Sacrifice. (завършен проект《3)

- Какво!? - едва асимилира какво другия му беше казал, когато се оказа притеглен отново и неадекватният му мозък не осъзна какво се бе случило.

За сметка на това пък тялото му бе успяло да реагира с потрепвания и нужните стонове, които и без друго не спираха да се откъсват от устните му в компанията на Кингсли. Пък и чуждият дъх не му помагаше.

Тялото му нужно потрепери, когато другият се отдели от него и пак се намери облегнал се във ваната. Последният му полу-адекватен момент беше този.

В следващият вече се намираше скапан, лежащ на леглото. Счупеното легло. Хич не му пукаше. Това беше целта през цялото време и без това. Ако не бяха раните по гърдите му, навярно щеше да се намери излежаващ се върху чуждото тяло, ала при няколкото си опита се бе будил и простенвал при болката. В края на краищата си даде сметка, че няма да стане, но пак спа спокойно.

От толкова време насам не бе спал нормално ... сънят или не го ловеше, или просто бе неспособен да му се отдаде напълно, за да си почине. Може би, откакто беше разделен с другия, за първи път наистина си почиваше. Може би пък бе резултат от това, че беше съвсем скапан от онова, което се бе случило, ала нямаше значение.

Дори за миг не се усъмни, че няма да намери другия от другата страна на леглото. Беше проклето успокоение! Защото ако се събудеше до Кингсли, то в другиден нямаше да бъде така - затова и другият му бе казал, че ще му остави топчета за смяна, ала мозъкът му не успя да улови нищо подозрително. Умът му отказваше да мисли за страничните ефекти. Имаше нужда от спокойствието на ума си, за да се изчисти от всичките проклети мисли и съмнения, които непрестанно го заливаха.

Разбира се ... още предната нощ не му бе убягнал факта, че щеше да се събуди отвратително. Обичайно наоколо беше пълен мрак. Завесите стояха дръпнати навсякъде. Нямаше нужда от никаква светлина. В този ред на мисли днес от много време насам щеше да посрещне нов ден - защото всички преди това бяха ужасно еднотипни. Единственото, което желаеше, бе да усети чуждия аромат и да го попие целия. Сега се случваше същото. Само че не трябваше да се надява. Кингсли беше тук.

Усмихваше се в спокойната част на съня си, но дори и в неспокойната, когато болката го разтърсваше, при всяко премигване виждаше едва и чувстваше чуждото тяло.

Слънцето го заслепи ужасно и стисна силно очите си, за да скрие лицето си в чуждите гърди. Всъщност, във Великобритания рядко светеше кой знае какво слънце, пък и Дарен не излизаше много, което само доказваше колко зле му се отразяваше дори и малкото светлина - тя буквално го заслепяваше. Мрачното време му допадаше повече, отколкото топлото.

- Трябваше ... да дръпнем ... завесите ... - възнегодува едва и почти изстена, когато гърдите му се опряха в чуждата кожа.

Слънчевите лъчи пролазиха неканени и по лицето на Кинг, който в просъницата си опита да ги прогони с ръка. Поне широката му длан успя да блокира светлината и хвърли малко сянка върху лицето му и това на Дарен. Незнайно защо му трябваше толкова време да регистрира къде се намира и че всичко, което последно си спомняше, наистина се беше случило. Сякаш бе сънувал за първи път от много време. Сънуваше, че е в Рая. А всъщност това беше пресния спомен, че отново успя да бъде с подчинения си. Усещаше го как шава до него през цялата нощ, както и в момента, а съненото му съзнание все го питаше истина ли е това, или сън. Вече не му трябваше да знае или да се съмнява колко е истинско.
Опита да се завърти от своята счупена страна на леглото, за да получи по-добра видимост към другия, но нещо под него напълно реши да подаде и жално изскърца, преди да се строши напълно с едно силно „прас”. Кингсли се оказа на земята с половината завивка и дрезгав пристъп на смях огласи помещението. Дарен се засмя с него, макар че болката бързо задави кикота му.
- Завесите да са ти проблема. – ухили се, стрелвайки с поглед тъмнокосия, преди да се изправи. Изпъна гръб и го остави да изпука, целият се беше схванал през нощта. Една бърза разходка нямаше да му се отрази зле. Привидно без особени усилия подхвана матрака, висящ от ръба на вече половин легло и го издърпа, заедно с Дарен върху него. Просна го на земята, както май трябваше по-рано да направи, вместо да спят на вече счупено легло. В Япония хората спяха на земята и нямаха проблеми. За какво изобщо им беше легло... Матракът сам по себе си вършеше цялата работа.
Кингсли седна върху коленете си до тъмнокосия и го придърпа за каишката към себе си. Подари му кратка целувка вместо „добро утро” и се отдръпна да го огледа. Бинта и превръзките изглеждаха чисти, което беше добър знак. Въздъхна с облекчение, разрошвайки игриво чуждата коса.
- Май си роден късметлия. – засмя се тихо и се обърна да събере дрехите си от пода. – Ще ни взема нещо за хапване и кафе. – каза, надявайки дрехите си на автопилот. Не можеше да функционира нормално преди сутрешното си кафе. Беше странно, защото не беше близвал кафе откакто се върна. Сега, от нищото, отново си бе възвърнал обичайните ритуали на ежедневието, с които бе привикнал. Нямаше значение, че бе признал сенките като неразделна част от себе си. Нямаше значение колко мрак щяха да инжектират в душата му, с колко грехове щяха да изцапат ръцете му. Самият той бе изтъкан от греха. Самото му раждане беше грях... Може би трябваше да си припомни отново откъде идва, че произлиза от греха и това е другото му име. Кингсли беше плод на едно престъпление, на брутално изнасилване. Не трябваше да го забравя... Не бе останало нещо, което би очернило душата му повече.
- Спокойно, ще се върна до пет минути. – разтърси глава, отново в реалността, усещайки чуждото възроптаване и ръцете, увили се около кръста му. Чувстваше се безкрайно благодарен, че има още време с Дарен. Нима би го пропилял? Вече не следваше старото си мото и използваше сенките както си му е угодно, като се има предвид как си сложи главата в торбата с проклетата сделка. Цената, която трябваше да заплати за това беше нищожна в сравнение с тази, която двамата с Дарен заплатиха за един ден заедно.
Кингсли приглади косата си назад, за да я приведе в някакъв ред и бръкна в джоба на сакото си, от който изкара табакерата с цигари с тъмно покритие. Издърпа една и я запали, хвърляйки табакерата на матрака до Дарен, да се самообслужи, ако реши.
Направи си няколко бързи дръпки и сетне с цигарата в ръката си очерта червеникава линия в празното пространство. Вече можеше да отвори директен портал към всяко място, стига да познава географията му поне малко, ако не да е бил там.
- Сега се връщам. – усмихна се чаровно, макар и все още леко сънено и бързо премина през портала, който го погълна и се затвори след него.
***
Както и бе обещал, не се забави повече от пет минути. Дори успя да мине и през аптеката за болкоуспокояващи. Посети една почти безизвестна, но много добра пекарна, която си спомняше в ъгъла на не по-малко безизвестна алея. Беше перфектното място, в малко предградие където почти не се мяркаха хора през деня.
Порталът се появи отново в спалнята на Дарен, или каквото бе останало от нея. Димът от цигарата се разстла в помещението, последван от Кингсли. Слънчевите дни, макар и рядкост, го бяха принудили да си вземе очила с тъмни стъкла, защото все пак си беше нощно създание. Вампирите биха го объркали за един от тях, ако не беше постоянния му леко мургав тен. Харесваше контраста между себе си и своя подчинен с млечнобяла кожа. Но нямаше да му стигне деня, ако трябва да изрежда какво харесва, щом беше свързано с него.
- Пуешко или пилешко? – попита, като изкара двата сандвича от хартиената торбичка и ги повдигна един след друг пред тъмнокосия. Поне за момент наистина всичко да е нормално, доколкото минаваше за такова след всички странни обстоятелства. Двамата с Дарен бяха преживели толкова много заедно, макар да не си бяха споделяли почти нищо един за друг. Кингсли по-скоро влизаше в ролята на учител, или някаква странна ходеща енциклопедия, но пък никога не криеше истината за себе си. Просто не изпитваше нуждата да я разказва, какъв смисъл имаше? Беше стара история в прашен запечатан архив. Нищо минало не се променяше, на кому беше нужно да го знае, освен на притежателя му?

