Re: Bad religion.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:30 pm

Марсел не можеше да се познае, отново не знаеше кой е. Беше си обещал да се вслушва в здравия си разум, или каквото бе останало от него, когато усети, че е напът да тръгне по пътя на собственото си саморазрушение. Въпреки това обаче, отново не си правеше услуга като продължаваше да дава зелена светлина на проклетия демон. Нещо, по-силно от него и волята му, доста умело игнорираше всички червени флагове, с които имаше късмет да се сблъска още при първата им „официална” среща. Освен всичко дотук, след краткия си разговор със Силвен, разбра и още един допълнително притеснителен факт. Очевидно единствен Марсел можеше да усети този изкусително примамващ аромат на демонска кръв, което можеше да значи само едно.
Вампирът за миг затвори очи, отсявайки чуждия аромат от този на останалите създания, всеки потънал в собственото си забавление. Не бе успявал да се фокусира така лесно върху ничия чужда арома, сякаш тя властваше, надделяваща над всички останали разнообразни миризми наоколо. Марсел беше лапнал като някоя разгонена тийнейджърка и не можеше да живее с този факт. Какво, това да не беше лайв екшън на „Шантав петък”? Да не би с Марибел да си бяха разменили телата?
Раздразнението му на дълбоко вътрешно ниво обаче, не спря Марсел от това да проследи с леко премрежен поглед простичкия жест на Деклан, в който всъщност се криеше повече интимност и от страстна целувка. Дъхът на вампира беше секнал, иначе би освободил някоя въздишка. Добре че порцелановата му кожа можеше да се изчерви само, когато си е пийнал. Именно поради тази причина, вампирът само вдигна чашата си и при наздравицата едва я допря до устните си.
Естествено, демонът не беше сляп и можеше да види, че изобщо не си и близна. Не беше жаден, или поне не за уиски. Устните му въпреки това останаха притворени близо до стъклената чаша, докато чуждия глас някак не извади вампира от краткия му транс.
Работата беше там, че му трябваше някакво оправдание, но в момента не можеше да измили нищо. Абсолютно нищо. Мозъкът му пращаше по дяволите всяка червена лампичка, която светваше. Загасяше я, сякаш е напълно незначителна. Оправдание да не прави онова, което иска, просто нямаше. А в момента Марсел искаше да направи толкова много неща с Деклан.
Предложението на демона го накара най-сетне да отдели все още пълната чаша от устните си и и да я остави обратно на масичката. Чувстваше се почти като пациент след лоботомия. Дори не можеше да мисли логично. Беше вкаран в капан, от който нямаше излизане, и то защото сам поиска да попадне точно където е. Емоциите му бяха толкова примесени, че дори см не знаеше както точно изпитва в момента.
Тихичък смях се откъсна от устните му.
- Не знаеш какво става с Марибел, когато се напие. – поклати глава, оглеждайки се за дъщеря си и проклинайки се наум, задето я отпрати и отново си повярва прекалено. Не че не му се искаше да прекара повече време насаме с тъмнокосия демон, но се боеше, че ще стигне прекалено далеч и няма да може да спре. Мисълта, че нямаше единственото си спасително въже, самоконтрол, меко казано го ужасяваше. Затова не можеше да се припознае в себе си. По принцип той беше флиртуващия, провокиращия. Онзи, който с чара си докато се осъзнаеш ще те заведе в някоя тъмна уличка и ще се възползва, че там няма кой да те чуе как крещиш. Сега желанията му бяха толкова различни. Сега, когато бе видял какви можеха да са последствията от една среща с Деклан.
- Има една беседка в края в задния двор. – рече отново в разрез с всичко, което му крещеше да си остане тук. Не можа да не откликне на подканителната нотка, която се изписваше навсякъде в чуждото изражение.
Без да се усети, вече беше хванал ръката на демона и не го пусна, докато двамата не преминаха през тълпата хора, която се увеличаваше все повече. Никой не подозираше какво грандиозно представление се готвеше някъде зад сцената. Стигнаха до вратата, водеща към градината-лабиринт, в средата на която беше споменатата беседка. Вратите обаче бяха заключени с катинар поради незнайни причини.
- Zut! – изпсува неформално на френски. Беше огромна рядкост безцеремонно да наруши изтънчения си език. С погледа и думкащото сърце на някой малък калпазанин, Марсел се огледа наоколо и направи знак на Деклан да го прикрива. Положи усилие да е максимално тих, докато изкривяваше катинара, докато облото парче метал не се отдели напълно. В този момент мозъкът му ни най-малко не сметна за съмнително за какво му бе на някого да затваря един от изходите с вериги и катинар.
Без да му мисли повече, вампирът придърпа другия и двамата се озоваха в красивата вечнозелена градина в задния двор.
- Трябва да ти призная, че не знам пътя към беседката. Всеки път се губя тук без Виктория. Може би е някакъв архитектски трик... – промълви, без дори до осъзнае, че все още държеше ръката на демона и дори бе преплел пръсти с неговите.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:30 pm

- Мога да предложа как изглеждат днешните деца в подобно състояние - не просто можеше да предположи.

Много добре знаеше. Имаше случаи, в които беше дори директен участник в изкушението, което алкохолът носи със себе си. Можеше да каже, че краят на историята не завършваше особено красиво. Нищо, което включва повръщане и главоболие не може да е добро ... знаеше от опит и дори наскоро си беше опреснил.

Остави се на Марсел да го поведе, накъдето беше решил. За Деклан нямаше особено значение, макар че от време навреме се оглеждаше, за да прецени къде да потърси последният нужен артефакт. Беше му писнало да експлорва света за нещо, което дори не се знаеше знаеше ли се дали щеше да свърши някаква работа. Съзнанието на Деклан алармира, че определено не им беше мястото тук, когато се озова пред заключената врата, но определено не възнамеряваше да спира нищо от това. Все пак се и замисли. че за това, до което можеш да се добереш, обикновено е стои заключено. Мозъкът на демона заработи в друга посока. Какво, ако в действителност имаше причина да не се намира никой тук освен специално подбрани, такива с изрично даден достъп? Погледът му обиколи местенцето. Предимно не особено заинтересовано. Сякаш просто искаше да разбере къде се намираха. Мястото бе странно осветено, Имаше нещо ... магическо? Иначе как щеше да изглежда толкова съвършено, ако не беше изкуствено? Деклан протегна свободната си ръка и откъсна лист от близкото дърво само за да се увери, че стъпкваше с обувките си нещо истинско. Беше срещал всякакви неща през живота си, но несъмнено трябваше да е сигурен, когато ... искаше да получи нещо. Скъса малкия съвършено зелен лист и той се приземи на земята.

- Може просто да не идваш достатъчно често насам. Аз, да си призная, ако не беше партито в манастира, не бих дошъл тук - призна си, сякаш това в действителност беше едно от многото неща, които искаше да вкуси от живота преди да му се е изплъзнал; добре знаеше, че появата му в този манастир не беше изобщо случайна, имаше работа за вършене, която непременно щеше да бъде свършена.

Пръстите му съвсем умишлено стиснаха чуждите за секунда, но го направи така, сякаш беше случайност, която обаче никак не го смути. Беше усетил чуждите пръсти преплели се в неговите с известно закъснение, но необходимостта да избоде очите на Марсел с неосъзнатата продължила повече от нужното близост, беше неизбежна. Прекрати я внезапно, когато направи няколко крачки по-напред само за да може след малко да спре рязко и да се обърне към вампира, чието тяло се оказа в директен сблъсък с това на Деклан. Не го познаваше добре, но му се струваше ... разсеян. При първата им среща беше толкова фокусиран да не го изяде случайно, а сега? Какво се намираше в главата му? Емоциите може и да летяха в посока на Деклан, но беше той внимателно отхвърлил всичките още преди да са влезли.

