Can't Deny I Miss The Stars (завършен проект 《3)

Дъждът сякаш се усилваше повече с всяка изминала минута. Сивите облаци се сгъстяваха и вече бяха покрили цялото небе. Бурята прерасна почти в градушка. Касиан се отдръпна, когато голям къс лед се разби в прозореца точно на нивото на очите му.
По принцип следеше прогнозата за времето, защото обичаше да е подготвен за всичко. Винаги си правеше план за всичко, най-малко си изграждаше скеле, по което да се води. И никога не залиташе от него.
Сега ясно съзнаваше, че е крайно време с Матео да проведат сериозен разговор. За тях, за това какво ще правят с връзката си оттук нататък. Другият беше почти двадесет години по-млад от него и надали главата го занимаваше с същите въпроси, които бяха почти належащи за Блек.
Знаеше, че по-добър момент от този, в който стояха заклещени в хотелска стая по време на буря, трудно щеше да се появи пак... И в същото време периодичното стягане в стомаха на Касиан му подсказваше, че не е готов. За какво не беше готов, опасяваше се, че не също не му беше кристално ясно.
Дали искаше Матео обратно в живота си? Разбира се, отговорът на този въпрос беше лесен. Но останалото, което вървеше в пакет с това, което му се иска, там вече ставаше сложно. По-сложно, отколкото му се искаше... Затова не знаеше дали е готов. Не просто за един сериозен разговор, а като цяло за това да се отдаде на сериозна връзка отново. Дори до известна степен това не касаеше Матео.
Нещата се разпадаха пред очите му и сега, когато имаше нещо, което се връщаше при него, Касиан се опасяваше дали бе способен да го задържи. Може и да беше преживял раздялата им онази вечер, но едва ли щеше да преживее отново да изгуби същото нещо.
Раната от друга загуба все още зееше прясна в сърцето му и Касиан просто не знаеше кога ще рухне. Може би беше въпрос на време и това да се случи.
Не искаше да отговаря на въпроса на Матео. Затова, когато се обърна и срещна погледа му, присви леко очи, сякаш търсеше нещо. Онова, което другият искаше да чуе. Бе готов да му го даде, независимо дали щеше да е истината.
Обикновено хората задаваха подобни въпроси с надеждата, че всичко е наред. И въпреки това мъжът не видя нищо, освен плахата загриженост на тъмнокосия. Сърце не му даде да промълви каквото и да е. Усмихна се вяло и прокара пръсти по лицето, отмятайки бавно няколко влажни кичура.
- Намокрил съм те. - констатира, но гласът му излезе малко далечен. Пръстите му, заедно с погледа, се спуснаха надолу и подхванаха чуждата блуза, също поизмокрена от начинът, по който го беше притеглил преди малко. - Ще се чувствам виновно, ако настинеш. - добави с почти шеговита нотка, макар наистина да го мислеше.
Дръпна блузата към себе си, както я беше хванал и предизвика залитането на Матео достатъчно близо, за да го целуне отново. Не искаше да мисли за нищо, а това бе единственият начин. Имаше нужда от това. От сладкият вкус на устните му.

Матео от известно време седеше на пързалката на желанията си, но те винаги се намираха някъде на по заден план. Тези желания. Почти никога не инициираше нищо. Но не защото не искаше. Беше по-сложно от това. Ако трябваше да се подготвя за подобен момент, навярно всеки негов партньор би го чакал вечно или по-скоро би го зарязал. Пък първият му така и не го изчака, а вторият бе дори твърде търпелив, за да го получи. Матео чувстваше комфорт в ръцете на Касиан още първия път, когато консумираха връзката си, но това някак никога не му бе било достатъчно. Другият нямаше какво повече да направи по въпроса, а и Матео му беше спестил много неща, имаше толкова много, което така и не му каза. Затова и деликатно опитваше и понякога успяваше да избегне секса. За него така беше по-лесно. Иначе трябваше да се преструва, че тръпките, които го полазваха всеки път, бяха от удоволствие. Матео, разбира се, изпитваше такова, но пътят му до него преминаваше през няколко нива на стрес, които не можеше да пренебрегне. Така и не успя да се отърси от шока, който бе преживял първия път и вече отдавна го беше приел.

Нищо, поиска да каже, но тъкмо разтворил устните си, Матео усети отново чуждите по своите. Притеглянето му беше достатъчно. Редките моменти на ефектът на пързалката го накара да побутне другия назад. Отдели устни от тези на Касиан и в погледът му проблесна рядък блясък. Накара другия да отстъпи няколко крачи, докато нямаше накъде. Нямаше нужда да казва нищо. Беше очевидно. Погледът му беше достатъчно красноречив:

Не искаш да говорим?

Остави само дъхът си, който полази по лицето на Касиан и косъмчетата по собствения му тил настръхнаха. Бутна другия на леглото и след секунда вече лазеше по тялото му. Дланта му се оказа на чуждите гърди и принуди Касиан, който се бе облегнал на лактите си, да легне плътно на леглото.

Няма да говорим, шепнеха устните му без думи преди да нападнат тези отсреща.

