Igniting in waves. (завършен проект 《3)

В този свят имаше толкова много възможности. Безброй вероятности, безброй обрати, които можеха да се случат във всеки момент. Такива като Езра живееха за да вкусят от тръпката. Живееха, за да я яхват и покоряват. Така правеше той с всичко, до което успее да се докосне. Правеше си го свое без да пита, съвсем безцеремонно. Не му пречеше, че така не спираше да предизвиква съдбата и един ден навярно тя щеше да му го върне тъпкано. Вече без друго му се беше случвало, затова и знаеше, че малцина биха избрали точно неговия живот. Не бяха опасностите. Тръпката от тях бе винаги върховна, но ужасът, който някои неща носеха със себе си и последиците от тях, можеха да те докарат до пълна лудост. Дори Коен имаше моменти, в които съзнанието му искаше почивка от всичките ужасии, с които не спираше да го товари и обсипва. Почти нямаше спомен, който да не е кървав и изпълнен с всякаквите извращения на този свят. Но той харесваше и тази, най-грозната част. Беше го казал в лицето на другите, преди те да го кажат първи в лицето му.
„Ще ви направя едно признание. Бях аз. От самото начало бях аз. Аз съм кракенът.”
Точно така. Той бе чудовището, пресякло и покорило седемте морета. Той.
И сега изведнъж, като от нищото, се беше появило това хлапе, което се зовеше Ноел. Твърдеше, че познава този свят? Че знае всичко за него? Ха! Трябваше да му пререже гърлото, задето се осмели да каже това толкова наперено в присъствието му. Пак се беше отървал с малко. Смяташе, че познава този свят по-добре от капитан Езра? Човекът, който бе посветил всичкия си живот на това да го обикаля и покорява. Това бе неговия свят. Можеше да се върне на всяко място и със завързани очи, защото го познаваше като дланта си. Само по шумът на вълните можеше да каже какво се задава, или беше просто вълнението на морското течение. Езра бе като едно с този свят, непрестанно попипаше всяко късче от него и го добавяше към вече сглобения пъзел. Украсяваше всеки свой белег с нова татуировка, която да му припомня за преживяното. За тръпката, ужаса, понякога дори безизходицата и накрая факта, че беше оцелял, за да разкаже нова история. Не би заменил нищо от това за каквото и да е друго. Мислеха го за най-голямото чудовище в Емалор, но дори не подозираха кой е. Колко се беше борил да счупи невидимите си окови и да се противопостави на съдбата, чийто лапи безмилостно го задушаваха. Започна като момче без име, нищо и никакъв роб на капитан Езра Коен. Докато един ден не се разбунтува и с лице по-черно и от въглен, можа да се промъкне в капитанската каюта и да заколи тиранина. Превърна се сам в новия  Езра Коен. Трябваше да е това име и го знаеше още тогава. Някак си знаеше, че беше умно да открадне точно тази самоличност и това се превърна в първото нещо, което направи свое собствено. Веднъж вкусил сладката свобода да взема собствени решения, Езра за нула време се научи на всичко нужно, за да оцелее като пират. Не беше лесно, но можеше само да се радва на това. Сега всеки следващ успех беше по-сладък и можеше да се гордее с него. Никой обаче не знаеше историята. Не и тази.  
- Сега се дръж още по-здраво! – извика на къдравелкото, чието сърце биеше лудо, можеше да го усети чак през дрехите си. Дори не знаеше защо го беше попитал дали е жив, след като много добре знаеше. Може би опитваше да се самосаботира с временно разсейване, за да си усложни работата. Наистина беше непоправим случай.
Все пак успя да хване и следващото въже с втората кука, която вече му беше доста трудно да забие на правилното място. Със следващите обаче ставаше по-лесно, защото чудовището губеше силите си, ранено и впримчено от капитана, който се беше спуснал върху гърба му. След добре преценено време, в което Коен успя да вкара китозавърът в избрана от него посока, редом до Черното платно, опитната петорка в екипажа му се появи сякаш от въздуха със специални дълги ножове, наточени от край до край. Чой беше по тази част, нямаше равен в коленето на всякакви същества и това го направи перфектно допълнение към екипажа. Освен това готвеше вкусно, като бонус за всички на борда.
Петимата се спуснаха да разфасоват чудовището, докато е още живо и не е започнало да потъва. Туловището му беше твърде масивно и щеше бързо да бъде повлечено надолу от водата, ако не действаха сега. Щеше да е огромно разхищение, ако не успеят да вземат колкото могат от месото на китозавъра. Все пак беше скъп специалитет, дори щяха да изкарат цяло състояние ако продадат малко в Малина. Малцина можеха да убият такова масивно чудовище без да го взривят с оръдия и да съсипят всичко ценно. Езра не беше толкова глупав и при такава рядка възможност да срещне китозавър, не се разделяше с месото. Той то своя страна пък щеше да вземе зъбите, поне няколко от тях. Затова когато чудовището вече не можеше да мърда, се придвижи до края на едно от въжетата и с помощта на останалите, които отвориха устата на чудовището, се прехвърли баш между гигантските му зъби. Потресаващата гледка беше способна да ужаси и повечето хора в този свят, затова се надяваше Ноел да е наред.
- По-добре не си отваряй очите. – беше го предупредил, но нямаше време да му обърне особено внимание сега, всяка секунда бе от значение. Затова и нямаше как да го върне на борда и да се върне към това после. Изкара най-острия си нож и както се провеси леко отряза месцето, за което беше закачен зъба. Избра си само един и май само толкова можеше можеше да носи. Бяха твърде гигантски, а имаше и допълнителен товар днес. Може би някой от хората му също щяха да си отнесат по един.
Когато най-после де върнаха на кораба, капитан Езра подхвърли зъба на китозавъра на един от хората си да го отнесе в каютата му и с грациозна засилка полетя във въздуха, за да се приземи на марса на горната мачта. Оттук гледката щеше да е убийствена и искаше да ѝ се наслади, преди корабът да я отмине.
- Вече можеш да ме пуснеш. – рече информативно, гласът му дълбок и дрезгав, но все още леко задъхан и изпълнен с всичкото вълнение от тръпката. Къдравелкото не му изглеждаше напълно адекватен и не го винеше, когато дори вече стъпил на стабилна дървена повърхност, все пак залитна и замалко да падне от мачтата. Мъжът го задържа за кръста, но беше прекалено развеселен, за да му се ядосва повече. Това преживяване щеше да го държи в настроение през следващите часове. – Или пък не. – засмя се тихо и кимна надолу към бавно потъващите останки от китозавъра, някои от които може би щяха да се носят по течението, докато не станеха храна за изгладнелите акули. – Виждал ли беше китозавър преди? – попита го от чисто любопитство, докато погледът му шареше по червените вълни около кораба, които бавно възвръщаха тъмносиния си цвят.

Изпитваше желанието да обиколи всяко кътче на този свят. Искаше да се запознае с него от друга гледна точка, различна. Искаше да види всичко, да се докосне да всичко, да вкуси и помирише. Не му трябваха повече убеждения, че не сънуваше - в крайна сметка беше останал без пръст, но това даже не беше толкова важно в този момент. Беше посветил почти цялото си съзнателно съществуване в опит да създаде това ... този свят, който виждаше сега пред очите си в целия си съвършен блясък. Трябваше да го намира за ужасяващ, но всъщност го намираше за ... страхотен. Точно така. Обичаше го всякак. Сърцето му трепна, сякаш осъзнало как всичко тук му принадлежеше по някакъв начин, но в същото време не беше изживял реално нито един момент - до днес - ето сега имаше един или по-скоро поредица от няколко.

Нямаше представа какво и защо го беше накарало да се появи тук, на това място. Но знаеше едно много добре - не съжаляваше. Не го интересуваше колко ужасяващо беше, защото го обичаше. Този свят беше отражение на кошмарите, които сънуваше. Това бе една от причините рядко да спи. Не можеше да понесе да затвори очите си - не случайно внезапната дрямка по-рано му се бе сторила като най-спокойната му, от както се помнеше. Мозъкът му постоянно трябваше да работи, за да го държи далеч от всичко онова, което се наслагваше още от детските му години и не го оставяше на мира - споровете на техните, виковете, боят. Чувстваше се, като беззащитен и нищо и никакъв глупак, когато слушаше писъците на майка си. Нямаше какво да направи. Затова когато в крайна сметка се бе взел в ръце и бе успял да сложи края на целия този кошмар, трябваше да си оцапа ръцете с кръв. Беше убил биологичния си баща, който тормозеше майка му от години. Тогава беше на десет и за да вземе такова решение, трябваше да пречупи всичко в себе си. Да си позволи да се ужаси от самата идея и след това още по-ужасен да я превърне в реалност. Никой не знаеше за това. Освен майка му, разбира се. Но не говореха за това от онзи ден насам - все пак можеше да отчете, че поне едно вълнуващо нещо бе му се случвало. Беше се отдалечил от нея, след като успяха да измислят правдоподобна причина за самоубийството на другия, по-късно никога не си стана близък с новия й съпруг, но се радваше, че беше щастлива. Защото той никога нямаше да може да бъде. Знаеше, че не се беше възстановила напълно, защото все още някои неща я плашеха и тревожеха излишно. Ноел нямаше изгледи да се измъкне от кошмарите. Те бяха преминали всякакви граници и минаваха през различни тематики, за да изградят това ужасяващо друго измерение. Дори когато вече нищо не заплашваше него и майка му, не можеше да е спокоен самият той. Умът му трябваше да е ангажиран, за да не го връща към нито един пагубен момент. Не искаше да се връща. И сега се бе намерил в своя си свят - който беше изпълнен с необходимо насилие. Иначе как биха могли да оцелеят героите?! Иронично беше. Можеше да създаде напълно различно приложение, но това беше избрал.

Не можеше да откъсне поглед от всеки един елемент, веднъж вече отворил очите си. Дори и с чуждото предупреждение. Беше толкова близо. Миризмата на странната кръв на чудовището беше толкова осезаема, че беше неизбежно. Нямаше да помогне дори и да си запушеше носа. Поради някаква причина искаше да попие всичко наоколо. Не беше предполагал колко интересно и образователно може да е точно това, което му се случваше в момента. Този зъб беше огромен! Не беше виждал толкова много кръв в живота си от онзи случай насам - пък онази там нищо и никаква не беше в сравнение с тази.

