Sacrifice. (завършен проект《3)

Пое си дълбоко въздух, сякаш се намираше в ботаническа градина и вдишваше от аромата на току-що разцъфнали цветя. Разбира се, за Кингсли този на Дарен беше най-върховният. Молбите му се редяха като куплетите на мелодично стихотворение и мъжът на моменти притваряше очи, унасяйки се в тази така перфектна реалност. Беше като в Рая. В друг момент на болезнено прозрение, беше в Ада. Луташе се на тънката граница между двете противоположности. Нищо чудно, че вече на два пъти му причерня и изгуби напълно разсъдъка си. Трябваше ли да се гордее с Дарен, че поне веднъж беше използвал safe думата си? Или трябваше да го наказва още, задето не я изрече втория път... Искаше да го накаже и възнагради, затова и така проточваше съвършения миг, в който просто бяха едно цяло и нищо нямаше значение. Ушите му долавяха и всяка нетърпелива въздишка на тъмнокосия, всеки стон на възражение срещу тази несправедливост само той да не може да докосва.
Кингсли запечата на пръв поглед хаотично излизащите молби. Не му отне много да запомни всеки детайл, включително ритъма, в който биеше сърцето на Дарен и опитите му да го успокои, за да може да се моли по-ефикасно да бъде развързван. Наум вече отброяваше, можеше да чуе всяко накъсано вдишване и издишване преди то да се случи. Знаеше точния момент, в който чуждата гръд щеше да се надигне в търсене на нова доза кислород. Очите му продължиха да се разхождат по лицето на Дарен, тихи и тъмни като опасно дълбоки води.
Ръката на Кингсли рязко се впи в чуждия врат и с лекота накара тялото да потъне в матрака, отделяйки го от себе си. Ако не бе прекъснал поредната му молба и не беше секнал дъха му, сега би чул огромен стон на негодувание от подчинения си. Вместо това, Кинг не го остави да каже нищо повече. Беше се насладил на момента предостатъчно дълго. Обърна все така треперещото тяло върху завивките, колкото да намери въжето, пристегнало в майсторска хватка чуждите китки. Развърза го сръчно и дори в бързината си можа да се наслади на лилавеещите следи, които се откриха пред погледа му. Облиза долната си устна, отново чувствайки горчиво-сладката алена течност по нея. В тези моменти не се чувстваше просто жив. Чувстваше се истински. Като човек, или поне изкривено подобие на такъв. Но нямаше нищо против, защото се харесваше така. Обичаше и себе си, какъвто беше с Дарен. Обичаше и него, защото бе готов да му се отдаде изцяло. Цялото му същество изписваше, че иска да му даде всичко, не само да го получи.
С незалязваща усмивка, Кингсли пое чуждите китки и ги захапа отново като преди малко, докато не чу още стенания да се откъсват от чуждите устни. Те понечиха да намерят изход, за да се протегнат и най-сетне да получат своето, но мъжът им се изплъзна подло. Тих загатващ смях се иззвъня от устата му, когато обърна тяло наопаки и се плъзна нагоре, за да срещне чуждото лице. Дори така, да го вижда наобратно, обожаваше гледката по същия начин. Какъвто и ъгъл да предостави на мозъка си, резултатът щеше да му донесе не по-малко наслада. Очите му сега се взираха в чуждите устни, докато неговите собствени почти докосваха чуждото чело.
- Кое е любимото ти число? – прошепна с провокативна усмивка, а въпросът му прозвуча, сякаш има само един верен отговор и той бе напълно очевиден. Или след следващите действия на Кингсли щеше да стане. Подари на подчинения си кратка целувка, след което се оттласна от лицето му и приплъзна тяло по-надолу, където устните му намериха чуждото мъжество, потреперващо от нови вълни на възбуда. Плъзна пръсти по цялата дължина, преди да го поеме между устните си и да изръмжи в процеса, чувствайки и собственото си мъжество погълнато от ново внимание. Другата му ръка се промуши под бедрата на Дарен и се уви около тях в силна хватка, сякаш така щеше да може да погълне апетитния си любимец напълно и да усети възбудата му както никога. Умислено прекъсваше перфектния си ритъм, колкото да захапе някой от тестисите на тъмнокосия и да му попречи да свърши веднага. Всичко му се услаждаше прекалено много, за да не го измъчва колкото се може по-дълго. Беше решил. Щеше да го накара да му се моли да свърши отново. Щеше да го докара до ръба и да го остави там, докато не чуе още от секси молбите да напускат чуждите устни.

- Кое може? 666 - отговори на провокативната усмивка с друга провокативна усмивка, в чиите краищата трепкаше негодувание.

Пръстите му се плъзнаха по чуждото тяло, когато се плъзна отгоре-надолу, наслади се на новите им шарки и усмивката му се разшири още повече. Затвори очите си за няколко секунди, за да може да усети само с допира си всеки докосван съвършен инч на кожата и тялото на Кингсли. Изстена още преди да бе усетил пръстите на мъжа по мъжеството си, а когато почувства устните му там, побърза да удави собствените си стонове в стените на чуждата възбуда. Пръстите му се впиха в чуждата кожа, както бяха сами пожелали. Нямаше какво повече да иска.

Влудяващ беше начинът, по който другият избягваше възбудата на Дарен. Тялото му копнееше (нямаше какво повече да иска, КХЪМ) да се освободи отново, ала чуждата игра не му позволяваше да го направи. С нито едно свое действие ... а дори не можеше да контролира всяко свое движение по чуждото мъжество, не и напълно. По дяволите! Пръстите му затегнаха захвата си и се впиха още повече в чуждата кожа, ала това не помагаше, караше го само да иска повече.

Успя да освободи устата си макар чуждата влудяваща пулсация да бе ужасно побъркваща. Едва сдържа да плъзне само езика си по продължението нагоре, а после обратно надолу и да завърши с перфектен радиус около главичката на пениса.

- И аз мога така! - изрече през няколкото си стона преди да заеме устата си, с каквото трябваше отново макар и да бе опитал да забави момента за миг; със зъбите си задраска по чуждото мъжество, плъзгайки се бавно, бавно нагоре преди също така бавно да върне глава надолу.

Жалко обаче, че не можеше така. Слабите му ангели нямаше да му помогнат и този път. Навярно, защото не бяха и никакви ангели.

Изгаряше от желанието да се примоли още веднага да свърши, ала молбата му остана на върха на езика му, пък езикът му беше зает да се занимава с друго - все още. Отказваше да е единственият побъркан - поне докато имаше възможността.