Дарен преглътна чуждия вкус, а малко след това облиза устните си. Вече не му беше трудно да повярва колко влюбен беше. И колко много би направил, за да съществува тази любов - би дал всичко. Чувстваше се някак значим на фона на целия си иначе почти безсмислен живот. Да съществува за някого бе друго - животът придобиваше друг смисъл, различен. Лицето му почти се зарови в матрака с особено внимание, там, където до преди малко бе лежал Кингсли. Беше му липсвало - да ухае на него. Да го чувства толкова осезаемо, да го докосва. Можеше да го докосне ... можеше да загуби погледа си в перфектното същество в опита си да реши къде да се спре. Широката усмивка не падаше от лицето му. Устните му бяха нашарени с няколко рани, които си бе нанесъл, докато хапеше устни предната нощ и сега на някое от тези места се намериха зъбите му отново. Разкървави горната си устна, за да я засмуче пак там и да вкуси от собствената си кръв. Дори не погледна цигарите. Необичайно, предвид факта колко много пушеше напоследък. В този ред на мисли, няколкото му стека с цигари бяха разпръснати навсякъде по цялата къща. Ала как можеше да знае кога кутията му ще свърши?

Направи отчаян опит да се надигне от леглото, ала всичко го болеше, затова щеше да мине време преди да вземе решението да вземе пък да се облече. Както се надигна, така и се върна обратно там, откъдето бе тръгнал. Явно толкова усилия му бе коствало, че в крайна сметка времето му беше минало по-бързо в чакане на другия, колкото и да не искаше да го пуска да ходи, където и да е било. Не си признаваше, ала порталите го караха да изпитва почти панически страх. Какво ако никога не се върнеш!?

Но пък той се бе върнал. Нямаше за какво да се притеснява, нали? В крайна сметка се успокои наистина чак когато другият се върна и го видя пред очите си. Така си пое дъх, съвсем успокоително.

Надигна се и грабна съвсем произволен сандвич. Съвсем беше забравил кой с какво беше, имаше ли значение!? Тази храна изглеждаше чудесно на фона на всичките боклуци, с които напоследък се тъпчеше. Все си повтаряше, че трябва да спре, ала главата никога не го слушаше очевадно. Преди да влезе в лудницата беше по-различно. Грижеше се повече за себе си, имаше кой да му готви, каквото му е нужно, сега ... можеше отново да има, просто ситуацията бе много по-различна от преди сто години.

Отхапа голяма хапка от сандвича и от устата му, докато вкусваше, се откъсна съвсем различен стон на удоволствие. Ако имаше две хубави неща в живота си, първото, ясно, че е Кингсли, ала второто щеше да е храната. Да! Хранеше се с боклуци, но дори и те гледаше да са класни.

- Трябва да ми кажеш какво се случи - вчера беше пожелал същото, но почти не си спомняше.

Тъкмо беше преглътнал първата си хапка, когато изрече думите си. Искаше да знае ... можеше да е напълно егоист и да не му пука, ала онзи ден беше стъпкал егоизма му ужасно. Не намираше темата за неуместна. Не го интересуваше, че е ъм ... не знаеше колко точно часа е!? Сутрин рано. Може би. Не намираше за нужно да протака въпросите, чиито отговори го вълнуваха. Освен това не бяха съвсем нормални хора, затова не търсеше уместни думи за казване, както и действия. Когато предната вечер бе казал на Кингсли, че само с него ... се чувстваше напълно себе си, не беше излъгал.

