Excuse me for dreaming

Сийгфрийд истински се забавляваше. Винаги бе живял за забавата. Боговете му изискваха от него да ги забавлява. Имаше много начини това да се случи. Беше неизбежно да не бъде религиозен - чукът на тор висеше на врата му. Но дори и да не беше, във всеки случай щеше да е сметнат за езичник и създание, въплъщаващо дявола. В което, разбира се, нямаше абсолютно никакъв смисъл, но пък и нямаше нищо лошо. Нищо дяволско нямаше в религията му в крайна сметка. Беше си съвсем нормален човек, който обаче бе избрал да не пълзи в краката и в калта на християнския бог. Бе имал достатъчно заложници през живота си и безброй пъти свещениците се опитваха да му пробутат глупостите им - никакъв шанс, макар че си спомняше момент, в който успя да ги заблуди колко беше заинтересован от Библията - та бяха решили, че има спасение за него. Намираше религията им за изключително корумпирана и нямаше как да вярва в нея - лъжлив му се струваше другия бог, сякаш бе създаден като средство повече, отколкото като нещо възвишено макар и да бе виждал страха към непознатата религия в очите на събратята си достатъчно много пъти. Имаха право да се страхуват и не ги винеше. Той обаче не чувстваше такъв страх, затова и не го разбираше. Беше отгледан по различен начин. Не беше глупак като Гутрум Нещастният, който успя да задържи земите си с благоволението на Алфред (нали му беше и кръстник) само защото се покръсти и смени името си на Етелстан от Източна Англия. До ден днешен не можеше да разбере какво не му беше наред на този нещастник. Може би точно тази част с нещастието, хм?

Беше се оставил на наблюдението. Да е дразнител в нечие обкръжение не му се бе случвало скоро (очевидно). Всъщност, беше толкова забавно, че имаше възможността да бъде такъв в този сбъркан момент в живота си. При все, че точно в момента него го изнервяше всичко, беше цяло чудо, че си беше намерил забавление в този проклет свят. Беше свикнал да е единственото проклето нещо наоколо, но НЕ! Не и този път. Сигурно сега вселената му връщаше за всичко. Ама не че това ще да промени нещо?

- Много добре - не знаеше как работят нещата в този свят, но пък ето едно хубаво нещо да му се случи!

В добавка с чуждото смущение отново. Наистина много му се харесваше. Нямаше да го крие. Чак не беше никакво изумление как се случваше цялата работа с пълненето на ваната. Беше зает да се радва на друго.

- След малко пак ела да ми помогнеш да се облека - вече и без това знаеше, че тук тая работа със заповедите не работеше, но продължаваше да си ги раздава съвсем умишлено, никак произволно.

Пък и да не забравяме, че там, откъдето той идваше, друго освен заповеди не се раздаваше - е, и наказания също, но те бяха продукт на неподчинение. Просто така работеше неговия си му свят. И си беше чудесен. Тук имаше нещо много, много сбъркано. И това със сигурност не беше той самият!

- Освен ако не искаш да ме гледаш, тогава можеш да останеш - смигна му, когато срещна погледа му за съвсем малко.

Другият беше спрял водата сега. Пък Сийгфрийд се чувстваше съвсем в свои води да си се разкарва гол. Тялото му беше чудесно и без друго, той и не криеше прелестите си.

- Може пък и да се присъединиш, ако искаш - тъкмо мина покрай него, докато изричаше тези си думи.

Другият му беше на една ръка разстояние, ако искаше, щеше да го притегли към себе си обаче нямаше и то само защото умът му друго си бе намислил да прави. Във всеки случай той влизаше във ваната - това със сигурност бе ясно.