Нямаше шанс да пусне другия - с късмета, дето имаше, по-скоро щеше да се пребие, да се приземи на палубата и да умре без никакви затруднения.

- Определено не! - потвърди, като се опита да фокусира мъжа пред себе си, но се отказа, защото главата му се завъртя в страни и погледна към кървавото море и леките остатъци на китозавъра, които плуваха по повърхността.

Сърцето му все още биеше силно. Всичко, което се бе случило, беше ужасно вълнуващо. Толкова силно отдавна не бе било сърцето му - надяваше се да не се пръсне от всичко, което изпитваше в този момент.

- Да ... - думите му звучаха, сякаш идваха от съвсем друга вселена.

Бяха далечни. Защото беше като омагьосан. Искаше му се да остане тук завинаги.

- Тоест ... - тръсна глава и върна поглед към мъжа. - На теория съм виждал, на практика - не съм - нямаше да срещне непознато за себе си същество тук, но щеше да се изуми, когато разни мутирали ще да го изненадат. - По-голям е, отколкото си представях ... - както всичко наоколо.

Струваше му се дори много по-хубаво. В очите му можеше да се прочете единствено и само ужасяващо вълнение. Със сигурност мястото му не беше тук, но какво пък? Поне нещо забавно да му се случеше в живота!

- Може ли да слезем? - не че и от палубата нямаше изгледи да се хвърли и да падне в морето по неволя, ама пак там му беше по-сигурно да съществува.

Капитанът кимаше леко с глава, но далеч не в съгласие или разбиране на това, което излизаше от чуждите уста. Просто започваше да се примирява, че всичко, дето чуеше от Ноел, нямаше да има особен смисъл или за следва неговата логика. Все щеше да си звучи странно и непонятно, но нали все пак двамата идваха от различни светове, какво ли друго очакваше. Още упорито опитваше да си навие на акъла цялата представа за това колко всъщност необятно място бе вселената и как беше възможно да шпионираш цял един друг свят без дори да стъпиш в него. Това беше правил този до него засега, нали? Поне само така би могъл да си го обясни това неговото объркващо обяснение. Бил виждал китозавър „на теория”. Какво въобще значеше това? Явно наистина там имаха някаква наблюдателница, но това значеше...че и други ги наблюдаваха в момента? Хората на този Ноел, ами ако те също бяха решили да дойдат тук и да объркат всичко? Да не говорим, ако бяха по-агресивни от него и искаха да разрушат Емолар. Единствената причина много да не се тревожи за тези неща, беше отсъждането, че поне къдравелкото не представляваше никаква заплаха за света му тук, та се надяваше и другите от планетата му да са такава скръб в боя.
- Аха, на теория... Очарователно. – продължи да кима, като все още придържаше кръста на момчето, за да не бъде удушен от него както за малко стана преди минути, когато Езра бе полетял към върха на мачтата. Къдравелкото така силно бе увил ръце около врата му, че за миг му се привидяха звезди посред бял ден.
- Защо не слезеш сам? – попита го със съвсем спокоен и неутрален тембър, но този път имаше нещо наум. Осъзна, че му беше забавно да го стряска, за да види реакцията му. Все пак не беше срещал никой дето да се държи толкова любезно и да получава нервен сри от най-малкото и безобидно нещо. Ето, дори сега мога да го стресне, защото Ноел сигурно си бе помислил, че ще го остави тук горе завинаги. Езра дори се хвана да едно от въжетата, сякаш възнамеряваше да слезе сам долу. Всъщност реално смяташе, че за другия бе добре да се научи как да прави някои неща на този кораб, обаче за днес май му се беше насъбрал достатъчно стрес. И без друго бе припаднал цели два пъти.
- Добре, де, добре, ще слезеш с мен... Само този път. – успокои го, едва сдържайки да не се усмихне под мустак. Това насреща му приличаше досущ на уплашена дива животинка. Коен различаваше все пак дивите от питомците и макар у това момче да имаше някаква странна смесица от двете, някъде дълбоко в погледа му можеше да прочете, че и той си има своите демони. Само че за разлика от капитана, къдравелкото опитваше да ги зарови и забрави. Щеше му се да му каже, че от опит знае колко безсмислено е това и как нямаше да спре да бъде преследван от тях. Трябваше да ги изкара на показ пред всичко и всички и да ги впрегне в нещо полезно. Разбира се, Езра нямаше как да знае, че той го бе сторил под една или друга форма.
Езра стегна хватката около кръста на другия и със свободната си ръка се хвана за въжето, оп което плавно се спусна без да даде последно предупреждение на животинката си. Май си имаше ново забавление тук, което всъщност не беше лоша идея. По принцип оставяше забавленията си само за краткото и рядко време, в което с екипажа му се завръщат на остров Малина. Не се беше замислял да си има постоянно нещо за приятно разсейване, особено като нямаше заложници за изтезаване. В момента последните споменати се явяваха хората на Ирвин, но на Езра отдавна му беше измръзнало да им гледа глупавите физиономии и да слуша молбите им. Беше успял да ги пречупи накрая, колкото и лоялни да бяха. Никой не издържаше дълго на методите му.
Изведнъж му хрумна чудесна идея как да изпита знанията на Ноел и когато се върнаха долу, капитанът само му посочи посока, в която да го последва. Не му каза къде отиват с точност, но преди всичко се намираха на кораб насред океана. Нямаше кой знае къде да го закара. Нищо че си имаше разни тайни отделения на борда на Черното петно, за които само Езра знаеше...освен ако, разбира се, всезнайкото също бе наясно.
Главният екипаж се беше събрал в кухнята да прави компания на Чой в приготвянето на трапезата. Не бяха пирували с месо на китозавър досега, щеше да е чудно. Пък и разнообразието откъм храна за тях си беше именно повод за цяло празненство. Имаше си причина пиратите да не са взискателни към храната си, при положение колко рядко срещаха суша. А и не всяко чудовище ставаше да тенджерата. Много от тях бяха отровни и не беше добра идея да се консумира която и да е част от тях. За сметка на това въпросната отрова в много си разновидности бе главното нещо за много отвари и дори лекарства. Езра беше насъбрал толкова много, наред с трофеите от убитите създания, че накрая седна и се научи да прави разни опасни смески с токсините на различните чудовища. Имаше известен интерес към алхимията, макар и да нямаше изцяло нужното търпение и отдаденост, за да се посвети изцяло на това. Прекалено много обичаше екшъна и адреналина, който му доставяше.
Двамата с Ноел неусетно се бяха намерили пред тясна килия, от която се разнасяше смрад на кръв и урина. Май седмичното поливане на заложниците с кофа вода не правеше вонята по-поносима, камо ли да я прогони. Пък и не помагаше факта, че поне един от тримата се изпускаше в гащите, щом зърне Езра Коен пред себе си.
- Кротко, момчета. Идвам само да ви запозная с някого. - смигна им леко развеселено, спестявайки им очевидния факт, че ще ги продаде като роби на острова. Определено трябваше да им даде да се изкъпят преди това обаче. Иначе в последната седмица поне не ги беше докосвал и с пръст, дори им даваше по две порции храна на ден. След като ги пречупи и научи всичката информация, която можеше да му е полезна, нямаше и желанието да се занимава повече. Заръча на Чой да ги наглежда и да им носи храната колкото да се постегнат, че да вземат добри пари за тях.
- Е, тези тук познати ли са ти? – обърна се капитанът към Ноел, отново поставяйки лулата между устните си. Имаше нужда с нещо да поразсея тая воня тук. Ама че животни бяха, че да се напикават в панталоните си, вместо в гърнето, дето им беше оставено в килията. Трябваше да се благодарят, че ги остави само две седмици да се пържат на пека отвън, завързани един до друг за мачтата. Тук поне нямаше да се печат на грила, с нищо не можеха да се оплачат!
- Двамата им командващи ритнаха камбанката преди седмица, но сега подробности... – промърмори между другото, спомняйки си колко жалко свършиха ония, дето се предполага, че бяха по-издръжливи и способни от верните им кучета. Истината беше, че само ако се научиш първо да си хлебарка, ще оцелееш най-дълго. Неслучайно Коен беше започнал точно като хлебарка. Без име, без титла, блъскан и тъпкан в калта, докато никой не може да види контурите на лицето му от цялата мръсотия. Затова се бе превърнал в такъв голям трън в задника за всички и те не успяваха да се отърват от него.
Както да е, ако Ноел наистина знаеше всичко, все щеше да познае хората на капитан Ирвин, нали? Може би той имаше някаква представа къде се укрива този нещастен страхливец, който все избягваше от директна битка с Езра. Искаше да му размаже физиономията, просто ей така за свое лично удоволствие. И да окачи кожата на ръката му върху знамето. Щеше да прати и главата му на един специален човек. Беше му много важно да го намери заради това.
Брадатият мъж направи кратък жест с показалец към момчето да му прошепне на ушенце отговора си.

Беше чудесно, че най-сетне ... се намираше на някаква равна повърхност. Ако изобщо беше възможно да се нарече по този начин палубата - при положението, че във всеки случай не се намираше някъде здраво стъпил на краката си - все пак корабът се носеше по морето. Само можеше да си представи какво ще да е по въздух. Хм? Животът му го беше хвърлил в някакво необяснимо състояние, в което за първи път наистина му се опитваше от всичко - при все, че обичайно се задоволяваше с познатото и то му беше абсолютно и напълно достатъчно - беше много извън зоната си на комфорт. Но пък и досега просто нищо не го бе впечатлявало толкова, колкото Емолар - очевидно, иначе щеше ли да я гради изобщо? Щеше ли да остане верен на идеята й и да не я зареже, както много безсмислени проекти преди това?

Следваше капитана и по между другото опитваше да се преструва, че не се оглежда наоколо, чудейки се дали нещо няма да го убие по погрешка. Човек никога не знае! - така си помисли и с тази мисъл щеше да си съществува, ала вярна беше тя. Знаеше къде отиват. Сега мозъкът му извикваше всичките пъти, в които бе обикалял кораба повече, отколкото да се фокусира върху всеки детайл. Всичко изглеждаше по-добре сега ... защото беше истинско. Изумително, наистина. Трябваше да си запуши носа и устата преди да слязат. Сега само можеше да си даде сметка колко по-лесно е да си remote и да не мислиш за активното участие във всичките
възможни човешки процеси.

