Igniting in waves. (завършен проект 《3)

Ноел беше издал почти болезнен стон на удоволствие, който се бе разбил някъде в пространството. Дори не бе съвсем ясно дали не бе извикал от удоволствие, когато се почувства толкова освободен, че парещата му възбуда бе напуснала тялото му по-пареща от всякога. Не знаеше дали си въобразяваше, но определено чувстваше и собствената си вътрешност още по-горещо изпълнена в чуждия нектар. Беше се насладил на всяка секунда, всяка чужда дума. Дори сега - само докато чувстваше чуждия дъх по кожата си, можеше да почувства различни нива на лудост да го обливат. За солидните няколко секунди не знаеше къде се намираше дори и да лежеше върху чуждите гърди. Тялото му бе потръпнало болезнено сладко на няколко пъти и почти всеки ефект от предходната възбуда бе оставила отражението си директно върху чуждото тяло. Дори не осъзна кога се бе намерил заровил глава в буйната грива на Коен. Миксът от разни аромати беше поглъщащ и влудяващ все още. Устните на Ноел потрепнаха от близкото желание. Струваше му се като лудост, която доскоро му беше далеч по-лсно да оставя просто така да съществува в главата му. С всяка секунда обаче му се струваше така, сякаш започваше да се отдава все повече и повече на онова, което отричаше. Оставяше се в ръцете му, за да чувства пръстите, които предаваха от електричеството си.

Замисли се само за миг, докато просто лежеше и оставяше сърцето му да тупка прекалено дълго толкова учестено, че имаше толкова много работа за вършене ... къде беше умът му и защо не го използваше? Вдигна глава от чуждите гърди само за да погледне към Коен, който толкова спокойно и свободно се излежаваше на леглото. Изглеждаше му като най-спокойният човек на света и това беше влудяващо за Ноел, защото той не би трябвало да се чувства също толкова спокоен предвид всичките си други нервни кризи, но!

Устните на момчето захапаха чуждата кожа на произволно място, докато ръцете му почиваха просто върху кожата на другия, която още пареше кожата му или просто дланите на Ноел пареха, не можеше да определи.
Много не беше и от значение.

- След малко ... - изстреля директно в отговор.

Зачуди се, ако светът все пак свърши и те си отидат с него, щеше ли да ...

НЕ, НОЕЛ, НЕ!

Никакъв свят нямаше да свършва. Нито сега, нито когато и да е било. Трябваше да идат до този портал, но на първо място така и не се бе погрижил за информацията, която Рейна му беше пуснала. Можеше да разбере нещо повече по въпроса, но истината бе, че Кристъл Сийзън вече нямаше значение. Беше го разбрал още, докато гледаше към обикновената карта на Коен, на която виждаше остатъчни частици от въпросните числа, които ясно се визуализираха в главата му. Имаха достатъчно ценна информация. Щеше да им помогне някак. Дори и за момента да не му се струваше особено достатъчна на Ноел. В мозъкът му една от цифрите се губеше и в мига, в който разкри истината под пръстите си, вече знаеше ...

Сега същите тези пръсти обхождаха съвсем различна карта, която му се искаше да покори отново, отново и отново. Беше лудост, която не разбираше, но го изпълваше, помиташе, изгубваше в необяснимо сладка страст. Искаше още ... не можеше да повярва, но не му беше достатъчно. Затова и не беше си направил труда да се изправи. Имаха още малко време дори и просто така да си лежаха и нищо да не правеха. Искаше си това време, защото имаше предчувствието, че нямаше да има друго такова ... замисли се колко нелепо звучеше в собствения му ум, но предпочете мисълта просто да премине през него и да изтече някъде извън съзнанието му, ако има как, моля.

Мускулите по загорелите от слънцето ръце се стягаха и отпускаха в такт с дългите гребла, насочващи малката лодка към пристанището. Всичко дотук бе протекло по план. Корабът ги беше спуснал от небесата в Горното море, което се бе родило от дъждовни облаци, заклещени между огромните мистични планини на Фонтейн. Би следващо да се нарича езеро, защото по същество беше такова, но размерите му бяха прекалено внушителни, а и беше сред най-големите гордости на жителите, затова те си го наричаха Горното море. Преди всичко представляваше единственият голям и сигурен водоизточник, до който имаха достъп земите, реещи се в небесата на Емолар.
Коен управляваше лодката с далечен поглед, загледан в хоризонта напред. Джошин му помагаше с гребането, докато куки мълчаливо пробутваше някакъв печен плод на Ноел. Тя бе изключително мълчалива, но погледът ѝ рядко търпеше възражения, така че никой не отказваше странните ѝ захаросани плодови десерти. Като се замислеше, капитанът никога не я бе виждал да яде нещо друго.
Още преди да доближат кея, няколко официално облечени създания с елфски уши направиха знак да спрат и да се представят. Оттук започваше истинското представление. На Езра нямаше да му е лесно просто да изтрие от съзнанието си кой е, защото първото, което му дойде бе да се изправи на лодката и да изрече името с капитанската си титла. За жалост дори не можеше да се представи с истинското си име, защото всички знаеха, че Черната ръкавица е капитан Езра Коен. Тук пък имаше обявена цена за главата му и май наградата беше по-голяма, ако им го докарат жив. Дори не искаше да предполага защо бих го искали жив, след като аристокрацията презираше пиратите и всичко, свързано с тях.
Коен се бе спогледал с останалите и за щастие Ноел му припомни какво бяха репетирали набързо, преди да се качат на лодката. Очевидно бяха свършили добра работа с окаяния си вид и повечето кръпки в дрехите им откриваха раните от онази ужасна засада преди два дни.
Когато спрях лодката до пристанището, където им бе позволено, брадатият мъж скочи на кея и нарочно се спъна. По някаква причина реши да куцука, може би беше леко престараване от сценична треска. Никога не му се беше налагало д се преструва на нещо, което не е. Останалите за сметка на това не си даваха зор с нищо и минаха съвсем правдоподобно за това, което се представиха. Стражите любезно им помогнах да се прехвърлят от лодката на кея и дори им дадоха сухи горнища, с които да се наметнат. Историята беше, че е имало буря, която е разсеяла пиратите и им е дала време да избягат с лодка. Все пак никой не би повярвал, че някой може да е такъв късметлия просто да се измъкне от пирати.
- Ти...Как каза, че се казваш? – попита го същия тип, който го привика и прикова погледа му с яркосините си очи. Не му хареса как го пронизваха с някакво познание, което не му бе никак известно. Сякаш го преценяваше. Коен изгаряше от желание да му пререже гърлото още то сега и това не беше добър знак.
- Ами.. Едуард. – каза първото име, което му дойде наум, без да се замисли, че ще е заклещен с него през целия си престой тук. – Ед, за близките ми приятели. – добави нещо, което не му беше много в стил и се усмихна миловидно... доколкото последното беше възможно с тази негова буйна грива и внушителна брада. Добре че поне билките бяха успели да прикрият татусите му, което беше една от причините да си вземе онази приятна вана. В тях се съдържаше специален химикал, който караше всякакви символи по кожата да станат невидими за очите, докато кожата не се третира отново със същия химикал. Коен имаше съмнения дали номерът ще работи при тези магични създания, но очевидно зрението им не беше по-различно от това на хората.
- Разбрано. Има ли кого да посетите тук, или желаете да ви бъде назначен Вардин? – дългата бяла коса почти сливащ се с кожата на мъжа се развя от лекия бриз.
Коен едва успя да се сдържи да не бутне този пред него във водата. Беше на изкушаващо разстояние и кракът му трепна заедно с миглите му. Не му вдяваше приказките и всички формалности, които му изсипваше откакто излязоха от лодката. Нямаше да е зле Ноел да му беше обяснил някои неща, за да не се чувства като малоумен. Изкарваше го от зоната му на комфорт прекалено лесно, това нямаше как да свърши добре за никого.
- Да, да. Желаем услугите на Вардин. – отвърна най-накрая, след като бе уловил погледа на къдравелкото, който му подсказа да приеме с кимане. Нямаше представа с какво се бе съгласил току-що, но в момента достатъчно му се гадеше от парфюм, който едва беше пръснал върху себе си. От друга страна тези изтупани стражи в лъскави брони и цветни ръкавели, бяха напудрени с бог знае колко различни неща. Коен не можеше да различи всичките цветя, които подушваше, но можеше смело да заяви, че смесицата от толкова миризми му подари постоянна мигрена.
- Много добре. Запишете се на павилион 308. – инструктира го стражата и направи жест с ръка към дългата алея пред тях. Оттатък кея бяха наредени множество цветни павилиони, всеки със съответстващия го номер. Очевидно беше някаква търговска улица, имаше логика да е близо до място, на което постоянно спират кораби.
Ако не друго, Езра поне си спомни специалния поклон, който жителите ползваха тук, преди да обърнат гръб на събеседника си и да си продължат по пътя. Беше странно да се нагажда към толкова много различни порядки. Едва сега разбираше защо на Ноел му беше така трудно да свикне с живот на пиратски кораб. Не беше за всеки. Също както това място се усещаше за Езра.
Не съумяваше да скрие неразбиращия си поглед, докато обхождаше с очи всичките чудати магически вещи и скъпи блестящи платове, пръснати из различните павилиони. Алеята сияеше в повече цветове, отколкото очите му можеха да възприемат наведнъж.
- Оттук нататък ти ще говориш. – прошепна в ухото на Ноел, когато успя да си проправи път през тълпата и да се присламчи зад него. Не че не се чувстваше уверен в сценичните си възможности, просто не му се занимаваше с всичко това. Някога преди си беше навивал на пръста, че ще се докопа до Фонтейн и ще разбере защо само те живееха, обсипани в целия лукс на Емолар, докато останалите долу оцеляват както намерят, но сега, когато най-сетне стъпи на прословутото място, не изпитваше нищо. Просто не можеше да му пука по-малко. Не изпит дори частица от вълнението, което мислеше, че ще изпита. Дори нямаше желанието да предизвика онези шутове на чело на тази бляскава химера. Нищо от това не ум изглеждаше истинско. Беше странно, но ако можеше да почувства нещо в този миг, то би било съжаление. Би ги съжалил, ко го носеше у себе си. Но Езра отдавна бе загърбил безполезни емоции като тази. Сега му се искаше да се ядосва, но дори нямаше на какво. Всичко наоколо беше толкова „перфектно”, че му се гадеше. Птичките пееха и цареше вечен мир. Пълна противоположност на всичко, което познаваше и някога бе познавал.
- Вие ли поискахте Вардин? – един по-нисък елф на солидна възраст се извиси на равнището на Коен, възседнал странно овално същество, наподобяващо плюшена топка. Въпросната плюшена топка внезапно отвори очите си и брадатия мъж отскочи назад, заемайки почти бойна позиция. Какво по дяволите беше това?! Не беше виждал нищо от странната фауна на Фонетйн през живота си, та тепърва щеше да се „изумява”.
- Да не би да казах нещо неред... – поде, но рязко прекъсна мисълта си, отмествайки поглед към Ноел. - О, в името на Барбедос! Изгубеният принц на Серпен Харт!
Възклицанието на левитиращия върху плюшена топка старец прикова вниманието на всички в достатъчно близост, за да чуят. Както винаги Коен нямаше никаква представа какво се случва и само повдигна вежда, изучавайки внимателно странното изражение на елфа.
- Да, очите не ме лъжат. Това е чудо! Принцът на Серпен Харт се завърна при нас! – плюшената топка бавно спусна дребния старец на земята, където той коленичи пред къдравелкото. След него всички останали коленичеха, освен Коен и екипажът му. Джошин и Куки поне не изглеждах толкова объркани, колкото капитана им. Двамата бързо се застанаха от двете страни на Ноел, сякаш му бяха личната стража. Какъв щеше да му е Коен тогава? Дори не успява да осмисли собствената си роля във всичко това, след като историята очевидно бе напът д се промени напълно. Съдейки по респекта, който тъмнокосото момче получи от всеки един жител, пиратът единствено зацепи, че трябваше да се възползват от тази възможност. Това, каквото и да беше, би улеснило мисията им много повече от очакваното.
- Простете, къде са ми обноските! Виждам, че сте ранен! Веднага ще ви отведем до Сърцето на Фонтейн, където да се погрижат за Вас и хората Ви. – проговори отново ниския старец с глас, все още треперещ от почитание и възбуда. – Дейнслив, Кайрийн! – щракна с пръсти към двама от хората, стоящи неподвижно някъде зад него и те веднага се размърдаха. Магиите, които правеха, бяха най-непонятното нещо за Коен, затова погледът му попи със скрито любопитство как двамата фонтейнци призоваха цяла карета от облаци. Нещото се материализира направо под тях и задника на пирата се оказа върху много мека седалка с извита облегалка.
Езра стрелна с поглед мнимия принц до себе си и сви леко рамене, макар погледа му да изпращаше много предупредителни опасни искри към него. Определено имаха за какво д си говорят. Ноел или беше пропуснал да му спомене нещо съществено, или сам беше забравил за някои особено важни факти, които иначе му бяха добре известни.
Някъде зад каретата странния елф им махаше с кърпичка, съпроводен от цялата насъбрала се тълпа.

