You are you are, my favorite medicine~

Park Shin Yoon. написа:

Имаше нужда от спасение. Никога не беше искал да забрави, но имаше нуждата да го направи... А през всички тези години дори не бе опитал, не успяваше да прогони един определен индивид от ума си, но това бе, защото все още се държеше за шепа невъзможни и немислими чувства. Чак сега разбра, че невъзможното всъщност беше именно това да го забрави. Сънг Дже Мин не беше кой да е в живота му. Беше единственият. Онзи, който по необясним начин открадна сърцето му. Как ли бе успял, при положение, че беше негова противоположност и непрекъснато го дразнеше? Трябваше по-рано да се досети, че не би търпял току-така някой с подобен характер. Дали нещата щяха да са различни сега, ако бе получил това прозрение дори ден по-рано? Беше късно за такива въпроси.

Вълна от хиляди усещания завладя сетивата му като палитра с омешани цветове. Усещаше нагорещеното тяло на Дже до себе си, сладкият омаен аромат на дъха му, който обгръщаше лицето му. Щеше му се да каже, че не знае защо не се изненада. Не се изненада, че другият отвърна на целувката му, че потърси сам устните му за още. Знаеше причината, която не се коренеше в алкохола в кръвта му, а в чувствата, стаени в сърцето му. Всъщност Шин не можеше да остане сляп за това. Знаеше отдавна, навярно отпреди самият Дже да го осъзнае за себе си. Можеше да го види в погледа му, в малките отенъци, които носеха жестовете му. Дже Мин се държеше с него по специален начин и макар това между тях на пръв поглед да беше просто дълбоко истинско приятелство, ако си с човека почти непрекъснато няма как да не забележиш, че там се крие и нещо друго, нещо различно и непознато. Шин го виждаше в очите на приятеля си всеки път, в който погледите им се срещаха. То бе там, но сякаш на нкодиран език, който Юн не владееше. Постепенно нещата все повече ву се изясняваха. Дори усмивката на Дже към него носеше своите скрити послания. Спотаена надежда, всеотдайна любов... Все нюанси, които несъзнателно издаваха единствената тайна на Дже, която не му бе споделил. И атка и не събра смелост да го стори. Шин бе сметнал, че не тряба да размишлява върху чуждите чувства и че щом това бе решението му, то значи се чувстваше добре в това положение, значи искаше да запазят приятелството си. Нещата не се промениха, но някъде вътре в сърцето на Шин всичко се бе преобърнало наопаки. Не можеше да отвърне поглед от Дже, когато забелязваше всичко. Промяната в блясъка на ирисите му, когато го видеше с някое момиче. Поривът да му каже онези неизречени думи заседнали горчиво между устните му. Всичко продължаваше в този дух, като че двамата тайно се самоизмъчваха, без да осъзнават очевидното. До онзи ден. Часовете преди мача, когато Шин за последно се срещна с бившата си, На Ра. Още със събуждането си се бе опомнил, като че някой го бе изсипал кофа с ледена вода отгоре му. Хиляди тръпки бяха преминало по тялото му в мига, в който го изрече на глас, на самия себе си. Веднъж завинаги.

Забелязваше чувствата на Дже не защото имаше невероятна наблюдателност и ставаше за профайлер, а защото ги споделяше, защото се чувстваше по същия начин. Погледът му винаги бе пробягвал с неосъзнат копнеж по онова момиче, което държеше Дже за ръка и му се умилкваше. Но това бе, защото му се искаше тайничко да е на нейното място. Той да бъде единственият, който преплита пръстите си с неговите. Единственият, който разрошва косицата му, който краде дъха му...Искаше му се да го направи изцяло свой и да заличи всеки чужд допир по него с изгарящи страстни целувки. До онзи момент двамата просто се страхуваха да направят подобна крачка, да навлязат в този непознат океан, изменяйки напълно досегашния си курс.Беше по-лесно да са просто приятели, както досега. Но познатите им води все повече ги тласкаха натам, към границата, която се бояха да прекрачат.

Лекият, ефирен допир на Дже разпалваше неконтролируемото желание за още. Хладните му пръсти се спуснаха по него, подканващи го да го притисне към себе си, да го поеме в обятията си. Огънят се разрастваше до бедствено положение с всяка секунда, изпълващ тялото с бушуваща кръв, премрежващ погледа и ума. Не след дълго другият започна бавно и демонстративно да сваля дрехите си пред него. Предизвикателният му поглед накара Шин да прехапе устна, за да се възпре от това с един замах да разкъса всичко що е плат по него. Вместо това просто гледаше и чакаше, подобно на кръвожаден хищник в джунглата, който дебнеше своята плячка. През това време се зае да премахне своите собствени дрехи, за да не му пречат повече. Когато се стигнеше до такива моменти, всичко подобно бе излишно. Оставаха две изгарящи от страст тела, готови да се слеят.
Когато и най-малката пречка бе премахната, двамата се оставиха на всепоглъщащата изгаряща топлина да ги завладее напълно. Сложните излишни мисли, които не променяха нищо, отдавна си бяха отишли. Изгоряха в нажежения въздух наоколо като лист смачкана непотребна хартия. Шин се покатери като пума върху Дже и го обходи с непроницаем поглед. Бавно се наведе и целуна челото му, заравяйки пръсти в гъстата му, копринено мека коса. Слезе към брадичката, а дъхът му премина през устните на другия като лек вечерен полъх, но той умишлено ги остави да потрепват в погубваща жажда, както скитник в пустинята, останал без запаси от вода. Прехвърли се на шията му, като остави там своя отпечатък. Само няколко секундна целувка бе достатъчна, за да спука фините капиляри по шията му и да остави след себе си розовеещия белег. Подсмихна се самодоволно и се спря на ключиците, които в момента се бяха очертали ясно от напрежението и желанието, изпълващо Дже. Шин ги очерта с показалец, а внезапният студен допир накара косъмчетата на тялото под него да настръхнат. Езикът му заслиза все по-надолу, за миг заигравайки се със зърната му. Помещението се огласи от несдържаните стонове на другия, което само помагаше на Шин да унищожи всичките си морални бариери и убеждения, които го контролираха допреди минути. Нещата бавно, но сигурно започваха да следват естествения си ритъм. Този на сърцето, пораждащ импулсите на тялото.

Всяка следваща целувка ставаше все по-страстна, всеки следващ допир – все по-настойчив. Дже вече се беше възбудил и не спираше да нашепва името му отново и отново, докато Шин изучаваше и подготвяше тялото му за следващата стъпка. Това да го направи свой, да слее с него и да разбере защо така влудяваше цялото му същество. Щеше му се да има някакво логично обяснение на това, но нямаше. Поне не такова, в което да вярва. Усети как другият изпъва тялото си като струна, когато Шин намери правилното място. Всичко се случваше като на сън, а изглеждаше сякаш го беше научил отнякъде. Знаеше точно какво да направи, къде да докосне за да получи желания ефект, но всъщност беше просто интуиция. Реакциите на Дже само го насочваха дали е на прав път, а когато той приклещи с пръсти няколко кичура от косата му, веднага разбра, че му казва да не спира. Усещаше лекото потрепване на ръцете му и осъзнаваше, че го беше страх. От болката, навярно. А може му беше за първи път? Нима никой друг не го бе направил свой досега? Шин се надигна малко и впери поглед в зачервеното му лице. Дъхът му излизаше на пресекулки измежду пресъхналите му устни, премреженият му поглед също издаваше известна доза несигурност, но и готовност за пълно отдаване. Показваше му, че бе готов да му се отдаде напълно. Юн се закле, че дори да не е първият, оттук нататък ще е единственият човек, който ще го има.  Сега щеше да остави отпечатък, който Дже никога нямаше да може да изтрие. Щеше да обладае съзнанието му по начин, който  Дже никога нямаше да може да забрави. Щеше да го накара вечно да го усеща в себе си и около себе си, така че Дже никога нямаше да може да избяга от присъствието му. Никога вече.
Краката на другия се обвиха около талията му, а в следващия момент ръцете, досега заровени в косата му, се вкопчиха яростно в гърба му. Викът на Мин огласи малката стая, карайки дори стените да се изчервят. Шин най-сетне посрещна устните, които до търсеха жадно в тъмнината, но бързо се отдели от тях. Погъделичка ухото му с топлия си влажен дъх, а после го гризна леко. Тялото му не спираше да се движи в умерен ритъм, усещайки как запълва другия, как го завършва като готова скица, на която бяха добавени цветове. Изведнъж чуждите пръсти, шаващи по гърба му, се насочиха по-нагоре, почти до лявото му рамо. Точно там се намираше единственият белег, който му бе останал от катастрофата преди четири години. Като от нищото изпита пареща болка, стрелата прелетя през съзнанието му и се заби в центъра на белега, наподобяващ червена месечина. В този момент горчивата буза неумолимо върна болезнените спомени в съзнанието му. Те изникнаха съвсем неканени и нежелани, във възможно най-неподходящия момент. Изгуби контрол над себе си отново. Изпита непоносимост към неговият допир на точно това място. Не искаше да го разучава, не искаше да го вижда, не искаше да го пита къде откъде го бе получил. Изправи тялото си, хващайки ръцете на Дже и стискайки ги силно межу пръстите си. Отдели ги от себе си и изръмжа тихо, но докато другия в се още не бе осъзнал какво се случва, той го застави да се обърне с гръб и да опре ръце на земята. Шин прокара длан по Дже, а после стисна няколко кичура и изви леко главата му назад. Този път движенията му стана по-груби, а скоростта им се почакваше. Дже изстена и сякаш отправи молба, която обаче беше пренебрегната. Шин не го чуваше, не и в този момент.

