Igniting in waves. (завършен проект 《3)

Езра отвори очи, когато другия се оказа залепен на края на коритото. Беше поставил ръце на гърдите му, за да го отдели от себе си. Не стана трудно, защото капитанът сам му позволи. Цялата идея беше да остави къдравелкото сам да опознае желанията си и да види докъде е лимита му. Съзнаваше, че сега беше различно от онази нощ. Тогава не беше на себе си. Силният опиум, съставен от екзотичните билки на остров Малина, бе притъпил достатъчно съзнанието му, за да не изпитва никой от страховете, които сега бяха на дневен ред.
Може би не личеше на някой като Коен, но той нямаше нищо против това да си отглежда плашливо зайче. Беше странно, че тези две ръце унищожаваха всичко, до което се докоснат с привидна лекота, но в момента не се и замисляше дали това бе някакъв повод за притеснение. Докато другият се бореше с всичките си съмнения и страхове, Коен бе на далечния облак на спокойствието. Нямаше никакво съмнение, че тези близост и аромат му влияеха прекалено хубаво и сваляха напрежението му.
Наблюдаваше как чуждата гръд се повдига неконтролируемо насреща, докато от очите на Ноел не рукнаха сълзи, които побърза да скрие, заравяйки лице в него.
- Не се извинявай. – каза му, сплитайки пръсти в къдриците, преди да се отдръпне н свой ред и да намери замъгления поглед. Навярно и пиратът би се разплакал в този момент, ако имаше останали сълзи. Вече ги беше изкарал от себе си.
Езра никога не бе притеглян и отблъскван от някого другиго в такъв кратък времеви диапазон, че чувството беше ескалиращо. Не знаеше какво точно е, просто беше различно от всичко досега в живота му. Никога не се беше сблъсквал с човек като Ноел, това беше сигурно.
Имаше странна еуфория, която пробягваше през цялото му тяло сега. Странната неопределеност, която едновременно приятно гъделичкаше желанието му, но и в последвалия миг го оставяше на произвола.
Чувстваше чуждия вкус чак полепнал на небцето му и не искаше дори да преглъща слюнката, насъбрала се в устата му. Тя също носеше сладкия вкус на Ноел.
- Не е нужно да се насилваш.  – сви показалец и изтри остатъчните сълзи от чуждите очи.
- Тук си и това ми стига. – добави и целуна шията му преди на свой ред да отпусне глава върху чуждото рамо. Това беше всичко, от което се нуждаеше в момента. Ноел не знаеше как магично го успокояваше с близостта си. Когато просто виждаше, че иска и опитва да го допусне до себе си. Караше го да се замисли, че никой никога не бе посмял да го допусне толкова близо. Не беше просто допир и целувка,  нещо повече. Нещо, което не се промъкваше и в най-смелите мечти на Езра.
Доверие.
Това беше да се разкриеш пред другия, да се оставиш да си най-уязвим в присъствието на друго живо същество. Това навярно бе най-трудното и ужасяващо предизвикателство не само за Ноел.

Беше ескалиращо. Всичко, което в момента изпитваше. Наистина беше позабравил какво е ... да чувстваш. Винаги бе бягал от същността на това, защото му се струваше далеч по-лесно. Не случайно бе отбягвал всички до този момент. Може би от една страна и защото никой никога не бе успявал да привлече интереса му. Не и така, както пиратът го правеше. Беше различно. Отдавна знаеше. Още в мига, в който се обвърза с персонажа му. Беше му трудно да не харесва някой като него. Беше обаче странно също, защото макар и да бе създал подобна игра, презираше жестокостта. Затова пък често я прилагаше сам, най-често с думите си. И определено беше странно, че изпитваше толкова множество тръпки от чуждия допир, който вече дори с очите си бе виждал колко жесток може да бъде. Жестокостта наистина го ужасяваше. Играта беше един друг начин да се справи с това и да я приеме като висша човешка ценност дори никой никога да не си признава, че я притежава. Не отричаше все пак, че я презира. Всеки път, когато се уловеше, че я прилага, се чувстваше зле. Дори когато знаеше, че е прав. Знаеше, че никой не заслужава, в същото време му се оказваше единственото решение ... сигурно е по-лесно просто да нараниш, отколкото да разбереш другия и да разбереш себе си.

Не бяха случайни объркващите му реакции и смесените сигнали. Те бяха различен вид жестокост към него самия на първо време. Отново зароди лицето си в мократа грива на другия. Остана там, докато се остави на спокойствието да го залее. Беше наред с неприятна болка,която го вряза по цялото тяло или просто така му се струваше. За това тялото му и потрепна и се притисна в чуждото отново.

Беше странно. Не можеше да отрече. Беше вплел пръстите си в чуждите коси и се замисли сега, че Езра беше единственият, за когото бе прекрачвал бариерата си на допускане и всичките си страхове за толкова отрицателно време. Искаше дори да го направи отново. Беше някак привличащо, че имаше на кого да отдаде всичко, което изкривяваше съзнанието му.

- Благодаря ти ... - прошепна в чуждото ухо.

Беше се оставил напълно на всяко усещане, което изпитваше силно. Сърцето му не беше спряло да блъска в гърдите му. Даже напротив.
Усети как се отпусна назад и си пое дъх, който се разля по чуждото лице. Пръстите му се отпуснаха и спряха да стискат Езра. Сега се спуснаха по дългата му коса, за да отделят от нея неопределено боклуче, което се беше намерило там.

Езра обви ръка около чуждото рамо и отлепи Ноел от дървената стена на коритото, където почти се беше слял с неодушевената преграда. Водата отново се надигна и малко от нея излезе да опръска пода.
Мъжът опипа с ръка дъното, докато не намери гъбата с леко ръбеста повърхност.
- Ако никога не са ти търкали гърба, много си изпуснал. - рече шеговито и накара другия да му предостави достъп до уреченото място.
Езра щеше много сигурно да захърка в това корито, обърнат от топлината на чуждото тяло, но не искаше да изпуска шанса си да прекара може би последната си за кой знае колко време нощ на този кораб по приятен начин.
Беше изтощен от всичкия гняв и безсилие, които почти го погълнаха по-рано. Не знаеше какво би правил, ако пред него не се беше появил Ноел да разбие порочния кръг.. Навярно, ако него го нямаше дори не би се стигнало дотук. Но там беше иронията. Капитанът не можеше да го мрази или обвинява за нещо. Може би това би било възможно само, ако цялата истина се разкрие пред него. Истината за това кой беше Ноел и как всъщност бе свързан с Емолар.
Блажени са невежите, казваха. И беше вярно. Ако нещо нямаше с какво да ти помогне, по-добре беше да не чуеш за него.
Коен търкаше меката кожа на Ноел, започвайки от тила му и бавно слизайки надолу. Концентрира се, за да не прекали със силата, която влагаше. Не искаше да му обели кожата, а просто да изжули пласта мъртва тъкан и да му подари един хубав масаж междувременно.
- Хванал си малко тен. - отбеляза закачливо, докато погледа му се радваше на гледката. Момчето беше бяло като пуканка, когато стъпи на кораба, а сега се бе сдобило с лек изкусителен слънчев загар. Коен би му повярвал, ако му каже, че е живял заключен в някое подземие, преди да дойде тук. Или друго недокоснато от слънцето място.
Нечий глас от другата страна на вратата го изкара от мислите му.
- Капитане, ще пиете ли с нас...
- Не! - категорично отсече, провиквайки се към вратата без да прекъсва заниманието си. Вече бе отделил време на Чой и останалите, сега искаше да прекара остатъка от вечерта с къдравелкото.
Бе поставил пръст на устните му и когато го отмести неговите собствени изтриха паниката, изкривила чертите на тъмнокосия в гримаса на ужас, че някой ще ги види.
За капитана нямаше никакво значение, а и кой беше чувал за лично пространство на кораб с толкова екипаж?
- Сега е мой ред. - каза, щом отдели устни от чуждите и безцеремонно набута гъбата в ръката на Ноел. След вдичко това щеше да спи като глезено бебе.