- Да тръгнем натам? - успя да открадне частица от чуждия дъх.

Предложи съвсем друга пътечка, по която да преминат в зеления лабиринт, за да се изгубят още повече може би.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:31 pm

Нещо тук не беше наред. Лабиринтът тази вечер изглеждаше някак различно. Напомняше на Марсел за познато място, където много отдавна се беше събудил от почти столетен сън. Тишината беше същата, която кръжеше около мавзолея му в онова далечно време. От него помнеше единствено странния мисловен покой, който не бе изпитвал от тогава и който, колкото по-дълбоко в градината навлизаха, толкова повече се връщаше при него. Беше точно това, от което имаше нужда в момента. Защото се чувстваше уязвим. Това беше правилната дума. Уязвим.
Откакто носеше омагьосания пръстен и вече дори слънцето не можеше да прогори порцелановата кожа, Марсел бе забравил тази странна емоция, която ти крещеше да бягаш, но цялото си същество искаше да се доближи повече. Имаше си причина вампирът да остави отвора в тавана на първия етаж в имението. Спускането на страничната ръчка оставяше естествена светлина да проникне оттам съвсем свободно. В някои безсънни дни, Франсоа стоеше и я наблюдаваше с часове, светлината. Представяше си, че може би така биха изглеждали душите на хората. Представяше си и как една крачка го делеше от сигурна гибел. Имаше нещо болно красиво в това да ти се иска да се опариш. Марсел не искаше да си признае колко пъти бе протягал ръка през светлината само, за да се почувства жив. Не че расата му бе имунизирана откъм болка, но това бе напълно различно. Когато си сам с вечността, понякога ти трябва нещо по-силничко.
- Всъщност идвам да посещавам Виктория тук почти всяка седмица. Превърна ни се в нещо като традиция да четем и обсъждаме...май сме си основали литературен клуб с нея. – засмя се някак далечно, сетне поклати глава. – Каква „сестра Виктория”, за мен ще си остане Розали. – въздъхна и едва сега позагледа пътя пред себе си, където му беше по-удобно да се взира през цялото време. Не че периферното му зрение не попиваше лицето на Деклан в сумрака.
- Днес ми се струва малко... – опита да отбележи, че имаше нещо различно в цялостната атмосфера на градината, но не можа да довърши. По земята бяха разпръснати фалшиви светулки, както Марсел им викаше. Зърна ги само за миг, преди тъмнокосия демон да открадне цялото му внимание. Мисълта му бе рязко възпрепятствана от краткия му поглед и целувката, която му се стори като кратък сън. Не разбра наистина ли усети чуждите устни да се сливат с неговите, но това остави странно раздразнение и копнежа да разбере със сигурност какъв бе вкусът им.
Беше мит, че вампирите нямаха вкусови рецептори за друго, освен кръв. Просто без едното не можеха да живеят, само да спят вечно.. В интерес на истината всичките им сетива се изостряха прекалено в дадени моменти и можеха дори да помиришат и вкусят цветове и звуци. Също както в момента по повърхността на устните си вампирът долавяше бегло богатата смес от чуждия аромат и всичко, което го съставяше. Беше влудяващо, но атмосферата тук някак чудно караше Марсел да продължи да се усеща в мир със себе си. Беше престанал да се тревожи за каквото и да е.
- Внимавай. – рече предупредително, но с нормалния си тон, сякаш казваше на Деклан, че е напът да се спъне някъде. Всъщност бе просто първото, което му хрумна, за да го накара да спре. Не му трябваше друго. Когато тъмнокосия демон се обърна към него с объркан поглед какво е имал предвид, Марсел се пресегна да обвие лицето му с длани. Придърпа го към себе си, за да му покаже как се целува. В случай, че преди малко реално го беше целунал.
Устните им се сляха толкова съвършено, като две перфектно пасващи си парченца от пъзел. Уханието на Деклан, изпълващо сетивата му, само по себе си бе достатъчно опияняващо. Но имаше и друго, още по-опияняващо от уискито в бара, който бяха изоставили. Когато езикът на демона премина пред зъбите му, той си позволи да ги изкара съвсем малко, колкото да го боцне един единствен път. Сега беше сит и отпочинал, но все така не успяваше да потиска задълго егоистичната си нужда да знае...Успя да си открадне две, може би три капки. Премрежи поглед и се остави на бурното вълнение да отнесе мисълта му, за да открои още по-ясно екзотичния вкус, галещ и едновременно неистово дразнещ небцето му с омаята си. Определено не бе като кръвта на простосмъртните. Тя не можеше...да го засити. Точно обратното, всъщност. Даваше му илюзията че огладнява. Беше както хамбургерите за хората. Не носеха особена хранителна стойност, но бяха толкова вкусни, че само разбуждаха апетита ти и те оставяха по-гладен.
Когато отдели лице от чуждото, очите му този път сравнително бързо си възвърнаха обичайната пъстрота. Имаше нещо общо с нетипичната атмосфера наоколо, но вампирът предпочете да поеме целия кредит за железния си самоконтрол да не изяде демона с парцалите.
- Защо реши да я спазиш? – погледна го с невинно любопитство, докато все още придържаше лицето му. Харесваше му контраста на парещата кожа под хладните му пръсти. – Уговорката ни. – поясни с половинчата усмивка. Беше много мило, че остави емоциите му намира. – Получи каквото ти трябваше. Не вярвах, че един демон би удържал така послушно на думата си. – в очите му се четеше силно развеселение, когато пръстите му се спуснаха надолу по дължината на чуждите ръце. Не знаеше какво цели с това. Може би го тестваше, току-виж си беше променил решението и искаше да му открадне емоциите. Ако ли не, то значи Марсел се беше справил достатъчно добре с прелъстяването си.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:31 pm

Деклан задържа очите си отворени преди да се потопи в удоволствието. Премигна няколко пъти, докато се бе оставил в чуждите ръце. Неговите собствени пробягаха по чуждия торс, докато не обгърнаха шията. Езикът му неприкрито трепна, когато усети зъбите на Марсел там, но не го отдръпна. Остави червената есенция да се примеси с разнообразието от вкусове, докато притваряше погледа си и заравяше пръстите си в златните коси на вампира.

Сегментира вкусовете и се остави единствено подвластен на различното, което искаше да изпие и да запази само за себе си. Беше перфектното допълнение към уискито, което се усещаше също. Скоро щеше да разбере, че чуждия вкус нямаше нужда да е допълнение към нищо ... щеше да му е достатъчен всякак. Или по-скоро щеше да го иска всякак, без значение как.

Не пожела да се отдръпне повече, когато другият раздели устните им. Само задържа очите си затворени за малко по-дълго преди да ги отвори и да си позволи да помете под взора си съвършената гледка. Може и да не му личеше, но беше гладен за чуждите емоции. Само че искаше нещо повече от тях ... нещо много повече. Преди всичко Деклан беше изграден от нишките на разрушението и хаоса. Въпросът не се намираше в съзнанието му, а беше обвързано само и единствено със собственото му същество. Как щеше да бъде по-вкусно? Беше улавял толкова красиви емоции, израз на съвършено чиста страст или неизлечима тъга, унищожителен гняв ... ала всички те се градяха на изчакване, на натрупване, които внезапно избиват и единственото, което демонът никога не бе могъл да изчисли бе кога да се появи на точното място, в точния момент, за да обере плодовете на труда си. Да ги абсорбира или да ги прибере като част от най-скъпата си колекция.

