Can't Deny I Miss The Stars (завършен проект 《3)

- Аз съм новият главен готвач в ресторанта, в който работя - сподели на Айвъри, когато се видяха отново броени дни след последната му среща с Касиан.

През това време се бяха случили доста неща. Управителят на звеното изпрати предишния да върви по дяволите и така и не забеляза закъснението на Матео в същия ден. И оскъдният персонал, липсата на по-качествени кадри на пазара на труда, накараха Ханс да преорганизира работните позиции. Беше започнал с Матео и новото му положение в йерархията. Никога не бе искал да бъде главен готвач. Предпочиташе просто да работи работата си.

- Това е чудесно, Матео! - жената се усмихна, но не видя особено щастие на чуждото лице. - Какво те тревожи?

- Аз не ставам за това - отсече директно и жената присви вежди.

- Кое те кара да мислиш така? Не работиш ли от сферата години наред.

- Не е същото ... не мога да организирам хора. Понякога ми е трудно да им обясня и най-простото ...

- Дай си шанс, Матео. Минали са само няколко дни от тогава ...

- Аз, всъщност, не дойдох за това тук ... - след като увърта много време и каза всичко останало, но не и важното. - Видях се отново с Касиан. Случиха се някои неща ...


Матео стоеше у дома си. Още не беше изхвърлил бележката, която Касиан му беше оставил и се сега се усмихна. Искаше му се да се тревожи по-малко за някои неща, но просто не можа. Последните дни в ресторанта не бяха толкова лоши. С Ханс бяха обсъдили доста от належащите въпроси, както и какви позиции наистина им трябваха. Думите на Матео звучаха логично, но от опит знаеше, че времето показваше отговорите на някои въпроси.

В момента се чувстваше нелепо. Искаше му се да не е толкова трудно да избере един номер от екрана, но седеше на името на Касиан и го гледаше дълго време. Бяха се засекли няколко пъти пред ресторанта, но Матео постоянно бързаше.

Остави бележката на плота и се завъртя на бар-стола няколко пъти преди да извие глава назад и да извика нещо без смисъл.

Грабна телефона си и натисна номера. Абонатът обаче разговаряше. Матео изтръпна и затвори бързо още преди да е чул края на съобщението.

Айвъри му беше казала ... трябваше да се опита да започне на чисто, но това нямаше как да стане с хилядите неща на другия наоколо. Матео скочи от стола и се показа в коридора. Прибра ръце в джобовете на дънките си и си пое дълбоко дъх. Всичко беше прилежно подредено във всеки един от тях, но върху единия още стърчеше на върха сакото, което Касиан му беше оставил онази вечер. Мъжът направи няколко крачки и взе плата. Можеше поне да го изпере. Затърси етикета там, за да провери дали обикновена пералня можеше да свърши работата, но на няколко пъти се разсея от аромата, който долавяше. Уханието беше малко по-различно, но знаеше, че е неговото.

Матео изпсува тихо и сърцето му затупка силно. Пое си дъх и отиде до стаята си. Намери някоя свободна закачалка и закачи сакото там. Щеше да си напише бележка да се погрижи за това по-късно. Побърза да се върне обратно при телефона си, но не беше получил нито известие, че абонатът е приключил разговора си, нито върнато обаждане. Преглътна едва и си наля вода. Наоколо имаше и някакъв алкохол, но отказа да припари до такъв. Не и в следващите няколко седмици ...