***
На сутринта му се наложи да се изниже от стаята бързо и изключително безшумно, като някоя нинджа. Вече закъсняваше за тренировки, а и не искаше да събужда Дже толкова рано. Сега разумът и съвестта му отново изпълняваха совите функции и той се чувстваше виновен, задето го изтощи толкова снощи. Беше засрамен от себе си, въпреки че не съжаляваше да нищо. Преди да излезе се загледа в спящия Дже, който сякаш се намираше в друг свят. Прехапа устна при спомена за страстната вечер и го обля гореща вълна. Щеше му се да остане още, но се боеше, че после нямаше да е способен да се отдели от него, или да го пусне. Не искаше да е толкова зависим от него, мразеше чувството непрекъснато да се нужда от досадното присъствие и топлината на другия. Вече не проклинаше деня преди четири години, а момента,  в който двамата бяха попаднали в едно сиропиталище. Ако никога не се бяха срещали, навярно животът му нямаше сега да е така сложен. Мислите му бяха егоистични, но щеше да е по.лошо ако онази предишна загриженост отново се пробуди у него. Най-малкото, което искаше сега, беше да му пука прекалено много.
Щом пристигна на игрището, не се изненада, че вече бяха започнали мача без него. Все пак още не му и беше позволено да играе отново, но въпреки това Шин загря с малко упражнение и една кратка обиколка. Омръзна му всичко да се повтаря, да бездейства всеки път и да наблюдава с тъп поглед останалите, които не го вълнуваха. Когато се поизмори приседна на скамейката, взе у себе си десния си крак и го заразтрива. Не чувстваше, че му има нещо, но проклетникът го предаде точно, когато не очакваше. Защо ли всички трябваше да го предават, включително собственото му тяло?

Глупавите размисли отново го налегнаха и той въздъхна, оглеждайки се наоколо. Мачът бе в разгара си и някой, да не повярваш, беше вкарал гол. Фен групата му отново го дебнеха и щракаха снимки с телефоните си. Странно, но не видя онази преследвачка от вчера. Хьо Рин ли беше? Не че имаше значение...
Изведнъж погледът му се спря на Дже, който се задаваше в далечината. Очите му с леко закъснение се разшириха.
- Дже...?! – каза на себе си и автоматично се изправи от мястото си. Осъзна, че не бе готов да го срещне. Не точно сега. Не и без да се размекне. Краката му сами се задвижиха и той бързичко се скри от полезрението на Дже, преди да го е видял. Прецени, че ако беше отишъл при него сега, между тях щеше да настане онази омразна неловка тишина, така че беше по-добре първо да се подготви. Влезе в сградата на училището, където пък го чакаше друга, вече неприятна изненада.
- Пак Шин Юн! – изрече името му на висок глас, когато той реши просто да подмине тъмнокоската, сякаш не беше забелязал. Той се спря, подпирайки се на сивите шкафчета от своя ляво. Хьо Рин побърза да се изпречи отново пред лицето му, като скръсти ръце пред гърдите си и го погледна със странна усмивка. Защо ли всичко у нея изглеждаше повече от зловещо?

- Слушам те! – рече с нервна усмивка и я подкани да каже каквото имаше. Мразеше да го гледат втренчено, а тя правеше правеше точно това и то без капка свян. Сякаш щеше да продължи, независимо какво ѝ кажеше той. Усмивката му незнайно защо се разшири и стана привидно миличка, което я изненада, а може би я караше да вярва, че е негов тип и има шанс да го спечели. Жените лесно започваха да вярват в нещо, достатъчно бе да си го втълпят сами.
- Избирай! – отвърна кратко, като протегна двете си ръце към него. Дланите ѝ бяха свити в юмручета, очевидно криеше нещо в тях. Шинюн погледна с безразличие и извъртя очи.
- Каква е тази детинщина? Ами, ако не избера нито едната? – повдигна изразително вежда, наблюдавайки как усмивката ѝ се разширяваше.
- Знаех си, че ще кажеш това. – каза някак самодоволно. – Просто ще ти дам и двете. – смигна му леко и безцеремонно извади едната му ръка от джоба, в който я беше пъхнал. Сложи вътре две близалки.
- Какво е това, да не съм бебе? – отвърна, но в гласът му се прокрадна леко притеснение. Откъде, по дяволите, тази проклетница знаеше, че обича близалки? Можеше и изобщо да не обича сладко, можеше да обича солено, или лютиво, или горчиво... Нещо го накара да настръхне п особено неприятен начин, но усмивката остана на лицето му.
- Едната можеш да запазиш за по-късно, или да я дадеш на човека, когото харесваш. – потупа го по рамото и преди да изчака някаква реакция, просто се врътна грациозно като котка и се отправи към класната стая. Черната ѝ коса се залюля около раменете, а измежду устните ѝ излезе тихо подсвиркване. Кое ли беше всъщност това момиче?
Е, ако толкова искаха да го глезят, защо пък не? Все пак това бе доброволно решение и навярно всеки човек имаше правото да прави каквото реши за някого другиго. Шин сви рамене и пробра близалките в джоба си. Настроението му изведнъж се промени. Искаше да се разходи, не му се караха следващите часове. Реши да избегне погледите на фен групата девойки и тези на учителите, затова реши да излезе от другия вход. Трябваше да прескочи оградата, но за него това не представляваше никаква трудност. В края на краищата, ако не той, то кой беше най-добър в бягствата?
Приземи се плавно на земята с отдавна заучената прецизност и равновесие. Надигна се и изтупа дрехите си за всеки случай. Усмихна с вяло на себе си и тъкмо понечи да тръгне, когато вдигна поглед и го видя... Отново беше Дже. Този път нямаше как да предотврати срещата им, тъй като прия...съквартирантът му стоеше на два метра от него и го гледаше с някаква доза съмнение. Имаше чувството, че дори е напът да му се ядоса, но нямаше да се учуди, ако е така.
- Шин Юн-а, избягваш ли ме? – попита го направо, което предизвика спонтанна усмивка върху лицето на Шинюн. Внезапно обаче той върна сериозната си физиономия и с остър, пронизват поглед се оправи към Дже. Когато скъси рязко дистанцията помежду им и се оказа на няколко сантиметра от него, другият изведнъж изгуби целият си насъбран кураж и речник. Шин не отмести поглед от него, но на Дже от своя страна му трябваха около две минути, за да вдигне очи.

