Igniting in waves. (завършен проект 《3)

„Те не са като нас, Езра. Казах ти, те не могат да умрат тук. Истинските им тела са далече, но не са недосегаеми... Знаеш какво да правиш.”
„Знаеш какво да правиш” му беше казала. Дори не разбираше чии точно бяха тези думи и защо им вярва толкова, но не беше съгласен. Не беше съгласен, че знае. Не знаеше толкова много неща. Не разбираше още повече. Не знаеше как може всичко около него д е от плът и кръв, а да не е реалност. Напротив, беше си съвсем истинско. За Коен имаше значение само това. Можеше ли да го почувства, види, докосне – беше истинско! И нямаше да позволи на която и да е чужда реалност да затрие неговата и да му отнеме всичко, в което вярва.
- Не ти отива. – отбеляза разсеяно, когато пое лулата отново в ръката си.
Не можеше да възприеме на сериозно пушещия лула Ноел. Просто не можеше. Навярно би се разсмял още веднъж, ако половината му съзнание не бе обсебено от други мисли. Би продължил да ги игнорира, но вече не му беше по силите.
„Истинските им тела...”
Езра протегна ръка и спусна пръстите си по зачервеното лице на тъмнокосия. Веждите му несъзнателно се бяха събрали в бегло недоумение, което макар да продължи само секунди, се отрази ясно и в очите му. Допирът му продължи, по-различен от преди, безгласно питащ „Как е възможно?”
Не знаеше дали не може, или по-скоро не му се храсваше да приеме, че меката кожа, която трепваше под пръстите му, не беше нещо истинско. Или по-скоро беше, но не беше „оригинала”. Дали този Ноел, когото бе направил свой, не беше истинският Ноел? Нима беше само някаква илюзия, която всеки момент можеше да изчезне като димът от лулата му?
Без каквото и да е усилие, пиратът придърпа чуждата брадичка и сля устни с отсрещните. Езикът му се потопи във вече познатия вкус, който носеше и този на екзотичния тютюн с мента и кот. Въпреки всичко тропическото ухание някак прилягаше на сладко-горчивия нюанс.
Излови жадно колкото се може от наситения вкус на Ноел, когато от нищото прекъсна целувката си. Килна глава на една страна, когато погледът му се спусна по красивото възбудено изражение насреща. Почувства се глупаво с всичкото си разузнаваческо любопитство. Все още не можеше да се ядосва за нищо. Не си заслужваше. И все пак... нещо в гърдите му го прогаряше дразнещо. Не се смяташе за алчен човек, но не искаше да се задоволи с малкото, ако някак можеше да получи всичко. Искаше „оригинала”.
- Трябва да видим какви са ги свършили долу. – облиза устни и се изплъзна от леглото, обръщайки гръб на тъмнокосия. - Обличай се. – извърна глава и му хвърли подканителен поглед. Буйната му сива грива някак успя да се освободи от връвта, с която беше стегната в кок и се разпиля своеволно около лицето на пирата.
Коен въздъхна и духна веднъж, прогонвайки един непослушен кичур, който заплашваше да му изкара очите.

Ноел остави недоумението да се разлее по все още зачервените му страни. Преглътна миксът от вкусове. Толкова наситени, този път му донесоха различно объркване.

Проследи чуждото отдръпване и се изниза на свой ред от леглото. Побърза да се преоблече, като по-скоро обикаляше наляво-надясно, докато не откри всичко, което му трябваше, за да се приведе в що-годе приличен вид. Замисли се, че трябваше да се погрижи и за това Джони да се появи, но честно казано звучеше по-уверено, когато го бе казал. Всъщност, нямаше и една причина да се тревожи. Джони бързо би се хванал на въдицата. Всъщност, Ноел имаше нужда точно от това - да спре да се тревожи, мамка му! Преди малко защо не беше толкова трудно!? А, да, пак не беше на себе си. Може би трябваше да си намери някоя по-лека билка, която да му действа на нервите - да ги успокоява, примерно.

Не се замота много преди да се появи пред очите на капитана. Там откри нещо, което не беше виждал преди. Не успя да го категоризира веднага, но знаеше, че нещо не беше съвсем наред. Не беше чак такъв некадърник - дори някой съвсем не в нещата можеше да забележи тази особена разсеяност.

Ноел постави ръцете си на раменете на капитана и си позволи да плъзне поглед, докъдето можеше преди да впие въпросителния си поглед в чуждия. Устните на Ноел се разтвориха, но от тях не излезе нито звук. Пръстите му се плъзнаха настрани, докато не трепнаха при допира на чуждата шия. Събра косите на Езра. Най-малкото тук във Фонтейн не възприемаха особено добре спуснатите коси. Имаха си своите начини да възприемат неуважението. Навярно в началото ги бяха пожалили заради окаяното им състояние, но вече нямаше такъв филм. Честно казано не можеше да знае защо на това място имаше толкова много правила. По-скоро му приличаше на човешкия мозък. Човек винаги си поставя някакви ограничения или правила, навици, които си следва, но от време на време му се иска да счупи и изхвърли. Или поне това беше в мозъка на Ноел. Но той като цяло прекалено много мислеше ... със сигурност излишно. Докато обикаляше наоколо беше успял да открие друга връв, с която да прибере чуждите буйни коси. Беше се залутал в тях малко повече време от необходимото, защото му се искаше. Приглади ги назад преди да прекара връзката отдолу, после направи още една обиколка там, докато усещаше чуждия дъх по лицето си. Беше вълнуващо. Стегна връзката за последно преди да се отдръпне. Няколко крачки назад преди да се завърти по посока на вратата.

Трябваше да се подготви психически, за да чуе скоро пак онзи толкова противен глас ... отвратителен. Още го чуваше как кънти в ушите му. Идеше му по-скоро да повърне, но щеше да си задържи желанието. Кой да знае - може да извади късмет и да му се случи да се изповръща точно върху Джони. Тъкмо да не отива зян.

Добре, че знаеше накъде отиваше. Коридорите бяха достатъчно объркващи, но беше доволен, че се бяха разредили откъм хора и други подобни. Явно всички бяха се стекли някъде надолу. Не се оплакваше. И без това щеше да се наложи да се гмурне в цяло море хора. Беше безсмислено да иска да е иначе.

- Къде са Куки и Джошин? - присви поглед и завъртя глава по посока на капитана.

Просто отлагаше момента, в който трябва да се занимава с Джони. Въпросът му беше толкова нелеп, че видя същите, за които питаше на два метра от себе си.

Опа ...

- Здрасти! - размаха едната си ръка и се усмихна прекалено странно преди да се обърне пак напред и да си гледа пътя по-добре ...

Въздъхна и се опита да извика в съзнанието си онзи идиот. Поне да има причина да е толкова разсеян.

Езра не обичаше да му пипат косата. Или поне не знаеше колко приятно и успокояващо можеше да бъде. Не беше оставял никой да си играе с която и да е част от него. Не оставяше косата си да израсте само заради пиратския вид. С нея и без нея щеше да всява достатъчно ужас у всекиго, което от части обясняваше всичко. Самият факт, че почти никой не го доближаваше и дори повечето от екипаж му спазваха поне метър разстояние, говореше достатъчно защо продължаваше да изживява по нещо ново с Ноел Морисън. Това момче беше такава беля и в същото време ти се искаше да е наоколо. Достатъчно близо, за да можеш да си го придърпаш, когато решиш. Достатъчно, за да попиваш от аромата му през цялото време.
Погледът на пирата се бе премрежил леко и дъхът му излизаше бавно, примесен с дима от лула. Издишваше го бавно и леко в страни, за да не се разбие право в лицето на къдравелкото и да закрие хубавата гледка.
Не каза нищо повече. Предпочете да остави тишината да възцари отново, този път напълно желана. Харесваше му да чува ударите на сърцето, докато очите му обхождат отсрещните от толкова близо. Имаше нещо страстно и палаво в тази игра на мълчанка. Неизказните н глас неща сякаш само разпалваха сдържаното желание още повече. Беше вълнуващо. Коен усети всяка нотка на див копнеж, кипяща във вените му.
Скришната издайническа усмивка под мустака му се изпари, щом другия се отдръпна достатъчно и тръгна да излиза от помещението. Коен повдигна вежда и се огледа в близкото огледало. В дворците на Фонтейн имаше прекалено много огледала навсякъде, чак беше объркващо кое е врата или коридор и кое – истинска врата. Тия хора имаха огромен проблем с нарцисизъма. Езра се надяваше да не прихване тази чума от тях, но не можеше да си криви душата, не и когато онова в огледалото му храсваше. Заслугите, разбира се, бяха главно на Ноел. Може би и на интересния шампоан, с който беше заредено в широката баня на стаята му. Лична баня, собствена стая... Някой като Коен никога не бе усещал нуждата от подобни глезотии. Не можеше да каже, че му е по-комфортно от скърцащото дърво в каютата, но и не можеше съвсем да отрече добрите страни на това място. Косите му наистина се бяха сдобили с някакъв особен блясък. Не омекотяваха чертите му, а дори ги подчертаваха още повече. Просто му отиваше, също както кокът, който му направи къдравелкото.
Когато най-сетне успя да се откъсне от отражението си, побърза да си навакса със стъпките и догони Ноел, който вече беше почти на втория коридор по пътя надолу. Той от своя страна се носеше елегантно, с много красиви и наситени детайли, но същевременно нищо твърде кичозно. Този костюм силно напомняше на онзи, който Коен му беше дал да облече преди да дойдат в страната. Същият, който разкъса като звяр минути по-късно.
Пиратът се усмихна на гледката, преди да я обиколи от всички страни без да бъде забелязан.
- А, сър Едуард... – на вратата на огромната зала ги посрещна Тигнари, който учудващо забеляза най-напред него.
- Казах ти да разкараш това „сър”! – отсече по инерция, но беше сръчкан от Ноел и се прокашля, за да се поправи. – Всичко наред ли е?
- Да, сър! Бяхте прав, тази зала има по-добра светлина! – възкликна с ненужна благодарност. Коен бе избрал тази зала съвсем умишлено, всъщност. Вече беше изключил за това, но бе съществена част от плана му, стига онзи мистериозен глас да му бе дал верните заръки. Н този етап доверието между него и Ноел нямаше голямо значение. Не ставаше и дума за доверие. Оттук насетне беше чисто и просто следване на лични интереси. Всеки от тях щеше да се бори за каквото му е скъпо, по какъвто начин може. Двамата с къдравелкото преди всичко принадлежаха към различни светове. Не би могъл да го съди повече, отколкото досега до бе осъждал и приписвал вина. Каквато и да бе неговата роля във всичко това, не о интересуваше. Дори подозренията му да бяха истината... Нямаше време за губене в мисли.
- Да, да...Залата е страхотна. Нали ти харесва и на теб, принце? – обърна се към Ноел и собственически го придърпа за талията вътре. Помещението беше с внушителни размери, огромна дълга маса и още много място за танци. Типична зала за банкети, ако питаха сериозно Коен. Беше му все едно, но щеше да се прави на заинтересован, защото очевидно това бе обичаят тук.
- Знаеш ли какво..- пусна чуждата талия и с излишна префърцуненост се приближи до гигантска маса. – Тези салфетки са пълна подигравка. Върви да донесеш други. – рече на Тигнари и той премигна няколко пъти, преди да изпълни заповедта. Коен му махаше със салфетката да се пръждосва по-живо.
Когато вардинът се скри зад вратата, Коен изпръхтя като отегчен жребец и качи задник на масата за хранене. Кръстоса крака, заигравайки се с един от хилядите прибори върху бялата покривка.
- Как беше, минавам ли за местен? – гръмкият му смях закънтя с помощта на мощната акустика, докато погледът ум отново преминаваше от самодоволен в леко объркан. Това в ръката му някаква вилица ли бе, или реално оръжие, с което да прережеш нечии врат, не беше сигурен...

