Excuse me for dreaming

Използването на магия беше меко казано изтощително занимание, кой да предположи. Далеч не изглеждаше така по фантастичните филми за магьосници, които с един лек замах на пръчка пренареждаха целия хаос в стаята си.
Джонас едва бе успял да препусне през заклинанията за начинаещи в книгата и бе опитал да овладее само едно криво-ляво, преди да припадне от пълно изтощение на пода. Дори нямаше думата по въпроса, магията изразходи всичката му останала енергия като прегладнял хищник и не го остави дори да се добере до дивана.
Последният му спомен беше болката от синината с която бедрото му се сдоби при срещата с пода. Ето защо бе меко казано изненадан, щом се събуди, обгърнат в мекотата на одеялото и аромата на Рийд.
- Рийд... - името се изплъзва и неволно между устните му, и въпреки съненото си объркване защо се намира тук, ароматът с това име го накара да почувства почти болезнено сутрешната си ерекция.
Беше му толкова удобно.. За първи път от няколко дни се наспа като бебе. Трябваше ли да се събужда изобщо?
Преглътна тежко и се отви, при което погледът му неизбежно стрелна видимата подутина при чатала.
- Мамка му... - изруга тихо с пресъхнали от жажда устни. Част от него го изкушаваше да се погрижи за състоянието си, макар и никога да не бе изпитвал подобно желание, преди още да се е събудил като хората.
Бе сънувал как нечии силни ръце го носят към леглото и завиват с мекото одеяло. Сега знаеше, че не беше само сън.
Главата на Джонас тупна обратно на възглавницата и той отново вдиша пропилия там аромат на другия мъж, този път съвсем съзнателно. Действието му бе последвано от докосване, което в представите му не беше неговото собствено.
Остави се единствено на усещането да го води. Вдиша и издиша дълбоко, затваряйки очи, за да визуализира госта си, който навярно сега хъркаше на дивана. Какво? Беше решил да му отстъпи обратно стаята от нищото... Не го беше молил нито за това, нито да го обгрижва така... Тогава защо, по дяволите?!
- Проклет да си... - изстена във възглавницата, където остави малко петно от разкървавената си устна. Беше му се наложило да я прехапе до кръв, за да заглуши стона си. Тялото му потрепери от разтърсилата го вълна на освобождаване. Единствено се надяваше да се замъкне до банята незабелязан, за да заличи следите от деянието си.
***
Джонас се подсмихна, когато дочу тежките стъпки на Сигфрийд към кухнята. Някак предусещаше, че миризмата на вкусна храна щеше да го събуди. Беше като някоя хрътка и бе успял да надуши закуската тъкмо навреме.
- Сядай да ядеш. Имам да довърша нещо и ще се присъединя. - каза му, директно пропускайки поздрава за добро утро. Покрай този човек съвсем щеше да си загуби маниерите. Нищо че по начало беше някакъв мит колко джентълмени са всички англичани.
Въпреки всичко случило се предишния ден, Макартни изглеждаше свеж като краставичка и в добро настроение. Освен това бе имал време да размишлява върху някои неща под душа. Не криеше факта, че зверски обичаше да си противоречи, само че... Не беше сляп. Истеричен на моменти? Може би. Нещо, върху което определено трябваше да поработи. Никога не бе притежавал железни нерви, за разлика от скандинавеца. Струваше му се, че този мъж се намираше с такъв мир със себе си, че Джонас единствено можеше да му се възхищава и да си помечтае за същото. Не го и криеше.
Обърна последната палачинка в тигана и отново се концентрира върху заклинанието си. Палачинката полетя грациозно и се приземи с точност върху чинията пред Рийд.
Джонас направи своя победен жест с ясното съзнание, че този детски трик далеч не беше нещо впечатляващо, но предвид факта, че този път не му се зави свят и не му потече кръв от носа, беше пълна победа. Сега можеше с известна сигурност да контролира как ще завърши започнато от него действие. Стига да си представи сравнително възможен и простичък резултат. Колкото повече детайли изискваше да впрегне, толкова по-сложно ставаше за контрол и реализация. Схвана му цаката. Нямаше особено търпение да започва д толкова дребни неща, но все отнякъде трябваше да започне. Знаеше едно обаче... Нямаше шанс да открие и спаси Дебора сам. Не и срещу великото копеле Мерлин.„
- Вкусно ли е? Експериментирах малко... - призна си като седна на масата пред Сигфрийд.
“Кога ще му кажеш, Джонас...?“
Доброто старо напомняне се вряза в съзнанието му отново, може би за стотен път. Всеки предишен път го бе игнорирал, защото това бе най-лесната опция. Да се направи, че не знае нищо. Да отложи. Да се разсея. Да избяга.
Не и днес.
Обеща пред себе си, след като усети колко силна е магията, бушуваща във вените му. Обеща си да не е страхливец. Колкото и да му се отдаваше това да бъде именно такъв, тази сила... тази мощ, тя имаше нужда да бъде управлявана от достатъчно силна ръка. Имаше нуждата да бъде опитомена и Джонас безумно много пожела да я направи своя. Но и знаеше какви са рисковете. Също както знаеше, че още не беше готов. Не беше достатъчно силен.
Може би в крайна сметка не би могъл да свърши всичко сам. Ала на този етап не беше честно да поиска помощта на Сигфрийд. Не и докато не бъде докрай честен с него. Каквото и да му беше причинил другия, колкото и да го изкарваше от релси понякога, преди всичко не го беше лъгал за каквото и да е. Дори напротив, гостът му беше по-директен и откровен отколкото някой би си пожелал. Макартни чувстваше, че му дължи поне истината, преди да го моли за каквото и да било.
- Рийд...- гласът му внезапно се измени и тъмнокосият протегна ръка, за да прекъсне сладкото мляскане на другия. Може би беше по-добре да го остави да си свърши закуската, но не пожела да отлага този разговор повече. В крайна сметка не можеше да премълчава и да бяга от истината.
- Аз... - започна и отдръпна ръка от чуждия крак, където я беше поставил, за да привлече чуждото внимание. Пръстите му трепнаха от допира със стегнатите мускули, навярно тренирани от годините непрестанна езда и лов.
- Знам, че се опитваш, макар и по своя си начин... И знам, че би ми помогнал да спрем Мерлин, но трябва да знаеш нещо. - направи пауза и опита да си поеме дъх. Нямаше представа защо викингът на първо място бе решил да пощади живота му, но знаеше добре, че двамата се бяха сближили най-вече благодарение на общия си враг. Само че истината беше малко по-различна. За Джонас бе не по-малко объркващо в какво и на кого да вярва, но имаше само един изход от това. Да бъде честен с единствения някой, който също беше свързан с тази каша.
- Не Мерлин е този, който те е замразил във времето. Не той е причината да се събудиш в онази пещера хиляди години по-късно. - изстреля най-сетне и в този миг сякаш огромен товар се свлече от раменете му. Почти въздъхна, макар да бе далеч от момента на облекчение. - Бил съм аз. Видях го в бъдещето. Усетих го. Аз съм причината да си тук сега.

