Sacrifice. (завършен проект《3)

Последен шанс. Последна възможност.
Последна саможертва.
Кингсли знаеше какво трябва да направи. Щеше да наруши думата си за първи и последен път. Беше се врекъл в най-скъпото си тогава, че никога повече няма да потърси баща си. Че ще го забрави и ще живее своя живот по своите правила. Но нищо от последното вече не беше вариант. А онова, което тогава му беше най-скъпо, отдавна го нямаше. Сега обаче, след всички тези години, отново бе намерил нещо, което искаше да задържи по-силно от всяка своя клетва. Баща му беше прав, не можеше да го отрича повече. Той винаги печелеше, можеше да предскаже бъдещето прекалено точно, за да сгреши. Той бе истинското чудовище, в които постоянно опитваше да превърне и сина си. Беше време да го намери и да му открадне пръстена. Онова, което му гарантираше желаното.
Вярно беше, че нищо не можеше да го подготви за този момент. Но беше предопределено от звездите, че трябва да се срещнат отново. Също както беше ясно, че Кингсли няма да спре, докато не намери начин... Не искаше да разруши света, а да избяга далеч от него, заедно със своя подчинен. Заедно с Дарен. Тази любов беше тяхното нещо, определена да изпепели тях, не обкръжението им. Само тях. Беше спасение, не гибел. Единствено спасение.
Дори не знаеше колко време беше минало и колко пъти бе ударил на камък. За първи път вървеше по следите напълно доброволно, с толкова силна воля и упорство, каквито никога не би повярвал, че ще придобие.
Ваторе. Това бе бащиното му име. Най-мразената част, която искаше да изтръгне от себе си и живота си. Но не ... Запрати и това желание по дяволите в момент, в който реши, че наистина ще се раздаде до края. Ще направи и последната жертва, ще пристъпи клетвата си. Това беше всичко, което му оставаше и сега с радост и пълна готовност го даваше. Когато се намери зад вратите на Бюрото за нормалност и го вкараха в една от камерите си за експерименти, не спираше да се усмихва. Смехът му ставаше по-силен от крясъците след всяко следващо мъчение. Как не се досети, че именно баща му ще е шефът тук? Все пак винаги предизвикваше иронията на съдбата. Всичко беше негово дело. Знаеше го.
Ваторе използваше всяка пешка както му отърва. Беше видял отдавна всичко, беше подхвърлил контактите му на Дарен, когато се бе погрижил да бъде разобличен и затворен в лудницата, без този път шанс да се измъкне. Винаги щеше да го преследва и да се бърка в живота му. Но този път идваше тук не да го убие, а да му благодари. Искаше ирония? Имаше я в изобилие.
В даден момент вече не чувстваше болката. Когато сенчестата фигура се показа от сенките след всичкото това време наблюдение, през което Кинг знаеше, че е някъде там от другата страна на стъклото, камерата се отвори. Тялото му доброволно и без капка съпротива се свлече в краката на по-възрастния мъж, който обаче бе запазил младостта си и нито една бръчка не красеше лицето му. Беше живял като паразит, крадейки от чуждото време и бъдеще вече около стотина години.
- Не ти ли...омръзва? – попита го като остави кръвта да потече от устата му право върху обувката на Ваторе. Не познаваше друг индивид, по-вкопчен в идеала за вечността от баща си. Странно беше, че уж го беше превърнал в свое подобие, но Кингсли не го вълнуваха същите идеали и неща. Не му пукаше да проклетата вечност. Би живял само още час, стига да го прекара със своя Дарен.
- Чаках те да дойдеш. Защо се забави толкова...
Гласът премина през ушите му, но това, което по-силно регистрира, бе образа на сестра му, стояща някъде зад Ваторе.
- Нора... – изкашля името с нова порция кръв, сетне се засмя с открита доза съжаление.
- Кое е толкова забавно, Кингсли?
Кое му беше забавно? Всичко, наистина. Дори болката го забавляваше. Явно наистина бе изгарял от нетърпение да го види отново. Не просто му беше влязъл под кожата, бе единствената жива пешка на шахматната му дъска, която можеше да го заблуди. Защото само той го караше да изпитва емоция, а всеки знаеше, че това бе силно оръжие. Омразата, все още беше там. Не можеше да я скрие от собствената си кръв и плът. Кингсли не го мразеше. Едва сега осъзна, че отдавна беше спрял да го мрази, отдавна ве загубил смисъла в това и се бе освободил от безсмислената нужда да търси отмъщение. За първи път се чувстваше свободен. Наистина.. Защо се бе забавил толкова? Трябваше отдавна да дойде тук. Трябваше отдавна да види, че Ваторе е много по-жалка картинка, отколкото бе останал в съзнанието му. Картината на страшния безмилостен тиранин, който го превърна в чудовище по свое подобие, бързо се разсея, сякаш Кингсли бе отново дете и бъркаше с пръчка по мокрия пясък. Водата се мътеше и му разкриваше истината. Баща му бе поредната жертва на сенките. На собствените си провалени амбиции и разбити мечти. Беше се превърнал сам в пешка на собствената си шахматна дъска. Сега живееше с илюзията за скъпото си притежание, което никога не беше негово. Кингсли се погрижи за това в миналото.
- Не е забавно... Но погледни там. Какво виждаш? Кой е това? – избърса с ръка кръвта, стекла се по лицето му и подпря ръка на едно коляно, изправяйки леко гръб в посока на илюзията, която баща му поддържаше реална с пръстена. Това, което щеше да му вземе съвсем скоро. Но не и преди да разбие и последното нещо, за което се беше вкопчил така отчаяно. Не му личеше, но Кингсли го знаеше. Само той можеше да знае.
- Що да въпрос... Това е моята скъпа Нора.
- Нора е мъртва, тате. – добави обръщението с открит присмех. Езикът му премина през цепнатите му устни. – Аз я убих. Забрави ли? Какъвто и начин да си намерил да изтриеш спомена от съзнанието си, ще ти направя услуга и ще ти го върна. – намери сили да се изправи отново, впримчвайки целия си контрол над сенките. – Също както направих услуга на сестра си.
- Млъкни! Провали се дори, когато ти дадох всичко... – усети съпротивлението на сенките, стягащи се около врата му, но в ръката си призова острие с което да се освободи от чуждата хватка. Продължи да говори, сякаш никога не бе изпитвал такова удоволствие да просветлява някого.
- Убих я, защото тя ме помоли. Защото искаше да избяга от теб...завинаги. Това е разликата между нещо, което ти принадлежи и нещо, което никога не е било твое.
Хвърли острието си не към младата безлична фигура на Ваторе, а към тази на сестра си. Да, баща му му даде всичко. Сподели цялата си сила и идея за вечността с него. И той отхвърли всичко това, или поне опитваше толкова дълго време. Знаеше, че не може да го убие, но тази проклета празна черупка пред него и без друго отдавна се бе затрила. Някъде в собствените си безсмислени фантазии. Кингсли нямаше да последва този негов пример. Щеше да се пребори за това, което иска, преди да го е изгубил. Нямаше да живее в някаква си тъжна фантазия.
Сенчестото острие прониза фалшивото амплоа на Нора. Беше толкова перфектен клонинг, но Кингсли знаеше, че не е реална. Не е онази негова Нора, защото по-ясно от всичко помнеше как умря в ръцете му. От ръцете му. Ако беше жива, тогава тази болка нямаше да живее в тази част от сърцето му. А тя си беше още там, както си беше свикнал. Това му носеше неистово успокоение и волята да се бори. Продължи да върви към фигурата на Ваторе, събрал каквито сили му бяха останали. Знаеше, че няма шанс срещу него, все пак не можеше да го убие, той вече бе сам по себе си сянка, оставаше навсякъде като паразитна идея, шепнеше на хората да живеят и умрат в красивата си фантазия. Душата му отдавна я нямаше, та нямаше какво да се отнема. Нямаше същински живот, който да угасва.
Затова просто се постара да оцелее. Да избегне чуждите остриета да пронижат сърцето му или друго фатално място. Продължи да скъсява дистанцията бавно, продължи да си печели време с всеки трик, който знаеше, дори и да бъде прочетен от другия още преди да го използва.
Нещо, едно нещо не можеше да прочете. Мислите му.
Когато остриетата им се срещнаха и впиха едно в друго, сенките изпратиха последните му думи.
- Прощавам ти, Ваторе. – изстреля ги в съзнанието си, за да потекат по тънката линия, която ги свързваше докато остриетата им се докосваха и да ги остави за закънтят неканени чуждите уши.
Направи финалния си замах, защото нямаше да има друг шанс за това. Острието се отмести от пътя на чуждото и отсече пръстите от дланта, която така удобно се бе извисила напът към врата му. Устните на Кингсли се извиха в широка усмивка, когато успя да екзекутира това действие и да грабне пръста, който му трябваше. Този, върху който проблясваше красивото бижу.
- Както казах, има неща, които никога не са ти принадлежали! – все пак не се сдържа добави, преди да избяга в портала, който предварително си беше отворил през времето, което си спечели.
- Вярваш че това е края...?! Ще те преследвам, ще трябва да бягаш цяла вечност, Кингсли!
- Стари новини. – помаха моряшката за довиждане, оставяйки се портала да го погълне.
Хвърли откъснатия пръст в междупространствената бездна и постави пръстена върху ръката си. Адреналинът все още блъскаше по всяка вена на тялото му и не му позволяваше да мисли или усеща нещо, всичко ставаше в толкова забързан ритъм, че едва го съзнаваше. Но след всичко това...най-накрая бе открил свободата, която иска. Най-накрая бе взел съдбата си в свои ръце. Доколкото това беше възможно, разбира се.
Каквото и да станеше, щеше да види Дарен. Щеше да го докосне. Щеше да бъде с него в края.
Порталът го изплю точно пред любимото му същество и широка усмивка изгря на лицето му.
- Името ми е Кингсли Ваторе Калимор. – каза, сякаш декларираше нещо, което бе известно само за него, но в съзнанието му целият свят знаеше. Засмя се преди кръвта да бълне от устата му и от всяка рана по тялото му. Краката му подадоха, предадени от адреналина и се свлече върху Дарен, поваляйки го с тежестта си. Беше толкова щастлив от успеха си, че нищо друго нямаше значение. Дори критичното му състояние в момента, което не му позволяваше да празнува победата си с другия. Не че иначе щяха да имат времето за това. Дори да не можеше да се събуди, беше видял своя Дарен. Беше го усетил. Аромата му, топлината му. В списъка му и това беше победа.