Идеше му да хване металната пръчка с мопа от ъгъла и да почне да налага скандинавеца до посиняване. Задето караше кожата на лицето му да променя цвета си и извикваше неканени нечисти мисли в глава му. Как смееше да се наслаждава на това! Дори не го и криеше изобщо, какъв нагъл варварин...! Джонас беше учил в католическо училище и бе отгледан да е съвестен човек, дето не се подава на всичките тези човешки слабости. Нищо че в университета си дръпна от цигарата с трева, която един от колегите му беше внесъл в киното. Тогава беше твърде въодушевен за премиерата на филма и си каза „какво пък”. Сега му идеше да си каже същото, защото изгаряше да разбере какъв вкус имаха чуждите устни. Предполагаше на храната, която ядоха току-що. Но Рийд вероятно се целуваше много добре, ако цялата му тази показност и самодоволство имаха някакво покритие, де. Глупак! Мразеше го вече.
Джонас извърна глава и се намуси като малко дете, докато другия влизаше във вече пълната вана. Отдавна беше осъзнал, че начинът, по който родителите му приемаха християнската вяра и както я бяха предали и на него, бе нещо безсмислено и крайно лицемерно. Защото човек просто нямаше нужда да потиска истинските си желания. Защо да го прави? За да получи любовта на Господ и да отиде в Рая? Че ако Бог наистина обичаше чедата си, щеше да иска само мир и любов за тях, не да ги кара да се страхуват от самите себе си и съвсем естествените си желания и да мразят другите заради това, че са себе и си не пречат на никого. Не това определяше кой си. Тези неща просто бяха част  от природата и нищо повече.
Цялата работа със страхопочитанието към Бог беше огромна лъжа, която църквата беше създала, за да контролира човечеството. Джонас вярваше в Бог по своя си начин. Противно на всичко, което му бяха втълпявали по начини, за които сега дори не можеше да си спомни. Макар отдавна да не бе носил кръста си, когато се събуди и разбра, че майка му е починала преди година и половина, си го беше сложил отново. Беше му подарък от нея.
Искаше да знае защо... Защо не се беше събудил преди това, само година и шест месеца по-рано. Така щеше да прекара поне няколко дни с нея. Дори часове да бяха, нямаше значение. Щеше да може поне да се сбогува. Все още не бе събрал и силите да отиде на гроба ѝ. Не можеше да мисли за това сега... Не и когато последния му разговор майка му беше най-болезнения му спомен отпреди катастрофата.
- Знаеш ли какво, не бързай! – обади на Рийд и отново го погледна, когато другия вече се беше курдисал във ваната. Да, да се чувства като у дома си, все пак трябваше да свиква с всичко това. Джонас също установи, че някак трябва рано или късно да преодолее срама си и да се научи да игнорира другия и игричките му. Нямаше пък да се остави да му е играчка за забавление. Ако трябва, щеше да му викне някоя евтина проститутка, да има кой да го забавлява, щом толкова имаше нужда. Трябваше да се научи и да спре да се нервира на думите му. Така само правеше нещата по-весели за другия. Към момента просто искаше да се изнесе оттук и да остане малко насаме със себе си, нищо че това по принцип бе най-големия му кошмар.
Преди това обаче, щеше да даде на другия малко от собственото му лекарство. Джонас можеше да е голяма проклетия, стига да поиска. Нищо, че бе учил в католическо училище, където го отучиха от проклетията му. Все още си я имаше запазена за специални случаи, като този тук.
- Облегни се... Отпусни се... – ръцете му се оказаха на чуждите рамене, докато думите излизаха почти като шепот между устните му. Осъществи такъв смел очен контакт, че никой не би го познал в момента. Замасажира раменете на Рийд, както беше седнал на ръба на ваната, подкрепяйки сладките си приказки. -  Наслади се на водата и гуменото пате... – въпреки нелепо звучащите неща, които изричаше, тембърът му бе като мед за ушите. Неведнъж му бяха казвали, че има много приятен секси глас, а в днешна дата комплиментът щеше да е нещо от рода на „Направи си ASMR канал в ютуб!”
- Добавих ти пияна за вана, може и да си поиграеш с балончетата. Аз много обичам... – усмихна се с умишлена пауза, преди да прошепне последното - да си играя.
Имаше ужасното усещане, че мъжа ще го дръпне изневиделица при него във ваната, затова се отдръпна бързо, когато довърши това изречение. Поне успя да си вземе отмъщението, преди да получи някоя паник атака. Тениската му леко се беше намокрила, но Джоанс можеше единствено да усеща парещата си кожа, не и дрехите върху себе си. Прокашля се и преглътна слюнката, насъбрала се в устата му от всичкото усилие да не се изчерви отново и да остане силен духом.
- Отивам да ти взема гривните. Най-бързо ще стане, ако не те мъкна със себе си, защото само ще ми се пречкаш. – рече уверително с напълно сериозен тон и излезе от банята, но след секунда се обърна отново към Сийгфрийд. – Ако искаш да те обличам, постарай се да си още в тази вана, когато се върна. – смигна му и почти затръшна вратата зад себе си. Нали не му пролича колко бесен му беше? Нямаше начин... Джонас може и да не бе роден за актьор, но си бранеше мъжката гордост със зъби и нокти. Не че нещо реално бе останало от нея, ама карай да върви.
Напсува си гостенина наум няколко пъти, защото вече казахме колко лицемерно беше да си християнин понякога. Външно можеше да му се усмихва, но вътрешно щеше да си го проклина колкото си ще! Истинската причина да го дразни толкова, беше разбира се друга. Завиждаше му много за освободеното време, от което идваше. Там навярно нямаше нужда да криеш желанията си от никого и всички тези човешки нужди си бяха нещо нормално, нищо срамно нямаше в тях. Пак благодарение на контрола на църквата, всичко това се бе превърнало в някакъв глупаво табу, за което в много семейства не ставаше и дума.
-----------
Намери лекарката от вчера много бързо и влетя в кабинета ѝ като хала. Може и да не му бе проличало, но се чувстваше ужасно обиден на тази жена, че посмя да ги излъже. Не че имаше много право, след като той на свой ред ѝ наговори куп лъжи за Рийд, само и само да го измъкне от болничното заведение.
- А, Джонас Маккартни, нали така? Мога ли да направя нещо за теб? – жената го погледна пред очилата си, като ги плъзна леко надолу.
- Надявам се! – доближи де до бюрото ѝ и постави длани върху него, гледайки у в очите. Никога не му се бе налагало да решава толкова много социални проблеми за такова отрицателно време. Животът му не спираше да му се присмива, даже след грандиозния си номер с десетгодишната кома. – Бихте ли върнали гривните на братовчед ми?!
- Знаех си, че ако не забележиш номера ми на онази хартийка, няма как да пропуснеш това. – думите ѝ тотално го объркаха, но тя само се усмихна, като свали очилата си и ги остави встрани.
- За какво говорите?! – попита объркано, но все още си му личеше, че е ядосан и иска просто да свършва с тези разправии.
- Още ли пазиш листчето със симптоми, което ти дадох по-рано? – скръсти пръстите си, облягайки лакти на бюрото си. Джонас си остана сляп за начина, по който го изпива с поглед, въпреки че по-рано Рийд го зяпаше не по-различно от нея сега.
- Мисля, че да... – промърмори и бръкна в джоба си, откъдето изкара смачканото листче. Тя му даде знак с маникюра си да го обърне и Джонас едва тогава забеляза, че беше оставила номера си на гърба на лекарския лист. – О... – ахна, когато започна да зацепва за какво е цялата работа. Ама тя сериозно ли бе задържала гривните на Сийгфрийд, само за да го види отново?
- Съмнявах се да го намериш бързо, а после реших, че не ми се чака. – тя се изправи над бюрото си и грабна лицето му, притегляйки го към себе си. Преди Джонас да успее да реагира усети устните ѝ да притискат неговите. Какво, по дяволите, му се случваше?
- Хвърлих ти око много отдавна. – каза задъхано, когато освободи устата си, за да заговори - Беше пациент тук откакто постъпих като стажант в тази болница.
- Чакайте, добре, един момент... – редеше каквото му дойде на ума, докато опитваше да се освободи от чуждото нашествие. Нямаше идея какво им ставаше на всички изведнъж, но наистина не искаше да е част от всичко това. Поне в момента не можеше да бъде по-сигурен в друго. – Станало е някакво объркване, защото всъщност дойдох за... – опита се да довърши мисълта си, въпреки сирените в ушите му, но жената в лекарска престилка бе прескочила бюрото си, само и само да го го притисне в ъгъла на офиса си. Ръцете ѝ го налазиха като две кобри и вече съвсем имаше чувството че ще получи паник атака.
- Няма значение защо, важното е, че си тук. Нека се позабавляваме, тъкмо сега съм в почивка. – сладкият ѝ дъх се разби в устните му и той запримига невярващо.
- Не мисля, че мястото е подходящо за това... – отвърна ѝ нещо на автопилот и докато ръцете му продължиха да отделят ръцете ѝ, погледът му пробяга по гигантския фикус до него. В саксията стояха гривните на Сийгфрийд. В този момент мислеше само как да ги вземе и да се пръждосва оттук. Не че лекарката не беше секси, но тъмнокосия мъж просто отказваше да се възползва от това. Досега никой не му се предлагаше на тепсия и определено в неговото си съзнание реакцията му на пълен потрес и ужас си беше съвсем нормална. Силно се надяваше без да иска да не е обидил някой шаман, дето да го е проклел да привлича само разгонени хора. Не беше това, разбира се, но Джонас не осъзнаваше факта, че е достатъчно апетитна хапка и за двата пола, за да им се иска да му налетят.
- Още по-добре...
- Може да те уволнят... – почит стигна гривните с едната си ръка, докато тялото му упорито опитваше да потъне още повече в стената и да стане едно с нея, само и само да си върне личното пространство.
- Ще поема риска...
- Но аз не! – отвърна рязко, когато най-сетне взе за каквото беше дошъл, след което се отблъсна с достатъчно сила, за да отдели жената от себе си и да отпраши с двеста към вратата. – Сбогом! – каза нервно и се ухили още по-нервно, но вече поне облекчен, че се е измъкнал от лапите на тази разгонена видра.
Не можеха ли всички просто да го оставят да бъде? Ей така, поне за разнообразие... Не можеше да повярва на ставащото, вселената наистина му се подиграваше, а? Дори сега... Особено сега. Защо, защото опита за първи път да отстоява себе си? Преди нямаше този проблем, като си кротуваше и изпълняваше, живеейки по перфектния модел на съвременното общество. Сега, когато искаше да заклейми всичко това, всеки опитваше да се възползва от него... Или какво искаха? И Джонас вече не знаеше.. само знаеше, че отново е бесен и искаше да прави всички по дяволите.
- Още ли си вътре? – почука бясно на вратата на банята, когато се прибра. В ръката си стискаше някакви дрехи, които му бяха големи и без това, та не ги носеше. Щеше да ги даде на Рийд и вече честно казано му беше все тая дали би ги носил. – Ще ти оставя дрехите пред вратата, обличай се сам! – викна пак, преди да дочака някакъв отговор. Имаше нужда от питие. Или някой да го застреля, но да се увери, че този път няма да се събуди. Не можеше да си избере вече.

Не можеше да разбере как в този прозорец се събираха толкова хора. И как картините се сменяха постоянно. Объркваха го. Той беше наистина много, много объркан. Ето сега гледаше как някаква жена тичаше за нещо, без да разбира какво и защо по дяволите й трябваше, после виждаше крава, накрая някакви цветя и зелена поляна, после някакъв пич си гонеше кокошката, в края на краищата там нещо избухваше и гърмеше, после някакви се биеха с някакви неадекватни оръжия или каквото там бяха, и просто нямаше край. Отново и отново. Какви бяха тия неадекватни работи!? Той наистина не разбираше каква беше тази магия и защо тия неща се случваха точно в този ред. Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Дори не можеше да бръкне през този прозорец, не можеше да викне някого. Ако не беше седнал, без да иска на дистанционното, нямаше да стои тук сто години, за да гледа някакви пълни небивалици. Едно с едно адекватно нямаше.

Беше си се облякъл и сам. Другият не се бе забавил много, но на Сийгфрийд му се струваше като цяла вечност, пък не обичаше бездействието.

Разбира се, нека изключим факта, че проклетият телевизор се оказа толкова занимателен, че го остави да го зяпа през оставащото време в опит основно да си обясни какво по дяволите се случваше! Какво по дяволите! Дяволите ... наистина този свят беше някакво адско творение.

- Я се успокой! - провикна се от другата стая, когато в края на краищата чу бясното тропане по вратата на банята. -  Вземи ми кажи какво е това - каза и посочи към нещото, когато усети, че другият е някъде около него. - И защо нищо не чувам?! - погледна другия по възможно най-неразбиращия начин на света, за да си върне погледа обратно там, където си гледаше.

Беше седнал по турски на земята и с още мократа си коса от къпането, все още се взираше в този глупав екран. Въздържа се да не руши нищо. Не, всъщност, това е грешна дума. Просто още това нещо не го беше изнервило достатъчно, а очевидно, че за този свят нямаше абсолютно никакво търпение.

- Взе ли ги? - належащият въпрос беше важния, ама то и предните въпроси бяха важни.

Макар и още гледаше към проклетия тъп екран. Как можеше да съществува нещо толкова глупаво!? Не разбираше. Не! Той наистина не разбираше!

Имаше само едно нещо, което разбираше, но точно в този момент нямаше време, за да върне времето назад с някакво незначително време, за да си припомни всичко, което се беше случило. Тоест, той си беше направил вече сметката, знаеше какво искаше и какво щеше да получи. Не и точно в този момент. Беше зает. Всичко наоколо го разсейваше излишно. Имаше си работа за вършене и мъж за чукане, как изобщо беше възможно да гледа този тъп прозорец, който дори не беше никакъв прозорец, а някаква шибана техника, която точно се наричаше телевизор?

Дразнеше се, защото, реално, не го интересуваше грам, но в същото време мозъкът му го тормозеше за това, че не разбираше за какво иде реч.

