Can't Deny I Miss The Stars (завършен проект 《3)

Ноктите на младата блондинка досадно стържеха по повърхността на дървената масичка. Очите на мъжа в отсрещното кресло прогаряха с поглед през списанието, което беше взел в ръце да чете. Онзи в съседство преплиташе пръсти и неспокойно се въртеше наоколо в напразен опит да игнорира разхвърляната подредба на останалите четива върху етажерката.
Касиан тихомълком проследи с поглед момчето с остро обсесивно-компулсивното разстройство, което не издържа дълго и се втурна да оправи реда, точно преди да бъде извикан в съседния кабинет.
Мъжът със списанието го затвори рязко и продължи да го гледа така, сякаш искаше искрено да го удуши с двете си ръце. Никога не го беше виждал преди, разбира се, на Алис му беше казвала за този човек, както и че нямало от както да се притеснява.
Усмихна му се някак неловко и осъзна, че не беше нужно дори да опитва. Въпросният ококори още повече очи срещу него и прокара два пръста през шията си в несловесна заплаха.
- Г-н Блек. - вратата за щастие се отвори тъкмо навреме и Алис го погледна някак извинително. - Съжалявам за забавянето. Може да влезете.
С нея всъщност бяха приятели от детството, но Касиан разбираше защо тя държеше да не фамилиарничи с никого пред други пациенти.
- Слава Богу. - промърмори под носа си и прокара нервно ръка през пепеляворусата си коса, преди да затвори вратата зад себе си.
И днес не му беше ден. Може би дори повече от преди.
Чувстваше се излишно изтощен, а не беше вършил нищо по-различно от обичайната си работа.
- Какви ги вършиш, Кас? - реторичният въпрос на Алис го извади от мислите за умората му - Нали ти казах да отидеш при доктор Нейтън. Той е много добър психолог.
- Психиатър, психолог... Никога не съм разбирал разликата. - въздъхна мъжът и разтърка очите си в опит да се разсъни малко. Кафето по-рано не беше подействало особено. - Освен това ми е по-комфортно да разговарям с теб.
Чу краткият ѝ тих смях и я погледна. Пред очите му за миг се появиха звездички.
- Аз поемам само най-тежките случаи. - обясни тя накратко с леко шеговития си тон. - Изобщо не си послушал съвета ми. - добави след кратка пауза, която ѝ беше предостатъчна да прецени доколко точно седящият пред нея се бе претоварил с работа.
- Какво имаш предвид? - премигна веднъж, сякаш бе заспал за секунда.
- Виж, Кас... - въздъхна жената и се приведе леко напред, оставяйки бележника си на масата - Ще ти го кажа и като твой приятел...
- Чудесно. Наслушах се на лекцията ти по психология вече. - прекъсна я напълно без да осъзнава, че си е загубил обноските временно - Трябва ми някакво решение, някакъв истински съвет. Не се чувствам съвсем на себе си.
- Очевидно. - рече в уверено бързо и кратко съгласие. Той я изгледа почти стреснато и въпросително, сякаш му се искаше да я обвини за трудното за преглъщане хапче, което беше готова да му набута в устата.
- Както щях да казвам... Имаш нужда да намалиш темпото. Всичкото това претоварване е извън границата на здравословния работохолизъм. Изобщо прибирал ли си се снощи у вас?
Касиан опита да се позамисли дали си струваше да отговори на този въпрос, но всичко по вида му издаваше, че определено бе забравил за простичкия факт, че нормалните хора се прибираха от работа.
- Кас... Кога за последно си се прибирал вкъщи?! - настоя Алис и повдигна едната си тънко изрисувана вежда, която перфектно пасваше на малкото ѝ обло лице.
- Хмм... сряда. - сви рамене, сякаш това щеше да накара отговорът му да прозвучи като нещо съвсем нормално.
- Божичко... Знаеш ли кой ден сме днес, Кас?! - тревогата в очите ѝ почти напълно отстъпваше на объркване, което русокосият не успя съвсем да разбере. Помисли си, че отново го пита съвсем сериозно.
- Петък. - за всеки случай след отговора си светна екрана на мобилния, за да ѝ покаже датата. Касиан бе съвсем наясно с изтичащото време, защото това бе проклетата причина да се залива с още и още работа.
- Добре ли си, Алис...? - попита я, сякаш ѝ крадеше репликата. Все пак не бе отронила друга дума и само се бе вторачила в него през обезпокоително дългата си пауза.
- Това е! - отсече и рязко грабна тефтера си, жестикулирайки в негова посока - Ще ти предпиша нещо, което задължително ще изпълниш.
- Страхотно... Четох, че Адерал е добър за фокуса...
- Ти нямаш ХРНВ, Кас. - на свой ред го прекъсна Алис и въздъхна припряно - Изживяваш съвсем нормална екзистенциална криза, породена от раздяла след дългогодишна връзка. Сега ще прочетеш какво съм ти предписала и ще го изпълниш в рамките на този месец. В противен случай ще те докладвам и ще трябва наистина да си под наблюдението ми, за да се върнеш отново на работа!
Опита се да възрази на почти всичко от казаното, но Алис вече бе написала предписанието и рязко дръпна белия лист от тефтера си, пъхайки го в ръката му.
- А аз дойдох да поговоря със стар приятел...- промърмори и я видя да подбелва очи. Знаеше, че му мисли доброто, но единствено искаше от нея да му предпише нещо, което да успокои нервите му. Всъщност не вярваше, че съветите на когото и да било щяха да са му полезни. Все пак бе опитал какво ли не. Всичко друго, за което си бяха говорили.
Бе опитал да излиза, да се среща с нови хора. Ходеше на проклетите коктейлни партита, където бе почти принуден да черпи кокони от всеки пол със скини маргарита. Вече му се повръщаше само като чуе названието на този коктейл и генерално отказваше са го поръча повече.
Две седмици по-късно и Касиан се бе възгордял, че е разшифровал предписанието на загрижената си приятелка. Първото, което стори, бе да отметне най-лесно постижимите неща от листа: да се подстриже и да се отърве от брадата. Е, последното реши да запази до известна степен, просто сега вместо пропаднал клошар дето рови по кофите, отново приличаше повече на себе си. Всъщност добре оформените брада и бакенбарди му отиваха и някак му придаваха още по-внушителен вид. И без друго реши вместо да се депресира от напредващата си възраст, първи на да яхне понито и да открие новия си чар.
“Вън от кухнята!”
Това може би най-много го стряскаше от целия списък с неща, още повече, че бе единственото с удивителна накрая. Всъщност Алис просто намекваше, че трябва да си вземе почивка от това да върши работата на 5ма готвачи в кухнята. Единствено тя го познаваше достатъчно отдавна, за да знае, че Касиан бе прекалено взискателен към процеса на работа и всеки дребен детайл можеше да го докара до лудост и до това почти да изпъди всички останали помощници от полезрението си. Той отлично знаеше, че нямаше как един човек да свърши всичко сам, затова и в последно време храната в ресторанта, в който си бе избрал да стои, пристигаше на масите с известно закъснение. Клиентите знаеха, че все пак тя се приготвя от не кого да е, а самият Касиан Блек, та никой все още не се беше оплакал. Хората бяха склонни да киснат и два часа на празен стомах, стига крайният резултат да си заслужава. Екипът на Блек обаче също се опитваше да му покаже загрижеността си и притесненията си към това положение. Накрая се бяха наговорили и някак успели да го изпъдят от кухнята заедно. Майсторът дори не разбра откъде му беше дошло. Но когато най-накрая се прибра у дома, реши да вземе живота си отново в собствените си ръце.
В крайна сметка Алис беше права. Не можеше вечно да игнорира собствените си чувства и да не се оставя дори да премине през тях както правеха нормалните хора.
Чувстваше се нелепо. Едно от нещата, които му бяха заръчани, включваха гледане на тъжен филм, който да го сближи с емоциите му и на който да пореве като някоя зарязана на бала тийнейджърка.
Не му се получи. Изгледа целия списък от филми, препоръчани от Алис, но не трепна на нито един от тях. Поне не и докато не си припомни как Матео му викаше “Г-н Робот”, къде на шега, къде за да го дразни. Може би беше доста близо до истината... ала Касиан беше по-зает да си припомня времето, прекарано с тъмнокосия и да реве като някое магаре на “27 Dresses”. Нищо не беше свързано с този филм, разбира се. И да беше за Мечо Пух, пак щеше да си изплаче душата.
През тези две седмици Касиан получи цели пет предложения за работа, кое от кое по-добри. И почти всяко водеше към решението на последната задача в списъка: “Смяна на обстановката”.
Напоследък си беше позволил да мисли дълго за това. Когато си тръгна от апартамента на Матео онази безрадостна вечер, бе бил твърде разстроен, за да мисли трезво. Не знаеше, че една дума... Едно сгрешено име може да заболи толкова.
Да, това за секунда му беше казало истина, която иначе Матео едва ли някога би му казал в нормален разговор, но Касиан не си беше тръгнал заради обидата. Дори и тя да беше наистина голяма, останалото беше къде-къде по-трудно за преглъщане. Не бе успял да понесе мисълта, че може би в сърцето на Матео никога не бе имало място за него. Че го беше лъгал през всичките тези години...
Сега, когато отдаде времето си на размисъл по въпроса, Касиан осъзна, че нещата винаги са по-сложни отколкото изглеждат. Беше реагирал съвсем нормално към момента, но все пак това не променяше факта, че бе прибързано и особено глупаво дори да не се обади по телефона след това. Не осъществи никаква връзка, сякаш бе оставил случката да избледнее, заедно с пет годишната връзка, която двамата бяха изградили заедно.
Може би никой не си беше направил труда да опознае съвсем другия, но те споделяха еднаква страст към готвенето - това, което ги свърза почти веднага. Едва сега мъжът осъзна доколко му липсваше да има с кого да споделя най-голямата си страст.
- Ало, г-н Блек? Ще потвърдите ли присъствието си в Париж?
- Не, съжалявам. Имам други планове. - отвърна с известно закъснение в слушалката а телефона и затвори бързо. Малко по-късно се обади в Америка и прие далеч по-малко вероятното предложение за почти залязващия италиански ресторант, който опитваше да се пребори за допълнителна звезда с надеждата да изгрее с подновена репутация.
Мъжът пое капачето на маркера между устните си и зачеркна “Смяна на обстановката”, с което целият списък беше приключен.
***
Наспа се като бебе, изненадващо за замия него. Не се чувстваше отпаднал въпреки часовата разлика и след като си взе освежаващия душ, замина за новата си мисия. Нае кола под наем, защото му се шофираше, а и пожела да мине през една пекарна, от която се носеше доста примамлив аромат. Вчера беше минал с таксито оттам и сега не остана разочарован. Взе си кафе и кроасан с масло, защото беше почнал да тренира всеки ден, отново по заръка на Алис. Щеше да удържи фронта поне за този месец, най-вече за да ѝ покаже колко греши за него. Доставяше му огромно вътрешно удоволствие да доказва на хората, че грешат, когато бе убеден в това.
Улица “Юниън” тъкмо се изпълваше с живот, когато Касиан се бе освободил от задълженията си за една сутрешна цигара. Единственият му нов порок, от който не бе съвсем готов да се откаже.
Застана отстрани до луксозната синя врата на ресторанта и запали една като първата му дръпка е почти припряна, сякаш имаше нужда от нея, за да се подготви за нещо. Едва когато прибра запалката в джоба си, мъжът забеляза приближаващата се забързана фигура. Дългите ѝ стройни крачка почти се препънаха на една по-висока плочка от тротоара и Кас почти загуби самоконтрол. За първи път се усмихна закратко, съвсем спонтанно, докато следеше неотлъчно с поглед въпросната фигура.
Цигарата между пръстите му бе натрупала солидно количество пепел, преди да се присети да я изтърси. Видя Матео много преди той да вдигне поглед в неговата посока и то само, защото двама-трима души се бяха спрели в близост и сочеха отсреща, разпознали майстор готвача Касиан Блек.
Двамата заключиха погледи за неопределен период от време, но не беше неловко. Поне не и за русокосия мъж. Той не изглеждаше никак изненадан от това огромно съвпадение, но като цяло беше типично в стила му. Рядко изразяваше някаква наситена емоция. В момента се бе оставил на Матео просто да го зяпа така, сякаш бе видял призрака на прабаба си. По едно време все пак реши да му покаже, че не е някаква илюзия на въображението му и вдигна ръка да му помаха. Насъбралите се няколко души до Матео сметнаха, че поздрава бе отправен към тях и помахаха обратно.
Малко по-късно тъмнокосият се скри от погледа му, но Касиан остана на прага още известно време, вперил сините си очи в бавно затварящата се врата. Дръпна от цигарата си и я допуши, преди да се върне към първоначалното си занимание.

