Sacrifice. (завършен проект《3)

Кингсли си подсвиркваше мелодията от рингтона на последния номер, който набра. Наистина ти се забиваше в главата. Както той се набиваше в погледите на всеки, през който преминаваше. В момента се носеше като у дома си, а който и да е от персонала не го бе виждал никога през живота си. Скоро започнаха и да мърморят под нос, или да прекъсват разговорите си и да го зяпат с недоумение. Вървеше не зад, а пред охраната, сякаш притежаваше мястото и знаеше къде води всеки един коридор. Полицайката опита да каже нещо от рода на „последвай ме”, но Кингсли я изпревари като тръгна в правилната посока с обиграна походка и подсвиркване. Единствен той държеше ръце в джобовете си. Никой друг не си позволяваше подобно нещо тук, предвид какви неща можеше да скрие човек там.
„Не е нужно да ходиш чак до това.. място. Всичко е уредено, ще го пуснат към 12 и половина.” – спомни си думите на Жулиет, личната му секретарка. Добре направи, че не ѝ остави този случай, защото щеше да получи някой удар ако разбереше колко жички опъна Кингсли... за да не стане свидетел на самия момент? Изключено! Щеше да присъства лично. Все пак доста се поизпоти, само той си знаеше. Усмихна се на мисълта. Дори не го вълнуваше особено дали усещането щеше да си заслужава. Отдавна си търсеше причини да поиска част от обещаните му услуги обратно.
- Господин Кал... – започна полицайката, опитвайки да съобщи, че са стигнали стаята.
- Моля, след вас. – отстъпи назад с уважителна усмивка, но дори ехото на ботушите му за езда подсказваше пълно доминиране над ситуацията. Нищо от това, което беше Кингсли в момента, не се хареса на жената в синя униформа. В този момент тя осъзна колко малко власт всъщност имаше значката ѝ. Сивите очи на Кинг я пронизаха с помитащо снизхождение, което я накара да стисне челюст и изскърца със зъби. Нямаше какво да се лъжем, получаваше си наказанието задето бе опитала да откаже посещението на Кингсли. Днес имало някаква си конференция на някакви си психотерапевти и посещенията били забранени. Кинг не бе помръднал от мястото си, а погледът му – от полицайката, докато тя не мигна първа и не се разпъргави. Само с един поглед можеше да каже колко ванила живот живее, никак не ѝ завиждаше.
Кингсли се настани в стаята за посещения и кръсти ръце пред гърдите си. Само с един бърз поглед накара жената да се разпъргави дори повече. Харесваше му, че поне бързо схващаше сигналите. Откъм изпълнение обаче, уви, не можеше да ѝ даде много точки.
Изминаха цели две минути преди най-сетне да му докарат загазилия младеж. Кингсли остана съвсем спокоен в стола си, докато слушаше изнервения тон на Торн. Нищо че бе по-скоро фокусиран върху други неща, свързани с него. Бързо разбра на какво още се дължи нервното му вайкане, освен на факта, че е на това ужасно място. Място, което никак не приляга на младата му дива и опасна душа. Разбира се, той не принадлежеше на света на ванила смъртните... Принадлежеше на неговия свят. На Седмия кръг. Кинг рядко грешеше в първата си преценка. Остана облегнат на стола си, държейки другия да чака известно време, докато не чу още някое-друго раздразнено джафкане и изрепчване насреща. Харесваше му, нагнетяваше някои неща у него, разнообразяваше ежедневието му.
- Седни. – каза простичко, надигайки се рязко от облегалката и събирайки пръсти над масата между двамата. На другия дори не му беше ясно защо седна. Не му беше заповядано, но някак си беше редно да го изпълни. Говорът на Кингсли винаги си играеше с ума ти. Подсказваше ти какво трябва да направиш и сладката му подкана някак те караше да го изпълниш преди дори да си се осъзнал. Преди да си успял да се възпротивиш и възроптаеш.
- Нека поседим за... – прилежно дръпна маншетите на ръкава си и погледна към часовника си. - ...девет минути. – довърши с вяла усмивка и за първи път се огледа наоколо. Да, момчето беше споменало камерата... Ухили се до уши и ѝ помаха. Знаеше, че полицайката е от другата страна и го наблюдава. Бе усетила всички червени сигнали, които той ѝ показа, но преди всичко притеглителната му аура, която имаше известна власт и над ванила хората. Дори те преглъщаха жадно и се питаха какво ли е...да не си скучен.
- Ако още се питаш за полицайката.. Не е никак добра. - отново се обърна към Дарен, радвайки се на реакцията му. Кингсли бе прекалено близо до тези работи, за да не разчете кога през нечий ум преминава мисълта за секс.
След точно девет минути вратата се отвори и Кингсли посрещна изчервеното от скрит гняв лице на жената със заслужено самодоволна стокаратова усмивка.
- Свободен си да си вървиш. – каза на младежа, придвижвайки се да свали белезниците му, упорито отбягвайки да срещне отново погледа на Кинг. Унижението ѝ беше стигнало за днес.

Чудеше се колко ли време бе прекарал на това шибано място? Дори не си бе направил труда, за да отмерва времето, защото му се струваше, че всеки следващ ден може да се нарече една нова възможност да избяга или да излезе, или каквото и да е било. Беше изнервен. Не беше пушил от ужасно много време. А това ... ето това бе по-лошо дори и от липсата на секс!

- Някак не ме учудва. Сигурно и тя не го прави никак често, след като е толкова изнервена постоянно - не се изписа смущение по лицето му относно това.

Всъщност, Дарен не познаваше чувствата и емоциите напълно в техния чист вид. Нещата някак функционираха по съвсем различен начин. Може би за времето прекарано на това място трябваше да си вземе поука поне от действията си. Да осъзнае някак грешките си. Но те не бяха грешки за него. Бяха грешки за обществото - и ако не беше то, то мъжът нямаше да си прави труда да крие, каквото и да е било. Ала тайните са необходимост. Защото често разкритието им води до поредица от неприятни случки - като, примерно, затвор или лудница!

Времето тук минаваше едновременно бързо, но и някак много бавно. Торн все нещо чакаше постоянно, но тези девет минути му се сториха като цяла вечност. Не разбираше какво чакат, но и не питаше. След като ножът бе опрял о кокала и трябваше да стига до услугите на Кингсли, значи нямаше нужда да задава излишни въпроси, да любопитства излишно също. Някой ден щеше да се забавлява с различните упойващи вещества и още повече щеше да се забавлява да разяснява ефектите от тях на жертвата като добър специалист в областта, но времето за това още не бе дошло.

Свободен си да си вървиш.

Ти да видиш!

- Чудесно! - чу се да казва, но облекчение все още липсваше.

Вдигна китки и почака да бъдат освободени. Тази жена го дразнеше по още една причина - цигарите й. Проклетите цигари. Винаги стояха в задния й джоб и ако трябваше честно да си признае, гледаше повече в подаващата се кутия Малборо Лайтс, повече, отколкото задника й.

Изправи се от мястото си. Имаше технологичното време да заобиколи жената, за да открие, че да! цигарите си бяха точно където ги виждаше всеки път.