Правилно ли чуваха ушите му? Сийгфрийд, викингът от средновековието, му казваше на него да се успокои? Нервите на Джонас май наистина бяха излезли извън релси, щом се беше стигнало до този шокиращ момент. Поклати глава и въздъхна, тръгвайки по посока на гласа. Намери го във всекидневната, учудващо мирен и втренчен в телевизора насреща му. Преглътна бавно, проследявайки ясно очертаните мускули на голия му гръб. Сигурно дори нямаше нужда от кой знае какви тренировки, за да има такова перфектно тяло. Онези времена налагаха много повече физическа активност в ежедневието на хората. Тъмнокосият се замисли, че наистина трябва да си поднови картата на фитнес салона, за да заякне малко. А и лекарите го бяха посъветвали да не се застоява на едно място и да тренира редовно. Още към списъка с неща, които все отлагаше за другия ден.
- Да.. – хвърли гривните на пода пред седящия по турски блондин, не му се занимаваше да е миличък в момента. Предвид какво преживя, за да му донесе проклетите гривни... Все още не беше в настроение, макар да си бе поел дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Не му се искаше да изпада в нервни кризи, но сякаш и той самият се бе събудил не просто в различен от своя свят, ами и като че различен човек обладаваше съзнанието му. Не можеше да се познае на моменти и това го плашеше. Най-вече заради факта, че усещаше как това бе истинският Джонас Маккартни, което означаваше, че целият му живот досега беше една лъжа, в която бе живял просто така, защото беше по-лесно. Ако наистина тепърва трябваше да открива и опознава себе си на тридесет и седем, по-добре да още сега да го върнат в комата. Нима имаше смисъл, нима можеше да навакса с всичко, което беше изпуснал... Присети се за тревата, която Влад му беше дал в болницата и реши, че може наистина да му влезе в употреба.
Чувстваше се нелепо с всичките си проблеми, когато се сещаше за тези на Сийгфрийд, които си бяха направо извън това измерение. Нямаше представа как можеха да го върнат обратно и не му се искаше да е поредният човек, когото Джонас ще подведе за нещо. Не че му беше давал някакви обещания, освен, че ще опита да му помогне. Това си беше той. Вечно се буташе където не му е работа и си патеше накрая. Глупостта му край нямаше. Защо вечно трябваше да търси някой, на когото да бъде нужен? Защо беше толкова жалък... Останалите хора си бяха самодостатъчни, защо не можеше да бъде нормален егоист като тях, по дяволите!
- Това ли? Нарича се телевизор. – промърмори, посочвайки почти плоския екран, който Рийд зяпаше с очарователно объркване. Очите на Джонас обаче подсъзнателно бяха заети да си зяпат масивната мускулатура на госта му. - Предава картина и звук от разстояние, това са нещо като записи на хора и места, подобно на снимката, която по-рано ти направих. – обясни леко разсеяно, като разтърси глава и се обърна да намери нещо, което фокусира на дивана зад Рийд. – Да не си седнал на дистанционното? – предположи, макар да не получи отговор, дори не търсеше такъв. Спомняше си, че телевизорът беше изключен, когато излезе навън. -   Управлява се с това. Всяко копче прави различни неща. – нямаше смисъл да му обяснява с термини като „настройки”, защото беше убеден, че другия щеше да го гледа като ядосано полезно изкопаемо. – С това тук усилваш звука, ако искаш да чуеш нещо. – продължи с обяснението си само, защото това го питаха конкретно. Сигурно като беше седнал отгоре му, Рийд му беше и мютнал звука.
- Облечи тези дрехи, ако искаш да идваш с мен до пещерата по-късно. – каза му без пет-шест и метна тениската и анцуга върху голия му гръб, тъкмо за да спре да го гледа. Не му влияеше здравословно и почваше да се комплексира. Защо му се беше паднал точно воин от древна Скандинавия? Не можеше ли да е някой там хилав селянин.. Вече съвсем не знаеше накъде бият мислите му.
- Искаш ли бира..ъм... пиво? – попита го, защото се беше запътил да си вземе една от хладилника. Имаше нужда от питие, но никак не носеше на твърд алкохол. Върна се с две канчета и допря едното до чуждото рамо подканително.

Изкушаваше се сега да вземе тъпият телевизор, явно, и да го хвърли по Джонас. Изкушението беше толкова голямо, че беше готов да го направи още в мига, в който другия му хвърли гривните. Май нямаше смисъл да обяснява тези неща на хората от този свят, защото те нищо не разбираха. Чудеше се дали изобщо беше възможно да се върне в своето си измерение? Надяваше се! Много му се искаше. Другият имаше късмет, че Сийгфрийд сдържа внезапния си порив да не го убие и вместо това само се пресегна и взе всяка една от гривните. Не бяха прекалено разпилени. Сложи всяка една точно на мястото й, както си беше реда.

- Ясно - отговори на обяснението на другия, сякаш тия неща му говореха нещо.

Дори не си направи труда да го изслуша. Вместо това беше прекалено зает да го наблюдава с периферното си зрение, докато докосваше гривните и ги оглеждаше внимателно, за да е сигурен, че не са му пробутали някой фалшификат, за щастие всичко беше наред. За него гривните имаха прекалено голямо значение, реши, че няма смисъл да задълбава. Другият имаше късмет, че Сийгфрийд можеше умело да маневрира през настроенията си, когато сметне, че е необходимо. Ако не намираше в другия средство за забавление, досега да е умрял сто пъти.

Тъкмо взе дрехите, които другият метна на гърба му и ги огледа внимателно. Бяха странни, но то беше важното, че разбираше кое за къде е. Поне в това отношение нямаше кой знае какви промени. Както и за някои неща други също.

- Ти трябва да се шегуваш с мен!? - усети студенината на кенчето за момент по рамото си, докато гледаше дрехите.

Сякаш говореше за тях, но, реално, референцията беше за друго.

- Първо ... какво по дяволите е това?! - какво по дяволите е това indeed. - Второ, отиваме на поход, а ти ще пиеш? - поне знаеше как работи алкохола.

При него не работеше никак, защото той не пиеше. Знаеше какво е, беше пробвал, но предпочиташе винаги да бъде трезв. Най-честите нашествия и загуби на викингите обичайно са свързани с това, че армията е мъртво пияна. Естествено - нито на него, нито на Джонас нещо щеше да им стане от това, което се съдържаше в кенчетата, но ъм ... първо, не знаеше как да го отвори, второ, нямаше да го пие, трето, имаше работа за вършене.

- Сега, ако обичаш, разкарай тези неща от очите ни, защото имаме работа за вършене, ясно? - погледна го по възможно най-сериозния начина, по който беше способен, извъртявайки глава към другия. - И ако не искаш да ме гледаш пак чисто гол, разкарай се и ти. Решавай бързо - изправи се от мястото си и беше готов по начало първо наистина да се съблече изцяло пред очите на другия; вече го беше видял, но и за първи път да му беше, щеше да е все едно.

Другият беше успял да го ядоса, но имаше късмет, че си беше избрал (без да иска дори) подходяща разменна монета, с която да си плаща. Все още му трябваше поне един знак, че може да се върне ... от там, откъдето беше дошъл. Не искаше да свиква с нищо тук. Имаше само едно относително приятно нещо и това беше Джонас. Нямаше проблем да си го признае, но имаше проблем с всичко друго наоколо. Защо трябваше да е толкова странно и сложно!? Колко време трябваше да остава още тук ... дори не знаеше от колко време е тук, беше странно.

Беше забравил за различните превози на хората тук, макар че дори да ги беше видял, пак не можеше да асимилира. И ако Джонас си мислеше, че щеше да го качи на нещо такова, щеше да се е объркал много. Като казваше, че отиваха на поход - това беше, което имаше предвид.

Беше успял да намери планината, от която се беше измъкнал, в крайна сметка мозъкът му обрисува пътя, по който някога бе минавал, ала тогава нямаше чак толкова много сгради, които успяваха само да го объркат повече, докато накрая не отся нужната му информация. Можеше да се ориентира по-рано кое време беше и знаеше колко преди време му бе било нужно, за да стига до там - кога на кон, кога пеша. Имаха достатъчно време, за да стигнат до вечерта и после щяха да имат също достатъчно, за да се върнат. Слизането беше лесна работа. Освен това имаше прекрасни храсти и дървета за прикритие, ако се наложеше. Сийгфрийд винаги разсъждаваше спрямо най-лошия случай, защото добрите и без това рядко се случваха.

