Excuse me for dreaming

Сийгфрийд се оказа облян от познато спокойствие. Човек определено понякога имаше нужда от това да си изкара нервите върху нещо или някого, за да може да съществува в някакъв покой известно време след това. Само дето спокойствието при викинга работеше по съвсем различен начин - не го лишаваше от емоции и разум, не поставяше съзнанието му в пълен покой - напротив. Това беше моментът, в който отпускаше съзнанието си, за да разсъждава над каквото има и над каквото трябва. Винаги се бе чудел на странните хора, които можеха да усетят действителното значение на думата "спокойствие". Чак не вярваше, че съществува. Все пак животът му не бе бил много спокоен и навярно нямаше и да бъде спокоен, което напълно го устройваше, защото пък иначе какво щеше да прави с него? Къде щеше да иде забавата?

Сийгфрийд си допревръзваше ръката, докато слушаше другия мъж, без да отмества поглед. Не го разбираше определено. Не знаеше дали Джонас беше сериозен или не, но трябваше да се въздържи далеч повече, за да не се засмее с глас. Устните му все пак трепнаха за миг.

- На първо място защо не се изясниш сам със себе си, Джонас - остави думите просто да се откъснат от устните.

Честно казано Джонас не беше единственият уморен. Сийгфрийд в действителност беше уморен и на всичкото отгоре все още всичко наоколо намираше как да го стресира. Не можеше да си помогне по въпроса. Просто не бе човек на това време. Нямаше и да стане. Човек никога не може да загуби себе си, но преди това трябваше да се открие. Приятелският съвет, който даде на Джонас, щеше да му спести и реши много проблеми. Разбира се, че Сийгфрийд знаеше - на думи всичко е лесно, но човек преди всичко трябва да тръгне от някъде.

- Ако правя секс с теб, ще ми е на друго място насочено вниманието със сигурност, да. Но това няма да се случи, докато не го поискаш наистина - преди всичко не можеше да се бори с всевъзможните настроения на Джонас повече, макар че му се струваше, че малко по малко другия разбираше желанието си; проблемът беше, че не го приемаше, или какво?

Беше решил да се пусне по течението относно това. Или поне да си даде време, за да обмисли тактиката си по въпроса.

Сийгфрийд беше забелязал няколкото трепета от страна на Джонас и само можеше да предположи, че времето със сигурност не беше най-доброто за разходка, или каквото там се бяха хванали да правят - Сийгфрийд определено искаше да набие някого и сега си се чувстваше много добре.

- По-добре да се прибираме преди да си премръзнал - каза и заобиколи Джонас.

Сега поне и не валеше толкова, макар че това нямаше кой знае каква връзка и без това ги беше наваляло достатъчно.

„...докато не го поискаш наистина.”
„Какво, ако ти кажа, че ме ужасява колко силно го искам...”
Все още чуваше как капките дъжд трополяха над главите им и реши да се фокусира върху това, вместо върху собствените си мисли. Без друго говоренето в момент не му се получаваше никак. Беше омърморил света на другия отново и отново едновременно го вземаха на сериозно и напълно игнорираха молбата му. Толкова ли много искаше? Едно мъничко обещание. Не искаше да му свалят звездите.
Тъмнокосият мъж едва излезе от транса си. Взираше се някъде в движенията на другия, който за кой ли път вече се превързваше с каквото намери.
- Ти пък май имаш биполярно разстройство. Колко пъти си си удрял главата някъде?!  – промърмори, когато се оттласка от стената и настигна Рийд.
Че нима грешеше? Само допреди малко русокосия викинг се беше втурнал да си търси боксова круша навън и едва го беше избавил от някоя голяма беля, а сега сякаш нищо от това не се беше случило. Стоеше пред него напълно овладял емоциите си, сякаш отнякъде бе изникнал будистки монах да му влее някаква мантра за душевно спокойствие.
На всичкото отгоре пак опитваше да го просветлява и думите му прозвучаха твърде нелепо спрямо ситуацията, в която сам се хвърли преди минути.
Сериозно ли само от Джонас зависеше изход от всичко? Той ли беше единствения, дето не се беше помирил със себе си?
Вече беше наясно какво трябва да направи. Но имаше неща, които го възпират. Едно, всъщност. Не можеше да си позволи да остави новия си съквартирант сам дори да минутка. В противен случай после щеше да го търси в някоя килия на районното. Наистина не знаеше вече как да му обясни по-ясно, че в неговото си време всеки носеше доста по-различни последствия за действията си. Упорито търсеше някакъв общ език, или поне нещо, от което Рийд се страхува, но проклетникът бе твърдо решение да си знае своята и да го поучава. Той, който почит уби човек преди минути, на следващата му говореше с пълно спокойствие да се помири със себе си. Ама разбира се, единствено Макртни вечно беше кълбо от нерви и никога в мир със себе си...Не че го криеше от някой.
- Чай. Гледай да го изпиеш! – каза толкова остро без да се усети, че чак напитката се развълнува в чашата, когато я постави на нощното шкафче до блондина. Хвърли му и бинт, с който да си превърже пак раната, или каквото искаше да прави. Щеше да го остави на мира за тази вечер. – Ще ти купя един тон ролки бинт утре. С това темпо има голяма опасност да ме оставиш без дрехи. – изсумтя, насаждайки се на леглото зад Рийд. Все пак това беше неговото си легло,  другия просто си седеше необезпокояван на него.
Джонас побърза да поеме дългите коси на другия в кърпата, която бе изкарал от шкафа. Дори не го и попита за позволение. Нямаше шанс да го остави да му намокри леглото. Чаршафът вече бе подгизнал от едната страна.
Ръцете му се стегнаха около кърпата и заразтриваха раздиплената плитка между плата. Отне му цяла вечност да изсуши повечето кичури, но си струваше. Това повтарящо се действие го успокои неистово. Освен това можеше да отчете, че и Рийд не се оплакваше на безплатния масаж. Току-виж му пораздвижил малко мозъка.
- Харесвам косите ти. – дъхът му се разля по голата страна на врата, както прокарваше пръсти през все още леко влажните кичури, разделяйки ги, за да изсъхнат по-бързо. Джонас си имаше моментите на откровеност, но в случая просто му допадаше да изтърсва по нещо, което да породи някаква реакция у другия. Както преди малко, когато му предложи секс, ако спре да се наранява. Можеше да се закълне, че почти го бе разсмял. Щеше да стане... Някой ден щеше да се пречупи тази негова сериозна физиономия. Прекалено дълго време бе бил воин, за да знае как да бъде просто Сийгфрийд. Тук нямаше нужда от това да се бие, да е вечно толкова бдителен и сдържан. Да не показва или говори за емоциите си. Ама че упорито магаре си беше!
- Остани да спиш тук. – даде му гласно позволение за нещо, което имаше усещането, че другия щеше да направи така или иначе, ако пожелае. Не че нямаше опциите. Апартаментът не беше голям, но си имаше и диван в хола.
- Повече никакво излизане навън без мен! – дъхът му този път се разби в гъстите реки от житен клас в ръцете му. Не можеше да спре да прокарва пръсти през тях, а може би трябваше да се спре вече... – Трябва да съм сигурен, че си ме разбрал! Не съм толкова напред с магическите неща, за да те измъквам от решетките. – тембърът му се луташе между обичайното настоятелно припиране и разнеженото, топящо се в удоволствие мъркане. Навярно пак не беше подходящ момент да му разясни как стоят нещата, но нямаше как да отложи този разговор. Стъпалата му още пареха от лудия му бяг подир изчезналия Рийд. Чудно как не беше стъпил на счупели стъкла или по-зле. Съзнанието му обаче все повече се отнасяше, докато погледът му попиваше течното злато, стелещо се между пръстите.

Сийгфрийд повдигна вежди, като чу чуждите думи и погледът му се стрелна право към поставената на нощното шкафче чаша. Ако нямаше добри рефлекси, бинтът сигурно щеше да го удари по главата, но успя да го улови още преди да е преместил погледа си от напитката, от която излизаше много, много пара.

- Това ... няма да е толкова лошо - беше се обърнал към Джонас и му смигна за секунди, за да разведри обстановката, малко му беше писнало от това константно напрежение.