Наистина ли имаше тази нужда?
Касиан едва успя да преглътне, докато погледът му проследяваше всяко движение на Матео. Това... беше неговият Матео? Тъмнокосото му мече?
Искаше му се да премигне няколко пъти, но не можа да се остави, сякаш очите му не пожелаха да пропуснат и секунда от гледката.
Дори не осъзнаваше, че запристъпва назад. Не разбра и кога се бе оказал на леглото, но първоначално се подпря с лакти, за да вижда по-цялостно.
Езикът му се показа и навлажни пресъхналите му устни, а чуждата искра зарази и неговите ириси. Не можеше да отрече, че каквато и да беше тази внезапна промяна у Матео, дори другия просто да следваше инстинкта си и да си беше дал свобода, Касиан одобряваше. Определено работеше при него.
Изпъхтя, когато тъмнокосия се покатери върху му подобно на котарак и го бутна плътно към леглото. Този негов поглед и откритата палавост сериозно го хващаше неподготвен. Усети как бельото, което и без това му беше малко и прилепнато, вече му стяга. В края на краищата беше просто човек.
Протегна ръце и ги плъзна по талията на Матео. Докато траеше целувката, успя да намери края на фанелата му и с неохота отдели устни, колкото да измъкне дрехата нагоре през главата на тъмнокосия.
Усмихна се и пооправи с пръсти леко разрошената му коса. Докато виждаше нещо разхвърляно и стърчащо, пустото му ОКР не се сдържаше да не го приведе в някакъв ред. Не че искаше, беше по-силно от него. Матео бе красив всякак, дори рошав, недоспал и нацупен.
Разходи пръсти вече директно по меката карамелена кожа и освободи тиха въздишка на удоволствие. Надигна се, макар да му коства малко усилие без опората на лактите. Устните му окупираха страстно ключицата на Матео и се изкачиха до шията му, преди да се върнат към сладките му плътни устни.
Усети, че косъмче от брадата му се бе отделило и прекъсна целувката, за да го махне от брадичката на Матео, преди да го е изял без да иска.
- Съжалявам.. - засмя се, хващайки белия косъм. Защо трябваше да е точно бял и да му напомни колко е стар?! - Трябва малко свикване с брадата. - усмивката и приповдигнатото му настроение не бяха афектирани, но се присети друго.
Не знаеше дали в този хотел имаше нужното, за да стигат до края, затова се почувства длъжен да каже нещо. Въпреки че не виждаше онзи свръхчувствителен и срамежлив Матео пред себе си, Касиан го беше грижа за момчето достатъчно, за да държи на пълния консенсус.
Спря играта му и хвана нежно двете му ръце, задържайки си в своите.
- Тео... - промълви, за да привлече изцяло вниманието му - Няма нужда да правим нищо, ако не искаш, или не ти е комфортно. - продължи и се усмихна уверително. - Ще съм щастлив и само да те държа в обятията си. Искам да го знаеш.

- Кас ... - изрече чуждото име, но едновременно с това видя раздвижването на устните отсреща.

Успя да разчете изреченото си име и замига. Почувства се странно объркан. Усещаше тялото си по-горещо от кой да е път и до преди секунда дори не можа да го почувства. Погледът му се бе премрежил от желание и обърканият му поглед се потопи в чуждите очи. Пожела си да види отговора там, но думите го изпревариха.

Не го очакваше. Когато се пусна по пързалката на силните си чувства, беше се изключил за всичко останало. И преди често му се бе искало да го направи, защото още по-често се чувстваше виновен, че не може да даде тази част от себе си. Може би, ако обстоятелствата не бяха такива, Матео щеше да бъде точно такъв - като преди няколко секунди. Бързото връщане в реалността обаче го накара да стисне чуждите ръце излишно по-силно. Беше свел погледа си и събра устни, криввайки ги на една страна.

- Знам ... - каза няколко секунди по-късно.

Очите му се бяха напълнили със сълзи, но нито една не избяга по бузите му.

- Знам ... - повтори след малко.

Матео пусна ръцете, които досега стискаше и протегна своите, увивайки ги около врата на Касиан. Скри лице във все още леко влажните коси на другия и застина така.

Беше скъсал горната му дреха от липсата, на каквото и да е търпение и сега топлата му гръд опря чуждата. Искаше му се да не е толкова трудно ... да може да се отпусне и да се отдаде. Не знаеше колко далеч щеше да стигне сега, но вече нямаше как и да разбере. Топлите му сълзи най-сетне избягаха от очите му и някои покапаха по рамото на Касиан.

- Обичам те ... - прошепна в чуждото ухо с треперещия си глас. - Съжалявам, за всичко - тялото му потрепна и се присламчи още към това на Касиан.

Не искаш да се оправдава за нищо, защото знаеше, че няма смисъл. Но наистина го мислеше. А и в този момент не можеше да му каже нещо, което не мисли. Беше по-силно от него.