- Ще взема това! - изрече думите и в същото време успя да издърпа кутията. - За каквото и да има да говорим, ще стане, след като пуша! - беше с гръб към мъжа, на който дължеше на практика свободата си.

Тръгна напред. Толкова пъти се бе чудил къде е изхода и няколко пъти бе минавал през него, че знаеше накъде да върви.

- Запалка ... - всеки път, по дяволите!

Отвори кутията и ... петте цигари за никъде нямаше да му стигнат, но поне място за запалката имаше. Изкара една, забави се преди да продължи пак напред, запали я. Дори не бяха напуснали проклетата лудница. Той просто нямаше търпение вече. Щеше да получи душевен и физически даже оргазъм само след първата дръпка. Със зависимостите не е лесно!

Кингсли въздъхна, скръстил ръце пред вратата на стаята за разпит. Облегна рамо в стената и наблюдаваше отдалечаващия се хлапак, който не осъзнаваше почти нищо от случващото се около него. Младост ли бе да я опишеш. Наистина му напомняше на някой от миналото. Не го изненадваше с нищо. Все пак светът бе така устроен. Всеки правеше каквото си поиска и дори да имаше последствия, докато имаше кой да ти разчиства кашите, нямаше и една причина да ти пука. Младият Кингсли не беше имал същия късмет като това хлапе тук и трябваше сам да се научи да си чисти кашите. Или да ги прави там, където нямаше такава необходимост.
Кражба, отвличане, изнасилване, убийство... беше виждал всичко. Когато го бяха вербували за шпионин още на крехката възраст от осем годишен, бързо изгуби бройката на нещата, извършени в негово присъствие. А още след първата случка претръпна и повече не трепна, не мигна дори. Разбираше. Отлично разбираше защо хората кривваха от правия път. Или поне онези, които осъзнаваха колко крехък е животът и с каква лекота можеш да бъде отнет. Власт, надмощие... Тези усещания бяха сред най-силните и вълнуващите, но не беше само това. Сигурност. Ето какво беше за повечето хора. Чувството за пълен контрол те поставяше в зоната ти на комфорт. Когато някой нямаше контрол над нищо в живот си, или съществуваше безцелно, намираше утеха в престъпленията. Рискът от това дали ще те хванат даваше адреналин, а отървеш ли се от органите на властта, получаваше онова сладко лъжливо усещане, че можеш да властваш над света, да си отгоре над всички. Усещането, че не можеш да бъдеш спрян. Неприкосновеност.
Никой нямаше подобна привилегия, разбира се. Но всеки жадуваше да се чувства така поне от време на време. Най-големият двигател на хорските амбиции, това, което движеше и повечето жажда за доказване при спортистите. Това да бъдеш най-отгоре, да смажеш конкуренцията си... Всичко следваше естествения си ритъм. Хората бяха, преди всичко, животни. Зверове.
Торн дори не разбра кога Кингсли се появи зад него и измъкна цигарата от ръката му съвсем безцеремонно. Имаше много да учи.
- Продължавай да вървиш. – каза му без да го вълнува колко го беше подразнил, отнемайки му нещото, за което пристрастеното му съзнание жадуваше. Другата му ръка беше свила и кутията с останалите четири и младежът увисна само със запалката между пръстите си. Кингсли не беше и очаквал с Дарен да може да се разговаря нормално. Типично за младостта си, хлапето не виждаше по-далеч от носа си и беше единствено консуматор в този свят. Като малко паразитче, което просто сдъвква и изплюва всичко по пътя си. Не знаеше все още какво е истинско удоволствие, може би защото никой никога не успяваше да му бъде равен или нещо повече. Всички опитваха да му угаждат на капризите и да му измъкват задника от неприятностите. Нещо по-страшно от това да зависиш от някого да те измъква беше да не го осъзнаваш и да не ти пука.
Кингсли изчака двамата да излязат от психиатричната клиника и с едно рязко, добре заучено движение, блъсна Торн в стената. Гърбът му срещна хладната стена със стабилен, но все пак изчислен трясък. Не искаше да му докара някое сътресение, че и без друго много жички в мозъка на младока вече даваха на късо.
- Един приятелски съвет. – промълви Кингсли, докато силната му ръка притискаше гърдите на другия като менгеме, държейки го неподвижен. Стоманено сивите му очи не даваха съвети, беше по-скоро „правило номер едно”. – Не се втурвай към затвора, преди още да си излязъл от лудницата. – в тонът му не прозвуча капка сарказъм. Познаваше много като него, които просто не мислеха и нищо не ги вълнуваше. Но или другия щеше да започне да обръща някакво внимание на тези подробности, или щеше да каже „чао” на свободата си.
– Вземи решение сега. – свободната му ръка поднесе цигарата близо до устните на Дарен, но не я постави между тях. Задържа я на сантиметри от устата му и другия изръмжа насреща от жаждата да си дръпне. – Или ще се научиш как да живееш без да те хванат, или ще свършиш в някоя по-тясна килия от тази, от която те изкарах. Изборът е твой. – най-сетне постави цигарата между пресъхналите устни, а свободната му длан се уви около тази на Дарен. Издърпа ръката му, в която още държеше запалката и му „помогна” да си запали една. Все пак за момента нямаше да се учуди, ако другия имаше нужда от асистиране и да си обърше задника. Кингсли се отдръпна от него в момента, в който завърши краткия си монолог. Неизчерпаеми ресурси на този свят нямаше. Надяваше се да е бил достатъчно ясен, защото това бе първия и последен път, в който ще хаби ценните си връзки за безнадеждни случаи.

Както животът бе много скучен без цигарите (най-вече) изведнъж стана много забавен. Очевидно ужасно се подразни от действията на другия мъж, при което Дарен остана без онова, което си беше взел горе-долу по същия начин преди малко от полицайката. Присви вежди, но желанието да си ги вземе обратно, видно не последва.

Човек би трябвало най-вече да се почувства добре от новополучената свобода. Ала и такова чувство сякаш не последва. Не беше съвсем вярно, че бе все едно дали е навън, или е затворен. Защото ако бе все едно, щеше ли изобщо да се опитва толкова много време да се измъкне или по-скоро да го измъкват? Всеки се наслаждава на свободата си по един или друг начин. Видно или не. Никой не обича да е затворен. Далеч от света. Зад четири стени, зад заключените врати не се случва нищо забавно. Забавата е навън. Там, където не знаеш какво те очаква. Тръпката е всичко и нищо, когато я има и когато изчезне изведнъж.

Чуждото поредно рязко движение не го изненада толкова, колкото първото, но от първото го впечатли повече. Гърбът на Дарен опря звучно и с достатъчна сила в стената. А друго опираше гърдите на Торн.

Интересно.

Определението изникна в съзнанието му и изненаданият му вид се изпари, докато слушаше думите на другия мъж. Обичайно трябваше да се преструва на съвсем нормален човек, но в предвид последните случки в живота му, това определение никога повече няма да му се лепне така или иначе. Репутацията е едно от най-важните неща в живота. След всичко, накрая само тя със сигурност остава. Тази на Торн (както и тази на покойния му вече брат близнак) бе отишла по дяволите. Дарен щеше да си създаде съвсем друг свят по-късно, когато нямаше да бъде вече Дарен.

