Sacrifice. (завършен проект《3)

- Не.  – отвърна кратичко на първия му въпрос и срещна погледа му. Този кратък отговор обаче криеше много повече в себе си, отколкото Дарен можеше да предположи. Играта без safe word бе нещо, което почти никой не практикуваше, поне определено не с кого да е. Дори повечето подчинени, които си имаха каишка и принадлежаха само на един доминант, си имаха safe word и си я припомняха преди всяка игра. Кингсли бе ставал свидетел на какво ли не и бе практикувал какво ли не в Седмия кръг, но винаги с наличие на safe word. Дори доминантите си имаха такава. Особено хората, които можеха да са и двете, като Кинг, макар и да не предполагаха за него. Ако в момента обаче другия по попиташе защо сега, от всички пъти, играе без такава дума, навярно нямаше да може да даде адекватен отговор. Усещаше този странен гъделичкащ страх, че каквото и да стори на другия, той щеше да го приеме, че каквото и да ставаше, нямаше да се пречупи. И това го караше кръвта му да кипи, сякаш бе намерил предизвикателството на живота си. Никога не бе изпитвал по-голямо желание да види някого в краката си, молейки се за още, молейки се да бъде негов, да бъде унищожен напълно от него. Прехапа устна от мисълта колко голям оргазъм щеше да получи в този миг, затова и трябваше да се постарае да го дочака.
Ръката на Кингсли се промуши изпод кръста на Дарен и той с лекота повдигна тялото му. Стори го единствено, за да вземе едно от все още здравите късове стъкло, след което остави гравитацията да се погрижи за момчето. Той очевидно не очакваше и това да тупне отново върху вече доста повредената маса. Може би трябваше да се чувства гузно, задето унищожаваше наследственото на Лора и Сюзан, но дори не му мина през ума. В момента бе като гладен хищник и съзнанието му можеше да се фокусира само върху едно. Макар и след секунди да бе разсеяно от купища въпроси.
- Виждам, че си много объркан. – тихия му спях закънтя в помещението. На вид спонтанната му реакция май леко стресна другия. Може би за първи път го чуваше да се смее. Бяха му казвали, че този негов смях беше заразен, но същевременно те побиваха тръпки от него. Може би истината се криеше някъде по средата. Масивното му тяло се надвеси над чуждото отново, докато чевръсто жонглираше със стъклото между дългите си пръсти. Приближи го до синеещата шия на Дарен и бавно започна да го спуска надолу, едва-едва одрасквайки кожата с връхчето му. Продължи така, когато стигна до една от смучките, която му беше оставил и направи диагонален пет милиметров разрез под перфектен ъгъл. Знаеше колко болезнено ще е това, макар че нямаше да кърви толкова. Всяко кътче от него изгаряше да чуе стоновете му. Да чуе болката да изригва и между сладките му устни като вулкан.
- Ако добавя ново правило, което искам да спазваш... – започна да отговаря възможно най-отчетливо на останалите му въпроси взети заедно. Бе преценил, че те са всъщност един въпрос, но другия бе прекалено нервен и това неведение за правилата на играта го побъркваше, пречейки му да се отпусне. Кингсли отново се възползва от момента и реши направо да му демонстрира какво щеше да направи, ако в даден момент искаше да му забрани да го докосва. Облиза алената кръв от стъклото преди да го захвърли. Само с едната си длан събра двете китки на другия, опъвайки ги над главата му. Натискът му беше толкова мощен, че почти спря кръвообращението към дланите. - Повярвай ми, ще разбереш.
Вече трябваше да му е ясно. Можеше да опитва всичко, което му се искаше да опита, щом толкова си вярваше. Стига да беше послушен и да изпълняваше командите на Кингсли, за да си заслужи подобни привилегии. Кингсли наведе глава и облиза мястото, на което бе направил разреза си секунди по-рано, след което освободи младежа от хватката си и се изправи напълно. Нави ръкавите на ризата си до над лакътя и свали кожения колан от панталоните си.
- На колене. – без съмнение зададе команда, всичко в позата му го крещеше. В гласът му се четеше искане и бе станал по-дълбок и дрезгав от възбудата. Стоманено сивите му очи пронизваха гледката под себе си жадно, сякаш подсказваха че искат да унищожат всичко, което виждат, за да го събират парче по парче с ръцете си и да създадат изкусен шедьовър. Не издаваше капка милост. Дланите му стояха здраво затегнати около колана, сякаш ако не бяха там...щяха да се затегнат около врата на другия и никога да не го пуснат. Бе отприщил демоните си, за първи път нямаше желанието да се сдържа. Досега винаги му се беше налагало, по една или друга причина. Повечето жени не понасяха болката, която той бе способен да нанесе, мъжете пък бяха безкрайно придирчиви откъм тип игра и никога не се осмеляваха да стигнат до края на пределите си. Но момчето пред него.. под него... все още представляваше мистерия. Докъде точно бе готов да стигне? Не, не беше готов за нищо от това и отчаяно опитваше да не се пречупи, поредната защитна реакция. Но нещо вътре в него го обричаше на това, на което не искаше да се даде. Дълбоко в себе си знаеше колко ще му хареса да бъде притежанието на Кингсли. Защото нямаше да срещне  никой друг, който щеше да го доведе дотук. Да го има по този начин, да го накара да почувства това, да го освободи от лимита му. Да му даде свободата отвъд мисълта. Защото когато веднъж човек се предадеше на болката, тя ставаше всичко. Умът ти се изпразваше, политаше лек като перце и достигаше до портите на истинското удоволствие. Там, където нямаше нужда да разсъждаваш над нищо. Там, където храма на усещанията те приветства в обятията си и нищо друго няма значение. Когато предавайки се изцяло, ставаше истински свободен.
Беше трудно да прекосиш бариерата на страховете си, на защитните механизми, на предразсъдъците,  гордостта и егото си.. Но отвън всички тях се криеше свободата. И Кинг искаше да го отведе там.
- И разкарай дрехите си. – вметна накрая, на прага на търпението си. На дланите му изпъкваше всяка една вена, подсказваща колко му беше трудно да запази самоконтрол.