Странно облекчение премине през лицето му, когато видя отново своя Матео. Онзи, когото беше привикнал да вижда. Може би от части беше и друго, но Касиан зарови съмненията си дълбоко в чекмеджето на съзнанието си и въздъхна, на свой ред обгръщайки мечето си с ръце. Усещаше го още по-малък в обятията си, но това можеше само да го умили в момента.
Чуждите сълзи биха могли да разплачат и него, но не в момента. Касиан все още беше пресъхнал. Може би прекалено уморен от гнева към брат си, към покойния си баща и дори към самия себе си. Емоционално му беше трудно да побере повече и защитния му механизъм действаше по неразбираем начин.
- Шшшт. Няма за какво да съжаляваш, Тео. - помилва косата му, сетне го притисна още повече към себе си. Уханието му носеше на Касиан такова спокойствие, че наистина не ми поискал друго. - Аз съм този, който си тръгна. - промълви с открита тъга, но целта му не беше да разплаче другия още повече. Просто трябваше да свали поне този товар от плещите си.
- Не трябваше да си тръгвам и да те оставям сам. Беше глупаво. - дори успя да се засмее накрая на самия себе си. Не го казваше, за да премества вината върху себе си, а точно обратното. Изрече го, за да покаже на Матео, че виновни нямаше. Всичко бяха неприятни обстоятелства, които се бяха подредили срещу тях. И в този миг наистина вярваше, че и двамата за заслужаваха нещо по-добро. Заслужаваха да продължат напред.
- Погледни ме. - настоятелно прошепна и взе лицето на тъмнокосия в шепи - Ти също заслужаваш да бъдеш обичан, Тео. Такъв какъвто си. - загрубелият му от кулинарните приключения палец премина по дължината на бузата и успя да попие няколко горещи сълзи - Не позволявай на никого да ти втълпява обратното! - въпреки по-твърдия си тембър, с който уверяваше другия, устните му се извиха в грижовна усмивка.
- Гладен ли си? Мисля, че ни донесоха френски кроасани и някакви плодове преди малко.

Матео вдигна поглед към чуждия и леко се усмихна - нямаше какво повече да каже. Погледът му още беше замъглен, но след като чуждата ръка изтри няколко от сълзите му, Дел Россо реши да се стегне. Разтърка очите си, защото едва виждаше и върна вниманието си обратно на Касиан, когато чу въпросът му.

- Всъщност, да - каза след съвсем малко.

Евентуално щеше да каже не, но вече започваше да му става навик да не се храни особено. Касиан беше забелязал това още онази вечер след случката в бара, иначе нямаше да остави онази бележка, която Матео само подмяташе насам-натам. Присъствието на другия му бе липсвало повече, отколкото искаше да си признае ... затова се бе уловил за най-малкото. Както и сакото, което така и не прати на химическо. Стоеше в гардероба му и Матео само го наблюдаваше, докато си избираше дрехите. Разбира се, беше избягал от всичко това за няколко дни, но фактите не се променяха.

Както и фактът, че трябваше наистина да се стегне. Беше се занемарил прекалено много последно време. Както и трябваше да вземе на сериозно новия си ангажимент. Кучето щеше да е неизменна част от живота му и точка! Имаше нужда да се грижи за някого. Иначе щеше да се побърка. А и с него щеше да се движи повече, нямаше да му е толкова лесно да ръждясва на дивана.

Матео скочи на краката си и се ориентира бързо по миризмата. Придърпа подвижната маса с таблата върху нея и когато я паркира до леглото, се върна обратно там.

- Оставям ти всичките плодове - каза му решително и грабна един от кроасаните.

Касиан полежа още около минута-две и лежерно разхождаше пръстите си по карамелената кожа на Матео. Силно се надяваше да не му пречи да си похапне, но не можеше да сдържи радостта си. Все още се вълнуваше като младеж, който тепърва бе познал любовта.  Въпреки че превърташе обстоятелствата, довели до този миг, сякаш нищо не можеше да му обещае, че е истина и може да го запази. Струваше му се толкова сюрреалистично. А беше голяма крачка напред и най-важното от всичко, бяха я направили двамата заедно.
Касиан никога преди не се беше чувствал толкова сближен с Матео. Може би защото по онова време беше доста по-зает и тепърва развиваше бизнеса си. Сега веригата му ресторанти вече беше една от най-известните в света и нямаше дори нуждата да лети от град на град и да ги наглежда постоянно. Имаше пълно доверие на екипите, които ги движеха. Все пак прекара последните почти 8 години в това да намери и събере най-добрите таланти в бранша, за да им предостави шанса да работят в ресторантите му и заедно да създадат нещо голямо.
Щом вече се чудеше каква странична работа да поеме някъде, значи определено разполагаше с доста по-голяма свобода относно графика си от преди. Имаше времето да се посвети на връзка, стига да се усетеше готов за това отново.
- Поне ги изяж всичките. - посъветва го, но звучеше по-скоро като заръка - Много си отслабнал. Виж! - за показно дръпна малко от кожата на стомаха му, който така се беше стопил, че изглеждаше страдалчески празен. Матео му измърмори нещо и понечи да се премести, но Касиан се засмя и навреме уви цялата си ръка около кръста му, придърпвайки го към себе си за бърза целувка. Сега устните му имаха вкус на кроасан с масло и сладко от боровинки.
- Добре, обещавам да не те дразня, ако ми обещаеш от сега нататък да се храниш като хората! - повдигна вежда и не го пусна, докато не чу съгласие.
- Ще отида да си измия две ябълки и малко грозде. - промърмори и най-накрая се застави да стане от леглото. Усещаше, че след всяка следваща година му беше все по-трудно да се измъкне от удобството на тази мебел.
Знаеше, че преди да му ги донесат, някой бе измил плодовете. Но въпреки това трябваше да е напълно сигурен, затова щеше да си ги измие и сам. Взе таблата с плодовете и се скри в банята.
Телефонът на Касиан, потънал някъде между възглавниците иззвъня.
Мелани едва дочака да ѝ се вдигне телефона и заговори без прекъсване. Не ѝ се губеше време, а и тази игра да говори само тя ѝ се харесваше повече. В слушалката най-напред се чу някак съблазнителното издишване на дима от цигара.
"- Знаеш кой е. Исках да ти кажа колко ми хареса да ме чукаш онази вечер. И вечерта след това. Всичките пъти бяха прекрасни. Обади ми се, когато си в Лондон."
Остави посланието си и натисна бутона за край на разговора. Не ѝ беше в стила да е многословна.

