КАПКА ЖИВОТ

Начало - Пет Сеп 06, 2019 4:36 pm



***

- Чуваш ли ме?
Тишина.
Неизвестност.
Страх.
Тъмнина.
Вик.
- БЯГАЙ!!!

***

Пу 'Укал - светът на хората. Селището беше малко и китно. Името му беше трудно за запомняне. Сгушено сред хълмовете то оставаше в ниското и сутрин до късно мъглата се стелеше над него, докарвайки призрачни нотки. Влагата се бе просмукала във всяка частица като визитна картичка на мястото. Сградите бяха абсолютно идентични с изключение на храма и поликлиниката. Отвсякъде лъхаше скуката и спокойствието на провинция. Хората бяха с еднаква опростена нагласа за съществуване. Изненади не съществуваха. Времето като че ли беше застинало и те живееха в едно постоянно дежа ву. Дните им изглеждаха еднакви, годините също.

Свечеряваше се бързо. Постепенно водата се обви в синкавата пара на тъмни талази. Движението й бе едва доловимо и тя безшумно се промъкваше по криволичещото дере като лъскав смок. Вкусът й бе богат и сладникав. Пътят й се спускаше през съседното възвишение и се проточваше десетки километри достигайки до светлинките долу. На една издатина където сушата се врязваше в коритото един сръндак за миг се стъписа и боязливо се взря в пейзажа за надвиснала опасност. Черните му като маслини очи блещукаха и тайнствено прикриваха лудо биещото му сърце. Приличаше на горски дух, който само след миг ще хукне и ще се превърне в снопче магически прашец. Минералният извор беше топъл, но над повърхността витаеше щипещия студ на ноемврийската зима. Луната трептеше във водното огледало. Оглеждаше пълното си лице обагрено в червено и злокобно се поклащаше. Пълнолуние във високосна година. Чакането свърши. Това бе нощта. Нощта за хранене.

–––––––––––––––––––––––––––––––

*Водата се проточи между пръстите му лениво, сякаш беше мед*
Тръсна глава.
- Чуваш ли ме? - Гласът долиташе на пресекулки. Отслабваше неразбираемо, после упорито се засилваше. Звучеше като откоси, които се забиват в тила ти. Сякаш бе сирена предвещаваща бедствие. Тръпките сами те полазваха по гърба от смътното усещане за гибелна близост.
*Опашка*
Направо ти се завива свят от сладникавата миризма. Осъзнаваш какво е и макар да ти е много зле знаеш, че това по ръцете ти не е твое. Все пак усещаш, че имаш травми. Сигурно ребрата те болят и с всяко поемане на въздух дочуваш свистене. Усещаш тялото си ожулено като с пемза. Така сякаш е било вързано в чувал и ритано докато не остане здрава кост в него.
*Люспи*
Усещаш нещо ново в себе си, което се крие дори и от теб самия. Не можеш да фокусираш ясно, а когато започнеш да различаваш очертания ти се приисква да стовариш и своите вътрешности при чуждите. Карантията мирише на нещо средно между втасало и обществена тоалетна.
*Мирис на риба*
Призлява ти от гледката. Десетки осакатени тела, които сякаш някой месар е разфасовал. Навсякъде има парчета. Разкъсани, изкормени, оглозгани. Всеки изобретателен начин, чието богато въображение може да се присети.
*Златисто и морско зелено преливащи се в едно*
От земята те гледа едно застинало като от стъкло око отдавна изгубило блясъка си, а на мястото на другото зее дупка. Лицето е сбръчкано в смъртна агония. Тънките устни са опънати до скъсване, а зъбите оголени като на куче. И изведнъж осъзнаваш, че тялото го няма и това е просто една гротескна маска на смъртта. Оглеждаш се и за пореден път ти се приисква да се събудиш. Намираш се в лоното на голяма и гъста гора. Огромни дървета свеждат клоните си и скриват нощното небе. Никога не си стъпвал тук. Не знаеш и как си се озовал на това място.
*Странните образи продължават да се преплитат с ужасяващата реалност*
Изведнъж нещо студено се плъзга по рамото ти. Обръщаш се и виждаш парчето плът свличащо се по теб. Иде ти да се разтрепериш, но тялото ти не реагира.
*Кадрите следват един след друг крайно непонятни*
Ако погледнеш нагоре ще видиш още смърт. Тогава стомашните ти сокове ще се заизкачват без предупреждение и ще се задавиш в собственото си самосъзнание.
- Какво още чакаш? Няма време! - Тревожността в тона достига невъзможни честоти като мощно кресчендо и вибрира чак в кората на мозъка ти. Стъпките приближаваха все повече. Не можеш да осъзнаеш какво точно става, но знаеш, че става дума за живота ти. - БЯГАЙ!!!

***

Оранжеви пламъци танцуваха в тихата нощ. Протягаха се към ясното небе, сякаш опитвайки се да стигнат звездите. Младо момиче на около 20 ги наблюдаваше, омагьосано от красотата им. Ако някой се загледа внимателно, би забелязал как се отразяват в спокойните и’ черни очи. Момичето се заигра с косата си. Навиваше я около показалеца си, но колкото и пъти да си я представяше на къдрици, това нямаше да промени колко досадно права е. Това омразно откритие и’ дотегна страшно много.
Момичето стана от камъка, на който се бе настанила, и се протегна уморено. Да, беше дошло време да поспи. Денят днес и’ се бе сторил по-дълъг от обикновено.
- Дано скоро получа благоговението на господаря. Тези задачи взеха да стават прекалено скучни. Е, време е да тръгвам.
Завъртя се на пръсти, и потегли по прашния път. Не бе направила и няколко крачки, когато се обърна и загледа за последно пламъците. По лицето и’ плъзна доволна усмивка.
- Стоплете се хубаво на огъня, Г-жо. Нощта се очертава доста хладна.
Момичето пъхна ръце в джобовете на тънкото си кожено яке, и се отдалечи с бързи крачки.
Огънят бавно започна да угасва. Когато и последното пламъче се изгуби в прегръдката на прашната земя, мракът напълно завладя самотния плаж. Единствено Луната, която се подаваше от време навреме иззад тъмните облаци, остана да осветява самотната жена. В тези кратки моменти всеки можеше да забележи слабата и’ фигура лежаща на пясъка и накъсаните дрехи, които едва покриваха тялото и’. Въпреки студа, тя продължаваше да лежи все така спокойно. Само в тези кратки моменти на светлина, всеки дръзнал да се доближи достатъчно би могъл да забележи белезите по цялото и’ тяло. Само в тези моменти нейната история излизаше наяве – злощастната съдба на жена, изгорена до смърт.

*********

Иви си припяваше весело, на път за покоите на господаря си. Идването тук и’ носеше истинска наслада. Тя копнееше да изпълнява всяка негова заповед, и с всяко убийство се стремеше да печели доверието му. А може би и нещо повече. Почука няколко пъти, и влезе щом долови гласа му. Затвори двойната врата, и се поклони дълбоко. Той и’ направи знак да се приближи, и тя едва не припна към него послушно.
- Седни.
Посочи и’ мястото до него на голямото легло, и тя побърза да се настани.
„Може би днес най-после ще изкарам късмет!” – помисли си, и зачака нетърпеливо.
Той обхвана брадичката и’ със снежнобелите си дълги пръсти, и тя преглътна шумно, като не изпускаше изумрудено зелените му очи от поглед. Той се усмихна лукаво и стегна хватката си, забивайки нокти в кожата и’. Иви изпъшка от болка, но не смееше да отлепя очи от неговите.
- Носиш ли ми това, за което те изпратих?
- Д-да, господарю. – опита се да кимне, но не успя.
Белокосият мъж я пусна, и тя изохка отново. Побърза да извади от джоба на якето си кърпичка. Отви я и му показа това, което се криеше под нея. Мъжът се усмихна загадъчно.
- Наистина красив цвят. – оглеждаше очните ябълки внимателно и съсредоточено, като истински ценител на изкуството.
Към него гледаха чифт кехлибарените ириси, наскоро сбогували се с последната искра живот. Иви му ги подаде със самодоволна усмивка.
- Добра работа, хлапе.
От похвалата му усмивката и’ се разшири още повече. Но увяхна веднага, щом той махна с ръка.
- Можеш да си тръгваш.
Иви понечи да протестира, но прехапа устни и вместо това се подчини. Гневно напусна покоите му, и се озъби на един от прислужниците, който я подмина в коридора.
„Все някой ден ще ме забележи. Трябва да съм търпелива.” – повтаряше си мислено.
Ако не беше студът, би отишла да убие още някого.

***

- Виждаш ги, нали?
- 'Кое'? - Попита отсрещният с поглед.
- Сенките - с блуждаещи очи меланхолично завърши Блес.

***

Вече седмици наред бе разучавал сушата в околността до най-дребните подробности. Знаеше обитателите й, необичайните й криввания и усойните долчинки. Знаеше всяка една сгъвка и особеност и на водния поток. От къде извира и къде се влива. Познаваше и промяната на дъното му. Как се редуват песъчливи участъци с каменисто дъно и гладки каменни блокове, сменяйки се с вирове и плитчини. Обичаше водата не като нещо, от което се нуждаеше, а като нещо, към което бе дълбоко пристрастен. Привързаността му бе разбираема. Обичаше я така както се обича майка, любима, приятел. Мекотата й обвива като майчина ласка, прави любов с теб нежно и всеотдайно. Обича те с обич, на която е способен само твой близък. Тук той можеше да бъде всичко което е.

Разпери пръстите на едната си ръка и ги вдигна нагоре, сякаш се опитваше да смъкне звездите от млечното нощно небе. Пръстите му потрепваха от устрема вложен в това толкова простичко движение. Сякаш се надяваше, че ако се наддигне още малко, ще достигне тези малки точици на небосклона. Имаше нещо първично и древно в този жест. Езическо. Ритуал изразяващ молитва, помирение със света или самовглъбяване. Малцина осъзнаваха колко сродни са небето и водата. В мрака на нощното сияние те се преливаха и се загубваше представа къде свършва едното и започва другото.

Ситните, меки стъпки. Едва доловимото шумолене на ръчно рисувана японска коприна. Ароматът приличащ на мирис на пролетен дъжд. Ненатрапчивото присъствие, което винаги го съпровождаше. Срамежливо показваше на света, че съществува. Може би и той обичаше небето и хладния планински въздух, разширяващ дробовете ти, опитвайки се да погълнат още от опияняващата му свежест. От дни наблюдаваше слабичкия младеж. Изглеждаше нацяло лишен от ентусиазъм и живец. Значи животът му нямаше да му липсва толкова.

Хищник, плячка. Плячка, хищник. Ролите бяха раздадени. Откакто светът съществува има властимащи и властдаващи и още от тогава нещо наречено равноправие, което заставаше между тях, но винаги си оставаше просто напразна химера. Перфекционизъм лишен от сбъдване.