Вече дори можеше да си представя ясно гледката - не че щеше да е достатъчно. Когато беше казал, че ще чака, не се шегуваше. Едновременно имаше търпение и нямаше такова, което беше побъркващо. Харесваше му как му действаше, затова просто го остави да бъде. Какво толкова? Беше чакал за толкова много неща. Бе чака поти цяло хилядолетие, за да се събуди и да се намери в напълно различен свят. Нищо не губеше вече. Искаше да се върне обратно, но това искане започваше все повече да му се струва странно, далечно и недостижимо. Истината бе, че искаше да се върне само за да го начука на Мерлин основно. Сийгфрийд можеше хабер да си няма как се чете, но много добре знаеше как работеше времето и точно заради това толкова му се искаше да се върне. Да прецака нещата напук на мага.

Сийгфрийд огледа това, което Джонас му беше подал и разбираше предназначението, но когато го разви, докато другия сушеше косата му, установи, че е много по-тънко, отколкото трябваше да бъде. Присви вежди и после се сети, че се намираше на друго място. Отвърза попилия с кръвта му плат. Отви го на шкафчето, който беше си завързал и установи, че раната му сълзеше, което не беше лошо. Пръстът му премина там и само малък натиск щеше да е достатъчен, за да я разтвори. Щяха да минат няколко дни преди да се почувства по-добре, но нямаше драма. Във връзка с въпроса на Джонас, на който Сийгфрийд не беше отговорил - беше си удрял главата достатъчно много пъти - това в действителност беше най-големия проблем, всичко друго беше бял кахър. Освен ако не те пронижат на смъртоносно място, но понякога по-лесното е просто да умреш, отколкото друго.

- Чудесни са! Понякога са перфектното оръжие ... - изръси на свой ред нещо типично.

Нямаше някаква история зад това защо му е толкова дълга косата. Разбира се, бардовете друго щяха да изпеят, но Сийгфрийд нямаше нищо против. Това беше начина на неговото време. Тук информацията протичаше далеч по-бързо, отколкото можеше дори да предположи.

- Да не взе да ти харесва, а? - обърна глава по посока на Джонас и му се усмихна многозначително, докато още чувстваше гъделичкащия чужд дъх по врата си. - Да знаеш, че това няма да стане - отговори на мига на другия мъж, като обърна главата си пак напред.

Не че имаше какво да гледа там кой знае колко интересно. Просто беше преценил, че нямаше логика и особен смисъл да лъже другия при положението, че се познаваше добре. Просто нямаше да стане. По-добре истината, отколкото напразни обещания. Кой знае кога какво щеше да му прищрака.

- Приключи ли? - не се обърна, за да го погледне, но въпросът му беше съвършено ясен.

Още усещаше чуждите пръсти в косите му. Явно наистина много му се харесваха.

“Кога ще му кажеш, Джонас...?“
Думите, кънтящи в главата му, накараха ръцете на тъмнокосия да замръзнат за солидни няколко минути. Погледът му остана като в транс да попива златистите коси, които по някое време се изнизаха като кадифен пустинен пясък от ръцете му.
Премигна няколко пъти, опитвайки да си спомни последния въпрос на Рийд, но без особен успех. Въпреки това реши да налучка отговора.
- Малко се отплеснах... - измънка с извинителна вяла усмивка, едва пропъждайки ехото от гласът на Мерлин. Отровният му шепот все още го преследваше. Дори и да бе открил начин да го заключи в специална килия в съзнанието си, това не бе достатъчно. А и предчувстваше, че няма да го удържи задълго. Честно казано отново не знаеше как да процедира. Каква трябваше да бъде следващата стъпка?
- Изпий си чая...!
Определено не беше помирен със себе си...
Вече можеше да го види всеки път, в който се огледа в очите на Сийгфрийд. Не му и трябваше досадния маг-лепка да му напомня за причината... Дълбоко в себе си я знаеше. Не ставаше дума само за травмата му. Онзи ненужен вътрешен срам и погнуса, която го бяха накарали да изпита, всеки път, в който е себе си и е напът да се открие напълно пред някого.
Всъщност Джонас ходеше по тънък лед. Част от него не искаше да премълчава нищо от скандинавския си спътник, искаше изграденото доверие да е истинско, взаимно... Да бъде нужното лепило, което да ги държи заедно каквото и да им бе подготвил Мерлин и съдбата. Но разумът му високо се надвисваше над глупавите му идеализирани морални копнежи. Ако кажеше цялата истина, която му бе известна, Сийфрийд нямаше да го погледне по същия начин повече. Знаеше, че никога няма да му се довери напълно.
Сега Джонас бе някакво странно и почти беззащитно създание от новото време, и навярно екзотиката на различията донякъде бе привлякла интереса на викинга. Не го разбираше, ако трябваше да е честен, но вече бе сигурен, че няма против. Да, по странен начин този интерес към него му харесваше. Начин, който го караше да се изчервява и да му става неудобно, прекалено топло на стомаха и по-надолу в област, която нямаше нужда да назоваваме.
Но това не значеше, че искаше да се подкрепя в тази лудост. Не беше толкова просто, колкото че двамата бяха мъже, колкото всички останали щуротии като пътуване във времето, които травмирания мозък на тъмнокосия усърдно опитваше да асимилира и разбере. Двамата не принадлежаха на един и същи свят, или му се викаше измерение? Времева линия? Да не беше като със Спайдърмен в мултивселената?
Винаги съжаляваше, когато си зададе някой въпрос като предходните но не можеше да си помогне...Сийфрийд или трябваше да е мъртъв сега, или на над няколко хиляди години. Нима това изобщо не беше откачено?
Погледът на Джонас мълчаливо се спусна по бляскавата прясно сресана коса и ясните очертания на чуждите мускули. Този човек си беше като жива древногръцка статуя на гладиатор... Как можеше да го обърква толкова? Наистина не знаеше как точно се чувства, въпреки че му бяха подхвърлени предостатъчно сигнали и по-ясни от бял ден изводи. Като че Сийгфрийд му бе сервирал наготово фактите и просто го чакаше да намери начин да ги смели, затова се бе отказал да се повтаря, но не разбираше... Такъв като него нямаше как да го разбере. Но това беше битката на Джонас и той трябваше да я води сам. Сега вече разбра поне толкова. Въздъхна и остави гребена на нощното шкафче, същевременно поемайки почти празната чаша чай от ръката на Рийд.
Без да каже и думичка постави ръце на чуждата гръд и повали масивното тяло изцяло на леглото. То не се съпротиви срещу внезапно наложената му гравитация и почти потъна за момент в износения матрак. Джонас се покатери наполовина върху русокосия и мълчанието му продължи достатъчно дълго, за да накара този под него да извие въпросително вежди, сякаш се питаше какво трябва да очаква или какво го е прихвало Макартни сега. Той просто поиска да попие с поглед разпилените върху сивите чаршафи реки от злато. Никога не бе виждал такава красота. Без съмнение бяха смъртоносно оръжие и то не само в буквалния смисъл на думата.
- Трябва да ти кажа нещо. - изтърси, когато си намери пак речника, но не последва съществената част от онова, което трябваше да стори. Тъкмо си помисли, че бе събрал смелостта за това... Можеше просто да го остави да се изтръгне от устните му и да се свършва. Не трябваше да мисли за чудата реакция, това не биваше да го вълнува и най-малко... Но... по дяволите и тези коси! Искаше да има още поне един шанс да ги задържи между пръстите си! Проклятие и влиянието, под което тази аура го държеше като в магическо заклинание!
Не! Не можеше да му каже!
И точно тук и сега се превръщаше в истинския злодей във филма, какъвто беше. Той носеше отговорността за всичко, ала дори не искаше да го признае. Дори не знаеше какво точно печели с това, ако печелеше нещо, но знаеше, че поне нямаше да загуби шанса си... Харесваше му прекалено много онова, което виждаше в двете сини очи насреща си и несъзнателно им бе отвърнал на похотливото тайнствено пламъче.
Отдавна бе затрил гримасата на двоумение и усмивката, играеща на плътните му устни сега, бе като тази на мръсна съблазнителка. Срам нямаше в момента! Нямаше, защото сам не съзнаваше как изглежда. Не можеше да се види отстрани, за да изкрещи, ужасен от тази разкрепостена страст, четяща се в шоколадовите му очи. Те се топяха като млечен шоколад по всяка от извивките на Рийд, които пръстите му започнаха да очертават плавно.
- От кръста надолу е забранена територия.. - каза някак далечно, но съвсем категорично, връщайки погледа си върху този на синеокия. - Но можем да правим много неща от кръста нагоре. - почти прошепна, като че щеше да е тяхната малка мръсна тайна. Между Сийгфрийд и какъвто и демон да бе внезапно обладал Джонас. Знаеше, че това, което току-що прошепна на сантиметри от устните му, бяха мислите на самия викинг в момента. Виждаше го ясно. Толкова ясно, че не можеше да му се услади достатъчно.
На този етап сякаш си играеше с чуждото влечение, като че се бе превъплътил в Ан Болейн, която години наред бе карала своя възлюбен Херни VIII да чака, за да я има напълно. Това сравнение никак не би се харесало на един скандинавец, но за негово щастие историята показваше при кого една такава игра завършваше с фатален край.