Въздържанието не беше нещо, което се удаваше на Кингсли. Винаги знаеше как да си вземе каквото поиска и го правеше, всеки път. Някой като него не би могъл да се примири с наказание като това да стои далеч от желаното. Дори и сам да си беше надробил супата, отказваше да си я сърба. Едва ли щеше да излезе нещо добро, защото тази непримиримост можеше и да не остави нищо след себе си.
Една възможност и щеше да направи всичко. Временно изцяло погълнат от възбудата, която му докарваше настоящия момент, Кингсли впи пръсти в меките бузи на чуждия задник и рязко отдели устни и зъби от мъжеството му, защото както вече казахме... Беше от хората, които винаги намираха начин да получат каквото искат. Ничие неподчинение не минаваше пред него безнаказано.
Масивното му тяло се изви малко, едната му длан притисна чуждата гръд към матрака с ударна сила, която го принуди да прекъсне приятното си занимание и да изкрещи от болка. Кинг изръмжа от удоволствието отново да усети кръвта от пресните рани да попива в кожата му.
Усука края на верижката около едната си ръка и я дръпна рязко нагоре, при което чу чуждото задавяне от внезапното яростно притегляне в противоположната посока.
Кинг се бе изправил на леглото в цялата си прелест, като гола статуя на Херкулес и без свян блъсна чуждото тяло в стената до рамката на леглото. Дарен инстинктивно бе стиснал каишката си, сякаш за да му подскаже, че съвсем скоро ще се задуши. Мъжът килна глава на една страна, като че му се искаше да може да вижда всичко едновременно от всички ъгли. Свободната му ръка отскубна китките на тъмнокосия, и ги завърза отново, този път пред гърдите му, за другия край на верижката. Всеки път в който собствените му длани принудително се докосваха до раните под тях, той извиваше от болка и Кингсли с блаженство попиваше всеки негов вик. Междувременно се беше заел да докара възбудата му до още по-болезнено високо ниво. Пръстите му отново се намериха в отвора на Дарен и той направи няколко кръгчета там, преди да остави единствено главичката на мъжеството си да се отърка там, пулсираща по краищата на чуждия проход. Другата му ръка се впи в косите на другия и ги издърпа към себе си. Искаше да види как го докарва до лудост, преди да започне да му се моли да го отведе до края, за да освободи разтърсващата го нужда. Обилно количество слюнка се стичаше изкусително от ъгълчето на разкървавените устни и Кингсли изгаряше да слее дъха си с чуждия, за да открадне всеки вкус от устата на другия, но някак се въздържа. Толкова беше изгубен в гледката, че не можеше да промени позицията си и милиметър повече.
- Новата ти прическа ми харесва. – почти прошепна, за да запази малкото си останал контрол. Отдавна искаше да отчете този детайл, още откакто отново зърна своето притежание за пръв път откакто се върна обратно на земята. Разбира се, че би харесал другия всякак, само дето на подчинения не му бе разрешено да променя нищо по себе си без изричното позволение на доминанта си. И все пак, Дарен просто беше оставил косата си да израсте, не можеше да го наказва за това, пък по този начин и му бе позволил още повече контрол. Пръстите му съвсем се бяха вплели и изгубили в тъмните кичури коса и придържаха главата на другия под перфектната извивка. Виждаше всеки детайл в изражението на зачервеното от плач и възбуда лице, огрято от мистериозните лъчи на луната. Сърцето му тупкаше в болезненото отложено желание, което все повече се услаждаше на езика му.
Дарен.
Името продължи да се появява като повтарящо се заклинание. Сякаш ако сега успееше да го изрече достатъчно пъти, после никой и нищо нямаше да му отнеме съществото в ръцете му. Това негово любимо същество. Или това...или светът щеше да си плати жестоко, че му го отнема отново.

Беше му невъзможно да диша по толкова много фактори ...

Тъкмо беше открил златната си възможност да подиша, когато дланите му опрени в кървящите му гърди го накараха да загуби за пореден път тази своя възможност. Дъхът му не достигаше от задушаването му преди малко, сега стоновете му на болка и неописуема възбудата се откъсваха от устните му, за да попречи да си поеме дори съвсем малко въздух. Дори да успяваше да си го осигури, не го чувстваше. Не, не го ... тялото му трепереше почти неудържимо от всеки чужд допир и силните вълни на възбуда изобщо не му помагаха, щеше да се запали. Пръстите му се впиха в кожата му и това го накара да изстене по-силно сега, почти да извика, когато почувства чуждите пръсти вплели се в косата му. Да си причини болка, за да се освести, беше добър начин ... да го постигне, но само донякъде, тъй като в повече случаи само подклаждаше още повече огънят, да гори още по-високо, за да се разпространи и да унищожи Вселената с адския си плам.

- М ... - премигна няколко пъти срещу лицето на другия, когато поредица от сълзи се стекоха от очите му. - Знаех си, че ще ти ... хареса ... - едвам изрече. - Знаех, че ще ти е по-лесно да я дърпаш така ... - зъбите му се оголиха в усмивка, а малко от кръвта ги украсяваше.

Прехапа устни съвсем до кръв преди да ги оближе. Беше се загубил в чуждия поглед за две секунди, в които не знаеше точно какво се случваше - беше сигурен само в обичайното - мъжът пред него никога нямаше да му е достатъчен. По никой възможен и дори по всеки друг невъзможен, познат или не начин. Не го интересуваше. Искаше и имаше опасна нужда от всичко това. Пръстите му пак се впиха в собствената му кожа, нямаше голям избор и без това.

- Целуни ме, моля ... - изрече малко след предните си думи, на първо време, но не и най-важното, искаше да сподели прекрасния вкус в устата си с другия.

Трябваше! Беше съвършен и невероятен. Беше се примесил с чуждия, а от това нямаше нищо по-хубаво и без това. Съзнанието му щеше да преработи толкова добре този вкус, че щеше да го запомни за вечни времена. Щеше да е първото, което искаше да вкусва, когато облизва устните си и единственото, което щеше да си представя. Дори сега, когато чувстваше собствената си кръв, друго излизаше на преден план.

Искаше да свърши. Цялото му същество имаше отчаяна нужда от това, ала щеше ... след малко щеше да ... щеше да си го поиска след малко. Колкото по-дълго чакаше, толкова по-сладко щеше да бъде, колкото по-измъчено беше, толкова по-осезаемо го чувстваше с всичките си сетива, а това го правеше напълно съвършено, прекалено ... отвъд представите му дори. Цялото му тяло се стягаше и треперещо отпускаше за секунди, докато чувстваше толкова дразнещо чуждото мъжество.