В ресторанта всичко вървеше почти като по вода, просто всички бяха затрупани с работа. Касиан си намираше такава дори когато му се даваше много свободно време и възможността да си вземе голяма почивка. Когато се обади на Алис, за да я държи в течение, тя все му натякваше, че вместо да си намира допълнителна работа, просто може да се разходи и поразгледа Бостън.
- Вече съм го разглеждал, Алис... - припомни и днес, докато записваше една подновена рецепта, която щеше да предложи на управителя. - Какво има пак да му гледам? Дошъл съм тук по работа.
- По работа, значи... Не за да се видиш с Матео?
Вместо да се стресне, го обляха вълни на дългоочаквано облекчение. Касиан спря да пише и взе телефона в ръка, защото досега беше между ухото и рамото му.
- Мислех да ти кажа, но не ми се слушаха лекции. - въздъхна и прибра тефтера в джоба си.
- Не, не, не. Мисля, че е прекрасна идея.
- Наистина?
- Да, крайно време е да му върнеш ключа за къщата, който постоянно разнасяш със себе си.
Мъжът подбели очи и изсумтя в слушалката.
- Виж, това не говори ли достатъчно, че не съм готов да слагам край на връзката ни? Мислех си по-скоро... знаеш.... да му кажа поне как се чувствам, че все още имам чувства към него.
- Кас...
- Нека позная какво ще ми кажеш. Че съм заблуден и съм забравил колко ме е наранил Матео, за да ме накара да си тръгна онази вечер. Мисля, че си е имал причина. Знам, че преминава през нещо и мисля да му дам време. Ако реши да ми сподели, ще го изслушам и ще реша какво да правя.
- Кас...
- Преди да кажеш, че е грешка да се връщам към миналото, той все още не е минало за мен, Алис.
- Опитвах се да ти кажа, че имаш подкрепата ми, но така и не ме остави...
- Наистина? Вярно, че очаквах някой опит да ме откажеш от идеята.
- Защо си го мислиш? Знаеш, че подкрепят откровеността. Имали сте връзка цели пет години и най-малкото трябва да се изясните, за да може да продължите с живота си. Единственият ми въпрос е... след като си там от вече седмица, защо още не сте говорили за това?
- Нали ти казах, не искам да прозвучи, сякаш го притискам. Иска ми се да уцеля подходящ момент, не просто да му излея всичко и да очаквам да се справи.
- А ако никога не дойде този “подходящ момент”, тогава какво ще правиш?
- Не ми поставяй бъдещи сценарии, стига психологически трикове. Въпреки всичко съм си дал ултиматум докато ми изтече визата. Решил съм, че няма да я удължавам или да си правя други планове, докато не говоря с него.
- Гордея се с теб, Кас. - отвърна след известна пауза и мъжът успя да усети усмивката в гласа ѝ. - Въпреки това ми звучиш по-напрегнат от обикновено Нещо друго станало ли е?
- Трябвало е да станеш медиум... - засмя се леко нервно, докато даваше безгласни заръки на готвачите да поразчистят, преди да затворят ресторанта. - Баща ми се обади преди два дни... След 4 проклети години, за да ми каже, че отново му трябват пари да изкара глупавият Алвин от затвора. Отказах да му пратя пари за това и вчера получих известие, че е продал галерията, в която и аз инвестирах.. Сигурно е забравил, не знам какво ще правя с него... Защо не остави Алвин в затвора, където му е мястото...
- Кас, добре е да се успокоиш малко. Спомни си трика с дишането и броенето.
Блек си пое дълбоко въздух, но в този момент видя, че го търсят на другата линия.
- Господи, призовах го отново... Трябва да затварям, Алис. Ще се чуем пак.
Касиан затвори телефона, за да вдигне на баща си. Това, което чу в слушалката обаче, не беше неговият глас.
- Ало, Кастиан. - разтрепераният тембър на сестра му го скова на място, още преди да му е казала каквото и да е. Не се беше чувал със сестра си Клара, нито беше ходил да посети семейството ѝ в Мадрид от близо вече три години.
- Защо ми се обаждаш от номера на баща ни? Какво се е случило?!
- Татко получи инсулт. Още го оперират в спешното. Аз няма да мога да остана дълго в Лондон, имам дете на две годинки у дома. Моля те да...
- Тръгвам с първия полет. - затвори телефона, защото бързо трябваше да се обади, за да резервира си билет. Може би щеше да намери място поне в бизнес или първа класа на някой самолет.
- Хей, ще затваряме, идваш ли? - Стела го погледна леко тревожно, защото вече го беше повикала няколко пъти по име, но Касиан не беше реагирал.
- Ще ми се наложи да се върна в Лондон.
- О, не, станало ли е нещо?
- Ще трябва да наглеждаш какви ги вършат останалите. Гледай да някой да не подпали това място, става ли? - потупа я по рамото и тръгна, въпреки че тя го последва до вратата с въпроса дали ще се върне обратно.
Нямаше времето да осмисли нищо. Искаше му се за вземе приспивателни на самолета, но знаеше, че това значи да не се събуди през следващите дванайсет часа, а полетът беше по-малко от седем часа.
Беше видял пропуснатите съобщения от Матео, но на самолета нямаше как да му се обади обратно. А и навярно беше по-добре така.

Трябва да го кажеш, Матео, нали наистина го мислиш?
Никой не може да знае как се чувстваш, без да го кажеш.

Матео седеше пред вратата и обикаляше нервно навън. Дишаше едва. Почувства се като престъпник наистина. А знаеше много добре какво значеше това. Понякога не можеше да избяга и от тези мисли - макар и всички да го наричаха самозащита.

Опитай, Матео.

Сърцето му отново ускори. Беше късно. Не можа да остане повече у дома. Мислеше си, че ще се побърка.

Звънни ...

Можеше да чуе гласа на Айвъри ...

Матео си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. Толкова плахо, че той звънна едва. Прибра ръката в джоба на якето си и се завъртя на другата страна. Не беше готов за това ...

След малко обаче се обърна отново и натисна по-настоятелно.

Отново никой не отвори.

Матео се обърна отново и реши да си ходи. Нямаше смисъл ...

- Матео - вратата се отвори и Дженевив се показа.

Повтори името му отново и Матео се замръзна на мястото си едва тогава. Беше слязъл по стълбите от верандата. Пое си дълбоко дъх и се обърна отново към къщата. Погледна я за кратко. Искаше му се да види разочарование там, но видя единствено насълзените й очи.

- Извинявай - прошепна и побърза да се качи обратно, за да я прегърне.

Едва бяха говорили последните седмици, дори не се бяха виждали.

- Добре ли си, Матео? - отдръпна се от него и обви с топлите си длани студеното му лице. - Влизай ...


- Мога ли да остана тук за няколко дни? - попита, сякаш имаше нужда.

- Матео, това е и твой дом. Можеш да идваш когато решиш. Можеше дори да се обадиш и да не звъниш. Баща ти ще се прибере утре - каза му и отсервира двата чая, която беше направила. - Сигурен ли си, че не си гладен? Изглеждаш много заслабнал. Имам торта? - предложи му след малко, докато ровеше в хладилника. - А и ... не съм сигурна дали е особено добра. Тъкмо ще изкажеш експертното ти мнение - подаде главата си от другата страна и повдигна вежди въпросително. А и нали знаеш какъв е утрешния ден?

Матео я погледна въпросително. Беше изключил.

- Бруно има рожден ден! - напомни му с укор, който не беше сериозен.

- О! Дай да я видим тази торта ... - каза след малко и се засмя.


- Защо не му се обадиш, Матео?

- Той е зает човек, не мога да го занимавам със себе си ...

- Не си го виждал от няколко дни и се тревожиш. Можеш поне да се увериш, че всичко е наред?

- Не ...

- Матео, какво говорихме за това? Страшно ли беше да се върнеш при родителите си? Страшно ли беше да говорите? Всичките тези хора те обичат.


Матео легна на леглото си и погледна към тавана. Луната светеше ярко и дори в тъмното виждаше. Знаеше от Стела, че Касиан е в Лондон. Знаеше, че евентуално щеше да се върне ...