Пръстите му се озоваха на каишката му, сякаш, за да провери дали беше наистина там или си въобразяваше макар и да я чувстваше.

Кингсли ценеше много качества, които Дарен притежаваше, но навярно най-много от всичко факта, че рядко се вълнуваше достатъчно да задава въпроси. Това правеше нещата с него лесни... Но нима вече щеше да бъде същото? Животът на двамата претърпя резки обрати и беше само жалко и глупаво от страна на мъжа да с въобразява, че всичко можеше просто магически да си остане простичко и лесно, както му бе угодно. Дължеше му поне обяснение и го знаеше.
Не че не искаше да му даде такова, просто не бе сигурен как и откъде да започне. Като начало реши да сдъвче и преглътне хапката от сандвича си, като глътката кафе доста помогна за това, както и да опресни малко съзнанието му.
- В пекарната или в Карея? – изигра въпроса си с леко объркана повдигната вежда, но беше очевидно, че се шегува. Сякаш безсмислено опитваше да разведри атмосферата и да омекоти задаващия се удар с реалността. Гравитацията в този смисъл на думата беше кучка.
Въздъхна и седна по турски на матрака пред Дарен, облягайки гръб в хладната стена. Остави сандвича и кафето си на пода встрани и запретна ръкавите на ризата си, скръствайки ръце. Поне ако щеше да се пържи на стола за разпит, можеше да се настани удобно. Все още мислеше да спести някои неща на скъпото си притежание, но сякаш по-скоро ги спестяваше на самия себе си. Без друго споменът бе не по-малко мъчителен сега от момента, в който предложи единствената сделка на сенките, която те щяха да приемат. И все пак...той беше онзи, който я предложи. Предложи да се откаже от Дарен, за да може той да чувства....да живее. Мракът се погрижи да оттегли лапите си от него, но това включваше и самият Кингсли, разбира се. Все пак бе носител на същата тази дарба, която за малко не му отне най-скъпото.
- Направих сделка, Дарен. – каза му, за миг затваряйки очи – Мисля, че знаеш добре причината. Както ти не можеше да ме оставиш да умра там, в Канрея, така и аз не можах... Трябваше да сторя нещо. – усмихна се, когато срещна погледа му. Вяла, непринудена усмивка с нескрита тъга, но без капка съжаление. Никой от двамата поне не съжаляваше за изборите, които беше направил. Защото и двамата знаеха много добре, че биха ги повторили, ако някой отново им каже, че това е единствения начин. Така или иначе без тези си ужасно непрактични решения, нито един от двамата сигурно нямаше да е тук сега. Имаше ли смисъл въобще да коментират по-нататък?
- Сделката включваше сенките да те оставят и повече да не могат да те доближат... Но виждаш ли... Те са също част от мен, така че... Мисля, че схвана накъде бия. Оказа се, че включва и мен. – беше му малко трудно да извърти нещата така, че да останат истина и да скрие факта, че от самото начало беше ясно с всичко, което щеше да се случи. Не искаше да го наранява излишно. И двамата изстрадаха немалко заради решенията си да се спасят взаимно. Ето защо нямаше нещо по-ужасно от това да се правиш на герой. Но тук вече не ставаше въпрос за героизъм... Имаха нужда един от друг, каквото и да означаваше това. За тях поне означаваше целият свят.
- Както и да е, важното е, че сега мога да съм тук заедно с теб. – усмихна се с цялото си същество, дори в очите му заиграха неприкрити пламъчета, когато пое чашата си с кафе и я чукна в тази на Дарен. Предпочете в момента да се радва по детски му, онази наивна радост, когато получиш мечтаната си играчка, но не предполагаш, че някой ще ти я открадне на другия ден. Или когато възрастните те лъжеха с лакомства, за да те водят на инжекция при чичо Доктор. Определено предпочиташе да поживее в радостта си сега, защото и без друго щеше да страда по-късно. Затова и не отделяше поглед от любимото си лице.

Дарен, поради някаква съвсем неопределена причина, се беше омотал по възможно най-странния начин с чаршафа малко преди Кингсли да се появи, най-вече в опита си да определи точно как ще да е най-подходящо да седне, защото всичко го болеше ужасно, най-вече задника. Положението се беше оказало сериозно, когато след няколко поредни стенания, просто бе седнал и разкрачил краката си, но чаршафът беше навсякъде около него и като цяло само дето не се беше забрадил.

Ядеше си сандвича съвсем необезпокояван от трохите, които щеше да остави в леглото, защото то така или иначе легло вече не съществуваше. Мисълта погали приятно съществото му. Най-сетне наистина беше унищожил нещо от различен вид вълнение и чувства.

Беше предположил, че другият е направил сделка. Иначе нямаше да е жив, нали? Ако Дарен не беше направил същото, навярно и Кингсли нямаше да е жив, но тогава Дарен не знаеше как щеше да продължи. Не че бяха прекарали най-чудесното си време далеч един от друг, след като взеха решенията си да сключват сделки с проклетите сенки, ала на Дарен наистина нямаше да му е добре, ако знаеше, че другият ще издъхне в ръцете му. Навярно тогава сърцето му щеше да се скърши, да спре да бие и тялото са се стовари върху чуждото. Сегашният вариант му харесваше повече, колкото и мъчителен да беше той.

- Значи затова ми я взе - каза, след като преглътна и постави пак ръката си на каишката. - Повече не го прави никога! - погледна го косо с най-сериозното си възможно изражение, което можеше да си постави.

Той вече отдавна знаеше, че сам не можеше да си я свали - така, че другият дори да не си помисляше. Дори тогава не трябваше да му я сваля. Така поне ... щеше да живее със сигурността, че нямаше да го остави ... наистина си бе помислил, че го беше направил.