Кингсли не можеше да продума. От гърлото му се откъсваше тихо ръмжене и какви ли те стонове на удоволствие, но мозъчните клетки отговарящи за речта се бяха удавили отново в гледката, аромата и усещането. Никога не се бе радвал повече от липсата си на задръжки.
Ръката дръпна чуждите коси още по-осезаемо, сякаш за да потвърди чуждите думи. Наблюдаваше как сухожилията на врата му се изпънаха като обтегнати струни и не се сдържа да го захапе. Впи зъбите си жадно, чувствайки каишката под брадичката си. Влудяваше го. Това негово притежание го влудяваше неистово много. Сега другия му напомняше, че е негов повече, отколкото самия Кингсли, нищо, че това беше главно негова работа. Харесваше му, всичко. Вечното старание на другия да не се предаде лесно под изпепеляващите му силни ръце. Ината му да заслужи наградата си, за да ѝ се наслади още повече, когато я получи. Беше прекрасен. Обичаше го.
Остави езика си сега да очертае ивица нагоре по челюстта и лицето на другия, за да вкуси всяка от пресните му сълзи. Накрая скри и последната с целувка в подножието на бистрия солен извор. Усети миглите, галещи устните му и се усмихна, когато дадоха път на нови капчици, търкулващи се право в онова, което Дарен си беше измолил, но още не беше получил.
Кингсли му удари плесница, която би го запратила към пода, ако не го придържаше достатъчно здраво за косата. Беше толкова незаслужено брутален, въпреки чуждото подчинение, но искаше повече. Искаше да види още от Дарен. Колкото се може повече... След втория отпечатък от длан, който подари на другата му скула, тъмнокосия вече хълцукаше неконтролируемо в опит да не се удави в сълзите си. Това... ето това искаше да види. Изгаряше да се присъедини и да се удави там, в точно тези хлипания, в това бурно море от сълзи. Задържа дъха си, впивайки устни в чуждите, които трепереха от всичкия шок на тялото и противоречивите химикали, отделяни от мозъка. Целувката толкова му се услаждаше, че докато крадеше в себе си чуждия плач, разбиваше мощни стонове на удоволствие в чуждото гърло. Беше целувал толкова малко хора през живота си, всъщност. Дори не бе сигурен защо. Не даваше да го целуват за щяло и не щяло, не раздаваше и той целувки просто така. Не си бе спомнял някога да целува с такава страст, не. Беше само неговият подчинен. Беше специален случай.
Кингсли дори не искаше да спира за глътка въздух, сякаш внезапно това не беше жизненоважна процедура. Във всеки момент, като този, част от него се молеше на всички богове да времето да спре точно тук. Не искаше да е другаде. Не искаше да е сам или с другиго. Не искаше да прави нищо друго. Нямаше да му омръзне. Това бе неговият рай.
Главичката на члена му се плъзна в прохода на Дарен неочаквано, за да му напомни за пулсиращата ерекция на доминанта му. Подчиненият му преди всичко беше не по-малко садист. Затова си приличаха достатъчно, за да са заедно в тази лудост. Ако бяха различни, нямаше да е възможно да се самозабравят до такава степен. Светът за тях нямаше значение. Всичко в него беше нищо повече от инструмент за постигане на целите им. Навигация, за да се намерят и слеят отново. Без значение цената.

Страните на лицето му пареха, при всеки удар, дланите му се обагряха още повече, за да допринасят още към  цялото върховно усещане. Тялото му се пречистваше с адските огньове, които изгаряха цялото му тяло, а душата му се намираше някъде в рая и се опитваше да попие всеки момент въпреки болката, която иначе му пречеше да разсъждава адекватно.

Цялото му същество се намираше в толкова особено състояние, ала и в същото време получаваше много дълъг и много продължителен душевен оргазъм, откакто изобщо успя да види другия мъж отново след толкова много време. Изпитваше такова откачено задоволство дори и тялото му да крещеше повече дори и от него самия с все по-неудържимото си тресене. Стоновете му на болка успяха да закъснеят при нанесените му два удара, но затова пък се удавиха в чуждото гърло, след като успя да асимилира, че чуждите устни се намираха на неговите. Чувството беше толкова поглъщащо, вече беше забравил на коя планета се намираше, беше забравил изобщо пък къде точно на тази планета се намираше. Където и да беше, нямаше значение. Защото най-вече не беше сам ... това никога не бе бил някакъв проблем за Дарен. За него никога не бе имало реално значение дали ще съществува само и единствено сам за себе си, ала попиваше необходимостта да съществува само и единствено заедно с другия - самотата вече не беше вариант, презираше я и я мразеше. Не искаше и не можеше.

Поглъщаше чуждите стонове на удоволствие със същата страст, с която другият приемаше тези, които Дарен му предаваше. Знаеше, че навярно трябваше да диша, ала просто не искаше. Това, което бе важно, бе да чувства чуждата уста в своята и да усеща също чуждата кожа толкова парещо близо. Вкусът в устата му до толкова се смеси, сякаш представляваше най-перфектната комбинация, без която не можеше да живее. Зъбите му захапваха чуждите устни и език, когато имаха възможността, искаше му се да попие още от чуждата кръв.

Стонът му, породен от чуждата така пулсираща ерекция го накара на мига да прекъсне всяка дейност, която извършваше с устата си, сякаш езикът му и устата му спряха да функционират за няколко секунди. Едва си пое съвсем малко въздух, когато пръстите му пак се впиха в раните му и го принудиха да изстене отново; не беше способен и да контролира този неизбежен процес.

- М-м-м-моля ...мо-ля ... - едва преглътна, докато сълзите му продължаваха да се стичат по страните му.

Дори не беше успял да отвори очите си веднага. За миг ги стисна силно преди да успее да го направи. Нямаше търпение да види любимото си същество. Нямаше търпение да ... да ...

- М-моля, м-оля, мо-мо-ля те ... - изстена на няколко пъти и в гласът му се разчиташе треперещата болка, която разтрисаше цялото му същество.

Дори в рая не беше толкова спокойно вече.

- Моля ... - изхлипа и погледна към другия, когато най-сетне успя да композира думата в съвършената си цялост. - Трябваш ми ... трябваш ... Кинг ...