Сийгфрийд наклони съвсем леко глава, докато на също така слабата светлина на нощната лампа наблюдаваше. Беше се оставил на внезапното усещане, което му пращаше множество смесени сигнали. За жалост на Джонас - такова нещо като забранена територия не съществуваше в ума на викинга. Ако се съобразяваше с етикетите на територията, да не бе свършил нищо съществено в живота си. Пък и забраненото беше толкова по-сладко от всичко друго, което иначе ти е предоставено да имаш.

Викингът се подсмихна на сантиметри от чуждото лице. Защо трябваше да се радва на малката частица, когато можеше да има цялото съвършенство? Вече го беше видял един път. Беше се докоснал до почти всяка част от тъмнокосия. Не можеше вече да иска по-малко от всичко. Сега вече беше невъзможно.

Сийгдрийд протегна ръка и пръстите му се заровиха в косите на Джонас. Заразходиха се из мекотата на тъмните кичури. Преди другия да бе свел лицето си към неговото, на милиметри от устните му, Сийгфрийд затегна захвата си и рязко дръпна косата на мъжа върху себе си. Пред погледа на викинга се разкри съвършената шия на тъмнокосия. Плъзна свободната си ръка по чудото тяло, докато дъхът му се разбиваше по чуждата кожа. По устните му пробягваше и се скриваше усмивка почти от момента, в който пръстите му бяха започнали малкия си поход. Беше невъзможно да се задоволи с малкото. Затова щеше търпеливо да изчака, за да има всичко. Но никак нямаше да пести гъделичкащите сигнали, които собственото му тяло предаваше на чуждото. Джонас дори не можеше да излъже и себе си - той беше единственият, който не е готов да си вземе всичко, което иска. И затова Сийгфрийд щеше да вземе дори по-малка частица, отколкото сам Джонас му беше предположил. От кръста нагоре беше достатъчно много терен, който можеше да бъде обагрен със страстни завоевателни целувки, но не си ги беше заслужил. Беше апетитна хапка, но това не беше достатъчно.

Пръстите на Сийгфрийд се озоваха на чуждата шия и в този момент освободи тъмнокосия от тези, които беше вплел в косите му. Затегна захвата си около врата на мъжа и рязко го притегли към себе си - навреме спря притеглянето преди да си бяха разбили главите една в друга. След малко приплъзна пръстите си още нагоре. Там се затегнаха около чуждата брадичка. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че когато показалецът му излезе от редиците, за да си проправи път през устните на тъмнокосия, можеше да го усети по собствените си устни. Преценяващия поглед на Сийгфрийд проследи малкия пробив преди да вдигне поглед към чуждия. Остана загледан в чуждото изражение няколко секунди преди да се загуби от чуждото полезрение. Усмивката му се разля по чуждото ухо.

- Лягай си, Джонас - прошепна и в следващия момент Джонас се оказа избутан от другата страна на леглото.

Трябваше ли да му дава някакви обяснения? Интересуваше ли го дали щеше да схване посланието? Не. Нали вече му беше казал - нямаше да бъде с него, докато не го поискаше напълно, най-малкото докато не се изяснеше със себе си. Това сега не му приличаше на никакво изясняване. Защото ако беше сигурен, щеше да му даде всичко. Сийгфрийд не би поискал по-малко от всичко (.)

Джонас дори не разбра какво му се случи малко, преди да бъде избутан в края на леглото.
Мозъкът му нямаше капацитетът да асимилира ставащото, но определено го усети. Без майтап го усети... до най-малкия допир, до най-лекия полъх на чуждия дъх върху кожата му. Усети го с такъв интензитет, че почти изохка накрая, когато главозамайващия флирт секна и незадоволеното, незавършено удоволствие, се открои ясно накъде долу в чатала му.
За негово щастие, отчаянието не можа да се изпише по лицето му, защото Джонас беше буквално като в транс, докато премрежения му поглед опитваше да попие красотата на Рийд в сумрака. Не знаеше откъде се бе сдобил със свой личен Херкулес, но можеше да се закълне, че всяко мускулче по чуждото тяло проблясваше на мижавата светлина като че бе помазано със свято масло.
По дяволите! Наистина не беше виждал по-секси създание през скромния си животец. Дори не можеше да му се ядоса, задето така рязко прекъсна...каквото бе решил да му стори. Джонас остана все така в пълно неведение какво беше посланието на Рийд с всичко това, но честно казано, ако го попитаха.. щеше да отвърне, че не му пука особено.
Но хей, може би това всъщност не беше лош напредък. По-добре щеше да е, ако можеше да се стави на усещането, просто да се остави и да не мисли прекалено. Нима не беше това ключът към справянето с травмата му? Разбира се, може би не беше единственото, което трябваше да стори, но определено беше добро начало.
Не го осъзнаваше ясно, но преди малко той сам бе провокирал Сийгфрийд да го „потормози“, а преди двамата да се срещнат, това бе напълно немислимо!
- Може ли поне да съм малката лъжичка? - осмели се да попита и дори да си присвои една от ръцете на скандинавеца, която да обвие около кръста си, но...онова, което пръстите му сграбчиха в тъмното, го накара бързо да се изчерви и да се оттегли сам светкавично бързо. Можеше да се закълне, че не беше нарочно...но реши просто да млъкне и да опита да спи. Или поне да мисли за нещо друго.
„Ан Болейн е свършила екзекутирана от нейния възлюбен крал... Упс, това е прекалено мрачна приказка за лека нощ...“
Поклати глава, преди да я зарови във възглавницата, където почти изкрещя тихо.
Да, май съвсем щеше да изкукурига. Проблемът му беше, че нямаше отговори на нищо, а такива му трябваха, за да си върне увереността. Или поне малко да приведе в ред мислите си. Затова беше такова кълбо от нерви. Затова не можеше да си се довери.
Какво виждаше Сийгфрийд в смешка като него?
***
- Стига си се цупил, избрах най-спокойния мол в квартала. Трябват ти дрехи в твоя размер. - задърпа русокосия инат със себе си и извъртя очи, когато чу за кой ли път да изръмжава на двама влюбени, които отказваха да се пуснат, за да им направят път. За съжаление бягство от коледната навалица нямаше. Всички бяха тръгнали да търсят подаръци за близките си още от сега. Навсякъде беше почти претъпкано, а Джонас реално бе решил да отидат в най-малко посещавания търговски център. Не беше удоволствие и за него да варди компанията си, особено след като тук имаше много потенциални жертви на викингския му гняв. Знаеше, че другия има достатъчно самоконтрол, но не искаше да се отпуска само заради това. Само като си представеше самия себе си в друга времева линия, където не принадлежи, и му идеше да се хвърли от някъде. Нямаше идея колко ли неща тук опъваха нервичките на Рийд. Странните ескалатори, хилядите светлини, цветните витрини, рекламните лица на всяка марка козметика... и тълпите от шумни и настървени консуматори, търсещи къде да профукат поредния изработен чек.
Тук имаше прекалено много рискови фактори, затова и Джонас стискаше Рийд под ръка, сякаш животът му зависеше от това. Друг беше въпросът, че му беше извънредно студено и просто търсеше начин да се стопли с чуждата топлина. Нека кажем, че беше взаимна победа.
- Дебора! Слава богу, че си тук... - рече с известно облекчение, когато видя приятелката си от детството зад щанда. Жената с полу-избръсната глава и синя грива му помаха, преди да спука балончено от дъвката си. Зарадва се, че бе улучил тя да е на смяна, защото му трябваше някой, който да не възрази на малко странна клиентела.
- Хей, Джонас. Какво мога да направя за теб?
Да, Дебора винаги се изказваше многозначно, но вече ѝ беше свикнал. Махна с ръка пред себе си, където бе избутал внушителния си партньор.. в каквато и лудост да бяха замесени двамата. Честно казано, след вчерашното изпълнение на Рийд, тъмнокосият дори беше забравил за какво се бореха двамата и въобще какво следваше сега...
Мерлин беше „затворен“ в собственото му съзнание. Още нямаше идея как работи магическият камък, който винаги усещаше в джоба си, дори да не беше там... Изобщо бе временно изгубен в странични мисли, от които не биваше да се обсебва прекалено, защото... ами, имаха битка за водене, нали? Или пропускаше нещо...?
- Ами, ще ми трябва нещо в неговия размер. Давай, покажи ми какво имаш. - рече на Дебора и се усмихна разсеяно.
- Леле, откъде избара този супермодел, Джонас? Да не е някоя известна личност, за която не знам?
- Стига, по-малко въпроси, повече работа. Нямаме цял ден. - примоли ѝ се съвсем сериозно, защото вече чувстваше как главата му пулсира от главоболие. Цялата шумотевица по празниците не му действаше добре. И ако трябваше да е честен, не смяташе, че има нужда да се изрича очевидното, или в случая това колко точно секси беше мъжът, който беше довлякъл дотук. Една от причините да му купува дрехи, беше, че искаше да го види в нещо, което приляга на греховната му осанка... и отчасти това щеше да бъде неизказаното му извинение. Нямаше идея за какво му се извинява, но чувстваше, че трябва да му се извини за нещо. Май съвсем не беше на себе си.
- Е, мистериозният господин има ли някакви предпочитания? - попита Дебора, обръщайки се към Сийгфрийд и насочвайки го към мъжкия раздел. Съвсем скоро вече беше събрала ръцете си разни неща, които да му предложи.
Джонас силно се съмняваше, че скандинавеца от средновековна епоха щеше да си хареса каквото и да е от неговото съвремие, но му беше казал, че няма друг избор. Както и че нямаше да излязат оттук, докато не си избере нещо.

