You are you are, my favorite medicine~

Park Shin Yoon написа:Съобразителност. Да взимаш под внимание и уважаваш не само своите, но и чуждите нужди. Доста полезно качество,което хората без търпение за жалост не притежаваха. Шин Юн оглавяваше този списък. Но лошото идваше тогава, когато не проявяваше съобразителност и към самия себе си. Защото всички правеха грешки, това бе неизменна част от дефиницията „човек“. Но едно си беше да направиш грешка и съвсем друго да си я признаеш. Когато си напът да го сториш без да го целиш, може да направиш голям фал.
Необмисленото освобождаване на дълго сдържания порив у Шин за малко да прати всичко по дяволите. Може би дори нямаше да се усети, че бе тръгнал точно по този път, ако не бяха пръстите на Дже, опитващи да го избутат встрани от себе си и налучкали едно местенце, опасно близо до следа от неговата най-непростима грешка. Каквото и да си говорим, само така не беше сгафил до този момент. Поради тази причина не искаше да си припомня нещо от тази своя „грешка“, защото за него беше само това и нищо повече. И защото той и за секунда не се колебаеше кого обича.
Хората обаче имаха различни гледни точки и реагираха различно на всичко. И макар да познаваше Дже от толкова години, нямаше как да знае по какъв начин би реагирал той, ако му каже. Наистина не искаше да крие нищо от него, но това... вероятно би пратило всичко по дяволите. Не просто „всичко“, а единственото, което Шин искаше в проклетия си живот.
Усещаше единствено как би се почуствал той, ако знае, че някой друг бе докосвал Дже по начинът, по който той си позволяваше. Тази привилегия трябваше да си остане само за тъмнокосия, или  в противен случай светът наоколо щеше да се сблъска с последствия сходни с избухването на ядрения реактор в Чернобил.
Някак щеше да преглътне буцата в гърлото си. Онази горчивина, че отново бе в ролята на измамник. Нямаше с какво да се оправдае, освен че бе готов на всичко за любовта си. Така или иначе границите на лудостта отдавна бяха преминати. Шин осъзнаваше, че не може да се върне назад. Не може с нищо да компенсира за грешките си. Но от мига, в който се закле, някакво неприсъщо за него смирение се отключи в сърцето му.  Искаше да направи Дже щастлив, не само себе си. И макар това да беше най-трудната възможна мисия, нямаше да се откаже от нея. Все още вярваше, че не е късно да се научи как да обича правилно. По-малко егоистично от преди.
Докато усещаше топлината на Дже, попила неговата собствена, си мислеше колко иска времето да спре отново. Отдавна не бе изпитвал жаждата за тази утопия. Да заживеят в настоящия момент и нищо минало да няма значение. Не можа да повярва, че бе забравил това усещане. Единствената Нирвана, да която грешната му душа би могла да се побере бе именно да държи Дже Мин в обятията си. Едната му ръка здраво бе обгърнала талията на червенокосия, спирайки го да се хлъзне от дивана. И без това нямаше желание да заспива. Вече нямаше идея в каква каша би могъл да се озове утре, затова реши да се възползва от тишината. Това приятно и спокойно затишие, което определено нямаше да трае дълго.
Тъмните му очи се взираха в Дже и сякаш успяваха да разцепят дори мрака, очертавайки контурите му в съзнанието си. Пръстите му съвсем леко пробегнаха по косата му, отмествайки няколко червени кичура бретон от челото му. Примирието му и вътрешното покаяние за греховете обаче отново отстъпи място на други не много невинни помисли. Този път обаче и за негова изненада вината бе изцяло на Дже Мин.
Дали сънят му бе излязъл извън контрол или нещо друго, Шин не можеше да каже, но когато усети как тялото до него се разшава и почти заби нокти в дрехите му, дори не успя да реагира от изумление. В следващата секунда червенокосия се бе покатерил като котка върху му и издаваше мъркащи стонове на видимо удоволствие. Премигна няколко пъти, изпълнен със съмнения, че може би това беше по-скоро негов сън. Да не беше заспал, докато съзерцава спящото бебе до себе си? Нямаше такъв спомен...
„Не спирай, Шин...“ - чу да се изплъзва между устните на Дже, които негодникът сетне облиза и прехапа малко преди да реши да се събуди. А тъкмо се очакваше някаква развръзка...
„На мен ми беше добре...“ – помисли си Шин, след като чу извинението отсреща. Като се замисли, нямаше да има нищо против, ако червенокосия продължеше мокрия си сън в негово присъствие.  
Засмя се тихо, и изрови горещото лице, за да се вгледа в очите му, въпреки стелещата се тъмнина наоколо. Луната всъщност бе точно над техния прозорец и хвърляше малко от крадената си светлина в помещението. Бе достатъчно, за да види засраменото изражение насреща. Това го умиляваше повече от преди, но го забавляваше и факта колко се засрамваше Дже Мин точно от нещата, от които нямаше причина да се срамува. Това дори не бе в неговия контрол, а чисто закотвено в днк-то му.
- Няма нужда да се извиняваш. – подсмихна се някак загадъчно, но в този момент очите на другия се разшириха. Навярно бе забелязал дяволития привкус на тази шинска усмивка. Далеч не я виждаше за първи път. Точно усети как червенокосия си бе наумил да му избяга и да спи в другата стая, но ръцете му възпряха този порив. След като бе усетил възбудата на Дже Мин, нямаше как да не се погрижи за него. – Отпусни се, Дже. Няма да ти вадя бъбрек. – пошегува се за първи път от много време с цел да предразположи другия поне за малко да забрави смущението си. Пръстите му ловко, но нежно се плъзнаха надолу по нагорещеното тяло и достигнаха до видимата подутина на панталонките. Когато си позволи да ги смъкне надолу и си проправи път под памучните боксерки, погледът му за миг се премрежи и от устните му се откъсна спонтанна тиха въздишка. Сладкият му дъх пробяга по парещите бузи на Дже Мин, който прехапа устни в мрака. След кратките масажиращи движения, които упражни Шин, за миг отдели пръсти колкото да ги навлажни обилно, за да се плъзгат по-плавно по мъжеството на червенокосия и да му доставят максимална възбуда. Шин от опит знаеше колко некомфортно нещо бе да не можеш да се освободиш от оковите на ерекцията. За първи път виждаше Дже в своето безпомощно положение, но нямаше да го остави да страда, един добър любовник не би го допуснал.
Забързваше движенията си постепенно и умерено, докато не уцели точния такт, който Дже инстинктивно му подсказа да задържи. Усети как се вкопчи в него и чу запъхтяния му дъх. Беше някак различен от всичко досега. Държанието му крещеше, че го иска. Поне в този момент нямаше капка съпротива, липсваше и онази свян, която винаги прикриваше първичните му желания.  Сега бе точно този Дже Мин от съня си преди минути. Изцяло потънал в удоволствието, което му бе подарено.
Шин все повече осъзнаваше какво бе изпуснал, оставяйки се да бъде воден от егоизма си. Истина беше, че не бе бил добър стопанин, а трябваше. Харесваше му да завладява нови територии, а тази нощ определено пробуди една нова страна на Дже Мин. И дори червенокосият да опиташе да я скрие отново, Шин щеше да знае, че тя е някъде там.
Когато невъздържания стон на Дже Мин заехтя като песен в ушите му, той отдели пръсти и задоволно се взря в топлата бяла течност по тях, която проблясваше като кристален прашец на слабата лунна светлина.
-  Добро момче! – прошепна му Шин, все още чувайки светкавичните удари на сърцето му.
Реши, че по някакъв начин трябва да възнагради малкото си чихуа за послушанието. Разбира се, бързо и припомни как би му отвърнал той, ако го попита какво иска да правят заедно. Можеше да очаква само отговор като „нищо“ или „няма значение“, така че отново трябвашe да го измисли сам. Не че искаше да си налага волята, но какво да се прави. Дълбоко в себе си знаеше, че онова копеле Хон Тао е прав и Дже заслужаваше повече. Но дори това бе нещо, което единствено Шин Юн можеше да му даде.
- Искаш ли да отидем някъде утре? На някое... самотно местенце, където няма да има никой друг, освен нас двамата.

Jae Min написа:Беше му малко трудно да асимилира какво точно се случи. В един момент онзи проклет сън го издаде, а в следващия не можеше да се отдръпне от Шин. Дали вече беше стигнал толкова ниско, че всъщност вече сам се издаваше, дори когато не искаше. Че всъщност мислите му не са толкова непорочни и чисти, за колкото всеки си мисли, че Дже притежава. Та той беше като ангелчето, което да е пълната противоположност на Шин и да го стабилизира. Уви истината бе, че сигурно е по-пропаднал в ада и от чернокосия – лъжеше, мамеше и манипулираше самия себе си, че не иска да прави нищо с Шин, за да не е наранен, когато сам си търси боя.
Леко настръхна когато Шин се опита да се пошегува, защото звездите и луната са му свидетели – това не предвещаваше нищо добро. А още повече, когато ръката на чернокосия започна да скита по него. Но когато го докосна до онова място се почувства истински безпомощен и неспособен да го разкара от себе си.
Вечно се предупреждаваше, но просто не осъзнаваше цялата сериозност на положението си спрямо чувствата си към Шин. Знаеше, че може да му се сърди с дни, но само едно докосване беше нужно, за да му падне в краката. Пък може би досега не разбираше колко много се нуждаеше от него.
Всичко в тази ситуация е извън логиката, напълно неразбираемо и изкривено. Искаше да се съпротивлява до последния си дъх, но искаше и да го съблече точно тук и сега, на дивана. Да го целува, докато се тласкаше в него, и да крещи името му в екстаз.
Желаеше го.
Инстинктивно.
Примитивно.
Неконтролируемо.
Усещаше ръката на Шин върху себе си, а усещанията ставаха все по-силни и по-силни. Не можеше иначе. Стори му се прекалено хубаво, а да не изстиска всяка капка удоволствие, но когато рязко спря, Дже зяпна от изумление. Първата мисъл, която му дойде бе толкова откачена, че не можеше дори да я изрече: „Не спирай. Искам пак така.“. Това сигурно беше най-безсрамната мисъл досега и честно ако Шин не се бе върнал към старото си занимание, Дже сигурно щеше да му се моли да продължи.
Откликваше на всяко движение, което Шин правеше с ръка и чак сега разбра факта. Че всъщност чернокосия го ужасяваше. Беше го страх от него, от това, което може да му направи и да го накара да изпита само с един поглед. А този страх и чакането явно увеличаваха всяко усещане на n-та степен. Страхът от всичко, което може да му се случи ако пак се впусне в урагана наречен Шин му действаше като резонанс и явно беше нужда само едно докосване, че да почне да издава тихи стонове. Просто през цялото време го накара да се разтапя в ръцете му и да го гледа в тези черни, като въглени очи.
Вълната която последва не много по-късно се разби из цялото му тяло като циклон. Необоздан. Див. Неопитомен. Опита се да заглуши стона, но не се получи. Всяка капка здрав разум беше напуснала тялото, а той просто застина върху Шин и не знаеше какво да прави - и това само от нещо такова ... явно в повече му идваше това да стои далеч от чернокосия. Бавно се опомни и … осъзна, че няма куража дори да го погледна. Гледаше ръката му и собствения си срам, накрая се предаде. Просто стоеше свит върху Шин, а очите му гледаха в тъмната част на дивана, попивайки аромата на чернокосия, а сърцето му биеше като лудо в гръдния кош. Едно обаче беше сигурно! Спокойно можеше да заяви, че съм е състояние да го удуши с голи ръце. И в същото време го желаеш повече, от който и да е човек в живота си. Защото колкото и да не си признава е имало моменти, да, имало е моменти, когато странни мисли са се появявали за хора, които не са били Шин, но само една мисъл за чернокосия и всички умира. Остава само лек страх, че ако реши да ходи при друг може и да се прости после с живота си.
След секунди започна да се размърдва и най-накрая погледна Шин с насълзени очи. Не искаше никой, никога да го вижда така. Уязвим и нуждаещ се от нещо, а сега … и двете неща се появиха като по команда едно след друго. Бавно покри очите си с ръка и като усети ръката на Шин да го пипа по лицето се дръпна и почна да трепери.
- Защо? – зададе неясен въпрос, а гласът му трепереше и беше леко по-дрезгав от нормалното – Защо го направи? Това е моята работа. Аз съм трябва този, който да прави такива неща на теб. Не ти на мен. Нали винаги сме си били така. Защо промени правилата?
От нищото просто се изправи и за секунда избяга от мястото засрамен повече от всякога. Влезе в стаята си и започна да рови из гардероба. Набързо смени дрехите си и се навлече, като че навън е -50 градуса, а той ще излиза да се среща челно със снежна буря. Накрая се върна при Шин с един пакет салфетки. Настани се на земята и му подаде пакета, а после се сви на мястото си и се помоли да може Шин да изтрие това от съзнанието си дето видя днес, че все пак това може би е най-срамния момент на Дже досега.
- Да. Искам да отидем някъде, но не променяй повече правилата. – каза изведнъж Дже – Ти си собственика, а аз съм собствеността. Собственикът не трябва да се грижи за собствеността си. – накрая просто се сви още повече на земята и прегърна коленете си, като заприлича на червеникава топка – Аз съм мазохист, Шин, мазохист, който има нужда да бъде контролиран и наказван от теб, не награждаван.