Не - чудесно. Значи нямаше да е единственият, дето щеше да пробва нови неща. Нямаше да пита защо. Все едно да питаше защо бе решил да се намери на това място с този мъж, когато и той самият не можеше да намери логичен отговор на този въпрос. Като цяло ... нищо, което се случваше в главата му не оставаше напълно логично от край до край - не се бе и налагало да се примирява с този факт, защото да изкривява собствената си логика не беше нещо, което се бе случило в последствие, а нещо, което просто бе част от него от самото начало, което разбираше и приемаше, без да го мисли прекалено много.

- Чудесно значи! - отвърна, когато другият мъж отпусна ръцете му.

Натискът, който бе приложен, със сигурност му причини щети, които се изразиха в следите от пръсти. Там, където кръвните телца бързаха да съсирят новопоявилата се малка рана върху тялото на Дарен, усети натиск от пулсацията, която се разпространяваше в малко по-голям радиус от същинската рана. Подпря се на лактите си и погледна към другия. Проследи внимателно движенията му, в ума му представляваха много важна част от цялостната концепция. Защото в действията и реакциите имаше важни елементи, които забелязваше и които го забавляваха. Вярно, щеше да отнеме време да се впусне и отпусне изцяло в новото и може би единствено толкова впечатляващо приключение в живота си, но това в никакъв случай не значеше, че няма да го направи. Даже напротив. Точно за това толкова много му се искаше.

Дарен плъзна погледа си по другия мъж и можеше да каже, че въпреки че не знаеше какво точно можеше да очаква - по-скоро по отношения на начина, по който ще усети последвалите събития, му харесваше. Защото никой не го бе желал някога ... изобщо. Което никога не го бе притеснявало, дори не се бе замислял, че някога ще поиска да бъде желан - по кой и да е начин.

На колене щеше да бъде ... надигна се, а след това се изправи от масичката. И дрехите щеше да си свали и без това подозираше, че само ще им пречат. Там, където устните му кървяха до преди малко, вече не усещаше като че ли да се случва, но от последвала усмивка, в която се бяха изкривили, усети гъделичкането на съвсем нищожния дискомфорт. Сега чак си даваше сметка, че дори и да не трябваше да падне на колене пред Кингсли, пак другият щеше да го превъзхожда по височина и все щеше да е нужно да вдига поглед.

Не се затрудни с това да свали дрехите си. Но ако трябваше да оценява скоростта, с която ги бе свалил, със сигурност беше под средностатистическата за него - умишлено забавяше моментът, защото знаеше, че това нямаше да се хареса на Кингсли. Просто бе кристално ясно, че другият нямаше търпение, а в тези случаи човек така мрази да чака ... знаеше, защото и неговото собствено беше някъде на ръба. Беше разкарал всичките си дрехи. Хаотично се намериха тук и там, без да го интересува много къде. И без това нямаше никакво значение.

Не беше много далеч от другия мъж и подозираше, че ако не паднеше на колене в краката му още сега, щеше да се намери принуден да го направи от чуждата тежка и силна ръка, или може би натиск на свивката при колената, при който щеше да е принуден отново, за да ги свие и да падне на пода. Може би? Не беше сигурен. Несигурността в това какво да очаква от другия беше в основата на цялата забава. Сниши се надолу, колената му опряха земята. Сега другия му се струваше като някаква скала, която сигурно нямаше никакъв шанс да бъде съборена. Определението навярно е съвсем адекватно.