Джонас определено не познаваше значението на думата спокойствие. Някак вече просто разбираше, че му беше хоби константно да си създава проблеми и главоболия. Обаче Сийгфрийд не изгаряше от желание да се намира в това положение, предпочиташе да е между краката му. Но кой ли го питаше какво иска той? Винаги ставаше дума за желанията на Джонас. Вчера трябваше да му е братовчед, днес го воедеше някъде си да го преоблича като кукличка. Дори не знаеше какво значи думата мол, като обаче пристигнаха го оприличи на много голям и цветен пазар, от който му се повръщаше вече. И какви трябваше да бъдат тези странни миризми? Junk food-а щеше да се окаже последното нещо, което да е неговото. Преди всичко, защото не беше нормална храна за нормални хора като него, разбира се.

Наистина опитваше да не откачи от всичко, което се намираше в близост до него, под краката му, над главата му, отстрани и пред, зад ...

Просто млъкни! - свиваше пръсти в юмруци и беше на път да украси чуждото и без това красиво лице със синина за седмица; прекалено малко му трябваше в точно този момент ...

Не можеше да разбере защо тези хора не спираха да крещят и за какво толкова се вълнуваха, и какъв беше този странен дебелак облечен в червено, който беше изобразен тук и там. Не разбираше и защо Джонас го държеше под ръчичка през целия път. Така щеше да направи далеч по-лесен удара ... ако реши изненадващо да се пресегне, помисли си.

И двамата бяха късметлии, че Сийгфрийд още не беше готов да си изпусне нервите. Вече знаеше, че това тук не работеше особено добре. Само се оказваш вързан и приспан в края на краищата. В крайна сметка обаче се беше объркал ... нямаше по-голяма откачалка от тази, която тъкмо трябваше да гледат, докато влизаха в някакво помещение. Идеше му да си приближи лицето до нея, за да я разгледа по-добре. Символите по ръцете й бяха окей, но какъв беше този цвят на косата и каква беше тази прическа? Сийгфрийд само присви вежди учудено, докато ги гледаше как си приказваха в далечината. Междувременно плъзна поглед наоколо преди внезапно да бе чул непознат глас, който се бе оказал на въпросната жена.

- Нещо ... черно ... - трябваше му бързо да измисли нещо.

Не му допадаха особено дрехите на тукашните, но нямаше кой знае какво да направи по въпроса освен да се примири и с това. Преди всичко беше на тяхна територия. Прекалено дълго време беше на чужда територия, всъщност, в един чужд свят и различно време ...

- Мисля, че имам няколко неща точно като за теб - каза му Дебора и Сийгфрийд просто предпазливо я преследва. - Стига да ме ориентираш дали искаш да е спортно, спортно-елегантно, ежедневно ...

- Ежедневно - изстреля си отговора, защото това беше единствената дума, която правеше някакъв смисъл за него, макар че имаше различни разбирания и за него.4

- Добре ... - следваше я още известно време, докато тя грабеше разни дрехи; когато приключи, се обърна към него и му подаде дрехите. - Можеш да пробваш тези. Мога да потърся и нещо друго, ако тези не ти допаднат.

Сийгфрийд кимна. Дебора се обърна и Сийгфрийд остана просто объркан за няколко секунди. Различи коя дреха да облече, но беше готов да започне да се съблича точно в центъра на магазина. Джонас успя да му каже някое от поредните си убеждения, че хората на днешно време не се събличат по средата на магазините и бе успял да го забута в някоя от пробните.

Сийгфрийд въздъхна и пусна дрехите на земята. По-късно установи, че може да ги закачи на закачалките отстрани, но беше късно. Облече черната тениска и тъмносини дънки. Добре ... може би една идея по-широки дрехи не изглеждаше като много лоша идея ...

- Когато си готов, излез да те видим - чу вече познатият глас на Дебора и в крайна сметка дръпна завесата.

За него дрехите си бяха УАУ, дори да не представляваха нищо кой знае какво.

- Е?! - попита нетърпеливо.

Искаше да пробва всичко, колкото се може по-бързо и да се махат от това място. Макар че тук беше приемливо - не чак толкова шумно.