- Старая се - отвърна с отговор, който стоеше най-близко до реалността, в която му се искаше да сграбчи всичко, до което можеше да се добере; беше го правил преди и несъмнено не беше свършило много добре - нито за него, нито за жертвата му. - Пък и съм виждал как демони изгарят на свещени места, когато не си знаят мярката, някак не ми се рискува - подсмихна се и намигна му, плъзгайки пръстите си обратно по пътя, по който бяха преминали.

Имаше нещо привличащо в изпепеляващо студената кожа на вампира дори и да не се докосваше пряко до нея точно в този момент. Неговата собствена гореше поради много причини. Не беше само желанието, беше и всичко онова, което му се искаше да причини ... да разруши и да унищожи ...

- Хареса ли ти? - попита и вдигна едната си ръка; палецът му се намери на чуждите устни, докато собствените му пулсираха от нуждата за още.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:32 pm

Марсел официално откри, че беше напуснал временния си период на асексуалност и апатия, за който от части допринесоха децата му. През последните няколко десетилетия му дотолкова му се бях качили на главата, че Леско едва намираше желанието си да се отпусне и позабавлява. Въпросните му забавления се състояха в мимолетни забивки в някой бар, но накрая безименните мъже и жени неизменно свършваха като храна, защото не му се занимаваше да си търси отделно плячка. Без друго ловуваше с децата си през повечето време, за да ги държи под око.
Дори не се бе замислял колко се бе отдал на опита си да е добър баща, че почти съвсем бе занемарил личния си живот. Никак не беше типично за същността му, но и в интерес н истината все по-лесно се отегчаваше и губеше интерес към другите, затова и не му се занимаваше да флиртува. Не беше срещнал някой, който да привлече интереса му достатъчно. До деня, в който тъмнокосия демон се дрогира в къщата му. Беше останал с прекалено силни смесени чувства относно тази им среща, но все пак каза на Алехандро да запази чаршафите, попили потта и кръвта на Деклан. Щеше да му остане като сувенир и един ден навярно да му напомня за поредната му грешка в живота.
Съдейки по всичките си предходни връзки през вековете, Марсел просто не спираше да повтаря една и съща грешка. Влюбваше се прекалено лесно, при това в най-неподходящите особи, които просто нямаше как да обикнат такъв като него. Имаше си своята грозна страна и тя бе прекалено отличителна част от същността му. Лошата новина бе, че дори да си намери някой също като него си, също едва ли щеше да приключи добре. Знаеше го, съдейки по себе си и това какъв егоист бе. Искаше всичко в големи количества. Всичко или нищо. И ако демонът сега отказваше да си открадне нужното и да си тръгне, то това значеше само едно... Щеше да чака, подобно на хищник, дебнещ за най-удобния момент да нападне. Щеше да чака, докато му се даде всичко. Също както Леско имаше навика да чака... но този път от самото начало знаеше какво ще се случи. Нима така не беше по-добре? Щеше да се остави на другия да го разруши, щеше да изгори в тази примитивна, глупава любов, за която очевидно нямаше против да се прави на глупак. Наистина нямаше. Вариантите бяха или да си тръгне още сега, или да играе до края, докато не види падението си на шахматната дъска. Нямаше да се откаже сега, когато фигурите вече бяха по местата си. Тъкмо си намери някой, който да развълнува сърцето му. Този път обаче за разнообразие, вампирът дори не възнамеряваше да прикрива или сдържа тъмната си страна. Нямаше такава нужда, защото му се струваше, че един демон като Деклан бе достатъчно корав, за да се справи с всичко, което щеше да получи от него. Нямаше да го мисли.
Подсмихна се загадъчно и грациозно се изплъзна от чуждия допир, оставяйки само избледняващите следи от аромата и вкуса си да разпалват чуждия копнеж.
- Ще оставя на теб да откриеш отговора. – каза с медения си тембър и френския му акцент завъртя закачливо последната думичка. Докато се отдалечаваше по осветената пътечка, развърза напълно косата, която без друго демона беше разрошил, за да я прибере наново в малка плитка отзад. Няколко по-къси кичура така или иначе останаха да си висят свободно от едната страна на бледото му лице.
- Идваш ли? – подкани го, когато забеляза, че остана малко по-назад да го зяпа. Не го винеше. Знаеше колко хипнотизираща можеше да бъде отдалечаващата му се фигура. Нормалната му походка оставяше леко имагинерно усещане, като че фигурата му бе лека като перце и едва ли не левитираше над земята. Грацията не му беше чак толкова присъща, докато беше човек, но след това му придаде усещането за класа и висота, въпреки че дори не носеше никакви титли и неща от този род. Не му трябваше власт на хартия, за да блести по своя си начин. Владееше изкуството на това бъде красив дори в най-мрачните си състояния, които оставяха безмилостна пустота и разруха след себе си.
- Voilà! Намерихме беседката! – възкликна звънко, грандиозно разпервайки ръце в посока на красивия бял купол, спускащ се над две пейки, свързани към масичка в необичайната форма на диамант.
- Седни тук. – рече, след което собственоръчно придърпа другия за яката на ризата без да остави и гънка на нея. Постави ръце на чуждите рамене, заставяйки го да се тупне върху една пейка.
- Кръвта ти е много интересна на вкус. – отбеляза, привел се леко, за да може спуснатите му кичури да погъделичкат чуждото ухо също като дъха му. – По-сладка е от човешката, много по-сладка и опасна. Също като притежателя си. – тембърът му сякаш разпръскваше вълнението си под нетипична досега форма на предупреждение. Нищо, че се предполагаше Марсел да е онзи, който трябва да се страхува. Дали наистина той беше онзи, който по-добре да си плюе на петите?
- Не може да засити глада ми, но всяка следваща капка ми се услажда повече. – устните му се приближиха още повече, шепнейки факти, които отлично знаеше колко ще се харесат на един демон. Ръцете му обаче в разрез с нежния шепот бяха стиснали по-силно раменете на мъжа, възпрепятствайки всяко движение.
Отдели се от Деклан толкова внезапно, преди другия да осъзнае отсъствието н близостта му. Намери се на пейката срещу него и го приканваше да срещне погледа му. Сетне демонстративно разкопча ръкава на ризата си и прилежно го запретна до лакътя. Подсмихна се на въпросителния поглед насреща.
- Хайде. Нека видим кой е по-силният. – протегна се напред и опря лакът на бялата маса, изпъвайки ръка в готовност. - Да видим кой кого ще изяде. – повдигна вежди подканително, прехапвайки леко долната си устна. Никога не си представяше, че някога ще предизвика точно демон на канадска борба, но за всичко си имаше първи път. Може би затова и беше толкова вълнуващо. – И да не си посмял да се сдържаш! Покажи ми силата си. – излезе като чиста заповед между все още влажните му от целувката устни. Марсел можеше и да изглежда на моменти като някой изнежен аристократ, но нямаше нужда някой да показва милост над него. Най-мразеше да го оставят за побеждава в нещо от любезност. Без друго тайничко се надяваше, че демонът ще може да го надвие по сила. Онова, върху което цялото му внимание несъмнено щеше да се погуби, щеше да бъде всяко стягащо се мускулче и изпъкналите вени по красивите му ръце.
.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:32 pm

- Така ли? - излишно попита, вдигнал глава към русото изкушаващо създание. - Как знаеш, като едва си близна? - повдигна вежди в привидно неприкрито учудване.