Матео набута и последното парче от кроасана, който дояждаше, когато другият замина в банята. Глътна го на големи хапки и се излегна обратно на леглото. Зарови с език около зъбите си на местата, където му беше заседнала храната. Успя да й се подразни, но бързо забрави за това, когато го напуши смях.

Добре, добре, обещавам, лепна си глупавата влюбена усмивка и му се прииска Касиан да се връща по-бързо.

Бързо му залипсва топлината му, смехът му, гласът му, той ...

Когато телефонът звънна, Матео остана озадачен, че не разбираше откъде идва този звук. Това само го накара да се привлачи по-навътре към леглото, за да провери. Вдигна едната, после другата възглавница, след което установи, че въпросният телефон се бе оказал пропаднал между двата матрака. Успя да бръкне там и да го извади, но без да има особени планове за това, беше натиснал зелената слушалка. Така и не погледна името, изписано на екрана, но и нямаше време за това. Гласът от отсрещната страна заговори съвсем на мига и Матео нямаше нужда дори да приближава телефона до ухото си, за да може евентуално да предаде съобщението, след като така и така беше вдигнал. Звукът на днешните телефони бе притеснително силен. Човек трябваше да се прави на луд и да се преструва, че нищо не е чул.

Не че и Матео възнамеряваше да предава такова съобщение някога.

Дел Россо само си пое дъх и безумна мисъл премина през ума му:

Защо не се сетих, че има кого да чука по-рано ...

Безумна, колко да е безумна?

- Звъняха ти - рече тъмнокосият, когато вратата на банята се отвори и остави телефона отстрани на себе си.

Протегна се от другата страна на леглото и облече тениската си. Не беше сигурен, че иска каквито и да е отговори, дори не искаше да задава въпроси и измисля предположения предположения - нито на себе си, нито на Касиан. Матео вече не чуваше дъжда, което значеше само едно - че веднага трябва да се махне от тук.

- Отивам да разходя кучето - каза, без да поглежда Касиан.

Обу обувките, които беше свалил, че да му е по-удобно и се изключи за света. Другият сигурно му беше казал нещо, но Матео единствено му пожела ...

- Забавлявай се.

И излезе от стаята. Щеше да е големият и разумен мъж друг ден.