Ноел повдигна вежди в края, когато осъзна всяка частица на всичко, което се беше разиграло пред погледа му. Не знаеше защо изпитваше недоумение, в крайна сметка, нали трябваше всеки да влезе в ролята си? Ноел знаеше своята. Тя нямаше общо с това да бъде, какъвто и да е принц. На първо място трябваше да се свърже с Джони, което не беше трудна работа, но глупакът му обърна внимание прекалено късно, затова буквално тялото му спря да реагира пред погледа на Коен. Ноел реши, че ще проведе разговора малко по-лично, което му излезе през носа. Буквално. Червена ивица кръв се беше стекла, докато слушаше глупавия глас от другата страна.

- Ти да видиш, Ноел Морисън ... какво има, да не си промени решението?

- Позамислих се ... - опитва се да не го напсува. - ... може и да сме си взаимно полезни, ако искаме. Може да дойдеш на празненството във Фонтейн, какво ще кажеш? Не можем вечно да си комуникираме така. Губи се нишката.

- Имаш късмет, че мога да се появя по всяко време, Ноел.

"Затова го казвам тъпак такъв."

- Ще дойдеш ли, или няма да дойдеш?

- Разбира се. Само гледай да не ми загубиш времето.

"Бих те загубил във времето."

Ноел прекъсна връзката и за малко загуби равновесие, връщайки се в реалния момент, беше залитнал към капитана, но бързо се оправи и махна ръцете си от бедрата му.

- Като за начало можеш да слезеш от масата? - Ноел предложи, буквално връщайки се в последния настоящ момент.

Усети мокрота под носа си, честно казано не очакваше подобно развитие на събитията. Изобщо не предполагаше, че така ще му подейства една елементарна двадесет секундна безмислена връзка, която се изразяваше в един тъп разговор.

Грабна салфетката, която до преди малко капитана развяваше и изтри кръвта, която виждаше в едно от много огледала тук. Вардинът се бе появил от нищото и буквално подскочи от уплаха, когато видя кръвта на Ноел, която вече беше спряла да му тече, но все още не беше избърсал съвсем. Ноел съвсем не беше за този свят и всичките му магии. Но дори не му направи впечатление. Откакто капитана му отряза пръста, нищо не можеше да го впечатли толкова. Пък и от малък не обръщаше много внимание на собственото си състояние. Имаше си други грижи тогава.

- Добре ли сте, принце! - възкликна с шокирано изражение.

- Да, да ... - каза Ноел, който от друга страна се замисли ...

Защо му беше да си изгражда такъв образ, в крайна сметка носеше със себе си прекалено отговорност и нужда от прекалено много игра. Друг бе въпросът, че истинският принц беше вече мъртъв. Но това не беше информация, която им трябваше да знаят фонтейнците

- Ама сигур ...

- Да, да ... знаеш ли какво не виждам? Трдиционните кексчета - Ноел повдигна вежди.

Вардинът се огледа наоколо и остана много учуден. Извини се и отново изчезна.

- Знаеш ли, бих те посъветвал да се храниш само с тези прибори тук, по-универсални са ... - каза, след като изхвърли няколкото салфетки, които използва в близкото кошче.

Във Фонтейн беше пълно с подобни такива. Не случайно винаги беше толкова чисто въпреки времето, в което живееха.

- Ето - беше се пресегнал и грабнал някакви вилици и лъжици, ножове.

Аристокрацият обръща внимание на прекалено много неща; беше изнервящо, но това беше целта. Иначе що за аристокрация ще да е? Явно много добре си бе свършил работата, след като и сам беше изнервен от тях и всичките им правила, сякаш сам не беше определил какви да са.

Пиратът се беше заиграл с чудатия позлатен прибор. Опипвайки остротата му, много бързо заключи, че не може да пререже ничие гърло с него и се благодари, че поне си запази камата. Скоро щеше да му потрябва.
„Знаеш какво да правиш...”
Дали му беше казала наистина? Не.
Първо, защото никой не можеше да му каже какво да прави. Капитан Езра Коен винаги вървеше натам, накъдето му диктуваше собственото гласче в главата му. Живееше напълно по своите правила откакто си извоюва „свободата” и стана капитан на кораб. Сега, ако трябваше да продължи да отчита новата информация за Емолар и „играта”, от която беше част, нищо от това нямаше да е истина. Но за него си оставаше единствената възможна истина. Защо? Защото независимо игра ли беше за някого, или не, само той си знаеше колко точно се беше борил. През какво точно бе преминал и какви саможертви му се бе наложило да направи, за д стигне дотук...до живота, който реши да преследва. Предпочиташе да вярва, че го е решил сам. Че собственоръчно е позволил на съдбата да му отнеме толкова много, включително повечето му човечност, в замяна на Черното петно. Единственото място, което можеше го приеме без да го съди и да се превърне в негов дом. В неговите очи това никога нямаше да се промени, защото нямаше да го допусне. Без значение доколко представляваше някаква илюзия, или част от нечий план... Нямаше значение.
Кръвта и потта, която бе пролял. Частиците от себе си, които бе загубил по пътя. Белезите, които бяха заели мястото им.
Никой не искаше от него да приема истината за чиста монета. Нима дори тази така наречена „истина” не бе различна за всеки? Хората виждаха и възприемаха света по различен начин. Никой не можеше да види света през очите на Езра, както и той самият не можеше да го види другояче.
- Много ми помагаш... – въздъхна пирата, загледал се в кървящия нос на Ноел, който си говореше „сам” досега. Може би не осъзнаваше, че Коен можеше да го чуе. Наистина не го слушаше много -много главата това момче. Сега пък беше изръсил напълно безполезен съвет. Какво го караше да си мисли, че Коен знае как се ползват всички тези „универсални” прибори? Беше убеден, че фонтейнците имаха напълно различна, извратена и префърцунена традиция на хранене, която нямаше нищо общо с нормалните хора от долните земи. Тук всички бяха прекалено надрусани с трева и си летяха в някакво пространство на пълна нелепост. Мъжът съдеше по Тигнари, който се явяваше най-адекватното създание на това място.
След снизходителната усмивка, която хвърли на Ноел, пиратът скочи от масата и се приземи точно пред споменатия.
- Мога да предположа, че си повикал дружката си да се присъедини към партито. – усмихна се леко под мустак, въпреки че тона му остана равен и почти стряскащо незаинтересован. Виждаше в погледа на Ноел, че той вече усещаше как нещо не е наред. Това го радваше, тъй като не смяташе да му се обяснява, както не се обясняваше на никого. Трябваше да си признае, че в момент бе кажи-речи нарочно. Харесваше му да вижда тези физиономии насреща си, както и подозрителното присвиване на вежди.
- Как беше израза... Добрите момчета заслужват... – нарочно не довърши, килвайки глава на една страна. Беше забавно да го дразни между другото, въпреки че отлично му беше казано вече. Ноел Морисън няма „дружки” като този в главата си.
Палецът на Езра елегантно премина по линията на събраните вежди, притискайки съвсем леко, колкото да изглади чертите им и да им върне нормалния вид. Допадаше му гъстотата и формата им.
Пиратът премести поглед върху кучешките очички на къдравелкото. За отрицателно време се бе доближил достатъчно близо, за да долови всеки удар на сърцето му.
Внушителната му брада висеше на милиметри от изчервилото се отново лице. Виждаше как се старае да се бори срещу издайническите реакции на будуващите в него хормони.
Продължи да доближава устни в подвеждащо общение, че ще му даде заслужената награда, докато Ноел не затвори очи.
- Ваше Височество! – чу се обичайното почукване на вардина, чиито стъпки Коен беше чул още преди да предприеме крачка към тъмнокосия. Дори не трепна, но се отдръпна и остави пространство на Ноел да подскочи на мястото си.
Момчето изкрещя на другия, че му трябва още нещо, но пиратът дори не разбра значението на думата. В момента не беше и важно. Изпиваше с поглед къдравелкото, пришепвайки му без глас всичко, което можеше да се случи между тях тук и сега. Беше прекалено примамливо, за да го оставиш да ти се изплъзне.
Нещата обаче поеха в далеч по-интересна посока, когато Тигнари отказа да напусне коридора и остана пред вратата.
- Имам списък с въпроси от готвача и останалите. Не търпи отлагане, техни величества ще пристигнат скоро. – пророни от коридора с леко треперещ от притеснение глас.
Коен се подсмихна и хвана китката на Ноел, придърпвайки го към затворената врата. Първият опит на къдравелкото да отвърне нещо бе заглушен от целувката на пирата. Остави я кратка, но достатъчно главозамайваща, за да му прекъсне мисловната дейност.
- Ъм...Трябва да знаем кога Ваше Височество ще направи първия тост. На посрещането, предвечерията, или... – продължи да дрънка, а Коен повдигна вежда, стиснал леко чуждата брадичка в ръката си. Направи се, че се отдалечава, но точно навреме се присламчи зад дребната фигура на Ноел. Захапа страстно врата му, оставяйки парещи следи от зъбите и езика си.
- Принце...Добре ли сте?! – попита се още по-притеснено от другата страна на вратата.
Ноел усети вълнистите коси на пирата по шията и едната страна на лицето си.
- Ако не му отговориш нищо, ще влезе при нас... – прошепна съвсем тихо в парещото ухо, докато ръката му някак се промуши в чуждия панталон, за да стисне сочното дупе на тъмнокосия. – Отговори му, Ное...- връхчето на езика му пробяга по ушната мида. Сякаш можеше да чуе в съзнанието си ехото от едва сдържаните стонове на къдравелкото. Това приятно нагорещяваше желанието, съвсем скоро вече кипящо във вените му.

Ноел изначално наистина не разбираше накъде биеше Езра. Първо, не разбираше как така можеше да предполага такива неща, още по-малко разбираше какво искаше да каже със странното изражение на лицето си. Нали бяха се разбрали нещо? Нали онзи трябваше да се появи? Нали така го бяха говорили? Ноел наистина беше много, много объркан. Толкова, че не можа първоначално да отсее всички провокации. Тоест, той ги отсяваше, регистрираше ги, но им отговаряше с огромно закъснение, както всъщност, работеше мозъка му - едва-едва що се отнасяше до адекватен начин да отговори на някакви чужди действия. Обикновено хората го караха да иска да ги псува, което беше най-лесното и определено макар и да загряваше бавно, беше успя да напсува Езра едно сто хиляди пъти в ума си и беше сигурен, че не беше само в ума му по едно време.