Отдръпна се леко иззад прикритието си и движението му веднага привлече вниманието. Все още беше полускрит в тъмнината. Прозрачната му кожа, по която можеше да се проследи почти всяка веничка, очите с толкова наситено лилаво, че приличаха на течен люляк и русата почти бяла коса, стелеща се на мокри кичури спускащи се по целия му гръб, го правеха чудно дете на природата. Студът променяше вида му. В опит да се нагоди организма му към промените, трябваше да се вземат някои спешни мерки. Може би изглеждаше стряскащо. Най-малкото, не приличаше на момчето отреща. Не приличаше и на хората, които бе виждал преди.

Помаха и се усмихна чаровно, според своите разбирания. Отпускащо, другарски, подкупващо. Явно не достатъчно. От другия край все така го гледаха с недоверие. Широките плещи се повдигнаха в момент на премисляне. Съпротивлението с водата бе изваяло всеки мускул и го правеше не само да изглежда масивен, а и да може да се нарече физически силен. Освен това имаше разлика и в ръста, макар това да не се забелязваше в момента. При близък контакт не би било проблем да се справи със задачата, но преди това имаше нужда от връзка и спечелване на доверие.

Загреба плавно няколко пъти и се приближи към брега в края на заграждението, където двете дървета в двора хвърляха сенките си. Почти имаше нужния досег. Посочи му кърпата оставена на брега. Опитваше се да налучка правилния подход, без да го уплаши. Наблюдаваше детайлите в него внимателно. Неща като пулс, промяна в носенето на тежестта на тялото, потене издаващи безпокойство или страх. Не наруши зрителия контакт. Не правеше нищо и продължаваше да очаква реакция на молбата си. Усетил обаче все още витаещото колебание потрепери и повтори молбата си по-енергично.

В мига, в който момчето се наведе, Блес се оттласна с две ръце право нагоре от скалния къс, до който беше и хиляди сребристи люспи се устремиха към нощното небе. В такива моменти имаше чувството, че водата и небето се сливат и прозрачността на едното го приема в прозрачността на другото. Пръските се развилняха във всички посоки и капките грубо срещнаха смъртта си в безмилостната суша. Не обичаше земята с нейната твърдост и прах. Всичко заровено в нея изгниваше и също се превръщаше в прах. Изчезваше без следа. Ударът, който последва бе като удар на електрическа змиорка. Мълниеносен и зашеметяващ. Дългата метър и 40 см опашка описа красива дъга и краят й свирепо се сблъска с младата, мека плът. Жертвата трепна първично, залитна и тежко се строполи в безсъзнание. Бузата на момчето бе наситено румена, а от широката педя драскотина сълзеше кръв и се спускаше от врата към гърба. Явно опашката му беше твърде опасна за обитателите на сушата.

Разкъсаните облаци скриха от погледа на луната ставащото и смутиха любопитството й. Когато лицето й се появи отново кървавочервено и масивно само откри, че от двете тела долу няма и следа и стана още по-ядно червена.

***

- Н..е...пусни...ме...
Дребната фигура на момчето потреперваше с всеки натиск от страна на Иви. От широко отворената му уста на струйки се стичаха лиги. Дишането му отслабваше все повече, а очите губеха фокуса си, бавно и мъчително сбогувайки се и с последната частица живот. Това беше любимият момент на младата убийца – да гледа как жертвите и' се опитват да се задържат за всяка най-малка надежда за оцеляване, като удавник за сламка. Но всички свършваха по един и същ начин, точно както тя искаше. Иви командваше парада, и всеки един от тях го научаваше по трудния начин.
Тя натисна врата на момчето още по-силно, наслаждавайки се на отчаянието в ирисите с цвят на опал. Очите, които скоро щяха да принадлежат на Валин. За какво всъщност събираше тези човешки сувенири, тя си нямаше на идея, но и не я интересуваше особено. Стига да му бъде от полза, щеше да продължава да изпълнява приумките му. А и, нека не се лъжем, убиването и' доставяше прекалено много удоволствие, за да се откаже от него.
Откакто се помни го чувстваше вътре в себе си – жаждата да наранява, да отнема от другите, да стъпква хората, за да не бъде стъпкана тя. Да, семейството и' я бе превърнало в настоящия кошмар, затворен в човек. Всеки път щом майка и' я пребиваше, всеки ден когато баща и' я хващаше в клопката си и я изнасилваше пред злобния поглед на майка и', която и' повтаряше че заслужава да бъде третирана по този начин. Ясно помнеше изпълнените с омраза очи, същите които я гледаха от хилядите огледала, свършващи на парчета. В най-тежкия и' момент, когато се молеше да не и' се налага повече да търпи това, той се появи пред нея. Валин и' обеща отмъщение и свобода от кошмарите и', ако се съгласи да му служи завинаги. Това бе първият път, в който уби някого. Първият път, когато ръцете и' се изцапаха с кръв. Моментът, в който разбра колко и' харесва това. Родителите и' лежаха в локви от собствената си кръв, обезобразени до неразпознаваемост, но тя дори не трепваше. Напротив, устните и' се изтегнаха в самодоволна усмивка. Адреналинът бушуваше в тялото и', чувстваше се като преродена. Цялата тази опияняваща власт, която и' бе дадена, силата да промени прокълнатата си съдба. Всички тези усещания я изпълваха до основи. Закле се пред себе си, че никога няма да се завърне към малката хленчеща безпомощна глупачка. Заряза я там мъртва, до родителите си.
- Да видим кой го заслужава повече, проклета кучко!! – нахлуването на спомените бе замъглило съзнанието на Иви, и в силната си хватка тя вече не виждаше малкото момче, а жестоката си майка.
- Нека ти покажа Ада, скъпа ми майко!! Ще се чувстваш като у дома си там! – Гласът и' отекна в полусрутената черква, и бе поет от силния нощен вятър.
Когато най-после отпусна хватката си, осъзна че момчето отдавна бе умряло.
- Хах, май се отнесох. Е, малкия, нека приключваме с това.
Усети нещо мокро под краката си.
- Мамка му, нехранимайкото се е подмокрил.
Слезе от тялото на момчето ругаейки, и извади изящно инкрустирано острие подарък от Валин, същото с което уби и родителите си. Носеше го постоянно в себе си, като ритуал и доказателство за този, на когото се е отдала.
Повдигна бледото лице на покойника, и доближи острието до очите му.
- Какво си мислиш, че правиш?
Иви подскочи, и застана в отбранителна поза. От сенките се появи високото и стройно тяло на млад мъж, който би бил още по-привлекателен, ако не беше студеното му изражение и гневният блясък в очите му.
- Кой, по дяволите, си ти?! – изсъска Иви.
- Този, който ще сложи край на деянията ти.
И тогава той се нахвърли върху нея. Беше прекалено бърз, и Иви дори не успя да реагира. Удари се силно в земята, и бе затисната от мускулестото мъжко тяло. Имаше чувството, че и' е счупил най-малко едно ребро.
- Махни се от мен, мръснико!!
Той я стисна за гърлото, и удари главата и' силно в земята. Зави и' се свят, едва не изгуби съзнание.
- Кажи на господаря си, че някой който отдавна го търси желае да изпрати поздравите си. Той ще разбере посланието.
Иви се съвзе от силния удар, и се изплю в лицето му. Мъжът не каза нищо. Вместо това се протегна и грабна острието, което тя бе изпуснала на земята до тях. То заблестя опасно близо до лицето и', и тя потръпна. Шокът изцяло я погълна, когато непознатият издълба дълга линия под окото и' надолу по цялата и' буза.
- Нека опитаме отново. Ще предадеш съобщението на господаря си, или ще си поиграя хубаво с цялото ти тяло. Ясен ли съм?
Тя само кимна, кръвта по лицето и' бе примесена със сълзи, а тялото и' трепереше. Мъжът стана от нея, и тя побърза да побегне, спъвайки се на няколко пъти.
- Забрави си ножа! – подвикна непознатия след нея, и след няколко секунди Иви усети остра болка в лявата си ръка. Острието я закачи докато прелиташе покрай нея, и се заби на близкото дърво. Тя го грабна, и побягна отново.
- Проклето копеле!

*********

Ранена и засрамена, Иви се завърна обратно във владенията на Валин. Надяваше се да успее да мине незабелязана покрай всички помощници и пазачи. Не желаеше да се вижда дори с господаря си, не и в този вид. Но късметът не беше на нейна страна.
- Валин изпрати да те повикам. – чу се глас зад нея, и тя потрепери.
- В момента не мога да се срещна с Господаря.
- Заповедите му са безапелационни, и ти знаеш това.
Иви стисна ръце в юмруци, но след това ги отпусна. Нямаше да избяга от съдбата си, независимо дали ще е днес, или утре.
Застана пред двойната врата, и пое дълбоко въздух. Не помнеше кога за последно е изпитвала такъв страх. Почука, и бавно влезе вътре.
- Поискали сте да ме видите...Господарю.
Валин се приближи до нея, и тя несъзнателно отстъпи назад.
- Носиш ли ми това, което поисках?
Гледаше я с типичния за него непроницаем поглед, а тъмнозелените му очи проблясваха.
- Аз...убих момчето, но...ами, един мъж ме нападна, и аз не успях да... – Иви прехапа устни – Извинявам се, Господарю.
Опита се да разчете каквато и да е реакция от негова страна, но без успех.
- Мъжът...каза да ви предам, че отдавна ви търси и...ви изпраща поздравите си. Какво значи това, Господарю? Кой е той?
Сякаш лека сянка премина през лицето на Валин, но беше за толкова кратко, та Иви помисли че и' се е сторило. Той вдигна ръка към лицето и', и тя се сви страхливо. Усети пръстите му, които се разходиха по прясно отворената рана. Силната му плесница я изкара от равновесие, и тя изскимтя от болка. Единственото, което и' оставаше, бе да моли за живота си. А си беше обещала никога повече да не прекланя глава пред никого...
- Моля ви, Господарю, простете ми.
Падна на колене, а по страните и' рукнаха горчиви сълзи. Над тялото на Валин се извисиха чифт бели криле, и паниката напълно обхвана Иви.
- Умолявам ви...Господарю. Обещавам ви...обещавам, че ще го намеря и ще го убия. Аз...ще направя всичко...за вас...Моля ви...
Иви хлипаше неконтролируемо, лицето и' гротескна картина от кръв, сълзи и сополи. Крилете я обгърнаха като пелерина. Усети единствено болката на хиляди остриета, забиващи се навсякъде по тялото и'. Не можа да издаде и стон. Белите пера се оцветиха в алено червено. Щом се разтвориха отново, трупът на Иви се свлече на земята.
- И очите ти са безполезни, като теб самата.
Валин отвърна поглед от тялото.
- Махнете я от погледа ми.
Един от слугите му веднага дотича.
- И изчистете тук.
- Да, Господарю.
Валин се приближи до един от високите прозорци, и се загледа в полумесеца. Дългите му бели коси отразяваха нежната лунна светлина.
- Значи все пак ме намери, Ейдън.

***

Дрехите не можеха да скрият телесата му. Не можеха защото почти липсваха. Пристъпваше с дивотата на животно. Без страх, защото вече беше видял смъртта право в грозната мутра. Тя не беше страшна. Настъпваше учудващо лесно. По-трудно беше да оцелееш. А да бъдеш свободен вече беше немислимо. Душата ти завинаги беше скована от ужас. Ужас не от видимото за очите ти, а от невидимото. Онова, което оставаше в... сенките.