След като успя да научи местонахождението на всяка възможна стая в имението и вече не се губеше, след като - в крайна сметка - бе установил, че нямаше и как да премине през издигнатата бариера и като цяло, че беше наистина заключен в една голяма, голяма клетка, цялото му внимание се фокусира върху едно единствено помещение, единственият източник на неизмерими знания - библиотеката.

Когато за първи път припари в нея след толкова много време, се учуди на това ... колко огромно място беше, всъщност. Навярно преди не беше забелязал, защото бе прекалено зает да зяпа Кингсли. Ала сега беше различно. Трябваше нещо да прави. Не можеше да се абстрахира абсолютно от всичко, което чувстваше, но вече нямаше нищо кой знае какво за правене. Ученето се оказа забавно отклонение от реалността. Имаше толкова много неща, че като цяло в началото не можеше да прецени с какво му се занимаваше. На първо време, разбра всеки от артефактите наоколо за какво се използваше, макар че му трябваше доста време, за да намери информация за всеки един. А след като му писна да се изпитва на това дали знае кое как се казва, какви са характеристиките му и за какво точно се използва, изкара няколко книги, чиито тематики бяха съвсем различни. Искаше да се хване за една, но да учи за странни междупространствени зверове се оказа скучно. Така или иначе тук нямаше да види такива. Припозна някои от Канрея, но като цяло заряза зверологията. Може би някой път щеше да се върне на нея. Трябваше му нещо ... което да го грабне! Историята за другите измерения беше прекалено скучна и суха, за да се занимава, така че заряза поредната тухла. Не го интересуваше какви различни видове същества с човешки облик съществуваха, не го интересуваха топ милион мистерии във Вселената (разделен в едно сто тома), защото беше пълно с някакви странни факти, за които преди това трябваше да е чел сто хиляди книги. Дарен дори нямаше да коментира факта, че почти всичките книги бяха на напълно неразбираем за него език, освен това нямаше телефон, за да провери - пък и да имаше, съмняваше се, че това може да му помогне някак. Не знаеше защо си беше забравил своя, ама както и да е. Всъщност му харесваше да живее в готическото имение, признаваше си. Идваше си със своите фенси привилегии. Та ... езикът. Да. Трудна работа. Важното беше, че тук имаше и решения за това.

Магия за начинаещи обаче звучеше добре и се чудеше защо не бе започнал с това още в самото начало. Върна всички останали книги на мястото си. Беше придобил внезапната мания да оставя нещата в съвършения им вид, затова и цялото имение изглеждаше съвършено макар и внезапните му и неконтролируеми пристъпи, след които разни неща просто изчезваха от обичайното си място - поради простата причина, че просто ги беше унищожил.

Тупна тежката книга в средата на масата. Прахта й полетя навсякъде преди да я отвори на страница първа ...


Беше толкова скептично настроен към цялата тази работа в самото начало, защото, реално, нищо не се получаваше. Каквото и да правеше. Струваше му се, че просто не изговаря правилно половината думи, също си мислеше, че не знаеше и значението им. Беше се олял в цялата тая работа, разбира се, не до толкова, че да забравя за Кингсли. Беше невъзможно да забрави това, но като не можеше да се справи с някое елементарно заклинание, му отиваше цял ден в блъскане на главата.

Разбира се, имаше надежди, след като беше успял в някои съвсем пък елементарни. Забавното беше, че думите в книгите светваха при всяко тяхно изричане, така поне знаеше, че знае какви ги говори.