Кинг обичаше да изпитват търпението му. Поне в моменти като тези. Но никой никога не беше го докарвал до ръба на самоконтрола, с никой не си бе и позволявал това на първо място. Винаги имаше едно наум, но сега, в този момент... съзнанието му бавно се изпразваше, когато момчето даваше все по-голяма зелена светлина на демоните му. А те бяха гладни, умираха от жажда. Благодарение на Дарен, Кингсли отлагаше максимално момента, в който ще ги пусне от клетката.
Попиваше всяко едно трепване от бавните движения на момчето. Знаеше, че го прави нарочно. По този начин наказанието, което доминанта му щеше да упражни върху него, би било двойно по-сладко. И за двамата, да се надяваме.
- Искаш да си лошо момче... – изцъка с език, гласът му снижен и дрезгав от нетърпение – Но знаеш какво си просят лошите момчета.. Наказание! – облиза горната си устна и почти веднага, след като другия падна на колене пред него, Кингсли вприщи силата си, замахвайки като маестро с колана си. Действието бе толкова рязко и светкавично, че трудно можеше да се проследи с поглед. Сякаш единственото доказателство, че направи каквото и да е, сега пареше върху гърдите на момчето. Белезите, които бе напът да му остави, щяха да да зарастват няколко седмици, освен ако другия не беше супер човек. Единствено това спря Кингсли да не поукраси красивите извивки на гърба му. Все пак трябваше да му остави поне една страна, на която да може да спи през нощта.
Възбудата на Кинг се засилваше с всеки следващ удар. Коланът изсвистяваше във въздуха, преминавайки само за част от секундата през бледата кожа на Дарен. Тази част от секундата за другия обаче навярно се усещаше като агонизираща минута. Кингсли съвсем спря да сдържа силата си с последния си замах, който премина през предните шест. Шест диагонални и още един, неочаквано в противоположната посока.
Всеки човек имаше лимит и признаваше, че Дарен издържа повече от нормален човек само стискайки зъби, прехапвайки устни и забивайки нокти където намери, за да изтърпи болката. Кингсли можеше да види разкървавените му нокти от отчаяния опит да не му угоди, да не издаде нито звук, освен онези няколко стона, някак издайнически избягали от гърлото му по-рано. Но нищо от това не му беше нужно. Цялото това старание го доведе дотук сега. Нима не искаше да сложи край и да си получи наградата? Щеше да е повече от сладка, примесена с агонията на болката, която изживяваше.

Така обичаше да изкарва най-крайното от хората ...

Обичайно толкова много му се искаше да види повече. Нещо много отвъд познатото. Бе виждал едновременно много, но никога достатъчно неща. Имаше толкова много да учи и да попива от живота, бе прекалено рано дори да даде определение на нещо като достатъчно.

Защото нищо никога нямаше да бъде достатъчно ...

Можеше да се отдаде на момента. Да се остави на болката. Да я приеме в най-чистата й форма - като част от него самия, болезнено сладка част, с която да премине нататък в тази игра, но това не бе нещо, което искаше да прави - не и докато още някаква част от мозъка му бе способна да работи. Или може би неукротимата му природа работеше повече в случая? Сякаш тя не му позволяваше да се пусне по течението, а го принуждаваше да плува срещу него дори и да няма смисъл - то го изтласкваше в другата посока. Тази, за която може би някъде много дълбоко в себе си копнееше.

Болката поставяше яркия си акцент, където беше нужно - врязваше се в кожата му и се разпръскваше по цялото му тяло. Как и докога беше поносима? Нали това искаше да знае ... колко щеше да издържи и можеше ли? Правеше си болезнени експерименти със себе си, едновременно с това и такива с другия мъж, макар че фокусът му бе много по-егоистичен - интересуваше се повече в частност от себе си. Тялото му си плащаше сега за това и дори щеше да си плати по-късно и агонизиращите болки щяха да го преследват известно време след това. Защото ударите, които понасяше, не бяха никак щадящи бледата му кожа. Болката се разпръскваше и го принуждаваше - дори не се чувстваше адекватен в присъствието й. Тази точно му беше толкова непозната, нима това бе причината да не пожелае да я допусне? Искаше да се бори с нея, вместо да съществува с нея. Може би ... защото нещата винаги трябваше да стават по трудния начин ...

Можеше да стиска зъбите си, колкото поиска, но това нямаше да реши проблема. Можеше за впива пръстите си, колкото иска. Да извива тялото си в такт с поглъщатата го болка, като инструмент, върху който свиреше колана, но този инструмент беше повреден - нещо в него пречеше на механизма да се задвижи, за да позволи истинската музика за ушите да се възпроизведе. Стоновете бяха глухи, някои се изплъзваха въпреки всичките му усилия да не се от устата му. Следваше ги ръмжене, което беше насочено както към Кингсли, така и към него си самия. Дишането му ставаше все по-трудно. Всяко едно такова сякаш разширяваше новите рани по кожата му.

Положението не ставаше по-добре. Ставаше по-зле. Вече дори не можеше да погледне другия в очите. Вече просто не можеше да погледне, каквото и да е било. Защото ако не можеше да приеме болката, то тогава тя щеше да го погълне. Тя щеше да го приеме и щеше да го унищожи, да го принуди да се разпадне и да падне в краката на другия мъж. И щеше да освободи съзнанието му от мисълта за известно време, докато не се върнеше и не го откриеше някъде из мрачния хоризонт на собствения си сбъркан ум.