Не криеше, че беше подозрителен, капитанът изобщо не можеше да го вини, че не се чувства напълно сигурен в компанията му - от гледна точка на това, че навярно много неща можеха да му се случат покрай него - като да изгуби някой друг пръст - или по-лошо, някой крайник! Но не беше сигурен дали това е най-лошото, на което другият е способен. Сякаш пък не му знаеше и статистиката.

При вида на затворниците, които Езра му показа ... вече със сигурност започваше да се ядосва! Окей, да. Беше казал, че ще свиква с тези странни неща, обаче защо!? Може би трябваше да избяга по някакъв начин от филмите по подобна тематика, която по случайност беше гледал, защото само се объркваше. Или да се върне отново на същите мисли и да се замисли какво точно се случваше наистина!? Нещо съвсем се беше объркало и щеше да си отвори устата от почуда при вида на заложниците.

Погледа ги известно време и се помъчи да не повърне. Премигна няколко пъти от почуда и обърна глава към капитана преди да даде отговора си. Струваше ли му се или за да я свърши тази работа, щеше да му се наложи да се надигне? Чудеше се какво ли искаше да каже?! Е, просто щеше да го импровизира, беше ясно и без това! Имаше достатъчно много какво да каже във всеки случай, но трябваше да отдели основното от детайлите.

- Роджър, Нико и Брендън. Последният има близнак, прокълнат вечно да си остане без ръка и да няма спасение на Малина за него, където планираш да ги продадеш - прошепна думите, чудеше се дали не пропускаше нещо ... а! разбира се, че пропускаше! - Били са на кораб на капитан Роланд Ирвин - допълни след малко, сетил се за най-важното.

Отдръпна се и присви очи срещу мъжа срещу себе си. Спомняше си, когато се чудеше дали да го остави без или с брада. После, като се реши и я сложи, се чудеше колко дълга искаше да бъде и се замисля, че на другия така му беше тамън. Както и косата. Не изглеждаше неадекватно. Беше си добре. Татуировките му изглеждаха точно както си ги представяше, а облеклото му - изглеждаше му добре, макар че не го биваше в това да моделира дрехи. Дразнеше се, не за друго. Така и не беше успял да открие подходящи модели, с които да облече повечето герои и трябваше да прави всичко и в това отношение.

- Не знам за теб, но аз излизам от тук - каза, осъзнал се, най-вече благодарение на ужасната смрад, че се бе взрял в другия за малко повече от необходимото време, за да се забелязва.

Капитанът приглади брадата си, докато Ноел му шепнеше на уше всичко, което знае за хората в килията. По някаква причина му се стори, че не бе очаквал да ги види точно тук и знаеше, че отново му убягват разни неща. Същите като преди, навярно. Вече предчувстваше, че каквото и да не му казва момчето, беше по-добре така, поне засега. Усещаше, че не би искал да знае всички работи, особено тези, дето го засягат в момента. Честно казано самият Езра Коен не знаеше толкова за тези тримата, колкото къдравелкото. Дори подбели очи от всичката ненужна информация, която трябваше да чуе, преди да получи нещо съществено. На кого му пукаше за имената на тези тримата? Всички ги знаеха с глупавите им прякори. Пък и скоро нямаше да им трябват имена, защото повечето роби нямаха този лукс.
От всичко, в крайна сметка го интересуваше само последното изречение. Беше напът да въздъхне с досада, но му мина и бързо се подсмихна като чу името на онзи негодник. Все още бе сред неизпълнените му обещания да го срази в битка, а Коен мразеше да отлага обещанията си. Едно само можеше да признае на този Роналд... Наистина знаеше как да се крие добре, беше хлъзгав като змиорка и все намираше начин да избяга достатъчно далеч, за да не стигне до него навреме. Явно знаеше шансовете си, което беше дяволски странно, поне за останалите по света. Преди да открадне самоличността на капитан Езра Коен, той не беше чак толкова надарен и способен да води добре екипажа си. Славеше се предимно с това колко хора го бяха предали и опитали да му забият нож в гърба. Не беше тайна колко отвратително се отнасяше с приближените си и не уважаваше абсолютно никой, защото гледаше само след собствения си гъз. Иронично, предвид как умря... от ръцете на безименния си роб. Никой дори не разбра, защото самоличността му продължи да съществува под различна философия. Всеки гледаше само в малката картинка и преписваше успехите на капитана. Но истината е, че сам воинът не е воин. Сам човек е ограничен за много неща и възможности. Но ако създадеш добър екип около себе си и знаеш как да го ръководиш, то можеш да извършиш нечувани подвизи и да завоюваш куп непознати територии. Езра сам можеше единствено да намери начин да оцелее, но му беше ясно, че нямаше да е стигнал толкова далеч, ако не бе подбрал много внимателно хората на кораба си. За да се върши добра работа не беше дори задължително да си вярват помежду си, а и все пак бяха пирати. Пиратството и взаимното доверие някак си не вървяха съвсем ръка за ръка. Но неща като чисто уважение, общи цели и идеали бяха доста силно лепило.
Езра беше карал хората си да го „предадат” неведнъж, само и само да спаси кораба си и тези петимата. Не толкова, защото се правеше на големия спасител, ами защото беше доста трудоемко да си търси нов екипаж. Сам оцеляваше най-добре. Тогава нямаше излишни разсейвания и странични неща, за които да мисли план. Затова се бе измъквал от много ситуации с хитростта си да изимитира, че на кораба му става преврат и екипажът напуска без него, или пък направо си го предават на враговете. Другите също се забавляваха с това и доста бързо прерасна в често употребяван подход преди абордаж на по-голям или по-въоръжен кораб от Черното петно.
Капитан Езра беше толкова желан надлъж нашир, че  никой не би го убил просто така. Всичките му врагове или хора, чували за него, щяха най-малкото да го държат в плен няколко месеца, преди да го пратят на оня свят. Това го караше доста често да се възползва от ефективния метод на заблудата.
- Не е зле, къдравелко. – отсъди най-накрая, освобождавайки устата от лулата си. Усмихна се разсеяно на затворниците и им помаха за довиждане, когато двамата се изнесоха оттам. Не винеше Ноел, че не може да понася тая воня. Самият Коен едва смогваше, дори с издръжливите си черва.
- Сега остава да ми кажеш къде е този страхливец Ирвин. – притисна дребосъка ъгълчето на каютата си, когато се върнаха отново там. Щеше да му се наложи и да свиква с липсата си на лично пространство, защото Езра не възнамеряваше да му даде много такова. Беше изключено да го изпуска от поглед, предвид колко информация имаше за този свят, може би дори да бъдещето. Нищо, че не вярваше в пророчества, някои чат-пат се сбъдваха.
- Къде мога да го намеря? – повтори въпроса си със спокоен и ясен шепот, достатъчно магнетичен и настояващ незабавен отговор. Очите му също бяха приковали чуждите, а края на брадата му опираше чуждата брадичка. Беше се привел достатъчно, за да изравни поглед с отсрещния. Хладният му дъх на мента и каймун (тропическо растения с омайващ аромат) останал от лулата му, се разпиля по личицето на къдравелкото. Дори когато бе напълно спокоен, аурата му излъчваше някаква зловеща мистика. Не беше дори целенасочено, Коен рядко криеше намеренията си и все пак беше трудно да кажеш какво ще последва от него във всеки момент.

Беше толкова странно ... да знае къде се намира. Осъзнаваше го почти през цялото време. Все пак беше забавил темпото, за да се прави излишно на разсеян, пък от друга страна не беше сигурен дали иска масивното туловище на другия да го опре някъде, за да го заколи - така, че остана да върви зад другия. Типично по човешки се притесняваше от смъртта. Ноел по някакъв си собствен начин, защото, реално, не беше кой знае какво животът му. Но, например, ето сега имаше възможността да открие някакъв различен смисъл, който обаче все водеше до едно - Емолар. Винаги и само единствено там!

Кхм ... явно нямаше значение къде точно ще върви, защото във всеки случай можеше да свърши като най-жалкото същество на света. Естествено, сега се ползваше с някакви привилегии и щеше да си вярва, че ще живее, докато разбере, надяваше се, какво по дяволите се случваше!? Естествено, стана дума за аматьорското му убийство преди около дванадесет години, ала то в действителност не беше кой знае какво. Трябваше му смелост, за да реши да свърши цялата работа, но самото извършване не беше придружено с особени последствия нито пък с кой знае каква опасност - или може би тогава не беше мислел щеше ли да има реалност, ако баща му се досетеше за многото приспивателни, които Ноел беше натрошил на прашинки, за да ги изсипе в уискито му. Беше си изцапал дори ръцете преносно. Тогава най-голямото приключение беше да намери някакво средство, с което би могъл да го убие. Не можеха да излизат от дома освен ако нямаха сериозна причина за това. Ноел учеше задочно още от тогава. Дори приборите им бяха пластмасови. Но просто тогава нямаше избор. Не можеше да понесе за пореден път да превързва раните на майка си и да се грижи за нея, когато самата тя не можеше. Не беше малоумен - знаеше, че нещо не е наред. Денят, в който едва се бе събудила, беше повратната точка. Тогава взе решението. Реално, не съжаляваше. След това всичко беше наред. Като се изключи обвинението, че майка му била убила баща му от страната на неговото семейство, защото от страната на майка му си нямаха никого. Ето затова тя беше перфектната жертва на дългогодишно насилие. Дори да си е имала някакви приятели, на които да сподели още в началото, константното отказване да излизат, говорят и като цяло общуват ги отдалечава и в края на краищата остава съвсем сама, докато не се появил Ноел. В края на историята последния винаги се е чувствал сам.

- Ами ... - преглътна едва, докато зяпаше другия и мигаше на парцали.

Той трябваше да дойде този път!

Не, не! Трябваше да спре да мисли за това, което щяло да се случи. Не беше важно. Наистина нямаше значение.

- Аз ... - отдавна не му бяха дишали в лицето, във врата и като цяло ъм ...

Искаше да се измъкне. Веднага!

- Като си върна пръста - вдигна ръката си и тя се озова между лицата им. - Ще ти кажа. По път ни е и без това - повдигна вежди.