Страхотно. Сега и двамата бяха ядосани. В какъв синхрон само се движеха настроенията им. С разликата, че докато викинга кипеше от енергия и опитваше да му наложи глупавия си инат, то Джонас от своя страна вече бе уморен от това. Все още не му пукаше как без да иска бе успял да го обиди, хвърляйки безценните му гривни на земята. Да, не му пукаше. Веднъж в живота си спря да се съобразява с останалите. В момента му беше дошло нанагорно, предвид през какво трябваше да премине, за да му ги върне. И беше ли получил едно „благодаря”? Не, естествено! Разбира се, че не очакваше такова от този човек, или когото и да е, но щеше да много го оцени, ако поне не опитваше постоянно да му разваля рахата.
- Какво ти става? Звучиш като баща ми... – свъси вежди като ядосано малко дете, на което са забранили да яде сладко, за да не му се развалят зъбите. – Все едно, както искаш, старче. – изсумтя с остър сарказъм. На този етап не му пукаше и да го открие хазяинът му след седмица, мъртъв с меч през черепа. Наистина раздразнението му, особено примесено с чуждото такова, го правеше пълен непукист. Тази безразсъдност може и да му беше враг, но отново.. Не го вълнуваше това.
- Вече ти казах, че ще отидем там късно вечерта! Няма да рискувам да опандизят и мен, редом с тебе. Ти може и да се отървеш само с лудницата, но аз едва ли... – беше му обърнал гръб и съвсем спокойно стовари задните си части на дивана. Отвори кенчето бира и побърза да си вземе първата освежаваща глътка. Хич не му пукаше и къде смята да се облича другия. Джонас просто нямаше да гледа в негова посока. Проблемът е решен!
- Луд си, ако си мислиш, че ще ходим пеша дотам! Имам кола, ще ни отнеме само час и половина, така че мирясай вече.
Облегна се назад и затвори очи, разтърквайки слепоочията си. Ама че хубава работа!
„Наистина, Джонас, защо да не се нахендриш в най-голямата възможна каша! Безнадежден случай си!”
Нямаше нужда собственото му съзнание да му го казва, за да си го знае... Но явно не беше излишно да му припомни колко е зле във всеки удобен момент. Маккартни отпи отново от бирата си и въздъхна. Питаше се дали все пак не би предпочел да може да се върне там, в онзи скучен живот по учебник отпреди десет години... Намуси се при мисълта, сякаш бирата му загорча повече от нужното в устата. Не, май все пак не би се върнал там... Дори нямаше илюзията за щастие, дори това. Минаваше си дните на автопилот, може би само децата му го радваха понякога. Не че не бе пропуснал повечето важни събития в животите на близначките си. Все още не знаеше дали наистина  Райън ще дойде да го види в петък. Беше ѝ казал новия си адрес, но не очакваше от нея внезапно да приеме, че отново има баща. Да не говорим за неадекватната раздяла между него и Кейт. На Джонас далече не му беше до ходене в съда, завеждане на дело за развод, разправа за попечителство над момичетата... Всичко му звучеше като пълен кошмар, от който силно се надяваше да се събуди, преди да го е застигнал. Тук и бирата нямаше да му помогне да се разсее от мислите си. Самотна сълза се бе подхлъзнала от затворените му клепачи и се бе търкулнала надолу по леко зачервеното му лице. Би дал всичко да не мисли за нищо поне за малко.

Извъртя очи при чуждия коментар. Естествено, че точно така щеше да каже! Каквото и да беше казал - всъщност. Беше разбрал това, което го интересуваше - другият щеше да му губи времето. И какво имаше? Не беше чул, не беше разбрал. Как се очакваше да стигнат за толкова кратко време изобщо до това проклето място!? Не! Сийгфрийд не вярваше, че е възможно.

Разходи се без особена цел наоколо нервно, докато не спря пред другия и не се обърна рязко към него. Вече беше съумял да се облече в дадените му дрехи. Разнасяше се в тях и за да свикне с това или поне да се опита да свикне ... с толкова леко облекло. Като изключим моментите, в които е гол, но това си беше съвсем друга работа.

- Какво ти става сега!? - погледна към другия и пак извъртя очи.

Поради някаква причина чуждите смахнати настроения не го интересуваха. Егоистично беше, да, но той си имаше изключително сериозни грижи. Чак главата му се пръскаше от болка в моментите, в които не се занимаваше с нещо различно - различно от това да мисли.

- Това изобщо няма да ти помогне - беше се приближил до другия.

Човек сам решаваше как да се разсейва от проблемите и да се освобождава от стреса. Имаше по-забавни работи от наливането с алкохол. И Сийгфрийд знаеше просто, защото това беше единственият допустим от него самия за него самия си начин. Грабна кенчето от ръката на другия, без да се замисля много, но за няколко се,кунди го гледаше неразбиращо. Очевидно на този свят разбираше само от едно.

- Ще я пробвам - установи след секунди преди да я хвърли зад рамото си на някъде, без да го интересува много къде.

В действителност беше прав. Щеше да я пробва. Обаче не и като пиеше директно от нея. Пръстите му стиснаха чуждата блуза само за да придърпа другия към себе си, междувременно той самия да се наведе, за да може все пак ... да направи, каквото беше казал. Щеше да пробва - и пробваше.

Защо така и защо сега? Защото просто така му харесваше. В края на краищата правеше основно онова, което искаше. А в този момент бяха чуждите устни. Сякаш на другия не му бяха достатъчни днешните подобни приключения.

Ако не го предизвикваше и привличаше с постоянната смяна на настроенията си, нещата можеха да се развият и по скучния начин.

Беше си много „добре”, потънал в депресиращи мисли за окаяното си положение. Напълно си го устройваше да си седи и пие сам на дивана, докато другия си издивява на безопасно разстояние от него. Е, оказа се, че не беше нито едното от всичко вече изброено. Най-грешно беше да си вярва, че е на безопасно разстояние от викинга. Дали пък такова изобщо имаше, си беше тема за друг разговор.
Дори не разбра кога се е приближи към него, но нямаше как в даден момент да не му светне, нали? Предвид какво последва... Когато русокосият го сграбчи за дрехата и го придърпа към себе си, се усети странно лекичък, сякаш бе преодолял земната гравитация. Всичко му причерня пред очите и той ги стисна за един продължителен момент, в който бе меко казано ужасен какво му се пише. Помисли си, че това е краят... Съвсем наистина. Очакваше го, предвид, че съвсем си знаеше на своето и провокираше другия постоянно, обърквайки го с приказки, дето не разбира. И бог знае още какво... Но да намери логическо обяснение за реакцията му... Така ли си решаваха проблема с гнева викингите? Ако беше истина, значи на Джонас лошо му се пишеше наистина.
Дори не разбра как и кога собствените му устни без особена съпротива се разтвориха под натиска на чуждите, за да си отговорят поне на един въпрос отпреди малко. Езикът на Рийд съвсем скоро си проправи път между белите му зъбки, сякаш повеляваше пълно отстъпление на територията. Едва сега осъзна какво значеше заканата му отпреди малко.
Не, това не се случваше! Не можеше да се случва... Не можеше да му харесва!
Едно беше сигурно. Този метод наистина го накара да забрави напълно за всичко. Каквото и да си мислеше досега, то бе изцяло прогонено от своеволния му нагъл гост.  
Ръцете на тъмнокосия се бяха опрели в чуждата гръд, сякаш в отчаян опит да отблъснат другия от себе си, но всъщност дори не влагаха и половината от наличните си сили. Най-страшното беше, че го осъзнаваше и в настоящия момент. Усещаше се толкова нелогично обезоръжен, когато другия го накара да се предаде на целувката му. Проклятие! Проклетник долен! Защо му причиняваше това...?!
В странната смесица от ескалираща възбуда, объркване и гняв, доста ужасяваща комбинация, захапа езика на скандинавеца и успя да се изтръгне от главозамайващата му клопка. В лицето му бе нахлула толкова много кръв, че главата му пулсираше, сякаш е получил слънчев удар. Не, отказваше. Колкото и изкусителен да беше този Рийд, отказваше да е играчката му за забавление. Проклет да бъде! Проклет да е, че се целува толкова добре. По-добре дори от представите му. Тъмнокосият почти се задави с всичката насъбрала се в устата му слюнка, примесена с чуждия вкус.
Защо все на него се случваше? Защо? Питаше се едно и също без да стига до някакъв особен мисловен процес. Беше зает с опитите си да преглътне и да си поеме въздух. Дъхът му излизаше болезнено, сякаш заплашваше да разкъса дробовете му. Не можеше да се успокои. Чувстваше се като някое застрашено животно, изкарано от естествения си хабитат. Или пък никога досега не бе вкарван в хабитата, на който принадлежи, та никак не му беше понесла рязката смяна в климата.
Неспособен да овладее нездравословния си сърдечен ритъм, Джонас постави ръка върху устата на Рийд, за да го възпре от евентуален опит да продължи тази лудост. Или да възпре самия себе си, вече не беше сигурен кое над кое надделяваше.
- Добре... – едва изрече запъхтяно и направи пореден опит да си поеме дълбоко дъх. Упорито избягваше очния контакт, за да съумее да се вземе в ръце. - Печелиш! – повиши тембър и се засмя нервно. - Тръгваме сега! Веднага...
Отсече, отделяйки се от другия и скочи на крака, запътвайки се бързо към входната врата.
– Но ще вземем колата!
Вече не му пукаше в кое време на денонощието ще идат на проклетата пещера, но в момента Джонас никак не се чувстваше комфортно да остане насаме тук вътре с тези пронизващо сини очи и руса плитка. Та единственият вариант за него беше да се предаде и просто да заведе задника до глупавата пещера! Това далеч не значеше, че се е оттеглил от битката да отстоява своето. Просто в момента опитваше да не откача повече. Дори нямаше силата да го напсува на глас и да му забие един, задето беше толкова... толкова греховно своеволен.

По устните на Сийгфрийд в действителност пробяга усмивка. За разлика от другия - добре разбираше значението на оня израз, който бе употребил по-рано - "да си играя". Сийгфрийд обожаваше този тип игри. Най-вече тази в момента. На другия навярно не му се вярваше колко привлечен беше. Познаваше я и тая реакция, но това правеха нещата винаги далеч по-забавни.