Шин не сдържа смеха си.
- Разкарай този виновен поглед. Да не си извършил престъпление?
Направи му жест с поглед да го последва. Наблизо имаше парк, точно зад училището. Двамата вървяха и се чуваха само стъпките им. Същата онази тишина, която очакваше. Не беше толкова неловка, колкото очакваше, навярно се бе подготвил за нея като за нещо неизбежно. Предполагаше какво си мисли сега Дже. Сигурно се питаше как би следвало да се държат сега. Както преди вчерашната вечер, или по някакъв различен начин? Шин въздъхна и седна на едва свободна пейка под голямо дърво, което пазеше сянка. Как мразеше въпросителните...
- Дръж. – каза небрежно, подавайки му едната близалка, която току-що изкара то джоба си. Дже приседна до него и все още без да казва нищо, пое сладкото изкушение между пръстите си. Погледна го въпросително, но Шин не добави нищо. Просто отвори своята близалка и най-спокойно се излегна на пейката, поставяйки глава в скута на Дже.

- Хей, Дже Мин... – след името му се спря. Нещо го спря. Забрави какво щеше да му каже. Може би защото нещата, които искаше да изрече на глас, бяха прекалено много и всеки път се сбиваха в съзнанието му, превръщайки го в хаос. Всъщност осъзна, че не иска да му каже нищо. Просто да произнесе името му. – Нищо. – добави и върна близалката в устата си.
За миг затвори очи. В момента настроението му беше такова, че позволяваше на душата му да се отпусне. Знаеше, че няма да е задълго, но поне веднъж, поне за час, дори за секунди... Стигаше му. Имаше нужда да не обмисля нищо. Да не задържа никоя мисъл задълго в главата си. Щеше му се и да можеше да започне всичко наново. Ала знаеше, че този негов живот вече не му принадлежеше. И знаеше, че демоните скоро щяха да се върнат за него, за да си искат своето.

Seung Jae Min написа:

Събуждането беше паметно. Определено беше такова. За разлика от всичките пъти, в който беше прекрачвал границата и да се отдаде на изкушението, което смее да твърде пред себе си .. до преди ден, два или май бяха три, е все тая. Преди да се появи Шин единственото изкушение си беше старателно направените цигарки със тревичка. Усещате главата си като, че стотици жужащи пчели се бяха загнездили там и си правеха кошер. Или фетиш парти. Я от кога беше станал като пумпал? Всичко му се въртеше, сякаш някой го беше навил и после пуснал така. Пружинките в главата му започнаха да изпускат. Летвата да се разхлабва. Болката да се усилва. Май чуваше камбанки. Ама не от ония хубавите, където сякаш приветстват ангелчета и херувимчета. О не. Тия камбани викаха демони. Или по-точно само един.

Със скоростта на онова дето пълзи като се движи, има черупка, която прилича на завит дюшек и има антенки за очи стигна до телефона, който безмилостно „галеше“ слуха му. А как искаше да натакова всичко на онзи дето звъни. Чувстваше се сякаш беше локва, мирно стояща на земята. Погледна телефона и на момента изтръпна. Определено човека, който така упорито искаше да го чуе беше демон. От най-страшните, най-злобните и уви, най-подлите. Всъщност пред това да го чуе предпочиташе да продаде душата си на Луцифер или дори на по-страшен индивид. На самия Шин.
Натисна червеното копче. Знаеше, че жестоко ще съжалява за това, но по-добре от това да го чуе как мрънка и се тръшка като ... как веднъж го беше нарекъл .. а да „госпожица“. Г-н Канг беше може би най-страшният кошмар на всеки който опита гнева му. Той беше олицетворение за това какъв е образа на нашите грехове и как бавно ни ядат от вътре навън, само дето татенцето правеше нещо по-грандиозно. Начина за справяне с вредителите го беше издигнал сякаш е артист, а неговите жертви са изкуството. Понякога Дже се чудеше едно. Как може тоя откачалник да е на свобода, но после същия побъркан се появява в същата стая, на същата маса и просто спираше с такива мисли.

Внезапно в стаята се разнесе леко хихикане, кикотене дори. Бавно започна да прераства в смях, докато накрая не стигна истерично огласяващ звук. Усети как адреналина му бавно се покачва. Как сърцето му биеше по-бързо и по-бързо. Позабравеното чувство на опасност, което се появи едва снощи, когато Шин фрасна горката бутилка в стената, на страх се появи отново. Беше толкова прецакан в момента, че предпочиташе да се скрие някъде, където никой да не го открие. И колкото спонтанно се появи смеха му така и секна. Сякаш никога не е бил там.
Дже бавно сложи ръката си на главата, защото това, което го караше да се хили като побъркан беше болката. Преди всичко болката обземаща цялото му тяло. Чувстваше го изтръпнало, някак притъпено. Сякаш нищо не го слушаше. Свали ръката си към врата, където стоеше малко червено петънце. Затвори очи и изведнъж всичко почна да му се връща тъпкано. Всеки един момент от вечерта. Всяка една целувка. Всяка една милувка.
Странно, но за момент си помисли, че е поредният сладък плод на подсъзнанието му. Поредният сладък сън, поредната фантазия поради несъобразено използване на вещества, играещи си с психиката му. Само, че този път имаше един фактор, който нямаше как да пренебрегне. В името на всичко що броди по земята. Тоя път беше и гол. Все още усещаше парещия дън на Шин по кожата си. Топлината му снощи беше толкова истинска. Надали би могъл да си го представи. Чак толкова вглъбен в себе си  не беше. Чак толкова шарен неговия вътрешен свят не беше. Едно беше сигурно. Снощи всичко, което си спомняше се беше случило.
***
Денят мина в няколко неща. Първо беше събуждането. След това му едно почти цяла вечност да се вдигне от леглото, да се приведе в нормален вид на свежарка като всеки ден. Да се навлече колкото му душа иска. В случая дрехите бяха нужния щит за собствено успокоение. После беше телефонният разговор и петте минути на ръмжеше от съседната линия докато тактично гласът на г-н Канг нашепваше „Келеш, отивай на даскало иначе ще се върнеш в семейния дом.“. Имаше го и преследването, а мишената се наричаше Пак Шин Юн. Поне се опита да го намери, но хе ти на. Никъде го нямаше, а не трябваше ли да е на тренировки?
Вече беше започнал да си мисли, че може би го отбягва, защото все щеше да се видят някъде си, нали? Е сигурно така беше за по-добре. Знае ли човек какво щеше да се случи ако се бяха мернали. Особено след като май и двамата не бяха на себе си снощи. Ама само май. Не че съжаляваше. Не че не му се искаше да стане нещо такова по-рано, но .. не беше сигурен как трябва да се държи сега с Шин. Дали да е както преди? Кретен, който му влиза в личното пространство. Или сега трябваше да е малко по-резервиран и внимава с всяка стъпка, която прави около Шин Юн? Не беше особено сигурен. Не е като досега да е имал такъв проблем.
***
Крачеше бавно из алеята пред даскалото и се чудеше за две неща. Първото беше дали да влезе в лекции. Не е като да са особено интересни или пък да научи нещо ново, освен може би да си доспи. Хмм, това не беше лоша опция. Другото, което му се въртеше в главата беше, че ако пропусне лекциите е все едно си слага въжете около шията. За момент пресметна всички възможни сценария и накрая стигна до извода, че ще влиза в лекциите. Е да, ама в момента, в който се запъти към стаята нещо започна да шумолеви до него. Обърна погледа си и кой да види. Самия Пак Шин Юн.
Пое си дъх. Изпълни белите си дробове с въздух, че усещаше, че ако Шин се приближи способността да диша щеше да отиде по дяволите. Някак си .. усещаше, че Шин щеше да му действа както криптонита на Супермен. Тотално отслабване на силите, а такива му трябваха.
- Шин Юн-а, избягваш ли ме? –изрече някак нагло, с куража на човек все пак уважаващ се поне малко. И съжали за слабата си натура. Отне му само секунди да го обезоръжи. Беше нужно само Шин да се приближи и Дже вече се превърна в изгубила ума и дума госпожица. Чак започна да се дразни на себе си. Какво беше това? Досега винаги можеше да измисли нещо с което да му затрие самодоволната усмивка от лицето, а сега? Трагедия.
Последва го щом се настаниха на пейката леко се стигна в момента, в който Шин реши да го ползва за възглавница. Гърлото му пресъхна и стисна края на пейката, защото усети как ръцете му започнаха треперят, а сърцето му заби със скоростта на състезателна кола. Сам не можеше да се познае. Истината беше една. Нямаше си и на представа какво му става. Да не би да го беше срам?
За негово спасение, или това на Шин, се случи нещо ново. Чувство на безпокойствие. Капки студена пот по гръбначния му стълб. Усещане за наближаваща опасност. И две ръце, които се обвиха около врата му. Тази сладникава миризма можеше да познае навсякъде. Това проклето дишане във шията му. Хвана внимателно едната ръка за китката, а след това и другата. Разкара ги от себе си и я завъртя така, че да застане пред него. Погледна я въпросително и се усмихна по неговия си начин.
-Заведи ме на пазар! – изтърси и това накара Дже само да се усмихна по-широко. Нито имаше  „Здравей“, нито „Добро ти утро! Дано пукнеш.“. Колко скучно. Все пак единствената друга реакция беше да и покаже Шин, който лежеше на пейката. –Ооо. Ти си онзи, който Мин гледаше онзи ден. Хубаво е да видя някой, който успява да се доближи до студенокръвния и да не бъде отсвирен.
-Не се лъжи. Шин Юн, като мен не признава личното пространство. Между другото ми е съквартирант – заяви Дже и погледна Шин като съвсем забележимо прехапа долната си устна, че да не се разсмее. Не разбра защо изведнъж му стана смешно, но определено го имаше това чувство.

