КАПКА ЖИВОТ

***


- Имаш ли предсмъртно желание? Сядай там, мизерна торба с кокали! - сритан от Фрея, изквича като кученце и набързо си налегна парцалите до огъня, послушно пощейки рибата си. Настроението в този лагер не беше розово и всичко идваше от градоносния облак, наречен Блес. Беше тук едва от час и вече напълно можеше да усети в каква дисхармония беше сянката на русалката. Такано се примъкна до едрото женско тяло и понечи да я докосне по лакътя, но бързо се сети, че това се равнява на да получи мигновен ъперкът. Бавно смъкна ръчица надолу.
- Хей, ти, едрогабаритната - погледът, който срещна, предвещаваше болка, извадена от дверите на ада. - Срещали ли сте русалки наскоро? Или такива като него, които са преобразени за сушата? Наричат се ''сенки''.
- Да, вчера.
- Мъртви са, нали?
- Да - Фрея не разбираше защо е всичкото това любопитство. И отговаряше кратко като войник.
- Той - посочи с глава към Блес - яде ли от тях? - Фрея поклати отрицателно глава. - Това е лошо. Много, много лошо - заключи старчето.


***


Проникна в незащитеното съзнание с лекота. Всичко там беше подредено, издържано и изчистено в изискан дизайн. Всяко нещо на мястото си, без нищо излишно. Чистота на мислите прилична на притежателя си. Не събуди съзнанието веднага. Вмъкна се в спящия ум и го подложи на същото, което изгаряше и него самия от известно време насам. Визуализира и за двамата как повдига торса и придърпва раменете към себе си, за да усети топлината от съненото тяло. Тихото помрънкване на съпротивляващото се да се събуди същество. Положи брадичка на рамото и отпусна глава, позволявайки на косата си да погъделичка тила на Ланс. После плъзна ръце по мускулите на гърба надолу-надолу, попивайки потрепването им. Вдиша дълбоко от аромата му, преди да впие устни в кожата на врата му. Усещаше пулсиращата вена отдолу, докато с лекота оставяше смучка. Промени едва-едва ъгъла, удължавайки тръпката от атаката над сетивата. Тялото отсреща се стегна и сподави стон, но Блес го приласка обратно към себе си, настанявайки го в скута си. Тежестта беше толкова приятна, а вече имаше свободата да опознае извивките на таза и бедрата на дългожадуваното изкушение насреща си. Можеше да го наблюдава малко изотдолу и с удоволствие виждаше луната, хвърляща сенки по красивите скули отсреща. Малко ли време бе изучавал Ланс, докато той спеше. И малко ли се бе борил с желанието да докосне, доближи, слее себе си с него. Никой не го беше учил как да обича с любов, защото това не беше важно в неговия свят. Беше дори нередно и забранено. Но ето че се случваше и го караше да говори на непознат за него език. Сега Блес осъзна, че не е възможно да слее двата свята. Единият винаги щеше да надделява и от това щеше да страда другият. Болеше го, че се наложи да изостави Ланс, за да спази дълга към рода си. Но и не успяваше да го пусне докрай, въпреки че осъзнаваше, че може би така го наранява още повече. Дали Ланс умееше да чете тези пориви?


Все още полусъненото съзнание на Ланс се мяташе между сън и реалност, и затова чертите бяха отпуснати и податливи на насоки и предложения. Блес се бореше между крайностите да вземе това, от което има нужда или да спре, преди да е направил нещо непростимо. Сега, когато той водеше битката на живота си, знаеше че беше единственият, който трябваше да поеме напред. Замесеше ли и другиго, би било нечестно и жестоко. Но усещайки присъствието на Ланс все по-близо и по-близо осъзнаваше, че няма да има смелостта да го срещне очи в очи. Защото сегашното му аз би го наранило, без да желае това. Да усеща, че Ланс все още го търси, му даваше утеха и вяра в бъдещето. И когато започна да разбира как това присъствие започва бавно да отдалечава километрите помежду им, в него загорча. Блес не желаеше да губи Ланс. Знаеше, че той би бил единственият, на когото можеше да се довери да запази разсъдъка му още малко. Да успее да го укроти за още малко, докато стигне до целта си. Да, използваше го. Като свой идеал, но и като някой, който му даваше смисъл. Защото ''дом'' не беше място, а човек. Искаше да дойде ден, в който просто ще може да го обича, без да му причинява повече болка. Но щеше ли Ланс да му прости някога? Защото днес щеше да го изостави точно, когато е взел всичко от него и е бил най-щастлив.


Изпусна въздишка и се устреми с ясното желание да ухапе рамото. След което погали доста грубичко дясното ухо на Ланс. Гризвайки набързо, прошепвайки нещо разбираемо само за русалка явно. Беше като вихрушка, която нанасяше поражения, припираше се и после се връщаше, за да заличи щетите. Не успяваше добре да се контролира до момента, в който Ланс не се протегна, за да го целуне. Блес прибра устните си като срамежливо момиче и отвори очи едва след края на милувката. Гледаше тъмнината в погледа на Ланс и можеше да усети онова, което винаги бе търсил. Своето място до него. Без усилие и тревоги. Случващо се съвсем естествено. Винаги, когато бяха двамата, светът изчезваше. Дори сега, насред всичкия хаос наоколо, съществуваха само те двамата. Две деца на природата, много по-различни от света, но откриващи света един в друг.


Целуна носа, брадичката, шията и плавно приплъзна Ланс обратно в платнището. Усещаше бедрата му сключени около себе си, за да го задържат възможно най-дълго. Може ли завинаги, питаше се Блес, докато пръстите му надипляха нетърпеливо ризата на Ланс нагоре, за да открият още от прекрасната му гладка кожа. Още от този омагьосващ досег и тази топлина, която замъгляваше разсъдъка му. Ланс се надигна и с едно движение се отърва от досадната материя. Всичко можеше да бъде много просто и много сложно. Зависеше от това как самите те щяха да изберат да бъде.


Тогава, когато усещане за изминало време и място нямаха значение, а стоновете на удоволствие и споделен копнеж биваха разкривани само в умовете на тези двамата, всичко останало губеше смисъл. Блес не разбираше войните, породени от страст. В този миг всичко, което усещаше и искаше, беше Ланс. Той му даваше вдъхновение, смисъл и го караше да завръща блудната си мисъл, за да създадат двамата нещо красиво и възвишено с преплетените си тела.


Усети пронизващата болка, още преди да затихне екстазът в душата му. Усети капките кръв, капещи в скута му. В съзнанието си щеше да нарани Ланс, затова точно в този върховен миг той напусна и отвори очи, за да се озове отново в лагера, придружен от звучно хъркащия Такано и изриталата постелката за хиляден път Фрея. Ръката на Блес кървеше, прободена от ноктите на другата ръка. Издърпа бавно остриетата и се наслади на цялата болка, разпращаща ледени тръпки по все още запотената му кожа. Бе заложил спусък в тялото си. Ако умът му станеше прекалено отдаден на страстта, да прекъсне контакта, за да не нарани Ланс.
- Чудя се, дали ще дочакам деня, в който ще мога да гледам в очите ти без страх и колебание - довърши той полугласно, докато притискаше ръката си в близост до пукащия лагерен огън.


***


- Ако Блес продължи да живее на сушата като сянка, без да консумира месо от русалки, камъните, които са вътре в него, ще го убият - Такано говореше тихо и всяка хапка от проклетата риба засядаше в гърлото му.

- Валин...оценявам, че държиш останалите гласове възможно най-тихи, но това е прекалено...
Присъствието на русалката в тялото му беше както благословия, така и ужасно неудобство. Последното, което би очаквал от любимото си същество, толкова студено и дръпнато през цялото им познанство, бе да нашепва не особено безопасни слова на и без това изтормозеното сърце на Ейдън. Тези закачки и безскрупулен флирт щяха да го довършат. Дали Валин ги приемаше насериозно, или, чисто и просто, целеше да дразни едрия мъж, бе въпрос с повишена трудност. Можеше да очаква всичко от него – дори неочакваното.
Когато не беше зает с персоната на Ейдън, Валин изпращаше послания до Ланс, който, макар и таящ огромна доза недоверие към новия мъж, се радваше неистово на все още присъстващия в живота му господар – първият му и последен такъв.
Ейдън и Ланс напуснаха замъка – в него витаеха прекалено много спомени, които никой от тях двамата не желаеше да посещава отново. Тръгнаха на поход из кралството, целта на който беше както да изпълнят волята на Валин Ейдън да бъде провъзгласен за крал, така и да разширят обсега на издирването за Блес. Което, по между другото, за момента даваше по-лоши и от отрицателни резултати. На Ейдън щеше да му отнеме известно време да се научи да борави правилно със силите, предадени му от красивия мъж, да не говорим да ги усъвършенства. Всяко нещо с времето си – такова, с което Ланс не разполагаше в изобилие. Всеки ден без Блес прогаряше все по-дълбока дупка в сърцето му. Копнееше да си го върне обратно. Преди това дори не бе осъзнавал доколко зависим и привлечен е бил от красивата русалка. За рекордно време Блес се превърна в незаменима част от него и живота му, почти колкото Валин. Как да живее без него сега? Не би могъл. Отказа категорично – пред себе си и пред Блес. Възнамеряваше да му го каже и лично, веднага щом му се отдаде такава възможност.
Често се връщаше мислено към онова прокълнато дърво - гледката, която завари, но най-вече усещането което го обзе след това. Едва ли не призрачното присъствие, което, без съмнение, усети. Неговото собствено име, което достигна до ушите му, сякаш донесено от вятъра. Но той бе убеден, че не си въобразява. За доброто на психиката си се бе вкопчил в надеждата, че устните на Блес бяха изрекли четирите букви. От някъде далеч, място, до което Ланс нямаше достъп в момента. Какво точно се бе случило с русалката? Защо го напусна така изведнъж? Нима това е било единственото решение на проблема, който явно е съществувал без Ланс да го знае? Тези и много други въпроси чакаха отговора си, но първо щеше да прегърне Блес. Точно така. Прегръдката бе по-важна. Да го усети отново близо до себе си, да знае, че не сънува. Това искаше най-много. Останалото щеше да дойде само.
- Ланс, какво ще кажеш за тук?
- Моля?
Ейдън го гледаше с очакване. Кой знае колко време е прекарал, потопен дълбоко в собствените си мисли. Каквото и да бе казал странникът, си беше останало някъде там в пространството.
- Имаш ли против да пренощуваме тук? – Попита за втори път Ейдън.
Ланс огледа тишината на малката горичка.
- Разбира се, че не. Защо бих имал против?
- Длъжен съм да попитам. Още повече, че нито една част от теб дори не се постара да чуе какво ти говорех последните двадесет минути.
Ейдън се почеса по наболата брада и изпусна лека въздишка.
- Съжалявам...
Извинението дойде неохотно, но искрено.
- Притесняваш се за него, нали?
Нямаше нужда от имена. И двамата знаеха за кого става въпрос, независимо, че Ланс отказа да сподели с Ейдън името на Блес. Разказа за проблема си отгоре, отгоре, колкото да получи нужната помощ. Това, че все още не вярваше на този мъж, бе съвсем отделен въпрос и момчето нямаше намерение да се задълбочава в неизясненитe им отношения точно в този момент. Имаше си други далеч по-неотложни грижи.
Малко по-късно Ланс се намести удобно на хладната трева и подобно на котка, увита на кравай, заспа почти моментално, огряван от надникналия изпод клоните на дърветата лунен сърп. Ейдън остана буден, за да го пази, докато дойдѐ неговият ред да дремне. Не че Валин му остави друга възможност. Неуморно преплиташе чувствата му на голяма пандела, а след това започваше работа над следващата. Събуждаше както нежното му сърце, така и здравото мъжко тяло, което и без това не се нуждаеше от много, освен красивото привидение, споменът за неземното същество в ръцете му на мраморния под.
- По дяволите... – Една от многото последвали ругатни.
Вечерта щеше да е ужасно дълга.
----
- Какво...Къде съм? – Ланс се огледа объркано.
Нима беше отново в замъка? Но, как така? Последното, което си спомняше...Пук! Балонът на спомените му се спука при гледката пред очите му.
- Бле...Блес!! – Затича се към него след миг на огромно объркване и внушително количество придошъл адреналин.
Зарови къдрици в силната прегръдка, която споделиха. Щеше да си умре от щастие, просто го знаеше. Сърцето му също, докато препускаше по полянката на щастието.
- Блес, Блес...Блес... – Името, макар и приглушено, не спря да напуска треперещите от емоция устни на Ланс.
Цялото му същество ликуваше. Русалката не бе по-малко щастлива, усещаше по ритъма на сърцата им, които биеха в синхрон.
- Блес, аз толкова те търсех... – Погледна накрая към него, но тогава се случи нещо неочаквано.
Нещо, от което лицето на Ланс стана толкова червено, сякаш бе чаша, в която са наляли вино до самия ръб. Дори не успя да се съвземе достатъчно, за да отговори на целувката. Едва когато езикът на Блес си поиска да му се отвори, къдрокоското помръдна устни едва-едва. Красивото лице пред него се бе замазало от неусетно пролятите сълзи от щастие. Ланс затвори очи и отговори на молбата на русалката. Допусна го вътре и се притисна още по-близо до топлината на толкова добре познатото тяло. Поне до този момент, в който бе на път да разтвори врати, за които преди не бе имал ключ. Докато той бе зает с такива мисли, ръцета на Блес се бяха заели да съборят всяка преграда между тях, плат по плат. Ланс трепереше от вълнение и висша доза притеснение. Опита да отблъсне русалката за момент, за да се осъзнае, но съпротивата му бе толкова слаба, че дори не бе отразена.
- Блес...Блес...Почакай...Моля те...
Щом се озова притиснат между леглото и русалката, като мръвка в сандвич, къдрокоското се паникьоса още повече.
- Спри...Почакай...Умолявам те... – Думите се отронваха глухо, погълнати изцяло от омаята на случващото се.
Щом телата им се сглобиха в едно, от очите на Ланс се отрони едничка сълза, която попи в чаршафите, заедно със стоновете на двамата.
----
Ланс отвори уморено очи. Стана с бавно движение. Потръпна, усетил студ. Огледа се. Пред него се ширеше единствено тъмната гора. Ейдън похъркваше тихо, облегнат на едно дърво.
- Знаех си...
Обви ръце около тялото си, но не толкова от студ. По тревата се посипаха болезнено горчиви капчици.

Вървеше и все още впиваше ноктите в ръката си, а после бавно ги изтегляше. Ставаше все по-безчувствен към болката, а съзнанието му блуждаеше за все по-големи периоди от време. Отделяйки се от океана за толкова дълго, умът му започваше да изтрива миналото му, домът, събратята му. Мислите му се пресушаваха, залиняваха, губеха се в жаждата му за спасение. Устните му шептяха неразбираеми слова в търсене на себе си. Моментно загуби всичко. Себе си и тях. Вървеше, но не знаеше накъде. Следваше Фрея и Такано, но за него те бяха непознати тази нощ. Ступор, после лутане. Суфокиране. Самота.


Премигна. Убоде се за пореден път. В съзнанието му мъгляво премина образ. Премигна отново. Прииска му се да затвори очи за по-дълго, а знаеше, че не бива. Камъните щяха да го погубят. Ала когато затвореше очи, това носеше покой на душата му. Тогава усещаше мекотата на тъмните къдри измежду пръстите си. Тогава смарагдовите очи му се усмихваха. Тогава можеше да покаже себе си, без да се страхува. Да прегърне и да бъде прегърнат в пълнотата на щастието. Можеше да мечтае да бъде свободен.


Харесване. Не, той не харесваше Ланс. Обожание, пристрастие, сладка зависимост. Беше отвъд това, отвъд физическото. Ланс запали някаква искра. Даде на Блес нова философия за живот. Нов начин на съществуване. Позволи му да е свободен. Даде му подкрепа, обич, грижа и не поиска нищо в замяна. Ето в това се беше влюбил. Безкористна отдаденост. Бе му подарил себе си, същността си, дори и когато не знаеше накъде го води Блес. Въпреки, че беше притеснен и несигурен, му бе подарил онези мигове, в които Блес също бе най-несигурен. И двамата създадоха себе си наново като едно цяло. И той искаше това цяло.