Вървеше като в транс. Тялото, макар и неимоверно пораснало и лишавано от храна с дни, не беше отслабнало. Напротив. Имаше големи, добре оформени мускули над раменете. Широк гръб, порядъчна височина, на коята да се извисява и масивни, здрави бедра. Очите му бяха черни като дълбините на Ада, но живи като въглени в жарава. И трябваше доста да се постарае, за да ги запази такива.

Всъщност силно се надяваше да го спре полицията. Някой да подаде сигнал, че изглежда заплашително или е неприлично облечен, но това така и не се случи. Все едно беше невидим, безплътен. Реално ли беше всичко изобщо? Недосегаем ли беше в този миг? Не знаеше, но беше нужен, за да предаде съобщението. Знаеше, че ще е той и никой друг. Не беше преживял толкова много просто с доза късмет. По-скоро беше проклятие, което го преследваше с усърдността на бирник събиращ дългове.

Беше в онзи тип настроение, в което вече не му пукаше за нищо. Когато си се уморил да се бориш и си казваш, че просто ще оставиш нещата да се случат. Искаше да приключи възможно по-скоро, за да го оставят намира. Дотогава щеше да се изключи откъм емоции. Какво ще се налага да направи? Много неща. Гадни неща. Така или иначе, не зависеше от него. Примири се и се предаде. Спря да си спомня миналото. Беше болезнено и го правеше слаб.

Такано не запомни откъде мина и как го пуснаха да влезе. Нито кога беше пристигнал. Беше твърде уморен. Огромно, тъмно помещение пропито с влага и смърт. Усмихна се с ирония. Да, усещаше смъртта, както нищо друго. Не можеше да я сбърка. Имаше безпогрешно небце за този отвратителен вкус, който се процеждаше в ума му както въздуха, който дишаше. Движеше се гладко и бързо в тъмата. Застана насред осветеното малко място достойно за жертвен олтар и с увереността на предвождащ сякаш цяла армия издекламира:
- Тук съм!
Отговори му само ехото. С него нямаше армия, но и не беше сам. Валин. Всъщност той знаеше за Блес още от момента, в който смъртта беше започнала да става твърде често явление в това иначе толкова тихо местенце горе в планината. Знаеше и че всичко едва сега започва.

***

Неестествено дълги снежнобели коси, падащи свободно по гърба, нежна бяла кожа с вид на порцелан, изящни копринени дрехи, увиващи се около стройно добре оформено тяло – кой не би си мечтал за това?
Сатенената завивка се изхлузи от голото тяло, и Валин пристъпи на мраморния под. Бавно и грациозно облече дългото кимоно. Движенията му бяха безпогрешни и отмерени, на човек който много добре знае какво прави. Дори да затвори очи, пръстите му щяха все така да се движат непоколебимо, без да пропуснат и най-малкия детайл. Не можеше да се отрече, че Валин ценеше екзотичните облекла, и не позволяваше на нищо по-различно да докосва кожата му. За днес бе избрал кимоно с цвят на сочна вишна. Върху него нежно, като в танц, бяха разперили криле черни лебеди. Дрехата контрастираше идеално с бледата кожа на собственика си.
Да, Валин се гордееше с красотата си. Външният му вид неведнъж бе оставял околните без думи. Не бяха никак малко и опитите им да се докоснат до това на пръв поглед нежно цвете, да хванат в капан ненадминатата красота, и да я задържат за себе си. Още от малък беше свикнал с подобно отношение, но никога не намрази красотата си. Не, той намрази хората, онези които смятаха че могат да властват над чуждото тяло и да отнемат това, което не им принадлежи. Всеки, дръзнал да се докосне до него с най-нечистите възможни помисли, Валин бе наказвал жестоко. Не изпитваше и капчица жал към тези грозни същества, чиято душа бе почернена от нечисти помисли. Принадлежеше единствено и само на себе си. Нямаше интерес и към жените, и отхвърляше всякакви опити от тяхна страна да се доближат до него. Собствената му красота му бе напълно достатъчна.
Хората бяха единствено пионки в ръцете му, средство да постигне желанията и целите си. Веднъж изгубят ли ролята си, не се поколебаваше да ги захвърли, и да премине към следващите кандидати да му служат, а такива имаше повече от достатъчно. Всеки от подчинените му беше наясно, че дръзне ли да пристъпи волята му, единственият възможен изход е смърт. А тези, които не го знаеха все още, или дръзко вярваха че би ги пожалил, научаваха урока си по трудния начин.
Валин се зае старателно да приведе леглото си в приличен вид. Приглади внимателно завивките, и се усмихна доволно щом резултата му хареса. Не се нуждаеше от слуги, които да вървят по петите му, и да изпълняват тези тривиални задачи. Не само му носеше удоволствие да внесе красота и ред в нещата, които го заобикаляха, но също така знаеше че никой друг не би могъл да го постигне толкова добре, колкото него.
Застана пред стъклена витрина до леглото си, и заразглежда наредените прилежно на кадифени възглавнички очи. Този ритуал Валин повтаряше всяка сутрин, без изключение. Спря се на ириси с цвят на виолетка. Извади ги внимателно, и ги задържа на дланта си, прокарвайки нежно пръст по красивия цвят. Прашинка по прашинка виолетовото напусна досегашния си дом, и се натрупа в очите на Валин. Вече изпълнили ролята си, чисто белите очни ябълки се разпаднаха и превърнаха в пепел. Благодарение на способностите си, Валин можеше да опази човешките трофеи „свежи” до момента, в който изпълнят ролята си.
Спокойствието на Валин бе прекратено от силно почукване.
- Влез. – кратко отговори той.
Вратите се отвориха с леко скърцане, последвано от шумните стъпки на един от стражите.
- Извинете, че ви притеснявам, Господарю. Момчето, за което ни изпратихте, е тук.
- Нека влезе.
- Да, Господарю.
Стражът направи знак, и след секунда през прага пристъпи не много висок младеж с мургаво лице, по което като съзвездия се редяха лунички, а къдравите му черни коси падаха на спирали около лицето му. Погледна към Валин с маслиненозелените си очи. Валин направи знак на стража да се оттегли, и да ги остави сами.
- Какво мога да направя за вас, Господарю? – момчето се поклони леко.
- Имам специална задача за теб. В мрачното езеро се приютява момче, но то не е като останалите хора. Неотдавна бе превърнато в русалка, но може да възвръща човешкия си облик. Момчето е много опасно. Една грешна стъпка, и ще свършиш като негова жертва.
Валин подаде на младежа изящно острие с нежен коралов цвят.
- Използвай това. В него се съхранява силна отрова, която е фатална за обикновен човек, но противодейства на способностите на русалките. Един допир с кожата на момчето, и не ще може да ти стори нищо. Искам да ми го доведеш.
Валин направи кратка пауза, за да може момчето да попие току-що поднесената му информация.
- Не търпя провали. – бе последното, което каза, преди да се отдръпне, и да се настани на любимото си място до големите прозорци.
- Ще дам всичко от себе си. Няма да ви разочаровам, Господарю.
Момчето напусна покоите на Валин. Същият дори не чу последните му думи, защото се бе съсредоточил върху красивата гледка, която се разкри пред очите му. Ранните утринни лъчи нежно се плъзгаха по редиците цветя в градината. Валин се усмихна доволно.
- Какво приятно време за разходка.
Излезе от стаята, заключвайки след себе си. Даде на стражите обичайните заръки никой да не припарва дори до покоите му, и се отправи надолу по дългия коридор.

***

Само в рамките на три дни от тялото на десет-годишния Такано, не беше останало нищо. Когато се събуди и тръгна да бяга, борейки се за живота си, не му направи впечатление големината на стъпалата му или това, че правеше по-масивни разкрачи. Тичаше между дърветата, а сърцето му биеше борейки се да изскочи, докато умът му, макар и скрит, се опитваше да потъне още по-дълбоко уплашен както никога преди. Искаше да си отиде вкъщи при чичо си. Искаше да спре да чува лаят на ловните кучета, настървени да достигнат до него. Искаше да спре да чува дрънченето на вериги и разкъсващите душата му викове вещаещи смърт. Още смърт. Неговата смърт.
- Кой си ти? - прошепна в мрака примрял от страх и сгушен в корените впили се в дъното на потока. - Какво си ти? Какво искаш? - продължи да реди с устни, но отсреща продължаваха да мълчат. Тялото му потрепери от страха пъплещ безмилостно по кожата му. Под пелерината на мрака, зъзнещ до мозъка на костите си във водата, загреба опитвайки се да координира движенията си и да се отдалечi. От кого бягаше? Защо го преследваха? От кого трябваше да дири закрила? На кого можеше да се довери? Нямаше отговори. Имаше само отчаян опит за оцеляване.

***

Беше се родил съвсем наскоро. Размножаваха се по същия начин както рибите-с хайвер. С тази разлика, че за излюпването трябваха стотици години или понякога повече от хилядолетия. За сметка на това в този период на узряване и развитие зародишите започваха да разбират околното около тях и да формират силите си. Научаваха историята на дедите си и решаваха по кой път да поемат. Не всички се превръщаха в русалки. Теорията на човечеството предполагаше, че човешкият род е произлязал от водата. И наистина беше така, но не биваше да се забравя и че всички останали същества, за които вече хиляди години се спореше относно съществуването им-също бяха произлезли от водата. И все още съществуваха. Чудовището от Лох Нес, голямата стъпка, русалките, драконите и всичко странно, за което обикновен човек можеше да се сети. Във всяка измислица има по доза истина. В някои има много истина, колкото и абсурдно да звучат. Водата беше източник на живот. Началото. И Валин имаше доста общо точно с тази част от битието на Блес, колкото и да не му се щеше да се занимава с това. Съобщението, което Такано предаде съдържаше следното: ''Изпълних своята част от уговорката. Събрах всичките. Какво те забави толкова с твоята част? За някого, който е живял доста повече и то години на сушата, явно не си се научил добре да използваш хората. Стегни се! Времето изтича. Не би ти пукало, ако беше само моето време, но и твоето изтича, ''Господарю''.''

Да ти нарежда вчерашен келеш сигурно не изглеждаше добре в очите на някого като Валин, но неговото забавяне в това да изпипва детайлите и колекционерската му страст излагаше на риск нещо много повече от просто животите им взети заедно. Това вбесяваше Блес до степен да изтреби до голяма част хората служещи на Валин. Не умееше да сдържа темперамента си. Предполагаше, че това беше част от младата му, буйна кръв.

Блес не би притискал околните така, ако не бързаше. Беше неизбежно. Боеше се от едно особено внимание, което щеше да привлече и можеше да се окаже пагубно за него и целта му. Естествен враг много по-силен и непредвидим, срещу когото все още нямаше изградена ефективна защита.