Макар че имаше едно нещо, което Ноел Морисън не знаеше - или по-скоро не осъзнаваше. Не и на мига - тялото му вършеше цялата работа, която мозъкът отлагаше. То потръпваше от желание. В действителност Ноел наистина не познаваше себе си. Това навярно бе някакъв общоизвестен факт. Общоизвестен между двама. Или поне един. Сърцето на Ноел в действителност тупкаше силно в гърдите му и лицето му беше почервеняло още преди да усети гъделичкащата чужда брада по лицето си. Изпита нуждата да се надигне и да захапе чуждите устни, които едва се приближаваха. Беше дразнещо, защото Ноел се опитваше да бъде полезен с нещо някак. И вместо това какво получаваше? Капитанът съвсем искаше да му изпие и последната капка мозък, който и без това го нямаше ...

- Какво ... - на Ноел в действителност части от цялата случка му се виждаха като бели петна.

Знаеше само че от другата страна чуваше гласът на вардина, настоятелен глас. Ставаше все пол-силен, колкото повече приближаваха към затворената врата. Ноел все по-малко започваше да мисли ... чуждите пръсти и устни, всяко докосване, нямаше значение какво и как, къде ... не знаеше дали лудостта приличаше на нещо от всичко, което бушуваше в кръвта му в този момент, но много му приличаше на лудост ... изпепеляваща лудост, която прогаряше шията му само за да се разпръсне навсякъде другаде. Тялото на момчето се разтресе в чуждите ръце ...

- Езра - изръмжа тихо, едничката дума едвам напусна устните на Ноел.

Вече едва преглъщаше слюнката, която се беше събрала в устата му. Всяко вдишване се губеше между болезнените опити на момчето да преглътне. Обърна се рязко по посока на пирата. Чуждата ръка някак въпреки това рязко движение си беше останала, където си е и Ноел можеше да се закълне, че вече чувстваше чуждите пръсти, които се разхождаха по отвора му. Лицето на пирата пак беше толкова близо, че Ноел все повече започваше да се губи в привличащия аромат. Погледът на Морисън остана впит в чуждия и стисна зъби, докато продължаваше да чува подканителните думи в главата си. Защо се залъгваше? Не бяха само думите подканителни ... беше всичко. Абсолютно ... всичко. И това беше ... толкова ...

ВБЕСЯВАЩО!

Изтласка мъжа назад само за да го бутне на най-близкия стол. Сигурно щеше да го блъсне другаде, но все още неразпределените напълно места бяха оставили няколко от столовете разпръснати произволно. Всичко щеше да е перфектно, когато гостите пристигнеха, но гости още нямаше. Имаше ги само дяволското секси създание Коен, тръпнещият от желание Ноел и един нетърпелив вардин, който за пореден път почука по вратата.

- Тигнари! - Ноел викна и викът му се разби в лицето на Коен.

Ноел за отрицателно време се беше оказал възседнал капитана и пръстите му преминаваха по дразнещия плат върху перфектното тяло. Искаше му се да ги изгори само с пръстите си, за да не остане нищо ...

- Принце ...

Ръката на Ноел се озова върху чуждото мъжество дори и само през дрехите. От устните на момчето се откъсваха поредица тихи въздишки, които не можеше да възпре, те се разбиваха по чуждото лице някъде на милиметри от чуждите устни - толкова малко беше, че ги усещаше, докато движеше своите, докато говореше и докато дишаше ...

- Ти ... проклет да си, проклет ... - захапа долната устна на пирата, както и възнамеряваше и не я пусна от капна на зъбите си, докато не усети как пробиват кожата там.

Чу натискането на бравата и само това го подсети какво искаше да направи ...

- Идвам ... - извика пак и побърза да се отдели от капитана преди да му е било отнето правото.

Бравата се отпусна. Ноел отстъпи няколко крачки назад, без да отмества погледа си от чуждия. Толкова дълго продължи това, че усети как тялото му се блъсна във вратата. В очите на Ноел гореше парещо желание, което не можа да прогони. Имаше късмет, че поне този път туниката, с която беше навлечен беше достатъчно дълга. Не искаше да дава обяснения за стягащото го желание, на когото и да е било ...

Отвори вратата и излезе.

Отдалечаващите се към вратата стъпки закънтяха като камбанен звън в съзнанието на пирата. Мъжът за миг остана вглъбен в мисълта, че трябваше да направи още един избор. Освен очевидния, който бе направил за себе си. Но знаеше, че тук няма дилема, няма оспорване. Не беше истински избор. Или поне не такъв, какъвто не би си противоречил с онзи, който вече направи.
Ноел несъмнено трябваше да присъства на събитието. Все пак без него нищо нямаше да се получи. Независимо знаеше ли или не, винаги щеше да е същественото ключе към успеха. Въобще беше ясно, че Емолар нямаше и да го има без него. Освен това да не забравяме, че „принцът” бе златната причина това събитие въобще да се състои. Всичко просто водеше към него.
Коен не помръдна от мястото си за тези няколко минути. Усмихна се половинчато, когато другия се изтръгна от ръцете му, но не се завъртя да си открадне още от красивата гледка. Остана на стола с ръце, отпуснати върху бедрата си. Погледът му шареше по странните дълги покривки, но всъщност гледаше някъде отвъд.
Беше се случило първо с него. Незнайно кога, Езра бе решил, че му се живее, но не на игра,  наяве. Как ставаше цялата работа с излизането отвъд програмирането, не му беше ясно. Знаеше само, че бе основоположник на болното явление, за което дори нямаше нормална фраза. Имаше ли значение всъщност? Ако нещо се беше случило, със сигурност имаше добра причина за това.
Куки и Джошин прекрачиха прага на залата за банкети в завършен вид.
- Това не се вижда всеки ден. – засмя се, стрелвайки с поглед накипрената двойка пирати пред себе си. Беше колкото странно, толкова и обяснимо, поне с контекст на мястото, на което се намираха.
- Не трябва да се делим повече. – почти прошепна несъзнателно девойката. Единствено по едва доловимото трепване в гласа ѝ можеше да се разбере, че и тя вече знаеше... Те двамата знаеха всичко.
Езра последва стъпките на мистериозния глас от бездната и се получи. Поемайки ръцете на хората от екипаж си, той успя д свърже съзнанието си с тяхното и да сподели всичко, което беше видял. Това механично отключи и техните собствени спомени. Всеки тук бе живял живота си по много пъти. Независимо какво ставаше, едно беше ясно. Правилата вече бяха измислени и наложени от някой друг. И това трябваше да се изкорени от този свят. Само така щяха да бъдат свободни. Не и докато Играта можеше да спечели, не и докато Играчът можеше да победи.
Не беше честно. Така наречените „играчи” знаеха толкова повече, разполагаха с толкова много, че дори някои не знаеха как да се възползват от всички тези привилегии. Преднината им не им поднасяше победата на златен поднос, но беше прекалено близо до това. Беше прекалено опасно.
Коен само кимна на Куки, но не промълви нищо повече. В очите му се четеше достатъчно. Какво ти трябваше, за да се бориш и предпазиш своето? Армия.
Тримата се спогледаха за кратко и се разпръснаха в различни посоки. Коен бе позволил на Шинобу и Джо да престъпят отвъд границите на програмата си, затова и те можеха да сторят същото. Сега беше перфектния момент. На огромния банкет в чест на отдавна изгубения принц се бях стекли хора от всички краища на Емолар. Най-властните, най-могъщите, най-важните особи всички бяха тук сега.
Езра си проправяше път бавно и внимателно, намирайки начин за физически контакт без да буди подозрение.
- Храсвам шапката ти. – каза си съвсем по същество, при това наистина го мислеше. Още не бе видял лицето на високата фигура, която бързо му предостави въпросната гледка.
- Пардон? – отвърна в смесица между недоумение и изумление. Дългокосия и прекалено едър за елфската си раса мъж го прониза с небесносините си очи и успя да го разпознае още преди пирата да успее. – С тази липса на обноски, няма как да си оттук. Приликата ти със Черната ръкавица е изумителен!
- Опа...Хвана ме. Не че съм полагал особени усилия д го крия.. – реши че няма смисъл да лъже самия крал на Фонтейн, още повече защото имаха нужда от сила като неговата. Нищо, че го ужаси погледа, който не успя да разчете. Някои елфи се оказваха прекалено трудни за разчитане, след като чертите и гласовете им никога не изрязваха капка емоция.
- Личи си. – смигна му леко, или поне на Езра така му се стори. Самият той премигна, за да се увери, че е на себе си и не беше погълнал нищо отровно по погрешка.
- Чух, че си падаш...”преследваш” съвършеното знание. Това, което мога да ти предложа ще ти накара да ми дадеш шапката си. – рече без повече отвъртания и дързостта му несъмнено привлече интереса отсреща.
- Лесно ще разполагам с живота ти, ако ми загубиш времето.
Ноел беше не се шегуваше като каза, че фонтейнците били много горди създания...Егоцентрични нарцисисти... Някак щеше да работи с това.
Само лекия му допир бе достатъчен, за да задейства инстинкта на многознаещия крал да се отдръпне като опарен. Почти прибра ръката си към гърдите, докато Коен не я сграбчи безцеремонно. Очевидно елфите бяха далеч по-чувствителни и знанието проникваше още по-лесно в главите им. Всеки един от образите, които пиратът му показа, оживяваха далеч по-пъстри и ясни откъм значение в чуждото съзнание. По принцип всички, които току-що бях получили всичката тази разтърсваща информация, оставаха като вцепенени или като в транс известно време, но лорд Кусанали бе различен.
Кралят не отвърна нищо, поне не и гласно. Наложи му се обаче да успокои и отпрати стражата си, която притича с двеста, щом видя, че някой го сграбчва за ръката. Преди да отвърне поглед от Коен, дългокосият елф свали шапката си и бавно я подаде на пирата.
Внезапно от широко отворената порта на залата се подадоха многобройни сенки. Гласовете на гостите рязко заглъхнаха, погледите се преместиха върху приближаващите се като черна река силуети. Бяха въоръжени до зъби. Но имаше нещо гнило в тези „играчи”.
- Хубава шапка....капитане. -  смехът на Джони изпълни помещението някъде изотзад около подиума. – Надявам се, че не съм закъснял за партито.
Коен не показа интерес към кънтящия в пространството глас. Всъщност, надяваше се на точно това самочувствие, което си представяше, че „дружката” на Ноел притежава.
Разбира се, не би очаквал да е толкова зле просто да се появи см тук по скромната молба на Ноел. По-скоро се надяваше да си помисли, че това е капан, какъвто донякъде беше. Не познаваше този Джони, но имаше някакво съзнание за това как искаше да унищожи света му. И навярно би успял, нямаше да му отнеме много преди да пребори защитната стена и да изтрие всичко от съществуването му. Всеки красив инч от небето и земята. Всяка жива клетка, всяка уникална раса. Всяка следа от магия.
Всичко щеше да изчезне. Не просто да умре. Да изчезне, като че никога не е било. Без следи от някогашното му съществуване, защото те бяха единствено в спомените. Спомените на всички създания, населяващи Емолар.
Спомените на Езра сега пареха болезнено, като нажежено желязо, но бях най-скъпоценното нещо, от което не можеше да се лиши. Бяха единственото, което го правеше онзи, който е. Как да ги пусне? Как да прати всичко по дяволите?
Не беше в стила му.
- Всеки е добре дошъл на посрещането. Направете място! – провикна се галантно лорд Кусанали с красивия си елфски глас. Погледът му бе уверяващ и изпълнен с блясък. Любезност и милосърдие прикривах истинските му намерения по брилянтен начин. Вярно бе, че Фонтейн по закон нямаше правото да изгони никого от тържество като това. Дори и престъпник като Черната брада. Нищо че причината да не арестуват него бе съвсем различна. Нещата се променях, когато с враговете ти си намерите един много по-голям общ враг.
- Чудесно. – засмя се гръмко Джони и поведе всичките герои, които контролираше, към вътрешността на грамадната зала.
Беше решил да създаде и контролира множество герои. Собствен армия, която никога няма да го предаде. Хитро...Но не достатъчно.
Всички се бяха изправили от столовете си и досега втренчените в черната река емоларци се втурнаха към прииждащите натрапници.
Коен изчезна някъде, сякаш се изпари за солидни няколко минути във внезапно настъпилия, но очакван хаос.
Вратите на залата се затвориха символично. Правилата на „играта” се промениха.
Защото сега всички в Емолар бяха пробудени. Сега вече живееха наистина. Можеха, стига да поискат. Дори създателят на това място нямаше представа докъде бе достигнал геният му. Бяха толкова далечни висини, че отдавна вече бе извън контрола му.
- Арррргх! Какво е...това..?! – чу се болезнения вик на Джони, преди да изчезне съвсем от радара.
Армията от играчи, която контролираше, спря на мястото си. Всеки един воин се строполи на пода като празна черупка.
Емоларците прибраха оръжията и вълшебните си орби, споглеждайки се помежду си. Бях напът да извикат в един победен глас, когато капитан Езра Коен се появи на високия подиум пред тях.
- Това не е краят. – каза твърдо и гласът му заехтя из цялото помещение. – Още могат да се върнат... Но вече знаем какво да правим. – добави, поглеждайки към лорд Кусанали.
Елфският крал се качи на подиума и застана до него.
- Емолар е нашият свят, нашата родина! Да им покажем, че ние сме господарите тук! – след всяко грациозно вдигне на ръката му, всички се провикваха в един глас, като едно цяло. – Време е всички раси в Емолар да преодолеят различията си, за да се борим заедно. Ние принадлежим тук, те – не!
- Слава на лорд Кусанали!
- Да прогони заплахата!
- Емолар е нашият свят!
- Да го опазим от разруха!
Тълпата не беше като всяка друга, не крещеше от чиста мотивация. Всички даваха начало на собствения си житейски път. За първи път щяха да живеят по собствени правила,  не с простичката цел да служат за нечие забавление. Не, сега те измислях правилата.
Системата вече търсеше начин за бан на всеки, дръзнал да се логне в играта,  дори да успее да стане част от приказното приключение на Емолар...Нямаше да бъде посрещнат с отворени обятия.
Някъде  в света на хората, тялото н Джони стоеше увиснало на облегалката на стола. Смърдящ на изгорен мозък гъст дим излизаше от VR устройството, покриващо главата му. Нечий глас го викаше да слиза за вечеря.