Знаеше много добре, че кръвта му определено привличаше вампира. Иначе онази вечер нямаше да го подтикне да пие от него. Не му се беше получило, но, хей, ако можеш да получиш всичко ... къде ще да отива тръпката от живота? В случая - вечността, което даже е по-лошото. На Деклан му трябваше доста повече, за да задоволи глада си и никога не се задоволяваше с обикновени и прекалено скучни емоции. Несъмнено трябваше да поработи по въпроса, ако искаше да се нахрани като хората. Това също отнемаше прекалено много време, но определено имаше търпение. Когато не можеше да чака, успяваше да се запаси с негативни емоции много лесно. Доста често дори не трябваше да ги предизвиква, защото на съществата около него определено по-често им беше неприятно, отколкото приятно. Деклан със сигурност не разбираше и това, но перфектно го устройваше. Разбира се, разликата между вампири и демони ще да е от земята до небето, но преди всичко създателя им бе един - Малбонте. Това само по себе си говореше достатъчно за разрушителните им природи.

Деклан послушно беше останал на мястото си, защото нямаше особено голям избор, но и поради някаква не особено ясна причина в този момент, нямаше нищо против. Едва когато чуждият дъх и допир му избягаха, успя да се концентрира върху ставащото. Облегна се на пейката, след като сега чуждата сила не притискаше раменете му, докато го наблюдаваше как се отдалечава и сяда от другата страна на масата.

- Кой кого ... ще изяде? - повдигна вежди, а на лицето му заигра усмивка, която не пожела да скрие. - Няма да е същото, защото сега и двамата сме под контрол, или греша? - наклони глава и се приближи, неговите ръкави по начало бяха вдигнати, така, че само постави лакти на масата. - Но нека видим ...

Облиза устните си, обирайки остатъчния вкус на другия там. Беше вълнуващо. Гърдите му се изпълниха с въздух, който изпусна, когато улови чуждата ръка с пълната си концентрация на някой, който ... искаше да спечели. По начало мразеше да губи. Нямаше значение каква щеше да бъде наградата му и предупреждението на вампира да не се сдържа, бе напълно безсмислено. Деклан нямаше да го пожали, ако това бяха притесненията му. Не спадаше в графата на добряците, които оставяха другите да се самозалъгват. Навярно това бе една от най-долните и скъпо платени лъжи - поне в очите на демона, които забелязаха още нещо в далечината, но бързо върна поглед към Марсел. Краткото му разсейване щеше да му коства бърза загуба. Засмя се непринудено, когато не позволи това да се случи.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:33 pm

Марсел искрено се забавляваше на чуждите реакции. Малко ли знаеше, че те щяха да станат къде-къде по-очарователни няколко минути по-късно, когато го изравни със земята.
Никой, освен създателя му не го познаваше по времето, когато беше още смъртен. Поне никой, който бе живял достатъчно дълго, за да разкаже. Леско в древността бяха били знатен род и бяха били известни с разработката на всякакви кораби, от търговски за пренасяне на стока, до тежки военни зверове с по няколко оръдия на борда си. Всичкото им състояние и изкачване в йерархията се дължеше на дългогодишен труд, но преди всичко на умения да надвиват всяка конкуренция по пътя си. Бащата на Марсел, макар вече да не си го спомняше, бе изключително състезателна натура и несъмнено бе повлиял на четиримата си сина. И както по онова време родителите вечно сравняваха постиженията на децата си, за да изберат наследник на знатния семеен бизнес, всеки можеше лесно да се досети колко настървено трябваше да се бори Марсел за всяка трошичка бащино признание. Ако някой го попиташе лично, би казал с гордо вдигната брадичка, че бе извоювал мястото си като наследник със собствен труд, което не бе лъжа. Но поставено другояче явно се противопоставяше с всички морални ценности на човешкото общество. Марсел да нула време бе открил слабите места на братята си и ги бе дискредитирал от играта. Единият му брат се самоуби и го обвини в писмото си за това. Чист късмет, че Марсел успя да го изгори навреме. И в човешките си младини не можеше да се каже, че бе добър човек. Беше прекален егоист и нямаше особена съвест, ако преследваше определена цел в живота си. Същият този егоизъм обаче почти го бе погубил на по-късен етап. Оттогава се опитваше да открие грешката в този иначе така ефективен начин на живот. Не че нещо, но малкото пъти, в които на Марсел му бе пукало истински за някой друг и се бе замесвал в работите му, нещата не свършиха добре за него. Нищо за него, нито за другия, всъщност. Затова къде, по дяволите, беше смисъла? Реши, че нямаше оправдана причина да опитва да бяга от себе си и онова, което е. Беше осъзнал, че всеки трябва да се спаси сам, вместо да чака другиго. Него някой беше ли тръгнал да го спасява?
- Напротив. Сега е перфектното време именно, защото имаме тази концентрация. – отвърна Марсел, вече наместил се удобно и захванал чуждата длан като ноктите на харпия. Имаше нещо изключително вълнуващо да предизвика непознат тип разрушение на подобен дуел. Припомняше му старите времена, в които една хвърлена ръкавица в нечие лице водеше до битка на живот и смърт. Ех, спомени.
- Да направим нещата по-интересни. – рече с все така желязна концентрация, която се изливаше и от равния му статичен тембър. Стискаше чуждата ръка толкова силно, че някак се опасяваше дали няма да ѝ остави синина. По начало не искаше да си признава, но имаше известни предположения дали ще победи, или пък загуби. Знаеше, че ако демонът поиска, можеше да
играе мръсно и да използва дарбата си, за да си извоюва победа, но в случая битката беше от различно естество и нямаше никакъв смисъл. Може би цялата работа беше някакъв вид показно, което да постави картите на масата. Марсел изпитваше раздразнение от това с каква лекота и самодоволство тъмнокосия демон го провокираше да пие от кръвта му. Някак му се искаше да му покаже какво е напълно възможно да му се случи, ако прекали с тези си провокации, но без да става очевидно. Защото, преди всичко да не забравяме, че на вампира не му пукаше дали другия си имаше склонност към самоубийство или не. Надяваше се това да му помогне да прецени ситуацията сам за себе си, защото в случай, че Марсел изгубеше контрол, то Деклан трябваше да се спасява сам.
- Който загуби, ще изпълни едно желание на другия. – изрече предложението си, след като другия беше в пълен слух. Марсел дори не се възползва от чуждото разконцентриране за секунда, защото нямаше нужда. За първи в него се надигаше усещането, че тази битка му е почти в кърпа вързана и няма нужда да използва никакви странични методи или някаква стратегия, за да победи. Пък и така беше много по-забавно.
- Запъхтяваш ли се вече, или ми се приучва? – килна леко глава, но тонът му, както и погледа му, дори не трепнаха. Ирисите му всъщност се бяха концентрирали в едно поле н чуждите, което му напомняше на космическа мъглявина. Така силно се бе фокусирал там, че във нищо и никой не можеше да му събори ръката в този миг. Дори не му пречеше да вмята от време на време по някой коментар, защото все пак и другия го правеше. Поне докато от устните му не се изтръгваха по някой друг стон и ръмжене. Запъхтяването му беше толкова секси, че вампирът трябваше да стисне зъби, за да не се разконцентрира съвсем. Все пак той самият чуваше звуците много по-отчетливо и ясно, можеше да ги отдели от тихото шумолене на храстите и балдахинените завеси около беседката.
- Готов ли си да се предадеш, или ще е твърде накърняващо за репутацията ти? – попита във все същия дух на взаимното провокиране, което бе традиция при тази игра. Беше виждал множеството токсични мъже да го правят и искаше да види какво е. Беше интересна комбинация от пасивна агресия и пълно сдържане на фокуса върху определи мускули от тялото. Нищо че на Марсел по изражението не му личеше, но адреналин му бе скочил до небето. Въпреки че очевидно на този етап просто искаше д види докога другия ще издържи. Може би трябваше да сложи край, преди да го е оставил без ръка. Марсел обаче не беше готов, тази забава му се услаждаше прекалено и той поддържаше умело ръцете на двамата някъде по средата. Н моменти накланяше рязко в своята посока, за да стресне достатъчно Деклан. Нещо такова беше усещането и при вампира, когато проклетника опитваше да си играе с емоциите му. Не че искаше да го обръща на реванш или нещо подобно...но май лекичко си бе позволил да го направи. Беше си проклето създание на нощта и не го криеше. Марсел почака поне и на неговото чело да избие малко пот, за да стане поне интересно. Другия обаче изглеждаше така, сякаш бе на предела на силите си. Вече бе замълчал напълно и Марсел просто остави силата си да надделее. Точно така, както би се случило, ако изгуби контрол. В подобен момент досега единствено създателя му бе успял да го спре и то пак понасяйки щети.
Ръката на Деклан остави внушителна вдлъбнатина в масата при сблъсъка си с повърхността. Очите на вампира безмълвно проследиха трудното преглъщане на губещия и му се прииска д захапе тази сочна адамова ябълка. Чуждото лице също така гореше от цялото напрежение, което правеше кръвта по-концентрирана там. Кой знае наистина... Кой знае дали Марсел нямаше да го изяде преди да бъде погубен от крадеца на емоции. Двамата наистина имаха различни силни страни, но това някак си разпали още повече желанието на вампира да го задържи при себе си. Играеше си с двоен огън и не можеше да бъде по-вълшебно от това.
- Моите съболезнования, mon chéri. – рече, но отново стисна чуждата длан, въпреки че демона изпита нуждата да си я прибере. Можеше да забележи, че и той бе достатъчно състезателна натура и мразеше да губи. Затова и отказа да срещне отново погледа му веднага. С другата си ръка Марсел пое чуждата и прокара нежно пръсти по изпъкналите вени, следейки ги с жаден поглед, но сякаш просто предпочиташе да им се възхищава отдалеч. Несъмнено бе оставил лека синина на другия като подарък и това бе най-малкото зло, което можеше да му се случи тази вечер.
Наоколо внезапно зазвуча красива музика, която идваше по-скоро от манастира. Съвсем скоро нещо друго щеше да присети и двамата къде се намират, но в момента никой и нищо не можеше да разруши покоя и веселието на Марсел. Част от него дори не искаше тази вечер в компанията на демона да свършва.
- Танцувай с мен. – промълви му желанието си като победител и се изправи, заобикаляйки металната масичка.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:34 pm