Не му ли беше достатъчно, че нямаше да умре, та беше взел решението да си играе излишно? Изобщо не беше в положение да поставя условия, а и нали другия му беше казал, че ще му върнат пръста в Малина, какво искаше сега!? Сигурно да е сигурен, че ще стане. Даже не знаеше откъде му беше дошло да каже нещо такова. Навярно омайващият аромат беше накарал съществото му да спре да функционира адекватно за няколко секунди, но пък и бе успяло да се върне в реалността и то само защото беше успял да сложи преграда между себе си и чуждия дъх. Нещо му ставаше неудобно, ама не можеше да прецени точно какво и защо.

Вледеняваща усмивка повдигна сивкавите мустаци на Коен. Очите му започнаха бавно да обхождат другия, когато постави ръце на кръста си, точно върху оръжията от двете си страни. Наблюдаваше как адамовата ябълка на момчето едвам се размърда в опит да преглътне. Харесваше му да наблюдава чуждата реакция. Бързо осъзна, че не си правеше услуга да налага своите си правила. След като знаеше всичко за света му, дали пък не познаваше онзи другия, по-невзрачен капитан Езра Коен? Е, щеше да поправи представите му затова какво е истински пират, тъй като все още май май не приемаше съвсем как работят нещата тук. Явно „теорията” му издишаше на моменти.
Мъжът се отдръпна бавно, изправяйки гръб и отстъпи крачка назад, сякаш правеше път на Ноел и го освобождаваше от присъствието му. Само дето не бе съвсем така. Изчака другия да понечи да избяга някъде, защото виждаше желанието му да го стори. Тогава ръката му рязко препречи пътя на къдравелкото, забивайки кама в стената пред лицето му. Езра можеше да се цели перфектно. Досега не бе пропускал мишената си, дори да се движеше. Някак умееше да прави бързи изчисления в главата си, за да е с един ход напред. Но това тук, това не беше битка. Може би беше ужасен човек, задето се забавляваше на чужд гръб, но хей.. Не беше глупак, виждаше откъде идва част от чуждото нервничене, просто Неол още не го знаеше. Пък и да речем, че бяха квит. Някой беше ли го карал да идва на чужда територия и да опитва да си налага свои правила? След като не осъзнаваше, че е един вид заложник на капитана, то тогава последният щеше поне да се позабавлява малко. Може и да имаше по-висок статус, но все пак бе заложник. Да не говорим, че си бе подписал и  декларация изрично да му служи всякак. Думичката „всякак” беше най-вълнуващата.
Ботушите му оповестяваха бавното му приближаване, след като бе накарал другия да замръзне на място, втренчен в камата, забила се на сантиметър от лицето му. Тъкмо да му подскаже какво щеше да стане, ако опита да му се изплъзне. Това направо си беше като показно на колко метра му е позволено да с отдалечава. Езра не се шегуваше. Нямаше да го изпуска от поглед, пък каквото ще да става. В кръвта му обаче никога не бе бушувало такова вълнение. Сякаш си беше намерил истинско съкровище. Такова, каквото опитваше да му се качи върху нервичките, но същевременно носещо му нов вид предизвикателство и емоция. Харесваше му.
Прокрадна се зад Ноел и ръката му се зарови в сладките му къдрици.
- Имаш един коз и го използваш срещу мен... – изви главата му леко, дръпвайки я, за да промълви в ухото му. Гласът му прозвуча някак внезапно опиянен от смесените емоции. Извади рязко камата си от дървената стена и я прибра, сетне извърна Ноел към себе си, за да срещне отново погледа му. – Похвално! – възкликна в разрез с почти всичко досега. О, да, нямаше как да не забележи и оцени чуждата смелост, предвид, че момчето не беше в свои води тук и без него нямаше да се прости единствено с пръста си. Опълчи му се, въпреки че нямаше никакво преимущество, освен информация. Широката усмивка на Коен не закъсня.
- Но трябва да знаеш, че това ще сработи само още един път. Не си го пропилявай! – даде му изключително ценен и искрен съвет, без изобщо да увърта. Трети отказ от срана на другия да си свърши работата – единственото, заради което го държеше жив, нямаше да приеме. И все пак бе така щедър да му остави една вратичка, в случай, че наистина му се наложи.. Пък и другият си пропиля шанса сега за пълна глупост, тъй като му бе обещано да си върне пръста. – Капитан Езра Коен не се отмята от думата си. – добави съвсем сериозно, без значение дали другия щеше да му вярва или не. Не очакваше такова нещо от никого, просто за първи път раздаваше безплатни съвети за оцеляване.
Бавно отпусна хватката на пръстите си и приглади чуждата коса, връщайки я в началния ѝ вид. Беше по-мека на допир, отколкото си беше представял. Но сега не му беше времето да упражнява различен вид тормоз над другия. Достатъчно го беше стресирал за един ден.
- Добре. Да вървим да ядем. Умирам от глад! – смени темата от нищото и тръгна към каюткомпанията, където с екипажа му обядваха. Езра винаги правеше тези неща заедно с останалите, за да поддържа връзката им, пък и защото всъщност му беше приятно.

Неол съвсем беше забравил какво е човек да живее в стрес. Бяха минали години. От тогава до този момент беше вглъбен в собствените си работи и друго не го интересуваше наистина (макар че то се очертаваше, че и сега така щеше да е). Все смяташе, че има по-важни неща завършене. Може би трябваше да поработи върху някои и други свои качества освен това да пише код нон-стоп и да се затваря у дома си. Комуникирането за днес му стигаше за цял живот. Още повече, че в известна степен беше достатъчно агресивно според показателите му макар и да бе виждал къде-къде по-кошмарни неща - истината бе, че на фона на Аморал нищо не беше видял.

Не беше казал и една думичка на пряко на капитана, докато се намираше в ръцете му. Още повече, докато пръстите му бяха заровени в косата на Ноел. Колко щеше пък да му трябва, за да го удуши и да умре. Нямаше нищо вълнуващо в това ... живееше му се.

Единственото, което успя да направи, бе да кимне по посока на Коен и гърбът му опря за няколко секунди стената, за да се опита да си поеме дъх. Имаше опасното усещане, че чуждите пръсти се вплитаха отново и отново в косите му. Дори когато не бяха там, пак ... ами пак си бяха там.

Изтласка се от стената, вече поел си дъх, другия беше се отдалечил достатъчно, но и без това знаеше накъде отиваше и без да го следва плътно. Премина със собствените си пръсти по къдриците си и в разрез с прилежния вид, в който капитана ги беше върнал, ги разроши, сякаш така щеше да избяга от това странно особено чувство. Другият трябваше да е последния, който внася ред.

А пък сега трябваше да се разбърза, ако не искаше някоя кама пак да полети в близост до лицето му или пък кой знае ... този път можеше и да е право в лицето му. По дяволите! Можеше да умре ... чак сега го осъзнаваше наистина. Добре, че капитанът имаше точен мерник и нямаше да го убие ... освен ако не му се искаше да направи точно това, естествено! По дяволите! Какво се случваше с акъла му?! Не можеше да направи елементарна сметка от едно и едно. Притеснителен беше този факт. При това доста. При положение колко други сметки можеше да прави само наум.

Не му се коментираше дори, че от сто години не беше чувствал чужд непознат допир. Пазеше си личното простраство като нищо друго, а сега някой така брутално навлизаше в него. Вината навярно си беше само и единствено на Ноел. Трябваше да внимава повече какви ги говори и какви ги върши.

Беше направил няколко крачки напред - после беше спрял, за да си помисли за това и оново, но после реши пак да се размърда.

Точно в този момент обаче се случи нещо особено. Навярно капитанът не го беше забелязал, докато вървеше необезспокоявано напред, но Ноел нямаше как да избегне това. Беше успял да достигне другия, но щом не реагираше по никакъв странен начин на случващото се, значи всичко му се струваше нормално?! Само че имаше проблем - Ноел всичко виждаше. Тези пиксели в действителност се разместваха под погледа му. Нещо в картината не беше адекватно. Значи все пак се намираше в играта, така ли?! Реши да си замълчи по тоя въпрос. Още не беше сигурен какво асимилираше мозъка му с точност. Действията му толкова нямаха общо с реалността, че дори не осъзна кога се бе намерил седнал при другите. Мозъкът му искаше да намери логично обяснение тоя път, но отказваше да намери такова. Още преди да влезе в играта, бе забелязал, че нещо не беше съвсем наред, нищо такова не можеше да му убегне на него. Друг беше въпросът, че умираше от глад, а тази храна беше топ. Можеше да предположи какво яде, но беше все едно при положението с колко боклуци се тъпчеше напоследък. Но дори това се бе случило машинално.

Всичко беше извън логиката си. Чудеше се другите забелязват ли го? И ако го забелязват, правеше ли им впечатление, беше се вторачил в Коен и го зяпаше продължително. Имаше нещо в него, което го правеше по-различен от другите. И не само поради неизречени и непризнати факти, които за момента щеше да отрича до последно, защото какъв бе шансът да е кръшвал капитана от създаването му до сега?! Пълна глупост е да си влюбен в собствения си герой. Нали?!

Както и да е. Това не беше важно в момента. Мислите му с друго по-важно заети бяха. Въздъхна звучно и в разрез със заобикалящата го среда. По дяволите! Как всичко бе станало по-сложно от всички сложни моменти в живота му?!