Нямаше сили да се противи повече и без това Ноел. Наистина се беше изтощил от себе си и вечната си неопитност. Може би просто трябваше да се остави ... и да види какво ще последва въпреки всичко. Каквото и да последва. Ако не се оставеше на течението, никога нямаше да разбере какво изпуска.

Почувства гъбата по гърба си. Честно казано беше учуден, че не беше изгорял, след като слънце не го беше виждало години. Беше доволен, че не беше изгорял, всъщност, защото последният път, когато това все пак се беше случило, си бе обещал, че никога повече няма да напусне къщата, защото проклетата червенина не му даваше мира! Болеше го дори когато не спеше обърнат по гръб. Честно казано би изтърпял много други болки, не и тази. Не че спеше кой знае колко много. Истината бе, че откакто се намираше в Емолар, бе спал толкова много. Не знаеше, че е толкова хубаво да спи човек ... ироничното бе и че всеки път се чувстваше толкова спокоен. А във всеки го обграждаше аромата на капитана. Все пак спеше в неговото легло. Не си признаваше, но не се оплакваше. Беше толкова отвратително, че намираше ужаса си и спокойствието си в един и същ човек ...

- Наистина много съм изпуснал ... - измърмори, след като другият отдели устните си от неговите.

Не искаше да дава пояснение за какво точно говори, но след като беше преживял поредица от шокове, би казал, че можеше да се раздели вече с един ... чуждите устни толкова често се намираха на неговите без позволение, че навярно би могъл да свикне с това по начало.

- Добре, обърни се.

Устните му бяха запулсирали за пореден път. Добре, че лицето му по начало беше почервеняло и ефектът от предишните случки можеше да замаскира поредния нюанс. Пък и малко светлина оставаше вече. Нощта настъпваше с всяка изминала секунда.

Пое си дъх много внимателно, но той все пак неизбежно се разби в чуждата кожа. Какво? Не можеше да спре да диша ... макар че вече не един път го беше правил в компанията на другия. Не мислеше, че някой преди го беше харесвал ... може би и това беше не по-малко ужасяващо?

Стисна гъбата и премина с нея по чуждата кожа. Щеше да пита дали така е добре, но като чу доволната въздишка на другия, вече знаеше. Наистина се и стараеше да не се разсейва. Погледът му обикаляше чуждия гръб и татуировките, които имаше там. Не можа да го огледа отзад, когато те промениха формата си по-рано толкова близо пред очите му. Въздържа се да плъзне ръката си по тях. Остави ги само на погледа си, но за момент се разконцентрира и, разбира се, проклетото огледало трябваше отново да се намира на точното място. Сепна се от откритието си и продължи с търкането по-концентрирано върху действието, отколкото върху друго ...

Толкова се нервираше на тази своя страна. Даваше безбожно смесени сигнали не само на Коен, но и на Ноел ... сякаш не беше себе си и не знаеше мислите си. Може би определено не познаваше подобни ...

Дълбоко от гърдите на Коен се откъсна блажена въздишка. Не беше се глезил така дори не помнеше откога. Баните в крайбрежието на остров Малина бях единственото място, където можеше да получиш сходни услуги, но много често именно заради това беше претъпкано и хората се избиваха за да влязат и да се насладят на топлите извори.
Първоначално всяко мускулче по гърба му се стегна, сякаш не очакваше допира на гъбата там. Все още тялото му носеше белезите от ужаса на последните два дни. Не беше се съвсем отърсил от всичко, което почти механично му се наложи да извърши, за да опази кораба си и колкото се може от хората си. Никога преди не го бе смятал за истинска жестокост... Не се бе замислял, че каквато и да бе причината, щом оцапаш ръцете си в кръв не си по-различен от всеки друг убиец. Но това зло за капитана бе просто нужното зло. То го съпътстваше и му помагаше да оцелее през целия му живот. Пиратите винаги бяха на ръба на оцеляването, защото това означаваше да си „свободен”. Далеч не беше някаква приказна идилия като тази, която прочете в книгата за Астар. Всички в пиратските среди бяха наясно за истинския живот на тази легенда. Капитан Астар не само бе убивал и ограбвал кораби, но и много земи по западните крайбрежия на Емолар. Носеше му се слава на такъв, който не подбира къде и какво. Крадеше и от бедните хора, които едвам заработваха за семействата си, разсичаше деца пред родители им, опожаряваше цели села... Красивият магнетичен приключенец от книгата беше напълно различен персонаж, споделящ същото име. Но нали фикцията служеше за тази цел, да дава романтични представи и за най-грозното, да идеализира и най-мразения, показвайки престъпленията му като велики подвизи.
Затова Коен не четеше книги. Вече се бе наспойлил прекалено със суровата реалност и това само по себе си убиваше всяка романтична мисъл за света. Просто не можеше да е задълго друго, освен реалист. Това обаче не му пречеше да намира красивото и в грозното, хубавото насред ужаса.
Раменете му се бях отпуснали бързо, когато Ноел вложи повече сила и натисна на определени точки от гърба му. Езра се усети доста късно, че бе издал нечленоразделен тон на удоволствие, който беше подкрепил с думите „Точно там!”
Накара го за дълбае повече под едната му лопатка, където кожата му чак засърбяваше от желание. Беше като някоя животинка, която си имаше любимо място, на което иска да я почешат. В случая голяма дългокоса брадата животнка. Беше нелепо колко влудяващо му действаше това, че беше се хванал с ръце за двете страни на коритото, за да застопори тяло на едно място и да му е по-лесно на другия да продължи. Беше затворил очи от кеф, кълнеше се, че колкото и просто за звучи, в момента бе на седмото небе, или някое друго небе, все едно.
Чу кокалите му около мястото да изпукват шумно само, защото другия бе внезапно прекъснал усърдното си занимание. Коен тъкмо се канеше да отвори очи и възнегодува срещу това, когато погледът му се намери върху отражението на Ноел в огледалото. Това лице... беше го виждал и преди. Нямаше как да не разпознае точно тази възбуда у другия, но не го хвана никак подготвен да се въздържи този път. Гледката, която искаше да запази само за своите очи... Лицето на Ноел и преди беше сменило няколко нюанса на червеното, но сега бе различно. Сега погледът му бе премрежен и дори къдравелкото не осъзнаваше как спираше с езиче слюнката да повече от устата му.
По дяволите!
Коен едва преглътна, оказвайки се безсилен да спре порива си след това, което видя. Просто гледката наистина го хвана неподготвен. Беше се отплеснал съвсем и свали напълно гарда си. Освен това, дяволчето му шепнеше на ушенце, че думите, които каза на Ноел преди малко, не го възпираха от каквито и да е действия. Не очакваше другия да направи каквато и да е стъпка към него, както му каза, но това не значеше, че Коен щеше да спазва някакъв обет за въздържание. И да искаше, че би могъл да спази подобно нещо, затова не би го обещал. В края на деня си беше просто човек, не обитаваше тяло от камък.
- Затвори очи. – почти прошепна, когато се обърна отново към Ноел и прокара пръсти по лицето му, спирайки ги върху само полуотворените му клепачи. Може би беше просто съвет, който да му помогне да не откачи, когато пиратът обгърна талията му и го притегли към себе си. Застави го да седне в скута му и заглуши потенциалното му възражение с целувка. Свободната му ръка чевръсто се стрелна под водата и намери чуждото пулсиращо мъжество, отърквайки го в своето, докато разхождаше пръсти по дължината му.
- Желанието ти е нещо съвсем нормално... – каза, след като освободи чуждите устни от своите и дъхът му се разби в чуждото ухо. - Запомни това, Ноел. – добави, сякаш държеше да чуе другия да го повтори, докато му се набие в главата. Вместо това от чуждите устни излезе стенание, което огласи помещението и накара Коен да прехапе устни от възбуда. Щеше да приеме и този отговор. Стига да го чуе отново...и отново.

