КАПКА ЖИВОТ

- За мен е чест, Ваше Величество.
Валин се поклони на Крал Едмунд. Усещаше как погледа на кралица Корделия се разхожда по цялото му тяло. Не я удостои и с капка внимание. Беше тук, чисто и просто за да зачеркне тази досадна задача от дневния си ред. Правеше такива посещения почти всеки месец, с малки изключения. Очакваше отново да бъде затрупан с въпроси за женитба с дъщеря им. Това би било съвсем естествено продължение на появата и’ предишния ден.
- За мен е удоволствие, че пак си ни на гости, Валин.
Крал Едмунд стисна ръката му, и го покани да си поговорят в личния му кабинет. Подкани госта си да седне срещу него, и му предложи питие, но Валин отказа.
- Възхищавам се на въздържаността ти, Валин. Никога не съм те виждал да пиеш, а съм ти отправял безброй покани.
- Не харесвам алкохола, Ваше Величество. Той замъглява преценката на човека, правейки го крайно непредпазлив. Само глупак би се поставил съвсем сам в такава ситуация.
Фалшивата усмивка напусна лицето на Крал Едмунд. Той се покашля, и остави настрана чашата с червено вино.
- Нека говорим за нещо далеч по-приятно. Сигурно си наясно, че напоследък царството се разраства. Късметът ни се усмихна, и печелим война след война. Нека ти покажа нещо.
Кралят се изправи, и се отправи към писалището от тежко махагоново дърво. Отвори едно от чекмеджетата и извади малка кутийка, украсена със скъпоценни камъни. Седна отново срещу Валин, и му я подаде.
- Сувенир, който поданиците ми ми донесоха след поредната победа. Отвори го.
Валин разгледа внимателно дървената кутийка. Не го интересуваше особено какво има вътре, но въпреки това я отвори. Това, което видя, далеч не му се понрави.
- Как ти се струва? Хората ми попаднали на група русалки. Съществата отказали да се подчинят, и избили доста от мъжете, но в крайна сметка численото преимущество си казало думата. Запазих тази люспа като сувенир от победата ни. Русалките са много скъпа стока в момента. Не само хората са готови да дадат голяма сума, за да се докоснат до този рядък специалитет. Морз беше доста щедър в предложението си.
Кралят се подсмихна доволно. Валин едва не строши кутийката на две при споменаването на това противно име. Затвори я, и я бутна грубо в ръцете на краля.
- Нямам интерес към такива трофеи, Ваше Величество. Сега, ако ме извините, се налага да се върна в замъка си.
Валин понечи да стане.
- Това не е единственото, за което исках да говорим! – спря го краля. – Разказах ти всичко това, защото предложението ми все още важи. Ожени се за дъщеря ни, и ще получиш половината от владенията ми, които се увеличават с всеки ден.
- Вече ви казах многократно, че не желая този брак.
Валин стана от мястото си, и се запъти към вратата.
- Само глупак би отказал такова добро предложение!
Ръката на Валин, която бе протегнал към дръжката на вратата, застина на мястото си.
- Или може би си на страната на онези грозни същества. Нищо чудно. И ти си един от тях, нали? Арогантен глупак.
Лицето на краля се беше изкривило в отблъскваща гримаса, от която с всяка дума пръскаше слюнка навсякъде. Валин се обърна бавно, погледът му все така непроницаем. Единственото, което Крал Едмунд успя да види беше проблясване в очите на красивия мъж, преди тялото му да бъде разкъсано на малки частици. Килимът в средата на стаята заприлича на витрина в месарница. Всред гротескната картина от плът, кости и вътрешни органи лежеше окървавената кралска корона. Валин обърна гръб на „домакина си”, и напусна кабинета. Стражите отпред дори не посмяха да помръднат. Едва ли им пукаше за това, което се случи вътре, стига те самите да спасят задниците си. Валин всяваше страх навсякъде около себе си, дори единствено с присъствието си. Не казаха нищо, дори когато кралицата се приближи с бързи стъпки.
- Валин, скъпи, тръгваш ли си вече? Явно мъжът ми те е отегчил с глупавите си приказки за войни и политика.
- Нищо подобно. Страхувам се, че имам спешна работа, която не търпи отлагане.
- Стига глупости. Нима ще откажеш поканата ми? Хайде, ела, нека те почерпя. Главният ни готвач прави страхотни десерти от марципан.
Кралица Корделия подхвана Валин под ръка, и буквално го завлече към спалнята си. След като се увери, че никой няма да ги притеснява, заключи след себе си. Погледна към младият мъж лукаво, и захвърли ветрилото, което винаги държеше кокетно в ръка.
- Най-после сме сами. Чух, че отново си отказал на дъщеря ми.
Пристъпи към него със съблазнителни движения.
- Тя и без това е още млада и глупава, и не разбира от какво се нуждае един мъж. Позволи ми да ти покажа какви удоволствия може да ти предложи жена като мен.
Кралица Корделия се спря на сантиметри от Валин, и ръката и’ се намести между краката му.
- Поисках да те имам още в момента, в който те срещнах за пръв път.
На Валин едва не му прилоша от допира на тази противна жена. Сграбчи тялото и’, и я хвърли върху голямото балдахиново легло. Кралицата се сепна за момент, но на лицето и’ се появи самодоволна усмивка.
- Значи си падаш по грубите игрички, това ми харесва.
Усмивката и’ бързо изчезна когато Валин я стисна за гърлото, и я притисна към леглото.
- Никога не бих омърсил тялото си с такова жалко подобие на жена. Повдига ми се от теб.
Звукът от счупване на кости потъна в тишината на стаята. Валин пусна безжизненото тяло, и се изправи от леглото. Оправи кимоното си, което се беше смъкнало леко. Искаше най-после да се махне от това място. За негово разочарование точно в този момент някой почука на вратата, и опита да я отвори.
- Майко, там ли си? Защо си заключила? Отвори ми, майко!
Принцеса Елетра заблъска нястоятелно по дървената повърхност. Валин въздъхна с досада, и отключи. Принцесата едва не падна върху него, при нов опит да привлече вниманието на майка си.
- Валин! Какво правиш ти тук...
Погледът и’ се премести към трупа на майка и’, и дори под тоновете грим лицето и’ смени цвета си.
- Ти...Какво си направил?!?
Валин само повдигна вежда.
- Ако не искаш нейната съдба, махни се от пътя ми.
- За кого се мислиш?!? Гаден убиец! Долен мръсник! Животно!
Тирадата от думи набързо бе заглушена от нещо остро, което прободе сърцето на принцесата, и се показа от гърба и’. На лицето и’ се изписа пълен ужас. Предната част на роклята и’ се оцвети в алено червено. Валин измъкна ноктите си с едно бързо движение, и Елетра се строполи на земята в краката му.
- Колко неприятно.
Валин изкара красива кърпичка, и се зае да почиства ръката си от кръвта. Захвърли окървавения плат върху трупа на принцесата, и се отправи по пътя си. Минавайки отново покрай стражите, той се обърна към тях.
- Съветвам ви, следващият път когато си избирате владетел, направете по-умен избор.
Никой от тях не посмя да отговори нищо, само кимнаха с глави и побягнаха надалеч.

***

Ланс наблюдаваше с почуда как Блес от русалка се бе превърнал в човек като него. Успя да откъсне очи от красивата кожа на бедрата му, едва когато чу отправената към него молба.
- А, да, разбира се!
Помогна на Блес да стане, и сложи ръката му на рамото си, държейки го здраво, за да не изгуби равновесие.
- Лесно е. Просто прави бавни крачки, като поставяш единия крак пред другия. Точно така, добре се справяш!
Лекото поклащане на бедрата на Блес му действаше като заклинание, и Ланс преглътна шумно. Тогава се усети, че Блес е напълно гол, и по лицето му изби явна червенина.
- П-почакай тук, ще ти донеса нещо за обличане!
Сложи момчето да седне на тревата, и побягна бързо към замъка. По пътя едва не се блъсна във Валин.
- Г-господарю, много се извинявам.
Побърза да се поклони, но Валин дори не го погледна, а продължи към покоите си. Ланс се загледа учудено след него, но после се сети за какво всъщност е дошъл, и се запъти отново към стаята си.

***

Прозорецът към кабинета на краля се отвори шумно, изпълвайки стаята с крайно необходим свеж въздух. Млад мъж пристъпи вътре, и се загледа в кървавото произведение на изкуството. Подритна короната, и излезе от стаята. В двореца не се виждаше жива душа. Не му отне дълго да открие кралицата и дъщеря и’. Разгледа труповете им, и се почеса зад врата.
- Какво си направил пак, Валин?

***

Седеше пред яркия монитор в старомодното си огромно кресло и това правеше изпитото му тяло да изглежда още по-мъничко. Кислородът достигаше до него посредством две тръби вкарани дълбоко с ноздрите му. Постоянното свистене би изнервило всяко живо същество на земята. Живееше мъчително, но не се отказваше от своето си. Не и когато можеше да причини още толкова много болка. Нямаше да умре преди да вземе колкото се може повече други със себе си. Загърна се по-добре в бялото, памучно одеяло. Изключи камерите за наблюдение и с глас стържещ като пирон по чиста стомана извъртя глава и изстреля:
- Хванете го!
Мъжът в костюм досега останал незабележим в тъмнината на стаята, кимна и побърза да изпълни заповедта.

***

***

***

Екипът по почистването на езерото енергично и мълчаливо се беше заел със задачата си. Наблюдаваше как залезът се отразява в повърхността на водата. Поредният ден отиваше към своя край. Още една въздишка се изтръгна от него. Напоследък беше особено нащрек за Такано. Ясно му беше показал, че отново може да се свързват и е насреща в случай на нужда. Догаждаше вълнението му, напрежението, но и как той не го допуска близо. Опасяваше се Блес да не отнеме нови пет години от живота му. И имаше право на това.

***

Всеки път в който залитнеше усещаше устойчивoтo присъствие на Ланс и пръстите му на лакътната си кост. Колко много време и отдаденост му подаряваше той. Не разбираше с какво беше заслужил вниманието и отзивчивостта му, но това го радваше. Радваше го дотолкова, че дори и когато се понаучи да ходи, продължаваше да греши, за да не загуби близостта си с него.

*
Вдиша и две от копчетата излетяха веднагически разкривайки част от гърдите му. Още едно копче издаде багажа и хвръкна след леко забавяне, а следващото стабилно се зачуди дали не е куршум канещ се да се изстреля нанякъде, но към момента учудващо се задържа. Нещо му подпираше и вдигна ръце нагоре. Платът от подмишниците и надолу просто се разцепи по шевовете. Когато се опита да отпусне ръцете си обратно, платът отново изскимтя и се процепи и на гърба. Блес се наведе за да оправи подгъва на панталона си и се чу още едно стратегическо цепване. Изправи се с възможно най-обезкуражаващата усмивка, разкривайки забележителни два реда бисерни перли и продума с ниския си тембър:
- Сигурен ли си, че дрехите се носят по този начин? Не можах да закопчея това - посочи панталона си и се придвижи напред, търсещ още насоки. Естествено се спъна в себе си и проклетите си дълги крака. Ръцете му се насочиха към раменете на Ланс и го повлякоха надолу. Инстинктивно се опита да намали щетите. Подобно падане би могло да изкара въздуха на без вина виновния тъмнокоско. Коленете му тежко изтрополяха върху дъските. Едната му ръка се подпря в повърхността на кея за да понесе тежестта на тялото му, а другата побърза да подложи тила на Ланс за да го предпази от удар. Всички хора ли бяха такива недодялани като него, когато се учеха да ходят? Ланс също се беше опитал да реагира, в резултат на което тялото му се надигна нагоре. Всичко завърши с мазна, сочна целувка. Да, точно така. Устните на Блес бяха залепнали за челото на Ланс, сякаш то беше медовина, а той някой древногръцки бог. Боговете боляха ли ги капачките на коленете в тези моменти? Отдръпна леко лицето си встрани. Устните му с нежелание пуснаха това разкошно чувство да си отиде. Виждаше само до нивото на къдриците разпилени наоколо, но пък можеше да усети дишането му там където телата им се допираха. Ако трябваше да опише какво е Ланс за него, би използвал единствено думата топлина. Бавно отпусна главата на Ланс надолу, но не измъкна ръката си изпод него, за да не му убива. Не знаеше, защо забавя този миг. Защо не искаше да го пусне. Това ли значеше да споделяш моменти с някого? Отсреща си поеха дъх, а това предизвика тръпки в неговото тяло. Ланс заговори тихо пращайки дъха си по врата на Блес:
- Опитах да говоря с Валин за случилото се с теб, но той ме отпъди с думите "няма значение". Държи се доста странно... - замисли се за момент, преди отново да върне вниманието си на Блес. - Явно нещо се е случило. Както и да е. Засега можеш да останеш при мен. Искам да кажа, ако ти нямаш против, разбира се. - Ланс усети как се изчервява чак до връхчетата на ушите си.
Блес го гледаше с цялата нужна отдаденост от много, много близо и много, много внимателно.