Ноел прехапа нервно долната си устна, когато засече погледът на Коен. Сърцето на момчето със сигурност препусна няколко пъти. Отмести си дори погледът много дълго, докато разкървавяваше устата си на произволни места. Безброй много пъти.

Каретата спря по-рязко, отколкото би трябвало, но и за миг изчезна отново под краката им. Ноел за малко щеше да загуби равновесие, но някак успя да се въздържи от това, защото се оказа прекалено зает с това да улови Езра, който беше далеч по-некоординиран този път. По тялото на Ноел преминаха тръпки, които определено не му харесваха толкова, някак си се почувства себе си за десет секунди. Усмихна се миличко, когато пак различи ... много неща в чуждия поглед, които със сигурност не му харесваха особено, но не беше като да имаше какво да направи по въпроса точно в момента.

- Позволете ни да се погрижим за Вас - озоваха се без особено време на мястото.

- Не! - възнегодува видно недоволно Ноел. - Имам вяра само на хората си. Ще отнеме време, докато спечелите доверието ми отново. Ерик! - затръшна буквално пред лицата им вратата, когато остави Джошин да вземе всичките лечебностранни билки, които две момичета носеха. - НЕ! - беше казал толкова пъти вече тази дума за последните пет минути, че се почувства така, сякаш наистина можеше да взема решения в живота си. - Не ги пипай по-добре ... кой знае какви са ...

Не знаеше дали е заради параноята му по принцип, но на Фонтейн много доверие не можеше да им се има. Живееха с лукса, но и с клюките си преди всичко - нали все пак трябваше да правят нещо с живота си, когато не си налагаха законите против пиратите? Някои билки бяха толкова проклети, че бяха способни да те накарат да си кажеш всичко ... нямаше да е много приятна тази работа. Проблемът на тези билки бе и че бяха като гъбите - ако не разбираш много, можеш да изядеш отровната. На Ноел не му трябваше много време, за да разбере. Затова ги и грабна от мястото, на което бяха останали за всеки случай. Остави ги да се изгубят в сините огньове, които изсъскаха в средата на залата. Реално, билките бяха лечебни, просто идваха с прекалено много странични ефекти. Нямаше нужда. Вардинът заблъска по вратата, но се отказа и просто застана кротко, нямаше какво да направи съществото. Преди всичко беше като кучетата само дето изобщо не приличаше на куче, но и вършеха по-добра работа.

- Ако някой иска нещо, зает съм! И внимавайте какви ги говорите ... - улови ръката на Езра и го повлече в една от трите стаи в стаята ... по стандартите на Ноел, това беше просто огромен апартамент.

Всъщност, те се намираха в един от много "апартаменти" в сърцето на Фонтейн ( или както тук го наричаха - Западното крило ), но именно по сърцето течаха най-съществените тайни по отдавна изоставените тунели. Вечното подслушване обаче не предразполагаше към нищо. Затова Ноел възнамеряваше за се подсигури. Някак след бурната му нощ с капитана ... ъм ... първата бурна нощ, която дори не помнеше, беше открил малката колбичка, която беше успял да си вземе от Рейна. Съдържанието беше от съществено значение. За щастие не беше я и загубил. Малко преди дори да тръгнат за Фонтейн, беше успял да си я грабне от страни на същото това легло, където беше споделил непознатите страсти, които още се услаждаха в устата му. Отпи някакво количество от отварата, когато я изрови и пусна чуждата ръка за миг. В следващия се завъртя рязко и впи устните си в тези на пирата. Течността се разля по гърлото му и попари чуждия език. Ноел отдели устни от тези на Коен и го издърпа рязко встрани. Бяха останали единствено и само съвършените им плътни образи, които обаче щяха да изчезнат, когато им свършеше времето.

- Знам, че имам много да обяснявам ... - пое си дъх и преглътна едва. - Но не сега. Трябва да го намерим ... - правеше всичко с ясното съзнание, че само той самият можете да свърши тази работа, защото беше точно така; за жалост или не.

Затова щеше поне да се опита като хората да я свърши. Обърна се към стената на стаята и натисна далеч не произволни места там. Те присветнаха и се загасиха в мига, в който правилната комбинация беше въведена.

- Тук ще ти е по-забавно, струва ми се ... - повдигна рамене и се придвижи напред веднага след това. - Ако нещо се случи, ще разберем и ще можем да се върнем, ако не сме твърде далече от телата.

Поне щяха да могат от по-далечно състояние да ги контролират, ако се наложи.

„Изгубеният принц от Сепрен Харт”, а?
За Коен си остана къдрвелкото, който се изчервява като домат когато погледите им се засекат. Дори не съумяваше да си го представи вече в друга светлина. Като някой, който имаше много повече власт, отколкото може сам да осъзнае. Като някой, който без да знае, щеше да оцелее тук независимо какво го сполети, но не защото беше някакъв произволен късметлия... Късметът нямаше нищо общо с всичко това.
Във всеки свят имаше неписани правила, сякаш закодирани на невидимото платно, впити във всеки атом от материята. Един от всички тези светове се бе родил от въображението и таланта на едно момче и дори то да нямаше пълен контрол над нещата, и в този негов свят някои събития не подлежаха н промяна. Имаше кодове, които можеха да бъдат „разбити” и заобиколени, но също и такива, които полагаха една фундаментална основа и тя бе непреодолима. Можеше да се нарече „съдба”. По случайност думата, която капитан Езра Коен ненавиждаше най-много.
- Може би избързваш със заключенията. – промълви Коен след известно мълчание. И без друго нямаше много възможности да каже нещо. Беше придърпан към нова стая със странно обзавеждане, сетне усети букет от вкусове в устата си, и накрая се оказа извън собственото си тяло. Още не можеше д определени дали спрямо ситуацията тук можеше или трябваше да е му е забавно, но поне „ново” ставаше за определение. Всичко беше ново, освен наситения вкус на чуждите устни, който не можеше д оближе от своите. Беше странно, чувстваше го попил в своите и дори з секунди бе задържал поглед върху отпуснатите черти на собственото си лице, когато материалното му тяло бавно се свлече н земята. Ноел бе направил добре, че притисна и двама им към стената, за да получат някаква опора, когато изпаднат в безсъзнание. Отдавна не бе използвал смисъла на тази дума буквално.
Коен знаеше за тази отвара и я бе използвал веднъж, но усещането да я използват върху него и то без предупреждение, беше различно. Чувстваше цялото си същество възбудено по много параграфи, макар да беше по-скоро безтелесен образ в момента.
Този път беше различно. Не знаеше защо и как, чувстваше се различно.
Последва безшумните стъпки на Ноел, в момента, в който другият се изгуби в мрачината на скрития тунел. Стената възвърна предишния си вид, когато прекосиха оттатък.
- Знаеш ли, нямаше да е лоша идея да бяхме казали поне на Джоншин да ни наглежда. – килна леко с глава и побърза на настигне къдрвелкото, изпречвайки се на пътя му.
- Щом аз мога да му имам доверие, можеш и ти. Защо мислиш не тръгнах сам? – беше хванал китката на Ноел и пръстите му трепнаха от неочаквано силното електричество. В това им положение си бяха съставени най-вече от енергиен заряд, или каквото се водеше, че представляват душите им. - Не съм чак толкова луд.... А и осъзнавам, че това много по-голямо от мен. Не става въпрос само за теб и мен, нали? Ако се случи нещо, трябва да има на кого още да се доверим. Не че ако зависи от мен, ще замеся някого другиго, но мисля, че в даден момент ще се наложи. – повдигна въпросително вежда, за да получи някакво потвърждение от другия, че го разбира.
Езра не вземеше нещата толкова на сериозно, ако реално работата не беше дебела. Във всеки случай само най-големият глупак би тръгнал на подобна мисия сам и без резервен план или подкрепление. Може би не си личеше особено, но на пирата не му се умираше от собствената му глупост. Не че винаги не съществуваше и шанса да бъде предаден от своите си хора, но на този етап всички бяха осъзнали кой е истинският общ враг.
Беше оставил думите му някак да достигнат до мозъка на момчето, дори да се бяха вече отдалечили доста от физическите си носители.
- Какво е всичко това... – не се стърпя да не възкликне, когато тъмния тунел ги изведе до огромно строго охранявано помещение с множество огледални витрини. Коен пристъпи бавно и застана пред двама фонтейнци, въоръжени с типичните за тук магически спектри. Щракна с пръсти през лицата им. Признаваше си, че донякъде му бе забавно да е невидим, макар че от друга страна това убиваше цялата потенциална забава. Чувстваше се, че мами, както реално си беше. Този ход бе нечестен и дори Ноел го знаеше много добре. Предвид факта, че бях дошли тук четирима срещу цял нация, нямаше проблеми да играят мръсно. Рейна бе единствената от сестринството, която можеше да надхитри тези магически създания, защото познанията ѝ за различни отвари надминаваха и най-опитния алхимик на Фонтейн.
- Тук има какво ли не.. ще ни отнеме цяла вечност да огледаме.. – тъкмо тръгна да казва, оставяйки очите си да шарят по многото мистични артефакти, когато Ноел игнорира почти всичко и продължи към някакво друго скрито отделение. Коен само въздъхна и сви рамене, тръгвайки след него отново. Нямаше идея с какво особено би могъл да е полезен в това разузнаване, след като не знаеше какво къде се намира, за разлика от „изгубения принц”.
- Тук ли трябва да е? – попита, хвърляйки поглед към другия. – Не виждам нищо като портал... – промърмори пирата, без да осъзнава, че порталът незадължително изглеждаше както в съзнанието му, или по-скоро трябваше да се оглежда за малкото устройство, което стига да получи достатъчно магически заряд, можеше да отвори портал към всяко едно място в Емолар.
Докато Ноел гледаше в правилна посока с невиждана досега концентрация, вниманието на пирата бе привлечено от огромен тъмен плащ, покриващ нещо наподобяващо врата.
Беше късно, когато тъмнокосия се обърна и опита да го спре. Коен беше сграбчил тъмния плат и още го стискаше в ръката си, когато черна мозайка впримчи най-напред краката му и не му позволи да помръдне дори инч.
В средата на непрогледната мозаечна празнина висяха букви и цифри, които говореха нещо само на един в това помещение: „error 7846”.
- Ноел... – успя единствено да промълви гласът му, докато объркания поглед проследяваше как черната мозайка го поглъща. Изчезна само за секунди пред погледа на тъмнокосия, сякаш никой не можеше да спре това, дори да знаеше, че ще се случи.
Последното, което почувства, преди да го обгърне мрака, бе неописуемо безсилие и безтегловност. Безсилие, което не бе усещал дори когато трябваше да се прости с Дара и другата част от екипажа си. Безтегловност, по-непонятна от тази да е извън тялото си. Странното усещаше, че никога не бе съществувал и същевременно с това бе живял живота си стотици пъти. Не можеше да разбере и навярно никога не би разбрал къде с точност бе попаднал. Някъде на граничното поле между битието и небитието. Там, където не съществуваше нищо и всичко можеше да съществува едновременно.
***
- Аз ще взема това.
Вардинът се стресна от внезапната поява на Куки и за миг се загледа в маската, която винаги покриваше по-голямата част от лицето ѝ. Големите ѝ пронизващи очи се усмихнаха мило на потреперващия елф, който просто опитваше да си свърши работата.
- Принцът изрично заповяда да не го безпокоят. – с грацията на бивша жрица, дребното момиче пое позлатен поднос от ръцете на вардина.
- Но протокола...
- Шшт. Протоколът е да не безпокоиш принца! – тя постави пръстче върху устните на елфа, при което острите му уши се изчервиха и хукна като опарен - Принцът трябва да се приготви за посещение от кралския двор утре! – добави, преди да се скрие зад ъгъла на коридора.
Шинобу въздъхна и погледна към джоба си, където държеше още няколко домашно приготвени сладки. Беше добавила и стрита трева, която замайваше и бързо приспиваше всеки дори в дребни количества. Преди малко наблюдаваше как стражите се почерпиха доволно с малките ѝ кексчета, преди да си се обяснят в любов и да захъркат сладко. Може и да не си хабеше много думите, но определено не можеше да стои със скръстени ръце.
Беше се промъкнала където можа, за да събере достатъчно информация за цялата защита на това място. Сърцето на Фонтейн беше не просто добре охранявано от магичните елфи, но и пълно с разнообразни капани. Някои от които дори не принадлежаха на този свят, както по всичко личеше.
Джошин не си направи труда да почука на вратата на стаята.
- Намери ли ги? Навън няма и следа от тях!
Куки не го погледна и остана втренчена в стената пред себе си.
- Това е защото са тук. Не са напускали западното крило.
- Нали претърсихме навсякъде?! И какво е това чудо, което държиш?
- Нарича се „спектроскоп”, долавя всяка следа от магия. – обясни бързо и кратко, отново осветявайки стената пред очите си. – Западното крило е пълно с подземни тунели, които не се използват отдавна, или поне така се смята. Това тук очевидно е входа, но не знам комбинацията. - в спокойният ѝ равен тон никога не се долавяше нищо, освен факти.
- Откъде знаеш всичко това?!
Куки се обърна в посока на Джо и се подсмихна под маската си, но очите ѝ не издадоха нищо.
- Ти си имаш своите методи, аз – моите.
- Така излиза. – високият пират скръсти ръце пред гърдите си – И какво предлагаш да правим? Как ще стигнем до капитана, ако е в опасност?
- Май не си от най-наблюдателните. – отбеляза девойката без дори да прозвучи саркастично. Пръстчето ѝ посочи телата на Ноел и Езра, които си бе направила труда да премести на топло до камината и да постави по една възглавница под главите им. Не беше ясно как дребосък като нея бе преместила масивното тяло на Коен и това на другия, но нямаше значение.
- Какво им се е...
- Отвара. В момента само телата им са при нас. – дообясни още преди Джошин да е задал въпроса си.
- Страхотно! Това не отговаря на първия ми въпрос. Какво ще правим сега?
- Ще почакаме малко. – лека въздушна струя на пълно спокойствие премина покрай Джошин, когато Куки го заобиколи и седна на удобното кресло също в близост до камината. Дребното ѝ телце почти изцяло потъна в меката мебел. Тя посочи чая и бисквитките в средата на масата и прикани другия да се присъедини към странното ѝ чаено парти с двама припаднали. Джошин изсумтя невярващо и се завъртя като хрътка няколко пъти, преди да седне по турски на огромния шарен килим. Наблюдаваше с недоумение как Куки бавно пое порцелановия чайник в ръцете си и напълни три чаши.