Никога нямаше да се измъкне от 50-та страница за "Магия за начинаещи" ...

Нямаше шанс да преполови тухлата, която тежеше дори повече от него!


Въртеше стаите. Вече навсякъде имаше разни отвари за това и онова и хвърчащи листчета с някакви заклинания. До толкова знаеше всяка отвара за какво е, че дори можеше да изреди всичките възможни спънки, които беше срещнал, а те бяха редица. Манията му всичко да е в ред беше отишла по дяволите.


- Еха! Усети ли го това, а!? Защото аз го видях! - Джефри сигурно беше развил някое психично разстройство, след като Дарен за кой ли път вече му режеше някакви неща и се опитваше или да ги слепи, или да ги възстанови.

Нямаше да мъчи животни, ама нямаше хора наоколо, мишката да го прощава!

Мишката ... Джефри №465456465415. Ако беше по-съобразителен щеше да ги номерира, но не! Затова огромно число върши работа.

Хвана животинката за крака и тя захапа силно пръста му, до който беше успяла да се набере. Не че вършеше работа. Дарен я разтърси във въздуха, необезпокояван от продължаващото хапане. Най-сетне беше успял да възстанови раните на някоя от проклетите мишки преди да е издъхнала!


Не чувстваше присъствието на Кингсли напоследък, което ужасно го притесняваше.

Чудеше се имаше ли заклинание, с което можеше да види другия ... по един или друг начин? Можеше да пренесе в жертва някоя от вещите му?

Трябваше да има?


Имаше, ама нищо по силите му.


Навсякъде имаше разни неща. Спъваше се в това и онова ...

Note: Почни да си чистиш вече след себе си.


Навсякъде имаше разни неща!

Note: Чистенето е ужасно досадно.


- ПО ДЯВОЛИТЕ! - извика от внезапния шок, който премина по тялото му, когато Кингсли се появи пред очите му.

В целия си кървав блясък ... едва преглътна притеснението, което заседна в гърлото му и стопи мозъка му. Дори не можеше да се зарадва, че го вижда. Не му изглеждаше добре ... не беше добре ...

- Мамка му! - изпсува пак.

Не, не, не! Това ... нямаше как да стане пак! Никога, никога, НИКОГА пак, никога ОТНОВО!

- Какво си направил!? - гласът му беше смеска между укор и отчаяна молба, яд. - Кингсли! - избута го внимателно от себе си и ръцете му обвиха чуждото лице, кръвта му се стичаше отвсякъде, по дяволите!

Как смееше да е толкова доволен! Как смееше!!! Да му се усмихва така.

- Проклет нещастник! - изсъска и придърпа книгата, която и без друго лежеше на земята. - Няма да ти дам да умреш щастлив и този път.

Изобщо не знаеше дали това заклинание щеше да има някакъв ефект върху толкова голям човек като Кингсли. Потърси го, защото си беше забравил речника и ума за важните неща.

Аха!

Умът му веднага си спомни отдавна регистрираната информация и толкова пъти неуспешно изреченото заклинание, което в крайна сметка се бе научил да изрича де. Пръстите му преминаха по раните на другия и чуждата кръв обагри бялата ръка на Дарен. Имаше толкова много Джефрита, но само един Кингсли. По дяволите! Да се беше появил така, когато бе малко по-подготвен.

Грабна ножа отстрани на себе си и го стисна с пръстите си, прокара го по дланта си и лицето му се изкриви от познатата болка. Затвори очите си и кръвта му закапа по чуждото тяло. Не беше добре, че Кингсли не е добре и не е адекватен спрямо ситуацията, но това в момента му спестяваше много неща. Но пък и не му помагаше, защото изобщо не беше сигурен щеше ли да проработи, заклинанието щеше ли да ...

Изрече на глас необходимите думи, като ги повтори няколко пъти. Толкова се беше концентрирал върху това, което правеше ... успехът му навярно се дължеше и на това, че явно в рода му течеше някаква магьосническа кръв, отдавна забравена навярно също, защото иначе никакъв шанс да успее да каже дори едно заклинание като хората и то да проработи.

Кръвта му търсеше чуждата, за да се слеят, за да може да предаде директно топлото си лечебно - надяваше се сега Дарен - свойство, с което да успее поне малко да стабилизира другия мъж. Или да затвори поне или от части по-критичните рани. Дори не беше важно да се справи с всичките, а просто да си осигури време, в което да се погрижи за по-дребните. Ала този мъж навсякъде кървеше!

Не беше особено здравословно да повтаря толкова пъти заклинанието на този чужд и далечен език, който напоследък на Дарен му беше редовен и даже доста познат, ала трябваше! Трябваше да го спаси. И друго не го интересуваше. Успя сам да се спре, докато все още стискаше в юмрук ръката си, от все още се стичаше кръв. Беше си направил непремерено дълбок разрез в бързината. Спря да стиска ножа в другата си ръка и го захвърли.

- Кинг - другият беше затворил очите си и Дарен изпадна в още по-ужасен ужас.

Пръстите му преминаха по раните, които до преди малко виждаше, но от тях сега нямаше и следа. Имаше само кръв. Беше успял да затвори някои, но не знаеше как точно се беше отразило това затваряне, дали си беше свършил изобщо работата ... и ... виждаше, че другият надигаше гърдите си, значи ... дишаше?

- Моля те, трябва да се събудиш! - изстена от болка и влагата в очите му изби преди от тях да потекат сълзи, които се примесиха с кръвта по гърдите на другия.

Не знаеше какво да прави, мамка му! Не знаеше какво точно беше направил. Изобщо беше ли направил нещо. Аха! Изправи се рязко от мястото си, не знаеше как и защо, ала все пак беше направил една от по-големите стаи в място, на което можеше спокойно да се концентрира. Намираха се в нея, а в нея имаше всичко. Или поне това, което му трябваше. Ама дори не знаеше щеше ли да свърши някаква работа! Успя да открие малката колбичка с особено съмнителен вид и я отпуши точно под носа на другия. Ако беше в безсъзнание, това щеше да му помогне да си го върне. Ако беше на прага на смъртта, нищо нямаше да му помогне. Дори и да му се окажеше първа помощ.