Пое си дъх и взе телефона си. Още беше едва десет и Матео отвори списъка с абонатите. Името на Касиан не беше много далеч в последните повиквания. Матео си пое дъх и изключи екрана. Остави телефона по-далеч от себе си. И без това сега бе твърде рано в Лондон, за да му звъни. Около три през нощта. Матео взе завивката си и се скри в нея.

Не беше толкова просто ...

Или беше той този, който го правеше толкова сложно ... не знаеше.

Ръцете на Касиан бяха изтръпнали и вече не ги усещаше. Сестра му Клара ги беше стискала през цялото време, докато не видя доктора и не се изтръгна, за да чуе новината. Добра или лоша, все щеше да рухне в сълзи. Психиката ѝ не можеше да понесе дори да прекара толкова часове пред вратата в болницата.
“...Опасенията ни са, че няма да се събуди.”
Мозъкът му отся единствено най-важната информация. Пропусна всички други обяснения за това колко голямо бил инсулта на баща му и как дори да се събуди по някакво чудо, щеше да е с много голяма повреда на нервната система. Нямаше да може нито на върви, нито да се храни сам.
Може би за всички щеше да е най-добре, ако не с събуди.
Отново добрата стара практичка мисъл.
Косъмчетата по гърба на Касиан изтръпваха от осъзнаването на собствената си жестокост. Ако всичко зависеше от него, би се превърнал в ангел на смъртта, за да спести допълнителната болка и унижение на всеки в подобна ситуация. Окото му нямаше да трепне.
- Кас-иан... - повика го Клара през сълзи и два тогава осъзна, че се беше свлякла на пода в средата на коридора, а докторът отдавна ги беше оставил.
- Тук съм... - отговори с далечен глас и побърза да коленичи до нея, обгръщайки я с ръце. Не можеше да почувства нищо, просто знаеше как се утешава разпадащ се човек. Беше му като заучено да знае. Беше имал безброй шансове да се усъвършенства. - Тук съм. Спокойно, спокойно. - мълвеше тихо и целуна косата ѝ, докато я милваше.
Датата на погребението дойде неусетно.
Касиан знаеше, че рано или късно ще му се наложи да облече отново черния си костюм. Просто не успяваше да премине през който и да е стадий на загубата. Не че все още не осъзнаваше какво се случва. Не можеше да спре да мисли как безполезния му брат бе причината сега да се сбогува с баща си. Така, по този нелеп начин. След като му наговори поредица от ужасни неща по телефона. Старецът отлично знаеше защо му беше ядосан. Никога не бе показал обичта си към него, но даваше мило и драго за проклетия Алвин - този пропаднал наркоман. По дяволите, похарчи цялото си състояние за санаториуми, най-добрите специалисти в сферата на рехабилитацията... Клара и Касиан също се опитаха... Всеки опита.
Бяха дали цялата си подкрепа на това нищожество и за какво? За да краде от имуществото им, да се възползва от любовта, която Касиан никога не бе получавал от своя старец.
Може му беше бесен заради това, кой знае.
- Тук ли си бил?! - сестра му нахлу в банята, където Блек центрираше вратовръзката си през последния половин час. - Трябва да тръгваме към църквата. Готов ли си...?
Касиан се засмя и това стресна сестра му. Не го беше виждала такъв, какъвто през последната седмица, докато трябваше да се погрижат за всичко.
- Касти...
- Не съвсем. - прекъсна я с равен тон и отново прикри скритото си желание да намери и убие проклетия Алвин. - Той ще дойде ли? Някак ви новини? - запита я, като че единствено това го вълнуваше. Дали ще има шанса да удуши проклетника.
- Не... Никой от приятелите му не знае къде е.
- Сякаш има приятели...
- Познатите му. - поправи се бързо Клара, докато не отделяше поглед от човека в огледалото. - Сигурен ли си, че си добре?
- За бога, Клара, остави ме сам! - повиши ѝ тон, макар да съжали почит веднага - Моля те...
Всички знаеха. Всички до един. Знаеха много добре къде се укрива Алвин, но не му казваха. Може би самите те го бяха скрили някъде от гнева му. Страхуваха се, че нещо щеше да се случи. Алвин винаги се бе изплъзвал между капките. Той винаги бе пълната му противоположност и въпреки че грандиозно пропадаше все повече, всички защитаваха него, обичаха него. Пазеха го като някакво писано яйце от златна кокошка. “Горкичкият крехък Алвин”.
Баща му никога не казваше истината на никого в очите. Не бе директен като Касиан. Никога не му беше казал защо не може да го обича като останалите си деца. Но в деня, в който получи обратно поканата за сватбата си с Матео, най-накрая разбра причината никога да не усети признанието му. За всичките тези 30 години, откакто каза на семейството си, че е бисексуален и ходи с момче, баща му само се беше преструвал, че не го интересува. Цели 30 лицемерни години в преструвки и фалшиви усмивки. Едва сега осъзна на кого се е метнал в сладкодумието си. Касиан също бе добре заучен да казва на хората всичко, което те искат да чуят. Да им показва само нещата, които искат или очакват да видят.
- Татко ми... обичаше да угажда хората. Обичаше да бъде обичан. - така завърши и последното изречение от перфектно написаната и структурирана погребална реч. Гласът на Касиан дори за миг не се пропука. Очите му дори за миг не се насълзиха. Можеше само толкова. Беше се уморил да играе, а и от уважение реши да не се напъва да плаче, когато не му идва отвътре.
Все още беше бесен на всички присъстващи. Дори на майка си, която не беше тук.
- Хубава реч. - усмихна му се Мелани. Единствената жена, за която за малко щеше да се ожени. Почти беше забравил, че има не само бивш годеник, а и бивша годеница. Страхотно, вече можеше да си изготви списък с провалени годежни планове.
- Никой ли не се хвана? - подсмихна се мрачно и постави цигара между устните си.
- Само аз. - тя продължи да го гледа по начин, който не му харесваше съвсем. Гледаше го така, сякаш в момента знаеше как се чувства много по-добре от самия него. Подаде му огънче още преди да е осъзнал, че вече от около минута се рови за запалка.
- Чух за развода ти. Моите съболезнования. - опита се да не го каже саркастично, но тя оцени хумора му. Този път успя да разчете между редовете.
- Хайде. - Мелани издиша дима от цигарата си и го издърпа за ръкава, далеч от всички хора с печални лица. Не изпита нуждата да се възпротиви. Тя знаеше от какво има нужда, защото имаше нужда от същото.
***
Някак успя да се наспи по време на полета си обратно до Бостън. Знаеше, че вероятно ще го чака доста работа, а и искаше да е буден за срещата на собствениците. Трябваше да я отложи заради погребението на баща си, но не искаше да отлага вечно. Вече му бяха предплатили, а и искаше да се върне към нормалното си ежедневие. Или поне онова, което му липсваше. Кухнята.
- Касиан! - две ръчички го стиснаха преди да се опомни. - Леле, мислех, че нямада се върнеш повече!
- Стига глупости, Стела. Не е като да съм се сбогувал. Толкова ли бяхте зле без мен?
- И да, и не. - засмя се брюнетката и двамата тръгнаха съм кухнята. - Чух, че си се върнал сутринта, но не те видях наоколо.
- Бях на среща с шефовете. Очевидно съм бил прав.
- За кое?
- За това, че има история между този ресторант и хотела отсреща. Очевидно не е случайна конкуренция. Хотелът, разбира се, е по-стар, държали са го мъж и жена. След развода им тя решава да покаже мъжа си, че не струва без нея и ето ни тук.
- Стига бе! Как не съм разбрала за такава драма?!
- Не знам какво да ти кажа. Г-жа Монтенегро е всявала доста смут в “Златната хапка” и очевидно е спяла дори да открадне някой от кадрите там. - Касиан я посочи като очевиден пример.
- И сега какво?
- Не ме питай. Тъкмо пристигнах и вече имам мигрена. Май ще се наложи да говоря и с бившия ѝ съпруг. Ако знаех за всичко това, нямаше да приема тази работа дори и да ми заплатят милиони.
- Ама си представи колко е добър за холивудски филм. Може би трябва да се свържеш с някой там и да им дадеш идея.
- Ха-ха. - отвърна с ирония към шегата ѝ - Отивам да изхвърля поне боклука, след като не успях да помогна много днес. Може да затваряте.
Помага на Стела и излезе, помъквайки двете черни торби към голямата кофа зад ресторанта. Не беше свършил нищо и вече се чувстваше капнал. Може би му трябваше чаша кафе.