Тъкмо се канеше да се скрие зад широкия чужд гръб. Още повече, когато очите им се засякоха отново в това проклето огледало! Кой го беше сложил тук!? Искаше му се да може да се стресне в този момент, но чуждото обръщане не предизвика това. По дяволите! Не се усети, че проклетите думи дори почти се изнизаха между устните му. Не се разбираше ... наистина не можеше. Не беше нужно нещата да са толкова сложни, но сега някак не можеше да мисли за това. Отново не можеше да мисли. Не знаеше на какво дължеше моментното си спокойствие. Може би все пак билките бяха свършили някаква работа, макар че кожата му настръхна цялата, когато се озова в чуждия скут. Нямаше време дори да каже, каквото и да е било, а му се искаше! Искаше да възпре другия от последвали действия, но не успя. Просто не можа. Дори когато устните им не се сливаха вече, дори тогава не можеше. Единственото останало в речника му бяха поредицата от стонове, които последваха. Треперещите му ръце отдавна бяха изпуснали гъбата, която до последно стискаше, сега се бяха в тила на другия. Не можа да отхлаби захвата си, напротив. Позицията на ръцете му по-скоро бързо се премести другаде. Дори не чу какво му каза другия, когато пръстите му се оказаха на бицепсите на Коен. Успя да си даде сметка колко силен беше всъщност. Не че не му личеше. Напротив даже. Мозъкът му се включи за момент само за да го укори за дързостта, че си мислеше колко му се искаше да усети силата на другия под тялото си.

- Езра ... Езра ... - повтори далечно чуждото име.

Не можеше да разбере какво го прихващаше. Как можеше да се възбуди само докато наблюдаваше другия в огледалото и докато пръстите му преминаваха по гърба му? Другият му беше казал, че е нормално, но не и за Ноел. Той не правеше такива неща ... този тук беше някой друг. Ноел не го познаваше. Може би цаката беше просто да е достатъчно възбуден, за да забрави, за каквото и да е друго притеснение. Той нямаше как да знае заради ефекта на билките, но онази вечер, когато за първи път се бе отдал на някого, съзнанието му на няколко пъти се бе включвало, за да запамети откъси, които преди да се събуди удобно се намираха в главата му. Преди да се си изкара акъла, че лежи върху Коен, беше успял дори да се възбуди от собствените си мокри сънища; възбудата определено нямаше нищо общо със сутрешната му ерекция. Не бяха никакви сънища ... това беше само близката реалност, която не помнеше. Докато наблюдаваше другия, който се наслаждаваше на търкането, Ноел беше някъде другаде. Мислите му се бяха върнали на онези моменти, които не можеше да определи дали бяха плод на въображението му или бяха съвсем истински - двете представи бяха много размити.

Не се усети кога пръстите му се бяха плъзнали по чуждата гръд, нашарена с множество татуировки. Пръстите му горяха там, където докосваха. Сигурно беше си загубил ума напълно. Или си мислеше, че се намираше все още в собственото си съзнание дори и да нямаше нищо общо. Беше си в съвършената реалност, в която отворът му се отъркваше в чуждото мъжество. Зарови пръстите си в чуждите мокри коси и го притегли към себе си. Задави в чуждото гърло един от многото си стонове. Езикът му се преплете с чуждия, но много скоро прекъсна целувката, защото изгаряше да го плъзне по чуждата шия. Май беше най-добре, когато не мислеше толкова много ... когато изобщо не мислеше ...

Ухаеше чудесно. Ароматът на успокояващите билки се примеси с бушуващата страст, която никой от двамата не можеше да възпре. Езра дори не искаше, затова и нищо не можеше да му попречи да я освободи. Просто искаше да има Ноел отново, искаше да види как и той освобождава копнежа си да бъде негов и как онази похотливост, която така отчаяно искаше да прогони от ума си, разцъфваше на зачервеното му лице. Искаше да види всичко... Да се наслади до край на резервираната си гледка.
- Ноел..! – почти изръмжа и стегна пръсти около гъстите къдрици, дръпвайки ги леко. Захапа вратлето му игриво, докато се остави на ескалиращата възбуда да го превземе напълно. Бе усвоил и своята защита, защото противно на очакванията и той с имаше такава.
Което предпочиташе да държи нещата в живота си простички. Когато можеше да си вземе нещо, което иска от живота, вземаше си го без да се чуди и мае. Не оставяше никой шанс да му се изплъзне. Затова и в очите на мнозина той бе безразсъден недорасъл мъж, който обичаше д си насилва късмета. Те просто не знаеха неговата лична философия, че животът е прекалено кратък, за да чакаш всяко нещо само да дойде при теб и всичко да се нареди от само себе си. Нямаше подобни филми за Езра.
Ако искаш нещо, опитай да си го вземеш сам. Точка по въпроса.
Това, от своя страна, го правеше некадърен за справяне с разни по-сложни чувства. Можеше да се каже, че там малко минаваше през просото. Дори да знаеше, че изпитва нещо, просто го оставяше да бъде каквото е и да заведе сърцето му където трябва да бъде. Не му отдаваше особени размисли. Имаше прекалено много други неща, за които и без това се налагаше да мисли непрекъснато, а мразеше да тъпче на едно място. Всеки, който го познаваше, лесно можеше да заключи поне това. Преди всичко прекарваше живота си в непрестанно движение и почти не слизаше на сушата. Скоро нещата щяха да се променят и беше плашещо, Коен не можеше да отрече, но и не възнамеряваше да отдава мислите си на това, след като си бе намерил приятно занимание.
Устните му ту се извиваха в усмивка, когато чуждите пръсти прогаряха кожата му със силния си копнеж да се стопят в нея, ту оголваха зъбите му и оставяха някой стон и тихо изръмжаване да се откъсне от гърлото му.
Спусна ръце по чуждия гръб и остави ноктите му да оставят леки отпечатъци по пътя си, докато не ги спря и застопори в края на двете бедра. Бицепсите му се стегнаха видимо, когато Езра впрегна сили, за да повдигне Ноел над себе си. Водата в коритото отново се развълнува, този път сякаш цял вълна се надигна и разби по дървените му стени.
Изстена сластно, когато се усети вече леко изпълнил вътрешността на тъмнокосия и прехапа устна, за да си припомни, че трябваше да внимава с раната н стомаха му. Нямаше да го люби толкова диво, колкото му се искаше, докато не се възстанови напълно. И без това дори само усещането на чуждата готовност и копне да го поеме целия в себе си можеше да го доведе до оргазъм.
Имаше нещо, което го влудяваше допълнително и може би се коренеше в все по-ясната картина пред очите му. Мисълта, че Ноел не просто оставяше защитните му стени да рухнат в името на това някой да го доближи... Правеше го, защото този някой беше Езра. Като че знаеше, че не би го сторил за никой друг. Не би допуснал никой друг да види тази негова страна и всички тези редки изражения, които подаряваше на своя капитан сега. Мъжът осъзна, че дори нямаше нужда да му заповядва, защото тази гледка по начало принадлежеше само на него. Единствено на него!
Не отделяше поглед от чуждия, макар да замижаваше от удоволствие на моменти. Постара се да улови всичко. Всеки трепет на устните и дългите мигли на другия, всеки копнеж, проблясващ във влажните му очи, всеки сигнал и допир. Ръцете на Коен повдигаха и смъкваха бавно чуждите бедра, докато вътрешността на Ноел не се отпусна достатъчно, за да поеме изцяло мъжеството му в себе си. Без да пуска чуждите бедра, Езра се задвижи бавно и под ъгъл, който нямаше да му причини излишна болка. Искаше... Трябваше му да чуе още от тези сладки въздишки и стенания, искаше д не спират да се разбиват в ушите му.
Брадата на капитана отново погъделичка гръдта на къдрвелкото, когато изпъна врат и улови едното му зърно между зъбите си. Езикът му се заигра с него между паузите от сладострастни въздишки. Вече съвсем се бе изгубил в новия си порок, носещ името Ноел Морисън.

Ноел за миг беше загубил представа ... чуждото присъствие му влияеше прекалено. Твърде много. Не можеше да повярва ... още не можеше ...