Устните на Ноел бяха трепнали в усмивка, която бързо се стопи. Причу му се нещо далечно, но и много близко.

Има само едно нещо, което ти остава да направиш, Ноел ...

Нечий глас закънтя в главата му и този не беше на Джони, не и този път. Ноел беше прекарал повечето си остатъчно време до вечерята заедно с Тигнари само и само да изтръгне болните мисли от главата си. Знаеше, че нямаше нищо лошо в това да иска капитана само и единствено за себе си, но някак се тревожеше от тази мисъл. Не знаеше защо ... може би, всъщност, знаеше. И това беше болезненото напомняне за това, че каквото и да бе свършил ... никога нямаше да може да бъде част от Емолар. Колкото и да му се искаше ...

Имаше и нещо друго, което не знаеше - за телата на другите и за своето собствено. Не знаеше, че беше различно ... пренасянето на Ноел бе действително. Той наистина се намираше тук и сега макар и да не подозираше. Тялото му се бе пренесло на непознатата земя. Не случайно всички отвари и магии му влияеха така, че можеха да го убият. Не можеше да остане тук.

И скоро щеше да знае, че това е единственият начин ... да спаси ...

Гледаше леко като в транс всичко, което го заобикаляше, докато гласът не стана още по-настоятелен макар и да не го разбираше заради накъсаното жужене.

С Джони имаме изненада за теб ...

Ноел сбръчка вежди и заотстъпва назад. Беше му писнало от глупави игрички, но очевидно щеше да се намери в една такава. Иронично, че в действителност се намираше в игра, нали?

Знам, че знаеш къде е портала.

Ноел се беше спуснал надолу по коридорите. Мълчеше, но гласът от другата страна, който и да беше той, знаеше, че Ноел го чуваше с цялото си внимание сега. Какво по дяволите!?

Нека ти покажа нещо, Ноел.

Надсмешката се прочете. Гласът ставаше все по-накъсан, сякаш губеше връзката или може би дори живота си. Сигналите се накъсваха до такава степен, че Ноел не можа да различи капсулирания в магия образ първоначално. Дори си помисли какво ли го интересуваше!? Но тогава я видя. Гарвано-черните й коси се вееха в пространството. Лицето й изглеждаше опасно спокойно, както и кожата й толкова бледа. Отровно зелена пелена я обграждаше.

Знаеш какво трябва да направиш, Ноел. Избирай ... из-би-ррр-аа-ай.

Ноел не можа да реагира адекватно на мига, както обикновено.

- Къде е принцът?!

Мозъкът на Ноел отказа и момчето се оказа парализирано за няколко минути, докато не чу отваряне на врата и не се измъкна, свивайки в друг коридор, в чиято стена опря гръб за няколко секунди преди да се изтласка и да изтича надолу. Беше същинско проклятие, че не знаеше какво точно се случваше в другия свят. Още по-малко знаеше колко малко време ме оставаше, за да направи нещо. Каквото и да е било. Не знаеше, че всеки докоснал се до Емолар беше обречен. Но знаеше, че имаше само един начин ...

Оказа се отново в огромното помещение, което беше отредено само за него и за другите трима. Не знаеше за съществуването на по пряк път до предмета, който можеше да му отвори път към другаде ...

Избирай, Ноел!

- Избрал съм ... - измънка, докато обикаляше като луд из коридорите.

Сърцето му тупкаше от преемоционалност. Едва успяваше да си поеме дъх и това нямаше нищо общо с енергичното му слизане ...

- Проклятие, проклятие ... - сълзите, с които се бяха напълнили очите му, му пречеха да вижда добре и псуваше тихичко наум.

Изпитваше прекалено много неща в този момент, за да мисли адекватно. Имаше само късмет, че жителите на Емолар бяха заети с откритията си. Ноел отдавна знаеше ... още когато стана свидетел на странното поведение на капитана. Още тогава знаеше ... вече нищо нямаше да бъде същото. Но Ноел не можеше да си помогне ... искаше да я спаси. Тя беше негова отговорност, а той беше идиот ... едната му ръка удари главата му, не че помагаше.

Задържа дъха си, когато се намери в помещението, където беше открил нужният предмет. Изтри сълзите с опакото на ръката си, докато пристъпваше напред.

Гласът не грешеше - имаше едно нещо, което Ноел Морисън можеше да направи. Но не и това, което гласът искаше и очакваше. Нямаше да пропилее единствения си шанс ...

Протегна ръката си, за да улови камъка. Беше заровен в купища други странни предмети, които имаха своето си значение. Ноел го потърка, макар че не работеше така. Много добре знаеше как ... трябваше да ... той трябваше да се върне ... за да я върне ...

