобяваща ледени висулки по края на ръкавите и гърба на вталеното сако. Беше рискувал да изпробва нещо по-смело, в противен случай се придържаше само към изчистени неща. Този път обаче се беше получила невиждана хармония между цветове, а своеволната украса не представляваше нищо прекалено кичозно или биещо на очи. Беше като комплимент към натурата на всеки от двамата.
- Това е твоят. - отбеляза, макар да беше очевидно, още преди да изкара черния костюм и да го подаде на Деклан. Беше с кожена облицовка на елека и сакото, втален също като неговия, но с червени линии, наподобяващи истинската форма на неговия любим и пламъците, от които бе роден. Контрастът между цветовите гами беше пълното съвършенство. В този на демона се преливаха няколко.
- Ще го пробваш ли?

by **- declan -** Пон Дек 04, 2023 9:17 pm

Деклан усилено отказваше да мисли, за каквото и да е било. Това определено помагаше да игнорира проблемите си, защото не ги искаше. Мразеше проблеми. Някога му бе лесно да се отървава от всичките, но когато всичко опиташе до ... чувства и споделяне, не можеше да каже същото. Не можеше да изхвърли емоциите си в кофата. Не случайно безброй много пъти вече бе наранил вампира. Не трябваше да е единственият начин, но ...

Беше му достатъчно да се намира в прегръдките му, би останал там завинаги, ако можеше, но другият бързо прекъсна илюзията му. Както и думите на Марсел. Те му носеха известно неудобство. Деклан така или иначе казваше твърде малко от онова, което бе съществено, но може би трябваше да приеме и факта, че да живее с някого, изискваше и друг вид жертви - малко по-различни.

Не отговори нищо, защото не знаеше как да опише усещането. Имаше проблем с начина, по който приемаше емоциите, затова когато ги получеше, избираше да е експеривен. След това се чувстваше странно празен, сякаш някой бе изтръгнал всичко от него ... а той нямаше много. Не и откъм чувства и емоции. Те сякаш бяха ненужната мутация, към която се адаптираше все още. Всичко това едновременно го объркваше, но му и даваше повече причини да продължи напред. Беше любопитен, но едновременно с това и предпазлив. Трябваше да му е лесно да се отпусне, но далеч не беше така. По-сложно, много. Не му беше комфортно да приеме новата версия на себе си - тя далеч не бе чак толкова лоша и все пак ...

Деклан тъкмо се потопи в кратките си размишления, но сякаш за миг се бе оказал придърпан нанякъде. Още усещаше цигарата между пръстите си и появилата се от нищото вина ... какво точно означаваше това!?

- Обичам подаръци ... - отвърна една идея по-малко разсеяно, докато следваше русокосия.

Когато спряха пред гардероба, нещо силно го развълнува и притаи дъх в очакване на нещо, което дори не подозираше. Погледът му веднага се заби в двата костюма и очите му очевидно се промениха. Не пожела да откъсне поглед макар и да бе чул думите на вампира, както и поканата му да пробва. Щеше да пробва и без такава ...

Плъзна пръстите си по кожените орнаменти и устните му трепнаха в неприкрита усмивка. Още не беше приключил с кожения си период ... всъщност, вече не бе сигурен дали някога щеше, но не можеше да се и интересува повече.

Пръстите му се озоваха на копчетата и ги разкопча бързо. Оцени не само червените линии, но и хастарът, който определено създаваше различно впечатление във вътрешността. Демонът отказваше повече да бяга от този цвят, който бе време да приеме, че му е новият любим.

- Само ако аз те видя в твоя - отвърна след известно време и се скри отстрани на гардероба. - Кажи ми, когато си готов - предупреди го и свали дрехите си.

Беше нетърпелив, затова не му отне много време да се облече. Костюмът бе паснал перфектно на всяка негова извивка и вече знаеше, че щеше да му е нужно далеч повече време да се огледа. За жалост, огледалото се падаше на гардероба.