Сигфрийд бе прекарал почти цялата вечер, взирайки се във въпросната книга, с която Джонас бе заспал. Викингът кипеше от енергия, но поради някаква причина не му се излизаше навън. Долавяше бегла загриженост към тъмнокосия, която никак не му бе чужда. И навярно за разлика от други, не би я отрекъл. За разлика, от който и да е било, всъщност. Сигфрийд бе различен, когато бе на бойното поле, но в живота завидна част от хората го обичаха. А Сигфрийд обичаше своите. Беше приел Джонас като част от живота си и вече нямаше връщане назад. Дори не ставаше дума само за това, че му помагаше да се върне или как да се оправя в този свят. Човек като Сигфрийд навярно би успял да принуди всеки да свърши онова, което му се искаше. Но Джонас не беше такъв. Беше поел отговорност за викинга без дори да е молен за това и русокосият знаеше това. Последвалите нервни изблици бяха неизбежни, но това, което бе направил Джонас, за Рийд беше донякъде дори безценно. За него нямаше значение защо другия е избрал да поеме по този път. Дали за да се докаже пред себе си или поради някаква друга причина, някак му се възхищаваше. Не се предаваше и това бе също толкова ценно.

Когато най-сетне успя да се разплюе на дивана с крайници разперени във всички посоки, Рийд беше оставил книгата отстрани и спеше до нея почти непробудно.

Събуди се и буквално сякаш след секунди. Всъщност, гладът му се беше обадил първи и дори не осъзна кога се беше оказал отново на масата. Почеша си главата, докато асимилираше сутринта и всичко свързано с нея. Полетялата палачинка в чинията му му направи впечатление, но реагира секунди по-късно и се оказа безсмислено да казва, каквото и да е било, затова си натъпка устата с храната. На въпроса на Джонас затова отговори само с кимане. Не можеше да лъже, че тази храна му беше малко странна, но и не можеше да каже, че не му харесваше. Определено бе по-вкусна от всичко, което бе ял до този момент.

Наистина не можеше да повярва колко време му трябваше, за да се "събуди", както казваха днешните хора. Рийд знаеше значението на израза, но обикновено дори след малко сън, ставаше за секунди и не мрънкаше. Текущата реалност го беше направила малко мързелив и малко разглезен. Чувстваше се странно - като някакво бебе? Този свят имаше прекалено много какво да предложи.

Рийд вдигна рошавата си глава, когато другият спомена името му. Сериозният тон, с който Джонас се обърна към него, го накара да полюбопитства, затова прекъсна яденето си; това и ръката, която се бе оказала върху бедрото му. За щастие, успя да преглътне преди да чуе всичко, което тъмнокосият щеше да му каже.

Ала когато чу безумното обяснение ...

Заля го смях. Сигфрийд тупна на масата с юмрука си и гръмкия му смях избухна в пространството. Приборите и съдовете подскочиха за момент. Смехът му продължи по-дълго, отколкото беше нужно.

- Джонас! - същата ръка се озова на рамото на другия и го стисна по-силно от очакваното. - Това беше добра шега, да не си го сънувал!?

Истината можеше да се замаскира с лъжа. Ала лъжата не можеше да се замаскира с истина. Тази улица бе еднопосочна.
Веднъж изречената истина не се връщаше назад. Нямаше с какво повече да се замаскира, за се отрече отново нямаше полза за никого.
Джонас вече бе направи своя избор. Сигурно не му личеше толкова, но не беше лесно да събере силите за този момент. Дори навярно да бе избрал неподходящото време да бъде до болка честен не само с другия, но и със себе си... Отказа да избяга от това.
Тъмнокосият мъж преглътна тежко, когато усети силата, стягаща рамото му. Не беше трудно да си представи ръката на Сигфрийд, само че затегната около врата му.
Всъщност отлично знаеше кое щеше да е по-лесното за двамата. Знаеше, че ако просто се засмее заедно с другия, бързо щяха да оставят “шегата” зад гърба си и да продължат нататък. Рийд щеше да му помогне да открият и спасят Дебора, да спрат Мерлин преди да е станало късно и да отърват света от едно досадно зло.
Макартни нямаше представа какви щеше да ги забърка Мерлин, сега обсебил тялото на старата му приятелка от мола, но и не искаше да си представя, че би било толкова трудно да проследи стъпките му. Сигурно вече бе опитал да превземе парламента. Този старец не му звучеше със всичкия си, беше тотален лунатик. Щеше да е добре да вземе пример от него...за да не свърши по същия начин.
- Не, Рийд. - отсече тъмнокосият и поклати глава. Бе запазил каменното си изражение, което никак не му отиваше и дори не му беше присъщо да използва по-дълбокия си тембър. В момента обаче едва се държеше да не побегне. Страхът вече изпращаше тръпки по гръбнака му и опитваше да активира някой защитен механизъм. Ала Джонас отказваше да бяга. Беше бягал достатъчно, беше се крил дори от самия себе си... Достатъчно.
- Не се шегувам. - потвърди все така впил поглед в отсрещния, пръстите му почти дълбаеха дупка в колената му. Беше като сгафил ученик в офиса на директора.
- Казвам ти истината. Не за друго, а защото ти първи ми се довери. - буца се настани в гърлото му и гласът му леко прегракна - И имаш правото да знаеш... че може би не заслужавам доверието ти. - очите му се насълзиха и проклетите думи заизлизаха накъсано.
Прокашля се и въздъхна тежко, едвам възпирайки сълзите си. Усети го. Усети, че е още слаб, че е не по-малко страхливец от преди. Но сега, разликата беше, че направи правилното нещо въпреки страха си.
Отсрещното лице го загледа със съмнение, което говореше, че все още не знаеше дали да повярва на думите му. На цялото това внезапно и нелогично признание. Преди всичко и времевата линия не си отговаряше. Разбира се, че звучеше странно. Двамата с Рийд се запознаха тук, след събуждането му от магията и десет годишната кома на Джонас. Не беше за вярване откъдето и да го погледнеш... Но магията, тя не лъжеше.
Тъмнокосият отлепи ръце от колената си и ги вдигна във въздуха. Насочи концентрацията си върху салфетката на масата. Това не беше заклинание, защото не го бе намерил в книгата. Ако имаше едно нещо, за което Мерлин не го излъга, то това бе именно, че всеки магьосник се отличаваше с дарба, която само той владее. И дори сродни заклинания не можеха да се доближат до уникалната дарба на всеки маг. Тази на Джонас беше да “запечатва” неща във времето и пространството. Мерлин беше прав... източникът на магията не можеше да се сбърка, поне не и от друг магьосник.
Салфетката на масата бе погълната от синкав камък, който наподобяваше къс скален ледник,  точно “копие” на камъка в онази пещера, в която Рийд се бе събудил. Чу се кратък звук и върху новосъздадения печат за миг проблесна символът на магията, течаща във вените не тъмнокосия. Сам го виждаше за първи път, дори не бе опитвал това преди, но просто знаеше, че го може. Знаеше, че е вътре в него. Откакто отприщи магията си в мола, имаше познания за неща, които не се предполагаше да знае. А може би това беше в реда на нещата.
Сега обаче ни най-малко не се вълнуваше от откритията си. Това бе просто демонстрация, с която да убеди другия мъж в думите си. Бързо върна поглед върху Сигфрийд и с ръка избърса кръвта, потекла от носа му.

Мускулите по тялото на Сигфрийд видимо се стегнаха, докато наблюдаваше откритието на Джонас. Не отдели ръката си от другия, което му причини известна болка, когато тъмнокосият използва дарбата си. Последното не беше толкова лошо - в крайна сметка предния ден Сигфрийд го беше оставил да се оправя сам. Отчаяните ситуации работеха до време. Викингът вече се чувстваше все по-заключен в една такава и тя бе пример за безизходицата - не се бе предал, но пък зависеше ли напълно от него? Човек понякога просто попада в капан - затова трябва да се адаптира, ако иска да оцелее. Рийд наистина опитваше да се държи една идея по-нормално, затова и в момента на неочаквана атака, за която Джонас определено нищо не подозираше, се сдържа и не му разби носа.