*
- Ляво, дясно, ляво, дясно... - повтаряше си преди да забие нос в главата на Ланс, когато последният от изброените спря за да отвори вратата. - Това ли е стаята ти? Интересно. Какво правиш, когато имаш свободно време? - Разгледа трите книги на лавицата в близост, след което се лепна за фруктиерата и чепката с грозде на масата. Сега можеше да опита от човешката храна. Когато притисна зрънцето с език към небцето си и то се пръсна в устата му, той издаде изненадан звук. Клепачите му развълнувано потрепнаха от разлялата се сладост. - О, това е много хубаво! - Знаеш ли, приятно е, че ноктите ми вече не са така дълги и опасни. Вече не се налага да се сдържам. Преди се опасявах да не нараня теб... някого, но сега е по-лесно. Със зъбите е същото. При нас те са нашето оръжие при лов, за самозащита, а вие ги използвате за това, нали? - Разкри двете бели редици в ослепителна усмивка. Откъсна още няколко зрънца и се доразмаза от доволството, което продължи да се повтаря, но сякаш с всеки следващ път по-ярко и по-силно от преди.

*
- Лягаме ли си? Така ли спят хората? - Беше се завил до носа и приличаше на голяма пухена топка. Косата му лишена от водата беше бухнала и се носеше около лицето му на пухкави облачета. Очите му бяха мъгляви и подпухнали. В резултат от мекотата на завивката бързо му се доспиваше. - Приятно е. Не е като движението на водата. Липсва ми това усещане. Не мога да свикна, че го няма, но топлината тук също е приятна. Все повече свързвам хората с думата топлина. Сърцата ви са топли, домовете ви също. Прегръдките ви са топли, сълзите също.

От открехнатия прозорец сноп отразена светлина играеше с нощния вятър. Луната даваше своето хладно присъствие на света. Поредният полъх и дробовете му се изпълниха с този приказен аромат. Вдъхна дълбоко и се наслади на тази превъзходна завършваща нотка от провал. Очарованието на живота беше странно нещо. Дори, когато си най-долу, може да ти се живее. Дори, когато всичко ти подсказва, че не остава много, искаш да останеш. Не желаеш да ти липсва някого.

Завъртя се настрани и главата му се отпусна на бедрото на момчето. От този ъгъл чертите на Ланс изглеждаха още по-екзотични и притегателни. Можеше да забележи гъстите ресници в долната част на очите му и заобления край на брадичката му. Хората бяха красиви и в силата, и в слабостта си. Но Блес все още не можеше да разчита правилно реакциите на Ланс. Той му помагаше да опознава различните чувства и емоции на хората, но моментната не му беше позната.
- Има ли нещо, което трябва да знам за човешкото ходене по нужда? Пишка ми се - Да, Блес беше способен да разклати всякаква нервна система и спокойствие, а невинността и безпомощността с която гледаше, не правеше ситуацията ни на йота по-лека.

***

Ланс не можеше да се начуди както на себе си, така и на Блес. Сам не успяваше да си обясни какво точно изпитва към красивата русалка. Едно беше сигурно – Блес събуждаше в него неразкрити досега емоции, които Ланс дори не предполагаше, че може да преживее. Сякаш някой му беше връчил ключ за един нов свят, в средата на който стоеше красивият му събеседник. Новосъздалата се ситуация поставяше и двамата пред съвсем нови преживявания, което беше както доста забавно за Ланс, така и отчасти го плашеше. Никога не се беше сближавал толкова с друго човешко същество, макар че Блес дефакто не спадаше към тази категория, въпреки сегашния му външен вид. Усещаше пориви да го прегърне, копнежи да го докосне, все неща които се страхуваше да направи от притеснение как би реагирала бившата русалка. Да страни от тези свои желания изискваше целия самоконтрол на Ланс, който той упорито бе тренирал още от първия ден, в който пристъпи във владенията на Валин. Тогава беше едва на 6 години, но дори тогавашното му Аз можеше да усети пълния обрат, който предстоеше в живота му. Дотогава сирак, загубил родителите си малко след раждането си, Ланс като по чудо оцеляваше въпреки тежките условия, пред които беше поставен ден след ден. Някои хора бяха милостиви, други напълно го игнорираха, а трети дори правеха опити да се оттърват от дразнещото за тях съществуване на малкото борещо се за живот момче. Благодарение на първите Ланс неведнъж бе спасяван от това да умре от глад, а благодарение на последните се научи да се защитава от честите нападки. На тях отмъщаваше като крадеше парите и скъпоценностите им.
Някои хора твърдят, че са виждали ангели, но Ланс можеше да го потвърди, тъй като неговият ангел в лицето на Валин го вдигна от мръсната кал на досегашния му живот, и го издигна до неподозирани за него висоти. Върна му усещането, че има някакъв контрол над живота си и му даде смисъл и идея, далеч по-висши от всекидневната борба за оцеляване. Много хора не биха могли да разберат привързаността и лоялността на Ланс към Валин, но за младото момче това беше смисълът на съществуването му. Поне до срещата с Блес.
Горепосоченият за пореден път шокира съквартиранта си с нова серия от въпроси. Ланс не беше сигурен какъв точно би бил най-добрият начин да обясни на Блес естествените нужди на човешкото тяло, без самият той да бъде поставен в неудобна ситуация. Разбира се, това беше напълно невинен въпрос, който много лесно би могъл да бъде зададен и от малко дете, но това никак не улесняваше Ланс като възрастен със съвсем различни и далеч не толкова морални възприятия. Той прокара пръсти през косата  си, очевидно несигурен в следващите думи и действия.
- Блес, ела с мен.
Ланс подаде ръка, която веднага бе поета, и съпроводи госта си до тоалетната. Отвори вратата и го побутна да влезе вътре. Прочисти гърло нервно.
- Събуй панталона и бельото си, и застани с лице към тоалетната чиния. Да, точно така. След това с ръка се хвани – Ланс се прокашля – между краката и когато от тялото ти излезе струя течност се постарай да я насочваш така, че да влиза само в тоалетната чиния. Разбра ли?
Блес изпълни дадените му инструкции и след секунди издаде звук на облекчение. Ланс го остави насаме и се върна обратно в леглото. Отдъхна си, че все пак е успял да преодолее тази странно защо толкова трудна задача. Едно е да водиш този разговор с малко дете, което също не се беше случвало на Ланс, а съвсем различно с пораснал мъж, особено притежаващ красотата на Блес. Младото момче си заповяда да се окопити.
„За какви, по дяволите, неща си мисля?! Ако Блес научи, сигурно съвсем ще ме намрази, а това не бих си го простил...”
Въпросният се завърна в стаята, видимо доволен от себе си, и отново се сгуши в скута на Ланс, който най-после успя да пропъди неприятните мисли и се потопи в топлината, която двамата мъже споделяха.

***

Валин седеше подпрян на парапета на големия прозорец в покоите му. Слабите му млечнобели бедра се подаваха едва от кимоното с цвят на лавандула. Дългите му пръсти придържаха лист хартия, очевидно от наскоро отворено писмо, но Валин не му обръщаше внимание. Погледът му бе зареян в спокойно сипещия се дъжд, който украсяваше с малки капчици прозореца. Прокара свободната си ръка през дългите бели кичури, които днес бе вързал на отпусната/хлабава опашка. Не бе излизал от покоите си през последните два дни. Желаеше да остане сам и можеше да го постигне без проблем, но колкото и да му се искаше в момента не можеше да си го позволи. Усещаше, че съвсем скоро ще му се наложи да се изправи лице в лице с миналото си. Едно упорито, своенравно и далеч не безопасно минало. Листът хартия се изплъзна от пръстите му и тупна беззвучно върху мраморния под. Под нежните лъчи на изгрева се разчитаха ясно написаните слова.

„Скъпи Валин,

Ние, поданиците на покойния крал Едмунд, се обръщаме към вас с молба да заемете неговото място като владетел на нашата страна. Единодушни сме в обещанието си да ви служим най-вярно, и да следваме неотклонно всяка ваша заповед.”


С най-голямо уважение,

Народът на Пу 'Укал”

***

Ресторантът приличаше на претърпяла пълен погром развалина. Не беше останала необърната маса или непотрошен стол. Много от клиентите се бяха разбягали с писъци. Хората и без това не биваше да стават свидетели на битките, които засягаха сенките.
- Направи го! Направи го сега! - Русалката крещеше с честоти способни да спукат тъпанчетата на околните. Това беше нейният отчаян опит да държи настрани прииждащата охрана. Капан ли беше? Можеше да се очаква. Знаеше го, дори разчиташе на това. Колко сенки би могъл да унищожи в един замах? Имаха ли стойност техните животи? Не. Сенките бяха много особен вид същества. Те се бяха родили русалки и бяха предали своя род, за да могат да живеят като хора. Те не ценяха нито едните, нито другите. Обичаха единствено себе си и се грижеха единствено за своето си добруване. Това, което не им допадаше в живота им като хора беше, че старееха доста по-бързо отколкото, ако живееха във водата. Бяха открили, че консумацията на месо от русалки забавяше този процес. Човешкият род беше последното стъпало от еволюцията. Тогава, когато еволюцията се беше изродила в нещо по-скоро уродливо отколкото съвършено. Въпреки това мнозина искаха да бъдат хора, да работят сами за себе си, за да мачкат и подчиняват. Слабостта на тленните им човешки тела ги озлобяваше още повече. Затова те се бяха групирали в едно кълбо образуващо огромно зло и всички заедно така осигуряваха вечната си младост и живот. Понеже русалките заплашително бяха намалели в последните години сенките започнаха да ги залавят и развъждат в плен в лабораториите на Морз.

***

***

***

Разглеждаше полицата бавно и внимателно, за да си избере жертва. Вещите бяха грижливо подредени. Възрастта им не можеше да се определи. Бяха почистени с търпение и старание. Синкавият мрак хвърляше отблясъци подпомогнат от отразената далечна светлина на луната. Пръстите му хищно и леко се спуснаха по гъвкавото тяло на изобразената нимфа. Не можеше да различи изражението върху лицето й, но може би й предаваше от своята застинала тъга. Млечнобялата й порцеланова кожа посрещна хладно парещия му допир и за миг той се стресна, но не от съприкосновението, а от разиграващите се спомени в главата му. Улови с другата си ръка полетялата към пода нимфа и за да се извини й се усмихна прелъстително. Премести се на съседната фигурка. Малка и изящна много красива синя почти прозрачна фигурка на кон. Протегна се. Искаше да я докосне едва-едва без да я премести и на милиметър. Беше тромав извън водата и трябваше да оттренира това. За съжаление не можеше да оцени, че вещите бяха ценни за притежателите им. След като изпочупи цялата мебелировка на и без това скромното обзавеждане в стаята на Ланс, трябваше да обещае да внимава занапред.