“Внимавай, Джонас. Внимавай да не се опариш.“
Тръпките, преминали през гръбнака му, го извадиха от временния транс и го накараха да подскочи.
- Какво?! Каза ли нещо? - озърна се объркано, спирайки поглед върху Дебора, която се бе подпряла на шкафа до касата.
- М? Не, освен че одеве те попитах откъде познаваш този красавец, но не ми отговори нищо. - припомни му жената и се усмихна криво, повдигайки рамене. Беше присвила очи към него и наблюдаваше странната му разсеяност, макар да знаеше, че е типичното му състояние.
Джонас често се отнасяше, вятър го вееше на бял кон. Бе имал проблеми с концентрацията от малък, всъщност, не беше тайна. Сега, когато тя се оказваше ключът към изготвянето на някакъв план да оправи собствената си каша, или поне тази на бъдещото си Аз, много вероятно го очакваше пълен провал. Искаше да помогне на другия да се върне обратно, наистина искаше... Не можеше да си представи да живее с тази скрита вина до края на дните си. Но част от него се инатеше, сякаш си имаше собствено мнение по този въпрос.
Не беше в стила на някой като него да си пада по кажи-речи пълната си противоположност. Какво изобщо го свързваше с този набит, секси викинг? Нищо. Двамата нямаха нищо общо. Беше лудост дори само факта колко привлечен се чувстваше сега към него. Толкова, че наистина не знаеше какво да стори, как да си помогне.
Когато си болен, е лесно. Вземаш лекарства, които да облекчат или изтрият симптомите от организма ти... Но къде беше вълшебното хапче срещу това? Дори не знаеше как да определи състоянието, в което все по-лесно изпадаше в присъствието на Рийд.
„Е?!...“
Чу този път глас, който веднага разпозна и несъзнателно обходи с очи скандинавеца от глава до пети. Дънките не бяха вталени, но въпреки това заякналото едро тяло ги изпълваше и Джонас силно се изкушаваше да накара другия да се обърне, за да види как ли този модел очертава задника му. Така или иначе в даден момент щеше да го види, нали...? Нямаше нужда да се издава.
- Да, супер е...Става. - съвсем оплете езика си, сдържайки желанието си да го прокара през леко засъхналите си устни.
Опита му да не звучи така, сякаш му пука какво вижда пред себе си, не бе съвсем успешен. На този етап навярно дори не се струваше да се преструва. Не и когато погледите на двамата се засякоха, макар и за кратък период от време.
Тъмнокосият мъж се прокашля и отмести поглед веднагически, но и това беше грешка, която щеше да му коства много повече... Видя един спортно-елегантен костюм в дъното на редицата, където се забиха очите му, в опит да избягат от чуждите. Джонас направи няколко крачки и се пресегна към закачалката, на която почиваше привидно простичкия, но класен костюм от три части. Нямаше излишни неща като вратовръзки и елечета, беше просто тъмносива като нощното небе риза, комбинирана с тъмносиво сако и панталони. Материалът беше страхотен, елегантен на вид, мек и гладък на допир. Незнайно защо Джонас успя да си представи тези дрехи върху Сийгфрийд и връщане назад нямаше.
- Пробвай това. - рече простичко и направо постави закачалката в ръцете на русокосия. Забрави да го попита дали въобще искаше да се преоблича отново, но в момента подтекстът бе, че няма друг избор. По всичко си личеше, че тъмнокосия нямаше да го пусне да си тръгне оттук, преди да е напълно доволен и да почувства, че работата е свършена.
Дори не забеляза кога масивното тяло пред него бе изчезнало отново зад завесата на съблекалнята, защото бе обсебило напълно мисълта му. Продължаваше да го вижда там, в съзнанието си, сякаш се намираше все така пред него в цялата си прелест.
Едва беше мигнал и снощи. Всичко, за което успяваше да мисли, бе моментът, в който дотолкова му беше причерняло, че дори не се осъзна навреме, преди да откликне напълно на чуждите целувки. Сцените на тях двамата, сливащи страстно устни и блъскащи зажаднелите си тела от една стена в друга, се завърнаха за кой ли път да го преследват. Бяха разрушили почти всяка мебел във всекидневната, което повдигаше въпроса какво щеше да обяснява после на хазяина си... Можеше да му каже, че оттам беше минал булдозер, защото наистина изглеждаше така. Нищо, че не беше сред логичните обяснения.
Покашлянето на Сийгфрийд го избави от завърналите се спомени и размишления, но не бе рано да се вярва, че е за добро.
Джонас прехапа устна, когато разходи поглед по изящните линии на чуждото телосложение. Тъмната риза в комбинация с това сако само още повече очертаваха широките рамене и мускулест гръб на скандинавеца, а панталоните прилежно се спускаха по дългите му набити бедра. Това съвременно облекло някак ходеше на всичките му татуси и викингската му брада, както и дългата руса плитка, която Джонас отново настоя да му сплете сутринта. Боже господи... Вече той сплиташе косите му. Какво му ставаше?!
Нямаше време да реагира типично за себе си, защото гледката, разкрила се пред очите му, му допадаше прекалено много. Беше по-силен от него самия... Поривът да се приближи и да протегне ръка към всичкото това съвършенство.
- Изглеждаш невероятно. - възкликна, този път без капка свян да каже първите думи, които му дойдоха на ум. Шоколадът в очите му се беше втвърдил, сякаш за първи път Джонас не можеше да е по-убеден в това, което мисли. Сякаш държеше и другия да го знае в този момент. Пръстите му се намериха на яката на ризата, за да я издърпа и оправи. Под няколкото оставени незакопчани копчета се разкриваше и врата и част от ключицата на Рийд. Точно там... Джонас изгаряше да го захапе на тези две места и да остави красив отпечатък от себе си като сувенир там. Дори не осъзна с каква перверзна посока бяха поели мислите му. В този миг всеки един порив му се струваше съвсем нормално нещо.
Показалецът му прегъна ъгълчето на яката и се плъзна по извивката на врата.
Сийгфрийд спокойно можеше да мине за съвременен гангстер в момента. От тези от елитните групировки.
- Ще вземем и този...- едвам изрече без въобще да се обръща към Дебора, сякаш не говореше на нея. Погледът му единствено успяваше да проследи пътя на собствения му допир, преди да се отдръпне, сякаш щеше да се опари, ако продължи. Чувстваше гърлото си странно пресъхнало, въпреки че в устата му се бе образувало обилно количество слюнка, което едва успя да преглътне.

Сийгфрийд изцъка с език и извъртя очи. Беше бръкнал в джобовете на новите панталони, които беше облякъл. Някак беше успял да се облече като човек, но вече му беше омръзнало. Колко пъти се очакваше да прави това? Да не говорим, че в пробната имаше още куп дрехи, които не задължително го чакаха да облече. Реакцията му беше продиктувана предимно от чуждата. Джонас го объркваше безумно. Изобщо не знаеше какво да прави с него. Затова просто се дразнеше. Нито му идеше да го изчука, нито му идеше да не го изчука.

- Да, да, знам - отговори на чуждия коментар и се остави на изгарящия допир.

Неговият поглед само беше проследил изражението на лицето на Джонас. Пое си дъх и той се разби отчасти в чуждото лице и развя косите на мъжа едва.

- Отивам до склада за малко, там имам още нещо за теб - чу се гласът на Дебора в далечината и Сийгфрийд само проследи отдалечаването й с поглед.

Джонас вече бе направил обиколката с пръстите си, където преди малко се плъзгаше погледа му, съвсем изгубил представа за реалността - без съмнение.

Сийгфрийд чу затварянето на вратата и в мига, в който Джонас се бе отдръпнал, викингът направи крачка напред, за да протегне ръка и да я увие около чуждата талия, придърпа го към себе си, докато в същото време отстъпи назад. Без малко щеше да се удари в огледалото в пробната, но съумя да спре навреме. Стабилната стена встрани му позволи да бутне към нея без проблем Джонас и без нищо да се разпадне. Протегна свободната си ръка и рязко дръпна завесата. Тялото му опря чуждото и пръстите му преминаха по лице на мъжа.

- Направи го - не конкретизира какво, когато дъхът му отново погъделичка чуждата кожа, докато устните му не се спряха на милиметри от чуждите.

Нямаше нужда да казва. Имаше предвид всичко, каквото искаш, направи го - беше видял желанието му. Не знаеше какъв трябваше да е начина, за да го накара да се отпусне. Не му беше работа да го лекува от състоянието, в което се намираше, но очевидно само съзнанието на Джонас създаваше проблеми. Може би му трябваше точно това - да се осмелява да си вземе, каквото толкова иска, а ако не, то тогава някой да го подтикне към това.