Русокосият до скоро нямаше особено големи очаквания към Джонас и въпреки привличането, което вече неизбежно изпитваше, навярно щеше да си тръгне. Евентуалното развитие му носеше поне някаква надежда. Защото и ... нещо му подсказваше, че няма време и че в този свят, в един даден момент щеше да се разпадне. Това болезнено напомняне бе дълбоко инкрустирано в кожата му - единственият начин да живее тогава, а сега - един от най-сигурните да умре.

Сигфрийд отдръпна ръка от рамото на Джонас, което бе стиснал по-силно и приливът на неприятна сила, протекла като ток по съществото му, прекъсна. Навярно щеше да му остави синини там, но в момента не го беше грижа. Премигна няколко пъти, докато гледаше към камъка на масата, чийто образ след малко избледня и отново не беше нищо повече от салфетка на масата.

Рийд не можа да намери правилния начин да реагира. Още не. Засърбя го и се почеша около символа. Още не знаеше и дали трябва да вярва на всичко това въпреки очевидния номер, който Джонас му бе направил преди секунда. Думите просто му бяха хвърлени и Сигфрийд дори не можеше да им се ядоса. По-скоро не разбираше. Не му бе нужно много, за да се вбеси, но по-скоро не го направи от липсата на конкретика.

- И какво друго знаеш за тази истина? - попита след малко, докато не изпускаше другия от погледа си.

Имаше още някаква останала храна в чинията си, но бързо беше загубил апетит.

Впитият поглед, който прогаряше дупка чак в мозъка му, го накара да си изгуби граматиката. Едвам успя да откъсне своя собствен и зашари нервно с очи някъде по голямата силна ръка, която Рийд току-що бе отделил от рамото му. Тепърва усети болката там, очевидната синина в леката вдлъбнатина, която другия му беше подарил.
Сдържа се да не изпъшка, защото и без друго не успя и да преглътне в този миг. Честно казано май предпочиташе скандинавецът да го смели от бой, докато изпадне в несвяст, пред това да го изучава с поглед и да очаква обяснение.
Обяснение, което, разбира се, както всичко останало, Макартни не можеше да му даде.
Когато се събуди и отиде да се измие в банята, лицето, което видя в огледалото, разочарова и самия него. Сякаш бе очаквал нещо да се промени. Бе очаквал да види там онова, което се бе пробудило в него. Не просто магията, а личността. Онзи по-уверен и решителен Джонас. Силният Джонас.
Вместо това видя рошавата си коса, поела формата на птиче гнездо и тъмните кръгове от преумора под очите си. Всичко това бяха реликви от типичния Джонас, от малкия непотребен и безхарактерен Джонас.
Защо му беше толкова трудно да понесе един поглед върху себе си? Вината преди всичко наистина беше негова. Той бе причината Сигфрийд да е тук сега. Той бе пропилял години от живота на другия, макар и заклинанието да го бе запазило непокътнат във времето.
Всичко все още бе достатъчно объркващо за мага. Все пак до онзи ден дори не подозираше, че има нещо магическо в този сиво-черен свят на пълен фалш.
- Аз... - поде, но намрази факта, че колкото и усърдно да опитваше, че успя да формулира приемлив отговор в главата си, нито да открие по-добър еквивалент на “не знам”. - Мога само да гадая. - въздъхна накрая, сам напълно неудовлетворен от поредното чувство на безпомощност, което едва пропъди.
- Дълго време сам се питах дали онова, което Мерлин ми показа, е самата истина. Докато не изчетох всичко в книгата... - погледът му се стрелна за миг към старото четиво върху масата в хола - Всеки магьосник има някакъв вид специална дарба. Нещо, което само той умее и никой друг. - заобясянва информацията, която прясно бе попил, но едва ли би могъл да забрави някога. - Тази на Мерлин е да вижда в бъдещето. И макар много хора да са оставяли свидетелства за пророчества в курса на историята, никое пророчество не е така конкретно и точно до последния детайл. Мерлин нарочно ми изпрати този един конкретен фрагмент от бъдещето. - ръката на Джонас, безсилно почиваща върху коляното му, изведнъж се стегна, а пръстите му събраха плата на панталона.
Чак след последните си думи, тъмнокосият се насили за върне поглед върху пронизващите сини очи, които дори не мигваха. Нямаше да крие, че това бе най-трудното признание, което някога му се бе налагало да прави. Просто искаше... Дълбоко в себе си наистина искаше да изглади нещата. Единствено отбягваше да погледне причината за този копнеж. Освен това сега не беше времето да действа егоистично.
-  Нямам представа защо се случва... Повярвай ми, щях да ти кажа, ако знаех... Опитвах да го проумея, да разбера причината... Стигах задънена улица всеки път. Но едно е ясно, по пътя на логиката. - направи лека пауза и се изправи. Нервите не му позволяваха да остане върху този стол и секунда повече и подскочи така, сякаш бе стоял върху бодливо шило.
- Ако намеря начин да те върна обратно... значи и аз бих могъл да те последвам. - говореше съвсем хипотетично и се надяваше гласът му да го издава достатъчно ясно. - Мислех си, че може би... Може би Мерлин се е изплъзнал и се е върнал там, във твоето време. Специалното му умение не стига само дотам да вижда в бъдещето, а астралното му тяло да прескача във фрагментите от различни времеви полета. И дори да не е способен да влияе на миналото и бъдещето, може да остави следа чрез манипулациите си върху хората... - внезапно се усети, че говори почти като някой професор от Кеймбридж. За миг забеляза как Сигфрийд опитваше да проследи мисълта му и да скрие затруднението си да разбере всяка дума, която му казва. Джонас не успя да сдържи наченката на усмивка, която изплува в ъгълчето на устата му. Не беше подигравка, просто му се стори сладък, а по-меките от временно объркване черти го успокоиха, че може и да не умре от ръцете му днес.
- Хипотезата ми е, че ако не сме успели за спрем Мерлин, той е избягал обратно в миналото и навярно с предупреждение, което е накарало и двама ни да го последваме там... Колкото до това защо ти... защо съм използвал заклинание срещу теб... Няма как да е било умишлено, може би е било преназначено за Мерлин, но нещо се е объркало. Не си го обяснявам по друг начин.
В този миг Джонас не бе способен да се огледа, но усети как онази личност, която копнееше да види тази сутрин в огледалото, се бе появила на повърхността. И бе меко казано ужасен от лекотата, с която вмъкна “невинната” лъжа. Защото дълбоко в себе си отлично съзнаваше, че във видението на Мерлин, той и Рийд бяха сами. Съвсем сами. Не бяха разстроени, или нещо такова. Нито пък се биеха с някого. Бяха само двамата и Джонас съвсем съзнателно използва заклинанието срещу викинга. Ала как да изрече нещо, за което собствените му мисли бяха объркани? Само размишлението върху това го докарваше до лудост, поради факта, че не успяваше да си го обясни. Това не беше той, не можеше да бъде - повтаряше си го всеки път. Но сърцето му се свиваше и душата му кървеше без ясна причина, когато привикваше този фрагмент от бъдещето. Болеше го, а дори не знаеше защо. Там се бе загнездила единствено все още непознатата горчива болка.  
- Виж, Рийд... Бъдещето не е издълбано в камък. - изстреля и се извърна към другия, който също се беше изправил, сякаш му беше бодигард и не биваше да се отдалечава на повече от метър-два разстояние. - Можем да променим курса. Затова трябва да намерим Мерлин, където и да се е скатал, и трябва да го спрем, още тук. - след малката му лъжа сега това излезе съвсем като гладко и логично заключение на цялата картинка. Да работят заедно като един екип, този път сериозно, да се обединят срещу злото и да го прогонят, след което всеки да поеме по своя път. Звучеше изпипано до последния детайл.  
Джонас се придвижи до килера, където държеше варварските доспехи и оръжия на госта си. Извади внимателно кашона и устоя на тежестта му. Това вероятно не беше нужно,  но си позволи да направи нещо като по филмите, просто защото си го представи и нямаше връщане назад.
Пое меча на викинга хоризонтално и го подаде на притежателя му с ней-решителния поглед, който успя да си лепне. Едвам се стърпя да не изохка, защото китката го заболя само от тежестта на истинското оръжие. Това в крайна сметка не беше някой фантастичен филм, а мечът в ръката му бе далеч от евтин реквизит. И все пак отказа тази донякъде стряскаща мисъл да го разсее от целта.
- Ще ми помогнеш ли да спрем Мерлин.. заедно? Ще се биеш ли редом с мен? - гласът му почти се разтрепера от факта, че молбата му всъщност бе далеч по-голяма, отколкото му се искаше да бъде. Но въпреки това вярваше, че е най-мъдрият избор, може би дори единственият. Сам не знаеше дали ще се справи с тази задача. Но вече не искаше Рийд да го вижда като някое бреме. Не искаше да го пази като някоя принцеса, а да се сражават заедно - Джонас с магията си, а Рийд с бойните си умения. Двамата заедно определено имаха по-големи шансове за успех.