- Какво стана с домашното ти, Матео? Обади ли се?

- Да - за първи път изпита необходимостта да я излъже.



Матео не се беше прибирал в къщата от дни, нито дори при родителите си. Върна се в апартамента, на който още плащаше само наем. Не беше готов да се раздели с него - имаше твърде много спомени и там. Собственикът го уведоми, че не възнамерява да го продава и Матео просто ходеше и там, колкото да поддържа мястото. Вчера обаче взе странно решение и си осинови куче. Не разбра каква лудост го бе обзела. Навярно фактът, че се бе почувствал прекалено самотен и още по-нерешителен. Та, затова взе бързо решение на въпрос, който му дойде вчера и за да си докаже, че може да вземе решения като голям и възрастен човек, само почака да получи потвърждение, че може да гледа куче в апартамента.

Сега посъжали за избора си ...

Животното сигурно го чакаше, но имаше още много работа да свърши. Очевидно, решението не беше никак добро ...

За кой ли път!?

Матео въздъхна, докато доподреждаше украсата. Обичаше всичко да е перфектно и за редките случаи, в които се празнуваха сватби в хотела, оставаше да работи до късно два дни преди и после след това. Перфекционизмът щял да го убие, така казваха хората.

Матео от време на време поглеждаше през прозореца без особени очаквания. Знаеше, че всичко бе отишло по дяволите в момента, в който бе излъгал Айвъри. Чувстваше се виновно и за това. Но някак не искаше да го съди. Тяхната връзка вече бе далеч от пациент-доктор. За десетте години, през които идваше, Матео дори имаше абонамент, който усилено използваше, но си бяха станали добри приятели - лесно й беше да му каже кога е тъп - чакаше само сеансът да приключи.

Пое си дълбоко дъх и отново се върна на заниманието си. След малко обаче пак вдигна поглед, за да види приближаващата се буря. Времето днес нямаше да е особено добро. По няколко параграфа. Първият беше спорът между собствениците на ресторанта, в който работеше Матео и отсрещния - Матео работеше от хиляди години на това място и бе работил още по времето, когато онези двамата бяха заедно. Искаше му се да не става свидетел на нищо от това, но стана пряк участник в спор, който не го интересуваше изобщо. Имаше си свои неща на главата. Вторият беше очевидно лошото време. Може би просто денят не беше добър. Всъщност, цялата седмица нямаше да бъде. Матео не възнамеряваше да спи тук, но в крайна сметка се бе унесъл, докато минаваше от маса на маса. Стресна го единствено силният гръм и подскочи рязко от мястото си. Навън валеше страшен порой и мъжът въздъхна звучно. Нямаше да може да се измъкне от тук дори да имаше кола - докато стигнеше, щеше да е станал вир вода дори и с чадър. Толкова зле беше ...

Въздъхна и когато се огледа, реши да премине нататък. Не оставаше много, но поне щеше да си има занимавка. Когато обаче се изправи и направи няколко крачки напред, видя фигура в далечината на отсрещната улица. Още не виждаше съвсем добре, но след като се приближи още, различи Касиан и поне знаеше, че не си измисля нищо. Не го беше видял досега макар и да се бе появил по едно време по-рано. Матео реши, че няма какво повече да чака и да го мисли. Не знаеше какъв е казусът на другия и дори не се замисли особено, когато извади телефона си и набра номера му. Не знаеше какво точно да очаква. Заобикаля наоколо. Може би това беше ... сега беше лесно. Когато отсрещната страна вдигна, претекста беше друг.