Кингсли спря след седмата симфония. Старанието на другия го бе оставило без думи. Дори не криеше озадачението си, което се четеше в пъстрите ириси, примесено с жаждата да го има по всеки възможен начин. Замахна с колана пред лицето на другия, но умишлено пропусна. Действието само целеше да привлече вниманието му, за да се увери, че не е изпаднал в безсъзнание от борбата си срещу болката. Виждаше колко усилия му коства да не се предаде, да не му каже да спре. Защото все пак двамата играеха без safe word, а молбите нямаше да спрат Кингсли, докато той сам не го реши.
Непримиримото му ръмжене и едва сподавени стенания, влажния му замъглен, но неотстъпчив поглед... Кингсли беше влюбен. Искаше му се да запечата тази гледка в съзнанието си за вечни времена. За първи път като доминант му бе дадена подобна свобода, дори и да знаеше, че момчето иска да изпита самия себе си. Защото той отказа да се предаде, по-скоро щеше да се остави Кинг да го убие. Мисълта, че бе оставил живота си в ръцете му и не възнамеряваше да го спре... Не се страхуваше. Но имаше и друго. Нещо забележително.
Мъжът приклекна пред тъмнокосия, повдигайки внимателно брадичката му. Самият той се чувстваше толкова свободен в този момент, в който му бе позволено да си вземе всичко. Егоизмът и на двамата се допълваше прекалено добре, като последните липсващи парченца от пъзела.
- Прекрасен си. – прошепна и остави сладкия си дъх да обгърне лицето насреща. Можеше да види, че Дарен вече не беше съвсем на себе си. Не го и винеше, всъщност напротив. Щеше да подкрепи думите си с действие. Подари му една дълга и страстна целувка, след което двата му пръста се промушиха в устата на другия. Навлажни ги обилно с тихо ръмжене. Гледката и усещането от пръстите му между греховните все още кървящи устни караха възбудата му да ескалира главоломно. Другата му ръка се уви около талията на момчето и го придърпа нагоре към себе си, поставяйки дланите му върху широката си гръд за опора. Другата му ръка ощипа дупето му, проправяйки си път между двете стегнати бузи в търсене на едно определено място.
- Искам те. – каза с вече учестен пулс, свеждайки глава да гризне ухото му закачливо. Все още не се бе самозабравил някак, имаше едно наум, че трябва да бъде внимателен. Много мъже се стресираха, когато им беше първи път с други мъже. Дори се ужасяваха само от мисълта, всъщност. Всички те имаха право, защото ако партньорът ти не е наясно как се прави, щеше да те травмира за цял живот. За щастие Кингсли знаеше какво прави и дори сега, изгарящ от нестихваща възбуда, имаше достатъчно вяра в сръчните си пръсти, които доста бързо намериха търсеното. Онова местенце, което щеше да принуди Дарен да се отпусне за него. Местенцето, което щеше да му дари толкова удоволствие, че болката щеше да му изглежда като нищожна цена, която да заплати.

- О, да, знам ... - не беше напълно адекватен спрямо настоящата ситуация - даже не знаеше и какви ги говори, тялото му още беше напрегнато от ударите и дори очакваше друг, противно на очакванията обаче усети чуждия дъх по лицето си.

Изобщо не беше на себе. Тялото на Дарен се сниши конвулсивно към пода и му отне време, за да си поеме дъх, да поеме чуждия дъх, за да го превърне в свой и да го върне обратно в отговор на чуждия. Вдигна погледа си към другия преди да издиша въздушната струя не точно в лицето на другия. В случая се разби по врата му преди да почувства устните на Кингсли. Миризмата на кръв беше толкова осезаема, че направо изпълваше сетивата му. Тази в устата му май си беше неговата, но беше се лишил от способността да разсъждава адекватно някъде между ударите на колана по кожата си.

- Действай по въпроса тогава - прошепна в ухото на другия и междувременно изстена някъде между думите.

Действията на другия го побъркваха - факт. Дарен не отричаше - нито с думи, нито с действия и този път може би нямаше да си спести стоновете. Размърда тялото си и усети болката, която болезнено пак му напомни за съществуването си, но му се струваше толкова на място сега - караше го да трепери, но въпреки това да иска. Искаше всичко ... което другият мъж можеше да му даде. Хич не му се чакаше. Нямаше никакво търпение. Беше толкова близо до Кингски, че бялата му риза не беше вече бяла, ама изобщо трябваше ли да се намира на гърба на другия мъж, ето това беше най-важният въпрос. Искаше да ги скъса тези копчета и противно на собствените си очаквания, намери силите да го направи - почти. Устните му се впиха в тези на другия. Всяко действие му костваше огромни усилия. Но въобще нямаше против това. Беше чудесно. Собствената му кръв вече се намираше по мускулестото съвършено тяло на другия. Искаше му се да я размаже там - навсякъде.