Сигфрийд чу всичките думи на Джонас и в един момент се изправи само за да отиде и да му запуши устата. Цялата тази информация не му идваше в повече, но ако Джонас бе използвал по-подходящи думи, отдавна да са приключили въпросния разговор.

Скандинавецът бе водил безброй битки вече и още една нямаше да му навреди, след като и очакваше да има още достатъчно такива. В мозъка на викинга дума като ако не съществуваше. Като нормален човек за времето си, Сигфрийд имаше нужда от ясно изразена награда. И като човек, който за момента изключваше да мисли, всичката информация бе почти ненужна.

Затова остави Джонас да държи меча, който беше измъкнал от непонятно място за него. Заобиколи го, така че да застане зад него.

- Впечатлен съм - прошепна за кратко в чуждото ухо, без да се бави особено.

Моментът не продължи дълго, но видя как косъмчетата по тила настръхнаха. Бързо след това продължи обиколката си преди отново да застане лице-в-лице с другия.

- Но трябва да поработиш още малко върху преговорите, защото мен Мерлин не ме интересува - добави и взе острието от ръцете на Джонас, преди да го е изпуснал върху краката си.

Вдигна го високо и го огледа внимателно, проследявайки внимателно с поглед стоманата до върха.

- Ти ще намериш начин да ме върнеш - изрече думите и замахна с оръжието пред чуждия поглед преди да му сцепи паркета с острието, което заби в пода. - Или ще правя, каквото поискам с теб - условията на викинга не търпяха допълнителни договорки.

Той дори се подпря на оръжието и изгледа Джонас изпод вежди.

- Седни си изяж храната, Джонас, ще ти трябват сили - каза, кимайки към чинията на другия, без да му оставя да му се възпротиви дори с дума.

Ако такава щеше да последва, Сигрийд щеше да се престори, че не я е чул. Беше казал, каквото имаше за казване, както беше направил и Джонас.

Джонас удържа фронта достатъчно дълго, за да не се изложи съвсем в очите на далеч по-тренирания си гост. Другият може би бе предсказал кога ръцете му бяха напът да изтърват меча, та навреме предотврати някоя катастрофа. Едно беше сигурно. Макартни щеше с радост да остави близкия бой на скандинавеца.
Не се беше усещал толкова жалък и слаб, докато живееше в пълната си самозаблуда. Сивият балон, който бе подкрепен от родителите му и почти бившата му жена. Тя по някаква причина все още не му беше пратила призовка да се яви в съда и официално да се свърши.
Не знаеше дали е готов за цялата тази промяна... Определено не би бил, ако това му беше единствения проблем. За добро или зло, в момента мисълта, че и цялото му съзнание, бе на съвсем друга планета. Сякаш откакто отприщи силите си, чувстваше, че животът му до този момент, няма никакво значение. А не беше така. Не можеше да загърби всичко. Обичаше децата си, макар и временно да нямаше особено право да ги вижда. Чувстваше се толкова откъснат от познатата му реалност. Вероятно заради цялата тази лудост от срещата му с Рийд и последвалите им “приключения”.
- Рийд, недей... - едва произнесе, но ужасно закъсня. Незнайно къде се беше заблеял, докато русокосия викинг съвсем лежерно проби дупка в пода на кухнята му.
Сирената в главата му успя да му причини моментално главоболие, но имаше ли смисъл да се ядосва? Това пред него нямаше превъзпитание. За бога, беше човек от друга епоха. Не че трябваше да го оправдава, но какво ли очакваше от него?
Зъбите на Джонас изтракаха, защото чак него го заболя при вида на все по-пропукващия се под, ала някак бързо разкара гримасата от лицето си.
- Почакай малко... - промърмори, а очите му се разшириха. От тях бликаше неразгадаем ентусиазъм. - Я, извади меча си оттам веднага! - нареждането излезе толкова естествено между устните му, сякаш бе роден за лидер. Едва след погледа, който го посрещна, можа да усети че не прилича на себе си. Езикът го засърбя да добави едно “ако обичаш”, но не го стори. Беше казал каквото беше казал.
Жестикулирането с ръце означаваше, че Сигфрийд трябва да побърза, ако иска да види какво ще се случи.
В мига, в който другия все пак спря да се подпира на меча си като някой уличен гангстер на бухалка, тъмнокосият мъж се усмихна по-скоро на себе си. Триумфално и някак задоволно, въпреки че не можеше да се види отстрани.
- Сарсио! - изстреля на латински, но думата излезе сякаш не съвсем с неговия глас. Като че тембърът му надебеля и проникна навсякъде. Проби физическите закони и стана едно с материята. Усещаше я по всяка гънка на мозъка си, във всяка клетка на кръвта си. Пристрастяващо гъделичкаше пръстите му и те в миг се разпериха и раздвижиха. Между тях засияха синкави искрици, ту видими за единствения свидетел, ту невидими и непонятни.
Пукнатината на пода бавно се затвори, сякаш никога не е била. Сияещата длан на Джонас рязко смени курса си, заедно с концентрацията му. От гърдите му вече се откъсваше смях, който самият той не чу. Еуфорията от липсата на гадене и болезнена пулсация го оживи още повече... и не искаше да спре.
Чиниите полетяха от масата и се разбиха на хиляди парченца. Миг по-късно, тъмнокосият ги сглоби обратно за секунди, вече единствено прошепвайки заклинанието под носа си. Силата му нашепваше, че няма причина да спира, че само така ще разбере на какво е способен. Изпита непреодолимото желание да изпита границите си. Всичко онова, което беше научил и му предстоеше тепърва да научи... Да покори!
Синкавото магично сияние се зароди и в другата му длан и мъжът я повдигна, за да направи нещо съвсем необмислено.