Не можеше да продължава така. Знаеше само, че го стори, ще полудее. Никак не му се влизаше в санаториум за психично болни.
Отново бяха изминали няколко дни в работа, но времето на Касиан тук изтичаше. Поне онова, с което можеше да оправдае оставането си. Днес беше последният ден, в който бе назначен да наблюдава италианския ресторант.
Пак не беше прекарал деня в кухнята. Нямаше какво да се бърка повече, след като екипът се беше стегнал и всеки готвач си вършеше работата отлично. Дори успя да събере собственика с жена му, което му се видя по-трудно, отколкото се оказа накрая.
Работеше по текущия си проект в последните няколко дена. Всеки път, щом погледнеше към екрана на лаптопа си, се сещаше как остана в хотела отсреща и да добави няколко нови глави към кулинарната си книга. След като Матео си тръгна внезапно, вбесен като кипнал чайник, Касиан бе прослушал съобщението, но не го последва. Нямаше смисъл да го гони и да му се моли да го изслуша. Беше пробвал този ход достатъчно много пъти в миналото, за да знае, че единствено щеше да постигне още по-голям спор. Последното, което искаше, бе да спори с Матео.
Не възнамеряваше да се оправдава, защото нямаше за какво наистина. Беше разбрал и уважил решението на другия да си тръгне, без да го изслуша, защото може би на неговата възраст и Касиан би сторил абсолютно същото.
Мъжът обаче намрази чувството на дежа-вю, което на този етап му донасяше истинска мигрена. Проклетата съдба тъкмо да се зарадва, че най-накрая прави крачка напред, само за да може вселената да го върне с две назад.
Опита да се фокусира изцяло над книгата си и обмисляше варианта да се върне окончателно в Лондон в началото на следващата седмица, когато работата му тук официално приключваше.
Преди това обаче отлично знаеше, че не може да остави нещата така между него и Матео. Не отново. Все още не мислеше за необходимост да му дава обяснения, които и без друго тъмнокосият надали щеше да иска да чуе. И все пак трябваше най-малкото да му върне ключа за къщата. Да му пожелае да намери щастието. Искаше му се поне веднъж порвала да не приключи с него, просто игнорирайки процеса на раздяла, за да не си губи времето. Защото в края на краищата Матео си заслужаваше, той не беше загуба на време. Дължеше му поне толкова този път и нямаше да си тръгне, преди да говори с него за последно.
Честно казано се дразнеше на проклетото облекчение, което изпита, когато осъзна, че вече няма нуждата да се бори за никого. Да е силен като за двама. Да се преструва, че всичко е наред... Нямаше причина и можеше да си отдъхне за малко. Защото, колкото и все още да обичаше Матео, дълбоко в себе си знаеше, че не е готов да понесе и неговия товар. Поне не и на този етап. Алис го беше предупредила, че при някои хора скръбта налазваше със закъснение. Беше го уверила, че е най-добре да не се захваща с никаква работа и нови проекти, но Касиан отново не я послуша. Беше се върнал в Америка, защото искаше умът му да е далеч от дома. Остави сестра си Клара да се погрижи за вещите на баща им. Не искаше да ги гледа, не искаше да си мисли за тях, не искаше да потъва в меланхолия. Беше прекалено ядосан за това, макар и да не му личеше.
Разбира се, че прие да е помощник хоста на кулинарното състезание, защото разбра, че Матео ще присъства там. Дебнеше удобен момент да говори с него, но така и не го засече пред ресторанта му. А ходеше всеки ден горе-долу по времето, в което затваряха.
Не му се разговаряше с никой друг, затова не разпита колегите му. Може би другия си тръгваше по-рано или по-късно и все се разминаваха.
Не искаше да му се обажда, защото едва ли щеше да му вдигне, не искаше и просто да му цъфне на вратата. Намираше си всячески оправдания, за да отложи заминаването си колкото се може повече. Защото единствената причина все още да не си е тръгнал, беше Матео Дел Росо.
- Хей, нека поговорим. - прокрадна се зад тъмнокосия, когато най-сетне се здрависа с достатъчно важни хора, за да му причернее пред очите. Наистина се надяваше Матео да го последва до по-усамотения ъгъл на помещението. Беше го дръпнал и за ръкава, за да привлече вниманието му. Не беше вадене на зъб, а просто разговор, по дяволите! Повтаряше го по-скоро на себе си, за да не получи някоя паник атака.
- Знам, че състезанието започва скоро, затова няма да ти губя много от времето. Ще бъда кратък. - започна, когато двамата успяха най-сетне да стигнат до ъгъл, където насъбрала се тълпа. За жалост Касиан уцели поредният лош тайминг, защото папараците и репортерите тъкмо влизаха в огромната зала и се разпръсваха по краищата като лъскави хлебарки.
- Много хубав костюм, шеф Блек. - обади се някой иззад тях и в първия момент русокосият избра да го игнорира напълно с надеждата, че ще се откаже и ще си намери друго езеро, където да лови мухи с дългия си език.
- Не е много възпитано да игнорирате гостите.
“За какъв се мисли пък този папарак...”
- Не виждаш ли, че вече разговарям с някого? - попита го, стрелвайки го само с периферното си зрение.
Другият обаче съвсем нагло се провря между него и Матео и му подаде днескашният вестник.
- Още пресен от печата. - каза с мазна усмивчица, но Касиан дори не погледна какво му подава. - Моите съболезнования за баща Ви, но... - той посочи снимката на първа страница - Изглеждате наистина безупречно на опелото. Чух, че не сте отронили и една сълза. Също така едно пиленце ми каза, че старецът е имал застраховка живот, доста голяма сума...
Не можеше да слуша още от този и противните му клюки, но и не искаше той да бъде първият, който се оттегля. Беше си намерил това тук и първи го беше окупирал. Право, което щеше да отстоява, колкото и обиди да се наложеше да изтърпи на свой гръб.
- Разкарай се, докато не съм ти разкрасил лицето. - отвърна почти през зъби и рязко постави проклетия вестник обратно в ръката на глупака.
Не му беше първото родео. Как въобще си въобразяваха, че могат да изкарат подобна скандална клюка единствено от една снимка, на която Касиан не се скъсва за реве? Божичко, накъде отиваше светът... Мисълта за това колко нелепо беше всичко накара Блек да се ухили на папарака така внезапно, че поне това успя да го стресне.
Какво? Да не очакваше, че ще падне наистина толкова ниско и ще го удари пред толкова свидетели? Ако наистина му се занимаваше, щеше да го завлече в някоя мрачна и задънена уличка и да го пребие от бой там.

- Как се чувстваш от това, Матео?

- Не ми хареса.

- Ревнуваш?

- Виждала ли си го как изглежда? Как да не го ...

Матео въздъхна и се облегна назад. Скри лице с длани. Днес дори не бяха в офиса й. Бяха в дома на Айвъри. Вечният спътник в живота му. Скоро отново щеше да му сервира, че е готов да продължи напред сам, без нея ...

- Аз го пожелах ...

Двамата с Айвъри размениха погледи и тя разбра. Нямаше нужда дори да й казва:

- Не съм искал никого така ...

- Когато наистина си готов, ще знаеш, Матео - каза му тя и хвана ръката му. - Какво има?