Пръстите му не спираха да се плъзгат по чуждата плът. Имаше време да се почувства странно за момент - липсата на всякаква опитност го принуди да се изчерви допълнително. Пръстите отново се увиха около чуждия врат, когато се оказа повдигнат от другия. Не знаеше защо, но му отне време да регистрира, че чуждото мъжество се беше намерило във вътрешността му. Премрежените му очи се разшириха видимо. Вълните, които се създадоха от чуждото рязко движение се разпръскаха около тях. Усещаше как още бошуваха, докато чувстваше как се изпълваше с чуждото мъжество все повече и повече. Тялото му потрепери от желание и някак болезнено изчакване. То знаеше ... този, който не помнеше, беше само и единствено Ноел. Премигна няколко пъти от почуда - не предполагаше, че можеше да му харесва толкова. Още ... все още ... дори когато бе се вече отпуснал в чуждите ръце някак си.

Клепачите му закриха гледката му към капитана, докато впиваше ноктите си и хапеше устните си от непознатото за трезвото си съзнание изгарящо желание. От устните му се откъсна продължителен стон, който увеличи децибелите експоненциално в процеса. Поредица от няколко последтваха, докато чувстваше чуждите действия в себе си. Преглътна един от стоновете си и той се задави в устата му. Нямаше представа, че чуждите движения онази вечер бяха далеч по-диви от сегашните, но нямаше и нужда. Сегашните го влудяваха достатъчно много и то като нищо.

Отвори очите си само за да преплете пръстите си в чуждите дълги коси. Беше объркан, защото не знаеше къде искаше да спусне ръцете си сега - искаше да бъдат навсякъде по чуждото тяло, но все се оказваха впити някъде. Не знаеше защо мозъкът му работеше, но го изнервяше. По дяволите и проклетият пират!!! Мислеше го! Искрено го мислеше. Как смееше ... как можеше ... влудяваше го. До този момент не бе си дал сметка за истинския смисъл на тази дума. Вече знаеше. Сега ... разбираше много добре значението й.

Издърпа чуждата коса и усети зъбите, които издърпха и задраха зърното му. Настървените устни на Ноел се спуснаха към тези на Коен. Не разбра как и защо се бе решил да действа така - откъде му дошла идеята за поредна дързост ... не го интересуваше. Честно. Не му пукаше в този момент. Поредица от стонове се загубиха между преплитащите им се езици. Цялото тяло на Ноел заплашително гореше. Толкова, че вече нямаше и следа от студенината, която чувстваше до преди малко. Намаше нито една следа ...

Изрече нещо нечленоразделно, което трябваше да значи "по дяволите", но беше придобило съвсем непонятен смисъл за Морисън и веднага бе загубило значението си. Не се усещаше, но тялото му се бе задвижило заедно с чуждото, даваше толкова голяма частица от себе си ... поради някаква причина не бе подозирал, че някога щеше да му се случи и това караше кожата му да гори още повече - непонятно и още по-вбесяващо, тръпнещо. Дори не предполагаше, че сексът може да донесе толкова много емоции със себе си, но беше факт. Чувстваше всичко, сякаш си проправяше път през кожата му. Успяваше ... не си даде сметка да разбере колко лошо щеше да се отрази на константното му състояние. Можеше да се остави в ръцете на пирата само в скоупа на проклетата игра. С нея щеше да дойде края на всичко това ...

Усети изтръпваща болка около раната си, но нямаше време да обърне внимание. Нищо не го интересуваше в този момент. Мислите му, ако ги имаше, бяха свързани само с другия и нищо друго. Отказваше да мисли за друго.

- Покажи ми още...- прошепваше пирата между кратките си целувки и въздишки.
- Харесва ми да виждам израженията ти. - добавяше без свян, докато ръцете му продължаваха да насочват чуждото тяло и да му дават нужната опора, за да не се хлъзне от неговото. Беше странно задоволяващо да използва силата си за нещо различно от насилие. Чувстваше се, сякаш за първи път можеше да задържи нещо в ръцете си без то да се счупи и разпадне на парчета. Въпреки че още беше рано да си вади изводи, сладките чужди стенания му действаха като опиат и бързо го издигнаха до върха.
Чувството да е свързан с някого... не можеше да определени какво е, но се чувстваше свързан с Ноел по начин, който не разбираше напълно, но инжектираше ескалиращ адреналин във вените му. В някои моменти му се искаше да цапардоса другия, докато не срещнеше погледа му... Не знаеше, че ще срещне някой, който да му лази по нервите толкова, но в края на деня да няма нищо против и дори да го иска около себе си.
Днес предпочиташе да остане сам и да се остави на токсичния мрак в мислите му да го разяде отвътре навън, но бързо си беше променил „плановете”. Не беше в стила на Коен да се обвинява за нещо дълго и да тъне в самосъжаление и угризения. Чувстваше го на момента и си изливаше някъде енергията, за да му мине. Така и повечето хора не успяваха да видят страданията му, защото на кого беше притрябвало да е в компанията му в такива моменти? Не беше желанието на Езра да крие факта, че в края на краищата е човек като всички останали. Беше просто, че намираше тези мрачни емоции нещо лично, с което най-добре се справяше сам. Всеки страдаше различно и всеки имаше нужда от различно лекарство.
- Ноел... – произнесе чуждото име между поредица от тежки въздишки, когато кулминацията го застигна и вече не можеше да се сдържа. Телата и на двамата се разтресоха, когато топлият нектар на Коен изпълни вътрешността на тъмнокосия.
Пиратът най-сетне отлепи ръце от бедрата на другия, където несъмнено бе оставил лека синина от продължителното здраво стискане. Дланите му обгърнаха къдравелкото, за да го придърпат в обятията му.
- Ще трябва пак да зашия раната ти. – рече с вяла извинителна нотка, когато вече бе успял да възстанови що-годе нормалния ритъм на сърцето си и бе забелязал, че раната на Ноел леко се беше отворила. Може би последствията все пак бяха неизбежни. Езра обаче дори не се чувстваше истински виновен, че не успя да се въздържи поне този вечер. Как можеше да каже, че съжалява, след като бе видял толкова много от Ноел... Не съжаляваше за гледката, нито за изживяването. Освен всичко, бе имал нужда от това и дори не го криеше.
***
Сънена усмивка изгря на лицето му, когато усети къдриците на Ноел да гъделичкат брадата му. Бяха се оплели напълно с нея и на пирата му се наложи да ги раздели внимателно с пръсти. Едва минути по-късно осъзна, че другия много удобно си го беше ползвал като възглавница през цялата нощ. Така поне нямаше да му стане никак гузно, че след малко щеше да го събуди от извънредно дълбокия му сладък сън.
- Ное... – по някаква причина каза непълно името му, от една страна защото бе прекъснат от премлясването на тъмнокосия, който се нагоди още повече върху голата му топла гръд. Може би в съня му Езра беше плюшено вълшебно килимче...или пък ароматна шунка. Не беше съвсем ясно.
Непълното название обаче зазвуча в главата на капитана и взе все повече да му харесва. След като една определена страна от Ноел беше резервирана само за него, защо да си няма и специално наименование? Щеше да го зове Ное, когато двамата бяха насаме и капитанът бе в подобно на сегашното си настроение. Последното се подразбираше.
- Ное... – произнесе отново на глас, отмествайки няколко кичура от чуждото лице, за да попие още от приятната гледка. – Почти е време. – каза, докато пръстите му се спускаха към чуждата брадичка, да я повдигне от себе си. – Тръгваме на зазоряване. – добави и когато другия понечи да измънка нещо и да се вкопчи в топлото му тяло отново, Коен си гризан от врата му без предупреждение, надявайки се неочакваната атака да го събуди вече. Беше в прекалено добро настроение, за да прилага иначе типичните си методи за събуждане, а и те никак нямаше да се харесат на Ноел.

Ноел усещаше вбесяващо спокойствие. Беше странно и защото за поредна вечер беше успял да се наспи ... какво му ставаше, наистина? Кой му беше дал правото да се чувства толкова комфортно, излежавайки се върху внушителната фигурна на Коен? Навярно сам си беше позволил ...