- Ела отсреща, докато отмине - бяха единствено думите на тъмнокосия и за момент загуби самочувствието, което имаше преди малко.

Пое си дълбоко дъх и затвори телефона преди да е почакал отговор. Не искаше да знае. От това ли го беше страх? От отговора? Че щеше да чуе не!?

Може би това заслужаваше.

Побърза да излезе от близкото кафене, когато забеляза появилите се облаци в небето. Остави по-голям бакшиш от самата сметка, защото нещо му подсказваше, че се задава буря. Сякаш не му стигаше ужасното време в Лондон... Цялата седмица и там валя почти денонощно.
Мъжът се намръщи леко на посивялото небе и изтича до вратата на “La strada del'amore”. Нещата му бяха още вътре. Бе изключително нетърпелив да си ги вземе и да се прибере в хотела, където все още пребиваваше. Не мислеше, че си струва да наема апартамент, а и усещаше, че може би престоя му в Америка ще е по-кратък и отколкото си въобразяваше.
Натисна дръжката и дори опита да дръпне вратата по-силно към себе си, ала тя все така не помръдваше.
- Сериозно ли? - изсумтя под носа си и повтори същото безсмислено действие, преди да се откаже. Отиде за малко отзад и погледна през прозорчето дали случайно някой не бе останал да почисти в кухнята. Беше малшанс, предвид, че и това се правеше преди да се заключи ресторантът.
Облаците застигнаха улица “Юниън” и едри капки вода затракаха по паважа.
- Стела?! Някой?! - провикна се през стъклото, но бързо се предаде, когато поройния дъжд го зашиба като съживен камшик.
- Мамка му... - изпсува и се върна някак обратно до входната врата. Отказа да потъне в самосъжалението, което се опитваше да го придърпа откакто се върна в Лондон заради баща си.
Не беше нито първият, нито последният син, който разочарова баща си и просто трябваше да живее с тази мисъл, докато и той не се озове на оня свят. Може би в някой друг живот щеше да се прероди в перфектният син, или дъщеря. Човек никога не знае...
- О, я стига! - възропта се срещу силния вятър, който за сетен път му попречи да си запали цигарата. Огънчето на запалката играеше румба, макар че едва се задържаше, независимо колко силно натискаше копчето, за да го накара да се покаже. Всъщност, самият факт, че Касиан Блек опитваше да запали цигара по време на истинска буря, само показваше, че не е особено наред.
Нищо не попречи на ината му. Цигарата вече бе съвсем подгизнала в устата му, но той припряно се опитваше. Звъненето на телефона му почти го стресна и устните му се разтвориха. Безполезната цигара полетя нанякъде, където мъжът дори не можа да я проследи с погледа си.
Вдигна телефона, но дори не успя да каже едно “ало”. Матео изстреля поканата си в слушалката и му затвори веднага. Касиан вдигна поглед към прозореца в отсрещната улица и замига на парцали. Щеше да си помисли, че това бе плод на нестабилната му психика в момента, но успя да види застаналия зад стъклото с телефон в ръка. Значи наистина му се беше обадил току-що. Не си въобразяваше нищо. Не беше тръгнал да губи разсъдъка си. Какво облекчение!
Усмихна се и му направи жест да слезе долу и да му отвори. Притича до отсрещната уличка, където вече нямаше параван, но Касиан и без това вече бе успял да подгизне от глава до пети. Най-малкото имаше нужда да свали мокрите си дрехи. Чувстваше се все едно носеше камъни на себе си.
- Благодаря ти, направо ме спаси. - изстреля и се засмя нервно, разтърсвайки глава като мокро куче. Успя да опръска Матео и се отдръпна повече. - Извинявай.. Вир-вода съм. - захапа устна и прокара пръсти през пепеляво русите си кичури. Сигурно можеше да изцели цял леген с вода от себе си.
- Кажи ми, че имаш ключ за някоя стая в хотела... - примоли се да е така, защото иначе трябваше да си стои гол. Ако останеше с тия подгизнали дрехи, щеше да лепне някоя смъртоносна ангина.

Матео въздъхна облекчено и лицето му поне спря да гори. Взе ключовете от бар-плота и се насочи към вратата, побърза да отиде да отключи. Посрещнаха го няколко пръсти от дъждовната вода и една попадна на миглата му. Матео замижа.

- Виждам! - потвърди и разтърка окото си. - Не стъпвай там! - посочи розовия продълговат килим и след предупреждението си отново заключи ресторанта.

Матео прибра ключовете в задния джоб на панталона си.

- Може да се каже. Ела - добави след малко в отговор на последвалото желание.

Най-доброто, което можеше да направи за сметка на ресторанта, беше да остави на Касиан да използва стаята на партера. Имаше всичко, което е нужно, както и някои вещи на персонала. Всеки си оставяше по нещо в нея и всеки си знаеше къде му е, което стигаше.

Матео изкара пак въпросните ключове, които не знаеше и той защо беше прибрал и припряно използва всички възможни ключове, докато стигне до този, който му трябва. Отвори вратата и осветлението автоматично заработи в малкия коридор.

- Боже! Не си го спомням така ... - каза след малко, след като се видя в чудо.

Отвори вратата на банята, но в нея поне още никой нищо не беше набутвал. Освен няколко четки за зъби с изрично гравирани надписи.

- Вземи си топъл душ, ще ти донеса хавлия. Може би и нещо топло за пиене? - попита, като се обърна в посока към другия. - С повече късмет мога и да ти намеря някакви дрехи тук ... никой няма да страда - допълни след малко и почти успя да се сблъска с Касиан в опита си да се размине с него. - След малко се връщам ... ти си помисли.