Нечий думи закънтяха в ушите му. Беше гласът на Сийгфрийд, разбира се. Чуваше само и единствено него. Тежкото му дишане и кратката му повелителна подкана. Всичко сякаш за първи път си беше на мястото. Нелепо, как можеше да бъде? Та двамата се намираха в съблекалня в магазин на оживен мол. Какво, по дяволите, си мислеха, че правят?
Джонас обаче в този момент дори не се опита да си обясни нищо. Като например това защо изведнъж се чувстваше точно както иска, като че цялото уравнение само се беше решило и нямаше нищо извън реда на нещата. Беше толкова...правилно.
Този път дори не се стресна, когато масивното тяло на Рийд притисна неговото собствено в   тънката стена на съблекалнята. Не издаде нито звук, изражението му не се промени, макар и всяко кътче на тялото да потрепери от сблъсъка и преливащото у него желание. Копнежът да направи това, което си представяше само преди няма и минута.
За първи път чуждата близост не го ужасяваше. Може би поради факта, че вече знаеше къде е проблема. Вярваше, че проблемът си беше той самия, но сега осъзна, че не е съвсем така. Беше чужд такъв, неодобрението и негодуванието на друг човек, който упорита години наред бе впрягал всичките си усилия в това да направи Джонас свое копие. Да го насили да живее не своя живот, а „най-добрия“ такъв. Но нима трябваше да продължи да слуша другите... Омръзна му да му се казва кое е най-доброто за него. Бе пропилял достъчно от живота си за другите, за да угоди на всичките си близки, че беше време да поживее за себе си. Може би само за себе си. Колкото и егоистично да звучеше, бе изморен да живее нечий чужд живот. Искаше да открие себе си и нищо повече.
Искаше най-сетне да се докосне до нещо, което да направи свое.
Ръцете му, все така опрени в чуждата гръд, впрегнаха силата си и накара другия да се отдръпне съвсем леко.
Знаеше, че той можеше да му даде всичко това.
Протегна пръсти и ги остави да докоснат леко красивите черти на лицето, което очите му жадно изпиваха сега.
Знаеше, че може да се възползва.
Нямаше кой да го спре. За първи път се почувства наистина свободен да потърси себе си. И най-сетне не го бе обхванала паниката да допусне всички тези нови чувства и емоции, да се остави напълно на инстинкта да го води.
Извърна поглед само един единствен път, за види образа на двамата в огледалото. Тогава се случи.
Усмихна се, но тази усмивка не беше на Джонас.
- Тогава ще се възползвам. - промълвиха устните му малко, преди да се слеят с тези на Рийд. Стонът на удоволствие се удави някъде в гърлото и мъжът уви ръце около чуждия врат, придърпвайки играчката си още по-близо, сякаш нямаше намерението да я пуска.
- Не....Какво... Не!
Джонас бе разширил невярващо очи, защото не можеше дори да асимилира какво му се случваше. Сякаш бе...“изхвърлен“ извън тялото си. Виждаше всичко като някакъв страничен наблюдател. Заблъска по невидимите стени, които сякаш го бяха впримчили в друго измерение. Нямаше как да знае, че е възможно..
„За мое щастие, Рийд несъзнателно спомогна за плана ми. Затова и реших да го наградя. Не бой се, ще се постарая да му хареса много повече, отколкото, ако беше ти.“
Огледалата бяха като един от най-мощните портали, свързващи различните измерения. Между тях съществуваше празно пространство, в което лесно можеше да заседнеш, ако не знаеш къде отиваш или как работи цялата работа с пътуването между световете. Мерлин се беше възползвал от незнанието на Джонас. Бе работил над плана си дълго време от глупавия новаторски затвор, в който последния го беше тикнал. Нима смяташе, че може да го държи там завинаги?
Единствено му трябваше да го заведе до място, където има достатъчно дълго огледало и това бе перфектното такова. Дори не се поколеба, за да екзекутира плана си. Най-накрая щеше да получи това тяло за себе си. Най-сетне щеше да се „прероди“, да властва над света отново. Човечеството не бе напреднало достатъчно, за да удържи на магията му. Особено не и на потенциала, който кипеше във вените на Джонас Маккартни.
„Отпусни се и се наслади на гледката, Джонас. Ще е последното, което ще видиш. Няма да оцелееш дълго в огледалното измерение. Нека това е моят подарък за сбогом.“
- Пусни ме обратно! Не си платиш...Ще.. Чуваш ли ме?! Върни ме обратно!
Не знаеше как все още чуваше Мерлин в съзнанието си, не знаеше и как така можеше да види всичко от другата страна... Но започваше да губи всичките си усещания. Не чувстваше нищо, освен хлад... Студенина.
Където и да се намираше, беше студено.
Искаше, но не можеше да откъсне очи от това пред погледа му. То бе единственото, което го свързваше с мястото, на което така отчаяно искаше да бъде сега.
Там, обратно в собственото си тяло, сега обсебено от проклет демон. Не го вълнуваше какъв е Мерлин... Никой нямаше правото да му отнеме и това... Не така, не сега! Не и когато най-накрая се осмели да бъде себе си.
Отново беше някой друг.
„Надявам се, че прощалният ми подарък ти харесва“
Разкъса ризата на Сийгфрийд и само задълба още в страстната целувка. Джонас можеше за де закълне, че видя как устните му се извиха в лукава усмивка в синхрон с мисълта му.
Не можа да опитва повече. Ако невидимите стени бяха истински такива, просто бетон или друга реална материя, то сега ръцете му щяха да кървят. Беше блъскал през цялото време, но студът го вкочани на мястото му. Въпреки всичко не извърна поглед. Не мигна дори. Очите му се насълзиха, но погледът му така и не размаза сцената пред тях. Виждаше всичко толкова ясно... защото копнееше да си го върне.
- Рийд... Моля те... Погледни мен, моля те... Само веднъж...
Знаеше, че е безсмислено. Знаеше, че другия нямаше как да го чуе, или види. Просто се откъсна от устните, които вече беше сдъвкал до кръв.
Не искаше да изчезне така. Не искаше всичко да свърши по този начин.
Тази целувка трябваше да е негова! Не беше само този момент, който му беше откраднат. Беше всичко.

Стонът на удоволствие се разби в чуждото гърло.

Сийгфрийд притисна тялото на Джонас още към тънката стена, малко му трябваше да разбие нея и всичко останало ... вкусът си оставаше също толкова умопобъркващ, както и пръстите, които се разхождаха по тялото му. Викингът не възрази срещу скъсаната си риза и обяснимото желание. Не можа да види по-голямата картинка в началото, защото преди всичко възбудата бе замъглила преценката му и желанието му да има Джонас в почти всеки момент, в който задържаше погледа си върху него, никак не му помагаше в правилните и разумни вземания на решения.

Искаше да вкуси много, да има всичко ... сега ...

Алчният му мозък искаше, каквото си искаше, затова и пръстите му се разхождаха навсякъде по тялото на мъжа, който не спираше да иска да има ...

Обаче успя в даден момент да улови тънкия момент:

Рийд... Моля те... Погледни мен, моля те... Само веднъж...

Не можеше да го чуе. Никак в съзнанието си не можеше да улови молбата, но ... чуждата припряност и различна споделена целувка му се струваха толкова особено ... различни, не можа да го обясни, защото бе погълнат от заниманието си. Сийгфрийд бе целувал Джонас и когато страстта и яростта кипеше в него. Искаше и познаваше тази разрушително сладка природа на тъмнокосия. Затова дори с леко закъснение, нямаше как да възприеме сегашния момент като реален, истински - такъв, какъвто Джонас би му го дал.

Сийгфрийд отдели устните си от чуждите. Плъзна ги бързо по шията и вдиша от аромата. Захапа кожата и плъзна езика си, докато пръстите му се плъзгаха под тениската на мъжа. Не можеше да събуди съмнение, защото бе погълнат в момента и така му харесваше по един далеч по-извратен начин, когато навярно трябваше да е вбесен от проявената дързост, защото усещаше промяната - сега беше почти сигурен, че съзнанието не е същото, а единствено и само тялото ... но очевидната необходимост да го нашари с видим спомен от устните си, не му помагаше също - затова не можеше и не искаше да спира.

Направи го сам ..., не изрече и мисълта остана да плува на повърхността в съзнанието му.