Пръстенът проблясваше върху окървавените му пръсти, лоялен към единственото му желание. Дарен продължи да го вижда пред себе си, дори когато изпадна в безсъзнание от загубата на толкова кръв. Чуваше далечния глас. Той го зовеше, молеше се през сълзи да се върне. В началото беше объркан. Нали се беше върнал? Какво още искаше? Беше се върнал за него, както обеща, че ще стори. Удържа думата си. Намери начин и първото, което направи, бе да се върне право при своя подчинен.
Обикаляше в дълбочините на съзнанието си, окъпан в чуждия аромат. Можеше да го усети навсякъде около него, както и допира му, кръвта, преливаща се в неговата... Но му отне известно време да си припомни защо другия ронеше тези горещи сълзи и защо между устните му се сипят молба след молба.
Внезапна непоносима миризма се вряза в ноздрите му и Кингсли надигна гръд като подплашен кон. В процеса челото му се сблъска с това на Дарен и двамата изохкаха по едно и също време.
- Леле, това заболя! – възкликна изненадано, разтривайки мястото на удара. Странно изказване за човек, който все още кървеше оттук и оттам, а дрехите му бяха целите раздрани и разпорени от битката. О, вярно, битката... Трябваше да свърши това толкова отдавна. Единственото, за което съжаляваше. Че му отне толкова време и един много специален човек, който да му даде тази непобедима смелост да се изправи срещу единствения си страх. Дори да знаеше, че призракът от миналото ще продължи да го преследва, след като му отмъкна пръстена, сега поне можеше да сподели сладкото си бягство.
- Дарен! – веднага регистрира колко близо се намираше до подчинения си и трябваше само да вдигне ръка, за да я увие около чуждата талия и да го примъкне към себе си. Дори не си направи труда да опита да се изправи от земята, нищо не го вълнуваше. Прегърна новата доза адреналин, която изригна във вените му и впи устни в тези на тъмнокосия. Сетне пръстите му жадно се заровиха в копринените коси, издърпвайки ги с колкото сила намериха, за да оголи апетитната шия. Захапа млечнобялата кожа в близост до адамовата ябълка и засмука чуждата плът като най-големия деликатес на вселената. Беше толкова жаден да го има отново, че напълно игнорира болежките и останалите рани по тялото си. Може би пак щеше да изгуби съзнание, но се ме самозабравил, опиянен от победоносното си завръщане и чуждата близост.

- ТИ СИ ЖИВ! - беше следващата му реакция след сблъсъка на главите им.

Виждаше, че още някакви рани кървяха и преглътна болезнено. Нямаше повече сили да направи друго заклинание сега. Което значеше, че веднага трябваше да отведе Кингсли до най-близката спалня, да го съблече и да се погрижи за раните му, всичките, трябваше да се погрижи и за тази, която преди малко си нанесе, за да спре поне кървенето. Трябваше да ...

НЕ!

Цялото му същество пожела да се отдръпне, имаше друга работа за вършене, по дяволите! ПО ДЯВОЛИТЕ! По дяволите ... чуждите устни ... най-сетне успя да си позволи да попие чуждия аромат, който напоследък му се губеше, и от толкова много време отново да вкуси от любимия си вкус, да усети любимите си пръсти и ...

- Не сега ... не сега! - примоли му се, защото не знаеше какви рани имаше, какво беше останало, какво не беше успял да поправи с магията и ... - Моля те ... - трябваше да се погрижи за него.

Не му трябваше мъртъв! Какво щеше да го прави? Все още не му изглеждаше добре. Дори не се интересуваше какво се бе случило, просто не искаше да го губи.

- Имаш толкова много ... - изстена от някаква друга болка, която досега също не познаваше.

Докато другият целуваше врата му, неговите пръсти преминаваха по местата, които все още кървяха. Ами ако загубеше прекалено много кръв ... ако беше загубил вече достатъчно много? Щеше ли да е буден, ако ... ако беше загубил достатъчно, ами ако беше ефект от отварата просто и сега будното му състояние беше продукт на силна доза адреналин? Може би така беше? Искаше го. Нямаше как да не го иска. Но не така. Не сега. Никога не бе бил толкова притеснен за друго човешко същество. Тялото му чак неприятно потрепери.

Искаше го, не спираше да го иска. Никога нямаше да спре да го иска. Езикът му продължи да разбира територията си отново, макар да знаеше, че може да почака. Беше чакал толкова дълго, можеше да помака още малко, още няколко часа, ден-два, колкото и двамата да са в нормално състояние. Ала беше изминала почти година, дните се бяха нежели толкова малко, въпреки че навярно на Дарен му беше по-трудно. Кингсли можеше да го вижда, стига да събереше силите мисълта, че няма да може да е там при него и да го докосва, на го подчинява както само той можеше.
Собствената му safe дума изникна в съзнанието, сякаш му се молеше да се осъзнае, преди да е направил най-нелепата глупост в живота си. Но не това го спря, само едно нещо можеше и това бе напомнянето на самия му организъм, че е пострадал и това не търпи отлагане.
Прекъсна хипнотичното си любимо занимание, за да изхрачи още малко кръв на земята. Добре, вече го видя. Имаше нужда от помощ, въпреки че се чувстваше достатъчно жив, за да мърсува, очевидно. Имаше някакъв вътрешен кръвоизлив, който пречеше и на мозъка му да функционира нормално.
- Знам... знам. – заповтаря, поемайки ръката на Дарен в своята. Напук на състоянието си, използва сенките, за да прехвърли и раната на Дарен от неговата върху своята длан. Сметна да чудесна идея да се фокусират само върху лечението на един кървящ субект, вместо два. Пък и ръцете на Дарен му трябваха много стабилни, за да му асистира в процеса. Усещаше парченцата метал, забили се дълбоко в кожата му, което предизвикваше главния проблем. Трябваше да бъдат изкарани с пинсети.
- Ще живея. – успя да му намигне, макар да не бе убеден доколко контролираше лицевите си мускули в момента. Адреналинът бе притъпил болката, но Кингсли не можеше да се вдигне сам на крака. Дори с подкрепата на Дарен нямаше да е лесно, така че остави сенките да му помогнат и с това.
- Разчисти тази маса, донеси голямата аптечка и...и.. – за малко изгуби мисълта си, защото и съзнанието му бе напът да се предаде на съня отново, но успя да си удари шамар, който го освести отново – и отвара Б37. – знаеше за системата на Дарен и отварите, които изучаваше. Беше го наблюдавал тогава и запомни как ги кръщаваше в записките си. Тази беше отварата, която му бе дал за да не умре от кръвозагуба след като постави печата на сенките върху ръката му. Окървавените му устни се разтеглиха в усмивка при спомена. Чувстваше се толкова щастлив дори сега, в това полу-будно състояние. Сякаш някой го беше бутнал в розов балон и се носеше лек като перце в небитието.

- Естествено, че ще живееш! - Дарен на свой ред го погледна сериозно.

Всъщност, беше чудесно, че неговата рана я нямаше. Нямаше да е от голяма полза, ако ръцете му трепереха поради един милион причини и дълбоката рана щеше да е сред тези, които нямаше да може да изконтролира. Трябваше сега само да се стегне и да се успокои. Сякаш не беше виждал кръв в живота си преди! Сякаш не знаеше какво се прави. Можеше да впрегне всичката си енергия и познания, за да свърши нещо полезно поне този път с тези две ръце.

Побърза да се изправи от мястото си. Наистина - масата, за какво да го влачеше по други стаи, като тук щеше да е далеч по-лесно да свърши цялата работа. Разкара всичко, което не му трябваше. Нямаше много време да внимава и едната отвара се разля и избухна почти срещу очите му, та имаше възможността да остане без набързо.