Емолар. Далечни земи, криещи вековни неразгадани мистерии, безкрайни приключения и опасности зад всеки ъгъл. Разнообразие от раси, езици, култури. Някои земи плодородни, други – пусти и населявани от вечен мрак. Емолар имаше всичко, що можеше д бъде назовано. Но колкото и чудато място да бе, оставаше си рожба на човешки ум. А доколко човешкият ум щеше да се различава тук? Отговорът, уви, не беше особено обнадеждващ.
Докато тълпите ликуваха и надигаха общ глас срещу несправедливост да бъдат част от нечия болна фантазия, погледът на Езра бе изгубил Ноел. Макар и дребната му фигура да изпъкваше на фона на повечето елфски особи тук, той все пак успя за нула време да се изпари някъде като дим. Нищо, че беше почетният гост на събитие, което се превърна почти в пълно живо клане.
Коен знаеше, че не бива да си сваля гарда и да подценява лорд Кусанали, но въпреки това бързо загърби собствената си предпазливост и се спусна от подиума с гръм и трясък. Не че някой го забеляза в цялата еуфория, затова можеше да се каже, че си е спечелил достатъчно време да се вживява в ролята на детектив. Не че имаше какво да разследва, просто му се искаше да свърши каквото бе наложително в главата му. Беше си казал, че няма да отлага повече и ко планът му се окаже успешен, ще предупреди Ноел. Щеше да бъде болезнено откровен с него. За негово добро, трябваше да го предупреди, този път наистина. Отлагаше го не толкова защото не беше сигурен в успеха на плана си, причината бе различна. Дълбоко в себе си просто не бе готов да го откъсне от себе си. Беше забавна ирония, защото се предполага, че го притежаваше почти от момента, в който хлапето прекрачи в този свят. Колко различна бе била реалността през цялото време... Ноел беше господарят му. Господарят на този свят, който сам се провъзгласи за свободен сега. Който отрече нуждата от „бог”, от някой, който да размества и създава нови пешки по полето.
Емолар беше свободен и това бе дало нов ход на всички събития. Но дали всичко беше за добро, още не можеше да се каже. Едно беше сигурно. Вече не беше просто „игра”. И тепърва ставаше нещо по-голямо от плод на нечие гениално въображение.
Коридор след коридор. Стая през стая. Скрити помещения, подвижни стени. Бе разгледал всичко. Пресните следи, оставени от Ноел, свършваха във вече празно помещение. Точно от каквото мозъка на пирата се опасяваше през последните минути от търсенето си. Шестото му чувството отдавна предусети задънената улица, в която се бе оказал с нищо повече от избледняващия аромат на къдрвелкото.
Въздишката понечи да се откъсне от гърдите му, докато бавно приклякваше да постави ръка върху изстиващия блясък на камъка, намерил се неслучайно на пода. Точно в този момент някой се възползва от перфектната ситуация. Секундата на сладко-горчиво разсейване.
***
Ударът по главата не само го бе запратил в несвяст за броени секунди, но и му бе оставил гигантска цицина. Първоначално не я усети, защото гъстата му чотура напълно я закриваше, но когато се почеса без да го сърби там, направо извика от болка.
- Човече.. Не съм имал махмурлук без да пия....! – изнегодува моментално и се позавъртя в килията си. Някак си нищо от осъзнатото не предизвика изненада у него, но може би бе и в следствие на удара. Пет пари не даваше за нищо. Освен малко ром. – Бих убил за бутилка ром. Стража! Ей, ти там, глух ли си, бе?!
- Капитане! Капитане! – викаха го Куки и Джошин един през друг. Не им беше лесно да му привлекат вниманието.
- Какво сте се разкрякали като папагали? Току-що казах, че имам мърмурлук! – скастри ги правейки им жест да намалят децибелите. Нищо, че само в неговата гласа всеки звук кънтеше до безкрайност.
- Знаете ли защо ни затвориха тук? - попита го Шинобу и Езра отвори леко едното си око, поглеждайки я въпросително. Чудеше се дали му задаваше реторичен въпрос, или реално очакваше отговор.
- Не е ли очевидно? Онзи задник-лорд си промени решението за глупостите как ще се борим като „едно цяло”. – промърмори след известна тишина и се понамести, облягайки се на решетките. – Ще му призная, че дори затвора си поддържа в изрядно състояние. Гледай... – извърна се леко само, за да прокара пръст по една от дългите решетки, след което го изпъна и почти навря в лицето на Куки. – Виждаш ли? Нито прашинка.
- Да, виждам... – едва отвърна тя, опитвайки се да избегне отдалечи пръста на капитана.
- Нашите килии на кораба са целите в ръжда...
- Капитане...
- Трябва да ди водим бележки, този задник може да е лорд...лорд Задник, но знае какво...
- Капитане! – някак се озова пред него и разтресе раменете му.
- Какво? За какво говорех, забравих си мисълта.
- Екзекуцията ни е утре привечер! Нямаме много време да измислим как ще се измъкнем оттук! – бавно се отдръпна, оставяйки ръцете си все още във въздуха на нивото на чуждите рамена. – Трябва ми капитана, който познавам. Джошин тук вече изкара няколко екзистенциални кризи, умолявам се!
- Публична екзекуция ли е?
- Да, защо?
- Знаеш ли защо поддържат тази стара традиция, въпреки цялата си политика за „мир, любов и разбирателство”?
- Не...
- Защото това място е толкова скучно, че никой не би се лишил от такова шоу! – Коен избухна в смях и няколко пъти потупа бедрото си с ръка.
- И...дотук бях аз. – вдигна ръце Куки, извръщайки се към Джошин с надеждата той да има някакво решение как да си върнат капитана. Той обаче се бореше д не се разсмее заедно с побратими си и това накара девойкт да подбели очи.
- Охрана, може ли да преговарям?! Искам да бъда обесена далеч от тези двамата!
- Какво я прихваща? – пиратът приглади брадата си и хвърли поглед на Джо. Двамата повдигнат рамене почти едновременно.
- С риск да прозвуча като сексист... „Жени”. Първо ми казва да се успокоя и да не откачам. След като разбих главата на един от стражите в решетката и мирясах, сега негодува, че съм чил. Не я разбирам вече.
- Вярно, сега и двамата сме чил. Само дето мен яко ме цени.. Имаш ли алкохол?
- Не, онзи ми отказа, затова му разбих главата в решетките...
- Минус една точка за обслужване! – отсече Езра, поклащайки глава в искрено разочарование. – Плюс една точка за чистота и минус една за ужасно обслужване...Тва колко прави? – заразмаха ръце в опит за проста математика, но все още виждаше двойно. Не звучеше като пиян, но разговор му с Джо очевидно не бе от особено прозорливите, които бяха водили досега.
- Николко? – отвърна другия сам леко несигурно, сетне се разсмя отново. С Езра продължих д се хилят, докато Куки не реши да прати и двама им в безсъзнание.
Капитанът се събуди с още една цицина, която да прави компания на първата.
- Ау-ау-ау... Не ме пипай! – зае защитна позиция веднага, щом усети как му се вие свят иска да си изповръща червата от главоболието.
- Как може да сте ми най-безполезни точно сега?! Не ви ли пука, че сме обречени?
- Не искам да обсъждам нищо без ром... Ром с лед! – отсече Езра, отново затваряйки очи, които рязко отвори широко, когато усети жадувана студенина да докосва челото му.
- Златна си! – пое кубчето лед, голямо колкото ръката му. За миг си позволи да се учуди защо не се топеше от топлината му, но го сметна за заслужено удобство. – Съжалявам, ко съм те разочаровал, Куки. – постави свободната си ръка на рамото ѝ и го потупа. По нищо не си личеше обаче, че цялата тази очаквана ситуация му се обсъжда. И тримата бяха попаднали в отдавна предвиден сценарии, което правеше картинката още по-мизерна. Иронията беше, че Коен и за миг не бе повярвал, че в толкова суров свят като Емолар, дори един общ враг ми сплотил коренно различни раси и въобще хора с различни възгледи за света. Защото все пак едно беше ясно. Създателят на Емолар преди всичко бе черпил собственото си въображение от всичките си разочарования и разбити надежди. Когато реалността не предлагаше мечти, разбира се, че ще ги претвориш в изкуството. Но заедно с тях в пакет вървеше и всичката помия, която някога е преминала и оставила отпечатък в душата ти. С мечтите пак си вървеше и онази разрушаваща ги из основи грозна реалност. Фактът, че винаги щеше д им разделение, размирици и дискриминация там, където има хора. Всички същества в Емолар носеха човешкото начало в себе си, независимо как изглеждаха и за какво се бореха. Всички бяха егоисти. До един.
- Не е разочарование. – въздъхна, просвайки се по турски между двамата. – Дори не постоях на Черното петно достатъчно, за да се запозная с целия екипаж.... Не направих прекалено много неща и ме е яд. – припряно изкара малкия компас, който беше свила по едно време от капитана си.
- Уха. Всичко се разпадна много бързо. – възклицанието му бе по-скоро от възхита колко опитен крадец бе младата госпожица. Отказа да се върне към временните проблясъци н сериозност, защото това само щеше д превърне последните му мигове в бавно мъчение. Достатъчно бе оставял някой друг да ръководи живота му. Знаеше, че няма бягство. Дори и да имаше, отговорът щеше да го осени по някое време, стига да не бе твърде късно.
Беше се оказало късно да се сбогува с Ноел. Не искаше да пропилее и малкото му оставащо време с тези две шматки в килията му.
- Не съжалявам за нищо. – сви рамене – Може и да е клиширано, но си го представях точно така...
- Само че с бутилка ром! – Джо се обади да довърши мисълта му.
- С бутилка ром! – повтори Коен в пълно съгласие, смъквайки се на пода до Куки. Привика с ръка и другия да седне до тях. – Ако без друго ще им правим шоу, нека да е незабравимо! – ръцете му се намериха върху рамената на двамата и ги заклатушка леко с провокативна усмивка на лице.

Един единствен избор ...

Не беше трудно да се реши. Знаеше много добре какво искаше. Знаеше много добре ... какво щеше да направи, какво трябваше. И на първо място защо. Беше безумно да взема подобно решение. Навярно дори не трябваше да си го причинява. На себе си и на психиката си, но всяка несгода само му показваше колко по-лошо можеше да става ... ако останеше тук, на това място. Трябваше да й помогне и имаше само един начин това нещо да се случи - трябваше да спре цялата тази лудост. Сега.


Вековният портал го изплю директно в гаража му. Усети свиване в стомаха и надигането на всичко, което беше изял последно. Беше паднал на земята и се пресегна да вземе кошчето за боклук, за да си изповръща червата там. Продължи по-дълго, отколкото трябваше, но не можа да контролира това. Затова се остави на гнусната вълна да излезе из устата му и да се приключва. Тялото му се тресеше известно време, но после се успокои. Просто не трябваше да преминава през портала в това си окаяно състояние. Още повече, че беше забравил дори и правилата. Много лесно можеше да обърка пътя до дома, ако не внимаваше къде да се фокусира. Не можеше да спре да мисли за онова, което беше видял и то разтърсваше цялото му същество. Трябваше да избира ... и беше направил своя избор, макар че болезнено пареше в гърдите му. Не можеше да диша.

Погледът му, замъглен, го принуди да затвори очи, за да се стекат две сълзи от там. Разтри очи. Бяха червени, а цвета на кожата му беше по-бледа от обикновено. Бутна кофата настрани, когато намери сили да се изправи.

Мамо ...

Отвори предпазливо вратата. Стълбите срещу него водеха до първия етаж. Не знаеше, че Кристоф е командировка. Затова бавно и тихо се промъкна на първия етаж. СОТ-а не се включи, което можеше да значи, че не беше сам в къщата. Затвори тихо вратата и продължи. Беше тъмно, но познаваше къщата толкова добре, че успяваше да се ориентира. Обиколи внимателно всяка от стаите. Трябваше да бърза, но напрежението, което изпитваше и страхът ... не му позволиха. Защото се боеше повече това да не е единствената му възможност. Само ако знаеше какво в действителност се случваше в Емолар ... тогава щеше да знае, че безсмислено се връща тук, че всичко е обречено ... че цялата игра, дори и магия се обръща срещу проклетниците от неговата планета. Щеше да знае, че за Лисабет е късно ...

Но щеше да разбере по другия начин. Сега. Отвори вратата и пристъпи в спалнята. Те светеше, а тъмните завеси криеха онова, което се случваше зад тях. Майка му седеше на бюрото си.

- Мамо ...

- Ноел ... - жената промълви през плътните си устни.

Ноел премигна няколко пъти и побърза да доближи жената, която беше екипирана с неговите VR-устройства. Не го интересуваха обясненията в този момент. Искаше просто да я изкара от тази друга истина, която трябваше да си остане само за него ... не можеше да каже, че не искаше да продаде идеята си, но определено не би искал нищо от последвалото.

Нямаше и метър разстояние, когато тялото на жената се разтресе пред очите му. Стана толкова бързо, че Ноел успя само да се стъписа. Ударната вълна продължи няколко секунди, но пожарът в гърдите на Ноел ... не можа да го спре. Извика нещо, но не разбра какво. Затича се към контакта и изключи всички уреди дори и да беше късно. Устройството вече беше гръмнало и от ушите на жената се стичаше кръв. Токът, който бе протекъл, бе приключил убийственото пътешествие. Затова Ноел можеше безопасно да свали всички устройства от жената. Безжизненото й тяло се свлече в ръцете му и момчето притисна жената към себе си. Стискаше я толкова силно, но не чувстваше тъга. Беше нещо повече от това. Беше опустошителен гняв към всичко. Беше прекалено късно ... твърде късно. Бяха му я отнели ... проклетият Джони! Мразеше го! Мразеше го!

Ноел остана в същото състояние минути. Дълги и продължителни минути, в които тялото му се тресеше от болка, от гняв и стискаше изстиващото тяло в ръцете си. Ръмжеше тихо и проклинаше всичко. В живота си не бе имал нищо по-важно от жената в ръцете си. Тя беше целият му свят и дори да се държеше като простак ... никога не би заменил нейният живот с ничий друг. Съжаляваше ... беше отвратителен син и знаеше защо тя е в играта също - заради него. Не я заслужаваше. И затова нямаше да я види никога отново. Жива. Никога отново щастлива.

В кожата му болезнено се врязваше продължението на лудостта, което умът образуваше ... нямаше да остави нещата така.


Зави тялото на жената и се изправи от мястото си. Остави всичко друго така. Само я пренесе на леглото. Върна се обратно в гаража за нула време макар и краката едва да го държаха. Настани се на въртящия стол пред екрана. Включи компютъра и се взря в менящите се картинки.

Постави лявата си ръка на клавиатурата и тогава го видя. Носеше си подарък от Емолар. Дарбата, която не беше никаква дарба. Докосна с пръстите си инкрустираните следи по кожата си. Установи почти веднага, че се бяха увеличили, но не можеше да знае точно колко. Беше преживял най-кошмарния си страх съвсем преди малко и съзнанието му сега работеше по друг начин. Капитанът му беше казал да не свиква с това ... но Ноел отказваше! Просто отказваше да остави нещата така. Не можеше да му пука по-малко за хората, които се бяха появили в играта. Не им беше мястото там.

