Excuse me for dreaming

Джонас зяпаше Рийд не по-малко от дъщеря си, макар и навярно по доста по-различна причина. Въздъхна и вълна на облекчение премина през лицето му, когато отговорите на другия си бяха съвсем адекватни. Нещо повече, дори не можеше отново да отмести поглед от символа, който русокосия показваше сега на дъщеря му.
Тъмнокосият беше наясно, че от дълго време живееше с това, но нямаше представа, че е бил толкова млад, когато го е получил. Още дете. Можеше да се каже тогава, че е живял с проклятието през целия си живот, поне съзнателен живот.
Прочете го в очите му. Беше го възприел като част от себе си. Не се оплакваше, нито търсеше съжаление и съпричастност. Никога не бе. Това просто бе едно от нещата, които го правиха уникален.
Похвалата за палачинките с кленов сироп остави само лека розовина по лицето на Джонас, който бързо се вглъби напълно в кратката история на Рийд, за да реагира някак. Изглеждаше по-хипнотизиран и от дъщеря си. Едната му ръка бе застинала над чинията с вилица, от която забодената хапка бавно се изплъзваше.
- Еха... – възкликна някак под носле Раян, връщайки погледа си към собствената си чиния. Започна да ровичка в палачинката, сякаш нещо не даваше покой на мислите ѝ. Това успя да разсее Джонас от мисли, които определено имаше в неподходящото време и място.
- Хей, какво е това лице? – сдъвка бързо хапката си и тропна с вилица по чинията на дъщеря си.
- Нищо. Просто не знаех, че татуировките трябва да имат толкова дълбок смисъл. – погледът на момичето продължи да шари по месечината, която бе изрязала от палачинката си.
- Не всички имат.
Да, нали... Само загубеняците си правят татуси без да мислят за значението им! – каза и този път гласчето ѝ трепна, издавайки, че е разстроена.
- Раян. – подкани я да срещне погледа му. Остави приборите на масата и бавно протегна ръка. Повдигна мъничката длан, която макар и вече доста по-голяма и издължена, все още се побираше в неговата толкова крехка и нежна. – Знаеш, че можеш да ми кажеш. Каквото и да е!
Раян вдигна колебливо поглед към него, а малко по-късно го отмести към русокосия мъж, който бе напът да си напълни чинията отново.
- Ами чичо Рийд? Може ли да пази тайна?
Джонас се обърна към споменатия до себе си, преди да върне поглед върху дъщеря си.
- Бих му поверил и живота си! – каза излишно драматично, макар наистина да го мислеше. Не беше просто начин да накара дъщеря си да се отпусне и да я разсмее. Все пак вече го бе сторил. Бе поверил живота си на Сийгфрийд неведнъж. И не съжаляваше. Като се замисли, леко се чувстваше, сякаш има бодигард, който го спасява на всяка крачка.
- Добре... – малката се прокашля и издърпа ръката си, облягайки се назад на стола. Прибра спускащите се кичури от зад ушите си и засмука долната си устна, докато събираше смелост. Джонас припознаваше себе си като малък.
Раян беше подстригана късо до над раменете, но косата ѝ почти винаги се спускаше да закрие половината ѝ лице. Сега трапчинките по бузите и нослето ѝ изпъкваха повече и можеше да се проследи пътя им. – Истината е, че... Срещнах някого. Беше на една изложба. От училище ни водиха да видим творчеството на някакъв художник, но на мен ми доскуча и се разхождах безцелно, докато не излязох навън. Там видях рисунки, които ми се сториха доста по-различни. Не знам защо. Харесаха ми. Много. – изреченията ставаха все по-кратки, докато съзнанието на Раян бавно отлиташе към спомена. Вече се усмихваше и докосваше мястото на татуса си. – Не знам как, но... Запознах се с художника и разбрах, че картините са оригинални дизайни за татуировки. Не знам дали е било правилно, но исках да разбера още и още...затова намерих студиото ѝ и... Ами, оттогава не спирам д ходя почит всеки ден. Тя е просто невероятна. Казвам ти.. – вдигна поглед за момент, изчервена до ушите и ужасена от това как би реагирал баща ѝ на подобно признание. Той обаче просто искаше да я изслуша. – Знам, че не съм малка, за да имам кръш, но... се почувствах глупаво, че настоях да ми направи татуировка с неин дизайн. Просто.. много исках да имам нещо от нея.
На Джонас просто му трябваше време да осмисли узряването на дъщеря си. Все забравяше, че ранния пубертет бе началото на себеопознаването, или поне така трябваше да бъде. Първоначално се беше ужасил, че е лапнала по някакъв много по-голям мъж и бог знае какви намерения би имал той към Раян. Посмъртно не би одобрил нещо подобно. Беше чисто първичен бащински инстинкт. Но някак си в момент, в който чу съществената част, го обля странен прилив на известно облекчение.
- Значи я харесваш. – каза все още леко разсеян от разсъжденията си.
- Много! – провлачи думата си и въздъхна. – Казва се Мелиса и е на 18. Първоначално мислех, че просто ѝ се възхищавам, но... не е това. Просто го знам. - леко притеснение се появи в очите ѝ – Лошо ли е... че харесвам момиче?
- Не. - отсече с мек, но категоричен тембър. - Няма нищо нередно в това да харесваш някой.
- Но мислиш, че е татуировката ми е глупава, нали..
- Ела тук. - Джонас сурна стола си назад и потупа скута си. Очите на Раян вече се бяха зачервили, дори да опитваше да остане силна. - Хайде.
Потупа отново коленете си и качи дъщеря си върху тях.
- Не мисля, че е глупаво. Да искаш да си около човека, който харесаш. Да искаш да имаш нещо, което ти напомня за него.
- Отврат. - засмя се през сълзите, които вече напираха да се излетят от очите ѝ.
- Хей! С тази уста ли целуваш майка си? - сръчка я леко с лакът.
- Майка ще ме намрази, ако ѝ кажа..
Скри лице в гърдите на баща си и сърцето му се сви, когато усети сълзите да попиват в тениската му.
- Шшт, не говори така. Тя ти е майка, винаги ще те обича.
- Няма. Ще ме намрази. Не мога да съм като Кейси. Не мога да съм перфектната дъщеря, която иска.
Ръцете, които милваха косите на дъщеря му се спуснаха и обвиха насълзеното лице.
- Хей, стига глупости, погледни ме, Раян! - отдръпна се колкото да срещне погледа и да изтрие сълзите от чуждите очи. Странен гняв към неща, с които не можеше да се бори, се надигна у него. Цялото му семейство беше прекалено религиозно, включително това на Кейт. Тя все пак бе завършила в католическо училище. Ходеха на църква всяка неделя. Заклети католици. Но хората не осъзнаваха, че религията е нещо, което или носиш в себе си, или не. Не трябваше да е лицемерническо подчинение на правила и нрави, в които дори не можеш да повярваш истински.
- Ти СИ перфектна дъщеря, ясно?! – остави дланта му обгръща влажната ѝ топла буза. Може и да не беше перфектният родител, но за него да си родител означава да обичаш децата си каквито са и да опитваш да им даваш само насоки, когато се чувстват изгубени.
- Просто го казваш...
- Не е вярно. – помилва косата ѝ – Ще намерим начин да кажем на майка ти така, че да не откачи. Добре?
- Става... Наистина ли съм перфектна дъщеря? – попита, когато хлипането вече утихна и сълзите затихнаха.
- Всъщност, знаеш ли какво.. – изви гръб назад и скришно грабна флакона със сметана от масата - нещо липсва.
- Какв... – понечи да каже Раян, но в следващата секунда се намери с изящно изрисуват сметанов мустак. Извика и веднага опита да грабне флакона от ръката му.
- И ти имаш нужда от разкрасяване! – настоя момичето, когато най-накрая баща ѝ я остави да се позабавлява. - И чичо Рийд също! – скокна от скута му и се протегна през масата, за да изрисува епични бакенбарди около бляскавата брада на викинга.
- Права си, така е по-добре. – Джонас не се сдържа и избухна в смях. Част от сметановата му брада се стече надолу от брадичката.
Не можеше да отрече, че имаше моменти, в които Рийд изглеждаше прекалено очарователен, за да му устои човек. За момент му се прииска да обвие ръце около него и да го стиска до посиняване.
- Да си направим селфи! Тате, ела! – привика го малката и му подаде телефона си. Джонас се ухили и застана от другата страна на стола, на който русокосия седеше. Сега бе напълно беззащитен и обграден от две вдетинени същества.
- Готови? – попита и изпъна ръка, нагласяйки камерата да хване и тримата.
- Чичо Рийд, кажи „зеле”! - сръчка го Раян и на свой ред направи зайче зад главата му.
- Направи смешна физиономия. – прошепна му Джонас както се бе привел към него. Отброи до три и нащрака няколко последователни снимки.
- Супер! Сега се връщам, отивам до тоалетната! – момичето се изниза почти подсвирквайки си, което накара усмивката на Джонас да се разшири.
Неволно го прихвана нещо и обра с пръст сметаната от бузата на Рийд, сетне понасяйки я към устните си, докато се връщаше обратно към мястото си.

Сийгфрийд за много голяма част от времето се бе почувствал някак странно. Първо, защото по начало беше останал в разговор, в който му се струваше, че не е много правилно да бъде в него. Второ, защото в крайна сметка беше останал изумен от начина, по който тези същества се забавляваха. Смееха се, което считаше за нещо хубаво. Не знаеше за момичето, но определено на Джонас изглежда, че му се отразяваше добре. Ако не друго поне да се отпусне за пет секунди в живота си. Сийгфрийд от своя страна беше успял повече да се напрегне основно защото бе се превърнал в част от нещо, което не разбираше, но се опитваше да не приема толкова агресивно поне. Беше достатъчно, че не беше откачил, когато противният звън на вратата го събуди от чудесния му сън. В името на всичко дори се бе опитал да проведе един нормален разговор, от както се бе появил на тази планета. Иронично, нищо нормално не му се беше случило около Джонас, с който беше прекарал голяма част от времето си, но пък някак много бързо бе успял да се отпусне в компанията на дъщеря му. Несъмнено различаваше някои от чертите й. Чудеше се след толкова години какво ли се бе случило с децата му. За щастие за момента добре, че не бе толкова любопитен да разбере. Щеше да остане бесен благодарение на още много неща. Колкото по-малко знаеше за миналото, толкова по-добре. Сега основната цел бе просто да се върне там, откъдето бе дошъл. Другото щеше да го мисли, когато. И без това сега му се налагаше да мисли достатъчно много, но беше развил защитния механизъм и да изхвърля всичко непотребно, което в случая бяха едно деветдесет процента от мислите. Нямаше да може да се отпусне в този свят, ако непременно искаше да знае как работеше. Не че изгаряше от желание, но поне малко от малко трябваше да изглежда като нормален човек, ако не друго. За щастие беше успял и сега да освободи бързо мозъка си от протеклото напрежение. Знаеше, че нямаше причина да се чувства под заплаха в компанията на Джонас. Технологиите бяха, което го изнервяха, за момент си се замисли, че в лабиринта не му беше толкова лошо. Поне беше успял да се почувства като човек, което е навярно извратено иронично предвид факта какво им се беше случило там. Не държеше да се връща, просто отбелязваше фактите, докато се опитваше да дефинира "смешна физиономия" в главата си. Знаеше как се прави, но мозъкът му беше застинал малко преди няколко поредни звука от щракване да уловят трепналите му лицеви мускули. Просто се беше усмихнал, повече да не искат от него.

Всъщност, усмивката беше от части искрена. Разговорът на тези двамата му навяваше разни спомени. Беше се намирал в ситуацията на Джонас безброй много пъти. Не беше лъжа, че беше инициаторът на половината глупости, които децата му решавах, че искат да правят, но просто нямаха смелостта да ги. Глупости, защото в очите на майките им определено не всичко изглеждаше толкова хубаво, но Сийгфрийд беше над много от нещата, които не се струваше нормално за тогавашното общество. В крайна сметка децата му просто избираха да са това, което искат да бъдат и това беше всичко, което имаше значение. За жалост в дългото му вековно отсъствие нямаше как да знае, че изборите им са им донесли безброй мъки, но винаги е по-добре да умреш като това, което искаш да бъдеш, отколкото да си си загубил живота.

От тази гледна точка, докато наблюдаваше Джонас, вече отпуснал се самият той на стола, се замисляше дали другият наистина обмисляше всичко, което беше казал на дъщеря си. Просто му беше любопитно. Още чувстваше сметаната по лицето си, защото тя все още беше там. Не можеше да отрече, че беше вкусна, беше облизал част от нея, докато на първо място се беше озовала на лицето му. Но в чуждите пориви имаше нещо друго, което Сийгфрийд не беше сигурен дали Джонас осъзнаваше изобщо.

Мъжът се протегна към един от близките столове и грабна от там малката кърпа, за да свали сметаната от лицето си с нея. Най-малкото вече си беше видял отражението - дори сам не се приемаше на сериозно, в което нямаше нищо лошо. Животът и без друго не винаги беше сериозен. Правеше си шегички постоянно.