Поел си вече дъх, последва другия. Погледът му за няколко незначителни секунди беше застинало в отражението му в огледалото - изглеждаше много различно в тези особено цветни дрехи и някак дори светли. Не намираше нищо привлекателно в тях - освен че очевидно самият той се намираше в тях. Беше красив мъж. Нямаше спор. Сам си го и знаеше по принцип. Усмихваше се обаче заради друго. Още не разбираше какво имаше точно предвид другия с това, което приказваше - освен че просто го виждаше как избягваше ситуацията. В неговите очи кола значеше само и единствено кон или коне вързани с каруца. Щеше да е много изненадан, когато разбереше в действителност ... НЕ! Той положително нямаше да разбере за какво говореше другия дори и да го видеше. Всичко в този откачен свят си беше ... точно такова като самия и свят - откачено. Прекалено изкривено и различно за ума на мъжа. Дори и да опознаеше част от него някой ден (което се надяваше да не му се налага), пак щеше да не разбира кой, аджеба, беше решил, че тия работи бяха нужни на човечеството. От всичко разбираше само едно - вече със сигурност го разбираше - хората не се бяха променили чак толкова по едно отношение.

Можеше да го види само в припряното движение на другия. Беше му забавно. Само го следваше и го зяпаше. Не можеше да прецени кое го радваше повече - чуждата реакция или че в крайна сметка отиват, където Сийгфрийд искаше. Не можеше да прецени. И двете му доставяха наистина голямо удоволствие. Не можеше да скрие усмивката, която след известно време отново се появи на лицето му. Беше дал храна за мислене на другия. Доста, струваше му се. Както и че другият отказваше да приеме влечението си към същия пол. Беше виждал подобна реакция и преди. Никога от християни, както бе станало ясно още по начално какъв е Джонас. Но това определено не беше пречка за Сийгфрийд. На него много неща не му пречеха от доста време насам. Очевидно от доста векове насам вече, но се опитваше да не мисли за тази небивалица.

Защото трябваше да мисли за друга. Двамата не си бяха обелили и дума, докато не слязоха и спряха пред ... друго нещо.

Ъм?!?

Да, добре. Това поне го беше виждал преди. Или някаква подобна версия. Няколко такива по-рано същия ден щяха да го прегазят. Чудесно просто. Значи сега какво се очакваше от него да направи?! Ето това не разбираше. Ама никак.

- Нали каза, че отиваме до колата ти? Какво е това сега?! - беше сложил едната си ръка на кръста, другата размята пред това нещо пред очите му.

Той наистина очакваше да види каруца теглена от коне. Или пък карета. Ама това?! Хич не можеше в момента да извика адекватно обяснение на това нещо.

Как искаше да му изтрие самодоволната усмивчица от лицето...  Проклет негодник!
Добре че поне сега не се развяваше и гол пред него, в допълнение с тази самодоволност. И неговия победен момент щеше да настъпи, или името му да не е Джонас Маккартни!
Разбира се, не би си признал, че харесва другия най-много без никакви дрехи. Чисто естетически и обективно погледнато... За самия себе си например смяташе, че е по-секси, облечен с всичките си парцаля. Може би не беше добра идея да се разхожда около Рийд с тези прилепнали дънки, които най-добре подчертаваха задника му. Мда,беше крайно време да пусне пералня вкъщи и поне вече си намери достатъчно основателна причина, за да преодолее мързела си. Нищо че процесът включваше само натискане на няколко копчета.
Първоначално съвсем игнорира почудата на скандинавеца и дори не извъртя очи от досада. Тотално пропусна какво му се говореше, докато вървеше към шофьорското място на колата си. Донякъде бе все още зает да псува другия наум, но когато се настани зад волана и видя, че въпросният споменат все още не беше помръднал от мястото си, опули очи срещу него.
- Защо седиш и ме гледаш? Качвай се при мен! –отново решил, че е негов ред да му заповядва, Джонас го привика да дойде. - Хайде де!
Не му ли личеше, че търпението му бе напът да се изчерпа отново?  И тоз път наистина за всичко си беше виновен Рийд!
- Не. От другата страна! – въздъхна тежко, когато русокосия се приближи към неговата врат и опита да разбере как аджеба, се отваря. Нищо, че уж следеше действията му.
- Мръдни оттам! – скастри го и отвори вратата на колата и излезе пак. Металната повърхност леко се блъсна в скандинавеца и Джонс се намери опасно близо до него. За щастие вратата все още ги разделяше. Този път преодоля всичко объркващо и го изгледа на кръв. Мислеше си, че само той можеше да е проклет? О, не, не беше познал.
Ръката му собственически се оказа на чуждото рамо и смело се приплъзна към тила на другия, за да го придърпа и срещне наравно поглед с неговия. По всичко личеше, че ще го целуне.
- Трябва да внимаваш повече. – почти му прошепна в лицето с провокативан изкусителна усмивка. Какво, ако и на него започне да му е забавно да си играе с новия си гостенин? Дали ще му хареса... ако постоянно флиртува с него, но не направи крачка към следващата фаза? Това звучеше игра доста в стила на Джонас, или поне на проклетийката в него, която очевидно се бе събудила от зимен сън. Защо да му оставя удоволствието да го вижда сразен? Не и в този живот!
Пристъпи настрани, сякаш никога не се бе доближавал до блондина и затръшна вратата на колата някак демонстративно. Този потиснат гняв наистина го правеше опасен. Хвана Рийд за китката и го замъкна безцеремонно към другата страна, където беше пътническото място.
- Ти ще се возиш тук. Влизай. – отвори му вратата и почти го натика в седалката. Нали не искаше да седят цял де ни да се гледат? Щом не можеше да бездействат и да си почнат и за минута, то откъде накъде Джонас ще седи в гаража и ще му се обяснява пет десетилетия какво е това чудо „кола”.
За съжаление тъмнокосият все забравяше важен факт относно бракмата му. Беше остаряла бая за тези 10 години... Нищо, че тъкмо ѝ смени трансмисията и я постегна. Наистина имаше нужда да си купи нова, или да ѝ смени абсолютно всички части, което май само по себе си не беше по-различно. Въздъхна, когато вкара ключа и не запали.
- Мамка му! – вече си изруга на глас, затваряйки очи за миг. Защо едно нещо в скапания му живот не можеше да протече добре? Всичко винаги трябваше да се обърква някъде. Саркастична усмивка се появи на личицето му и напук на проклетата каръщина, Джонас овладя нервите си.
- Стой тук! – обърна се за миг към Рийд съвсем сериозно и направи жест с пръст към него да не мърда. Излезе от бракмата си за кой ли път и отвори предния капак. Поогледа се за възможен проблем и се завъртя наоколо за клещи. Нямаше как да моли пещерняка да му асистира със стартера, поради ясни причини. Добре че бе опитен с техниката, особено тази от своето си време. Реши, че ще работи като механик при хазяина си, но все още не се беше вяснал и един път там. Дори не бе убеден дали офертата все още важи, но скоро спестяванията му щяха да свършат и тъй като връщаше чековете на баща си неосребрени, щеше да му се наложи да поработи.
Беше се разпъргавил в упорит опит да подкара колата си и когато се върна обратно зад волана направи още няколко опита. На третия взе, че стана. Слава на Бог!
- Добре, вече тръгваме. – оповести информативно и се обърна отново към Рийд. Малкият му успех го държеше в рамките на доброто настроение, но това можеше да кривне във всеки момент. – А, за малко да забравя. Трябва да ти сложа колана, за да не ни спрат пътните... – знаеше, че другия и понятие си няма, отново, за какво иде реч, но защо просто не оставеше всичко в неговите ръце? Неговите невероятно сръчни ръце!
Протегна се през чуждите гърди и издърпа колана от страната на Рийд.
- Ето така! – закопча го и му смигна, като побърза да подкара колата, преди другия да е решил, че вече му се слиза. Нямаше представа как ще му понесе поредната новост, но и не искаше да знае.

Погледът на Сийгфрийд се спускаше по столетниците. Наистина много дървета липсваха, за сметка на това имаше други, които далеч не му бяха познати. А пък той от своя страна имаше перфектен нюх и винаги знаеше къде се намира. Фотографската му памет работеше съвършено, както лесно успяваше да се ориентира пространствено. Истината бе обаче, че му се привиждаха обичайно познати дървета - всичко бе съвсем ново и младо. Усещаше само позната енергия, но онази на новото време ... никак не му се харесваше, че трябва да прави такива грандиозни сравнения. Цялато обиколка като цяло - твърдо НЕ. Вече беше си казал какво е единственото, дето му се харесваше - второ мнение нямаше по въпроса. Не знаеше, защото не разбираше съвсем какво се случваше наоколо, но навярно се бе присламчил към другия, тъй като и той не по-малко беше объркан в живота си. Това навярно не задължително би било полезно знание, ала не е и задължително нещо лошо. Сам не можеше и да си представи колко много му се слизаше от това ръмжащо нещо. Беше счупил захапката на колана в опит да се освободи по-рано и сега другият щеше да си има още нещо за поправяне. Без малко щеше и да изкърти вратата на излизане, тази му беше отворена, за чуждо щастие - за негово лично, не се знаеше.