***

Още откакто Валин го бе взел под крилото си като малко момче, Ланс даваше всичко от себе си да натрупа достатъчно опит и сила, за да служи вярно на спасителя си. Макар доста хора да трепереха само при мисълта за силата на красивия мъж, той не беше от тях. Даже напротив, Ланс изпитваше безкрайно уважение към него, и беше готов да му служи дори с цената на живота си. Какво по-хубаво от това да умре от ръката на този, върнал му един изгубен живот? Неведнъж такива мисли спохождаха съзнанието му. Какво ли щеше да му се случи в един по-различен развой на събитията? Дали щеше да оцелее? Ако да, накъде щеше да го изпрати съдбата след това? Но колкото и пъти да се връщаше назад във времето, противно на желанието му да забрави миналото, винаги стигаше до един и същ извод. Не би разменил сегашния си живот за каквото и да било.
Не го интересуваше дали това, което върши, е правилно или грешно. Защото, какво всъщност означава това? Нима ние сами не поставяме граница между тези две концепции? Нима ние не сме собствените си съдии, щом се отнася до делата и думите ни? Ако заклеймим нещо като грешно или зло, това задължителна максима ли е? Спрямо чий закон? Този на противоречивите ни мисли и възприятия, които могат да се променят с един полъх на вятъра? Колко всъщност тежат понятията добро и зло? Толкова, колкото ние сами решим.
Ланс се движеше пъргаво, като котка. Черните му къдрици се поклащаха неуморно, дори в капана на панделата, с която ги бе вързал по-рано. Мрачното езеро вече се бе появило в полезрението му, и той се подготви вътрешно за следващото изпитание. Валин го бе предупредил за голямата опасност, но това не го притесняваше чак толкова. Щом господарят му бе решил да възложи тази трудна задача точно на него, значи можеше да се справи. Щеше да докаже това, дори само за да оправдае доверието му.
Мрачното езеро не случайно беше наричано точно по този начин. Над него се стелеше дебел слой непрогледна мъгла, а самата вода в езерото изглеждаше така, сякаш някой бе изхвърлил литри катран в нея. Дори през деня над езерото цареше постоянен мрак.
„Повече от перфектно скривалище.”, помисли си Ланс.
Това не го тревожеше чак толкова. Беше подготвен за неудобствата от ограничената видимост. Все пак, не само движенията му бяха като на котка. Зрението му също бе еволюирало до недосегаеми за обикновения човек граници, благодарение на усилените тренировки като дете. Русалката бе далеч по-всяващ страх фактор от някаква си мъгла. Това беше първият път, в който щеше да се изправи срещу подобно същество, и не трябваше да му дава и секунда надмощие.
Приближи се бавно към брега на езерото, като внимателно оглеждаше навсякъде около себе си. Долови леко шумолене на листа от близкото дърво – просто гладна катеричка. Покрай него грациозно прелетя птицекрила пеперуда. Въпреки концентрацията си, Ланс допусна да се загледа в примамливите шарки на малкото изящно същество. Нежната красота бе като полъх на свеж въздух в тази задушаваща атмосфера.
Омаята му бе грубо прекъсната от раздвижване в мрачните води на езерото. На повърхността успя да забележи вълнението на водата, предизвикано от бързото придвижване на същество, скрито под опеката и’. Без съмнение се бе натъкнал на целта си.
Но преди да зърне и люспа, дочу красиви звуци като от мелодия, които се носеха изпод водната покривка. Ако досега бе имал съмнения, те свършваха дотук.
„Евтин трик”, помисли си Ланс, стараейки се да обръща възможно най-малко внимание на съблазънта. Явно, независимо от пола си, и мъжките русалки използваха същите хитрости. Продължи да се приближава, докато не се озова на метри от брега.
- Не съм тук да слушам песнички. Покажи се! – ехото от вика на Ланс, макар и не толкова силен, се разходи по цялото езеро.
Очите му най-опосле доловиха проблясването на люспи, наредени по цялата дължина на дълга опашка. Тя бе последвана от дълги коси и две лилави очи, които светеха зловещо в мрачното водно царство. Ланс инстинктивно прокара пръсти по дръжката на острието, висящо отзад на кръста му. За момент външният вид на съществото му напомни болезнено много за Валин, но той отхвърли тази възможност като трик от страна на русалката. Приготви се да атакува, но се спря щом водният обитател проговори.
- Махай се, освен ако не искаш да те разкъсам.
Ланс запази спокойствие.
- Не мога да направя това. Тук съм по заповед на господаря ми, и не ще си тръгна без да те отведа със себе си.
- Глупаво човешко същество! Какво ти дава право да смяташ, че можеш да ме хванеш просто така?!
Острите челюсти на русалката се разкриха зловещо, но дори това не притесни Ланс.
- Давам ти избор. Или ще дойдеш доброволно, или ще те завлека дотам.
- Каква наглост! За мен ще е удоволствие да сложа край на живота ти!
Русалката се изправи страховито над водата, но и този опит да изплаши противника не свърши работа.
- Щом това е желанието ти...
В зелените очи проблясна решителна искра, и момчето безгрешно избегна дългите нокти, които се насочиха към тялото му. С бързи движения измъкна ножа от скривалището му, и подскочи към водата, в опит да приключи битката още в зародиша и’. Но му се наложи да прекъсне плана си, и бързо да избяга от опасно приближаващата опашка, която една секунда по-късно щеше да начупи всичките му кости.
- Ще съжаляваш, че си се изправил срещу мен! - Гласът на русалката прогърмя над цялото езеро.
Сблъсъкът между двамата далеч не бе равностоен, и Ланс започваше да показва първи признаци на умора от постоянното избягване на опасните атаки. Надяваше се, че силите на съществото ще се изчерпят по-бързо, но хич не вярваше в това.
Изведнъж езерото се изпълни с още по-непрогледна мъгла, и за части от секундата Ланс загуби всякаква видимост. Успя да различни очертанията на силует, точно преди огромната опашка да бъде стоварена с голяма сила към тялото му. Успя да се отмести, но не и да избяга навреме, в резултат на което лявата му ръка бе притисната под блестящите люспи.
- Мамка му! – изруга на глас от прилива на болка.
Чувстваше се сякаш костите бяха напълно натрошени на прах. За щастие острието беше в дясната му ръка. Стисна го, и го заби с всичка сила в опашката, която го държеше в капан. Ушите му бяха пронизани от последвалия писък, който раздра тишината над езерото. В прилив на паника съществото се опита да избяга във водата, но отровата бе парализирала нервните му окончания, и русалката можеше единствено да се мята на мястото си като риба на сухо. Напълно изтощено, водното създание се просна върху брега, като тялото му потръпваше леко.
- СЕГА!! – извика Ланс, и скритите недалеч воини се появиха иззад дървета, храсти и големи камъни. Докато едните от тях се заеха със задачата да завържат здраво русалката, къде с дебели въжета, къде с вериги, друга малка група помогна на Ланс да се измъкне изпод тежката опашка. Той изохка щом ръката му най-после бе на свобода, но това нямаше кой знае какво значение. Не можеше дори да я помръдне. Цялата бе покрита с кръв от люспите, които бяха раздрали кожата.
- Ела да те превържем. – подкани го един от тях, и му помогна да се изправи.
Костваше доста усилия, но най-накрая русалката бе натоварена на масивна каруца, и групата потегли обратно към замъка.

***

За първи път осъзна промените, когато докосна лицето си случайно и напипа твърдите усукани косми. Имаше брада и то не няколко-дневна. В огледалото го гледаше човек, когото не познаваше. Към 30-годишен мъж с дълга до кръста коса подобна на слама. С огромни черни кръгове под очите. Положението му беше наполовина добро, наполовина не. Беше израснал добре сложен и добре хранен, защото физиката му беше надминала и най-смелите му представи. Винаги беше най-клечавото дете спрямо другите. Сега обаче имаше широки, добре оформени скули, гърди по които тъмни косъмчета хвърляха шарена сянка и правеха привлекателна плетка по кожата му. На корема си забеляза голям белег, на ръцете си също. Едва сега осъзна, че дланите му бяха целите нарязани. Пресни наранявания. Огледа се. Светлината наоколо идваше от догарящата свещ на масата. Как се беше оказал тук? Загадка. Осъзна обаче, че мястото му е познато. Беше къщата на чичо му. После детайлите започнаха да го обсипват толкова скорострелно, че нямаше достатъчно психическа сила да успее да регистрира всичко веднага, камо ли да го приеме. Толкова бързо кръвта го удари в ушите, че му се зави свят. Как трябваше да разсъждава едно дете, когато се събудеше в тялото на възрастен, а всъщност в представите си беше едва мигнал? Колко точно от живота му липсваше? Завъртя се в объркването си и погледът му регистрира кървавите пръски по земята. Секунди по-късно до него достигна хриптенето, което ту затихваше, ту преминаваше в давеща се кашлица. Долиташе от съседната стая. Озърна се още малко и пристъпи напред, за да открие източника. Чичо му лежеше в локва от собствената си кръв. Колкото и незрял да беше все още мозъкът на Такано, той знаеше, че човекът, когото сега стиска в ръцете си, ще умре, ако не направи нещо веднага. Главата го болеше при всеки опит да опита да прекара мисъл в съзнанието си. Беше сам в отдалечена къща насред нищото и губеше единствения човек, на когото някога беше способен да разчита. Егоистично ли звучеше това? Защото не беше. Такано би дал всичко в опит да защити този, който го беше отгледал, възпитал и бе обичал като свой син. Който го бе научил какво е щастие и му беше приятел, когато другите деца го биеха и тормозеха. Признаваше, че не разбираше странностите на чичо си да колекционира снимки на малки момичета. Не разбираше усмивката, която се появяваше на лицето му, щом погледнеше някой кадър от колекцията си. Не разбираше, защо другите хора страняха и от чичо му. Вечер заспиваше в прегръдките му и всичко, което усещаше беше топлината на човека, който го беше отгледал. И макар чичо му да нямаше чисти желания, той беше устоял на изкушението си. Никога не беше наранил друго човешко същество. Сексуалните му желания свършваха в главата му и събирайки безценната си колекция. Всеки ден в главите си хората извършваха хиляди престъпления. Убиваха, изневеряваха, нараняваха, обезличаваха някого, но наяве само се усмихваха или стискаха юмруци от безсилие. Важни бяха действията, а не помислите. Никой никога не беше толкова невинен в помислите си, колкото се опитваше да се изкара.

***

Защо беше нужно Блес да бъде заловен ли? Защото така беше по-удобно за него самия. Сладководната вода беше голям трън в задника съвсем буквално. Щеше ли изобщо някой да се завре и удобно да чака като светеща мишена, ако не беше търсен ефект? По-добре двамата с Валин срещу Морз, отколкото уязвимият Блес сам, далеч от океана и силата на братята и сестрите си. Неговият живот беше странна разменна монета. Понякога не струваше нищо, друг път цената му достигаше приказни измерения. Зависеше в чии ръце попадне. За себе си знаеше едно. Ако не успееше да постигне нужното, друг от събратята му щеше да продължи делото му. Уви, времето им на земята свършваше прекалено бързо, дори спрямо човешкия живот. Особено, когато използваха толкова много енергия в опит да опазят кристалите активни.