- Мамка ти! - изпсува, но поне пък нищо не се запали, просто трябваше да й сложи още една съставка, за да стане успешно това, но появата на Кингсли го разсея, та не можеше да се пробва да взриви ... нещо наоколо.

Половината съставки се разпиляха по пода. Сега беше в етапа, в който всичко е кочина и без това.

- Б37! Как не се сетих ... - възкликна и ... - МОЛЯ!? - погледна към другия и присви сериозно вежди към него. - Откъде знаеш? - не сега, Дарен!

Побърза да я грабне, знаеше всичко кое къде е, макар че нали ви казах в коя фаза сме, преди другия съвсем да е умрял от кръвозагуба и без това не му изглеждаше добре. Успя да му я изсипе в устата за нищо и никакво време, после веднага се обърна, без да вижда и чува, каквото и да е било.

- Ако я повърнеш, имам още, ама сигурно знаеш и това, нали? - лицето му беше почерняло от отварата, която избухна, ами в лицето му преди малко, но поне беше успял да си затвори очите тогава, та не се виждаше колко почервеняло от яд беше лицето му сега.

Подобието му на заплаха значеше, че се връща след най-много минута, защото и толкова щеше да му трябва, и щеше да му изсипе още от проклетата гнус в устата, ако се наложеше. Наистина имаше още. Не се шегуваше. Ама имаше някой в стаята, от която изхвърча преди малко, който май се шегуваше с него.

Върна се с аптечката и поне установи, че другият все пак си беше изпил отварата, след като нямаше нищо повърнато наоколо.

- Чудесно! - каза и остави аптечката отстрани.

Отвори я. Изкара първо ножицата и сряза излишния разкъсан плат, за да го отстрани, без да създаде повече щети и да не му пречи види, каквото му трябваше да види. Беше в пълната си концентрация сега.

- Само тук ли ги чувстваш? - пръстът му премина ефирно по плътта, чувстваше няколко вдлъбнатини и там те бяха изпълнени от металните късове.

Не дочака реален отговор. Измъкна пинсетата, но преди това попи с пухкавата от водата марля част от прясната и малко от засъхналата кръв там, за да вижда по-добре всичко, което, всъщност, му трябваше да види. Зае се с това да изкара всяко едно от металните парчета.

- Сега е твой ред да ми говориш - връзката изглеждаше далечна, но за Дарен асоциацията с неговото предишно-последно състояние беше толкова близка, сякаш се беше случило онзи ден.

Наистина му трябваше в съзнание. Имаше отвара и за това, за да задържи буден, но щеше да е по-добре, ако не му се наложеше да я използва - щеше да стимулира организма му, но това можеше да значи и че щеше да загуби повече кръв, затова не смееше. Освен това сякаш до ден днешен се беше оправял с магии? Изобщо, ако не умираше от скука, нямаше да се захваща.

Кингсли съвсем загуби контрол върху лицевите си мускули, когато отварата му напомни за отвратителния си вкус. Как искаше да вкуси от чуждите устни, за да си го оправи. Но точно сега това не беше опция. Чувстваше как пинсетата бавно издърпва смъртоносните късове метал, забили се в месата му и цялото му същество искаше да крещи. Нямаше особена воля да се възпира, но и бе останал почти без глас заради кръвозагубата, която така изкусително шептеше на все още човешкото съзнание да се изключи и да полети към уюта на мрака.  Клепачите му на няколко пъти закриха замъглените му сиви ириси, но Дарен му напомни за добрия начин да остане буден и да е сигурен, че е буден. Защото без проблем можеше и да изпадне в безсъзнание, където сънува, че никога не е заспивал.
- Да, добре... – изпъшка в опит да надигне глава, за да посочи с кимане къде имаше още работа другия. Чувстваше се като изцеден парцал, тялото му тежко, сякаш някой бе източил всичката му енергия и сила, и продължаваше в същия дух. Знаеше, че отварата щеше скоро да подейства, но първо имаше един ужасен страничен ефект. Трябваше да се отърве от отровената от металните частици кръв.
- Време за изповед... – изви глава встрани и изхрачи почти черна кръв на ръба на масата. Дарен го погледна ужасено и за миг замръзна, но другия само му се усмихна, доколкото можа. – Спокойно, не спирай.
С всяка изминала секунда чувстваше крайниците си по-малко като олово. Макар че още му се гадеше от остатъчния вкус на отварата, поне действаше бързо.
- Не ти повярвах... – още малко отровена кръв излезе от устата му – Не ти повярвах, че няма да направиш някоя глупост. – повдигна вежди поради няколко причини, но най-вече защото нивото на болка рязко се покачи до тавана. Усещаше как парче почти с размерите на десертна лъжица се врязваше отново във вътрешността му под натиска на друго, което Дарен опитваше да извади.
- Боже, спри. Отдолу има друго...двете се засичат. Завърти... завърти това парченце на 40 градуса. – едвам успя да даде някакво напътствие на другия, преди без да иска да го убие. Може би преувеличаваше малко, но това не беше игра на Чичо Доктор. Имаше само едно смъртно тяло и ако го изгубеше, трябваше до края на дните си да търси кого да обладава. Звучеше му по-ужасно от всеки филм на ужасите. Настоящият момент му припомни, че все пак се обича достатъчно, за да не му се умира все още.
- Канрея... Белязах те с малка магия. – продължи да говори, макар точно сега да беше най-трудно да движи устата си без да изреве от болка. Някакво остро ръмжене все пак се откъсваше от гърдите му, но после съжаляваше заради допълнителната болка, която му докарваше. Определено по-малко болезнен вариант бе този да довърши самопризнанието си.
- Направих пакт, с който... да знам къде си... да те виждам... във всеки един момент. – издиша шумно и изви глава назад, когато усети и последните две парчета метал извън себе си. – Винаги. Можех да те наблюдавам винаги.
Дъхът му се губеше през един провален опит да вдишва и издишва нормално, излизаше накъсано като малки кълбета пара. Потта се спускаше по челото му и усещаше, че главата му гори като подпалена пожарна станция. Това да остане буден наистина му костваше неимоверни усилия.
- Не можех...без...да те виждам... - направи грешката да затвори очи и клепачите му натежаха прекалено, за да ги отвори отново.

Дарен се изживяваше в шок от разкритието, което току-що му беше направено.

Както и да е. Това, че не можеше да му вярва, Дарен го разбираше добре. Просто от гледната точка на това, че и той самият не можеше да вярва на себе си. Освен това той така или иначе не беше човек, на когото друг човек би могъл да вярва - освен ако не му се наложеше да влиза в роля и да увещава някога. Тогава навярно би се справил добре.

Но както и да е. Това не беше важно.

Първата плесница полетя, когато очите на другия започнаха да се затварят. На Дарен Кингсли му трябваше поради още няколко причини. Първо, защото той дори да знаеше какво да прави, нямаше навика да бъде нежен, което означаваше, че можеше да нарани другия повече, отколкото да му помогне. Второ, защото му трябваше относително буден, за да му удари още един шамар, който последва, когато другият успя да си отвори очите пак.