Коен имаше своите причини да не казва цялата истина на екипажа си, касаеща проклятието на Черното петно. Сам дори все още не беше съвсем сигурен дали не се простира много по-далеч от представите му. Мозъкът му си го обясняваше като проклятие, но сякаш беше нещо съвсем неадекватно, чувстваше го все по-свързано с появата на Ноел. И двете неща се усещаха като външно влияние, не от този свят, но все пак някак... Някак си знаеше, че това може би щеше да се окаже заплаха не само за екипажа му или кораба му, а за цял Емолар. Това нямаше да е добра новина, не и докато Коен се чувстваше напълно безсилен да направи каквото и да е по въпроса. Нямаше друг план, освен опита да оцелее всеки следващ път, в който проклятието се проявяваше.
Кръвта му за миг замръзна, когато усети нещо нередно за миг да преминава през цялото пространство. Сякаш дори засегна и самия него. Привидя му се, че част от пейзажа пред очите му се разпадна на някакви квадратчета за секунди. Всичко обаче бързо се върна към нормалното и мозъкът ум упорито опитваше да му втълпи, че си е въобразил. На капитан Езра и соколското му зрение обаче никога не им се привиждаха неща. Това щеше да значи, че е болен от деменция или друга старческа болест. Още му беше рано, пък и се чувстваше в разцвета на силите си. Нищо че не беше баш първа младост...
Хладнокръвието му в такива моменти не издаде дори, че забеляза краткотрайната нередност в пейзажа. С нищо нямаше да си помогне, ако се паникьосва, още повече ако загуби контрол над екипажа си. Затова държеше да споделя на другите само адекватната информация. Освен това, по някаква друга необяснима причина, останалите нито помнеха, нито можеха да видят повечето нередности, които понякога се случваха наоколо. Независимо дали плаваха, или се рееха високо насред облаците... Нещо без съмнение се случваше и то нямаше как да е за хубаво.
- Капитане! Капитане! – още отгоре се беше разнесла новина, която очевидно го засягаше, но Езра бе прекалено зает да натъпче колкото се може повече от китозавърското месо в устата си. Това в момента му беше единственото разсейване от лошото предчувствие, че реално се задаваше края на света. Дори не беше забелязал как всички го зяпаха, в това число беше и Ноел. Само че би се обзаложил, че последният имаше различни причини от останалите. Джошин го беше попитал нещо, или по-скоро опита да разчупи странната атмосфера на масата с една от остарелите си шеги, които бяха омръзнали на всички тук. Накрая се беше отказал, но гледаше ту към него, ту към новобранеца с известно недоволство. Дара не спираше са присвива очи, сякаш имаше проблем да контролира лицевите си мускули. След като капитанът игнорира няколко поредни повиквания, не защото не ги чу, ами защото беше казал да не го прекъсват, докато се храни, Чой отиде да провери набързо за какво е тая врява. Ако беше вражески кораб или нещо от този сорт, щяха да чуят сирената на кораба. Но явно беше нещо от различно естество. Възгласите звучаха някак изумени, но Езра трудно се впечатляваше от каквото и да е.
Самият факт, че Ноел бе успял да запази живота си толкова дълго, говореше много. Защото ако не го бе впечатлил с нещо друго, нямаше още да диша. Езра имаше много начини да извади всичката информация, дето му беше нужна. Но реши да не го прави. Може би не просто да разнообразие, знае ли човек... Онази стара вещица му беше казала, че се познава достатъчно добре, но все преследва това, което иска, а не онова, от което наистина има нужда. Наговори му лавина от небивалици като тези, затова в началото го заболя главата и искаше да я убие, както стори с останалата част от хората в малкото селце. Не би ги избил всичките, ко не бяха насадени там от онзи проклетник Ирвин като капан за него и екипажа му. Само старицата беше живяла там от както се помни и дори целият остров бе от части нейната обител. Дори му беше разказала как останалите местни хора един ден просто изчезнали, изпарили се без никаква следа. Колкото да беше любопитно какво е станало с тях, Коен предпочете да не се връща на онова странно място повече. Без друго имаше още нови неоткрити територии за изследване.
- Капитане! Наближаваме Малина! Скоро трябва да пуснем котва! – Чой се завърна и предаде наистина изумителната новина на капитана си. Езра се благодари, че бе преглътнал месото в устата си, защото щеше да се задави с него. Изправи се бързо от стола и той изскърца, падайки на една страна някъде зад него.
- Как така? Оставаше ни още половин денонощие, докато стигнем.. – присви очи подозрително, но вместо да чака обяснение, което нямаше как да получи, излезе от помещението и се запъти към квартердека. Без да губи време, грабна бинокъла от замръзналия Рудолф, който стоеше на пост сега. Нямаше смисъл да го пита каквото да е, след като беше няма, а и имаше нужда да се увери с очите си.
- Няма съмнение, това е остров Малина! – възкликна и свали увеличителното устройство, вглеждайки се и с просто око напред в хоризонта. Нямаше нищо съмнително, освен факта колко бързо се оказаха в края на курса си. Какво беше това? Сега и времето не изпълняваше ролята си като хората. Дали нямаше нещо общо със смущението преди малко, което само капитана забеляза.. Не, не беше го видял само той, нали?
Направи отчетлив знак с ръце към Рудолф, който се захвана с подготовката им да пуснат котва. Добре че вече нямаше нужда да напомня на къдравелкото да не се отделя от него. Беше го последвал веднага, щом го видя да излиза. Хубаво, че поне слушаше. Езра на моменти се опасяваше, че агресивния му подход го травмираше прекалено, за да успее да асимилира всичко, което му казва. Наистина все едно си отглеждаше някоя малка животинка.
- Слушай, Ноел... – не си спомняше дали някога го бе наричал по име, защото май имаше афинитет да използва други обръщения по негов адрес. Въпреки че опита да е по-сериозен и да получи цялата концентрация на другия, все пак не се съобрази да не му навлезе в личното пространство отново. Приближи се много близо, поставяйки длани върху слабичките раменца на момчето. Ако искаше да го чуе само той, така или иначе трябваше да се присламчи към него, нали?
- Ако наистина ти се живее, ще ми кажеш ако има нещо, което касае мен и кораба ми. Не забравяй, че сега си част от всичко това. – повдигна вежди, надявайки се другия да се чувства по-комфортно с този негов спокоен и отчетлив тембър. Нищо че отстрани сигурно звучеше още по-заплашително, в неговите уши си имаше даже много успокояващ глас! Преглътна едва-едва, когато видя, че другия май бе също толкова объркан и притеснен, колкото него. Да, вярно, че момчето не успяваше да скрие емоциите си така добре, както капитана на Черното Петно.
- Е, поне съвсем скоро ще си получиш пръста обратно. – ощипа едната му буза и разроши косата му с успокояваща усмивка. Защо ли опитваше да оправи очевидно лошия старт между тях? Коен и досега не смяташе, че е бил твърде жесток или несправедлив, но пък искаше другия да се фокусира върху останалите неща в този свят, които много сигурно можеха да го затрият. Капитан Езра му беше направил само услуги досега, защото можеше да го пусне на малка лодка да се спасява сам. Още от появата му тук ясно му личеше колко далеч е от състояние, в което щеше да се оправи сам. Независимо колко дълго и през какъв бинокъл бе наблюдавал Емолар, капитанът все още беше единственият му шанс тук.

Трябваше ... да му каже! Не, той ... той трябваше да го направи. На кого друг наоколо можеше да сподели? Защо точно ... капитан Езра Коен. Не можеше да си обясни това, но не беше важно в този момент, нито пък беше важно и в следващия дори. Едва преглътна напрежението, което премина по тялото му, когато чу, че са близо до Малина. Часовникът в главата му не спираше да тик-така в такт с минаващото време наоколо. Наистина ... имаха още половин денонощие. Или поне така ... би трябвало да бъде.

Тръгна по петите на капитана с уверението, че сега беше моментът да каже, каквото имаше да казва ...

Ами ти не си истински ... ние сме в шибана игра. Моята ... която май вече не е моя ...

Нелепо! Трябваше му адекватно и просто обяснение, но накъде по-адекватно от това!? Ноел Морисън не знаеше как да си приказва с хората. Оставяше тая работа някой по-компетентен да я свърши.

Мислите му в мозъка секнаха, когато другият се извърна рязко в посока Ноел. Съществото му замръзна. Очите му се отвориха широко и зениците му се разшириха. Можеше да се държи като простак в живота, но имаше неща, които не можеше да отчете като здравословни за него самия си.

Чуждите думи почти преминаха през него, затова му трябваше бързо да ги възстанови в съзнанието му, което питаше КАКВО!? Отново и отново.

Трябваше да спре с тази глупост на момента! Това поведение изобщо не му помагаше.

Защо другият му казваше тези неща ... възможно ли беше да!? Едва преглътна, когато осъзна какво го питаше другия на свой ред и неприятни тръпки полазиха по тялото му.

Без малко да остане ужасено безучастен на поредната доза близост, когато едната му ръка хвана чуждата, в опита си да възпре капитана да продължи и да привлече вниманието му.

- Трябва да поговорим. Веднага ... при първа възможност ... - срещна чуждия поглед отново и ... повече не нямаше какво да увърта.

Нещо се беше счупило и трябваше ... да разберат какво. Пръстът му дори нямаше значение в този момент точно, макар че пък във всеки друг щеше да се радва, че си го е върнал наистина.