Park Shin Yoon написа:Въздъхна. Какво щеше да прави този свой непоправимо сладък мазохист? И защо винаги прекаляваше с мисленето над тези неща. Над тях не биваше да се мисли. Тези мигове бяха като модерните картини– не ще можеш да им се насладиш, докато опитваш да ги разбереш.
- Имам много просто решение на този твой проблем, Сънг Дже Мин. – каза с издържан професионален тон, но в очите му се четеше нова веселяшка искра. Подпря се на лакътя си както бе на ръба на дивана и се приведе към парещото лице на Дже. Можеше да се закълне, че от него сякаш направо излизаше пушек. Всичката тази кръв, насъбрала се в главата му, сигурно вече кипеше като водна пара.
- Приеми го като нов вид наказание, защото аз казвам, че беше точно това! – увери го с леко дрезгавия си шепот, повдигайки брадичката му. Ето, дори в момента, карайки го да срещне погледа му, пак един вид го измъчваше и подчиняваше на волята си. И за двамата ролите на доминант и подчинен си бяха ежедневие, сякаш бяха родени за тях. Но всъщност беше Шин този, който постави веднъж правилата на играта. И тъй като той господстваше над всичко това, винаги можеше да си ги променя какво му скимне. Защо пък не? Трябваше само да се постарае другият път Дже Мин да не усети промяната като такава. Сам си го просеше, отлично знаеше как му влияеха неща, започващи с „не прави това“. Не беше трудно да предизвикаш звяра, но в случая на червенокосия това всеки божи път се случваше неволно.
Погледаха се мълчаливо още няколко секунди и Шин си смъкна задника долу на пода до Дже. Облегна глава на неудобния ръб на дивана, но това положение му се стори по-удобно от всичко досега. Почувства онзи простичкия уют от едно време. Когато му трябваше ей толкова малко, за да е щастлив и доволен. Когато двамата седяха на голия хладен под в сиропиталището и си разправяха онези глупави страшни истории, четяха оръфани комикси и хрупаха нещо свито от стаята на директора.
- Хей.. Помниш ли онази ужасна история за призрака от езерото, която ти разказвах. За онази луда, дето е живяла в изоставената къща до сиропиталището ни и дето е убила цялото си семейство, а накрая се удавила в езерото.. И аз го бях чул отнякъде, но знаех, че са пълни измислици. И все пак ти не се престраши да поплуваш с мен в езерото. Упорито си стоеше на брега и събираше някакви камъчета. На мен ми се струваха еднакви, но ти не се отказваше, докато не видя разликата... – засмя се тихо и поклати глава. - Да му се не види, и досега се спомням как изглеждаше всяко едно камъче.
Да, не можеше да повярва, че помни всичко това. Помнеше нюансите им. Едни светли като деня, други тъмни нощта. Някои проблясваха в малките му шепи, други -не. Помнеше и че си беше харесал едно такова на вид безформено и напукано, но на допир изненадващо гладко. То блестеше само като го врътнеш под определен ъгъл срещу слънцето. Дже Мин му го беше подарил и Шин Юн го носеше винаги със себе си. Когато се бе събудил от дългия си „сън“ в онази болница, едно от местата, на които го потърси, бе същото това езеро. Тогава хвърли камъчето във водата и си пожела двамата да се срещнат отново. Е, очевидно се беше сбъднало. А дори не беше някой кладенец на желанията.
Странно облекчение се изписа на лицето му, докато с Дже си припомняха онези времена. Вече не го болеше да се сеща. Сърцето не го стягаш в гърдите, докато се разхождаше из така бистрите далечни спомени. Вече бе осъзнал, че трябва да продължи напред, а може би тази крачка бе направена. Нещо повече. Осъзна, че не може, а и не иска да връща нещата по старо му. Миналото си беше минало, но то все пак за него беше скъпо. Бяха му скъпи моментите, прекарани с този човек. Всичките. Затова ги помнеше с тези наситени детайли. Не защото имаше слонска памет. Не искаше да губи и един миг, прекаран с този глупчо, никога. Радваше се, че най-сетне не го боли да си припомня. Че най-сетне си говореха толкова дълго. По някое време Шин усети рошавата глава на Дже да тупка върху рамото му. С охота пое цялаха му тежест в ръце и го пренесе в леглото му. И за протокола тъмнокосият заспа без никакви задни мисли, обвил ръце около малкия си мазохист. В съня му се стори като плюшено мече и като се събуди на сутринта другия едва дишаше в прегръдката му.
***
Сутрешният душ и кафето му дойдоха като върховно начало на деня. Първо с облекчение установи, че по тялото му не бяха останали следи от онези шибана вечер, която не искаше да си спомня. Второ, докато сърбаше черната напитка за събуждане, откри точното място, на което щяха да отидат днес с червенокосия. Той си знаеше, че щеше да е замъкнат някъде дори да бе отказал, но все пак съгласието му допълнително мотивира Шин и необичайния му позитивизъм лъхаше от него като парфюм.
Разбира се, не беше казал на Дже къде отиват. По пътя само се подсмихваше вяло и си тананикаше една грешно запомнена мелодия. Имаше едночасов период, през който не бе убеден дали ще намерят точното място, но изненадващо джипиесът на колата не го подведе съвсем. Бяха стигнали до самотното езерце, обградено от скали от едната страна и равна зелена полянка от другата. Малки, но величествени струи вода се прокрадваха между скалите и се вливаха една в друга, образувайки магическа мрежа. Нямаше жива душа. Всъщност цялата тази местност бе необитаема. Близкото селище бе било разрушено след голямо земетресение и оттогава никой не живееше и минаваше наблизо. Беше си чиста щастлива случайност, че Шин попадна на това местенце след щателното търсене на картата.
Нямаше представа дали другия беше приготвил нещо, но лично Шин не носеше нищо със себе си. Бе прекалено въодушевен за едно такова истинско съвместно бягство с Дже, не че му и трябваше друго. Съблече тениската си, докато сияещите му очи все още попиваха гледката наоколо. За миг се замисли дали да попита червенокосия ще влезе ли с него във водата, но реши да му отнеме правото на глас. Така бе най-забавно. Нали се бе оплакал от липсата на наказания? Кой ли бе първият човек, изрекъл някога изрекъл „Внимавай какво си пожелаваш!“?
Със светкавично бърз спринт тъмнокосия премина през Дже, улови го около кръста и го задържа във въздуха толкова, колкото да го метне в приканващата прозрачна вода. Беше наистина толкова бистра, че той със задоволство успя да види физиономията на другия преди да се покаже на повърхността. Шин Юн на свой ред се ухили като хлапе и скочи в езерото със заплашителна засилка. Скалите го приканваха да се пробва и оттам по-късно. Може би звучеше нелепо, но най-сетне се чувстваше свободен. И най-сетне съществуваше в мир със себе си, дори да не можеше да е вечно.
- Добре ли си, Дже? Ядосан ли си? – запита го, щом стигна до него, но доволната му провокативна усмивчица не напускаше пиедестала си.