Кингсли за първи път изръмжа недоволно от чуждата инициатива, която прекъсна целувката им. Ръката му дръпна верижката по средата и собственически притегли другия към себе си, където отново да впие устни в неговите. Чуждите молби се нижеха от гърлото на тъмнокосия, дори след като ги заглуши и открадна дъха му за кой ли път. Беше като торнадо, което нямаше да спре, докато не помете всичко по пътя си, докато не го впримчи изцяло във въртележката си и не го завладее из основи.
Сега, когато тепърва започваше да му моли отново, още повече не искаше да спре. Когато откъсна устни от чуждите, облиза остатъка от чуждия вкус там и се отдръпна от треперещото тяло за няколко секунди. Достатъчно дълго, за чуе чуждото отчаяно възроптаване, което само накара пламъците на разрухата в Кингсли да се разраснат още повече.
Силната ръка се спусна по гърба на Дарен и го застави да се изпъне надолу като струна. Пръстите отново се стегнаха около тъните кичури и притиснаха главата му към матрака. Някак знаеше, че тресенето на другия в момента се дължеше повече от зависимостта му и изгарящото желание, отколкото на болката.
Бавно отплете пръсти от косите и те пролазиха като паяк обратно по гърба на другия, спирайки и вкопчвайки се в двете бузи на изпънатото му дупе. Направи място между тях за устата си и жадно впи устни, за да изпие смесицата от своя и чуждия вкус. Езикът му своеволно закачи две от ерогенните зони в подножието на чуждия проход, но правеше всичко да изглежда като кратък „инцидент”, за да влуди допълнително кипяща от възбуда треперещата кожа.
Молбите продължиха да се ронят някъде по-далеч от ушите му, но така или иначе не му бяха достатъчни. Искаше повече от тях. Не че не му бяха убедителни, но отново му беше причерняло. Сякаш опитваше да изкупи всичките си грехове обратно, за да задържи нещото в ръцете си завинаги там, макар да не беше възможно. Същевременно му се бе усладило вече толкова дълго да си краде всичко от другия, че може би искаше отново да го докара до онова отчаяние отпреди малко. Когато не просто го умоляваше, дори използва safe думата си. Искаше да знае докога може да издържи на тази влудяваща възбуда, която Кингсли добре се грижеше само да разпалва още повече, но не и да изведе до края. Не искаше да му позволи да я освободи, беше толкова омагьосващо да го вижда и чува как се дави от желанието... как изгаря по него и му се моли да го усети отново в себе си.
Навлезе в него с два пръста, за да достигне по-дълбоко, където се криеше друга голяма зона на удоволствие. Познаваше тялото на Дарен вече толкова добре, сякаш той самия бе картата към подземието му. Той бе ключа към лудостта му. Онази същинската и непресторена лудост, която повече от всичко обичаше да оседлава. Движенията му преминаваха в такава близост до пулсиращата точка на възбуда и само бегло пръстите му се протриха там, но когато това се случи, всяко кътче в чуждото тяло откликна и се изви от отчаяната нужда Кингсли да достигне там изцяло.
- Продължавай... – едва изрече на един дъх, сърцето му заплашваше да се пръсне - Продължавай да се молиш. – този път натърти на командата си с по-повелителен тембър, изкарвайки пръстите си, с които премина през чуждото лице. Искаше да му даде да усети точно колко мокра и пареща бе вътрешността му, колко жадуваше за него. Може би така щеше да добие по-точна представа колко силно точно трябваше да му се моли.

- Още ... ли!? О! - преглътна мъчително, когато усети мокротата по лицето си.

Поредицата от стонове и молби ... поредицата от сълзи ...

Малко ли ти дадох?

Преглътна още по-мъчително, собственото му тяло беше някъде на предела от парещата възбуда която другият му доставяше, чак започваше да го боли навсякъде. Дори не можеше да контролира впиването на пръстите си в раните си. Те бяха единственото, за което можеше да се хване в момента и бяха най-силният му източник на болка. Беше чак побъркваща.

Точно колкото възбудата.

- Дявол, ти си дявол! - изстена между всичките усещания, които блъскаха от всичките възможни страни тялото му.

Отново и отново.

Нямаше край. Нямаше ... дори не можеше да си поеме дъх. Цялото му същество го заплашваше с неудържими спазми и искаше ... искаше това, което му се полагаше. Трябваше да му се полага ... тогава защо не го получаваше? Затвори очите си за по-дълго, отколкото му се искаше. Влудяващото разтърсване пак премина яростно по тялото му.

- Моля те ... моля ... - молбите, всъщност, не вършеха никаква работа.

Колко още трябваше да издържи? Изобщо можеше ли да ...

Пое си дълбоко дъх и направи ужасяващо отчаян опит, за да сдържи възбудата, която напираше да се освободи от тялото му.

- НЕ! Не ... - не искаше да свърши така, не можеше да свърши така, не трябваше да ... дори не разбра как и кога мозъкът му успя да асимилира какво се случваше, тъй като дори сега болката от раните му също не беше способна да му помогне, за да се върне към настоящето.

Тя беше само нещо, което го побъркваше още повече и изкривяваше представата му. Умът му симулираше продължително и му предоставяше съвършена картинка на начина, по който другия обхождаше с езика си и устните си отвора му, как вкарваше пръстите си там, за да му помогне все повече да откача. О! Да се побърква - още повече с всяка изминала наносекунда. Толкова малко трябваше, за да ... а пък мозъкът му беше така усложлив, той продължаваше там, откъдето Кингсли спираше. А Дарен това не го устройваше ... почти беше невъзможно да има предпочитания, ала и врязващата болка сега още по-малко му помагаше.

- Sacrifice, sacrifice, sac ... - едвам преглътна слюнката, която беше на път да го задави.

Тялото му се изви от треперещата нужда отново, умът му се опитваше да се върне в реалността. Не можеше да свърши така ... по-добре да не свършеше изобщо. Искаше да го усети в себе си преди това. Трябваше ... така трябваше да стане! Това беше единственият начин. Иначе отказваше да я освободи.