- Чу ли се какво каза, Джонас? - отново се облегна на облегалката и завъртя глава по посока на другия мъж, който се бе върнал на мястото си.

Беше улавял израженията на лицето му дори когато не изглеждаше, че е толкова наблюдателен и че като да го интересуваше, но такъв филм не съществуваше. Иначе щеше ли поруменялото лице на Джонас да живее още в съзнанието му.

- Мисля, че трябва да помислиш над това - веждите му трепнаха, а физиономията на лицето му остана сериозна.

Беше му станало ясно още от самото начало, че другият определено не искаше да приеме себе си и това, което всъщност е. Не можеше да го вини, но това определено не значеше, че щеше да го остави да съществува в неведение. Беше глупаво, напрягащо и можеше само да му отнеме моменти, които иначе никога нямаше да може да си вземе.

Обърна погледа си напред, макар че задържа своя, който изучаващо беше преминал по всяка черта от лицето на другия. Улови всяко трепване там. Знаеше, че не греши в преценката си, беше сигурен.

- Все пак аз не бих те зяпал, докато спиш просто така - повдигна рамене и устните му се изкривиха в усмивка, която можеше да значи много неща. - Нито бих се отпуснал в прегръдките ти - Сийгфрийд дори за момент се замисли, че не беше виждал Джонас толкова спокоен от запознанството им насам.

Имаше много неща, които беше успял да улови у другия предишната нощ дори когато още собственото му тяло не се бе успокоило от познатия шок.

- Животът е прекалено кратък, за да се самозалъгваш - вратата на банята изскърца и момичето се появи за нула време при тях.

Всичко си беше прекрасно, защо проклетникът трябваше да си отваря красивата уста, за да провали момента?
Джонас извъртя очи и скръсти ръце пред гърдите си.
- Ти си този, който ми каза да не мисля! – използва думите му от вчера срещу него, веднага връщайки си не особено ефективната защитна стена. Отказваше да се изчервява повече! Край! Щеше напълно да игнорира последните думи на русокосия демон пред него!
Последното естествено не му се получи особено и вътрешно цялото у същество крещеше, че иска да се скрие под земята като дъждовен червей. Откъде, по дяволите, знаеше, че го е гледал, докато спи?! Откъде?! Да не се преструваше, че хърка като комин, само и само да го хване в крачка? Демон! Да, какъв демон!
Поклати глава и сне поглед от другия. Не искаше да го гледа! Не защото му беше наистина ядосан или нещо такова... Защото знаеше, че няма да му обяснява нищо. Нямаше да го разбере. Нищо от това не беше свързано само с него и нямаше нищо общо със самозалъгване. Това, на фона на всичко ставащо, беше най-малкият му проблем в момента. Джонас не знаеше от какво е направен мозъка на Рийд, но неговия определено нямаше капацитета да се фокусира върху толкова много неща едновременно. Главата му и днес пулсираше заради вчерашния ужас, който бе изживял. Двата аспирина, които глътна на екс едвам му помагаха да прикрие ужасното главоболие. Всеки път като се изправеше му се виеше свят, но си повтаряше, че не може да продължава така... Трябваше д стане по-силен, по-издръжлив. Знаеше, че нямаше да е лесно, но не можеше да продължи да е толкова слаб. Все още се чувстваше като отрепка, но поне щеше да е отрепката, която някак си изпълзява от калта колкото и да я събарят в нея.
Посещението на дъщеря му Раян определено му беше вдигнало духа. Може би от части звучеше егоистично, но искаше да е по-разбрания и добър родител, за да не се чувства и там като пълен провал. Мъжкото му его си беше достатъчно накърнено от всичко, което му се насъбра от напускането на онази болница насам. Срамуваше се от самия себе си, но поне го осъзнаваше.
И се мразеше, че продължаваше да опуска една и съща грешка. Представа нямаше дали може да се отучи от това, но щеше да опита. Може би с малко помощ не беше невъзможно.
- Какво има, Раян? Защо пак това лице? – попита дъщеря си, когато тя прекоси отново разстоянието до него и го погледна с известна тъга и възроптание.
- Получих съобщение от мама, че идва насам. Казах ѝ, че ти ще ме закараш, за да мога да остана по-дълго, но тя иска да кара мен и Кейси на глупавия рожден ден на съученичка. Дори не я харесвам! – скръсти ръце пред гърдите си и гневна искрица засвятка в зелено-кафявите ириси.
- Хммм, какво ще кажеш да те открадна утре? Може да идем където ти се иска! – хвана и освободи ръцете ѝ, заигравайки се с тях. В главата му още звучеше мига, в който го нарече „тате”. Беше странно колко много не искаше да се лишава от това, след като бе постигнал нещо, което мислеше, че няма да се случи. Не би винил децата си, ако го чувстваха като чужд човек. Все пак нямах спомени с него и макар да не беше по негова воля, бе пропуснал толкова от живота им. Не искаше да се натрапва обратно от нищото, но не криеше колко сгряваше сърцето му, когато Раян му се обади сама и му каза, че иска да го види.
Сега поне се чувстваше като баща отново, можеше да си спомни и как държеше двете близначки в ръцете си като бебета. Това не представляваше всичко, от което някога е имал нужда, но беше сгряващо и носеше някакво усещане на принадлежност. В същото време беше и страшно. Джонас не беше сам и не можеше да си позволи да е сляп егоист. Нещата бяха по-големи от него и не му се искаше в края на всичко някой да свърши наранен по негова вина. Определено имаше за какво да мисли, освен за собственото си щастие, което в момента му се струваше напълно маловажно предвид належащите проблеми.
- Ще ми се... Но посмъртно не мога да избягам в деня за литургия. Мама и дядо ще ме убият! Знаеш как е... – намуси се и след кратка пауза баща ѝ я подкрепи с подобна физиономия.
Двамата измиха чиниите и разтребиха масата, преди да изпрати малката с обещание, че ще прекарат повече време заедно следващия път.
Обещанията му ставаха все повече и трябваше да го спази на всяка цена. Не заради себе си и з да не се почувства като още по-ужасен човек, а защото по принцип не беше в стила на Джонас да обещава неща. Правеше това само, ако наистина държи на въпросния човек. Може би все още нямаше обяснение защо се обвърза по този начин с Рийд. Или просто го игнорираше. Но бе нещо съвсем отделно от това дали си пада по него или не. Щеше д е лудост да обещава неща на почти непознат, само заради някакво привличане на първично ниво. Не беше примат от джунглата, за да падне толкова ниско. Не искаше нищо от Рийд. Нищо. Двамата по стечение на обстоятелствата се бяха съюзили срещу общия си враг. С такъв подлец като Мерлин се налагаше да си дават подкрепа, пък и не само Джонс щеше да е изгубен без помощта на Рийд.
Сега оставаше единствено да открият начин да го върнат, откъдето е дошъл и всичко щеше да свърши, нали? Двамата щяха да продължат живота си, сякаш нищо не е било.
Джонас, разбира се, имаше допълнителни проблеми за решаване като това да поеме контрол над пробудените си сили и евентуално да се увери, че Мерлин няма да му е повече заплаха. Но всичко това си беше негов проблем, по всичко личеше, че Рийд бе несправедливо замесен във всичко това и мисълта никак не се нравеше на Маккартни.
- Част от старо писание, открито заровено под изоставена къща в земите на днешна Шотландия... Подписано е от Макън.
Джонас прочете на глас първото, което веднага привлече погледа му. Най-сетен попадна н нещо интригуващо. Досега опитите му да проследи учениците на Мерлин удряха на камък, но бе попаднал на златна мина. И всичко, което трябваше да стори, бе да си изтегли програма, с чиято помощ да хакне градските архиви! Библиотеката им беше сред най-богатите на всякаква информация.
Провери фамилното име Макън и намери съответстващия семеен герб. Несъмнено бе един от прословутите ученици на Мерлин, за които почти никъде не се споменаваше. Самият Мерлин бе толкова известна фигура, а всичко около него някак бе останало забулено в мистерия. Може би той сам се бе постарал да не се знае почти нищо за обкръжението му, за да може да се довери на някого.
- Рийд, ела тук! Бързо! – извика другия леко разсеяно, но достатъчно високо, за да бъде чут в спалнята. Беше накрал русокосия демон да оправи кочината, която бе създал в стаята му, защото...така! Какво си въобразяваше? Че Джонас само ще му прислужва като някоя то жените му? Не, не не. При него нямаше такива истории. Трябваше да му е благодарен за безплатната храна,  а вместо това вечно му създаваше допълнителна работа. Тъмнокосият бе издишал болезнено през ноздрите си, когато бе заварил стаята си обърната наопаки. Не беше чак такъв истерик, за да му крещи, но си го завлече обратно вътре и му каза, че не иска да го вижда, докато не приведе помещението във вида, в който го беше заварил първия път. За да не излезе като някакъв диктатор, все пак му обеща награда. Не му каза каква, за да го мотивира допълнително. Щеше просто да го закара до някой магазин, за да му вземе дрехи с неговия размер. Все още не можеше да повярва, че раменете му бяха толкова широки и гърба му толкова мускулест. След снощното спане в обятията му, все едно в леглото му имаше едър жребец. До него, Джонас се бе почувствал като някакво сплескано гущерче. Това беше нелепо! И той си имаше бицепси....все бяха някъде там.
Внезапно както се звереше в снимката на старата страница, осъзна, че можеше да прочете стрия латински и му беше съвсем ясно какво значи. Допреди ден едвам можеше да прочете една думичка... Какво по...?!
Тъмнокосият мъж замига на парцали и се вдигна от мястото си.
- „Там където има светлина, нека възцари мрака!” – думите излязоха от устните му с перфектно произношение на древен латински и в миг всичкото електричество в апартамента му изгасна, все едно беше паднал бушон. Поне се надяваше да е само в неговия апартамент, защото бе фокусирал само този диапазон.
- Боже мой...Божичко... – озърна се наоколо в тъмнината и преглътна тежко. – Това е част от книгата!
Дори не можа да се въодушеви съвсем от прозрението си, защото някой познат му изкара ангелите.
- По дяволите, Рийд! – подскочи като обезумял, когато усети чуждата длан върху себе си. Нямаше как да свикне на този негов навик непрестанно да го стряска от нищото. – можеше да се обадиш, че си тук! – предложи му идея, която не беше никак лоша, ако не искаше скоро време да се лиши от единствения човек, дето искаше  му помогне да се върне обратно.
- Както и да е. Виж. – показа му приближено изображение на страницата. – Намерих част от книгата със заклинания на Мерлин! Тези тук са свързани със светлината и мрака. – възкликна и придвижи с пръст изображението надолу. Не знаеше защо, но го сърбеше да опит още поне едно нещо. За всеки случай...Нали трябваше да е сигурен, че е прав и наистина е намерил част от книгата.
- „Искра засияй”! – между пръстите му бавно се появи нарастващо пламъче. Можеше да промени размера му само с мисълта си. Беше странно, че произнасяйки заклинанието моментално успяваше да се концентрира върху магията. Може би затова служат думите. С тях беше много по-лесно да фокусираш вниманието си върху потока от магия. Джонас го виждаше все по-ясно и по-ясно. Потокът беше навсякъде, витаеше във всяко кътче на пространството. Просто бе достъпен за малцина и малцина го виждаха.
Зеленикавият цвят заблестя по-ярко в иначе кестеновите му ириси, докато се взираше в новия свят, който сякаш това малко пламъче роди.
Едва успя да се откъсне от временния си транс. Преглътна тежко и опита да загаси ярката искра, но вместо това тя полетя като малка ракета в пространството.
- По дяволите! – изпсува и се хвърли върху Рийд, събаряйки го на земята. Получи странно дежаву.
За малко да убие русокосия без да иска, но в негова защита страницата бе непълна и контра заклинанието на това чудо бе изрязано. Въпреки това тъмнокосия успя някак да нагоди правилната дума и искрата се пръсна, отстъпвайки отново пиедестал на пълния мрак.
- Мамка му, извинявай... – смотолеви, надигайки се от земята. – Дори не знаех, че вече мога да говоря перфектен латински. – почеса се по тила и се засмя нервно. Отличителен знак, че отново е напът да откачи от всичките си нови открития. Вече сериозно не знаеше как се чувства. Някой просто трябваше да му каже как трябва да се чувства. Беше толкова объркан за почти всичко. Сигурно непрестанното главоболие му бе в кърпа вързано.