Макар че това не му попречи да се надигне рязко, като изплашено животно, когато не чуваше далечно само чуждия глас, но и усети зъбите, които се впиха във врата му. Те задраха там и Ноел сложи ръка на същото място, сякаш да се убеди, че вече не бяха ... ами там. Премигна няколко пъти, но му отне време да завърти глава по посока на мъжа и да фокусира - беше се намерил пак лежащ на гърдите на Коен, но сега сърцето му тупкаше като на подплашен заек. Усещаше аромата на другия дори и в съня си, беше неизбежно. Не му отне много време да се осъзнае и да се откъсне от сладкия си сън, но определено му костваха достатъчно много усилия да не изтрещи като първия път и определено да спре да се излага вече с неадекватните си реакции. Затова по начало изглеждаше неадекватен - в опита си да възпре последвали още по-неадекватни реакции ... просто нямаше край ... нямаше ...

Чуждите думи преди малко оживяха в съзнанието на Ноел с голямо закъснение и той се надигна от чуждото тяло отново, но далеч по-осъзнато сега. Сега вече не чувстваше това откачено спокойствие, дори напротив. Което поне май беше добре ... да се почувства като себе си поне за малко. Още не беше готов да излезе от черупката. Но до този момент може би нищо не му беше давало и една причина да го направи ... беше си му добре, но вече знаеше, че има нещо друго, което също е хубаво ... много хубаво. Навярно Коен беше прав. Трябваше да приеме, че е правил секс и че ... му е харесало. Много ... преглътна едва само при мисълта и знаеше, че страните на лицето му бяха почервенели за пореден път. Не искаше да се изчервява за щяло и нещяло. То дори не питаше ...

- Това трябва да е скоро - изрече и му трябваше известно време да осъзнае, че гледката, до която сам си беше дал достъп, беше по-хубава, отколкото си я спомняше дори.

Все гледаше другаде. Излишно се заблуждаваше. Искаше да изпие влудяващата гледка пред очите си и това бе част от голямата истина за живота, в който вечно отказваше да се включи. Винаги бягаше от реалността, но тя не беше толкова лоша, не и чак пък толкова лоша.

- Ще се ... облека ... да не губим време - изниза се от леглото бързо, както до преди малко се бе оказал възседнал Коен.

Мигновено почувства липсата и обичайна студенина претича по тялото на Ноел. Искаше му се просто да спре да се държи странно. Просто не се получаваше ... мамка му! Какъв му беше проблемът? Не можеше ли да бъде нормален човек ... малко от малко. Беше смешно, защото никой в Емолар не беше нормален, но Ноел преминаваше всякакви граници. Просто не разбираше, наистина не разбираше ... себе си. Навярно това най-лошият вариант.

Бързо успя да се ориентира къде беше оставил всичко преди да се вмъкне в проклетото корито. Сега не му се струваше толкова проклето. Дори напротив ... обикаляше някак освободен от мисълта, че се разнасяше наоколо гол. Все тая. Откри, каквото търсеше и просто го облече. Важното бе да има нещо там. Колкото да има ... пък каквото ще да е. Беше една идея по-малко нервен, което също бе необичайно и нямаше идея дори, че се дължеше на снощното му преживяване също. Беше освободил напрежението, но по нито един познат начин и със събуждането си тази сутрин го беше оставил да изтече от ума му. Не му трябваше! Определено не му трябваше. Освен това имаха работа за вършене. Още не осъзнаваше, но мозъкът му в този момент до толкова се бе освободил, сякаш някой беше дръпнал тапичката и му беше дал възможността на мисли. Дори не осъзнаваше още, че се чувстваше далеч по-добре. Може би се дължеше и на подсъзнателната мисъл, че вече беше от полза на някого ... за нещо. Дори и нещото да беше обвързано в тази подсъзнателна мисъл с чуждото задоволяване. Още не знаеше как беше успял да го постигне ... но мисълта скоро щеше да започне да му се ослажда прекалено.