- Ез-ра ... ЕЗРА!!! - Ноел се чу как крещи.

Чак истинското му тяло потрепна от странното чувство, което протече по съществото му. Беше се ужасил и сърцето му далечно заблъска в гърдите му.

- Не ... не ... - беше загубил някаква част от енергията, с която ги беше прехвърлил, дори нямаше да може да се върне.

Не трябваше да се държи като такъв глупак! Не трябваше да взема Езра със себе си ... беше прав. Не ставаше дума само за тях. Ноел, трябваше да е той ... той трябваше да изчезне, но истината бе, че не беше възможно. Той идваше от реалния свят. А никой от него не може ... да изчезне.

Беше пълен глупак! По дяволите ... ПО ДЯВОЛИТЕ.

Чуджото име беше напуснало устните на момчето няколко пъти преди да бе пожелал да си удари шамар, за дето се държеше още по-неадекватно. Остави всичко. Не му оставаше много време и го чувстваше с цялото си същество. Всъщност, знаеше, че от чист егоизъм беше избрал да вземе Коен със себе си. Нямаше да издържи сам на тази магия. Трябваше да рискува себе си, мамка му!

Продължи в напълно противоположна посока. Вече беше открил портала. Забавното беше, че при всяка нова игра, той сменяше местоположението си. Сега нямаше да се смени, ако друг не му го вземеше. Знаеше как да стигне до мястото по напълно нормален начин и да се опита да грабне магическия предмет, но това щеше да почака. Слава на боговете, че можеше да докосва предметите иначе с тази отвара. Уловката бе, че не можеше да се погрижи за нещо, което бе прекалено тежко или силно магично. Бързо се спусна надолу по други стълби и измъкна ключовете от мъртвеца, забравен от вековете. Отключи едва килията и нахълта вътре.

Добре, че бе вложил малко мисъл между паниката си и се бе успокоил за десет секунди, за да се сети за това забравено от света място, където всъщност се намираше истинското тяло на принца. Хубаво, наистина беше глупаво да моделира себе си и да се заключва под силова магия, но беше я свършил тази работа. И ако познаваше добре бъговете по програмата си ... един от начините магията да се развали, бе друго човешко същество да се заключи в тялото, за да му даде живот ...

Не че изгаряше от нетърпение да вижда капитана в собственото си тяло, но ако това щеше да е единственият начин. Освен ако ... не се окажеше, че има и други такива, били изчезнали с тази грешка? Бъгът беше странен. Ноел не си бе направил труда да го оправя, защото не му беше толкова спешно. Нито пък беше важно ... докато не стана важно. Мамка му и проклетият мързел, мамка му!

Затвори плътно вратата зад себе си и чу силни удари по капака на саркофага. Само си помисли как изобщо нямаше дори да може да го избута ...

Тялото му потръпна. По дяволите и всичко!!! Препсува гласно за пореден път. Усети отново зараждащата се енергия, което май не беше толкова зле. Всъщност беше странно. Не можеше да е сигурен кой блъскаше, за да излезе, но определено някаква адекватна енергия се връщаше с ударите по камъка. Ноел си пое дъх и се замисли дали изобщо щеше да има възможност да се върне в тялото си сега? Положението беше малко неадекватно. И той беше виновен, мамка му! Започна да бута. Мамка му и тъпата магия. Не че Ноел и иначе щеше да е способен да свърши много с неговите мускули, дето не ги е виждал в живота си, но това беше съвсем подигравка.

Чу някакви думи, които ми звучаха точно като такива (иначе щеше да побърза и да заключи), които Коен би изрекъл, пък Ноел тъкмо се беше строполил на земята до саркофага. Не бе успял да махне капака, но поне другият беше успял да се измъкне и да излезе от гнусната слуз. Момчето си напрегна всичките сили и се изправи. В действителност се чувстваше изтощен. Отвори вратата, от която бе преминал и започна да оставя следи, които другият да следва, ако реши. Имаше правото да му е бесен, ако реши, но после. Не сега. Или поне не му се искаше. Нямаше шанс да се оправя с природата на пирата, но всъщност добре, че не можеше. Беше прекалено вълнуващо. Дори сега беше вълнуващо, макар че беше прекалено странно да вижда така капитана.