Ок Ньон се приближи до Шин и клекна така, че да се на нивото на очите му. Огледа го добре. Прецени го и накрая се усмихна миличко. А къде ли остана заплаха за приближаване? Сигурно пак беше забравила. Изправи се и погледна Дже. Изведнъж се приближи до впери поглед в нещо, което явно го нямаше преди. Това го подсети и веднага сложи ръката си на врата си, там където беше смучката, че да я прикрие. Направи се, че го боли врата и трябва да го разтрие, но гадинката се приближи и отмести ръката му.

-Брей ... Дже да не би да имаш приятелка? – ушите му пламнаха. Преглътна тежко и пак върна ръката си на мястото. За миг погледна Шин, който само му каза да мълчи. А той да не мисли, че ще каже, че те двамата .. Върна погледа си на сестра си, но все още нищо не каза. Може ли изведнъж да стане умна? Да зацепи и да не пита? Де такъв късмет, просто ...
-Може и така да се каже. – каза тихо и някак свито.
-Ооо това е новината на века. Дже Мин решил, че живота на монах не е него. Съквартиранте, знаеш ли коя е? – отново застана на нивото на очите му и приближи ръцете си до лицето си уж да изглежда по-сладка. За момент сякаш гръмотевиците на Зевс, идващи от очите на Дже се стрелнаха към нея. След като Ок Ньон видя, че Шин няма да и каже само се нацупи и се върна при Дже. Настани се до него и извади от чантата си гримове като започна да скрива червеникавото петно на врата му. – Ако татенцето те види така ще те убие, знаеш нали? За него има само една истина и това е да учиш.
Дже кимна и извади телефона си. Започна да рови из нета и щом видя това, което му трябваше го показа на Шин. А именно някаква анимирана емотикока, която казваше „Виновен!“, пък сам да разбира какво искаше да му каже.
-Шин Юн. Пази го от момичетата, че освен визията си друго няма. – искаше му се да я бутне, да я разкара от себе си, но някак се сдържа. Е то единствената причина беше, че ако се мръдне Шин ще бъде проснат на земята, а не знаеше кое е по-голямото зло. Ок Ньон, която е досадница или Шин Юн когато е раздразнен. Някак чувстваше, че е по-безопасно да стои мирно и кротко.
-Но изглежда добре си е прекарал. – последния слой от пудра и май беше готова. Накара го да се види и пред себе си каза, че добре се е справила. Трудно можеше да се види, че има грим. Явно единственият и талант беше да се кипри по цял ден. Потупа я по главата и и върна огледалото. После погледна Шин и само се усмихна миличко.
-Е какво да ти кажа. Момичето беше твърде необуздано. Доста пламенна. Тежка нощ беше. – в следващия момент усети как щеше пак да се разсмее и накара Ок Ньон да се помести. Сложи ръката си под главата на Шин и я вдигна. Изправи се и леко се размърда. – Хайде на да я заведем на пазар.
***

Молът както винаги беше препълнен с хора. Навсякъде щукаха я дечица, я момичета носещи пълни чанти с какво ли не. Тримката бяха влезли в магазин за гримове и докато Ок Ньон се чудеше дали да си вземе две пудри, които изглеждаха абсолютно еднакви в очите на Дже, той хвана едно червило и го доближи до лицето на Шин. Засмя се и започна тихичко.
-Много ще ти ходи. Трябва да ти го купя. Другият път да оставяш и следи от червило по яките на дрехите ми. – с тези си думи и със скоростта на Супер Соник остави червилото и тръгна към изхода. Странно, но изпита крайно задоволително чувство от това да базика Шин Юн за такива неща. Явно Ок Ньон е социалното зло, нужно за да прекъсне чуденето за това как да се държи, какво да каже след снощи. Очевидно вещицата имала суперсили вече.
Излезе извън магазина и се огледа за Шин, но никъде не го видя. Да не би да беше по-бърз от него? Нормално, нали е спортист, но все пак .. И тогава видя две ръце на раменете се. Обърна се и видя Шин, който го гледаше с онзи поглед на хищник хванал плячката си.
-Хей, Шин Юн-а. Само се шегувах. Нали не се сърдиш?

Park Shin Yoon. написа:

Съзнанието му успяваше да запази равновесието, което до вчера му се виждаше мисията невъзможна. В настоящия момент успяваше да се усмихва с по-малко усилия от преди. Не усещаше сърцето си като пресъхнал кладенец, толкова пусто и глухо място. Не го каза дори в мислите си, но му хареса. Хареса му Дже, припкащ около него като малко енергично кученце, дори сестра му не го подразни, което вече беше странно. В някои други ситуации би я завлякъл за косището, някъде далеч от тях. Всичко изглеждаше като златната възможност за едно ново начало. За нов, истински живот. Но винаги имаше едно „но“, провалящо всичко. Винаги имаше един демон, потъпкващ всеки нов лъч светлина, всяка изгряла надежда.
Излезе от голямата сграда, търсейки с поглед Дже. Тъкмо се питаше къде сее дянал, но точно в този миг го фокусира, облегнат на уличната лампа на тротоара. С бърза крачка премина няколкото стъпала и се отправи към него. Когато се доближи достатъчно, другия зърна червосаните му устни. Някои хора казваха, че червеното бе цветът на прелъстяването. Може би имаше нещо вярно.

- Внимавай какво си пожелаваш, Дже. – само изстреля срещу него, след което ръцете му собственически обвиха врата му и придърпаха сладкото му личице към себе си. Остави отпечатъци и по двете му бузи, по нослето и челото му. Казано направо, просто си го разцелува съвсем спокойно, както си бяха на улицата. Минаващите около тях хора, се бяха спрели и стъписано наблюдаваха кратката сценка. Някой май я и засне с телефона си.

Шин се отдръпна от другия и изтри червилото от устните си, подсмихвайки се лукаво. Не че е разбираше от шеги, напротив. Чувството му за хумор винаги му позволяваше да си позволява твърде много,у да прекрачва всякакви морални граници и общоприетата хорска логика. Някак не го интересуваше.
- Много сте сладки! Двойка ли сте??? – дочу нечий глас и се обърна. Зърна някаква девойка, проправила си път през тълпата. Имаше същия поглед като на групичката му луди фенки. Или пък всички жени имаха този плашещ поглед? Започваше да си мисли, че е второто.
- Не, разбира се. Просто се пошегувах с него.- отвърна сякаш без да се замисли, усмихвайки се миличко на аудиторията. Хм, че от това щеше да излезе цял бизнес. Така като гледаше, можеха бая пари да си изкарат с такива представления. Но и нищо чудно някой хомофоб да намине и да им срита задниците.
Иззад него се чу хорски стон на объркване и възмущение, а когато тъмнокосия се извърна да види какво става, Дже вече бе изчезнал някъде.