Jae Min написа:Гледаше невярващо езерото и се чудеше с какво заслужи това. Беше послушен. Беше направо пример за послушание. Не се оплакваше от сутринта та чак до сега. Не мрънкаше. Не дразнеше Шин. Дори реши да събере и за него дрехи, които явно стояха в апартамента му, ако не дай си боже чернокосия реши пък да остане при него .. или да не го напуска. Дори си направи труда да преглътне снощния си срам и да го гледа в очите като размениха точно петте думи за деня.
Не го дразни и в колата. Не питаше къде отиват. Не сменяше радиото. Не си тананикаше нещо, което да е изникнало в главата му. Не се шегуваше. Не го докосваше. Не правеше нищо, с което да провокира Шин. Та защо, мамка му, се озова на място като това?
Сега е момента да се спомене, че Дже имаше ужас не само от Шин, който му е ядосан ми и от още едно много просто нещо. Страх, който се появи когато беше малък и слушаше на чернокосия глупавите истории. От тогава, та досега, Дже не смее да влезе в нещо, което не представляваше ваната! А именно езеро, океан, море и общо взето воден басейн, който е по-дълбок от 50 сантиметра. Не че и във ваната не може да отскочи някой дух, но все пак … тук имаше по-голяма вероятност да се появи някое чудовище и да го изяде.
И колкото малоумно да звучеше всичко това … за Дже си беше реално всичко това, нищо че единственото чудовище, от което трябва да се страхува са самите  хора.
Бавно и несигурно излезе от колата и докато Шин си правеше там нещо, червенокосия се огледа за къща, имот, барака, каравана, палатка или нещо такова. Убежище, в което да се скрие и в същото време да покаже на Шин, че са заедно на място без хора, без да бяга. Само дето такова нямаше. Нямаше нищо в полезрението му, което да служи за бункер, освен колата. Затова се врътна и понечи да влезе там, когато усети ръката на Шин около кръста си.
Така преди да е възразил беше вдигнат от земята. Даже видя приближаващата се вода и паник атака го обзе. Почна да вика и да се опитва да се отскубне от Шин … ама не стана. И както предполагаше, озова се във водата, а паник атаката се засили ужасяващо много. Така Дже се оказа блъскащ по водата, която едвам, едвам го покриваше целия, при това в седнало положение. Блъскаше и се опитваше да си поеме въздух.
Чак когато осъзна, че не се дави спря. Остана скован във водата, а в главата му пак почнаха да минавах хиляди нови мисли. Преди всичко щеше да напълнее. Да стане толкова тежък, че да не може да го разнася Шин както си иска. Втората му задача е да направи договор, в който да поставя под въпрос всички такива изцепки като напълно забранени. Щеше да го даде на Шин да го подпише и щеше да има следната клауза „Срещу пълно подчинение долуподписания се съгласява да не ходи на места, които са в близост на минимум 10 километра от воден басейн. При неспазване на точката долуподписания ще се лиши от правото си да доближава подчинения за три дена.“. Да. Щеше да направи такъв договор от поне 50 страници и да му ги даде под претекст, че е предбрачен договор.
- Добре ли си, Дже? Ядосан ли си? – чу да идва от Шин, с което го изкара от транса. Капките, които падаха от косата му правеха гледката на човека, който искаше да убие на място, размазана. Дже се изправи бавно, но понеже паниката от падането във водата и един хлъзгав камък, се стовари пак в тая смъртоносна течност. Втори опит и най-накрая стигна до Шин, като просто му заби един в лицето.
- Не. – каза чисто и просто като отговор и на двата му въпроса и се изниза от водата. Сетне се просна на земята и се опита да успокои биещото като на кон спринтьор сърце. Леко размърда ръката, с която фрасна Шин и усети, че го боли. Погледна я и само въздъхна като видя, че се е зачервила. Явно все пак има проклятие на бялата кожа – дори най-малкия удар да си личи повече на теб, отколкото на другия. Но не можеше да мисли за това сега. Постави ръката на лицето си, колкото да го скрие от слънцето и се помоли да не вземе да изгори, че само това оставаше.
Изведнъж нещо му закри светлината и когато свали ръката си видя Шин над себе си с някаква абсурдно хлапашка усмивка. Това май още повече го подразни, че той тука е на прага на умирачката, а чернокосия си вее оная работа при плуването с рибките, че дори не усети кога му фрасна и един от корема. Само дето не сметна, че както беше над него .. така и ще си остане след удара.
- Махни се от мен, шибаняк. – кресна и за пръв път псуваше по Шин, а лицето му стана като цвета на косата му – Върви си го начукай в шибаната вода и да не съм те видял поне още три часа. Едвам дишам заради теб, копеле проклето.

Park Shin Yoon написа:Страх. Сигнал за опасност, сигнал, че нещо не е или няма да е наред. Най-простичко казано. Само дето това понятие си беше доста по-комплексно. Като начало имаше много видове страх. Човек се страхуваше от разни предмети и явления, често много произволни, още по-често без основателна причина. Тук всичко опираше до психиката – я някой плашещ факт, я някое-друго кофти изживяване. В социален аспект пък разнообразието беше още по-голямо. Страх някой да те нарани, или ти да не нараниш някой. Страх да бъдеш използва ни излъган, отхвърлен и отлъчен, въобще списъкът беше безкраен. Затова и връзките между хората никога не бяха нещо лесно и просто. Особено когато границата между омразата и любовта съвсем изтънее.
Пак Шин Юн с години се беше разкъсвал между тези две чувства, години наред стоеше на границата и все нещо го спираше да избере. Накрая отказа да избира, защото нямаше нужда. Защото отдавна бе наясно дали обичта или омразата му към Сънг Дже Мин беше истинска. Беше глупаво, но донякъде нужно зло всичко това, което причини и на двамата. И макар да бе безсмислено да съжалява за минали неща, не можеше да отрече. Искаше му се да си бе спестил голяма част от глупостите. Искаше му се да беше поставил картите на масата още в самото начало. Искаше му се да знае още тогава, че Дже не беше толкова виновен, колкото му се искаше. Ако беше, всичко би се случило съвсем различно. Но той бе най-крехкото и чисто същество в живота му. Каквото и да правеше, Шин винаги щеше да изглежда като подъл тиранин, заграбил цялата любов на другия и подлагащ го на мъчения от всякакъв вид. Те двамата нямаше как да бъдат нормална двойка, дори Красавицата и звяра бяха по-стандартни.
Колкото и странно да беше, срещата им протичаше като по вода. И като споменахме вода, кой би повярвал, че Шин бе избрал да доведе другия точно на езеро? Той го познаваше и още снощи си спомни големия му ужас от водните басейни. Замисли се, че и това бе по негова вина. Ако като малък Шин Юн постоянно не му пълнеше главата с ужасните истории за призраци, обитаващи езерата, сега нямаше да го е страх, нали? Почувства се длъжен да направи нещо. Разбира се, излишно бе да се споменава колко зле беше точно Шин в помагането на някой да преодолее страховете си. Въобще в общуването като цяло, но това си оглавяваше списъка. По-вероятно беше след намесата му у Дже да се породи допълнителен страх, отколкото нещо да потръгне в положителна посока.
Реакцията му да излезе вбесен от водата не го изненада. Може би не очакваше да се ядоса чак толкова, но юмрукът в стомаха, който другия му поради, го накара да си падне на задника и да се замисли. Беше си с правото. Целта на Шин далеч не бе да го стресира повече, но всъщност направи именно това. Провали се с гръм и трясък, както винаги. Сега изглеждаше като задник, който се бъзика на чужд гръб. Не че не си беше задник, но сега не такава беше идеята на упражнението.
- Прав си, копеле съм. – внезапното му съгласие привлече вниманието на червенокосия. Опита да запази сериозността си и донякъде му се получи. Изправи се до клекнало положение, привеждайки се към Дже с безстрашен поглед. Днес малкото му чихуа очевидно беше във форма, само дето трябваше да се постарае повече, ако иска да го нокаутира. - За да те оставя на мира, ще трябва да ме пребиеш до смърт, иначе няма да те оставя да ми се цупиш тук цял ден. – прокара ръка през мократа си коса и продължи решително. – Виж, знам, че си като малко плашливо животинче, което първо трябва да свикне със средата и прочие, та не започнах добре, но нека опитаме пак. Сам видя, че проклетата вода дори не е дълбока. А ако някой призрак опита да те докопа, ще се разправя с мен! - изправи се отново на крака и след като изтупа натъртения си задник се приведе отново, подавайки ръка към Дже Мин. – Хайде, Дже, довери ми се! Ако просто влезеш с мен за малко... Ако се изправиш срещу страха си, аз също ще мога да се изправя пред своя. – промълви накрая, без да отделя поглед от него. Наистина говееше сериозно. Наясно бе, че вероятно го пришпорва, но Дже без друго никога не бе готов за нищо, така че не му оставяше голям избор. А сега това бе наистина важно за него. – Но ако не дойдеш с мен сега, няма да разбереш какъв е. – добави, отброявайки последните десет секунди, в които щеше да задържи ръката си протегната в очакване на отговор. Това му беше нужно, но не беше поредния каприз. Ако другия откажеше да му се довери сега, то значи нещата между тях бяха обречени. Никога нямаше да си вярват и нямаше да направят онази крачка напред, която би ги задържала заедно.

Jae Min написа:Изпънатата ръка, спокойният и сериозен тон, погледа на Шин, думите му. Всичко това беше твърде ново за Дже. Дори прекалено ново, защото за пръв път се почувства крайно зле за това, което направи преди малко и осъзна, че Шин не му е виновен, че е мрънкащо бебе. Осъзна, и че няма как да се справи със страха си сам, затова май най-добре е да приеме помощта на отсрещния. Но имаше и по-важна причина, поради която се замисли дали да хване ръката на чернокосия.
УМИРАШЕ ДА РАЗБЕРЕ ОТ КАКВО МОЖЕ ДА СЕ СТРАХУВА ШИН!
И това нямаше да му даде мира, докато не го разбере сега, което явно беше и нужното побутване да протегне ръката си. Леко плахо да докосне първо пръстите на Шин, а сетне да приплъзне ръката си по неговата и да я стисне. Така се изправи и разтръска главата си като кученце, колкото да разкара колкото се можеше повече вода от нея, че нещо му пречеше. После погледна Шин и се усмихна по типичния начин на Дже – винаги с огромна усмивка щом срещу него е чернокосия.
- Добре. – каза изведнъж и сам задържа Шин към водата доброволно. Само дето спря точно пред водата и се опита всячески да спре да трепери, макар много да не му се получи. За миг погледна Шин, а после водата, но накрая пак върна погледа си върху Шин, който явно разчел, че нещо Дже почва да се съмнява в способността си да се изправи срещу врага го задърпа към водата с бавни крачки.
Някъде, когато водата вече беше стигнала до кръста на Дже, червенокосия направо вече излъчваше ужаса, който изпитва да е толкова навътре. И затова просто се застопори на място, усещайки че не може да си мръдне повече краката. От друга страна дръпна ръката на Шин и щом чернокосия го погледна, Дже само го прегърна и скри лицето си в шията му, прегръщайки го през врата.
За останалото просто се остави на Шин да го води, нищо че на момент май усещаше някакво чудовище да пълзи по дъното и за малко да скочи на конче на чернокосия. Нищо, че имаше и момент, когато се подхлъзна и двамата да се озоват във водата. Накрая резултата беше, че Дже беше една идея по-малко ужасен от водата и една идея по-вече ужасен от Шин, че може така долно да го изманипулира с ясната слабост – самият него. Знаеше, че Дже няма как да устои на възможността да разбере нещо повече за чернокосия и така го изигра.
…
Следващата спирка, която Дже не очакваше беше някаква къщурка в непосредствена близост до проклетото езеро. И на всичкото отгоре се оказа, че е в някаква забравена от бога река без никакъв обхват. Честно, за момент Дже си помисли, че Шин е решил да го убие след като му мине мерака и да го зарови някъде тук, но пък това, което го успокояваше беше, че на чернокосия надали ще му хрумнат чак толкова смели мисли.
Червенокосият бавно влезе в къщурката със сака си в едната ръка и този, който беше приготвил за Шин в другата. Влезе и започна да оглежда всичко тук, установявайки, че ще трябва да почисти мястото щателно, но преди това трябваше да направи нещо друго. Затова остави багажа на пода и започна да рови нещо в своя сак. Когато успя да го намери извади от там една голяма кърпа и хвана ръката на Шин. Задърпа чернокосия на дивана в явно хола и го накара да сетне. После се настани в него и покри главата му с ръката, колкото да се опита поне малко да го изсуши.
- Шин … - рече тихичко, разчупвайки тишината и изчака чернокосия да го погледне - … много съжалявам за избухването ми по-рано. – след тези думи приближи лицето си до неговото и го целуна на мястото където го фрасна по челюстта. Сетне се дръпна от него, заставайки на колене пред Шин и леко повдигна тениската, а лицето му направо пламна от срам. – Ще ми простиш ли? – попита с един кучешки поглед, сложи ръцете на бедрата на чернокосия, че да му е по-удобно и залепи устните си на второто място, което халоса. После се премести малко по-нагоре и започна да чертае линия, а когато тениската му пречеше просто реши да я надигне до момента, в който напълно не я свали и метна мокрия парцал на земята. Накрая пак погледна Шин с най-невинния поглед, който можеше до докара, а лицето му беше по-червено и от косата, очаквайки отговора му и евентуално да си каже страха.