Но сега все още си беше Дарен. И си умираше да разбере какво му е орисала съдбата.

Погледът на Торн се впи в този на другия. Имаше нещо много впечатляващо в тези очи, но щеше да определи какво малко по-късно.

Не се втурвай към затвора, преди още да си излязъл от лудницата - good one.

Усети как ръката на мъжа се затегна още по-силно към гърдите му и това някак го развесели, но и накара тялото му да се напрегне съвсем на място. То искаше да се измъкне, но умът му крещеше някакви други неща. Устата му се напълни със слюнка.

Имаше нещо много забавно в това порицание. Беше съвсем валидно, но някакви други неща се въртяха в ума на Дарен. Рязкото дръпване го накара да оближе устните си. Бяха си все така сухи, както ги чувстваше от цяла вечност, но езикът му щеше да поправи това. Цигарата се намери между тях и си дръпна толкова дълбоко, че дробовете му се изпълниха с дима. Чувството беше приятно. Задържа дъха си преди да го освободи. Последните години пушеше дори повече от допустимото. Но това не бе проблем за него. Ако ракът на белите дробове го застигнеше, то просто щеше да си тегли куршума и да се надява, че ще има късмета да се самоубие, вместо да се занимава с множеството безсмислени химиотерапии - по-добре това, отколкото коварната болест да го изяде жив.

Гърбът му отново се опря о стената. Погледът му не напускаше другия мъж. Изучаваше го съвсем с неприкрит интерес. Не виждаше причина действията да се развиват по някакъв друг начин. Имаше нещо много забавно в това да не се налага да се прави на някой, който всъщност изобщо не е.

На лицето му се появи усмивка. Човек ще си каже, че монологът на Кингсли по никакъв начин не беше достигнал до Дарен. Но това не бе вярно. Много внимателно бе чул всичко, даже си отбеляза онзи израз, спомняте ли си?

- Предпочитам да обсъдим твоята награда сега - мозъкът му изведнъж се избистри, сякаш имаше нужда наистина от тази една единствена цигара, за да си върне по един или друг начин здравия разум (до колкото можем да го наречем по този начин изобщо).

Торн се изтласка от стената рязко и погледът му се плъзна по осанката на другия мъж. Огледът продължи само миг, сякаш беше напълно достатъчен. Цигарата беше на половина изпушена вече. Лошото бе, че те отдавна вече не му стигаха.

- Мога да ти предложа нещо още сега. Или предпочиташ да си го поискаш, когато решиш, каквото решиш? - беше скъсил разстоянието по между им отново, но не достатъчно.

Все още зееше достатъчно голяма празнина между двете тела. Но това не беше от значение в момента.

Кингсли се засмя тихо, но не каза нищо, докато другия го изучаваше. Не беше изненадан, но същевременно не очакваше предприета стъпка да се хареса толкова на хлапето. За миг очите му се изпълниха с опасно закачливо изумление. Прокара ръка през косата си и продължи да наблюдава дързостите на това любопитно създание пред него. Не си беше направил труда да го проучва особено, предпочете да му е по-забавно. О, да, определено не беше сгрешил. Щеше да му е доста добре в Седмия кръг. В света на Кингсли. Но има много неща, на които първо трябваше да го научи. Прехапа леко устна при мисълта, която приятно гъделичкаше небцето му. Каква случайност, че чисто новата поръчкова каишка стоеше още в колата му и чакаше собственика си. Представи си как дългите му пръсти се увиват около чуждия врат като ноктите на орел. Представи си го в краката си. На колене. Молейки го за всичко, което преди това щеше да му прошепне в мрака. Изгаряше от желание да го пречупи. Да го срине напълно и да го изгради наново както му харесва. Да смачка тази младешка дързост и самозванство, заменяйки ги със страх и вълнение. И да изрисува отчаянието и покаянието върху красивите му черти.
Кинг не показа признаци на каквото и да е размишление, но в очите му проблесна онзи леко издайнически безмилостен блясък, който правеше ирисите му наситено пъстри. Ръката му рязко се протегна към Дарен, но този път просто подхвана брадичката му собственически. Само палеца и показалеца му бяха достатъчни да приковат лицето му там, където го искаше. Тази негова допреди малко вирната в самодоволство брадичка... сега се стегна отново при допира му. Младокът бе обречен да изгуби тази игра. Но навярно и това щеше да е един вид победа за него. За едно нещо обаче без съмнение беше познал. Кингсли щеше да поиска своето, когато той сам го реши.
- В момента далеч не си готов да ми дадеш онова, което искам. – промълвиха плътните му устни с пронизващо хладен тембър, в ъгълчетата на устните му играеше снизходителна усмивка. Все още придържаше брадичката му, без да позволява и на очите отсреща да блуждаят на друго място. Позволи да се доближи, колкото да прошепне следващите си думи, сякаш бяха най-секретната тайна на света. И.. донякъде беше така, макар да беше напълно търсен ефект. – Ако си послушен, ще ти покажа моя свят. Мисля, че те заинтригува. – сладкия му дъх дяволито пролази по бузата на момчето преди Кингсли да се отдръпне и да направи няколко крачки към уличката, на която бе паркирал своя Астон Мартин. Отвори вратата и облегна лакът, стрелвайки отново Дарен. Щеше да стои пред лудницата цял ден, или?

Светът бе необятен. Какви ли не неща се криеха тук и там. Идеята е просто да си ги намериш или те случайно да те намерят сякаш цял живот са ти принадлежали, но ти в повечето случаи не си го знаел. Привикването с интересните неща ги прави скучни. Интересът се снема и тръпката изчезва. Дарен Торн обичаше тръпки. И една такава полази по тялото му, което едновременно го изненада и въодушеви. Сякаш бе чакал цял живот една такава да се появи.

Обичаше, когато животът го изненадваше. Иначе щеше да умре от скука. Нещо или някой все трябваше да го забавлява. Дали по принуда или по желание, просто нужно беше. Доста даже.

- Надявам се в светът ти да има алкохол, защото от цяла вечност съм трезвен - той Дарен по принцип не пиеше, но пресъхналата му уста (която вече не бе толкова пресъхнала, лол), имаше нужда да се закваси с нещо и ако трябваше да избира какво да пие, след като бе излязъл от лудницата, това щеше да бъде, примерно, уиски.

Него бързо не го хващаше, обичайно просто обичаше да бъде трезвен, защото знае ли човек!?

Още чувстваше чуждите пръсти по брадичката си дори когато вече не бяха там. Цигарата му вече не гореше, но така или иначе бяха останали само две дръпки. Като цивилизован гражданин и защитник на майката природа си изхвърли изгорелия напълно фас в близката кофа.

Послушен ... възможно ли беше това? Знаеше значението й. Знаеше как да го постигне върху друг, когато реши. Но някой да се опита да направи това с него? Да го подчини? Това щеше да е наистина забавен опит, който не знаеше втори път щеше ли да извлече от някого, от някъде. Дали пък в психиатричната клиника просто не се беше побъркал още повече, че сега да изпитваше такова желание да се впусне в непознатото? Нямаше си на представа, но скоро щеше да знае и това.