Деклан беше самоуверен. Навярно това беше един най-големите му проблеми, но в същото време някаква неизменна част от образа, който стриктно следваше. Той по начало си беше неизменна част и от неговата личност. За него непременно всяка битка имаше значение - без значение нейния контекст, а всяка загуба означаваше точно това, което значеше. Що се отнасяше до битките, които не бе водил, както предците си, бе научен на първо място да използва подлостта, която играта с емоции му предоставяше - можеше да жонглира с тях така добре, че да разконцентрира жертвата до такава степен, че с малко сила да й отнеме живота или нещо друго - зависи; това беше неговият начин и на тези от вида му, но не съжаляваше за това, дори напротив - ужасно му се харесваше. В този миг обаче имаше нещо различно, което успя да долови. Не знаеш - сигнали от космоса ли получаваше, какво ли му се случваше, но отписа необходимостта да спечели просто така, защото навярно лесно би могъл да го направи. Искаше да знае отговорът на зададения по-рано от Леско въпрос. Навярно това наистина бе един доста добър начин.

- Така да бъде! - не му трябваше много, за да се съгласи така или иначе.

В мига, в който усети натиска на чуждата сила, беше почти сигурен, че шансовете му не бяха големи, но да се предаде от раз съвсем пък не беше в стила му. Най-малкото предпочиташе да се поизпоти преди да се остави на чуждата сила да го помете. Макар че ако щеше да го помита ... от него ли зависеше? Нямаше значение, защото някак се забавляваше. Другият даже нямаше нужда да го кара да се разконцентрирва, не беше сигурен дали щеше да го види скоро в подобна светлина - беше прекалено концентриран и Деклан се опитваше да си краде по малко от изкушаващо сексапилната гледка. Винаги се бе чувствал странно ... когато някой го привличаше по обратния начин - обикновено той беше демонът, пускащ мушицата в чуждия ум, но не и сега. Защо го правеше? Не разбираше ...

Несъмнено видя достатъчно зор по време на цялата битка, но най-вече в края, когато вече не си намираше гласа дори да издаде един едничък стон. Концентрацията му беше на място (до толкова, че каквото и да бе казал по време на битката, бе излетяло от съзнанието му), но не беше достатъчна, за да надвие Марсел. Знаеше много добре кое щеше да бъде достатъчно ...

Ръката му съвсем поддаде накрая под чуждия натиск и сякаш след цяла вечност си пое дъх. Беше го направил още един път ... проклето въздържание? Откъде и защо се беше появило? Не искаше да знае отговорът на този въпрос - определено не и в този момент. Защото със сигурност на този етап нямаше много да му хареса. Знаеше какво ставаше с тези като Марсел ... беше му се случвало само един път, но един бе напълно достатъчно. Прекаленото въздържание не носеше до нищо добро - както и прекаленото взимане. Човек трябваше да се намира някъде по средата, а Деклан определено не се виждаше някъде в баланса. Не и този път ... дори нямаше общо с проклетото обещание. Деклан не знаеше значението на тази дума. Имаше нещо друго, което разбираше единствено и само за себе си и то едновременно му се услаждаше, но и някак странно го ужасяваше - все пак беше демон; нищо неприятно не можеше да го плаши - освен онова, което сам щеше да си причини може би.

Несъмнено малката загуба му беше размътила мозъка за пет минути. Дори да знаеше, че загубата отдавна му е подсигурена, не значеше, че нямаше да си изживее петте минути на непримиримостта. Все пак преди всичко значеше и нещо друго - опасенията на другия дали нямаше да го изяде преди Деклан да използва силите си? Да, той си го помисли същото. Имаше нещо по-лошо обаче. Не се страхуваше. Това бе отличителна черта, но не и чест, която отдаваше на всяко същество. Имаше си своите предочитания.

Проследи чуждите пръсти и определено чу чуждите думи. Тъкмо щеше да го пита какво ще да иска ... така и иначе такава беше уговорката. Вдигна поглед към изправилата се фигура и повдигна вежди.

- Това ли искаш? - недоумението се изписа на лицето му.

Не че нещо, но живееха в свят, в който всеки иска много повече. И това простичко желание ...

Деклан премигна няколко пъти преди да се изправи и да се приближи към другия мъж.

- Ти не свиреше ли тази мелодия онази вечер? - пръстите му трепнаха, когато отново се протегнаха към Марсел.