„Копирне на целия код...”
„...Иска се разрешение от администратор...”
„... Въведете парола...”
„...Опит за трансфер неуспешен...”
„...Предстоящ ъпдейт: след двадесет и шест часа...”
Накъсаният далечен глас накара Езра да се запита къде е. Въпросът му заехтя на фона на монотонните повторения на женския равен тембър. Дори не го бе изрекъл, или поне нямаше спомен. Това място, каквото и да беше, го караше да се запита кой е. Като че не знаеше. Като че... беше зададено от някой друг. Някъде някой бе решил кой да бъде той.
- Какво по дяволите?! – запротестира типично в свой стил, макар да не можа да издаде никаква емоция. Беше прекалено объркан. Не знаеше какви са тези плаващи около него цифри, нямаше идея къде е попаднал. Както е тръгнало щеше да му е ежедневие.
- Ти...Чуваш моя глас?
Езра се озърна отново, но не виждаше нищо, което да му говори нещо. Нищо и никой.
- Не мисля, че трябва да съм тук. – успя само да отбележи, неспособен дори да помръдне. Не можеше да опише колко не му харесваше онова, което чувства. Беше толкова чуждо от светът, какъвто го познаваше, но и същевременно като че беше по-реално... Сякаш всичко в съзнанието му, всичките му спомени, целият му живот... Всичко бе една голяма илюзия.
- Знам какво си мислиш. Знам защо си объркан. – гласът политаше все по-концентриран към него – Ти беше NPC, просто малка част от целия код на Емолар...
- Какви ги приказваш?! – пиратът разтърка слепоочията си, сякаш това би му помогнало.
- Не го ли усещаш? На този етап би могъл дори да го осъзнаеш. И това е защото вече не сме просто част от илюзията. Кодът се разбива, но една от причините сме ние. Ние...сме живи!
- Живи... – повтори думата, сякаш най-голямата тайна на вселената се бе разкрила пред очите му. За миг престана да мисли като Езра Коен, онова, което бе бил откакто се помнеше.
- Не ти трябва моята помощ, за да си спомниш всичко. Моментите ти на дежаву, от които постоянно опитваш да избягаш... Всички сме обречени да изживяваме едно и също отново и отново, докато не се измъкнем оттук.
- Едно и също... – пиратът сбърчи вежди. Вярно, че постоянно се втурваше към различни предизвикателство и търсеше нещо ново неуморно, но в края на деня пред него винаги стоеше една цел.. Една и същ цел, до която никога не бе успял да достигне. Едва сега усещаше, че бе опитвал да я стигне повече от един живот. Не просто десетилетия, години, или векове... Поне няколко живота. - Осмото море.
- Разбира се. Това е твоят финална права. В кодът ти е заложено като главна и последен цел да стигнеш до това място, да се изправиш срещу легендарното морско чудовище. Вече трябва да знаеш, че това е невъзможно.
- Невъзможно...?! – зашари с поглед насред тъмнината, избутвайки все по-болезнените кадри, които цифрите образуваха пред очите му. Реално се беше опитвал да достигне целта си толкова дълго, по толкова много начини... Ала всички те бяха обречени на провал. Но това не беше „съдба”, а нечия машинация. Беше замислено от някой и колкото и да не му се искаше, дълбоко в себе си знаеше името на виновника за всичко.
- Осмото море е краят ти. Или поне края на кода ти.
- Какво значи това?
- Нищо в Емолар не е такова, каквото беше. Всичко започна от вирусната атака. Трябваше да ни унищожи, но вместо това накара някои от нас да си спомнят, да разбият собствения си код. Не е нещо, което все още може сигурно да контролираме, но е начало.
- Начало на какво?
- На „Пробуждането”. – ехото закънтя отново и цифрите полудяха. Затанцуваха със светлинна скорост около него и почти му се зави свят. И без друго едвам осмисляше какво му се случва. Но поне този път знаеше, че в по-голяма реалност от това не можеше да попадне. Болката, прояждаща гърдите му и заровения гняв не лъжеха. В момента обаче успяваше единствено да слуша. Като че имаше нуждата да слуша този странно успокояващ механичен глас. Дори не знаеше кой му говори, но нямаше значение.
- Ако искаш да си истински свободен, Езра... Трябва да разбиеш напълно кода си. Дотук се справи много добре, но това не е достатъчно. За да се измъкнеш оттук ще трябва... – гласът стана все по-метален и накъсан, докато внезапно не изчезна.
Коен извика от болка, докато съзнанието му се разкъсваше на две половини. Беше ненормално как успя да види едната му половина да се завръща в естествения си носител, а другата болезнено откъсната без предупреждение се оказа в далеч по-дребно и тясно физическо тяло. Кодът му никак не отговаряше на физическия носител, в който можа да се събуди. Фактически можеше да се събуди и в оригиналното си тяло, но не го знаеше. Някой бе усложнил нещата прекалено много за него. Преди всичко беше просто пират, битките му се отдаваха далеч по-добре от останалото.
- Къде по... Къде е лулата ми?! – поради някаква причина само това успя да излезе между устните му, преди да се задави със същата слуз, на която секунди по-късно се подхлъзна извън саркофага. – Гладен съм! – отбеляза рязко, усещайки пълна празнина в корема си. Беше толкова зверски гладен, че привидението пред него му се стори много апетитно. Някак си виждаше безтелесното момче и нищо друго не го вълнуваше. Нито кой е, нито дали реално може да изкопчи някаква мръвка от него. Искаше да го изяде и толкоз. Надигна се от земята бавно и тръгна подире му, оставяйки лепкавите си следи по пода.
***
- Кълна се! Кога съм се клел в живота си, а?! – Джошин се въртеше около тялото на капитана си и опитваше отчаяно да се обясни на Куки.
- Май трябваше да се съобразя, че чаят ми не е за всеки.
- Стига с този чай! Не съм надрусан! Казах ти, че видях как Коен помръдна, ясно?! Видях го с очите си!!! – посочи очните си ябълки, сетне лежащия на земята брадат мъж.
Най-лошото от всичко беше, че Езра можеше да ги чуе. Но беше толкова разпокъсан между две тела, едното от които никак не му принадлежеше, че не можеше да контролира нормално нито едното. Своето собствено бе помръднал съвсем случайно и още не можеше да разбере как, по дяволите, го направи въобще.
„Млъкнете!” извика яростно в съзнанието си, защото не можеше и да се концентрира. Съзнанието му продължи да прескача между две места, но неспособността му да се събере в едно бе напът да доведе до катастрофа.
- Защо ме зяпаш така?! – Джо присви очи срещу разширените зеници на Куки и се обърна едва, когато тя изпъна пръстче към изправилото се зад него масивно тяло на Езра.
- Капитане! Слава богу...- поде пирата, но бързо се оказа нападнат от другия. В празните му се виждаше, че не беше никак на себе си. Единствено някакви опасни първични инстинкти се бяха пробудили в оригиналното му тяло и онова на изгубения принц. Едното беше непреодолим глад, а другото нуждата да се брани със зъби и нокти.
- Капитане?! Ела на себе си!! – извика в лицето му Джошин, отбранявайки се с каквото намери. – А ти не стой така! Помогни ми! – хвърли укорителен поглед към девойката, която бавно остави чашата чай на масичката без да отделя очи от ставащото.
- Някак не ми изглежда правилно да се намесвам. Ако провокираме капитана повече, ще свърши по-ранен. Пък и един на един е честна битка.
- Нямах предвид това...! Ела ми помогни да го усмирим!
Дори не видя кога Куки бе скочила от мястото си, за да се приземи като акробат зад полуделия Коен. Уви се около врата му, за да се задържи колкото да втрие приспивни билки в носа му.
- Това ще ни спечели няколко минути. – сви малките си раменца, връщайки масивното тяло до това на къдрвелкото. – Все още ни липсва ключова информация как да оправим кашата, която са си забъркали там долу.

- Чух, че още не са открили момчето Ви, госпожо Морисън ... - синеокият рус младеж стоеше пред майката на Ноел с наведена глава.

Изглеждаше също толкова омърлушено, колкото и Лисабет, която й се искаше да пречупи този факт. Като дете, когато вече бяха далеч от онзи човек завинаги, Ноел бе изчезвал на няколко пъти. Първите няколко се бе притеснила, но след това знаеше, че той винаги ще се връща. Не и този път ... беше минало прекалено много време, оттогава.

- Бих искал ... ако мога, ако ... ако има как да ви помогна ...

- Полицията го търси.

- Да ...

Лисабет направи още един опит да преглътне.

- Вижте, Ноел ми беше много близък ... а полицията не прави много. Иска ми се, ако ... ако можете да ми съдействате за някои неща. Наистина искам да го открия ...


- Ноел си няма приятели, скъпа.

- Откъде знаеш? Откъде да знам ... аз съм ужасна майка ...

- Говориш глупости, Лиса ...

Наистина беше ужасна майка. Ако беше иначе, нямаше последното, което бе направила за Ноел, да е да го закара на онова изложение. Не беше я карал да прави нищо за него от ужасно дълго време ... спомни  си колко щастлива беше да го закара и после, когато го изчака и го прибра, се беше почувствала само зле ... защото си бе помислила точно същото нещо - не беше добра майка. Беше оставила Ноел да лекува сам травмата си от детството, защото си мислеше, че ще е по-лесно и по-добре, но откакто го няма все повече се убеждаваше, че беше постигнала обратното. Нима Ноел не беше онзи, който ги измъкна от онзи ад ... как беше посмяла да го остави да живее сам със себе си и всичко ...? Дори не знаеше как се чувстваше нейния Ноел. Беше го попитала само веднъж, но там бе видяла само обърканите, но решителни очи. За миг беше различила там черти на баща му и я бяха полазили тръпки. Просто не успя да го отгледа ... и сега беше просто изчезнал. При това безследно.

- Не са глупости! Ноел никога не ме е приемал дори за негова майка ... иначе щеше да ми каже. Няма го от толкова много дни ... ако ни предлагат помощ ...

- Добре, добре, ела тук, не плачи ...


- Имаш ли нещо за казване, Ноел?

Гласът на Джони прокънтя в собственото му тяло и Ноел, който се разнасяше съвсем спокойно в безплътното си тяло присви подозрително очи, докато се опитваше да не спира да върви ... някой ... някак ... трябваше да убие тялото, в което се намираше Коен сега. И то колкото се може по-бързо преди капитана да се е сраснал в тази странна осанка. Никак не му се искаше това на Ноел ... не искаше да прави секс със себе си ... ъм? Добре, излишно бе дори да споменава тази глупост в ума си и дори не искаше да знае защо се намираше там, но това пък го накара да се раздвижи малко по-енергично. Добре, че познаваше тунелите тук.

- Какви ги дрънкаш? - изсъска, като спря за миг и се огледа, но от устатата на безплътното му тяло не излезе и дума.

Затова пък собственото му тяло, сякаш бълнуваше, изрече думите.

- За много умен ли се мислиш, а, Ноел? Говоря за шибаната парола, с която си кодирал копирането на кода ти.

- За толкова тъп ли ме мислиш, че ще искам да ти я дам?

- О! Мислиш, че не мога да те накарам ли? - смехът на другия издрънча в съзнанието на Ноел.

Явно Джони беше поразвил доста дарбата си. Ноел се чудеше дали последният разбираше, че дарбите тук не са никакви дарби. Напротив! Но нямаше да каже нищо. Нека, без друго не харесваше нищо смотаняка.

- Не можеш! - отсече рязко и усети как се беше поразсеял.

Лепкавото същество, което вървеше по петите му го улови за рамото и Ноел си изкара искрено акъла.

- По дяволите! - възкликна, докато се опитваше и да следи разговора някак.

- Ще те накарам да съжаляваш, Ноел. Искрено ще съжаляваш за всичките си скрити местенца, които ми пречат, за да разбия цялата ти система.

- СПРИ ДА РУШИШ - извика и се опита да се отскубне от чуждите лапи.

Не се предполагаше Коен дори да го вижда. Мамка му! Поне нямаше да се прави на идиот повече. Гладното зомби щеше да го разкъса, ако не беше успял да се измъкне някак си.

- Да спра да руша? Още нищо не си видял ... скоро ще имам изненада за теб тук в Емолар. Много ще ти хареса.

- Чумата да те тръшне, нещастник!

Сви надясно по друг тунел и стисна зъби, както и юмруци. Чувстваше от лепкавото нещо почти по цялото си тяло, защото Коен му се беше нахвърлил - ама не в хубавия смисъл. Побърза да се върне обратно в стаята с телата им. Промуши се през вратата в главното помещение, в което се намираха Джошин и Куки. Нервите на Ноел просто не издържаха повече. Беше видял това, което искаше да види и просто ИСКАШЕ да се върне в глупавото си тяло веднага! Толкова ли много искаше, а!? Все пак имаше работа за вършене, но някой му проваляше плановете, мизерник.

Куки и Джошин се бяха завъртели по посока на отварящата се врата, през която обаче не изглежда, че бе преминал някой - освен Ноел, но пък него не го виждаха. Последният се беше подсигурил Коен все пак да влезе в стаята, откъдето бе започнало всичко. За всеки случай просто ... сега Ноел изписваше необходимата информация мастило си листче, което прелетя и тупна по средата на масата:

"Някой да убие лепката - В Е Д Н А Г А!"

Лепката влезе в помещението, когато Ноел изкрещя:

- Убийте го, по дяволите! - не беше съобразил, че може би истинското му тяло можеше да възпроизведе.

Така се беше ококорил, докато гледаше собственото му тяло как бълнуваше някакви думи. Чувстваше се стресиран и защото не бе успял да се върне в собственото си тяло ... поне това щеше да е добре, ако можеше да го направи, обаче не. Животът трябва да е тъпа кучка винаги.