Фактът, че сега наистина беше тук, му носеше особено спокойствие. Чувстваше се добре. Само не разбираше защо се бе появил точно сега, след толкова много време и какво точно беше направил, за да могат да се видят ... след като онзи ритуал в онази катедрала не беше помогнал? Нищо не разбираше. Навярно щеше да му стане ясно по-късно.

Беше предположил и по-рано какви точно ги вършеше Кингсли, след като няколко поредни тела вече му бяха изчезнали. Може би трябваше да се притесни от това, което другият беше видял, но нали ви казах? Той не се криеше пред другия. Не изпитваше и никакъв срам (не се опитваше дори да го симулира) от всичко, което беше направил. Това беше той, той това правеше, така се забавляваше и така живееше. Това беше неговият начин.

- Да, тук си - отвърна на чуждата усмивка с усмивка.

Притесняваше се да попита докога, затова отказваше да пита. Не можа да скрие, че някакво размишление протичаше по мозъка му, защото се разсея преди да отпие от кафето.

Вдигна глава към другия и протегна едната си ръка, сякаш му беше нужно n-подред вече потвърждение, за да е сигурен, че другият наистина беше пред очите му. Беше си там, всъщност обичаше да го докосва. Нямаше какво да си измисля други оправдания дори само за пред себе си. Ръката му бързо се озова на чуждото лице. Обичаше да го гледа. Обичаше да го докосва. Като цяло си го обичаше.

Устните на Кингсли трепнаха, заедно с миглите му, а скулите се стегнаха при чуждия допир. Беше толкова хубаво, същевременно с това болезнено. По принцип не обичаше да го докосват особено много, което със сигурност си беше проличало. Причините бяха дълбоко вкоренени в миналото, което макар че беше отдавна преживял и приел като част от живота си, нямаше как магически да спре да боли. Но този чужд допир бе може би единственият, който би допуснал толкова често и толкова дълго. Обичаше да го чувства, защото обичаше притежателя му. Двамата имаха твърде много общо, колкото и различни да бяха.
Кинг никога не бе изпитвал никакво удоволствие от отнемането на чужди животи. За него беше толкова незначително, колкото случайно по пътя си да смаже мравчица без да разбере. Но обичаше контрола и обичаше да го чувства над останалите. Затова толкова хора му дължаха услуги. Беше вълнуващо да знае как цял живот ще се пържат на бавен огън и ще живеят в ужас от мисълта какво ли човек като него би могъл да им поиска, когато настъпи моментът да си таксува за услугата. Никога не искаше безполезни материални блага, защото дори не му трябваха. Може би в крайна сметка наистина го правеше главно за контрол, за тихия ужас, който го забавляваше, щом го прочете в очите им.
Вече беше различно. Не искаше никой и нищо, освен едно...и не можеше да го има. Не би казал, че сега го иска повече от преди, точно защото беше забранено. Искаше го по същия начин, нарастването на желанието му по-скоро се индикираше от всеки следващ момент, прекаран с това любимо същество. Дори не знаеше, че беше търсил такава крайна отдаденост у някого през целия си живот.
Подсмихна се, умилен от чуждия отказ да се лиши от каишката си. Погледът му бе проследил как пръстите се бяха вкопчили в нея на няколко пъти, за да се уверят, че си е там. Беше очарователно в неговите очи.
Широката длан на мъжа се оказа върху чуждата, но не я отмести от лицето си. Остави я там, дори я притисна по-плътно, докато не закри част от устните му. Затвори очи и вдиша красивия аромат.
- Трябва да ти кажа още нещо. – поде, докато си говореха за важни неща, защото всъщност това не търпеше отлагане. Цената да са отново заедно много скоро щеше да докара страшна вълна от последици и за двамата. Не искаше Дарен да бъде застигнат от неговата грешка. При това този път наистина беше грешка, защото напълно бе откачил. Толкова време живя само с фикс идеята, че трябва да види подчинения си възможно най-скоро. Сякаш му оставаше само дъх живот. Бе действал много прибързано и с такъв размах, че бе привлякъл вниманието на не когото трябва. Може би на най-големия враг на свръхестественото в този свят.
- Нали знаеш, че сенките се хранят с душите на хората... Имаше цена, която избрах да платя, за да мога да съм с теб отново. Това беше единствения вариант. – обясни накратко, вече отделяйки чуждата ръка от лицето си, но обгръщайки я и с двете си шепи. – Но не трябваше да те замесвам в това. Направих грешка.
Беше му трудно да преглътне глупостта си. Как можеше да е толкова безразсъден...
- Недей. Да не си посмял да кажеш нещо в моя защита! – почти извиси тона си с над една октава. Трябваше да са нащрек, сега повече от всякога, навярно дори не трябваше просто да си седят тук, сякаш не бяха извършили толкова много убийства през последните месеци. Полицията не го притесняваше, но имаше друго, по-опасно нещо, което вече душеше наоколо.
- Както и да е. Независимо дали ми харесва или не, те въвлякох в тази каша. Навярно дори не си чувал за тях, но има организация, наречена Бюрото за нормалност. Следват мисията да изкоренят всяко свръхестествено явление на земята. Заради безразсъдните ми действия, сега са по петите ни. – въздъхна, облягайки се отново на хладната олющена стена.
- Не можеш да останеш повече тук, Дарен. Евентуално ще те намерят, защото ми беше съучастник в много от случаите.
Време беше да се сблъска с тоталния си блокаж през всичкото кошмарно време, в което бе изключил разума си, за да стигне до ето този миг. Дори когато бе предупреден от Грифин и опита да отклони вниманието на Бюрото с други случаи, дори когато спря да ходи за душите, с които Дарен опитваше да го призове... Знаеше, че те не са глупави. Пък и разполагаха със свои свръхчовеци и всякакви изроди. Не можеше да допусне да се доберат до неговата собственост. Само през трупа му.
- Искам да те взема с мен в имението. Там няма да те намерят. Ще направиш ли това за мен, Дарен? – погледна го в очите, настоявайки за отговор веднага. Трябваше да го покрие от света, а не се сещаше за по-защитено и изолирано място, където да го отведе. Дори да не можеше да е още дълго с него...там поне щеше да е в безопасност, стига да не тръгне да върши нови глупости. А пък и там... там бяха повечето им спомени. Стените още пазеха аромата на сливащите им се тела. Щеше да му хареса. Огромна клетка само за него.