- Матео, така ... връщаме се много стъпки назад, знаеш - чу гласът на жената.

Когато се отърси от шока от поредните случилите се събития, Матео се върна в познатата клиника. Сам. След като успя да намери сили да вдигне телефона си последния път, майка му успя да го накара да се почувства неудобно. Беше прекарал твърде много дни затворен и не отговаряше на никого. До вчера. Айвъри бързо намери къде да го смести. Беше й твърде редовен клиент някога.

- Знам - отвърна мъжа, докато гледаше края на обувките си.

- Нека започнем от самото начало ...


Матео знаеше, че трябваше някой да му го каже. Някой друг. От опит знаеше, че когато темата опреше до Алан, му беше трудно да се отърси, да отсее вярното или правилното, ако имаше такова. Някой трябваше да му припомни ... защо му беше казал да си върви онази нощ - преди десет години. Никой не знаеше по-добре от Айвъри. И всеки път му бе еднакво трудно да го каже, но сега знаеше, че вината си бе негова, че се бе разпаднал, защото не можеше да го види отново ...

От почти болестното състояние на ума си, бе изключил колко човека бе наранил по веригата ... всичките му близки и малцина приятели, Касиан ...

Сърцето на мъжа се свиваше болезнено. Не беше забравил ...беше си заслужил всички гневни съобщения. Дори телефонът му се беше изключил последния път. Не намери нуждата да го зареди. Но сега седеше на метър разстояние и гледаше как малката зелена лампичка индикираше, че се бе заредил напълно. Днес беше последният ден от дългата отпуска, която го принудиха да си вземе, защото по-скоро щеше да се осакати. Вече дори имаше няколко белега по пръстите, които му напомняха ...

Протегна се и взе телефона. Настрои алармата за 6 сутринта.


Имаше нужда да се раздвижи. Напоследък не го правеше често и дългата обиколка, която този път направи му костваше повече от необходимата иначе енергия. Запъхтяваше се като старче на всеки две преки. Липсата на енергия от липсата на достатъчно калории, които не беше поел, си казваше своята. Чувстваше се наистина по-слаб и сега го усети съвсем наистина. До сеансите ходеше с колата ...

Когато вече се предаде и краката му изтръпнаха, вече се движеше машинално. Не беше набучил слушалките си, макар и те да бяха свързани с телефона. Оказа се, че шумът навън не му пречеше. Беше забравил, че е такъв. Да е отново сред хора не беше толкова лошо. Когато не идваше от къщата, а от апартамента, чест минаваше по същи маршрут. Отказваше да се кара с колата. Често го спираха познати лица, когато бяха свободни - магазинерите често го хващаха, за да си поприказват. Днес го попитаха къде се беше загубил ... нелепата усмивка не беше достатъчна, както и оскъдното обяснение, но не беше и длъжен да дава повече.

Когато най-сетне стигна до хотела, вече се чувстваше една идея по в комфортната си зона. Имаше очаквания ...

Те обаче започнаха да се разпадат едно след едно. Докато стремглаво вървеше напред, успя без малко да се пребие, първа причина да се забави. Втората последва бързо, когато някой почти изкрещя името на годеника му в лицето. Дори не усети кога кръвта му се смрази.

Бивш годеник. Искаше му се да побърза да се скрие във вратата на хотела - беше само на няколко крачки разстояние. Искаше да направи крачка напред, но не можа. Любопитството му беше прекалено, то го принуди да погледне към другия и разтвори леко устни. Зяпна, без да обръща внимание на излишен детайл. Затвори уста едва когато го видя как вдига ръка и нечия почти щеше да го удари през лицето, ако не се беше дръпнал достатъчно бързо. Премигна няколко пъти и изпсува ненужно, докато отстъпваше встрани. Трескаво търсеше ключовете между джобовете си ... наистина искаше да влезе в проклетия хотел ... не че за него му трябваха ключовете ...


Матео зяпна още повече сега, когато затвори вратата зад себе си. Тъкмо искаше да си отдъхне, но вместо това извика неопределен звук.

Дори нямаше време да се запита какво правеше Касиан в отсрещният ресторант ...

Старата украса от сватбено тържество го хвана неподготвен. Часът беше 7:45. Нямаше друг жив човек. Ресторантът официално отваряше в 8:00, 8:15 най-късно.


- Беше много тежка вечер ... - оплака се Кейн, пристигайки 10 минути по-късно. - Ти как си, братле? По-добре ли си?

- НЕ! - отсече по-рязко, отколкото му се искаше на съненото момче срещу него, което дори отиде да си направи кафе.

- Знаеш ли, ти се справяш добре тук, ще отида да направя заготовките за днес преди да са ни налазили - чу го да казва и побърза да се скрие от погледа на Матео.

- КЕЙН! - внезапно се почувства като истерик в зародиш ...


- Матео, какво стана с поръчка 20? Клиентът чака ...

- На легло ли!? - сопна се ненужно, но при липсата на половината персонал в кухнята, редът беше отишъл на кино.

Беше объркал вече няколко поръчки и няколко от порциите дори му бяха безцеремонно върнати. Наистина се опитваше ...

- Задник! - чу я да казва преди да скрие главата от прозорчето и да се върне обратно към недоволните клиенти.

Разряза на месото на тънки и дълги парчета. Тези нямаше да ги изгори ...