Park Shin Yoon написа:Предположи вярно. Познаваше си човека и веднага се досети как да предизвика любопитството му. Не че така или иначе не бе решил да му признае някои неща днес. Противно на очакванията двамата имаха много за какво да си говорят. Поне Шин имаше. Личеше му, че не изгаря от желание, защото всяка тема, свързана с него, бе повече от сериозна и мрачна. Сякаш играеше онази ужасяваща игра „Миночистач“. Не можеше и да се отърси от всичките си анализи какво ще последва от страна на червенокосия. Не познаваше по-чисто и невинно създание от него, но той го обичаше прекалено наивно. Дори след всичко , което му причини, изглеждаше толкова лесно да го обича.. Шин не можеше да разбере как е възможно.
Не знаеше какво търси, но в никакъв случай не бе съжаление и съчувствие. Мразеше всяка буква от тези думи. Единствено искаше Дже да се почувства малко по-сигурен, че този път всичко е истинско. Че не е поредната приказка, която Шин ще инсценира, за да развали края й. Да, той бе цар в развалянето на моменти, неслучайно всичко, до което се докосне, не свършва добре. Но сега имаше нужда от доверието на Дже дори повече отколкото то любовта му. Осъзна, че през цялото време му бе липсвала онази връзка, която двамата някога бяха имали. Да могат да си кажат всичко и то никога да не напусне обятията на техните мисли. Някога го правеха с такава лекота, а сега тези времена изглеждаха като илюзорна чужда реалност.
Дже... – зарови пръсти в още влажната му коса, колкото да го разсее от още по-разсейващото му занимание. Не можеше да повярва,че той, Пак Шин Юн, не бе в настроение за любовни игрички. Сигурно се разболяваше, а може би имаше нещо гнило в онази вода... –Дже... – подкара отново, но пак запецна след името му. Как обожаваше да изрича това име. Беше далеч по-простичко и приятно, от всичко, което трябваше да каже след това. Дори нямаше представа откъде да започне, как да започне, нито къде ще му излезе края.
Като бе в изповедалня, само дето опита да съсредоточи погледа си върху този на червенокосия. - Има едно единствено нещо от което ме е страх сега. – зачекна темата с ясното съзнание, че връщане назад вече нямаше. Прочисти гърло в мъчителен опит да изтръгне дълбоко вкоренения си навик да не говори за себе си. Дотолкова бе отвикнал, че зоната му на комфорт се отдалечаваше от него като влак-стрела. - Няма как да знаеш, защото го прикривам доста добре, но ти сам каза – без повече скришни неща, така че слушай.. – всяка част от тялото у като че настръхна, дори вътрешностите му. Как бе възможно това? - Страх ме е, че ако разбереш всичко за мен.. Ако наистина осъзнаеш какъв съм.. – започваш на няколко пъти и нищо не му звучеше като хората. Най-много накрая Дже да му се изхили в лицето, че не може да подреди и едно изречение като хората. -Мисля, че би могъл да ме намразиш, но дори да не си способен на това.. Най-малкото би могъл да се ужасиш, имам предвид повече от досега.. – вметна след като се присети, че неведнъж червенокосия си бе видно ужасен от него. Макар и в случая на се ставаше дума за точно онзи вид ужас. - Дже, аз съм..аз съм чудовище. Но не го казвам, защото мразя себе си, или заради някаква вина. Причината да те държа настрана от всичко, което върша... е защото ме е страх да ме опознаваш такъв. Но истината е, че онази страна от мен е някой, който винаги ще бъда. Нещо, от което не мога да избягам. Просто е там.
Всичко беше вярно. Усещаше всяка своя дума, караща някое косъмче да потрепери. Стомахът му искаше да се преобърне. Човек не се сблъскваше леко с истината за себе си. Това бе възможно най-трудната част, а бе една първата стъпка на Шин, едва първата. Може би по-късно щеше да се намрази, че въобще си е отворил плювалника. Винаги имаше опцията да си я кара както досега, както през всички изминали години. Нали стига да пожелае Дже, можеше да го получи, както всичко друго, независимо то цената... Но повече не искаше да живее по този начин. Може да залъгва другите, но не и себе си. Иронията беше, че навярно е твърде късно за всичкото това прозрение. Ямата, в която бе пропаднал, не беше никак плитка и далеч не му предвещаваше светло бъдеще. Но пустият шински инат не се отказва от нищо.
- Случката с Хьо Рин... – продължи след известно мълчание. - Знаеш... Няма да спра дотук. – потвърди очевидното за себе си. За първи път говееше като някой, който се познава. Беше така, Шин вечно знаеше какво иска и как да го получи, но никога не избираше лее ни безопасен път към него. Сега обаче бе повече то ясно, че нямаше да остави нещата така. При това най-плашещото, което са не бе открил все още, бе друго. Това, че не правеше нищо заради саможертвата на онази жена и неродното й дете, или заради чувството за дълг, или прояждаща вина.. Нищо подобно. Правеше всичко заради себе си. Чисто и просто заради себе си. Вероятно това го караше да се чувства жив, а вечното надцакване бе единствената му сила. - През изминалите дни обмислям да накарам сем. Накамура да си платят за стореното. Вече имам план как да свърша с тях, за който обаче агент Канг не трябва да разбира. Както винаги ще опита да ме спре и само ще влоши нещата... Не ми е лесно да го кажа, но този път не искам да крия от теб, а да те оставя да решиш сам. Дали ще ми помогнеш или не. Дали искаш да бъдеш част от това или не. – почти изстреля на един дъх. Изключи всякаква емоция от тембъра си, сякаш бе превключил на автопилот. - Не искам да влияя на решението ти, но ще кажа нещо от опит. Аз, за разлика от теб, съм отнел много животи, Дже Мин. Без значение към кои ще ги причислиш, животът си е живот. Нищо не е същото, след като убиеш.
Не искаше да звучи като предупреждение или поредният опит да го задържи настрана от тези неща, но... Знаеше добре, че гледката не би му харесала, ето там идваше разминаването им. На Шин му харесваше. Беше красиво, като всяка трагедия и всяка търсена беля. Извратеното му съзнание не знаеше граници за размера на кашата, в която може да се забърка. Дори това да бе някоя неоткрита психична болест, нямаше никакво значение. Шин не можеше да бъде спрян.
Като за грандиозно нелеп финал, кихавицата на тъмнокосия разтърси цялото старинно помещение, от дървения на места изгнил под до полилея и дъските на тавана. Дано да беше за здраве.

Jae Min написа:Да видиш с очите си как Шин разкрива неща за себе си доброволно беше крайно приятна гледка. Крайно мила. Крайно различна. Такава, която накара Дже само да се усмихне, но не със съжаление или съчувствие. Нямаше помен от такива емоции, защото просто не ги изпитваше. Истината, е че в момента се гордееше с Шин и факта, че е израснал толкова много през последно време. И надали чернокосия разбираше това сам, но за Дже факта, че Шин споделяше беше първата стъпка към това да му се довери отново, отново да му даде сърцето си и да не го е страх, че за пореден път ще го счупи на парчета, които червенокосия сам да си събира и лепи след това.
Изслуша го внимателно, а усмивката на лицето му не слизаше от лицето. Внимаваше да попие всяка дума. И не се учуди, че иска да накара онези да си платят, не се и учуди, че го разяжда случката с Хьо Рин. Не го учуди нищо, защото вече знаеше какъв и Шин. Все пак бяха израснали заедно, а дори тогава Дже наблюдаваше внимателно Шин и ги изучаваше, за да знае как да подходи към него, я за да станат приятели, я за да го дразни.
А когато Шин се разкиха, Дже направо избухна в искрен смях. Това беше наистина забавно, след такова сериозно откровение да вземе съдбата да му донесе толкова нелеп край. Но какво да се прави. И добре, че някъде по средата на думите на Шин, Дже реши да седне на дивана, че иначе щеше да се въргаля на земята.
- Шин … - рече от нищото и преди да се е усетил, Шин се озова прегърнат, а главата му се намираше върху гърдите на Дже. Червенокосият само прокара пръсти в косата му и затвори очи - … наистина ти отне много време, нали? – попита го, но не искаше отговор, а в гласа му се четеше крайно спокойна нотка. – Знаех какъв си още преди години. Знам на какво си способен. Знам какво можеш да направиш. Но ти не знаеш нещо много важно.
Отдръпна се от него и сложи ръцете си на раменете му, колкото да накара Шин да го погледне, за да може да види и спокойствието в очите му, противно на всичката уплаха, която досега чернокосия срещаше там.
- Научих се да те обичам, дори когато ти не можеше да се приемеш. Още от сиропиталището и през всичките години до сега. – прокара едната си ръка по шията му, оставяйки я на тила на Шин – Не знаеш ли, че никога не мога да те намразя, защото дори нещата, които ненавиждам в теб ме карат да те обичам дори повече. И ще бъда с теб, до момента, в който вече не съм ти нужен.
След тези си думи доближи лицето си до неговото и докосна челото му със своето. Затвори очи и просто остана за миг така, молейки се Шин да му повярва. Защото знаеше, че чернокосия може би нямаше основание да не го направи, но все пак имаше крайно малко доверие в Дже и думите му. Особено те, макар никога да не го беше лъгал досега.
- Наистина си пораснал доста от сиропиталището. – изрече след няколко минути и го погледна. Сигурно Шин не знаеше, но когато се появи Дже не искаше изобщо да са приятели. Не искаше да има нищо общо с него. Дори не искаше да го гледа, но една от жените, които се грижиха за тях от време на време беше накарала Дже да повярва, че има нещо повече с Шин от мрачната аура и гадния поглед и всъщност онези, които са най-трудни за обичане са най-милите хора. Май тогава реши, че ще спечели Шин на своя страна на всяка страна. И от тогава го преследваше като сянка, може би защото искаше да накара Шин да се почувства добре. Май и затова започна да прави всевъзможни опити да не напускат сиропиталището поотделно, но явно последния опит се провали главоломно.
- Но има нещо, което не одобрявам. – леко се намръщи и се зачуди дали да му сподели, че е против цялата тази идея с отмъщение, отплата и такива ти му неща. Просто вярваше, че има нещо наречено Карма и накрая Шин ще е този, който ще го боли от цялото това нещо. А Дже не искаше да го вижда съкрушен или нещастен (макар да осъзнаваше, че дори с него Шин е такъв). – Не одобрявам, но все пак ще ти помогна в отмъщението. Няма да кажа на родителското лице. Няма да кажа на никой, но ще внимаваме, всичко трябва да е премислено и стратегически преценено до последния детайл. За твоя радост работата ми изисква такива познания и умения за справяне с враговете.
С това се изправи и тръгна към кухнята да търси някакъв съд, между временно пусна водата, да види дали има такова чудо. След като успя да отметне две от трите неща, които му трябваха реши да пробва и тая микровълнова дали ще работи, че дай боже имало ток. Щом установи, че и това има просто стопли вода в една чаша и се върна при Шин. Остави чашата на масата и почна да търси нещо в сака си, колкото да извади нещо приличащо на аптечка за бърза помощ. От там измъкна някакво саше, което разтвори във водата и я подаде на Шин.
- Знам, че не обичаш лекарства, но това ще го изпиеш. Леко е и гадно, но ще предотврати някоя настилка. – изрече и щом видя намръщената физиономия на Шин въздъхна и седна на земята срещу него в очакване – Не ме гледай така. Пий го или ще приключи бягството ни по-бързо от подготовката на Канг за деня. – с тези думи просто изчака и когато Шин го послуша направо грейна. - Е след като и това е свършено мисля, че ти трябват сухи дрехи и да те видя в леглото. За да си прекараме пълноценно колкото време искаш да сме тук, трябва да си здрав, нали?