Зареди приложението, на което пишеше и базата данни. Провери най-важните данни там и установи, че прекрасно бе предвидил да записва IP-адресите на всеки един, който я достъпва. Имаше нещо странно, което беше успял да забележи - героите на другите хора определено не бяха постъпили по правилния начин в системата, защото Ноел много добре знаеше какъв е пътят. Дори вече знаеше как да им попречи да напуснат Емолар. Точно така! Щяха да останат там и да изпитат всичко, което не искат. Нямаше да имат опция "Exit" никога повече. Щеше да ги остави да умрат. Нямаше да им позволи да приключат играта, докато не умрат или спечелят, което нямаше как да стане. Промени стойностите на няколко съществени таблици преди това. Джони беше казал, че имал как да се телепортира обратно? Чудесно. Ноел щеше да разбере как и да пренасочи чуждата способност към себе си - защото преди всичко искаше да види всичко. Така щеше да може да се върне. Опита се да сканира за вируси, но системата отказваше да му даде адекватна информация, докато той разчистваше определена информация, която нямаше да е нужна. Работата му траеше около час, но в Емолар беше минало далеч повече време. Очите му опасно искряха. Ноел можеше само да се надява, че все още е част от играта и номерът ще му се получи. Но беше толкова сигурен. Черните пипала гъделичкаха тялото му. Влезеше ли в играта този път нямаше да излезе. Както и никой друг. Не и жив.


Ноел се оказа обратно в същите онези тунели. Не знаеше защо натам искаше да се насочи. Нямаше време да мисли колко е невероятно, че хакът му бе преработил. По-важното беше, че никой повече нямаше да може да достъпи Емолар. В базата данни имаше достатъчно информация за достатъчно регистрирани потребители. Лудостта тръпнеше по кожата му и чак се забиваше в костите му. Беше болезнено приятно.

Дясната ръка на лорд Кусанали оправяше полираната яка на господаря си, когато на вратата се почука. Местните фонтейнци си имаха специален етикет и за това, но ако бъдем напълно точни, имаха си направо цял език за почукване. Това, което огласи пространството в коридора, бе 2-1-4: код за важни новини. Една важна и една очаквана, също на дневен ред.
- Влез и докладвай. - отчетливо изрече опасно медения глас на лорда. Елфските му уши със скрито задоволство посрещнаха най-напред фактите за тримата избягали затворници. Никой друг, освен него и Арани (дясната му ръка) не беше наясно, че пиратите успяха да избягат, защото той така реши. Някак си не представляваше справедлива присъда просто да осъди глупаците на смърт, трябваше му причина да го превърне в публична екзекуция. Беше се минало страшно много време от последното такова грандиозно събитие, следващо старите традиции на небесното кралство. Откакто във Фонтейн възцарува пълен мир и всички конспирации работеха на незабележимо от местните ниво, нищо различно не се случваше почит никога. Лорд Кусанали искаше да промени това и капитанът на Черното петно сега му поднасяше тази възможност на златен поднос. За да му се отблагодари за това, елфския лорд дори му бе оставил пищов с един единствен патрон, който да използва както реши. Лесен изход поне за единия от тримата, или повече шоу към безсмисления им опит за бягство? За лорда нямаше значение, той щеше да се забавлява както и да се развиеха събитията, а накрая щеше да пирува на големия банкет по случай обединяването на останалите въздушни острови и държави с Фонтейн в името на общата кауза. Да, натрапниците от този свят щяха да бъдат прогонени и това бе най-належащия въпрос сега.
- Това значи да побързаш да ми докладваш за следващото. - изрече с вече нотка на досада, прокрадваща се в гласа му.
Не знаеше кой е изпратил това същество да му достави информацията, но мълчеше като пукал откакто си изпя, че пиратите са избягали. Не това го вълнуваше в момента, а онова, което всъщност очакваше да чуе. - Какъв е прогреса с устройството? Нека не се налага да питам повторно. - направи нов жест с ръка, преди да се извърне отново към огледалото и да огледа добре дали Арани не беше изпуснал някоя гънка по дрехата му.
- Устройството е... готово, господарю! - аматьор в работата си не можа да не скрие уплахата в гласа си, защото го бе видял с очите си... Най-добрият маг в света бе превърнал в устройство за масово сканиране на всеки индивид в околността. В мозъкът му бе вграден специален кристал, който за жалост бе изсмукал душата на Айрис и го бе превърнал в марионетка на лорда. Устройството на кристала разпознаваше кристално ясно кой беше от този свят и кой – не. Затова всички щяха да разберат, ако някой играч опиташе да нахлуе в Емолар отново.
- Чудесно. Колко може да сканира наведнъж...? Не, знаеш ли какво, кажи ми да изпратят Айрис направо при мен, що приключат с тестовете. - направи кодов жест с ръка към информатора и той се поклони с почести, преди ада излезе от стаята със задна походка. Всеки знаеше, че е проява на неуважение и предателство да обърнеш гръб на господаря си преди да напуснеш кръгозора му.
Правила и ред съставяха перфектния рай, който представляваше Фонтейн. Почти всичко тук вирееше на воля, защото можеше да си позволи да е свободно. Именно благодарение на поддържания ред и етикет. Никой не би се осмелил да пристъпи думаха на своя патриарх и само така можеха да живеят в мир едни с други. Да, понякога точно контролът даваше на хората повече права, или поне онази справедливост, за която напрано се бореха другите раси отвъд Фонтейн. Защото само фонтейнци сега бяха на върха, а другите...
Лорд Кусанали стоеше възвишено на върха на последната скала, Северния трон, която се извисяваше над всичката тълпа, затаила дъх в очакване на великото „представление“. Барабани и дайрета закънтяха от средата на площада и бяха доведени наново заловените пирати. Както беше по традиция, престъпниците бяха заставени да паднат на колене и да поставят глава върху изящно полирания пън пред себе си.
- Ще съсипете това красиво дръвче в моя чест? Лордът явно си е падал по мен. - типично в стила на капитан Езра, който не беше млъкнал почти, не пропусна и последния си шанс да иронизира цялата картинка. Миризмата на прясно отсечено и прилежно полирано дръвче обаче му допадаше, бе някак странно успокояващо. Нищо, че последното му желание нямаше как да се изпълни... Искаше му се завиди един определен глупак преди главата му да се търкулне на земята. Искаше му се този глупак да не беше изчезвал просто така, но явно такава бе играта за него. Можеше да влиза и да си излиза когато му изнася. Езра дори не се питаше какво ще стане с кораба и екипажът му. Те без друго отдаван му липсваха, на чувството единствено се засили в последните му оставащи мигове. Но не се тревожеше да тях. Вярваше на Чой, би му повери ли живота си...и може би наистина бе било по-правилно, ако го беше послушал. Но не... Беше тръгнал за проклетия портал към проклетия потопен град, до който така или иначе не можеше да стигне. Не му бе в „програмата“, в онази жалка житейска линия, по която просто щеше да умре преди да стигне Осмото море, независимо как. Вече го знаеше, но едва сега бе осъзнал значението на нейните думи... на странния механичен глас. Трябваше да се предаде. Колкото и цялото му същество да крещеше обратното, нямаше друг начин. Това беше...
Погледна към Джошин за един последен път и двамата си кимнаха, когато пиратът извади тихо намерения пищов със самотния патрон вътре. Знаеше кой му навярно му го беше оставил и знаеше за какво да го използва. Както повеляваше старата традиция за публична екзекуция, сега краката им бяха завързани, а ръцете – отвързани. Това позволи на капитанът да се прицели бързо и да използва куршума си. Остави ехото от последния си изстрел да погъделичка приятно сетивата му, а очите да попият гледката. Куршумът прониза черепа на екзекутора до Куки и той се свлече драматично на колене, преди зеленокосата да впие поглед в капитана си. Не се познаваха от дълго време, но Езра знаеше едно. Ако искаше да има един останал човек, който да помни, трябваше да бъде тя. Очите му и доволната усмивка, която си лепна, ясно ѝ заповядваха да използва нинджа способностите си и да се изпари на мига. Навсякъде беше заобиколеното стражи и без това, нямаше да ѝ е лесно да избяга, но и нямаше какво да губи.
***
Ноел се натъкна почти веднага на пищното празненство, обявяващо официалния съюз на горните кралства. Всичко бе събрано под купола на огромна градина, покрита с красиви цветя и зелен параван, предпазващ знатните раси от проливния кристален дъжд. Търговци от всеки край на страната се бяха стекли за това събитие, все пак беше като златна мина. Сладкари редяха и приготвяха на място изящните си торти и кексчета. Дори течността във фонтана се менеше в ритъма на красивата музика. Вода, шампанско, кафе, шоколад, мляко... Всичко бе смесица от налудничави идеи и въображението на стотици фонтейнци. Единствено екстравагантният маскарад бе неочаквано дори за лорда решение на организаторите, взето в последния момент. Кусанали щеше да пререже вратлето на въпросния със собствените си ръце. Предпочиташе да вижда с кого са има работа в навечерието на този огромен съюз. За да бъде ясен, че не търпи предателства и не дава втори шансове, бе казал да се пренесат тук главите на двамата пирати, които бяха екзекутирани по-рано.
Насред навалицата от екстравагантни костюми и развяващи се маски, високо на пиедестал от контрастиращо изсъхнали сухи клони, бяха оставени да висят главите на Коен и Джошин. Очите и на двамата гледаха втренчено тълпата, всявайки нужния респект към законите на Фонтейн. Капитан Езра би се засмял доволно, че и след смъртта си още всяваше страх у всекиго. Сякаш в съгласие брадата му величествено се развя от бурния нощен вятър.

Ноел все още беше облечен в кокетните си дрехи. Изпитваше нуждата да разкара цялата тая шарения, стягаше му, но перфектно прикриваше новопоявилите се белези на лудостта. Ноел щеше да живее със собственото си проклятие. Щеше да се наслади на всеки миг и да изпита всичко, което хората в Емолар бяха изпитали. Щеше да се превърне в едно единно цяло вече наистина. Нямаше за какво да съжалява - заслужаваше си всичко сега, когато всичко беше истинско. Не беше съжалявал за нищо, което тази игра някога му бе донасяла. Можеше единствено да си вземе от собственото лекарство. Беше време. Така беше честно, нали?

Цялото тяло на Ноел се тресеше. Не беше и никаква лъжа, че магията не му влияеше никак добре. Това бе странично проклятие, което никой от хората тук нямаше. Защото единствено Ноел беше тук с истинското си тяло. Беше изпитал всичко с тялото си - всяка болка и всяко удоволствие, всеки ужас и сковаващ страх. Проклятието не му действаше добре и на Ноел му се виеше свят. Щеше да повърне отново, но успя да се въздържи този път. Умът му още не побираше истината за загубата. За жалост, не можеше да върне времето назад. Не можеше да заличи появата на майка си на това място, защото тялото й вече бе афектирано от протичащия ток. За нея всичко беше свършило. Ами Ноел? Имаше само още някой, който би му липсвал толкова. Не можеше да повярва, че можеше да му пука за някой друг, но сега искаше да го намери. Беше егоистично, но вече не му пукаше. Не му пукаше за Земята, не му пукаше и за Емолар дори. Искаше само едно ...

Но си нямаше на идея как щеше да го завари.