Eдно нещо беше всеизвестен факт за капитан Коен и това беше, че мразеше да му губят времето. Ако не му предлагаха полезна информация или решение на проблем, с който се беше сблъскал, наистина тръгваше смело напред и посрещаше каквото му е приготвила съдбата. Той поне беше добър в импровизацията, или поне досега изготвянето на план в движение го беше спасявало от доста смъртни опасности, които срещаше по пътя. Видя много добре по изражението на къдравелкото, че към момента нямаше никаква представа какво точно и къде се случва, камо ли пък решение какво да правят, за да не ги сполети нещо по-лошо.
За момента се запита какво има предвид под това „трябва да поговорим”. Че нали в момента си говореха? Беше събрал вежди в моментно объркване, но после му светна, че другия искаше да му признае за всичко онова, дето от появата си до този момент беше таил в себе си. Нещо, което Езра предусещаше, че няма да му хареса да чуе. Нещо, което не само че в момента нямаше да му помогне, а навярно щеше да го остави с още повече въпроси. Сега най-малкото, което му трябваше, бе да се почувства още по-безсилен и объркан спрямо ситуацията.
- Шшшт. – бързо постави показалец върху чуждите устни, без да нарушава очния контакт между двамата. Ако не можеше да направи нищо по въпроса в момента, тогава предпочете да го остави в ръцете на Ноел. Защото все повече предполагаше, че тъй бе главния отговорен за проблемът, с който се сблъскваха. Езра отново доближи лице до отсрещното малко повече от необходимото, за да прошепне нещо, което никога не бе изричал на глас, но беше факт. – Обичам този свят, момче. Ще се боря със зъби и нокти да го спася, но по своя си начин. Както само аз мога. – докато шепнеше, брадата му се спускаше по чуждото лице като завеса, която да скрие думите му от любопитни очи. - Ти трябва да направиш същото. – плъзна ръка по врата на Ноел и я спря на едното му рамо, което потупа за кураж.
Имаше битки, които не бяха негови и капитанът беше достатъчно мъдър, за да разбере това. Той сам беше да направи всичко, което зависи от него. Но знаеше, още от появата на мистериозния къдравелко, че имаше явления извън контрола на хората тук. Навярно виновникът за случващото се с Емолар, бе именно някой от познатите на Ноел. Някой от неговия свят. В такъв случая това беше битката на Ноел и капитан Езра можеше само да му вдъхне смелост. Силно се надяваше да излезе по-силния в това съревнование, каквото и да представляваше то, защото май съдбата на всички им зависеше от това.
Въздъхна, отдръпвайки се отново от момчето. Изкрещя предупреждение, че корабът пуска котва на пристанището и запали лулата си. Искаше да оправи горчивия вкус в устата си. Все още не му харесваше да получава такива прозрения, но пък се налагаше да си реалист в такива случаи. Работата беше сериозна. Това не беше игра.
Поне вече не.
---
Вървяха по красивия розов пясък, който сияеше в цветовете на дъгата. Малина беше без съмнение най-магичното място в цял Емолар. Поне най-магичното, на което Езра Коен беше стъпвал. Всичко тук кипеше от живот, в пълен контраст с необятните морета и почти необитаеми територии, обсипани с опасности и всякакви ужасии. В даден момент всеки, дори капитанът на Черното петно, имаше нужда от разнообразие. А не можеше да се намери по-голяма такова, от това място тук.
Беше взел със себе си само Дара и Ноел, както и хората на Ирвин, по вече ясни причини. Дара беше най-надеждния член на екипажа му що се касае за измъкване от непредвидени неприятности, та винаги беше добър избор. Всъщност всеки път мъкнеше само по един от петимата си приближени със себе си. Преди всичко постоянния им дом беше Черното платно и навярно вече бе по-ценен от всяко съкровище. Предвид колко подобрения му беше добавил Коен.
- Привет, Рейна! – поздрави потайната фигура в дъното на шатрата, в която влезе само с Ноел. Обещанието си беше обещание. Тези брадатият мъж си ги спазваше. Затова първото място, в което се озоваха, беше при сестринството Дада.
- Какво те води пак толкова скоро при нас? – едва задала въпроса си, жената отмести плътното червено було от лицето си и отвори третото око, намиращо се на челото ѝ. То прониза присъстващите двама с хипнотично яркия си цвят. – А, не си дошъл заради себе си. Това е ново. – на лицето на шаманката се появи усмивка. – Носиш ли пръста на момчето?
- Да, естествено. – въздържа се да не изсумти, защото знаеше какво се случва ако покажеш неуважение към някой от сестринството.
- Тогава нека той се седне тук. – правейки лежерен и мистичен чест с ръка, Рейна посочи мястото пред малката кръгла маса. – Ноел Морисън... Този, който не бива да е в Емолар.
Капитанът подбели очи. Пак се започваше. Тези сестри все трябваше да спойлят всичко. Езра изпита вече ескалиращо раздразнение от цялата тази работа с другия свят, дето знаеше всичко за техния свят и така нататък. Наистина, можеха ли поне за момент да забравят за това? Може би не...
Мъжът тикна буркана с пръста в ръцете на Ноел и с палава усмивка го тупна по дупето в посока към мистериозната жена.
- Спокойно, само дрънка, но не хапе. – смигна му и скръсти ръце, подпирайки гръб на стената. Май от всичките тези глупости, които му се стовариха за няколко часа на главата, сега беше извънредно хорни. Искаше просто да му отпусне края и да не мисли за нищо, което не зависи от него.

Беше му трудно да диша и без това. Мозъкът му беше регистрирал къде беше онази аномалия и дебнеше за друга. Беше странно, защото успя да я почувства чак в костите си по-рано и сега усещаше неприятно гъделичкане. То, разбира се, дължеше се и на чуждата близост. Другият скъсяваше разстоянието по между им, без да може Ноел да прецени или изчисли кога отново ще се случи. В един момент другият беше на сто хиляди километра, след няколко незначителни наносекунди се навираше в личното му пространство и му дишаше във врата, в лицето и като цяло навсякъде, където можеше ... беше успявал толкова пъти да отреже разни хора, да ги държи далеч от себе си - беше професионалист в тази сфера. Все пак не можеш да докоснеш някой, който не излиза, ама пак!

В мозъкът на Ноел се преработваше все още казаното от капитана. Нещо напоследък бавно загряваше. Трябваше да си прави ретроспекции всеки път, в който другият се отдръпнеше от него и да възстановява загубените моменти, в които чуждото присъствие ... го прекарваше през дебрите на някаква съвсем друга вселена, която нямаше абсолютно нищо общо с Емолар. Което беше лоша работа. И без това беше като относително загубен тук. Още по-зле беше, че не знаеше какво се случваше. Много странна беше тая работа. Мозъкът му отказваше да симулира дори някаква привидна дейност освен за едно - стараеше се да върви едновременно близко до другия - едновременно достатъчно далеч. Не че това много щеше да помогне. Вече много добре си знаеше, че не помагаше. Реши да се прави на излишно разсеян. Погледът му и без това не спираше да обикаля наоколо, което си беше неизбежен плюс. Интересно му беше. Беше успял да загребе от пясък шарена шепа, която обаче, когато остави да се изплъзне от пръстите му, се превърна в пепел, която вятърът отнесе към морето. Беше пълно с всякакви хора наоколо. Тактично ги поглеждаше и сърцето му тупкаше от удоволствие. Не беше вкусвал такава доза щастие от ... никога, ами наистина от никога! Трябваше да остане сериозен спрямо ситуацията, но дори робите му харесваха как изглеждат. Тези на Ирвин бяха една идея по-спретнати сега. Беше успял да ги огледа и тях. Чувстваше се като някакво детенце, което искаше всичко да пипне - навярно точно такова си беше - все пак се намираше на скромната възраст от двадесет и две години. Със сигурно можеше да спадне към категорията с децата. Пък нали и хората казваха, че човек е на толкова, на колкото се чувства!? Или беше някаква такава тая глупост!? По тая скала - Ноел се чувстваше на десет. Кошмарно изживяното детство си казваше думата.

Когато се озоваха в шатрата, миризмата на различни обаятелни горящи билки го накараха да се замисли дали искаше да вдиша всичко или да остави да се надруса само от уханието. Не беше трудно да вземе грешното решение по този въпрос. За малко дори залитна, докато не се намери седнал на мястото срещу мацката от сестринството. Беше обърнал преди това рязко главата си по посока на другия, за да го изгледа лошо - може и да беше се омаял от халюциногенни билки, ама все още се намираше стабилно с единия си крак на земята, а с другия сигурно в гроба, та беше почувтсвал чуждото потупване по задника му.

Не каза нищо - постави буркана между себе си и шаманката. Нямаше търпение да излязат от тук. След малко щеше да е съвсем сигурен, че искаше да се нахвърли на капитана, който все още го чувстваше, че му диша във врата. И то не за да го сбие ... което беше притеснително.

Едва преглътна, докато чакаше тази срещу него да си свърши работата и да му върне пръста на мястото му.

Хайде ... хайде ... ХАЙДЕ! ХАЙ-ДЕ-ДЕ! Единият му крак трепереше нон-стоп, докато чакаше. Дори като го беше притиснал към пясъка, не се получаваше. Дори не осъзна, че жената срещу него го зяпаше с всичките си възможни очи. Процедурата по "залепянето" на разни крайници не беше кой знае каква. Освен ако не бяха крака, например. Тогава навярно щеше да е далеч по-трудно. Ставаше дума за едно незначително пръстче в този момент.

- Е, какво те води насам, Ноел.

Трябваше да е въпрос, но не му беше прозвучал като такъв. Чуждата ръка се уви около неговата и го придърпа рязко към себе си. Без малко щеше да си тресне кратуната в третото око на мацката.

- Ами ...

- Нещо се е случило там.

- Какво? Можеш ли да ми кажеш ... - неадекватен въпрос от неадекватен за момента човек.

- Не.

Пф ... ми да не беше почвала да му дава напразни надежди. Въздъхна и забрави, че си сдържа досега дъха, за да не му се замая още повече главата. Рейна изкара пръста от течността, в която се съхраняваше и го огледа, без да изпуска Ноел от поглед в същото време.

- В чудесно състояние е - отбеляза, но коментарът беше по-скоро насочен към капитана, който наистина добре си му беше отрязал пръста.

Без кой знае какви поражения - освен очевидните. Кхъм ...

Ноел много не обръщаше внимание на ставащото около него. Вече беше се объркал от билките, които вдишваше отново и отново. Точно между тях се намираше глинена купа, още незакачена да виси наред с другите наоколо, омайващата пара навлизаше в ноздрите му и преминаваше към дробовете му, които пък отравяха кръвта му с дрогата. Защо цялата вселена трябваше да работи срещу него!? След малко изобщо нямаше да знае къде се намираше.

Дори не осъзна, когато пръстът му се беше върнал на мястото му след елементарното чуждо заклинание, придружено с необходимите съставки, топла течност беше попарила пръста му там, където трябваше да се слепи с липсващата част - едва го почувства. Рецепторите му работеха по съвсем друг начин вече.

Още по-малко разбра кога вече не се намираше в шатрата, а навън. Слънцето щеше да му прогори очите. Някой го стискаше здраво, но не можеше да се осъзнае.