- Мислех, че не сме на сеанс - каза мъжа и отпи от кафето си.

Айвъри го погледна изпод очилата си изпитателно.

- Не искам да го загубя ...

- Тогава не го прави.


Знаеше, че Айвъри е права. Тя винаги беше ... но в момента, в който чу гласът на жената в слушалката, не можа да реагира по друг начин. Нима тя самата би могла? Искаше му се да остане. Но искаше да избегне спор. Нямаше сили. Знаеше, че за всичко трябва да се пребори, знаеше го дори прекалено добре. Знаеше и че трябваше да говори, но избегна проблема. Знаеше, че и в предполагаемото пътуване на Касиан двамата дори не бяха заедно. Можеше да прави, каквото пожелае с живота си. Почувства се завъртян в омагьосан кръг, от който изход нямаше.

Затова му беше по-лесно да работи. Животното в дома му също помагаше много. Матео в крайна сметка бавно се придвижи към къщата заедно с всичкия си багаж от апартамента. Прекрати договора си и остави всичките спомени, пропити в стените и всяка мебел, да принадлежат на следващия. Докога щеше да събира като вехтошар всичко?

Предстоящото събитие беше нещо почти ново за Матео. Бе участвал в няколко по-малки, но това стана почти грандиозно, откакто Касиан Блек щеше да заеме роля. Матео напоследък не успяваше по никой параграф да се засече с другия и това не му помагаше. Не искаше да се изясняват, но трябваше да му каже. Не искаше да се отказва, но с всеки изминал ден се чувстваше, сякаш щяха да се върнат много крачки назад. Не пожела и да го потърси. Тук също се бе завъртял в омагьосан кръг. Вече се намираше в цели два.

Когато прегледа, че всичко необходимо е на мястото си, Матео си отдъхна. Или поне си мислеше, че всичко е наред. Организирането му по заместване го беше подлудило последните дни. До толкова, че искаше някой да го отвлече за поне пет минути. Искаше да си отдъхне. Касиан успя да го измъкне точно на време, защото вече беше някъде на ръб на това да полудее.

- Да, доб- ... - опита се да каже преди да му отмъкнат Касиан.

Матео отстъпи назад само защото папарака иначе щеше да го премаже. Знаеше, че Касиан можеше да се оправи с това, но в момента му се прииска много да улови другия и да се телепортират някъде - без хора.

Сцената, на която стана свидетел обаче го остави без думи. Не продължи дълго, но успя да го изуми. Както беше изумен от отворената възможност преди още някой да е закачил Блек.

- Касиан! - Матео възкликна накрая и този път беше той, който го дръпна настрани.

Последното, което му трябваше, бе да гледа подобен безумен развой на събитията. А и се съмняваше тук да намерят някакво спокойствие. Матео едва бе чул какво имаше да му казва Касиан и без това, още преди папарака да се бе появил от нищото. За Матео те приличаха точно на мухи, досадни и противни. Матео бе получавал множество предложения за участие в много различни събития, но бе отказвал всичките, защото се тревожеше точно от мухите.

Двамата се мушнаха в произволно помещение, което беше просто склад. Имаше различни кутии - малки кутии, средни кутии, големи ... различна украса. Матео беше разгледал наоколо по-рано. Не му трябваше излишна предпазливост, но едно място само за него при толкова много хора, вече му се отразяваше добре. Спомни си, че можел да диша.

- Моите съболезнования, Касиан - каза, когато срещна чуждото лице.

Там още виждаше грубите черти, които бе виждал и преди, но мнението му беше само едно всеки път:

- Не ти отива.

Слабо изолираната стая поне щеше да им помогне да се чуват. Матео погледна часовника си. Имаше някакви минути. Те имаха някакви минути.

- Кажи, какво има? Няма да се получи, нали? - изпревари евентуалните думи, които не искаше да чуе, но все някой от двамата трябваше да изрече.

Беше очевидно, нали? Омагьосани кръгове, толкова много ... завиваше му се свят.

- Иска ми се да е по-лесно ... - засмя се нервно и вдигна поглед обратно към Касиан; беше го пратил някъде другаде за кратко. - Кога си тръгваш?