Сигфрийд съвсем буквално се хвана за главата, докато наблюдаваше Джонас какви ги върши. Не можеше да каже, че не го разбира донякъде макар и неговото проклятие, което му носеше известни свръхестествени сили да не бе по рождение, но това безумство нямаше да стигне много далеч.

Подпря меча до дивана и заобиколи ентусиазираното дете пред себе си.

Дете.

Точно на дете му приличаше.

- Джонас - повика го, докато го гледаше с присвити очи.

Изреченото име съдържаше въпроса какво си мислиш, че правиш!?

Не ставаше дори дума за това дали щеше да се преумори и да припадне. Ставаше дума, че нещата излизаха извън контрол. А въпреки всичко Сигфрийд знаеше, че някои неща трябваше да си останат само и единствено между тях. Дори в неговия свят, Сигфрийд трябваше да крие белега си.

- Джонас - извика го още един път, но другият този път бутна телевизора си.

Сигфрийд премигна и се приближи до другия, след като завърши поредната си магия.

- По-спокойно - дръпна го за края на блузата и го обърна рязко към себе си. - Какво си мислиш, че правиш!? - зададе му въпрос и разтресе раменете му, защото виждаше, че още не го слушаше. - Искаш всички да знаят ли? - зададе въпроса си, когато видя, че другия дойде на себе си.

В следващия момент отпусна захвата си. Някой звънна на вратата. Сигурно беше съседът, който се беше ядосал на шума още преди няколко минути - Сигфрийд беше чул как тропа отдолу. Нямаше да се учуди, ако не е същия. Някои неща не се променяха особено, затова знаеше.

- Върви да отвориш вратата - каза и се отдръпна от другия.

Бесният съсед отключи вратата на апартамента си и почти се блъсна в нещо меко.
- О, извинявайте, не ви видях... Аз... - щом видя красивото момиче насреща си, почти буквално си глътна езика.
Усмихна му се някак тайнствено и невинно, пооправяйки блузата си.
Дебора се оказа случайно, но добро временно весло. Магьосникът бе позабравил каква натурална власт притежаваха жените. Въпреки това не му се губеше време в празни приказки и увещания.
- Ядосан си на лошия съсед, нали? - очите ѝ засветиха в лилаво.
- Много. Много ядосан.
- Имаш ли някакво оръжие?
- Пистолет.
- Вземи го.
***
Джонас усети как силните ръце на Рийд го разтърсват и това вече нямаше как да не му подейства. Беше толкова слаб във физическото направление, че залитна почти две крачки назад, когато другия по пусна. Едва успя да се съвземе. Не че не бе съвсем на себе си. Осъзнаваше какви ги върши, но беше твърде сладко, за да пожелае да спре. Можеше, знаеше, че може, но просто не го пожела.
Викингът можеше да си крещи името му до зори, но това не би помогнало в този случай.
- Какво толкова?! - сопна му се насреща като дете, което не осъзнаваше в какво опитват да го възпитат. - Ти пък да не мислиш, че си цвете за мирисане. Знаеш ли колко щети нанесе на дома ми?! И кой мислиш върви след теб да ти чисти кашите?! - беше прекъснат от настойчивото звънене на вратата и подбели очи, тропвайки с крак.
- Ъх, както и да е! - махна с ръка и отиде да отвори, за да разкара набързо който и да беше това. Не му се занимаваше с хора. Един неандерталец му стигаше.
- Да, наясно съм за шума, ама репетираме кунг-фу за едно състезание и... - веднага бе измислил някакво оправдание и бе убеден, че ще мине, макар и съшито с бели конци.
Когато видя, че съседът му не се отдръпна от вратата, а само се присламчи навътре в негова посока, Джонас инстинктивно отстъпи няколко крачки назад. И тогава го видя. Пистолета.
- Ей, ей, ей, какво е това?! Внимавай..- едва успя да промълви, когато Фред не приели в черепа му и натисна спусъка. Май се казваше Фред, съседа му. Или беше Грег....
Кръвта на Макартни замръзна. Повика някаква дума в ума си. Единственото, за което се сети, бе заклинанието за незабавно спиране на времето, ала не беше достатъчно опитен, за да го приложи върху всичко околно.
Куршумът замръзна на милиметри от лицето му. Джонас едва преглътна и тъкмо протегна ръка, за да го улови преди да е изтекло заклинанието, когато нещо непонятно за него се случи.
Избяга от пръстите му и се стрелна назад със същата скорост, с която бе полетял в неговата посока. Едва осъзна на каква гледка стана свидетел. Грег се строполи на земята с пробит череп и лицето на Джонас пребледня. Коленете му поддадоха и той се строполи на тях, на няма и метър от трупа. А кръвта... Толкова много кръв... Едва ли беше виждал през живота си толкова много. Идеше му да повърне, но дори не успяваше да си припомни как да диша.
- Аз...ли го направих... Не.. не. - поклати глава и извърна поглед към Рийд - Не! Не бях аз, кълна се. Не бях! Вярваш ми, нали?
“Рийд...” промълви името наум като някое от заклинанията и едва се усети какво опитва. В момента наистина имаше нуждата някой да му каже каквото иска да чуе.
Нямаше как да знае, че истинският извършител бе още в сградата.

Сигфрийд само премигна насреща на тъмнокосия. Не намери причина да се обяснява допълнително. Понякога му се струваше по-добър вариант да остави да става, каквото ще. Хората по-често се учеха от грешките, които ги шамареха през лицето ... според въпрос също, но трезвеността понякога идва така, когато докоснеш, усетиш сам какво би могъл да причиниш. Затова Сигфрийд не отговори на безумния въпрос на Джонас. Щом го бе приел в дома си, очевидно, че щеше и да го търпи. Сигфрийд дори бе опитал да си тръгне макар и със знанието, че ще се загуби завинаги в този достатъчно непонятен свят. Джонас бе този, който го прикоткваше обратно към себе си. Трябваше и да търси вината в себе си. В най-лошият случай, Сигфрийд щеше да свърши мъртъв. Ако знаеше, че няма надежда, щеше да предпочете този вариант с отворени обятия само че казусът беше друг. Вече бе получил обещание и знаеше, че Джонас щеше да го изпълни. Не се познаваха достатъчно, но Рийд рядко бъркаше за тези неща.

Когато чу притеснителния тон на Джонас, едва тогава русокосият се оттласна от стената, на която се бе подпрял. Подаде главата си и повдигна вежди срещу въпросното "нещо", което непознатият бе насочил към Джонас. Не бе напълно сигурен какво да очаква, но можеше да предположи. Хората не се спичаха просто така, без да има някаква заплаха за тях, но от онези, на които Сигфрийд не знаеше как да реагира. Чу единствено изстрела и пред очите му проблесна единствено магичното кълбо, около което Джонас се бе обградил. То не живя дълго време и не завърши особено добре.

Кръвта не го впечатли. Имаше нещо друго ...

Когато срещна отчаяния поглед насреща си, просто знаеше, че няма как най-малкото да е умишлено. Познаваше Джонас достатъчно, познаваше много такива като него, които не бяха живели достатъчно, за да разкажат за подвизите си. Такива ... не живееха достатъчно дълго. Не и ако бяха достатъчно смели.

- Вярвам ти - изрече, но изражението му беше студено, някак замислено.

Вярваше му, че не би го направил, както и вярваше на това, което видя ... не можеше да е просто привидение. Нямаше да му каже, че всичко е наред. Защото нищо не бе ...