Защо хората наивно смятаха, че русалките не усещат присъствието им? Очите им регистрираха дори топлинното излъчване на телата им, а ушите им бяха свръхчувствителни към звуците, за да могат да общуват помежду си на големи разстояния. Как иначе се предполагаше океанските русалки, морските нимфи и фаталните за моряците и доста по-едри сирени да са се запазили в тайна досега? Носеха се легенди за тях, но все още нямаше пленена от техния вид, нали? Хищници по природа, когато те все пак се разкриеха, всичко свършваше с изяждането на свидетеля. Не много красива гледка, но пък ефективна за опазване на тайна продължила хилядолетия.

Отровата в раната вече се беше разпространила и действаше. Нямаше силите си, затова се наложи да прибегне до това да отхапе засегнатото. Пътуваше в подсилен контейнер, далеч от досег с хората. Опасяваха се да не ги нарани. След първоначалното му обезопасяване и след като се бяха убедили в пълния ефект на отровата, те премахнаха ограничителите и му позволиха да овлажнява кожата си. Виждаше яснотата на небето. Можеше да попие с поглед небосклона окъпан със звезди. Хвана опашката си с две ръце и впи острите си зъби, докато не усети вкуса на топло рибешко месо и собствените си сокове попили в устата му. Стисна силно очи заради болката, която сам си причиняваше, но и впи още по-силно зъби, за да успее да откъсне жилавото парче. Отхапа най-сетне къс и го изплю, задъхвайки се. Нервите, които беше засегнал изпратиха помитаща болка в мозъка му. Раната от ножа се намираше доста по-нагоре, отколкото му се искаше. Това значеше доста болка и изтощение, но беше нужно, за да вземе контрол отново върху това, на което държеше. Отровата вече беше влязла, но все пак премахването на отровената плът щеше да му помогне да не загуби съзнание. Преди да бъде прекъснат от групата досадници претърсващи цялото езеро, се опитваше да постигне много фин контрол над ''виждащия сенки''. Така и не можа да разбере успешна ли беше мисията или не. Беше важно да постигне тази победа преди да отиде при Валин и липсата му на съпричастност. Захапа отново, този път по-настървено. И отново, махайки по-голямо парче. Спря едва, когато започна да му причернява от болката и се умори да измъчва сам себе си. Тъканта, която махна мигом загниваше, а соковете изтичащи от него, му даваха шанса да си създаде нова неотровена кръв. Щеше да отнеме време. Нямаше да успее веднаха да се възстанови, но определено не можеше да разчита на гостоприемството на Валин.

Когато младежът с буйната коса надникна да провери какви ги върши Блес, той успешно беше приключил ''лечението си''. Погледна го право в котешко зелените очи и в същия този миг ползвайки водорасло от водата наоколо го наложи демонстративно на раната на бузата си. После кимна мълчаливо към ръката на тъмнокосия и го остави сам да си направи изводите. Метна водораслото, а горе то ловко беше хваното и задържано. Единствено това можеше да направи за него сега. Имаше толкова много болка по света. Имаше толкова много смърт. Самият той се налагаше да участва в това всеки ден, а така му се искаше да може да махне с ръка и да въдвори мир и ред. Уви, мечтите са безплатни, но реализирането им струва скъпо. Потопи се във водата напълно скривайки се от парещия поглед на Ланс. Небето продължи да трепти високо със светлинките на своите отдавна изгаснали звезди.

***

Въпреки парещата болка в иначе напълно обездвижената ръка, която се съмняваше че някога ще може да използва отново, Ланс се гордееше със себе си. Гордееше се с това, че не е предал доверието на Валин, и че е доказал силата и ползата от себе си. В сравнение с това, жертвата му беше нищожна. Не оставаше много път до замъка, но се движеха бавно заради неравностите по пътя, и доста тежкият им товар. Ланс, който вървеше напред и следеше за безопасността, се смени с един от воините, и отиде да провери как стоят нещата с пленника им.
Приближи се уверено към контейнера с вода. Дори след уморителната им битка, все още не го беше страх. Заразглежда вече по-внимателно русалката. Регистрира разкъсаната на няколко места по опашката тъкан, и веднага се досети към какво се стреми съществото. За техен късмет, не разполагаше с достатъчно време. Въпреки раните и кръвта, не можеше да отрече че създанието пред него е някак красиво. Зелените му очи обхождаха всяка най-малка люспа с голям интерес. Сепна се, когато русалката отвърна на погледа му, и загледа заинтересовано как поставя водорасло върху раната на лицето си. Погледът на съществото се премести към превързаната лява ръка на Ланс. Неизказаното послание му дойде изневиделица, и за известно време остана безмълвен. След това поклати глава.
- Не, няма нужда. – постави здравата си ръка върху наранената – Гордея се с раните си, те са важно доказателство за това, което постигнах.
След думите му създанието избра да остане само, и на Ланс повече не му се отдаде шанс да общува по какъвто и да е начин с него. Отвърна поглед от контейнера, и потъна в собствените си мисли.

***

Пристигнаха благополучно. Владенията на Валин ги очакваха с отворени обятия, както и самият той, който ги чакаше зад портите с готови заповеди.
- Изморените от пътуването воини да се сменят със събратята си. Искам русалката да бъде пренесена в езерото в градината ми. Ланс, ти идваш с мен.
- Да, Господарю.
Валин бе пригодил езерото, така че условията му да отговарят идеално на нуждите на едно създание като това, с което се сдоби. Не се и съмняваше в успехът на поставената от него задача поради много причини, които клоняха в негова полза. Защо му бе да отвлича русалка? Хубав въпрос. Отчасти личен интерес, отчасти чиста стратегия. Една ценна фигура никога не е излишна в играта на шах, а една русалка с полезни способности още повече. Не можеха да се отрекат и другите, скритите подбуди, но Валин нямаше намерение да размишлява върху тях точно в този момент.
Бяха останали само тримата. Валин бе освободил останалите от длъжностите им за момента. Не му бяха необходими. Можеше и сам да се оправи, ако гостът му реши да буйства, но това дълбоко го съмняваше. Не, за русалката не би било умно да действа прибързано и да си създаде допълнителни проблеми, а той бе убеден че съществото пред него е повече от интелигентно. Беше се настанило в новия си воден дом, и не отместваше поглед от Валин.
- Най-накрая се срещаме.
Блес не отговори на отправените към него думи, но това нямаше значение за Валин.
- Щеше да се случи рано или късно, така или иначе. Смея да твърдя, че тук ще ти е доста по-добре от перспективата да бъдеш трофей в колекцията на Морз.
- И вместо това очакваш да бъда твой трофей? – Блес отвърна на думите с явно раздразнение.
Валин се усмихна едва доловимо.
- Вярно е, че трофеите никога не са излишни, но притежавам повече от достатъчно. Ти имаш далеч по-голяма и важна роля.
В кратката пауза и двамата не откъсваха очи един от друг, измерващи се внимателно с поглед, сякаш водейки тих двубой за надмощие.
- И двамата сме в една и съща ситуация, което прави нещата доста неудобни. Но ако действаме умно, Морз няма да успее да ни пипне и с пръст. Решението е изцяло твое, Блес. Надникнах в съзнанието ти малко по-рано, надявам се нямаш против.
Валин се приближи до брега на езерото.
- Ще бъдеш напълно защитен тук във владенията ми, и ще действаш само когато е необходимо. Това е единственото, което се изисква от теб, и вярвам че не ще откажеш условията ми. Разполагаш с време да решиш до утрешния ден.
Сметнал въпроса с Блес за приключен, Валин се обърна към Ланс, който бе слушал съсредоточено разговора между двамата.
- Поздравявам те за добре свършената работа. Заслужи да те възнаградя. Свали превръзката от лявата си ръка.
Момчето побърза да изпълни искането. Все още нямаше никакъв контрол над строшения крайник. Валин отметна част от ръкава на кимоното с което бе облечен, разкривайки бледата кожа на ръката си. Ланс го гледаше объркано. Красивият мъж доближи ръка до лицето си, и захапа силно разкритата плът. Ланс едва не възкликна от изненада.
- К-какво правите, Господарю??
Лека струйка кръв покапа от отворената рана, и Валин я насочи към пострадалата ръка на младока. Капките кръв обливаха мургавата кожа, и Ланс почувства пареща болка, но тя доста бързо бе заместена от чувство на контрол. Опита да помръдне ръката си, и този път за негово учудване успя. Раздвижи пръстите един по един, след това дланта и накрая цялата ръка. Все още я чувстваше леко вдървена, но като по чудо отново можеше да я ползва.
- Аз...не знам как да ви благодаря, Господарю...
Валин поклати глава.
- Заслужи го. Не бих могъл да се откажа от ценен кадър в твое лице. Освен това, имам много важна задача за теб. Блес ще е твоя отговорност. Ти ще бъдеш негова охрана, и ще следиш за всичко което се случва с него, и около него. Това включва и задачите, които ще възлагам и на двама ви. Знаеш много добре, че не търпя провали.
- Не ще ви предам, Господарю!
Ланс се поклони дълбоко, карайки черните къдрици да затанцуват. Валин се отправи към покоите си, и момчето остана само с русалката. Още от по-рано го гризеше любопитство, и затова се приближи към Блес, който на своя страна се отдръпна назад, и приседна на тревата около езерото.
- Виж, аз... – започна неуверено – Не исках да те наранявам, но бях длъжен да го направя. Стига да останеш тук – усети, че вече бе решил това, дори преди да го потвърди с думите си – не ще позволя на никой да те нарани. Ще приема като свой дълг да те пазя така, както служа на Господаря си.
„Да, много е красив”, мислеше си Ланс, и несъзнателно протегна ръка към косите на русалката. За миг Блес бе готов да използва острите си челюсти, но явно усетил че момчето няма лоши намерения, не прибягна до тях. Ланс прокара пръсти по красивия бял водопад. Почувства се като обгърнат от нежната ласка на копринените кичури. Отдръпна ръката си, от страх да не причини неудобство на Блес.
- Искрено се надявам, че ще останеш тук.
Тъмнозелените очи на момчето не оставяха и капка съмнение дали казва истината.
- Разкажи ми повече за себе си, и за русалките.