- Готов ли си!? - попита след малко и не показа главата си от другата страна, докато не чу потвърждение.

Нямаше търпение за това и затова се показа отпред, пред затворените врати на гардероба. Оправи ръкавите си и намести елека под сакото. Не го беше закопчал, защото почувства нуждата нищо да не се лепи напълно по тялото му.

- Какво правиш още там? - обърна след малко поглед към русокосия, който не бе далеч, затова стигаше само да протегне ръка и да го придърпа към себе си.

Бе видял отражението му в огледалото, но далеч не беше достатъчно. Искаше го до себе си. Все пак там беше мястото му.

- Изглеждаме чудесно!

by **Marcel-** Вто Дек 05, 2023 10:03 am

Марсел бе преоткрил себе си откакто се премести в този замък. Нямаше да крие, че все още за всички цялостната промяна тук беше странна, но вампирът таеше надежда да се почувстват като истинско семейство един ден... Колкото и тривиално да звучеше, щеше да се сбъдне. Трябваше единствено повечко търпение.
Знаеше, че се движи по-бързо и с по-голям размах от Деклан, затова не го винеше за неохотата, в която посрещаше всяка негова идея. Най-вече, защото по-скоро му я поднасяше като нещо, което не подлежи на отказ. Другият не му отстъпваше по повод на прословутата “сватба”, въпреки че по същество дори не му беше предлагал до този момент. Леско намираше обърканото му поведение за нещо очарователно. Дори би се притеснил, ако започне да се изказва по-подредено и логично в присъствието му. Започна да привиква към този негов объркан Деклан. Единствено съжаляваше, че на моменти изгубва търпението си, може би всъщност по-често, отколкото искаше да си признае. Обеща си да запазва самообладание, но беше трудна задача. Сам се усещаше по-скоро като изкусен манипулатор, способен да задържи избрания до себе си, отколкото нежна и търпелива половинка, готова да остави всичко да се случи по естествен път.
Не знаеше доколко Деклан наистина обичаше подаръци, както потвърди, но със сигурност Марсел обичаше да подарява такива в пъти повече. Беше си запазената му марка. И макар дъщеря му вечно да твърдеше, че само използва този метод за манипулиране, не беше същото сега. Когато му хрумваше идея за нещо, което може да се хареса на тъмнокосия му демон, вампирът инстинктивно се залавяше за тази едничка мисъл и накрая това си оставаше просто един жест, без никакви условности. Този път беше горд, че сътвори нещо и за двама им. Беше странно как можеше да се почувства още по-свързан с Деклан, дори повече от преди. Не подозираше, че е възможно.
Не знаеше как устоя да не пробва поне своя костюм досега, но се зарадва, че го направиха заедно. Усети странното бълбукане в стомаха си, както в деня на първия им танц в онази градина зад манастира.
- Зашеметяващ си. - изтръгна се някак между устните му, въпреки че бе затаил дъх още преди демона да го придърпа към себе си. Глупаво или не, едвам си припомни как се диша. А не го виждаше за първи път, какво ли се беше променило?
Пръстите му инстинктивно се стрелнаха към отсрещните устни и Марсел проследи извитата нагоре линия. Това беше. Отново намери чуждата усмивка. Тя бе някак по-различна от преди, но несъмнено по-красива.
Зарази се несъзнателно и ъгълчетата на собствените му устни образуваха огледална ослепителна усмивка. На свой ред уви ръка около кръста на демона и се включи в съзерцаването на двете им отражения. За секунда си спомни, че ако огледалата тук бяха обикновени, щеше да го има само това на Деклан. Вампирите не откриваха себе си в нормалните отразителни повърхности. Затова пък съществуваше магията. Поне тя беше доказателство, че и неживите имаха душа в някаква форма.
- Съвършенството. - добави с леко дрезгав глас, като че едва сега си беше върнал речника. Гледката в магическото огледало несъмнено оставяше без думи. Бе изпитвал контрастът между тях милион пъти. С всеки допир, дори само с близостта им. Ала сега присъстваше и нагледно, като чисто произведение на изкуството.
Без да отделя очи от отраженията им, вампирът бавно прокара пръсти по тези на демона и ги заиздига нагоре, докато ги преплиташе с чуждите. Следеше толкова концентрирано целият този процес, че му се стори как времето минава като на забавен каданс. Също толкова плавно усети новия сблъсък между ледения порцелан и горещия пламък.
Когато отмести поглед, да са намери този на Деклан, очите му съвсем ясно нашепваха “Обичам те”, единствено на този, за когото бяха предназначени.
- Не се съмнявай. - прошепна, сякаш в добавка с онова, което и да можеше, не би пожелал да скрие в този момент.
Ако имаше нещо, което дори изречено от някогашен заклет лъжец като него, никога нямаше да е лъжа, то бяха тези чувства. За първи път, макар и ужасен от тяхната безмилостна мощ, Марсел не искаше да бяга. Не искаше да се крие от тях, въпреки страховете, въпреки собствената си безпомощност пред отминали и задаващи се лавини. Предпочете да бъде затрупан пред това да се скрие, или за заспи някой мечешки сън.
Засмя се на налудничавите си мисли, преди да направи крачка назад, за да завърти Деклан в кратък пирует. Пожела да го огледа както подобава на свой ред, след което със загадъчна усмивка изкара и последното парченце, което щеше да завърши цялостния им облик. Преди всичко отиваха на бал с маски.
- Стой мирно. - поде закачливо, когато демонът понечи да слее устните им. Марсел скри част от съвършеното му лице под изящната лека черна маска с червени диаманти, каквито имаше и върху костюма му. На свой ред надяна и бялата маска с почти порцеланов блясък, като старинните викториански бални маски.
- Танцувай с мен. - промълви му желанието си, почти както в онази нощ пред бялата беседка. Но вместо триумфалната нотка, в гласа му сега се четеше отдаденост.
Наближаваха огромното фоайе, вече пълно с аромата на смъртни копнежи и Марсел подхвана любимия си под ръка, когато се заспускаха заедно по извити стълби.