/припомняне/


Събуди се и приседна сънено в леглото. Очите му бяха подпухнали, а косата заливаше раменете му. Погледна разфокусирано цветето в саксия, за което Ланс се грижеше. И му се усмихна.
- Хубаво е той да се грижи за теб, нали? Вече знам. Вече разбирам.
Пижамата му бе копринена и със сини хризантеми. Харесваше му, че е лъскава и с цвета на океана, но не можеше да я търпи за дълго. Нощем я изритваше. Уви, Ланс държеше всеки да носи спално бельо докато спят. Блес пък обожаваше да усеща кожата и аромата на тъмнокосия. За Ланс подобно държание бе неудобна свободия. С времето русалката разбра, че нощта и леглото наостряха чувствително сетивата на Ланс. И че за комфорта му е нужно Блес да стои на дистанция. Все пак, когато Ланс заспеше, той се сгушваше в него, докато не усетеше къдриците. И упоен от сладкия му аромат, заспиваше неусетно сънувайки цветно и пищно. А Ланс тогава не беше против. Добродушно позволяваше тези волности потънал в дълбок сън, изморен от многото отговорности на изминалия ден. Късните доби бяха времето на Блес да го обича. Без да се пита позволено ли е или не. Без да чувства, че е сгрешил. Без да изпитва угризения. Нарисува с пръсти символа на своя език за 'живот' на тила на Ланс, преди клепките му неумолимо да дотежат.


Дочу се приглушена дандания идваща от коридора на резиденцията. След малко един запъхтян, омазан по лицето с млечен крем и с брашнени отпечатъци от ръка на задника Ланс, се промъкна хлопвайки вратата, сякаш дяволът беше по петите му. Стори ли му се или когато очите им се срещнаха Ланс се изчерви? Сега припомняйки си, би казал засрами от погледа на Блес. Русалката както винаги буквално сканираше и измерваше всичко с поглед, затова и обстойно преценяващо се бавеше в огледа си. Но невинността му не можеше да направи връзка между детайлите, които за другиго биха били очеизвадни.
- Готвачката, тя... тя - опита се да изясни тъмнокосият. Сякаш хем искаше да даде обяснение на Блес, хем се опасяваше от реакцията му. Ланс изпухтя и остави палачинките на масичката.


Тогава все още Блес не знаеше за похотта вирееща в хората, и че готвачката нагло и упорито се бе насладила на прелестните задни части на Ланс. Горкият тъмнокоско се беше жертвал, за да достави закуската. - Хапвай докато са още топли - Ланс приближи приборите нож и вилица, всеки увит старателно. Знаеше, че Ланс го е направил собственоръчно. Станал е по-рано, спал е по-малко, застлал е покривката, бързал е и се е припирал само, за да не нарушава комфорта на Блес. Ланс изцяло неподготвен и шокиран не знаеше, дали готвачката просто си беше такава или той й беше фаворит. Блес знаеше своя фаворит.
- Ти си по-сладък от тях. - пресегна се, подхвана Ланс и го завлече в леглото. Последва борба за надмощие. Бедрото и ръката му затиснаха съпротивляващия се младеж.
- Не, трябва да побързаме. Валин и... - мълчание, защото Ланс отново бе попаднал в плен на омагьосващия поглед на Блес. Лилавият му взор сега пропускаше розово-златисти нюанси карайки те да попиваш топлина и отнемайки всичкия стрес и тревоги. Не че Ланс не можеше. В един момент той просто отказа да се бори за себе си. Нещо, което обаче беше сторил с готвачката преди малко.


Ланс лежеше по гръб останал без дъх. Блес го наблюдаваше излегнал се до него на една страна. Посегна и взе с пръст от крема по лицето на Ланс. Поднесе го към устните си и опитвайки вкуса, в него се разля непозната нега. Без да прекъсва контакта си с очи, той понижи глас и довърши мисълта си:
- Много, много по-сладък.


Ето тези моменти държаха все още откъслечно съзнанието на Блес от това да се изключи напълно.


Треската го изгаряше. Докосна тялото си малко под ребрата. Камъните горяха вътрешностите му. Ноктите му се издължаваха. Вече бе толкова див и кръвожаден, че спътниците му боязливо стояха настрана. Лудостта препускаше скорострелно към него. Скоро щеше да е съвсем неконтролируем. Трябваше час по-скоро да стигнат до лабораторията. Блес бе машина за убиване, но самата машина се саморазрушаваше и нямаше да успее да изпълни целта си, ако времето не достигнеше.


***


Фрея размяташе като камшик лианите. Прииждаше яздейки ги като огромна вълна зеленина. Помиташе безспир. Яките й, мощни бедра се напрягаха. Тя оголваше зъби и извиваше гръб. Току отсичаше някоя глава или крайник. Червените цветове от плета оживяваха, отваряха паст и поглъщаха останките още топли и гърчещи се.


Такано добил за краткото си съществуване много опит в оцеляването, пъргаво размяташе дългата изрисувана сопа, която сам бе гравирал на неразбираем и за него самия все още език. Опираше я в земята, оттласкваше се и с мощен ритник разбиваше нечия челюст, вадеше нечие око, чупеше врат или гръбнак.


Дочу се страховит тътен и громолене. Намираха се в дълбоко ждрело насред планините. Ехотът кънтеше като камбана в главата ти. Снаряди електричество прорязваха нощното небе. Ставаха на огромни лилавеещи кълба и вилнееха без умора и пощада. Орди и орди Сенки се устремяваха напред и в рамките на мигване, ставаха на пепел.


Блес бе толкова окъпан в кръв, че не можеше да се разбере нищо от предишната му красота или излъчване. Облиза напуканите си устни и усети вкуса на кръвта. Следващото, което помнеше е как впива нокти в най-близката Сянка и разкъсва врата й. Сокове от плътта се разляха в устата му. Топлината й го изпълни. Но това беше различна топлина. Такава, която щеше само да му отнеме, а не да му даде. Сдъвка. После още веднъж и още веднъж. Видя безформеното тяло в ръцете си. Пихтията разкапваща се в нозете му. И кому бе нужна всичката тази смърт? Бяха части на едно едничко цяло. Бяха част от народа, който той се опитваше да спаси, а те да унищожат. Не разбираше. Къде логиката беше счупена? Тялото му го предаде и опашката започна отново да расте. Без Валин процесът беше необратим. Битката продължаваше. Скоро електричеството опърли перките и краищата на чувствителната тъкан, но той продължи да я използва. Накрая беше толкова обгоряла, че нямаше как да се спаси. Адреналинът отстъпи и болката го завладя. Фрея и Такано изпитаха зверска трудност да пренесат тежкото му тяло до водата. Не тежаха месата му, а камъните и страничните ефекти, които нанасяха.


Щом плътта му докосна водната повърхност, започна да се издига пара на талази. Реката почти пресъхна и наоколо безпомощно започнаха да подскачат риби. Блес завладян от прогарящото чувство така беше вклинчил зъби в челюстта си, че заплашваше да отхапе долната си устна. Съзнанието му виеше. Сянката, тази която опита-нейното тяло също като Фрея бе генно модифицирано. Този, които го беше сторил, бе предвидил, че Блес ще поддаде. Умът настойчиво желаеше да се изключи, за да може болката да стихне. Но Блес знаеше, че нямаше лечение и затвореше ли очи, нямаше да ги отвори повече като себе си. Щеше да се превърне в Сянка. В един срещу онези, с които досега се беше борил.


- Такано, - изхриптя той. - вие с Фрея трябва да ме държите буден. Има начин да удължа времето, което ми остава. За тази цел ще се наложи да продължите да поддържате адреналина в тялото ми висок. Знаеш какво имам предвид, нали?
Старчето се усмихна с най-зловещо разбиращата усмивка, преди така да го фрасне със сопата в ребрата, че свят да му се завие. Блес даваше шанс за мъст. Нима не го бе превърнал от малко невинно момче, в покварен дядка накрая на силите си само за броени дни? Подобна възможност не се отказваше. Блес започна да прехвърля възможните конфигурации, търсейки онези, които биха го довели до спасяването на родителите му възможно най-скоро.


В далечината забулени в мъгла, се виждаха огромни сиви здания. Грамадни като застинали титани и също толкова ужасяващо грозно извисяващи присъствието си. Обграждаше ги гигантска бетонна стена. Тонове бетон. Какво ли имаше отвъд стената?


***

От гледната точка на Ейдън това бе най-нелепана коронация в историята на Пу 'Укал и света като цяло. Хората се нуждаеха единствено от фигуративен крал, от сянката му, титла, която да означава, че са покровителствани. Чадър от илюзии, където да се скрият щом бурята ги открие. А тя се простираше навсякъде, вмъкваше се между всяка цепнатина. Кралството погиваше, а един фалшив крал щеше да потъне заедно с него в плаващите пясъци на злото.


Това ли наистина желаеше Валин? Това ли му беше завещал съвсем съзнателно? Да бъде крал на един Титаник? Да бъде лъжа в една жестока истина? Питаше се мислено и се чудеше дали любимият му разчита тези мисли. Беше тих, прекалено тих, прекалено сдържан последните дни. Ейдън бе насаме с гласовете – хиляди, милиони, не знаеше бройката, но усещаше бремето. Оплакванията, виковете, молбите, гневните изблици, жаленията им – призляваше му от тях. Искаше му се да ги изскубне от тялото си до корен. Нима русалката наистина вярваше, че е достатъчно силен да се пребори с тях? Какво му е коствало на него самия да живее дълги години по този начин?


Все по-често му се налагаше да моли Ланс да го остави насаме, да отклонява въпросите на момчето, да игнорира несъзнателно нуждата на другия да открие своето собствено спасение. Искаше му се да помогне, но как би могъл, когато дори една фибра от съществото му не предлагаше подслон? Когато, подобно на изкусни майстори, гласовете запълваха всяка пукнатина в съзнанието му с плашеща скорост.


Ако не можеше да намери спокойствие, то трябваше да го създаде сам. Така би казал Валин – бе убеден в това. Разполагаше с всички способности. Все някоя от тях би могла да му е полезна. Да разсъждава така – това единствено му помагаше. Съсредоточи се в идентифицирането на всяко умение поотделно, в откриването на силните и слабите му страни, в това по какъв начин би могъл да ги приложи най-ефикасно. С всяка заложба, ако би могъл да ги нарече така, му ставаше все по-ясно през какво е преминал Валин, колко от тях е срещнал по дългия, трънлив път, разнообразието и разликите помежду им. Прочиташе спомените – както техните, така и на Валин. При цялата палитра от различия всички споделяха един общ знаменател – искаха да притежават Валин. Затова сега бяха тук под тази форма, или по-скоро безформеност. Алчност, лакомия, похот, горделивост – четири от седемте смъртни гряха и толкова много душѝ, покварени от тях. Стряскаща реалност.


Не ще им позволи да го превърнат в тяхно копие, не ще допусне пипалата им да се обвият около сърцето му, да покварят същността му из основи. Щеше да ги подложи на контрола си, на властта си. Той беше жив, не те, той бе обикнал Валин по начин, на който те не бяха способни, той бе избран от русалката за негов последен пристан. Не би отстъпил тази чест на никого другиго и не би предал отправеното доверие.


---


Обиколил цялото кралство до последното камъче и трънка, Ланс бе на върха на отчаянието. Крепеше се единствено от едничката воля, крехката надежда, че е пропуснал нещо, някой детайл му се е измъкнал, не е погледнал добре там, откъдето истината му се присмива тайничко. Да, не би могло да бъде инак. Не беше дори по силите на Валин да се скрие толкова умело за толкова кратко време. Не и от изострените инстинкти и придобитите ловни умения на къдрокоското. Прилагаше ги максимално, проучваше и най-малката възможна следа. Но резултат липсваше. Беше едва на старта, не бе помръднал и с милиметър.


Цопна дупе на песъчливата земя и кръстоса крака – поза, която често заемаше в момент на дълбок размисъл. Нещо не се вписваше, мозайката бе недовършена, пъзелът – със сгрешени части.


- Мисли Ланс, мисли. Никой не се изпарява в пространството ей така! Още повече русалка, която би изпъквала в човешкия свят като вълк сред стадо овце, па макар и с човешка външност.


Любопитно, че точно това сравнение изникна в съзнанието му – неосъзната истина, с която Блес бе принуден да се бори прекалено далеч от него.


- Все нещо...Все трябва да съществува нещо, което ми се изплъзва...Нещо...Нещо малко и на пръв поглед...незначително...но все пак...


Една мисъл се процѐди през него, като лъч светлина през море от облаци. Свали раницата от гърба си и затършува припряно в нея. Всичко, помещавано вътре – храна, вода, дрехи се намери на земята. Измежду тях заблестя искрица надежда. Ланс повдигна люспата с треперещи пръсти.


„Това е за теб, в случай че някога се почувстваш самотен. Нека винаги носиш частица от мен в себе си." – Тогава не бе разбрал, не се бе замислил над възможното значение на такива думи. Тогава Блес беше до него, не му се налагаше да си представя подобен сценарий, но сега...Сега му стана ясно, сега разбра защо и му благодари от цялото си сърце. Още едно нещо, което щеше да му каже щом се срещнат отново.


Не можеше да нахули себе си достатъчно, че е пренебрегнал това, което буквално е било под носа му през цялото време. Погали нежно люспата, загледа се в светлината, която играеше по гладката повърхност. Представи си образа на Блес и затвори очи.


- Моля те, където и да си в момента, дори да е само в съня ми, дори да ме посетиш отново там, просто ела. Завърни се при мен. Имаме толкова много да си кажем...Не, аз имам толкова много да ти кажа. Ти ще слушаш, ще слушаш много внимателно. Ще изслушаш всичко, защото...Защото съм ти много ядосан, знаеш ли? Бесен съм ти, че те няма. Дотолкова съм извън кожата си, че се чувствам като пълен глупак. Но всичко това е без значение...Всичко това е временно...То няма да е вечно с мен, защото аз...Аз ще те намеря...Ще те намеря, дори да си се скрил в неизвестното, дори да ми се наложи да бъда в компанията на друг мъж през цялото време, само и само той да ми покаже правилната посока. Нима ще позволиш това, Блес? Нима ще ме оставиш на някой, който не е теб? Ела...Ела и ме вземи обратно...Ще отидем където поискаме, ще прекарваме времето си така, както ние пожелаем. Ще ти направя палачинки отново, за да можеш да ми кажеш колко по-сладък съм от тях...


Ланс се засмя на тази глупава мисъл, но и тя за него бе благ спомен, както всички останали. Притисна люспата до себе си и се примоли посланието му да е стигнало целта си.

'Изследователски център за див живот-Етаниъл Морз', мястото откъдето старецът беше разпрострял пипалата си и ръководеше половината свят. И мястото, където полумумифицираното му тяло все още дишаше и го правеше зъл и могъщ, дори и в това си полувегетативно състояние. Нищо неподозиращи съдби, на далечни разстояния все още ставаха жертви. Така и никога не разбираха името на своя палач.