Сийгфрийд изцъка и се изправи от земята, където се оказа съборен. Учудващо беше, що се отнасяше до факта, че бе последното, което бе предположил, че изобщо би могло да му се случи. Мозъкът му работеше под някаква друга настройка сега. Беше останал в стаята на Джонас прекалено дълго време, което, всъщност, не беше никак лоша идея. Имаше нужда от време, в което просто да съществува сам със себе си. Беше си му много добре да си остане сам за известно време, та не се оплакваше изобщо. Беше му липсвало да бъде сам, всъщност. Осъзнаваше го сега за първи път от доста време насам. Преди си крадеше нужното време, но откакто бе измъкнат от този ледник се бе намира постоянно в обкръжението на разни хора. Не във всеки момент беше успокояващо. Само като се замислеше колко много го стресираше заобикалящата го среда. Само като се замислеше, че малко му трябваше, за да избие проклетото светещо нещо от ръката на дъщерята на Джонас. Всичките му нерви се бяха изпънали и усилия бяха нужни. Сега, когато нищо не светеше и нищо не звънеше, всичко беше наред. Освен едно. Започваше да се стъмва. Истината бе, че много не го интересуваше колко трябваше да подрежда стаята на Джонас. Беше му наредил, сякаш е малко дете, което има нужда от указания. Всъщност, беше голям мъж, който имаше нужда от указания, но дори и след като ги получи, му отне време да се реши да ги спазва. Първо, че беше прекалено зает да пали и гаси лампата в стаята. Не можеше да разбере каква беше тази магия, но всеки път, когато местеше ключът лампата светваше и спираше да е тъмно. Беше странно колко голямо пространство обхващаше и колко ярко светеше. Май беше равномерно. Поради някаква причина беше обиколил пространството, сякаш със сигурност да се убеди. После се връщаше, за да я изключи и после пак да я включи ... значи не всичко, което светеше, все пак, беше безполезно. Имаше си и полезни свойства. Събра част от разхвърляните дрехи само и само да ги огледа, защото му се струваха безбожно странни, но пък сега му се струваха някак ... удобни? Беше свикнал да се носи с прекалено тежки дрехи и прекалено тежки оръжия. За последните не предполагаше дори че могат да бъдат далеч по-малки и много по-опасни, но всяко нещо с времето си! Макар че никога не се бе оплаквал от меча, който винаги носеше. Тежестта идваше със своите плюсове, стига да знаеш как да я използваш. Всеки човек си има различно оръжие, което да е голямата му сила - ако си пъргав, слаб и много бърз, естествено, че няма никакъв смисъл да се влачиш с тежък меч, когато можеш да носиш нещо далеч по-леко, с което да се възползваш от бързината си. Човек трябва да прави онова, в което е най-добър, иначе смисъл няма. Половината неща за оправяне бяха останали просто така и мигновено забрави за тях, когато Джонас се беше оказал изхвърлен от някакво заклинание. Или беше го изхвърлило то, или сам се беше изхвърлил, но във всеки случай на Сийгфрийд му се наложи да вземе да премисли нещата една идея по-обстойно. Замисли се, че във времето, в което беше сам в стаята на Джонас и вместо да я чисти, си беше загубил времето в това да опитва разни неща, не беше използвам ума си ... ама грам! Просто му беше странно как всичко се включваше и изключваше, как прозорците се отваряха и затваряха и какъв по дяволите беше този материал!? Ами леглото ... защо беше толкова меко? Не си спомняше някога да е дремвал за малко, но му се беше случило малко преди да се събуди и да бъде повикан! Не съжаляваше грам.

- Чакай, чакай! - каза, след като вече избрал се, се протегна и улови Джонас за рамената.

Време беше все пак да включи мозъчната дейност. Чудеше се хората от това време дали мислеха за някакви неща, защото му се струваше, че проблемите им бяха далеч по-нелепи от ония, които Сийгфрийд си бе имал някога си.

- Знам, че всичко е много шокиращо, но не забравяй никога, че всичко зависи преди всичко от нагласата - безумно беше да го казва, след като цялото му същество трепна, когато светлината го заля.

Тръпки бяха преминали по тялото му само за да го погъделичкат и да го раздразнят. Очевидно и на Сийгфрийд му се искаше да си вярва, че няма да се самоубие, ако е в компанията на Джонас по някаква случайност. Всъщност си правеше някакъв откачен експеримент, който нямаше общо с нормално функциониращия му мозък. Нямаше да излезе нищо добро, ако се оставяше да бъде наранен всеки път. Можеше просто да включи защитните си механизми, но поради някаква причина се беше втурнал в някаква животозастрашителна мисия ... обаче за момент се бе почувствал толкова добре, че не му пукаше. Нека!

Беше излишно да казва, че и думичка не беше разбра от това, което виждаше другия. Преди всичко не можеше да чете и това му бе била последната грижа един цял живот. Пък и дори да бе учил някакви заклинания наизуст, с времето просто бе научил да разчита само и единствено на силата на ума си. Което никога не бе лесна работа особено пък с дарба като неговата. Поради някаква причина животът му зависеше от доста неконтролируема сила. Не случайно получаваше случайни пристъпи понякога, които не можеше да контролира, но болката обикновено не чака благоприятно време. Всъщност, нищо не чака!

Лампите отново се оказаха светнати след последното заклинание на Джонас. Това малко го обърка, защото някак не можа да прецени тогава защо и откъде и от какво светеха лампите!? Които дори не знаеше, че са лампи. Приличаха му на нещо много странно и всичките бяха в различни форми. Акълът му не побираше, че всъщност, излъчваната светлина нямаше абсолютно нищо общо с външната обвивка, зад която се крие малка крушка ... каквото и да значеше крушка!?

Погледна към екрана и различи някакви страници. Не възрази на чуждите думи, защото му се струваха абсолютни верни.

- Знаеш ли, има няколко начина да изпълниш заклинание - обърна се рязко по посока на Джонас и неволно плитката му перна другия по лицето. - Всичко е в интонацията преди всичко - закрачи наляво-надясно, без да има голяма цел. - Прекалено много се вживяваш, затова успяваш. Ако гласът ти е по-монотонен, няма да активираш нито едно от заклинанията. Ако в действителност си много развълнуван, може и да ти се получи, но ще трябва да си носиш последствията, защото магиите не си падат по чувствата освен ако не искаш да прецакаш нещата. Погледни тук - беше му изключително странно да гледа дори малка частица от книгата, без да се изуми за пореден път.

Поради някаква причина за него истинската магия се криеше в необикновените неща, които виждаше.

- Може и да го говориш перфектно, но виж тук! - пръстът му се намери на екрана и присви вежди въпросително. - Някои букви са по-големи от други, защото се изисква да знаеш, че не е случайно, а всъщност е друг начин да сложиш ударение ... освен това можеш да се опиташ да го препишеш на малък лист и в удобен момент да го изгориш, така също можеш да активираш заклинание - завъртя главата си посока Джонас. - Объркващо е, но всичко е много полезно, всъщност. И има логика, стига да вникнеш. За втори път виждам книгата, всъщност. Беше голяма глупост, докато я гледах преди години - повдигна рамене, сякаш наистина книгата беше нищо и никаква.

Спомняше си, че дори и той можеше да изрече някои от думите, просто времената не бяха толкова добри тогава, а сега съвсем не разбираше, но не му и трябваше. Един от белезите по гърба му беше именно прекъсването на връзката му с Мерлин. Не беше просто съвсем случаен символ, беше поредното нещо по тялото му, което имаше значение. Не си дължаха нищо вече и това бе всичко, което имаше някакво значение.

- Просто си дай време, ако искаш да знаеш как работят нещата. Просто не се самозабравяй, книгата не е най-важното. Всъщност, важното е просто да се чувстваш добре - мисълта го накара да направи няколко крачки към седналия Джонас само за да обвие лицето му в дланите си.

Беше се съсредоточил върху външните белези, които обикновено оставяше умората на всяка дарба неизбежно. Беше въздъхнал от облекчение, че Джонас такива нямаше. Макар че не беше сигурен дали това е най-лошото; много неща можеха да не са много приятни.

- Как се почувства, всъщност? - не отдели пръсти веднага от Джонас, едната му ръка беше застинала на бузата му, а другата само приглади някои от кичурите коса назад зад ухото му.

Знаеше, че няма нужда да се бори с абсолютно всичко. Имаше неща, н които беше по-мъдро просто да се предаде. Да се предаде и да остави нещата да следват естествения си ритъм. Това обаче беше старият Джонас. Онзи, който оставяше вечно решенията на „каквото е писано”. На родителите си, на жена си... Все беше някой друг, но нямаше такъв филм като „съдба”. Или решаваш нещо сам за себе си, или някой друг човек ще го реши вместо теб и ще ти отнеме най-ценното.
Отказваше да се върне към старото си Аз, въпреки че нещта бях дле чпо-простички тогава. Всичко беше лесно, но как да е иначе, след като се оставяше напълно н нечие уждо течение да го носи. Може би сега му беше толкова трудно, защото просто не бе открил своето течение, своите си води. Веднъж да намереше какъв е смисълът от всичко това, какъв път се предполага да следва...Не, грешка, какъв път иска да следва... Да, трябваше да го открие и избере сам. Това му изглеждаше като мисията невъзможна. Може би щеше да се лута в търсеше до края на дните си, а може би външно влияние щеше просто да му помогне да стигне където трябва.
Седеше на пода не защото не можеше да се изправи. Все още не знаеше много неща, но усещанията нямаше как да го излъжат. Не и тази величествена безкрайна материя, с която изведнъж се почувства така неразривно свързан. Наистина за части от секундата се бе открила пред очите му. Не можеше да се опише с думи.
Още от момента, в който искрата се роди между пръстите му, вече бе обременен завинаги с познанието за това докъде се простираше силата му всъщност. Кое беше по-лошо... Това, че ако изгуби контрол, бог знае какво можеше да стори на тези, които обича... Или това, че не изпита онзи добре познат ужас, когато се сблъска с мистичната материя на магията си. Тя сякаш му бе нашепнала, че няма от какво да се бои. Дори напротив... Хареса му. Усещането му донасяше някакво приятно гъделичкащо чувство. За един кратък момент вече не се чувстваше като пълен провал, а като някой, който може да постигне всичко. Някой, който може да постави целия свят в краката си, ако пожелае.
Това нямаше как да е добра новина.
Ако беше така, то Джонас нямаше да се изкуши да изрече второ заклинание толкова бързо след първото. Беше като някаква ужасна краста. Съвсем различно от принудителното използване на силите си, за да оцелее в онзи лабиринт на смъртта. Нямаше място за сравнение.
За капак на всичко, Рийд показваше някакво непонятно разбиране и търпение към него. Даваше му разни указания и пълната си подкрепа без да знае колко по-трудни правеше нещата за него така. Какво по дяволите?! Къде остана буйният му нрав? Защо вече го гледаше единствено по този начин... Защо милваше лицето му толкова нежно...? Да се ни беше ударил главата някъде и бе свършил с перманентна травма?!
Мразеше го. Или поне жадуваше да го мрази, защото това би било по-лесно отколкото да мрази себе си.
Докосването на Рийд накара цялото му тяло да се разтрепери. Вече беше дори по-болезнено от преди, особено срещайки погледа му по същото време. Очите му бързо зашариха по отсрещното лице, не можа да продължи с този безумен очен контакт. Защо трябваше да е така? Тази нежност, за която дори не беше молил, му носеше такава болка, че едва удържа сълзите да избият на очите му. Те се бяха навлажнили съвсем леко, но тъмнокосият свъси вежди в опит да прогони атаката на глупавата си съвест.
- Беше по-добре, когато искаше да ме убиеш. – промърмори и изцъка със зъби, хващайки силните ръце на другия.
Дори и да можеше да му каже, как се очакваше от него да го стори?! Как се очакваше просто да му изтърси, че е далеч от дома и семейството си не по вина на Мерлин,  по негова вина?! Че Джонас беше този, ограбил го от живота му, от всичко, з което се е борил и което бе съградил с пот и кръв.... Не, нямаше шанс.
Някак щеше да се наложи да съществува с тази ужасна истина, гризяща съвестта му. Рийд правеше нещата само по-трудни за него. Защото се чувстваше като антагониста в историята. Как да отвърне на този нежен жест, когато се чувстваше толкова незаслужен? Сам не знаеше. Всеки път, в който Рийд го доближи, дъхът му секваше и можеше да отброи всяка секунда, в която сърцето му пропускаше удар. Чувстваше се толкова привлечен към другия и същевременно с това искаше да го отблъсне. Пълно противоречие.
Но отново...не беше самозалъгване. Щеше му се да е толкова просто.
- Нищо ми няма. Не съм малко дете. – добави, сякаш продължаваше да се противи срещу проклетата загриженост, която русокосия показваше. По-скоро щеше да свикне да му изкарва акъла с внезапното си появяване, отколкото с това... Не, нямаше да стане!
Сне чуждите ръце от себе си, макар да не се отдръпна. Съвсем беше изключил, че си седи още на пода.
- Трябва да отидем там и да вземем тази част от книгата. – Джонас посочи на екрана стара къща-музей, където се пазеха въпросните няколко страници от книгата на Мерлин. – Май ще се наложи да я откраднем. - пръстите н Джонс неволно се бяха заиграли с края на чуждата плитка, беше такова анти-стресово чудо, и му помагаше да мисли.
Не можеше да се познае. Разсъждаваше толкова спокойно за неща, които повече трябваше да го притесняват. Като факта, че официално щеше да се превърне в престъпник.

Сийгфрийд повдигна вежди и на лицето му се появи усмивка, която можеше да значи много неща, определено в този момент не беше ясно точно какво.