by **- declan -** Съб Дек 23, 2023 9:20 am

Усети гръдта му да го прогаря и притисна ръката на другия към себе си, докато слизаха по стълбите. Нямаше причина, беше просто така. Не беше отвърнал нищо на чуждите думи по-рано, както и на желанието на русокосия. В един момент се бе оказал на последното стъпало преди официално да стъпи на пода на залата. Сега, с толкова много хора, му се струваше още по-малка. Изпита неизбежното желание да ги изсипе всичките от тук, но се разсея от тази мисъл, когато дочу познатата мелодия. Обърна се към русокосия и го придърпа към себе си, та на другия му се наложи да вземе две стъпала почти наведнъж.

- Това трябва да е за нас - изрече на милиметри от чуждите устни.

По-живата му топлина сега заигра по страните на отсрещното лице. Все още се чувстваше уморен, но не му личеше. Не бе, защото се опитваше да го скрие, просто нямаше нищо, което видимо да подсказва за това.

Деклан отстъпи крачка назад и поведе русокосия между достатъчно многото хора наоколо. Беше време някой да им покаже как се прави, с техните мудни, мудни движения, лишени от страст и пропити единствено и само с галантна страст. Деклан нямаше нужда да наблюдава или да вижда, чувстваше достатъчно. Не можа да си сложи филтър в този момент.

Когато стигнаха до предполагаемия център, Деклан забави темпото, за да предотврати нов сблъсък, но когато окончателно спря, се завъртя по посока на Марсел и ръката на вампира се уви около тялото на Деклан, който накрая се оказа с гръб, опрял се в чуждите гърди.

- Научих някои нови стъпки - прошепна и устните му се докоснаха до бялата маска.