Раздразнението от дързостта на младежа го накара да се засмее звънко и дрезгаво. Никой не бе разпалвал огъня в него до такава степен, дори не вярваше, че е възможно да изпитва толкова наситено тези емоции.. след всичко, което беше преживял. Не му беше непозната тази игра, защото бе преди всичко неговата игра, но в същото време тези нови краски правеха усещането като никое друго отпреди. И Кингсли далеч не смяташе да се оплаква от това.
Остави Дарен да разгърди ризата му и се забавляваше допълнително от сладките му некоординирани движения. Сега вече го усещаше, беше като дрогиран от болката. Беше достигнал до онези висини, в която тя приятно изгаряше съществото ти и замъгляваше напълно разсъдъка ти. Както съзнанието на Кингсли в този миг бе дрогирано от възбудата при чуждия допир и ароматната кръв, която другия фриволно разпростираше върху гръдта му. Постара се да го приготви за себе си, тъй като митът, че размерът имаше значение, бе напълно верен. Когато пръстите му изпълзяха от Дарен, Кингсли го подхвана здраво с една ръка и се засили към най-близката стена. Не позволи на сблъсъка с хладната повърхност да причини особени щети на Дарен, но все пак в момента не можеше да се сдържа, дори и да иска. Мощността на вакуума в пространството изкара въздуха на момчето и част от мазилката се пропука и започна да се рони върху тях като изненадващ първи сняг. Кинг сякаш не забеляза тази „малка” подробност, желанието му надхвърляше всяка разумна мисъл. С подкрепата на пострадалата стена, той освободи ципа на панталона си и го остави да се свлече на земята, докато все още придържаше апетитната си плячка без ръката му да трепне или да се наклони от тежестта. Ерекцията му най-сетне получи свобода от дрехите и повърхността веднага се отърка в прохода на Дарен, който бе сключил крачета около талията на Кинг.
- Не смей да свършваш, докато не ти позволя! – изръмжа предупредително в зачервеното му ухо и навлезе в него плавно, на етапи. Дори и да искаше да навлезе вътре в него с един тласък, беше прекалено голям за това и би му причинил някоя трайна вреда. Някак му се искаше да го запази, за да го чука отново и отново. Да го превзема и да го прави свой по всеки възможен начин. Когато си проправи изцяло път в Дарен, тласъкът му беше толкова силен, че ново парче от мазилката на стената се отрони и прелетя покрай тях.

Беше му просто толкова забавно да не знае какво да очаква. Този простичък факт беше като мехлем за скуката, която иначе го преследваше едно деветдесет процента от времето - вярно, че основно винаги от човек си зависи дали ще се забавлява или не, но в реалността бягството е много по-трудно дори от това от лудницата явно.

Резкият допир със стената му изкара въздуха. Беше на прага на тоталното опиянение, когато забеляза отронващата се стена, макар че десет секунди беше озадачен какво се случваше, буквално неспособен да разбере, но не достатъчно, за да се разсее от важните неща в живота.

- Само някой не толкова секси, колкото теб има право да иска такива неща ... - думите напуснаха едва устата му и изобщо нито си имаше идея, нито се интересуваше другият разбрал ли го беше или не.

Беше казал, което имаше за казване!

Сигурен беше, че и много други не можеха да устоят на Кингсли. То и той самият не можеше, иначе щеше ли да се намира тук? Обичайно живееше различен живот и играеше роли. Затова когато не го правеше, не си спестяваше нито една част от себе си - така, че нямаше шанс да си мери и приказките, тъй като иначе всичко трябваше да е премерено.

Изви врат назад и главата му опря стената. Студенината на стената вече не го дразнеше, защото бе приела от топлината на Дарен. Чувството на другия мъж в него беше едно от същия онзи списък с неща, които трябваше да свърши преди да умре - та със сигурност сега сексът с мъж щеше да го зачеркне - но пък щеше и да го повтори, макар че точно в този момент не бе ясно знаеше ли го или не това.

Снежинките пак заваляха. С тях валяха и стоновете на Дарен. Пръстите му се впиха в такава сила във врата на другия мъж, ръцете му го притеглиха още към себе си, сякаш никога нямаше да е достатъчно близо. Украсата по гърдите му бе придружавана от пареща и разкъсваща дори болка, но сега сякаш тя го възбуждаше дори повече.