***

Скиташе се посреднощ и малкото, китно селище изглеждаше зловещо. Силуетите на дърветата падаха по покривите на постройките, а шарените им сенки приличаха на ята животинки промъкващи се и потъващи в мрака. Щеше му се да го хванат. Искаше от някъде да наизлязат онези зли хорица, които го преследваха вече не знаеше кога точно, защото изобщо не можеше да се ориентира в проклетата паяжина на времето. Но желаеше някой да го спре. Не искаше да бъде лош повече. Искаше да престане да си задава непрестанно въпроси, но не можеше, защото никога не знаеше какво се случва. И колкото повече се стараеше да спазва правилата, толкова по-грешен ставаше. Кого трябваше да следва? Кой трябваше да му бъде пример сега, когато наоколо нямаше никого? Селото беше напълно обезлюдено. Цялото му същество затрептя и той се сепна. Инстинктивно знаеше какво ще предстои.
- Успя ли да вземеш кристала? - зазвуча в главата му.
- Чичо умря.
- Взе ли го, или не? Нямам време за излишни приказки. - Блес се опитваше да задържи връзката, но скоро онези пратени подире му щяха да го обградят тотално.
- Той умря, тъп куч... сине! Умря, защото ти го уби.
- Не, умря защото ти не взе кристала, когато ти казах. Освен това умря от твоите ръце. Както и взех още пет години от живота ти, защото се наложи да заема отново тялото ти. Не се справям много добре ходейки на два крака. - Усещаше как тялото на Такано се тресе от ридания, а ноздрите му са така запушени, че дишаше като риба оставена на сухо. Детето в него се бореше да приеме тежестта на реалността.
- От тук насетне си сам. Не ми пука, че ще ме убиеш. Така или иначе ще го сториш, защото аз не ставам за задачите ти. Не съм нинджа или каквото там търсиш. Знаеш ли, че този кристал... - Блес усети, че Такано държи въпросния камък в ръце - ...е много крехък. Когато отчупя парче от него, то угасва. - Сърцето на Блес прескочи удар с представата колко много от събратята му са загинали в този миг. Невинността струваше толкова скъпо, само защото той беше виновен. Прехапа устни, но не каза нищо. Усещаше, че Такано беше настроен саботьорски в момента.
- Не е сега времето да го казвам, но чичо ти държеше много животи в ръцете си и намеренията му не бяха добри. Нямаше да му сторя нищо, ако беше предал кристала веднага. Замисли се, защо не го стори? Виждаш камъка. Според теб той има ли някаква парична стойност в твоя свят? Става на прах щом угасне, а хората като теб, които могат да го държат жив, са малко. Чичо ти беше един от тях. Но реши, че иска да има власт над тези животи. Искаше да ги подчини и накара да страдат. Беше заблуден, а незнанието му щеше да донесе много болка. Да имаш власт е опасно явление. Привлича нездравия интерес на околните, и алчността ти рано или късно те застига.

Такано подсмръкна отново и забърза бясно ход. Стисна камъка в ръката си и Блес зажьомя по средата на битката с тъмнокосия и неговите омагьосващи очи. Не желаеше да бъде прекъсван точно в този толкова крехък миг, когато се решаваха съдби. Пое си дълбоко дъх и изпрати призива си:
- Оттук насетне можеш да разчиташ на мен. Ще бъда какъвто пожелаеш. Син, баща, брат. Няма да те излъжа и подведа, Такано. Не мога да върна живота ти назад, но успях да те спася онази вечер от масовото жертвоприношение на сенките. Те ще продължат да те издирват. Ти си опасен за тях. Освен това търсят и камъка. Ще те науча как да се опазиш. В замяна искам просто да ми помогнеш да запазим света такъв, какъвто всички го познаваме.

***

- Сляпото подчинение води до гибел - тонът му беше спокоен, гласът лек и плавен. Сякаш беше лебедово перо движещо се по повърхността на водата. Премигна и снежно белите му мигли докоснаха неизбежно страните му. - Какво още искаш да притежаваш, Валин? Какво не е успял да ти даде народът ми през всички тези години? Дал си им дума? Променила ли се е позицията ти от тогава? Има ли тя все още стойност? - Въздъхна. Не желаеше да се поддава на умората. Напротив. Искаше да остане в съзнание, но беше толкова трудно. Пред погледа му падаха мъгляви снежинки и правеха нещата сложни. - Да, утре ще говорим пак. Аз също искам да чуя още по темата, но съм прекалено изтощен, за да мога да съм ти добра компания в момента. Моля да ме извиниш.. - Блес премигна отново и се ощипа силно по гърба, за да се пребори с ефекта на отровата, която сигурно можеше да приспи и слон.

Колкото и да се опитваше да изглежда себе си, нямаше как да го постигне и осъзнаваше, че Валин знае това. Вероятно домакинът му доста се забавляване на недотам адекватното държание на госта си. - ''Ти печелиш в този рунд'' - премина през съзнанието на русалката. - ''Водиш по точки. Но, ако имаме философски разговори занапред, ще видиш, че там не съм лесен противник, дори и ти да си живял по-дълго''. - Кимна по посока на Валин и и двамата знаеха, че разговорът е приключил за днес.

***

Докосна ръката му бавно. За първи път не се опасяваше, че ще нарани някого с ноктите си. Силите му ги нямаше и не се налагаше да се контролира. За първи път не беше нужно да мисли за хората като за заплаха, защото ако искаха това, вече щяха да са го убили. Значи сега беше възможно да се приближи. Можеше да изследва, и да си позволи да чувства каквото чувстваха и те.

Вдигна очи и преплете поглед с този на Ланс. Почувства топлина, която го залива. Сънят бавно го преборваше, но не беше само той. Усети колко мека е кожата под неговата. Усети пулса, лекото потрепване.
- Добре ли си? - промълвиха устните му. Имаше предвид дали ръката е напълно възстановена, но не можа да дообясни. Как му се искаше да вярва на думите отсреща. Първоначално се беше опитал да избегне допира на Ланс. Не го очакваше. Отдръпна се, но действието му завърши вяло. Сега в разрез с това, което щеше да изрече, Блес задържа отдръпващия се досег на Ланс. Искаше да продължи да усеща тази топлина. Още малко. Само още малко, помисли си той. - Не се привързвай прекалено. Няма да живея достатъчно дълго, за да е нужно да ти липсвам после - Блес се усмихна и покри раменете си, потапяйки ги още малко във водата. Някак тук, в огромното открито пространство, се чувстваше прекалено на показ. Правеше го единствено в присъствието на Ланс и беше неосъзнато. Имаше нещо в тези негови особени очи. Беше различно усещане. Когато Валин го гледаше, виждаше красивото и полезното. Предмет, средство. Когато Ланс го гледаше, не можеше да прецени какво точно откриваше той. Но усещаше, че е над възложената му задача от този на когото служеше. Нима имаше и друго отвъд роболепието му? Това момче имаше сърце. Разбра го още при Мрачното езеро. Беше запазило някаква чистота и покоряваща лоялност, и точно затова Валин го държеше до себе си. Но щеше ли да изгуби целта си на съществуване, ако нямаше на кого да служи? Блес не знаеше. Но между Валин и Ланс не биваше да застава нищо, иначе ревността на господаря щеше да погуби момчето.

Нямаше нищо, което да желае повече от това светът да съществува мирно и щастливо.
- Виж в библиотеката на Господаря си и после ще говорим пак, ако още имаш желание. Може би ще успееш да опознаеш и него по-добре така. Наистина съм уморен. Съжалявам. - На лунната светлина очите му изглеждаха искрящо лилави с привлекателна сянка спускаща се от миглите на полупритворените клепки. Странна беше насладата му от живота на фона на тъжните му мисли. Можеше да види красивото, но никога не беше успявал да го опази. Искаше поне веднъж да постъпи правилно, макар и да знаеше че правилата бяха сбъркани още от началото. Затова просто отпусна глава изпод пръстите на Ланс и притвори очи, позволявайки на съня да го завладее.

***

„Щом изглеждам по този начин в очите му, така да бъде. Още по-добре. Нека ме мисли за зъл и коравосърдечен. Това не ми пречи. А истината не е ли точно такава? Съдбите на човечеството, съдбите на русалките, те не ме интересуват. Не са моя грижа. Отдавна живея единствено, и само за себе си. Взимам от живота това, от което се нуждая. Щом ме мисли за предател, нека е така. Не изпитвам нужда да се харесвам на никого. Аз съм си самодостатъчен.”

Голямата градина бе окъпана в лунна светлина. Всяко отделно цветче сякаш се беше сгушило в съседа си, образувайки красив килим от багри. Това място бе голямата гордост на Валин. Благодарение на него, там винаги цареше пролет и красивите растения можеха да виреят съвсем спокойно. Лесно би наранил или убил човек, без дори да му мигне окото, но не и цвете. Не, за него те бяха нещо ценно и красиво, което заслужава грижи и уважение. Един човек винаги може да те предаде и да ти обърне гръб, но едно цвете – никога. Пръстите му се плъзнаха по уникалната бяла чашка на една кала. Независимо от безкрайната му любов към всички цветя, които отглеждаше, не можеше да се отрече кое от тях стои на върха. Бялата кала. Винаги я беше харесвал, точно заради нетипичната и’ форма и простичката и’, но в същото време ненадмината елегантност. На пръв поглед някой би оприличил цветето с този, който го отглежда, и в този случай примерът щеше да е доста подходящ.
С крайчеца на окото си Валин долови човешка сянка. Падаше се от лявата му страна, и той веднага се обърна натам. На пръв поглед около него нямаше жива душа, но Валин не беше толкова наивен, за да вярва в това. Усещаше присъствието на скрития човек, сякаш беше на сантиметри от него.
- Хм. – лека усмивка се разлисти по устните му, и той се отправи обратно по пътя към покоите си.

***

На Ланс също му се спеше страшно много, но не очакваше че Блес ще се почувства до такава степен спокоен в присъствието му, че да потъне в сън. Можеше да се закълне, че никога през живота си не е виждал по-красиво създание. В този момент дори красотата на собствения му господар бледнееше пред тази на Блес.
„Не се привързвай прекалено”, бяха думите на русалката, но Ланс не беше съвсем сигурен, че ще го послуша. Досега не бе чувствал нуждата да е свързан с друг човек, камо ли с водно същество. Никога не бе позволявал на каквито и да е емоции да се прокрадват в живота му. Стремеше се да прилича на Валин по това. Но сега, наблюдавайки спящият Блес, го бе обхванало такова дълбоко спокойствие, че се замисли дали философията му за живота е най-правилната възможна. Спеше му се прекалено много, за да разсъждава над такива сложни въпроси, затова се излегна на хладката трева, затвори очи и се остави на съня да го покори. Ситуацията беше доста забавна, ако се замисли човек. Двама врагове, ако можеха да се нарекат така, които по-рано се биеха един с друг за живота си, се озовават заедно в тази тиха градина, и заспиват един до друг като дългогодишни приятели.