Ще свикнеш.

Беше първото, което си помисли, когато видя и почувства реакцията на Кингсли при допира му. Както той самият бе свикнал на този на Кингсли. Наистина имаше много неща, по които си приличаха. Никой преди него не бе притежавал по този начин тялото на Дарен. Душата му дори няма да я коментираме. Самият факт, че някой го бе пожелал тогава за първи път, беше достатъчно шокиращо явление. Разбира се, Дарен не знаеше чуждите причини, ала знаеше своите собствени. Той самият наистина не ценеше човешкия живот. Просто защото презираше хората. Не го интересуваше колко бяха страдали, колко страдаха и колко още щяха да страдат. Заслужаваха си всичко. Да развие обаче интерес към някого променяше нещата. На първо място, защото нечий живот ставаше изведнъж важен. Кингсли беше специален. Дарен дори го обичаше, колкото и да се опитваше да прогони самата идея за влечението си съвсем в началото. Сега живееше заради другия. Нямаше друга причина да зачита собственото си съществуване изобщо.

Остави го да говори, докато чувстваше чуждия допир все още. Беше зарязал остатъка от яденето си, както и кафето. Някак беше успял да се приближи към другия още повече.

Дарен, всъщност, не виждаше никаква грешка в това, за което другият говореше. Той все още живееше в собствения си свят, където не чувстваше да носи отговорност за нещо, нито се интересуваше достатъчно много от последствията, когато сгреши някъде. Още повече ... след като бе платил цената, за да бъдат заедно, още по-малко пък го интересуваше каква е била тя.

- Откъде си сигурен, че няма? - беше първият му въпрос, ръцете му се измъкнаха от чуждите за малко.

Застана от страната на Кингсли, за да е по-близо до него, облегна се на рамото, наред с това и гърбът му се намери облегнал се на стената.

- Иначе що за въпрос? Естествено, че искам - даже не знаеше необходимо ли беше да го пита?

Колкото по-близо до него беше, толкова по-добре. Беше прекарал прекалено много време разделен от Кингсли и всичко, което до което някога се бяха докосвали. Тази проклета къща беше различен вид Ад, в който трудно му се съществуваше.

- Ще се опитам да не руша нищо там - каза при спомена за всичко, което беше потрошил тук; засмя се, но това му причини болка, затова смехът му бързо се задави.

Ще се опитам беше важно уточнение.

Кингсли се усмихна на въпроса му, докато чувстваше чуждата глава на рамото си. Толкова близо и същевременно толкова недостатъчно. Може би бяха станали прекалено зависими от тази близост. Повече, отколкото им се искаше да си признаят. Далеч от здравословното. Защото бяха готови да сторят неща, извън границите на допустимата лудост, извън тези на всеки друг. Само, за да могат да се чукат отново, а сега да си стоят ей така, просто облегнати на стената един до друг и да си говорят. Всъщност беше най-успокояващото нещо, което Кингсли бе усещал през живота си. Чак го караше на настръхва. Дори да говореше съвсем сериозно на другия, гласът му бързо се отпусна също както хилядите малки мускули по лицето му, а в очите му проблясваха като спокойни морски вълни.
Беше се погрижил за всичко. Имението бе вече скрито със специална бариера, която го правеше напълно невидимо и недостъпно за друг, освен него. Само той можеше да отвори портал към гората на хълма, която ограждаше имението. Беше уредил всичко, щеше да му носи храна всеки ден, щеше да следи от какво имаше нужда... Нямаше да може да му даде само едно. Но нямаше да може да го даде и на себе си, така че беше справедливо.
- Значи е решено. – каза и се извърна леко, заравяйки пръсти в копринените коси на Дарен – Приготвих ти онази стая, в която те чуках до припадък. – устните му образуваха усмихва до чуждото ухо, преди да го гризнат собственически. Може би не беше никак точен момент да флиртува, но все някак трябваше да се разсейва от изтичащото му време с другия. Все още част от съществото му крещеше как иска да избяга. Ако наистина можеше да заебе сенките и всичко общо, което имаше с тях, то с радост би го сторил. Но знаеше, че реалността ще си остане там, дори да отказва да поглежда към нея. Знаеше, че благодарение на тези глупави сделки сега е жив, както и Дарен. Дори за останалия свят те да представляваха онова огромно зло, което трябва да се изкорени и което не заслужава да съществува... Те щяха да живеят. Напук на всичко и всички.
- Отвори уста. – зададе му команда привидно от нищото, но чак сега се присети за болкоуспокояващото, което беше взел от аптеката. Знаеше, че подменения му е в голяма болка след снощи, след всичко, което му причини без да съжалява. Сега пръстите му се намериха в чуждото гърло, където хлъзна таблетката, сякаш не можеше просто да я даде на другия да я изпие. Така нямаше да е забавно. Отказа да му даде течност за по-лесно преглъщане, докато другия се бореше да не се задави от пръстите му. Накрая ги оттегли и другия успя да преглътне дори без вода, но очите му се бяха насълзили. Точно както Кингсли обичаше да ги вижда. – Ще облекчи болката ти. – добави, преглъщайки жадно любимата си гледка. Остави очите си да попият това лице отново, защото не знаеше кога пак ще може да го види така отблизо и да го усети със всичките си сетива. Не само през призмата на онзи пакт, който скришно бе направил. Беше странно как все пак можеше да го наблюдава, но само от разстояние. Толкова мъчителен начин да го обича.
- Ще изчакам да се почувстваш малко по-добре. Пътуването може да ти се отрази доста зле в това състояние. – каза с леко далечен глас, докато погледът му шареше по другия като във внезапен транс. Чувстваше се толкова безсилен, но за първи път нямаше нищо против. Все още мокрите му от чуждата слюнка пръсти обвиха чуждото лице и го притеглиха към неговото. Омръзна му да говори, към момента искаше само да целува. Да усеща другия по какъвто и да е начин, докато още може.