Park Shin Yoon написа:

Един виден будистки монах твърдеше, че само ако опознаеш и обикнеш себе си, би могъл да обичаш друг без да го нараняваш. Хората непрекъснато се стремяха към подобна идилия. Но ако погледнем реалистично на нещата, ставаше ли дума за връзка между двама души, пълната идилия липсваше дори в приказките. Беше лудост да се вярва, че който обича истински, никога не би наранил. Напротив. Колкото по-силно обичаш, толкова по-малко успяваш да предпазиш другия. Получаваше се един странен обратен нетърсен ефект, поради простата причина, че разумът отговаряше за всички важни аспекти в една връзка, като например доверието и споделянето, пък любовта бе една егоистична и развратна кучка, която винаги искаше още и още. Дълбоко в себе си Шин бе убеден, че съществото му бе изпълнено с прекалено много от тази покварена любов, за да престане да наранява любимия си човек. Беше факт.
Да съумее да отстъпи поне за няколко минутки пиедестала на разума си, това беше най-голямото му постижение досега, но и се усещаше как набързо бе достигнал лимита си. Изговори се бързо и не можеше да се накара да изрече нищо повече. Нищо, когато всъщност имаше нещо. Имаше и го знаеше, но се правеше на ударен. Дори разумът му в тази връзка мълчеше, а една червена лампичка го уверяваше, че е по-добре да си замълчи за това, ако не иска да прати всичко с Дже по дяволите. Дори да бе решил, че е време за признания, отново сам си поставяше някакви граници. И не защото не можеше да се довери на Дже Мин, а защото отново онази егоистична кучка любовта му сега го искаше по-силно от всякога и не искаше да го губи отново. Никога. Истината обаче рано или късно те караше да се отплатиш за всяка секунда от времето, в което си я карал да се скатава някъде..
Вяла усмивка трепна на устните му, и малко преди Дже да започне да се държи като грижовна майка, Шин го притегли в прегръдките си и му прошепна:
- Чувствам, че ако не беше толкова наивен, никога не би обикнал човек като мен, Дже Мин.
„Не те заслужавам.“
Така бе завършил с откровенията, а темата за плана му щеше да зачекне отново, когато му дойдеше времето. Така или иначе бе премислял доста нещата многократно и ако изчисленията му не грешаха, Дже нямаше да се сблъска с опасност, стига да следва задачата си. Знаеше, че може да се довери единствено на него за това, а точно този път имаше нужда от съучастник. Не можеше да отрече, че тук не ставаше точно дума за отмъщение. Преди всичко Шин не бе забравил добрините на сем. Накамура. Те, поне повечето от тях, в същността си бяха като него. Беше ги грижа за техните хора, бяха готови на всичко за тях. Дори хората от подземния свят си имаха принципи. Но нямаше да им прости за трафика на хора, и то деца, сирачета като самия него. Щеше да ги изравни със земята, защото само той бе способен на това и защото усещаше, че ще му хареса да ги види съсипани, без нищо. Предадени от собственото си протеже.
***
През последните минути сменяше гримасите си с всяка следваща глътка- Преди последната направо му идеше да повърне всичко в мивката. Нищо, че не беше слагал и залък в устата си. вече и да искаше да хапне нещо, нямаше да може. Защо червенокосия винаги купуваше най-отвратителните лекарства за настинка? Знаеше добре, че най-много от всичко мразеше точно този вид с разтворими пакетчета. На всичкото отгоре при него имаха нулево действие и това стана ясно само 2 часа по-късно, когато Шин разтресе малката къща с още две силни кихавици. По дяволите, какво му ставаше? Не беше типично за него да настива от нищото...
- Откачи ли? – изрепчи се насреща, щом видя как Дже Мин опитва да го сложи в леглото като някоя майка – тримесечното си бебе в кошарката. - Махни това нещо, няма да спя! – измъкна с груба сила одеялото от ръцете му и го захвърли на земята. Отвън се чу гръмотевичен тътен, скоро последван от приятното ромолене на дъждовни капки по покрива.
Чудесно. Дже нямаше къде да му избяга, но ако го доближи прекалено и му причини всички неща от мислите си, като нищо да му прехвърли нелепата си настинка. Така го хвана яд, че захапа възглавницата. Беше съобразителен вече втори ден, нали? Опитите му костваха чисто неописуеми усилия. Беше така добър и внимателен, с какво бе заслужил това?
- Върви по дяволите, Дже! – изръмжа му внезапно, щом другия отново продължи с грижите и увещанията, че трябва да си легне, за де завие като суши и да чака...какво? Смъртта си ли? Бутна с ръка консервата, когато Дже бе отворил за него и го караше да изяде. Може би с това чашата му преля и след това просто реши да прати всичко по дяволите. Това спокойствие, неприсъщо за него, което чудно как бе задържал толкова часове, сега си бе плюло на петите.
Веднага излезе напусна спалнята, защото без друго сега не можеше да практикува там любимото си занимание с Дже. Майната му. Вече бяха минали няколко часа и съжали, че се бе съобразявал с всичко друго, но е и себе си. Егоцентризма му така или иначе никога нямаше да си отиде от него. Не искаше да се съобразява с нищо и толкова!
Излезе навън в проклетия дъжд, свали проклетите си обувки, свали и проклетата блуза с дълъг ръкав, която Дже го бе накарал да облече. Какво си бе въобразил? Послушен или трън в задника, нали пак щеше да го обича? Нали такива бяха думите му.
Шин се засмя на себе си. Припомни си, че не беше бил толкова път за нищо. Бе намерил перфектното място да прави каквото си иска и побягна към скалите при езерото. Щеше да скочи от там точно сега. Дъждът шибаше голите му широки рамена, но веднага се затопляше, попивайки в кожата му. Усещаше мократа трева под петите си. Закрещя на воля. Пукаше ли му от нещо? Не. Една глупава кихавица ли щеше да го спре? Него, Пак Шин Юн!
Не беше добър и послушен преди, не беше и сега. Осъзна, че просто ще е себе си и ще взима каквото поиска от скапания живот. Усети как силата му се възвръща на нови обороти, след като заеба неприсъщата си съобразителност и опит да се вслуша в думите на Дже. Сякаш бе машина след рестарт. Почувства се наистина жив, когато скочи от онази скала... Усети се непоклатим, усети се корав като някой древногръцки герой. Случваше се да изживее и неповторими моменти със себе си, след които разцъфваше с нов несломим дух. И това бе един от тях.
Доказа, че бе непоправим и след като му стана кофти за начина, по който заряза Дже, се върна светкавично бързо обратно в дървената постройка, но разбира се, не го намери. Сигурно бе тръгнал да го търси? Сега оставаше да се е изгубил в тази тъмница. Да си беше останал вътре, както разумния Дже Мин би постъпил. Макар че разумният Дже по-скоро би се прибрал в апартамента си. Нали винаги го правеше, когато настроението на Шин не се търпеше.
Установи, че колата я няма наоколо, но бе убеден, че в този дъжд, не можеше да стигне далеч преди да заседне някъде. Не се наложи да проследява дълго следите от гуми, за да потвърди предположението си. Видя Дже на шофьорското място, все още стиснал волана в ръка и преди да бъде забелязан от него просто отвори вратата и се качи вътре както си беше целия мокър до кости, бос и гол до кръста. Дотук с чистата тапицерия.
Не каза нищо, но направи достатъчно. Открадна си една неистово дълга и страстна целувка от Сънг Дже Мин, а после се взираше дълго в големите му замъглени очи. Любовта бе егоистична, но и не й се налагаше да разбира. Това беше хубавото. Тя просто съществуваше, карайки стените на разума за се разтреперват и да рухват при допира с величието й. Тя обаче колкото и вземаше, толкова и даваше. Защото бе заразна, така че заразяваше обратно с чистата си страст, подстрекавайки и душа и тяло да се слеят с онези, откликващи на зова й.
Дори не беше нужно да му казва, че сега се чувства страхотно. Чревенокосият като че ли сам го прочете в очите му, които сега бяха способни да опожарят цяло селище с дивия си плам.