В бързината не успя дори да поздрави Матео. Не ставаше дума единствено и само за настоящия момент и бурята, разиграваща се навън.
Касиан се вълнуваше от това какво се случва с другия. Беше разбрал за официалната му промоция като главен готвач, още щом се върна, но така и не намери времето да го поздрави. Остана и приятно изненадан, че не е избягал отново от по-голямата отговорност, както обичаше да прави. Или пък просто си му беше навик. Доколкото Касиан го познаваше, Матео сигурно си мислеше, че не става за по-високата длъжност, защото не си вярваше, че е добър с хората. Всъщност му се отдаваше да разпределя задачи повече, отколкото подозираше. И за миг не би се усъмнил дали ще се справи като главен готвач, било то и на такова оживено място с достатъчно клиентела.
Отново не успя да отреагира навреме и само се усмихна с леко кимане на тъмнокосия, преди да се скрие отново от погледа му. Изведнъж отново се почувства, сякаш нищо не му тежеше. Беше му някак леко на душата за първи път от две седмици.
Съблече тромаво прилепнатите към тялото му мокри дрехи и изцеди водата от тях над мивката, доколкото можа. Не пожела да губи и секунда повече за топлия душ, с който го бе изкушил Матео. Възползва се напълно и дори наново изми косата си, защото имаше огромната нужда да попари малко измръзналия си мозък.
Поради неизвестна причина шампоанът беше бебешки и направи кожата му нетипично гладка и мека. Това леко го накара да се позамисли дали беше сбъркал с избора си на луксозния сапун за тяло, с който по принцип се къпеше.
Събра в ръка мокрите си дрехи и излезе от банята без да се замисли и за секунда, че не бе дочакал хавлията. Тъкмо ги просна върху радиатора в единия край на стаичката, когато чу стъпките на Матео. Бог знае защо реши да се обърне и да му предостави пълната картинка.
- Оу... - сне поглед към голото си тяло, където бе застинал чуждия поглед - Оу, съжалявам! - леко неадекватното му вайкане не звучеше особено извинително, но все пак Касиан се обърна с гръб отново и затърси нещо, с което да скрие поне гениталията си.
Намери само някаква бедна възглавница, но и това щеше да свърши работа.
- Не си намерил хавлия? - попита го, когато отново се извърна с лице към другия и кимна към почти празните ръце на Матео.

Естествено, че нямаше да има късмет. Точно днес, в този час, в тази минута и секунда нямаше да има дори ЕДНА хавлия, която да не е разпределена по стаите или да не се пере, или пък да си чака реда за пране ... Матео въздъхна недоволно и се опита да измисли нещо по-умно. Последващото безумие се случи, когато отиде в ресторанта, колкото поне да разбере дали може да направи нещо по въпроса с нещо топло, но кафе машината издаде надписа, че трябва да се изчисти, а каната с вода просто отказа да работи.

- Много хубаво! - изкоментира нервно и просто взе няколко чая и малките им опаковки и няколко кафета на прах, произволно, както си ги хвана.

Каната в проклетата стая поне трябваше да работи? Там трябваше да има такава по скромното описание на всяка една в този проклет хотел. Усети се на ръба на нервите си, когато отново едва налучка ключа, който му трябва - не разбра защо заключи Касиан вътре, но всичкото кълбо от нерви остана да бъде само за един човек. И той се намираше съвършено гол от другата страна. Матео затвори вратата звучно след себе си и още преди мозъкът му да е реагирал по нормалния начин, Матео отговори само с едно твърдо Не!

- По дяволите, Касиан! Виждал съм те гол - хвърли нещата на малката масичка отстрани и застана във формата на "Ф", докато зяпаше право другия, без да помръдва.

Мозъкът му сигурно също не работеше добре, защото не пожела да го накара да погледне другаде в следващите няколко секунди. След малко тръсна глава и най-сетне отмести поглед от ... не от чуждия, а от тялото на другия. Дори не успя да се почувства странно, както иначе би станало. В момента беше подразнен, че всичко вървеше срещу него. Дори не можеше да опита да завърже един нормален разговор с другия.

- Ще ти намеря нещо ... - смекчи тона си и побърза да отвори вратата на гардероба.

Усети парещото усещане по цялото си тяло и си даде сметка, че беше успял дори да се възбуди. Кога!? Премигна няколко пъти и отново си пое дълбоко дъх, докато ровеше вътре.

- Моля те, облечи тези по-бързо ... - примоли му се накрая, когато откри дрехи, които знаеше, че ще стават на Касиан, но за негово добро щеше да е да не излиза навън с тях, не бяха в стила му, цветовете не си пасваха.

Матео ги остави предпазливо на леглото.