Кимна с глава няколко пъти, след което направи знак на главния готвач да го последва.
- Казвали ли са ти, че в кухнята трябва има един определен ред? Тоест, че всеки трябва да отговаря за точно определени неща.
Не беше ясно дали очакваше отговор на въпроса си, но и знаеше, че няма да получи такъв. Отсреща го гледаше същество, което ставаше най-много за асистент в дресингите и панировките. Касиан нямаше представа как са наели точно него за позицията на главен готвач.
- Имаш 2 опции, Хорхе. - показа му два пръста, в случай, че английският му куцаше - Едната е да предадеш щафетата на някой, който знае какви ги върши, а другата.. - направи лека пауза и го погледна преценяващо - Да те разбием до съвършеното нищо и да те изградим от нулата с крайна цел да ставаш за главен готвач. Е, кое избираш?
Хорхе си беше глътнал езика и докато Касиан очакваше някаква реакция, периферното му зрение забеляза как една от сервитьорките даваше заръки на обърканите натоварени готвачи в кухнята.
- Помисли си над въпроса, Хорхе. - потупа събеседника си по рамото и се отправи към скрития талант, който орловия му поглед току-що бе набелязал.
- Хей, извинявай, може ли името ти? - попита и някак усети, че британския му акцент веднага привлече пълния слух на девойката.
- Стела.
- Стела, само сервитьорка ли си тук?
- Да, наеха ми наскоро... След като ме уволниха от ресторанта на хотела отсреща.
- Уволнили са те? Прощавай, че любопитствам толкова, но ми се струва, че имаш квалификация на готвач.
- Ами да, така е, учила съм точно това и работих като помощник готвач, допреди да дойда тук.
- Ясно, разбирам. - обърна се за момент и се пресегна да вземе една от престилките, които стояха неизползвани на закачалката зад вратата. - Облечи я и отиди в кухнята да ми приготвиш един омлет, както е в менюто, не променяй нищо. - заръча ѝ набързо и отиде да говори с управителя на мястото. Знаеше, че той отговаря за кадрите и искаше да узнае каква е тази бъркотия, на която беше станал свидетел в рамките на само няколко часа от престоя си тук.
Оказа се, че шефът се бил скарал с предишния управител и се е наложило да смени цялото ръководство с ново такова, включително и сервитьорите, както и някои от готвачите. Но за съжаление интервютата не са протекли съвсем като такива.
Касиан обсъди належащия проблем с новия управител и насрочи среща с всички собственици на мястото, която щеше да се проведе към края на седмицата. През това време тъкмо щеше да разбере кой за каква работа ставаше.
Когато Стела премина малкия тест с безупречни резултати, Касиан бе убеден в преценката си за нея. Тя определено имаше още какво да учи, но несъмнено ставаше за помощник готвач. Онова, което на русокосия му беше най-чудно, бе причината да бъде уволнена от ресторанта отсреща. Може би не ѝ личеше съвсем доколко беше сръчна, защото нямаше особено впечатляващ опит зад гърба си и беше още доста млада. Самата тя му сподели, че вероятно не се е справила добре със стреса, който главния готвач е налагал върху нея. Най-странно му стана, когато я чу да казва, че именно главния готвач я у уволнил и я е заплашил да не се връща в кухнята му.
- Не мисля, че който и да е главен готвач има правото да те уволни. Време е да оправим това недоразумение, защото съм убеден, че е такова. - с тези думи Касиан поведе Стела към отсрещната конкуренция “Златната хапка”.
- Извинете...Извинете! - наложи му се да повиши тон, докато някой му обърне внимание. Един от сервитьорите, които и без друго само се вайкаха насам-натам, най-сетне се спря пред него, защото го разпозна.
- Уау, леле, В-Вие с-сте К-касиан Блек! - възкликна и майсторът само му зададе наново въпроса си. Нямаше време за празни приказки, беше тръгнал да върши работа.
- Ъм, с-съжалявам, ама н-нашия управител не е на работа днес.
- Какво значи това?
- Т-той идва с-само вторник и ч-четвъртък.
Дори не искаше да знае защо. Какво, по дяволите, им ставаше на всички в този бизнес? Може би смятаха, че ресторантите се управляват сами без нужда от нечия помощ.
Касиан само въздъхна и след като му беше даден контакта на шефа, настоя да бъде заведен в кухнята. Само от хаоса и недоволните клиенти, на които става свидетел още от входа, можеше да се обзаложи, че нещата не са както трябва.
Истината шокира дори очакванията му. Макар и кухнята да беше чиста, хората вътре бяха недостатъчни, за да се справят с всички тези поръчки. Та ресторантът имаше 2 етажа, плюс огромно помещение за големи банкети и сбирки, плюс открита градина с навес, плюс няколко масички на балкончето на втория етаж. Работещият в момента персонал нямаше как да смогне с толкова много потенциални клиенти. Да не говорим, че повечето все пак бяха гостите на хотела, а тази улица тепърва щеше да се задръсти от тълпите туристи.
- Колко сервитьори сте общо?
- Ъм... О-общо сме 9 човека. 3ма отговаряме за поръчки на първия етаж, 3ма за втория и 3ма за масите на открито.
Касиан се засмя звънко и потупа напълно обърканото момче пред очите си.
- Не ви трябват толкова много сервитьори. Ще се оправите с далеч по-малко, но не ви достигат хората в кухнята. Ти идваш вътре с мен, викни и онези двамата там.
- Но, сър, аз не ставам за готвач.
- Не ставаш и за сервитьор. Видях как разля дресинга по полата на онази жена. По-безопасно е за тебе вътре. Викни ги и след мен! - изкомандва го безпардонно и поведе Стела в кухнята. Преди секунди беше преценил положението само надничайки през прозорчето на вратата, но сега вече видя и другия голям проблем.
- Кой е главният готвач тук? - британския му акцент се извиси над всички останали подхвърляния на поръчки, както и тихите безспирни ругатни, които се носеха от устата на почти всеки. В това число и Матео.
Нямаше времето за чит-чат с бившия си, а и това не беше мястото, но все пак Касиан му подхвърли поглед с надеждата да го остави да помогне. Без друго италианският ресторант “La strada del'amore” отсреща не беше особено зает и нямаше нужда толкова от помощта му, колкото от по-добро разпределение на ролите.
- Ъм...Той всъщност не е тук...
- Май много от хората ви “не са тук” - отвърна с лек сарказъм Касиан и дори не разбра кой му беше отговорил - Ти, с мрежата за коса, краставицата не се стърже на ренде. Щом си там, значи отговаряш и за миенето. Вземи измий няколко чинии, скоро няма да има къде да сервирате готовата храна! Ти, с шортите, какво приготвяш??? - попита съвсем въпросително, защото наистина не знаеше какво виждат очите му.
- Ъм... Хуевос ранчерос, сър.
- Хуевос ранчерос? Знаеш ли какво е това? Какво съдържа? - нападна го с въпроси, но добре издържани и в логически ред. След като остави пауза и не му бе отговорено, въздъхна - Не си ли чел менюто? Какъв е този бекон в мексиканска закуска?
- А-аз... по принцип отговарям за дресинга и салатите...
- Така кажи, върви в онзи ъгъл! - изпрати го където трябва и подкани Стела, заедно с тримата сервитьори да застанат където им нареди. Поне можеше да прочете техните имена на баджовете им, които поради някаква причина липсваха при готвачите.
- Ръсел, ти отговаряш за фритюрника и скарата. Внимавай да не изгориш нещо!
- Марко, заготовки и аперитиви.
- Памела, поемаш десертите.
- Аз правя заготовките... - обади се някой изпод плота, който до този момент бе наврял глава в шкафа и търсеше продукти.
- Ти си?
- Кейн.
- Кейн... - острите сини ириси стрелнаха дъската, върху която въпросният беше разрязал сурова сьомга. - Наясно ли си с цветовия кодекс на дъските за рязане, момчето ми? - попита като взе дръжката на жълтата дъска върху плота и я повдигна.
- А, да, легендата... Да, разбира се.
- Аха, и затова режеш сурова риба на дъската за рязане на готвено месо? Далтонист да не си случайно?
- Аз просто... не обърнах внимание...
- Започни да обръщаш, съвсем сериозно. - Касиан безцеремонно изхвърли всичко от дъската за рязане и я накисна със специалното веро, което щеше да измаха миризмата на риба - Сега търкай в продължение на 3 минути. Марко ще те замести в заготовките, двамата ще си делите работата.
Посочи насам-натам и вече всеки един бе застанал на уреченото място, вече захванал се с каквото му бе отредено.
- Честито, ти си главният готвач. - каза накрая, спирайки се вече директно пред Матео. От всички хора тук, повечето от които бяха като взети от кол и въже, русокосият би доверил тази роля единствено на човека пред себе си. Постави му едно стикерче горе на престилката, което имаше формата на медал и гласеше “давай, шампионе”. Беше го взел от рафта, на който вместо да са подредени важните подправки, някой бе решил да складира странни декорации за тематични партита. На тези работи пък въобще не им беше мястото в кухнята и по погледа, който Матео му лепна, Касиан знаеше, че е разбрал добре посланието му.
- Това е Стела, може би се познавате. Тя ще ти бъде главен помощник. - обърна се към девойката за малко. - Започни от тези тук. - подаде ѝ поръчките и тя започна да чете ясно, очаквайки по-нататъшни заръки от Матео.
- Ще съм отвън, ако ви потрябвам. - кимна леко към всички и напусна кухнята. Все още опитваше да спазва известна дистанция от самия процес на готвенето, както му бе заръчала Алис, а и не му се струваше добра идея да разсейва главния готвач с присъствието си там.

Матео беше нервен, раздразнен ... беше му трудно дори да се опита да внесе ред в обстановката, защото преди всичко още не беше готов да го внесе в себе си. В корема си усещаше кълбото от нерви, което не можеше да изкара по никакъв начин, колкото и да се опитваше. Опитваше се дори да диша, но постоянно го удряха безумия. Матео не беше такъв. Той обичаше работата си и се славеше с почти безкрайно търпение, но последните събития от живота му не му даваха да погледне на нещата от добрата страна. Защото такава нямаше. В която и посока да се обърнеше, по-скоро му идеше да се наведе и да се скрие в някой от шкафовете наоколо и да излезе едва когато нещата придобиеха отново нормален вид.

А такъв не беше възможен. Хаосът беше породен от много други неща и Матео дори не предполагаше от колко точно време продължаваше той. Дори не предполагаше за поредицата уволнения, както и внезапно сменения главен готвач през отсъствието на Матео. Не беше сигурен защо виждаше толкова малко хора, но можеше да предположи, че просто месецът беше такъв. Не предполагаше, че отсъствието му ще го свари в толкова объркана ситуация.