Езра знаеше, че времето напредва бързо и трябва вече да се приготвят за предстоящото им приключение, но по някаква причина мъжът остана изпънал голото си тяло на леглото. Когато компанията му напусна топлите чаршафи, Коен скръсти ръце зад рошавата си глава и загледа Ноел, сякаш нямаше и една грижа на света. Грижите продължаваха само да се трупат като планина от камъни отгоре му, но капитанът умело избягваше да бъде затрупан и да забрави как да се наслаждава на живота си. И без друго все по-неясно не само кога ще настъпи края му,  а даже дали ще умре както му се иска. Не ставаше дума за мъжката му чест, все пак беше пират и отдавна я бе престъпил. Не му се умираше по някакъв нелеп начин, имаше личните си амбиции. Искаше да бъде запомнен. За него беше нещо простичко и заслужено. Нито искаше цялото злато на света, нито дори някой да го обича оттук до края на света. Искаше просто да бъде запомнен, дори и всичко да продължи без него, както бе заложено в кръговрата на вселената.
Знаеше, че вече се носеха достатъчно легенди за него, но всички знаеха, че легендите носеха само образа в съзнанието на разказващия ги и колкото повече прелитаха от уста на уста, толкова повече се отдалечаваха от реалността. Стигаше му да остане в съзнанието на някой, който ще го поне ще го е познавал лично. Това бе сред причините да предприеме толкова различна от досегашните си тактики и да остави корабите с повечето си екипаж. Не ги изоставяше, никога не би могъл. Но Фонтейн беше единственото място, от което не му беше никак ясно как ще се измъкне, ако изобщо можеше да се впише най-напред. Единствено беше чувал някои неща, за които знаеше, че трябва да внимава. Ноел му беше казал, че там всички са прекалено горди, което значеше, че ще му лазят по нервите непрекъснато. Навярно всеки увърташе с думите си и никой не говореше по същество. Страхуваше се, че ще откачи там, сериозно му звучеше като Ада. За капак трябваше да свикне да ходи невъоръжен. Изключая може би късият нож, който никога не се отделяше от вътрешността на дрехата му. Нямаше да има и секунда спокойствие без да усеща метала близо до гърдите си.
Пиратът лежерно се протегна към купата с грозде до леглото и откъсна няколко зрънца, които разсеяно схруска между зъбите си. Всичко това без да отдели поглед от неадекватното си зайче, което се чудеше къде са му дрехите от снощи. След като се наслади достатъчно на гледката и другият вече бе успял да я скрие с глупавата почти скъсана риза, мъжът пъргаво се отблъсна от леглото, макар и с леко нежелание да остави приятната топлина и опияняващата арома на телата им.
- Ноел... –започна толкова сериозно, че тембърът му накара другия да се извърне рязко и да ококори очи като стреснато зайче. Укорителният му повелителен поглед го изплаши още повече. – Не забравяш ли нещо? – в контраст почти прошепна опасно близо до лицето насреща, което смени няколко нюанса на червеното. Пиратът повдигна вежда, когато Ноел плъзна брадичка по брадата му, напът да му подари целувка. Беше такава изненада, че му се искаше да си остане толкова неадекватен завинаги.
Засмя се, отдръпвайки се от къдрвелкото точно преди устните им да се слеят. Искаше му се да имаха повече време, защото несъмнено му бе интересно какво включвах чуждите представи за предигра, но за голямо съжаление трябваше да се отложи.
- Ела тук. – щракна пръсти и привика Ноел към сандъка, от който вече бе извадил няколко неща. – Пробвай това. – набута някакъв лъскав костюм в ръцете на другия, без дори да е убеден, че частите съвпадаха. След като другия го облече, се убеди, че определено не принадлежаха към едно цяло облекло. – Определено не. Добре, намери си ти нещо. – махна с ръка към купчината дрехи, които беше изкрал пред тях. За тези неща се предаваше още след първия си неуспешен опит. Не можеше да си криви душата, не им разбираше на тези от въздушните острови. Вятър ги вееше на бял кон тях, че измисляха такива извращения, с които да покриват телата си. Да не говорим какво беше виждал жените да носят под дрехите си. Тези техни корсети направо им изкарваха въздуха и изкривяваха ребрата им.
- Хм... – почти възкликна, когато Ноел изникна пред него отново, този път с нещо, което учудващо много му подхождаше. Може би беше факта, че Езра за първи път го виждаше в дрехи с неговия размер, които дори очертаваха талията и бедрата му почти до степен на пълно съвършенство. – Не е зле... – промълви, умело прикривайки неочакваната вълна от желание, която наводни съзнанието му. Хвана ръката на Ноел и го завъртя като балерина, за да го огледа отвсякъде. Прехапа устна, когато дългия край на горнището, наподобяващо опашка, се изви нагоре за секунда, за да покаже примамващата извивка на чуждото дупе.
Премигна, но нямаше шансове да забрави откраднатата гледка, даже напротив.
- Отива ти.... но май това повече ще ти тича. – рече, опирайки някаква дълга до земята рокля у гърдите на Ноел. Почака го да осмисли думите му, сръчквайки го няколко пъти.
- Добре, само се пошегувах. – каза най-накрая, когато къдравелкото изсумтя и му се нацупи, махайки с ръчички , за да разкара ефирната рокля с цветя и пеперуди.
- Ще избереш ли нещо и за мен? – едното крайче на устните му се изви нагоре. Пръстите му уловиха чуждата брадичка фриволно и я повдигнаха леко. – Хайде, моля те. Ще ми спестиш едно главоболие. – каза почти без повелителна нотка в гласа си, което не беше в негов стил. Другият присви очи насреща му, но се съгласи на странната му молба. Беше странна, именно защото беше молба. В същността си беше просто умен начин да накара Ноел да се наведе над сандъка, за да си открадне повече от една определена гледка.
Бе запалил отново лулата си, докато чакаше момчето да се спре на нещо определено. Не очакваше да му отнеме толкова време, но и не се оплакваше. Даже никак.
Когато надяна новите дрехи, очакваше да са му толкова стегнати, че да не може да диша, но се оказаха изненадващо пасващи на едрата му фигура. Не че беше чак толкова набит мъж, но уж се водеше нетипично едър за Фонтейн, от това което беше чувал. За щастие можеше да се представи като някой търговец от друга близка земя, варианти колкото щеш. Не го вълнуваше особено, защото ако се наложи щеше да използва билките, които му беше дала една от сестрите от Малина. Една чаша чай от тези билки и можеш да убедиш всеки във всичко, колкото и нереално и нелепо да е то. Затова и щеше да представи себе си като търговец на билки и екзотични ядки. Хората там убиваха за неща като морски орех, защото рядко имаше как нещо да бъде доставено от осемте морета чак горе насред небесата.
- Мисля, че ми е точно по мярка. – отбеляза, все още изненадан от факта. Материята беше странно дишаща, с което не беше свикнал. Чувстваше се прекалено...не себе си, облечен в толкова скъпо облекло, но само по себе си не му причиняваше някакво неудобство. Дори вярваше, че ще може да се бие лесно в това, ако се наложи. – А знаеш ли как се завързват тези глупости тук..? – промърмори, присещайки се , че не бе свършил основното нещо, което щеше да позволи на дрехите да останат върху него. Нещо съвсем се бе оплел с всичките връзки и се питаше кой идиот бе решил, че са необходимост.
Позволи на Ноел да му помогне, вдигайки ръце над главата си. Гледаше като в транс как чуждите пръсти чевръсто усукват и пристягат връзките на правилните места.
- Чудесно. Сега ще трябва да се науча и как се сваля всичко това. – въздъхна с фалшива неохота, но в погледа му проблесна предупреждение за съвсем друго намерение. Пръстите му се спуснаха и провряха през връзките на чуждата дреха. Дръпна в своята посока и Ноел полетя към ръцете му. – Ще се упражня върху теб. – каза и мигновено сля устните им в страстна целувка, която не търпеше възражения. Без да отделя устни или да поглежда както прави, успя за нула време да се отърве от досадните връзки... Просто ги беше скъсал със силата на само два пръста. За протокола, историята им, че са били спрени и почти убити от пирати щеше да е далеч по-достоверна, ако прекрасните им дрехи бяха в окаян вид. Коен щеше да се погрижи за това сега.
Завъртя тялото в ръцете си към стената и го застави да се опре на дървената ракла до леглото. Купата с плодове полетя оттам и пиратът улови последната чепка грозде, откъсвайки си няколко зрънца със зъби, преди да я захвърли на пода.
Промуши ръка под вече разхлабения панталон на Ноел и стисна силно едната буза на сладкото му дупе. Не му даде особена възможност да се възпротиви, защото пръстите му чевръсто и обиграно го подготвиха за него. Отвора му се отпусна почти веднага, когато намери правилното място и задълба там.
- Ное... Много те искам...! – прошепна в ухото му, навеждайки се към тъмнокосия. Уви пръсти около шията и брадичката му, за да извие лицето му към себе си да намери треперещите устни, от които се бяха откъснали няколко последователни стенания.
Шевовете на панталона се скъсаха на места под увеличаващото се напрежение, което ръката там указваше. Накрая просто го дръпна надолу и освободи устата на къдрвелкото, за да захапе изкусилото го дупе, преди да се оправи със своите връзки. Неговите се оказаха малко по-лесни сега, когато имаше болезнената нужда да се отърве от тях. Мъжеството му бе толкова еректирало, че не търпеше отлагане. Освободи тежка въздишка, когато спря да усеща досадното търкане на материята и се намери на много по-приятно място. Отърка члена си във влажния отвор на къдравелкото, докато не го чу да изстене от същата нужда като неговата. Навлезе в другия с неконтролируема страст, която го задави и го лиши от дъх за продължително време. Междувременно се чуваше как горнището на Ноел се къса на различни места. Пръстите на пирата прогаряха всяко голо местенце, което се показваше под всяка една дупка на дрешката. Беше повече от опияняващо да си взима всичко и същевременно да щипва по малко оттук и там. Соковете от зрънцата грозде все още се усещаха в устата и на двамата.

По дяволите, по дяволите, ПО ДЯВОЛИТЕ!!!

Мамка му ...

Ноел Морисън беше безсилен. Беше толкова критично ... безсилен ...

Цялото това привличане, това проклето електричество ... мозъкът му се опитваше да работи, но просто му се отнемаше това право. Всеки път. Всеки път! Още малко щеше да забрави каква бе разликата между хората и животните, защото щеше да си забрави акъла някъде. Чуждите устни и допир му вземаха всичко. По-лошото беше, че започваше отчаяно да му харесва. Точно така. ОТЧАЯНО! Ноел Морисън беше отчаян и отегчен от живота си до този момент. Сега беше просто отчаян ... от себе си и каквато и да е липса на някакъв контрол. Дори не беше сигурен знаеше ли, не знаеше ли какъв беше смисълът на проклетата дума, или на която и да е била дума изобщо ...

Проклетник! Езра Коен да върви по дяволите, в този момент не знаеше дали иска да го мрази или да го обожава, за дето го беше хвърлил в тия непознати води на човешките близости. До този момент Ноел дори не бе предполагал, че нещо такова изобщо би му харесало някога, дори и да бе едно от най-нормалните човешки неща. Той просто мразеше хора. Не можеше да ги понася, не ги искаше, предпочиташе да си стои сам и да няма значение ... по-лошото беше, че започваше да забравя, че Езра не е истински. Все по-болезнено щеше да става напомнянето по-късно ... по дяволите!

Впи пръстите си в ръба на раклата и пропусна поредица от копнеещи стонове да се откъснат от устните му. Те бяха изражението на неприкритата страст, която протичаше по всяка клетка на тялото му. Беше влудяващо ... не ... не просто влудяващо, ставаше дори още по всеки следващ път, всеки следващ път ...