Заблуждаваше ли се, че ако обърне достатъчно внимание на полицата, ще успее да се разсее? Че пръстите му ще забравят за кръвта по ръцете му и за изтичащата течност от разбития череп? Че така ще съумее да разбере по-добре този свят? Виждаше красиви неща, красиви вещи, красива материалност, но това нямаше стойност за сърцето му. Единственото, което го правеше щастлив беше да пори свободен водите на океана. Нещо, което отчаяно му липсваше. Тази сълза. Откъде дойде тя? Не разбираше тези капчици, които се появяваха така внезапно и пареха очите му. Бе убивал и преди. Бе убивал ползвайки тялото на момчето, бе убивал като войн, бе убивал риба, за да се храни. Днес уби от милост. Но не беше помолен за тази милост. Взе решението сам. Уби същество, чието съзнание бе способно да обича и сега го заболя от стореното. Изпълни го една празнина и плашещо спокойствие. Откри, че е способен да притъпи стореното и да продължи да живее. Откри, че е лесно да си позволи да не чувства вина. И това го уплаши още повече.

Пръстите му леко погъделичкаха плюшката по реда. Нямаше да е проблем дори и досегът му този път да беше по-усърден, но той не желаеше. Искаше да постигне милувка, а не съкрушаване. Съприкосновението приличаше на битката, която водеше в живота си. Не желаеше да става на всяка цена. Въпреки това всеки път, когато му кажеха сума, той плащаше без да се пазари. Показалецът му бавно се приближи отново. Този път успя да акумулира точната енергия, за да обхване главата на плюшеното кученце, без да го нарани, ако то беше истинско. Откакто ноктите му не растяха така големи и дълги, а с човешка скорост откри, че те всъщност бяха способни да докосват нежно, но той все още не можеше да преценява разстоянията добре и не му беше удобно. Кученцето сякаш откликваше на нощната му тъга. Мекотата на козинката му му действаше добре. От устните на Блес искаше да се отрони стон, но той се оплете в паяжината на обърканите му емоции. Остави плюшката и се извърна.

Направи няколко крачки в противоположна посока. Вземаше разстоянието плавно и с финес. Мантото му леко се плъзгаше около босите му нозе. Приседна на тюркоазеното кресло и се загледа в равномерното дишане насреща си. Тялото плуваше в завивките. Вероятно в това съзнание сънищата бяха също толкова красиви колкото и тази стая. Лицето беше така спокойно. Устните полуотворени. Косата леко обрамчваше меките черти. Всяка клетка, всяка фибра рисуваше съвършенство. Загледа ръцете подаващи се над завивките. Фината кожа, изкусните пръсти със заоблените като опал нокътни плочки. Давали смърт, носили живот. Познали тежки пръстени, знаещи и фината червена нишка на съдбата ръце. Не можеше да се насити на гледката. Това определено го разсейваше по-добре от полицата с дрънкулки. Дишането му се ускори и той си пое дъх с ряз. Не знаеше кога се беше заиграл с облегалките, но усещаше, че ги стиска до степен да усеща дървото вътре в тях под повърхността на дебелия плат. Обмисляше нещо. Не спираше да проследява извивките на фигурата в леглото. Премигна за миг, защото пред погледа му отново се разпиля кръв като фонтан. Кръвожаден ли ставаше? В реалността тялото облечено в бледосин халат помръдна. Кръвта въображаемо плисна в лицето му, карайки го да зажьоми, предпазвайки се от топлата й лепкавост. В реала видя подаващия се срамежливо крак изпод завивката, който несъзнателно го бе докоснал. Дългите пръсти приличащи на собственика си. Имаха собствено мнение и не приемаха възражения. В главата си чу щракването от чупенето на врат. Пръстите на Блес бяха извършили подобно фино движение. И мъките на страдащия бяха секнали. Блес премигна за да прочисти погледа си и в полезрението му се фокусира приятно оголената ключица отсреща. Поиска да сложи край на терзанията си. Беше от ляво на леглото, но посегна към дясната страна на лицето долу. Пръстите му бавно и настоятелно докоснаха кичур коса. Навън вече се развиделяваше. Бяха минали часове откакто беше тук. Приседна на ръба на леглото. Вдигна дългия кичур и го поднесе към устните си. По това отношение тези двамата си приличаха. Умееха да ценят красивото. Блес ценеше рода си. Какво друго ценеше Валин все още не му беше съвсем ясно.
- Чудя се, кога точно ще ме спреш - гласът му прозвуча ниско и разряза тишината. Вдъхна аромата на билки и пусна живата коса да се изплъзне като змия измежду пръстите му. Досегът му мина по дясното ухо. Надяваше се сега да успява да премерва движенията си. Влагаше много старание. Плъзна палец по бузата, завъртя се по брадичката обхващайки я с пръсти и завърши гъделичкайки с нокът под долната устна. Приближи лицето си учуден от свободата, която му се предлага. - Добро утро. - Гледаше го право в очите. - Смяташ ли да приемеш предложението пратено от двореца?

В покоите на Валин тишината можеше да се реже с нож.

***

Валин усети присъствието на Блес, още преди отварянето на тежките дървени врати, но не го показа с нищо. Никога не допускаше неканени гости в покоите си, но му бе любопитно да разбере какво толкова е накарало русалката да стигне до такива крайности, и да го безпокои късно през нощта. Стройното тяло не помръдна и мускул, и продължи да лежи все така в пълен покой. Валин не се нуждаеше от очите или ушите си, за да види и чуе какво се случва около него. Той усещаше и най-малката промяна в обкръжението си чрез силата на съзнанието и безпогрешната си интуиция, което го правеше смъртоносен противник за всеки, осмелил се да се изправи срещу него. Валин нямаше против да убива. Не се страхуваше от смъртта. В този живот нямаше какво да губи. Загубата на нещо толкова крехко и краткотрайно като човешкия живот бе просто природа, кръговрат на живота, съвсем естествено събитие. Затова и Валин не изпитваше вина, ако отнемеше или сложеше край на нечий жизнен път. Така или иначе, рано или късно щяха да бъдат заменени от някой друг и забравени. Незаменини хора няма, а Валин разполагаше с голям брой кандидати за ролята.
Въпреки, че дефакто присъствието на Блес в стаята му не представляваше кой знае какъв проблем, точно тази нощ на Валин му се искаше да остане сам. Не успя да се наслади на типичния за него сладък сън, а това никак не му се нравеше. Безсънните вечери, изпълнени с безкрайни кошмари, отдавна вече нямаха място в живота му, но понякога все още си спомняше за тях. Само при мисълта бледорусите косъмчета по тялото му настръхваха.
Съзнанието на красивия мъж започна да се пълни с нежелани мисли и картини. Играта им на жмичка взе да му идва в повече, и Валин реши да сложи край.
- Ако си приключил с огледа, съветвам те да се върнеш в собствената си спалня.
Снежнобелите клепки се разтвориха бавно и дадоха път на видимо спокойният, но въпреки това строг поглед на Валин. Блес не се отдръпна, а ръката му все още почиваше върху брадичката на красивия мъж.
- Добро утро. - Гледаше го право в очите. - Смяташ ли да приемеш предложението пратено от двореца?
Валин отдръпна ръката на Блес от лицето си, и се изправи в седнало положение.
- Това дали ще приема, или не, не е твоя работа, освен ако не искаш ти да управляваш Пу'Укал. В такъв случай, с радост ще ти отстъпя титлата. Сега, ако ме извиниш, искам да се върна към спокойната си дрямка.

***

Ланс се раздвижи неспокойно в съня си. Ръката му инстинктивно се плъзна по белите чаршафи, но пространството до него беше празно. Веднага отвори очи, и затърси Блес с поглед, но от него нямаше и следа.
„Може пак да е отишъл до тоалетната.", помисли си Ланс и почука на вратата, но не получи отговор. Отвори бавно. Помещението беше празно. Притесни се сериозно.
- Къде може да е отишъл по това време на нощта??
Тръгна да го издирва из замъка. Не му отне дълго да усети миризмата от свежа кръв.
„О, не, не, не!"
Откри труповете на двамата пазачи пред покоите на Валин.
- Блес, какво си направил...
Приготви се психически за гледката, която можеше да го очаква вътре, и отвори вратите. Отдъхна си, когато видя че и Блес и Валин са невредими, но близостта им го смути.
- Ланс!
- Да, господарю!
- Отведи Блес оттук, оттърви се от труповете навън, доведи нови пазачи и се погрижи Блес да не стъпва повече в покоите ми, освен ако не му го позволя изрично. Ако този инцидент се повтори отново, ще има сериозни последствия. Ясен ли съм?
- Да, господарю...
Ланс хвана Блес за ръката, както ядосан, така и силно объркан и притеснен от ситуацията.
- Хайде, Блес, да се връщаме в спалнята.
Усети лека съпротива от негова страна, но въпреки това надделя и го заведе обратно във въпросната стая. Затвори вратата след тях, и въздъхна тежко.
- Какво, по дяволите си мислеше, че правиш, Блес?? Имаш късмет, че се оттърва толкова лесно. За какво въобще ти трябваше да ходиш там по средата на нощта?? Ами ако нещо ти се беше случило... – Ланс постави ръце от двете страни на лицето на русалката и го принуди да го погледне право в очите – Моля те, не го прави отново. Не мога да те спася от Валин, дори да искам. Никога преди не си срещал такъв като него, и едва ли някога пак ще срещнеш. Той е по-опасен, отколкото дори можеш да си представиш. В него има сила, която нито ти, нито аз можем да разберем напълно. Затова...моля те...не прави това никога повече...
Ланс зарови лице в гърдите на Блес, за да скрие сълзите, промъкнали се в очите му. След миг поклати глава, за да си върне самоконтрола.
- Трябва да отида да се погрижа за охраната. Ще се върна възможно най-скоро. Изчакай ме тук!
С тези думи, Ланс потегли обратно към покоите на Валин.

***

Тя го викаше като сирена моряк. Макар да беше много по-различна като същество от него гибелната й красота и това, което носеше в себе си неудържимо го привличаха. Знаеше, че трябва да я следва, защото тя чертаеше пътя интуитивно. Не спазваше норми и най-важното беше свободна.


От няколко дена сънуваше. Сънищата не бяха присъщи за русалките. Явно обаче под въздействието на камъните съзнанието му се променяше. Спеше неспокойно. Често се сепваше, но не можеше да си спомни с точност причината. Тази нощ не беше сън.


Събуди се и знаеше, че е реалност. Отмести внимателно ръката на Ланс просната върху гърдите му и се надигна. Виждаше не толкова образа, колкото енергията. Вратата се отвори тежко в нощта. Следваше бледите следи на аура дълго из владенията на Валин. Не искаше да предизвиква внимание от обекта, нито от стражите. Всичко се обърка само за едно мигване. Силуетът изгуби за миг невидимата нишка и се материализира. Борбата със стражата беше кратка. Това същество имаше предимства в пъти над човешките. Вдигналият се шум явно го разколеба и то реши да прекрати търсенето си.
Приближи едно от все още гърчещите се тела. Човекът умираше, а Блес не можеше да му помогне. Връщането към пълноценен живот все още не беше във възможностите му. Валин също приемаше спокойно нещата в покоите си. За пореден път се замисли, защо тогава господарят го беше върнал обратно към живота, но отказваше да стори същото сега. Взаимнозаменяеми ли бяха всички? Тогава, защо Блес беше все още жив? Милостив жест? Наведе се и повдигна врата на умиращия, за да се опита да успокои конвулсиите.
- Шшшш, всичко ще бъде наред - човекът се задушаваше в течността пълнеща дробовете му. Главата му кървеше в ръцете на Блес. Щрак! Отпусна неподвижното тяло обратно. - Ето, сега вече всичко е наред. Вече няма болка. - Потръпна изправяйки се. Точно сега имаше нужда от водата като убежище. Искаше да измие от себе си този свой грях.