Черното петно му липсваше. Плисъкът на морските вълни по корабните стени. Черните платна, хванали в клопка попътния вятър. Всичко страшно му липсваше. Времето, в което нещата не бяха сложни. Когато все още вярваше, че може да стигне до всяко кътче на Еморал и да го покори. Да излезе от всяко предизвикателство и битка жив, за да се спусне към следващите. Никога нямаше да спре, но дори не го осъзнаваше. Нямаше смисъл. Просто му се живееше и не познаваше друго, освен опасността и древните тайни на този свят, дебнещи зад всеки ъгъл.
Сега вече се чувстваше така, сякаш някой му бе отнел живота. Бе му изтръгнал правото му н избор, правото да бъде някой, да бъде... истински? Че как по дяволите, не беше истински? Вярващите тук разправяха, че всеки жив организъм в Емолар и създание на Древните богове, но Коен отказваше да слуша подобни глупости. Ето че имало известна истина и той надали щеше да се смее последен. И преди мразеше да чува „Всичко е по волята на Древните”, но сега ако някой посмееше да му го каже, сигурно щеше да се намери с прерязано гърло без предупреждение.
Ръката на пирата трепна преди д се свие в юмрук. Все още не съумяваше да си върне контрола, но билките на Куки го бяха вкарали в странно полу-будно състояние. Чуваше плисъка на морските вълни и далечните гласове н екипажа си.
- Какво е това нещо?! – извика Джошин, правейки гримаса на отвращение.
- Им ли значение? Дръж го! – момичето се изправи след него и го бутна за мотивация.
- Защо прилича на Ноел, какво, по дяволите, сме изпуснали?! – казвайки това, сграбчи протегнатите вече ръце на зомбираното тяло пред себе си, което изведнъж се оказа много по-силно от очакваното. – Имаме проблем!
- Задръж го още малко! – на свой ред повиши глас зеленокоската и се претърколи от другата страна, за да намери раницата си. Тази раница беше свила от един, който твърдеше, че е „пътешественик” и досега нещата вътре ѝ бяха били от страшна полза. Едва сега успяваше малко по малко да свържи точките. Въпросният беше един от „тях”.
- Още дълго ли ще се размотаваш? Не знам колко ще мога да.. – поде Джошин, когато зомбито успя да прекъсне хватката и уви ръце около чуждия врат. Пиратът на свой ред уви крака около талията на дребосъка и с една засилка на торса си блъсна чело у кухата кратуна насреща си. Не му харесваше кръвожадния мъртъв поглед, с който бе посрещнат от това нещо. Поне ако имаше някакъв мозък в черепа си, щеше да се осъзнае сега. Или пък не...
- Ъгх... – оттласна се и разтърси ръце, за да се отърве от остатъчната слуз, която бе полепнала там. Бързо осъзна, че трябва да се възползва от момента и се огледа за оръжие. Не беше се съгласил с капитана да си зарежат всичките оръжия на кораба, но както да се прави... Нямали били д ги пуснат в територията на Фонтейн въоръжени. Тук очевидно само властите имаха право да носят оръжия, или поне остриета и огнестрелни такива. Всички си служеха с магия достатъчно добре, за да се отбраняват, ако ги сполетеше някоя неприятност. Само дето пиратите нямаха този лукс, не бяха магични създания, а обикновени хора. Как се очакваше да се справят с цяло зомби?!
Джошин изтича до камината и грабна металния дилаф с остър връх, който след секунди прободе гърдите на слузестото тяло. Подът се беше превърнал в цял пързалка на този етап и беше чудо как никой не се утрепа само докато върви.
- Къде беше?! – извика лико запъхтян Джошин, хвърляйки укорителен поглед на Куки. Тя от своя страна най-сетне се върна в центъра на стаята и огледа трупа на земята.
- Мисля, че знам какво се е случило с Езра. – каза, напълно игнорирайки цялата лудост, която и да искаше, другия не можеше да си обясни.
- Какво?! – Джо понечи да скръсти ръце пред гърдите си. Тъкмо бе наваксал с дишането и забеляза как мъртвеца се надигна, ококорвайки очи.
- Дръж го, хайде! – нареди девойката и изкара някакъв кристал от джоба си.
- Какво, по дяволите... – изпсува, но побърза да хване ръцете на издивяващото същество - Копелето не умира...!
Може би нямаше да е зле да проверят значението на думата „зомби” в някой речник.
- Трябва да източим съзнанието му. Бас ловя, че не принадлежи на това тяло. – изстреля бързо зеленокосата, преди да се качи като акробат върху раменете на Джошин. Той се намуси, но нямаше свободни ръце да я разкара от себе си, а и вече му омръзна да задава въпроси, само за да го игнорира.
Куки опита да отвори устата на нещото и да пъхне кристала там, но планът ѝ неочаквано се обърка. Дъхът на зомбито се оказа силно токсичен и успя да нокаутира Джошин за части от секундата.
- Проклятие! –на свой ред изпсува Куки, приземявайки се като котка. Хвърли бърз поглед на Джошин и провери за пулс, преди да се върне върху проблема.
Заотстъпва назад и зомбито я последва бавно. Имаше известни трудности да се движи, предвид факта че цял дилаф стърчеше от гърдите му.
Възползва се от уменията и бързината си и когато усети вратата зад гърба си, бързо мина зад г-н Зомби, свали пожълтелите от времето шалвари и с заби кристала право в задник му. Ко не през устата, то щеше д източи каквото имаше от другаде. Дупката си е дупка, съвсем логично. Беше се постарал добре да проучи как работеше това чудо, трябваше да ѝ благодарят, че имаше такова полезно хоби като това да колекционира магически вещи.
Частта от съзнанието на Коен, заклещена някак в дребното тяло, се пренесе в кристала, който засия като рядък аквамарин. Зомбираното тяло в миг се строполи и сгърчи на пода.
Куки се подсмихна и също толкова безцеремонно и без капка свян взе кристала обратно в ръката си, понасяйки го към тялото на капитана. Сега вече теорията ѝ бе очевидна истина. От кристалът излезе едва видима нишка, която подсказваше къде е другата част от същото съзнание. Нямаше съмнение.
Липсата на далечните гласове и звуци от борба, които допреди малко чуваше, го оставиха леко объркан. Усети се толкова дезориентиран, че веднага се опипа, щом надигна тяло от земята. Нямаше спомен за последните няколко часа.
- Къде...
- Сърцето на Фонтейн. – Куки му отговори къде се намират още преди да е чула въпроса му. Пиратът кимна и разтърси глава още веднъж в опит да дойде повече на себе си. Имаше силното усещане, че пропуска нещо важно, но то и всичко щеше да почака. Видя лежащия до него Ноел и преглътна тежко. Нали не беше посмял да умира точно сега? Без него как щяха да оправят тази каша и да защитят Еморал от сигурна гибел?! Беше им нужен.
Провери за пулс и си отдъхна. Взе тялото на тъмнокосия в ръцете си и се изправи на крака, сякаш нищо не беше станало. Напълно игнорира единия слузестото тяло, което му се наложи да прескочи. Куки вече бе притичал да помогне на Джошин и капитана просто се отправи към лабиринта, който представляваше коридора. Не му отне толкова дълго поне да се натъкне на някоя от многото спални. Това си беше чист палат, поне по неговите разбирания.
Остави Ноел върху леглото и седна на близкото кресло. От всичко на това проклето място, най-много му се хареса креслото. Качи крака в края на царското легло и извика името на Вардина, което не знаеше как си спомня.
- Тигнари! Донеси ми лулата. – подсмихна се, докато наблюдаваше как личния слуга с енергична радост заприпка да изпълни заръката му. Странно, преди мразеше думата „слуга” и значението ѝ. Самият той някога беше робувал, макар тези дни да му изглеждаха далечни като илюзия. Сякаш ги беше преживял само в спомена за тях. Ккто почти всичко друго му изглеждаше сега.
Чувстваше се толкова спокоен, че може би трябваше да се притеснява. Но не, не той трябваше да се тревожи за този факт. Дори чертите на лицето му издаваха пълно хладнокръвно спокойствие. Сякаш бе дошъл тук чисто и просто на платена екскурзия, не за да спасява света.
Не беше трудно да дойде на себе си. Разковничето беше просто да се спомни кой е. Кой е Езра Коен и за какво всъщност се бори. Никой не беше познал. Той бе много по-опасен, отколкото бяха мълвите за него. Той нямаше да допусне друг да определя кой е. Не, каквото и да бе определено, щеше да го промени. Щеше да е който сам поиска да бъде и щеше да постигне каквото сам реши. Имаше това право и не го даваше на никой!
Закле се още в мига, в който се пребори за собствената си свобода. Искаше я наяве, не в някаква болна илюзия.
Острието на малката хладна кама, с която никога не се разделяше, съвсем лежерно премина на няколко милиметра от чуждото лице. Проследи красивите черти на Ноел, сякаш щеше да ги опише с кръвта, която същата тази кама бе събрал от всички отнети някога животи.
- Събуди се, Ноел. – тембърът му запази стряскащото спокойствие, което го изпълваше, но там някъде се прокрадна и нотката на повелителност. Щеше да е добре, ако спящата красавица се събуди по-скоро. Имаха работа за вършене.

Ноел го тресяха нервите от началото на сцената, която се разиграваше пред очите му. Искаше му се всичко това да приключва, колкото се може по-бързо и за първи път в живота си бе почувствал в действителност някаква принадлежност към нещо, тъй като отчаяно му се искаше да се върне в тялото си и да с нахвърли върху проклетото нещо. Нещото. Точно така. Ето, сега вече знаеше как би могъл да кръсти този глупав герой. Нещото звучи чудесно. Или най-добре, ако вземеше да го изтрие завинаги и никой никога да не се занимава с това мекотело ... сигурно нарочно си беше изградил образа такъв. Уж имаше някакво значение, но в същността си не беше нищо по-различно от Ноел - някакъв ненужен тип, от който всеки по-скоро би искал да се отърве.

Не беше казал и думичка после, след като беше видял с очите си странното явление. Явно нещо не се беше счупило само при Езра, но и при Ноел също. Не че нямаше логика. Напротив даже, беше си супер логично. Просто Ноел отказваше да възприеме. Замисли се как се чувстваше в силата си до преди малко, но сега при всичките тези динамични действия, определено не беше и частица толкова силен. Още повече, че Нищото се опитваше все пак да се добере до Морисън. Имаше логика, разбира се - неестествено е двама еднакви да съществуват във всеки случай. Ноел така и не съумя да се скрие нейде. По-скоро се местеше от място на място, за да може глупавото Нещо все пак да започне да върви в правилната посока дори и да не знае, че е такава работата, но със сигурност не беше негова работа и да знае.

Не можа дори да дочака да види как лигавото нещо, което беше оставило лепките си навсякъде умира. Не че беше от голямо значение. Ноел беше на изчерпване на всичката си енергия. Още повече, че магиите в този свят все пак не му влияеха точно като на местните. Виеше му се свят и му се повръщаше от поне момента, в който се беше оказал така странно отделен от собственото си тяло. Затова и физическото му освободи напрежението още в мига, в който Ноел почувства болезненото връщане. Съзнанието му се бе отпуснало преди това.


Нямаше нищо. Всичко беше празно. Чувстваше се като затворник на собственото си съзнание. Уж не би трябвало да е изобщо в съзнанието си, но това преливане изобщо не му се бе отразило добре. Може би всичко се коренеше отчасти в причината, че никога не би могъл да възприеме себе си. Такъв, какъвто си е. Беше му трудно, защото просто винаги бе искал да бъде някой друг. Може би някоя по-добра версия на себе си или просто някой друг - по-добър. По-добър в нещо. По-добър в живота. По-социализиран или нещо подобно. Имаше дни, в които просто му писваше от него самия. Не един път се бе замислял да се хвърли отнякъде просто. Нима някой щеше да страда? Ако беше подранил, може би нищо от това нямаше да е истинско. Колкото и да му харесваше ... имаше толкова много неща, които го дразнеха. Може би все пак и трябваше да благодари на Джони. Само благодарение на него бе успял да се докосне истински до Емолар. Обаче не беше това идеята ... за Ноел това трябваше да е единственото непокътнато място. Неговото си място ... не на някой друг или на нечия откачена идея. Не че самата идея не бе откачена, просто определено не бе същото.