Кингсли вече едва преглъщаше чуждите молби, вече преливащ от насладата, която му носеха. Едва се сдържаше да не направи нещо, за което ще съжалява. Погледът му бе замъглен от всички емоции, за кой ли път, заплашвайки да убие всяко кътче в мозъка му, изтъкано от някакво подобие на разум. Някак все още осъзнаваше, че това мъчение беше минало измеренията си на допустимото. Благодарение на факта, че другия изрече safe думата си. В противен случай нямаше да спре.
Стори му се, че по някое време другия го нарече „Дявол”, а от устните му се бе откъснал далечен смях. Може би не просто имаше нещо вярно в това твърдение. Кингсли осъзна, че би дал всичко да може да е неговия Дявол. Ако можеше сега да сключи сделка, би обрекъл душата на Дарен и би я впримчил във вечността, за да може да го има. Завинаги.
По-тъмните от нощта ириси се разясниха отново, лунната светлина продължи на проблясва в тях, да се оглежда там тихо, но някак изискващо. Кинг отново се отдръпна, изпъвайки гръб, докато дългите му ръце придърпаха чуждото тяло и го заставиха да се обърне с лице към неговото. Бавно си върна края на верижката, освобождавайки чуждите длани от клопката ѝ. Другата му ръка лежерно се разхождаше по вътрешността на бедрата, карайки тялото под него да подскача като пружина. Определено беше прекалил. Но в края на краищата никой нямаше нищо против.
Не отделяше очи от лицето на тъмнокосия. Продължи да го съзерцава така и когато бавно отново започна да навиза в него. Искаше всичко да е толкова осезаемо, че и другия да не го забрави никога. Никаква сила да не е способна да му отнеме всичко това. Изпъна верижката, а пръстите на другата му ръка на свой ред се заровиха между чуждите устни.
Обичаше го толкова силно, колкото никога не си бе представял, че ще обича. Болеше толкова, че искаше също да заплаче, ала не можеше. Не можеше друго, освен да попива чуждите сълзи и плач в себе си, да кара другия да излее това море от сълзи, за да може за удави всяка съзнателна мисъл там.
Отново се усмихваше, макар този път усмивката му да се прекъсваше от неистовата възбуда да изпълва отново вътрешността на Дарен. След бавното му проникване обаче, последваха тласъци, в пълен контраст по сила. Дори не осъзна кога мебелта под тях подаде и се прекърши по средата. Матракът им попречи да забележат особена промяна, но основите на леглото бяха обречени. По-скоро Кингсли необезпокоен от неравността по средата, с лекота приплъзна тялото в ръцете си по-надолу и още по-плътно към себе си, без да прекъсва лудешкия ритъм на тласъците си. Потта се спираше да се лее по нагорещеното му тяло. Макар толкова неща да караха погледа му да се премрежва, някак насили клепачите си да му оставят достатъчно полезрение, за да продължи на вижда това лице... Обожаваше го прекалено много, особено в този момент, за да изпусне и една секунда. Искаше и отново да го види как свършва.
Освободи се в него, но еякулацията му продължи толкова дълго, че Кингсли успя да разпръсне част от нея по чуждата гръд, украсявайки пресните рани с нектара си. Сърцето му биеше толкова бясно, толкова болезнено, че заплашване да се разбие на милион парчета в гръдния кош. Не можеше да си спомни как се диша, но можеше да произнесе чуждото име отново, преди да отпусне тяло до неговото и да го притегли към себе си за кой ли път.

Цялото му същество се даваше в желанието. Спокойно можеше да се удави там, дори придърпващата сила на верижката и освобождаването на дланите му вече не можеха да му помогнат. Открадна си дъх, два и чуждото бавно навлизане накара цялото му тяло да се разтресе още повече в опита си да се извие, а от устните му се откъснаха продължителни стонове, които дори да можеше, нямаше да пожелае да възпре. Очите му се взираха в лицето на другия мъж, доколкото това беше възможно, предвид факта колко беше замъглен вече погледът му и колко собствените му стонове го водеха към пълната забрава за всички излишни възприятия. Основателно е да се смята, че всъщност отдавна даже я беше свършил тази работа - беше загубил представа за всичко, което нямаше общо с тях двамата. Само това ... само това го интересуваше. Цялата вселена можеше да иде на майната си, ако желае, нямаше да го интересува, стига топлината, която изгаряше телата им, да ги обгради до толкова, че да ги запази дори след разрухата. Сама по себе си тази любов беше разрушителна. Може би пък топлината нямаше да ги запази, тя щеше да е тази, която щеше да избухне, за да унищожи всичко останало.

Ръцете му още не асимилираха, че бяха освободени от мъчителната клопка, затова първото, което успя да си позволи, когато първата вълна от мощни тласъци го разтресе още повече, бе да захапе още по-силно чуждите пръсти, преди да се бяха изплъзнали от устните му, за да могат да се изплъзнат на свой ред поредица от несдържани стонове и викове. Желанието го разтърсваше отново и отново. Беше божествено.

Почувства неравността под себе си, когато тялото му се озова плътно под матрака за няколко незначителни секунди (дори не успя да забележи промяната, толкова беше погълнат от чувството), без друго то се извиваше под чуждото, сякаш можеха да се доближат още повече, отколкото бе възможно. Раните пращаха изгаряща болка по цялото му същество и сега вече напълно бяха нашарили чуждите гърди с кръвта си. Лицето на Кингсли беше толкова близо, че стоновете му се разбиваха в него. Кървавите му пръсти на мига се отделиха от чаршафа, който стискаха между пръстите си, и се впиха в чуждата плът. Всеки път се опитваше да го задържи все повече и повече - само и единствено за себе си. Ала никога нямаше да го има така. Винаги щеше да се налага да го дели със сенките. Мисълта пробяга неканена през съзнанието му въпреки чуждите силни тласъци и на фона на всичките му сълзи, породени от удоволствието и приятната болка, от устните му се откъснаха няколко агонизиращи, които се откроиха от останалите за някакво незначително време, устните му повториха няколко пъти чуждото име и стисна силно очите си, за да остави противно парещите сълзи да попият в кожата му. Моментът беше толкова разтърсващо неканен, че не му позволи да свърши толкова бързо, колкото иначе щеше. Задави се с неканените емоции в опита си да ги преглътна и да даде път отново на другите. Успя да отвори очите си, доколкото може, за да се наслади на този заслужен миг. Устните му поглъщаха всяка капчица пот между стоновете. Безумното чувство започваше до толкова да превзема цялото му същество, че скоро нямаше да остане нищо от него. Свършването му последва чуждото и агонизиращите му стонове и толкова копняното освобождаване принудиха тялото му да се извие още повече особено в момента, в който чуждата тежест вече не го притискаше към неравността. Очите му успяха да фокусират едва къде чуждата сперма бе нашарила тялото му и собствените му пръсти се намериха там, за да я размажат още надолу преди да намери силите да поднесе новообразувалата се божествена смес към устните си.