Когато включи за кратко на автопилот, мозъкът му остана съвсем празен и тогава му напомни, че необичайностите не бяха само на територията на ресторанта. Ами Касиан Блек? Той какво правеше пред вратите на отсрещния? Наистина ли го беше видял или беше просто някакво привидение на ума? Беше му помахал и някакви хора го бяха видели също, защото бяха реагирали твърде шумно и бурно. Нали ги беше видял. Гърбовете им, но се броеше. И те ли бяха привидение? Сърцето му затупка толкова силно, че за секунда се притесни, че всички можеха да го чуят. А ако наистина беше там и се бе държал като идиот? Дори не му помаха в отговор. Просто побърза да се скрие. Няколко секундната тишина го накара да вдигне глава от заниманието си и да предотврати без дори да забележи, кълцането на някой пръстите си. Не беше минала и минута от спокойствието, което си бе осигурил, изключвайки се от света, но му се струваха твърде много, тъй като бе успял да обмисли твърде много нелепи сценарии. Само че дори не подозираше, че идеите по стечение на разни обстоятелства, бяха далеч по-интересни от тези в главата му. Те спряха да се генерират, когато отново зяпна по посока на русокосия.

Матео побърза да се почувства притиснат по много параграфи и усети как тялото му потрепери. Побърза да се хване за ръба на плота, преди да се остави и да припадне наистина - че да се спаси по-бързо от този развой. Очакваше всичко друго ... но това. Това беше съвсем друго нещо.

Значи все пак не бе никакво привидение - беше видял всичко, както се визуализираше дори сега в ума му, но в близкия спомен, разликите във визията на Касиан не присъстваха. Видя ги сега, както и ги усети. Тази брада я нямаше преди, както и слабото ухание на цигарен дим, който долови, докато мъжа сновеше насам-натам. Дори не можа да отговори на дискретния поглед, който му хвърли, чувстваше се като парализиран и хипнотизиран едновременно. Беше забравил какво е ... получи дежа-вю само докато слушаше - нямаше нужда да вижда, за да знае и да си представя.

Дори не усети кога точно се беше хилнал до уши. Физиономията му беше нелепа, но за първи път от последните няколко седмици насам и за това не можа да потуши емоцията, която забушува за кратко. Усмивката му беше там преди отново да срещне чуждия поглед и след като отново го откри. Не можа да си развърже езика, за да каже, каквото и да е било, но и някак не го сметна за нужно, въпреки че на моменти му се искаше да каже твърде много неща.

- Матео? - чу името си изведнъж, докато все още се взираше напред.

Вече нямаше кого да види там, но определено имаше нужда някой да го издърпа от състоянието, в което заживя малко по-дълго време от необходимото.

- А? Извинявай, какво казваше ...


Матео много често си тръгваше последен, но днес предпочете обратното. Когато приключи с всичките належащи задачи, които не можеше да остави за утре, по-рано сутринта, съблече престилката и си наметна якето. Дните бяха топли, но вечерите захладняваше. Сега обаче цялото му същество гореше и се чувстваше пълен с енергия. Денят не бе започнал особено добре, но след появата на Касиан, положението се бе стабилизирало ... доста. А дори не намери времето да му благодари за всичко това. Когато излезе от кухнята по-рано за кратката си почивка, не го намери отвън. Не беше нищо учудващо, но това го принуди да приключи по-рано от обичайното, за да излезе и да отиде от другата страна на улицата.

Тъкмо понечи да пресече, когато някой го улови под ръка.

- Къде си мислиш, че отиваш, Матео? - чу веселият глас на Стела и мъжът обърна погледна към нея, премигна няколко пъти преди да чуе отново гласа й. - Не сме се виждали от векове! А и няма да ти се размине, трябва да ми разкажеш защо те нямаше толкова много време.

- Ама аз ...

Тя повдигна вежди и настоятелния й поглед го накара да се усмихне за кратко. Всъщност, двамата бяха приятели, но от шока от всичко, което бе последвало, Матео така и не забеляза липсата й.

- Мисля, че и ти имаш много за разказване - посочи я и тя прие това за съгласие.


- Какво ще кажеш да си вземем направо цяла бутилка? - жената повдигна вежди, докато гледаше менюто, сякаш не го знаеше вече наизуст, сякаш нямаше да вземе любимото си червено вино. - Да, така ще направим - прекъсна го още преди да е казал, каквото и да е било.

Седяха на малко сепаре, защото Стела беше сравнително разглезена от тази гледна точка. Барът не беше пълен, но двамата с Матео сега седяха на място като за шестима. Стела винаги държеше да си плати да я сложат някъде, където да може спокойно да се разполага.

- Е, хайде, изплюй камъчето - подкани го, след като си получиха бутилката.

Матео я отвори и им сипа почти по равно.

- Имах нужда да си почина малко, това е ...

- Трябва ли винаги да те напивам, за да науча нещо от теб, Матео? Не е честно ...

Матео се подсмихна преди да отговори:

- Започни тогава ти. Какво става в този ресторант ...

Привикаха го обратно в “La strada del'amore”, където положението стана напечено към обед. Специалното меню се сменяше всеки ден и днес имаше няколко вида фритата. Ето затова по-рано бе заръчал на Стела да му направи класическия италиански омлет. Сега обаче трябваше да се спасяват без нея.
- Къде е Стела? Нямаше ли да ни помага с обедното меню?!
- Хорхе, ти си главният готвач, защо не разпределиш задачите? Говори с хората си! Имаш предостатъчно помощници тук! - подсети го Касиан, макар че останалите почти винаги вярваха, че им се кара и им чете някакви лекции. Единственото, което майстор Блек искаше и на което държеше, бе да има ред в кухнята. Нещо напълно базисно и необходимо за всеки ресторант с каприза да е успешен.
- Какво е това, какво е станало тук, за бога?! - посочи черното петно на стената зад аспиратора. Всички успяха опитаха да избегнат погледа му. - Нямаше ме за само половин час и сте успели да подпалите кухнята! Ама че некадърност!
- Не, просто забравих да понамаля котлона, когато...
- Без оправдания! Обратно на работа. Покажи ми как приготвяш фритата. Тук имаш... - прегледа на бързо висящите на кукичката поръчки - пет омлета. Един вегетариански, да започнем от него. Хайде, Хорхе, задай по нещо на останалите. Живо!
- Ъм... Да, добре... Трябва ми...
Доживя да види как Хорхе най-сетне се стегна и започна да казва какво му е нужно. След натоварения обяд вече беше спокойно, но Касиан въпреки това реши да остане, в случай че някой отново подпали кухнята.
В края на деня завари управителя заспал в офиса и се наложи да го събуди, защото ресторантът беше пред затваряне. Остави другото на екипа и наметна коженото си яке, въпреки че му беше прекалено топло.
Отби се в “Златната хапка”, където завари почти всички, освен Стела и Матео. Попита как е минало и къде са липсващите двама, без да задълбава защо му е да знае.
Мина набързо през хотелската стая да си вземе душ и да се преоблече. Чувстваше се странно, докато прилежно оправяше гънките по тънката си, на места почти прозрачна риза. Зачуди се дали не е прекалено, но все пак отиваше на бар, а и... Искаше да изглежда добре.
Самият факт, че бе взел малко по-фенси дрехи в куфара си, говореше много за желанието му да се върне в Америка... Там, където знаеше кого ще срещне отново.
Одеколонът му беше друга марка, защото старата, която ползваше още от гимназията, вече излезе от производство. Едва тогава Касиан осъзна колко мразеше промените и изненадите. Но това прозрение не му хареса. Понякога може би беше за добро, защото все пак имаше и положителен вид промени. Затова отиде в близката дрогерия и намери своя нов аромат. Сега миришеше на зимно утро. Ароматът бе изчистен и свеж, носеше и една деликатна взискателност, което го правеше достатъчно силен, но не прекалено тежък и натрапчив.
- Мога ли да ви помогна, г-не? Търсите ли някого? - гласът на охраната му напомни, че от пет минути насам се оглеждаше прекалено очевидно наоколо и още не си беше избрал място, въпреки че го заведоха до едно такова.
- Не, благодаря. - отвърна все така разсеяно и подмина масивното тяло на мъжа пред сее си като крайпътна гара. Стори му се, че най-накрая намери търсеното... Ярката блуза на Стела също му помогна за целта. Погледът му обаче моментално се измести към седналия до нея.
- Виж ти, тъкмо говорехме за вълка...
- А той в кошарата. - довърши изречението на Стела с далечен глас, докато очите му отказваха да се преместят от тези на Матео.
- Недей да стърчиш така, сядай при нас! Колкото повече - по-весело, нали?!
Касиан побърза да седне срещу тъмнокосия и се сети поне да се усмихне, преди да е станал неловко, че все още не бе нарушил очния им контакт. Никак не му ес искаше да се издава, че дойде в Америка именно заради него, защото се предполагаше да е тук единствено заради себе си. Е, и това беше вярно твърдение.
- Наистина ли си говорихте за мен? - попита между другото, за да не бъде неловко. Не беше истински заинтересован от отговора на Стела, но тя все пак се засмя и потвърди темата на разговора, както и набързо го въведе в онова, което беше изпуснал.
Чак когато бе попитан какво ще пие, успя да премести очи от Матео.
- Някой да има огънче, забравих си запалката. - претърси джобовете си, след като изкара кутията си със “Sobranie”.
Стела му подхвърли запалката.
- Много луксозни цигари пушиш. - не сдържа коментара си и разгледа кутията с любопитство. Опаковката на филтъра беше със златиста хартия и знака на доста старата британска марка.
- Тези не ми влияят на вкусовите рецептори. - погледна дългата цигара между пръстите си и я запали.
- Виж ти... Аз ще отида да ти поръчам скоча, защото онзи сервитьор никога няма да се върне... - извъртя очи с досада брюнетката и скочи от мястото си.
В гърдите на Касиан се наддаде нетипично нетърпение, когато осъзна, че е насаме с Матео.
Беше някак странно колко неща искаше да му каже, а не знаеше с кое трябва да започне.
- Защо ме гледаш така, нещо на лицето си ли имам? - измърмори вместо това и със свободната си ръка опипа добре подстриганата си брада. Нямаше да крие, че се почувства като спънат хлапак, а по принцип не беше скаран с думите. Беше достатъчно добре образован човек, с достатъчно богат речник.
Пръстите застинаха върху брадичката му, преди да се прокашля и опита да започне наново.
- Прости ми, че се натресох неканен в ресторанта ти...Получих смътното усещане, че може би има някаква обща история с мястото отсреща, където ме повикаха... Нямам представа, всъщност, може и да греша. - замахна с ръка и дима от цигарата му се разстла като було между него и Матео. - Въпреки всичко... се радвам да те видя.
Дори не разбра кога успя да го каже, но му олекна малко и крайчето на устата му се изви леко нагоре.