Притича навън и се шмугна в хладината на езерото. Гмурка се докато остана без дъх. Показа се на повърхността и мигом усети полъха на стрелата разпорила водната повърхност до него.
- Не мърдай. Следващия път няма да пропусна. - Гласът долиташе от тъмнината, но притежателят оставаше извън видимостта на русалката. - Ти си ли Блестилиус Лимски?
- Да - отговори уверено. Не харесваше тона, с който му говореха и изискващата нотка. Може и да не обичаше смъртта, но умееше да се бие, ако се наложи и въпреки че не познаваше опонента си, ако не по-силен то поне би бил равностоен противник. - Магия за привличане ли ми направи, вещице? - Усети прашеца и как очите му натежават.
- Да, от днес ще се чувстваш неудържимо привлечен от мен до степен да не можеш да мислиш трезво, освен ако аз не реша друго. Време е да тръгваме. Морз ни очаква. - Фигурата се показа. Беше мускулеста и висока със стройни бедра и стегнат корем. Облечена в зеленината на чудни растения. Някои от тях разцъфваха, а други повяхваха. Беше горска фея.
- Мислех, че сте изчезнали - констатира с изненада. - Ти си последната, нали? Правили са експерименти с вас. Позната история - той се усмихна горчиво на приличната на амазонка войствено стояща фигура. - Кога трябва да тръгнем?
- След като росата изчезне. Чакай ме тук на същото място. Ако не дойдеш, родителите ти ще умрат.
Тя изчезна преди Блес да беше успял да запомни очите й.


***


В много отношения Блес приличаше на дете. Беше наивен в представите си за земния живот. Правеше някакви неща, които не бяха в природата му и му беше толкова трудно да се подчини на този чужд за него свят. Гледаше Валин, който излъчваше гордост и ненакърнимост и съжаляваше, че не може да постигне връзка с едно от малкото останали същества извън човешкия свят. Изпита тъга, разочарование, но се усмихна. По детски, наивно.


Стана му мъчно за Ланс. Натъжи се колко безцеремонно и безчувствено изглеждаше всичко и също като малко дете се ядоса на неразбирането, което срещна отсреща. С Валин имаха твърде подобни разбирания за цялото, но много различен подход към постигането му. Жалко.
''Тръгвам си - прочете Валин в мислите му. - Когато решиш да ти върна услугата убеден съм, че ще намериш начин как да ме известиш. Не знам, защо реши да ме задържиш, но явно целите ни не се припокриват. Няма полза от красиви, но безполезни неща. Надявам се бъдещето ти да е такова, каквото пожелаеш. Ще се постарая Морз да стои далеч от владенията ти. Благодаря за гостоприемството''
Не сне поглед от съвършенството пред себе си нито за миг. Не видя нито едно премигване, нито едно потрепване. Нищо. Както и очакваше. Валин не си позволяваше да мори тялото си с подобни глезотии.

***

За миг сякаш светът около тях се завъртя. Завъртя се бавно и направи пълен кръг. Лицата им излъчваха смес от всяка възможна вибрация - добра или лоша. Изглеждаха толкова малки и неподготвени. Приличаха на деца изоставени в света на възрастните. Сякаш току-що се бяха пуснали от полата на майка си и единственото, което имаха беше опората на другия. Тази подкрепа обаче имаше цена и Блес не беше сигурен, дали искаше да изпитва лоялността на Ланс до тези предели. Гледаше го и не можеше да се насити на малките точици изпълващи ирисите му и техните пъстри потрепвания. Ръцете му обхванаха лицето му, за да усетят топлината. Мълчеше. Можеше единствено да мълчи и да слуша. Щом остана сам устните му изрекоха бавно, но без колебание:
- Ще ми липсваш. От всичко тук ти ще ми липсваш най-много. Сбогом, Ланс.

Взе със себе си сопата за тренировки, която Ланс му беше подарил и завърза бледосинята панделка от косата си върху тази, която ползваше Ланс. Неведнъж бяха тренирали с тях. Огледа малката стая, която делиха в разбирателство и излезе тихо, за да срещне света на хората по-жесток от всякога.


***

Отдъхна си, когато най-после всичко беше в ред, новите стражи получиха инструкциите си, и неугледните трупове вече ги нямаше. Чувстваше се гузно, че е реагирал така остро пред Блес, но тогава беше под влиянието на страха и очакваше да види и неговият труп в спалнята на Валин, което Слава Богу не се случи. Запъти се обратно към спалнята, репетирайки наум всичко, което искаше да каже на русалката, този път на далеч по-трезва глава. Съдбата на тези думи обаче не беше да срещнат собственика си.
- Блес...
Името увисна в празната стая, изречено по-тихо и от нежния сутрешен бриз, проникващ през леко открехнатия прозорец. Сърцето на Ланс отново заби лудешки, и възможностите запреминаваха през съзнанието му като бърз влак. Едва отърсил се от предишното, момчето се впусна в ново издирване на бившата русалка, и нови молби нищо с него да не се е случило.
„Заръчах му да стои там, по дяволите!”

***

Валин така и не успя да заспи повече, а ефирните лъчи на слънцето се бяха спуснали над леглото му. Мразеше да се събужда нервен. Това несъмнено хвърляше сянка върху останалата част от деня му. Усетил напиращо леко главоболие, красивият мъж се изправи от леглото с въздишка. Затвори очи и се съсредоточи върху образа на русалката, но колкото и да се опитваше, съзнанието му се удряше в невидима стена, прикривайки напълно следите и местоположението му. Притвори отново гарвановочерните очи.
- Значи все пак си е тръгнал оттук, макар и не по собствена воля. Това обърква плановете ми.
В този момент Ланс влетя в обширното помещение.
- Господарю...аз...извинявам се....
- Поеми си въздух.
- Да...да...разбира се...
Момчето го послуша, и когато най-после почувства, че може да говори нормално, довърши мъчителното изречение.
- Блес е изчезнал! Не го намирам никъде! Обиколих целия замък.
- Не е изчезнал.
- Какво...Как така?
- Тръгнал си е.
- Но...защо...
В очите на Ланс се четеше смес от шок, тревога и прозираше лошо прикрита болка.
- Нямам отговор на това. Не мога да проникна в съзнанието му.
- Аз...не мога...Не мога просто да стоя така! Господарю, позволете ми да го потърся!
- Ланс.
- Да, Господарю.
- Какво изпитваш към тази русалка?
- Какво имате предвид, Господарю?
- Въпросът ми беше достатъчно ясен.
- Аз...не съм сигурен.
Това беше и самата истина. Бе крайно объркан от самия себе си, а в настоящия момент съзнанието му бе оплетено повече и от голямо кълбо прежда. Валин лесно би могъл да проникне в него, и да му даде отговор на собствения си въпрос, но се въздържа, най-вече защото дори не се налагаше да стига да такива действия. Всичко се четеше ясно като бял ден в приятно зелените очи на прекалено младото и неопитно все още същество. Не е лесно да прикриваш чувствата си, още повече когато си крайно невинен.
- Разбирам. Вземи със себе си войници, колкото ти трябват. Давам ти ден време.
- Разбрано! Благодаря ви, Господарю!
Ланс се изгуби отново зад масивните врати.
- Кога смяташ най-после да се покажеш?
Тишината в привидно празната спалня бе нарушена от висок, мускулест мъж.
- Никога нищо не пропускаш, както в доброто старо време.
- Отново се срещаме.
- Удоволствието е мое, Валин.
Два чифта черни очи се гледаха съсредоточено, без никой да сваля поглед от другия. В техния безмълвен разговор се заплетоха истории от миналото, отдавна заровени за един от тях, и все още ярки образи за другия, сякаш се бяха случили едва вчера. Двама мъже, които никога не трябваше да се срещат отново.

***

Беше седнал на земята с крака към тялото си. Усещаше пухтенето и недоволството до себе си.
- Не беше нужно да ми правиш магия за привличане. Не бих те наранил така или иначе. Но ако не ме оставиш на мира за пет минути, за да приключа медитацията си, ще разбереш какво значи да го играя наистина привлечен. Ще се залепя за теб като муха лайнарка на фекалия. - Сравнението му явно имаше ефект, защото Фрея направи отвратена физиономия и се отдръпна. Това беше името й. Разбра го, когато тя неохотно се представи преди малко.


Блес затвори очи и потъна в света на природата. Първо изолира шума, който хората в околността създаваха. Носът му усети мириса на влагата от шумата по земята. Първоначално не чу никакви птици. После в далечината дочу песента им. Съзнанието му бродеше по света. Придвижваше се от точка до точка. Събираше информация. Феята би трябвало да разполага с тези сведения, но вероятно беше загубила тази си способност при някой от експериментите правени върху нея. Забеляза големия белег от операция на корема й. Видя разкривените шевове. Вероятно тя сама беше кърпила раната навремето. Нямаше какво да й каже, за да я подкрепи, но му стана свидно.


Напускайки имението на Валин Блес се бе запътил да освободи родителите си, русалките в плен, да намери още два камъка и да помогне на Такано в издирването на Морз. Още от началото знаеше, че можеше и да не успее с всичко. Че можеше да не се окаже достатъчно силен. Можеше да умре опитвайки се да изпълни поредното начинание. Това не би го натъжило, ако народът му имаше някакъв шанс, но единственият такъв беше той. Малкото останали русалки бяха заклещени в подводна оканска пещера и бе въпрос на време хората да ги докопат. Търсачите на камъни бяха заловени от сенките. Последните останали търсачи бяха родителите му. Той дори не беше и резервен план. Цяло чудо беше, че камъните бяха все още у него. Проблемът беше, че далеч от Валин камъните отново щяха да отровят тялото му. Беше само въпрос на време. Трябваше му армия, с която не разполагаше. Не харесваше да воюва. Не харесваше смъртта, но ако той умреше с него умираше целият му род. Затова той щеше да се бори със зъби и нокти.


Феята наблюдаваше как изпод спуснатите потрепкващи клепачи бликаха онези солени капчици, които насълзяваха и нейте очи. Можеше да усети болката, но не можеше да стори нищо. Нищо, освен тя самата да избърше сълзите си и да плаче в тишината с него. Човек е силен в отчаянието си, но те не бяха хора. Не можеха да вземат и да грабят, така както правеха човеците. Искаха само да отстояват себе си и да върнат своето си обратно. Но беше толкова трудно да се бориш срещу всички.


Изправи се и остави на времето да пресуши мокрите следи по лицето му. Така както кожата му усещаше повея на вятъра така и мислите му се устремиха към това така познато усещане. Топлината излъчвана от Ланс. Усмихна се. Тези зелени очи никога не се отказваха, нали? Можеше да си представи палавото им примигване, моментните обърквания или потрепването на точиците в тях, когато се смееше на напохватността на Блес. Обичаше Ланс. С онази своя обич, която го държеше нощем буден, наблюдаващ спокойствието на спящия му профил. Но знаеше, че двамата са прекалено отдадени на каузите си. Блес нямаше право да отклонява Ланс от Валин, защото това щеше да загуби смисъла му. Щеше и да го погуби. Знаеше, че сърцето на Ланс също го обича. Че той усеща същата чиста обич, но дори и да останеха заедно тъгата, която носеха в себе си, щеше да ги направи нещастни и самотни завинаги. Не можеше да обясни тази тъга. Тя беше нещо като да си дефектен. Красив за всички останали, но дефектен за своето си собствено щастие. Като да си непасващо ключе за ключалката. Знаеше, че Ланс има добро сърце, че би изтърпял много заради лоялността си, че е правил неща, в които не вярва просто защото му е било казано да ги направи. Твърде много хора пострадаха от досега си с Блес. Дори и непознати те тежаха на душата му, но мисълта Ланс да пострада го боеше. Не беше готов да рискува да открие точно колко слабо място беше тъмнокосия за него. Затова изправяйки се и яхвайки коня си, той препусна без да се обръща назад.

Червеникавият жребец с бяла муцуна изцвили, шибна с опашка задницата си и се втурна в галоп устремно. По гърба на Блес се редуваха шарените сенки на гората. Яхнала своя кон феята го следваше и продължаваше да го изучава. В русалката имаше толкова много емоции. Едни от тях той пускаше да се вихрят хаотично, други ограничаваше, но определено беше оставил болката да го обсеби. Искаше да го заболи толкова силно, за да съумее да се откаже. Да се откаже от мечтата си да се установи там където беше останало сърцето му.