Вкочаняването беше като безпощадна прокуда. Накара Джонас да остане залепен от другата страна на огледалото, напълно невидим за реалния свят и всичко в него, което веднъж вече бе изгубил. Не искаше този проклет кръговрат да се повтори отново! Не искаше това! Не искаше последното, което вижда, да е всичката тази страст, изливаща се от Сигфрийд към погрешния човек. Цялото това време му се стори пропиляно. Откакто се събуди, все си повтаряше, че ще промени живота си. Че ще живее по собствени правила, за самия себе си. Обеща си да спре да робува на другите, да престане да се съобразява с чуждите нужди. Днес той имаше своя такава, която поиска за първи път да задоволи. За първи път се почувства годен, за първи път си позволи да бъде желан от някого по този начин... Всичко това отиваше по дяволите точно пред очите му. Очните ябълки вече се бяха зачервили от сухота, но успя да премигне щом студът бързо и внезапно се отдръпна от съществото му и то пламна в ярка синя светлина. Тя сякаш прогаряше кожата му, а всъщност нямаше никаква температура, беше просто аура. Тази на човек, не просто достигнал пределите си, а такъв, който бе решен да ги прескочи.
“Никой няма да те хване, когато падаш.”
“Никой няма да е принцът ти на бял кон.”
“Никой не може да ти помогне, ако не си помогнеш сам.”
“Няма други, само ти си .”
“Само ти, Джонас Макартни...“
- Само аз съм...Аз...
“Имаш силата...”
- Имам силата!
“Точно така, трябва само да я видиш. Да усетиш как тече във вените ти. Усещаш ли я?”
- Да!
“Чудесно. Сега се съсредоточи и действай. Разруши! Убий! Унищожи! Изпепели!”
Светлината се издигна и оформи от ръцете на Джонас, но фокусираният му поглед се промени, когато премигна. Замижа само да една секунда повече от необходимото и очите му си бяха възвърнали онзи леко детски блясък, който някак си успя да запази пред годините. В него се четеше предишната палавост, но не и онази детска невинност. Имаше една все още нова искрица, която единствено Сигфрийд беше виждал веднъж, макар и едва в зародиш. Тя се беше родила тогава, но сега... Сега вече разцъфна.
- Не, тази сила е моя и като неин притежател, аз ще реша как да я използвам. Единствено аз!
Точно така, Джонас можеше да е всичко друго, но не и глупак. Понякога наистина изглеждаше като такъв, но не беше. Също както не беше онова безгръбначно мизерно създание, за които всички го имаха. Той имаше воля. Сега по-силна от всякога. Имаше такова огромно желание да живее, че усети как материята се топи и изменя под светлината, които ръцете му излъчваха. Тя беше агресивно синя и предупредително безпардонна, но едно не беше. Не беше разрушителна. Не беше онзи мрак, който ще изпепели и няма да остави нищо. Неговата светлина беше страстна и изпълнена с живот. Беше всеки неизживян миг, всеки парещ копнеж. Бе висчко, което силата на Мерлин никога нямаше да бъде.
Джонас впрегна цялата си мисъл само в една посока, това да се измъкне оттук. Превърна еднопосочния билет на Мерлин в двупосочен и излезе от огледалното измерение. Невидимата сила му помогна дори без да си обясни как, да се върне обратно в тялото си и да пропъди оттам Мерлин. Епичният сблъсък на съзнанието му с чуждото предизвика съвсем реалистичен земетръс, последван от отприщване на ударна вълна. Мерлин бе изтласкан навън, но вълната помете и скандинавеца заедно с него. Последния се сблъска в тънката стена и премина през нея, а после и през останалите. И трите пробни в магазина бяха унищожени. Джонас бързо се надигна и огледа наоколо, без да каже нищо на Рийд. Фокусира призрачното видение и някак усещаше, че само той можеше да види Мерлин. Нямаше представа с какво проклятие го е вързал този нещастен старчок, но нямаше да му се размине. Щеше да намери начин да развали и магийките, с които си поддържаше лика млад. Щеше да му намери слабото място и да го изстиска до последната капчица. Просто си нямаше и на представа кого бе предизвикал да му е смъртен враг.
- Какво става тук?! Какво по... Джонас?! - касиерката, която им асистираше по-рано, се завърна в магазина си и що да види? Чудата картинка на разрушение, която дори не успя да осмисли. Мерлин набързо настани паразитото си присъствие в младата красива девойка и първото, което направи, бе да спусна ръце по изваяното тяло на жената.
Джонас някак нямаше времето дори да се изненада. Само изсумтя с отвращение и вече насъбралото се раздразнение, което изпитваше към стария маг.
- Ако не се разкараш от тялото ѝ доброволно, ще стане по друг начин. - предупреди чисто и просто със смразяващо спокойствие, макар все още преизпълнен с адреналин от отприщената сила. Сега я усещаше как всяка молекула кипи във вените му като че иска да ги пробие и да абсорбира останалото изцяло. Джонас обаче нямаше намерението да се оставя на каквото и да е да го контролира. Никога отново!
Сини въжета от същата енергия се появиха от нищото около обладаната Дебора и ограничиха напълно движенията на Мерлин. Не беше вчерашен и само очакваше да види какви още трикове криеше другия в ръката си. Не закъсня да го види. Една лукава усмивка насреща по-късно и Дебора се беше изпарила от помещението като демонична холограма. Сините въжета се оттеглиха и отново сляха с обичайната материя в празното пространство. Джонас въздъхна, но не от облекчение. Противно на очакваното бе останал страшно разочарован. Не просто от събитията по-рано, но и от тези в момента. Тъкмо ще беше подготвил психически с Мерлин да свършат веднъж завинаги с тази игричка и да се разбере кой от двама им ще прокопса. Другият се чупи безцеремонно, преди веселбата дори да е започнала. Не бе очаквал да е такъв страхливец, а сякаш усещаше как аурата му бе далеч по слаба, след като успя да го изрита от тялото си. Това веднага го наведе на теорията, че имаше по-големи проблеми от неговите. Ако му беше нужно да заема тялото на могъщ магьосник, за да използва целия си капацитет, значи здравата я беше загазил.
Тъмнокосият мъж изсумтя под нос, разочарованието продължи да се чете в погледа му дори след като се успокои наяве и синият блясък в очите му се оттегли от шоколадовите ириси.
- Тръгваме. - рече с почти равен тембър и въпреки свитото си сърце помогна на Сигфрийд да се изправи. Здравата го беше натъртил, дори нямаше нужда да предполага. Ненавиждаше факта, че каквато и промяна да му носеше света на магията, той си оставаше Джонас - състрадателния самарянин, който никога умишлено не би поискал да нарани никого. Като, разбира се, нервните му изблици също не се брояха за “умишлено”.
Веднага след като помогна на Рийд, мъжът набута всички торби с нови дрехи в ръцете му, а си ги носи сам. Накара го някак да тръгне след него заедно с планината от чанти като мина през касата, за да плъзне кредитната си карта където трябва.
Нямаше нужда да е човек на многословието, особено в момента беше по-добре ако си държи устата затворена. В противен случай би изрекъл ужасни неща, за които познавайки се, после щеше да съжалява.
Не продума нищо и в колата, но по пътя на обратно усети как адреналинът му поиска да избие някъде и мъжът бе поел по страничната и сравнително пуста магистрала. Спретна си неофициално състезание с една тойота, чийто шофьор никак не умееше да поема добре завоите. Това почти коства живота на всички хора в двете коли и Джонас дори се засмя през зъби, когато ролите някак забавно се бяха променили и сега Рийд му крещеше разни неща и опитваше да го върне на земята.
Въпреки че не можеше да си позволи скъпа лъскава кола, Джонас преди всичко бе механик. Знаеше как да поддържа возилото си и полагаше допълнителна грижа да му даде всичко, което по принцип би искал и търсил в една кола. Не беше само до удобство. Защо да не се поглези, щом може да си свърши сам работата?
Когато успя да надмине далеч по -скъпото возило на непознатия, свали стъклото от своята страна и набързо се надвеси през прозорчето.
- Хей, откъде си си взел книжката? От някоя детска градина? - засмя се и въпреки че думите му прозвучаха достатъчно подигравателно, в тонът му се долавяше единствено безвредна шега. Другият шофьор далеч не го възприе така и му покара среден пръст, на което Джонас само се ухили още по-широко преди да прибере разрошената си глава обратно вътре и за вдигне прозореца си, че току-виж оня отзад си държи пистолет в жабката и почне да ги стреля. Нищо че не бяха в Америка, тъмнокосия бе гледал твърде много филми, за да изключи подобен сценарии.

Сигфрийд за първи път в съзнателния си живот просто се предаде.

Липсата на контрол нямаше как да му харесва, бореше се с нея и против нея, но в крайна сметка просто залепи тялото си на седалката. Беше спрял да мърда, спрял да говори и като цяло не се мешаше в изблика на лудост на Джонас. Да, Сигфрийд в действителност не бе от това време, но не беше малоумен, макар че му отне време да отрази изблиците на мъжа до себе си.

Русокосият въздъхна и обърна глава на другата страна, където картините се меняха бързо. Сигфрийд се бе качвал на кон и по неговото време това бе най-бързото познато до момента животно. Сега, като се замисли, можеше да оцени колко плавно се движеше това превозно средство - очевидно дори далеч по-бързо от това, с което бе свикнал в своето ежедневие ...

Разсъжденията му бяха прекъснати от поредната обида, изречена от страна на Джонас и викингът просто се учудваше колко време му трябваше да се възстанови. Сигфрийд бе успял да разбере всичко, каквото му бе достъпно на пръв поглед и въпреки това не можеше да повярва колко много време му беше нужно на Джонас да се успокои. Викингът разпознаваше симптомите на "искам да си изкарам на някого всичко, каквото имам", но не разбираше защо Джонас просто не си намереше потенциална жертва, която да убие!? Разбира се, той отново щеше да каже, че това е нелепо спрямо закона, но пък дори сега Джонас го нарушаваше, като надминаваше допустимите километри в час на магистралата. За негов късмет с това щеше да се размине единствено с една "тънка" глоба.

- Ако споделяше повече, нямаше да се намираш в това положение - изрече Сигфрийд, който сам по себе си бе допускал точно тази грешка безброй много пъти и сега успешно наливаше масло в огъня.

Да не говорим, че преди всичко, ако не беше именно Сигфрийд, Джонас нямаше изобщо да се намира в това положение толкова дълго време - този път. Преди всичко трябваше да се оправя с кашата, в която взаимно се бяха забъркали.

Много е лесно да искаш да се бориш сам - просто няма особен смисъл. Това би прозвучало странно на фона на всичко, обаче е различно да мислиш, че си сам и всъщност ... да не си, мамка му!? За разлика от Джонас, Сигфрийд наистина бе бил сам. Той оптимистично не вярваше, че е възможно да не бъде разбран, но дълго време бе дълбал във въпросната дупка. Разбира се, че подобна информация не е лесна за споделяне и може би дори комуникиране, когато в главата си имаш маг, който вечно може да бърника в мозъка ти, но има толкова много начини ...