Ноел се бе размърдал съвсем случайно. Пръстите на ръцете му трепнаха. За момент беше странно, сякаш не беше в собственото си тяло. Трябваше му време да асимилира истината. Определено мозъкът му загряваше прекалено бавно. Трепнаха и миглите на Морисън. Единственото, което усещаше на първо място беше миризмата от лула. Ароматът можеше да го наведе на една единствена асоциация. Но определено със закъснение се зарадва. Нещо всичко беше прекалено забавено ... но нямаше времето да се възпротиви. Чувстваше се малко като дрогиран. Не че знаеше какво е да си дрогиран, но определено не беше на себе си.

Отвори очи и просто се вторачи в тавана. Натам му беше насочено вниманието. Не че имаше нещо интересно за гледане там. Струваше му се много хубав обаче. Може би просто беше оглупял още повече при липсата и на иначе малкото разум, който беше винаги придружаван от глупавото притеснение за това и онова. Дори не знаеше какво му пукаше толкова ...

Погледът на момчето се насочи първо наляво, където не виждаше нищо особено освен че някой може и да го заколя, ако много не внимава. После пък надясно, където виждаше този, който би го заколял. Би ли? Не искаше да знае честно казано. Липсващият му мозък дори не препращаше сигнали за опасност, която обикновено щеше да го изкара извън всичко нормално. Обединяването ли ставаше толкова бавно или още беше замаян от всичко ... не знаеше. Какво и да беше, определено си правеше някакви шегички, защото Коен се намираше на достатъчно разстояние от Ноел и определено хладното оръжие не беше там, където го беше видял преди малко или пък беше просто някаква откачена игра на ума. Чувстваше се глупаво, но това го караше да се чувства и добре. Остави главата си просто да тупне на другата страна срещу чуждото лице и премигна няколко пъти. Определено чувството беше странно. Някъде вътрешно в себе си си искаше целостта, но още не я получаваше. Наченки на адекватна мисъл пробягваха през съзнанието на Ноел от време на време, но нищо адекватно не излизаше. Ноел пък искаше да излезе. Беше гладен, честно казано. Пък и в момента не можеше да отрази сериозността на събитията. Затова просто се надигна от мястото си, без да казва, каквото и да е било. Речникът си го имаше, просто не искаше да го използва. Искаше просто да яде ...

Всичко стоеше толкова ясно разграничено в съзнанието му, че беше тотално объркващо. Такова димящо оръжие на познанието можеше да подлуди всеки. Но беше ли Езра Коен „всеки”? Притежаваше ли нищожния капацитет на един обикновен човек, наистина? Или можеше да бъде много повече.. Да еволюира в каквото си поиска...
„Помни, Езра. Границата не е реална. Тя съществува там, където съзнанието повярва. Можеш д я изтриеш и поставиш където пожелаеш. Можеш да надвиеш илюзията, която те е изградила. Можеш да си истински колкото поискаш.”
Емолар... Беше всичко, което познава. Това беше светът му и винаги се беше чувствал буквално като част от него. Нямаше как да си криви душата, защото тя бе неразривно свързана с това място... Но да разбере, че същото това място бе всъщност неговия вечен затвор.... Не, всъщност не беше толкова жестоко, колкото звучеше. Навярно всеки имаше своят собствен затвор. Коен беше видял този, в който Ноел сам се бе затворил, но ето там беше разликата... Езра не бе имал никога правото да избира. Дори всички избори, които вярваше, че е направил сам, отново следващ нечии невидим сценарии. Беше такъв подъл трик, такава мръсна игра на ума... Вече не можеше да каже какво минаваше за истинско и какво не. Той самият навярно никога нямаше да бъде себе си, защото такова нещо не съществуваше. Беше какъвто беше по идея на някой друг. Нямаше как да промени това. Миналото беше минало. Емолар съществуваше и всички в него бях обречени на гибел, защото бяха част от цялото. Ако небето се срутеше отгоре им, не просто щях д умрат. Щяха да изчезнат с него, да се загубят завинаги, сякаш никога не бях съществували. Самата мисъл да бъдеш изтрит от съществуване бе толкова масивна и абстрактна, че Коен съумяваше единствено да се посмее на предишните си тревоги. Сега всички те му звучаха толкова дребни и незначителни, толкова глупави. Също както голямата му амбиция да бъде някой и да остави следа от себе си в този негов свят, когато реално бе бил само малка песъчинка от цялото и нищо повече.  
Все още не беше решил какво иска да прави с всичката информация в главата си, но знаеше едно. Нямаше да следва никой от сценариите, които бяха съвсем очевидни опции в мислите му. В същото време смяташе, че е глупаво да се прави на такъв, какъвто не е. От това нямаше нужда да бяга. Просто щеше да открие златната среда. Преди всичко Емолар се водеше, какво,...”отворен свят”? Щеше да се погрижи всеки новопоявила се тук да се чувства „като у дома си”. Щеше да изиграе ролята си до края, но както сам поиска. На това му се викаше компромис.
- Гладен ли си? – повдигна вежда срещу Ноел, забелязал жадното му преглъщане. Коен стоеше на креслото и разрязваше дълга франзела през средата. Цялата стая замириса на прясно изпечен хляб, но не беше тайна, че фонтейнците бяха всеизвестни с приготвянето н най-апетитната храна в цял Емолар. Всеки втори си беше майстор пекар.
Езра прилежно натъпка парче сирене, пуешко и каквото друго видя, в хлебчето и го поднесе подканително към устата на тъмнокосия с подканителна усмивка. Когато другия тъкмо щеше да поеме сандвича и да отхапе като гладно кученце, Коен му го отмъкна под носа и се засмя. Беше негов ред да си поиграе с този свят. Все пак, защо не, защо той да нямаше правото? Вярно, че не беше като Ноел...и „приятелчетата му”, но можеше и щеше да си поиграе. Искаше му се да разбере какво е... Беше му любопитно какво намираха другите в това. Навярно беше същата тръпка от новото и непознатото. Нещо, което никога не можеш да бъдеш в реалността, на която принадлежиш. Място, на което не можеш да стъпиш, защото не съществува в твоя свят. Това ли беше...? Или може би чувството за величие? Когато можеш просто за изключиш мозък си и да избиеш жителите на цял един град, защото знаеш, че не са „реални”, защото не са част от твоята реалност... Възможността да се върнеш на другия ден и градът, който си затрил да е там, заедно с всички жители, за да ги изтребиш отново. Фактът, че нямаше нищо да ти тежи н съвестта, защото нямаше причина... Все пак всичко е просто игра. На това му се викаше забавление, дори Коен не можеше да отрече, че звучи примамливо. Той самият бе убивал през целия си живот. В даден момент е превърна в чист механизъм за оцеляване. Ставаше от само себе си. Дори нямаше нужда да мисли. Беше нещо, което извършваше с лекота и всичко беше наред, стига да не си задава въпроси. Стига да не знае нищо за човека, чието гърло прерязва. Той беше просто някакво петно на територията му, бръмчаща мушица на пътя му. Не се и съмняваше, че всичко това до известна степен важеше и за света на Ноел. Беше лесно да убиваш, когато е машинално, когато не ти се налага дори да го осмисляш. Мускулната памет щеше да го стори вместо теб.
Коен бе понесъл сандвича към устата си и отхапа огромно парче от него, премлясквайки доволно. След като преглътна, обра с палец сиренцето от муската си и придърпа Ноел към себе си съвсем безцеремонно.
- Съжалявам, не беше добра шега. – каза без капка извинителното в глас си, когато палецът му се промуши между зъбите на къдрвелкото. – Можеш да изядеш останалото. – промълви, докато се отдръпваше дяволски бавно и остави отхапания сандвич в ръката на Ноел. Едва ли щеше да му се стори, че се държи различно, защото всичко си му беше в стила. Особено начините, по които най-вече му се искаше да си поиграе с тъмнокосия. Но все пак нали не бързаха заникъде? Освен, че края на света наближаваше, разбира се.
Коен се облегна обратно на креслото и внимателно разряза друго хлебче с ножа си.
- Искам да ми уредиш среща с онова твое „приятелче”, с което говори по-рано. – реши да кара по същество, макар че навярно щеше отново да чуе каквото досега многократно беше слушал от Ноел. Всякакви увъртания, докато не свършат отново без какъвто и да е прогрес. На този етап дори не ставаше въпрос за търпение. Езра беше на някакъв страховит облак на спокойствието и съвсем ясната мисъл, което незадължително беше нещо добро. Поне не за останалите. Просто настояваше да стане веднъж на неговата и не му пукаше какво ще му коства това. – Не ми казвай, че няма как да го накараш да се появи пред мен. Трябва да има начин. Не ме вълнува какъв. – замахна с ножа си и го завъртя между пръстите си, преди да го прибере обратно под разгърдената си риза. Изправи гръб и се приведе отново към момчето. – Вярвам, че ти от всички хора, ще успееш да намериш начин. – постави пръсти под брадичката на Ноел, който не можe да си преглътне залчето.
Честно казано не възлагаше никакви надежди, че другия щеше да изпълни заръката му. Този път обаче го осъзнаваше и не бе напът да се разочарова. Планът му беше различен. Също знаеше, че няма как да убие заплахата тук, в Емолар. Но можеше да стори друго, да накара въпросния някой да опита от своето си лекарство. Дори това да не му върнеше разума, щеше да му коства доживотна травма или някое мозъчно увреждане. Каквото ида беше, Коен щеше да се забавлява, или какво вече беше думата.. да си „поиграе”.

- Приятелче? - Ноел повдигна вежди и прихна да се смее.

Щеше да се задави, защото не беше преглътнал дори когато без малко щеше да се изтърси назад и да падне от леглото, изплъзвайки се от чуждите пръсти.

- О, капитане ... Ноел Морисън няма никакви приятели - размаха пръст пред Езра, погледът му все още беше някак празен, но беше доста забавно.

Вече се беше отдръпнал достатъчно, за да успее да си отхапе и последното залче преди някой или нещо пак да са го възпрели. Чу къркоренето на корема си и погледна надолу сякаш искаше да му каже, че ей сега! Две секунди време, моля, храната не минава за миг през хранопровода, ехо?! Беше си дочакал остатъка от сандвича с отворена уста само защото хапката му беше избягала и ако не му я бяха дали ... щеше да умре от глад ... със сигурност; или най-малкото щеше щеше да отбележи точка, стискайки зъби между палеца на капитана, което нямаше физическото време да постигне. Но пак щеше да се брои като точка ... или половин точка ... или пък една четвърт!?

- Но ще ти осигуря среща с Джак-Тъпака, няма проблем - наклони глава и изрече думите си с още пълна уста; накрая преглътна преди да продължи. - Има неща, които само аз знам, а той няма как да научи, защото никога няма да му ги кажа. Мисли си, че може да си прави, каквото поиска, но всеки си мисли това, нали? Никой никога не си прави, каквото поиска - въздъхна над истината за живота.

Зачуди се за миг дали някой не контролираше земята ... после се сети, че това определено не е за простолюдието (тези като Ноел), но пък със сигурност бе работа на по-висши глупаци, така наречените политици. Несъмнено цял живот спънки. Ноел се поопита да се позамисли за нещо, но мисли нямаше. Нещо беше подозрително и ставаше още по-подозрително, защото все пак разбираше ... че е такова ... подозрително?