Приближи го леко. Заобиколи леглото. Докосна материята на чаршафите. Вдиша болничния въздух и се подготви да издаде присъдата си. Гласът й бе кадифен, намеренията-не:
- Хората казват, че съм пресметлива. Че постоянно изпитвам човека насреща си. Не е вярно. Хората се опитват да ми вменят вина. Да направят мен лошата и грешната - усмихна се. - От самото начало аз съм откровена и директна. Показвам силните и слабите страни в характера си. И те избират сами, дали да вървят до мен в силата ми, или да се опитат да ме наранят, за да ме изпреварят. И когато аз покажа ноктите си и ги забия в меката им плът, те започват да мрънкат и да се опитват да се измъкнат. Значи, ако те бяха успели да наранят и унищожат мен, нямаше да е проблем. Но ако аз правя същото с тях, е проблем. Защо? Не разбирам. Това че имам нокти ли е проблемът? Това, че съм реално чудовище, хищник? Хищниците нападат само, за да се нахранят и в отбрана за живота си. Човекът от друга страна е всеядно, което винаги иска нещо повече. Никога нищо не му е достатъчно. Ако му предложиш още храна, дори и вече да има, той ще вземе и тази. Ако му предложиш още пари, още от времето си-той ще ги вземе. - Изпъна ръка и острите стоманени струни се показаха от пръстите й. - Ще умреш бързо. Няма смисъл да шаваш и да упорстваш. Молех се да не опитваш да лакомееш за още, но ти видя възможност в моя слабост и се опита да я използваш. Някога играл ли си шах? Ако в партията видиш лесна плячка, обикновено има и уловка. Нещата са навързани. Едното води до другото. На полето фигурата бива пазена от друга фигура. Но хората виждат само възможността за единичен успех, не и последствията. Някога помисли ли, че ще нараниш мен? - Ноктите се показаха и от другата й ръка. Тя направи гримаса. Кръвта потече от пръстите й. Металът беше раздрал плътта й. - Виждаш ли, на, сега мен ме боли заради теб. Освен това ще трябва и да чистя след като те убия. Отваряш ми твърде много работа. Не, не, не. Няма нужда да се опитваш да говориш. Дискусиите приключиха. Сега ще говоря само аз. - Зъбите й пробляснаха попадайки в снопа светлина на лампата. - Трябва да внимаваш с тайните. Хората споделят тайните си с някого, когато му имат доверие. Но много рядко ги споделят, ако не са се подсигурили преди това. Да ти споделят тайна е ценно и опасно нещо, защото загубят ли доверие в теб, усъмнят ли се, ще те унищожат. И всичката слава и пари, за които си се трудил, ще изгубят смисъл. При подходящия стимул става ясно, че всеки е чудовище. Може би не на външен вид или по сила, но в съзнанието и действията си. Някои предпочитат да се подчиняват, а други да управляват, за да спазват привиден мир. Приеми го като естествен подбор. Оказа се, че този път аз съм по-голямата риба - замахна и пръските кръв облизаха пода придружени с мъгляв стон. - Глупаво чувство за всесилност и неуязвимост. Никога няма да разбера човеците. Умират толкова лесно, а се имат за велики. - Повдигна рамене в почуда.

Морз беше мъртъв. Убит от собствената си глупост и самочувствие, че е нещо повече от другите. Отвъд стената се проведе революция. Имаше нов власимащ, който още не знаеше, че тя е тръгнала, за да ловува и него. Своя някогашен 'спасител', оставил в нея рана, която можеше да се затвори само с неговата смърт, поднесена от нейната крехка ръка и несломимата й воля.

Не беше проблем да убива. Уби информаторите си. Връзките, които я вкараха тук. Част от екипа, който отговаряше за сигурността на Морз този ден. След като на него не му пукаше да убива, защо на нея да й пукаше от смъртта. Така или иначе всички умираха един ден. Всеки от тези хора беше направил избора си и поел риска.

Женският гняв нямаше нужда от причина, за да поразява. Но когато беше и основателен, беше по-добре да си прочетеш молитвата. Пощада нямаше да има. Следваща спирка - 'Лабораторни разработки', д-р Дентън Морз.
Амалия Нийл - експеримент на човешката жажда да притежава и погубва.



***


Всеки път, в който усетеше, че се дави в себе си, се връщаше при него. Всеки отрязък бе вселена от обич и уют. Времето, което бяха споделили заедно.

Неусетно бе изместил неудобната реалност на лагера с представата за стаята на Ланс. Предположи, че там той би се чувствал най-комфортно. Любиха се сякаш нямаше да има утре. Вземаха огромни дози един от друг, а все оставаха жадни. Телата им така топли и отъркващи се едно в друго попиваха от аромата на другия. Бяха неспособни да определят щастието си в една величина. Беше като щастливо да полудееш. Да ходиш по облаците.

Целувката, ах. Нещото, за което винаги се бе опасявал. Отровните му устни. Ланс ги беше обуздал без проблем. Пи от тях до омая. Ненаситно и безпаметно, докато не изтръпнаха раздразнени от копнеж. Първоначалната срамежливост и неопитност отстъпи място на зашеметяващ плам и жар. Пиещ от вкуса с дълбочина, за която Блес не бе вярвал, че съществува.

Всичко това се случваше само в съзнанията им, затова и страхът на Блес от отровата се бе оказал неоснователен. Щом езикът му срещна този на Ланс, в устата му се разляха безброй нови усещания. Никога не бе предполагал, че нещо подобно е възможно. В неговия свят това бе табу. Но не преодоляването на табуто го бе зашеметило, а осъзнаването, че това беше Ланс. Че иска да го докосва и усеща безспир. Че иска да познава с устни всяка фибра от съвършенството на сътворението му. Тогава когато щеше да може да го държи наистина в ръцете си и да попива всяко негово примигване и вдишване. Щеше ли да се случи някога реално...
- 'Ще мога ли, Ланс, да изпълня молбата ти?'
Болката отново преряза ума му, разсичайки този скъпоценен спомен.

- Вътре сме - обяви Такано отдръпвайки сопата си от ребрата на русалката. Блес се усмихна измъчено. Бяха преодолели още орди от Сенки. Коства много усилия на Блес да се въздържи от това, да се нахрани с тях. Така смъртта му би се ускорила.
- Лабораторията е насам - Фрея посочи към източния коридор. Като експериментален субект тя беше наясно с разпределението в сградата. - Морз е мъртъв. От вентилационната шахта успях да видя, че в стаята му е пълно с медицински екип и охрана. Умрял е насилствено.
- Знам - Блес уморено примигна. - Усетих кога секна последното му дихание. Но още нищо не е свършило. - Протегна ръце, за да могат двамата му спътници да го довлекат до лабораторията. Ожулванията от изминалия път бяха направили опашката му висяща, разкъсана и кървяща плът. Сега той изглеждаше далеч по-дребен от спътниците си, но все така тежеше прекалено. По някое време Такано вече не можеше да продължи, затова Фрея взе старчето на гръб, а Блес в ръце и се затича по коридора стиснала здраво устни. Решимостта й не знаеше предел. Право към залата, където в огромни епруветки с течност бяха поддържани или умъртвявани стотици русалки.

Ейдън го откри, изтощен и изтормозен, на едно от нависоко лъкатушещите се каменни стъпала към предишната Валинова крепост, напълно изоставена в настоящия момент. Пое момчето в ръце и го занесе вътре. Докато Ланс бе обикалял като отшелник покрайнините и околностите, които познаваше като опакото на ръката си, с помощта на Валин Ейдън се беше заел да разучи силите, които биха му били най-полезни сега, а именно тези, с които да е в помощ на младока.
- Този, когото търсиш, е много далеч от тук. Ти си страшно смел, момчето ми, но, страхувам се, това не ще е достатъчно да го достигнеш. – Говореше нежно и тихо на спящата фигура в ръцете си.
Дори не се учуди защо Ланс се бе върнал точно тук. Ненапразно хората казват, че където и да си по света, винаги ще милееш за дома си. Ейдън осъзна, че не всички в това студено здание са живели под командването и властта на Валин. Един от тях се е ползвал с любовта и закрилата на русалката и е получавал топлината и уюта, присъщи на загрижен родител. Разбра, че все още има какво да учи за Валин, а чувствата му, подобно на математическо уравнение, се умножаваха непрестанно.
Постави Ланс на леглото и дори не се учуди когато чернокоското избълнува много добре познато име.

- Обещавам ти, ще направя всичко възможно да намерим любимия ти. – Каза му Ейдън тихичко и напусна стаята.
- Трябва да призная, от теб ще излезе изненадващо добър баща.



Коментарът на Валин го хвана неподготвен, но вместо да реагира първосигнално, както се канеше, Ейдън се усмихна на пакостливата нотка в гласа на Валин. Малко по малко си изграждаше имунитет срещу закачките му, което не ги правеше по-малко симпатични.

- Това далеч не се отнася само за мен. – Отговори спокойно и остави русалката да си разсъждава на спокойствие над думите му.



***



- Страхувам се, че Блес не е в идеално състояние в момента. – Опита да обясни на вкопчилия се в него Ланс. Момчето като че ли го обладаха демони, веднага щом чу, че Ейдън е наясно с местоположението на Блес. Не че не разбираше реакцията му, даже напротив. Разбираше я прекалено добре.
- Това е без значение! Искам да го видя веднага! – Настоя Ланс с поглед на побесняло зверче. Във видението на Ейдън Блес изглеждаше по абсолютно същия начин, макар и по доста по-различни причини.
- Пътят до там е дълъг и тежък. Ще се наложи да потърпиш. – Изглежда бе събудил котешкото у Ланс, съдейки по оголените кътници и светналите в опасно жълто-зелено зеници. Не можеше да се отрече, че решителността му беше повече от похвална, но той си оставаше младо и зелено момче, водено главно от инстинктите си, а този за самосъхранение се изпаряваше в мига, в който нещата се завъртаха около Блес, а по-различни от това мигове нямаше в последно време. Запознат добре със силните чувства и емоции в сърцето на младока, да му откаже помощ не бе по силите на Ейдън. Съмняваше се, че е по силите на когото и да било. Нищо чудно, че дори сърцето на Валин се е разтопило пред това хищно, пръскащо се по шевовете от буйна пламенност, създание. Дали Блес осъзнаваше късмета си?


Ейдън протегна ръка и, въпреки очевадната опасност от такъв тип жестове, разроши къдриците на чернокоското. Ръката му бе отблъсната почти веднага.

- Не се дръж с мен като с малко дете! – Ланс се озъби, въпреки милувката да не му бе напълно безразлична. Липсващата напълно в живота му бащинска обич той бе заменил с опеката на Валин, но едва ли има същество на земята, което да не копнее за родителска ласка. А това, че този все още до голяма степен непознат за него мъж, на когото нямаше пълно доверие, се държеше толкова грижовно с него, го изнервяше по необясними причини. Да се адаптираш към непознатото е винаги нелека задача.
- Прав си, не си дете. Ти си буен младеж, който буди огромно възхищение в мен. Малко по малко разбирам защо Валин те повери на мен. – Заговори му напълно открито и честно Ейдън. – Точно защото ти се възхищавам, съм готов да ти предложа безрезервната си помощ до момента, в който се събереш отново с този, за когото копнееш. Ядосваш се на себе си, знам. – Погледна го сериозно. – Безсилието те изяжда отвътре, като смъртоносна отрова. Целта ти, чувствата ти са те обсебили напълно. Нищо друго няма значение.


Ланс отново го изгледа свирепо. Ейдън прочете неизреченото „Какво ли пък знаеш ти?!“ в погледа му.

- Знам повече от достатъчно. – Продължи, сякаш въпросът все пак беше зададен. – Познавам усещането до най-опасните му дълбини. Изпитах го веднъж, но бе повече от достатъчно, за да завладее същността ми и да бележи напълно целия ми живот. Миналото, настоящето, бъдещето ми, всичко това принадлежи на този, който го открадна с размах и непоправима грация.
- Ако се опитваш да спечелиш доверието ми с красиви приказки, откажи се. – Въпреки изречените думи, изражението на Ланс омекна видимо. – Ще се успокоя единствено когато намеря Блес. Нито минута по-рано.


На устните на Ейдън се появи широка усмивка.

- Не съм си и помислял обратното. Има ли смисъл да те питам дали си готов?
- Никакъв. – Ланс отговори кратко и решително, вече заел се да провери провизиите в раницата си.
- Така си и помислих. Тръгваме след половин час. – Понечи да излезе от стаята.
- Петнадесет минути. – Обади се Ланс зад него и Ейдън едва се сдържа да напусне помещението, преди да се отдаде на тих сърдечен смях.
- На истинските крале не им е присъщо да са толкова мекушави. – Подразни го Валин с обвинителна нотка в гласа.
- Аз не съм истински крал. – Контрира го Ейдън. – Ти си този, който ме избра за такава длъжност.
- Точно поради тази причина се налага да те държа изкъсо и наблюдавам зорко, за да не кривнеш от правия път.
- Прав път за мен никога не е съществувал.


И двамата потънаха в собствените си, но и споделени, мисли, изследвайки малкото, но повече от значителни, спомени, които обвързаха животите им заедно. Петнадесет минути далеч не им стигнаха за това начинание. Плуването в спомени можеше да изчака по-удобен момент.

Минаваха през възвишения, поляни, пищна растителност, голи столетни чукари. Всяка педя земя беше чудна и магическа. Майката природа бе творила с размах и въображение. Щедро дарявала цвят и форми, докато не бе останала без дъх от собственото си творение. В миг на разсеяност не бе разбрала грешката си. Създавайки човешкия род, тя бе обрекла цялото си сътворение на погром. Тази малка брънка бе не само способна, но и настървено желаеше да унищожи всичко околно, дори и себе си. Не само черпеше въздуха, но и го замърсяваше. Ползваше безсмислено и дори вредно неизчерпаеми ресурси. Убиваше редки видове животни и растения. Дълбаеше на места недокоснати преди, за да заграби още и още власт. Убиваше собствения си род за пари. Един ден краят щеше да дойде. Блес съжаляваше единствено, че нямаше да е там, за да види изненаданото неразбиране изписано по лицата на хората, миг преди собствената им простотия да ги застигне.

***

Амалия се бе внедрила в изследователския център чрез хитрост и адаптивност. Тотално пренебрегна себе си, за да бъде близо до Дентън Морз. Бяха водили много словесни престрелки и бързият ум на единия изобщо не остъпваше на аналитичния на другия. Динамиката и аргументите им бяха сила, но никога не успяваха да се убедят взаимно в правотата си. Бяха като два остри камъка, които трябваше да смелят брашно. Но в тази поговорка бе изпуснат един важен детайл-времето. Камъните може и да не са добър еж заради формата си, но ако продължат да се трият, с времето върховете им ще затъпеят и ще съумеят да смелят брашно. Малко по малко тези двамата бяха почнали да стават възприемчиви към другия, дори и това да не им се нравеше.

***

Ноктите й приветстваха дивото в нея. Убийството на Морз беше разбудило инстинктите й да защити рода си от хората. Мъст премрежваше очите. И бяла пелерина забулваше съзнанието. Металните струни раздраха първата капсула, до която се добраха. В лабораторията беше тихо, с приглушена светлина. Това беше без значение. Мъртвите вече нищо не можеше да ги смути, нали? Консервиращата течност зашуртя през процепа и започна да разяжда пода със съскащ звук. Процепът ставаше все по-голям и по-голям, докато тялото не се свлече през него и не започна да се разлага в краката й. Можеше да прочете последните спомени на всяка една русалка. И с всяка следваща, се озлобяваше все повече. Ужасът не се нуждаеше от думи.