Дори нямаше техническото време да си позволи да допусне другия до себе си, просто нямаше нужда. Странно как тялото му беше готово за чуждия допир дори умът да крещеше точно обратното. Майната му и на него, тъп ум ... и без това Ноел нямаше нищо в главата си, което не беше вярно, ама започваше все повече точно така да изглежда. Стисна зъби и изръмжа някъде между стенанията си. Беше останал с прилепено тяло до раклата и главата му опираше в стената. Беше толкова приклещен от това, което опитваше толкова дълго време да отрича и за какво му беше, когато вече в действителност не можеше да отрича повече. Стоновете му казваха достатъчно. Пулсиращото му мъжество казваше достатъчно. Зачервеното му лице и липсата на всякакво противопоставяне този път ... защо трябваше да е такъв идиот!? Езра беше прав ... имаше неща, които наистина никога нямаше да може да скрие, очевидно. Колко още пъти трябваше да си повтаря чуждите думи ... вече едва беше способен да сдържа слюнката в устата си, ставаше му все по-трудно да преглъща изгарящото желание. Не искаше да го преглъща. Искаше да го остави да се разлее по цялото му тяло, да го остави да стане част от него самия и да достигне парещата си кулминация.

Ръцете на Ноел се озоваха подпрени на стената. Не можа да се отърси дори за миг от чуждите неконтролируеми движения, до ума му не достигаше дребният факт, че този път дори и той самия добавяше от своите движения там, където чувстваше, че му бягаше изпълващата го страст. Изтраска се рязко назад само за да опре гърба си в чуждите гърди. Горнището му беше се разкъсало на места и съзнанието му, или каквото там беше останало от него, запротестира, че трябваше да търпи проклетата граница на остатъчния плат. Едната ръка на Ноел бързо се уви около чуждия врат, на първо място, за да не се върне в изходяща позиция, на второ място, за да заглуши собствените си стонове там, където щеше да си поднови чуждия вкус - устните на Ноел потърсиха тези на пирата само за да ги захапе силно преди да спусне езика си между тях.

Езра се усмихна за секунда, преди да оплете език с чуждия, който го бе потърсил по-жаден от всякога да вкуси още. Потта вече бе избил по челото на капитана, може би защото този път се бе оставил на лудата си страст да го води. По принцип не му беше в стила да е толкова нежен, Ноел имаше късмет, че го беше виждал да се сдържа много повече, отколкото някога би сметнал, че ще поиска. Беше се сдържал първо, за да спре да го плаши дотолкова и да го примами обратно при себе си. После се беше сдържал заради раната на къдравелкото, която в момента сякаш вече не съществуваше. Беше я погледнал, докато другият още спеше, поне вече нямаше особена опасност да се отвори пак. И това му беше достатъчно, за да не види причина да продължи да се сдържа. Не че не можеше, но очевидно не искаше. Може и от части бе виновен стресът от предстоящото екзекутиране на плана им. Коен не беше някой, който ще тръгне да се съмнява в себе си, но този път му беше по-трудно. Да напусне Черното петно беше точно като да напусне дома си. Или поне единственото място, което чувстваше най-близо до свой дом.
Толкова пъти бе излизал от зоната си на комфорт, бе се втурвал извън познати води....Какво толкова сега бе по-различно?
Сърцето му се свиваше, сякаш нещо го жигосваше всеки път... защото знаеше. Дълбокото му предчувствие никога не го лъжеше. Този път всичко бе различно. Този път не ставаше дума за капитан Езра и поредното му безразсъдно приключение. Съдбата на цял Еморал бе сложена на карта. Каквато и игра да играха хората от света на Ноел, всеки следващ ход сякаш правеше светът му по-крехък и по-крехък, заплашвайки да се разпадне пред очите му. Можеше да се случи утре, други ден, след седмица или месец... Неведението беше само върха на айсберга от стресът.
Никога не му се беше искало толкова често да заебе всичко и просто да си глед кефа, след като краят му можеше да настъпи всеки момент. Не искаше да си губи времето в теории и напразни опити да спаси неспасяемо положение, ако беше такова... От друга страна не можеше да изостави всичко, за което се беше борил с цената на същия този свой мизерен живот. Не беше сантиментален човек, но все пак беше човек. Имаше неща, на които държи. И му се живееше още. Ако утре го разкрият кой е и поискат да вземат главата му, щеше за сетен път да се бори за да види следващия  залез. Прекалено ценеше живота в контраст на това колко лесно ръцете му го отнемаха от другите. Може би всичко, което се случваше, бе просто карма. Може би наистин нямаше много какво д стане, ако бе предначертано да се случи. Може и да беше загуба на време. И въпреки това щеше да избере да опита. Щеше да се изправи срещу съдбата, за да промени курса ѝ. Просто си беше такъв. Не се вслушваше особено в мъдростите на хората.
Бяха го предупредили и за Ноел. Първо сестринството от Малина, наскоро и довереният му побратим Чой. Не че му казаха нещо, което да не знае. Разбира се, че очевидно Ноел бе пряко завесен в каквото и да се случваше на Емолар. Вече кой не го беше почувствал? Странното чувство, че в един миг си тук и съществуваш, а в следващия те няма, сякаш си част от небитието и никога не си живял... Езра го беше усетил веднъж, малко преди Ноел да се появи на кораба му, и цялото му същество бе сковано от тих ужас. Спомняше си, че по време на едно свое мигване всичко наоколо изчезна, изпари се като че нещо опитваше просто да го изтрие от съществуване... Когато достигна до него самия и вече беше премигнал, не можа да помръдне за солидни няколко минути, преди да се отърси от каквото и да бе това ужасяващо преживяване. Не беше просто халюцинация, или усещане за празнина...беше толкова истинско, че го накара да осмисли собственото си съществуване, което точно Езра Коен никога не беше практикувал преди. Философстването не му беше в стила.
Сега попиваше жадно това лице под погледа си и запечатваше всяко едно от израженията му. Всеки следващ стон, който се давеше в устата му и разбиваше в ушите му, го караше да продължи и да се радва неистово много, че е жив. Вниманието му бе изцяло върху този момент, беше му прекалено хубаво да докарва другия до това сладко безсилие. Вече му беше доказал, че не само не може да му избяга, но и сам го караше да иска още. Всъщност, нямаше какво да го кара, просто го остави да сам да осъзнае колко желае същото като Коен и да си го потърси.
- Харесва ти, нали? – отдели чуждата брадичка, прекъсвайки страстната целувка, която другия бе инициирал – Сега ти личи още повече. – пръстите му се разходиха по зачервеното лице. Умишлено беше спрял да се движи, но все още се намираше дълбоко в Ноел и чувстваше как вътрешността му пулсираше от болезнената нужда за още. – Искаш го също колкото мен. – ъгълчето на мустака му се изви нагоре, пръстите си направиха обиколка по врата и се спряха на чуждото рамо. В следващия момент Ноел се намери съборен по гръб на леглото. Пиратът се приведе над него, наслаждавайки се на цялостната гледка. Другият безсмислено опита да скрие лицето си с ръка, но тя бе бързо прикован някъде в страни. След няколко дълги секунди, в които Коен просто попиваше всяко очертание от греховното възбудено тяло на Ноел, накрая се отдръпна и приклекна до леглото. Дочу как дишането на другия зачести дори повече от всичкото отлагане и неизвестност. Видя го как опит да се надигне с ъгълчетата на очите си. Междувременно Коен просто грабна една от връзките, които беше скъсал от чуждата дреха преди малко и се надигна колкото да седне на ъгъла на леглото.
- Това няма да ти позволи да свършиш толкова бързо.. – промълви, увивайки връзката около долния край на чуждото мъжество. Пристегна кожената връзка достатъчно, за да изпълни предназначението си. В това състояние дори и много да му се иска, нямаше как да еякулира.
На Езра му се бе усладило достатъчно, за да поиска още много. Искаше да види още много от тези изражения. Пое в устата си чуждото мъжество, докато пръстите му същевременно си проправяха път във вътрешността на къдравелкото.