Кинг прехапа устна до кръв, за да не свърши от всичката отприщена възбуда, нажежила тялото и съзнанието му. Коментарът на Дарен никак не му помогна, освен да разпали допълнително вече погълналите го пламъци. През живота си му бяха правили много комплименти, но той ги игнорираше напълно. Смяташе ги за ненужни, като част от глупавата маска на лицемерие, която хората обичаха да носят. Но днес за първи път му показаха как всъщност правилно се поднася комплимент и ако в лицето на Кингсли и без това не бе нахлула кръв от страстното му приключение, навярно би се изчервил по неволя.
Тихото ръмжене от бесния такт, в който любеше Дарен, се примеси с откъслечен смях по адрес на коментара му. Кингсли снижи глава и остави нова червеникава маркировка от зъбите си в извивката на бялата шия. Усещаше дори собственото си безсрамие от това как съвсем своеволно унищожаваше наследството на двете си баби, след като бе обещал на смъртния им одър, че ще го пази и няма да го продаде на някое скучно хетеро семейство с три деца. Е, беше изпълнил поне второто и сега се радваше, че го е направил. Най-сетне щеше да има някаква полза от някоя стая, като изключим подземието, което Кинг нямаше как да не превърне в истински храм за садо-мазо игра. Само най-добрите си имаха лична Тъмница в Седмия кръг, но тъй като Кингсли невинаги имаше време за там, това местенце бе на удобните два часа път с кола от дома му.
- Не се шегувам. – успя да каже най-накрая, когато за миг възвърна нормалното си дишане, забавяйки такта си за няколко секунди. Пламъчетата в очите му проблясваха опасно. Дори сам се изненада, че въобще успя да дойде на себе си само за да се загуби за малко в цялостното усещане. Знаеше, че никога няма да го притежава или опитоми напълно. И това обясни този нестихващ копнеж да го има отново, докато все още се намираше в него. Сякаш много други неща в живота му биха му омръзнали, освен това. Хлапето никога нямаше да се пречупи, дори да пречупи тялото му. Нямаше да отстъпи. Но Кингсли винаги можеше да го накара да му каже всичко, което иска и да му го даде, след като първо си го заслужи. Защото в тази игра никой нямаше да спре или избяга, докато не получи своето.
- Кажи ми, когато искаш да свършиш. – дяволита усмивка пробяга по лицето му, когато рязко възобнови тласъците си, карайки чуждите ръце отново да затегнат силно спасителната си хватка около врата му.
Кинг от известно време беше на ръба и съвсем импулсивно се остави на прииждащата вълна да го помете в неочакван и за двамата момент. Освободи се с несдържан почти агонизиращ стон на наслада след разтърсващия последен тласък. Остава плътно долепен до тъмнокосия, докато навакса с учестеното си дишане. Гърдите му неконтролируемо се повдигаха и снижаваха, но възбудата съвсем скоро го застигна пак. Намери погледа на другия и върна усмивката си, прекъсвайки задаващите се думи с главозамайваща целувка. Знаеше какво ще му каже сега и нямаше да му го позволи. Не още.
Имаше едно последно нещо, на което Кингсли искаше да се наслади подобаващо. Нещо, което за него бе по-важно от собственото му освобождаване. Без да прекъсва целувката, той пренесе Дарен върху дивана. Тази така греховно скъпа мебел също заслужаваше малко греховни спомени.
На земята в страни намери вратовръзката си, провлачавайки я бавно нагоре по тялото на тъмнокосия. Другата му ръка вече придържаше китките над главата му и скоро майсторски уви около тях вратовръзката, добавяйки перфектен възел. Кингсли приличаше на човек, който може да те завърже по поне сто различни начина. И реално не бе далеч от истината.
Вече свободните му пръсти започнаха бавно да се спускат, придружени от устните му, по така красивото и възбудено тяло, лежащо безпомощно на дивана под него. Всяка извивка, всеки пресен белег... Беше дразнещо перфектна гледка, в добрия смисъл.
Кингсли знаеше какъв дявол беше в момента. Докосваше прецизно и поставяше нежно устните си върху всяко местенце, освен трепкащия от възбуда член на момчето. Всичко друго получаваше влудяващо внимание, пръстите му дори пробягваха по вътрешността на бедрата му, но всеки път подминаваха мястото, на което Дарен имаше най-изгаряща нужда да усети този допир.

- Когато и ти ... - думите буквално несъзнателно се откъснаха от устните му, но хората можеха да изискват от него да е  адекватен по всяко време - не и обаче в ония моменти, в които съзнанието му бе токова замъглено.

Най-вече тогава можеше наистина да даде път на желанията си, които в други случаи би сдържал. Но сега не можеше да го прави - най-малкото бе прекалено отдаден на резките движения на другия мъж, беше зает да стене и ...

Мамка ти ...

Агонизиращия рев на другия и освобождаването му от възбудата бяха най-неочакваното нещо, което му се беше случвало в живота (е, сигурно си въобразяваше). Думите се загубиха някъде между целувката.

Поне да ме беше предупредил ...

Усети собствените си устни, език и дори зъби по-настървени от всеки друг път, в който бе целувал ... кое и да е живо човешко същество. Това беше неговият начин в момента да възнегодува за изпуснатата възможност - тъй като все пак устата му беше запушена от чуждата и шанс за това нямаше. Пръстите му се впиваха в чуждата кожа, сякаш все по-силно зависеше от Кингсли. Вярно, че се нервираше вътрешно, но това всъщност се оказа още един елемент към плама на собствената му възбуда.

Проклетник!

Определението напусна съзнанието му, когато Кингсли бе успял да го обезоръжи още повече, за да плъзне устните си по тялото му. Това не беше честно ...

- Голям си ми ... длъжник ... да ... знаеш - едва се откъсна от устните му.

Много подло ... - защото сега и ръцете му бяха вързани; за първи път му се щеше това да е просто израз, който значи съвсем друго нещо.

Подло или не, стоновете му продължиха да се разнасят по нажежения в стаята въздух. Тялото му се извиваше при допира на другия. Проклинаше сега вързаните си ръце. Искаше да пипа ...

Мамка ти х2.

Как добре знаеше да го дразни милион пъти повече ... можеше да свърши и още сега, но щеше да си дочака звездния момент.