Видя изпадалите на земята хора, навярно съборени от някого, които тъкмо се надигнаха на крака и изтупаха гневно дрехите си. Фокусира и малката пътечка между хората и вече знаеше накъде бе побягнал глупчото. Или по-скоро Шин трябваше да наречем глупчо. Или с пъти по-негативна дума. Той знаеше, че малкото му представление може да разстрои Дже Мин, но въпреки това не се спря. Като че нямаше да миряса, докато не го унижи пред всички, докато не го разплаче. Но това не беше той. Не това бе истинското му желание.
Всичко се случи в този ден. Със скоростта на влак-стрела. Спомняше си го ясно.
Почти бе настигнал Дже, когато нещо не го накара да застине като статуя. Гледаше какво се случва и за първи път не вярваше на собствените си очи. Наблюдаваше с разширени зеници как другия бе хванат от двама непознати и завлечен към някакво черно волво. Какво, по дяволите, се случваше? Това някакъв лош кошмар ли бе, някакъв сценарий, скрита камера?

- ДЖЕ!!! – крещеше, игнорирайки напълно безполезните си мисли. Тялото му се задвижи автоматично. Чу запалването на двигателя и сърцето му прескочи удар. Престана да усеща тялото си, милионите напрегнати мускулчета, пулсиращи под кожата. Усещаше единствено силния приток на адреналин и паника. Усещаше лудостта в пълния ѝ блясък, щом колата потегли. Очните му ябълки се взираха ужасено в Дже, борещ се зад тъмното стъкло. Размитият образ се отдалечаваше все повече, докато не се изгуби в тъмния тунел, където продължаваше шосето. Отне му още няколко секунди, за да осъзнае, че краката му бяха отказали да се движат повече, въпреки настойчивите команди на мозъка. Коленете му поддадоха и кой се стовари върху тях. Усети грубия асфалт под себе си, чу бибибкането на коли зад себе си. Не им обърна внимание. Остана така, докато не прерови мозъка си за нещо, нещо полезно. Някакво помощно средство. Трябваше му информация.
- GSE15P. - прошепна на себе си. Номерът на колата се запечата в съзнанието му и се превърташе като лента на касета. Без да мисли за нищо друго, присвои си полицейския мотор на близкия тротоар и дори използва малката радиостанция на полицията, преди някой да се е усетил и съобщил за откраднатото превозно средство. Не му пукаше. В момента не мислеше особено трезво, ако бе удачно въобще да се намесват подобни определения. Всичко бе като в сън. Определено един не хубав сън, от който искаше да се събуди възможно най-скоро. И точно затова знаеше, че не беше сън.

***
Стоеше до прозореца с поглед, реещ се в нищото. Пред него, зад излъсканото до блясък стъкло, се откриваше целият център на Токио. Цветните билбордове облъчваха улиците. Хората припкаха като мравки около високите сгради. Заваля.
Шин хвърли поглед на сгънатия си чадър, красящ закачалката. Не планираше да излиза, но си спомни кого бе изпратил навън без чадър. Колкото и време да минаваше, ако ще и след десет години, той осъзна, че няма да се промени. Чувствата вече бяха завладели всяка част от него. Мислите бягаха винаги в една и съща посока, като еднопосочен влак, знаещ един единствен маршрут. Никой не можеше да залъгва себе си вечно.
Бяха изминали две години. От момента, в който призна пред себе си и разгневи още повече демоните си. Цели две години, които сякаш не съществуваха. Беше като вчера. Помнеше всичко повече от ясно.
Изоставеният склад. Ехидната усмивка на похитителя на Дже. Борбата да стигне до него. Куршумът, който успя само да го одраска.

Стъклото, с което собственоръчно уби човек.

Да, той се бе превърнал в убиец. Това се бе случило много отдавна, но сега бе различно. И макар някои да го бяха нарекли самозащита, каквото беше, Шин се бе ужасил. Не защото бе забил стъклото в шията на мерзавеца, а защото в онзи момент поиска да го направи. Искаше да отнеме живота му, а след това му хареса. Когато осъзна, че бе все още жив, когато видя как другия се строполи на земята. Гледката породи спонтанна усмивка на лицето му. Ето кое го накара да изпадне в тих ужас. Не беше убийството, не беше и полицията, която дойде и го арестува.

Този ден бе станал още по-забавен, когато Шин се намери в мрачната стая за разпит. И излезе, че бива разпитван от не кого да е, а самия осиновител на Дже Мин. Не знаеше кой стои от другата страна на стъклото, но предчувствията му не бяха хубави. Въпреки това не трепна дори когато г-н Канг насочи пистолет срещу него. Не предположи, че го подлага на тест.
- Това доказа теорията ми, Пак Шин Юн. – разнесе се грубият му глас. – Дори не трепна, щом видя пистолета ми, което може да значи само две неща. Или си убиец, или не ти е за първи път да опират пистолет в слепоочието ти. Който и да е варианта, няма да те отведе до нищо добро., затова защо не ми кажеш цялата истина, преди положението ти да е станало по-лошо?
Безмълвно слушаше думите на ченгето, който му бе изнесъл цяла реч, все аз неща, които вече знаеше. Очевидно го бе проучил и бе вече добре информиран за сем.Накамура, което го бе взело под крилото си. Караше го да признае каквото и да е, че да може да го осъдят, преди някой влиятелен член на Якудза да го е измъкнал от цялата тази каша. Но Шин не беше вчерашен глупак. Поне не в тази област. Отказа да говори без адвокат.

- Аз спасих живота на сина Ви. – бе единственото, което промълви на разпита. – Нищо повече, или по-малко. Не е редно да ме държите тук.
Наложи му се да кисне в затвора, докато съдът не се произнесе. Цели две седмици. Изглеждаше кратко време, но бе предостатъчно за създаване на нови „приятелства“.  Дже идваше на свиждане всеки ден, но Шин отказваше да го види. Отпращаше го поради куп причини. Основните бяха въпросите, които щеше да му задава. В един от дните пък дойде баща му. Така де, същият ония агент или каквото беше, за който Шин бе трън в задника от първия път, в който се видяха. С най-голямата си наглост му идваше на свиждане и му каза, че прехвърля случая му на друг, защото заминавал за Япония. Шин се питаше това какво общо има с него, докато картинката не му се изясни. Г-н Канг поиска от него да убеди Дже да замине. Сякаш бе наясно, че единствен той би могъл да го стори.
- Ако ми направиш тази услуга, ще съм ти длъжник.. – едва бе изрекъл последното, но Шин си признаваше, че може да преговаря. Това бе предложение, което успя да го изкуши и да приеме. Можеше да е само в негова полза. Не бе хубаво нещо да си нечий длъжник, но за сметка на това нямаше лошо някой е твой длъжник.

На следващият ден Дже отново бе дошъл да го види, като този път късметът анй-после му се усмихна. Сърцето на Шин се сви като го видя. Бе блед, с изпито лице и черни кръгове под очите. Изглеждаше като някой, който е се храни ли спал в продължение на дни.
Едно „Да не си полудял, бе!?“ се разнесе по негов адрес, дори не разбра кога му се бе ядосал и му се бе разкрещял.

- Дже Мин-а... още имам право на едно желание към теб. Помниш ли онази вечер? Обеща ми, че ако се върна, ще ми изпълниш едно желание. – започна темата, щом се успокои и успя да говори с нормален тон. Другият го слушаше, а когато Шин стигна до следващата част, сви юмручета в скута си. – Искам да заминеш, заедно с баща си и сестра си. Това е желанието ми. – направи кратка пауза, през която наблюдаваше реакцията на другия. Когато той едва успя да разтвори устни, Шин продължи. – Не съм свършил. Това не е сбогом. Не те отпращам далеч от себе си.  – каза спокойно,  не отделяйки очи от влажния поглед на Дже Мин.