***

- Блеееес, Блеееес...
Ланс изтри капките от челото си. Излишен жест, като се има предвид, че потта бе завладяла всяко възможно кътче от тялото му. Слънцето щеше скоро да залезе, а момчето не бе и на сантиметър по-близо до целта си. От русалката нямаше дори и люспа. Който е опитвал да търси игла в копа сено, може да си отдъхне, че търсенето на русалка в обширната гора около владенията на Валин не е дори една идея по-лесно. Ако не друго, иглата поне ще те убоде, за да съобщи за съществуването си. За разлика от нея, гласът на Блес не отговаряше на виковете на Ланс. Момчето нямаше намерение да се отказва. Срокът, даден му от Валин, изтичаше безпощадно бързо, и Ланс нямаше никакво намерение да го похабява излишно. Прехвърляше всички въпроси, които му се искаше да зададе на Блес, когато най-после го открие. Налагаше се да мисли позитивно, за да може да задържи в себе си тази решителност.
- Който е уморен, нека остане и си почине. Аз продължавам напред. Който желае, е добре дошъл да ме придружи. – съобщи на бърза ръка на групичката стражи, и потегли напред, без дори да дочака отговора им.
Нямаше значение дали ще е със сто от тях, или съвсем сам. Нищо не можеше да го отдели от мисията му.


***


- Виждам, че не си загубил безпогрешните си инстинкти.
- Жалко е, че би си помислил обратното. На какво дължа непоканеното ти нахлуване?
- А аз си мислех, че ще се радваш да ме видиш.
- Сгрешил си.
- Студен, както винаги.
- Нахален, както винаги.
От едрата мъжка фигура се разнесе силен смях.
- Не отговори на въпроса ми...Ейдън.
- Предположих, че вече си нахлул в съзнанието ми.
- Нямам намерение да се лутам в мислите на един перверзник.
- Ласкаеш ме. Бях в замъка. Видях как си наредил царското семейство.
- Безграничното нахалство рано или късно се наказва.
- Ти и твоите принципи.
- Аз поне мога да се похваля с такива.
- Мина много време...Защо продължаваш да живееш по този начин?
Тъмнокосият се приближи бавно, но Валин отстъпи назад.
- Аз сам определям начина си на живот. Ако си дошъл да си разказваме истории от миналото, по-добре си върви....Сър Ейдън.
В дълбоките сини очи запламтя огън.
- Да не би да нараних егото ти?
- Казах ти да не ме наричаш така...
Този път Ейдън стопи разстоянието между тях далеч по-бързо, поваляйки красивия мъж на хладните плочки. Валин дори не трепна, притиснат от тежестта върху себе си. Дългите му коси се разляха като коприна. По устните му трепна вяло подобие на усмивка.
- Отдавна желаеш да ме видиш в тази поза. Какъв ще е следващият ти ход?
- Ненавиждам хладнокръвието ти...Ненавиждам студенината, която лъха от всяка твоя клетка...Ненавиждам нечовешкото ти спокойствие...Мразя те, задето знаеш всяка моя мисъл, а не споделяш и една своя...
Дори да нямаше способността да го прочита като отворена книга, в този момент Валин лесно можеше да разпознае всички емоции, които преминаваха като експресни влакове през кристалносините ириси. Гняв, болка, копнеж, и лека нотка на разочарование. Безмислени емоции, никому нужна емоционална тежест.
- Кажи ми, Ейдън, с какво си по-различен от всеки друг, който е поискал да ме притежава като красив трофей?
Нека добавим и обида към вече преливащата чаша от чувства.
- Аз не желая да те притежавам...
- И смяташ, че ще повярвам на това? Искаш да ми кажеш, че ако сега ти се отдам, ще ме отблъснеш, така ли?
Ейдън стисна ръце в юмруци, белегът над лявото му око се изви над присвитата вежда.
- Само най-големият глупак би те отблъснал.
- Така си и помислих. А сега стани от мен. Маниерите ти са все още като на пещерен човек...
- Забравих да спомена – прекъсна го Ейдън - че аз съм най-големият глупак.
По чертите на Валин премина сянка.
- Махни се от покоите ми, преди да съм те изгонил.
- Не и преди да изпълня това, за което съм дошъл.
Изпод гърба на Валин започнаха да се подават чифт бели крила. Ейдън отскочи назад, преди да бъде хванат в капана им. Приличаше на ангел, леко носещ се във въздуха. Дългите бели коси обграждаха нежните черти на лицето му като ореол. Ако Валин бе ангел, то определено не беше пратен от Бог. Никое толкова греховно красиво създание, което убиваше без да му трепне окото, не принадлежеше към Рая, или поне такъв, какъвто го познаваме.
На места снежнобелите пера пробляснаха. Малки остриета полетяха към Ейдън. Той ги отблъсна с двойка ками, които измъкна от досегашното им скривалище. Въпреки по-масивната си физика, винаги си беше падал по изящни оръжия с много детайли. Такива, които са леки и удобни за използване. Сред любимите му бяха най-различните видове остриета и пистолети. Можеше да борави еднакво добре и с двата типа оръжие.
Дръжките и на двете му ками бяха украсени със заплетени детайли, и изработени от бял метал с черен емайл. Една от най-любимите му придобивки, която рядко използваше за самозащита.
Металните пера продължаваха да летят към него, но нито едно от тях не достигаше целта си. Отблъскваше ги чевръсто, и всяко едно политаше към различен ъгъл на обширните покои. Злощастен пазач, който бе дочул случващото се и реши да провери положението, се намери жертва на смъртоносния „дъжд”. Останалите побягнаха панически.
- Защо въобще се занимаваш с тези страхливци? Не могат да опазят и муха.
- Кое те кара да мислиш, че очаквам да ме защитават? Ролята им е съвсем различна.
Покрай лицето на Ейдън прелетя самотно перо, оставяйки тънка кървава линия на дясната буза.
- Не се разсейвай с маловажни неща, освен ако не искаш да станеш на решето.
Ейдън разходи пръст по порязаната си буза и се усмихна. Да, тези мъже никога не трябваше да се срещат отново.

*Изследователски център за див живот-Етаниъл Морз*


Косата й беше като пърхкав облак. Къдриците леко полягаха на тесните рамене. Затворената догоре бяла риза трябваше да вдъхне спокойствие и професионализъм. Фибата в косата - доза невинност. Синият, моден гащеризон - свежест и новаторство. Кафявите очи - буден ум. Нищо нямаше да подейства. Не и когато му залагаха капан. Колкото и красива да беше мрежата, пак си оставаше мрежа за улов.
***
Затвори за миг очи, подразнен от факта, че долови парфюма й. Ароматът, създаден от козметиците, примесен с този на кожата й. Въздъхна с досада. Той и проклетото му въображение. В съзнанието му ясно изплува представата как тя нанася сместа от китката по шията си, чак до сгъвката на рамото. Погледна я. Стоеше все така пред него, извисявайки се на седем-сантиметровите си токове, създадена сякаш, за да го предизвиква. Не са ли я учили, че възрастните хора нямат време за глупости? И смееше все още да го гледа право в очите. Колко много ненавиждаше енергията на младостта. Тогава, когато не подбираш все още битките си. Реши да отговори на въпроса й:
- Оцелях по време на тормоза в училище, защото не отвърнах на удара. Научих се на търпение. Оставих ги да мислят, че са по-добри от мен. Ако бях отвърнал в сляпата си ярост, щях да ги пребия и да се превърна в насилника, от когото се опитвах да избягам. Търпението ми се превърна в сила. Изучих насилниците си. Сега съм стожер. Знам как да защитя себе си и мога да защитавам другите, когато се наложи.
- А защо си сам сега? Огледай се. Замисли се. Толкова високи стени си изградил, за да се опазиш, че и слънцето не достига отвъд. А онези, които казваш, че защитаваш, не са ли по-скоро твои затворници? Понякога трябва да отвърнеш на удара. Един-единствен път, за да помниш ти, за да помнят и те.
***
Дентън беше опрял двете си ръце, обрамчвайки цялото бюро. Тази жена се опитваше да рови в миналото му и да разклати основите му. Да го извади от зоната му на комфорт, но не знаеше, че той вече беше минал по цялата стълбичка. Беше насилник, когато се почувства несигурен и уплашен. Удари в незнанието си и после всичко се завъртя пред очите му и рефлектира обратно върху него, карайки гърба му да изпука изпод напора на вината. Очите му се усмихнаха.
- Ще говорим пак, когато поживеете още десет години, госпожице Нийл. Хората не се раждат отшелници. Животът ги прави такива. Когато си давал и давал, но отсреща никога не проявят разбиране, в един момент се уморяваш да даваш. Защо светът очаква аз да играя по правилата му? Защо той не играе по моите? Накрая печели по-силният, нали? Защо е проблем този път това да съм аз? И когато реша да се оттегля хората ще ме нарекат страхливец, егоист и хахав, нали? В моя свят, там където съм само аз, мога да правя за другите, което сам реша за редно. И няма нужда да ги питам и да търся разрешение или одобрение. Жертвата накрая съм единствено аз, защото решавам да жертвам времето и старанието си да защитя някой, който се опитва да живее отново с белезите си. Да, те са мои затворници, докато не намерят силата в себе си да скъсат оковите и да живеят свободно. Сами за себе си.

***
***
***

Наклони се, за да го разгледа по-добре. Пламъците хвърляха игриви светлосенки по кожата му. Устните му потрепваха едва при всяко вдишване. Белоснежната коса, сега с леки синкави оттенъци, падаше по двете му рамена, а едната му ръка лежеше кротко на гърдите му. Докато Блес беше при Валин не бе имала възможност да стои наблизо. Господарят там беше твърде чувствителен и щеше лесно да забележи. Нямаше да остане никак доволен от Фрея и желанието й да отведе Блес. Още повече, че Блес трябваше да вземе нещо от Валин, за което последният не беше дал гласно съгласие.

Погледна нагоре и сякаш се взря в тъмносиньо езеро с милиарди блещукащи светулки. Дъхът й излезе на облаче пара и стана едно с простора. Нощта беше режещо студена тук, в дебрите на майката природа. Растенията по тялото й бяха станали по-плътни, за да я предпазят от метеорологичните условия. Седеше скръстила под себе си нозе и дочуваше пукота на каменното, импровизирано огнище.

Блес спеше, облегнат на причудливо дърво, изкривено от малки и големи чукари, приличащо на огромен гигант с дълги, костеливи ръце, отправящи молитва към боговете. Фрея се приближи още. Дотолкова, че усети мириса на океан, запечатал се в кожата му. Още само милиметър-два и щеше да го докосне интимно. Нещо изщрака и се изтегли нагоре. Остриетата пробягаха рязко и завихриха дращещо въздуха по устните й в същия миг, в който щеше да го целуне. Тя докосна едва-едва стоманената твърдост на ноктите му, които разделяха лицата им. Видя тъмнината на очите му, която като кладенци попиваше топлината на нейните, превръщайки ги в черни дупки. Само за миг и това усещане изчезна, заедно с ноктите, присъщи само на русалското му тяло. Защитна реакция, за да опази себе си или нея?