- Спокойно, Джонас, няма да те убия, докато не ми помогнеш - всъщност, думите не бяха успокояващи, както трябваше да звучи. - Но ще се погрижа това да ти навреди възможно най-малко ... освен ако не те убия, защото тогава няма да има значение.

Не мислеше, че е някаква кой знае каква тайна това, тъй като по начало още в мига, в който му стана ясно, че другият беше една идея по-специален, имаше по-големи възможности да се върне там, откъдето бе дошъл. Беше егоистична мисъл, но светът беше на егоистите и без друго. Нищо не се беше променило. Всеки преди всичко мислеше за себе си и това беше всичко, което имаше някакво значение.

Надигна се рязко, физиономията на лицето му не издаваше никаква загриженост дори докато милваше Джонас, сега още по-малко. Реално, не беше никаква загриженост, не и тази, която Джонас си представяше. Искаше ли да му даде нежност, щеше да го направи. Просто моментът не беше този. Беше го притискал достатъчно към себе си предната нощ и сегашният му въпрос имаше напълно различен смисъл.

- Не те питам дали ти има нещо, попитах как се почувства, след като използва силите си - отдалечи се от Джонас, като плитката му се изплъзна от чуждите ръце и погледна пак към светещия екран, където виждаше този така специален артефакт.

Очите му останаха застинали там и се обърна рязко към Джонас, за да пристъпи няколко крачки към него.

- Първо правило. Не използвай силите си преди да знаеш каква цена плащаш за тях. Остави информативните ми разяснения. Може да ти се струва поглъщащо и да искаш още, но не забравяй, че колкото повече искаш, толкова повече ще ти бъде отнето. Магията не е нещо, с което да може свободно да се шегуваш, без да ти нанесе удар, за който дори да не подозираш. Тя си има цена и обикновено плащаш много скъпо за нея - поради някаква причина и неговата дарба беше наследствена.

Не знаеше как и от кого. Дори когато бе разгръщал родословното си дърво, за да проследи. За нито един от неговите предци нямаше нито една легенда, която да разправя за могъщи сили. Не знаеше защо се учудваше чак толкова - никой не обичаше онези, които са чак толкова близки до боговете' най-вече друидите, които иначе трябваше да заемат тази роля - повечето привидно. Самият той криеше тази част за себе си. Така беше просто по-добре. Що се отнасяше до печатът - той просто беше пълният завършек, за да развие пълния си потенциал. Всичко беше много хубаво и много забавно, докато всичко под пръстите му можеше да умре, но никой не му беше казал колко щеше да се скъси живота му. Иронично, защото бе живял достатъчно много, но тези като тях като цяло живееха достатъчно. Човек трябва много да внимава какви ги върши, ако не иска неясно опиянение да го довърши. Разбира се, той имаше години наред, за да се справя с тези проблеми и можеше да каже, че изкушението винаги се намираше някъде там. Както по-рано в лабиринта - ако беше оставил Джонас, ако не му беше дал частица от живота си, за да може да продължи да живее, вече дори щеше да е отстъпил тялото му на Мерлин. Тъмнокосият дори не можеше да заподозре какво беше направил за него Сийгфрийд. Не всеки имаше привилегията да му се спасява задника по този начин, но тогава беше единствен. Защото обикновено хората в действителност умираха заради дарбата му.

- Няма да крадеш нищо, без разбереш за всичките последствия. Освен това каква е гаранцията парчето хартия там да ти донесе адекватна информация и магия, която да можеш да изпълниш. Не можеш да изпълниш всяко заклинание, което не отговаря на способностите ти освен ако не си подготвен с хиляди съставки преди това - последното го изрече с доза изумление; не трябваше да е учудващо, че си спомняше всичко това, но като се имаше предвид, че в мозъка му от години се намираше само и единствено идеята за битка, определено си мислеше, че е позабравил някои неща. Не че не се разтрисаше от силата си, но дори за това си беше виновен сам.

Ако внимаваше повече, никога нямаше да се чувства по този начин. Но вината си беше негова. И ако все пак успееше да се върне обратно в дома си (което се надяваше да стане), не искаше да оставя Джонас просто така. Не знаеше дали е липсата на безразличие или познанието за незнанието, което му беше нанесло безброй щети, но определено не искаше някой друг да се окажеше поставен в ситуация, подобна на неговата. Знаеше какво е.

Беше застанал срещу Джонас отново, докато приказваше всичко това и не отделяше погледа си от неговия. Там определено можеха да се различат много неща също. На първо място, беше бесен, защото другият толкова прибързваше. Чудеше се дали не е просто от поколението му, че толкова искаха всичко да става на мига. Нещата не ставаха така в реалността. Така или иначе Сийгфрийд беше загубил достатъчно много векове време. Вярно, че искаше и той нещата да станат на мига, защото бе отделно изнервен от цялата тази реалност, но нещата не винаги са толкова прости и човек трябва да има търпение. Ако няма, търпението ще го изяде него. Не винаги беше следвал този свой съвет, за това от опит знаеше колко глупости се случват. На бойното поле понякога трябва да изчакаш удобен момент, за да удариш така, че врагът да не може да се възстанови при следващата вълна от удари. Човек вечно трябва да чака, ако иска в действителност да успее. Не може просто да решаваш, че ще правиш нещо, което е отвъд разбиранията ти. Сийгфрийд наистина знаеше от опит - това просто не ставаше така. И ако той трябваше да заплати с търпение, за да се върне обратно невредим (което беше едно от другите му притеснения вече), то просто щеше да изчака. Човек трябва да знае кога да спре да пришпорва събитията.

- Освен това, Джонас - каза, като се наведе и издърпа другия, за да се изправи. - Трябва да си благодарен за всяка секунда, в която не искам да те убия, а не обратното - дъхът му се разби по чуждото лице и на това на Сийгфрийд се появи усмивка, която определено контрастираше на всичко, което беше казал до преди малко и направил.

Но пък всяка дума от устата му си беше чиста истина. Нямаше и капка лъжа. Определено не разбираше точно как работеше логиката на Джонас, но имаше май наистина нещо счупено в нея. Или просто не го разбираше, което бе разбираемо. И без друго нищо на тази планета не изглеждаше като да имаше смисъл, макар че определено разбра как работи ключа за включване и изключване на лампата.

Джонас пропусна едно седемдесет процент от нещата, които другия му обясняваше. По едно време превъртя някои от нещата в съзнанието си и не му се видяха особено нужни. Поне не за неговия случай. Но да, вярно... Май не му беше казал дори това. Книгата навярно беше безполезна за да върнат Сийгфрийд обратно преди момента, в който беше заспал за векове. На Макартни обаче не му трябваше затова. Нито го интересуваха особено заклинанията вътре, както русокосия си мислеше. Може би в крайна сметка нямаше смисъл да му казва нищо, когато не се докопат до всички части от книгата и не я съберат цяла.
Имаше повече логика викинга, вече живял почти през целия живот с дарбата си,  да бъде наистина много по-наясно как стояха нещата. Но в случая не знаеше, че неговия опит не може съвсем да се приложи в каквото и да се беше забъркало сега.
Още преди Рийд да се отдръпне и плитката да му се изплъзне, съзнанието на Джонас отново пристъпи на онези поля. Там, сред житните класове, което сякаш се стелеха напред до безкрая, стоеше изправен Мерлин.
Тъмнокосият можеше по всяко време да провери дали е още там, или се е отказал да дебне момент на слабост и начин отново да превземе други части на съзнанието му. Беше изградил това кътче, за да го заключи тук и да не му даде достъп до останалото. Нямаше по-ужасно нещо от това някой да човърка в главата ти и да опитва да те избута от собственото ти тяло, проводника на душата.
- Трябва да ти призная, че това място е чудно. Не е зле за начинаещ.... – фигурата се извъртя като призрачно привидение, сякаш нямаше нужда да пристъпва, а по-скоро левитираше сантиметри над земята. – Макар че ти си по-специален.
-  Ще го приема за комплимент. – изсумтя тъмнокосия, защото му беше омръзнало да се хваща за глупостите на мага.
- Хайде, давай. Задай въпроса си. Без друго ми е скучно да ви гледам как си губите времето. – Мерлин приглади дългата си брада, която стоеше сплетен на няколко плитки.
- Защо аз? Защо избра мен? – излезе между устните му въпреки дразнещата буца в гърлото. Беше се запитал...толкова ли нямаше с кого другиго да се гаври Мерлин. Въпреки, че отговорът на това бе очевиден. Иначе досег да се е отказал, ако залозите не бяха достатъчно големи.
- Сигурен ли си, че това е въпрос? Сега, след като силите ти се пробудиха, мисля че осъзнаваш докъде точно си простират.... – последва кратка пауза, в която се засмя странно – Е, хвани това число и го умножи по седем. Силите ти дори не с достигнали втората си фаза, Джонас. Много хора се раждат с разни магически дарби, но повечето са по-скоро проклятия. Ние с теб си приличаме повече, отколкото смяташ. Какво ако ти кажа, че ние можем д използваме магията без последствия...
- Без последствия за самите нас? Ето това щеше да кажеш нали? – другият само му се усмихваше насреща, направо му идеше да му разбие мутрата, но знаеше, че нищо няма да му стане. Мизерникът нямаше физическо тяло. – Това е разликата между мен и теб. Дори да си приличаме, на теб не ти пука дали нараняваш някого, просто използваш магията за своя изгода. Но дори си това има последствията. Предполагам, че си се постарал да живееш вечно...но какво си сега? Някакъв призрак. Джин в лампа. – изсмя му се тъмнокосия на свой ред. – Мислеше, че няма да разбера ли? Да настояваш да си в главата ми си им последствия и за теб. Знам, че си заключил душата си в някакъв предмет. Ням никакъв шанс това да е мечът Ескалибур, нали?
Мерлин се прокашля и скръсти ръце, обръщайки се на една страна, сякаш бе решил да се прави на ударен.
- Сериозно ли познах? Разочароваш ме, че си избрал най-известното нещо, което историята свързва с теб.
- Това е магическия артефакт, с който най-много се гордея!
- Разбира се, че ще станеш жертва на егото си. Не се притеснявай, не си първия, нито последния. Другият път се постарай повече да се престориш на авалонски елф.
- Но защо говорим за мен? Така ли ще си пропилееш малкото оставащо време в това тяло?
Джонас се засмя тихо почти през зъби. Един ден негодникът щеше да го вземе на сериозно. Неговият живот не беше с по-малка стойност, защото все още не бе силен като „великия” Мерлин.
- Хубаво... Защо просто не ми кажеш как да върна Рийд обратно там, където принадлежи? И без друго ти е само допълнителна пречка да се разправяш с мен, не съм ли прав?
Настана дълга тишина, през която Джонас упорит опитваше да разчете изражението на Мерлин, но мага добре прикриваше емоциите си. Въпреки това обаче тишината му подсказваше достатъчно.  Беше продължила повече от нужното, тъмнокосият отброяваше секундите, докато другия не проговори отново.
- Съжалявам, не мога да ти помогна с това. – махна с ръка във въздуха, преди тя отново да се скрие под дългия ръкав на робата му.
- Не можеш...или не искаш? – кривна леко глава без да отделя преценителния си поглед от мага. – За какво ти е Рийд?
- Какво пък... и без друго скоро ще разбереш. – сви рамена и откъсна един житен стрък от поляната, която ги обграждаше. – Първоначално мислех да се отърва от него, но тогава ти пробуди способностите си... Щеше да е къде-къде по-лесно, ако не го беше правил... Нямаше да можеш да ми се противиш както сега. Щях вече да притежавам тялото ти, да пробудя силите ти и да им стана притежател.
Джонас присви очи насреща му.
- Казваш ми, че без онази магия, която използвах в лабиринта...
- Не, само това нямаше да те спаси. Но глупакът Сийгфрийд бе така благосърдечен да даде част от живота си, за да не умреш.
- Какво каза? Какво е дал...?!
- Правилно чу. Затова ти казах, повечето хора се раждат с дарба, която е по-скоро проклятие. Магията дава, но и взема, за да има баланс. Нямаше начин да се измъкнеш от лабиринта, ако Сийфрийд не бе заплатил цената.
- Това... – дланите на Джонас се бяха свили силно в юмруци. Безкрайните житните класове наоколо зашумяха и се отклониха от внезапно появилия се вятър. В небето засвяткаха мълнии.
Проклет безразсъден глупак! Знаеше си, че е безразсъден, но какъв дявол го беше накарал да се жертва за него. Какво, за всеки срещнат ли раздаваше живота си?  
- Важното е, че без да знае, Сийгфрийд допринесе за резервния ми план. Животът му сега е свързан с твоя по специален начин. Не знам дали знаеш, но може да си вземе обратно онова, което ти е дал, стига да поиска.... А аз мога да го накарам да поиска. Ще ми помогне д се отърва от какво е останало от теб, когато поема контрол..
- Млъкни!  - прекъсна го, макар уж точно това да го вълнуваше и д беше съществения отговор на въпроса му. Значи и все пак и Рийд му беше част от планираната манифестация в ново тяло. Джонас беше прекалено ядосан, за да мисли по това в момента.
Върна съзнанието си в реалността и остави градушката да залее Мерлин и да унищожи житните класове.
- „Трябва да си благодарен за всяка секунда, в която не искам да те убия, а не обратното...”
Чу последното, което му беше казано, но напълно го игнорира, малко като останалата част. За първи път се зарадва, че лицето на Рийд се намираше така близо до неговото. На такова удобно разстояние...
Успя да му зашлеви такъв шамар, че Джонас го бе заболяло сигурно двойно повече от Рийд. Цялата му длан за пулсира, но тъмнокосия не отдели поглед от този на шокирания си събеседник.
- Първото правило е ... Не се прави на герой! – едвам продума през зъби, беше толкова ядосан, че очите му този път се насълзиха достатъчно, за да премрежат погледа му. Не остави другия дори да реагира на този внезапен изблик. Сграбчи тениската му и го блъсна в  стената с такава сила, че сам усети второстепенен трус да преминава през тялото му.
- Казваш на мен да съм по-разумен и да мисля за последствията, а какво правиш ти?! – стисна още повече плата между пръстите си. – Колко точно от живота си прахоса заради мен?! – определено не искаше да знае, ако имаше точен отговор за това. Дори сега не знаеше ще може ли да живее с това на съвестта си. Щеше да е по-добре, ко го беше оставил да умре в онази забравена от Бога дупка. Сега вече трябваше на всяка цена да живее, за да може чуждата саможертва да не е напразна. Джонас не приемаше тези неща никак добре, както си му личеше. Това го разстройваше като нищо друго. Мисълта, че е просто нечии длъжник. Мислеше, че ще е достатъчна отплата това да намери начин и да върне Рийд у дома, но вече не смяташе, че някога щеше да е способен да му се отплати. Не ставаше дума затова дали другия искаше нещо в замяна, ставаше дума за Джонас и как все още му тежеше за студентския заем, който дължеше на баща си. Тези няколко хиляди долара сега му изглеждаха като нещо толкова дребно, в сравнение с проклетата саможертва на човека, пред когото стоеше.
- Не искаш ли да видиш семейството си, да се върнеш жив обратно?! – удряше юмруци в чуждите гърди, докато няколко сълзи се бяха стекли по лицето му, за да образуват мокри пътища по зачервените му бузи. И когато бе ядосан кръвта успяваше да се качи в главата му.
- Не смей повече да ми приказваш за... – тъкмо щеше да довърши излиянието си, когато се разхълца от нищото. Май му дойде в повече и не си беше поемал достатъчно дъх. – Мамка...*хлъц* му! – юмрукът му удари още веднъж чуждата гръд, все едно това щеше му върне нормалното състояние.