- Това е посланието на Мерлин, Джонас - каза след малко, без да задълбочава в причините за случилото се. - Не можем да останем повече тук - изрече и поглед към пръснатия мозък.

С добрия си слух не долавяше никакво съмнително действие, но беше факт, че такова се беше случило преди малко. Сигфрийд не можа да намери подходящите думи.

- Джонас? - обърна глава към другия и тишината го погълна, за миг; нямаше да продължи още дълго. - Научи ли някоя бърза магия за летене, Джонас? - не разбра за кой път изрече името на другия, но само така изобщо реагираше.

Сигфрийд обаче вече знаеше добре едно - единственият изход е през някой от прозорците. Дръпна тъмнокосия и се мушнаха в стаята му малко преди силния звук да сцепи въздуха.

Няколко горещи сълзи се търкулнаха по пребледнялото лице на тъмнокосия, но той едва ги усети. Почувства само топлия им гъдел, а след тях сякаш нямаше нищо. Никаква следа.
Мозъкът му отказваше да даде незабавна команда на крайниците да се раздвижат, а беше време. Сигфрийд го беше усетил много преди него.
Трябваше да се махнат оттук.
- Мерлин... Той...е тук. - едва прошепнаха скованите му устни, ала все още не успяваше да откъсне поглед от кръвта. Част от мозъкът на съседа му бавно заизлиза от тесния тунел, който куршумът изобрази за нещо и никаква секунда.
Очните му ябълки на Макартни зачервиха от усилието да не премигва. Знаеше, че има ужасната нужда дори да се извърне и затвори рязко очи, може би и да повърне, ала не си позволи нищо от тази нормална човешка реакция. Знаеше и без да отмества поглед, че този на Рийд дори не трепна при гледката. Нямаше и да трепне.
Порази го желанието да бъде като него. Особено сега. Може би беше адреналина, който го разтресе, когато земята по краката му вече не беше стабилна.
И въпреки всичко се оказа спасен. Още преди да намери собствената си сила и да се размърда. Рийд го издърпа оттам с лекота, сигурно за гръцки бог като него това усилие не представляваше нищо.
Едва тогава Джонас остави клепачите му да се спуснат. Несъзнателно бе вкопчил пръстите си в чуждата дреха. Ритмичното движение на мускулите под нея някак резонираха с дишането му и го успокоиха. Тепърва се учеше, но се учеше успешно.
Чу какво го попитаха, просто му трябваше известно време да помисли. Време, което предимно прекара в опит за самообладание. Наистина имаше отчаяна нужда да кали психиката си. Защото предусещаше, че този труп сега беше едва началото...
- Магия за летене...Да, разбира се. - отвърна и гласът му не извиси толкова треперещ, колкото чисто нервен. Последното и без друго му беше типична черта.
- Имаш ли торба със щастливи мисли? - попита леко реторично, като съвсем отказваше да пусне дрехата му, без значение дали това щеше да причини неудобство. Не искаше да се чувства като удавник, намерим сламка, но сега чуждата опора беше единственото, което го крепеше да стои изправен. Виеше му се свят, но поне гаденето бе притъпено.
Повечето магии за летене бяха свързани с това човек да си мисли за хубави неща, щастливи мигове, ако щеш. Цветя, пеперудки, приказка градинка... Нещо, което да го държи на щастливото му място. Джонас не вярваше в тях двамата, не и в този аспект. Само един ответен поглед на Рийд му стигаше като отговор на въпроса.
- Нито пък аз. - усмихна се накриво и си пое дълбоко въздух. - В такъв случай знам само една опция... Боже, дори не знам дали ще се получи... - тъкмо промърмори и чу тътенът, който почит отнесе и вратата на стаята му. Бурята приближаваше и не бе способен да я спре.
Искаше да се бори с Мерлин, но не тук. Тук бяха в плътен капан, нямаше дори достатъчно пространство за измъкване. Знаеше, че спътникът му е прав и без да осмисля действията му.
С неохота отблъсна Рийд, както го стискаше до този миг, след което припряно изкара някаква кърпичка от избелялото си сако. Отиде до близкото огледало в стаята и го избърса. Трябваше му много по-чисто от това, но все щеше да свърши работа. Все пак се бе научил на това от Мерлин, по трудния начин. Огледалата служеха като портали към други измерения и светове. Както можеше да попаднеш в плен завинаги някъде, така и можеше да призовеш нещо от много далеч. Такова заклинание нямаше как да е брилянтна идея, а по-скоро глупава такава. И все пак... Глупава идея беше по-добре от глупава смърт. Нали?
- Pixie visus nobis! - замахна към огледалото и разпръсна магията си с надеждата, че ще отнесе зова му за помощ отвъд портала. След като синкавата енергия се изгуби пред очите му и огледалото възвърна нормалната си функция, Джонас се нацупи.
- Май не се получи... - тъкмо измънка от дилемата дали да се примири с края и на двама им, когато нещо почти микроскопично се изстреля от огледалото.
Тъмнокосият изпищя, когато дребното крилато издърпа едното му ухо.
- Ау, престани! - сопна се, но все пак чу какво му бе прошепнато на иначе неразгадаем древен език. По някаква причина знаеше от какво имаше нужда феята, въпреки че не разбираше думите ѝ.
Тя се настани на рамото му и магът се заозърта за нещо полезно. Не трябваше да е прекалено лек предмет, защото летенето беше смесица от магия и преодоляването на някои физически закони. Одеялото нямаше да свърши работа, затова импровизира. Спря се на един от сувенирите, които събираха прах на рафта. Хвърли го на земята и бутилката се счупи. Блестящият фалшив пясък се разпиля по пода и Джонас се наведе, за да вдигне единствено малкият макет на кораб с черни платна, който бе стоял затворен вътре.
- Това е.. - прошепна и се усмихна, за миг завладян в отминали детски фантазии.
Даде знак на Рийд да отвори широко прозорецът и със засилка хвърли предмета, който до тази секунда се побираше в ръката му. Феята хвръкна подире му и Джонас изрече още едно заклинание, за уголемяване.
- Страхотно... - бе останал почти без дъх от магическата гледка пред очите му. Отново напълно опиянен от красотата, от мисълта, че беше възможно... Вече всичко беше. Въображението бе единственият лимит.
Дори не си спомняше за трагично загиналия, когато вече на борда подаде ръката си на Рийд. Усмихваше се несъзнателно, непринудено. В очите му синкавите игриви пламъчета на младостта, с която тепърва щеше да си наваксва. Бе проспал прекалено много... Но сега нямаше нужда да опитва да се бори срещу целия свят. Нямаше нужда да опитва да се писва насред сивите сгради и забързано ежедневие. Не му трябваше да чете новините за последните десет години. Сякаш още в мига, в който съзнанието му допусна магията в себе си, вече бе обърнал гръб на обикновения свят, на който преди принадлежеше. А сега, в този миг, като че напълно забравяше за него, макар да не го бе напуснал.
- Хей! - скастри извратената феичка, която този път захапа ухото му. Беше толкова мъничка и сякаш го гризна някой комар, само че по-приказно изглеждаш. Крилцата и тялото ѝ блестяха много ярко, което за щастие я правеше лесна за проследяване. Думите ѝ не звучаха като жужене единствено за него, защото той я беше призовал. Тя трябваше да му служи за каквото я беше повикал, но и това си имаше лимит...Нещо като работно време. Смяната ѝ свършваше в девет, така че имаха още цели 2 часа да се приземят някъде.
- Мерлин ни следва... - отбеляза сякаш без особено притеснение. Гласните му струни все още трептяха от вълнението. За бога... и да не му беше времето за това, имаше ли летящ кораб! Мечтата на всяко дете...и не само!
- Ще трябва да съставим план. - добави и завъртя рязко щурвала, при което корабът се наклони в непредвидима посока. Искаше поне да се скрият временно, за да имат някаква преднина. Мерлин преди всичко можеше да ги изпревари по всяко време, ако спре да му бъде забавно.