– Щом се измъкна оттук, ще те последвам. Бъди сигурен, че ще те намеря. Чакай ме. – довърши, поставяйки ръка върху прозрачното стъкло, което ги делеше. Знаеше, че другият ще го послуша. Знаеше, че му повярва. Знаеше също, че той самият щеше да изпълни казаното. Винаги го правеше. Дори един ден да се превърнеше в истинско чудовище, това нямаше да се промени.
***
Денят бе мрачен и студен. Гъстите купести облаци бяха покрили небосвода. Шин Юн се загърна в дългото си палто и хвана под ръка годеницата си. Беше време за театър. Двамата тъкмо излязоха от колата, когато Хьо Рин се обърна към него с поглед, изпълнен с очаквания.
- Ще видиш, че направи добър избор, като се съгласи да ме избереш.- прошепна чернокосата, присламчвайки се нахално към него. Разбира се, беше ѝ ясно, че не я обича и не заради това беше с нея. Дори имаше вероятност да знае истинската причина, но просто да я игнорира.
***
-  Не избрах теб, а фирмата. Кадрите изглеждат обещаващи.- отвърна ѝ без да я поглежда, тръгвайки към голямата лъскава сграда, откриваща се пред тях. Фармацевтичната компания „Сиан Вю“ бе най-известната такава не само в Япония. Бизнесът бе процъфтяваш, а всички служители биваха подбирани чрез специално интервю на закрити врати. Бе се оказало, че добрия приятел на г-н Накамура, бе управлявал всичко това. Чичото на Ким Хьо Рин. Преди само мисълта да я вижда редовно, му се струваше немислимо досадна. Но всичко се бе променило, когато видя списъка с настоящите служители на „Сиан Вю“. По-точно, когато прочете името „Сънг Дже Мин“. Бе чакал твърде дълго. Бе завършил колежа в Америка,защото му бе обещано след това да се върнат в Япония и никога вече да не стъпят в щатите. Не ги харесваше, чувстваше мястото прекалено чуждо, но имаше нужда от тази диплома, от проклетата хартийка. За тези две пропилени в чакане години, трябваше не просто да се върне. Трябваше да си издейства място, възможно най-близо до Него. През цялото това време, демоните отново бяха превзели съзнанието му, отново му бяха припомнили онова, заради което на първо място бе потърсил Дже.
***
Влезе с уверена крачка, заедно с годеницата си. Фалшивата, но чаровна усмивка, се появи върху лицето му, докато лъскавите му обувки с финес докосваха бляскавия под. Всички служители се подредиха в две редици и им направиха място, покланяйки се на новия си шеф. Шин игнорираше рутинната любезност към него, вперил поглед някъде в края на редиците. Пулсът му се учести, макар и да не свали маската си на важна персона. Преминавайки през Дже, забави леко крачка и незабелязано мушна малко листче в ръката му. Най-напред трябваше да мине през офиса на главния шеф, че официално да му предаде поста „президент на компанията“. Затова и беше взел със себе си Хьо Рин. Любимата племенница на стария, винаги замъгляваше преценките му, всъщност самата тя бе препоръчала Шин за шеф, като смяташе, че така ще спечели сърцето му. Имаше и друг начин да се манипулират хората, освен чрез страх. Заблуда. Най-лесният начин, който бе безболезнен до края.
Настани се на новото си бюро, наблюдавайки как бившия шеф напуска офиса, заедно с прекрасната си племенница. В крайна сметка всеки гледаше собствените си интереси, собствените си цели. Кой се интересуваше от нечии несподелени чувства? От нечия болка? От някой, далечен за душата му? Хората бяха устроени така, че да им пука само за онова, с което те самите се чувствата свързани по някакъв начин. Това бе голата истина.

- Казах ти, че ще те намеря. – закачливият му глас се разнесе из помещението, когато пред него се изправи Дже. Съдейки по шокираното му изражение, навярно не го бе очаквал. Поне не днес. Или не с подобна изненадваща поява. А на тъмнокосия не му пукаше. Никак. Отдавна бе загубил своя разум и съобразителност. А може би никога не бе имал такива екстри?

– Този път, Дже... – доближи се до него и прибра един кестеняв малък кичур зад ухото му. Очите му пронизаха неговите. Попиха чертите му отново, сравнявайки ги с последните си спомени. Не се беше променил, освен, че беше станал по-уверен от преди. Поне преди да скъси дистанцията помежду им. - ...никой от двама ни няма да ходи никъде. – ъгълчето на устните му се разтегна в усмивка, криеща непреодолим копнеж. Не можеше да го опише. Да опише какво би направил за Дже. За да го направи щастлив и нещастен. Пък и... как можеше да го направи щастлив, ако преди това не го направи напълно нещастен? Пръстите на ръката му безцеремонно се усукаха около врата му, рязко го притеглиха към себе си. Впи устни в неговите, без никакво предупреждение. И да не го беше споменал, нямаше значение. Дже бе вече негова собственост. Неговото ценно притежание. И това не се бе случило преди две години, когато спаси живота му. Беше се случило преди шест години, когато Дже му покажа какво е  предателство. Не можеше да го забрави. Също както и чувствата си към него. Не го интересуваше какво смята Дже Мин по въпроса. Не го вълнуваха обърканите му мисли в момента. Защото вече бе отнел правото му на избор и ако се наложеше, щеше да му го покаже по по-явен начин.

Seung Jae Min написа:

Преди пет месеца.

Седеше по турски на дивана си. Изглеждаше сякаш медитираше. Спокойно, тихо, всичко в него излъчваше пълното спокойствие. Лек лъч светлина погали лицето му, преди да се скрие зад поредния облак. Идилия, утопия. На пръв поглед. Изглеждаше сякаш нищо не може да помрачи спокойствието, на което се наслаждаваше.
Бавно вдига ръка пред себе си. Погледа му блуждаеше нейди в пространството. По-точно така изглеждаше. Всъщност там, където гледаше имаше само един образ. Ръката му бавно се премести, сякаш докосваше нещо много ценно, чупливо, нещо, което не искаше никой друг да докосва. В съзнанието му изплува гарваново-черната коса, леко измъчения и суров поглед, който го правеше безсилен за всичко. Всичко, което не включваше да си мисли за него. Контура на лицето, бенката под лявото око. Ясните черти, които притежаваше. Леката, заплашителна усмивка, която сякаш му беше дар божи. Протегна и двете си ръце. Всяко мускулче в тялото му започна да се напряга. Усещаше копнежа да го докосне, пръстите му да усетят топлината, която излъчваше. Просто да постави ръка на тила му. Да усети устните му върху своите.
Продължаваше да го гледа право в очите. Ръцете му уж достигнаха лицето на Пак Шин Юн, но се спряха преди да го докоснат. Всеки един ден от година и нещо насам си представяше едно и също, но щом го докоснеше Шин просто изчезваше. Като всичко хубаво. Затова този път просто стоеше така, на милиметри от лицето му, на милиметри от това да сложи пръстите си върху кожата му. Времето спря! Пространството изчезна. Малкото сърчице започна да бие по-бързо и по-бързо. Дишането му се учести само при мисълта за нещо повече от това да наблюдава една илюзия породена от болното му съзнание. И все пак усещаше как сърцето му форсира, как иска да изкочи и да падне в НЕГОВИТЕ крака. Да остане с НЕГО и само ТОЙ да го притежава.
Времето определено не беше на негова страна. Цялата енергия, която притежаваше бавно биваше изпивана. Контрола му беше под въпрос. За толкова време някой ще си помисли, че се е научил да се контролира по-добре и от някой поп, но имаше един голям проблем. Шин Юн беше неговия палач, неговия съдия и неговия грях. Бавно се беше превърнал не просто в неговата слабост, но в самият Криптонит. Беше добър като агент, почти безчувствен, защото реално не му пукаше за другите и тяхната безопасност. Егото му беше до висините, беше нахален, нагъл. Дали всичко беше с покритие .. сигурно не. Но имаше само едно нещо, което можеше да разклати нервите му, самообладанието му, професионализма. Само една мисъл за НЕГО беше нужно да разклати целият му вътрешен свят.
Ясно си спомняше дъха му. Можеше да го усети по лицето си и това го побъркваше. А той, все така безпощадно го гледаше в очите. Защо му се стори, че се е приближил? Можеше ли да стане без си го представи? Имаше ли още разстояние, което можеше да се скъси между тях? Не! За миг затвори очи, но когато ги отвори Шин не си беше отишъл. Дже от своя страна усещаше как всеки опит за контролиране щеше да доведе до един огромен неуспех. Странна искра заигра в очите на тъмнокосия. Защо досега не я беше забелязвал? Възможно ли е след толкова време да се е побъркал до степен, в която реално губеше контрол дори над собственото си съзнание, което в момента беше безмилостно завзето от мисли за любимия? И все пак имаше надежда. Малък лъч светлина, че можеше да се удържи пред сладкото изкушение, което стоеше все така послушно пред него.
Вкочани се когато Шин протегна ръка към него и я сложи на бузата му. Сякаш това беше нужно да повали целия контрол, на който беше способен. Сякаш това беше нужната съставка, която да му напомни, че той е все пак някъде там, някъде далеч от него..
Той стоеше просто така с ръка върху лицето на Дже. Пак Шин Юн, човекът, който го беше предал в ръцете на създания по-лоши и от мафията, по-лоши и от демони. Който само с това, че поиска от Дже да отиде в Япония собственоръчно го беше превърнал в нещо, което сега украсяваше хола и по-точно дивана в хола му. Изпълняваше съвестно обещанието си да го чака. Рискуваше живота си, но винаги премисляше всяка мисия, така че да се върне жив и .. е не толкова здрав в повечето случаи. Очакваше Пак Шин Юн уж да го намери. Уж да се появи, като че с магия, макар и с всеки изминал ден все по-малко и по-малко да вярваше в чудеса, вуду и такива неща. Поне накрая имаше надежда, че евентуално, някой славен ден ще се засечат. Но суровата истината, е че Шин Юн просто се погрижил, дори и когато са далеч един от друг, Дже да нямаше право на собствен избор.