Дочу гласа му:
- Хванахте ли ги - разговаряше по телефона. Беше с гръб към нея. - Бийте им от Ай Би разтвора, за да останат свежи. Доставете ги в центъра до два дни. Пратката е много ценна. Тези образци са последните по рода си, така че внимавайте.
Амалия беше бърза. Тя започна да прорязва следващата капсула и следващата, сякаш бяха консерви. Скъпоценните му експерименти си отиваха.
- Прекалено си уверен в бъдещето за човек, който ще срещне края си днес.
Спокойствието му я дразнеше. Не беше нищо повече от просто човек. И въпреки това трябваше да чака толкова време, да усеща всичко, да вижда всичко. А той бе толкова лишен от емоции. Хладен ум и студено съзнание. Някаква негова си висша цел, която го ръководи. Сляпо съществуване.
Гласът му беше приятен за слушане. На добър оратор. Но думите му и действията му бяха твърде жестоки, за да се прости или забрави. Бавно тембърът му изпълни слуха й. Той нямаше да побегне. Щеше да остане до труда и убежденията си. И щеше да продължава да й казва истината. Неговата истина!
- Знаех си, че си нещо прекалено хубаво, за да не донесеш последствия след себе си.
- Помниш ли първия свой разрез върху жабата за дисекция в училище? Приличаше ли на този - показа му малкият красив белег на хълбука си. - Със сигурност я помниш, защото тогава си осъзнал, че си хладнокръвен, когато става въпрос за живот и смърт. И можеш да носиш и двете с еднаква лекота - направи пауза. После плавно се плъзна до него и го възпря от опита му да допусне охраната. Лекотата на движенията й не ги лишаваше от прецизност и сила. - О, не. Тази наша среща ще бъде на интимно ниво. Днес съм в настроение да провеждам експерименти. Чудя се, дали течностите и спринцовките на таблата ей там, ще имат същия ефект върху теб, какъвто имаха върху мен някога. Иска ми се да споделя болката си с теб. Ако можех, бих ти предала всяко късче спомен, което дедите ми ми завещаваха със смъртта си. Насилствена смърт. Не ме помниш, нали? Виждам го в очите ти. Яд ме е, че ще умреш, без дори да съумееш да осъзнаеш грешката си.
- Почакай - викът, макар и немощен, я накара да задържи атаката си.
Алармата се включи. Бутонът автоматично задейства изжекциона с червена течност, който се вля в епроветките. След което всяка стъкленица се пръсна, смесвайки сума ти и опасни химикали. Фрея бе разбила част от стената. Нямаха много време преди охраната да се намеси. Амалия разпозна в Блес Пазителя на камъни. Усмихна му се със съжаление и разбиране. Нямаше да позволи да й попречат. Не и когато така или иначе всичко беше фатално загубено.
- Не можеха да бъдат спасени, Пазителю. Това бяха експериментални единици. Веднъж влезли отвъд стената, са обречени. За съжаление, ученият не успя да поддържа и родителите ти за дълго. Истината е, че запечата присъствието им. Затова продължаваш да усещаш, сякаш те са тук, но тях отдавна ги няма. Тази пихтия в нозете ти е всичко, което остана. - Гневът й я разтрепера. - Морз успя да унищожи расата ни. Той не искаше просто бизнес с плътта ни. Целта му беше да ни изтреби всичките. Така както направи и с останалите приказни раси, до които се докопа. Русалките пратени в ресторантите също бяха инжектирани предварително. Онези притиснати в подземията на океана, вярвам, също знаеш, че не оцеляха. Съжалявам, че ти се наложи да усетиш всичката тази болка накуп. Усещам, че и нашето време с теб наближава. В мен също има камък. Аз не бях обучена как да го съхранявам. Такано ми го даде, когато ме спаси в ресторанта.
Всички се вгледаха в старчето. Той стоеше като треснат.
- Но ти беше малко дете тогава. Дадох ти го, за да оцелееш.
- Камъкът направи прогрес бързо. И аз оцелях. Тактично бях прибрана тук от онзи, който обича милостиво да 'спасява'. Бедни мой Пазителю, камъните почти са те довършили. И всичко беше абсолютно напразно.
Дентън изблъска несръчно тялото от себе си и полугласно зарецитира:
- Всички онези, които смятате за 'хора', всъщност сме еволюирали Сенки. Произлезли сме от русалките. Баща ми смяташе това за голяма слабост. Не можеше да миряса в какво се е изродила връзката. Знаеше, че хората рано или късно ще погубят всичко. Тайно се надяваше битката с магичните същества да унищожи човешкия род първи. Накрая пращаше Сенките да залавят русалки. Сенките имат нужда да се хранят, за да поддържат стандарта си. Хората нямат вече нужда от русалките. Точно, защото вече не усещат връзката си с океана и морето, те стават разрушителни към света и околното. Загубват връзката си с природата. Разликата между Сенките и хората е в забравата. Хората забравиха началото си, а Сенките го отричаха. За да спре израждането, трябваше да посегне на първоизточника. Избиваше магичните създания едно по едно, докато открие откъде е произлязъл човекът. Едва, когато експериментите със Сенките завършиха, той проумя кое е свързващото звено между хората и русалките. И точно Сенките бяха идеалното оръжие, за да се премахнат гореизброените ефективно. Човешкият род се оказа по-силен, по-приспособим в новото време.
- Но хората няма да изчезнат с премахване на първоизточника - Фрея си поемаше дъх като парен локомотив.
- Не и веднага, но баща ми ускори процеса. Всяка ера на Земята започва с пречистване. Независимо, дали потоп, ледена епоха или гигантски метеор-животът все се възражда после. Баща ми създаде Сенките наново, за да унищожат русалките и по-бързо човешкият род да унищожи планетата. С надеждата следващият населяващ живот да бъде по-интуитивен и щадящ.
- Защо се смята, че някой има правото да решава кой да живее и кой да умре? И кое кога да се случи - най-сетне и Такано да зададе умни въпроси. Фрея му кимна с одобрение.

Кой беше добър и кой лош? Имаше ли изобщо крайна дефиниция за това?

***

Реализацията го прекърши тотално. Тялото на баща му лежеше на пода в лабораторията и се разлагаше. Киселината опърли краищата на и без това вече изпооръфаната му опашка. Опоскана почти до това вътрешностите му да изпадат. Амалия бе простряла пръсти до врата на научния специалист, който напомняше по външен вид на Морз от младините му. Беше й писнало да слуша глупости. Нададе океански вой, обезвреждайки всички. После се усмихна и заби остриетата във врата си и този на Дентън, приковавайки ги за стената.
- Свърши се. Ние с Пазителя бяхме последните живи от вида си. Никога не ще можеш да разполагаш с нас, докторе.

***

***

Дойде като буря и подкоси коленете му. Премахна всичките му защити за милисекунда и завладя съзнанието му. Обсеби мислите и сграбчи сърцето му спирайки го за миг. Сякаш го тресна с гръм, който го застопори на място. Тялото му натежа притискайки го към земята. Блес беше брутален. Ланс беше неговият заслон, но в сегашното си състояние, той не можеше да контролира нуждата си. Вземаше всичко, без да дава нищо в замяна. Беше се отзовал на молбата на Ланс, но така и не уцели момента и правилната емоция. А време нямаше. Знаеше, че рано или късно ще го нарани, точно защото не можеше да съществува отделно от него. Изгарящата нужда да са заедно изпепели всичко, което бяха изградили досега. Като последен глупак Блес щеше да умре оставяйки Ланс с тези болезнени спомени. Ах, колко се ненавиждаше сега.

Беше като червена звезда. Вече отдавна превърнал се в черна дупка, която засмуква всичко около себе си. Но за другите галактики все още изглеждаше така сякаш отдава светлина и изглежда красиво. Фрея и Такано отчаяно се опитваха да го върнат обратно в реалността. Запотените им лица, веждите им събрани в една накривена линия.

Ланс бе запалил в него искрата на обичта, но природата на русалките не включваше думата 'любов'. Колкото и добър ученик да беше Блес, екстремните обстоятелства го притискаха да изневери на сърцето си. Дали това го оправдаваше? Ни най-малко. Ланс не трябваше да заплаща висока цена за това, че бе подарил сърцето си. А Блес не биваше да се разполага така свободно и безочливо. За съжаление първата любов често прави грешки. Понякога трайни и непростими.

На фона на всичката тази бездушност, Блес му остави всеки фрагмент, който бе изпитал, видял или помислил през времето, което бяха прекарали заедно. За да боли още по-неудържимо. За да боли безкрайно.

***

- Блес!

Видението в съзнанието му беше толкова истинско и толкова...изстрадало. Гърдите му се стегнаха от болка. Какво се бе случило с неговия Блес? Ланс се протегна и го пое в прегръдката си, този толкова познат, объркан образ. Цепнатите устни се опитаха да му прошепнат нещо, глухо и неразличимо.

- Сбогом... - Единствената дума, която разпозна, жигоса биещото му до пръсване сърце. Образът на Блес се разпръсна на множество фрагменти, които изпълниха пространството около Ланс.

„Побързай!" – Валин крещеше в главата на Ейдън. Проникването в съзнанието на младока беше опасна, нужна мярка. Изкарването от това му състояние бе далеч по-сложно, вземайки се предвид рушащата се с бърза скорост психика, прекалено крехка напоследък и без това.

Върнат обратно в реалността, Ланс се паникьоса.

- Блес! БЛЕС! – Погледът му беше блуждаещ, изгубен. Дори сълзи липсваха, шокът бе прекалено силен.

- Ланс, успокой се! – Ейдън го хвана за раменете, преди да е побягнал в случайна посока в безрезултатно, отчаяно издирване.

- ПУСНИ МЕ! МАХНИ СЕ ОТ МЕН! – Отскубна се грубо от ръцете на по-възрастния мъж, но застина на място, заслушан съсредоточено в нещо. – Има начин...да го спасим? – Думите се отрониха тихо, невярващо, прошепнати преди това от Валин.

Ейдън кимна.

- Ще се наложи да действаме бързо. Ако пренесем душата му в друго тяло, далеч от разрущаващото се из основи такова, можем да спасим живота му.

- Нека е моето! Давам му тялото си! Не ми пука за живота ми, само Блес да е добре! – Както се и очакваше, Ланс скочи в готовност да пожертва себе си, само и само любимият му да получи заслужения шанс. Ейдън, обаче, поклати отрицателно глава, с което си спечели още от гнева му. – Не ти решаваш това!

- Послушай ме. Не можеш да понесеш бремето, което идва със съзнанието на една русалка, прекарала целия си живот в страдания.

Заветните сълзи потекоха по бузите му, тези, обаче, бяха от гняв.

- Ти живееш в едно с този, когото обичаш, как смееш да ми отнемаш това право?! Мислеше, че не знам ли?!

Оставен на тези тежки и болезнени чувства, неспособен да мисли трезво и рационално, Ланс щеше да продължи да се противи безкрайно. С такова време, за съжаление, не разполагаха. Ейдън му се извини мислено и за части от секундата момчето загуби съзнание и припадна в краката му.

„Размърдай се." – Валин го подкани, собственото му притеснение прехвърляше никога недостигани допреди граници.

Ейдън го усещаше, чуваше стенанията на изстрадалото същество, посрещащо края на жизнения си път. Не и днес. Не му бе позволено да прекрачва границата. Не и когато зависеше от двамата закрилници на Ланс. Повика душата му, далеч от дверите на отвъдното. Предложи тялото си като подслон, привика го при себе си, прие го частица по частица. Останалите сенки, недоволните им гласове го преизпълниха. Искаха непознатия за себе си, жадуваха да се нахранят с тази млада, деликатна душа, да я покварят, за да стане като тях.

„Да не си посмял да се оставиш на контрола им!" – Викът на Валин изгони всички останали. Зачатък на усмивка се появи в крайчеца на устните на Ейдън. Капки пот танцуваха по челото му. Замалко да не успее да се овладее. – Как бих могъл, когато твоят глас е единственият, който някога е имал влияние над мен?

„Няма да ме спечелиш с ласкателства." – Дойде отговорът на Валин.

- Но с това ще. - Уверен в казаното, Ейдън завърши започнатото и въздъхна тежко. Блес беше в безопасност при Валин. И той, и любимата му русалка ликуваха от постигнатото, усещаше го, чуваше го в мислите на Валин.

„Не се заблуждавай, че се впечатлявам чак толкова лесно." – Последва отговор, който очакваше. Само и само да му направи напук, само и само да го държи в напрежение и да поддържа образ на недостъпност. Такъв си беше неговият Валин и такъв го обожаваше.

---

Няколко месеца по-късно

- Как мислиш, колко дълго би могъл да ми се сърди?

„Завинаги." – отговори бързо Валин. Ейдън се засмя нервно.

- Съмнявам се. Още повече, че съм му приготвил изненада, която ще го зарадва.

Валин не попита каква е тя. Вече знаеше. Поклонници на краля, готови да служат и с цената на живота си, се намираха лесно. Млади, енергични мъже, едва в началото на осъзнатия си живот. Просто трябваше да си избере най-приемливия от тях. Поправка – Валин трябваше да го избере. Най-подходящ заради строгостта и критичността си, заради перфекционизма си, той пое нелеката задача.

Съдбовният ден най-после похлопа на портите на подновения, бликащ от живот замък, под формата на избраника на русалката. Ейдън почувства доволната усмивка на Валин. Такава се появи и на неговото лице. Липсваше единствено Ланс.

Кралят почука на вратата му.

- Остави ме. – Простичкият, до болка познат отговор.

- С мен има някой, който желае да се срещне с теб.

- Не искам да виждам никого.

- Дори този, когото обичаш? – Ейдън се подсмихна и преброи до три.

Чу се силно трополене, препъване и сблъсък с всички пречки, преди вратата да се отвори със замах. Младежът бе удостоен с един-единствен поглед, преди Ланс да добие гневно изражение.

- Проклет лъжец! – Извика ядосано в лицето на краля. Ейдън дори не трепна.

- Защо не се представиш, Блес? – Подкани младежа, който наблюдаваше Ланс с топла усмивка.

- Как смееш да го наричаш... - Триадата му бе прекъсната от прекрачилия опасно близо личното му пространство непознат.

- Здравей, Ланс.

Цветът като че ли се изгуби от лицето му, сякаш изпит със сламка. Познаваше този глас, болезнено добре. Не беше възможно. Не беше...

- Не е възможно... - Повтори и на глас Ланс, загледан объркано в лицето, което не беше на любимия му, но гласът, този глас, нямаше как да го обърка. Бе убеден, че ако това е някаква лоша шега, ако е [не]желан, [не]поканен сън, не би могъл да го понесе. В дългите месеци, след случилото се, прекарваше дните си в самота, в изолация от всичко и всички. Блес, макар и теоретично жив, отново беше далеч от него, отново бе недостижим. Таеше неприязън, че не е получил шанса да помогне на русалката си, че му бе отнето най-желаното. Отказваше категорично какъвто и да е контакт с Ейдън, а на Валин отговаряше едносрично, когато другият се вмъкваше в мислите му. Беше заслабнал, а под очите му се открояваха черни кръгове. Бе загубил жизнеността си, младостта му се бе покрила зад завесата от тъга.

Дори не ги усети, а те се сипеха ли, сипеха, бивани попити от нечии силни ръце. Примигна и се завърна отново в настоящия момент.

- Б...ле...с... - Името излезе с мъка от прегракналото от емоция гърло. Неговият любим, неговата русалка, с всички свои непокътнати спомени и чувства, стоеше пред него, вече от плът и кръв. През дългите месеци Валин го подготвяше за тази среща, излекува болката му, както само той беше способен. А сега го подари на Ланс, такъв, какъвто го заслужаваха и двамата, за да бъдат щастливи.

- Убеден съм, че имате много да си кажете. – Изрече репликата-клише Ейдън и се отдалечи, предоволен от резултата.

- Защо не намерим и на теб ново тяло? – Подметна закачливо, а въображението му работеше на макс.

„Не си го и помисляй." – Валин прогони далеч от себе си мръснишките помисли на Ейдън. Кралят се засмя с глас. Беше в страшно добро настроение. Нещо му подсказваше, че бъдещето ще дари и четиримата с дълго отнеманото им щастие.

Тук, където започваше или свършваше безкраят, времето сякаш беше спряло. Вълните разперваха краищата си в белота и галеха всяка прашинка от плажа. Луната тази нощ не бе кървавочервена. Не предвещаваше смърт и унищожение. Гледаше кротко и рисуваше пътечка някъде навътре към синята бездна. Канеше се да приеме тялото на едно от чедата си. На последната русалка. Бе изпълнил дълга си. Тленната обвивка вече не носеше живот в себе си. Бе загубила вида, духа и смисъла си. Прибираше се там, където принадлежеше. Едно от последните неща, които Блес пожела, бе да го върнат обратно.