Jae Min написа:Ако заяви, че не му беше забавно да гледа как Шин се измъчва ще бъде лъжец. Да, гадно е, абсурдно, но Дже искрено се забавляваше с нещастният си любовник, който просто издаваше, че се яде от вътре задето не може да го заключи под себе си. Имаше нещо крайно интересно, в това да гледаш как Пак Шин Юн се опитва да е едва ли не образец за подражание след реабилитация. Ама не му се получава особено много, защото копнежите му направо избиват наяве. Може би и точно затова Дже продължи да го дразни до последно. Или докато Шин не скочи и не избяга. В този момент червенокосия се зачуди дали не прекали? Нооо, не, не беше. Сега нямаше да мисли, че всеки път той е грешката в тази връзка и да си ближе раните след поредния номер на Шин. Този път щеше да е алчен и досаден, и щеше да не крие какво си мисли.
Та докато чакаше Шин реши да почисти малко, да разтреби, да подреди нещо, че все пак по-бързо да минава времето. Не заради друго, ми защото тук нямаше нито телевизор, нито обхват, цяло чудо е, че имаше ток! А и честно, не разбираше какви са тия соларни панели та успяват да захранят това място, но поне си вършеха работата адекватно. Само дето имаше един огромен проблем …. След известно време (пет минути да сме точни) и шетането се изтърка като работа за отбиване на време, а Шин още не се беше върнал. И Дже няколко пъти гледаше през прозорците да види дали ще се появи някоя фигура на хоризонта. Но не. Нищичко. Нямаше никой.
Всичко продължи така до момента, в който не чу някаква гръмотевица и тя му беше като кард бланш, че е време да се размърда и да го открие. Така хвана ключовете от колата, чадър и сухи дрехи за Шин, отвори вратата и успя да види хвърлените обувки на чернокосия, барабар със суичера. Въздъхна и набързо се шмугна в колата, потегляйки в спасителна експедиция, която не след дълго се обърка жестоко. Колата засегна, а колкото и форсираше двигателя, Дже разбра, че прави по-лошо, затова само си пое въздух и се облегна на облегалката, затваряйки очи.
Остави се на звука на капките, барабанящи по капака да го отпуснат и да не изпадне в някоя паник атака, защото имаше и такава вероятност. Все пак Дже беше от лесно плашливите на моменти, та чак да не повярваш, че е толкова добър в прикриването на емоциите си понякога. А паник атаките в малки електропроводи си е напълно нормално нещо да се случи. Но за негова радост спасителя се появи на хоризонта в лицето на Шин – каква ирония нали? Да го открие човекът, който всъщност търсеше.
Понечи да каже нещо, но бе спрян от превземаща душата му целувка, която унищожи всякакво чувство за желание да мъмри и да се кара на Шин за глупостта да излезе навън. Унищожи и всякакво желание да се дърпа, затова сложи ръцете си на тила на чернокосия и го придърпа, за да увеличи времето на целувката.
-Шин … - каза най-накрая и погледна въпросното лице с едно големи, влажни очички.
-Какво? – получи почти мигновено въпрос и гласът му бе мек и съблазнителен, и някак си липсваше снизходителната нотка от по-рано. Дже можеше да се закълне, че Шин очаква да го спре, затова реши да му изпълни тези предположения.
-Мокър си. – отговори и го избута от себе си. – Не искам да ме мокриш. – продължи с играта си и чак когато Шин беше на мястото до шофьора, а в очите му се четеше крайното разочарование, Дже се засмя и просто хвана ръба на тениската си. Изхлузи я през главата си и я хвърли някъде, а вродената му срамежливост беше избила вече в такъв червен цвят, че сигурно гореше на допир.
След което се наведе, колкото да хване ръчката, която е за дърпане на седалката и така Шин си имаше повече място за краката. Или поне така изглеждаше. Така Дже излезе от колата, колкото да мине от другата страна и да седне така в Шин, че да го прекрачи и го погледна с една усмивчица на лицето, та чак да се конкурира с ангелче. И се опита всячески да забрави колкото е неудобно това, дето реши да прави тук. Все пак лоста за спирачките пречеше. Да не говорим за тоя колан и катамарата му. Предпазни мерки добре, ама сега беше гадно.
-Така е по-добре, нали? – с тези думи ръката на Дже се спусна по, според него, перфектно изваяното тяло на Шин и стигна до подгизналите дънки. Разкопча копчето и бавно свали ципа, а от своя страна видя как Шин понечва да го целуне. Леко се дръпна и устните на чернокосия се озоваха на шията му, където явно, защото го подразни получи леко ухапване и настръхна като почувства някакво силно засмукване, което си плачеше, че ще е лилаво петно по-късно.
-Лош си, Шин. – изрече тихичко червенокосия и за наказание хвана дясната му ръка, тази която беше до вратата, и използва колана за безопасност по предназначение. Направо обезвреди до някъде Шин така и го погледна, само колкото да види плам и една блестяща, широка, вълча усмивка, която беше нарушена от една целувка, с която Дже се опита да го превземе този път.
Най-накрая успя да продължи със заниманието си от по-рано и започна да движи ръката си някак нарочно бавно и досадно. А допълнителното изтезание беше, че не даваше на Шин да го пипне по никакъв начин. Това щеше да е наказанието на Шин, задето тръгна просто така навън. Поне засега.
Когато реши, че му стига толкова тормоз, Дже внимателно пусна ръката, която беше хванал с колата и зарови устните си в шията на чернокосия. Той от своя страна, очевидно нещо не му се нравеше и щом видя, че няма друг начин разкъса останалите дрехи, с които беше червенокосия, колкото да го остави гол-голеничък в скута му. Е на Дже не му пукаше и премести устните си върху тези на Шин, заигравайки се с езика му, а той г намести по-удобно. Ерекцията на Шин се притисна гореща, твърда и тежка между бедрата му. Затова Дже извъртя леко ханш, наслаждавайки се на прекрасния начин, по който се триеше в него.
Шин се отдръпна само за миг, но това накара Дже да го погледне с онзи познат влажен поглед и да го помоли, и той не знаеше точно за какво. Видя как Шин се подсмихва и завъртя така бедра, че да нахлуе в червенокосия. Той от свой ред заби нокти в твърдите мускули на раменете на Шин, а стонът, който се изтръгна от тялото му не успя да го сподави. Очите му се затвориха, но някак си се излъга да ги отвори, докато тялото му се разпадаше. Просто искаше да види как екстазът ще промени изражение на лицето му.
Тласъците му бяха силни и твърде, а горещината на тялото му изпепеляваше Дже. Прозорците на колата се замъглиха. Сякаш пара изпълни въздуха, примесена със стонове. Дже дори не разбра кога, но Шин беше сменил позата напълно и червенокосия вече беше с гръб към него, а ръцете на Шин се озоваха на ханша му. Това го накара да сложи ръце на таблото за опора. И по някаква причина от този ъгъл всеки негов тласък го докарваше все повече и повече до оргазмът. А Дже някак си почна да се бори срещу надигащото се напрежение, знаейки, че колкото повече изчака, толкова по-интензивно ще бъде удоволствието накрая.
По някое време Шин го хвана с една ръка, а другата плъзна нагоре. Дже усети натиска на ръката срещу собствената му ерекция и това тотално прогони всяко желание за чакане. Червенокосият изви тялото си и се отдаде на помитащата вълна, която го заля. Дори не успя да сподави виковете си, но успя да усети как Шин се смее през бученето на кръвта в ушите си. Само дето той не спря, ми даже ритъмът се забързваше повече и повече, а тялото на Дже се стегна алчно за всичко, което може да му даде Шин. За миг на Дже му се стори, че Шин извика нещо, но не успя да го разбере. Усети поредния тласък, втори, трети път. Почувства как тялото на чернокосия се напрегна и се освободи, докато и двамата трепереха на седалката. Дже се опита да си поеме въздух и само затвори очи, облягайки се назад. Бавно пусна лоста за спирачките и дръжката на вратата и реши, че ще премести ръцете на Шин от ханша си върху стомаха. Усетих как Шин се размества и заравя лице в косата му.
Чак когато се опомни, Дже се опита да се изправи, колкото да се убеди, че все пак може да се движи отново, не че беше абсолютно сигурен дали иска. Измъкна се от Шин и се заразтърси за тениската си. Навлече я набързо и отново се облегна на чернокосия. Топлината, излъчващата се от огромното му тяло проникна през памучната материя на тениската. Това само по себе си изпрати нови тръпки по тялото на червенокосия, но ги пренебрегна. Устата на Шин изглежда бе само на няколко сантиметра от ухото му, защото усети горещия му дух да се разстила по това място и веднага се сви дори повече в скута му.
-Моля те … - изскимтя, хващайки ръцете на Шин, който бяха около тялото му и се закле, че усети някакъв надигащ се смях при чернокосия.
-За какво ме молиш Дже? – чу въпроса в ухото си и стана още по-червен от преди от това, което беше напът да изрече.
-Моля те … да го … - леко се извъртя и погледна Шин в очите, обаче съжали за това си решение и се сви отново на мястото си. - … да го направим … пак. – и с това Дже почувства, че си е подписал смъртната присъда доброволно и ще гори в ада, че най-накрая заяви какво наистина иска пред Шин.