Огледа се наоколо, сякаш за първи път виждаше този квартал в живота си. Колко време бе стоял в клиниката, че половината сгради му се струваха толкова странни? Както и да е. Скоро щеше да знае, че явно три месеца без излизане са били напълно достатъчни. Не разбираше каква е тая порочна практика, но единственото, което бяха успели да постигнат, не беше изобщо най-доброто. Скуката до толкова го залягаше последните дни, че само имаше време да си мисли за нови извращения. Това как точно трябваше да помогне на психиката му? Той не че се оплакваше, ама все пак! Нали въпросът бил принципен.

Приближи се до колата на другия мъж и седна от другата страна на шофьорското място.

- Дано любопитството ми да е оправдано - обърна глава по посока на другия мъж и устните му се изкривиха в усмивка преди да завърти пак главата си напред.

Щеше да му е много забавно да разбере за какво му говореше Кингсли. И изобщо не се свенеше да си го признае.

Не беше готов. Не беше готов. Не беше... Кинг трябваше да си повтаря мантрата за самоконтрол за първи път от дълго време насам. Не знаеше какво е... Може би нещо отвъд човешкото и познатото, нещо отвъд логиката и гравитацията, което го караше да иска... да не запазва самоконтрола си. Сенките танцуваха диво в очите му като непотушими пламъци. Не си спомняше да е искал да притежава някого до такава степен. Харесваше му, усети препускането на сърцето си със скоростта, на която караше в момента. Нямаше да се отърве без няколко глоби за паркиране, а Дарен никак не му помагаше, като се забавляваше на превишената скорост и му даваше то собственото му лекарство. Току-що му бе направил важна забележка за своеволното нарушаване на закона, а сега му даваше невероятно лош пример как се кара с триста километра в час.
***

Не му беше проговорил през целия път към покрайнините на града, където се подвизаваше имението му. Единственото нещо, което бе наследил от екстравагантните си баби и се още пазеше. Сега, когато излязоха от колата и стигнаха до хълма, на върха на който се извисяваше нещо като бял палат с поне 70 стаи, Дарен бе изгубил речника си. Отстрани изглеждаха, все едно се редуваха да играят на мълчанка.
- Мразя това място, което го прави перфектно. – констатира невъзмутимо Кинг с ясната идея защо всъщност бе избрал да го заведе тук, вместо в дома си в центъра на града. Тук никой нямаше да чуе виковете. А и трябваше да направи нещо по въпроса с разрушителната природа на хлапака.
Изчезна за толкова кратка част от секундата, че другия едва ли би могъл да забележи как се появи иззад него с бутилка от най-скъпото вносно уиски. Сенките го бяха телепортирали до имението и обратно с неимоверна скорост.
- Жаден си? – каза отчетливо, но не прозвуча като любезно запитване. Прогаряше го като с поглед, докато демонстративно отвори бутилката и я доближи до устните на младежа, позволявайки му да вдиша опушения аромат на алкохола. Когато понечи да си открадне глътка, Кингсли отдръпна шишето, отправяйки го към собствените си устни. Щеше да наруши едното от личните си правила днес. Но дали сенките го направиха по-жаден, или беше друг неизвестен източник на нова безразсъдна сила... Майната му. Обви силната си ръка около врата на Торн, притегляйки го към себе си по-силно от гравитацията. Сля уста с неговата, за да му подари една сладка глътка уиски, която прогори езиците и на двамата за солидни двадесет секунди. Отново се отдръпна точно в най-сладкия момент, за което всеки би го проклел. В това число и момчето. Щеше да е така, докато се научеше как да си извоюва наградите от Кинг.
- Ако си още жаден, побързай да стигнеш до имението преди здрач. – зададе му ултиматум с все още парещия дъх на уиски и опустошителна страст, пускайки вратлето на Дарен, по което бе оставил почти сини отпечатъци от пръстите си. След тези думи се обърна и изчезна в сенките, оставяйки греховно скъпата бутилка уиски да се разбие на земята... На първата стълба от 179 такива, водещи към имението на върха на хълма. Ако хлапето опиташе някой номер, то Кингсли щеше да разбере и наказанието щеше да е сурово.

Беше му много интересно да разбере как работеха нещата от другата страна. Някак се абстрахира от своя си начин. Защото той беше доста по-различен. Разликите му се струваха драстични. Защото, първо, той никога не питаше - както се бе случило в случая - е, то вярно, че бе попитано един път, но Дарен и толкова не питаше; все пак предупрежение бе на лице (не случайно порочната практика бе приключила зад първо решетките, а малко след това - лудницата). Някъде мислено си записа да свърши тази работа някой път, когато там щеше да се случи. Нещо му подсказваше, че това приключение щеше да му коства много повече време, което ще да е перфектно, ако всяка минута бе оправдана.

Мразя това място - асоциацията бе съвършена. Знаете ли какво би пазил Дарен на места, които мрази? Само неща, които мрази.

Мястото беше огромно. И тук следваше следващата разлика. Отдалечеността бе обща черта. Но големината на терена би могла както да привлича, така и да създава преграда. Кой би се доближил, реално, до този палат, който е толкова на високо? Някак му харесваше да наблюдава и да отсъжда. И без това нямаше какво толкова да прави, докато изкачва хълма. Та, можеше да си разсъждава. Безцелно. Не чак толкова безцелно. Не се питаше възможно ли бе да му е толкова интересно, че да изпълни думите на другия мъж.

Хич не го интересуваше от колко часа се познаваха. Искаше да го чука. Или Кинг него. Имаше ли значение? Беше абсолютно сигурен, че сексът щеше да е страхотен и нямаше да има нищо общо със скучните и традиционни глупости. И без това Дарен изобщо не помнеше в живота си нормален секс дали беше правил. Но такива извращения така или иначе не му трябваха.

Още чувстваше вкуса на чуждата уста в своята, смесена с вкуса на прекрасното уиски. Не можеше да реши кое му харесваше повече. Но бутилката беше счупена. Така, че кехлибарената течност дори не беше в играта.

Чуждите пръсти не бяха вкопчени вече във врата му, но ги чувстваше там - следите пулсираха от време на време и това само го дразнеше още повече.

Кингсли беше мистериозен мъж. Беше се изпарил от нищото на два пъти и това се струваше ужасно странно на Дарен, но другият го нямаше та да отговаря на въпроси относно бързото си изчезване. Отговори щяха ли да последват, беше друга тема. Вероятно не. Всичко изглежда бе лишено от право на възражения, в което имаше известен чар също.

Чувстваше, че беше наблюдаван. Сигурно това нямаше да е трудна работа за другия, след като на няколко пъти бе изчезвал от погледа му толкова бързо вече. Мозъкът му все пак работеше на пълни обороти. Защото наистина нямаше какво друго да прави. Крайниците му буквално се раздвижваха в момента от вековното седене на едно място в оная проклета болница.