Двете фигури се очертаваха в сивотата на сумрака. Краката им бяха потънали в мокрия пясък. Водата не спираше да се удря в тях напомняйки им, че животът продължава. Така както водата се биеше в нозете им, така и сърцата им удряха в гърдите им. Равномерно, силно, волево. Да пуснеш някого да си отиде, никога не беше лесно. Силуетите им седяха един до друг в мълчание. Всеки имаше нужда да осмисли и приеме сам за себе си.

***
***

Някъде на океанското дъно хайверът започна да се излюпва. Стотици точици пукваха меката мембрана на яйчицата си и изпълваха дълбините на океана с живот. Нов живот на пра-стар род заселил земята някога. Сега вече те нямаха дълг към никого и нищо. Родиха се наново-чисти и неопетнени от планове и машинации.

Сезоните се сменяха и заличаваха малко по малко пораженията от битките. Болката не си бе отишла съвсем, но съграждането наново предполагаше шансове. Ейдън предприе някои действия, които разкриха съществуването на русалките за пред широката публичност. Той приобщи океана към кралството и нареди щателно издирване на оцелели магични същества подобни на Фрея. Като например Чудовището от Лох Нес. След загубата на Блес, Такано бе спрял да старее и започна обратното броене и бавното му връщане към изначалните му години. Може би трябваше да поживее към стотина години, преди отново да върне предишния си облик. С всеки изминал ден наблюдаваше как косата му сивее все по-малко. Нямаше по-щастлив от него.

***
***

- В океана никога нищо не се губи - обясни момчето. Бяха в градината. Стояха на три метра един от друг. Гласът дойде ненадейно. - Спомените се предават на следващото поколение. Русалките притежават колективно съзнание - напомняше толкова много. Не спрямо физиката или чертите си, а спрямо израза в очите. - В моето обаче нещо непрекъснато нашепваше да търся твоята красота, да искам твоето присъствие - продължаваше настоятелно да упорства, за да задържи вниманието му. - Кажи ми, защо е така, Ланс? Защо искам да те скрия от целия свят? Защо нещо все ме тегли към сушата и сърцето ми е неспокойно. Сякаш част от него е останала при другиго. Нещо ми нашепва да обичам, макар да не зная как. Спомените не са нацяло ясни. Объркващо е. - Разликата в ръста им беше внушителна, правейки разговора им още по-чудноват. - Какво значи да 'искам да те целуна'? Заплаха ли си? Ако е така ноктите вършат по-добра работа в този случай - извади ноктите на едната ръка без усилие. И ги размаха. - Освен това не знам какво да правя с онези двамата. Непрестанно се джафкат и са странен еж - посочи Фрея и Такано, като феята в този момент остави плешиво петно на главата на старчето, отскубвайки му голям сноп коса, защото я беше издразнил. - Обещавам да се върна бързо - наклони глава на една страна. - Скоро ще имам собствено тяло и ще можем... - Такано се спусна и запуши устата на младежа.
- Ще можете да тренирате бой със сопи отново, да.
Продължи необезпокояван:
- Липсваше ми топлината ти. И така и не разбирах за какво служат солените капчици, които пълнеха очите ми. Липсваше толкова много, че не можех да мисля за нищо друго. Ако не ме припознаеш, ще съм изгубен. Защото не знам кой съм, освен твой. - Изплъзна се от опитващия се да го отведе Такано. Втурна се и се вкопчи в гърба на Ланс, заключвайки ръцете си около него. Беше доста по-дребен, затова брадичката му се заби някъде ниско в масивния гръб на тъмнокосия мъж. Младежът беше дребничък и строен. С лице изпъстрено с лунички. Сякаш безчет слънчеви зайчета бяха нашарили бузите и чипото носле. Усмивката плаха, но търсеща правилния път. Дългата светлолилава коса бе сплетена на плитка през рамото. Очите му бяха светлосини, почти бели. Млечносини ли бе по-точната дума? И гледаха, сякаш трябваше да бъдат научени на нещо, трябваше да бъдат допуснати. Ако Ланс не го припознаеше, русалката наистина така и нямаше да разбере какво бе загубил, защото сам нямаше как да попълни цялото. - Научи ме, моля те, каквото съм забравил.

Диле бе тяло от новото поколение русалки и напомняше толкова много на Него, че беше болезнено. Предаде думите на Блес, неговата изразителност. Но нямаше как да успее да върне топлината и уюта. Блес като дух беше все още наоколо, но липсата му на сигурна връзка с тяло, караше духа му доста да бледнее и блуждае. Валин бе намерил временно решение, докато търсеше по-устойчиво тяло за сушата.

Странният еж, който до преди малко беше зает да бере и тършува за къпини в градината, се оживи видимо. Тези двамата вече бяха част от свитата към двореца и неведнъж огласяваха коридорите със сплетните си.
- Ето така се прави признание, стари глупако - Фрея сръчка Такано в ребрата, пращайки го да лапа прахолях на земята.
- Не съм те питал - изкашля се той.
- Дори нямам име. Не го помня, но ще го позная щом го чуя - Блес се опитваше да си спомни. - Не съм друга същност, Ланс. Аз съм празно платно. Изпълни ме със смисъл отново. Иначе ще остана незавършен. - Той се замисли за момент. - Палачинки...
- И ти ли си гладен - изгъргори феята.
- Твоята сладост тогава... - бузите му порозовяха.
- Младежо...
- Дядка, млъквай, не всички са вечните девственици като теб.
- Не съм виновен, че Блес ме направи на хиляда години!
- И вече не можеш и да искаш, а?
- Спри да емваш старите ми кокали, жено.
Времето течеше неумолимо. Застиналото ти сърце не спираше отброяването му. Тъгата беше безкрайна, ала не забавяше неговия ход. Земята продължаваше да съществува. Животът наоколо не го интересуваше твоето нещастие. Мравката продължаваше да примъква зърното към мравуняка си. Розата също би те убола с бодлите си, ако непредпазливо я докоснеш. А Фрея би те ударила, ако продължаваш да я дразниш. Всичко, целият Такано я нервираше. Неговото непоискано флиртуване. Миризмата му на старост, длъгнестото му тяло. Гласът му, който изтъняваше като се развълнува. Да, животът беше всичко това и още много невидяно и недоизказано.

Стоеше и част от него оживя. 'Блес', така беше името му. Имаше нужда от близостта на Ланс, но всички му казваха, че това би забавило възстановяването и на двамата. Искаше да утеши и върне усмивката на обичното същество насреща си. Но Ланс остана някак далечен. Нормално, защото до него достигаха само частички от миналото. Някак бледо копие на жадуваното и никога неосъщественото. Всичко, което и двамата искаха беше да си принадлежат изцяло. Пътят никога не е бил лесен, следователно трябваше да продължат да упорстват.

Малката момчешка длан на Диле докосна тази на Ланс. Преди Ланс беше момче, момък. Сега вече беше млад мъж. Тъжен млад мъж. Очарователен в тъгата си, защото беше породена от обич и отдаденост. Диле стисна леко отсрещната длан преди с нежелание да си тръгне. Тялото и умът отново му принадлежаха. Но ако един ден му предстоеше да поеме ролята на водач на русалките като баща си, той щеше да го стори със същото достойнство. Без да се откаже нито от дълга си, нито от любовта си. Зарече се в това.

"Ейдън, говорихме за това."

- Дори един крал заслужава почивка.

„Държиш се несериозно."

- Държиш се като диктатор. – Ейдън се подсмихна, предусещащ тежестта на казаното.

„Все един от двама ни трябва да практикува подобаващо държание." – Валин контрира бързо-бързо.

- Подобаващо – може би, вманиачено – не съм съвсем сигурен. – Днес Ейдън беше в дръзко, самоубийствено настроение.

Валин въздъхна, едва ли не драматично.

„Кога ще приемеш титлата сериозно?"

- Когато вземеш под въпрос предложеното от мен.

„И двамата знаем защо няма да го направя."

- Точно по тази причина, и двамата – Ейдън натърти последната дума – трябва да приемем фактите, и да не придаваме на подарената ми титла повече важност, отколкото заслужава.

„Защо си толкова безнадежден...?" – Прозвуча повече като заключение, отколкото въпрос.

- По-скоро бих описал себе си като чаровен. – Широката му усмивка се конкурираше с жарещото слънце.

Последвалата тишина беше в реда на нещата. Проточила се обаче по-дълго от обикновено, започна да човърка и дразни Ейдън. Не затова си бе откраднал мечтаното свободно време. Неговата русалка беше взискателна, неотстъпчива и порядъчна до пръсване. Само мисълта, че някой живее доброволно по такъв начин го караше да настръхва, чак до върховете на прясно оформената му брада, оставена дълга отново по идея на Валин. Нищо чудно, че си умираше да се измъкне от задушаващата в абсурдни предели обстановка на замъка. Любимият му, изглежда, не копнееше чак толкова за време само за двама им. Ейдън бе наясно, че Валин едва ли някога ще удостои с внимание неговата гледна точка на влюбен до уши мъж. Макар и свикнал с това, моменти на самота и копнежи неименуемо го посещаваха. Бе наблюдавал нечовешки великолепното същество през последните няколко години, скрит в сенките. Не би позволил на никой да го омърси, затова и прие поръчката за убийство с готовност. Кой по-подходящ от мъжа, който го боготвори? Не даде смъртта му на никой, не съществуваше човек, който да я заслужава.

Да се превърне в наемник, в ловец на чудовища, дойде някак съвсем на място. Единствено мъртвите знаеха истината, поискала им сметка и застигнала подобаващо. Ейдън не убиваше хаотично – приемаше единствено, когато се касаеше за някой, който желае да се докопа до Валин с нечисти помисли. Нима съществуваха чисти такива? Помнеше ясно усещането камите му да разкъсат отровната плът, кръвта, която плисваше наоколо, металическата ѝ миризма. Повдигаше му се. Мисълта за любимия му бе горивото, което го движеше напред, независимо от всички гадости.

Изключение бе единствено поръчението за смъртта на Валин. Заповед не от кой да е, а от самия крал. Колко хумористична може да е съдбата. Да бъде толкова близо до Валин отново, само за да го загуби.

Още от него, деня, в който животите им се пресякоха неминуемо, колкото млад и неук да бе, Ейдън реши за себе си. Последва сърцето си, което го отведе до сегашната реалност. Сякаш все още беше любознателният хлапак, който докарва не малко проблеми на фамилията си.

Никога не приеха решението му, никога не го подкрепиха когато им съобщи какво смята да предприеме с бъдещето си. Доколко може да се брои родителската обич за такава, когато липсва дори опит да разбереш мотивите и чувствата на собствения ти отрок? Колкото и опасно да бе решението му, не беше правилно да губи семейството си заради него, но когато се сблъскваш единствено с бетонена стена е по-добре да замълчиш и да тръгнеш по пътя си.

От детските години запази единствено красивото кърваво видение, безбрежните черни очи и ефимерното усещане, което улови сърцето му перманентно. Миналото му, настоящето му, бъдещето му бяха оплетени в изкусната паяжина на Валин, като в изтъркана сапунка. Приказното видение на дете се бе превърнало в изискан мъж, на чиято изящна красота можеше да се противопостави единствено самотният еделвайс, толкова недостижим за света, колкото и самата русалка. Мечтаеш, копнееш, гаснеш от щението да го докоснеш, да разгадаеш какво би било усещането, но и не смееш, от страх да не оскверниш и опетниш удивителната цялост.

- Валин? – Завърнал се в настоящето след толкова заровени спомени, Ейдън направи опит да поговори с него, но отговор не последва.

Проблемът, обаче, беше на по-високо ниво. Не усещаше Валин вътре в себе си, както досега. Паника го обля целия. Огромна грешка, която затъпи останалите му усещания. Ако бе опитал да помисли хладнокръвно по-рано, отколкото го направи, далеч нямаше да му коства толкова тревоги, преди най-после да дотича до затуленото поточе, в което се къпеше мъж с прозрачно бяла кожа.

- Забави се прекалено много. Жалко за усилените ми опити да те тренирам и подготвя за всякакви ситуации. – Мъжът заговори, без дори да обръща гръб.

Думите на Ейдън бяха застинали в гърлото му. Невроните не изпращаха нужните сигнали, за да направи нещо по-различно от това да съзерцава в пълна омая голото произведение на изкуството.

- Проява на лош вкус е да зяпаш някого като прегладнял вълк.

Последва силно цопване в хладката вода. Едрото тяло на Ейдън скри това на Валин в прегръдка, която можеше да се опише най-добре като мечешка. Красивият като привидение мъж запротестира, но и двамата бяха наясно колко е безполезно това.

- Истински ли си? – Попита, все още изпълнен с хиляди съмнения, Ейдън.

- Не съм плод на бедното ти въображение, можеш да си сигурен в това.

- Но изглеждаш...

- По абсолютно същия начин? – Довърши мисълта му Валин. – Ти може и да притежаваш повечето от силите ми в момента, но аз съм живял дълги години с тях и съм разучил всяка най-малка подробност, та дори и границите им. А сега ме пусни.

- Никакъв шанс. – Ейдън стегна допълнително прегръдката.

- Ако нараниш тялото, за което положих страшни усилия да възстановя до най-малкия детайл, ще потроша костите ти до последната. – Закани се Валин студено.

- Не ме интересува. Няма да те пусна в никакъв случай.

Магарешкият инат на Ейдън не беше никак изненадващ.

- Защо, мислиш, не желаех да те допускам до физическата си форма? Бях наясно какво ще последва.

- И, въпреки всичко, го направи. – Ейдън се загледа в негодуващите черни орбити, които мислено пробиваха множество кратери в него. Дори сега можеше да разчете мислите му, или поне така се залъгваше. Тялото му бе отблъснато от нечовешката сила на русалчината опашка. Задницата му си направи рандеву с камъните на дъното на поточето.

- Ако искаш да остана в това тяло, дръж се на положение. – Опашката изчезна толкова бързо, колкото и се бе материализирала.

Ейдън изправи натъртените си задни части, от които капеше вода, и се ухили. Тръпката си оставаше еднаква, каквито и реплики и жестове да обменяха. Животинското, чисто мъжкото в него, ликуваше. Приближи за втори път прелестния си любим. По-малко от секунда по-късно цопна отново в плитката вода. Не можа да сдържи гръмкия си смях. Искаше си го неудържимо.

- Мери си делата, бабун такъв. Намираме се насред гората.

- Това значи ли, че ако те занеса в кралската спалня, ще прибереш ноктите?

Носът на Валин се сбръчка.

- Това ли е единственото, което се върти в дървената ти глава? Не ми отговаряй, въпросът беше риторичен. Подай ми наметалото си. – Молбата, или по-скоро заповедта му, беше изпълнена за отрицателно време. Валин се покри с дългото наметало и излезе от пределите на поточето. Тревата загъделичка босите му стъпала, а от мокрите краища на наметалото потрепваше едва видимо.

Нежни снежинки, като по поръчка, запокриваха поляната, възхищавайки се на също толкова чисто бялата кожа. Сняг-изненада в прегръдката на разцъфналата пролет. Валин потрепери отново и навъси лице. Ейдън му предложи ризата от гърба си – жест, който русалката желаеше най-малко в момента. Да се чувства зависим и уязвим не беше в природата му.

- Разсъбличане на краля не е от хобитата ми. – завъртя ситуацията, за да не изглежда така, сякаш проявява слабост.

- Зарежи тези глупости. – Почти заповеднически изрече Ейдън и разкопча ризата си чевръсто, разкривайки щедро окосмена, загоряла кожа с няколко „подарени" белега. Очакваше завръщането на опашката, но то не последва. Валин не помръдна, докато биваше облечен с изключително внимание и съсредоточеност на всяко копче – неприсъщи за по принцип буйния и нетърпелив настоящ крал. Беше очевадно, че проявява извънхарактерно търпение, само и само да угоди на Валин. Или може би целеше благоразположението му.