- МОЛЯ!? Били сте заедно? Ето защо били тези погледи ...

- Ама какви погледи?

- Матео, Матео - Стела се протегна и взе бутилката. - Прекалено сладък си, когато се правиш на невеж. Знаеш много добре за какво говоря - сипа им по още едно.

Напредваха бързо, макар че отскоро бяха тук. Не повече от час.

- Стела ...

- Наздраве, Матео! - вдигна чашата си и я разклати във въздуха с очакване.

Матео въздъхна и взе своята. Това червено вино беше прекалено коварно.

- Какво се случи? Или ти трябва подготовка и за отговора на този въпрос? - настоятелния поглед на жената се промени, когато случайно погледна в другата посока.

Стела бързо успя да преработи Матео да й каже всичко. Но беше безумие! Познаваха се от години. Какво? Още не предполагаше за пропадналия годеж, ама ... щеше да се омъжи, без да й каже ли? Двамата бяха започнали разговора много отдалеч. Стела беше меко казано впечатлена от Касиан Блек. Беше едно да слушаш, но съвсем друго да виждаш. Матео нямаше как да не се  съгласи с това макар и в началото да имаха доста разногласия.

- Виж ти, тъкмо говорехме за вълка ...

И след това Матео едва успя да чуе, каквото и да е било. Заключи твърде бързо погледа си с този на Касиан. Дел Россо едва успя да реагира на усмивката, защото едва сега успя и да погледне другия от близо. Кимна леко в знак на поздрав, но отново остана без думи. Нито чуваше думи ... дори когато се измъкна от хипнозата и вече не беше затворник на чуждите очи, Матео плъзна погледа си по другия. Още не можеше да си го представи как пуши - дори да го бе видял за секунди същата сутрин. Когато изведнъж спря да чува гласа на Стела, Матео се стресна и вдигна поглед отново към лицето на Касиан. Не искаше да се чувства неудобно, но той самият беше огледал Касиан, докъдето можеше и това, че го знаеше, накара лицето му да почервенее. Не можеше да се разбере ... защо всичко трябваше да става по този безумен начин!? Добре, че поне беше достатъчно тъмно.

- Не ... - каза и присви вежди. - Отива ти. Брадата - довърши и взе чашата си, за да има какво да прави, ако закъса.

Усети устата си и ужасно суха. Отпи глътка от виното. Не, че имаше голяма нужда. Очите му вече светеха и без това.

- Аз също се радвам да те видя, Кас - усмихна се за кратко Матео и премести погледа си към чашата. - Всъщност, исках да ти благодаря, но Стела побърза да ме завлече тук. Имах нужда от това - вдигна отново поглед към Касиан. - Ти ... какво правиш тук, сам ли си? - Матео усети болезнените удари на сърцето си,

Не се притесняваше толкова от отговора на въпроса. А докъде можеше да стигне разговора им. Бяха се разделили по толкова нелеп начин. Заради него самия. Не можеше да повярва докъде може да стигне слабостта му.

И като заговорихме за слабости ... безумията никога не свършваха. Или болезнените игри на ума, които никога не свършват добре. Защото отново го видя. Погледна през рамото на Касиан и сърцето му заби диво, готово да се хвърли в следващата пропаст. Докога?

Докога, Матео!? - можеше да чуе думите и гласът на Айвъри толкова ясно.

Матео се прокашля, когато димът отново стигна до отново до него.

- Каза ли нещо?! - зададе друг нелеп въпрос, когато върна погледа си върху другия. - Извинявай ...

Цигара бързо се стопи между пръстите на Касиан. Почти беше забравил, че я държи, докато не усети нещо да прогаря пръстите му. Бързо я изгаси и за миг се вгледа в останките от омачкания златист фас. Все още проблясваше насред пепелта.
Ако Алис разбереше, че е заминал за Америка, за да се види отново с Матео... щеше да го скалпира. Едно от първите неща, в които го уверяваше, бе да продължи напред значеше да не мислиш за миналото, камо ли се връщаш към него.
Но Касиан бе уверен, че се познава по-добре и знае от какво има нужда. Липсата на окончателен край също беше равносилна на това да останеш впримчен в миналото. А това бе най-малкото, което искаше той. Не го искаше както за себе си, така и за Матео.
Независимо какво се беше случило, вината, че си тръгна просто така, беше негова. Затова връщането му тук си беше неизбежно. Рано или късно трябваше да го стори.
- Аз... - незнайно защо се засмя нервно, вместо просто да бъде изцяло директен с отговора си. - Не...Тоест да, сам съм. - почти си оплете езика и сви устни прокарвайки ръка през косите си. Беше по-трудно, отколкото в представите му.
- Имах няколко предложения за работа, но не ми се оставаше в Европа и реших да отида по-далеч. - каза, отчасти скривайки цялата истина. Стори му се прекалено да каже, че го е направил за да види Матео. Не знаеше как ще го възприеме, но не искаше да прозвучи отчаян, нито да го притиска за нещо. Не затова беше дошъл в крайна сметка.
Беше възрастен човек и щеше да разбере сам какво да прави с живота си. А и визата му важеше за цели три месеца. Предостатъчно време за да постигне някаква резолюция. Щеше да остане колкото време е нужно.
- Матео? - повика го два пъти, преди другия да се усети. Не пожела да проследи накъде се бе зареял погледа му, но не припираше и да задържи вниманието му. Това и без друго беше най-ужасното възможно място за наваксване с разговори. Съвсем скоро музиката се усили още повече и принуди Касиан да се приведе над масата, за да чува Матео.
Двамата си размениха още няколко приказки, преди да стане изтощително.
- Това ми липсваше. - провикна се, когато се връщаше към нормална позиция. Ясно беше, че визира разговорите им. Докато живяха разделени, Матео в щатите, а Касиан в Англия, често си говореха доста дълго въпреки часовата разлика.
- Свободен ли си утре вечер? - попита го, но този път без да иска забеляза повторното му разсейване и видя източника му. Беше рус мъж някъде на възрастта на самия Касиан, само че по-висок от него и с по-правоъгълни скули.
- Матео? - опита се отново да си върне фокуса на другия, но усети как му се изплъзва напълно. Устните му останаха притворени, докато го наблюдаваше как се изнизва то мястото си и тръгва след непознатия, който го бе повикал с жест.
- Какво, по кървавия ад, се случва... - промълви сам на себе си. Музиката и без това така бучеше, че Касиан не успяваше да чуе собствените си мисли. Беше прекалено объркан.
- Хей-хей, какво изпуснах? - Стела реши да се завърне със скоча му след съмнително дългия си “разговор” с бармана. Блек се съмняваше в нещата, които тя твърдеше, че са си говорили за него с Матео. Очевидно ги бе оставила насаме съвсем умишлено.
Мъжът не ѝ отговори, а само грабна питието още от ръката ѝ и го изпи на екс.
- Какво стана с Матео? - зададе му нов въпрос, от който русокосият долови само името и то се вряза болезнено в главата му.
- Матео! - почти извика, когато осъзна, че тъмнокосия и онзи съмнителен тип се бяха изгубил от погледа му. - По дяволите!
Не беше възпитан да псува. Всъщност в родния му дом все още стоеше буркана за ругатни, където всеки пускаше по паунд, ако се изпусне без да иска. Матео надали беше чул Касиан за псува някога, освен в кухнята, и то ако наистина някой го изкараше от релси.
Стела се опита да го спре и постави ръка на гърдите му. Чу тревогата в гласа ѝ, но само я отдръпна от себе си и ѝ каза да не ги чака.
Трябваше да открие Матео. Какво го прихвана, че го остави да тръгне с някакъв непознат? Може би нямаше правото да се меси в живота му, след като просто си тръгна, но не можеше да повтори същата грешка. Не можеше просто да го остави сам. Или по-лошо...
Едва успя да си проправи път през тълпата от хора. Танцуващи и преминаващи чужди тела се блъскаха в него и оставяха неприятел аромат по дрехите му. Мразеше това... Обзе го изблик на гняв, което се явяваше защитния му механизъм. Едвам стигна до тоалетните и побърза да смъкне сакото от себе си. Идеше му директно да го зафучи на боклука, когато видя позната фигура.
- Матео! - извика го отново и първоначално се надяваше да не му се привижда. Секунда по-късно вече се молеше да му се е привидяло.

Матео не се сдържа. Почувства се слаб пред привличането … дори не можа да се намрази. Нямаше време за това. Копнежът го дърпаше все в грешната посока и въпреки че специално заради грешното желание се бе върнал при Айвъри, сега беше готов да го повтори отново.

“Извини ме за момент … “, въобрази си, че казва, но просто се изправи от мястото си и продължи по посоката.