Просто Джонас отказваше да му казва съществените неща. Вероятно просто не му вярваше, но не можеше и да го вини. Викингът се обърна по посока на другия мъж за кратко.

- Аз мога да ти помогна, Джонас - дори беше започнал, без да предлага въпросната помощ, а дори не знаеше пълната история, защото преди всичко не го интересуваше.

Същественото вече се бе разиграло пред очите му в мола.

Джонас не сдържа възмущението си и изсумтя след думите на Сигфрийд. Поклати глава и стисна още по-силно кормилото, хапейки устната си вместо да си повтаря някой библейски псалм за успокоение. Онзи, в който се разправяше да не убиваш ближния си сигурно щеше да се намери полезен в този момент. Струваше му се като цяла вечност, когато викингът решеше да му продума. Странно, допреди случката в мола, Джонас повече се ужасяваше от чуждото мълчание.
Трябваше да си наложи поправка. Беше къде - къде по-дорбе, докато Рийд мълчеше като пукал. Сега едва си намираше как да се разсее дори от присъствието на този мъж.
Сърцето на Джонас се свиваше дори само при споменаване на галеното име. А бе убеден, че другият вече отдава беше забравил за случилото се. За него не значеше нищо. Ако така и така щяха да се преструват, че нищо не се е случило... Мълчанието наситина би било по-добрият вариант. За какво му беше да се обажда, по дяволите? Да не мислеше Маккартни все още за пълен глупак?! Може би не му личеше достатъчно, но бе загубил и малкото си останало търпение преди час.
Дори онзи проклет старчок да го нямаше в главата му сега, тъкмнокосият не спираше да вижда или да изпитва ужасът някой друг напълно да се разполага с тялото му. Не можеше да спре да вижда картината пред очите си и сърцето му кървеше от факта, че Рийд също присъстваше в тази картина на ужас.
Не очакваше извинение и въпреки това го заболя повече, когато не получи такова. Нищо, че знаеше колко нереално ще бъде. Този на седалката до него не се извиняваше и думите му никога не правеха нещата по-добре. Джонас предполагаше, че вече са му го казвали. Това колко точно зле е да си решава проблемите, камо ли да опитва да разбере чуждите. Не, пардон, Сийгфрийд не се опитваше и да "разбере", перчема на алчното му его непрестанно заставаше на пътя му. Беше много с негов стил да извади нещо с много мъдро и дълбочинно звучене, което в същността си оставаше повърхностно и лишено от смисъл.. Сладкодумец, това включваше демоничният пакет от изваяни от скулптор мускули и смразяващ кръвта чар.
Никога нямаше да му прости за начинът, по който се възползва... Джонас бе видял кристално ясно, че този неандерталец искаше само тялото му. Какъв беше смисълът да продължи с мнимата си загриженост..
- Ти? - извърна рязко глава към Рийд и повдигна вежди - Да ми помогнеш? - последва ново повдигане на вежди в чиста доза невярване, преди Джонас да върне погледа си върху пътя. Направи остър завой в последния момент, за да влезе в улицата, водеща към задния двор на къщата му.
Това беше неговата битка. Щеше сам да намери Мерлин и да спаси Дебора от този паразитен демон! Момичето нямаше вина, че се бе оказала на грешното място, в грешното време. Джонас се чувстваше отговорен за инцидентът, или поне нямаше как просто да го игнорира и да си живее живота, сякаш нищо не се е случило. Не беше като Сигфрийд.
Щом спря колата, изтича до багажника да вземе дрехите, които все пак беше накупил за госта си и ги хвърли на леглото му в стаята.
- Не се тревожи. - промълви от нищото, макар и челюстта му да се напрегна, когато отново засече поглед с този на Сигфрийд. - Аз съм този, който обеща да ти помогне и ще удържа на думата си. - нова сигурност се четеше в тона му. Сега, когато по неволя бе отприщил магията си, осъзнаваше че единствено от него самият зависеше да я направи своя. Само от него зависеше как ще реши да я използва. Мерлин се бе обсебил прекалено много от тази магия, бе оставил това да го определя. Жаждата му да е най-силният магьосник на вселената щеше да доведе до пълна катастрофа. Джонас не искаше да повярва в началото, но само той имаше някакъв шанс да го спре. Вече дори от части го бе съжалил. Нищо, че това болно старче не го заслужаваше...
- Ще те върна обратно в твоя свят.. Възможно най-скоро! - затвърди думите си отпреди, но сега намерението му звучеше истинско.
Тъкмнокосият грабна старата книга със заклинания под ръка.
- Дотогава прави каквото искаш. - добави студено с привидно безразличие. Нямаше да му е детегледачка отново. Напускаше тази нелепа позиция. Ако толкова му се искаше да си разбие главата в някоя стена с графити или да изпочупи нечии кокали, на Макартни нямаше да му пука вече. Дотук с опитите му да предпази другия от самия него. Беше голям човек и това, че е извън своето време не го оправдаваше.

Сигфрийд реши да се оттегли.

Това беше всичко, което можеше да направи в този момент. Това беше всичко, което би искал да направи. Не искаше да натрапва повече присъствието си на Джонас. Може би предполагаше как се чувстваше другия, а може би не. Но Сигфрийд беше направил, каквото е нужно, за да го принуди да се изправи срещу врага си и да го изхвърли от тялото си. Не го интересуваше мнението на тъмнокосия, защото преди всичко така си бе решавал до момента проблемите русокосият. Това беше един от най-ефикасните начини да се справи човек с проблемите си ... или да изчезне от лицето на земята завинаги, но рискът никога не е спирал да си заслужава. Не всеки риск, но внимателно прецененият, определено. Нямаше да каже на Джонас, че се радва за него. Но това беше последното, което се изрази в очите на Сигфрийд, преди да изгуби другия от погледа си.

Можеше да предположи какво си мислеше за него, но това не беше никаква лъжа и русокосият нямаше как да се преструва. Наистина искаше Джонас. Но ако последният го познаваше достатъчно добре, щеше да знае, че ако беше напълно и единствено само това, нямаше да го остави сам в огледалото. Не и съзнателно.

Сигфрийд се излежаваше на леглото, докато поклащаше крака. Усещаше мускулите си прекалено мързеливи, откакто се събуди и постоянно чувстваше влудяващата енергия. Не би отказал да се поборичка с някого дори. Липсваше му всичко, което беше останало някъде прекалено далеч в миналото. Имаше нужда от своите начини за разпускане, защото седенето на едно единствено място определено не вършеше никаква работа. Само му даваше идеи и го връщаше към спомени, които иначе нямаше как да осъществи. Вече беше пробвал някои от дрехите и сега беше облечен в прекалено странна цветова комбинация, която не му правеше достатъчно значение.

Мъжът изведнъж скочи на краката си и избута останалите дрехи със себе си. Забеляза го, но напълно го игнорира, когато излезе от стаята и се озова веднага в хола. Не беше много странно, но последната крепост, в която живееше, трябваше да повърви доста, за да стигне до някое смислено място. Сега се намираше на една врата разстояние от Джонас. Същата, която така и не отвори в следващите няколко часа, каквито и звуци да чуваше от другата страна. Всъщност, донякъде имаше нужда от времето за себе си. Сякаш наистина си беше възвърнал цялата възможна енергия. За разлика от Джонас, който, изглежда, вече бе изпит от всякаква. Сигфрийд беше предвидил тихо отваряне само защото спря да чува, каквото и да е било с острия си слух.

Приближи се тихо до другия и се вгледа в заспалата му физиономия, заедно с книгата, която все още сякаш стискаше в ръцете си. Сигфрийд не се поколеба да го събере от пода. Силните му ръце обгърнаха дълбоко спящия Джонас и го понесе право на леглото, което така или иначе си беше негово и му го беше отстъпил. Можеше да предположи, че денят му бе дори повече от тежък, но беше необходимост. Сигфрийд само го беше подтикнал към нея. Нещата така нямаше да станат по-лесни, но всичко щеше да се нареди с времето.

Рийд дръпна одеялото и зави мъжа. В процеса избута още няколко от дрехите, на които отново беше обърнал внимание, но не предприел абсолютно нищо.

- Лека нощ, Джонас ... - прошепна преди да се изниже от стаята.