- КАК СМЕЕШ!? - не беше моментът.

Наистина не беше моментът. Но изведнъж си изхвърли разсъдъка.

- Как смееш да си такъв егоист!? - значи го беше виждал през цялото време.

Или когато си реши. Когато пожелае ... можеше да го види. А какво беше оставил на Дарен? Някакви си снимки и единствено и само аромата му.

- Не мога да повярвам! - всъщност, можеше.

Просто редеше някакви произволни думи, които разцепваха пространството от високите тонове, които докарваше. Последва почти истеричен смях. Трябваше да върши работа. Лицето му веднага измени изражението си.

- Продължавам! - сниши глас и стисна челюст и без друго трябваше да се занимае с това да третира и другите рани на Кингсли.

Не можеше да си позволява да се разсейва, но вече беше успял достатъчно и без това. Пое си дълбоко дъх, в опита си да си върне фокуса и да спре да мисли за това, което беше чул преди малко. Дори не смяташе да се хваща за скандално нарушеното си лично пространство.

Кингсли изпъшка няколко пъти, защото направи опит да смени позицията си, аз да даде на другия по-добър достъп до оставащите места, за които се налагаше грижа. Не че подчинения му можеше да е особено грижовен, това не бе сред качествата му, макар да бе изключително сладко, че опитва. Мъжът дори не осъзнаваше вината си, нито факта, че  дори не би имал правото да се сърди, ако Дарен го остави да умре. След признанието му не се изненадваше на внезапния му изблик на гняв, но явно наистина си бе ударил главата, защото му се струваше много сладко. Умиляваше го, защото това бе най-близкото признание в любов, което бе получавал от Дарен, докато е съвсем в трезвото си състояние и дори му беше ядосан.
Прехапа устни до кръв, за да се възпре да не ги впие в отсрещните. Само усилието в този момент да придърпа другия към себе си щеше да му коства прекалено. Едва сега осъзнаваше какви поражения беше оставила битката с Ваторе, но си заслужаваше. И още как. Сега можеше да се наслаждава на това любимо почервеняло от гняв личице насреща си. Ако лицето му не правеше гримаси в опит да понесе болката, то нямаше да спре да се усмихва.
- Ако това ще те успокои... – започна с ненужна фраза, защото знаеше, че сам наливаше масло в огъня – Беше по-болезнено...да те виждам толкова близо, но да не мога... да се протегна и да те докосна. – ръката му внезапно намери силата да достигне чуждите кичури и да слезе надолу по страната на лицето му. Когато Дарен опита да я отблъсне, Кингсли се усмихна, чувствайки силата му да се завръща с всичкия си багаж обратно в тялото му. Извърна се, за да изкашля и последната капка черна кръв и най-сетне усети как отварата си взаимодейства с онази част от него... Сенките нямаше да му позволят да умре. Беше им твърде ценен. Особено сега, когато се бе изправил срещу техният най-дългосрочен господар. Да, трябваше да бяга от Ваторе до края на дните си, но щеше да е забавно да странства из вселената. Щеше да е, защото нямаше да бъде сам.
Ръката му се беше стегнала несъзнателно около шията на подчинения му. Когато отново срещна погледа му се усмихна широко. Раните му вече не кървяха, макар все още да си бяха там и да напомняха за присъствието си. Инструментите се изплъзнаха от ръцете на тъмнокосия и издрънчаха на пода.
- Не съм егоист... – доближи лице до отсрещното, вече изправил гръб, напълно игнорирайки доскорошната си агонизираща болка. – ...Аз съм твой господар и ти...ми принадлежиш. – хватката му се стигна със сила, която определено допреди секунди нямаше. Облиза чуждите устни, които трепереха от нужда за кислород. – По всеки възможен начин. Забрави ли... – пръстите на другата му ръка преминаха през каишката на Дарен, погледът му пронизваше с дяволско спокойствие и власт. Знаеше, че другия не е забравил. Нямаше как да забрави. Инициативата му преди малко, това самопризнание... Кингсли добре знаеше, че ще му даде причина да наказва отново. Беше дявол, но дори не го прикриваше. Можеше да остави Дарен в неведение за пакта, но това не бе в стила му. Пък и искаше той да знае... Че само и единствено Кингсли има право да прави каквото си поиска с него. Всичко. Взимаше му всичко, за да му даде много повече. Всеки път.
Пусна го с мощно движение, което запрати тъмнокосия на пода при разпилените листи и цялата бъркотия. Взе бинта от масата до себе си и сякаш нищо не се беше случило, започна да увива ранените части на тялото си, колкото да не позволи на раните да се инфектират с нещо. Бързо щяха да се затворят, все пак вече се възползваше от новите екстри, които някога преди отричаше. Харесваше му да е човек и да не забравя болката, защото около нея се въртеше целият му свят, но сега имаше друга работа за довършване. Нещо, прекалено отложено във времето...

Не, няма да ме успокои - беше първото, което си помисли, докато слушаше другия и докато се фокусираше да не го убие по погрешка.

Лъжеш! - беше второто, което си помисли, след като другият бе продължил да му говори. Харесваше гласът му. Обаче в този момент не искаше да чува нищо. Навярно и двамата не знаеха напълно какво бе преживял другия през мъчителния процес на техните две огромни раздели, продължили една след друга само с кратък момент на почивка. Дарен дори не можеше да повярва колко лоялен се бе оказал на другия. Защото през целия си престой тук дори за миг не се бе почувствал така, сякаш иска да напусне мястото. Беше направил точно обратното - беше запечатил присъствието си във всяка една от стаите по един или друг начин. В голяма степен, защото нямаше какво друго да прави.

Чуждият допир го накара да потръпне неприятно. Не знаеше точно как се чувстваше. Само знаеше, че не е добре. Защото не беше честно! Изобщо Кингсли откъде знаеше какво е да не го вижда? Откъде знаеше колко болезнено беше и колко страшна беше мисълта, че можеше да се събуди един ден и да не може да извика чуждия образ, затваряйки очите си? Откъде ... откъде знаеше колко тревожно беше да не го усеща, да се чуди какво се е случило ... да се чудеше дали изобщо нещо се случваше? Как смееше изобщо да прави сравнение, когато не знаеше какво е!

Пръстите на Дарен се вкопчиха в ръката, която стискаше врата му, освободил се от инструментите, които държеше в ръцете си до преди малко. Организмът му опитваше да си вземе от необходимия кислород, ала не можеше да го получи и треперенето му от отчаяната нужда се впи по-силно дори от чуждите пръсти навсякъде по тялото му.

Нямаше как да контролира движенията си, затова се озова на пода без време. Прокашля се и опита да си нормализира дишането, докато все още собствените му ръце се впиваха там, където чуждите се намираха преди малко. Успя да се успокои и тогава завъртя рязко глава към другия. Имаше поне едно успокоение сега - че нямаше нужда да се притеснява за състоянието му.