Касиан бе поразен от огромно любопитство и не успя наистина да се стресне на отсрещната реакция. Матео му се струваше внезапно по-изнервен отколкото той някога бе бил. Това го накара да килне леко глава на една страна и от кичурите му се отрониха няколко капки вода. Беше очевидно, че без кърпа, не можеше да се подсуши, че са облече каквото и да е на първо място.
За щастие беше успял да пусне радиатора в стаята и той вече се беше затоплил. Затова и простря дрехите си върху му, като силно се надяваше да не пламнат по някое време. Това бе една от любимите му ризи.
Реши да не пита дали беше казал или направил нещо погрешно, че момчето му се разкрещя така. Изглеждаше му така, сякаш и той самият не беше сигурен на какво се ядосва в момента. Не можеше да крие, че това му се стори някак сладко по своя си начин.
Касиан не беше нито първа младост, нито пък имаше кой знае какъв чар, или път тялото на модел. Честно казано, въпреки че не му беше на ума, нямаше представа какво точно беше намерил Матео у него. Особено, след като имаше толкова много по-добре изглеждащи гей мъже.
Капризният англичанин единствено тичаше почти всяка сутрин и дотам с поддържането на добро здраве. Дори невинаги имаше времето да приготви здравословна храна за самия себе си. Преди всичко обичаше да готви за другите, не просто, за да се наяде сам на празната маса в трапезарията си.
Алис му беше дала съвета на потренира по-интензивно, но отново беше спрял, когато му се наложи да се върне в Лондон за седмица. Не че беше ял особено редовно в този период.
Сети се да мимолетната си задявка и изведнъж се почувства странно. Не му беше първия път да омърсява нечия памет на погребение... Ама че извратен “навик”. Не искаше да мисли за това сега.
Погледът му бавно се плъзна към дрехите, които Матео му подаде, но не протегна ръце да ги вземе. Определено бяха носени от някой непознат, или по-лошо, същата дума в множествено число.
- Познаваме ли се? - зададе му реторичен въпрос и направи кратка гримаса. Микромофоб като него не носеше дрехи на непознати. По-скоро щеше да си стои както майка го е родила и ще изчака дрехите му са поизсъхнат.
- Хей... - промълви с няколко октави по-тихо, когато видя раздразнението в погледа на Матео. Изправи се от стола, на който си му беше добре и топло в близост до радиатора.
- Какво е това изражение? - спря се пред тъмнокосия и пръстът му боцна чуждото чело, разделяйки двете му вежди, които упорито искаха да станат една. - Стига си ми се мръщил така. Ти ме повика тук, сега ще ме изтърпиш. . - усмихна се вяло и пръста му леко залитна настрани, очертавайки красивите гъсти вежди на Матео. Другата му ръка с вече основателна причина все още придържаше възглавницата пред горната част на бедрата му.

Матео изцъка и стисна устни, както и му се искаше да е стъпил здраво на земята, но успя видимо да потръпне от допира на другия. Въртеше погледа си във всяка посока, докато дори не успя да изконтролира дишането си. Тежестта остана в дробовете му, докато можеше и когато си спомни, че му е нужно да диша, си пое дъх.

- Извинявай ... - каза и върна поглед с върху другия.

Разтвори устните си съвсем леко и също така трепнаха.

Защо просто не му кажеш, Матео!?

Матео премигна няколко пъти. Май трябваше да си вземе сериозна почивка от ...

Не ме игнорирай, Матео ...

Ето! Вече дори можеше да си представи думи, които никога не му беше казвала!

- Кас ... - прошепна името на другия и протегна ръката си.

Тя много бързо се озова на чуждото лице и Матео усети нов спазъм, който сякаш се отрази на цялото му тяло.

- Искам те ... - устните му се доближиха до чуждите и му се прииска да ги вкуси отново. - ... искам отново да бъда част от живота ти ... - довърши след малко.

Дори не мигаше. Искаше да знае. Искаше да знае и да се успокои. Да остане или да си тръгне завинаги. Раздялата им трябваше да е достатъчно красноречива, но Матео не можа да обърне гръб на тези си отношения. Не беше прекарал плътно пет години с Касиан, но щом го бе допуснал толкова до себе си, не можеше просто ... просто да приключи така. Беше нелепо. Беше глупаво. Може би някой ден щеше да намери силите да му разкаже всичко.

Касиан си припомни последния си разговор с Алис по телефона. Твърдеше, че изчаква подходящия момент да говори с Матео за тях. За връзката, която всъщност сам реши да захвърли. Не беше някакво общо решение, просто трябваше да си тръгне от онази къща в онази вечер.
Сега всеки път, в който си припомняше как остави Матео сам, сърцето го болеше. Въпреки че вината беше на момчето, него го болеше още повече. Колкото повече време минаваше, толкова по-невъзможен му се струваше належащия разговор.
“Подходящ” момент не съществуваше. Касиан осъзна, че вечно нещо щеше да го спира. Щеше да има оправдание дори когато беше насаме с другия, както в момента. Би било нелепо, тоест, вече беше достатъчно нелепо... Държеше се почти като дете, за да не бъде неловко. Може би нямаше да го убие, ако все пак облече поне долнището, което Матео му беше изнамерил.
Истината беше, че една голяма част не искаше да узнае какъв би бил отговора на Матео, когато му каже, че все още има някакви чувства. Кой да предположи, че и тъмнокосият се бе изправен пред съвсем същия предикамент като него.
Равните черти на Касиан трепнаха, щом усети познатия допир по лицето си.
- Тео... - откъсна се от устните му, толкова близо до чуждите, че вече сливаха дъха си и без да се докосват. Не знаеше как да отговори. Вярваше, че се бе подготвил за този миг, дори го бе очаквал със скрито нетърпение... Но сега го усещаше почти като фантазия, като игра на въображението му. Другият го беше изпреварил и направо му беше взел думите от езика. Сега се чувстваше странно гол, в преносния смисъл, беше наясно, че няма дрехи по себе си.
- Аз също. - прошепна и опря чело в това на тъмнокосия. Очите му спряха да шарят по чуждото лице в опит да установят дали всичко бе сън или реалност. Небесно сините му ириси се премрежиха леко от клепачите, когато устните трепнаха и докоснаха ближните.
В този момент спря да мисли дали прави крачка в правилната посока. Позволи си тази волност, колкото и нетипично за него да беше да се поддаде на импулсите си. Ръката му пусна нелепата възглавница и се уви около кръста на Матео, за да го придърпа към себе си. Устните спряха да се съмняват и плахостта им се изпари, когато се сляха напълно с чуждите.

Лицето на Матео бе успяло да почервенее от нетърпение и желанието, което си беше и изписано на лицето му преди да каже, каквото и да е. Беше го страх какво ще чуе и сърцето му се свиваше болезнено всяка секунда, в която отговорът се бавеше. Не беше сигурен дали искаше да го чуе. По-скоро в друга ситуация си представяше как казва, каквото има за казване и си тръгва. Защото не искаше да знае ... но последните дни на вечно чудене, осъзна че нямаше никакъв смисъл. Просто трябваше наистина да си изчекне устата най-сетне, както беше инструктиран. Колкото и нелепо да беше, колкото и да беше виновен ... вече толкова много пъти, защото един беше достатъчен, а втори - прекален.