***

- Господарю, принцесата е тук! – се чу от другата страна на вратите, водещи към покоите на Валин. Той се изправи от леглото си с раздразнение, и се зае да избере подходящо облекло за себе си. Мразеше безкрайно тези посещения, но от друга страна бяха важни, за да поддържа имиджа си пред кралското семейство. Което далеч не означаваше, че ако някой ден му писне от тях няма да ги убие, без дори да се замисли. Но засега те бяха удобни пионки, и той държеше да ги използва по предназначение. Като всяко друго кралство, и Пу 'Укал се нуждаеше от владетел, но не можеше да се каже че Валин е особено впечатлен от избора на хората. Кралят беше далеч от представата му за интелигентна кралска особа, а кралицата беше от онези властните жени, които си мислят че въртят света на малкия си пръст, и техните желания са ултиматум. Което беше и главната причина постоянно да „навира” дъщеря си в лицето на Валин, под предлог че такъв съюз би бил печеливш и за двете страни. Принцеса Елетра беше същинско копие на неприятната си майка, както по външен вид, така и по характер. Кожата на Валин настръхваше само при мисълта, че отново ще му се наложи да влезе в ролята си на джентълмен пред тази досадна особа.
Съвсем спокойно приключи с всички свои сутрешни ритуали. Все пак, щом беше решила да идва в безбожно ранни часове, щеше да почака. Отвори вратите, и се усмихна галантно на новодошлата.
- Валин, скъпи! Мина страшно много време от последната ни среща!
Едва не се хвърли на врата му, но с идеално тренирани движения Валин избегна атаката, и вместо това я подкани да отидат заедно на закуска. Принцесата беше облечена с една от онези дразнещо огромни рокли, целите покрити с пандели и в отвратително крещящи цветове. Облеклото и’ беше в пълно противоречие с бледосиньото кимоно, което нежно обгръщаше красивите извивки на тялото на собственика си. Благодарение на приятната закуска, Валин успяваше да понесе по-леко постоянните коментари и хилядите въпроси на Елетра. С всяка своя отренирана фалшива усмивка си представяше как разкъсва роклята и’ на парчета, и я изгаря в огъня, последвана от самата принцеса. Елетра остави за момент приборите си, и заговори с по-сериозен глас.
- Валин, дойдох по един доста важен въпрос.
Дългокосият мъж продължи да се храни все така спокойно, поклащайки леко глава, за да я подкани да продължи.
- Майка ми е вече много нетърпелива да разбере кога най-после ще се сгодим.
Валин едва не се задави. Прочисти гърло, почисти внимателно устните си със салфетка, и премести поглед към принцесата.
- Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос. Бях достатъчно ясен, когато казах и на майка ви, че не желая да...
- Знам това! Но майка ми настоява, и честно казано вече ми писна. Нека просто го направим, и да се свършва с това. Още повече, че нито един от нас не губи нищо в един такъв съюз. Все пак, нека бъдем честни – Елетра се заигра кокетно с косите си – да се ожените за красива принцеса като мен би трябвало да е голяма чест.
На Валин му беше нужно много усилие, за да не се отърве от това нагло момиче тук и сега. Замисли се за изящните бели покривки, и реши че не си струва да ги съсипва заради нея.
- Решението ми е окончателно, и не подлежи на никакви уговорки. Ако това е единствената причина да сте тук, ще се наложи да ви изпратя да си вървите. Все пак, и двамата сме заети личности, а мен ме чака дълъг ден. Благодаря ви за компанията. ПАЗЕТЕ СЕ по пътя обратно към кралството.
Студените пламъчета в очите на Валин не търпяха възражения, и Елетра побърза да повика слугите си, които я изпроводиха вън от замъка.
- Хората са толкова досадни същества. – Валин въздъхна отегчено.
С нетърпение чакаше деня, когато щеше да се отърве от кралското семейство веднъж и завинаги.

***

Първата му реакция беше да избърше сълзите си, които го свариха неподготвен. Мислеше, че ще му е по-трудно да плаче, когато е пораснал. Така беше. Сълзите идваха по-мъчно, пареха повече и оставяха дупка в гърдите ти. Продължи да стиска мястото с ръце, сякаш се убеждаваше, че сърцето му е все още там. В камъка беше заложено толкова много и той можеше да го ''прочете''. Можеше да види чичо си и по-лошото беше, че можеше да осъзнае, какъв точно беше той. Някак познанията му за света станаха обширни, но с това дойде и отговорността по опазването им. Тежестта с управлението им. И липсата на сън докато не изпълниш живота със смисъл.

Блес-името му подхождаше. Беше му оставил цялата нужна информация преди да изчезне. Складирана в съзнанието му. Картината придобиваше все по-ясни очертания. Такано беше просто човек, но пък изобретателна и научена да оцелява натура. Вече повече от половин година успешно се укриваше от ''сенките'', а сега трябваше да ги надиграе още един път при положение, че знаеха къде отива. ''Сенките'' бяха секта. Това беше най-правилното определение за тях. Вярваха в техен си бог-Морз. Макар и смъртен за тях той беше божествен и биха умрели или убили, за да му угодят. Животът им нямаше смисъл, ако не можеха да са му полезни. Те знаеха за съществуването на русалките. Русалките бяха един от последните останали видове, които не бяха успели да изтребят все още. Приключиха с драконите, еднорозите, заличиха белия носорог наскоро. Единични бройки на голямата стъпка все още можеха да бъдат засечени тук-таме, но беше въпрос на време. За чудовището от Лох Нес не се знаеше дали са успели да го достигнат или не. Всеки ден десетки видове животни биваха заличавани от силата на най-големия звяр съществувал на планетата-човекът. Смъртен и крехък, но с вярата, че всичко наоколо му принадлежи и трябва да бъде подчинено на волята му. Всичко, което му се стореше красиво, можеше да бъде поробено, осакатено, обичано от клетката, дресирано, опитомено, приучено да изпълнява номера. И най-важното, човекът беше тъп и упорит. Не желаеше да следва законите на природата. Него го блазнеше да се намеси навсякъде и ако се провалеше опитваше отново. Това беше най-страшното.

***

Сълзите бликнаха в съня му. Макар и да беше далече, можеше да усети емоциите му. Събуди се именно от внезапната им поява и страните му потрепнаха изненадани да срещнат тази студена влага. Не знаеше, че може да плаче. Не плачеха ли само малките деца? Беше виждал човешките деца да плачат. В неговия свят нямаше сълзи. Дори когато Морз залови родителите му и ги отведе за научни изследвания някъде далеч в лабораториите си, Блес не можа да усети сълзите си. Когато не бяха принудени да търсят кристали от сушата, те не се показваха на повърхността. Затова сълзите му останаха в океана и той стана още по-солен попивайки тъгата му. Но сега беше на сушата. Усети, че Ланс все още го докосва. Беше заспал в същата поза, в която го помнеше Блес за последно. Внимателно подхвана ръката му. Искрено се надяваше, че отсрещният организъм можеше да усети, че не е заплаха. Положи дланта на Ланс върху лицето си и остави топлината за миг да попие сълзите му. Сам по себе си всеки човек можеше да бъде добър и ценен. Защо, когато се обединяха под думата човечество, те завършваха като коравосърдечни изроди борещи се за власт и пари? Бавно върна ръката обратно на притежателя й, изпълнен с благодарност.

Още вчера забеляза отрупаното с плод дърво в другия край. Стрелна се към брега, опря се на ръце за да се оттласне по-ефективно, а опашката му замахна и запрати набелязаната съчка право към целта. Блес хвана ябълката ловко издавайки тих звук подобен на смеха на делфин. С доволство се зае да предаде плячката си. Беше виждал хората да ги ядат. Дали бяха вкусни? Съдейки по доволните изражения, които имаха хората тогава, може би ги правеше щастливи по някакъв начин. Остави плода в ръцете положени в скута на все още спящия Ланс, който се предполагаше, че трябваше да го пази. Предположи, че умората от битката наистина си е казала думата. Според начинът му на дишане спеше спокойно. Но Блес беше убеден, че Ланс има избирателно възприятие за звуците около себе си в този момент. Той игноришаше определени дразнители, които не смяташе за опасни за него или мисията му. Блес също използваше този скитнически похват. Когато дълго си живял на негостоприемни места, това е нужно умение, за да оцелееш. Разбираше го.

Закашля се покривайки устата си с длан, за да не обезпокои Ланс. Когато после инстинктивно погледна надолу, забеляза течността. Кашлицата напираше все по-силно, задавяйки го, затова той загреба мощно с ръце за да достигне средата на езерото. Изкашля се още два пъти, след което се гмурна в дълбините на езерото. Опасяваше се, че неприятният звук ще събуди Ланс, но още по-малко искаше да стане видимо, че храчеше кръв и думите му от снощи бавно започваха да се превръщат в реалност.

***

Дори в заспалото си съзнание, Ланс все още можеше да усети движенията и шумовете около себе си, но отказваше да се надигне. Поглъщаше всяка частица топлина, която размени с Блес. Отвори очи едва когато загуби допира му. Не се помръдна известно време, наблюдавайки действията на русалката. Изпълни го чувство на спокойствие и ведрина. Сякаш сблъсъкът им никога не се бе случвал. Сякаш се познаваха от дълги години. Прииска му се точно това, но Блес държеше на защитите си, и едва ли щеше толкова лесно да се довери на Ланс. Нямаше и причина да го прави, не и след това, което му причини момчето. Въпреки това, Ланс се надяваше че един ден ще му бъде простено, па макар и само това.
Всичко стана страшно бързо. Успя да обмисли случващото се, едва когато Блес се скри под водата, в опит да прикрие силната кашлица и кръвта. Опита се да го извика по име, но русалката упорито отказваше да се покаже извън водата. Огледалните води на езерото бавно се оцветяваха в червено, и Ланс усети как го обхваща паника. Бързо скочи на крака, и побягна през градината право към замъка.
Усети сълзите, заливащи лицето му, едва когато зрението му се замъгли. Побърза да ги изтрие с ръкав, като не спираше своя бяг. Моментната загуба на координация доведе до препъване в едно от стъпалата водещи нагоре към замъка, но това не спря Ланс. Започна да бяга още по-бързо, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Нито един от стражите по пътя му не успя да го възпре. Инстинктите на момчето действаха с пълна сила, дори в това му състояние. За първи път в живота си се страхуваше от смъртта, която бе надвиснала над това красиво същество. Разкъсваше го чувство за вина, но щеше да се разправя с него в по-подходящ момент. Озова се пред покоите на Валин, където стражите веднага го наобиколиха.
- Спри! Не можеш да влизаш тук!
- Махнете се от пътя ми, не искам да ви нараня!
- Много добре знаеш правилата, момче! Напусни, преди...
В този момент високата дървена врата се отвори, и оттам се показа Валин.
- Отдръпнете се, и го оставете да мине. – Нареди спокойно на стражите си.
- Да, Господарю...
Момчето бързо се шмугна покрай тях, и последва Валин в покоите му. Затвори вратата след себе си, и побърза да се поклони. Въпреки ситуацията, нямаше намерение да забравя обноските си.
- Извинявам се за внезапното си нахлуване, Господарю, но случаят е спешен.
- Слушам те.
Валин седна на един стол до прозореца, кръстосвайки крака. Ланс бе прекъснал сутрешните му ритуали, и това никак не му се нравеше, но знаеше че това едва ли би се случило без основателна причина. Зачака следващите думи на момчето търпеливо.
- Става въпрос...за Блес... – Ланс се принуди да успокои неравномерното си дишане - Той е зле. Отровата му е подействала по-силно, отколкото трябваше. Господарю...вие казахте, че тя е фатална единствено за хората...Защо...Блес е в това състояние...
Ланс се протегна, и изтри нова доза сълзи. Почувства се страшно неудобно, че показва слабост пред Валин, но не можеше да се спре. Никога преди не се беше чувствал по този начин, и не успяваше да контролира добре напиращите емоции. Валин го разглеждаше наполовина умислено, наполовина преценяващо. Въздъхна едва доловимо.
- Наивно момче...
- К-какво...
Изправи се от стола, и се приближи до Ланс.
- Тези чувства, не бива да ги оставяш да те контролират. Човешките усещания и емоции са прекалено нестабилни. Ако ги следваш сляпо, единственият изход за теб ще е смърт. И то не от моите ръце, а от човешката раса, от собствената ти плът и кръв. Имаш голям потенциал, не го пропилявай.
Ланс не можеше да повярва на ушите си. Никога не беше чувал Валин да говори по този начин. Стоеше като изтукан, и не смееше да помръдне. Наблюдаваше господаря си с леко разтворени от изненада устни. Усетил глупавото изражение на лицето си, Ланс преглътна и се поклони още веднъж.
- Да, Господарю! Ще запомня думите ви.
Валин единствено кимна леко в отговор.
- Заведи ме при Блес.