Коен стоеше със скръстени ръце и бе напуснал шатрата по сигнал на Рейна. Тя не допускаше никой да види ритуалите ѝ, пък и повечето забравяха всичко след омаята с всичките екзотични билки. Капитанът напълно бе забравил какъв силен афродизиак бяха те за хора под тридесет. Беше прекалено зает да се прави на разсеяна за други неща, които забеляза още откакто с екипажа му пуснаха котва на острова, че напълно изключи в какво състояние щеше да се намери Ноел след бързата процедура по връщането на пръста му. Е, не беше болка за умиране, макар че да си надървен по неволя не е сред най-приятните мъчения. Езра беше минал през Рейна за първи път, когато бе едва на шестнадесет. Не беше забавно колко часове прекара в опити да се освободи от последвалата ерекция, предвид че крайниците му почти не го слушаха. Панеята несъмнено си беше доста силен афродизиак.
Подсвирвайки си с уста, брадатият мъж се бе наврял в една глуха алея, намираща се точно между два от най-известните барове, където се въртеше главно бизнес с трафик на хора и други редки създания. Беше последвал следите на сенчестата персона, която успя да открадне камата му. Не беше изненада за него, предвид че въпреки опитите на Ирвин да скрие опита си за засада, Коен забеляза кораба му още на пристана. Жалкият му опит да го заблуди беше смехотворен. Смяташе, че като пребоядиса тапицерията и смени знамето си, Черната ръкавица изобщо няма за забележи?
- Уау. Невидимост. Доста рядко срещана дарба. – отбеляза на глас капитана, приглаждайки брадата си с отдавна изготвен план да си открадне най-надарения сред хората на Ирвин, преди да очисти споменатия. Чувстваше, че му трябват повече способни хора, предвид какво неизвестно бедствие се задава на хоризонта. Нямаше представа дали ще успеят да направят нещо, за да го спрат, но не вредеше да има повече необикновени на разположение.
Изглеждаше сякаш си говори сам, но след около минута в пространството пред него се появи дребничка женска фигура. Носеше маска на лицето, покриваща всичко, освен лилави на цвят очи. Косата ѝ бе тревисто зелена и стегната в изящен кок, в който сигурно бяха скрити поне няколко остриета.
- Как се казваш? – попита я капитана, защото знаеше, че тя бе силно заинтригувана да провежда разговор с него. Нямаше как да види изражението ѝ от тази инкогнито премяна, но предположи, че не ми се показала пред очите му, ако не искаше да се запознаят официално.
- Куки. Шинобу. – изрече двете си имена с достатъчно пауза, за да прозвучат съвсем отделно нещо едно от друго.
- Куки? Като „курабийка”? – усмихна се, предварително забавлявайки се на реакцията, която щеше да провокира с играта си на думи. Никой не обичаше да правят асоциации с името му, но беше забавно. Едно острие успя да отреже малко връхче от брадата на капитана, близо до едната му буза, но беше трудно да правиш две неща едновременно.
- Прости ми, къде са ми обноските. Аз съм капитан Езра Коен, макар че ти сигурно ме знаеш по-скоро като...
- Черната ръкавица. – довърши мисълта му дребосъчската, когато отново изникна някъде встрани от него и подпря гръб на каменната стена, която ги бе обградила подсказвайки им, че уличката е задънена.
- Куки Шинобу. Той знае ли името ти? – попита я съвсем сериозно, в очите му се прочете осъдителност към човека, чието име нямаше нужда и да споменава. И двамата знаеха за кого говореха. Дори не си струваше усилията. – Или те нарича „ти там”, както прави с повечето си хора.
- Не ти влиза в работата. – обади се все така студения и безизразен тон на дребосъчката, която отново се скри от погледа му.
Капитанът се подсмихна и проследи с ястребовите си очи стъпките по пясъка, докато умишлено размаха в ръка камата си.
Стъпките застинаха на мястото си, нови не се показаха.
- Как...?!
- Знам, че си била робиня. Тъжната новина е, че все още си. – майсторски завъртя оръжието между пръстите си, без да отговори как си го беше върнал. Беше много просто за него, а курабийката си мислеше, че само тя може подобни трикове. Може би бе единствена по рода си там, откъдето идваше. Езра не беше крадец по природа, защото предпочиташе да си извоюва богатството с пот и кръв. Все пак в Емолар абордажа си беше кажи-речи легална процедура да си изкара прехраната. Просто беше толкова мръсно и включваше толкова цапане на ръцете ти с кръв, че мнозина не им понасяше и предпочитаха нещо по-релаксиращо и скучно. Не ги винеше. Самият Езра не беше кръвожаден толкова, колкото просто обичаше онази тръпка от предизвикателството. Обичаше да не е сигурен кога ще е последния муден. Мразеше сигурността, предпочиташе да не знае нищо за бъдещето. Затова и дори да не го бяха накарали, пак би излязъл от шатрата на Рейна преди малко.
- Защо да ти вярвам?
- Защото не е нужно да ми вярваш. – усмихна се, искрено забавляващ се на факта, че си спечели още някое човече към и без това колоритната петорка на борда. Все още не можеше да брои Ноел към това число, но причината беше друга. Официално беше част от екипажа му, но всъщност бе нещо съвсем отделно, съвсем специално. Знаеше, че ще се превърне в такова, още преди да го принуди да подпише онази декларация с отрязания си пръст. Добре че никой не знаеше най-смахнатия факт за Езра. Той беше човек, който веднъж набележи ли си нещо, захапеше ли – никога не пускаше. Сега това нещо бе ходещо бедствие от далечна земя. За добро или за лошо караше кръвта във вените му да кипи на бързи обороти.
- Няма нужда да ми вярваш, или да доказвам нещо. Може да не ме познаваш още, но мисля че познаваш добре сегашния си капитан. Имам план как да се отървеш от него, сама си прецени дали ще ти допадне. – привика я с показалец във въздуха и курабийката се отзова без особено закъснение. Знаеше, че Ирвин я беше за друго тук, не за просто да открадне камата му. Беше я пратил, защото знаеше как ще привлече вниманието му. Той обаче както винаги се правеше на разсеян, за да заблуди когото трябва. Това включваше да остави хората на онзи проклетник да отвлекат Ноел от шатрата. Но пък това беше единственият му шанс да стигне до проклетия страхливец Ирвин преди отново да му се изплъзне с всичката си наглост. Скоро щеше да сложи край на игричките му. В крайна сметка къдравелкото не го излъга, беше им точно по път.
...
- Събуди се, мон Чери! – чу подигравателен глас, който не му беше познат, но веднага успя да го свърже с образа на точно определен капитан с фалшива слава. Точно така си представяше, че звучи. Засмя се, още преди да отвори очи. Усети подигравателното плисване на мръсната вода в лицето си, което би следвало да го унижи пред всички на палубата. Но дори не беше на палубата... Единственото, което го учуди. Беше завързан доста по-калпаво за вкуса си, и то към стол в капитанската каюта. Дори не на някоя греда отвън. Леле, ама че аматьор. Трябваше му време да преглътне факта, че това човече му се бе изплъзвало толкова пъти от пряк двубой. Не можеше да повярва на иронията на тази съдба.
- Е, явно Изчезващата наистина те е впечатлила... Успях да де докарам тук и без да отвличам къдрокосия младеж. Но пък, след като го видях, направо се влюбих. Такова сладко личице, от кой търговец го купи?!
- Ела насам и ще ти кажа. – усмихна се широко и погледна към Ирвин. Този индивид направо си беше позор за асоциацията на пиратите. Чудно как повече хора не го искаха мъртъв, само и само да не се срамуват, че името му е попаднало в същия списък по погрешка. Глупакът наистина се смяташе за победител, щом се доближи до него сега. Бягаше от толкова дълго време, а изведнъж се сдоби с подобна смелост, само защото го виждаше вързан за стол? Ама че логика... Дори не можеше да го съжалява за глупостта му.
Щеше да му е твърде лесно, ако се развърже сега, така че почака да види коронния му номер. Вместо това просто се изплю в лицето му и разби носа му с челото си, както в доброто старо време, когато все още не бе толкова опитен в боя. Имаше и такива времена..
- Мамка ти недна! Ще гориш в ада съвсем скоро! Но първо... ще се позабавлявам за твоя сметка. – думите му сигурно биха звучали по-заплашително, ако не ги изричаше с вирната глава, държейки кървящия си нос с пръсти. – Още не си видял в какво състояние намерих играчката ти. – извъртя бързо стола на завързания си пленник и му показа гледката в леглото. Езра беше преди всичко човек и много бързо му се събра слюнка в устата, когато видя зачервеното от възбуда лице на къдравелкото. И той бе завързан, за да не избяга, но като цяло не изглеждаше на себе си, за да способен на това. Едва тогава на капитана му светна за онези билки. Леле, напълно се беше надрусал с тях... Вярно, че беше много млад и афродизиакът действаше доста по-осезаемо на хора на неговата възраст.
Езра бе неспособен да откъсне очи от обезоръжената и апетитна хапка, която представляваше Ноел в момента, но бързо се върна в реалността, като видя проклетия мазник да го доближава.
- Добре ще си поиграем с това бонбонче... А ти ще гледаш. – стисна розовите бузи на къдравелкото му и това беше последното, което чу и видя, преди да му причернее. – Ще го откупя от теб.
Не се усети кога бе успял да се развърже със скритото в ръкавицата си малко острие. Трябваше му само един ритник, за да стигне до другия и да го да прати на другия край на кабината му. Ботушът му се бе забил с такава сила в корема, че му изкара въздуха. По дяволите! Беше обещал да не го убива, дор нямаше намерение да си цапа ръцете с такова нищожество. Беше далеч от лигата му, че да се бие с него. Установи го още, като чу гласа му и потвърди теориите си.
- Той не е роб... а част от екипажа на Черното петно! – изръмжа през зъби, когато установи, че другия беше жив и се давеше от липса на кислород в дробовете си.
- Дара! - извика, защото беше убеден, че тя отдавна бе прочела знаците, които тайно оставяше по стените, за да ѝ подскаже къде отива. Щеше да я остави да се погрижи за всички на този кораб, защото не му се губеше повече време с отрепки. Ненавиждаше хората, които си печелят слава, обирайки чуждия кредит. Не това бяха неписаните закони на осемте морета!
- Хвърли който искаш от борда, ако си харесаш някой за измъчване, твой е. Този тук го вземаме с нас... до Барбетос. – даде кратка заръка на Дара и тя засия от щастие, които разбира се прикри под равните си черни устни, които едвам трепнаха от вълнение.
- Страхотно. – отвърна и разпори горната дреха на Ирвин, дърпайки леко кожата на гърба му, за да прониже кука пред нея, за която сетне да го повлече със себе си. Другия се давеше в нестихваща агония, която беше песен за ушите на Дара. Беше сигурен, че двете с Куки много ще се харесат.
- По дяволите... Колко време те е задържала Рейна... – промърмори на глас, когато се върна до леглото, където Ноел стоеше и пръскаше ослепително силни феромони. Можеше да ги усети навсякъде на пространството около него. Беше странно да го види толкова възбуден толкова скоро... Не че обстоятелствата му допадаха, но това беше друга тема. Сега му се падаше най-тежката задача от всяка възможна.
- Можеш ли да вървиш? – попита го с някаква малка надежда, когато го развърза и преметна едната му ръка през рамото си. Другият веднага стовари цялата си тежест върху него, когато капитанът се изправи от леглото. – Както и да е, да се връщаме в Петното. – въздъхна и побърза да ги махне от това противно място. - Съжалявам, че се забавих толкова... – промърмори едва чуто между другото, сякаш бе убеден, че без друго думите нямаше да бъдат регистрирани от къдравелкото в това му състояние. Езра Коен никога не се извиняваше или обясняваше пред някой. Беше странно, че за момент почувства, че това беше правилното нещо да каже, но бързо се отърси от тази глупава прищявка.