- Започваш да ставаш досадна. Няма нужда да се опитваш постоянно да подсилваш любовната магия. Аз не съм в сексуално пробудена форма, така че това е максимумът, който ще постигнеш с мен - Нима тя не знаеше? Тя, която бе горска фея и познаваше цялата природа. Наивно беше Блес да си го мисли. Фрея искаше да види реакцията му, ако се опита да си открадне милувка от отровните му устни. Той не я разочарова. Значи вече беше убивал някого с тази целувка. Ноктите се появяваха винаги в подобни случаи, за да не събудят желание за съвокупление. Русалките имаха строга йерархия със само една Алфа двойка, грижеща се за продължението на рода. Затова можеш да обичаш, мислите ти можеха да изгарят от похот, но тялото ти можеше да елиминира всеки потенциален обект, който прояви интерес. Да съумее да контролира смъртта на другите беше изумително умение за неговата крехка възраст. За русалките да убиват натрапници беше като да вдишат и да издишат. Просто и елегантно решение. Така не се появяваха интриги и разногласия сред вида им, нямаше кавги за власт и от сласт. Затова и русалките бяха останали като същества, привличащи неудържимо моряците с фаталния си чар. Те омагьосваха с красотата си, но и фатално погубваха с телата си. Така те воюваха и срещу набезите на хората в ареала им. Хората от векове нахлуваха безжалостно в океаните и заловяха ли морско създание, не прощаваха. - Бих те защитил с цената на живота си, дори и да не използваш магия върху мен. Опитай се да поспиш. Аз ще бъда нащрек за останалото. - Придърпа и настани жилавото тяло до себе си, без да пита за съгласие. Облегна главата й на рамото си и затананика водна мелодия. Напоследък го правеше постоянно. Развиваше нов начин на мислите си, по който да общува едновременно със събратята си. Свързваше се с всеки един и го молеше за помощ. Дори и когато даваше признаци, че почива, камъните в него горяха ярко. Бавно започваше да се превръща в безмилостно чудовище. Скоро щеше да може само да отмъщава. Последният червен камък, който беше взел от Валин, камъкът на унищожението, можеше да бъде използван само от Алфа мъжкаря на групата т.е. баща му. Блес беше само преносител.

Усещаше вибрациите от Ланс и приближаващата група. Усещаше ордите сенки, които също бяха тръгнали подире му. А Валин имаше други занимания, но определено щеше да проследи какво се случва. Трябваше да напасне толкова детайли в съзнанието си, че главата му щеше да се пръсне. Получаваше постоянно потоци от познанията на вида си. Начини за справяне с хората и най-подлите техники, с които да убива, не докато се защитава, а докато атакува изненадващо. Защото, ако не удареше първи, нямаше да има бъдеще за рода му.

***

Нито единият от двамата не показваше признаци на умора. Със завидна лекота и скорост Валин прелиташе през голямото помещение, принуждавайки Ейдън постоянно да променя позицията си, и да пази упорито гърба си. Всеки друг на негово място щеше отдавна да се е предал на съдбата си. Някой, достатъчно смел да ги наблюдава отстрани, би се възхитил на грацията, с която двамата отвръщаха на предизвикателството на другия. Атака и защита, преплетени в съвършен танц. Дансинг на живот и смърт.
Останали напълно сами в този малък свят зад четири стени, където никой друг не принадлежи, всички натрупани в тях чувства избухваха с пълна сила. Нямаше място за слабост, за почивка, за излишни мисли, които да замъгляват съзнанието. Двама воини водеха битката на живота си – както един с друг, така и със самите себе си, и никой от тях не бе готов да загуби. Но, както във всеки друг двубой, и в този трябваше да има победител, някой който да поеме юздите на надмощието.
Валин рязко промени тактиката си. Въздухът в стаята стана нетърпимо горещ. Завесите по големите прозорци се запалиха. Камите, които държеше Ейдън, изгаряха кожата на ръцете му. Капки пот избиха по цялото му тяло. Той стисна силно зъби, в опит да издържи на болката, но здравият му разум надделя. По-добре да остане обезоръжен за момент, пред далеч по-сериозните последици, ако остави горещия метал да свърши работата си. Валин само това и чакаше, за да прикове тялото на противника си в свой плен. Главата на Ейдън се удари силно в мраморния под, а Валин се надвеси заплашително над него. Крилата му се бяха разкъсали подобно на паяжина, напълно безполезни в това си състояние. В момента служеха единствено, за да придават още по-мистичен вид на и без това чудовищното създание , истинската същност на Валин. Нежните му черти, плод на изкусен трик, се изгубваха изпод низ от белези, покриващи изцяло тялото му.
- Защо би рискувал толкова много, само за да ме победиш? Толкова важно ли е за теб да ме унищожиш?
Ейдън говореше спокойно, погледът му прикован в очите на Валин, единственото останало от предишната му красота.
- Самовлюбен идиот. Не се мисли за по-специален от останалите!

***

Специален. Интересна дума. Какво всъщност прави хората специални? Валин не знаеше това. За него хората не означаваха нищо. По-низши същества, чиято единствена цел в живота е да потъпчат останалите, за да се наредят на по-челни места в йерархията. Всички бяха така. Дори неговият, другият свят, светът на по-различните, на съществата, от които хората се бояха, съществуваше по същите правила. Силният винаги властва над по-слабия. Кръговратът на живота. Законът на джунглата. Болезненият факт, с който му се наложи да се сблъска на още крехка възраст. Стани по-силен, възползвай се от другите, преди те да се възползват от теб. Покажи кой си, накарай ги да се страхуват, преди те да те подложат на волята си. Не скланяй глава пред никого, дори да си изправен срещу най-силните противници. Съдбата обича силните, или нещо си там, измислено като оправдание за действията на коварните, бездушни същества, които стояха начело на света.
В малката вселена на Валин съществуваше само и единствено той. Не допускаше никой друг да прекрачва границите на това свято кътче, където можеше сам да бъде господар на себе си. Пътеката на живота му бе погълната от смърт, болка и гореща ненавист към всяко грозно същество, решено да го окове в коварната си примка, да открадне същността му, да я затвори зад дебели решетки.
Тялото пареше от раните, страдаше от тежестта на новите белези, изпъстрили нежната кожа като грозен пъзел на жестокостта. Оставените следи, които щяха вечно да му напомнят какъв не трябва да бъде. Роден като чудовище, той винаги щеше да си остане такова. Винаги щеше да бъде един от тези, от които бяга, тези, чиято същност ненавижда. Как му викат? Ирония на съдбата?

***

Кръвта кипеше в ушите му, сърцето му биеше безпощадно бързо. Бе изгубил контрол, сетивата му се бяха напрегнали до скъсване. В лицето на Ейдън виждаше миналото си, животът, който бе изоставил да изгори в пламъците на откраднатото детство. Инстинктът за оцеляване взе надмощие над него. Маската се пръсна на милион парченца.
- Предател! Всички сте предатели!
Гневът, с който нападаше Ейдън, разкъсваше всичко по пътя си и оставяше големи кървави следи. Ако някога бе съществувала и частица човещина в него, то сега тя бе заровена под чисто животинското. Бе придобил образа си на русалка, неговата най-първа същност, началото на безкрайния кошмар. Острите като бръснач нокти се забиваха безпощадно в кожата на гърдите и корема на мъжа под него.
С всяка секунда загубата на кръв замъгляваше все повече съзнанието на Ейдън. Вече дори не усещаше парещата болка. Пламъците, започнали от завесите, се разпростираха между двамата, затваряйки ги в огнен капан. Правото да съществува, за което така упорито се бе преборил, му се изплъзваше неимоверно бързо, и то от ръцете на единствения, когото някога бе смятал за най-скъпото нещо в живота си. Но, както неведнъж преди това, и този път отказа да постави съдбата си в чужди ръце, дори тези на Валин. Тези двама мъже, толкова различни на пръв поглед, притежаваха една и съща енергия, еднакво силна воля и жажда за оцеляване, напук на всички и всичко останало.
Ейдън напрегна мускулите си и протегна ръце към Валин, сграбчвайки неговите в силната си хватка.
- Пусни ме!
Виковете му отекваха от всички стени. Тялото му се гърчеше в ръцете на Ейдън, очите му бяха възвърнали естествения си цвят. Черен като дълбините на безкрайния океан. Кимоното се бе свлякло от крехкото тяло. Пламъците хвърляха отражението си върху всяка люспа.
„Дори така е красив”, помисли си Ейдън.
Нищо не бе в състояние да промени омагьосващонежния образ, който виждаше всеки път, щом погледне към Валин. Онзи от първата им среща.

***

Ден като всеки друг. Изгревът на слънцето не носеше нищо по-различно. Не и за децата със злощастния късмет да бъдат родени във време на нестихваща човешка съпротива и нескончаема жажда за власт. Наричаха ги чудовища, това бе единственото название, което човешката логика бе готова да даде на непознатите за тях същества, без да се налага да прескача принципите си. Да заклеймиш някого и да го подложиш на безпощадна смърт, какво по-лесно от това? Нима съществува по-добро решение? Никой не би могъл да отговори, тъй като никой не би се хванал да го търси. Не поставяй под съмнение. Не задавай излишни въпроси.
- Хей, добре ли си?
Отговор не последва. Момчето не му обърна и капчица внимание. Беше навел глава и се взираше продължително в кръвта, стичаща се на локва в краката му. Белите му кожа и коса контрастираха стряскащо с червената субстанция.
Вместо да се откаже, Ейдън се приближи до слабата фигура на момчето, убеден че не може да го остави просто така. Още една крачка, и би могъл да го докосне...Не бе сигурен защо точно желае това, но не посмя да си зададе този въпрос. Подскочи стреснато, щом момчето се размърда и премести очи в неговата посока. За части от секундата го изгуби от погледа си, преди да се окаже в клопка на нападението му. Пред лицето му пробляснаха остри дълги нокти, опрени заплашително близо до гърлото му. Ейдън искаше да каже нещо, да опита да се защити, но успяваше единствено да стои като вцепенен, с поглед, вперен в дълбоките черни очи пред него. Те казваха толкова много, и в същото време издаваха прекалено малко. На кого принадлежеше кръвта? Дали неговата съдба щеше да е същата? Какво точно го подтикна да реши, че помощта му е нужна тук? Тези въпроси щяха да си останат все така висящи.
- Не си като тях.
Присъдата му напусна чуждите устни. Ейдън си отдъхна, щом вече бе вън от опасност. Момчето се обърна, и потегли по тихата уличка.
- Почакай! – понечи да го възпре Ейдън, но опитът му завърши с провал.
Дори да се бе опитал да забрави непознатия, шансът това да се случи бе почти нищожен. Всеки ден се връщаше отново в онази уличка, където го бе открил първия път, но без успех. Улавяше се как опитва да си представи външния му вид, чертите на слабото му лице без кръвта, която ги бе маскирала тогава. Първата им среща бе осеяна с хиляди въпроси, като всеки следващ падаше като водопад, и заливаше останалите. Това далеч не бе първият път, в който Ейдън се среща с едно от толкова обсъжданите и издирвани из цялото кралство същества, но никога не бе виждал някое толкова крехко и мистично, подобно на горски дух, което в същото време да притежава спокойствие и умения на хладнокръвен убиец. Баща му все повтаряше, че си търси белята, и някой ден здравата ще си изпати. Ейдън започваше да разбира защо, но тези мисли го напуснаха на секундата, щом най-после, след множество опити, успя отново да попадне на мистериозната си цел. Това, на което стана свидетел, обаче, го остави без дъх. Без да се замисли се втурна към треперещата фигура, цялата в рани и подутини. Не се замисли дори за секунда за своята безопасност. Пое непознатия в ръцете си, вдигайки го със завидна лекота, което не беше чудно, имайки предвид колко по-слаб бе той. Познал яростта в очите му, той побърза да отхвърли помощта.
- Всичко ще изчезне...Просто трябва да мине малко време...Остави ме.
- В никакъв случай! – отговори му Ейдън, с присъщия за семейството му магарешки инат. – Ще се погрижа за раните ти. Живея наблизо.
С това разговорът беше приключен. Ейдън изпълни заръката си, а след това цяла нощ стоя буден, бдейки над новия си познайник. Преди да заспи, го бе попитал за името му. Валин. Име, присъщо на крал.