Все още бе светло навън, когато изкачи хълма. Не беше сигурен точно колко стъпала беше преминал, но това даже не беше и важно.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти, когато окончателно спря. Нищо не го болеше, но синините по врата му си бяха там и когато премина с пръсти точно там, където синките красяха кожата му, усещаше лека болка, но това не беше най-важното. Подозираше, че Кингсли щеше да се появи по някое време, но беше лишен от способността дори да заподозре кога ще да е това, което си имаше своя чар. Беше стигнал до имението. Оглеждаше се в един от многото прозорци. Не знаеше кой и защо живееше на това огромно място, дори не знаеше кой би живял, но изглеждаше прекрасно. Разбира се, не по-хубаво от отпечатъците на чуждите пръсти по врата му. Отмести поглед от собственото си отражение. Друг път щеше да се гледа. Продължи напред. Погледът му обикаляше наоколо. Нещо по-интертесно му се искаше да намери тук ...

Наблюдаваше го от сенките през цялото време и се постара другия да го усети. Попиваше с жадни очи всяка капчица топ, насъбрала се по челото и врата му и в даден момент, плъзгаща се надолу към дрехите му, където платът попиваше солената вода. Кингсли се наслаждаваше на гледката може би малко повече от здравословното, предсказвайки, че младежа навярно щеше да си заслужи голямата награда. Почти успя да задържи бързото си темпо, което навярно значеше, че бе нетърпелив да разбере какво го чака в края на тази невинна игра.
Кинг далеч не беше започнал да си играе с него. Това бе просто бърз тест да провери готовността на другия. И всъщност остана приятно изненадан, когато видя как Дарен стигна до заложената му крайна цел и веднага се заоглежда. Нетърпението му, примесено с това невъздържимо младешко упорство определено обираше точките.
Високият силует на Кингсли се появи до един от прозорците в стая в дъното на петия етаж. Подпря се до открехнатия прозорец, пращайки морзов код на младежа чрез кълбетата дим, които излизаха от изкусителните му устни. В ръката си държеше пура, която може би щеше да сподели, ако другия успееше да стигне до него на време. С това изчезна от прозореца, също както Дарен се скри зад вратата на имението. Все още знаеше точното му местонахождение, чуваше и забързаните му стъпки по стълбите, които задаваха и ритъма на сърцето му. Знаеше, че това хлапе ще му хареса.
Имението преди беше собственост на двете му ексцентрични баби Лора и Сюзан. Те имаха странната страст да събират какви ли те налудничави предмети със съмнителен произход. Някои от нещата май дори криеха магия в себе си. Отгоре на всичко, двете обичаха препарирането, което обясняваше различните глави на животни и други същества, разпръснати като декорация в почти всяка стая. Вътрешните органи, разбира се, бяха само в подземните стаи, където се съхраняваха в буркани със специална течност. Да, цялата му рода май не попадаше под дефиницията на нормалното. Поне откъм обзавеждане, Лора и Сюзан имаха някакъв вкус за изтънченост. Имението отвън не беше кай знае какво, приличаше на бял палат от Средния изток. Но отвътре.. Отвътре почти всяка стая беше в готик стил, но без кича. Изчистен готик стил с димни светлини и светилници от друга епоха. Всъщност почти всичко си беше като от друга епоха. Като че влизаш в някой средновековен замък. Кингсли се шегуваше, наричайки мястото „Замъкът на Дракула”.
Дарен, разбира се, не откри никого в същата стая, където преди малко Кингсли го повика. Прозорецът си седеше открехнат, но следа от хищника – нямаше. Момчето обаче не беше глупаво и веднъж хванало правилата на игричката му, не се отказа да продължи да търси другаде. Кингсли почака нещо в коридора да привлече вниманието му, когато изневиделица се появи зад него, спирайки го в движение. Без да му дава време за реакция, едната ръка на Кинг запуши устата му, отнемайки му дъха, а пръстите на другата се заровиха между кестенявите кичури. С едно движение издърпа младока за косата и го запрати към произволна открехната врата на една от стаите. Другият получи кратък полет в уречената посока, а в следващия миг Кингсли бе отгоре му. Преди другия да се опомни, завъртя слабото му телце, заставяйки го да се излежава по корем върху дървените трески от унищожената току-що врата.
Знаеше какво прави в момента. Играеше опасна игра, без наличие на safe word. Но нещо му подсказваше, че Дарен искаше да се удави в тази опасност. Да бъде удавен от Кинг. Това разпалваше страстта му и липсата на желание за пощада.
Масивното му тяло притисна това на Дарен и младежът отново бе издърпан леко нагоре за косата. Другата ръка на Кингсли се уви около врата му в задушаваща хватка. В контраст с болката, която му причиняваше в момента, мъжа прокара езика си по едната страна на бледото лице, спирайки се на ухото му, което захапа страстно. Ако някой знаеше как точно да ти причини болка, за да се молиш за още, то това беше Кингсли.
Когато усети тялото на другия да се нажежава под неговото, мъжът се изправи от него и го заобиколи, което му предостави малко време да навакса с процеса на дишане, който досега бе прекъснат от ръката върху шията. Кинг застана пред момчето, което все още лежеше по корем на земята, опитвайки да си поеме дъх. С връхчето на ботуша си, мъжът повдигна чуждата брадичка, за да срещне погледа на Дарен. Видя замъглените му очи и вече почувства лека възбуда да го изгаря отвътре навън. Усмивката заигра за секунди върху устните му. Трябваше да направи пауза и да даде тайм-аут на другия, колкото и да не му се искаше. Дори да можеше да си преценя силите, в момента почти не се сдържаше, та за първи път нямаше представа колко щети беше нанесъл. Мозъкът му отделяше прекалено много странични вещества, за да преценя напълно трезво в момента. Усещаше, че прилага съвсем малко сила, но забеляза колко подаръчета бе оставил по кожата на другия за това кратко време. Преди всичко, искаше да го му причини много повече неща, а не да го убие. Не намираше никакво удоволствие във втория процес. Убийствата ставаха лесно, животът беше крехък като еднопластова салфетка. Болката, от друга страна, можеше да ти предложи неспирно удоволствие.
- Можеш ли да се изправиш? – продума Кинсгли, който спокойно се бе настанил на диванчето в средата на стаята и си бе запалил нова пура. На масичката бе приготвил напитка за госта си, стига да успееше да се добере до нея. Хвърли поглед на Дарен. Нямаше да крие, в момента предпочиташе да го види как пълзи обратно до него, вместо да го види да се изправя.

Имението някак започваше да му харесва още повече. Зад обичайната фасада се криеше нещо много повече от обикновеното и това винаги бе привличащо. Напомняше му малко за него си преди да го заловят. Животът вървеше съвършено добре, докато не се налагаше да бъде част от представление, което не му допадаше. Имаше някаква тръпка в това да те хванат, но когато си изградил имидж и изглежда работиш усърдно над работата си, е същинско кощунство всичко да отиде по дяволите. Сега можеше спокойно да си работи в управлението и старателно да прикрива следите си, но животът му готвеше много по-приятни изненади, които може би дори щяха повече да му харесат от обичайното му ежедневие - може би в момента, в който му бе станало скучно, нещата се пречупиха и счупиха. Сякаш беше нужно, за да се премине от едната фаза в другата, нещо да се прероди и да се възроди в нещо по-ужасно - защото градацията не бе никаква градация - съществото по-скоро деградираше, за да достигне до най-дълбоките води - някъде към адските падини, където живот нямаше, където нямаше спасение.