Отново се случи - дежа-вюто дойде ударно и не можа да го спре, не можа и да го остави да си отиде. Искаше го … искаше отново да го докосне дори да му беше забранено. Казаха му да не припарва до забранения плод, но хапката от него беше толкова влудяващо вкусна, опияняваща, обещаваща следващата да е още по-добра ...

Не почака дори втора покана. Няколкото погледа стигаха. Матео едва чуваше нечий глас зад себе си или беше просто илюзия … в един момент спря да чува, каквото и да е било. Дори музиката загуби силния си бас. Чуваше единствено отдалечаващите се стъпки, които бързаше да догони.

Не можа да разбере. Включи се в приключение, за което дори не подозираше. Беше създадено само и специално за ума му. Не го нарече с име. То беше само за него. Придърпа същата тази илюзия в ръцете си и се отдаде на желанието.

Сля устните си в чуждите, без да гледа. Затвори очите си почти моментално, за да се отдаде на недалечния спомен. Можеше да си представи всичко. Чуждата слюнка придобиваше познатия вкус. Грубите и настоятелни действия на отсрещната страна помагаха много. Матео вече бе преценил крачките си и направи няколко назад. Чуваше единствено надпреварването на сърцата. Не пожела да се откъсне от целувката. Избута другия към стената на кабинката и затвори рязко вратата. Би загубил дъха си и живота си в тази дълга целувка. Така се беше вкопчил в измислицата на ума си. Усети чуждите ръце да се плъзгат по тялото му, преди да стигнат до мъжеството му. Матео чу алармиращия глас чак сега. Когато другият разкопчаваше колана му.

Матео се отдръпна рязко, неочаквано. Ръцете му застинаха на лицето на непознатия и това го остави объркан. Матео си пое дълбоко дъх преди да побърза да излезе от кабината. Почувства се върнат в реалността твърде бързо, твърде глупаво ... може би защото беше точно такова.

- Ама какво стана!? - чу гласът зад себе си, но не отговори.

Устните му още пулсираха. Знаеше кой беше гласът, който бе чул. Не посмя да вдигне погледа си към Касиан. Просто побърза да излезе. Искаше да излезе. Не можеше да диша.

Побърза да се върне до сепарето, където още беше Стела.

- Матео ...

- Аз си тръгвам, Стела - каза и изкара неопределен брой банкноти, които остави на масата. - Ще се видим утре ...

Отново чу името си, но не реагира. Не искаше. Дори не се облече. Там бяха всичките му документи и пари. Трябваха му, за да се прибере. Трябваше му такси ... но когато излезе от клуба не видя и едно такова. Изкара телефона си и залитна. Последната чаша, която изпи, не му помогна никак. Както и фактът, че нямаше батерия ...

- По дяволите! - изпсува по-звучно, отколкото му се искаше.

Вратата на кабинката се затвори през очите му, но не можа да премигне или да се отърси от шока дори и след това. Глухият трясък заглъхна в главата му, наред с вече по-слабата музика, чието думкане все още можеше да усети под краката си.
Не искаше да вижда или чува нищо повече. И макар Матео да му бе спестил първото донякъде, това не помогна особено. Гърбът на Касиан несъзнателно опря мивките зад него, сякаш наистина му трябваше опора. Можеше да чуе единствено шумоленето от припряното спускане на ръце по дрехите и целуването.
Трябваше просто да излезе и да си тръгне. Наистина искаше да си върви, дори през ума му премина спасителната мисъл да кара направо до летището и да хване първия полет до Лондон. Нямаше нужда от куфара в хотела, от лаптопа и всичките си книги.
Каквото и да се сетеше, му се виждаше така безсмислено. Всичко, което ценеше и някога бе притежавал... искаше да го захвърли и изгори, за да разбере дали щеше да заболи и за секунда повече от това тук.
Съзнанието му опита всячески да се разсее от ставащото, но същевременно тялото не помръдваше както му беше заповядано.
Едва след рязкото отваряне на вратата и профучаването на Матео, Касиан се сепна и успя да излезе от временния си ступор.
- Матео! - извика след него веднъж, или няколко пъти, съвсем скоро забрави.
- Ей, да ни светиш ли дойде?! Гледай си работата! - високия силует се размаза пред погледа му и напълно му причерня. Докато се осъзнае и юмрукът му се засили здраво към чуждата челюст. Премигна няколко пъти, за да си възвърне фокуса и видя непознатия да се изправя от земята, за да му върне удара.
- Копеле, разби ми носа! - заедно с крясъка Касиан отнесе и един от чуждите юмруци, но успя да хване обувката, преди да му изкара въздуха от стомаха. Дори не беше предполагал, че разполага с някакви рефлекси за самосъхранение. Не си спомняше кога се беше сбивал за последно. А, да, на бала си в гимназията.
Сграбчи непознатия мъж за блузата и го блъсна в огледалото зад мивките. Чупенето на стъкло го разбуди от грозния транс и мъжът видя как другия се сви, за да се предпази от нов удар.
Не му костваше много да се види на какво прилича. Синината започваше то края на едната му вежда и стигаше чак до края на бузата му. Пропуканото огледало отсреща отразяваше всичко грешно в картинката.
- По кървавия ад... Най-добре и двамата да забравим за това... - говореше по-скоро на себе си, но когато избърса кръвта от сцепената си устна, Касиан изкара портфейла си и остави някакви пари на мивката до непознатия. След това си излезе, проклинайки се до десето коляно. Къде му беше изобщо работа да се бърка... Защо трябваше да идва в този кървав бар в тая кървава вечер...
- Къде е Матео? - попита Стела и тя единствено успя да му посочи изхода, докато го оглеждаше със зяпнала уста.
- Матео... - този път не извика, защото се оказа в такава близост с тъмнокосия, че почти се блъсна с него. Другият беше тръгнал да залита и Касиан улови ръката му малко над лакътя.
- Недей. - излезе като някакво предупреждение. С погледа си го увери, че нямаше нужда никой от двамата да изрича нищо, поне не в момента. - Паркирал съм наблизо. - добави сухо и повлече по-младия и очевидно безразсъден мъж със себе си.
Не му се слушаше неловката тишина, затова пусна тихо радиото в колата. Знаеше къде отива, така че за щастие нямаше нужда да пита за адрес. Всъщност все още пазеше ключа за къщата на Матео. Така и не бе намерил времето да го премахне от ключодържателя си. Поредното нелепо оправдание за запази нещо от него.
Забеляза засъхналата кръв по разранените кокалчета на пръстите си, докато държеше кормилото. Беше наистина твърде стар за такива истории и се почувства като някой пропаднал хулиган. Прииска му се единствено да се прибере и да забрави за тази вечер.
Лицето му не издаваше никаква емоция. Не можа да се накара да погледне и веднъж към Матео. Искаше да се увери, че поне другият е добре, но не искаше да пита. Опасяваше се, че ще каже неща, които не са казване. Не обичаше грозните думи. Челюстта му се беше напрегнала, кръвта му кипеше, а ужким вече бе ударил “нещо”. Това никак не го успокои, което само му показваше колко низко беше паднал в действията си.
Когато отвори вратата на Матео, го загърна със сакото си, защото не искаше да го докосва директно. Отвори вратата на къщата и го вкара вътре. Още от прага успя да види кашоните с нещата, които бе оставил тук. Едното беше книга, която всъщност подари на Матео за едната им годишнина, но навярно другият не си спомняше.
- Благодаря, че ми позволи да те докарам... Ще си вървя. - едва успя да промълви, докато любопитството му го караше да огледа колкото успя от вътрешния интериор. Не беше прекарал толкова време в новия дом на Матео, колкото му се искаше. Да не говорим за последния му спомен на това място, който не можеше да забрави и да се опитва.

Матео не беше казал нищо. Скова се. Студеният въздух не му върна разума, но го принуди да се отърси поне малко. Както и нелепата ситуация, в която се беше вкарал съвсем сам - можеше да каже, че си беше виновен. За всичко. Не само това, което беше направил, бе глупаво, но и всичко останало - приличаше на хлапак в тийн годините си. Имаше много неизживени моменти ... не можа да премине през нищо нормално. Нито сега. Не ставаше по-добре. Не се бе научил как да бъде нормален. Това избиваше на моменти болезнено. Колкото и да ходеше при Айвъри, колкото и да работеше по въпроса, колкото и да му се искаше ... никога нямаше да има опита на нормалните хора. Никога нямаше да разбере как да постъпи, как да се справи с раздялата. Не само тази с Алан, но и тази с Касиан. Не знаеше какво да прави, как да се държи. Не отлепяше поглед от огледалото. Чувстваше се като нищожество. Може би поне за това беше прав. Или си нищожество, или не си - границата е съвършено ясна - освен ако отказваш да я приемеш. Матео не беше чак толкова луд. Още не.

- Аз ... аз благодаря - каза, като се загърна още повече със сакото, когато влязоха в къщата.

Не каза нищо повече. Искаше да го остави да си върви. Знаеше, че така щеше да е по-добре. По-добре за него. Знаеше, че го беше наранил отново - дори нямаше нужда от обсъждане. Беше обидно и грозно. Всичко, което се бе случило. Когато кикът го беше напуснал, вече си даваше сметка, че този алкохол бе подправен с някое и друго хапченце, но не пожела да се оправдае с това. Нищо не го оправдаваше ... а и нали не бяха заедно?

- Почакай - каза след малко момчето, докато гледаше отдалечаващата се фигура. - Забрави си сакото - Матео потръпна, когато го свали.

Още не беше съвсем на себе си и само в неговата глава всяка следваща крачка беше права.

- Вземи - остави безопасно разстояние въпреки всичко, когато протегна ръката си, за да му подаде сакото.