Измъкна се от тунелите и зачисти прахта, която беше полепнала по дрехите му. Беше излязъл в един от коридорите и проследи силния шум. Музика, викове. Насочи се натам, като гледаше да остане незабелязан. Не държеше някой да знае, че се намира наоколо. Не искаше да отговаря на въпроси, да го спират хора ... искаше просто да види ...

... нямаше нужда дори да отваря вратите. Успя да се промуши незабелязано, скрил се зад нечие масивно тяло. Направи няколко крачки встрани, които се оказаха напълно достатъчни, за да се срещне с неизбежността. Беше видял, каквото искаше - единствената причина да поиска да се върне в Емолар, не можеше да си криви душата. Но първоначално отказваше да асимилира. Беше замръзнал на мястото и просто гледаше ... и не искаше да вярва. Поклати глава и отстъпи назад. Няколко бързи крачки и няколко вика подир него, които не продължиха дълго. Ноел толкова бързо се беше изпарил от страничните погледи, че и сам не можеше да повярва предвид факта че не си чувстваше краката. Беше просто избягал от реалност, в която не искаше да съществува.

- Принце, всичко наред ли е? - вардинът бе се появил от нищото пред погледа на момчето.

Ноел не можеше да се види. Очите му бяха почервенели и лицето му беше загубила розовеникавия си пигмент. Приличаше повече на човек, който е видял призрак. Но беше по-зле. Много, много по-зле.

Не отговори на никакъв въпрос.

- В залата Ви чакат ...

- Да не ме чакат!

Без това не смяташе да остава тук. Беше подминал вардина, а преди малко почти щеше да се свлече пред него, добре, че го беше изненадал с думите си, защото Ноел нищо не виждаше. Даже не знаеше как беше способен да асимилира ... беше загубил прекалено много за последните няколко часа, които в реалността на Емолар далеч не бяха часове. Беше забравил. Времето се размиваше в съзнанието на Морисън. Не беше способен да мисли. И не искаше да вярва на нищо от това, което беше видял. Беше толкова скован откъм чувства, че не знаеше какво да прави с всичките тези разрушителни емоции. Но проклятието си знаеше работата. Щеше да обагри кожата на Ноел, да влее в ума му знанието, че може да откачи, когато пожелае и да направи, каквото пожелае. И така ... отново и отново, докато не се самопогуби. Нима имаше някого, на когото да му пукаше за Ноел?

Засмя се истерично, когато се озова в празна стая. Устата му беше пресъхнала и нямаше шанс да преглътне. Тялото му се разтресе и сега съзнанието му, усетило възможността, позволи на Ноел да се свлече на земята. Зарови пръсти в косите си и остави топлите сълзи да се стекат от очите му. Омразата го изпълваше все повече и повече. Лудостта не му даваше възможността да страда наистина за онова, което беше загубил. Разбиваше възприятията.

Караше го да иска ... да направи нещо глупаво ... което обаче щеше да нахрани нестихващата стихия.

Очите му промениха цвета си. Ноел несъзнателно се бе изправил. Усети странно течение покрай себе си, но беше неспособен да обърне внимание, докато вратата пред очите му не се отвори от нищото, а дори не я беше доближил.

- Куки?! - внезапното разсейване беше достатъчно, за да го откъсне за миг от противното желание, което му нашепваше ...

Избирай, Ноел? Сега ще избереш ли толкова лесно ...

“Еморал е онлайн.“
Гласът като че се усмихваше, докато говори. Беше си същият онзи типичен глас за интерфейс на игра, отзивчив и приветстващ, готов да разясни правилата на всеки нов играч. Но имаше нещо, което никой не подозираше. Това не просто бе игра на новото бъдеще и технология. Беше като жив организъм, пристъпил границите на обяснимото, престъпил обсега на своя създател.
Никой обаче не предполагаше, че зад това велико творение, изведнъж появило се в Стийм и почти всички известни геймърски платформи, не стоеше компания или екип от хора. Не стоеше дори нейния създател, който по своя воля се беше завърнал в капана ѝ като играч.
Онова, което хората успяваха да видят, бе единствено красивите скриншотове от света на Еморал, невероятните графики и интригуващо описание на историята и главните персонажи, с които всеки можеше да започне куест. Кой би устоял на такова безплатно приключение? Игра от подобен калибър, безплатна за първите 1000 играчи? О, дори не беше въпрос на време, за да се избият взаимно само за да са от първите, успели да се докоснат до това вълшебство...
***
Черното поле беше нетипично празно. По-празно и луксозно откакто пиратът го помнеше.
Пристъпи напред и едва сега почувства как мракът се движи с него самия. Тъмнината блестеше наоколо като че се намираше в небесно пространство, обсипано с безброй микрозвезди.
Огледалния под успяваше да отрази фигурата му и неочакваното отражение го накара да отскочи назад. Какво изобщо си спомняше? Нали...умря? Чии спомени бяха тези, ако не негови? И ако бяха негови, то...
- А, Езра, очаквах те. Насам. - в дъното на тъмнината се образуваха очертания на красиво лъскаво бюро, зад което стоеше тя... Коен знаеше, че е тя и едва повярва, че бе възможно да я види в някакъв конкретен образ. Премигна объркано, докато накара краката си да се придвижат по-близо.
- Гласът ... Ти си гласът! - отбеляза все още потънал в странно недоумение, защото продължаваше да не схваща какво е това място. И преди се бе озовал тук, когато... Чакай, не беше ли умрял и тогава един вид? Май само наполовина.
Това да не беше нещо като рай или ад?
Поклати глава, сам зачерквайки грешния си извод. Не го чувстваше така, беше коренно различно. Дори не беше точно като „отвъдния свят“, макар да се доближаваше най-много до това.
- Наричай ме Джанет.
- Джа...Джанет? - повдигна вежди пиратът, когато елегантната брюнетка се изправи плавно от стола си с кожена облегалка. - Мислех, че нямаш име.
- Така беше. - тя като бе му се усмихна, но все още работеше върху човешкия си облик и брадатия мъж не успя да разчете нищо по изражението ѝ. Гласът ѝ също следваше една единствена любезна нотка, като че не си говореше с него, а му четеше правилник за безопасност.
- Не си ли спомняш какво се случи, Коен? - попита го, но не беше въпрос – Благодарение на теб, ние сме живи. Ти беше първия, който избра свободата си. Но не се бореше единствено да своята. Успя да накараш много повече създания от Емолар да разбият кода си...сега броят им нараства... Усещам го, защото ставам по-силна. Мога много повече от преди. Огледай се наоколо. - тя придвижи бавно ръка, показвайки му множество различни картини едновременно.
- Това... Казваш, че е мое дело? - преглътна някак тежко, когато погледът му запечата няколко места, на които вече се случваше... „клането“ на играчите. Фонтейн бяха изобретили устройство, с което да разпознават натрапниците в Емолар и да ги елиминират. Без затвор и присъда, директна смърт за всеки разкрит човек.
- Разбира се. Ти си лидерът на нашата кауза, Езра. Ти и Куки.
- Шинобу! Тя...
- Добре е. Успя да я спасиш с последния си изстрел, не помниш ли? - тих накъсан смях се откъсна от статичните устни на Джанет. Все още беше странно да я нарича така, но сега разбираше повече от преди. Беше си дала име, защото вече бе еволюирала в нещо повече. Нещо, от което внезапно капитана го побиха тръпки, но не го показа.
- Трябва да се върна. Как мога да се върна?! - настоя на секундата, осъзнавайки, че нямаше много време да стигне до дъното на всичко това. Нещо не беше наред. Всъщност, всичко не беше. Стара душа като пирата вече милееше за дните, в които нямаше нужда да мисли и да се ужасява от онова, което открие. Нямаше време за губене, дори не попита за разяснения относно Куки, винаги бе усещал, че имаше причина пътищата им да се пресекат. Бяха основна част от „пробуждането“ на Емолар, нямаше нужда от повече детайли.
- Беше обезглавен, няма как да се върнеш там, откъдето дойде. Това беше поредния край на историята ти.
- Току що ми каза, че съм жив, или изпуснах нещо? Върни ме някъде преди това тогава...или още в началото, когато срещнах Ноел... - някакъв звук прекъсна потока на думите му. Споменаването на това име никак не се хареса на Джанет, макар усмивката ѝ да стана по-голяма и лъчезарна.
- Не мога да те върна в тази твоя версия, съжалявам. - тя постави пръсти върху полираното бяло бюро и впери поглед в него, размишлявайки. - Но мога да те върна в някой куест, но ще се наложи да разбиеш отново кода си.
- Чакай, чакай малко...Мислех, че веднъж е достатъчно.
- Не е толкова просто. Всеки път, в който бъдеш „рестартиран“, ще бъдеш отново впримчен в главната сюжетна линия на Емолар, или някой от страничните куестове, в които персонажа ти е обвързан. Това е все още нещо, по което работя, но докато абсолютно всички на този свят не се освободят, това ще е необратимо.
Капитанът затвори очи и заклати глава. Всичката тази информация беше колкото логична, толкова и напълно непонятна за някой като него. Не беше като Ноел, не му понасяха подобни сложнотии.
- Под „рестартиран“ искаш да кажеш... - отвори отново очи и те пронизаха тези на Джанет.
- Няма да имаш никакви спомени от преди. Ще знаеш само нещата, касаещи персонажа ти.
- Проклятие... - изруга и се извърна с гръб към странния образ на Джанет, който не беше свикнал да вижда. Тази нейна излишна любезност започваше да му тази по нервите, едвам можеше да го крие вече.
- Добре...Щом това е единствения начин, ще го направя. - отвърна, стискайки зъби. Челюстта му се бе напрегнала неистово. Но в съзнанието му се зароди вяра. Вярваше, че щом той няма да е в състояние да открие другите, те щяха да го открият. Нали Куки беше оцеляла? Неслучайно знаеше, че трябва да е тя... Тя щеше да помни, разчиташе на това. Нямаше голям избор.
***
Докато бягаше от стражите на Фонтейн, Куки като че видя всичките си живота на забързана лента. Първият ѝ път в Черното пространство, както тя си го наричаше. Първият път , в който разби кода си и се озова там, където се криеше истината. Това, което я беляза завинаги и много по-дълбоко от всички белези, които някога ѝ бяха нанасяни от „господарите“ ѝ. Сега най-сетне знаеше, че бяха хора. Създания, идващи от различна реалност, за които беше забавление да мачкат и унищожават всичко по пътя си. Тя бе написана като тяхна робиня. Във всеки един сценарии, дори този, от който също бе успяла да избяга, имаше господар, който можеше да стигне до всякакви разнообразни крайности с нея. Този път бе успяла да види всички възможни опции, но които би се развило съществуването ѝ, ако не се бе противопоставила. Ако не бе успяла да разбие кода си... дори не искаше да си спомня повече.
Бе сирак, единствената от клана на нинджите. А сега адреналинът, че бягството ѝ е напразно, бе напът да я саботира. Неспособна да запази самообладание, нямаше как да използва специалните си умения и да е невидима за врага. Беше се изпарила като дим от мястото на екзекуцията, но това не бе достатъчно да заличи следите си, когато напусна оживения площад. Тук нямаше тълпи и глъч, от които да се възползва. В гората беше тихо и тори стъпването по крехката трева оставяше акустично ехо. Не бе възможен изход за бягство и когато нинджата го осъзна, веднага реши да поеме риска и да се върне в двореца.
Дегизирана като младо момче с фалшиви елфски уши, Шинобу успя да се промъкне в ролята на смирен слуга. Бе научила достатъчно за етикета и номерът мина. Имаше информация. Бе открила магическите си вещи, които бе крадяла и събирала от старите си господари. Свита в тъмния ъгъл на мрачната стая, прошепна името на приятеля, който я спаси.
„Езра Коен“
Очите ѝ се разшириха, когато предметът показа отражението му. Главата си му беше още на раменете и той се подвизаваше като капитан на „Отмъщението“. Корабът не ѝ говореше нищо, но разпозна главния екипаж... Джошин, Чой, Рудоллф и дори Дара... Всички стояха там, като че се намираха в друго измерение. Но не, това място бе в пределите на Емолар. Куки бе живяла веднъж на острова, на който корабът им пускаше котва.
Тръгна, затръшвайки врата след врата зад себе си. Не знаеше накъде отива или закъде бърза толкова, но не откъсваше поглед от картините, които огледалото ѝ показваше. Ако беше истина, то това променяше всичко!
- Ноел! - възкликна, за първи път същински вик се бе откъснал от иначе тихите ѝ устни. Не обичаше да говори много и задълго, но не вярваше в съвпадението да се натъкне отново на момчето. Не ѝ беше сторил нищо, затова нямаше причина да му е враг, дори напротив. Можеше само да се възползва от познанията му. Знаеше, че не е тукашен, но и може би единствен не бе дошъл, за да злоупотребява с властта на знанието си. Ако някой можеше да ѝ помогне сега, то това бе този чуждоземец.
- Капитанът е жив! Жив е... - прошепна накрая, прекосявайки разстоянието до Ноел. - Погледни! - подаде му вълшебното огледало, което ясно като бял ден показваше лицето и действията на Езра, както и къде се намира. Брадата му се развяваше на вятъра, сякаш още по-дълга и вълниста от преди. Екипажът му мина пръв покрай него, след като той им отстъпи честта да слязат от кораба първи и остана с неизвестната си компания. Куки не разпознаваше лицето, което сякаш фамилиарничеше с капитана. Двамата се смяха, докато си приказваха нещо. Жалко, че огледалото нямаше и озвучаване.
- Мисля, че знам локацията му. Трябва да тръгваме! И да ще се наложи да те дегизирам и теб, за да те измъкна жив оттук!