Беше срещал такава реакция и преди, макар че тази го озадачи някак. Във всеки случай сам той си решаваше какво и как да прави - разбира се, трябваше да отговаря и на собствените му действия, но на първо място Джонас не му влизаше в работата да знае всяка подробност от измъкването им от онзи лабиринт. На второ място, вече знаеше какво правеше и ако решеше да даде част от себе си, просто щеше да я даде. Нямаше второ мнение, нямаше и място за разубеждаване. Просто така работеха нещата за него. Беше много просто. Или искаше, или не искаше. Или щеше да го направи, или нямаше да го направи. Всеки избор беше съзнателен и си имаше своята причина да прави това и онова. Да се сблъсква със смъртта беше нещо, което така или иначе му се случваше през целия му живот. Не се страхуваше от нея и би било нелепо, защото не веднъж беше слагал края с помощта на Змийски дъх; самият факт, че винаги се нареждаше на първите редици при битка беше достатъчно показателен - не ставаше дума за това дали ценеше живота си или не, ставаше дума за опиянението и желанието да се жертва за идеята или земята, или каквото там го интересува. Да даде някаква част от себе си, не беше голяма драма, така или иначе винаги поставяше живота си на шах-матната дъска и чакаше смъртта да го матира, но все не се случваше. Може би просто живееше на късмет или нещо друго, не знаеше, но си го приемаше. Тръпката беше само и единствено в това, че никога не знаеше кога щеше да настъпи края, можеше да е във всеки момент. Дори и този. Но след това нямаше да знае. Тогава щяха да му мислят живите, не той. Освен ако душата му не се изгубеше някъде по пътя или  ако се възродеше по-късно, но отново нямаше да помни. Само щеше да носи необичайно бреме, което никоя млада душа не би могла.

Пое си дъх, доколкото можа, тъй като ударите на Джонас му стопираха адекватното и нормално дишане. Дори не го разбираше. Какво толкова му пукаше!? Сийгфрийд не искаше нищо от него освен да му помогне да се върна там, откъдето бе дошъл - това беше всичко, което му беше важно. Дори не трябваше да разбира, но подозираше, че в мозъка си Джонас водеше оживена кореспонденция с Мерлин. Нямаше как да отрече онова, което бе очевидното, след като другия явно го знаеше вече. Често казано не можеше да схване спатиите на Мерлин - защо направо не си каже всичко накуп, пък да видим!? Не разбираше този подход. Още повече не разбираше защо вземаше решения вместо него самия. Беше си изцяло негова работа какво и на кого ще споделя. Вече двамата нямаха нищо общо, но другият непрестанно се намираше в живота му, което беше по-неприятно дори от проклятието му. Или може би Сийгфрийд не беше попаднал на точното място в точното време, кой знае?

- Приключи ли?! - зададе въпроса си в мига, в който чуждият гръб сега опираше стената.

Беше уловил ръце на другия преди да отнесе пореден удар. Не намираше смисъл в това да се разяснява и обяснява, на когото и да е било. Особено когато другият вече бе чул някаква версия на някаква история или частица от живота му. Тя бе прекалено малка, за да й се отдава прекалено голямо внимание. Вярно, че можеше да го унищожи, но никой не е напуснал жив този свят и без друго. Просто смъртта беше някакъв естествен изход, който беше приел особено след смъртта на някое от поредните си деца. Не можеше да я спре, можеше само да я създаде и да допринесе за приближаването й към него.

- Направих, каквото направих, защото беше единственият начин да те измъкна от там, защото от опит знам какво е да попаднеш в ръцете на Мерлин. Усещал съм и съм виждал. Аз избрах да те измъкна от там, защото така реших и всеки път, в който реша да използвам дарбата си, правя своя избор. Не съжалявам и дори в онзи момент да ми беше изтекъл и последния ден, пак нямаше да съжалявам. Искам да видя семейството си, но ако не си забелязал още, вече отдавна става дума само и единствено за теб - не знаеше дали не го прихващаше чуждия яд, но сега ръмжеше в лицето на другия и не му позволяваше да се отдръпне.

Освен това поради някаква причина наистина състоянието на Джонас и връзката му с Мерлин го интересуваше далеч повече. Наистина една от причините му да измъкне Джонас от полето с месоядни беше, че не искаше да го оставя на място, на което не искаш никога да бъдеш сам. Дори и да го познаваш, пак не искаш. Ужасът от заключени и отдавна забравени емоции щеше да е достатъчен, за да навреди достатъчно на психиката.

- Просто го приеми, Джонас. Очевидно има хора, които се интересуват от теб. Сигурен ли си, че това не ти е един от най-големите проблеми? - лакътят му сега притискаше притискаше чуждата шия, спирайки част от въздуха на другия.

Сийгфрийд беше отгледан като егоист. Но да си егоист със сигурност значеше далеч повече от онова, което носеше със себе си определението. Човек може да е егоист по безброй много фактори и един от тях навярно е просто да задържи - да задържи това, което му харесва дори то да не иска. Защото ако освободиш същото това нещо, навярно то никога няма да се върне. Същата работа е със смъртта. Дори душата да се възроди, смъртта й е унищожила онова, което я е изградило през отминалите години. Пречистила я е от спомени и чувства, остава си съвсем безплътна, но винаги носи допълнителен товар, който не разпределя върху ново същество, а го хвърля и го оставя да се оправя, както си знае.

Сега Сийгфрийд проследяваше почти засъхналите дири от сълзите на Джонас. Не го разбираше ... наистина не можеше да го разбере. Някой можеше ли да му помогне, защото се чувстваше загубен в тези влажни очи. Дори не се осъзна колко точно се беше потопил в чуждото страдание? яд? Какво точно беше!? Трябваше му време, за се отърси от внезапната забрава, която поради някаква причина го караше да спира чуждия дъх все повече и повече. Тръсна глава, когато чуждите пръсти стиснаха силно ръката му. Отпусна захвата си едва когато фокусира чуждото изражение. Би го попитал какъв му е проклетия проблем, но сметна, че в момента той самият беше този с проблемите. Не знаеше какво го беше прихванало. Вечната безизходица и прекалени неясноти го изкарваха от кожата му като нищо. Предпочиташе да не знае за всичко това, лишено от яснота, вместо друго. Поне нямаше да е излишно объркан ... поне това. Имаше само едно нещо, което му беше ясно и то беше неукротимото привличане. Беше го усетил и по-рано, но сега беше много по-различно. Цялото му тяло гореше от желание. Гневът можеше да е чудесно гориво за това. И още една причина да спре чуждия дъх, както всяка последвала дума ... не искаше да го слуша. Не искаше да чува повече нищо. Беше му писнало да слуша. Беше дори почти сигурен, че му беше писнало да потиска желанията си. Потискаше прекалено много неща, за да се поколебае още. Нямаше място за колебания, просто искаше да вкусва и да докосва. Имаше нужда ... без думи. Чуждото непремирение му беше подействало прекалено, може би и дори това почервеняло от гняв лице, изкушаваше го. Искаше да се добере до този плам и да го остави да прогори кожата му. Устните му си избраха първо чуждите.

Проклятие! По дяволите и каквото още се сетиш!
Защо не можеше Рийд веднъж да признае поражение и да се предаде? Защо винаги отговаряше на огъня с огън... И как това влудяваше Джонас толкова много?! Вече дори не знаеше как се чувства. Прекалено много емоции бяха изригнали в него и дори преди да усети чуждите устни отново да завоюват неговите, сърцето му вече биеше силно,  а дъхът му едва излизаше през дробовете.
Как можеше да е такъв подъл егоист?! Не че Джонас не беше егоист, но това беше друга тема. Продължаваше да му е бесен за безразсъдния начин, по който се отнасяше другият към живота си. Не беше наясно с философията на неговата култура и нямаше как да разбере. Да, всички умират все някога. Беше неизбежно. Затова всеки опитваше да изживее времето си на Земята на макс. Да посети всяко място, което си е представял, да изгради дом и семейство, да изпита всичко, което някога му се е искало. Хората не бяха различи като цяло, просто сами по себе си бях водени от техните си копнежи и ценности.
Затова не можеше да прости на Рийд... Хубаво, че си беше неговия живот и следователно неговото решение, но дори не се бе замислил, че Джонас бе съществена част от въпросното решение. И беше глупаво! Все едно дали бе нужното зло, беше толкова глупаво! Защо го караше да се чувства така..?
Нямаше представа дали щеше да е по-малко бесен, ако не беше чул този детайл от Мерлин, но навярно част от този негов гняв наистина се коренеше някъде там.
Колкото и да опитваше с мир да се доближи до Рийд, винаги се стигаше дотук... Сякаш се сблъскваше в стена, без да осъзнае, че е просто грешният подход. В крайна сметка на кого беше по-ядосан, на него или на себе си, нямаше голямо значение.
Отвръщаше на целувката много по-агресивно и гонеше чуждия език, за да го захапе. Очите му отново набираха кастинг за сълзи, макар в момента да ги беше затворил. От гърлото му се откъсна ръмженето на животинка, чиято територия отново беше престъпена без позволение. Противно на всичките червени сигнали, Джонас се отблъсна мощно от стената както беше сграбчил Рийд за дрехата му и двамата залитнаха продължително, прекосявайки от раз почти цялото помещение. Първо гърбът на Рийд се срещна с дървената секция и се чу звукът от падащи книги, както и порцелановия сервиз за чай. Сетне Джонас някак бе останал без горнище, преди да се окаже отново притиснат към съседната стена, от която изпопадаха окачените прекалено ниско картини. Едната заплаши да падне върху главата на Джонас, но Рийд някак я улови с бърз рефлекс и я разби в земята. И това без и за секунда да прекъсне заниманието си. Кръвното на тъмнокосия беше толкова високо, че ушите му бяха заглъхнали. За добро или лошо не чуваше собствените си стенания, които често огласяха пространството. Освен това самият той не бе приключил... Може и да му беше отнето правото да говори, но това не му пречеше да си излее гнева... по по-нестандартен начин. В който и да е друг момент, това би било немислимо, пълна лудост, но сега беше нещо, което дори не можеше да спре. Истината? Не искаше. Никак не искаше да спира нищо.
Воден от същия този адреналин, Джонас прекрати опасното забавление на чуждите устни по тялото му и отново сграбчи Рийд, сякаш искаше да го запрати през покрива. Разбира се, всичко се преливаше в съзнанието му толкова добре, че мъжът не беше наясно за всичката страст и желание, които сега просто бе освободил. Беше като всепомитаща природна стихия. Съзнанието продължи да го заблуждава, че наказва другия и му прави напук, докато всъщност следваше неутолимата си нужда да го притегли отново към себе си.
С Рийд някак се намериха в средата на хола и Джонас го блъсна по гръб върху масата. Чу се жалното ѝ последно изскърцване, което прозвуча като предсмъртни слова. Старата мебел съвсем пропадна  под тежестта на скандинавеца и присъединилия се към него Джонас.
Яростта дотолкова покачваше възбудата му, че дори не беше смешно. Както бе възседнал русокосия жребец, пъхна глава под тениската му. Тази дрешка отдавна трябваше да я няма вече върху него, но вместо да си губи времето с нея, тъмнокосия грешник избра просто да игнорира съществуването ѝ.  Отдавна бе изгарял от желание да направи това, макар никога да не би си го признал. Прокара език по изваяните плочки на Рийд. Не прекъсна завоеванието си, докато не стигна чак до врата на другия. Деколтето не беше много изрязано,  а и без друго това беше негова тениска и дори Рийд сам едва се побираше в нея. Плата се разкъса, когато Джонас подаде глава от другата страна и срещна погледа на русокосия, след като беше ухапал врата му като гладно зомби. Рийд си го просеше!
- Проклет да си! – прошепна едва през вечните опити да догони дъха си. Това трябваше да е шега, след като Сийгфрийд и без друго вече си беше прокълнат, нали? Облиза устни, които вече беше захапал до кръв, преди да нападне чуждите отново.