Сигфрийд беше опериран от всякакво щастливо въображение. Някога, когато наистина би могъл да се нарече щастлив, дори след поредицата мъчения, които Мерлин бе прилагал под всякаква форма върху него, за да може евентуално някой ден да спаси живота му, бяха моментите, които прекарваше основно с децата си. Той имаше много, но някак даваше вид (и не беше просто такъв), че обича всичките еднакво. Единствено на онези, живеещи далеч, не можеше да даде необходимите грижи, да им даде баща.

Когато се озова на този странен кораб, за момент замиля за собствения си свят - отново. Сегашният даваше твърде много възможности и очевидно хората бяха побъркани - в това число и Джонас. Естествено, Сигфрийд бе задал въпросът за летенето. Не съжаляваше, защото за момента се бяха измъкнали, което беше достатъчно.

Но бяха и твърде големи, за да продължи дълго. Сигфрийд успя да срещне в далечината погледът на жената от магазина. Гледаше към отворения прозорец там. Двете очи проблеснаха с познат бялсък и по гърба на русокосия преминаха тръпки, които не бе усещал от дете.

Не беше чул думите на Джонас. Те минаха някъде през ухото му. Защото го беше видял. Образът на магьосника се беше изпарил, разбил се на хиляди дребни частици. Сигфрийд погледна надолу и височината го изуми. Не се бе намирал толкова високо никога, както и не бе летял. По негово време това бе просто един мираж.

- Приятелката ти е загубена - констатира, като се отдръпна от края на кораба, където се държеше.

Причината бе предимно в опашката на феята, която замахна в близост до лицето му. Сигфрийд виждаше особено просто решение, но с неясно достижение.

- Мерлин беше сравнително по-слаб по мое време - каза след малко.

Перфектно знаеше колко добра е идеята да си играят на време, но Сигфрийд бе отчасти егоист. Не го интересуваше какво щеше да е бъдещето, стига да не стига самия той до това положение. Без това липсата му бе създала повече проблеми на всички, по един или друг начин обвързали се в клетва с него. Нямаше как да знае какъв погром бе последвал. Може би не искаше и да знае. Връщането може би щеше да му донесе повече неразположение, отколкото, ако останеше тук завинаги.

- А ти си доста силен - продължи след малко, докато оглеждаше кораба наоколо.

Думите нямаха за цел да са плацебо ефект за никого. Знаеше по онова време колко много му костваше на Мерлин да работи с магията си. Проблемът му не идва от това, че е лош магьосник, а че е по-скоро нетрадиционен. По онова време създаваше чудовища като Сигфрийд, за да си подсигури малката армия, която да му даде правото да се вихри на спокойствие с магиите си. Опитите не бяха особено успешни въпреки усилията. Хората имаха полюсни мнения за мага тогава. Някои го харесваха и искаха на своя страна, но много от тях не го разбираха и предпочитаха да го изгорят на клада. Сигфрийд би гледал с удоволствие.

- В миналото не се предполага да знае нещо за теб ... - довърши и погледна към тъмнокосия за кратко.

Истината бе, че Джонас нямаше къде да отиде при нужда. Познаваше достатъчно много хора, за да се предполага, че има поне едно безопасно място, на което да се покрие, в случай че някак я загази... Само дето ситуация като тази не се вписваше и в най-нелепия списък за спешни случаи. На кого му се случваше да бяга от най-силния магьосник на света? Или по-любопитно му беше толко често това се случваше на някого, какви бяха шансовете?!
- Проклятие! - изпусна се и фокусът му за момент се разми, когато огромна сянка надвисна над летящия му кораб, като че бе настанала вечер. Почти не чу какво му се говори от шумът на огромни крила.... Нямаше как да е гигантска птица, ала беше. И докато останалите дори не виждаха сянката ѝ, тя не остана никак невидима за Джонас. Той отново зави рязко и щурмувала изскърца недоволно под пръстите му.
Рийд се бе заловил здраво за една от гредите тъкмо навреме, за да не полети от борда. Беше рано да се срещат с пухкавите облаци газ, които ги обграждаха.
- Това беше на косъм! - отбеляза Макартни, сякаш не беше слушал какви му ги приказва Сигфрийд. Всъщност чу всичко много добре, просто информацията достигаше забавено до мозъка му и онази част, отговаряща за асимилирането.
Не че и скандинавецът имаше представа за какво се беше вайкал тъмнокосия до този момент. Мерлин постоянно сменяше формата и тактиките си, затова бе почти невъзможно да се проследи с просто око.
- Чакай... Какво каза за Дебора? Как така е загу... - още преди да си довърши изречението и да обърне осъдително- объркания си поглед към Рийд, нечия позната сила го прониза като с меч и отблъсна тялото му към другия край на кораба.
В следващата секунда вече не чувстваше острата болка през гръдта си, но въздухът определено бе напуснал дробовете му и едвам намери начин да диша. Опитът бе изключително болезнен и насълзи очите му на секундата.
- Рий...д. - промълви името на единствения си спътник в цялата тази каша, когото в момента една успяваше да фокусира. Подскачаше насам-натам като истинската версия на Тарзан, само дето в случая облечен. Джонас силно се съмняваше, че кожената броня би го предпазила по някакъв начин от магията на Мерлин, но очевидно не беше съвсем безпомощен... Видя го да се пази и отбранява, но не това привлече вниманието му. Изпъкналите черни вени на викинга определено бяха гледка, която бе виждал и преди, и която не бе напускала съзнанието му.
Около корабът летяха все още горящите отломки на разпокъсан самолет. Дело на Мерлин, който бе избрал да обладае тялото на най-физически надарения човек сред пътниците. Нелепата му малка война бе нанесла достатъчно щети на достатъчно невинни хора...
Главата на Джонас пламна от главоболие и стените на мозъчната му кора задумкаха като бонгоси, но и това не го спря да използва всичкия капацитет на магията си... защото в този миг залозите скочиха до небесата и нямаше време да се мисли за последствията..
- Виж ти...А вярвах, че илюзиите не са твоето нещо. - изсмя му се Мерлин, който вее виждаше Рийд петорно, макар че лесно би успял да различи истинския насред клонингите.
Джонас разчиташе на това да го подцени отново, защото нямаше друг шанс. Щеше да има точно един миг време и възможност да атакува.
Нестихващото его на стария магьосник си каза думата и той забави движенията на Рийд, за да пристъпи съвсем самодоволно напред и да счупи оръжието на истинския. Знаеше, че останалите нямаше да му сторят нищо, преди всичко представляваха само илюзии.
И тогава Джонас се прокрадна зад Мерлин съвсем безшумно с подобна на друго малко заклинанийце. Знаеше, че Мерлин ще го усети почти веднага, но имаше своето малко разсейване с атаката на Рийд, за да му обърне внимание. Или по-скоро да съзре навреме онова, което се задаваше заедно с Джонас.
Кълбото нажежена енергия се разби в ослепяващо синьо право в лицето на стария маг и тъмнокосият съжали единствено, че не измисли някаква готина реплика, като тези на героите във видео игрите.
Последва проглушителен писък и съществото напусна поредното тяло, което вече бе изтощило с магията си. Изчезна в нищото, за сетен път.
- Нямам представа как съм още жив...но ти...- пожела да подаде ръката си на Сигфрийд, но знаеше, че той не би я поел, за да се изправи. Вместо това магът на свой ред приклекна до него, оглеждайки пораженията. Повечето всъщност дори не бяха от тази битка.
- Боли ли те някъде...? - попита навярно най-излишният въпрос на света, а пръстите му сами се докоснаха до старите белези. Всеки от тях бе с различна големина и форма, дори различна текстура върху кожата. Джонас знаеше, че всеки носеше различна история със себе си и би изслушал всяка с интерес. Странно, че бъзливец като него не намираше нищо от гледката пред очите си отблъскващо.
Когато пръстите му се докоснаха до все още черните изпъкнали вени, странно гъделичкане ги прониза и магията му се активира съвсем без покана. Ала не просто не бе под контрола му, усети я неспокойна. Усети я предупредителна, но и силно привлечена от каквото и да бе онова, което я призова.
Джонас се отдръпна като опарен в първата секунда, защото не бе убеден, че вече би могъл да е безопасен за някого. Бързо си припомни и “инцидентът” преди броени часове.
- Нараних ли те? - осмели се единствено да попита, все така объркан от станалото, което продължаваше да се случва в главата му. Там пръстите му вече се бяха слели с тези на другия мъж и нестабилните енергии опитваха да се удавят взаимно, за да видят коя ще надделее накрая.