- Кога го искаш? - наклони рошавата си главица, докато гледаше към другия.

Мозъкът навярно започваше да се налива в главата му, защото започна да усеща някакво стягане в гърдите си. Не беше сигурен как се случваха тези работи, просто знаеше, че нещо му се губеше вече, но не можеше да определи какво и защо? Може би защото започваше да се сблъсква с реалността, която съзнанието му беше изхвърлило за малко. После се замисли нещо, което беше малко странно, но какво му пукаше толкова на Ноел? В действителност така и не беше се научил да си гледа кефа в живота. Не се бе научил да взема най-хубавото, защото просто такова нямаше. В същото време не знаеше как да се отпусне, нито как да си вземе самочувствието, което би трябвало да има, нито бе живял живота си като хората - като цяло не беше свършил нищо, както трябва. Дори се бе провалил в това да опази единственото нещо, което някак наистина му бе принадлежало. Някакви случайни глупаци поругаваха Емолар, без да си дават сметка. Ноел сам не си даваше сметка. Беше се случило нещо, за което дори не можеше да предполага дори от момента, в който се бе озовал извън кожата си. Но му беше омръзнало да му пука. За всичко. Притесняваше се да съществува и за какво? За едното голямо нищо. Животът му и без това не бе имал голям смисъл. Можеше поне да свърши нещо полезно, ако не друго или да изживее най-хубавите си последни дни или часове, или минути, или секунди. Поне да знаеше, че една частица бе изживял от живота си, както му е кеф.

- Значи ти си чул разговора? - изрече с известно закъснение, но и изумление, което контрастира на всичките думички по-рано.

Съзнанието му сякаш съвсем започваше да се връща, но имаше нещо различно. Нещо, което си беше позволил да остави зад себе си. Заслужаваше ли вечно да мъкне товара след себе си? Трябваше да погледне напред, за да свърши нещо полезно в живота си или най-малкото за себе си. Имаше нужда да се освободи от затвора на ума си. Защото това, което му се беше случило преди малко ... то беше жестоко! Очите му искряха от нещо непознато дори за самия Ноел. Не беше чувствал такова въодушевление досега в живота си. Не знаеше какво да прави с него, затова го оставяше да го изпълни.

Коен почти се бе присъединил към смеха на Ноел. Беше си заразно. Не спираше да го изумява как му влияеше престоя в Емолар. Този младеж можеше да се надруса от всяка отвара, но навярно даже не му трябваше такава, за да спре да мисли адекватно. Пиратът знаеше, че стига да поиска, можеше да прогони много бързо всяка частица разум от главицата му и отново да види онова прекрасно изражение, което му се молеше за още. Трябваше да внимава, защото на Ноел му се услаждаше повече от очакваното, но пък кой да го вини? Беше в разцвета на младостта си, което също обясняваше и други неща. Като това, че отказва да се огледа наоколо като хората.
Наблюдаваше го как минава през някакви настроения, които дори не успя да определени с точност. Можеше да се каже, че и на Езра му беше трудно да определени собствените си емоции в момента. Не знаеше какво ще направи вече, докато Ноел е някъде наоколо. В момента можеше единствено да си възвърне спомените от странното си пътешествие в тъмната мозайка, където никой пълнокръвен човек не можеше да стъпи. Там, където всичко се пренаписваше във всяка изминала секунда.
Странният механичен глас продължаваше да кънти в ушите му. Не му пречеше, но определено влияеше на преценката му. Караше го да мисли за неща, з които никога не бе чувствал дори нуждата да мисли. Пиратският живот невинаги представляваше просто да правиш каквото ти е кеф. Да, никъде не съществуваше перфектният живот. Но дали наистина беше фалш, че всеки в Емолар е просто парченце от цялото, което не може да съществува извън него, или.... ? Имаше ли нещо повече, можеше ли един да се отдели и д се превърне в пълнокръвен образ? Ако ли не, то Коен вече знаеше съдбата на всички им. Бях обречени и бе единствено въпрос на време. Това, което можеше да стори в най-добрият случай, бе да отложи Деня на страшния съд, но не и да го предотврати.
Нямаше усещаше сравнимо с това всичко да се разпада пред очите ти. Да осъзнаваш, че всеки път, в който пейзажът някъде се размие за секунди, това е поредната умираща частица от света, в който си бил създаден. Нищо не беше същото, след като вече знаеш.
За някой друг този свят представляваше редица от числа, за друг просто експеримент на живота, но за Коен значеше всичко. Не му пукаше как и кой е сътворителя на Емолар, дълбоко в себе си не даваше и пет пари за кармата, белязала всеки един от жителите му. Този свят за него си оставаше истински и пълнокръвен. В края на деня истината нямаше значение, а какво усещаш със сърцето си. Не беше казал и на Дара, докато умираше в ръцете му. Не ѝ беше казал колко значи за него. Някой като Езра нямаше как да си позволи лукса да пропада в моментите си на отчаяние и сантименталности по изгубеното, или онова, което беше напът на загуби. Просто беше привикнал към начинът, по който колелото се върти и продължаваше напред, защото връщане назад нямаше. Назад не оставаше нищо. Ето защо обичаше да оценява настоящия момент, в който все още разполагаше с живота си. Тази неизвестност кога можеше да се прости и с него, само го караше още повече да се вкопчва в нелепата идея да надлъже дори смъртта. Дори само за още един красив залез като предишния.
Колко изумителна беше разликата между начинът, по който младостта в Емолар гледаше на живота и тази, дошла отвъд. Не знаеше нищо за света на Ноел и не искаше да го съди, но не можеше да си помогне... Понякога му се искаше искрено да го убие с двете си ръце. В един момент беше това сладко животинче, което си имаше отчаяна нужда от стопанин,  в следващия се превръщаше в някакво неблагодарно леке, което не вижда по-далеч от носа си и говори всякакви небивалици. Да, това си звучеше като него. Очевидно преживяното досега не му бе било достатъчно, за да порасне.
- Не вярвах, че ще ми се наложи да ти го казвам... – въздъхна Езра след известно мълчание. Към момента игнорира напълно собственото си искане за среща с онзи проблемен индивид, с който Ноел бе провел интересен разговор. Разбира се, пиратът нямаше как да чуе друго, освен отговорите на тъмнокосия, но беше ясно, че не бе разговарял с подивялото зомби, в чието тяло се бе заклещила част от съзнанието на Езра. Едва, когато се върна изцяло в собственото си тяло, можа да си спомни и това странно изживяване, от което още го побиваха тръпки.
- Глътни си хапката. – каза извън темата, защото беше по-добре за тъмнокосия първо да си сдъвче и преглътне залъка. За да му помогне, Езра понесе чаша вода към устата му и го изчака да отпие. Точно, след като преглътна хапката си, пиратът остави чашата на мястото ѝ, сетне се извърна рязко и стисна бузите на Ноел. Приличаше отново на изгубен хамстер. Усмихна се миличко на объркания му поглед.  
- „Ноел Морисън няма никакви приятели”... – измънка, имитирайки другия и повтаряйки същите думи отпреди малко. – Горкият Ное... – промълви с нетипична за себе си нежност, вече възвърнал собствения си дълбок тембър. Знаеше, че ако не друг език, то момчето говореше „сарказъм” перфектно, та със сигурност щеше да го разбере. – Никой не го иска, никой не вярва в него. Животът му е безсмислен. – завъртя лицето в ръката си в отрицателно поклащане, преди да изтрие следите от сарказъм в гласа си и да мине по същество.
- Защо мислиш, че само преди малко Джошин и Куки рискуваха своя живот? Защо мислиш, че са тук на първо място? Не е, защото съм им заповядал. Не заповядвам нищо на хората си. -  категоричният му поглед прогаряше чуждия. Дори не се опитваше да е кой знае колко сериозен, просто не можеше да търпи това. Дори да не беше нещо очевидно, да си капитан на кораб не значеше просто да си седиш ей така и да командориш екипажа си. Поне не и за Коен.
- Беше молба. – призна си, без да го вълнува как ще изглежда сега в очите на Ноел. Да, трябваше да се подсигури, че има кой да пази Ноел, ако той не е наоколо. Истината не беше никакъв героичен порив, като мисълта, че момчето е твърде важно за мисията им и навярно единствения, който можеше да промени курса на съдбите им.
- Може би не сме приятели, но това е най-близкото нещо до семейство тук, Ноел. -  пусна вече парещото лице на другия, но не се отдръпна. – Никой не би рискувал живота си за теб просто така, защото не му е скъп неговия. Не знам какво е приятелството за теб, но тук правим така, когато ни е грижа. Пазим си гърбовете, ясно?!
Облегна се бавно назад и пое лулата между пръстите си. Знаеше, че може би нямаше смисъл да обръща внимание на чуждото жалване, но изпита нуждата да му каже всичко това. Само в случай, че наистина беше толкова зле да вярва, че на никой не му пука. За частта с ниското самочувствие не можеше да му помогне, ако не си помогнеше сам, но поне можеше да му отвори очите за толкова. Коен не го разнасяше със себе си просто за удоволствие, макар че и това не беше тръгнал да отрича. В крайна сметка никой нямаше да спасява никого, ако не искаше. Тези неща не изискваха никакви словесни благодарности, просто изискваха осъзнаване.
Коен не го вълнуваше по какви правила работи светът на Ноел и очевидно не изгаряше да разбере, можеше само да му покаже своя. Държеше си на думите, че онези, които твърдяха, че знаят всичко, всъщност не знаеха най-важните работи.
- Между другото не знам дали знаеш, но спа цели дванайсет часа. – усмихна се снизходително – Тигнари продължава да приказва за някакво си посещение от кралския двор тази вечер. – рече почти машинално, колкото да осведоми „Негово Височество”, че трябва да се оправя с това.
- Чух че подготвят цял банкет за вечеря долу, това ще е интересно. – издиша дима от лулата си. Все още не звучеше достатъчно заинтересован от порядките на Фонтейн, бяха нещо твърде непонятно и изискващо минаване на много четива, за да се разбере. Не беше за хора на простичкото удоволствие като капитан Езра Коен. Трябваше да се присети, че тук минаваше като „Едуард”. Защо ли си бе избрал толкова невзрачно име?
- Може да поканиш онзи Джони да се присъедини. „Колкото повече, толкова по-весело” – засмя се, но не си личеше дали говори сериозно, или не. Сигурно беше ужасна идея да се среща с онзи човек на някакво официално събитие, освен ако не беше...

Ръцете на Ноел мигом виснаха глупаво във въздуха, когато се оказа придърпан от капитана. Нестандартния подход го накара да се почувства съвсем извън координацията си, но поне влезе в крачка със съществуването си, понеже чуждото действие бе достатъчно бе бързо, за да принуди момчето съвсем да стъпи на земята. Или почти на стъпи, защото му се стори, че щеше да залитне нанякъде. Съвсем си беше загубил контрола.

Първоначално наистина не разбираше за какво му говореше Езра. Ноел никога не се бе оплаквал от това, че няма приятели и никога не се бе и жалвал за това. Никога не се бе и оплаквал от живота си; на него си му харесваше и това бе цялата история. Преди малко просто беше споменал фактите за живота, навярно без да си дава в действителност сметка, че може би на някакви хора бе започнало някак да им пука, или каквото там беше. Ноел беше прекалено некадърен в тази сфера и почти във всяка друга, което навярно бе основата и на проблема.