Почувства се поласкан, а далеч не му се искаше. Би подобавало да отговори позитивно, или най-малкото да покаже частица одобрение. Но не и Валин. Той потегли напред, сгушен в ризата и дългото наметало на Ейдън, а същият го последва послушно. Ролите им не само бяха разменени – по им отиваха така. Всеки го знаеше, а Ейдън най-добре. Русалката бе родена за владетел, притежаваше нужното излъчване и характеристики. Всички го мислеха, освен самия той.

Стъпалата му премръзнаха, много преди да пристигнат пред тайния тунел, от който се измъкваше кралят, когато всичко му идваше в повече. Намираше се в кът от тучната градина, изграден преди години по дизайн и идея на Валин. Русалката пристъпваше внимателно, без да притесни и едно цвете – не би могъл да си прости обратното. Ейдън, макар и далеч по-непохватен, познаваше правилата на това свято за Валин място. Точно сега най-малко би искал да си навлече неодобрението на възлюбения си.

Сегашната спалня на Ейдън беше до предишните Валинови покои. Кралят не бе променил нищо от уважение към любимото си същество. Всичко си стоеше така, както предишният собственик го бе оставил. Но сега нямаха работа там.

Русалката захвърли наметалото на идеално оправеното от множеството слуги легло. Чуждата риза скриваше прелестите му – вход свободен за владенията на въображението. Токовете на ботуши затракаха в тишината на кралските покои. Ейдън спря на задушаващо разстояние от гърба на Валин. Едрата му длан задържа кичур от дългите коси и го отмести. Косъмчетата по разкритата кожа настръхнаха. Ейдън, като че ли да ги успокои, прокара устни по тях, което, на свой ред, оказа обратен ефект. Пръстите му се плъзнаха надолу по сатенения плат, откривайки една по една скритите естетични форми. Валин все така не помръдваше, държеше си на своето. Единствено ноктите се забиваха, ли забиваха в дланите му с всеки съблазняващ жест. Стресна се, щом голата му кожа бе докосната. Топлината на силните мъжки длани се разнесе по неговото собствено тяло, което отдавна бе спряло да трепери от студ. Прокле Ейдън наум множество пъти. Никой не го бе докосвал, откакто бе младо момче. Последният, който си позволи такава дързост, плати за нея за отрицателно време. Не желаеше да реагира отстъпнически на ласките, най-малкото да ги приема. Устните на Ейдън рисуваха чувствена картина по дължината и в подножието на гърба му. Не биваше да му харесва толкова, не биваше да загубва контрол над тялото си и да оставя краля да води парада. От това се страхуваше най-много. Ейдън не бързаше, напротив, с изследователски нюх и дързост обследваше нежната кожа, за която бе мечтал винаги. Възбуждаше части от чуждото тяло, които дори не бе докоснал. Възбуждаше части от собственото си тяло, които си умираше да сподели с Валин. И на тях щеше да им дойде времето.

- Недей... - Промърмори тихо, но решително Валин.

Ейдън игнорира казаното и обърна русалката така, че погледите им най-после да се срещнат. Долови затаения гняв и го обезоръжи с майсторски щурм над така желаните устни. Валин не отговори на целувката, но тялото му не спираше да потрепва издайнически. Кралят нямаше против предизвикателството – най-сладкият улов е най-мъчният такъв. Плащаше с лихвите за всеки път през последните месеци, в който Валин флиртува с него безскрупулно. Нямаше да издържи и секунда слят с тялото на русалката, знаеше го. Отлагаше момента, за да опъне нервите на двамата до скъсване, за да размножи удоволствието, да завладее Валин, да му покаже точно колко е чакал, точно колко е сдържал чувствата, емоциите и желанията в себе си. Колко точно го е подлудил този изкусителен обаятел.

Валин знаеше какво е предизвикал с решението си. Нима не го направи точно, за да задоволи краля...не, Ейдън. Титлата, колкото и важна, не би могла да му бъде подтик. Дланите му бяха подхванати и поведени към широката талия на в пъти по-едрия мъж. Валин бързо ги отдръпна, но щом действието се повтори, ги задържа плахо върху мургавото тяло. Не пропусна да забележи подсмихването на Ейдън и му удари силен шамар. Усмивката на краля се разшири още повече. Захапа ключицата на Валин с желанието да го маркира, но вместо това разходи кучешки зъби по дължината ѝ, изнервяйки допълнително русалката. Озовал се изведнъж без почва под краката си, Валин отдръпна поглед паникьосано, докато не бе поставен като ценно съкровище на меките завивки. Не му харесваше, даже никак, да се намира в това положение, още повече щом загуби защитата на чуждата риза.

- Позволяваш си прекалено много. - изсъска през зъби, очите му пръскаха огън и жупел към нахакания крал. Ейдън го погледна със смесица от нежност и копнеж. Подхвана го през кръста и го намести върху себе си. Валин изглеждаше още по-объркан.

- Щом не желаеш да си под мен, бъди отгоре. – Кралят намигна по младежки и скръсти ръце зад главата си. Ако погледите можеха да изпепеляват, Валин да го бе пронизал с хиляди остриета досега. Вместо това обърна глава и се загледа навсякъде другаде, но не и към силното, стегнато тяло, което бе яхнал по неволя. Все още го забелязваше с полезрението си, усещаше как ирисите на Ейдън шарят безсрамно навсякъде. Отрицанието само засилваше възбудата му. Тялото му отдавна бе отказало да го слуша, бе обърнало гръб на всякакъв опит за контрол.

- Перверзен примат...

- Ако се опитваш да ме обидиш, ще трябва да се постараеш малко повече. – Ейдън му се усмихна с целия мачовски чар на света.

- Не желая да съм в тази поза! – Валин обяви на прекалено висок глас, все още гледащ в нищото. Ейдън се засмя гръмко и върна Валин в предишното положение с малка промяна, от която русалката порозовя така, както не го бе виждал никога досега.

- Да не си посм... – Опита да затвори крака, непоправимо шокиран от нахалството на неканения език. Ейдън държеше здраво бедрата му и съвсем необезпокоявано го изследваше.

Защо му позволяваше да стига чак дотук? Защо не прекрати волностите му още в началото? Не го искаше, не, не го искаше...Искаше ли го? По дяволите тези човешки слабости и похот! Позволи си да се поотпусне, въпреки крайната си резервираност. Да, защото това беше Ейдън. Той и никой друг.

Кралят се надвеси над него и понечи да го целуне. Валин го избута грубо.

- Не и след това, което направи току-що, нецивилизован хомо сапиенс! – Червенината изби още по-ясно.

- Плени ме още в момента, когато ми каза „Сбогом". – Ейдън заговори нежно. – Когато остави онова нищо неподозиращо момче да гледа след теб. Когато изпълни мислите му дотолкова, че нищо не можа да те измести от съзнанието му. Твой съм още оттогава.

Валин не знаеше какво да каже. Гледаше объркано мъжа, който току-що му призна чувствата си. Не че не знаеше за тях, но да чуе думите, и то в такъв момент, бе сякаш да е обвит в нещо нежно и топло. Осъзна, че се намира в прегръдката на Ейдън. Направи напълно неприсъщото за него – отговори на прегръдката. Ноктите му се забиха в широкия гръб на Ейдън, щом тялото му вече не беше само негово, щом усети парливата болка. Заклати глава неодобрително към няколкото нахални сълзи, които напираха в очите му. Стисна зъби и не им позволи тази волност. Гордостта си не даваше, не и нея.

Ейдън дишаше тежко в ямката на врата му. Чуваше ясно всяко задъхване, докато той самият едва контролираше своето собствено дишане. Тогава кралят направи немислимото – зашепна гальовни слова и зацелува врата и челото му. Беше прекалено - прекалено срамно, прекалено нежно. Дойде му в повече. Сграбчи лицето на Ейдън и прекрати всяка сантиментална глупост с най-страстната целувка, на която бе способен. Всичко около него се разлепи като стари тапети. Покоите, целия свят - не ги виждаше, не ги чуваше, не ги усещаше. Само той го можеше, само той го заслужаваше. Само на него Валин щеше да даде всичко, само на него щеше да позволи да го притежава, да се докосне до същността на русалката. Само той, само кралят, па макар и фалшив. Само едничкият човек, който докосна студеното му сърце, който стигна чак дотук. Само Ейдън.

Блес стоеше до крехкото момчешко тяло и го наблюдаваше. Този път не искаше да се проваля. Валин му беше обяснил, че при жив донор много по-лесно би се свързал с новото си тяло. Но това значеше да отнеме нечий живот, за да се шири в тялото му. Вече беше приключил с отнемането. Не искаше да се помни и съществува като някой погубвал за свое собствено благо. Вече беше отнемал животи и всички те постоянно вирееха в съзнанието му. Всяка една Сянка бе запечатала присъствието си в него. Момчето не дишаше. Лицето му беше бледо. Бе починало в съня си, вероятно от аневризма. Всеки път Валин трябваше да поправя телата на починалите. Нещо, от което не бе никак очарован. И всеки път Блес успяваше някак да го убеди. Колкото и да не му се искаше на Валин, той носеше сърце в себе си. И колкото и на хладно да го държеше, то беше жежко.

Ставайки алфа той беше усвоил още сили заради способността си да контролира камъните. Беше благодарен на Амалия. Тя до последно искаше да изпълни отмъщението си, но не и без преди това да подсигури бъдещето. Хайвер с нейния генетичен материал. Местоположението му тя предаде преди да издъхне. Блес поде завета й с изтощеното си тяло. Фрея неуморно сплиташе лиани, които ги придвижваха с лекота между дърветата. Бързаха към океана, за да може Блес да изпълни дълга си. Да осъществи най-съкровената си мечта-да спаси рода си. С това неговият живот бе приключил. Нещото, което обаче не даде мира на духа му, а после побърка и всички русалки от новото поколение беше Ланс. Не беше спазил дадената дума към него. А сега караше най-обичното си същество да чака още и още. Защо не съумяваше по-бързо да познае тялото си? Защо океанът все казваше, че няма да са съвместими?

Когато говори с Ланс, искаше да му каже толкова много, да обясни толкова много. След като разбра и позна себе си, и след като осъзна какво е Ланс за него. Не успя. Не вярваше, че ще може и сега. Всичко, което се върна към него беше тъгата и скръбта на тъмнокосия мъж. Усмивката така липсваше на лицето му, че болеше да гледаш тази изчезнала част от него. Тази загубена искрица. Защо всеки път като изпиташе слабост очите му се пълнеха със сълзи? Вече знаеше какви са солените капчици и за какво служат. Понякога те изразяваха съжаление. Понякога показваха, че колкото и близо да беше до теб някой, ти не съумяваш да го задържиш в прегръдката си. Колкото и да стискаш и молиш.

***

Щеше ли да се впише тук, където всичко му беше толкова непривично? Наложи се Диле да остане в кралството именно, за да осмирява баща си. Неочаквано стечение на обстоятелствата. Най-сетне беше съумял да се измъкне от обсега на ненормално силният грачещ глас на Такано, който стържеше по мозъчната му кора. И на не по-малко ненормално силната физически Фрея, която го ползваше за възглавничка докато дрямва.

Диле неведнъж се бе оказвал с лице завряно на места по тялото на Фрея, където средностатистически мъж би бил доволен. Но русалка, която нямаше човешки емоции и съзнание, не намираше за привлекателни или интересни. Той харесваше пейзажите и природата. Затова засади синчец и остави съдинката пред вратата на Ланс. Също като баща си, макар да не знаеше какво значат подаръците и какво значение имат те в човешкия свят, той обичаше да прави подобни жестове. Знаеше, че този обитател не излизаше твърде често и затова се постара да има компанията на ситното синьо цветенце, докато е в стаята си. Сам Диле чувстващ се внезапно самотен на непознатото място, не искаше да допусне и друг да се почувства празен като него. Нямаше ясни очертания за конкретните чувства и емоции, но съзнанието му му казваше, че неговото място е при стадото. Други биха определили мястото му там като неговия комфорт, щастие, семейство и дом. Той нямаше нужда от човешките определения и норми. Усещаше го и това му стигаше.

Бъдещата алфа погледна към стаята на тъмнокосия мъж и се замисли, защо постоянно има това топло усещане към него? Защо му носи спокойствие? Мислеше, че са остатъци от емоциите на Блес, но не беше така. Започваше да конфигурира свои собствени емоции, без дори да го осъзнава. Приседна на кея и смъкна робата от себе си. Опашката се появи, зъбите и ноктите също. Беше болезнено да обуздава себе си за толкова дълго. Новото поколение бяха твърде първични същества. Все още опасни за хората, затова човешкият свят беше предупреден да внимава. Прибирането на ресците костваше усилия и воля твърде изтощаващи. Някъде наоколо твърде близо имаше човешко същество и то смущаваше момчето в неговата същност. Трябваше да се успокои. Краката, които ползваше се спъваха и удряха твърде често, затова опашката му имаше рани. Сладката вода изнежваше плътта му допълнително. Той солеше люспите усърдно и стискаше челюсти от смъдящото чувство.
- ... - гласът толкова рязко го извади от унеса, че Диле мигом зае защитна позиция. Защо не беше усетил приближаването?

Ланс не можеше да заблуждава себе си. Стремежът на Диле да прилича на Блес го ужасяваше. Като че ли не бяха достатъчни поредните перипетии, през които му се налагаше да премине. Връзката им почти не бе еволюирала от появяването му на вратата на Ланс - Блес с новото му тяло на напълно непознат. Да научи от Фрея и Такано, че неговата русалка си е създала поколение, го прониза по-болезнено от момента, в който костите на ръката му бяха потрошени. Хубав спомен бе това – огромният адреналин от борбата и лова, и неосъзнатото начало на нещо, което никой от тях не би могъл да предвиди.
Стоя на перваза на прозореца дълго време, без да помръдне. Гледката го бе хванала неподготвен. Завистта беше на път да го унищожи. В моменти като този съжаляваше горчиво за придобитите емоции, за осъзнатата си човечност. Би предпочел да му е безразлично, да се върне обратно към Ланс, който боготвори Валин и не изпитва и частица от грозното чувство, което го изпълваше сега. Защо всичко трябваше да е толкова трудно и объркано в неговата собствена връзка? Такъв етикет отиваше ли въобще на недоразвитите им отношения? Какви, всъщност, отношения бяха това? Чувствата, с които на Ланс му се налагаше да се бори, бяха толкова силни, че болеше. Как да разбере дали и Блес го боли? Дали би му казал, щом дори не го заговаряше за повече от минута? Дали Ланс би си позволил да чуе истината, когато дори не можеше да задържи погледа на любимия си, но не съвсем? Колко още можеше да понесе, преди да изгуби разсъдъка си пред бетонната стена от съмнения и тревоги, която го затваряше все повече от всичко околно?
Прие синчеца, въпреки първоначалната резервираност. Хареса му нежността и покоя, които цветето вдъхваше. Хлапето се стараеше и показваше интерес извън нормите. Заслужи поне този малък жест да не бъде отхвърлен, или поне така разсъждаваше Ланс. Това бе единственото, което правеше напоследък – да разсъждава и да се бори със себе си. Хаосът в главата и сърцето му се нуждаеше от незабавен ред. Ами ако Блес никога не направи нужните крачки към него? Ако го е страх, колкото и Ланс? Ако е изпълнен с абсолютно същите съмнения и страхове? Ако е прекалено объркан? Русалката далеч не бе дете, но на моменти държанието и разсъжденията му наподобяваха на такова. Без съмнение Ланс бе по-узрелият от двамата, дори в това си саморазрушително състояние. На него му се падаше тежката задача да понесе повече товар, отколкото мислеше, че е възможно, само и само да разбере, да види дали нещата между тях ще напреднат, па макар и с педя. Не желаеше да иска помощ от Валин, не и сега, не и докато таеше такива грозни чувства към него. Първо бе необходимо да се отърси от тях, или най-малкото да ги заключи в себе си. Неговият спасител заслужаваше да е щастлив повече от всички други. Не биваше да забравя това. Започна да си го напомня все по-често, да изчиства съзнанието си максимално, да разсъждава и гради в позитивни насоки. Стигна до заключението, че баш такъв мироглед би го избутал напред най-качествено.
Времето си минаваше, наближи краят на пролетта. Кралството посрещна мирни години, за пръв път от царуването на покойния крал Видис насам. Валин се завърна в собствените си покои, въпреки молбите и увещанията на Ейдън, което, естествено, доведе до едва ли не пренасянето на краля там. Бе толкова чест гост в леглото на Валин, че неговото собствено изгуби напълно ролята си. Малко хора знаеха за завръщането на Валин между живите. Главно обитателите на замъка, които, наясно с всички клюки и истории, разнасяни из кралството, се страхуваха от белокосия мъж достатъчно, че да си държат устите затворени. Единствените, които като че ли не изпитваха страхопочитание към него, бяха Фрея и Такано, чието присъствие русалката не одобряваше, но търпеше за доброто на Ланс и Блес.
---