- Опитай ... - едва изрече, когато почувства чуждото тяло да го обгръща и тресенето му се успокои, осъзнало се вече, че след толкова дълго време сдържаната възбуда, бе успял да я освободи.

Нищо почти не виждаше вече дори очите му да бяха отворени, още по-малко и възприемаше. Пристисна тялото си до чуждото и изстена от болка преди да поднесе ръка към Кингсли, обагрена със смесените им вкусове. Дланта му се намери на чуждото лице и го обагри в неопределени посоки с онова, което сам бе успял да си открадне преди само миг.

Кингсли всякак опитваше да нормализира дишането си, но не беше лесно с остатъчния вкус, аромат и подновения допир на чуждото тяло към неговото. Беше така трудно да убеди съзнанието си, че това е лимита му, защото не беше така. Но определено беше лимита на Дарен, а мъжът все още опитваше да се разбере със себе си. Да даде на чудовището в него да осъзнае, че не убива неща, които обича. Особено, когато в живота му съществуваше само едно такова.
Подчиненият му вече две не виждаше и опитите му все пак да запази някакво съзнание направо умиляваха Кингсли. Той улови китката му нежно и я понесе към устните си. Облиза смесицата от нектари, стичаща се по пръстите му и ги засмука, гризвайки ги няколко пъти. Накрая сплете своите с чуждите, сливайки потните им длани както допреди малко телата им бяха едно цяло.
- Великолепен вкус....също като теб. Като нас. – прошепна в ухото на тъмнокосия, отмествайки няколко мокри кичура, които го закриваха и направо се бяха слепили по все още парещата кожа. Цялото му същество все още стенеше от разтърсващата вълна на удоволствие, нищо че беше отминала преди минути. Лежаха така известно време, без представа за каквото и да е, което ги обграждаше. Някъде може би имаше горски пожар, другаде може би избухваше ядрен реактор... Нищо нямаше значение. Само цунамито от чувства, в което и двамата приятно се давеха.
Нищо от това не беше здравословно и не се препоръчваше да се пробва у дома. Точката на цензура варираше от 1 до 1000 годишна възраст. Всичко бе една огромна лудост, по-желана и пристрастяваща от всяко наркотично вещество.
Кингсли не разбираше моногамията до този момент. Никога не се бе отдавал само на един, не можеше да си се представи дори, да се връща отново и отново при един и същи човек, да дава и получава удоволствие само на въпросния един. Едва сега осъзнаваше, че всичкото това продължително разузнаване на сексуалността и предпочитанията му, непрестанния отказ да се обвързва с когото и да е .. Всичко водеше към един извод. Никой не беше моногамен, докато не намери онзи някой, който му даваше всичко. Всичко, от което имаше нужда. Преди този момент просто обикаляш и грабиш от всеки, който може да ти предложи само малка чистичка от цялото. Намериш ли целия пакет обаче, вече нищо друго не ти е нужно. Кингсли не можеше да мисли за никой друг. Ръцете му вече искаха да докосват само Дарен по този начин, д причиняват тази болка само на него. Устните му искаха да попиват само сълзите от неговите очи, да вкусват есенцията само от неговата уста.
Знаеше, че може да накара всеки да лази в краката му. Но само името на Дарен изникваше в съзнанието му, в списъка с тези, които желае да види там. Чувството да изненадаш самия себе си беше превземащо, гъделичкаше всяко кътче от душата му, или поне това, останало от нея. За първи път му бе толкова комфортно дори със сенките като неразривна част от съществото му. Те винаги го обграждаха, напомняха му с всеки поет дъх колко точно време му оставаше с Дарен в обятията му. Но вече дори болката от изнизващите се неумолимо минути не можеше да го пречупи. За първи път изпадна в състояние на немислим покой и сигурност, и отново чувстваше, че може да победи всичко. Дори и да бе поредната защитна заблуда, поне нямаше отново да загуби контрол над самия себе си и да се превърне в заплаха за Дарен. Поне докато можеше, искаше просто да го обича. По своя начин. Не както сенките, които знаеха единствено да слагат край на всичко красиво.
- Трябва да се погрижа за раните ти, преди адреналина да те изостави. – с тези думи, мъжът намери силите да се изправи, заедно с чуждото тяло. Преметна едната му ръка около врата си и стегна длан около кръста му. Нямаше да му омръзне да е неговата опора, неговият мъчител и лекар. Обичаше да изучава всяка жестокост, която му причиняваше, обичаше да се взира в раните му, докато вече на трезва глава се грижеше той да не умре от тях. Беше част от удоволствието му.
- Насочи ме към банята. – надяваше се все пак да получи някакво съдействие от страна на Дарен, който все още му изглеждаше в съзнание, но ако се наложи нямаше да му е трудно и сам да намери каквото търси.

- Добре - отговори простичко на всичко, което другият му беше казал.

Всъщност, почти не беше разбрал какво му беше казано, съзнанието му си витаеше в някакви други мисли, които бяха приятни.

Преди изобщо да срещне Кингсли, животът му бе съвсем спокоен. Просто си съществуваше в своя си свят, правеше си своите работи и реално никой и нищо не го интересуваха по никакъв начин. Винаги бе търсил върховното вълнение в живота си макар и в моментите, в които не се преструваше, почти да не му личеше, че желае нещо наистина. Мозъкът му до толкова не функционираше в онези времена, че не беше способен да свърже нито една жица, че да протече ток по нея, да работи. Сега беше различно. С Кингсли беше различно. Само и единствено с него. Беше различно по толкова много фактори - не си бе помислял изобщо, че някога толкова силни емоции щяха да достигнат ума му, не беше помислял дори за миг, че някой ден щеше да иска да остане при някого, с някого. Просто никой не го вълнуваше. Затова и беше крайно учуден, когато другият го бе пожелал малко, след като излязоха от оная лудница - той съдеше по себе си; защото сам не бе желал наистина някого с живота си - до онзи ден. Дарен просто имаше нуждата от огромни количества адреналин, за да може да съществува в някаква извратена човешка същност. Само и единствено Кингсли успяваше да му докара всичките тези необходими количества. Да разтърсва съществото му по всеки възможен и невъзможен начин.

Дарен се разсея от мислите, които щяха да го приспят, колкото и хубави да бяха, тръсна леко глава и уви и другата си ръка около врата на Кингсли. Облегна се на рамото му и се взря напред. В това разрушение, в което си живееше.