***

Небето беше надвиснало над жежката равнина. Въздухът беше толкова влажен, че сякаш ако човек притисне ръцете си една у друга измежду тях ще потече вода. Когато Ланс и част от останалите от свитата стигнаха до поляната сред дърветата, това вече не беше същото дивно кътче, а гола, напукана и сплъстена пръст, сякаш невиждала вода от години. Изпепелена, изличена. Дърветата в околността бяха натръшкани като от природно бедствие, но най-зловещата част, освен зловонието на разложено, беше гледката на забодените русалски тела на огромното дърво с чукарите. Мухи и червеи изпълваха всяка възможна дупка на полуразложените останки. Дългите коси изгубили блясъка си се вееха от на моменти появяващо се леко течение. Що за сила беше способна да забоде, защото буквалната дума беше забоде телата в ствола едно в друго? Пометени в редица и блъснати толкова силно, че буквално вътрешностите и костите им се бяха пръснали наоколо. Пречупването на ствола на вековното дърво беше много ниско откъм корените, но не го беше изкоренило. Още нещо доста противоречиво.

***
***
***
- Добре ли си? - Блес беше мълчалив и съсредоточен. От време навреме заглеждаше ръцете си търсейки някакъв отговор в тях и се чудеше как да ги направи по-ефективни. Той кимна в отговор и слезе на свой ред от коня. Фрея вече тичаше по изпъстрения с обли камъни речен бряг и босите й нозе усещаха приятно хладината. Тя се хвърли от една скала и фигурата й гъвкаво като пъстърва се гмурна с прозрачната вода. Блес наблюдаваше как около нея се завихря огненочервен кръг от кръв, докато тя правеше пируети и поеше изсъхналите цветя по себе си. Те избуяваха бързо и цъфтяха в ярки тигрови шарки хранейки се отново с кръвта на мъртвите русалки. Очите на Фрея подобни на котка-жълти и със зеници на хищник пъргаво фиксираха рибите, а стеблата на растенията ги улавяха и хвърляха на брега за предстоящия обяд. Блес заведе конете на водопой. Опита се да погали гривата на жребеца си, но ноктите му се активираха от допира. Трябваше да внимава повече. Сега беше лесно да наранява. Тялото му беше като спусък и не знаеше кое е възможно да го активизира. Водната мелодия пропълзя през плътните му устни и успокои животното. Докосванията му можеше и да бъдат опасни заради това че не умееше да контролира камъните, но гласът му беше изконно негова сила и можеше да я използва неограничено. Възпоменаваше имената на събратята, които беше загубил днес. Макар и избрали да живеят като сенки. Макар погубили и изяли много русалки, за да поддържат живота си на сушата, те бяха част от народа му. Част от онези, които искаше да спаси, а не да убива. Защо седя и ги гледа толкова време днес, без да може да стори нищо? После само с едно мигване те вече бяха мъртви. Мигването на Блес ли беше или на Фрея? Губеха му се моменти, но знаеше, че и двамата от тях можеха да убиват без проблем веднъж като почнеха. Безпощадни убийци, които само за миг даряваха вечност.

***

Блес захапа рибата докато тя все още беше жива. Главата й изхрущя изпод мощните му челюсти, докато тялото й продължаваше безпомощно да се мята лишено вече от мисъл, а водено само от мускулни спазми. Фрея го гледаше изпод вежди и учудващо за масивното си тяло грациозно и типично по дамски вадеше малките костици от своята жарена риба. Стана и се приближи до разположилия се бохемски Блес. Предложи му от плодовете, които беше събрала. Той я изгледа и ясно й показа, че тази човешка част от неговото битие си беше отишла безвъзвратно. Беше лесно да бъде човек, ако използваше камъните, но всяка тяхна употреба увреждаше тялото му и намаляваше силата им. Трябваше да ги предаде заредени на родителите си, за да имат нужния ефект.

Нещо изшумуля из храстите и феята скочи в готовност, но русалката само вдигна нехайно ръка. В следващия момент нещото тежко се стовари върху му и започна да го налага, като че ли тупаше килим по време на карантина.
- Тъп кучи син! Казах ти да не заемаш тялото ми, когато се наложи да убиваш. Мамка му мръсна, почти мъртъв съм заради теб. На колко мислиш че съм? Гоня 75. Прецака целия ми шибан живот само в рамките на няколко месеца. Просто изумително нелепо. - Мъжът продължаваше да налага с юмруци голите гърди на Блес. Пухтеше, а устата му се кривеше и пенеше грозно докато лееше огън и жупел по адрес на белокосия.
- Носиш ли ги? - попита хладно Блес без да прекъсва заниманието на старчето.
- А ти как мислиш? - ухили се беззъбо насреща му Такано и най-сетне спря да го удря, но не поради друга причина, а защото се беше задъхал и изморил до степен всеки миг да припадне. Той получи пристъп на старческа кашлица и част от слюнката му попадна върху лицето на Блес.
- Кой е тоя? - изръмжа Фрея хващайки за врата полуумрелия дядка и мятайки го обратно в буреняка откъдето беше дошъл.
- Стар приятел - Блес повдигна развеселено вежди на острата реакция.
- Когато те забрах от оная крепост, не мислех, че ще си доведеш и камара с навлеци. - Ревността й можеше да се усети дори по дишането й.
- Свиквай, защото може да имаме още компания скоро. - Тонът му беше студен и безстрастен. Влиянието на камъните отнемаше сетивността му по-бързо от очакваното. Само така можеше да убива без да полудее от мъка.

***

- Страхуваш ли се от смъртта?
Част от спокойствието се бе завърнало в гласа на русалката.
- Страх ли те е да загубиш контрол над съществуването си? Тъй мимолетно като балон, издухан от вятъра в момента, в който разхлабиш хватката си. Колкото и да се опитваш да го задържиш по-дълго при себе си, обърнеш ли поглед на другата страна, ще го загубиш. Бурите на живота не спират и за миг. Ако не стъпиш здраво на краката си, нямаш и нищожен шанс срещу тях. Колко хора, мислиш, оцеляват достатъчно дълго, за да не се счита жизненият им път за пропилян? Малцина. А колко са загубили тази битка? Безчет.
- Защо ми казваш всичко това?
- Не е ли очевидно? Дойде време да си кажем „Сбогом”.

***

Щом Ейдън повдигна сънено глава от постелята, където предишната вечер се бе приютил Валин, откри че него вече го няма. Потърси го с поглед из малката стая, но от него нямаше и следа.
- Защо ли се надявах, че ще приеме помощта ми?

След няколко дни двамата отново се срещнаха, но Валин го отблъсна студено.
- За твое добро ще е да стоиш далеч от мен.
Дълбоките черни очи го пронизваха болезнено, но Ейдън не желаеше да се откаже толкова лесно.
- Защо не можем да бъдем приятели? Каквато и да е причината за това, което ми казваш, готов съм да поема риска!
Увереността в гласа му накара Валин да се огледа продължително в изразителните кестенови орбити. За миг, за малка част от секундата бе готов да се предаде, да го допусне по-близо, но осъзнаваше прекалено добре защо не трябва да позволява това да се случи.
Приближи се до Ейдън бавно, с отмерени стъпки. В далечината полетя гарван и изпълни тишината с шумното си грачене. Лицето на Ейдън потръпна. Ръцете му инстинктивно потрепериха, чак до върха на пръстите. Сърцето му заподскача. Устните му запариха болезнено. Главата му се изпразни от всякакви мисли. Не смееше да помръдне и мускул. Чертите на Валин се оцветиха с едва доловима усмивка.
- Никога няма да те забравя. – пророни тихо, едва-едва, и се отдръпна от Ейдън.
- Сбогом...приятелю...

***

Ланс едва се стърпя да не си изповръща вътрешностите. Тези, които все още го придружаваха, обаче не успяха да се сдържат. Гледката смразяваше кръвта. Усети как сърцето му се стяга болезнено. От очите му неволно потекоха сълзи.
- Блес...
Панически започна да обикаля около висящите от дървото трупове на русалки и да разглежда всеки един поотделно. Не че беше останало кой знае какво за гледане, но Ланс не мислеше за това. Съзнанието му бе изпълнено изцяло с неговата русалка, с безмълвната молба, която отправяше отново, и отново.
„Нека не го открия тук...нека не го открия тук...”
За момент спря и се заслуша. Наостри уши, но не долови нищо. Би могъл да се закълне, че чу името си. Отдръпна се от дебелия ствол на дървото. Усещаше нечие присъствие, но не можеше да обясни чувството. Сякаш беше там, но всъщност не беше. Протегна неволно ръка, като че ли да достигне някого. Пръстите му затърсиха несъществуващото, нереалното, илюзията, родена от липсата, от чувството на празнота и болката от загубеното.
- Моля те, ако ме чуваш, върни се при мен...Не можеш да си тръгнеш просто така...Исках да те защитя...Аз...
Коленете на Ланс се удариха в сухата земя. Отново се почувства безсилен. Само ако притежаваше силите на Валин...Осени го идея.
- Точно така!
Погледна нагоре към небето. Беше време да се връща обратно. Нареди на пазачите да го последват и потегли към замъка с нови сили, решен да открие Блес по един или друг начин.

***

- Откажи се, Ейдън!
Огънят достигаше до всяко ъгълче на стаята, унищожавайки безпощадно всичко по пътя си. Благодарение на контрола на Валин, нито едно пламъче не пристъпваше към тях.
- Трябва да платиш за това, което си направил! – на свой ред извика Ейдън.
- Не ти отива да си кученце на каишка на някой алчен за власт дебелак. Винаги си бил прекалено наивен, прекалено...
Думите заседнаха в гърлото на Валин. Не можеше повече да се върне назад, маската на безразличието я нямаше. С всеки миг, който прекарваше с Ейдън, миналото му се прокрадваше зловещо. Опитваше да го достигне, да го задуши с грозните си пипала. Не, никога отново! Не беше вече малко момче, щеше да се пребори с всичко, което се изпречи на пътя му. Не биваше, не искаше, не можеше да се върне там. Моментът, в който си позволи мимолетно щастие. Моментът, в който завинаги се промени. Моментът, в който заключи пътищата към себе си с тежки вериги.
Не му оставаше дълго, преди да загуби напълно контрол над сенките на всички свои жертви. Всеки, който бе умрял от ръката на Валин, се приютяваше в тялото му. Бе отнел способностите на не един велик воин и тиранин, както сред хората, така и сред чудовищата. С последни сили сграбчи ръката на Ейдън.

***

Всеки друг, който го доближеше не му носеше утеха. Искаше отново да може да заспива като бебе. Да се буди посред нощ от това, че Ланс е издърпал схваната си ръка изпод главата му. Че се е завъртял в съня си и е завзел цялата завивка. Искаше да усеща пулса и енергията му, които го упояваха така както и мириса му. Защо момчето все му напомняше на океан? Затова ли толкова се беше привързал към него? Беше толкова познат и обичан аромат запечатан в кожата му. Искаше да потъне в ръцете му така както искаше да се гмурне в океана. И да продължи да го гледа с широко отворени очи, защото не можеше да се насити. За съжаление беше тук на майната си в пустошта и се чудеше как да не избие и малкото приятели, които му помагаха в битката на живота му. Ставаше все по-свиреп и по-малко съзнателен. Дори сънят му се превръщаше в състояние, в което беше постоянно нащрек. Страхуваше се, че ако заспи, ще забрави всичко. Ще забрави него.

Замисли се. Кое беше мястото, което на него носеше най-голямо удоволствие, когато се докосне? Първият път откри това случайно. Събуди се и усети как бельото го стяга. Как изпитва нуждата да се освободи от лепкавото чувство. Изправи се до седнало положение набирайки се леко нагоре в постелята. Вгледа се в дълбокоспящия Ланс. Чертите му бяха толкова омиротворени. Косата му падаше разбъркано на снопове по челото. Главата му беше потънала дълбоко във възглавницата. Преди да се усети Блес вече държеше ръката му в своята. Винаги, когато имаше нужда от помощ, за да се справи в тази човешка форма той се обръщаше към Ланс. Дотолкова беше свикнал момчето да е насреща и да откликва на молбите му, че дори и не се замисляше колко точно го правеше зависим. Зависимият не беше Блес. Караше Ланс да се чувства длъжен и винаги да бъде на разположение. Знаеше, че Ланс снощи си е легнал късно. Че е бил зает с организирането на разпоредбите дадени от Валин. От седмици страдаше от недоспиване, защото освен обичайните си задължения трябваше да се грижи и за една русалка, на която й беше по-лесно да направи муцунка и да поиска, вместо да застане твърдо и да си постигне своето. Блес беше завършено целенасочено чудовище, но начинът да не плаши Ланс беше този. Не знаеше друг, при който накрая не би оголил зъбите си или не би извадил ноктите си, за да разкъса. От толкова поколения хората биваха възприемани за врагове, че просто беше закодирано в ДНК-то му.