Кожата му сигурно лъщеше на светлината и от потта, която му беше избила по-рано. Можеше само да съди по това, което виждаше в другия. Сърцето на Деклан несъмнено тупкаше все още учестено, но той не обръщаше особено внимание на тези неща.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:34 pm

Марсел се усмихна кратко на чуждото изумление. Нежна и зовяща неизказаното, такава усмивка рядко разцъфваше на устните му. Моментът обаче си струваше. Бе достатъчно магичен и го спираше от това да мисли да друго. Нищо извън този момент не можеше да достигне мислите му, както не можеше да надбяга красивите учестени удари на чуждото сърце. Тук и сега искаше просто да танцува с тъмнокосия демон.
В очите му се четеше, че иска много повече, разбира се. Искаше всичко, което можеше да му се даде, подобно на другия. Двамата опасно много си приличаха в същността си. Но имаше и нещо друго. Нещо, което само Марсел на този етап виждаше, че се заформя. И пръстите му копнееха да го сграбчат, за да не го пуснат никога. Макар да бе просто абстрактност, една от многото идеализирани фантазии на сърцето.
- Какво да ти кажа...Романтик съм. – бе отвърнал вяло на въпроса, докато погледът му изпиваше приближаващата се гледка. Не можеше да се каже, че полагаше усилия да се сдържа, беше нещо друго. Искаше и това също. Точно по начина, по който беше.
По устните на вампира пробягваше усмивка, която се скриваше само, за да надникне от ъгълчетата секунди по-късно. Този път дори тялото му реагира и без да дочака команда от мозъка, хвана другия за ризата и го придърпа към себе си с непреодолима сила. Дъхът на двамата се оказа толкова близо, че пролазваше по лицата им сладострастно, но Марсел се отдръпна леко, когато демона поиска да открадне дъха му. Видя недоволния му поглед и чу раздразнената му въздишка.
- Изненадан съм, че помниш. – възкликна тихо, тембърът му бе омекнал повече, отколкото би искал да си признае. Изкара кърпичка от джоба си и я прегъна леко, за да попие капчиците пот, спускащи се по чуждото лице. Все още не бе спуснал и оправил ръкавите на ризата си, което не бе никак типично за него напълно да забрави. Усети ръката на Деклан леко придържаща талията му и без да отмества поглед от неговия, плъзна пръсти по дланта му и я застопори здраво там, където искаше да бъде. Сетне същите тези пръсти погалиха чуждата шия за кратко, колкото да усети учестения пулс под хладната си кожа, накрая спирайки се върху чуждото рамо.
- Да видим и колко можеш да танцуваш. – в гласа му успя да се отчете нова провокативна нотка, но очите му останаха все така доброволно изгубени в чуждите. – Ако не можеш, аз ще те науча. – смигна му сплете пръстите на другата си ръка с неговите, издигайки я във въздуха. Така плавно се спусна в ритъма на мелодията, сякаш можеше да го прави и насън. Другия по инерция просто последва ритъма на стъпките му и двамата се понесоха като един. Само в този танц Марсел можеше спокойно да се качи на въртележката от емоции, бълбукащи в стомаха му, без да загуби посоката си. Така или иначе главата му вече се бе завъртяла още откакто вкуси капка от кръвта на демона. Не вярваше, че ще може си помогне там, но си струваше да опита. Струваше си, защото не помнеше кога за последно бе желал някого толкова силно.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:35 pm

Деклан видя готовност, която го бе озадачила. Не беше демон на детайлите, що се отнасяше до определени ситуации, но някак се беше потопил напълно в тази, колкото и странна да беше. Странна, защото обичайно не беше по вкуса му. Но имаше друго, което още дразнеше устните му. Чуждият дъх и остатъчния вкус на привличащите устни. И пак чуждият дъх, който дори от осигуреното разстояние блъскаше в лицето му. Чуждите игрички и пламенни движения го изнервяха. Това си беше неговата работа! Въздъхна и се остави просто на чуждите ръце. Прогарящите тръпки не бяха нещо, което искаше да прогони, колкото и да възбуждаха интереса му - искаше да види още от русокосото създание пред очите си. Притвори очите си само за да ги остави да издадат по-ярко синьо-зеления си отблясък, докато мекия плат преминаваше през лицето му.

- Дълго време се учих да свиря на нея преди ... - далечният спомен го озари.

Не беше свирил на нищо от години, но нямаше и нужда. Музиката не беше неговата страст дори и да му се отдаваше. За да се подчини на собствените си демони и ефективната си работа, трябваше да избере да прави нещо друго. Не съжаляваше. Всъщност, изборът да се занимава, с каквото действителност искаше, а не каквото се изискваше, беше най-добрият, който беше направил през живота си.

- Тестваш ли ме? - въпросителното му изражение се изрази отчетливо на лицето му.

Пръстите му стиснаха чуждите пръсти преди да последва другия в танца. Вече беше преживял драмата да настъпи нечий крак, тъй като нямаше съществено значение. Можеше да танцува, защото п0о онова време беше най-интимния показен начин пред обществото да предизвикаш нечия страст. Въпреки това кракът му умишлено настъпи чуждия в даден момент. Деклан вече далеч не се задъхваше, но пожела да грабне чуждото внимание преди отново да му е избягало нанякъде. Струваше му се прекалено избягало в случващото се за момента. Не че го винеше. Пръстите на демона освободиха чуждата ръка, а с другата стисна чуждата талия преди те също да се намерят на чуждото лице. Притегли го към своето само за да си вземе отново от дразнещото чувство, което ги делеше от преливащи се вкусове - дъх разстояние.

- Надявам се да си сигурен за това, което искаш, Марсел, защото вече няма връщане назад ... - на текущата светлина очите на демона изглеждаха сини, но мигна само веднъж, за да освободи истинския им катранено черен цвят. - Аз не съм добър за теб - прошепна в чуждото ухо, но не се отдръпна.

И определено не се шегуваше. Можеше да донесе единствено и само разрушение със себе си. Дори и на хората, които някога бе си позволил да обича - не можеше да е добър за тях. Никога. И нямаше да бъде. Защото това беше неговият начин да даде любов - дори и за такава да не ставаше дума все още. Предупреждението беше закъсняло, но нямаше значение. Деклан никога не би предупредил предварително и без това. Можеше само да каже фактите такива, каквито са. Беше приближил тялото си до чуждото далеч повече сега. И знаеше, че няма да спре, докато не го унищожи. Защото нищо красиво не можеше да вирее в градината на хаоса.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:36 pm