Не му трябваше тук ... все пак си беше вкъщи. Както не му трябваха и всичките тези неща наоколо, но така и не ги бе махнал, не бе ги пратил на Касиан, не му се бе обадил, за да си ги вземе ... носеха му прекалено много спомени, но беше нелепо да каже това. Сега едва ли имаше дума, излязла от неговата уста, която да има смисъл. Единствената вещ, от която се бе отървал с лекота, беше проклетият диван. Там така и не сложи друг. Стаята стоеше глупаво незавършена, но и без това само той идваше тук. Нямаше кой да го съди.

Последната мисъл не беше релевантна за ситуацията, но когато другия протегна ръката си, Матео отказа да пусне въпросното сако. Впи погледа си в чуждия и премигна няколко пъти. Искаше да го задържи. Касиан. Типичната егоистична човешка природа го принуди дори да дръпне другия към себе си. Разтвор устните си съвсем леко, но от тях не излезе и звук.

"Остани" ...

Беше краткото им послание. Знаеше, че не заслужава. Не би могъл. Не и след всичко. Но си позволи да си го представи, да го опита. Беше му липсвал ...

Нямаше търпение този ден да приключи. Да се събуди отново на сутринта, да започне всичко от начало. Да отиде в кухнята и да изключи напълно за околния свят. Да се потопи в работата, в това да вкусва и вдишва ароматите, в това да насърчава и въдворява реда, който му носеше пълно вътрешно удовлетворение. Касиан винаги бе живял единствено за кариерата си, защото това представляваше и неговата истинска страст, така че не знаеше как да приюти нещо повече. Това да има нещо друго, което да заеме също толкова значителна част от времето и ежедневието му... Беше му чуждо, допреди да срещне Матео.
Имаше много лица, чиито имена не си спомняше на сутринта, въпреки че се бе унасял в прегръдките им и бе докосвал голите им тела. Беше просто, когато неща е значимо само на момента, а след това сякаш не се е случвало. Нямаше го ангажимента да продължаваш да мислиш за същото, за името на човека, за това, че как и дали ще го видиш отново и какво ще му кажеш.
Касиан беше сладкодумец само за пред хората. По-конкретно онези в неговата общност. Не изпитваше нуждата да се преструва и пред останалите. Знаеше отлично какво да каже и направи, но що се отнасяше до личния му живот... Той никога не бе имал съществено значение. Не му беше нужен, за за е онзи, който бе.
Когато срещна Матео, осъзна, че можеше да бъде още по-добра версия на себе си. Че тепърва имаше неща, които не знае за живота. Бе бил така погълнат в себе си и затворен в рамките единствено на собствените си възприятия, че сякаш сивото се сблъска с богатата палитра от цветове.
Когато опита за първи път ястието, приготвено от Дел Росо, остана приятно изненадан, че имаше още нови неща, които да попие от нещо вече толкова познато, с което се бе занимавал през целия си живот. Не помнеше кога за последно се ме развълнувал за храна по този начин. Дори не знаеше колко му бе липсвало това силно усещане.
Докато вървеше към колата си, не се надяваше да чуе гласът на Матео. Представи си напълно ясно, че го чува, че другия го извиква обратно и го кани да влезе вътре.
Не можеше да си помогне, освен да се посмихне мрачно на собствените си сбъркани представи. Знаеше, че има прекалено силно себеуважение, на което наистина държеше. Ала тази вечер сам се бе снижил до нивото на някакъв уличен гангстер. Какво си мислеше, че се сби с пълен непознат в бара...
Поклати глава, но гласът на Матео го накара да спре на място. Бе прибрал ръце в джобовете си и бавно се извърна по посока на неравномерните крачки. Огледа Матео още преди да сграбчи сакото си и в ми съжали, че го беше направил. Наистина трябваше да него поглежда нито веднъж, както се бе сдържал досега.
Не го съжаляваше. Въпреки всичко момчето беше достатъчно голям възрастен, а и не беше сам. Можеше да се обади на някого. На приятел. На баща си. Всеки би се отзовал на обаждане от него и би дошъл да му прави компания и би го изслушал, ако трябва.
Касиан опита да издърпа сакото си, но усети съпротивата. Преглътна тежко, когато погледът отсреща се промени. Молеше го да остане с ясното съзнание, че не беше редно да го прави.
- Задръж го. - пусна връхната дреха, която тъмнокосия все още стискаше като че животът му зависи от това и изтича до колата си.
Затръшна вратата и тя почти изскърца от грубата сила. Двигателят мълчеше. Не го беше запалил. Ръцете му стискаха кормилото, но не помръдваха.
Касиан се прокле наум и стисна очи, поемайки си дълбоко дъх.
Не искаше да остана не защото беше под достойнството му, а защото беше много лесно да изрече всички онези неща, които не искаше да изрича. Обвинения, обиди, грозни думи.
Но най-вече беше бесен на Матео, задето сам си причинява всичко това. Защо, по кървавия ад, си причиняваше толкова болка?!
Искаше да го попита, но нямаше смисъл от това. Със сигурност нямаше да е първия, който му задава този въпрос. И ето, че Матео продължаваше да се самонаранява.
Излезе от колата също толкова рязко, колкото и на влизане.
Спря се пред Матео само за секунда.
- Дано не съжалиш за решението си. - предупреди го и бързо прескочи оградата, скривайки се зад входната врата.
Трябваше му нещо за успокоение на нервите. Прав беше, че не вярваше на психотерапевти! Алис така и не му предписа нищо, което наистина щеше да му помогне в някоя задънена улица като тази.
Изпусна шумно доста количество въздух от ноздрите си и се запъти прави в кухнята. Само там може би щеше да откри някакво спасение. Най-напред наплиска лицето си с ледената вода от чешмата.
- По дяволите! - изохка няколко пъти, когато усети как все още пресните малки ранички защипаха и му припомниха за глупостта, която извърши по-рано. Не че онзи идиот не си го търсеше...
Преди да се усети бе намерил пакетчетата с любимия си английски чай, който бе на същото място, където го беше донесъл, когато дойде при Матео, за да отпразнуват завършения му дом. Регулира градусите, защото за зеления чай се искаше по-ниска температура на кипене.
- Къде е захарта? - попита почти учуден, че не я виждаше никъде. Може би очакваше всичко да му е по-познато от логичното.

- Много си бърз ... - беше единственото, което Матео изрече, когато Касиан се върна обратно, единственото, което изрече и в отговор на думите му.

Не можеше да го спре дори да си беше тръгнал, но някак не искаше. Сакото остана да стърчи от ръката на Матео, преди да осъзнае, че наистина се беше случило. Сгъна го на връщане и когато мина пред входната врата, го остави някъде сред нещата на Касиан. Не бяха много, но достатъчно. Не му отказваше, просто не му се искаше. Не успя да го изхвърли наистина от живота си, а така щеше да е по-добре за всички.

Матео не беше съвсем адекватен, но го беше забелязал. Голямата синина на лицето му, ранените кокалчета на ръцете. Беше забелязал всичко това, но за него беше опасно естествено. Сега, в пределите на кухнята, Матео виждаше още по-ясно, но дори не посмя да му предложи помощ - а топлата вода в случая би свършила добра работа. Синината не изглеждаше толкова прясна вече.

Приближи се едновременно внимателно, но и с любопитство. Харесваше му да го вижда. Не го осъзнаваше чак сега, но имаше нещо в осанката на Касиан, което го привличаше. Не беше само комфорта, който изпитваше, не. Харесваше го като мъж. Усмихна се малко глупаво, преди да направи още няколко крачки навътре в кухнята. Наведе се и извади чисто нова опаковка със захар. Откри въпросния съд.

- Ще е по-добре да го направиш ти - каза, като отвори опаковката и я плъзна по посока на другия. - Трябва ли ти още нещо? - попита след малко и вместо да почака втора покана, премина покрай другия, за да стигне до рафта с чашите; измъкна две от там и ги остави на плота.