Преди година и половина, когато г-н Канг беше наредил, че заминават за Япония му беше хвърлил документи, с който да го подложат на наркоразпит и ако резултатите са задоволяващи официално щеше да се присъедини към неговия екип. Само съгласието му да замине беше достатъчно, за да го лишат от правото дори да отиде до магазина без да е по наредба на шефа на екипа. Седмица предпочиташе да не ги поглежда. Да страни от тях, от ония проклети листа, но в деня, в който Шин Юн пожела от него да замине изпита онова, което не беше чувствал от четири години. Болка в сърцето, чувство, че повече няма да се видят. Тъга, пропадане в бездната на собствената си вина, гняв, ярост, неконтролируемо желание да разбие с голи ръце стъклото, което ги делеше. Същите емоциите, които изпитваше когато гледаше разпита на Шин. Кретена беше се забъркал с такива типове, че просто ... Странно, но тогава за пръв път искаше да го смаже от бой заради глупостта си. Невежеството си да започне такъв живот.
Същата вечер подписа документите и кошмара започна. Още можеше да си спомни болката от пентотала, барбамила, психостимулаторите. Как горяха вените му, как кръвта му ги приемаше, но съзнанието отказваше. И всичките въпроси за единствения човек, който някога го е интересувал – Пак Шин Юн. Още си го спомняше. Питаха го за детството им, къде са се запознали, на колко е, какъв е бил преди, какво е било съжителството в такъв човек. От лични въпроси, към съвсем далечни. И на всичките Дже Мин предпочете да мълчи. Имаше чувството, че ще го убият с толкова химически препарати в кръвта, но все пак някак се сдържаше да не проговори.

Позвъняване го изкара от мислите му. Шин се разпадна пред погледа му като снежинка, която е огряна от слънчевите лъчи. Дже бавно се размести. Установи, че не бяха минали и пет минути откакто стоеше така, а имаше чувството, че са векове. Бавно напипа телефона си. Вдигна го и го пусна на високоговорител.
-Слушам! – заяви с усилие да звучи напълно естествено и най-вече нормално. Тялото му още беше напрегнато. Сърцебиенето му беше забързано. Дори дишането му беше различно от нормалното, но щеше да се оправи.
-Повечето хора, когато са почивка излизат на срещи или пък на почивка. – чу се мек женски глас, но сякаш като го чуеш и се заледяващ целия. Това беше и нужния студен душ на Дже Мин. Нужното напомняне, че чувствата в работа като неговата са напълно недопустими. Когато емоциите са замесени има опасност от евентуален провал на мисия.

-Аз бях на среща, но ти я провали. – лека усмивка се появи на лицето му. Реално хем си почиваше, хем се тормозеше, хем беше на среща, но тая никога не би го разбрала. -  Но не си ми се обадила, че да ми изнасяш лекции за това как трябва да си прекарвам времето.
-В центъра след половин час, имаме нова задачка за теб.

В днешно време!
Сутринта беше досадна, като всичко, което се случваше в този свят. Едвам се излюпи от леглото. Явно нощните съвещания с екипа не бяха добра идея. Вече пет месеца и нищо, а трябваше досега поне нещо да се е появило. И все пак оная гадина, шефката му не му даваше да се прибере към старата си работа – да преследва терористи и да припка около казината като добро детенце. Предпочиташе динамичния живот, някак му вдъхваше повече доверие, но неее. Казаха му, че е твърде напрегнат и му е нужна почивка .. от няколко месеца, че може и година. А и бил предложен от г-н Канг, ама разбира се, той е в основата на всяко зло що го застигне.

Изправи се. Взе си един душ и в полубудно състояние се оправи за работа. Тръгна към вратата, но се сети за нещо и се върна. Хвана очилата, които мъкнеше върху себе си. Изглеждал по-умен според половината си колеги, а и така го харесвали. Та нали това е най-важното. Хората да го харесват, да му се доверяват и накрая да разбере колко точно е дебела работата с химическите препарати, които замъгляват преценката на хората.

Най-накрая стигна до главната сграда на компанията. Предпочиташе да използва краката си, защото така и така все трябваше да прави нещо с тях, та поне това. Започна да ходи с умерена походка, докато нагласяше очилата си. В ръката си стискаше няколко папки в различни цветове. Мина през охраната и показа пропуска си.

Стигна до лабораторията и навлече бялата си престилка. Заради прикритието си се беше превърнал в асистент в лабораторията. Макар че грам не разбираше от тия неща. Просто играеше роля. Наблюдаваше всички процеси по създаването на „лекарствата“ и после докладваше на висше стоящите. Накратко се бе превърнал в разновидност на скъпа проститутка / работеща както за тази компания, така и за Интерпол /, лавираща между високите изисквания на ръководството, собствената си немарливост и тъпотата на подчинените. Неговите клиенти са началството му. Смятан за достатъчно умен, че да може да записва различните странични ефекти от нови лекарства върху животни. Успеха им или провала. Макар че стигна до извода, че страничен ефект ще е ако тия неща те излекуват. Всичко друго си е забавена реакция от химикалите, с които хората си тровят телата.