Дарен се подсмихна на чуждите думи. Беше по-уморен, отколкото му се искаше, за да реагира на всичко точно както му се искаше. И все пак никъде не виждаше вариант, в който другият да не го чука и ранява до припадък. Дори не искаше да си мисли за това. Граничещата крайност му допадаше. Не искаше да бъде никъде другаде.

- Ммм ... - чуждият дъх по ухото му накара цялото му същество да настръхне въпреки това колко скапан беше. - ... ще трябва да ме чукаш навсякъде, ако искаш да се почувствам като у дома си - думите му се разбиха от едната страна на лицето на другия.

Можеше да си представи колко много секс ще да е това, при положението колко стаи имаше това имение. Още по-добре де. Той нямаше за какво да се оплаква. Дори и когато едва успя да погълне хапчето, пак не можеше да се оплаче. Още не му бяха дадени реални причини. Ала дори да не предизвикваше съдбата, тя пак щеше да му ги налее в края на деня.

Както кажеш - думите му се удавиха в чуждото гърло заедно със стон на болка, който не можа да избегне, ала не му попречи да намери удобен начин да се притисне повече към чуждото тяло, без да умре от болка. Смехът му се изгуби последван от поредния му стон в чуждата уста. Беше щастлив. Дори не знаеше какво е това точно, но много му харесваше.

Пръстите му се увиха около чуждия врат, за да го притегли към себе си, пък и да му беше по-приятно да чувства чуждата кожа пред това да среща преградата, която дрехите толкова нагло слагаше. Кому беше нужна?

За жалост наистина нямаше толкова сили, но щеше да го преживее. Беше му все тая дори. Нали беше в ръцете на Кингсли, какво друго трябваше изобщо да го вълнува? Би бил истински грях, ако щеше да си занимава умът с някакви други неща. Щеше да му е единственото истинско прегрешение в живота.

***
Кингсли загаси цигарата си и размаха ръка, за да разсее дима. Този път пътуването отне по-дълго, поне спрямо възприятията му и навярно тези на Дарен, който не ум изглеждаше в много цветущо състояние. Оттатък портала се откри гората, която ограждаше имението на покойните му баби. Това място... на пръв поглед не беше перфектно скривалище за беглец от Бюрото за нормалност. По принцип беше център на магия, тук се концентрираше необичайна енергия още от преди сградата да бъде построена. Беше чел нещо за историята на местността и колко вещици бяха пребивавали наоколо, да не говорим за другите свръхестествени явления, които се бяха случвали. Но някак си всичко правеше това очевидно необикновено място точно в перфектно скривалище. Принципът на обратната психология.
Кинг се спря зад Дарен, потупвайки го леко по гърба, докато горкия младеж си изповръщаше червата в първия храст, който видя, след преминаването през пространствения портал. Предположи, че това няма да му се отрази зле. Самият той имаше проблеми да свикне с новия си начин на придвижване. Не че не можеше да използва краката си, или пък някое нормално превозно средство, но нямаше смисъл повече да се преструва. От самото начало бе глупаво да опитва да избяга от това, което е. Сега, предал се на факта, че владее сенките и те донякъде изграждат същността му, се чувстваше по-истински. Макар че това очевидно значеше, че вече изцяло не принадлежи в света на хората. Не му пречеше да не принадлежи никъде, стига да можеше да Дарен да му принадлежи. Да си принадлежат взаимно в лудостта, която споделяха... Но вече нищо не беше същото. Не искаше да го приеме. Световете им все по-ясно започваха да ги отдалечават. Жертвите, които бяха допуснали да направят, всяка следваща глупост, която извършваха не им правеше услуга, но отказваха да го осъзнаят... Не искаха.
Всяко действие във вселената си имаше равно по големина и противоположно по посока противодействие. Законът на кармата.
- Скачай. – промълви кратко, като пусна Дарен и приклекна пред него, потупвайки рамената си, подсказвайки на другия да го възседне като конче. Нямаше нужда да го пита дали е добре, защото отговорът бе очевиден. Дори не го и попита дали иска да го носи, без друго рядко му оставяше право на глас за каквото и да е, но и също толкова рядко срещаше възражения от другата страна.

- Не можа ли да ни порталираш в някоя от стаите просто? - едва изрече, когато приключи с работата, дето имаше да свърши.

Всичко, което имаше в червата си, вече го нямаше. Навярно и тях вече ги нямаше. Беше си взел буквално всичко от тази къща - тоест, беше взел себе си с някакви съвсем произволни дрехи, в чиято комбинация нямаше абсолютно никакъв дори минимален смисъл, и, разбира се, снимките им, защото за къде без тях. Това бяха единствените неща, които не оставяше там при никакви обстоятелства.

- Ако ... ако ... - увери се, че няма да повръща повече може би, и се надигна от храста, над който се беше надвесил.

Виеше му се свят и ако не бяха болкоуспокояващите, навярно щеше да се чувства още по-зле. Което, нали, не пречеше да му е зле.

- Ако ... повърна върху главата ти, не нося никаква отговорност - предупреди другия.

Ама наистина!? Защо не ги изпрати директно някъде в имението? Щеше да е толкова по-лесно. Сега толкова мъки за нищо отидоха. Поне да имаше пълен смисъл от мъките!

- Добре ... няма да скачам ... - ненужно предупреди, като се приближи до Кингсли и се подпря на главата му.