Ноел плъзна ръката си надолу през дразнещия го вече безумно плат и тя се намери около собственото му мъжество, което сега се бе оказало обгрижвано от чуждите влудяващи устни. Ноел си пое дъх и изстена едновременно, което прекъсна първото действие. Палецът му и показалецът му преминаха през стегнатото от връзката място и го притисна. Притвори очи преди да махне пръсти от там. Зае се да разкарва горната досадна дреха от тялото си, но трепереше и му отне повече време, отколкото си бе мислел, че ще му трябва. Гърбът му се извиваше всеки път, в който Езра се спускаше надолу само за да поеме ерекцията на Ноел. Истината беше, че момчето беше почти на път да свърши преди капитана да спре да се движи в Ноел и отдели устните си от него. Морисън вече усещаше парещото желание, което съвсем преди малко му беше възможно да освободи. Изви глава назад, докато смъкваше някак дрехата. Преглъщаше все по-трудно и по-трудно. Чуждите думи бяха напомнянето му за това колко различно се държеше в момента. Самият факт, че се събличаше сам, допълнително го влудяваше и внасяше още един нюанс на червеното на лицето му. Нямаше смисъл да се срамува, но връщането в реалността за малко го накара да се позамисли над някои въпроси. Остави горното да стои под тялото му и забрави за него. Изстена по-различно, когато пръстите му се впиха в рошавата грива на Коен. Изви главата си назад за пореден път и в процеса дръпна и чуждата коса. Цялото му тяло болезнено го гореше. Болезнено ... такова беше желанието. Искаше ... да направи ... нещо ...

Надигна се рязко и топлината по тялото му сякаш се концентрира в корема му единствено. Устните му трепкаха от желанието, заедно с кожата му и всичко останало. Издърпа чуждите коси този път умишлено преди капитана да бе поел изцяло отново мъжеството на Ноел. Срещна чуждия поглед. Този на Морисън определено не беше особено ясен в момента, но в него се четеше единствено и само страст. Беше забравил за напомнянката по-рано. Или по-скоро беше решил ... да я приеме?

- Така личи ли ми? - зададе някакъв въпрос, на който изобщо не искаше да знае отговора; тогава защо пък питаше, кой да знае?!

Позволи си да се нахвърли върху Коен, както последният пък правеше иначе. Изглеждаше сякаш щеше да насочи устните си към чуждите, но вместо това те се оказаха на врата на капитана. Искаше да го захапе, както Коен правеше. Беше удивително колко още повече му се прииска само при това елементарно докосване. Плъзна пръстите си надолу, където пак срещаше някакви глупави дрехи. Нямаше да им трябват ... замисли се как изгревът му се искаше да идва по-бързо, защото се чувстваше малко странно, а сега дори не искаше да се интересува от него по никакъв начин. Смъкна, след като разкъса чуждата дреха на места. Нямаше търпението да бъде приличен и да запазва целостта. Само помагаше на капитана с простата задача да изглеждат така сякаш наистина бяха нападнати ... само дето от опустошителна страст, не от нещо друго.

Пръстите му се плъзнаха по перфектно оформените мускули и дори откъсна устни от чуждата кожа, колкото да остави очите си там, където отказваше да гледа иначе спокойно по-рано.

- Нищо! Не смей да казваш нищо! - предупреди Коен, защото и без това преди малко го беше смутил и разсеял от заниманието му.

Ако кажеше нещо, просто щеше да го пропусне да премине през ушите му и толкова! Мъжеството му пулсираше болезнено и усещаше мястото, на което го стягаше, но очите му просто бяха застинали на очарователната гледка. Напсува се безброй много пъти наум, но не помагаше, просто не помагаше. Наведе се отново и устните му оставиха влажните си следи по чуждата пареща кожа. Беше толкова ... влудяващо. Тялото му трепна за миг, но не успя да изконтролира мига, затова остави поредица от такива трепети да се разлеят по тялото му. Беше по-хубаво, отколкото дори си го бе представял - чуждото тяло и чуждия вкус. Искаше му се да обсипе другия с безброй целувки, докато не набележи всяка част от него. Последвалите стонове бяха само продукт на удоволствие, което започваше да разбира ... и да приема. Чувстваше се малко като дрогиран, искаше му се да си вземе още, но не можеше да прецени как. Само беше притиснал другия към рамата на леглото, ако изобщо го беше и притиснал. Просто го беше налазил или по-скоро Коен му беше дал достъпът, от който имаше нужда, за да прави ... каквото там си реши, че му се прави на Ноел. Не че много знаеше какво иска да прави. Просто искаше ... нещо ... или всичко ... всичко, звучеше добре, каквото и да значеше ...

Коен се усмихваше също толкова неконтролируемо, колкото всяка въздишка на удоволствие се бореше да излезе от гърлото му. В устата му бълбукаше магическата отвара от чуждите устни и мъжество, които беше вкусвал допреди секунди. Честно казано досега дори не се бе и замислял, че винаги той дърпаше юздите, поне до момента, в който Ноел безсрамно и безцеремонно ги пое от ръцете му. Лекотата и отъркването на кожата му в неговата без време премрежи погледа му от новооткрит вълна на удоволствие. Никой не го беше разучавал така. Не го беше заливал с подобна страст. Сякаш къдравелкото искаше да даде всичко само на него. Старанието му беше повече от очарователно и допълнително подклаждаше възбудата на капитана.
Наистина се замисли за секунда. Не е като да бе лишавал напълно партньорите си, когато беше правил секс. Просто беше свикнал да води и никой никога не изпитваше нуждата да възрази. Едва сега осъзнаваше, че онези мимолетни забежки на остров Малина бяха просто акт за сваляне на напрежението и нищо повече. Не беше истинско забавление, докато и двамата партньори не се отдадат един на друг. Затова допирът на Ноел така мощно прогаряше кожата му сега. Той беше първият, който го пожела. Изцяло. Не вярваше, че е възможно, но се остави на откритието му да го опожари.
Погледът му тихомълком проследяваше страстните движения на Ноел и се усмихваше, когато срещне този на зачервеното му лице. Чак мускулите му потрепваха и се стягаха под влияние на чуждите устни и влудяващото им разузнаване. Чувстваше се странно, но му храсваше и нямаше причини да го крие.
Пръстите му се намерих под брадичката на къдравелкото и я повдигнаха леко.
- Очарователен... – промълви с видимо удоволствие, разляло се по лицето му. Точно тази гледка го влудяваше неистово. Искаше да попие още от нея.
Пръстите му се преместиха и се заровиха в чуждите къдрици, сграбчвайки няколко кичура. Насочи момчето към пулсиращото му мъжество и изви гръб, когато усети сладките му устни там. Всичко досега бе изиграло съществена роля за ескалиралата му възбуда. В момента дори не знаеше особено къде се намира, или по-скоро това никак не го касаеше. Искаше просто да вижда. Да попива образа на Ноел, който опитваше се го погълне целия. Малкият му похотлив език караше вените там да изпъкнат още повече... Това старание, символ на пълна отдденост и този негов премрежен поглед...
- Ное... – изпусна силен стон на удоволствие, на свой ред прониквайки с пръсти в тъмнокосия. Видя как лицето на другия се снабди с нов пласт на червеното. Стенанието му се бе удавило в гърлото му, усети как приятните вибрации на чуждия глас се удариха в ерекция му. Изръмжа и побърза да притегли другия към себе си, за да слее устните и телата им отново.
Едва си пое дъх, неспособен да догони ударите на сърцето си, когато отново се намери в Ноел. Дръпна връзката, която още красеше чуждото мъжество. Беше толкова сладко как къдравелкото свърши веднага, щом усети нектара на Езра да изпълва вътрешността му. Сподавен гърлен смях от наслада се разля по парещото лице, преди капитана да го придърпа за още една страстна целувка. В устата на Ноел се бе насъбрал толкова слюнка, че му беше трудно дори да преглътне, затова му помогна. Жадно изсмука всичките вкусове, които намери по чуждия език и устни.
- Вече официално не ми се тръгва. – усмихна се накриво, заравяйки отново пръсти в меките къдри. Остави чуждото лице да тупне на гърдите му и се заслуша в надпреварването на двете им сърца.