- Напротив! Егоист си. Дори не можеш да си представиш колко болезнено беше да живея с мисълта, че никога отново няма да те видя! ЗАЩОТО ТИ СИ МЕ ВИЖДАЛ! Дори не можеш да си представиш какво беше да не знам дали някога отново ще мога да те видя, да знам дали си поне жив. Нищо не знаеш ... нищо ... - сълзите, стичащи се от очите му, пареха страните му. - А-а! Не, чакай! Ти знаеш всичко. Даже как си кръщавам проклетите отвари - тъкмо празното шишенце се появи пред очите му с отварата, която беше дал на другия, за да не умре поне от кръвоизлив, та Дарен го грабна, запращайки го право към Кингсли.

Сълзите му бяха примесени с гнева му и кръвта обратно се бе върнала в лицето му. Думите му прозвучаха също гневно. Пое си дълбоко дъх, защото и без друго му трябваше, стиснал зъби, подпираше се на лактите си, но не пожела да помръдне от мястото си, макар че имаше изгарящата необходимост да напусне стаята още сега!

Опря длани в ръба на масата и постоя малко така, преди да реши, че му стига ида се оттласне от мебелта. Истерията на подчинения му не предизвикваше капка съжаление в сърцето му. Там имаше място само за любов. Навярно съвсем непонятна и извратена за света, но все пак любов.
Без угризения, без преструвки. Безмилостна, изпепеляваща.
Носеше я със себе си и така копнееше да я даде на другия, да я сподели, за да може и двамата да се удавят в нея. Можеше и цял ден да стои и да спори с Дарен за това кой е страдал повече и кой през какво е преминал по време на раздялата им, но Кингсли не живееше в миналото. Най-накрая победи и последния призрак от същото това минало, и макар само битката, а не войната да беше спечелена, той най-сетне имаше това, което иска. Това бе единствената победа, която го вълнуваше.
С тиха въздишка избегна стъкленицата да се разбие в лицето му и пристъпи към другия. Смяташе, че наистина е по-добре да му спести поне всичко това, тоест най-грозната и неприятна част от раздялата им. Но обичаше да разубеждава. Вдъхнови го чуждата увереност, че нищо не може да е по-зле от това да живее толкова време единствено с мисълта за него и незнанието кога ще го види отново. Но неслучайно хората бяха казали, че блажени са невежите. Знаеше, че няма да му повярва, ако му каже, че бе направил така за негово добро. Но сега имаше желанието да убеди другия, както обичаше да прави, че имаше нещо много по-ужасно от неведението.
Сенките му подадоха гравираната кама и мъжът приклекна до Дарен. Премина с хладното острие по брадичката му, заставяйки го да срещне погледа му. Другият понечи да възрази и дори да се размърда нанякъде, но ръката на Кинг го прикова към пода, където седеше. Отиде прекалено далеч с този негов пристъп на гняв и му трябваше много по-страшно наказание, за да се събуди.
- Значи искаш да си можел и ти да ме виждаш през цялото време? Така да бъде. – произнесе с вледеняващ тембър, пробождайки пръста си, изричайки тихо заклинание. – Сега ще разбереш какво е чувството да НАБЛЮДАВАШ. Прав си, нека споделим усещането. Така е редно... – последните две изречения излязоха между стиснатите му зъби, когато насила завря кървящия си пръст в устата на Дарен, който до последно се бореше да се откъсне от хватката му. Предчувстваше, че не само нямаше да му хареса да се постави на негово място, ами щеше да го моли да сложи край много бързо.
Запрати съзнанието му директно в спомените си. Щеше да ги изживее като напълно страничен наблюдател. Като зрител, без правото да се намесва, без възможността да се свърже както и да е с това, което вижда. Щеше да види всичко, през което бе преминал Кингсли, за да се добере обратно до него. Всяко едно мъчение, на което го бяха подложили, всяко едно унижение, което търпеливо изтърпя... Всичко, през което му се наложи да премине сам. Искаше да е честно, нали?
Изпълни желанието му. Отдръпна пръста си, когато очите на Дарен бяха побелели в знак, че съзнанието му е на точното място, където го запрати. Сега щеше да знае какво е ...да виждаш. И само толкова.

Дарен се беше скопчил в живия еквивалент. Несъзнателно. Беше намерил спасителния си пояс, но дори и с него не знаеше как да плува. Сякаш дори с него течението го повличаше все по-навътре, докато не го обгърне в болката и не го удави в нея. Нямаше човек, който да го накара да изкара всичките си емоции от дълбините на душата си, за да му ги предостави като жертвоприношение - нямаше друг освен Кингсли. Само и единствено за него и заради него.

Той наистина притежаваше всичко. Никога нямаше да получи по-малко от Дарен. Под каквато и да е било форма - гняв, любов, сълзи, тръпки - щеше да му ги даде всичките. Винаги. Винаги.

- Моля те, спри ... спри го ... - всичко се разиграваше като филм в главата му.

Ако изобщо беше филм. Ако изобщо беше само в главата му. Какво, ако беше в реалността? В която не беше способен да направи нищо? Хах ... иронично, защото в реалността наистина не беше способен да направи, каквото и да е било. Беше заключен на това място, далеч от Кингсли, дори нямаше възможността да го достигне, ако той имаше някога нужда от него. Всъщност, кой беше Дарен Торн? Един никой. Някакво нищожество, което иначе щеше да се разгражда някъде, пръскайки смъртоносната си отрова по всяко друго човешко същество. Паразит, от който нямаше измъкване. Той знаеше как да отнеме всичко красиво, за да го унищожи. За да задълбае до толкова, че празното местенце никога да не намери липсващата частица, защото имаше неща, които никога не можеха да бъдат поправени.

Той беше част от онези неща, които не можеха да бъдат поправени. Винаги щеше да си остане счупен. Това беше в природата му. Нямаше нищо здравословно в съществуването му, но откриваше смисъл само в чуждото. Болката в мозъка му беше толкова силно пулсираща, всеки удар по Кингсли, беше директен удар върху цялото му същество. Болеше го толкова, че всеки следващ, беше далеч по-болезнен. През съзнанието му минаваха поредица от сцени и нито една от тях не беше красива - беше недостижимо грозна, защото му се струваше, че всяка следваща рана, можеше да е фаталната последна. А той просто трябваше да стои там - отстрани, да наблюдава, без да докосва, без дори виковете му да бъдат чути. До мозъкът му дори не достигаше информацията, че тези рани ги беше виждал, че преди малко беше преминал по тях с пръстите си, че беше изкарал металните късове и беше третирал почти всяка една от тях.

- Моля те ... - тялото му се тресеше неукротимо.

Тръпките протичаха по тялото му като ток, който щеше да го изпържи. Не знаеше кога се беше измъкнал от чуждия спомен (навярно по-скоро беше измъкнат), дори не знаеше какво точно беше това преди малко, нямаше представа какво се беше случило, ала шокът, който го беше повалил, му отне говора, молбите, които изричаше, се задавиха в хлиповете му. Сълзите му обагряха лицето му и сега на слабата светлина блестяха като нищо друго.