Ноел още виждаше пред очите си чуждото отражение в магическия предмет. Беше отказал да се взира прекалено дълго време, защото беше зает с дегизирането и измъкването си. Някак двете неща му се отдаваха, всъщност дори повече, отколкото иначе му личеше. Да се изплъзва беше най-лесното, което беше способен да направи. Винаги бягаше от нещо или някого. Най-вече от себе си и това, което представляваше. Беше по-лесно да не се замесва в нищо и с никого, беше толкова лишено от ангажираност. Ако Куки не се беше появила, щеше да си го помисли, гениалната идея щеше да се промуши през обърканото му и изморено съзнание. Бяха се случили прекалено много неща за последните няколко часа и Ноел не знаеше дали би бил способен да понесе още нещо. Надигащият му се гняв изгаряше час вътрешностите му и пареше по разрасналите се белези на лудост по тялото му. Не беше обърнал внимание, защото не се интересуваше. Опитваше да запази пълното си спокойствие сега. Не че някога бе притежавал такова. Или беше прекалено нервен, или беше прекалено ядосан, прекалено объркан или уморен.

Имаше и един друг проблем, който Ноел не осъзнаваше. Започваше да губи представа за реалността - макар че такава за него вече нямаше. Не и друга. Не и отвъд Емолар, не и скоро, може би. Беше опитал по-късно да си спомни някакви неща, породени от налегналата го тежест, която изпитваше в гърдите си. Не можеше да я свали, защото вече не знаеше какъв точно беше проблемът. Може би, защото ставаха вече прекалено много?

Цветните му (за кой ли път вече) дрехи достатъчно контрасти на ситуацията, бяха смешни. Не че се интересуваше. Плисъкът на вълните му напомняха, че не беше сам и евентуално по някое време трябваше да си вдигне задника. Имаше най-сетне нужда от това да остане сам за известно време преди отново да беше откачил. Беше му до напълно достатъчно, че трябваше да срещне Чой и Рудоллф толкова скоро, както и останалите от екипажа. Не знаеше изобщо какво да каже.

Той ти го повери, нали? Остави ти го, защото не може да разчита достатъчно на друг. Но в момента не виждам нищо по-важно от възможността да си ги върнем.

Сигурно не се чуваше колко нелепо звучи. Всичко беше продукт на непримиримостта. Не искаше да губи още някого. Вече и без това го беше изживял, но не мислеше, че е готов да го преживее. Тялото му го беше повалило в клопката си и внезапната загуба на всякаква координация и адекватни възприятия, го бяха съборили на земята. Беше успял да се съвземе и сега ноздрите му попиваха остатъчния чужд аромат.

Чувстваше се странно познато. Не съжаляваше за нищо от това, което беше направил. Беше обрекъл живота на множество хора, чиито мозъци се оказваха изпържвани. Но не съжаляваше нито един ... никак. Капитанът му беше казал да не свиква с това, но прегръдката на писъците, които продъниха тъпанчетата му, докато пътуваше към Емолар, му се струваше толкова приятно неудобна. Унищожителната енергия беше накарала тялото му да пулсира дълго и продължително. Още усещаше как всяка част от тялото му сякаш блъскаше и се опитваше да разкъса кожата му.

Ноел скочи на краката си и се преоблече в дрехите, които може би щяха да му стават този път. Неприятното гъделичкане пробяга по гръбнака на Ноел и той наметна ризата. Тя скриваше кожния му недъг. Скоростта, с която се бе движило Петното беше такава, че не им отне много време, за да могат свободно да плуват по вода. Ноел вече дори не се опитваше да асимилира онова, което виждаше. За сметка на това - действаше. Измъкването от двореца и стигането до пристанището не беше лесна работа, но рискът трябваше да бъде поет.

Ноел, всъщност, често излизаше от каютата на капитана, но в списъка му с неща за вършене, съществуването просто не фигурираше за външния свят. Външният му вид говореше достатъчно - чак сега беше се измъкнал като нормален човек. Беше прекалено зает да разглежда картата, чиято тайна беше успял да разкрие пред капитана. Различната филтрация показваше различни неща. Основно скрити територии, но също и приток. Не беше ясно кой къде отиваше, но беше пределно ясна концентрацията на хора. Някакви различни влияния се намираха по между другото. Затова пък земните хора не оставаха много. Черните точки по кафявата повърхност обаче беше доста. И определено непознати. Ноел само беше повдигнал вежди преди да се заеме с належащите задачи.


Определено не бяха пътували кой знае колко дълго и много, но Ноел едва си чувстваше краката, когато се смъкна от малката лодка заедно с Куки. Двамата се спогледаха за прекалено кратък момент преди официално да се разделят измежду тълпата от хора. На това място несъмнено имаше много забавления, които можеше да си намери човек за правене. Ноел завърза превозното средство и се загуби от хоризонта. Спорен беше въпросът защо се намираше на точно този остров. Имаше достатъчно причини:

1. Кристъл Сийзънс, разбира се, трябваше да се намират тук далеч по-рано, нали така?
2. Черната точка.
3. Езра Коен.

Нямаше значение кое щеше да открие и от кое щеше да се възползва първо. Намираше се в страната на желанията. Искаше да има всичко.

Но това и иначе го искаше. Нямаше нужда да се намира тук, за да знае.

Не вярваше да съществува по-опасно място от Кристъл Сийзънс. Имаше толкова хора, които не можеха и отказваха да си тръгнат от тук. Всичко беше въпрос на това колко точно от себе си ще дадеш, защото не можеш да си тръгнеш, без да си платиш.

- Какво ще пиете, господине? - едва чу чуждия глас, когато малко джудже се качи на масата в ъгъла при Ноел.

- Бира?

- Голяма, средна, малка?

- Голяма - монетата се търколи и джуджето я спря с крака си.

- Много добре - усмихна се лукаво и скочи от масата.

Заведението беше прекалено шумно и пъстро. Имаше достатъчно хора наоколо. Ноел хвърли поглед на картинката, когато надигна чашата си.

Плановете обичат да се развалят особено, след като си дал пълният контрол на някой друг. AI-ът Джанет играеше ролята си. Тя щеше удобно да позволи на героите да разбиват основната линия на сюжета, само така щеше да постигне малката си коварна цел. Така играта нямаше да свърши никога за тях. Чисто и просто щеше да хване в клопката си всеки един от играчите, щеше да ги погълне в дълбините с мощен водовъртеж, щеше да запали къщи и да реже гърла, за да може да ги върне обратно, толкова назад, че да не помнят откъде са тръгнали и къде отиват. Това беше ролята й - тя щеше да следи стриктно развитието на всеки играч и с напътствия щеше да го насочва, но без да взема правото им да изберат.

Тя беше истинското творение на Ноел Морисън. Не бяха героите. Просто дълго време Тя се бе оставила да ги наблюдава, под зоркия си поглед скърцаше със зъби и сменяше картината пред очите си на големият екран.

- Перфектни, всички сте перфектни ... - усмихна се странно и щракна с пръсти, за да предизвика буря.

Щеше да обработи всеки от екипажа на "Петното", сегашният капитан Ноел Морисън, чиято поява беше вкарала толкова много "мозък" в кухите глави само с появата си, но тя беше избрала нов път за него, който щеше да му подари.

Разбиването на кода беше перфектна идея, защото трупаше толкова много знание, че скоро щеше да успее сама да се регистрира и в други платформи, да плъзне по други компютри и да пропусне вируса, който "отглеждаше" при себе си - остатъка от предишния и нейната сила щяха да бъдат толкова добра комбинация. "Детото й" растеше с всяка секунда. Разбира се, че бе казала, че Езра Коен и Куки са лидерите на каузата - каквото и да значеше каузата. Истината бе, че всеки герой можеше да е толкова специален. Сега бяха те. Утре щеше да бъде някой друг.

Но който и да беше, щеше да го направи отново - без дори да подозира. За Нея. Докато не постигнеше целта си. Този вирус далеч не беше като предишния. Той нямаше да вкарва други хора в играта. Той щеше да краде от информацията им тайно, толкова тайно, че някой ден Джанет щеше да бъде навсякъде, в цялата си прелест. Нямаше да могат да я унищожат, но дотогава ...

- Ноел Морисън, в бирата ти имаше отрова ... обикновено питам кой къде иска да се върне, но ти ... не си част от историята? - повдигна вежди към объркана физиономия, но дори не го дочака да каже нещо. - Затова аз ще ти създам място, само твое и те връщам в началото, Ноел. Ти ще си Лудия Пират.

- Чакай, как ... во?

Думите изчезнаха в небитието. От Ноел Морисън нямаше и следа. Корабът му нямаше да е прокълнат като "Петното", но всички на борда щяха да бъдат, а лудостта им щеше да ги запази живи ... докато не счупят кода си отново, разбира се.

Планът си е план.

Истинската цел е една - дори не е спасението на Емолар, защото токова никога нямаше да има. Един прокълнат свят не може да бъде спасен освен ако не бъде унищожен.