***

При вида на кървавото езеро стомахът на Ланс се преобърна. Валин се приближи до водата, и затърси русалката с поглед. Все още усещаше присъствието му, макар и слабо, което означаваше че все пак е жив, но не задълго.
- Това е в разрез с уговорката ни, Блес. Трябваш ми жив. – отрони Валин, загледан в леко помръдващата повърхност на водата.
Обърна се към Ланс.
- Помогни ми да го изкараме от водата.
Момчето само това и чакаше. Клекна на тревата до Валин, и с общи усилия двамата мъже завлякоха тежката русалка на брега. Кожата на Блес беше бледа, а люспите му нямаха предишния си блясък. Дишаше тежко, като продължаваше да кашля едва-едва, изплювайки допълнително кръв. Нямаше сили дори да се съпротивлява.
- Как смяташ да се изправиш срещу Морз в това състояние? Нима ще умреш, и ще го оставиш да прави каквото пожелае? Очаквам много повече от теб. Стой мирен.
Последните думи на Валин дори нямаха значение, защото Блес така или иначе се чувстваше прекалено изнемощял, за да предприеме каквото и да било. Не желаеше да бъде докосван от красивия мъж, но присъствието на Ланс донякъде облекчаваше нещата.
Валин прокара пръсти през раните по опашката на Блес, като всеки негов допир причиняваше на русалката силно болезнено чувство, сякаш мястото бе разкъсвано на две. Но това бе резултат от регенерирането на всеки наранен мускул и тъкан. На Валин му се наложи да използва доста от жизнената си енергия, за да спре въздействието на отровата, и да възстанови тялото на Блес до предишното му здраво състояние. Но резултатът бе налице.
Отдръпна се от русалката, чувствайки се леко замаян.
- Ще наредя да почистят водата на езерото. Когато това стане, се погрижи добре за госта ни.
Очите на Ланс преливаха от щастливи сълзи. Не беше сигурен как точно да реагира. Валин му обърна гръб, и потегли обратно през градината. Ланс не се стърпя, и извика след него.
- Благодаря ви, Господарю! Ще направя всичко, за да ви се отплатя за стореното!
Валин се спря, и обърна глава към момчето. Беше виждал това изражение и преди, много отдавна.
- Ако наистина желаеш да защитаваш тази русалка, трябва да станеш още по-силен, и да не позволяваш на нищо да застава на пътя ти. ~Дори на мен.~
Последните думи бяха лек шепот, предназначен единствено за ушите на Валин.

***

Такано беше настанен в изисканото заведение. Въведоха го, сякаш беше кралска особа. Нямаше да се учуди, ако наоколо имаше и такива. Кое му даваше този достъп ли? Камъка. Знаеше, че е той. Можеше да прави каквото пожелае. Трябваше да намери и другия. Усещаше, че е някъде наоколо. Ресторантът беше строго специализиран и достъпен за ограничен брой посетители. Всички те вярваха, че изтънченото им небце е достойно само за подобен тип продоволствия и даваха купища пари, за да сбъднат извратените си вкусове.

Не можеше да се насили да възприеме, че съществата, които виждаше около себе си са хора. За него те нямаха лица. Не искаше да имат, защото това би значило, че той е подобен на тях. Затвори менюто с треперещи пръсти и се насили да не повърне стомашните си сокове. Спомни си нощта, в която Блес го беше спасил. Сенките са идвали за него, насочени от чичо му. Чичо му се е опасявал, че скоро Такано ще се сдобие с камък и ще стане по-силен и опасен за него. Сенките щяха да го отведат в някоя удобна лаборатория, където гласът и животът му нямаше да имат стойност. Припомни си десетките осакатени и разлагащи се тела, оглозганите кости. Това не бяха човешки останки. Бяха на русалки.

Да не уважаваш нищо извън своите разбирания. Не е лесно да си фанатик. Да мислиш, че всичко ти е позволено и чуждият живот няма стойност. Дали човек може да яде други животни? Русалките заличаваха единиците хора, които ги разкриеха, защото се опитваха да оцелеят. Дори акулите не атакуваха нарочно хората, за да ги ядат. Но се случваха смъртни случаи понякога. Това бяха косвени жертви, за да опазят русалките вида си далеч от очите на хората. Но от страна на хората, нещата не стояха по същия начин. За тях русалките бяха... вкусни. Голяма част от човечеството влияеше на планетата Земя, но малко бяха онези от тях, които искрено и упорито желаеха да унищожават и разрушават. Морз и последователите му бяха от тях. За масата русалките бяха бляскав мит. Приказка разказвана в детството. Но на отбрана група хора им се предоставяше шанс да ги видят и притежават. Организираха се специални търгове. Русалките като всички други океански или морски същества не можеха да виреят за дълго в изкуствени условия. Те живееха в дълбините на океана. В онези все още неизследвани от другиго кътчета на Земята. Ето затова компанията на Морз влагаше милиарди за изследването на морското дъно. Преследваше с ожесточеност достойна само за книга.

Такано затвори менюто със специалитетите за деня: супа от опашката на русалка, ризото със сърце от русалка и сашими. Нека се опита да познае-от жива русалка? Знаеше, защото го виждаше на съседната маса. От носещия се наоколо звук буквално го втресе. Защото знаеше какво е. Повечето хора го възприемаха като неземно красива мелодия. Звукът, който издаваха русалките докато биваха спускани живи и цели в огромен котел с вряща вода. Никога не беше предполагал, че кътчетата на човешкото съзнание можеха да бъдат толкова отвратително изкривени.

***

Хората воюват от незапомнени времена. Защо? Защото искат да нагмогнат някого. Да му се наложат. Да го подчинят или унищожат. И не виждат нищо нередно в това. Естествен подбор, оцеляване или постигане на просперитет посредством поробването на другия. Но хората също така са способни да съчувстват, да си помагат, да спасяват животи, да обичат, да подкрепят, да са хуманни. Така че, беше раздвоен. Защо бяха толкова крайни. Да ги обичаше ли трябваше или да ги мразеше? Защо постоянно го караха да се колебае?

Валин беше другото му терзание. Чувстваше вина заради него. Дойде и обърка тотално света му. Колкото и време да беше устоял, не можеше да избяга от самотата си. Сега Блес го притискаше да я усеща повече от всякога. Русалката не можеше да си позволи слабост, защото се бореше за целия си вид. Въпреки това не успя да се справи с радиацията, която остана в него след като беше пазил камъните толкова дълго. Но Валин отговаряше само пред себе си. Вземаше това, което искаше и го добавяше в света си изпълнен със самота. Красотата на мислите му беше впечатляваща. Даваше ти един покой, който сякаш спираше времето, но Блес знаеше, че усещането е измамно, а цената накрая щеше да се окаже твърде солена.

- Ти си същински Whalien 52 - задъха се от усилието. Колкото и беззвучно да го беше оформил с устни, знаеше, че Валин го е разбрал, защото си го беше помислил. И мислите му продължиха да излъчват удивително дразнеща благодарност към Валин. Дразнещо беше и чувството му за хумор в този миг. - Появи ти се бръчка на челото. Заслужавам ли си чак толкова? - Откровен и досаден, каква кофти комбинация. - Знаеш, че не само отровата, която използвахте е причината за състоянието ми, нали? След време това ще се повтори, а ти не обичаш да се бориш за губещи каузи. След намесата ти силите ми отново ще се върнат и тогава ще бъда насреща да върна жеста, който ти направи сега. Но времето е ограничено.

***

***

***

"The Most Lonely Creature in the World"

//Whalien 52//

I swim towards my future
In the clear sea
I believe in
My mother told me the sea was clear and blue
Told me to be loud so that others can hear it
But what do I do?
It’s so dark here...

...I’ll sing today, too

***

Беше завит в голямо платнище овлажнено, за да не изсъхва кожата му. Блес сякаш беше попил част от красотата на Господаря на замъка. И преди имаха нещо подобно в образите си, но сега това се беше засилило. Мекотата от гласа на русалката се примесваше с един особен трел докарващ тръпки.
- Някога чувал ли си кое е най-самотното същество на земята? - в ъгъла от ляво на устните му се появи зачатък на гънка. Обичаше тези моменти, в които осъзнаваше, че го слуша с цялото възможно внимание. Че можеше да притежава отдадеността и част от времето му само за себе си, но не от егоизъм, а защото самият Ланс беше решил така. И това толкова стопляше нещо в него, че не знаеше как да дефинира усещането. Харесваше му. Обожаваше да си открадва Ланс от задълженията му и да проследява реакцията в очите му. Единствено нея си позволяваше да променя в тези моменти, в които потъваше навътре в себе си. Надяваше се някой ден да види онези стандартни реакции, които имаха хората във всекидневието си. От толкова дълго време живееше в този свят лишен от правото да чувства. Тук чувствата се приемаха за слабост. За света на Блес важеше същото. Но сега се намираха в мехур между двата свята. Крехко въздушно мехурче, но докато го имаше, можеха да си позволят на емоцията да ги завладее и да видят, че въпреки различията си, са еднакви. - Кит излъчващ на честотата от 52 херца. Понеже останалите китове общуват на друга честота, те не могат да го чуят и не могат да се открият едни други, затова той е орисан да обикаля океаните без някой да му отговори, без някой да го разбере и без да срещне някого, който ще го припознае като един от тях. Китовете чуват в диапазона на 10-40 херца. За тях неговите тонове са твърде високи и те не ги долавят. Тъжно, нали? Но когато Господ създава живот, той никога не го създава напразно. Изминаха много години откакто народът ми наравно с хората следеше тази изтерзана душа. И имаше миг, в който в морето зазвуча друг зов излъчващ на честота от 52 херца. Тогава цялата самота беше забравена само за миг. И можеха да се оглеждат единствено в очите на другия. Светът престана да съществува. - Направи пауза. Изглеждаше изненадан от нещо. - Всички сме еднакви в същността си. Еднакви... - Блес разтвори платнището леко и размърда пръстите на краката си. Беше трудно да се опитва да контролира тези странни дребни израстъци. Когато се наведе косата му ги погъделичка и това го разсмя. Смехът му беше гърлен и учудващо дълбок. От този ъгъл платнището разкри още от белотата на кожата му. По тънките, дълги прасци все още проблясваха ситни капчици вода, а на мястото на масивната част от опашката разполагаше с не по-малко впечатляващи бедра бели като планинско мляко. Размърда се и загуби баланс от тежината на платнището. Завъртя се по корем и се оплете тотално в плата. Това усили още повече смеха му. - Опс, не очаквах, че ще стане толкова бързо. Май плуването ще почака малко. Имам нужда от уроци как се използват тези. Някакви предложения? - Погледна Ланс, сякаш това беше най-нормалният разговор воден някога.

***