Нищо, освен последните думи, изтръгнали се от сладките демонски устни, не бих могли да го запратят към някое минало. Искаше му се да остане в този простичък момент и д го изживее като по филмите. Не му трябваше да си припомня, че отново бе напът да повтори грешката на всеки свой живот. Бе съществувал прекалено дълго, за да знае, че е просто едно малко кътче от света и че никой не можеше да има всичко. Такива бяха неписаните закони на вселената. Щеше да те накара да искаш винаги повече, отколкото знаеш, че може да получиш. Но беше странно явление, че това явление рядко спираше някого.
Думите на тъмнокосия демон първо породиха разсеяна иронична усмивка, която изчезна бързо от устните му. Първо му стана леко забавно, защото беше чувал тези думи, но по свой адрес. Толкова хора бяха предупреждавани как той, Марсел Франсоа Леско, не беше добра партия за никого. Навярно още от смъртните му години, когато дори не бе проявил особен интерес към никого в романтичен план, а единствено гледаше собствената си изгода. Говореше се з него, че е демон в човешка форма, което винаги си оставаше забавно. Все пак Марсел си падаше по класиката, а това определено не спираше да го разсмива всеки път. Дори когато един от излъгалите се да го последват, му бе изкрещял в лицето, че е по-жесток и от дявола, вампирът просто бе избухнал в смях. Не можа сдържи и тогава. Може би беше извратено, но му храсваше да чува всичко това, да го чува от вече омразни устни, от изкривени от гняв лица. Караше го да се чувства добре. Караше го да вярва в кармата, но всъщност той самият предизвикваше кармата. Той опожаряваше всичко онова, което опитваше да сдържи, защото само това знаеше. Въпреки всичко след всяко следващо събуждане осъзнаваше, че е в грешка. Не беше достатъчно само да искаш без да повярваш, че можеш да дадеш и да получиш всичко. Разбира се, кой би повярвал, че толкова просто? Дори всъщност да беше толкова просто...
Марсел отдавна бе загубен случай и си го знаеше, нищо че оставяше и на другите да му го напомнят при всеки удобен случай. Всяка нощ се взираше в собствената си мрачина, която така прилежно бе изтъкал през вековете. Бездната бе по-черна и от катраненочерните очи на демона. Разликата между тях двамата с Деклан очевидно беше, че той нямаше неговите маниери на лошо момче. Ако това беше част от плана му да го прелъсти, защо си хабеше думите? Беше постигнал целта си и без това. Нямаше нужда да го убеждава допълнително, защото Марсел повече от това не можеше да лапне.
Вампирът рязко и безцеремонно завъртя демона, но без да наруши ритъма на танца им. Накара го просто за загуби погледа му за миг и тайничко се надяваше да му се завие свят. Когато отново го притегли към себе си, отстрани изглеждаше грациозно и нежно, но само Деклан можеше да усети онази страстна мощ, която бликаше от движенията му. Бе набрал достатъчно инерция, за да си играе както поиска. Не само демоните обичаха да си играят, кой го твърдеше?
- Никой не е, mon chéri.- отвърна, сякаш беше всеизвестен факт. – И аз не съм добър за теб.- Усмивката трепереше на устните му, защото едва се сдържа да не се засмее. Веселието му не граничеше с нищо описателно. Чертите му както винаги не издаваха какво ще е следващото му действие. Танцът им приключи малко преди мелодията да заглъхне съвсем и вампирът запристъпва напред, карайки другия да запристъпва назад с неговия такт. Знаеше, че е любопитен да разбере какво следва сега, но май не му беше отвърнал подобаващо на старанието. Русокосият се спря точно пред беседката и преди чуждите крака да се сблъскат с пейката. Остави го за няколко секунди да се чуди къде точно се намира и без да пуска погледа му, го събори назад. Дланта му бутна чуждата гръд не просто с привидна си лекота и грация, а и със същата доза обиграност, която се четеше и в потъмнелите от страст ириси.
- Това, което искам... – започна, след като бавно запристъпва към пейката, където бе съборил другия. Деляха го само три крачки, но му храсваше изгарящото желание, с което демонът го гледа. Затова и му предостави повече време за гледане, преди да се качи на пейката върху него. - ....е да видя как кожата ти настръхва, когато ме чуеш да мълвя името ти. – шепотът му, леко раздразнен от сдържания преди малко смях, се разби в чуждото лице като директна покана. Постави два пръста под брадичката на демона и рязко извърна лицето му на една страна, което му даде близък достъп до ухото му. Името на Деклан се разля като горещ шоколад с най-съблазнителния френски акцент и хладния дъх се понесе надолу към изкусителната шия.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 8:15 pm

Покажи ми - отговорът остана да трепти на върха на устните на демона.

Вирна само брадичката си в чуждата посока, докато отстъпваше назад, оставяйки се на гравитацията да го събори по гръб върху пейката. Беше заключил поглед в чуждия, очакването гореше по кожата му. Влажната му уста отстъпи на езика му да премине по горната му устна. Подпря се с лакти, наблюдавайки приближаващия се вампир. Сниши се едва, когато чуждото тяло се намери върху неговото, подвластно на чуждите пръсти. Главата на демона се изви от напиращото желание. Топлият му дъх напусна устните му и въздишката му се заоткъсва на пресекулки. Кожата се поддаде напълно на чуждото желание, тръпнейки под чуждите устни. Никой не беше изричал така страстно името му.

Тихото ръмжене си проправяше път до чуждия слух, както пръстите му се разхождаха по досадния плат. Разкопча първите няколко копчета на чуждата риза. Нямаше търпение за повече, затова безцеремонно разходи парещите си пръсти по чуждата кожа, която рязко контрастираше с влудяващата си студенина. Пръстите окупираха всяко място, до което можеха да се доберат, с нестихващата се страст. Ръцете се провряха по чуждите под дрехата, разгръщайки още повече желаната гледка. Деклан изви глава назад само за да предостави още от апетитната си шия на чуждите устни и за да може да види ...

Дръпна рязко надолу плата и оголи чуждите рамена. Зъбите захапаха едното, а пръстите му отново се заровиха в златните коси за кой ли път вече.

- Винаги ли си толкова студен? - въпросът му едва напусна устните му, фокусирайки вниманието си върху желанието си косата на другия да погъделичка тялото му.

Беше бил и преди с вампири, но не вървеше да зададе въпроса си в множествено число, пък и преди не го бе интересувало толкова. Във всеки случай не възнамеряваше да си изпуска златната възможност.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 8:15 pm

Потъмнелите ириси се замъглиха от чуждите действия, но въпреки това успяваха ясно да попият цялата палитра от цветове. Преброи наум нюансите на червеното, които открои върху възбуденото лице на демона и се усмихна широко. Усмивката му бе прекъсната единствено от тихото стенание, което се откъсна щом другия захапа рамото му. Не беше виждал по-необуздана страст да се отприщва у някого. Ако бъдем честни, тъмнокосия демон се бе сдържал достатъчно. Времето определено минаваше по-бавно и болезнено, докато не освободиш всичките си стаени копнежи.
Остави чуждите пръсти да се разходят по разголената му гръд, докато се наместваше по-удобно върху Деклан. Дългите му бедра притиснаха чуждата талия, смъквайки се достатъчно надолу, за да се застопорят върху чуждия скут. Това му даваше най-бърз достъп до едно определено място, което обаче умишлено избягваше да докосва още.
- Изненадващо, не. – промълви простичко в отговор на въпроса, който му беше даден. Ръката му пробяга по чуждата шия и отново проследи красивите пулсиращи артерии, които се открояваха повече заради бушуващата в тях кръв. – Не винаги. – напусна някак далечно устните на вампира, когато ноктите му се издължиха и одраха кожата като игрива котка.
- Ставам доста по-топъл, докато се храня. – прошепна сладострастно отново в близост до чуждото ухо, а освободилите се от плитката му кичури погалиха лежерно лицето на демона. Побърза да премине с език по мястото, на което бе оставил червени следи. Красивите ивици бяха съвсем малки и далеч не бе достатъчно дори за една глътка, но беше повече от достатъчно да удари вампира право в мозъка. Сега знаеше защо хората смъркат белите прахчета от всякакви повърхности, без да им пука. Където и да се намираше, би си близнал от Деклан без да се замисля.
Гърбът му се изправи рязко и Марсел изви и разтърси глава от удоволствие. Това беше вампирския му оргазъм, който можеше да си докара иначе едва, когато източи последната капка кръв от един човек. Същото това усещане можеше да му даде всяка една капка от животворната есенция на тъмнокосия демон. Беше пил от други създания и преди, но това... Това...
- Не знаеш колко си загазил. – засмя се с глас, облизвайки устни, сякаш действието щеше да му донесе още от чуждия вкус. Панделката за коса се бе спуснала още надолу и вампирът разтърси грива отново, за да освободи изцяло златните си коси.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 8:16 pm

Деклан преглътна съвършената гледка, която се разкри пред очите му. Не можа да свали очите си от чуждото удовлетворение и се опита да попие всяка част от него. Беше прекалено егоистичен да си открадне от съвършената емоция, но знаеше кога да се възпре. Не ставаше дума за личното пространство на Марсел, а за всяка друга страстна и бясна емоция, която можеше да съхрани по-късно ... стига да пожелае ... изгаряше от още едно желание сега - искаше да запълни липсващото място с унищожителните емоции на това съвършено същество.