- Още сме напред ... - каза изведнъж, когато някакви далечни мисли го удариха и върнаха в близкото минало, в което другият го беше питал къде е банята.

Успя да се освести за малко, но като вдиша чуждия аромат се загуби отново.

- Ето тази ... в дясно - не му се искаше, но се налагаше да познава добре тази къща.

Провлачи си отговора едва. Чувстваше се толкова добре, че за нищо не му се бързаше. Искаше да улови момента и да си остане в него, толкова му се услаждаше. Подсмихна се, като погледна към раните си и само можеше да си представи колко перфектни белези щяха да му останат там - щеше да му е толкова лесно да ги вижда. Надигна глава и устните му докоснаха за кратък миг неопределена част от кожата на Кингсли.

Кингсли опита този път внимателно да отвори вратата, към която беше насочен, за да не я разбие както стори с тази на спалнята. Разбира се, беше факт, че в онзи миг страстта му изпиваше и последните мозъчни клетки, които предлагаха компас, за да не се изгуби в същата тази страст. Отказваше всякаква навигация там, отказваше и да търси всякаква логика. Харесваше му хаос и разрухата, която представляваше любовта им. Без друго този свят носеше достатъчно дълго противната маска на мир и разбирателство, когато навсякъде имаше само лицемерие и размирици. Кингсли отказваше да се върне отново в онзи фалшив свят, предпочиташе да остане в това, който си бяха изградили с Дарен. Брутален и непресторен, без задръжки, без нищо излишно. Може би донякъде си противоречеше, защото дори не му беше казал цялата истина по-рано... Но искаше да го направи щастлив тази вечер, по начин, който само той можеше. А и подчиненият му вече знаеше... Кингсли щеше винаги да намери начин да се върне при него. Изпълни думата си, нали?!
- Добро момче. – приведе се до ухото му и го гризна, когато другия по своя инициатива седна послушно във ваната. Кинг бе наясно, че така или иначе краката не го държаха, за да чака специална покана, но не сдържа моментния си порив. Беше извънредно очарователен на границата между изтощението от болката и удоволствието и все още будното състояние. Нищо, че това значеше Кингсли отново да се погрижи за него. Реално му харесваше повече, отколкото някога би си признал.
Съсредоточи се и в ръката му от се появи сравнително голяма бяла кутия. Нямаше смисъл да пита другия дали държеше аптечка наоколо, защото тази на Кинг беше малко по-специална. Далеч не беше достатъчно просто да се спре навреме по време на опасната им игра, за да не убие подчинения си. Не се ли погрижеше за него след това, той без време можеше да умре от раните си. Тази вечер не беше никакво изключение, даже обратното. Съзнаваше, че беше прекалил, при това прекрачи границата неведнъж. Най-видимият резултат от загубата му на контрол сега се разкриваше кристално ясно преди пред очите му. Проследяваше всяка рана от нагайката за езда, която бе оставил по чуждата гръд, докато промиваше и отчиташе факта, че ще трябват и поне по няколко шева. Самият дарен не си беше направил услуга, но всъщност отново Кинг го бе оставил да дълбае още и още в раните си, когато завърза ръцете му пред тях. Нищо не беше случайно и далеч не смяташе да се оправдава. Нито да лъже, че съжалява. Затова не се извиняваше. Никога нямаше за какво да се извинява, защото желанието му беше такова. Дали в даден момент желанието да бъде съдбоносно брутален бе повлияно от сенките , или не, нямаше значение. Те отдавна бяха една част от него, затова носеше отговорност за всичко. Нямаше причина да крие повече какъв е. Поне не и от Дарен. Тази негова отдаденост може би наистина щеше да го убие някой ден, но дори тогава нямаше да възрази. Навярно пак щеше да му се усмихне насреща, въпреки всичката болка. Толкова прекрасен беше той...
Кингсли затвори очи за миг, за да се убеди, че може да визуализира тези перфектни пресни маркировки по чуждото тяло, дори когато клепачите закриват погледа му. Можеше дори да види как ще изглеждат белезите. Тези щяха да са по-големи от старите под тях и нямаше да избледнеят... никога.
Усмихваше се, когато отвори очи и върна вниманието си отново върху грижата. Беше си приготвил нужните инструменти и ги стерилизира отново за всеки случай. Понесе ножичката, в която заклещи конеца с прикачената извита игла към най-дълбоката рана на Дарен и срещна погледа му. Предпочиташе го в съзнание, за да знае, че всичко е наред и няма да настъпят някакви усложнения.
- Говори ми, Дарен. – заръча му повелително, но със сериозния си тембър и концентрация не осъзна колко секси прозвучаха думите му дори в момента. Можеше да се закълне, че не търсеше този ефект, но май покрай подчинения си не можеше да си помогне.
- Говори ми за каквото и да е. – кукичката премина през кожата на Дарен и стенанието му прекъсна това, което беше тръгнал да казва. – Не спирай. – заповяда му Кингсли, докато премина първо през единия край на раната с иглата и сетне през втория, за да направи съединение. Усука внимателно конеца от достатъчно разстояние, за да не закачи раната. Направи прецизна U форма и издърпа иглата пред отворчето, сетне сръчно направи единичен възел, а после и още един в противоположната посока. Заповтаря процедурата със следващия шев, без дори да регистрира какво му приказваше Дарен. В този момент другия имаше властта да му каже каквото си поиска, защото Кингсли беше в професионалната си зона на неразбиваема концентрация и нямаше да го регистрира. Или пък може би чуваше всичко много добре, но щеше да го регистрира едва по-късно, когато приключи с медицинските процедури. Пинсетата продължи внимателно да усуква конеца около ножичката, за да образува поредния перфектен възел. Пръстите на Кингсли не трепваха и милиметър, като че беше направен от метал, не от кръв и плът. Това бе сред малкото неща, които му носеха съвършено спокойствие в който и да е момент. Беше толкова естествено да борави с инструментите в ръцете си. Предпочитанията му го бяха накарали да проучи детайлите за много медицински процедури, та се чувстваше, сякаш беше завършил и медицинско училище по някое време. Това изключваше всички разсейващи мисли и му даваше почивка от всичко.
- Не спирай, Дарен. – все пак не забравяше да напомни на другия да му говори, когато ушите му не регистрираха чуждия глас.

- А! - възклицанието и стонът му на болка се сляха, без да го иска.