- Кралете имат една много типична черта. – По настояване на Ейдън Валин лежеше в силната му прегръдка, а косите му се стелеха по къдравите косъмчета на кралската гръд.
- И каква е тя? – Попита любопитно кралят.
- Содомити са, всичките до един.
Ейдън се разсмя.
- Не започвай пак с това. – Поигра си с кичур коса, поднасяйки го до устните си.
- Не си напускал покоите ми от седмици. – Валин плесна ръката му, но не спечели нищо с това.  
- Можеш ли да ме обвиниш, с такъв изкусителен мъж до мен? – Кралят се ухили. – Плюс това, наваксвам изгубеното време.
- Не проумявам какво толкова ти харесва в тези вулгарни актове?
Монархът го загледа учудено.
- Нима не ти носят удоволствие? Не звучеше точно така преди броени минути.
Валин му залепи звучен шамар, почервенял целия, чак до върха на скритата си опашка.
- Няма от какво да се срамуваш. – Ейдън потърка удареното място. Русалката определено не си знаеше силата, но не би го наранил нарочно. Това беше най-големият коз в ръцете му. – Възбудата е напълно нормално нещо. – Придърпа Валин по-близо. – Да ти харесва с мен е напълно естествено. – Отърка голо тяло у неговото, карайки го да потрепери инстинктивно. – Защото знаеш, че няма да те нараня. – Зацелува нежната шия. – Защото можеш да ми се довериш. – Ръката му си направи пътечка надолу по релефът на гръбначния му стълб. – Защото те обичам. – И пристигна на желаната спирка, откъдето само преди минути бе минал бързият влак. Следваща спирка – където ги отведат телата им.
---
Ланс закрачи сигурно. Повече увереност от това нямаше и да събере. Сглоби я недодялано, щеше да се наложи да импровизира. Въпросът не биваше да се отлага повече. По-скоро въпросите, в множествено число. Един по един, както би било разумно.
- Хей, аз… - Притеснението го заля, подобно на пръскащите солени капчици вълни. – Имам нужда да поговорим… - Най-после вдигна очи и ги позиционира върху сконфузения Диле.
- Наранил те е, нали - преглътна първоначалния си шок и опита да прибере самозащитата си, но това не се случи веднага. - Стой там - изрече бързо и въпреки това от финия прорез на бузата на Ланс потече кръв. - Но не така механично, както правя аз в момента. Между вас е съществувало нещо. Чудя се, дали е било ясно за баща ми или той тепърва се опитва да разбере. Съзнанието ми много пъти беше затлачвано с думата 'обич'. Дотолкова, че на мен и останалите русалки от стадото мозъците ни започнаха да бъгват от повтаряемостта на тази дума. Тя идваше от баща ни, но нито един път не беше насочена към нас. Ние бяхме завет, дълг, надежда да просъществуваме. Бяхме негова грижа и той го правеше всеотдайно. Но мислите му винаги бяха пълни с обич, отдадена към един-единствен източник. Баща ми можеше да съществува като дух с нас завинаги. Да служи и да ни наставлява. Той обожава океана. Сигурно си наясно. Гледа водата с възхищение и преклонение. Но в мига, в който стадото стана самостоятелно, в мига, в който океанът се присъедини към кралството, той потърси път към сушата. Тяло, което с тези два крайника, - Диле посочи краката на Ланс - които са толкова нефункционални и са твърде раними - момчето изскимтя от болката в опашката си - да го отведат тук. Ти трябва да си ужасно опасен човек, господине. Щом имаш такава власт над него. - Гримасата на лицето му продължаваше да е болезнена. Металните струни се прибираха мъчително трудно. - Хората сте странни същества. Изглеждате крехки. Кожата ви е тънка като хартия. Наложи се веднъж татко да се намеси, защото аз се бях оказал очи в очи с рибар. Нищо неподозиращ човечец седящ в лодката си, до която изплувах. Новото поколение сме все още опасни, дори и сами за себе си. Той трябва да следи и наглежда всеки един от нас. Но трудното за него не сме ние. Сега той е алфа, пазител на рода ни. Носи в себе си всички камъни и трябва да ги поддържа сам, защото няма женска алфа до себе си. Това, което го уплаши най-много при срещата с рибаря не беше, че аз ще нараня човека, а че ще го стори той. Сенките, междинната фаза между хората и русалките, ги няма. Но баща ми вече е опитвал вкуса им. И не може да забрави това. Страхува се, че ако остане за по-дълго този глад ще се пробуди. И онзи, на когото най-държи, ще се окаже най-близо.
Ланс изслуша внимателно всичко, което Диле имаше да му каже. Не искаше да е тук и да чува това, но се бе подготвял за срещата прекалено дълго, за да подвие опашка. Не беше в най-доброто психическо състояние и, въпреки това, си бе обещал да опита, да вложи всичките си усилия в това да изплува най-после на повърхността.
Защо Блес не му беше казал тези неща? Въпросът се заби в съзнанието му като копие. Искаше да говори с него, по дяволите, не с посредници! Имаха толкова да си кажат! Ланс имаше толкова да каже, толкова да сподели, толкова да изживее! Искаше да го изживее…не…имаше нуждата да го изживее! Да пренесе всичките стаени чувства в действия, да ги оцвети с правилните боички, да им дари живота, който заслужават, а не клетката на самотата и самобичуването с ръждясала от сълзи ключалка.
Преглътна всички черно-бели мисли.
- Баща ти… - от титлата болеше – къде е сега?
- Мога да го привикам още сега. Но това няма да е достатъчно за теб. Както не беше и днес следобед. Не че не иска да дойде при теб. Просто не успява да задържи тялото за достатъчно време. Аз съм подходящ за негов приемник, защото сме възможно най-близки като устройство. Но русалките все още не са толкова добри на сушата, колкото хората, които живеят така от отдавна. Той дойде да те види сам. Събуди още от старата си същност. Започвам да разбирам какво са липсата и самотата. Какво е да си наранен. Тук съм само от ден и вече разбирам. Животът на възрастните никога не е лесен. Пазиш я още, нали? - Диле приседна най-сетне успокоил природата си, че Ланс не е заплаха. Поне не и за неговия живот. Той натърка люспите по опашката си с още от специалната сол. Те проблеснаха в цветовете на дъгата, отразявайки околната светлина на фенерите. - Тя ще те отведе при него.
Люспата…Бе едва ли не забравил за нея, изгубен в собствената си болка. Трябваше да я намери! Веднага!! Затича се обратно към замъка, сякаш животът му зависеше от това. Отчасти си беше точно така. Големи, важни части, без които цялата картина никога нямаше да е същата. Затършува из стаята си. Не се успокои, докато не усети хладината ѝ в треперещата си длан. Взе обратното разстояние до кея, без дори да го усети. Останал и без едно излишно дихание, се запрепъва по дъските, докато не тупна на тях, изпотен и дишащ тежко. Сигурно за втори път бе взел акъла на Диле. През цялото разстояние люспата не спря да излъчва специфичен блясък, който го изпълваше с нетърпение и увеличаваше неговото собствено. Ако знаеше за това по-рано…ако бе събрал смелостта да се изправи пред Диле по-рано…Ако…нямаше да върне времето назад и да промени нищо.
Скочи от кея, право в ледената вода. Все пак вече преваляше нощта. Люспата засия по-силно. Ланс продължи да я стиска и заплува навътре. Чувстваше, че това е правилният начин. Знаеше, че е.

Седеше в своя воден затвор и размишляваше. По-далеч от Ланс, за да е в безопасност любимият му. Още колко време? Колко пъти щеше да е разкъсан, да не може да изпълни обещанието си? Времето течеше, а той се въртеше и не стигаше до никъде. Когато го видя, сърцето в тялото на Диле се сви от негово име. Искаше да върне всяка частичка спомен, свързана с тези омагьосващи смарагдови очи. И с всичко останало прилежащо към собственика им. Колко се беше променил Ланс през изминалото време. Време, в което русалката беше далеч от него. Бе изпуснал толкова много дни, в които да му се любува. Да правят спомени заедно. И толкова много нощи, в които да попива топлината му. Да се диви на спящия му профил. Да го рисува в сърцето си.

Валин беше създал това укрепление, където оздравителният процес щеше да е по-бърз и духът на Блес щеше да укрепва стремително. Забелязваше се по телата на хората, които заемаше. Ако бяха на младежи, само за ден те видимо порастваха. Но и само след още ден се изхабяваха и погубваха.

Утининско море миеше бреговете на кралството. Не беше океанът роден кът на Блес, но водата също беше солена. Тук беше красиво, но затова пък самотно. Сякаш всичко беше заместител на нещо друго. Морето на океана, където се беше родил. И сегашното му тяло, на тогавашното му аз и същност. Бе загубил не само тялото си, а и голяма част от спомените и емоциите си. Все още се учеше какво е да има емоции отново. Толкова неща беше забравил. А беше толкова трудно да си ги върне. Беше невъзможно останеше ли сам. Защото онова, което най-силно искаше да върне, беше самият Ланс. Всичко останало щеше да се запълни от самосебе си тогава.

Погледна през замъглената беседка някъде отвъд. Задаваше се буря. Облаците се вихреха неспокойно по небосвода. Водата в далечината шумолеше различно. Първата светкавица проряза небето. Вълните станаха тъмни и големи. Влачеха туловищата си и се разбиваха с огромна тежест в укреплението.

Диле се свърза трудно, защото все още не можеше да използва всичките си способности добре. От подразбраното Блес остана поразен. Паника блокира здравия му разум. Той се огледа с притаено безсилие. Тялото на момчето приемник отдавна стоеше неизползваемо. Беше се провалил отново. Какво трябваше да направи сега?

Беше просто дух без материя. Някакъв остатък енергия, който нямаше да издържи дълго извън беседката сътворена от Валин.

- 'Ланс' - бе всичко, за което можеше да мисли в този момент.

Енергията му се носеше бързо и обхващаше голяма площ, но видимостта беше твърде ограничена. Накъде трябваше да поеме? Капацитетът му намаляваше с всяка секунда. На ръба на отчаянието си той се снижи. Стори му се, че видя проблясък във водата. Нищо. Сторило му се е. Втори път проблясък. Там наистина имаше нещо. Вълните завъртаха и поднасяха тялото. То упорито продължаваше да пори напред, но нямаше бряг, където да достигне. Блес вече беше изпратил сигнал към Диле и по-добре, защото оттук русалката не можеше да стори нищо. А Ланс нямаше да издържи дълго. Блес приближи. Овъртя се безпомощно около Ланс и напрегнато отброяваше изминаващото време. Знаеше, че вече няма надежда за него да остане тук, но за Ланс все още имаше шанс. Защо тъмнокосият никога не се отказваше? Защо винаги идваше за него? Предположи, че е по същата причина, поради която и русалката все искаше да се завърне. Макар и за кратко бяха заедно. Въртеливите движения на Блес бяха като мелодия за ушите на Ланс. И незнайно какво провокира сиянието да се усили. Искряща бяла сфера, която се издигна от водата и после направи плонж някъде в далечината. Всичко, което Блес осъзна е, че в този кратък миг бе придобил достатъчно материя, за да може да държи Ланс в прегръдките си. И всичко, което смяташе, беше да не го пуска за нищо на света.

Щом, след няколко провалили се опита, Ланс най-после успя да докосне Блес, вече се бе озовал в прегръдката му. Вълните ги блъскаха, понесли и двамата на гребена си, но те не се пуснаха. Ланс усети как нещо се изплъзва между пръстите му и се стресна, когато люспата се загуби под водната повърхност.

- Не, не, не! - Фигурата на Блес започна да губи цялостта си с отдалечаването ѝ. Ланс се паникьоса и се гмурна в преследване на люспата. Ако не друго, продължаваше да блести и да му бъде пътеводител. Започна да не му достига въздух, но не спря и за секунда, докато не я измъкна от пясъка на самото дъно. Заплува нагоре, едва ли не загубващ съзнание. Бе уловен от Блес и успя най-после да си поеме дъх, който използва за да го улови в ръцете си отново. Трепереше само от мисълта, че едва имал възможността да му се зарадва отново, можеше да загуби и този шанс. Ледената вода също си казваше своето, силно и ясно. Не го интересуваше, дори да премръзне тук до порещия вълните импровизиран затвор.

Това мъничко парченце, Блес осъзна, беше разковничето. Сега нямаше възможност да мисли повече по този въпрос. Ужас го завладя отново, виждайки как Ланс изчезва измежду бурните вълни. Колкото и силен и безкрайно упорит да беше къдрокоското, тялото му понесе много. Борбата беше продължила твърде дълго. Тази люспица беше спасителен пояс, но само временно. Любимият му бе нагълтал масивно количество вода. Крайниците му бяха уморени.

Водата се разцепи и красивата опашка изплющя мощно. Русалката подхвана Ланс през раменете и мълчаливо се зае да ги измъкне оттам. Всичко в него бе младост и увереност във възможностите му. Силата, уви, непремерена. Диле все още не притежаваше онази прецизност, за която Блес бе тренирал преди време. Скоро поддръжката от младото тяло на русалката се промени. Тя остана същата като захват, но много по-нежна и интимна. Трептяща в неувереност, че близостта им е твърде рискова. Блес беше поел контрола и бе приложил силата на камъните в това енергията им да ги извлече до брега. Всеки поглед си оставаше закован все в профила на мъжа в ръцете му. Всяко премигване го боеше, че Ланс внезапно ще се стопи. Всеки отрязък го караше да предусеща, че няма да може за дълго да използва тялото на Диле.

Сгуши лице в свивката между рамото и врата на Ланс и стисна гърба му силно, треперейки. Колко време бе мечтал да го прегърне? Но не в страх. Не в труден момент. Не борещи се с неизвестното. Очите останаха подобни, но не същите. Когато тялото вдигна глава, нещо в него си бе отишло.

Силна кашлица и голямо количество изхвърлена вода върнаха бавно и не особено приятно Ланс към действителността. Едничко име прехвърча през съзнанието му, но не с него се сблъска и още по-малко със собственика му.

- Защо си тук? - Прозвуча обвинително и грубо. – Къде е Блес?? – Не го откриваше никъде. Стисна зъби ядосано. – Върна се пак там, нали? – Загледа се във водния кафез на свидния му, носещ се преспокойно по високите вълни. Заболя го от жестокостта на сегашната им действителност и на всяка друга, пред която се изправяха до този момент. Като че ли всеки път им бе писано да са разделени един от друг, да се гледат през бронирано стъкло. - Искам да знам защо! – Повиши глас през сълзи. – Защо никой нищо не ми казва?? Защо той е там, а аз съм тук?? Защо и какво ни държат разделени?? Защо аз съм единственият, който не е наясно?! – Бе натрупал дотолкова много и дотолкова негативни емоции, че вече не можеше да ги подложи на достатъчен контрол. Диле с нищо не беше виновен и, въпреки това, щеше да понесе тежестта им, защото все някой трябваше. Все някой става жертва на обстоятелствата, на бремето и силата на човешките чувства. Крайно унищожителни в интензитета си , най-вече за човека, в когото са били излюпени, там където им е бил даден живот.