Преди да се усети беше положил пръстите на Ланс върху бузата си. Те един по един бяха направили контакт с лицето на русалката и то започна да гори нескончаемо. Осъзнаваше кристално, че тази топлина, която винаги усещаше да идва от чернокосия сега изгаря него. Напрежението изригна и ситуацията в гащите му заплашваше да го побърка. Членът му напълно еректирал изискваше някакви действия от него напълно непонятни за съзнанието му. Не разбра мислите за Ланс помагаха ли в тази ситуация или не? Погледна още веднъж момчето. Не искаше да го буди. Той наистина спеше дълбоко.

Голите крака стъпиха леко на пода. Влезе в банята. Застана пред умивалника и се вгледа в напрегнатите черти на лицето си. И друг път беше изпитвал нещо да гъделичка слабините му. Или пък вълнението, когато пикае и уцели правилно тоалетната, но сега търсеше освобождение. Възбудата не спадаше, както ставаше обикновено. Болеше го и мястото пулсираше. Внимателно смъкна препаската надолу разкривайки нещото, което русалките нямаха. Парчето плът вибрираше нагорещено до червено. Щом се осмели да го докосне, той наддаде стон, който се процеди през полуоткрехнатата врата. Членът му изпълни ръката му напълно готов. Готов за какво? Какво трябваше да прави с него? Мислите му отново го отнесоха при Ланс. Само, ако можеше да попита. Какво би направил Ланс? Образът изплува. Най-често обичаше да докосва момчето. Това го успокояваше и го караше да се чувства комфортно. Какво би станало, ако Ланс можеше да го докосне сега? Ако на мястото на ръката на Блес беше тази на Ланс? Ако тя правеше тези леки движения напред-назад по тази стегната дължина? И ако тя усещаше трептенията на най-живата част от него в момента? Ако тя можеше да усети тази твърдост и мощ, щеше ли да е способна да извади още ниски, тътнещи стонове от гърлото на Блес? Щеше ли да може да му причини тези черни петна, които избиваха пред погледа му? Или омекването на нозете му, които странно не искаха да го държат изправен?
- А-ах - процеди измежду зъбите си Блес докато се опитваше да не си прехапе езика. Главата му се килна на една страна и мокри кичури залепнаха по морното му чело. Огнената жар се събираше само там в това конкретно място и диктуваше, че чака залп. Пръстите вече се плъзгаха уверено придобивайки всички характеристики на Ланс, които Блес беше познал. На тях можеше да се разчита. Те винаги знаеха какво да правят. Движеха се все по-бързо научили някаква инстинктивна завера. Ставаше все по-горещо в съзнанието му. Не само Блес желаеше Ланс да го докосва. Представата как Блес иска да докосва Ланс заглуши всичко друго. Проправи си път бясно през съзнанието на русалката и осъзнаването, че Ланс е само на 2-3 метра от тук довърши започнатото. Капчиците влага от преякулацията бистри и жежки изригнаха в нещо доста по-плътно. То се пръсна по огледалото и насмешливо загледа физиономията на екстаз на свлеклия се в банята Блес, който за първи път бе изпитал оргазъм в живота си. Зъбите му бяха намерили начин да избият и бяха разранили устните му в дивотата на емоцията. Миг по-късно се активираха и ноктите. Ето затова на русалките не им беше позволено да се влюбват.

Тогава беше времето, когато разбра, че да бъде русалка не му е достатъчно. Че да не може да целува Ланс не беше хубаво. Че Валин и лоялността на Ланс правеха Блес едновременно да се радва и страхува. Изборът на Блес беше ясен. Щеше да напусне рано или късно крилото на Ланс. Щеше да спре измамно да разчита на неговата защита. Да престане да го товари с присъствието си. И това щеше много да му липсва. Да бъде егоист беше единственият начин да си открадне още време от Ланс. За да може да запомни това време. За да може да запази образа му, за по-дълго пред очите си. Не го беше попитал за чувствата му, защото това щеше да направи нещата още по-трудни. Времето, в което Ланс се грижеше за Блес свършваше. Беше време Блес да се погрижи Ланс да не пострада от тайните пазени толкова дълго.

***

- Не мога повече да ги възпирам. Искам да ме изслушаш много внимателно, без да ме прекъсваш.
Ейдън кимна разбиращо. Очите му – те бяха очи на човек, на когото можеш да се довериш. Въпреки болката, която му се налагаше да изтърпи, чертите на Валин се отпуснаха видимо. Дори в такъв момент този мъж си оставаше неговата слабост. Единствената такава.
- Никога не ти разкрих миналото си, но не съжалявам за това. Дори когато ме видя за пръв път, не ме погледна така, сякаш съм чудовище. Нито веднъж. Въплъщението на невинността.
Валин се засмя. За пръв път през живота си. Ейдън не можеше да повярва на ушите си. Сякаш привлечен от магнит, силното му тяло обгърна това на Валин, подслонявайки го в топла прегръдка. Винаги бе искал да направи този, на пръв поглед, толкова простичък жест. Още тогава изпита желанието да го защитава – нещо, което така и не му бе позволено. В противен случай, кой знае, може би нещата щяха да се развият другояче.
- Какво правиш, глупако? – възпротиви се Валин, но само на думи.
Затвори за момент очи. За един, едничък кратък момент. Нищо повече. Както тогава. Както в онова далечно минало, което никога не забрави. Въпреки себе си. Въпреки убежденията си. Въпреки здравия си разум. Напук на целия свят. Само той. Единствено той беше важен. Единствено той изпъкна. Единствено той беше истински. Нежен. Грижовен. Човек. Точно така. Това бе точната дума. Той беше човек в свят на чудовища. Единствен по себе си. Неповторим. И сега беше до него, същият като в онзи първи ден. Животът не бе успял да го опорочи. Валин винаги щеше да завижда на волята му. Тази, която на него му се изплъзна още в началото.
Позволи си да протегне ръка и да попие с пръсти белега над лявото око. Ейдън трепна от неочакваното усещане. Не познаваше този Валин, който не би могъл да си представи и в най-смелите си мечти. Въпреки че някъде, дълбоко в себе си, бе вярвал, че има нещо много повече отвъд фасадата, отвъд усъвършенстваната студенина, отвъд високата мраморна стена.
- Единственото, което удържаше тях, сенките, вече го няма. Знаех, че един ден ще се стигне до тук, че един ден няма да мога повече да ги държа под контрола си. Сега е твой ред. Убеден съм, че от теб ще излезе съвършен крал. Погрижи се за Ланс.
Доближи устни до тези на Ейдън както в онзи ден, когато го напусна и му остави сърцето си. Сенките започнаха да напускат убежището си, една по една, намерили нов подслон в тялото на Ейдън. Походът им му причиняваше адска болка, но той просто стисна юмруци до бяло и се зарови дълбоко в целувката, толкова сладка, колкото и първия път.
Щом Валин отдели устни от неговите, едва се възпря да не изрази на глас протеста си. Красивите люспи започнаха да потъмняват Всяка една като че ли отброяваше секундите останал живот, които се нижеха безпощадно бързо.
- Вече не чувам гласовете им... – въздъхна русалката – Свободен съм...
В очите му като че ли проблесна...щастие. За един-единствен миг. Почувства се истински жив. Един единствен път. Преди да затвори завинаги очи.
Ейдън, който до този момент въздържаше сълзите си, сега ги остави да се спуснат свободно по бузите му. Крехкото тяло в ръцете му ставаше все по-леко, докато накрая не изчезна напълно, сякаш никога не бе съществувало. Пламъците затихнаха и постепенно изгаснаха.
- Жесток с мен до самия край...Типично за теб... – през пелената от сълзи се прокрадна самотна усмивка, която си отиде толкова бързо, колкото и бе дошла.
Чуваше неумолимите им викове там, вътре в съзнанието си. Но сред тях долавяше и друго. Нежен шепот, който се опитваше да му каже нещо. Прогони останалите и се заслуша внимателно, докато най-накрая различи думите. Само две. Напълно достатъчни.
- И аз, Валин...И аз... – прошепна не толкова на себе си, колкото на него.
Вече можеха да бъдат едно цяло. Две частици от пъзела, събрани в една. Перфектно олицетворение на израза „Заедно завинаги”.

***

- Госпо...дарю...
Ланс стоеше пред отворените врати.
- Как посмя?!? ЩЕ ТЕ УБИЯ!
Викът му се изгуби в покоите, сега сякаш по-просторни и от преди в празнотата си. Всяка следа от Валин си бе отишла заедно с него.
Ланс нападаше безпощадно непознатия пред себе си, напълно заслепен в яростта си. Той, от своя страна, отблъскаше безпограшно всяка насочена към него атака. Раните на гърдите и корема му бяха заздравяли напълно. През разкъсаните дрехи се виждаше единствено леко загорялата кожа. Избегна поредната атака, сграбчи противника си, събори го по корем и заключи ръцете му така, че да блокира напълно всяко възможно движение. Въпреки това, тялото под него не престана в опитите си да се измъкне.
- Ти ли си Ланс? – попита го съвсем спокойно.
- Не те интересува кой съм! Ще те накарам да съжаляваш за това, което си направил!!
- Късно е...Вече съжалявам повече от достатъчно...
- Какво...
- Валин ми заръча да се погрижа за теб.
Изправи се и подаде ръка на Ланс.
- Казвам се Ейдън. С Валин...се срещнахме преди много време.
Ланс пое подадената му ръка. Внимателно изслуша разказа на Ейдън, от началото до края.
- Той единствен ме подслони... – младото момче поде своята история, сякаш беше най-логичното продължение на казаното от Ейдън – Никой друг не пожела да ми подаде ръка. Той ми даде място, което да мога да наричам свое собствено. Там, където можех да се върна винаги. Сега...къде ще отида сега...?
Следващите думи се удавиха в неизбежно последвалите сълзи. Ейдън постави ръка на рамото на Ланс. Това бе единственото, което можеше да стори в този момент.
Още повече усети липсата на Блес. Сега, когато и последната капчица надежда бе погубена безвъзвратно. Изгуби и двамата наведнъж. Нима съществуваше по-жестока съдба? Ланс се отдръпна от Ейдън и побягна навън. Какво се очакваше да прави сега? Каква беше следващата стъпка? Нима някой можеше да му каже това? Почувства се по-изгубен отвсякога. Отново се бе върнал на стартова позиция. Кой ли въобще го питаше някога какво желае той самият? Животът му се носеше на чужди вълни, които сега отново го бяха изхвърлили на самотен остров, оставен на произвола на суровата съдба. Искаше да крещи, да проклина виновниците за достигналата го орис. Но най-вече проклинаше себе си за това, че не можа да направи нищо, за да избегне такъв развой на събитията.
Просна се по дупе на зелената трева. Загледа се в празното сега езеро, в което неотдавна за кратко се приютяваше Блес.
- Ще ти помогна да го намериш.
Дори не усети приближаването на Ейдън, който бе по-тих и от сянка.
- Как разбра....А, да...Стой далеч от мислите ми! Не искам помощта ти!
Ейдън се засмя.
- Ще ти помогна, независимо дали го желаеш или не. Ще изпълня молбата на Валин. Не мислиш ли, че и ти би трябвало да я уважиш? – зададе му въпроса с поучителния тон на баща.
- Както и да е...Прави, каквото искаш!
Ланс му обърна гръб и се запъти към стаята си, за да си събере багажа. Ейдън го последва с усмивка.