Park Shin Yoon написа:Кислородът бушуваше в мозъка му и изостряше сетивата му, карайки го да се чувства кралят на джунглата. Капките пот по тялото му се бяха слели с едрите дъждовни капки, подарени от пороя навън. Всичко скоро се беше стопило в неумолимата вълна от горещина, която го заля отвътре навън. Знаеше, че никога няма да се насити на Дже. Винаги щеше да го иска повече. Ще иска да се слее по-мощно с него, да го притегли по-плътно към себе си, да усеща по-силно любовта му. Да го затвори в капана на прегръдката си и никога да не го пуска да избяга. Защото самата мисъл да го пусне и вероятността пак да се разделят го изпълваше с непримирима ярост. Нямаше как да отрече, че най-трудните години в живота му бяха тези с отсъствието на Сънг Дже Мин. И не бяха никак малко.
Тежкото му дишане образуваше малки кълбета пара около ухото на червенокосия, докато сърцето опитваше да влезе в стария си ритъм. Усещаше го как се прилепя все по-настойчиво към твърдите му гърди, сякаш търси убежище. Бегла усмивка заигра по лицето му, а сетне прерасна в тих смях, преди да чуе какъв род молба ще се откъсне от чуждите устни. Дори не бе сънувал, че другия ще му даде да осъзнае колко точно го желае. Може би вината бе изцяло на Шин и дългите му опити да се дистанцира от любовта на живота си. Всеки път, в който Дже опитваше да му се обясни и да покаже колко го обича, той всячески се отдалечаваше от него. Отказваше да повярва. Но всъщност винаги го бе усещал истински. Пожарът между тях.
Не отвърна нищо в първия момент, но ръката му се пресегна да свали едното стъкло, за да влезе малко чист въздух. Без друго дъждът сега се сипеше тихо и спокойно, на малки ситни капки. Земята наоколо обаче си оставаше кална и тази кола нямаше шанс да мръдне оттук. Не че хижата беше много далеч, можеше да се стигне пеш за около двадесет минути, но... Тук като че ли бе далеч по-романтично. Доколкото романтиката съществуваше в представите на Шин.
Докато погледът му се преместваше, той забеляза нещо в жабката, която се бе притворила от скорошното диво приключение. Пръстите му издърпаха видяното и щом се увери какво е, в очите му веднага проблесна нова безсрамна искрица.
- Първо трябва да те обезопася... – зашепна сладострастно в ухото на червенокосия, но запази властния си сериозен тембър, за да върви играта. Усети как Дже потрепва, когато другата му ръка грубо го отдели от себе си и стегна червената каишка около тънкото му вратле. – Драскаш много лошо. – добави като аргумент към предходното си изказване, но бе ясно, че просто вкарваше малко ролева игра за цвят. Грубостта и поемането на контрола бяха в стила му, ала истината бе, че допреди малко Дже водеше парада. Не беше чак толкова глупав, аз да не го усети. Как правеше така, че да го предизвиква постоянно. Това му умение винаги връщаше топката в ръцете му. Защото не допускаше господарят му да изгуби интерес, а иначе. Подклаждаше възбудата му и я караше да ескалира до неистови висини. Ето кое го правеше човекът с повече власт. Нищо, че оставяше на Шин да поеме контрол когато пожелае.
Тази прикрита власт, която червенокосия упражняваше над него и сърцето му, винаги го бе предизвиквала. Затова така му харесваше да го вижда безпомощен, да съзерцава премрежения му поглед и крехкото му тяло, пречупващо се върху и под неговото. Затова така му харесваше да доминира. Подсмихна се лукаво срещу невинно изчервеното лице на Дже Мин. Богатият му на кислород мозък задвижи въображението си и накара Шин да откачи верижката на дънките му. Дори не бе забелязал, че има такава екстра към долнището си, докато не реши да я използва за друго. С едната си ръка обви настойчиво врата Дже, закопчавайки верижката за кожената каишка. Поогледа шедьовъра си като току-що изваяна от ръцете му глинена скулптура. Пръстите му спуснаха тези на Дже Мин по парещото му тяло и ги спряха върху студените и още стабилно влажни боксерки. Нямаше как да очаква, че ще се възбуди от нищото, нали? Особено непосредствено след като вече бе свършил веднъж.
- Трябва да се постараеш! – каза му със заповеднически тон и ръката, придържаща верижката се дръпна рязко в своята посока. Това неумолимо принуди червенокосия да коленичи между седалките като Шин предварително му бе направил място. Дръпна отново, за да привлече чуждия поглед, а пръстите на другата му ръка се стегнаха около брадичката, за да я повдигнат собственически. – Предупреждавам те... колкото повече изпитваш търпението ми, колкото повече ще те мъча. – след тази закана последва същинското предупреждение, което Шин прошепна по-близо до ухото му. – Този път няма да свършиш...докато аз не ти позволя!
Не се шегуваше за последното и Дже разбра това веднага. Стана му толкова ясно, че го полазиха тръпки и вероятно стократно съжали за молбата си. Но беше вече късно. Шин нямаше да бъде милостив, но така щеше да е по-забавно. Усети как ръката на червенокосия се спуска по члена му, но при допира на меките му устни и влажен език едва сдържа възбудата в себе си. Искаше да я изпита постепенно, да я остави да ескалира заедно с движението на Дже... Пък и гледката му харесваше прекалено. Харесваше му как това пламнало лице поемаше мъжеството му и се движеше в хипнотизиращ ритъм. Въпреки че червенокосия го беше прекалено срам да го погледне в този миг, действията му бяха повече от усърдни. Отново се старееше да го влуди напълно. Начинът, по който езикът му шареше по трепкащия му член и начинът, по който зъбките му леко и игриво заклещваха главичката му... В даден момент и Шин премрежи поглед от удоволствие, облягайки се на седалката като тотално сразен воин на бойното поле. Не можеше да се бори дълго срещу това. По този начин ерекцията му носеше чак болезнена наслада. Усети колко се стегна и втвърди от обилното нахлуване на кръвта и прехапа устна. Свободната му ръка спонтанно пролази по гърба на Дже Мин, за кратко впивайки се в млечнобялата му кожа. Не му се искаше, но трябваше да прекъсне заниманието му, преди да го е довел до връхната му точка на възбуда. Затова зарови пръсти в косата му и го издърпа назад червената грива. Влажните му устни се освободиха за една груба целувка, в която Шин успя да разрани долната му устна. Ръмжене се откъсна от гърдите му. Стисна го за бузите, заставяйки го да срещне погледа му. В отсрещните очи вече проблясваха сълзици и това бе точният момент да пристъпи към следващия кръг от играта.
- Непристойното държание се наказва, Дже! – рече му твърдо и го повдигна върху седалката си със силните си ръце. Всеки мускул в тялото му се стегна щом се надигна зад другия. Едната му длан заклещи малките му ръце зад гърба, а другата поради здрава плесница на сладкото малко дупе пред погледа му. Но същността на наказанието се криеше в следващия момент. Шин бавно приближаваше таз към червенокосия, умишлено оставяйки главичката на члена му да го докосва отново и тоново, а накрая дори да прониква съвсем леко в него. Още в първите секунди Дже усети какво е намислил другия се възпротиви с опит да му се измъкне и да поеме контрола, но разбира се не му беше позволено. Шин го придържаше достатъчно здраво, а така надвесен над него, успяваше да види половината му лице и увеличаващото му се желание да бъде обладан. –Ако го искаш... Кажи го, Дже..! - гласът на Шин наруши тихото и жално скимтене, примесено с раздразнено пъшкане, което идваше от червенокосия. Това бе възможно най-мъчителната любовта игра, но този вид жестокост не просто бе красива, а бе задължителна за един разтърсващ оргазъм. Никой вид дрога не можеше да ти подари подобен завършек. Усещаше как в този миг Дже го мрази и дори опитва да го проклина, но накрая от устните му се изтръгна най-ясно искането му да го накара да свърши.
- Не...Не така! Забрави вълшебната думичка! - продължи Шин безпощадно промъквайки се и излизайки от червенокосия преди да достигне точката му на . Да, точно това искаше. да го чуе как му се моли. И знаеше, че ще го направи. Нямаше избор. Щеше му се моли да го освободи. Каза му го, нали?
Каза му, че ще свърши едва тогава, когато му разреши!
Влудяващо бавните му игриви движения накараха Дже все повече да заприлича на изнервено пони и накрая да разбере, че друг изход няма. Примоли му се да го остави да се свободи. Гласът му звучеше така медено сладък между жалостните му стенания и нечленоразделни звуци. Но сладките му молитви не умилостивиха неговия бог. Едва когато видя как сълзите напират в очите му, реши да направи следващия си ход. Неочаквано нахлу изцяло в него, толкова дълбоко, че писъкът на Дже закънтя в колата като камбана. Тялото му се травматизира от рязката промяна и затова Шин остана така за известни секунди. Докато все още бе в него, бавно освободи ръцете му и плъзна длан по гърба и шията му, намирайки отново сребристата верижка. Допели тялото му към своето, а с език направи прекъсната пътечка от рамото до ухото му, като си гризна няколко пъти. Приличаше досущ на дявол. Но не толкова по външен вид, колкото по действия. Срамът му беше нещо непознато и затова му доставяше такова сладко удовлетворение да го съзерцава по пламналото лице на Дже Мин. Виждаше как успешно го бе накарал а кипи от страст, която няма как да освободи без господаря си.
Усещаше как дишането му е толкова тежко и неравномерно, че вече и езикът му се оплиташе, щом понечи да отправи нова молба. Бе го докарал до ръба на безпомощното състояние. Нямаше как да сдържи усмивката си, когато най-сетне го застави да се обърне с лице към него. Искаше да види цялото му изражение. Влажния поглед на фона на пламналото му лице беше безценен. Устата му бе леко претворена заради затрудненото дишане и Шин пъхна палеца си между белите му зъбки. Другия го захапа по инерция, след което бе съборен на седалката без капка усилие. Краката му се намериха върху рамената на чернокосия, който най-сетне се канеше да му даде желаното. Този умолителен поглед обаче вече дори не се надяваше аз друго, освен милост. Шин се усмихна топло, но все пак властно, и се надвеси над него чертаейки въображаеми силуети в показалеца си върху възбуденото тяло на червенокосия. Почувства колко бясно биеше всъщност сърцето му едва, когато постави длан върху гърдите му, аз да има допълнителна опора. Другата си ръка бе стегнал около талията му, за да го придърпа по-мощно към себе си. Зарадва се, че в мозъка на Дже все пак имаше и място за малко мисловна дейност, че да успее да се хване за дръжката на вратата, преди главата му да се е сблъскала с нея. Ритъмът на Шин този път бе брутален. Навлизаше бързо и дълбоко в червенокосия, а паузите му бяха на съвсем нежелани места. В даден момент Дже през сълзи му се примоли да не спира, макар да не можеше да си поеме дъх без тези паузи. Колата се задвижи в техния ритъм. Сякаш предизвикваха земетресение с достатъчно мощен магнитуд, че да ти се завие свят. Минути по-късно се усещаха и силни вторични трусове.
Кулминацията настъпи и при двамата едновременно, но Шин попи повече от дивия оргазъм на Дже Мин, отколкото от собственото си освобождаване. Усети как другия едва се вкопчи в него с нестихващи сподавени в плач стонове.
Когато едва успокоил дишането си отново понечи да скрие лице от Шин, чернокосият го улови в шеги и попи сълзите му с връхчетата на устните си, докосвайки съвсем ефирно пламтящите му бузи. Това бе неговият си начин да му благодари, че не се отказа от него въпреки всичко.
Неговият смахнат начин да го обича.

Jae Min написа:

Разгърна се като акордеон, издавайки баш тамън подобни звуци. Мамка му, колко болеше!!! Всичко при това! Коленете, кръста, лактите, раменете и още там много анатомични части, бе направи всичките му съставни частици бяха сякаш деформирани до невъзможност да извършват обичайната си функция. Размести се, хич не беше гот това чувство. Отказа се и ето го на сега. Лежеше на леглото, както майка го е родила и гледаше тъпо тавана, опитващ се да разбере кой демон пак му беше влязъл в главата и кога ще се наложи екзорсизъм. Размърда вратле на една страна и усети нещо да го стяга. Вдигна ръка. Напипа нещо май кожено беше. А вярно, там някъде, хванати по течението на „играта“ Шин му го тури това чудо. Вдигна и другата си ръка, започвайки да сваля неудобното нещо. Разкопча го и сигурно освободи само няколко милиметра, когато студена тръпка го удари като светкавица по цялото тяло. Ами ако Шин се ядоса, че е махнал каишката без негово позволение? Ами ако му се стъжни живота след това тъй свободолюбиво решение?

Е майна му на всичко.

Свали каишката и я метна някъде на земята. Реши да се изправи и осъзна, че звуците на акордеон са твърде нормални. По-скоро беше като ранено животно, да това е по-добре за сравнение. Пак се озова на леглото, загледан в тавана, този пък ослушващ се, та туко виж разбрал къде е чернокосия демон. Не чуваше нищо. Това беше изключително хубаво и приятно за научаване, защото точно сега, точно в това състояние на Дже хич не му се занимаваше с нищо, а покрай Шин не само, че трябваше да внимава, ми и да ходи на пръсти, да си мери приказките и да гледа да не го дразни. Иначе … напипа едно от лилавите петна по кожата си, пак го беше дамгосал по неговия си начин. Нещастникът му с нещастник.

Най-накрая се изправи с триста зора и още триста мъки. Повлачи за миг, два завивките или каквото там служеше за прикриване, защото за студ дума да не става. За имаше чувството, че Шин го беше мачкал цяла нощ … чакай, чувства ли беше или ясното възприемане за това? Второто е по-сигурно. Хвана се за стената, че още всичко го болеше и влезе през първата врата, дето видя. Баня, супер, не беше коридор или друга стая. Банята е хубаво начало. При това влезе в нея потънал в размисъл. Това естествено, не караше ситуацията му да е напълно идеална, но мозъчният напън е добра залъгалка, че рано или късно ще се пръкне нещо, което да му даде решение за великия проблем – къде точно има нещо силно токсично-алкохолно, та да спре поне тиквата го да цепи, че май от играта в колата се беше ударил в капака ѝ.