Сълзите покапаха от лицето му. Никога не беше предполагал, че ще са така много. И че ще боли толкова. Вярваше, че тъмнината и морето щяха да ги скрият от очите на Ланс. Перфектно осъзнаваше кой беше излишният. Беше толкова просто, тялото му беше така подходящо. Трябваше просто да изчезне и всичко щеше да е наред. Видя тичащите и преплитащи крака в пясъка Такано и Фрея, които крещяха и бързаха да помогнат. Ланс щеше да е в добри ръце, успокои се Диле. Не каза нищо. Нямаше какво да каже. Наранената опашка се оттласна и навлезе във водата. Бледолилавите коси се пръснаха във все още буйната вода и съвсем скоро потънаха заедно с притежателя си.

---

Едва ли не се сби със зъби и нокти с опасната фея, за да ме му вземе люспата. Малко след като се успокои и яростта го напусна, Ланс им разказа за случилото се, не за друго, но защото бяха адски досадно любопитни и настоятелни, особено старчето. Тогава нещо в очите на Фрея заблестя опасно и мигновено изиска от него русалчината люспа. Единственият начин, единственият възможен допир с Блес – как би могъл да го отстъпи на когото и да било, още повече когато Фрея отказа да му даде обяснение по-детайлно от това, че ѝ трябва за научни цели. Такано бе малко по-сговорчив, опитвайки се доста очевадно да застане на нейна страна. Не, първо щяха да му отговорят на някои въпроси. Тогава, може би, МОЖЕ БИ, щеше да осмисли искането ѝ. Повтори същите питания, които го измъчваха и по-рано. Тези, с които, макар и неволно и неосъзнаващ докъде се простира гневът му, прогони Диле далеч от себе си. В настоящия момент не разполагаше с необходимия капацитет да разсъждава над поведението си, глождеха го далеч по-изискващи и неотложни въпроси. Някой щеше да му отговори и щеше да го направи възможно най-скоро.

- Пич, не знам - Фрея повдигна вежди, чоплейки нокътя, който мокрият до кости мъж ѝ беше счупил. - Тук никой нищо не обяснява. Дотичах посред нощ, зарязвайки скъпоценните си бебчета - феята имаше предвид хайвера, по който работеше в момента - защото Такано изведнъж изкрещя в ухото ми, че Блес има нужда от помощ. Всичко, което сега виждам си ти, дето не те познавам. Но това там, искам да го изследвам. Знам, че е от старото поколение русалки, а това значи неограничени възможности, ДНК и събрана информация. Което ми напомня, че ако искаш да опазиш находката си, няма да е зле първо да премахнеш риска от шанса вторично да се удавиш. Ако все пак решиш да упорстваш и пукнеш от ината си, тогава по-добре за мен. Без проблем ще се сдобия с люспицата от студената ти мъртва ръка. - Фрея беше буквалист до дъното на душата си. - Имаш късмет, че не ти се наложи изкуствено дишане. Такано има ужасен дъх и вредни хигиенни навици.

- Хей - Старчето, което досега седеше кротко, нададе яден вой. Фрея го плясна звучно зад врата, за да млъкне.

- Е, какво избираш? Първо въпросите, или първо живота ти?

- Заплахите ти не ме плашат. Люспата е по-важна от живота ми, Блес също. Ако знаеш начин, по който да го върна до себе си, целият съм в слух. Ако ли пък не, предизвиквам те да опиташ да ме убиеш. Да видим кой от двама ни има повече да губи.
Фрея може и да беше заплашително силна и да не си поплюваше, но чернокоското бе достигнал точка от живота си, в която бе безразсъдно самоунищожителен и дързък. Малко неща го жегваха, или трогваха. Вярно, че чувствителността му бе достигнала висок таван. Въпреки това, рефлексите и реакциите му си оставаха все така гъвкави, както и преди срещата му с Блес. Дори в депресивния период, в който бе потънал из основи, дългите години тренировки и насоки от страна на Валин не можеха да се изтрият ей така.
- Да те убивам - феята го изгледа развеселено. - И защо да го правя? Имам си Такано за боксова круша, а за теб е достатъчно просто да обърна гръб и да си тръгна. Така ще си нацупен и жив вероятно още известно време. Хайде, дядка. Да ходим да си доспиш. И като си помисля, че ме измъкнаха от лабораторията точно преди да съумея да изградя стволовите клетки. - Двамата се отдалечиха достатъчно, за да не се чуват вече гласовете им. Фрея раздразнено обясняваше и жестикулираше какво ще стори на алфата, когато се докопа до него. - Блес трябва напълно да е изкукал, за да мисли, че тъпата люспа има нещо общо с материализацията му- изкрещя тя и гласът й се разнесе, подет от вятъра. - Освен, ако... - Само с едно движение тя разпъна лианите и мигом се озова до невинно премигващия в дистрес Ланс. - Дългите часове научна работа си казват думата. Уморена съм като куче. Непознато чадо, значи искаш да кажеш, че тази люспица там е на Блес?
Ланс се отдръпна с малко позакъсняла котешка бързина. Не очакваше феята да обърне настроението си на 180 градуса. Не предполагаше, че е толкова ловка, като се има предвид примитивността, която лъхаше от държанието ѝ. Нима наистина беше учен, разполагащ с ресурси в помощ на Блес? Дори да бе, кое му даваше причина да ѝ вярва? Това, че тя и Такано се появиха от нищото, под предлог, че са дружки на любимия му? Това, че се разхождаха из замъка, сякаш си бяха у дома? Или пък това, че се вмъкнаха най-необезпокоявано в живота на останалите, без те да са дали съгласието си за това? Но пък…Блес…И капчица шанс беше повече от нищо, и по-важна от всичкия инат на света.  
- Да… - Промърмори с привидно нежелание. – Люспата принадлежи на Блес. Остави я на мен, преди… - Не желаеше да си спомня. – За мен тя няма стойност, безценна е. Ако, обаче, е единственият начин Блес да добие отново цялостна форма, ще ти я дам. Ако това ще ми го върне, твоя е. Ще ти я доверя, въпреки, че не ти вярвам достатъчно, за да го сторя. – Каза ѝ прямо, докато разтваряше все така стискащите пръсти, за да ѝ покаже красивата люспа.
Реализацията я осени експресивно.
- Значи ти си причината любовната ми магия да не подейства - Наранена бе и гордостта ѝ на маг, и женската ѝ същност. Много кофти комбинация. На Фрея не ѝ пукаше за Ланс в момента. Човешките същества и взаимоотношения бяха в друга вселена от нейната. Когато се засили посред нощ да помага, интересите, които я водеха, бяха Блес и възможността да изследва нещо останало от старото поколение.
Защо Блес беше слабото ѝ място? Когато разбра за съществуването му, той беше единственият ѝ досег до друго магично същество. В лабораторията на Дентън Фрея бе от малкото пристигнали, без да бъдат консервирани или увредени. И ученият гледаше на нея като на свой фаворит. Безкрайно нежелано и травмиращо за нея внимание. Веднъж спасила се, тя нямаше дом, където да се върне или семейство. Хората бяха заличили всичко, на което бе държала. Но Блес усети с инстинктите си. Нещо познато я теглеше към него. Той беше светлинката ѝ. Единствената в цялата галактика от тъмнина. И грееше ярко и сигурно. Науката беше другата ѝ слабост. Ако зависеше от нея и би могла да съчетае науката с обсебеността си към Блес, то би се заловила да изучи в най-малки подробности тялото на алфата. Съвършенството му. И то не само, за да задоволи научните си интереси.
Гледаше Ланс и в очите ѝ танцуваха пламъчета, прехвърчаха искрици. Зениците се уголемиха и превърнаха в лъщящи черни дискове.
Тя се изправи:
- Такано, искам я!
Такано не беше бездушен като Фрея, но възможностите му бяха жалки. Нямаше как - за да стигне до пробата, трябваше да вземе и прилежащото с нея - Ланс. Старчето погледна добре сложения изтормозен Ланс, погледна якият, масивен силует на отдалечаващата се фея. След което спусна поглед по изпосталялото си тяло, чиито ребра се брояха, и за пореден път прокле кофти късмета си.
Нямаше да я бъде. Нямаше да я бъде с Фрея. Не ѝ вярваше преди да чуе за любовната магия, сега още повече. Отново стисна пръсти около люспата, връщайки я в безопасност. Сега, когато му се отдаде възможност да огледа по-добре Такано, му стана жал за него. Боксова круша на грубата фея, а сега и неин лакей.
„Всеки си избира битките, предполагам“ – помисли си и погледна старчока с очакване.
- Е, какво ще предприемеш сега?
Оставена настрани, възрастта не беше единственото, с което превъзхождаше Такано. Низ от фактори, всички в ущърб на злочастния старик. Не би искал да го нарани, освен ако не му се наложи. Замисли се за Валин. Може би той щеше да знае какво да прави с люспата, ако въобще напуснеше кралските покои. Слугите шушукаха какво ли не, подлудяваше го. Не искаше да чува безмислените им бръщолевици. Може би когато се излекува от нездравословната завист. Тогава би го посетил и помолил за съвет със спокойна съвест.
Не мразеше Блес за избора му, но и не беше искал никога животът му да се развие така.
- Да се бием, луд ли си? Отдавна приключих с битките. Блес е причината да съм на тези години. Защото отказвах да убия и проклетникът все заемаше тялото ми. Всеки белег, оставен ми в битка, е заради него. Мога да се бия, да, но в момента единственото, което премислях, е как да те замъкна до лабораторията при положение, че тежиш поне два пъти колкото мен. Мога да надвивам в бой с умение, но физическата сила е в нея. - Кимна към далечния силует. - Аз съм този, който ще се погрижи да оцелееш след преживяното. Защото ако се разчита на Фрея всички ние сме пушечно месо. Достатъчно битки за днес. Независимо от какво естество. - Такано подаде ръка към Ланс и за първи път от много време насам изпита нуждата да се усмихне. Ланс трябваше да разбере, че не всичко се основаваше на крайности. Не всеки ти беше само враг или само приятел. Имаше и нюанси. Когато целите, които ги водеха бяха еднакви, те можеха да си помагат. Или поне да не си пречат. Как беше изразът-френеми. Канят те на танц и се надигравате. Вълнуващо преживяване, а не война.
- Още колко време вие двама идиоти ще се моткате? Ако до няколко секунди не се дотътрите, лианите ми ще ви довръткат дотук като грахчета в шушулка. Ако това е по-удачният вариант за госпожиците. - Гласът ѝ кънтеше по цялото крайбрежие. Изумителни дробове и липса на търпение.
- Разкажи ми повече за Блес и преживяванията си с него. – Ланс се заколеба, но подаде ръка на Такано. Честно казано, той му вдъхваше много повече сигурност от крещящото недоспало създание от женски род.
Въртеше люспата между пръстите си ритмично, подобно на стрес топка. Може би наистина бе достигнал ниво на нервност, което не беше от най-нормалните. Всичко щеше да се оправи, щом нещата с Блес се подредят. Повтаряше си го постоянно. АКО се подредят. Несигурността – главната виновница за изпилените до остро нерви и постоянните пориви на паника. Поне пътуването до лабораторията щеше да е ново изживяване.
- Пич, ще вземеш да изтъркаш пробата от толкова много опипване. Накрая по нея ще има повече генетичен материал от теб, отколкото от Блес - недоволстваше феята, оказала се отново до двамата дразнители, благодарение на едно придръпване на лианите. Грабна ръката на Ланс, стисна я, за да пусне пустата люспица в контейнер със специален разтвор. Затвори контейнера и го подхвърли нагоре. Докато Ланс трепетно го улавяше, тя подхвана тъмнокосия и го повлече към бърлогата си. - Това са то мъжете. Единият 40 кила с мокри дрехи, другият полуудавен, седнали ми на беседа. Приказки много, действия-никакви.
Нарами Ланс на рамо. Пътьом забра и Такано за крачола. Провлачи го няколко крачки, преди да съумее да метне и него на другото си рамо. Какво значение имаше, че старчето бе налапало шепа пясък? Той беше толкова щастлив и доволен, че Фрея не го забрави.
Като се замисли човек, колекцията на феята си беше бая стряскаща, или най-малкото будеща известни притеснения и питанки.Как се бе добрала до толкова човешки и не само проби за доста ограничен период от време? Плуващите телесни части можеха да разбъркат стомашните ти сокове. Ланс отвърна поглед от хипнотизиращата гротескност.
Лаборатория ли бе, да го опишеш. Фрея беше оползотворила всеки ъгъл от подземието на замъка до самия му край, като се започне от претрупаните по рафтовете буркани, всеки със собствен „деликатес“ вътре, които се мъдреха по цялата дължина на северната стена. Срещу тях бяха разположени на редове и колони мънички чекмедженца с непознато съдържание. Честно казано, Ланс не желаеше и да знае. По-навътре се намираха необходимите на феята за всички експерименти и научен труд машини и приспособления. Имайки предвид колко непозната материя бе всичко това за чернокоското, присъствието му там караше косъмчетата по цялото му тяло да настръхнат, а нежеланието да се раздели с люспата значително нарастваше. Такано го потупа окуражително по широките, бая възмажали рамене и го поведе напред, въпреки явното нежелание на Ланс. Слава Богу, малко преди да достигнат входа на подземната лаборатория, Фрея бе пуснала и двамата на земята. Или по-точно Ланс, който странно как се озова върху Такано, чийто приток на въздух бе прекъснат за период от време. За младежа беше много повече от срамно да е разнасян като парцалена кукла, още повече от жена, макар и тя да бе далеч по-мъжествена и страшна от армия войници.  
Част от обзавеждането феята дължеше на Валин, друга част на Дентън. Самият Дентън заемаше специален голям контейнер в залата, където Фрея спеше. Харесваше ѝ да го наблюдава всяка нощ, преди да си легне. Всеки път ликът му ѝ напомняше, че тя е още жива, въпреки пленяването и експериментите върху нея, а той вече не беше. Докосваше стъклото едва-едва с невероятна ефирност. Почти нежност, но всъщност погалване на хладното стъкло, за да се увери, че той наистина е там. Нейният най-голям кошмар. Човекът разтрепервал я, спирал дъха ѝ и бил толкова близо да това да я скърши. Благодареше на Амалия. Казваше ѝ, че нейната смърт и живот не бяха отишли напразно. Нейната саможертва и страдания бяха дали началото на новото поколение. А Фрея щеше да се погрижи да създаде още подобни красиви създания.
Често се беше чудила, защо не работи по връщането на своя собствен род, но после осъзнаваше, че я болеше прекалено много да рови в спомените, така, както знаеше, че го боли и Блес сега. Блес беше по-силен от нея. Възхищаваше му се за това.
- Не ми се мотай в краката, старче - сръфа го феята, влязла напълно в ролята си на учен в мига, в който прекрачи прага на лабораторията. Стовари първо Такано като чувал с картофи. А после и Ланс, за да омекоти удара. Реда, по който ги изсипваше нямаше значение. Просто така се случи-за злощастие на Такано, естествено. Той прохърка нещо и вдигна ръчица в молба за пощада, т.е. Ланс да стане от трахеята му. След като си изкашля дроба, настани госта на една кушетка и повелително му зашепна:
- Когато Фрея работи, концентрацията ѝ е изцяло в това, което прави. Началните моменти са много важни. Закачиш ли я сега-мъртъв си. Говоря съвсем буквално. Аз съм единственият, който работи тук, защото съм единствения, който оцеля. Бързи рефлекси - донади той и флинчна, когато Фрея му изръмжа от другия край на помещението. - Сега ще се погрижа за теб и нагълтаната вода.
Научният интерес на Фрея хищно надделя над живота на Ланс, та се наложи Такано да е здравият разум. Със звучно ръмжене, придружено от гъргорене и прохъркване Фрея се отдалечи, отнасяйки пробата. Силуетът ѝ все още излъчваше вибрации за саморазправа. Това определено бе предела ѝ на поносимост.