Матео задържа едва поети си дъх и го освободи с облекчение, устните му се изкривиха в кратка усмивка. Мъжът тръпнеше в очакване на всеки допир и когато устните на двамата се сляха, мъжът обви лицето на другия и го притегли още към себе си още. Пожела си да стопли тази студена под пръстите му кожа.

- Искаш ли ... - каза съвсем скоро, след като отдели устни от чуждите.

Малкото му предложение остана недовършено, докато опитваше да си навакса дишането. Дори успя да се самозабрави за секунда. Харесваше му да съзерцава толкова отблизо русокосия.

- Хотелът може и да не е толкова пълен, да ни намеря някоя друга стая? - зарови устни в мокрите коси на другия и плъзна ръце по гърба му.

Не изтъкна, че там евентуално би могло да има някаква хавлия, защото последната не му беше фактор още преди да се бе опитал да я потърси преди минути. По-скоро се чудеше защо не се бе сетил за този вариант по-рано, но спрелият му мозък явно генерираше само най-близката до ума идея. Само дето тя не изглеждаше особено добре. Хвърлените от Матео дрехи бяха най-малкият проблем. Знаеше, че тук се чисти достатъчно, но за секунда изпита погнуса да прави, каквото и да е било на това място. Дори беше забравил за това него ...

Касиан се чувстваше почти като тийнейджър. Сякаш бе отново на седемнадесет и се промъкваше тайно в празния физкултурен салон по време на часа по география. Нищо чудно, че почти всеки път се губеше в нов град и не знаеше как да навигира без помощна на джипиеса си. Часовете по география наистина бяха прекалено скучни дори за зубър като него. Във всичко останало бе доста прилежен и точен, примерен ученик в класа си. Но въпреки това си беше позволил този малък грях да се скатава с първото се гадже и да се натискат на скамейките в салона.
Младостта беше странно нещо. Касиан можеше да усети кипящата кръв на Матео, повечето от която се беше събрала в лицето му. То излъчваше такава топлина, сякаш беше изгарящото слънце високо в небето. Може би трябваше да успокои топката, но кой беше Блек, че да му чете лекция? Собственото му сърце препускаше толкова силно, сякаш бе получил притеснителна аритмия.
- Звучи добре... - промълви, все още задъхан от целувката. Допаминът в мозъка му караше крайчетата на устните да потрепват в усмивка. Наистина се бе почувствал като младеж, готов да се промъкне където и да е, да последва партньора си във всяко престъпление, стига да си спечели още вълнуващи мигове с него.
Слаба богу, ситуацията не изискваше никакви драстични мерки.
Касиан се отдел по неволя от Матео, за да облече все още мокрите си дрехи, които вече миришеха на вкиснато от поройния дъжд. Щеше да ги изтърпи върху себе си за още малко. Беше нужната саможертва.
Двамата излязоха и стигнаха до рецепцията на хотела, където Касиан нае стая и плъзна златната си карта към жената на рецепцията. Тя дори не забеляза Матео, защото очевидно по-възрастният мъж привличаше цялото внимание по очевидни причини.
Касиан беше тръгнал бос и носеше мокрите си обувки в ръка. Съзнаваше ясно, че надали щеше да използва подгизналия си ансамбъл отново, дори и след химическо. Щеше да ги даде за рециклиране, или направо да ги хвърли на боклука. Нещо, за което Матео все му се караше преди.
Поиска умъртви и чисти дрехи за еднократна употреба, каквито предлагаха поне в по-големите хотели. Щеше да прилича почти на някой пациент в болница с тях, но поне не бяха нечии чужди парцали.
- Гледката оттук не е лоша. - отбеляза, когато надникна зад белите завеси на прозореца. Постави ръка върху гърдите си. Сърцето му все още биеше абнормално, задържало толкова неизречени неща в себе си.

Едрите капки още блъскаха по прозорците. Матео не помнеше кога последно бе ставал свидетел на подобна буря и когато чу поредния гръм, се почувства странно. Не разбра защо, докато не си спомни за малката гадинка, която беше взел съвсем на скоро. Малкото кученце сигурно виеше в апартамента му и се чудеше къде да се скрие. Само да си беше тръгнал по-рано ...

Но тогава нямаше да получи толкова скоро този момент ...

- Блокове ... - повдигна рамене Матео, като погледна за кратко навън, между движещите се завеси от вятъра.

Матео понякога се чувстваше преждевременно застарял. Купи къщата само защото беше малко по-далеч от хората всичките хора и шумотевица. Всичко, което иначе привличаше все още хората на неговата възраст. Матео така и не успя да се почувства поне за малко нормален, когато правеше нещата, които нормалните хора правеха. Може би след някоя чаша алкохол успяваше някак ... да се впише? Не винаги беше чак толкова лошо.

Матео прехапа устни и почти успя да ги разкървави. Другият вече се бе облякъл с дрехите, които в крайна сметка му изнамериха. Явно зависеше кой по-скоро пита. Тъмнокосият не обръщаше достатъчно внимание на тези неща. Беше му достатъчно, че няма да прекара и секунда повече в това да гледа другия с тези мокри дрехи. Само при мисълта му ставаше студено. Изобщо не го интересуваше колко добре очертаваха всяка извивка на тялото му. Беше получил дори по-добра гледка съвсем наскоро.

- По-рано не исках да те безпокоя повече ... - започна Матео и чак сега се приближи към другия.

Не му се искаше да звучи осъдително, защото беше много далеч от това, но както и да изчекна думите в главата си, те все му звучаха по един и същи начин.

- Всичко наред ли е? - постави длан на рамото на Касиан и плъзна пръстите си напред.