Сийгфрийд проследи с премрежения си вече поглед приближаващите се за кой ли път устни на Джонас. От собствените му устните се откъсна някакво подобие на тих смях, който успя да се загуби между гонещите им се езици. Пръстите на мъжа се затегнаха около талията на Джонас, сякаш беше възможно да го притегли още повече към себе си. Нямаше нищо против това странно зараждащо се чувство. Някъде между всепомитащия гняв се намираше и такава страст, която мъжът или не беше срещал никога преди или в действителност бе било толкова отдавна, че му бе неспособно да си спомни. Не че имаше значение. Нямаше как да знае, че това откачено разрушително привличане се дължеше и на странната връзка, за която Джонас бе уведомен буквално преди малко. Сийгфрийд нямаше представа, но в този момент нямаше значение. В момента не го интересуваше, каквото и да е било. Неговият мозък се бе освободил от всяка мисъл, защото беше само по себе си безсмислено. Беше прекалено зает да прави друго, а то не изискваше много мисъл особено когато отдавна вече знаеше какво иска да прави.

Плъзна пръсти нагоре по гърба на Джонас преди с едно рязко движение да го преобърне. Озоваха се от другата страна на масата или каквото точно беше останало от нея, ако имаше някакво значение изобщо. Кожата на мъжа несъмнено гореше и нямаше как да сбърка горещината на чуждото тяло също. Просто двете се допълваха някак чудесно, сякаш съществуваха само за да оставят собствениците си да изгорят под шапката на едно желание. Или много желания, кой знае. Сийгфрийд определено срещна няколко в чуждите очи, когато се надигна за малко. Предусети желанието да другия да го притегли обратно, но тогава дланта на Сийгфрийд се оказа на чуждите гърди, притискайки го обратно към масата. Сълзите, които Джонас беше насъбрал, се стекоха настрани, когато премигна един или два пъти. Сийгфрийд улови един от двата момента с палеца си. Подсмихна се само защото това гневно личице му доставяше неистова радост. Не беше целял това да се случи. Дори не разбираше особено Джонас. Те дори не се познаваха. Разбира се, че все пак не знаеше онова, което другият знаеше и все пак. Макар че Сийгфрийд трябваше да си зададе простичкия въпрос - тогава какво му пукаше, че бе дал частица от живота си? Със сигурност имаше някакъв смисъл и този смисъл определено не влизаше в сметките на викинга.

Въздишката на мъжа полази по чуждото лице, когато се стрелна обратно към чуждите устни. Смени си много набързо желаната територия съвсем на милиметри от тях. Остави влажните си следи от зъби на съвсем произволни места само защото изведнъж изпита странното желание да завоюва всичко, което се намираше под тялото му по-бързо от очакваното. Обикновено имаше търпение. Днес обаче някак не познаваше такова. Пръстите на Сийгфрийд се намериха на чуждите бедра. В мислите си чувстваше само чуждата кожа и изръмжа от видимо недоволство, осъзнавайки че нямаше пълен достъп до нея. Отдръпна се рязко и непредвидено, за да си създаде достатъчно пространство, за да свърши тази работа по-бързо - от последните няколко минути насам определено му беше писнало да чувства, каквито и да е било дрехи. Сами по себе си бяха съвсем безсмислени особено в моменти като тези. Цялото му тяло гореше само от близкия спомен от чуждите устни, които бяха описали влажна ивица. Тъкмо си издейства перфектно време да разкара вече скъсаната тениска, която само дразнеше горещата му кожа. Беше толкова нетърпелив да се отърве от проклетите дрехи.

Плъзна обратно тялото си по чуждото. Искаше да усети начина, по който чуждата кожа настръхва под неговата малко преди да притисне тялото си към чуждото. Беше взел решение, че не иска никакви дрехи, затова вече нямаше никаква пречка. Можеше да докосва, където си поиска, колкото си поиска. Затова нетърпеливите му пръсти се оказаха обратно там, където беше спрял. Не изпитваше никакви угризения, че беше избързал толкова, че не беше оставил време на Джонас дори да осмисли какво се случваше. Беше се хванал за страстта, която пропиваше въздуха, на опиянението и на парещото желание. Вече щеше да му е непосилно да спре. Но дори не искаше да спира. Впи устните си отново в чуждите преди плъзне ръката си по чуждото мъжество.

Това ли бе пожелал? Чудеше се как... Как бе възможно да намери всичко, което някога несъзнателно е търсил, у един непознат пътешественик във времето...
Срещаше този поглед, сега по-мечтан от всякога и се намираше в него. Виждаше се в нова светлина. Така, както винаги бе копнял да се чувства. Истински желан.
Без завъртулки, без преструвки.
Чиста страст, без задръжки. Това беше.
Нещо толкова простичко и първично, но толкова могъщо, че бе способно да изгори цялото му същество и да прогони всяка песъчинка разум. А както бе известно Джонас имаше прекалено много разумна мисъл. Такива огромни количества, че задръстваха сърцето му и не му позволяваха да освободи и последва желанията си. Сега дори не осъзнаваше, че това най-сетне се случва. Вкусът на чуждите устни беше достатъчно див, за да го доведе до ръба на сладката забрава, където не се налагаше да мисли.
Никога не се бе показвал уязвим пред другиго, нито бе избухвал така, както по някаква причина все избухваше в присъствието на Сийфрийд. Сам не знаеше защо, предполагаше, че е защото се чувства вече изцяло отговорен за живота му. Нямаше значение, че едва се познаваха, особено след всички останали ненормални факти, които се бяха изсипали върху Макартни и той трябваше някак си да ги асимилира. Все още беше в процес на приемане, а нещата за приемане бяха прекалено много.
- Рийд...! – извика името му с несдържан стон на молба и удоволствие, когато целият се разтресе от чуждите зъби, които своеволно маркираха кожата му. Чуждата страст го бе напълно обезоръжила с невидима гравитационна сила. Чувстваше се, сякаш почти не може да помръдне в мига, в който русокосия го бе притиснал на свой ред към останките от дървената маса.
Не знаеше какво да прави. Внезапно се почувства в плен на всички тези необясними желания. На своите собствени и на чуждите такива. Мъжеството му бе болезнено еректирало за незначително кратко време, което не му се беше случвало преди с никой друг. Едва преглътна насъбралата се в устата му слюнка и стисна очи, отронвайки няколко сълзи в процеса.
Чуждият допир, груб и страстно нежен, го влудяваше толкова, че се почувства ужасен, когато осъзна доколко му харесва и колко желае да бъде докосван от този мъж, по точно този начин. Това не беше той... Или поне не можеше да се познае във всичката тази лудост. – Не... Рийд! – дори не съумяваше да накара кратките си въздишки да прозвучат като противоречие, и те много бързо отново се изгубиха в чуждата уста.
След всяка целувка и допир, дишането на Джонас се учестяваше все повече, а сърцето му препускаше с особено нездравословни скорости. Не беше просто новооткритото удоволствие, имаше нещо друго... Тихият натрапник в съзнанието му, който заплашваше да го убие. Паник атака.
Този път дори не беше Мерлин. Не, дори той нямаше как да повлияе на съзнанието му така, както токсичният му християнски баща бе успял.
Копнеж и страх. От какво се страхуваше? Какво болеше толкова? Защо мечтите трябваше да си останат само мечти?
- Грях е! Нали не искаш да живееш омърсен до края на дните си,  след това да ти бъде отказан Рая?!
Малкото момче почти изчезваше във внушителния кафяв стол.
- Не съм извършил грях! Не съм...
- Но ще го сториш. Затова сме тук. – гласът на баща му ставаше тих и мек, докато се доближаваше, за да затегне каишките около китките и глезените на сина си. – Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш, ще видиш.
- Но...На мен ми няма нищо. Здрав съм, чувствам се добре...
- Шшшт. – голямата длан погали леко малкото чело. – Аз съм ти баща и знам, когато нещо не е наред със сина ми. – отсече с категоричен тембър. – Не бой се, синко, ще те излекуваме. Ще бъда до теб през цялото време.
Мъжът кимна към сенчестата фигура в ъгъла и ѝ даде знак да се придвижи напред към стола.
- Не разбирам...Каква е тази болест? Как така съм болен, се чувствам напълно добре... моля те, тате... – момчето изпусна въздишка на отчаяние, опитвайки да се измъкне от стола. Едва тогава наистина усети, че нещо възпрепятства опитите му. – Тате, какво...?!
- Има много коварни болести, които могат да те повалят без да се усетиш, сине. Най-страшни обаче са онези, които покваряват и обричат душата ти! – острите думи се забиваха и същевременно заглъхваха някъде по стените на съзнанието. Последното, което малкият Джонас видя, бе нежна изрисувана длан, покриваща побъркания му поглед. Символите върху тази длан му бяха непонятни и днес, когато най-сетне споменът се завръщаше с гръм и трясък в главата му. Беше видял само това от сенчестата фигура, която бе „заключила” всичко онова, което Джонас бе роден да бъде. Не ставаше дума само за сексуалността му. Беше много повече. Родителите му бяха забелязали, че е различен по много повече начини, отколкото им се харесваше. Те, като върли католици, мразех всичко различно и извън нормата. Те бяха изпитали същият ужас, който в момента Джонас преживяваше н вътрешно ниво.
Беше още по-болезнено, че трябваше да си спомни точно сега...Точно в най-ужасния възможен момент! Мерлин бе отключил онзи вратичка в съзнанието му още в мига, в който влезе в главата му, но сега нещо го изтръгна от удоволствието и копнежа да открие себе си, з да му покаже първо това... Какво му се беше случило, когато на първо място опита да бъде себе си без да го крие от никого. Все още не разбираше... защо бе наказан за нещо такова? Сега проумяваше причините, но отново не бе способен да разбере... Ако можеше поне да изпита омраза, щеше да му е много по-лесно д продължи нататък. Би било толкова лесно, само да можеше да мрази баща си и всеки, който опитваше да решава вместо него какъв трябва да бъде и как да живее.
- Не мога..!  - едва извика на глас между един от стотиците опити да си поеме нормално дъх. Чувстваше се ужасно, но в паниката си бе ударил юмрук на Рийд. Осъзнавайки ясно, че русокосия нямаше вина за нищо от това, а се оказа завлечен в излишна драма, нова вълна на неконтролируем гняв се надигаше в гърдите на Джонас. За първи път имаше шанса да се почувства наистина себе си... Да си върне толкова неща, които му бяха принудително отнети... И разбира се, намери начин да прецака всичко.
Дори не се извини, не можеше да погледне насиненото лице на Рийд точно сега. Бе преизпълнен от толкова емоции, че имаше нужда първо да се успокои и да дойде малко на себе си.
Не беше очаквал такава паник атака. Успя да грабне дънките си от пода и да избяга в банята по-бързо от светлината. Не че не се спъна на няколко пъти. Имаше треска от преживяното току-що и влиянието, което му бе оказал викинга с допира си. Не беше срещал толкова страстен човек през живота си. Наистина не беше...
Заключи вратата на банята, ужасно засрамен и погнусен от самия себе си. Как нещо, което усещаше толкова правилно и желано, успя да го доведе до това положение?
- По дяволите! – опита се да прогони гаденето си, но накрая повърна във ваната.
Какво му бяха направили...
Пусна водата да тече, надявайки се да заглуши мислите му. След известно време се изправи, за да си изплакне устата и да си измие зъбите. Дори не можеше да заплаче отново като бебето, в което явно се беше превърнал след катастрофа.
Не можеше да се погледне в огледалото пред себе си. Не можеше да повярва, че е бил такъв слабак и това не се беше променило.. Как се очакваше да се бори срещу великия Мерлин? Не спираше да се разпада, да се паникьосва след всяко малко премеждие...
Стисна четката за зъби и спря да протрива венците си.
Изплю насъбралата се в устата му пяна и най-сетне вдигна поглед към огледалото.
Имаше поне едно нещо, което винаги можеше да стори. Само едно, всъщност, но напълно достатъчно. Да се изправи отново.
Погледът му в момента успя да стресне леко и самия него. Беше по-устремен и разрушителен, отколкото си мислеше. В него се четеше всичкият копнеж и страх, но и отказът му да се предаде на който и да е демон... Може би с едно малко изключение.
Устните му се разтвориха и трепнаха леко, когато погледът му се спусна по приятно лилавеещите маркировки, оставени от Рийд.
Пръстите му бавно и с неконтролируема жажда се спуснаха по тях. Кожата все още настръхваше при пресния спомен за чуждите зъби там.
- Мамка му... Как го правиш, Рийд...?! – стисна челюст, поставяйки длан върху сърцето си. Отново не биеше със здравословна скорост. Този път причината беше съвсем ясна и нямаше нужда от защитни аргументи. Тъмнокосият мъж преглътна тежко, макар на устните му да играеше усмивка, която също не бе срещал в отражението си преди.
Може би всичко това беше прекалено ново за него и не можеше да се справи с вълната от емоции наведнъж. Затова бяха нервните сривове...
Дори когато отново съумя да поеме юздите над мислите си, не успяваше напълно да осъзнае как един проклет викинг, живял преди стотици години, можеше да породи толкова силна страст в него. Просто не можеше, но сметна, че не всичко на този свят подлежи на някакви закони или обяснения. Някои неща трябваше да бъдат оставени просто каквито си бяха, за да им се насладиш подобаващо. В момента обаче това не му беше най-големият проблем на Джонас.
- Облечи се. Ще те заведа някъде. – рече на Рийд, когато най-сетне отново се появи пред него. Подмина го почти веднага, защото все още не се чувстваше достатъчно уверен, че може да го погледне в очите. Не и след това, което направи. Чувстваше се като някоя глупава девойка, която непрекъснато правеше сцени, защото никога не знаеше какво иска и не можеше д говори за чувствата си. Беше повече от глупаво, но Джонс нямаше нужда другия д го разбере. Самият факт, че все още беше тук и не го бе убил, му беше предостатъчен. Тъй като не го биваше и в обясненията, щеше да му се извини по своя си начин. Нищо, че навярно мястото, което щеше да избере за вечерна разходка, сигурно нямаше никак да се хареса на Рийд.  
Тъмнокосият се повъртя в кухнята, докато не намери кофичката сладолед, която дъщеря му бе донесла. Изкара я бързо от фризера и с темпото, с което нападна сладоледа вътре, нямаше да му трябва много време да я оближе до блясък.
Все някак трябваше да се разсея и да успокои остатъчната страст, разливаща се по тялото му и караща кожата му да потреперва.