Кингсли дори не опитваше да прикрива самодоволната си дяволита усмивка по време на нежното и „невинно” мъчение, на което подлагаше другия. От личен опит знаеше, че това беше всъщност най-голямото възможно мъчение от всичко останало. Самият Кингсли би предпочел боя. Но днес се чувстваше извънредно жесток и възбуден, за да не се наслади докрай на момента. Усещаше как тъмнокосия го мрази за това. Можеше да долови как го проклинаше вътрешно отново и отново, докато потръпваше с болезнена наслада от всеки допир.
- Щом е така...- направи кръгче около бедрата му - Можеш да сложиш край на мъките си. – прошепна все още на леки паузи, целувките му дразнещо нежни около пресните белези.
За първи път думата „длъжник” му харесваше използвана по негов адрес. Преди всичко Кинг беше популярен с раздаването на услуги, затова и рядко дължеше каквото и да е на когото и да е. Не отговаряше пред никого, откакто напусна британските служби и си стана сам шеф. Сега за първи път го обля странна доза вълнение. Дарен се бе заканил да се връща за още, за да получи каквото преди минутка му отне. Кингсли видя, че в него се крие откачен вид романтик, дори никой друг да не бе способен да го види. Не криеше, че му харесва как въпреки откритията си, продължаваше да се изненадва на новите неща, които се разкриваха пред него. Навярно си имаше чар в това да опознае другия първо по този начин. Интимността отваряше не просто много тайни вратички, а по-скоро най-истинското и съществено у човека. А може би просто Кингсли имаше тази способност да докарва хората до лудост, където вече нямаше и смисъл от преструвки.
- Кажи ми какво искаш. – прошепна на милиметри от устните на другия, от които се сипеха захласнати стенания. Видя онази сладки омраза в очите му и това отново събуди апетита му. Очевидно Дарен ненавиждаше да го обезоръжават по този начин. Като черешката на жестокостта си, Кингсли му хвърли едносекунден състрадателен поглед.
„Напълно те разбирам, но няма да ти позволя да свършиш, докато не си го поискаш.”
- Много е просто. – палецът му премина през жадните устни и беше захапан от Дарен, къде за да му помогне да издържи по-дълго на това мъчение, къде за да прикрие част от стоновете си.

Изстена звучно, когато усети устните на Кингсли по отворените рани. Но то това не беше по-лошото ... Кингсли в момента бе лош по много, много други показатели и очевидно добре го разбираше, защото не преставаше с мъчителната си игра.

Да вървиш по дяволите - първият отговор, който изплува в отговор на чуждите думи, но пък чуждият дъх беше толкова примамващ и замайващ, че този отговор, колкото и да крещеше в съзнанието му, се загуби някъде по веригата от други отговори, желания ...

Не можеше да понася Кингсли в този момент, защото устата му не беше там, където й беше мястото ...

- Да ти кажа ... - гърдите му се надигаха бързо от въздуха, който прииждаше от устните му, дразнеха раните му, пък първо те се опираха в чуждата гръд.

Погледна другия мъж, очите му бяха премрежени, съзнанието му отдавна вече не беше на себе си така или иначе - на него не разчиташе.

- Да си върнеш устните там, Кингсли, където от цяла вечност отбягваш да бъдат! - думите напуснаха устните му бързо след предишните му, като отново бяха придружени с нетърпеливи дихания.

Кинг опита да си спомни дали някога бе предизвикван до такава степен от някой и бе изпитвал подобна възбуда, но без успех. Бе толкова погълнат от момента на случващото се, че дори физическата умора не можеше да го достигне. Стана свидетел до най-близкото „Моля Ви, искам да свърша, сър”, на което Дарен бе способен. Нескритото му упорство и раздразнение дори в този момент, когато едвам дишаше от желание, бе най-великолепното нещо, на което можеше да стане свидетел. Караше го едновременно да иска да му даде отдавна заслужената награда, но и да продължи ужасното си мъчение. Накрая трябваше да направи някакъв компромис и двата копнежа да се срещнат по средата.
- Така ли... – зашепна, отдръпвайки се за момент, само за да се снижи между двете му бедра. Целуна главичката на члена му и дълго чаканият допир там, накара гръбнака на тъмнокосия да се извие. Чу стенанието му, различно от досегашните такива. След целувката пак се отдръпна за момент, за да срещне премрежения поглед насреща си. Видя как там някъде към раздразнението и възбудата се четеше и доза ужас. Дарен нямаше представа какво ще направи и това напрежение вече му действаше умопобъркващо. Кингсли отново му върна надеждата, прокарвайки език по дължината на ерекцията му, преди да я поеме изцяло между устните си. Остави зъбите си на моменти да подраскат по повърхността на силно чувствителното място. Когато усети, че другия е прекалено близо до ръба, типично за един дявол, Кингсли прекрати всичко и повдигна гръб. Облиза се с греховно сексапилна усмивка, пъстрите ириси пробождаха с нестихваща страст. Ръката му се стегна около врата на Дарен, притискайки го дълбоко в дивана, когато неочаквано отново влезе в него с един тласък. Завари вътрешността му все още влажна и пареща и притвори очи от новата вълна на удоволствие. Искаше да го направи свой отново и не се сдържа. Позволи му да свърши, докато го люби за втори път. Ръката му разхлаби хватката си и се спусна към все още завързаните китки, придърпвайки ги към себе си. Напъха глава между лактите на тъмнокосия, чиито все още завързани китки се опряха на врата на Кинг, предоставяйки му близост и опора. Повече милост от това нямаше и да получи.

Не можеше да не признае, че ... другият мъж беше невероятен негодник и любовник. Дарен искаше толкова малко от живота в този момент - противно на всичките му други амбиции - сега искаше едно единствено нещо и то бе свързано с така първичното желание да стигне до края, да бъде задоволен.

Да чувства чуждите устни и език по мъжеството даже не можеше да се нарече невероятно, защото беше нещо повече - може би божествено? О! Беше чувал, че истинските удоволствия са в Ада - истинските светци с нищо не се забавляват. Значи чувството беше адско. Вълните на възбудата така преминаваха през тялото му, че вече във всеки момент не можеше да се сдържа. Можеше да се удави в тези вълни, да им позволи да го повалят и унищожат - нямаше да съжалява. Знаеше го. Стоновете му буквално цепеха тишината. Извиваше главата си назад. Пръстите на ръцете му се впиваха една в други. Нестихващо беше желанието ...