Другият не можа ли да ги портализира преди да го пречука преди това? Ох ...

Стига мрънка, Дарен!

Успя някак да свърши тая работа, която другият поиска и се озова възседнал едва раменете на Кингсли след поредица от пъшкания и охкания. Не беше лесно, не бешеее! Никак даже. Същинска мъка беше да свърши, каквото и да е било. Което си беше доста притеснителен факт. Ала щеше да се оправи де. Никакъв избор нямаше.

Всичко му се струваше толкова далече. Просто защото самото преживяване не беше сред най-приятните. Предният път не беше така. Не разбираше съвсем защо този път нещата се получаваха по този начин, ала в ума си нямаше толкова много мисли, че, реално, да помисли върху това и да се опита да намери логично обяснение, или пък просто да си го поиска? Както и да е! Важното беше, че може би не му се повръщаше сега.

Кингсли игнорира чуждите оплаквания, сякаш това му беше най-малката грижа. По-късно щяха да са напълно различни така или иначе. Дарен щеше да го търси отчаяно, докато осъзнае, че не може да го открие никъде. Нямаше смисъл да му казва нищо повече, щеше просто да го задържи достатъчно близо като птиче в клетка. Ако не друго, поне можеха да са в същата сграда, ,макар и все пак достатъчно разстояние щеше да ги разделя. Главно факта, че подчинения му нямаше да може да го вижда или чува, а той нямаше да може да се доближи на повече от три метра. Странно, но би учил ако може да държи всички останали на това разстояние от себе си, освен точно любимото си притежание. Него искаше в краката си, каишката му в капан между пръстите си.
Силните ръце на мъжа все така придържаха чуждите бедра около кръста си, докато носеше изтощеното тяло към имението. Беше се изгубил в мисли отново, но го бе налегнало странно спокойствие и не можеше да се оплаче. Предпочиташе това забавено усещане за времето, отколкото да го остави да мине за едно мигване и вечерта да настъпи, водеща със себе си неизбежното.
- Стигнахме. – по-скоро предупреди тъмнокосия, преди да го свали от себе си и да го види как залита безпомощно, неспособен да запази равновесието на тялото си. Отново си личеше, че не беше използвал онази думичка колкото пъти би трябвало снощи. Кингсли го гледаше с назидаващ емоция поглед как се чудеше закъде да се хване, докато гравитацията отново него запрати право към стегнатата му мускулеста гръд. Ръката му инстинктивно се уви около тънката талия на Дарен и въздишката му пролази по чуждото лице.
- Безнадежден случай си.
Нямаше представа защо изговаря очевидното, но беше някак забавно. Вече се чудеше какво щеше да прави подчинения му без него. Щеше да поживее, за да види.
- Ако нямаш нужда от нещо друго, марш в леглото преди да си се претрепал някъде. – рече повелително, почти изкушавайки се направо да го събори на леглото и да го остави завързан там. Но трябваше да се въздържа от някои неща, които нямаше да може да довърши, ако започне сега. Искаше или не, каквото си беше откраднал снощи, щеше да му държи влага за неопределено дълъг времеви период.

Вярно, беше се пооплаквал достатъчно преди да се качи на Кингсли, след това обаче нищо повече не го интересуваше. Ароматът на другия беше толкова опияняващ, а и със сегашното си състояние, Дарен просто се хващаше за първото, което го привличаше (което и като цяло беше едно единствено) и с малко по-неадекватното си състояние сега след пътуването през портала, съвсем се беше загубил в изобщо идеята за съществуване на другия мъж. Толкова се беше унесъл, че когато го пусна на земята, му трябваше много повече време, за да се върне относително на себе си. Чуждата ръка увила се около талията му, го накара да премигне няколко пъти, докато се опита да асимилира какво му се говореше.

- Да ... ще бъде най-добре - съгласи се, но тялото му отказваше да помръдне, докато другия не се отделеше от него.

Не че искаше. Не искаше. Обаче наистина трябваше да си даде време да се освести напълно от това така щадящо състоянието му пътуване. Имаше чувството, че бе продължило вяла вечност. Навярно защото още в самото начало стомахът му се беше преобърнал на няколко пъти.

- Всичко си имам сега - каза, намерил се вече седнал на леглото.

Дори не осъзна кога се беше случило това. Така поне като беше седнал, светът му не се въртеше толкова. Просна се на леглото, което се оказа лоша идея, тъй като усети болка по всяка възможна рана по тялото си, но не се оплакваше, всъщност, това му беше подействало освежаващо.

Беше толкова хубаво да чувства чуждия аромат по собствената си кожа, беше някак успокояващо. Защото знаеше, че Кингсли е тук. Ала не беше само това. Спомените приятно оживяваха и израждаха перфектните образи, както и перфектните случки, за да ги преживее още един път в главата си - беше толкова странно как си спомняше всеки един възможен детайл. Навярно беше така, защото това бяха единствените спомени, които имаха смисъл и заради които му се живееш - защото искаше нови и още такива.

Тялото му потръпваше от болка сега и Дарен спокойно й се усмихваше, докато зяпаше тавана. Всяко вдишване беше болезнено-сладко напомняне за раните по гърдите му, ала въпреки това беше последвано от ужасно спокойствие. Беше толкова необичайно да се чувства толкова добре. Последните месеци бе свикнал, че през почти всичкото време, положението щеше да е отвратително убиващо. Сега ... мисълта, че е прекалено хубаво, че да е истина, не достигаше по съзнанието му. Тоест, тя достигаше, той просто отказваше да й обръща внимание.