Прецеди млякото под точния ъгъл и го остави настрани. Въпреки късния час добави мало кафе в чая, както го правеха и кантонците, след което сложи и по малко от кафявата захар. Знаеше, че Матео обича чая си като неговия, или поне винаги го молеше да му направи същия без да променя нищо.
За Касиан обаче не представляваше проблем да извърши нещо допълнително. Не беше някакво ненужно усилие, а чиста страст, без задръжки. Такъв беше всеки път, щом припари до кухнята, било то и за да си сипе чаша кафе.
Всеки му се смееше и му казваше, че само се изхвърля, като го видеше как старателно и концентрирано подрежа храната в чинията си. Или поне почти всеки...
- Добре съм. - проговори след дълга неосъзната пауза, че нямаше нужда от нищо друго, което не попречи на Матео да остане и да го зяпа от другата страна на плота.
Русокосият мъж беше запретнал ръкавите си като някой художник и сега рисуваше лебед с помощта на млякото. Придържаше внимателно канчето с една ръка, а другата си бе подпрял на плота за допълнително удобство.
Нямаше нужда да се съдят взаимно. Само един поглед стигаше, за да знаят, че се чувстваха достатъчно отвратително за постъпките си. Касиан може и да бе постъпвал някога преди, като че вечно стои на по-високата стълба, но това не беше случаят сега.
Осъзна, че не си беше изгубил разума и се успокои. Въпреки че нищо не бе способно да оправдае реакцията му по-рано, още му пукаше. Беше го грижа за Матео.
Не ставаше дума за самия него. Той винаги можеше да бъде доволен и само с работата си, без нищо друго, което да изпълва живота му. Но Матео... Искаше му се да види Матео щастлив. Беше много просто.
- Хей, Тео... - без да се замисли го повика с галеното име, с което понякога го наричаше преди. Най-често, когато искаше да му каже нещо. Сам се издаваше преди да е започнал.
- Мога ли да те попитам нещо? - не го каза настоятелно или съзидателно, за да не го стресне. Искаше му се да знае отговора на един въпрос.
Последва прекалено дълга пауза, в която думите не идваха. Отново просто бяха заключили погледи, но този път Матео не издържа дълго и го подкани с кратък въпрос към неговия.
- Дали.... още пазиш онази касета с “Невидимият”? - въпросът му пое в толкова рандъм посока, че сам не го бе очаквал.
Така беше за добро. Пък и след като някак се присети да го спомене, страшно му се догледа. Беше му традиция да измъчва Матео със стари филми от времето на черно-бялата ера. Този беше от далечната 1933, но си оставаше любимата му винтидж класика.
Седна на пода във всекидневната, където липсваше диван. Тъмнокосият бе достатъчно изобретателен да изнамери две удобни възглавници, а голямата маса в средата бе заменена от малкия сгъваем поднос за закуска в леглото, който двамата бяха използвали преди по предназначение.
Върху подноса стояха двете чаши чай и чинийка с купешки бисквити. Единствено Матео знаеше за виновното удоволствие на Кас да ги потапя в още горещия млечен чай и тази малка тайна не биваше да се разчува.
- Ще ти преча ли? - попита предпазливо, преди да запали цигара. Не му се искаше да става и излиза навън, в случай че отново си промени мнението и осъзнае, че няма работа в дома на бившия си годеник.
Матео се беше загледал в лебеда, изкусно изрисуван с мляко върху чая му, но като че поклати глава и му даде мълчаливо позволението си. Цигарите му не оставяха натрапчива миризма като повечето и след едно проветряване нямаше да остане нищо.
- Обичам този филм... - изрече почти ентусиазирано и го спря от пауза. Матео беше превъртял надписите вместо него. Все още си спомняше колко ги мрази, или беше просто стар навик - един от многото.
- “You may be near-sighted, but you can't be deaf-and-dumb as well” - обади се на четвъртата минута, преправяйки гласа си да звучи почти като този на жената в страноприемницата. Това също беше сред нещата, с които по принцип вечно дразнеше Матео, защото вместо да гледат нормално филма, Касиан не спираше да упражнява различни акценти и гласове в имитациите на реплики от героите.
- Трябва да опиташ и ти. - хвърли му един бърз поглед - “Your mustard, ma’am”. - даде му примерна реплика, сръчквайки го леко с лакътя си.
- “You’ll be the death of me with your slowness” - почти се разсмя на отговора на по-възрастната жена, защото се сети за случка от по-рано днес. - Мисля, че използвах точно същата реплика към Хорхе днес. Какво дежа-вю. - отбеляза и заклати глава, след което дръпна продължително от цигарата си.

Матео се примоли сам на себе си да стане адекватен. Алкохолът го държеше, но поне належащата вина го беше принудила да бъде поне една идея по-адекватен ... трябваше да й благодари сега. И да я накара да му помогне още малко. Не го каза, но вътрешно благодареше на Касиан, че слагаше кафе в чая. Не беше сигурен дали щеше да му помогне точно като едно чисто кафе, но щеше да си представи. Нали всичко било в нагласата ...

Когато обаче най-сетне си седна на задника и спря да шава във всяка посока, докато реаранжира въпросната празна стая, Матео най-сетне успя да фокусира погледа си и спря да вижда размазано. Умът му работеше добре, но всичко останало го пращаше по дяволите. Беше почти сигурен, че този филм щеше дори по-бързо да го приспи, но след малко чу думите на другия и му хвърли почти убийствен поглед. Не че вече не бяха гледали този филм хиляди пъти. Матео бе гледал наистина много филми през целия си живот, но по-често го правеше сам. Откакто Касиан се бе появил в живота му, обаче не можеше да намери време да влезе дори за секунда във филма. А дори в този момент не можеше да се фокусира достатъчно, което беше достатъчна мъка така или иначе.

- Не можем ли просто да гледаме!? - зададе типичния си въпрос, но този път липсваше раздразнената физиономия на лицето му.

Естествено, че беше и леко раздразнен, но едновременно с това се чувстваше и доволен. Задоволството му дори беше по-голямо, затова то изпъкваше там - на лицето му се появи малка усмивка.

- Добре, добре ... - каза след малко и взе чая в ръцете си.

Топлината му подейства добре и отпи глътка. Горната му устна топна в каймака и Матео доволно я облиза.

- Ще изчакам любимата ми сцена ... - повдигна едната си вежда и отмести поглед към филма.


Матео се беше унесъл някъде към средата. Филмът му се струваше безбожно дълъг сега. И се бе уморил от опита си да имитира и да следи развоя дори и да го знаеше и да не бе чак толкова напрягащо. Справяше се болезнено зле в имитацията, но поне се забавляваха и на това. Не се беше смял така от достатъчно дълго време и имаше нужда от това сега. Беше му нужното лекарство.

Дори не се усети кога главата му тупна на рамото на другия. В един момент едва гледаше и се беше умълчал. Бе успял да допие чая си и той бе оставил приятния си почерк в устата му. Вече не усещаше остатъчния вкус на непознатия, както и на алкохола, за който беше забравил, че съжалява, но сутринта щеше да си спомни.

Не го осъзнаваше на момента, но му харесваше да вижда усмивката на Матео. Тя го сгряваше, също като гласа му. Припомняше му за онази красива палитра от цветове и как Касиан бе преоткрил себе си, хубавите малки неща в живота. Точно това момче бе причината. Точно той му показа всичко онова. Нищо, че никога не бе осъзнавал, че го пропуска и задминава. Не му беше липсвало преди да го срещне, но започваше да му липсва все повече, когато тъмнокосият не беше покрай него.
Затова му предложи брак. За Касиан нещата не бяха толкова сложни. Може би само някога навреме, докато беше още много млад и всяко нещо лесно го объркваше, замъгляваше преценката му.
На тези си години вече знаеше какво иска. Не му трябваше духовен водач или психолог, за да го разбере.
В компанията на Матео се чувстваше някак по-добре от завършен. Пълноценен по начин, който му донасяше истинско значение. Не просто за себе си. Не просто за непознати, чиито лица и имена ще забрави. Може би това значение се криеше именно зад думата “семейство”. Затова в деня, в който Касиан постави венчалната халка на пръста на Матео, почувства, че това бе най-смисленото решение, което някога е вземал в живота си.
Беше го усетил толкова правилно. Толкова истинско....
На моменти усмивката му бе отвличана от странстващите спомени в главата му. Но не позволи дори на това да провали момента. А и смехът на Матео връщаше и неговия по съвсем естествен път.
Да, двамата бяха свикнали да спорят за много неща. Имаха различна система за подреждане, различен вкус за декорация... Но всичко това бяха всевъзможни дреболии, които не бяха от съществена важност и те ги определяха като хора. Споровете им станаха нещо като традиция. Пък и винаги завършваха с доста задоволително “примирие”.
Касиан бе изпушил само две цигари и ги бе забравил на пода под малката сгъваема масичка. Двамата с Матео се бяха посмели на вече многократно гледания филм и по-възрастният мъж не пропусна са отбележи всяко слабо място в чуждите имитации. Посмя се може би повече от здравословното за човек на неговата възраст.
Бе усетил кога на тъмнокосия започва да се унася и съвсем дискретно се бе присламчил малко по-близо, плъзвайки се заедно с възглавницата си. Не искаше да си открадне нищо повече от някой малък инцидент, в който чуждата глава щеше да се отпусне върху рамото му.
Прекалено го биваше да предвижда напред в бъдещето такива неща, или по-скоро бе изгледал повече романтични комедии, отколкото би си признал някога.
Нямаше от кога да скрие усмивката си, когато сне поглед към разпилените къдрици, някои от които погъделичкаха леко шията му. Остана за малко без да помръдва от страх да не събуди другия, но щом се увери, че е заспал дълбоко, Касиан бавно уви ръка около кръста му, за да го вдигне и занесе до леглото.
Стори му се, че сега тежи още по-малко от преди, което посади ново притеснение у него. Ето защо на сутринта, когато се събуди, му приготви добре балансирана закуска с крака шега, че е поставил скрита камера в къщата и ще разбере, ако момчето пропусне да изяде нещо или да си изпие сока от ябълка и морков.
Тръгна обратно към хотела още в ранни зори. Не искаше да шумоли повече из къщата. Може би беше редно да върне ключа си.... но това щеше да значи нещо.
Касиан дори не опитваше да се самозаблуждава. Не го биваше в това, откакто нормализира психиката си след катастрофата в университетските си години. Вече беше изцяло, може би дори прекалено здраво стъпил на земята. Наясно беше, че дори да е необходимо да си тръгне оттук след като послужи категоричен край, все още не бе готов да го наложи. Не му се искаше. Но отлагаше и най-доброто истинско решение - добрият стар разговор.
Беше по-удобно да се върне в хотела и да си вземе душ там. Приготви се и отиде на работа както във всеки един нормален ден.
- Стела! - извика името на младата брюнетка, която пушеше пред отсрещния ресторант. - Какво правиш там? - почти изжестикулира и я накара да дойде при него.
- Ами просто дойдох на работа. - обясни се почти объркана от погледа му. Касиан я гледаше открито изненадано и леко осъдително.
- Забрави ли, че вече работиш тук? - попита и посоки табелката над главата си. Дори ѝ припомни името на италианския ресторант.
- Да, но аз... Вчера... Реших, че...
- Хайде, “Пътят на любовта” те очаква. - подсмихна се, горд от малката играна думи с името на ресторанта, след което я повече вътре. Думата му не търпеше противоречия. Вчера си беше за вчера. Нямаше намерението да отстъпва таланта ѝ на конкуренцията отново. Там веднъж вече и без друго не го бяха оценили.