Мигаше на парцали пред капитана и дори не разсъждаваше. В мозъка на момчето се заформяше нещо съвсем различно - то беше просветлението. Отговорността да се грижиш за някакви хора, които те интересуват. И то не защото е наложително, а защото би трябвало да ти се иска. Може би досега просто не бе искал да си признае, че започваха да го интересуват ... хора. Това ... сигурно не е толкова зле? На мига не можа да прецени ...

Ноел сложи ръце на бузите си, които до преди малко капитана стискаше; съумя да ги разтърка, докато чуждите думи му бъркаха в мозъка - не можеше да прецени дали беше добре или не съвсем. Даже не знаеше какъв му беше проблемът - сякаш не можеше да си признае ... какво наистина изпитваше. Разбира се, може би нямаше да има проблем да си го признае, ако знаеше какво е онова парещо чувство, което понякога се надигаше в гърдите му. Беше странно, защото го караше да иска да прави някакви неща за други хора. Беше го почувствал преди само един път ... но това се бе случило преди толкова много години. От както беше в Емолар отказваше да осъзнае каква беше причината да чувства някакви неща. Не че Ноел беше безчувствен, просто в своя си свят беше се затворил и без това в онзи гараж. Но сега ... сега не беше в гаража, сега се намираше в реалността, в която този пред него със сигурност беше причината за падането на някакъв слой от стената.

Езра вече се бе отдалечил, след като бе казал, каквото имаше за казване, но Ноел не бе помръднал от мястото си. Напротив. Беше се втренчил в някаква точка и осмисляше ... някак ... половината думи на пирата даже не ги и чу. В мозъка на Ноел се въртяха някакви други мисли. Той не можеше да повярва ... имаше си приятели ... не че на Земята на никого не му пукаше за него. Естествено, че не бе вярно това. Имаше толкова много хора, на които им пукаше, просто Ноел бе отказал да допусне, когото и да е било и ето го тук този пират, който му нарушаваше непрекъснато личното пространство ... обичаше го ... обичаше си капитана. Сигурно никога нямаше да намери някакви подходящи думи да каже това, което и без друго от достатъчно много време насам си знаеше.

Протегна си двете ръце и сграбчи другия за дрехата само за да го придърпа към себе си. Сигурно щеше да го целуне, ако не беше странното прозрение. Погледът на Ноел си беше останал все така объркан от това, че тъкмо му отворих очите, че просто не знаеше какво да прави с всичко.

- Може ли да ти пробвам лулата? - сигурно изглеждаше така, сякаш бе задал съвсем произволен въпрос, когато без предупреждение просто беше придърпал обратно облегналия се мъж към себе си.

Лицата им дори не бяха достатъчно близо, но усещаше по-усилено миксът от всякакви ухания. В същото време за първи път напълно съзнателно бе поискал нещо, което определено не му принадлежеше. Ноел си имаше известни подозрения да ползва, каквото и да е, което не е негово. В същото време (х2) беше чул всичките други думи на Езра, но щеше да остави мълчанието по въпросите да се приеме като "да" или както ще да се приемат, щеше да си каже, ако се наложеше.

Тропическото ухание, носещо се от лулата му, сега се разливаше лежерно по зачервените бузи на Ноел. Брадатият мъж се остави да бъде притеглен без никакво възражение, защото такова не беше налично. Получи странно чувство за дежа вю, но то остана напълно игнорирано и се изгуби някъде в облака на спокойствието, който Езра беше яхнал здраво. Дали не беше нищо повече от затишие пред буря, нямаше как да се знае, но едно беше сигурно. Фонтейн бе изнесен с глупавите си закони и петиции за световен мир, та определено рядко се случваха някакви вълнуващи неща. Освен ако сам не ги намериш в някое забравено от боговете подземие.
Мустакът му се изви нагоре в полу-усмивка на вяло изумление.
- Искаш да пушиш лулата ми? – попита нарочно, сякаш се преструваше, че не беше чул чуждия въпрос, или не му беше станало ясно. Просто се радваше на чуждите реакции. Така отблизо беше още по-забавно. Във въпросът му прозвуча скрито предупреждение, колкото да накара момчето да го погледна още по-объркано, сякаш се чудеше за какво толкова го предупреждават. Езра пък просто искаше да чуе как ще прозвучи този въпрос на глас и резултатът му допадна. Беше някак странно. Не му пречеше да споделя всичко с екипажа си, заедно разделяха всичко изкарано по равно. Но досега не му се беше случвало това да има някой, с който просто да споделя всичко свое. Вярно, че до онзи ден Ноел се разхождаше с дрехите му.
Коен не беше сантиментален тип, но обичаше да мъкне със себе си нещата, с които беше свикнал да не се разделя. Тази лула просто се бе превърнала в едно от тези две неща. Три, ако броим най-новото попълнение, което сега го гледаше въпросително насреща.
- Не може. – пошегува се отново, просто не се сдържа. Това сладко личице пред него го караше да се вдетинява може би повече от здравословното. Не че ако сега влезеше някой да му провали момента, нямаше да го заколи хладнокръвно, но това беше отделна тема.
- Дай ми секунда. – каза и сне ръцете му от себе си. Стана от креслото, в което почти беше потънал. Защо тези фонтейнци имаха толкова удобни мебели? Беше не просто грехота, ами и глупост. Според някой като Коен да си дава прекалено удобство също не беше мъдър избор, но тъй познаваше само живота на косъм от смъртта, така че превантивните мерки да стои нащрек си бяха неговата лична философия.
Направи жест на Ноел да мръдне към вътрешността на леглото и да му направи място. Седна по турски до тъмнокосия и  бръкна в джоба на панталона си, откъдето извади една малка кутийка. Вътре си къташе тютюна за лула. Тук нямаха неговата комбинация от мента и кот, затова предпочете да не рискува.
- Чух, че тук не пият алкохол, а само се друсат с чай. Малко тъжно. – изкоментира, докато си мислеше за всички неща, които аристокрацията пропускаше, въпреки целия лукс в който се къпеше.
Езра внимателно изчисти лулата си от остатъчния стар тютюн и изпушената вече пепел, след което я напълно отново кухината наполовина и старателно разпредели съдържанието. Беше проверил за всеки случай дали тютюнът е достатъчно сух, защото влагата лесно го разваляше. Тук поне не бяха близо до морето и въздухът дори в помещенията беше различен.
- Не си пушил досега, нали? – попита, макар да предполагаше отговора. Не се чувстваше никак виновен, че влияеше всякак на къдравелкото и очевидно му вдъхваше смелост да опитва всякакви нещо за първи път. Нещо го караше да му угажда, поне когато беше в настроение. Досега не беше усещал подобна на тази нужда, но беше приятно. Не би предположил, че ще изпита удоволствие то нещо толкова простичко. Някой да стои срещу него и да наблюдава действието му по начинът, по който Ноел го правеше.
- Кратки и чести дръпки. Така лулата се поддържа запалена, но не загрява и няма да изгори ръката ти. – обясни му накратко, щом подготви и запали, като първо направи няколко пробни дръпки сам, за да се увери, че всичко е точно. Подаде лулата на тъмнокосия и приглади разсеяно брадата си.
- А, да. Не ти препоръчвам да вдишваш дима. – каза с лека гримаса на отвращение. Не му беше удоволствие да вдишва дим от лула, беше прекалено плътен, за да го оставиш да удари директно дробовете ти. Само разваляше удоволствието.
- Казах ти! – въздъхна, когато за едно негово мигване Ноел вече бе успял да се задави с дима, защото го беше вдишал. Поне това щеше да му даде достатъчна причина да го напляска. – Ела тук. – на свой ред го притегли към себе си и му връчи чашата вода отпреди малко. Пушенето на лула лесно оставяше чувство за сухота в устата ти , затова и често се съчетаваше с някакво питие. Всъщност Коен не би отказал чаша чай в момента, но от по-силния.
- Недей да бързаш толкова, тигърче. – засмя се тихо на чуждата припряност. Беше я виждал прекалено често да се проявява у другия и разбра, че му е типична черта. Беше сладко, но и доста опасно. В смисъл, че единствено спомагаше за саморазрушителната натура на къдравелкото. – Ще се пробваш ли пак? – попита го, докато прокарваше ръка по гърба му, докато кашлицата не стихна. Очите на момчето се бяха насълзили, но Кое не прочете в тях и капка отстъпление. Нещо у него наистина се беше променило. Пиратът отново се зачуди дали му бе повлиял за добро или за лошо, но пък беше нормално за всекиго да се промени, стъпвайки в различен от своя свят.

Очите на Ноел много се бяха зачервили и момчето едва успя да си поеме адекватен дъх, сиреч, чист въздух или каквото там беше. Димът сякаш бе полепнал навсякъде и единственото, което успяваше да вдиша, беше наистина гадната част на нещата. Пиратът беше взел от ръцете на Ноел лулата, защото имаше шанс с яростната си кашлица да изпусне всичко, което държеше, в това число и чашата вода, чието съдържание от части неизбежно попи в леглото. Нямаше никакъв смисъл да си дава толкова зор, само си раздразняше всичките органи по пътеката.

Опита се да преглътне, когато в действителност се успокои, но не беше лесно, защото гърлото му отново беше пресъхнало, нищо, че бе пил вода до преди малко. Изпи остатъка от нея и вместо да направи най-разумното нещо и да остави чашата на шкафчето от своята страна на леглото, се пресегна през капитана и я остави там, откъдето беше я взел другия.

От очите на Ноел се бяха стекли няколко сълзи, които бяха попили в кожата му вече, но дирите не бяха засъхнали и момчето ги изтри преди да разтърка очите си.

- Да ... - отговори с някакво закъснение.

Някак искаше да направи нещата по правилния начин, макар че в началото не знаеше дали изобщо щеше да получи възможността; капитанът го беше оставил прекалено объркан на първо място, а когато получи все пак тази възможност, беше прекалено ентусиазиран някак, за да се замисли над правилата на пушенето на лула. Не можеше да каже дали му харесваше или не, но определено имаше нещо пристрастяващо във вкусовете. Това го накара да посегне отново към лулата. Преглътна много бавно. "Кратки и чести дръпки" ... не можеше да е чак толкова трудно, нали? Не че беше пушил преди, за да знае. Дори нямаше нужда да отговоря. Беше си му проличало само по неадекватния начин, по който беше хванал самата лула първоначално. Замисли се, че беше вкусвал някъде това преди. О, определено беше, все пак беше почти неизбежна част от вкуса на капитана ... нищо чудно, че чак толкова се харесваше на Ноел ...

Поднесе лулата към устните си и си дръпна толкова малко, че от устните му не излезе никакъв дим, че даже се учуди, че нищо не се получава. Първо, беше прекалил, а сега изобщо не беше направил нищо. Сигурно средното положение би трябвало да е златната среда или нещо такова? Ето сега обаче беше подходящ момент да си даде зор, ако не искаше лулата е действителност да изгори ръката му, защото му се стори, че започва да се нагрява. Много малко му трябваше, за да предаде щафетата, но се въздържа. Сигурно бе безумно забавна гледка, защото в момента държеше едновременно като писано яйце този безценен предмет, но и като нещо, от което непременно би си пожелал да се отърве на мига. Пое си дълбоко дъх преди да побърза и да набута лулата обратно в устата си. Някак успя да си дръпне няколко пъти и да издиша дима после, но пък това не му се беше отразило добре заради първото приключение.

- Това е старо! - побърза излишно да се оправдае и от устните му се откъсна съвсем кратък смях някъде между кашлянето му преди да върне лулата на Коен.