Кингсли остана още известно време до леглото, наблюдавайки как Дарен се унася. Болкоуспокоителното от по-рано щеше да му помогне да заспи. Не искаше да се сбогува отново. Нямаше смисъл, пък и не го биваше в тези моменти. Никога не знаеше какво се очаква от него... Искаше проклетата вселена да му даде почивен ден. Защо винаги нещо се очакваше от него? По принцип не се оплакваше и винаги намираше начин, намираше решение. Успя да се пребори толкова пъти със смъртта, премина през толкова много различни измерения на Ада... А сякаш нищо от това нямаше значение. Нищо не можеше да му помогне сега, в този момент.
- Почини си. Аз ще съм наоколо. – почти излезе като шепот между устните му, защото знаеше, че е последното, което Дарен ще чуе от него, а не му се искаше да бъде.
Отново започна да отброява минутите. Вече останал сам с мислите си, имаше нужда от разсейване и се запъти към кухнята. Щеше да сготви нещо вкусно, но не за себе си. Не беше гладен. Апетитът му изчезна, а суха буца се образува в гърлото му. Сякаш беше глътнал телена гъба. Спускаше се бавно надолу с всяко преглъщане и прежулваше вътрешностите му. Беше неспособен да се разплаче, но в същото време вкусваше сълзите си. Горяха езика му като отровна киселина.
Беше изкарал всичко от хладилника и дори не осъзна кога вече бе с престилка и шпатула в ръце. Надвеси се над горящата тенджера и остави парата да навлажни очите му. Чувстваше ги дразнещо червени и сухи като изоставен кладенец. Какво щеше да прави... Какво трябваше да направи? Какво можеше да направи? Липсата на всякакъв отговор го притискаше в задушаваща хватка, от която не можеше да се измъкне. Тялото му обаче запази прецизните си механически движения, но с отсъствието на ума готвенето не вървеше толкова гладко. Беше изгорял десерта във фурната. Немислимо явление, което му се случваше да първи път. Както много неща всъщност, откакто срещна Дарен Торн.
Дори не успя да изпсува, а му се искаше. Вместо това отвори печката без дори да си сложи предпазната ръкавица и изкара горещата димяща тава оттам, запращайки я в произволна посока на кухнята.
„Дрън, прас, тряс...”
Поне някакъв шум, разкъсващ тишината, му помогна да се отрезви малко. Беше напълно изгубен. Напълно.
Тих умопомрачителен смях се откъсна от гръдта му, когато се взря в овъглените бисквити на пода. Реши да им се присмее пръв, преди те да го направят. Не че някой щеше да излезе победител от тази лудост.
Озъби се на проклетия си провал и запретна ръкави демонстративно, сякаш стоеше пред цяла стая с жури от най-известните майстор готвачи в света. Направи нова смес с пропорции, измерени до перфектност.
Когато свърши с готвенето, дори не осъзна кое време беше вече. Остави всичко на дългата маса и го покри, за да не изстива. За малко опря ръце върху дървената мебел и затвори очи. Преди да тръгне към подземието, остави престилката си на единия стол, където по принцип сядаше всеки път. Ако можеше поне да предостави някакво бегло усещане за себе си на другия, щеше да го стори.

Щеше да го чака. Винаги. Знаеше го още тогава, когато подуши чуждия аромат в мазето, а сега - сега не само го знаеше, но го и разбираше още по-добре. Беше намерил причината си да съществува и никога нямаше да си позволи да я загуби.

Това, че беше в имението не променяше нещата. Не му отнемаше мъката, нито успяваше да я омекоти. Раните по гърдите му щяха да зараснат и да оставят съвършени белези, ала сега разбираше още повече, че докато душата му кървеше, нищо друго нямаше да има значение.

Но сега беше различно. Защото точно тук, на това място, между множеството стени на имението Дарен Торн беше заровил душата си. Когато се намери тук след толкова много месеци наред, съществото му се изпълни с цялост, за която дори не подозираше. Не чакаше по-търпеливо. Всеки ден се изнизваше еднакво бавно, с каквото и да се занимаваше, каквото и да правеше. Мислите му принадлежаха само на един. Както и тялото му, душата му, съществуването му.

Кингсли. Всичко беше негово. И той беше всичко.

Цялото имение беше изпълнено само и единствено с един аромат - техния. Бяха като съвършена цялост, която Дарен попиваше със сетивата си. Не можеше да докосва, не можеше да чува, не можеше да вижда, но можеше да вдишва и да си представя. Всеки спомен му носеше особена болка, която не можеше да пренебрегне, но сега беше различно - болката беше променила характеристиките си. Носеше му тъга, но му носеше и удоволствие. Защото знаеше, че Кингсли щеше да се върне, че щеше да се връща винаги - вече беше изпълнен със сигурността. От своя страна той щеше да го чака. Дори не се беше опитал да намери начин да излезе от това място. Всъщност, правеше точно обратното. Правеше го свое. Опознаваше го, защото беше негово. Не оставяше друго освен аромата си на местата, които беше обиколи, но той бързо се разсяваше. Не си беше представял, че някога щеше да иска да се грижи за нещо, но това правеше, всъщност. И без това нямаше и много какво да прави. Беше лишен и от обичайните си забавления. Правеше неща, колкото да си губи времето и да се надява другият просто да се появи, за да спре да си го губи. Всяка секунда без другия беше загубена за Дарен.

Когато в онази сутрин не успя да го намери никъде, беше ядосан, изпочупи някои неща (както не беше обещал, че ще прави), когато изчака достатъчно дълго време, за да знае, че другия няма да се появи. Когато го беше попитал дали ще остане, нямаше предвид така ... искаше го изцяло. Този път не му отне толкова време, за да разбере колко различно беше сега. Не го беше оставил. Този път не. Никога повече не. Каишката беше на врата му, нали? Да, беше там. Толкова често проверяваше, тя беше спасителния му пояс всеки път. Тя беше онзи символ, който не трябваше да забравя, че носи. Защото другият щеше да се върне. Знаеше.

И чакаше.

Всеки ден ставаше все по-нетърпелив, ала и това беше така побъркващо. Ужасно побъркващо. Опасно побъркващо. Но надеждата му не се разбиваше в стената. Тя се стичаше от очите му, за да освободи място за нова.