Оловни, студени капки вода се стичаха по червеникавите кичур, провесени от сведената му глава и тупваха тромаво на синкавите плочки, що служеха за под. Беше опрял челото си в стената и нагласил така слушалката, че просто водата да го бие. Ръцете си също бе подпрял на стената, вдигнати, че все едно ще го преглежда полицията. На отсрещната стена в тази така малка банята висеше голямо огледало с тежка медна рамка. Вдигна бавно глава и протегна по-близката ръка, избърсвайки сивата мъгла от запотеното стъкло. Дори не помнеше от колкото не беше заставал пред огледало. Сега една идея по-малко гневен, две по-раздразнен и три по-малко го болеше осъзна, че прилича на човек. Вярно, учуди се колко мъртвешки блед изглежда. Окантени с натежели от физическо и емоционално изтощение клепачи, мътните кафеникави ириси се търкаляха върху тъмни и подпухнали от недоспиване сенки. Прокара длан по скулите си – изпъкнали от стопилото се тегло, те придаваха някаква неясна острота на всяка негова гримаса. Взираше се в отслабналото, издължено телце и собственото му отражение го караше с любопитство да се вглежда в себе си като в някакъв далечен стар познат. Търсеше някакви допирни точки между мъжът срещу му и човекът, който си спомняше, че беше преди .. неясно колко време, а откриваше толкова много разлики. И тези белези, оставени му от Шин. Досега не осъзнаваше, че те сякаш бяха единственото, което в него стоеше някак естествено.

След няколко минути, изтърколили се в претегляне и възприемане на новостите, се усмихна. Този вид му стоеше добре. Нямаше го ведрото изражение на любопитен и наивен юноша, което предизвикваше, по злощастните негови наблюдения, желание у всяка жена над четиридесет да му щипне бузките. Да не говори за оная работа с притежанието. Липсваше кучешкото погледче. Явно щом вече прием желанието си всичко онова, което го караше да изглежда невинно наивен си беше отишло и честно … Прав му път, крива му пътека!

Така избръснат, благоухаен и шляпащ мокър като плъх, загърна слабините си с висящата до вратата кърпа и излезе. Надникна в това помещение, което трябваше да върши работа на хол и видя Шин да … готви? Приближи се и видя как неговия любим без да сваля поглед от това, което майстореше, му посочи с пръст голямата маса, на която имаше подредени няколко чинии с различни нарязани зеленчуци … или пък бяха плодове? Имаше и чаши, ама празни, а до тях чайник с нещо, което носеше приятен аромат. Кафе? Не беше сигурен, но сигурно не. Иначе щеше да му се завие главата от тая проклета напитка.

-Добро утро! – смотолеви, нищо, че в главата му се появи въпрос „А дали е такова? И дали е утро?“. Приближи се до Шин и го погледна, че да разбере какво точно правеше, но веднага се сети, че беше забравил проклетата каишка и просто реши да слуша за сега. Пък видиш ли, чернокосия забравил за нея, всъщност наистина се надяваше да е забравил.

След кратко колебание, сковано се настани на дивана и като засрамено дете се сви на място. Понечи да сипе от неясната течност в чайника, но Шин сякаш прочел му мислите изприпка и Дже веднага се дръпна, още по-навътре в дивана, та ако може и направо да се слеят. Така му се изпречи чаша със … слава на небесата … чай. Поднесе чашата към устните си и тъкмо да отпие, когато погледа му се срещна с този на Демона. Секунда, две, три. Или май това бяха ударите на сърцето му? Дори се приготви да си каже речта, защо каишката я няма, но Шин не каза нищо и се върна към готвенето, а Дже си отдъхна. Така червенокосия заръфа лакомо храната, свит едва ли не на кълбо. Не можеше да каже, че в този момент искаше да е тук, че му беше особено комфортно по кърпата, че не му беше студено или че дивана не ръбеше всяка негова кост, но аромата на меката тъкан, топлината на чашата и вниманието на чернокосия го караха да изпитва спокойствие и благодарност.

Най-накрая погледна към Шин изпод края на дивана. Осъзна, че беше приключил, защото изглеждаше привидно доволен от себе си, а и триеше ръцете си в някаква кърпа, пък защо не и парцал. Проследи го с поглед и когато най-накрая двамата бяха на дивана Дже усети, че страните му пламват от срам.

-Аз .. май трябва да .. – понечи да се стане, но само като очите му срещнаха тези на Шин и веднага се върна на мястото си като сгафило хлапе. - … такова … за снощи ... или вчера .. съжалявам.

Park Shin Yoon написа:Ако Пак Шин Юн можеше да се върне назад във времето и да каже на старото си Аз къде е сега и през какви прозрения е преминал само за един ден, щеше да се изрита с думите „Я, се разкарай, ненормално копеле!“. Разбира се, по почти нищо не личеше, че някаква прашинка разум го е ударила по коравата тиква, но онази топлина, изпълваща го там от ляво, никога не лъжеше. Цял живот бе преследвал безсмислени неща. Отмъщението оглавяваше списъка. Едва сега съзнаваше, че никога не бе преследвал щастието, а винаги бе заставал на пътя на сърцето си. Ето затова болеше, не за друго. Каквото му бяха причинили, всъщност си бе причинил сам. Питаше се защо, по дяволите, му бе толкова трудно просто да прости и да забрави, да продължи напред, или нанякъде. В някаква друга посока, освен тази към самоунищожението.
За първи път се бе събуди с толкова чисто съзнание за това какво иска. Остави се напълно по течението и видя, че нищо не беше толкова сложно, колкото го изкарваше всеки божи път. Концентрацията му също се върна, макар че никога не бе притежавал тази характеристика. Не се поряза нито веднъж, докато дългите му пръсти плъзваха зеленчуците под прясно наточения нож. Съзнанието му бе на круиз „Философията на живота и простите удоволствия“ и за първи път Шин имаше истински самоконтрол. Обикновено само привидно можеше да се каже, че е спокоен и в обикновено рутинно настроение, докато в следващия момент не избухне като ракета, изстреляна без зададен сигнал и координати. Докато впрягаше всичките си умения в приготвянето на вкусна закуска, Шин все пак регистрира стоения дъх на Дже, който като че се бе събудил в очакване на поредното неизбежно шинско наказание. Не можеше да го вини, разбира се, сам се беше сблъсквал със собствените си нелогични настроения. Също така обаче, не можеше да отрече, че сутринта му стана доста по-забавна от очакваното. Умишлено не отрони и дума, дори когато срещна погледа на любимия си. И у двамата бе настъпила някаква промяна, но тя нямаше да ги отдалечи, а дори напротив.
След като наля сутрешното питие на Дже, се завърна към готвенето с тиха, но пъргава крачка, оставяйки сетивата си да се радват на красивата смесица от аромати. Този на горещия млечен чай „Четири сезона“ и този на току-що изкъпания Сънг Дже Мин. Острият му слух бе попил мелодията на всяка струйка на душа в банята, дори отдалечена в края на коридора. Толкова му харесваше. За първи път се остави на радостта да го погълне. Това да има Дже до себе си. Вече се поправи, поне пред себе си. Знаеше, че не го притежава, защото той не бе просто някаква вещ. Знаеше, че избор дали да остане или да се тръгне, бе негов, и макар Шин вече да бе заявил, че не може да е далеч от него, сърцето му се радваше като малко дете във всяка секунда, през която усещаше чуждото присъствие наоколо. Не че някога щеше да му го каже. Боеше се да му даде официално право на избор. На друг вариант, освен този, да бъде негов. Беше и малко късно за това. И без друго достатъчно изтерзания му в главоблъсканици мозък не би приел червенокосият да го зареже. А и кой ли се отрекъл от господаря си и би го предал по такъв подъл начин?
Едничката прашинка съмнение се прокрадна в допълнително и ненужно избърсване на ръцете в изтормозената кърпа. Време беше за закуска. И за умни решения. Разумни такива. Все още имаше нещо належащо, което смяташе за нужно да обсъдят с Дже. Само че системите му бъгнаха в момента, в който се настани до него на дивана и попи реакцията му с последните си секунди на самообладание. Преди да даде команда на тялото си, ръцете отдавна се бяха заровили в червените кичури и бяха придърпали парещото лице към неговото. Плътните устни преминаха по зачервените страни, преди да запушат чуждата уста с целувка. Знаеше за какво му говори Дже, но това нямаше грам значение. Безсмислеността да му се извинява да страхотното диво преживяване го правеше прекалено сладък. Далеч не бе загубил способността си да дрънка глупости, които биха се харесали само на Шин.
„Добре, край на целувката! Повтарям, край на целувката! Беше точната пропорция!“ ново гласче закънтя в главата му и му върна самоконтрола тъкмо навреме, че да съумее сам да върне малкото лично пространство на другия. Ето как се роди Лавендър, гласът на разумната мисъл, която оттук нататък щеше да крещи в съзнанието му при нужна. Един бог знае защо Лавендър бе жена. Може би защото това е достатъчно стряскащо, за да върне бързо контрола над ситуацията.
Чернокосият се бе отдръпнал от Дже, напълно освобождавайки го от силните си ръце.
- Не е нужно да се извиняваш, Дже. – поде с равния си тембър, в който винаги се прокрадваше типичната заповедническа нотка. Това бе запазен знак, нещо, вкоренило се по навик в гласа му. Но сега далеч нямаше за цел да заповядва или порицава. Дълбоките му очи за миг се отправиха към последно донесената чиния, от която бодна малка хапка с вилицата. - Всеки път в който се извиняваш, всъщност трябва да се извинявам аз. – продължи плавно и дори умишлените кратки паузи между изреченията му не се усещаха, докато замъкваше вилицата с храна към малките устни на червенокосия. Оттук насетне не отдели поглед от него. - Защото аз съм този, който прави нещата неловки за теб. – признанието прозвуча твърде нагло победоносно, без следа от извинителната нотка с която звучеше в главата му. Следващата пауза бе само едно мнимо покашляне и замаскиране на лукава усмивка. – Но… както добре ме познаваш, аз не бих се извинил за нещо, за което не съжалявам. – невинното свиване на ремене само засили нетърсения ефект на „успокоението“, което прилагаше в момента на другия. Поднесе още топлата храна в устата му и зачака знак на одобрение. Нямаше да крие, че бе изключително горд с резултатите от това готвене. - Затова, ако следиш мисълта ми… няма нужда от извинения. – реши все пак да довърши, докато другия преглътне хапката си.
- Е, какво ще кажеш за това къри? Добавих една тайна съставка. Всъщност можеш да кажеш само, че е страхотно, или да не кажеш нищо. Но ако не кажеш нищо, ще скоча от покрива. - след секунди неловка усмивка все пак пропука равните му черти. – Да, това беше… глупава шега. – сам уби комика в себе си, защото той наистина не струваше. Поне Лавендър си вършеше работата. Подари на червенокосия бърза целувка по челото, преди да пренесе токсичната си аура от другата страна на масата. Столът отсреща определено беше по-удобен в този момент. Не за друго, а защото опитите му с нищо не спомагаха Дже да си изгради някакъв комфорт около него. Щеше да го остави сам да избере територията си, удобното си местенце. Нищо че и в момент се чувстваше глупаво. Все едно Дже беше кученце, което за първи път пуска в къщата си и му дава да си хареса „легълце“. Бе ужасно късно за неща от този род.
Чернокосият въздъхна тежко и напълно устата си с достатъчно храна, за да се концентрира върху закуската. За момента не искаше да проваля повече приятната топла атмосфера.