Нервите му бяха опънати като струните на цигулка, готови да се скъсат всеки момент. Това въобще не помагаше и нямаше да свърши добре за никого, затова Касиан се опита да си спомни съвета на Алис. Вдиша дълбоко няколко пъти и издиша на равни интервали, докато броеше бавно до десет.
Матео не му помагаше с думите си, но за щастие донякъде успя да игнорира казаното. Не искаше да го приема навътре, защото знаеше, че двамата се чувстваха по един и същи начин.
Мъжът премина с ръка през лицето и косата си, преди да върне поглед върху тъмнокосия. Другата му ръка вече беше на кръста, сякаш това щеше да го задържи цял и да му попречи да се разпадне пред погледа на Матео.
- Не знам. - отговори съвсем честно, но този отговор се отнасяше за всичко генерално. Мислеше си да си тръгне толкова пъти... Всъщност, не само си го мислеше, но се и опита. Резервираше си билети цяла седмица, докато пишеше книгата си, но броени минути по-късно влизаше в сайта, за да отнеми резервацията. Вече сам не знаеше какво го прихваща.
- Аз мисля, че зависи само от нас, Матео. - каза, след като се засмя на думите му, включващи прилагателното “лесно”. Дори нямаше да ги удостои с внимание, защото изказването на другия бе изцяло нелепо.
- Фактът, че все още съм тук, говори, че не съм готов за се откажа от теб. - постави пръст пред устните му, защото сега беше негов ред да говори. Не искаше още някоя глупост, която чуждата уста изрече, да му прекъсна мисълта. Достатъчно трудно му беше, че не го биваше в тези неща. Знаеше, че не става за романтик.
- Не искам да се откажа, защото те обичам. Не съм готов да те загубя, наистина. Просто...не знам какво да направя, за да ти го докажа. - пръстът му се придвижи от чуждите устни до поредния стърчащ кичур, който русокосият подреди. - Този танц се играе от двама, Матео. - чертите му омекнаха от само себе си, докато се взираше в кестеновите очи на мъжа, когото обича - Не мога вечно да стъпвам по тънък лед. Иска ми се просто да ми позволиш да те обичам. - ръката му се отпусна и погали ефирно чуждото лице.
- Ако трябва, ще пробваме терапия. Без друго май и на мен ми е нужна...- позамисли се на глас и се засмя тихо, за да не помрачи още повече настроението. - Не искам да те притискам в избора ти, но съм тук единствено заради теб и ми трябва истински отговор до края на седмицата. Помисли си. - не се сдържа и го целуна по челото, след което излязоха от тъмния склад. Не му се оставаше и там повече от нужното, а и вече го викаха да оповести началото на състезанието. Трябваше да притича към подиума най-отпред.

Беше някак лесно да влезе в ролята, която трябваше сега. Искаше за последно да избяга от себе си, докато на фона премисляше думите на другия. Не можеше да спре да мисли за тях, защото постоянно наблюдаваше и Касиан от мястото, което му беше предназначено. Матео не мръдна от там цели няколко часа и вече с нетърпение чакаше момента, в който да си ходи. Омръзна му от хора. Кръвта му кипеше вече от последните няколко минути и не стихваше. Когато другият се появяваше на малкия подиум от време на време му се искаше да му извика от мястото си отговорът на всичките му думи.

Защото не можеше повече да се понася. Беше лесно да се преструва, че всичко е наред, беше му лесно дори да дава някаква обективна оценка, но вътрешно за първи път от много време насам не се интересуваше от това, което правеше.

Затова и времето минаваше толкова кошмарно бавно ...

Когато най-сетне наградите бяха раздадени и края на събитието бе оповестено, Матео едва дочака да чуе финалните думи. Краката му тропаха нервно под масата, която бе покрита с дългата покривка.

- Кой клати масата? - естествено, че някой щеше да попита.

Матео дори не отговори на този въпрос, което го направи главен виновник и дори когато някой докосна рамото му, не спря. Взираше се през десет секунди в часовника, който се намираше чак в другия край на залата и дори не се виждаше добре, но можеше да си представи. Часът беше точно колкото му трябваше, когато скочи от мястото си и дори не каза довиждане на събеседниците си, с които не си обели и една дума освен в случаите, в които трябваше да обсъждат нещо за участниците.

Матео се усмихна на факта, че никой не го закачаше. Така измъкването му се оказа по-лесно. Можеше да маневрира спокойно между тълпите и просто да си тръгне. Толкова лесно беше за него. Само че нямаше, без да каже което имаше. Матео кривна от правия път, когато видя стърчащата коса на Касиан и реши да използва енергията, която досега събираше по предназначение. Докато още огънят бушуваше в гърдите му, трябваше да се възползва. Всъщност му омръзна да чака и удобен момент. Никога нямаше да има перфектен, никой нямаше просто да му го даде. Това му повтаряше и Айвъри толкова хиляди пъти до днес ...

Когато най-сетне си избута пътя до Касиан, Матео хвана ръката на другия под лакътя и го дръпна леко към себе си, колкото да му вземе вниманието за едно изречение време.

- Реших, ще те чакам отвън - изрече уверено, преди да го пусне и успее далеч по-лесно да се измъкне.


Матео се обърна по посока на сградата. През светещите прозорци можеше да види хората, които се разминаваха насам-натам. Някои бяха излезли, колкото да пушат, но повечето щяха да останат за партито, което беше подготвено след това.

Матео прибра ръце в джобовете си и слезе надолу по няколкото стълби, преди да се озове на бордюра. Можеше да долови слабата музика, която се чуваше отвътре. Студеният въздух не можа да го загаси и мъжът се обърна отново по посока на входа. Инерцията, която беше набрал, този път не се стопи от желанието да си премълчи ... не искаше да го загуби, това знаеше със сигурност.

Когато видя Касиан да излиза, Матео се качи обратно нагоре и го пресрещна.

- Така и не стигнах до това да ти кажа ... - не беше начинът, по който искаше да започне.

Беше преразгледал думите си сто пъти, но накрая не си хареса нищо от репертоара.