Искаше нещо да каже, но беше загубил целия си речник, докато наблюдаваше мъжа срещу себе си. Освен че беше и малко неадекватен, та и това доста му "помагаше" на концентрацията и това да остане в съзнание. Беше се фокусирал на любимото си лице и само мигаше срещу него в опит да се задържи буден, някъде след поредната му заповед и поредния си свой стон успя да си развърже езика.

- Ъм ... аз ... - изведнъж забрави за всичко, което му се беше случвало в живота през последните 26 години. - Ами ... - стисна зъби вместо да изстене този път, докато не спираше да се взира все още в другия.

Беше толкова привличащо да го вижда с каква страст нанасяше всеки един свой удар и после как преминава по всяка рана с особено внимание и концентрация, която го караше да изглежда по-секси от всички други пъти, в които изглеждаше секси, което всъщност е винаги. Ъм ... е, може би просто така си мислеше сега, защото му беше по-удобно да се наслаждава на гледката.

- Ами ... - ха, ами ами колко пъти вече!? - Ами ... имам брат близнак, ама той умря преди две години. Сега съм единственият красавец в семейството ми, защото то и другите умряха, ама ... не помня кога. Всъщност! И аз съм мъртъв, значи само сестра ми е останала, но тя не е по-хубава от мен, ах ... - изстена пак и се разсея.

Затвори си очите и облегна глава назад. Като че ли почистването, шиенето и грижите като цяло за раните му, бяха много по-болезнени, отколкото беше нанасянето им.  И сега изпитваше известно удоволствие, но щеше да му е по-добре, ако можеше да гледа другия. Беше забравил за съществуването си за солидните две минути и чуждия глас го накара рязко да отвори очите си.

- Знаеш ли, беше ужасно да те няма ... мислех си, че си ме оставил завинаги, че ще останеш в Канрея и няма да се върнеш - знаеше, че тогава се познаваха от прекалено кратко време, но същностите им се бяха свързали до толкова, че времето нямаше значение.

Сега, когато бяха минали толкова много мъчителни месеци от последната им среща, беше ясно, че душите им бяха съвършено свързани. Иначе щяха ли да се търсят от толкова много време. Дарен ... щеше ли да копнее да усеща всеки следващ път аромата на другия, щеше ли да прави толкова многобройни схеми (не винаги де), за да знае кой кога да отвлече, за да може да си вземе още от чуждия аромат. Сега осъзнаваше колко точно не му беше стигал. Чак се учудваше колко много време беше успял да издържи ...

- Преди да се върнеш онази вечер ... не знаех какво да правя. Беше ужасно, всичко без теб е ужасно. Дори си въобразявах, че мога да бъда с други, защото бях ... чувствах се ... ужасно, защото ... но не можах. Никой никога не ми е носил истинско удоволствие, както можеш ти. Дори не ми е забавно да наранявам толкова, колкото ... да знам, че си наблизо и ... - преглътна мъчно. - ... бях толкова объркан. Опитах се да се върна към онзи, който бях преди теб, но мога да съм това, което съм само с теб ... струва ми се, че дори трябва да си сменя сексуалността на такава, която да носи името ти, защото не стигнах до това да чукам, когато и да е било; искам само теб - преглътна пак и изстена. - Когато ... се върна ... когато усетих, че си наоколо ... утре ... утре трябва да ми разкажеш всичко ... - вече не знаеше какви ги говореше.

Гледаше към другия, но всичко пред погледа му прозираше, не можеше да фокусира никъде. Тръсна глава пак видя другия.

- Много ли още остава? - нямаше сили да гледа другаде освен към Кингсли или да затваря очите си за миг, но последното не беше никакъв вариант.

Кингсли слушаше другия. Може би не регистрираше на момента, но думите оттатък достигаха до ушите му и си ги запазваше за по-късно. Навярно щеше да ги превърта отново и отново като касета с любим запис, в моментите, в които е сам и напът да загуби себе си в мъглата от черен дим. Знаеше кой е без Дарен, но не искаше да бъде само човека, който беше с него. Независимо какви последици носеше това със себе си. Не се страхуваше да бъде сам, но изпитваше непреодолимата нужда да остане господар на подчинения си, господар на тялото и душата му, господар на света му. Искаше това повече от всичко. До такава степен, че нищо друго нямаше значение, ако намери начин да го получи. Никога не се бе стремял към нещо толкова в живота си. Това беше предостатъчно да знае, че си заслужава всяка жертва.
- Почти свърших. – отбеляза информативно, без дори да знае, че тъкмо отговаряше на зададен въпрос. По-късно щеше да се засмее на това, щом го преслуша в главата си. Сега искаше всеки шев да е перфектен, за да може раните на неговия любим да зараснат бързо и без усложнения, превръщайки се в красиви белези за цял живот. Само при мисълта, че Дарен щеше да ги носи в гордост по себе си, Кингсли усещаше косъмчетата на тялото му да настръхват от възбуда и удоволствие. Не беше просто сувенир или маркировка всичко това, което му оставяше. Вече беше част от душата на Кингсли. Израз на любовта му, който беляза подчинения му завинаги. Бе като картина, толкова ценна, че трябваше да се пази в музей, но Кинг бе единствения ѝ собственик и притежаваше всички права и отговорности. Затова той трябваше да го пази. Можеше и щеше да го опази от всичко и всеки, освен от самия себе си. Там вече топката падаше в ръцете на Дарен. Бяха се разбрали. Трябваше другия сам да избегне смъртта, докато е с него.
- Готов си. – рече с нескрита гордост от работата, която беше свършил по него. Погледът му най-сетне се върна върху чуждия, пръстите му оставиха инструментите встрани и пригладиха чуждата още мокра коса. Студеният душ, който му беше хвърлил поне бе успял да го задържи буден. Тялото му все още трепереше по разбираеми причини, поради което бе отнело повече време да зашие раните му. Периферното му зрение му припомни за още нещо, което бе забравил и което спокойно си лежеше в аптечката.
- Почти. – направи бърза поправка, дръпвайки Дарен да каишката. Тъмнокосия се намери отново в силните му обятия, докато ръката му извади нещо дълго от аптечката. – Пак ще ти се наложи да носиш онези топчета. – промълви близо до ухото му, докато пръстите му умело откриха прохода без навигация от зрението. Не му трябваше такава, бе научил всяко кътче от чуждото тяло наизуст. Можеше да го нарисува в детайл на скица, със затворени очи.
- Ще ти оставя и резервни за смяна. – добави малко по-късно, когато с върха на показалеца си бутна и последното топче във вътрешността на подчинения си.