Погледът на Дарен още попиваше от ексцентричността. Смахнатите неща тук и там някак повече му се харесваха. Самият той не бе съвсем нормален и ако искаше да се запъти към нормалното, то по-добре щеше да си тегли ножа преди скуката да го убие, защото подозираше, че само тези два варианта биха му останали. Търсеше другият мъж, но гледаше да се възползва от ситуацията. Не знаеше колко време щеше да остане тук, но със сигурност щеше да е достатъчно да разучи това и онова. Реално, това щеше да е целта на посещението. Образователна. Звучеше странно, защото никога досега не го беше правил. Не му трябваше чужд опит за нищо - сам добре се справяше, с което го забавляваше, но това някой друг да се забавлява с него, поне един път трябваше да се случи, нали? Беше някъде в топ десет неща, които трябваше да свърши преди да умре.

Почувства се от части объркан, когато не намери другия мъж в стаята, в която трябваше да го намери. Кодът още стоеше пред очите му, вече беше ясно, че нещо свръхестествено имаше в цялата тази работа. Нещо, което дори не подозираше, че съществува. Но това можеше само да го впечатли, не толкова да го накара да промени мнението си по въпроса, например. В непознатото имаше тръпка, която познатото не би могла да му донесе. Светът без тайни за разкриване би бил ужасно неприятно място, на което на Дарен едва ли би му се живяло. Неочакваната поява на другия, когато Торн тръгна надолу по коридора, беше толкова впечатляваща. Още не можеше да проумее как човек е способен да се движи толкова бързо? Как? Последвалите действия бяха още по-изненадващи. Дори не разбра кое след кое се беше случило, но треските забити най-вече по ръцете му, бяха факт. Сега му се стори хубаво, че имаше коса за дърпане, по едно време смяташе да я скъси - сега беше доволен, че не я беше свършил тая работа. Притокът на въздух му беше спрян и тялото, което бе притиснало неговото върху дървените трески ... странно!? Някак си не предполагаше, че мъже биха го възбуждали, както жените можеха. Което му напомняше, че за първи път по-рано днес делеше целувка в мъж. Явно щеше да се окаже, че много нови неща щеше да свърши. Разбира се, помисли всичките тези неща, когато въздухът по-лесно успя да нахлуе в дробовете му. Чувството беше странно, защото едновременно физически тялото му имаше нужда да си вземе количеството кислород, без да му дава право на мисъл, която да препусне в ума му, от друга страна, още чувстваше влажните следи по лицето си. И ако за да получи последните, трябва да се откаже от въздуха ... би казал, че би направил тази жертва. И още много други такива. Дори не знаеше каква бе причината да успее да се фокусира едновременно върху това, че не можеше да диша и тръпката, която пробяга по гръбнака му.

Отпусна тялото си. Жаждата за чуждия допир и собствения (и не само) въздух бяха еднакво големи и в случая. Беше му прималяло преди малко, но по белите му дробове започна пак да циркулира въздух и само след няколко секунди щеше да бъде вече относително добре. Би си помислил, че е впечатлен от начина, по който другият мъж боравеше с властта си. Имаше нещо привличащо, но и притеснително (второто обаче не го чувстваше). Чудеше се дали когато викаше от болка, щеше да се фокусира само и единственото върху процеса. Какво щеше да се случи, когато достигнеше прага? Колко далече беше той? Гледаше Кингсли от ниското, докато брадичката му се подпираше на ботуша на мъжа. Още не беше съвсем адекватен, даже не бе разбрал кога главата му пак се беше отпуснала обратно и сега бе подпряна на преплетените му пръсти, които ползваха за опора лактите му. По тях също се намериха няколко трески от силния натиск, но някак не му направиха много впечатление, защото все още трябваше да диша.

Поредната дълбоко желана глътка въздух беше съпроводена от думите на Кингсли. На Дарен му трябваше малко повече време от обичайното, за да разбере какво го питат. Неустно почти успя да намери сили. Но някак знаеше, че пълзенето щеше да е по-забавна гледка за другия мъж. Сам би се забавлявал повече на това. Изправянето му костваше усилие, но пак не беше кой знае какво. Вече на краката си, малко замаян, можеше да разчете ситуацията.

Ако си още жаден, побързай да стигнеш до имението преди здрач - нали това гласяха думите.

Значи това, което беше негово се намираше на масичката в страни от дивана. Трябваше само да отиде и да си я вземе. Да я изпие ... чашата бе като за уиски. В нея се намираше може би същата онази напитка, която беше прогорила устата му в началото. Чувстваше се много странно. Като животно в клетка. Много, много голяма клетка. Това ли трябваше да изпитва? Да прави номерата си, за да получи наградата си точно като дресирано животно? Трябваше ли да пита, за да си даде сам отговора на тези въпроси? Не беше нужно, нали? Всичко бе почти кристално ясно. Погледът му вече разсяваше разсейките. Не виждаше кристално, защото тъмните петна още се появяваха пред очите му. Няколко крачки до целта и вече държеше чашата между пръстите си. Миризмата на алкохола му се струваше много по-силна и отровна. Същата пристрастяваща отрова се разля гърлото.

- Прекрасно е - асоциацията би следвало да обвързва думите с уискито.

Но те бяха свързани с много други неща. Ако това бе пътят до желаното, то тогава какъв беше пътят към другото? Какво щеше да стане, ако не беше послушен? Искаше му се да знае и това. Чашата изтрака обратно на масичката, след като бе приключил на един дъх с нея.

- Не съм бил с мъж досега по никакъв начин - в думите си включваше и онази споделена целувка по-рано днес, ако можеше напълно така да я нарече, защото липсата на въздух и тогава му бе попречила да разходи езика си в чуждата кухина.

Вече не чувстваше чуждия вкус, но за това уханието наоколо и видното присъствие на Кингсли вършеха добра работа. Вратът му пак запулсира от новите белези, които бе получил. Алкохолът, който бе преминал по гърлото му не помагаше особено в ситуацията. Думите бе изрекъл с умисъл. Мисълта за тях се бе появила малко по-рано. И сега се изплъзна от устните на Дарен. Защото знаеше колко е още по-прекрасно е знанието за това да бъдеш първи в толкова много неща.

Диванът беше по средата на стаята и това беше съвършено. Сякаш някой го бе наместил точно за случая. Светът му пак се бе завъртял, краката му го отведоха до мястото, на което му се искаше, за да наклони глава. Сетивата му попиваха чуждия аромат сега толкова близо.

- Е, това ... - прошепна, беше се подпрял на облегалката и устните му стояха на милиметри от ухото на другия мъж. - ... позволено ли е? - мисълта, че питаше този въпрос го развесели, пръстите му побързаха да преминат по врата на другия.