- Много неща за себе си. Ходя от поне десет години на терапевт. Последните няколко месеца тя иска усилено да ме изхвърли от кабинета си, защото й търся любовни съвети, които не изпълнявам - призна си и изкара ръце от джобовете си. - Вече ми писна от това, Касиан. Искам да бъда само аз ... - пристъпи напред и улови ръцете му. - За да мога да бъда само твой - плъзна ги нагоре, докато не стигнаха до рамената, за секунда погледът му зарея някъде другаде; гласът му бе затреперил на последното изречение.

Но беше факт - точно това искаше. И знаеше, че можеше да го получи с Касиан.

- А това го мога само с теб. Само ти ме караш да се чувствам по-близо до себе си - призна си и се усмихна преди да вдигне поглед обратно.

Не го беше осъзнал веднага, разбира се. В началото му беше трудно да приеме, че е позволил на друг да бъде част от живота му. Постепенно се отпусна и свикна. Беше красив навик, който му носеше спокойствие и уют. Нещо, което така и не можа да открие при родителите си. Всичко ... което го свързваше с миналото го караше да се връща към него многократно. Касиан беше нещо съвсем друго тогава, както и сега - той беше новата страница, която Матео започваше всеки ден, нова, изхвърляйки старата. Искаше му се да я изпише сега и да отвори следващата, да продължи главата и да стигне до края.

- Не искам без теб ... - устните му трепнаха. - Но и не искам да ти бъда товар, Касиан. Ако си дадем този шанс, не искам да бъда ...

Матео пак отмести поглед от чуждия и го свали към ръцете си, които сега бяха на шията на другия и пръстите му галеха кожата.

- Не ти казах, но изглеждаш великолепно днес - добави съвсем в разрез с темата, но си беше откраднал достатъчно гледки от Касиан последните няколко часа; далеч не се оплакваше от това.

Касиан не можа да си поеме дъх като хората. Задъхваше се почти през цялото време, всеки път, в който трябваше да говори по микрофона и да коментира етапите от състезанието. Беше му едновременно студено заради факта, че взема палтото му още на входа, но и го обливаха горещи вълни в моментите, в които засичаше лицето на Матео, или просто усещаше неговия поглед върху себе си.
Сърцето му заби лудо от мисълта, че другият може би беше взел решение още след думите му. Наистина си обеща да не се надява. Да снижи очакванията до минимум, или въобще да няма такива. Ала и това се оказа мисия невъзможна. Кръвта му замръзваше, ако трябва да си представи живота без тъмнокосото си мече. Затова и въпреки всички крачки назад, продължи да не се отказва. Все още беше тук и не мърдаше наникъде.
Единствено щеше да си тръгне, ако Матео му каже уверено, че не го иска в живота си и няма намерението да опитва. Касиан беше влюбен в него, но не беше обсебен. Имаше достатъчно самоуважение и обичаше себе се достатъчно много, за да уважи и двете страни. Не би го преследвал повече. Затова и постави нужния ултиматум. Беше крайно време да поеме контрол над ситуацията, щом касаеше и неговия живот.
Когато пристигна в Бостън, в началото всячески опитваше да избяга от всичко, което ми изплашило Матео и би го отдалечило още повече. Стъпваше по този страшно тънък лед, вместо да му каже всичко на мига и да го остави да осмисля. Така трябваше да стори, още като го видя за пръв път от няколко месеца. Но въпреки това не можеше съвсем да се оплачи от развоя на нещата дотук. Все пак бяха имали шанса да си кажат достатъчно.
Вече не се боеше от отговора на Матео, а просто тръпнеше от желание да го чуе. Знанието означаваше сигурност, а Блек се нуждаеше от тази сигурност сега повече от всякога.
Изкачи се по стълбите и почти се блъсна в другия, когато го пресрещна. Не каза и дума, за да изслуша решението му. Щеше да го уважи, каквото и да бе, дори и крайно неподготвен за това да го загуби.
Миглите му запърхаха, докато мозъкът му опитваше да си превърти и навакса с казаното.
- Това е “да”, нали? - каза го така, сякаш искаше да се увери, че е разбрал всичко правилно - Съгласен си да опитаме отново.
Почти не дочака Матео да кимне и обви кръста му силно, вдигайки го във въздуха. Засмя се задъхано, когато усети цялата му тежест върху себе си, но това не му попречи и не го пусна, преди да го завърти поне веднъж от радост. Не можеше да се сдържа повече. Това го направи толкова щастлив, само факта, че Матео също не искаше да се отказва толкова лесно от тях.
Вече не го интересува колко труден щеше да е пътя. Щяха да го извървят заедно-
- Може би никога не си чувал истинското значение на това да споделиш живота си с някого. - промълви, когато го пусна и тембърът му беше станал леко дрезгав от всичкото вълнение. Бръкна в джоба си и извади златистата опаковка от бонбон, която бързо прегъна във формата на пръстен. Двамата не стигнаха до олтара, затова предположи, че тъмнокосия не беше чувал словата на свещеника, който венчаваше двама влюбени.
- В радост и мъка, в добро и зло, в здраве и болест, в богатство и бедност... - Касиан пое ръката му и плъзна импровизираната халка на него. - Във всичко, Матео. Заедно във всичко. - усмихна се широко и нищо не можеше да провали този миг. Беше символично и нямаше значение да ли щеше да постави на пръста му истинската венчална халка, или опаковка от шоколадов бонбон.
- Обичам те.