Дръпна рязко другия назад - все напред вървеше Джонас и навярно с право. Всичко наоколо продължаваше да става все по-странно. Наоколо имаше някакви беседки и разни други. Навън още беше светло и наоколо все още кръжаха някакви хора. Не можеше да повярва как спокойно си се разхождаха наоколо. Някога по тези земи човек трябваше да се крие, за да оцелява. Да бяга като сянка ... дори в онези моменти, в които прикритието на нощта липсваше - може би най-вече тогава.

Не можеше да спре да си задава едни и същи въпроси. Почваше да се чувства като малоумник, а пък никак не даваше вид на такъв. Беше толкова изнервящо. При дърпането назад на Джонас, последният беше опрял гръб в гърдите на Сийгфрийд. Имаше да му връща за безброй много неща вече - вътрешно някъде си беше направил списък - като се започнеше от ядосано-дръзкото му държане до това, че в крайна сметка го беше накарал после за секунди да спре да си мисли как иска да го придърпа заради заобикалящите го шокиращи иновации.

- Мразя това място! - изръмжа в ухото на Джонас и в същото време го завлачи със себе си по друг път.

Имаше си своите причини - не само че му трябваше привидно прилична причина да го придърпа и да диша във врата му за досадно кратките няколко незначителни секунди. Нямаше нужда някой да разбира другата причина. В този случай нямаше нужда и да прави асоциации в главата си за прилики и разлики. Неприятните неща в живота трудно се променяха - а ако се променяха, усещанията си оставаха. Беше се убедил вече отдавна в това. Нямаше нужда от допълнителни напомнянки. Затова и не си ги даваше. Хората ще си кажат, че животът продължава и някои неща е добре да си останат в миналото - ала миналото не е нищо повече от основите на настоящето. Дори не е ясно кога почваш да градиш, защото нещо все се чупи, за да донесе със себе си нюха на нестабилността. Та ... все се оказва, че си неспособен да градиш нагоре.

В случая не искаше да се сеща как един от най-близките му и верни войни беше загинал. Дори не можаха да намерят тялото му. Изтръпваше само при мисълта, че някой ден на оня свят няма да пирува на равно с него. Мечът му беше всичко, което беше останало от него. А това беше ужасен знак! Съдбата обичаше да раздава все такива. Беше пуснал вече другият. Но не беше достатъчно далеч. На една ръка разстояние му беше. Не разбираше защо му бе да се преструва на толкова недостъпен, но пък имаше нещо забавно и възбуждащо. Така, че не се оплакваше. Имаше много с какво да се разсейва, докато се намира по тия земи - абсолютно нищо лошо нямаше в това, че заниманието му бе точно ... едно и две. На път за едното, пред очите му другото.

Не беше шофирал от много, много дълго. Едва сега се замисляше върху този факт. Откакто излезе от болницата не бе имал особено време да поднови шофьорската си книжка, поради което се постара да е внимателен, за да не го спрат за проверка някъде, че нямаше да свърши никак добре. И все пак това бе едно от нещата, които бях като карането на колело. Мускулната памет на Джонас винаги работеше много по-добре в сравнение с онази, за която отговаряше мозъка му. Не, това беше тлъста лъжа. Все още опитваше да забрави колко своеволно този до него беше наврял езика си в гърлото му, защото явно в някогашна Скандинавия не пиеха алкохола си от чаши. По устните си тъмнокосия все още усещаше следи от чуждите и това го дразнеше прекомерно много. Добре че шофирането го успокои малко, макар че на всяко хубаво нещо му идва края.
Всичко вървеше чудесно, не обелваше и дума на другия, просто му каза да го следва от колата към пещерата. Вървеше възможно по-напред, отново потънал в смехотворната илюзия, че е на достатъчно безопасно разстояние от Рийд.
След като мястото наоколо бе превърнало в национален парк, трябваше да повървят известно време, защото беше позволено само за велосипеди и пешеходци. Оставаха им само няколко километра и тъй като Джонас умело избягваше чуждия поглед, разсейвайки се с птичките и пчеличките наоколо, дори не забеляза промяната в настроението на компанията си. Предпочете да не мисли за нищо, поне за малко. Ей така, за разнообразие. Сметна, че заслужава малко почивка. Пък това можеше в някой друг случай дори да спадне в категорията „приятна разходка сред природата”. Е, ако преди малко не спадаше, то сакндиванската му дружка бързо се погрижи да промени това.
- Как... Какво...?! – едва заекна, когато отново един вече известен някой му изкара ангелите. За кой вече път? Спря да ги брои. Имаше ли причина да брои нещо, което явно щеше да се случва на всеки пет минути?
Може би трябваше да се радва, че бе успял да запази спокойствието и личното си пространство до този миг, в който отново бе насилствено придърпан от другия, без никакво право да избяга от пронизващия му поглед. Нямаше представа за какво му беше ядосан пък сега. На него ли беше ядосан? Въобще ядосан ли беше, или тъжен? Или друга емоция, която прикриваше умело с тези си странни пристъпи на агресия. Имаше моменти, в които и самия Джонас не бе съвсем адекватен, но този тук избиваше рекордите. Не можеше да му схване спатиите. За щастие този път рязкото навлизане в личното му пространство дотолкова го стресна, че дори нямаше време да си припомни какво стана последния път, в който Рийд го придърпа към себе си по този начин...
Нищо, че устните му се бяха разтворили и останаха така, сякаш имаше друга причина, освен моментния пристъп на паника и объркване какво се случва.
Не разбираше, наистина не го разбираше. Но бързо успя да заключи, че воините никак не си падаха по обясненията. Нямаше как да знае какво го прихвана Сийгрийд или защо мразеше това място, но го последва въпреки всичко. Не беше и като да има някакъв друг избор. Направо бе завлачен през дърветата наоколо към несъществуваща пътека, която другия сякаш виждаше много ясно в главата си. Само да знаеше какво си му се върти там.. Навярно би се ужасил много повече от сега, но поне щеше да може да предвиди чуждите нашествия над него и личното му пространство.
- Не! Рийд...стой! – спря го с тялото си, този път напълно доброволно, щом доближиха вече пещерата. Не му се ходеше на поредната самоубийствена мисия. Тук трябваше да се подходи внимателно. Дори не осъзна кога нарече другия с прякора, който използваше до този момент само в главата си. Сигурно отново сам си пишеше смъртната присъда, но сега това не беше важно.
- Стой тук, докато не те привикам. Просто стой! – отдели се внимателно от другия без да нарушава очния им контакт и направи жест с ръце, сякаш опитваше да увери озверяла мечка да не го изяде жив с парцалите. Нищо, че в момента бе напълно сериозен, не искаше отново да се забъркат в някакви неприятности. Не че досега беше станало нещо кой знае какво, но Джонас имаше навик да се паникьосва значително много, предвид факта, че при себе си криеше човек от друга епоха.
Тъмнокосият се доближи към насъбралата се тълпа хора и сканира всеки от тях с бърз поглед. Отново влезе в странната си роля на оправен възрастен, която иначе не усещаше като особено натурална част от себе си. В миналото не му беше присъщо да се справя с толкова различни ситуации, но тогава нещата бяха и далеч по-прости. Едва сега му се налагаше да мисли за решения, да изготвя план за действие в главата си. Беше странно явление, но отчасти му допадаше. Сам не осъзнаваше колко е добър в подобен род работи, защото въпреки притеснението си, от него лъхаше само пълна липса на заплаха. Някак умееше да убеждава хората, а факта колко кротък и услужлив самарянин беше преди десет години, му бе спечелило само добро мнение от останалите хора. Познаваше доста от квартала и му трябваше време за да се присети за името на археоложката пред която се беше спрял. Добре че бе написано на пропуска ѝ.
- Хей. Джина! – възкликна изненадано, сякаш бе попаднал тук съвсем случайно, като повечето любопитни минувачи зад ограничителната лента. От другата страна жената се спря и задържа погледа си върху него.
- Хей...Джонас, нали? От гимназията!
- Да, същият.
- Боже мой, мина толкова време. Какво странно съвпадение! Чух от съпруга ми, че си се събудил и мислех да ти се обадя...
- Да, да, Чарлс, репортерът. Той всъщност се свърза с мен, искаше да пише за.. изживяването ми, или нещо такова. Хей, по новините чух, че са открили нещо изумително в тази пещера, аз съм голям любител. Дали има шанс да надникна вътре?
- Ъм... В момента е с ограничен достъп... – жената за миг се обърна към пещерата зад себе си и събраната ѝ на конска опашка плитка подскочи веднъж. – Но за приятел от гимназията мога да направя изключение.
- Наистина? Страхотно! Хей, тук съм с далечен братовчед, който не говори много добре английски, та не мога да го оставя сам. Нали няма проблем да дойде?
- Да, предполагам няма да е проблем. – каза с леко закъснение, все пак склонила пред милите очички на Джонас.
Тъмнокосият се усмихна като невинно детенце, благодарно за получените лакомства и привика с жест Сийгфрийд, който бе оставил някъде малко по-далеч от тълпата.
Жената го погледна само за секунда и се извърна напред, за да ги повече вътре.
- Все още разследваме, така че внимавайте къде стъпвате. Насам.
Беше ред на Джонас да задърпа русокосия със себе си. Хвана ръката му съвсем спонтанно и без дори да го поглежда отново, го замъкна навътре в пещерата, стараейки се за следва стъпките на Джина. Не искаше да се подхлъзне някъде и да си разбие главата, която и без друго много не го слушаше. Поне както си беше хванал едрата дружка за ръчичка като някой първолак, ако се стигнеше до момент на невнимание, щеше да се приземи върху купчина мускули. Не беше лошо нещо да си имаш план Б, нали?
- Това е помещението, където се е получило странното образувание. Все още не знаем как, но изчислихме, че е станало пред около 12 хиляди години. Ето тук все още се виждат следи от образувалия се вакуум. Най-интересното е, че е оставило странна форма на човешки форми. Както и да е, трябва да се връщам отпред, имам да документирам още неща. Постарайте се да не пипате нищо. – жената кимна с поглед и към Сийгфрийд, преди да прегърне доклада си под мишница и да се скрие обратно в прохода, водещ към изхода.
Джонас още не можеше да повярва, че ги пусна тук и ги остави сами. Беше и толкова ослепен от непонятната гледка пред очите си, че малко късно се усети да пусне ръката на Рийд.
- Това тук.. говори ли ти нещо? Може би ако си спомниш какво точно ти се е случило, ще е доста полезно... - промърмори тихо заради чудовищната акустика.