Изпита желанието да отложи всичките належащи проблеми и лесно се отърва от тях в ума си в следващите минути. Отказваше да мисли, за каквото и да е било. Понякога в бързането все забравяше, че имаше цяла вечност време да реши всичките си проблеми.

Остави се на музиката да го повече в следващото движение и с него се оказа отново в ръцете на русокосия, но сега ясно виждаше погледът му. Знаеше, че и той самият не гледаше по различен начин. Това, което бе видял в огледалото не беше нищо пред това, което можеше да докосва и попива с очите си.

by **Marcel-** Сря Дек 27, 2023 8:20 am

В балната зала кънтяха стотици смехове и шушукания. Гостите се бяха разделили на определени типични групички, но когато мистериозните господари на замъка ефирно се спуснаха по извитото стълбище, повечето гласове замлъкнаха.
Марсел обичаше да е център на вниманието. Дори не се опитваше да го крие, все пак идеята за това почти излишно помпозно парти беше негова. Харесваше му всички погледи да бъдат впити в него. Ала сега един единствен поглед го вълнуваше и бе превзел ума му. Не откъсна очи от отсрещните, дори това да значеше за малко да се пребие по стълбите надолу. Под маската се появи завеяна усмивка, когато бе привлечен от Деклан към средата на дансинга, вместо обратното. Всички допреди малко “танцуващи” ги огледаха от глава до пети, преди да им отстъпят цялото това пространство. Пулсацията на толкова много млада и гореща кръв накара Марсел да се оближе непосредствено с появата на огненото червено в ирисите му. Как искаше отново да захвърли разсъдъка си и да танцува пируети върху жегавата плът, с чийто животец би пирувал преди това. Искаше да танцува до забрава с своя любим.
Всичко му изглеждаше като миг от приказка. Трябваше да се увери, че тя никога няма да свърши.
- Покажи ми. - прошепна само срещу саморекламата, която току-що демонът си беше направил. Знаеше, че нямаше нужда от подкана, което леко го озадачи. Стори му се, че не би могъл да се отпусне и изгуби напълно така в подобно събитие, но очевидно бе успял да го омая достатъчно.
Показа непоклатимо търпение само в първия танц. Ръцете и телата им се срещаха често, но едва ефирно се докосваха и преплитаха, преди да се завъртят в такт с нежната, но внушителна мелодия. По стечение на обстоятелствата се бе превърнала в тяхната мелодия. Нищо, че никой от двама им не я бе композирал. Тя свърза телата им в ритъм за първи път и те винаги щяха да се познаят в нея. Не сами себе си, а един-друг.
***
Поведе го по коридора, все още усещайки вкуса на устните и примеса от горещата им кръв. Може би не се налагаше да прибягва до по-магическата омая на пакта им, но реши да не рискува. Не искаше да проваля романтичния им момент. Един танц доведе до втори и трети, докато накрая вампирът най-накрая се реши на следващата стъпка. Преди всичко спазваше обещанията си, а беше обещал. Затова повика демона си обратно. Повика го, въпреки че знаеше колко нужда има от малко време насаме. Въпреки че знаеше колко прясна беше болката му от загубата. Не можеше да остави нещата така.
Деклан бе достатъчно на себе си, за да разбере думите му, но и достатъчно замаян, за да се съгласи без особен размисъл.
- Да си направим дете. - беше му прошепнал малко, преди да го поведе към тъмния коридор, скрит за дълга тъмна завеса.
Подкани го да влезе в стаичката в дъното и затвори вратата зад себе си. Самият Марсел бе предостатъчно опиянен от вкусовете, които така и не бяха напуснали небцето му. В този момент решението му се струваше най-правилното такова, което някога беше вземал. Защото обичаше Деклан достатъчно. Искаше да го види щастлив. Искаше да спре да се измъчва. В съзнанието му нищо не беше саможертва.
Вампирът остави Деклан да се опре на вратата с лекото си недоумение. Навярно замъгленият му ум правеше картинката още по-объркваща, но това скоро нямаше да представлява проблем. Леско се доближи бавно към брюнетката, която седеше послушно на леглото в дантелената бяла нощница.
- Патриша е моя приближена. - припомни му, когато се спря пред нея и постави два пръста под брадичката ѝ. - И като такава, във вените ѝ тече моята вампирска кръв. Тя надделява над човешкия ген, дава ѝ вечната младост и регенерация. И все пак... тя има топлината и плодовитостта на смъртен. - леко зловеща усмивка пробяга по устните му, когато огледа руменината по бузите ѝ и наклони леко глава, преди да се изправи и да се завърти към тъмнокосия демон. Протегна ръка и улови неговата, придърпвайки го по-близо до леглото. Присламчи се зад Деклан и прокара ръце по гърба му.
- Представи си, че съм аз. - целуна оголената шия на демона и с тялото си, прилепено до неговото, го подкани да се приближи още повече, без да спира милувките си. - Ще почувствам всичко, което и тя. Всичко. - увери го отново и дългите му пръсти се спуснаха по ръката на Деклан, за да я премести върху гръдта на Патриша. Тя стоеше почти притихнала пред тях, с размит поглед, но при допира от малките ѝ черешови устни се откъсна въздишка.