Сийгфрийд повдигна вежди, когато Джонас се появи и просто му каза да се облича. Ама не виждаше ли? Сийгфрийд беше вече облечен. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите му. В този момент нямаше време да се обяснява, да обяснява и да е съпричастен към чуждите детски травми за цял живот, или каквото там бяха, защото Сийгфрийд в действителност нямаше времето нито желанието точно в този момент да предполага, каквото и да е било. Беше прекалено зает да се оправя с бушуващия пожар, който протичаше по кожата му и ...

- Излизам. Сам - изрече следните думи, без да се замисли.

Вече дори се беше изправил. Тежките му стъпки отдавна бяха провървели късия път до входната врата. Или това, или щеше да се върне и да довърши започнатото. Въздържанието беше по-трудно от всеки друг предишен път, но никога нямаше да го каже. Възбудата си беше негова работа, очевидно и сам щеше да се оправя с нея. Преди всичко му трябваше чист въздух, макар че този, който вдишваше, не можеше дори да се намери на дъното на класацията "чист въздух", още повече. Този път обаче не можа да го усети. Само хладната нощ претичваше по голите му гърди. Да, след като някой беше скъсал тениската му, не възнамеряваше да се разхожда по-облечен от това, което имаше. Още повече, че това дори не беше странно за него. Явно хорта тук бяха една идея по-суетни, не че Сийгфрийд се интересуваше. Искаше просто да си изчисти главата от всичките мисли, но не беше лесно, след като добре развитите му сетиха чувстваха чуждия аромат все още толкова наситено. Идеше му да се заколи собстеноръчно, но реши да го отложи за някой друг път. Просто се опитваше да не мисли. Нямаше никакъв смисъл. Това само го влудаваше допълнително. Не че беше по-различно, като не мислеше. Ако не мислеше, усещаше. Работата все беше зле. Затова просто се остави да бъде разтърсен от всичко, което се опитваше да потуши. Псувните на ум не помагаха, студеният въздух, който блъскаше в лицето му не помагаше, мислите му не му помагаха определено и също опитът му да впрегне някъде другаде желанието си ... нямаше да избие на добре в никой случай, затова просто се отказа.

Дори не мислеше за вероятността, че може някъде да се загуби. Знаеше откъде беше дошъл и щеше да се ориентира на връщане. Това не беше проблем. Проблем беше онова влудяващо същество, което беше разпалило всичко в него. Защо трябваше да започва нещо, което не можеше да завърши? Защо изобщо Сийгфрийд трябваше да спира нещо, което трябваше да завърши? Отказваше се да мисли за това, просто самите мисли пращаше някъде по дяволите. Мамка му!

И защо беше пълно с хора наоколо, нямаха ли си друга работа за вършене освен да скитат? На Сийгфрийд му липсваше спокойствието. Но явно в този точно свят точно нямаше такъв филм. И забутани улички изобщо не бяха някакъв вариант. Щом е спокойно, сигурно не е на добре. Не че имаше значение. Не че имаше и толкова много хора наоколо, колкото си мислеше, беше му достатъчно, че никой не го доближаваше, защото и без това изгаряше от желание да не е единственият, който не е добре и мускулите на тялото му потрепваха предупредително.

Обикаляше напред-назад с кофичката сладолед в ръка, но дори не осъзна кога бе спрял да загребва от съдържанието ѝ. Откакто чуждите думи оставиха след себе си тишина и далечния сблъсък на вратата в пантите ѝ, Джонас механично вдигаше празна лъжица към устните си. Същите тези устни сега потрепваха в копнеж за напълно различен вкус и се погнусяваха от всяко друго нещо, докоснало се до тях. Стомахът го болеше, а остатъчния сладолед в устата му загорча, чувстваше се като долно предателство.
- Мамка му! – прошепна и почти се засмя колко жалко прозвуча. Бе загубил и гласа си очевидно, освен адекватното разсъждаване върху ситуацията. Какво толкова ѝ беше на проклетата ситуация? Трябваше ли изобщо да мисли за нея?! Цялото това мислете го беше довело дотук. В свят, в който не мислеше, едва ли би провалил всичко. Поне не и момент си на слабост с Рийд. Този толкова изкушаващо сладък момент... въпреки че тогава не беше на себе си, се бе почувствал по на себе си от всякога. По-буден от всякога! По-жив от всякога!
Но не, определено не беше нещо, с което беше свикнал. В противен случай нямаше сърцето му все още да препуска така, че едва да осъзнава къде се намира.
Едва след дълго обикаляне напред –назад, стържейки зъби по празната лъжица, последните думи на Рийд се върнаха в главата му.
Беше ги чул и първия път. Дори бе схванал защо другия би предпочел д не го вижда в момента. Навярно не можеше да го търпи повече. Джонас далеч не беше човек с най-големите проблеми и много добре му беше ясно, но не можеше и да си помогне. Колкото и да опитваше, сякаш бе обречен да се проваля всеки път. Беше като да си изправен пред бос в игра и да те убива каквото и да опитваш, без да знаеш какво ти липсва. Какво му липсваше на Макартни? Повече умения, по-добра психика, някаква тайна стратегия, за която не знаеше? За разлика от играта, в живота нямаше как да рестартира всичко от начало и да опита отново. Нямаше как да изтрие и забрави предната си грешка и срама от провала, нямаше и как да се прави, че нищо не е станало, за да запази глупавото си достойнство. На този етап можеше просто да бъде...честен пред себе си. Но и това не беше достатъчно.  
- Ало... – премигна, осъзнавайки се, че вече държи мобилния си и бе набрал номера. За негов частична утеха беше просто телефонния секретар на баща му. Буцата се образува в гърлото му, докато чакаше гласа да бъде последван от краткото бийпване.
- Здрасти, татко. – прозвуча сухо и неестествено, но бе съвсем в реда на съобщението - Нали все се тревожиш за мен? Сега ме чуй. Знам, че може би не съм синът, който винаги си искал да имаш... Но се надявам някой ден да приемеш този факт и да живееш с него, както аз трябва да живея с последиците от „добрите” ти намерения! До този ден... Върви по дяволите! – гласът му се предаде чак накрая и ръката му остави телефона да се изплъзне, за да се сблъска с плочките в кухнята. Приятният звук от разбиващото се устройство закънтя в ушите на тъмнокосия.
Познаваше се прекалено добре. Не беше способен да мрази някого истински, дори д му се искаше, особено в момента. Не знаеше просто накъде да насочи всичките си емоции. Май с Рийд си приличаха много повече, отколкото на пръв поглед.
Ако си беше позволил да реагира по-рано, то щеше да хукне подире му на мига, като някоя отчаяна разгонена ученичка. Не че гордостта не му позволи да го стори, просто един от двамата вече щеше да е мъртъв, навярно Джонас. По-мъдрото решение бе да го остави да се успокои и да му даде нужното разстояние... Само че нямаше как да продължи дълго, просто нямаше.
Тъмнокосият мъж изскърца със зъби и хвърли кофичка сладолед в боклука, заедно с лъжицата вътре, след което побягна навън без дори да си обуе обувките. Напълно беше забравил, че хората ходеха с обувки навън...
Какво го прихващаше? По-точно, какви неща го караше да прави Рийд? Никога не бе изпадал в толкова нелепи състояния на ума, че той направо си беше загубил ума вече. Не беше привличан от непознати. Не беше отразявал дори, когато някой го сваляше с поглед. Не получаваше сърцебиене от нечий допир. Не тичаше бос посреднощ, проверявайки всяка алея, крещейки нечие име дори останал без дъх.
Не му отне много време да се паникьоса, че е изгубил Рийд. Нещо, което си каза, че не може да допусне. И въпреки това го беше оставил да изчезне от погледа му... Знаеше, че Рийд не е домашния му любимец и имаше достатъчно мозък да намери пътя обратно. Но не му стигаше. Трябваше да го намери и да го върне обратно. Тревожеше се не само, че можеше да му се случи нещо, но и че нещото като цяло можеше да се случи. В който и да е случай, нямаше да е нищо добро. Сега онова, което най-малко им липсваше, беше поредната каша. Без друго всичко се струпваше едно върху друго.. и за повечето неща вината беше на Джонас. Всъщност, имаше ли въобще нещо, което не бе по негова вина?
Заваля. Чудесният фон за всяка романтична комедия. Тъмнокосият се засмя нервно, но смехът му бързо се задави в досадната безнадеждност. Беше му омръзнало да се проваля от прекаленото мислене дали ще се провали. Защото беше точно това...проклетото мислене! Никога не можеше просто да се отпусне и да се фокусира върху настоящия момент... Просто да го обгърне и да го задържи колкото успее, да му се наслади колкото и дълго да трае. Нищо не траеше вечно без друго. Колко ли хубаво би било да е от онези хор, които живееха за мига.
Гласът му бе прегракнал и вече не можеше да извика чуждото име. Въпреки че едва си поемаше дъх, продължи да тича в дъжда, като пълен мизерник. Краката му бяха станали на гъбички от калните локви, през които минаваше. Макар мислите му да кръжаха в друга посока, все пак усещаше колко жалка картинка е в момента. Нямаше нищо общо с филмите, нищичко. Косата му съвсем се беше разчорлила и няколко разпилени тъмни кичура продължаваха да се залепят за лицето му, колкото и да ги отлепяше, за да вижда накъде тича.
Капките натежаваха все повече върху клепачите му и мигаше на чести интервали, за да се изсипят оттам и да направят място на следващите. Заради това почти пропусна уличката, в която се беше заврял Рийд. Не му се искаше да си признае кое събуди подозрението му и го накара да се върне обратно с няколко крачки. Пред него несъмнено се разкриваше един от многото страховити сценарии на „викинг без надзор”, както бе кръстил папката си.
- Рийд! – „извика”, или поне опита. Гласът му все още бе прегракнал и името се загуби между вятъра и силното трополене на дъжда по паважа. Тримата, наобиколили Сийгфрийд бързо се разпръснаха, след като русокосия събори един и зпочна да го налага. Сигурно не му бе отнело особено усилие. Другите двама бяха успели да си плюят на петите навреме и почти събориха Джонас на изхода от уличката. Тъмнокосият злитна, но се задържа, за да хукне към Рийд. Само предполагаше, че другия все още не иска да го вижда и затова направо се просна на широкия му гръб, увивайки тяло около чуждото, за да не бъде изхвърлен на земята. Беше почти като да опиташ родео за първи път.
- Рийд, недей! Достатъчно! Стига! – колкото и тихо да излизаше между устните му, те бяха достатъчно близо до чуждото ухо и знаеше, че ще бъдат чути. Нямаше нужда да обяснява нищо, или да се извинява. Никой от двамата нямаха нужда от това.
Така се беше вкопчил в русокосия, че скоро нямаше друг избор, освен да остави дребния крадец да избяга, за да отдели лепката от себе си. Джонас се оказа захвърлен в калната локва наблизо и измънка от болката. Знаеше, че си го бе заслужил, затова и смехът му не се забави. Странно, че сега успял да се засмее гръмко, сякаш гласът му се беше върнал от нищото. Радваше се, че планът му успя.
- Какво? Мислиш, че ще те оставя да си вилнееш тук сам? Няма шанс! Какво да направя, като ми пука прекалено...– изсумтя и се изправи с известно усилие. Силно му се прииска някой да му разбие главата в тухлена стена, поне това би му дало обяснение за всичко. Изпречи се пред пътя на Рийд, преди да е решил да изчезне отново.
- Искаш да ме удариш, нали? Хайде, давай! Удари ме! – примижа и зачака с разтворени широко ръце. Не му пукаше какво ще направи Рийд, стига да не изчезва така отново. Беше останал без дъх да го търси, това му беше тренировка като за цял живот.