Сумтеше недоволно. Светът наистина се беше усложнил ужасно. Все повече се убеждаваше. Половината разговори му се струваха напълно неадекватни. Съдеше по няколкото човека около него, които умело го бяха избегнали. Явно беше същинска атракция дори когато не беше с дрехите си от своето си време, защото всички го зяпаха, сякаш секси мъж с руса дълга плитка не са виждали в живота си. Не можеше да ги вини, че им харесва, каквото виждат, но още повече се радваше на услужливостта им да се отдръпнат от него и да спрат да го зяпат само от един поглед. Добре се разбираше с тези идиоти и без да си отваря устата. Те навярно дори не подозираха как можеше да ги пречука, без да му мисли много. Много бяха, но изглеждаха клечести, безформени, някакви такива ... едни никакви. Сигурно тези като Джонас бяха един на милион по тези земи, защото не намираше ничия друга фигура по-привлекателна. Или изобщо привлекателна. Не му беше непременно първата работа да зяпа чуждите прелести или в случа липсата на такива, просто нещо трябваше да прави, докато другият се правеше на мил и услужлив. Навярно човекът такъв си и беше, просто той самият се нервираше, че светът беше станал толкова ... чуплив. Всичко ли трябва да става по нежния начин? Човек все трябва да внимава какво да каже, какво да направи, пък да не би случайно някой да не нарани, пък не знам си какви глупости там, излишни! Не че и иначе не трябваше Сийгфрийд да внимава какви ги приказва, но тук границите бяха тотално размити между разбираемото и крайно неразбираемото. Последното беше в промишлени количества.

Потропваше нервно с крак и почти щеше да спре да чака и да приближи Джонас, ако не го беше привикал сам преди малко. Направиха му път, за да мине предвид факта, че като цяло тук беше лудница. Още не разбираше как може на толкова важно стратегическо място да се съберат две две-три дузини загубеняци, които нещо зяпаха, ама сигурно и те не знаеха какво точно. И тази жена, която им приказваше някакви странни работи - абсолютно не я слушаше. Просто чакаше да се разкара, както за щастие се беше случило. Беше зает да си мисли за проблемите и да се обърква от ситуацията и да се възбужда от чуждата близост. Нямаше как да не го вбесява факта, че беше някъде по средата на две опасни състояния, които щяха да го унищожат. Можеше и по-рано да се измъкне от чуждия допир, но беше много просто - не му се искаше и не го правеше. Някъде в главата си записваше всичките подобни действия на другия. Обичаше да помни такива неща. Имаше известен чар в това да мисли за определен човек по съвсем различен начин. Би казал, че Джонас нямаше нищо общо с онези загубеняци отвън. В очите му изглеждаше като друг вид загубеняк, защото в края на краищата и той не го разбираше много, но поне пък изглеждаше много сто пъти по-добре от всички наоколо и ако не му лазеше излишно по нервите, от както устните му се намериха върху чуждите, навярно щеше съвсем да се е отпуснал в компанията му. Де такъв късмет!? Все някога щеше да го има. Сигурно.

- Последното, което правих, беше секс - отвърна и повдигна рамене.

Често казано изобщо не го интересуваше как приемаха тази тема по тези непознати ширини. Сийгфрийд просто си казваше всичко, което имаше да казва.

- После заспах и явно се събудих тук - висотите на гласът му бяха почти на нивото на чуждите.

Беше заобиколил другия и погледът му обикаляше наоколо. Ръката му се озова на ледените късове, които дори не се бяха разтопили напълно. Всъщност ... как изобщо беше излязъл? Не си спомняше. Мозъкът му тогава прекалено много го болеше, за да мисли. По-скоро работеше с инстинктите си за самосъхранение и желанието си да живее още. Наистина искаше адекватно решение, но нещо му подсказваше, че мацката, която ги беше подминала, хабер си нямаше какво се случва. Не че пък Сийгфрийд много разбираше, но поне знаеше причината за това новообразувало се ледниково образувание.

Мразеше, когато трябваше да използва мозъка си, за да работи в синхрон с небивалици, които явно не са никакви небивалици. В живота си бе ставал свидетел предимно на фалшиви магии, чиято цел бе по-скоро чуждата войска да се изплаши. За онова време тези трикове работеха перфектно, защото различните племена дори и да не признаваха боговете на другите, дори и да ги отричаха, знаеха, че с именно боговете шега не бива.

Очевидно някой тук не си беше научил урока.

Почти беше му омръзнало да обикаля и да наблюдава наоколо, да си спомня някакви неща и просто да се чуди как по дяволите ...

Беше безсмислено да се чуди. Нищо нямаше да му помогне. Трябваше му някакъв адекватен знак. Нещо, което да разбере. Каквото и да е било. Дори да е просто някакво смахнато вдлъбнато изображение ... дори стените по пещерите не бяха обрисувани, а знаеше, че по негово време тук някъде беше чертал карта. Нейният израз сега го нямаше. Можеше да очаква всичко явно, след като бяха минали толкова много векове, но все пак то не спираше да си е безумно ...

- Да се махаме! - изръмжа нервно думите до такава степен, че сигурно нищо не му се разбра; беше му писнало и беше ядосан.

Тъкмо се беше появила и онази жена, която до преди малко ги съпроведе до тук.

Нямаше никакъв смисъл. Което, разбира се, не отговаряше на реалността, но щеше да го не и точно в този момент. Не се докосна до другия и просто се зае да се изнася. Жената зад него изплямпа някакви глупости, които не ги чу съвсем, даваше му указания откъде да мине, сякаш пък на него му трябваха и не бе влизал едно сто пъти и излизал от тази пещера. Естествено, как да знае невежата блондинка!

Виждаше цялото безсмислие на проклетата ситуация. Нямаше да има връщане назад. Трябваше да живее на това проклето място. Знаеше си, че всичко щеше да се прецака, след като всички възможни птици, които носеха лош късмет, бяха надвиснали над главата му малко преди да влезе в пещерата. Какво изобщо си въобразяваше!? Нелепо беше да търси, каквото и да е било. Глупавият маг сигурно беше мъртъв и изгорен на клада преди векове, нямаше да се учуди! Много искаха смъртта му нищо, че се страхуваха. Сийгфрийд беше само и единствено от първия вид, защото му беше писнало от игрички. А може би игричките бяха само и единствено в неговия мозък? Кой да знае! Точно в този момент не го интересуваше!