Не можеше да си представи какво точно е истински кошмар до този ден. Ала сега разбра. В Канрея беше различно. Това, което се разигра дори само в мозъка му беше опасно унищожително. Споменът беше толкова объркващо реален, че се беше потопил в него и дори сега да не бе принуждаван да мисли за него, да живее в него, да чувства в него - отново беше там, а вкопчването му и сълзите му стичащи се по чуждата кожа, чувстваше ги далечни. Сякаш се беше намерил заключен между реалността и онзи кошмар, от който не можеше да излезе дори и реалността да го зовеше.

Блажени бяха само невежите.
Две парещи солени капки потекоха надолу по бузите му. Едната остана заклещена в наболата му брада, а другата успя да се свободи от лицето му и да се слее с чуждия водопад от сълзи. Никога не беше предполагал, че споделения товар тежеше по-малко. Вечно се бореше сам за това, което иска и.. го получаваше. Разбира се, че го получаваше. Но на каква цена? Никой не питаше. Никой не искаше да знае. Защото блажени бяха само невежите.
Единствено треперещото тяло в ръцете му. Не се страхуваше от нищо. Дори когато се страхуваше, можеше да го понесе заедно с него. Всичката болка. Нямаше нужда да се сравнява кой колко беше изстрадал, защото бяха споделяли един и същи свят на празнота и болка през цялото това време. Бяха заедно и в този кошмар, не само в мечтаните моменти, когато се отдаваха един на друг.
Едва сега видя колко реален беше кошмарът. Видя го в чуждите замъглени очи. Пръстите му се бяха впили в чуждата кожа, когато се стресна, че е стигнал твърде далеч и че не успя да извади другия от транса му. Дори не целеше да му покаже толкова много... Трябваше да е само минута, защото и толкова беше достатъчно да го пречупи. Жестокостта му излезе извън контрол отново и сега силните му ръце отчаяно опитваха да съберат другия обратно, да го накарат да дойде обратно на себе си.
- Всичко е наред. – шепнеше в ухото му, притискайки го силно към себе си, сякаш дори имаше нуждата да усети този натиск в пресните си рани. – Сега знаеш... – изтръгна се с дълго потискана въздишка, отделяйки чуждото лице с шепи, за да срещне погледа му. – Затова се постарах да не те губя никога повече. Няма да изчезна така никога повече. Знаеш какво значи думата ми. – изпи сълзите, все така безспирно стичащи се от очите на Дарен. Не можеше да изрази всичко, което чувстваше в този момент. Но това не беше важно. Сега можеше да да го усеща в обятията си, можеше да му говори, да вдишва аромата му, да изпива сълзите му. Можеше да го пречупи и отново да го възроди от пепелта.
- Моят Дарен... Завинаги. – открадна дъха му, а пръстите ограждащи мокрото лице се вплетоха настоятелно в косите на другия, заплашвайки никога да не го пуснат.

Нямаше значение дали щеше да го вижда. Или няма да го вижда. Не и в дългите им и болезнено продължителни раздели. Кингсли беше прав - вече знаеше. И защото знаеше, мразеше и двете. Всичко, което го отделяше от Кингсли - не искаше да съществува.

Никога. Никога.

Чуждото притегляне и дъх му малко по-малко го изкарваха от болезнения ужас, в който се беше намерил. Ала нямаше против да премине през толкова голяма част от онова, което се беше случило на другия. Защото ако имаше против, щеше да изрече safe думата си, нали? Но не го беше направил. Защото искаше да знае всичко. Защото винаги искаше да изживее всичко, да стигне до предела си и по-далеч.

Той е тук, Дарен ...

Пръстите му се плъзнаха по чуждата плът, след като мозъкът му успя да заработи единствено и само в настоящия момент. Преглътна едва, когато срещна чуждия поглед. Гърдите му се свиваха заплашително от още непреодоления шок.

- Ти си тук ...

Разбира се, че беше тук! Беше тук още от самото начало. Още от онзи миг, в който се строполи в ръцете му и го събори на земята. А тези рани ... вече знаеше откъде ги беше получил. Устните му се изкривиха в усмивка при последвалите думи на другия. Не беше способен да си поеме дъх, а парещия въздух, който поемаше, не му помагаше. Правеше нещата по-сложни, но не му пукаше. Тялото му се успокои и спря да трепери толкова.

- Завинаги - прошепна точно преди да почувства чуждите устни по своите и да подари парещия си дъх на другия.

Завинаги.

Точно така. Завинаги.
Заедно до края.
Дори светът да решеше да свърши, щяха да посрещнат последните му разрушителни лъчи заедно. Каквото и да ставаше, Кингсли щеше да се увери в това. А и какъв стопанин щеше да е, ако пак остави любимеца си.. Беше немислимо! Дори по време на дългата им раздяла, не го остави без надзор. Нямаше да се случи и в бъдеще, без значение какво им готвеше то.
Някой някога му беше казал, ако намери своя смисъл в живота, да не го пуска никога. Най-мъдрите думи, които му бяха поднесени. Естествено, че няма да го пусне. При тази мисъл ръцете му се увиха по-силно около чуждото тяло, когато Кингсли се изправи от пода заедно с Дарен. Дори да им се наложеше да правят още саможертви... щяха да ги правят двамата оттук нататък. Щяха да споделят всичко. Защото те се обичаха и в най-грозното си отчаяние. Бяха красиви и в пепелта, защото намираха смисъла един в друг. Когато целият свят гореше, когато бе потънал в хаос и разруха... Те пак щяха да намерят същият този смисъл. Устните щяха да потърсят чуждите. Погледът щеше да се загуби в отсрещния. И всичко останали щеше да изчезне, да се стопи около тях като снежинки върху клада.
- Сега ме чуй, Дарен. – каза, поемайки брадичката му в шепи, за да отдели устните от своите. Имаха да си наваксват с много неща, но сега беше различно. Имаха всичкото време за това, за каквото си поискат. Дори да нямаха, то Кингсли вече знаеше, че е способен на всичко. Ако се наложи, щеше да намери бога на времето и да преговаря и с него. – Не можем да се застояваме дълго на едно място. Останеш ли с мен, ще странстваме вечно. Трябва да го знаеш... – усмихна се и разроши чуждата коса.
- Ние не принадлежим на света, не принадлежим никъде... освен един на друг. – каза малко по-късно, сякаш прочел мислите на подчинения си. Знаеше, че без колебание ще тръгне с него. Двамата щяха да са бегълци по една или друга причина, дори да не им беше писано да са заедно. Но сега... Щяха да споделят сладкото си бягство.
Кингсли постави една от цигарите си между чуждите устни и я запали. Пое я между пръстите си и с една бърка целувка изсмука токсичния дим, който другия бе напът да погълне. Сряза пространството пред тях с горящия край на цигарата и се усмихна.
- Да вървим. – придърпа каишката на Дарен, за да закачи липсващия аксесоар там. Красивата посребрена верижка. – Накъдето и да води този портал. Ще разберем заедно.