Сигфрийд не беше забравил, но бе ... игнорирал, съвсем леко отложил проблема.

Не се бе проявявал отново, затова и викингът бе решил, че евентуално можеше да помисли по-късно, как би било по-добре, как да подходи, имаше ли как, какво бе разумното решение, не можеше да се отлага, знаеше и това. Или по-скоро Джонас му бе припомнил за това.

Силата на тъмнокосия се вряза във всяка клетка на тялото му, до степен, че първоначално дори не успя да реагира. Приличаше на дълбока рана. В началото дори не я усещаш.

Но после ...

Нишките мрак, от които бе изградена инкрустираната стомана в ръката му, пропълзяха по вените му още по-ожесточено. Черната отрова бе спасението, което не бе търсил, но и болката, която също не бе.

Моментът му на слабост, спрямо чуждата дарба бе до такава степен, че цялото му същество сякаш се бореше за живота си, а може би нямаше нужда ... така и не се бе опознал със светлината. Първият път Сигфрийд полюбопитства, защото искаше да разбере, но после? Джонас бе премълчал много неща. Реакцията бе същата, като когато се докосна до светещия камък. Сега малко по-силна, сякаш еволюирала, превърнала се в нещо различно, нещо по-...човешко?

Кристалът ли бе причината да не успее да се измъкне от въпросния ледник? Студенината бе така контрастираща, сега чувстваше единствено горещина.

Тялото на викинга потрепери при допира, сега абсолютно нежелан. Не намери силите си да отговори на въпроса, защото не можа да си намери речника. Единственото, което чуваше, бе бегло думите на Джонас и константното пищене в ушите си. Предполагаше, че ще се оправи, но моментът не бе този.

Главата му докосна дървения под за секунди, почувства се до толкова уязвим, че не можа дори да се опита да отблъсне чуждия допир. Някой ден навярно щеше да намери решение на този проблем, но в момента не бе възможно.

- Спри ... - единствено успя да изрече, вдигайки глава към Джонас за няколко секунди, погледите им едва се засякоха.

Викингът усети следваща вълна от енергията на Джонас, която за момента организма не успяваше да възприеме, единствено искаше да я изхвърли.

- Не. Ме. Докосвай ... - следващите думи излязоха накъсано и тялото на мъжа се сгърчи.

Дори не знаеше какво се бе случило с Мерлин. Тялото Сигфрийд щеше да реагира на друга опасност и щеше да се спаси някак. До мозъка на Рийд дори не достигаше информация дали вече са в безопасност, дори не можеше да предположи.

Усети черната слуз да се покачва нагоре и повърна първата порция отрова. Кръвта му се пречистваше от тъмнината, която отдавна се бе превърнала в неизбежна част от съществуването му.

Част от Джонас осъзнаваше, че трябва да слезе на земята. Да приеме цялата тази лудост напълно сериозно, защото магията в него...или каквото беше в същността си, не бе игра, нито илюзия. Все още не му достигаше съвсем до рошавата тиква, че загубеше ли контрол и насочеше ли силите си не към каквото трябва, пораженията щяха да са безвъзвратни. Не че не му бе минавало през ума, все пак именно тази част го ужасяваше повече и от смъртния му враг, за когото разбра малко след събуждането си от десетгодишна кома. Нелепостите продължаваха да го затрупват като лавина и често усещаше как не може да диша. Просто забравяше как.
Дъхът му секна за пореден път, докато наблюдаваше ставащото със Сигфрийд. Тялото му не посмяваше да помръдне, затова замръзна за солидни няколко секунди, ала погледът продължаваше да следи сгърчения на пода човек. За миг контурите се размиха в дразнеща неяснота. Джонас се чувстваше крайно безсилен и съзна, че му омръзна от това чувство. Искаше да го прогони завинаги от себе си. Както и обвиненията, които се зародиха в собствената му глава. Дори не беше сигурен дали ожесточената борба на Рийд бе заради това едно неговото докосване...
- Съжалявам. - изстреля и бързото отваряне и затваряне на устните му бе краткия шанс за малко въздух да нахлуе отново в дробовете му.
Гъсти начумерени облаци бяха обградили летящия кораб и не беше добра идея да остават на палубата повече. Заплашителният гръм удари в момента, в който магът вече бе престъпил заповедта на другия мъж и бе увил ръка около тялото му, за да го вдигне от дървения под. Усети как чуждата тежест и опит за съпротива почти го повлякоха обратно надолу като силно гравитационно поле, но стисна зъби и впрегна всичките си мускули, за да прибере Сигфрийд вътре.
Слезе долу в каютата и се успокои, че въобще имаше такава. Не помнеше откъде бе получил този прекрасен макет на кораб, но в реални размери всичко бе напълно функционално.
Разсея се с разни странични мисли от страха му отново да не нарани някак другия, защото го държеше здраво. Така, както може би не бе държал никой друг през живота си, нито дори децата си.
Успокои се едва, когато стигна до издаденото легло и настани скандинавеца там. Едва тогава се отдели от него и се огледа наоколо. В единият ъгъл имаше всякакви странни предмети, някои от които незнайно какво търсеха на кораб.
Джонас придърпа едно столче, на което се настани, след като постави една дървена кофа пред Рийд, в случай че му се гадеше още и това преди малко беше само началото.
Вече престана да стиска зъби, но сега хапеше нервно вътрешността на бузата си. Не знаеше какво може да направи, или каже. Но се бе постарал да потисне спонтанните изблици на силата си.
- Кажи ми, ако ти потрябва нещо. - рече убедително и скръсти ръце през гърдите си, за да не започне да си гризе и ноктите в скоро време. Ирония или не, позата му изглеждаше достатъчно внушителна, поне докато нова гръмотевица не се стовари някъде над тях по палубата и не накара тъмнокосия да подскочи леко. Вече беше толкова стресиран, че всеки неочакван звук сигнализираше на мозъка му за потенциална опасност.