by **- declan -** Сря Дек 27, 2023 11:13 pm

Деклан не разбра как стигна до тук. Един въпрос беше нужен, един поглед ...

Улови ръката на Марсел и се остави да бъде поведе, притеглен ... нямаше нужда дори да промълва отговора си. Той бе по начало ясен. По ред много причини, които демонът сега не можа да изкопае. Имаше нещо друго, нещо малко по-различно, което досега не бе изпитвал върху себе си, колкото последните няколко дни. Знаеше, че силата на пакта им бе силна, но до този момент не се бе опитвал да разбере точно колко, не беше способен дори да я оцени в този момент. Не бе и от съществено значение.

Още по-малко, когато почувства чуждия допир. Бе чул думите, бе ги разбрал съвършено. Затова бе повикан обратно, затова се бе върнал - съкрушен, наранен ... донякъде не готов ...

- Искам да знам - гласът му потрепери.

В момента липсваше необходимост от допълнително убеждаване. Щеше да го направи, условията го устройваха - дори сега, когато едва имаше енергията да асимилира.

Обърна глава към русокосия и със свободната си ръка издърпа чуждите коси, отделяйки устните от кожата.

- Всичко - последно изречената му дума завърши с езика му, окупиращ чуждия.

Другата му ръка неизбежно се плъзна по непознатите извивки. Мозъкът му едновременно изключваше да ги запомни, но и го принуждаваше да им даде всичко. Това очакваше и да получи. Всичко, което на този етап искаше да има с Марсел.

Пръстите му уловиха тънката шия и придърпа Патриша към себе си. Тялото й се допря до неговото и топлината на демона се разля и там. Деклан не помнеше дали някога я бе докосвал дори за секунда, но начина, по който тялото й реагира на непознатото, накара устните му да се извият в усмивка, преди да ги отдели от тези на вампира.

Позволи си за секунда да оцени чертите на лицето й, както всеки трепет, който разчиташе по цялото й същество. Само секунда преди да усети пръстите й, разхождащи се по мъжеството му през плата на панталона. Накара я да го направи и я остави, докато не разкопча копчетата. Остави и всяко нейно желание да гори по кожата й. Можеше с лекота да я принуди да направи всичко за него. Каквото поиска.

Деклан изстена от все по-настоятелните целувки на русокосия и вдигна брадичката на брюнетката, за да сведе глава и да захапе устните й. Избута тялото й назад и пръстите му преминаха по вътрешността на бедрата й, за да ги разтвори и да се качи на леглото, откъсвайки се за секунди от русокосия. Въздишката му се разля по лицето на жената, но думите, които изрече, вглеждайки се в очите й, не бяха за нея:

- Няма да свърша, ако не си в мен.

by Sponsored content