Кинг остана мълчалив на мекия кадифен диван и наблюдаваше. Отново само наблюдаваше Дарен. Беше забавно, досега не бе водил никого със себе си просто така. Някой, който все още не бе бил част от неговия свят. По принцип всеки, когото бе подчинявал, вече знаеше правилата на играта, поне главните такива, та от Кингсли само се очакваше да го пречупи и да изпита пределите му. Тоест, всеки предишен подчинен още преди да го срещне знаеше, че иска да бъде подчинен. Но случая с този младеж беше различен. Той тепърва откриваше тези неща за себе си, Кингсли му открехваше вратичка след вратичка, през която той продължаваше до следващата. Нямаше търпение да стигне до тази, след която ще пълзи от болка и удоволствие и ще изрича името му като мантра.
Куче без каишка. Това беше чувството. Сякаш си имаше куче без каишка, което обикаляше наоколо, подушваше всичко и се чудеше какво ли още ще намери. Какво ли още ще получи от своя собственик, без дори все още да осъзнава, че е доведен тук от своя собственик. Кингсли само се усмихваше потайно, докато гледаше как Торн се олюлява на краката си, за да стигне до наградата. Сетне как излива с нетърпение чаша от същото онова скъпо уиски в гърлото си. Думите му го трогнаха, макар да не си пролича. Кинг нямаше нужда никой да подхранва егото му, не затова му харесваше да доминира. Просто бе в кръвта му и го знаеше. А и му харесваше да подарява подобно опасно удоволствие, приемаше го като нещо свещено, докато отстрани може би изглеждаше като чист извратеняк. Зад привидната му жестокост обаче се криеше финес и майсторство. Все пак с години бе тренирал...може би точно за този ден. Когато най-после попадна на нешлифован диамант, който сам да обработи. Нямаше представа дали би могъл да го задържи и да му даде каишка, правейки го официално свой, но поне щяха да се забавляват извънредно много.
Подсмихна се, когато забеляза непослушните пламъчета в очите на момчето. Очевидно Кингсли му действаше прекалено опияняващо, за да се въздържи да не го доближи въпреки всичко, което можеше да му се случи. Или именно тази неизвестност му харесваше нездравословно много.
- Не. – отвърна простичко мъжът, като подхвана брадичката на момчето и палецът му си проправи път през устните и зъбите му. Принуди го да разтвори уста, за да издиша дръпката от пурата си, след което затвори устата му и я запуши, докато очите на Дарен не почервеняха от дима, изпълнил така принудително гърлото му. Изчака няколко солидни секунди, преди да го пусне, блъскайки го на пода в краката си. Беше време да му даде някой истински урок.
- Когато искаш позволение за нещо, ще ме наричаш „сър”. – каза с равен тон, но тембърът му звучеше по-седуктивно и утвърждаващо. Изчака Дарен да спре да се дави от дима, заседнал в гърлото му и отново повдигна брадичката му с ботуша си, за да срещне погледа му. – Кажи „Може ли , сър?”. – приведе се леко към него, поглъщайки го с пъстрите си очи, в които горяха пламъци на безпощадна страст. Издиша дима от следващата дръпка в лицето му и се отдръпна. Може би трябваше да му каже най-напред, че колкото повече непослушанието, толкова по-дълго щеше да го измъчва, преди да му даде онова, което и двамата знаеха, че най-много иска.

Може би трябваше да пита ... нали? Какво може и какво не може. Очевидно, след като не получаваше цялата информация на цяло, щеше да я получи на части. Или можеше да попита своя сър, хм?

Някой някога беше казал, че да живееш в неведение си е половин смърт. Другата половина е в онази част, в която не живееш в неведение, но пак ще умреш, защото и със знанието да живееш не е лесна работа.

Ако смъртта обезсмисля смисъла на нещата, тогава можем просто да отсъдим, че нищо няма смисъл, нали? Затова може да го придаваме, на каквото си решим, защото така или иначе няма смисъл.

А от това имаше ли смисъл - съвсем отделен въпрос е.

И да има, и да няма - претича през съзнанието му и щеше да се хване за идеята. Защото би било по-забавно така. Нали? А той обичаше да се забавлява. Всякак. Надяваше се да види всичко от мъжа срещу себе си, защото просто бе нещо съвсем друго, което щеше да изпита - точно това бе ключовата част от уравнението. Щеше да се възползва от възможността да изпитва някакви неща - каквито и да бяха. Защото пък човек трябваше да изпита всичко от живота, нали?

Очевидно този и последващите моменти щяха да бъдат подходящи възможности.

Беше зашеметен от две неща - димът в устата му, но този шемет продължи по-кратко, отколкото бе продължил другия. Ако беше съвсем нормален човек сигурно щеше да се запита дали е нормален. Но тъй като много добре си знаеше, че не е добре с главата, отдавна вече не се питаше подобни нелепи въпроси. Вторият шемет идваше от магнетизма на другия - караше го по-скоро да се запита дали бе бил привлечен друг път толкова? Очевидно поведението на другия не беше съвсем здравословно - сигурно това му се харесваше на Дарен толкова ужасно много.

- Може ли, сър? - звучеше толкова странно просто изречено така от устата му.

Но искаше някак да го чуе. От себе си. Да си помисли колко е нелепо и след това да си помисли колко е чудесно в същото време. Фокусът беше в това да се гмурне в съвсем непознати води. Щеше ли изобщо да пречупи себе си, за да се научи да плува в тях? Или щеше да се удави в тях? Което и да беше, искаше го.

- Трябва ли да Ви казвам какво искам или вече знаете много добре?