Тъмнокосият мъж остана дотолкова заслепен от гледката, че в даден момент спря да слуша другия. Успя да отчете отговора му на въпрос какво е правил последно, при което подбели очи и веднага се врътна отново към странното скално образувание, или каквото бе останало от него. Как може просто да заспиш след секс и да не помниш какво ти се е случило? Да не би любовника му да не го беше дрогирал? Джонас все още не искаше да вярва във вероятността това да е дело на някакво истинска  древна магия.
Нещо обаче витаеше наоколо, или поне той можеше да го регистрира...да го почувства някак. Не бе сред нещата, които на този етап можеше да си обясни, но нещо го теглеше към голямото образувание. Сякаш му нашепваше да го докосне. Дори не осъзна кога Джина се беше върнала, за да им покаже пътя навън. Успя дори напълно да игнорира мърморенето на Сийгфрийд. Понечи да откъсне поглед от нещото в дъното на пещерата и да последва другите двама, но не успя.
Несъзнателно се бе доближил още по-близо и бе прескочил предупредителната лента. Сякаш някой се бе опитал преди да се докосне до тази чудата скала и не беше свършило добре. Джонас дори забеляза, че самата Джина стоеше на солидно разстояние от лентата. Личеше си, че каквото и да е това тук, не си позволяваха да го доближават повече. Не можеше да си обясни защо. Той бе престъпил лентата. Нищо не се случи. Оставаше само едно.
"Джонас, нали?"
Закле се, че чу нечий глас в главата си в момента, в който докосна скалата. Земята под краката му сякаш леко се разтресе и докато се осъзнае късче от образуванието се бе отчупило и се бе приземило удобно в дланта му.
- Какво по.... – едва успя почти да изпсува гласно. От страх да помръдне, погледът му просто се заби в малкия какъв в ръката му, който сега бе облян в синкава светлина, сякаш излъчваше непонятна енергия. Чакай...Не си спомняше да сияе така преди...
Вдигна поглед към голямото образувание, от което се бе отчупил камъкът в ръцете му. Изглеждаше си какво преди. Вече съвсем нищо не разбираше.
- Джонас? Да не се загуби? – дочу гласът на Джина и прехапа устна. Бяха разбрали, че е останал някъде назад, затова побърза да скрие камъкът в джоба си и да догони другите. Не му се мислеха нови обяснения, затова просто потвърди, че се е изгубил в тъмното. Нищо, че Джина разполагаше с фенерче, което да осветява пътя им. След всичко, което му се беше случило за много отрицателно време, Джонас осъзна, че всъщност почти нищо не подлежеше на логиката, позната на неговия свят и напреднала цивилизация.
- Е, Джина... Благодаря ти отново, че ни пусна вътре. Беше...уау..беше вълшебно! Никога не съм виждал нещо по.. – леко се оля в опита си да задържи поне една полезна връзка, която може би щеше да му потрябва и в бъдеще. По средата на думите си осъзна, че Рийд беше отново бесен и вървеше с безпардонността на ядосан бик. – Ъм, до скоро и успех? – изпелтечи и се отдалечи от Джина, за да настигне проклетника, който все припираше за нещо. Закъде се беше разбързал дори? Каква спешна работа имаше в момента, освен тази да му стъжнява живота? Ама че го дразнеше...
- Хей! – хукна подире му, за кой ли път. – Хей, Рийд! Ще се спреш ли за малко?! – въздъхна, когато видя, че другия предпочиташе да не го отразява. Добре, разбираше как се чувства, поне отчасти. Знаеше какво е да се събудиш и да не можеш да се върнеш към досегашния си живот. Чувстваш се объркан, изгубен, ядосан на всичко и всички. Разбираше го, защото минаваше пред много подобна на неговата помия. Но това не значи, че щеше да оправдава поведението му. Най-малкото, което искаше, бе да насърчава тези му нервни изблици.
Успя да го догони с пъргавите си крачета, защото Джонас винаги постигаше нещо, ако си го навие на ума.
- Сийгфрийд! Ще спреш ли с това?! – стисна ръката му на сгъвката и го издърпа в своя посока със сила, която отново се изненада, че притежава. Май забравяше, че все пак и той е мъж. Беше малко трудно да се възприема като такъв около този набит средновековен викинг пред него, който не спираше да му зяпа задника. Сега обаче щеше да се вживее в напълно друга роля. – Много лесно се предаваш, не мислиш ли?! Толкова ли струва честта на воините от времето ти?! – усети се, че попрекали с изказването си, когато другия го изгледа на кръв и само това успя да го накара до отстъпи крачка назад и да пусне ръката му. Но въпреки вледеняващите тръпки, които го бяха пролазили, Джонас не прекъсна очния си контакт с вирната брадичка. – Само казвам, че не съм си представял един воин да се предаде, преди да е опитал всичко. Знам, че нямаш много варианти и в момента нещата не ти изглеждат в твоя полза, но защо вместо да се тръшкаш и да ми ръмжиш насреща, не се стегнеш малко... Ще търсим други начини да те върнем обратно, но трябва да имаш малко вяра, става ли?! Ще открием този твой магьосник, Мерлин, или който трябва... Но ще намерим начин, ясно?! – скръсти ръце, сякаш можеше да прозвучи още по-убедително. Дори не знаеше откъде намери цялата тази убедителна позитивност, в която заля другия, но бързо разбра, че ако и двамата се отчайват на лягане и на ставане, нямаше да я докарат доникъде. Щяха да свършат оплакващи живота си като пияници под някой мост. Джонас вярваше, че не затова се бе събудил от десетгодишната си кома. Определено не беше, за да вижда как някой друг губи надеждата си и се предава. Нямаше да стане!
- Междувременно, вместо да се дразниш толкова на положението си, приеми го като предизвикателство. Ще те научи на много. – смигна му и го потупа по рамото, тръгвайки обратно към колата. Надяваше се още да е там, защото май забрави да си плати за паркинга.

Схемата беше следната - трябваше да напсува хиляди пъти вселената, за да се получат нещата. Схемата работеше съвършено добре, защото при тези обстоятелства всичко се променяше точно по желания начин. Другата схема беше да разсече някого от нервите, които се образуваха в главата му, но, очевидно, не можеше да ги направи тези неща в този така нежен свят! Мърмореше си нещо на всичките възможни езици, които знаеше и се опитваше да не избие нечия физиономия, което беше по-трудната част в тоя случай. Поне хора наоколо около него нямаше. Освен един единствен индивид.

Не ставаше въпрос дали се отказваше или не, ставаше въпрос, че вселената си правеше шибани номера с него и съществуването му. Символът и очертанията, които беше видял не му носеха нищо освен реално погледнато добре позната информация, но не и нова и такава, която щеше да му помогне, за каквото и да е било. Очертаваше внимателно чертите в ума си дори да буйваше наляво и надясно. Реално, сигурно дори не му личеше, че мислеше нещо, но дори когато беше ядосан, знаеше как да запази частица разум, която да използва, ако се наложи. В ума му винаги се случваха всякакви неща. Не беше мислел обаче чак в такава степен никога през живота си и главата го болеше и от това също. Оглеждаше се наоколо и бе чул чуждото приближаване просто не му беше до ненужни разговори точно в този момент. Мразеше да го прекъсват докато мисли - демек, винаги. Това беше негова работа да го прави с другите, а не обратното.

Почувства чуждата схватка и просто остави другия да направи, каквото беше решил. Беше му писнало да няма контрол над ситуацията и още малко липсата на такъв нямаше да му навреди по никакъв начин. Накъде повече!? Можеше ли да стане по-зле - ето това беше въпросът! Ами хайде по-добре да не си задава такива глупави въпроси, защото винаги можеше да стане по-зле дори и да беше свръх зле вече.

Прибели поглед и от досада, докато слушаше другия. Думите му просто преминаха от едното през другото му ухо - на първо място защото бяха пълни глупости! Той не се беше отказал, а просто ритуално беше препсувал цялата вселена. Имаше разлика от земята до небето. Тъкмо се канеше да каже и да направи нещо, когато друго привлече вниманието му. Частта с псуването може и да вършеше някаква работа или поне така щеше да си въобразява. Краката му не последваха другия, а го отведоха някъде другаде. Ставаха малко по-далечни, но не прекалено много. Беше се върнал обратно по пътя, от който бяха дошли, сякаш беше пропуснал и изпуснал, изгубил нещо съществено важно не много далеч. Не беше казал на другия за малкия си план. Мозъкът му започна да работи в друга посока. Умееше да се освобождава от ненужните мисли, но от както се беше събудил му се струваше, че складираше всичко на едно място сякаш от векове в мозъка си и трябваше да премисля отново и отново всичко.

Сетивата му работеха усилено, затова щеше да чуе чуждото приближаване, но нямаше как. Беше изчезнал, без да дава предупреждение и в даден момент с бързината си се беше скрил встрани от дърветата. Аха! Значи добре си спомняше и перфектно виждаше. Трябваше да спре да бъде толкова разсеян! Изрови от земята стар и отдавна забравен етикет като от бутилка вода. Материята беше странна и не можа да я разпознае. Беше толкова стар и изтъркан, че изобщо не знаеше как мозъкът му се беше добрал то тази информация, че изобщо да се сети къде да се намери. Прибра го в джоба на панталоните си (явно тези неща бяха удобни) и се бе върнал назад, но без да се връща по обичайния път, от който беше дошъл - дори не осъзна, че дори бяха преминали през онази пътечка, която отказваше. За нула време щеше да се върне обратно, откъдето беше дошъл, но дори не бе осъзнал, че се бе забавил прекалено много и дори на другия да му бе писнало от неадекватните му решения (които си имаха смисъла все пак, колкото и да изглеждаше, че ги няма), бе решил да тръгне да го търси. Можеше и да не го прави, но се появи зад другия с тиха лекота.

- Да се връщаме - издекларира на милиметри от чуждото ухо и другият можеше дори без да вижда да почувства усмивката на Сийгфрийд.

Противно на всичко свързано със себе си се завъртя и пропусна чуждата реакция. Сега беше с една идея повече настроение освен ако не удареше на камък с нелепите си предположения и този път.