Внезапното отдръпване щеше да постави на лицето му поредния осъдителен поглед и дори ... болезнен. Възбудата беше прекрасна, но да не стигнеш до края - ето това е истинската болка вече. Не нормализира дишането си. Кингсли се плъзна обратно по тялото му. Този език, с който другият облизваше устните си, щеше да се намери отново в устата на Дарен - толкова много му се искаше. Мекотата на дивана под него така го обгърна в контраст със силата, с която бе притиснат към него. Проникването му се стори неочаквано, беше фокусиран върху друго - и без това не му достигаше дъх, а сега пък съвсем, но пък не се оплакваше.

Още по-малко имаше право, когато приключи и от устните му се откъсна гърлен, накъсан стон, продукт на възбудата, притиснатия му врат. Беше чудесно.

Прехапа устните си, когато усети близостта на другия. Чувството беше повече от прекрасно. Гърдите му все още неконтролируемо се изпълваха с въздух, а след това се освобождаваха бързо от него. С все още вързаните си ръце притегли другия мъж близо до себе си, но не го целуна. Вгледа се в него за някакъв кратък момент от време, в който изпиваше чертите на лицето му.

- А! - пръстите му бързо се увиха в косата на другия, когато опита да го целуне и го дръпна леко назад, защото той повече сега и не можеше.

Е, той не беше в най-подходящата ситуация, за да възпира, каквото и е да е било. Хм ... сигурно играта даже и не работеше така. Болката по гърдите му сега, когато адреналинът беше напуснал тялото му, я чувстваше още по-осезаемо.

- Така ли си играете Вие, сър? - дишането му още не се беше напълно нормализирало, затова и думите излязоха пак малко неадекватно от устните му. - Чудесна игра е това! - на лицето на Дарен се появи усмивка.

Която можеше да значи много неща. Но в момента му беше толкова хубаво, че не можеше да прецени какво е точно.

Кингсли протегна ръка зад врата си и без дори да вижда там, остави сръчните си пръсти да отвържат възела, който още стягаше китките на Дарен и ограничаваше движенията му. Вратовръзката се свлече някъде зад гърба му, лесно забравима, за разлика от други неща. Съзнанието на мъжа все още превърташе невероятната картина на чуждия оргазъм. Изгаряше някъде вътрешно да преживее с него точно този момент, може би откакто за първи път видя Дарен. Тази негова глупашка дързост и младешки непукизъм го вкараха във възможно най-опасната игра. Отведоха го до портите на най-красивия Ад, където го посрещна личния му дявол. Кингсли.
- Любимата ми игра. – отвърна на усмивката, изправяйки се до седнало положение. Ръката му собственически придърпа тъмнокосия към себе си, за да усети все още бясното биене на сърцето му срещу своето. Усети как тежестта на чуждото тяло напълно се отпусна върху гърдите му. Хвана малките китки на момчето и ги заразтрива, за да стимулира нормалната циркулация на кръвта. Очите му скрито изучаваха щетите, които му беше нанесъл. Възвръщайки си част от разума, Кинг осъзнаваше, че всъщност Дарен беше къде къде по-опасен за него, отколкото обратното. Въздъхна тихо. Не знаеше какво ще прави с него. Този човек успя да го накара да отприщи демоните си и да им даде прекалена свобода, много повече от допустимото. По принцип имаше причина да ги държи на каишка и може би бе късметлия, че не беше срещал досега някой, който би му дал подобна свобода. Някой, който да не му каже да спре, или да не използва safe думата си. Някой, който да се изправи напълно безстрашно срещу демоните му и да издържи до края. Късметът му очевидно си взе почивка в момента, в който измъкна Дарен от психиатрията. Нищо, че това беше само преди броени часове. Все още не можеше да повярва, че двамата нямаха обща история, не знаеха нищо един за друг. И все пак бяха стигнали до края на играта. Беше лудост, но не по-голяма от скритото му желание да повтори тази лудост с този човек.
- Трябва да се погрижим за раните ти. – промълви Кинг и се изправи, придърпвайки тъмнокосия със себе си. Знаеше, че всяко движение на другия щеше да е болезнено, но не можеше да го остави да заспи тук и сега, преди да се погрижи да не получи някоя инфекция. По принцип рядко играеше в hard mode, дори най-големите мазохисти в Седмия кръг се пречупваха сравнително бързо под камшика на Кингсли. Днес обаче бе излязъл извън пределите си, извън границите, които сам си поставяше поради протоколите по безопасност. Повечето хора играеха игри, в които остават само временни белези и синини, навярно остатъчна болка, но не и рани. Днес Кингсли бе причинил на момчето от всичко по малко, но едва сега бе способен да оцени щетите. Наистина се радваше, че не го е убил. Би било такава загуба.
- Ела с мен. – добави секунди по-късно, макар че не очакваше дори отговор. Щеше да помъкне Дарен към банята, където можеха да отмият кръвта и другите телесни течности по себе си и Кинг да се погрижи за раните на тъмнокосия. Особено порезките от стъклата по-рано трябваше да се изчистят и дезинфекцират. Кингсли подхвана стабилно все още потреперващото тяло през талията, замъквайки го със себе си.