- Мога да разбера - прехапа долната си устна, изричайки думите си.

Все така остана да лежи на студената повърхност, но това не му правеше впечатление. Беше прекалено зает. Пръстите му бързо подновиха допира си. Намериха се първо на чуждите рамена, а после се спуснаха надолу до чуждата гръд, оставяйки бледите следи от нокти, през дразнещите дрехи до чуждите бедра. Не се поколеба да ги покачи обратно по-нагоре, за да се заеме със свалянето на проклетия колан. Разкопча го видимо нетърпеливо преди да го дръпне рязко и да хвърля на някъде, нямаше особено значение къде. Пръстите му сръчно разкопчаха чуждия панталон. Можеше да усети напрежението там докато ефирно докосваше. От устните му се откъсна още една въздишка, която палеше гърдите му чак.

- Така ми харесва повече - изрече думите и протегна ръката си само за да придърпа по-близо към себе си вампира, заравяйки пръстите си и заигравайки се с меката му коса; визираше нея, но несъмнено нямаше нищо против интерпретацията на думите му да се приеме за всеки друг момент от страстното им преживяване.

Надигна се, за да слее по-бързо устните си с чуждите, докато тялото му не тупна обратно на пейката с чуждото върху своето. Свободната му ръка се плъзна по чуждото мъжество, което все още не беше освободено напълно от всеки плат - колкото и тънък да бе, Деклан можеше да си представи колко влудяващо може да е да не си напълно свободен - или изобщо да не си, както в неговия си случай.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 8:16 pm

Съзнанието на Марсел се замъгляваше все повече и повече. С всяка поета глътка чужд аромат, всеки отличителен вкус, останал от другия да пари на устните му. А тези устни искаха да си вземат още много. Дори не бяха започнали, всъщност.
Почувства трепета на заровените в косите си пръсти, когато ноктите му се спуснаха през средата на чуждата риза, директно разкъсвайки плата там, демонстрирайки ясно, че няма никакво намерение да се разправя с копчета. С остротата си дори бяха успели да оставят нови кървави дири от ключицата, чак до пъпа на тъмнокосия демон. Вампирът се спусна без втора покана, за да изсмуче всяка следа от тях. Този път не само езикът му премина по алените следи, но се включиха и устните му. За отрицателно време замени алената палитра от цветове с пурпурна.
- Вече знам как искам да умра! – изстреля на един дъх, защото друг нямаше да може и да си поеме скоро. Новата ударна вълна от наслада го застигна на мига и това накара тялото му да се плъзне няколко пъти страстно по чуждото. Еротично отърка горната част на бедрата си в издутината на чуждия панталон и изпусна тежка въздишка когато си представи как Деклан го изпълва по всеки възможен начин. Нямаше нищо против да го усети в себе си под всяка една форма. Дори само мисълта да изпита всичко това едновременно караше сърцето му да опитва да разкъса студената му гръд. Кожата му можеше и да бе ледено студена, но органите му горяха. Цялото му същество изгаряше, а устните му безгласно и неспирно настояваха желанието им да бъде изпълнено.
- Деклан...! – откъсна се най-сетне наяве, почти повелително от устните му. Искаше го, но част от съзнанието му беше на много високо. Някъде, където въздухът беше сладък, но адски концентриран и му пречеше за диша или мисли адекватно. От устните му се откъсваше гърлен смях, примесен с въздишки. Единственото, което щеше да съжали, че изпуска, бяха чуждите стонове на удоволствие. Все още можеше да ги чува ясно, но му се струваха по-заглушени и далечни, отколкото му се искаше. Собственото му удоволствие го замайваше прекалено много, доста повече от здравословното. Толкова, че дори не отчете земетръса, който настана преди вече няколко секунди. Не беше трудно да отхвърли всяко притеснение и да припише ставащото на въздействието, под което се намираше заради демонската кръв.
Тялото му все пак реагира преди мозъка и непонятни тръпки накараха гръбнака му да се изправи. Точно тогава се чу и грандиозната експлозия на манастира, която вампирския му слух долови още в зародиш. Едва, когато видя отражението на ламтящите пламъци около сградата, отразяващи се в ирисите на Деклан, осъзна, че това реално се случва... Освен, ко не беше някой подъл номер.
Естествено, нямаше как да знае, че всички гости на партито тази вечер бяха вкарани в реплика на реалния свят, създадена от древния артефакт, чиято сила бе отприщена. Този факт може би бе известен на някой друг, но не и на вампира.
Марсел се извърна бавно по посоката на пламъците и в първите секунди все още не можа да асимилира как и какво, по дяволите, се беше случило. Ръцете му постояха застинали върху чуждите гърди, докато бавния му реотан най-сетне загря.
Очите му се разшириха, заплашвайки да напуснат орбитите си.
Изправи се и по инерция вдигна свлеклия се панталон, преди да се изпари със скоростта на светлината. Можеше дори нея да надбяга, ако това значеше, че по-бързо ще разбере какво се случва и няма да му се налага да откача.
„Марибел!”
Повика я в мислите си, но не последва нищо. Там имаше само тишина.
- Мамка му! – изпсува толкова разярено, че дори не можа да си намери френския. Всичко в главата му беше пълен хаос. Тази комбинация вече не му се нравеше, никак даже.
Едва се доближи до пламъците, защото му се наложи да отмести сума ти отломки от порутената сграда, които бяха затрупали изхода. Поне все още носеше пръстена, който му направи Аста и нямаше да изгори на мига, ако огънят го достигне.
- Марибел! – извика няколко пъти за всеки случай и на глас, докато отместваше последните отломки от вратата, водеща към манастира. Нямаше представа дали пък телепатичния поток не бе блокиран от остатъчното въздействие на демонската кръв в системата му. Може би затова не получаваше отговор...
- Помогни ми! – обърна се към Деклан, когато го видя, че наваксва с тичането дотук.
- Mon dieu! – френския му се завърна, щом най-после си проправи път вътре и забеляза огромна пропаст, образувала се в средата на храма. Нима..земята се беше отворила и погълнал всичко около себе си? Това не обясняваше съвсем експлозията.
„Марибел! Обади се...!”
Затвори очи и отново опита да се фокусира, току-виж чул нещо, каквото и да е. Не си направи труда да повика Виктория, защото така и не я беше зърнал никъде, макар престоя му на самото парти да не беше дълъг.
- Не ми отговаря! – извърна се към демона и го сграбчи здраво за и без друго скъсаната риза. Гневът му не бе насочен към него, но той имаше злощастието да е единствения наоколо, на който можеше да си го изкара. Върна поглед към масивната пропаст на няколко метра от тях двамата, след което отново се извърна към Деклан.
- Ти трябва да знаеш какво се е случило, не?! – изскърца със зъби насреща му, макар отново да беше просто навик. Когато нямаше контрол над ситуацията го обираше най-близкия до него. – Затова дойде тук! – направи поредна смела догадка, но някак си не се и съмняваше в думите си. Не му беше нужно да е медиум, за да знае с какво се занимава този демон и какво можеше да търси на място като това. Беше си написал домашното.

by Sponsored content