Ноел съвсем беше позабаравил за всичките странични ефекти от тия билки. Сега пък се оказваше съвсем неадекватен спрямо всяка възможна ситуация. Съзнанието му се рееше на някъде - дори не беше сигурен имаше ли цел или посока, защото не можеше да улови нито един от преминаващите моменти. Беше странно. Такова нещо не му се беше случвало, макар че един път се беше случило да припадне поради разни причини, но пак не беше същото. Едно е съзнанието да те остави - друго е частично да те остави и да те кара да си мислиш, че си буден, да виждаш някакви неща, уж да ги асимилираш ... в крайна сметка да се окаже, че нищо от заобикалящата среда не ти е станало ясно ... в което понякога няма нищо лошо. Тези глупаци, които го поведоха на някъде, бяха му скъсали дрехите, защото в един момент беше осъзнал, че трябваше да бяга - после обаче беше разбрал, че не можеше никъде да тръгне. Хич не беше на себе си. Хич не беше и доволен от този противен факт! Ама откъде накъде!? Единственото ясно нещо, което чувстваше, беше главозамайващата възбуда, която не го отпускаше по никакъв начин. Не му беше за първи път да е възбуден и да се възбужда, ама от това нещо нито можеше да се освободи, защото се бе намерил малко по-късно завързан, нито пък възбудата отказваше да се превъплъти в болка, която да разтресе тялото му неприятно. Просто нямаше измъкване! Дори не можеше да се дразни като хората на противната ситуация, в която се намираше.

Беше пробвал да се размърда по някое време, но нечии противни лапи задържаха ръцете му и чуждо надвесило се лице остави неприятен дъх след себе си и някакво предупреждение, което обаче не беше в корена на причината на спре да шава в опити нещо да свърши ... като да свърши ... умът му удобно отказваха да му предоставят и правилна храна за това - ето толкова проклети бяха на Рейна билките! Де да можеше от противния Ирвин да не му става вече ... дори не успяваше да се притесни, че може за последно да гледа нещо или някого, че може и това да е краят му. Главата му беше изтласкала всичките възможни мисли и го беше заставила в противното положение, което го побъркваше, но никога достатъчно.

Искаше да се гръмне. Тук и сега. Моля!?

Нищо не разбираше. В един момент дори не можеше да вижда. Погледът му беше толкова премрежен, че можеше да регистрира само ухания - противни и не противни. Всичко работеше на простия принцип: да или не. В повечето случаи отговорът беше не. Да-тата се появиха, когато съществото му успя да надуши аромата на Езра. Затова и беше потреперило и направило отново опит да се измъкне. Знаеше, че е завързан. Можеше да успява да направи някаква елементарна асоциация, но тя се губеше по сто пъти и вече отказваше да прави връзката и да прави прости сметки като едно и едно. Състоянието му беше толкова противно. Нямаше ли да приключи вече? По дяволите ...

Мамка му наистина! Наистина трябваше да си запуши носа в онази шатра - знаеше си го още тогава, защо не си бе направил труда да не вдишва толкова много от изкушаващата отрова за сетивата.

Чу се как изстенва при познат вече допир - на фона на всички останали, които отказваше да определя като познати и тялото му отново потрепери, когато се намери в чуждите ръце. Не можеше да повярва как е възможно един съвсем непознат да му действа така постоянно ... с разликата, че този път не можеше да крие привличането си зад относителната маска на притеснението за собствения си живот.

- Ухаеш ... невероятно ... - едва изрече думите си и не беше сигурен дали изобщо беше успял да ги изфъфли адекватно; намерил се беше заровил глава в чуждите коси.

Беше се надишал и без това достатъчно от онези проклети билки и сега целият особено унищожителен процес се беше повторил, за да принуди болезнено сладките спазми да претичат отново по тялото му. Чуждият аромат наистина беше толкова пристрастяващо побъркващ. В друга ситуация навярно щеше да се опита поне да не му личи колко му се харесваше. Премреженият му поглед вече съвсем напълно отказваше да регистрира, каквото и да е било, но за сметка на това всичките му други сетива си работеха като и за него. Беше странно как всичко до този момент намираше за ужасно противно, докато не се намери в ръцете на капитана, който предизвикваше много смесени чувства у него.

- Тези ... билки ... ужасни ... ужасни са ... - прав беше.

Бяха ужасни. И след тях болеше още по-ужасно много - само можеше да си представи как щеше да е един път отървеше ли се от въздействието им. В крайна сметка така беше написал тази игра, че явно в дни като тези - оказал се чак в една друга вселена - всичко да върви против него самия.

Противна новина беше и тая ... ама нямаше какво да направи той по тоя въпрос. Едва успя да преглътне слюнката, която се беше събрала в устата му. Чуждият допир беше опасно побъркващ. Имаше някакви синини на места по тялото си и те пулсираха болезнено в момента. Искаше му се ... никога да не се бе озовавал в такава ситуация, но тази мисъл ставаше все по-глуха, защото колкото повече вдишваше чуждия аромат, толкова повече искаше да вкусва от него.

Ситуацията беше овладяна по-бързо, отколкото капитанът се беше надявал. При това без излишни пречки, които да ги забавят и да си изгубят целия ден за едната отрепка. Само дето и в най-щурите си сънища, Езра не би предвидил, че ще трябва да се справя с това, което в момента се бе отпуснало така удобно върху половината му тяло. Едвам се довлачи обратно до кораба си, наложи му се съвсем да носи Ноел на ръце в един момент. Дребни капчици пот бяха избили на челото му от опитите да игнорира дрънканиците на момчето. Но най-вече за нищо на света не трябваше отново да поглежда към него, нищо че бе почти неизбежно, след като другия бе в обсега на периферното му зрение... Усмивката на Езра сама по себе с издаваше раздразнението му от цялата ситуация... Беше ядосан на себе си за новооткритата си слабост, както и на къдравелкото, че си беше свалил напълно гарда, макар и да си имаше оправдание. Беше му ядосан и че така лесно се беше оставил да попадне в ръцете на онова нищожество.. Самата мисъл, че онзи тип го бе докосвал с мазните си ръце някак караше червата му да се преобръщат. Какво ако не беше се оказал при него навреме? Какво ако планът му не беше сработил? Все едно, само за това му липсваше да се ядосва. Нямаше смисъл дори да опитва да порицае другия за липсата му на всякакво чувство за самосъхранение тук. Поне не и докато беше така дрогиран, вече дори усещаше как едва си преглъща лигите и съвсем скоро ги остави да покапят по брадата му.
Слава на всички морета, в даден момент стигнаха до кабината му, или по-скоро Езра пренесе другия на ръце и почти го хвърли на леглото. Едвам издържа дотук, но кой го питаше дали на него му е лесно. Момчето изохка по особен начин, когато рязко се срещна с не особено меката дървена повърхност, макар постлана с няколко пласта одеяла.
Капитанът остана известно време изправен до леглото, но сега вече не отделяше очи от Ноел, докато сваляше колана и оръжията от себе си и ги поставяше внимателно на равната издадена плоскост встрани. Дори не се двоумеше дали би се възползвал от положението на момчето в момента. Никой не би устоял на подобна гледка. Никой човек най-малкото. Затова не му пукаше дали на другата сутрин щеше да го обвинява за всички отпечатъци от зъби, които щеше да остави по него. Само допълнително го предизвика с всичките си сладострастни думи, дори и да говореше по-скоро афродизиакът, отколкото самия Морисън. Благодарение на Рейна май вече бе узнал и фамилното му име.
- Ще направя поредното добро дело днес и ще ти помогна с това. – каза съвсем директно, без увъртане, когато бавно присламчи тяло към чуждото и го притисна в ъгъла на леглото. Беше се отървал от всичките си горни дрехи и татусите по торса му горделиво отбелязваха всеки белег от стара рана, всеки път, в който капитанът се бе отървавал на косъм от смъртта. И въпреки че те наброяваха доста голямо число, съдейки по факта, че почти нямаше непокрито от мастило кътче по тялото му, всеки следващ път тръпката си оставаше същата. Тази тръпка никога не умираше. През целия си живот Езра беше търсил нещо подобно, защото знаеше, че не може единствено изправянето срещу смъртта да му носи такава тръпка. Не можеше да е единствена. И сега, намери друга такава някъде, където най-малко може би очакваше. Сърцето му никога не бе било толкова побъркващо само при вида на някой. Езра искаше единствен да вижда къдравелкото в тази му светлина. Това пламнало от възбуда лице, искаше го само за себе си. Без друго съвсем скоро останалите, които си бяха позволили да го видят така, нямаше да са сред живите.
Коен сграбчи чуждите китки силно, чиито пръсти се бяха протегнали се да си играят с брадата му, и ги притегли заедно с възбудения им притежател. Облиза устните му преди да слее своите с тях и да се наслади на вкуса им. Отдръпна се съвсем леко, колкото да махне коженото яке, с което бе загърнал другия преди малко. Колкото да не го гледа и да не се разконцентрира, толкова и друг да не му открадне въпросната гледка. Наистина си държеше да си остане само негова.  
- Да знаеш... Вече не сме квит. Длъжник си ми. – усмихна се, прошепвайки близо до чуждото ухо и спусна ръка към чуждата ерекция. Част от него искаше да убие Рейна, по чиято вина това се случваше по този начин, но друга част искаше да ѝ благодари изобщо за възможността да се случи.