Хладните капчици попиваха в парещата кожа. Усещаше как дъждът се засилваше с всяка изминала секунда, но това не му пречеше. Не приличаше определено на кекавите хора, които го заобикаляха. Беше виждал и чувствал далеч по-лошо. Честно казано дори би бил искрено учуден, ако нещо по-лошо от изживяното до момента за всичките тези години бе способно да му се случи. Беше преминал през какво ли не. Можеше да издържи всичко и да се пребори с него, когато се почувства готов. Как, кога и защо си беше негова работа. Всеки сам трябва да се справя със себе си и проблемите си - защото кой би се интересувал за проблемите ти повече от теб самия? Можеш да потърсиш помощ, но това отново е част от изборът да се измъкнеш от в каквото си затънал.

Измъкването на Сийгфрийд в този ред на мисли беше първата възможна провокация. Беше я видял още преди тя да е планирала да бъде някаква провокация. Беше му станало по-скоро отчайващо забавно за някакви незначителни секунди. Не случайно се оказа попитан какво ли е толкова забавното? Може би отчайващото съществуване на половината хора наоколо. Не си дори въобразяваше да сравнява времето, от което беше дошъл с това - сами по себе си нямаха почти нищо общо, но му се струваше, че безнадеждните глупаци си оставаха все със същото половинчато мислене. Не можеше да си помогне, дори не смяташе да се занимава с глупости, докато глупостите сами не дойдоха при него. В този случай можеше единствено и само да ги размята, за да изчезнат от очите му и просто да не се появяват повече. Защото определено глупаци не идваха да си го мерят със Сийгфрийд. Беше достатъчно внушителен и дори да беше в действителност тъп в достатъчно много отношения, преценката му рядко грешеше. Всичко се градеше просто на опит, който изшлайфаше потенциални последващи действия. Във всеки случай човек сам си преценява как да реагира. На какво да се поддава и кое да отхвърля дори и да иска да му се поддаде. Желанието може да е на един ръб разстояние. Сийгфрийд несъмнено се беше хвърлил от ръба този път, но не съжаляваше. Можеше да му се хвърлят, колкото си искат мекотели. Но точно същността им ги лишаваше и от една частица разумна мисъл. Сийгфрийд се беше научил да вижда развитието на действието няколко стъпки напред и да мисли една идея повече от средностатистическия човек. Не му беше заложено. Просто се беше научил да го прави. Без мисъл човек не стига особено далеч. Най-малкото, което може да му се случи, е да свърши пребит някъде и да си тръгне с подвита опашка, което определено на онзи, който се беше озовал буквално някъде между шамарите, нямаше да му се случи, ако Джонас не се беше появил някъде от нищото. Беше малко странно - реално, беше чул че някой приближаваше, но не беше регистрирал приближаването като опасност, на която да обърне някакво внимание. Разбира се, все пак в голяма степен беше изключил собствената си разумна мисъл. Просто беше неизбежно. Искаше да се отърве от това прогарящо напрежение. Имаше няколко начина това да стане и просто беше уловил възможността. Не го интересуваше за коя щеше да се хване, просто трябваше да го направи. Затова не се поколеба нито за миг. Не се поколеба и когато разкара Джонас от себе си. Имаше си недовършена работа, но сега поне не чувстваше как всичко в тялото му прогаряше толкова убийствено. Недовършената работа беше тръгнала да търчи някъде надолу в дъждовната мрачна вечер и Сийгфрийд най-сетне реши, че няма никакво желание да се занимава с глупости повече. И без това някой от глупаците беше успял да забие нож в ръката на Сийгфрийд някъде над китката. Викингът не видя нищо впечатляващо, след като беше имал време да установи, че никой нерв не беше засегнат така, че да си прецака моторните функции на ръката. Трайната парализа беше едно от малкото неща, от които се боеше. Беше виждал хора без крака и ръце, които едва се оправяха. Колкото и да беше оправен, не мислеше, че искаше да знае какво е да се оправя без някой от тези крайници.

Вледеняващият поглед на Сийгфрийд застина върху Джонас за солидните няколко секунди, докато се опитваше да му асимилира думите. Усети, че адреналинът го напускаше и това успокои ударите на сърцето му. Капчиците дъжд ставаха все по-едри и по-едри сякаш. Мъжът се пресегна рязко към Джонас и го придърпа към най-близкия вход, макар че последният май в действителност очакваше да понесе някой удар. Заслонът нямаше да свърши никаква работа, но учудващо за викинга светна светлина, когато приближиха входа. Нямаше особено време да мисли за това. Кръвта донякъде се беше отмила от ръката му, но когато се намериха на една идея по-спокойно място, тя отново шурна от ръката му и вече я виждаше. Определено не си въобразяваше. В действителност наистина беше изкарал ножа от ръката си. Имаха късмет, че не беше решил да го използва срещу тях. Раната, която си беше причинил при досега с кристала на Джонас беше изчезнала, но явно на тази ръка все й вървеше на зле. Не че това беше нещо чудно за Сийгфрийд. Не случайно на тази ръка се намираше белега му. Раната не беше и много далече от него, но печатът нямаше да му позволи да умре - не работеше така. Не че викингът разчиташе на това. Но просто знаеше, че друго щеше да го убие и това нямаше да е някаква произволна нищо и никаква рана, щеше да бъде нещо много повече.

Придърпа Джонас към себе си още само за да му е по-лесно да му скъса още някоя тениска, за да е пълно разнообразието. Стегна плата около новопоявилата се рана. Не че щеше да е достатъчно, но беше единственото, което имаха на разположение и без това. Ако спреше да кърви, ще да е напълно достатъчно.

- Не ти ли казах нещо? - зададе си въпроса, без да му мисли много.

Беше първото нещо, което беше казал от появата на Джонас до този момент. Но наистина - не беше ли казал нещо? Не че имаше значение отговорът на този въпрос. Беше по-скоро за пълнеж, с който да вдигне погледа си и да повдигне вежди. Беше чул всяка дума от устата на Джонас, но съзнанието му беше изключило и оставило референцията да бъде направена по-късно.

Този път просто се остави на каквото там му бе приготвил съдбата... Тоест Сийгфрийд. Не знаеше как да излезе на глава с него. Просто не знаеше. Не отричаше, че той смият не беше лесна компания, особено след всичко, което му се случваше напоследък, но стига.. Кой можеше да го вини? Освен целият свят, очевидно. Без да знае как и кога, сам се бе обрекъл на всички тези небивалици, които му се струпвах на главата. Носеше пълна отговорност за многовековния сън на Сийгфрийд, което навярно го бъгваше повече от всичко останало. Все още не разбираше защо... Защо някой като него би причинил нещо подобно на когото и да било?! В какъв момент от времето двамата с него щяха да си станат смъртни врагове, че да се връща назад във времето и да го приспи с такова недодялано заклинание?! На Джонас все повече му бягаше сценарий, в който би наранил другиго именно защото държи прекалено много на него, а не обратното. Разбира се, не можеше д знае от сега какво ще се случи, не беше някакъв пророк като Мерлин. Сам не знаеше кой е вече...
Толкова се бе отпуснал, че когато силната ръка на викинга го пусна, тъмнокосия почти си разби главата в стената на блока. Бяха застанали под оскъдния параван на входа и Джонас едва сега успяваше да фокусира нещо нормално.
- Трябва да си малко по-конкретен. – поде с нисък тон, бавно възвръщайки си онази фалшива раздразнителна нотка на увереност. - Казвал си ми много неща... противно на това, че двамата с теб не можем да проведем един нормален разговор. – констатира почти саркастично, или може би бе по-саркастично от необходимото. Не можеше да си помогне, така се справяше със ситуации, които го изкарваха извън комфортната му зона. Отмести поглед отново, когато видя този на Рийд. Едва преглътна, винаги оставаше с много смесени чувства, когато погледите им се засекат. От една страна викинга продължаваше да го ужасява, но не искаше да си признае, че е по нов начин. Обратното на отблъскващ начин.
- Каза ми, че трябва да съм благодарен за всяка секунда, в която не искаш да ме убиеш... – изрецитира в лек транс, припомняйки си тези му думи. Нямаше представа какво точно визира другия така или иначе. Никога не можеше да го разчете. Ако оставеше на Джонас да анализира погледа му, той би си помислил, че Рийд просто иска да го изчука и убие по всяко едно време. Това нямаше как да свърши добре, по очевидни причини.
- Може би убийството ми би ти решило всички проблеми. – сви рамене тъмнокосия, малко преди да го побият тръпки и да осъзнае, че тениската му беше скъсана. Толкова му беше станало студено, че би се сгушил в Рийд, ако и той самият не бе подгизнал от дъжда. Разбира се, че последно споменатият бе тръгнал да се разхожда гологръд навън. Джонас имаше силното желание да прерови близкия контейнер и поне да закрие гледката пред себе си с няколко вестника. Замисли се за момент колко ли хора го бях видели така...
- По дяволите, кажи какво искаш да направя, Рийд?! – почти тропна с крак като изнервена лелка и прокара ръце през мократа си коса. – Не, какво мога да направя, за да спреш с опитите за самоубийство?! – хвана ранената му отново длан и я пусна. Изимитира саркастичното изсумтяване на другия, прекъсвайки опита му да каже нещо. Как смееше да се мисли за толкова всевишен и безсмъртен?! Все още не разбираше... или просто не му пукаше, че това просто влудяваше Джонас. Всеки пък... Защо трябваше да се порязва някъде всеки път?! Какво следваше? Щеше да проникне с взлом в някоя военна база, за да го продупчат целия, да му хвърлят някоя-друга граната в лицето?! Докога щеше да продължава с тези изпълнения...
- Знам, че там, откъдето идваш, никой не ви учи да не си играете с огъня и за теб може да е ежедневие да го правиш...но не и за мен! – вече стана очевидно колко усърдно бе избягвал да гледа към чуждата кръв, за да не му дойде прекалено и да не припадне. Не беше точно неговото нещо, което беше правил цял живот. От появата на русокосия насам, сигурно бе видял повече кръв, отколкото в който и д е предишен живот – Така че какво да сторя, за да внимаваш повече? Секс, това ли е? Ако правя секс с теб ще спреш ли да кървиш непрестанно?!
Знаеше колко нелепо звучи молбата му, както и всяка една дума, която изрича, но не му пукаше. Не и сега. Беше прекалено уморен, за да мисли повече. Бе изтощен и точно това изтощение му показа перфектната среда. Ако беше като сделка, от която всеки да получи нещо, което иска, и двете страни щяха да с доволни, нали?
- Говоря сериозно....! Апчих! – изкиха се няколко поредни пъти, което за жалост наруши опита му да осъществи очен контакт с Рийд. Искаше му се да се подготви психически за онова, което можеше да последва. Дори нищо да не последваше.. Все трябваше да достигне до нещо с някой разговор и се надяваше да е този. Нали уж беше по-лесно да караше по същество? Ето, Джонас караше съвсем по същество. Ясно му стана, че проклетия викинг никога нямаше да осъзнае колко му тежеше на съвестта всяко едно нещо и колко виновен се чувстваше непрекъснато...затова поне можеше да му предложи сделка, някакъв компромис. Не знаеше още колко ще издържи другия да свършва наранен заради него, но щеше д дойде ден, в който нямаше да е способен да се събере отново... Затова отчаяно търсеше някакъв общ език с това досадно секси същество пред себе си.