Добро момче.
Кингсли си помисли, но не го каза. Нямаше да остави новия си любимец да се възгордява толкова бързо. Освен това му готвеше нещо далеч по-добре от тези две думи. Бе решил, че иска да го има днес. Не го бе планирал дори, смяташе идеята за нелепа и безразсъдна. Но другия го накара да погледне тази безразсъдност от друг ъгъл, през чистата форма на желанието. Нима нещо не му беше подсказало, че ще иска това хлапе, още преди да го види? Съдбата беше странно нещо, но най-добре да не се съмняваш в нея и да я оставиш да си върши своята мистериозна работа. Кинг беше търсил този човек дълго време, съзнаваше или не, точка по въпроса. В момента никак не изпитваше нуждата да се двоуми и да чака. Животът бе непредсказуемо влакче на силните усещания в неговия свят. Така и трябваше да си остане.
Връхчето на черния ботуш завъртя брадичката, все още почиваща върху му, на двете посоки. Бавно разгледа всеки контур от чуждото лице, сякаш беше карта на вражеска територия, по която по-късно щеше да изготвя боен план за действие. Очите му бяха изгарящо студени, приятно допълнение към цялостното усещане. Обичаше да спира ида наблюдава, а и това влудяваше другия участник в играта допълнително. Никога не издаваше какво планира да направи.
Фатална усмивка заигра в ъгълчето на устните му. Ботушът му се премести върху рамото на младежа, бавно снижавайки го, докато дупето му удари сгънатите му крачета. Изправи се от дивана, сякаш щеше просто да го заобиколи и да си излезе, без да удостои молбата му с отговор. Но вместо това пръстите му отново приклещиха разрошените му вече кичури и го завлече със себе си до масата, където мирно стоеше празната чаша от уиски. Кинг я счупи върху дървената повърхност и с ловка бързина отмести дребните опасни стъкълца, оставяйки само големите. Две-три успяха да се врежат в едната страна на дланта му, но дори не трепна, сякаш бе напълно търсен ефект.
Секунди по-късно Дарен отново получи цялото му внимание, когато мъжът си присвои челюстта му и го придърпа към себе си за една дразнещо кратка целувка. Няколко капчици от кръвта по дланта му останаха по брадичката на момчето и Кингсли собственически ги размаза по устните, които пулсираха, все по-жадни за допира му.
- Искам да те чувам. – каза заповеднически и макар да не уточни нищо повече, знаеше, че Дарен ще разбере за какво се отнася командата му. Не искаше момчето да сдържа нищо, нито един стон, нито един трепет, нито една възразителна въздишка, крещяща за чуждата близост. Това беше първото, което искаше от него. Да се отпусне и да се остави на усещанията да го погълнат изцяло. Все още наблюдаваше как всяко мускулче на тялото му инстинктивно се напрягаше, за да се подготви за задаваща се атака, което бе просто вроден защитен механизъм. Такава опасна игра, преди всичко, се градеше и върху доверие, което в случая Кинг не можеше да иска. Двамата не се познаваха от особено дълго време, всичкото им познание един за друг се крепеше върху клюки и мълви по техен адрес и една „малка” услуга. Но те бързо откриха нещо между тях,. Нещо, което си просеше да бъде извадено от недрата си, да бъде открито и изучено. Нещо мрачно и красиво, което не търпеше отлагане.
Пръстите на Кинг се спуснаха бавно по врата на момчето, преминавайки по синъо-лилавите отпечатъци, които по-рано му бе оставил. Сякаш ги изследваше прецизно, потапяйки се в очарованието им. Нежният му акт обаче претърпя рязък обрат, когато ръката му се спря върху тениската и яростно откъсна едно парче от нея. В следващата секунда захапа болезнено ключицата му, оставяйки солиден отпечатък от зъбите си около издадената кост. В момента не му трябваха други инструменти и играчки. Пък и истинския майстор можеше да борави с всичко, което му се намираше. В неговия случай естествената сила на мускулестото му, добре тренирано да причинява болка, тяло. Нещо, което искаше да знае колко точно се харесва на другия.
Въздухът отново бе разкъсан от шума на късащ се плат и друго парченце полетя към пода, оголвайки нова територия за Кингсли. Езикът му се спусна към втвърденото зърно на Дарен и направи няколко кръгчета около него, преди да го поеме между зъбите си и издърпа. Остави му солидна маркировка там, пукайки повечето капиляри на бледата му кожа. Искаше да обрисува цялото му тяло със своите отпечатъци. Белези, оставени от него. Възбудата го накара да намери отново чуждите устни, но този път целувката не беше от първия вид. Гризваше си от езика и захапа устната на момчето до кръв. През това време масивното му тяло събори другото с лекота върху уж забравената маса, точно върху разпилените хладни стъкла от чашата. Усети, че тялото на другия инстинктивно се изви, за да избегне опасността под себе си, но силната ръка на мъжа притисна гръдта му и гърба на Торн почти се вряза в масата. Няколко от големите стъкла сякаш изхрущяха изпод него.
- По принцип тази игра се играе със safe word. – прошепна Кингсли до ухото му – Защото дори да ми кажеш да спра, аз няма да го направя. – заяви му, докато пръстите все още се впиваха в чуждата гръд.

Чуждата кръв го възбуждаше. Дарен имаше малко комплекси, затова да му личи не беше изобщо никакъв проблем. Когато почувства устните на другия мъж по своите, усещането го заля. Дланите му се оказаха подпрени на масата. Не разбираше как беше възможно да иска нещо толкова, когато едва го познаваше? Сигурно точно това бе толкова привличащото. Уханието на кръв чувстваше от самото начало - сякаш бе създаден цял живот да надушва от червения нектар. Още по-осезаемо я чувстваше, когато дори можеше да я оближе от устните си.

Много добре разбираше за какво говореше Кингсли. Винаги е по-забавно да чуваш, да виждаш. Всяко движение, всеки стон - на удоволствие или болка, или и двете. Би казал, че нямаше да си ги спести.

Проследи последвалите действия на другия мъж. Изви врата си, сякаш, за да му помогне по-лесно да си проправи път надолу, макар че вече знаеше, че другият така или иначе щеше да си вземе, каквото поиска, ако поиска. Действията бяха достатъчно красноречиви.

- Надявам се знаеш, че други дрехи нямам - отбеляза, когато първото парче плат се откъсна от тениската му.

Не че много държеше на тези дрехи и на дрехите като цяло. Те може и въобще да не са фактор в цялостната игра. Мислеше си, че ще е по-лесно да разкрие болката, но стисна зъби, когато чуждите стиснаха и силно захапаха ключицата му. Следващото скъсано парче плат значеше, че на никого не му пукаше за дрехите му и по-добре да млъкне, ако няма нищо друго важно за казване.

Не можеше да отрича пред себе си - цялата работа му се струваше странна. Даже изобщо в живота си един път не бе предположил, че би могъл да попадне в такава. Дишането му се зачести, когато устните, зъбите и езикът на Кингсли се намираха на зърното му. Не спираше да го наблюдава, докато можеше, сякаш му трябваше да попие всеки момент и някак да освободи усещане. То се изразяваше повече в нарастващата му възбуда повече.

Следващата целувка му хареса повече и между устните на другия и своите се разнесе стон, който сигурно щеше да се загуби между езиците им, някъде в устата на другия, но неочакваното отдръпване го изкара наяве, последван от друг, който се бе появил в резултат на последвалата болка от стъклата, които усети по гърба си. Дори да искаше да избегне това, се случи точно обратното - стъклата обаче не се забиха пряко в кожата му, заради наличието на тениската, която бе един слой повече защита.

Усещаше тежестта на чуждото тяло върху своето. Както и нашепващите устни и хладен дъх по ухото си. От неочакваната болка досега за първи път си пое дълбоко дъх, уханието на другия мъж моментално бе уловен от сетивата му. Засмука кръвта, която се стичаше от собствените му устни.

- Имам друг въпрос - преглътна по-звучно, отколкото мислеше, че ще се получи. - Сър - в тази игра много неща не му бяха ясни така или иначе.

Дали сега бе най-подходящият момент да ги разискват тия въпроси, бе друга тема.

- Играл ли си без? - то въпросът му не беше свързан с това, но бързо щеше да се върне на това, което го интересуваше не по-малко от предния въпрос. - Иначе ... - нямаше мърдане и нямаше как да се намести по-встрани от неудобното стъкло, което го убиваше повече, отколкото пронизваше. - ... интересува ме ти ли си единственият, който може да пипа. Тоест ... ако опитам сега да те целуна ... или играем съвсем по твоите правила? За всичко ли трябва да питам или предпочиташ да те изненадват, за да имаш повече причини да наказваш? - обърна поглед към другия мъж; задаваше си въпроса просто за да си знаеше.

Можеше така да си изиграе ролята, че да му се хареса на другия повече. Така или иначе се бе захванал да играе някаква съвсем чужда игра. Имаше си чар в това.