Взе поредните резултати от последните проучвания и се качи на етажа на шефовете. Или както той му викаше – жилището на световното корпоративно зло. Намираше това място за още по-ужасяващо и от Интерпол. Ако там Златния телец иска нови и нови кървави жертвоприношения, то тук буквално слабите биват пожертвани и изядени от самия шеф, който беше със статус на Бог. Неговата дума беше закон, неговото желание заповед. Каквото кажеше шефа, това ставаше. Независимо кой е начело той имаше пълната власт. Обикновено той беше някой от буржоазията на Токио. Панаир на суетата. Тъй нареченото „висше общество“. Събрание на уж богати, уж властни, уж силни, уж знаменитости. На кратко „Терариум“. Те напълно разбиват на пух и прах теорията на Дарвин. Според тях в наши дни, не най-силния властва, а онзи, който се показва повече в списанията и носи блясъка на парите, вниманието на хората и най-вече на собственото си его.
За разлика от другите компании, тази имаше подкрепата на Якудза, която я правеше по-опасна от останалите. Избираше сама цените на продуктите си. Избираше сама с кой да работи, защото който има подкрепата на известна мафиотска групировка, той е цар. Това беше и причината да сложат агент занимаващ се с тероризъм при отдела отделящ ценното си време, за да открият компаниите изнасящи наркотици. Пълна щуротия, ако питате Дже, но това си е тяхно решение, а той щеше да облече и рокля, ако това изискваше успешна мисия.
Но да се върнем на етажа на шефа. Жриците на маите са като кутренца пред секретарките на този етаж. Отрязаните глави се трупат в подножието на пирамидата, но това не се забелязва вече от никого. Хората се сменяха толкова често, само за една глупава грешка. Айс кафе, в което леда се топи – демек хладко кафе. Грешна поръчка, грешка на компютъра докато се е пишел някой доклад.
Дже Мин мина покрай няколкото секретарки и работници разположени в кръг и стигна до уж най-висше стоящата. Секретарката на сегашния и след два часа бивш шеф - Юри. Андроид! Работи на захранване от мрежата. Ако я изключиш ще предизвикаш повреда в операционната и система. Ще изтриеш паметта и, ще вкараш вируса „Чернобил“ и след най-много седмица ще е отказала. По пътя към вкъщи минава в режим „улица“ и възприема информация само от женските списания. Безполезна без компютър или четиво. Не може да завърже и един свестен разговор.
Остави и папките с новите резултати и тръгна долу към своя си сектор, когато тая му каза, че трябва след час всички да са в очакване на новия шеф. Е нищо ново. За жалост нито Интерпол, нито Мими, нито пък някой от тия некадърните от компанията не знаеше кой ще е новия шеф. Уж се водеше, че е годеника на племенницата на сегашния бос, ама и той нещо на излизаше. А като слушаше секретарките те само дрънкаха, че бил много красив, млад и свестен тип. Тоест, бяха безполезни клюки. Все едно Дже го интересуваше това. Обаче сметна, че ще е интересно нещо да гледа как секретарките се опитват да го прелъстят. Конкуренцията между тия жени винаги е била страхотна, а и не се вълнуваха от това, че човек е сгоден, женен или вдовец. Щом е преуспял за тях е като посипан с мед. Просто и лесно.
След час всички служители се бяха наредили като в редичка и щом вратата се отвори последва поредната глупава формалност. Това може би беше най-голямата щуротия, която можеше да се прави във фирма, но какво да се прави, етикета го изискваше. А можеше сега да проверява внимателно мястото за пореден път. Сто на сто имаше някой, който сега изкарваше тайно забранени субстанции, далеч от камерите и съмненията. И тогава усети нещо в ръката си. Някой беше бутнал нечия бележка. Не видя кой, защото първо беше попаднал в магията на собственото си съзнание, и второ успя да му види обувките само.

Всичко се върна в нормалния си такт, а Дже погледна хартийката в ръката си. Разгърна я и докато вървеше към своя си отдел за миг се спря. Обувките му се залепиха за пода. Краката му сякаш не го слушаха. Беше вперил поглед с бележката и преглъщаше тежко. Погледа му бавно се замъгли. Забравени чувства се появиха. Страх, копнеж, странно чувство на тревога. Не вярваше, че е възможно, че ТОЙ ще се появи точно тук.
В съзнанието му изплува спомена за последния път когато видя името „Пак Шин Юн“ написано, някъде. Последния път когато видя лицето му, преди дори фантазиите му да го напуснат и да го оставят напълно сам. Без него! Преди да го превърнат в една празна черупка. Онзи ден, на онзи екран, след интервюто си в тази компания. Когато му заявиха, че тази фирма има подкрепата на следващия бос на Якудза. И докато гледаше внимателно лицата на хората замесени с мафията не очакваше да попадне на това на Шин Юн. Ако преди това си мислеше, че просто несъзнателно е попаднал там, то в онзи момент прерови всички файлове, който имаха за Шин и откри, какво собственоръчно е направил. Файлове, доклади и още какво ли не, а всичко започваше с осиновяването му от сем. Накамура. Всяка надежда да го види отново се изпари. Самият Дже изпада в нещо средно между депресия, паник атака и нервен срив. Вина, за това което му е причинил се зароди и пуска корени в съзнанието му. Гняв, към самия него се появи и разпердушини всяка останала частица от детско съзнание, невинност, съпричастност. Г-н Канг, или татенцето, както той му викаше тактично му подхвърли, че ако се появи в Япония ще е мишената на Дже, а ако откаже собственоръчно щеше да се заеме, което беше просто черешката на тортата. Затова сега стареца стои зад бюрото възстановяващ се от счупена ръка. Дори си спомняше всяка думичка, която му изрече „Да не сте посмели да го нараните.“, като правеше паузи между сричките, за да го налага с юмруци. Това беше и причината да го държат далеч от терористите и мафията засега. Явно ги беше страх да не повали друг агент в момент на умопомрачение.
Изчака стария шеф да се изнесе и плахо влезе в кабинета на шефа си? Странно чувство на заплаха, все едно е притиснат към ъгъла, пеперудки в корема и замъгляване пред погледа се бяха появили в момента, в който се убеди, че това е той. Пак Шин Юн! С останалото си здравомисленост вещество в мозъка успя да разбере, какво му казва. Но защо беше изпълнил обещанието си? Та Дже Мин беше виновен за всичко, което му се беше случило. По-скоро да наеме някой убиец да го ликвидира пред това да си гугукат миличко.
Той скъси дистанцията, което накара Дже моментално да заотстъпва назад. Когато беше на поне два метра беше лесно да се сдържа. Проблема идваше след като дистанцията липсваше. Връзката с централния мозък тотално изключи. Само един жест, едно леко докосване и вече беше паднал в собствената си клопка на фантации, изкушение, желание. Кръвта му запя, а очите му потърсиха тези на Шин. За пръв път от толкова време го виждаше ясно.
Не очакваше целувката. Юмрук, уволнение и още какво ли не, но не и целувката. И все пак не съжаляваше. Устните му бяха все така меки и приятни на допир, както си ги спомняше. Всичко в беше, както си го спомняше. Освен онзи пламък, нова искра в очите. Изгубил цялото си самообладание, претърпял това, което психиатъра на Центъра казваше, че е тотален нервен срив, обгърна ръцете около врата на Шин. Приятното чувство на близост се разнесе около тях. Неспособен да се отдръпне усети как целувката увеличава интензивността си, как той самия искаше още и още. А с всяка следваща стотна от секундата леда обгърнал сърцето му от вече пет месеца бавно започна да се топи. Тихо прошепна името му без да отделя устните си от неговите, защото сега то беше неговия спасителен пояс.
Поредната стотна беше минала, а с нея и звука от пречупване. От Сънг Дже Мин, агента, който имаше проблеми със самообладанието когато ставаше въпрос за Шин, който не позволяваше на никой да надникне в душата му, който пропъждаше всички, които са държали на него, който не можеше да работи в екип, от мъжа, който вярваше, че емоциите са ненужни украшения, който да красят шията на някоя девойка, докато тя си мисли, че има място в сърцето на някой,  от онзи, който преди пет месеца изпотроши целия си апартамент, изплака последните си сълзи и се закле, че повече няма да си позволи да се заблуждава сега беше просто пионка в ръцете на настоящия си шеф, бивш приятел и вечна любов.
Целувката беше дълга, страстна и възбуждаща. Никога не си представяше, че само едно такова нещо е нужно, за да преобърне света му на сто и осемдесет градуса. Никога не предполагаше, че ще е неспособен да се отдръпне след като знаеше какво му е причинил. След като се беше превърнал в кошмара на Шин Юн, неговия враг, неговото бедствие. И преди да се усети вече беше станал роб на собствените си подбуди, чувство, а те бяха грижливо поддържани от човека срещу него. Господаря на неговото сърце, съзнание, сънища и кошмари.
-Липсваше ми! – подхвърли без да се замисля, а малка сълза си намери път извън тайното си скривалище. Напълно неволно и все пак толкова искрени, истинско, идващо от сърцето му. Колкото и да не искаше да си признае, това беше жестоката истина. Той му липсваше, като съквартирант, като приятел, като .. любовник. Липсваше му цялото същество на Пак Шин Юн. Присъствието, което имаше в живота на Дже. Приятната тръпка да е около него и факта, че само с него Дже беше ... истински. След толкова време, в което беше загубен, Шин успя да го намери и то само с една единствена целувка. Но вината още седеше. Чувстваше се като предател, като нисшо създание, като нещо, което не заслужава да бъде около Него.
Чу досадно писукане. Беше пейджъра му. Викаха го в лабораторията. Това беше онази аларма, която не се обади навреме по-рано. Отдръпна се от Шин и застана пред вратата. С блуждаещ поглед, все още премрежен и леко неориентиран го погледна. Усещаше странна болка в тялото си. Сякаш ако сега си тръгне той пак ще изчезне като снежинка и повече никога няма да го види.
-А, простете. Не исках .. моля да ме извините. – поклони се и сложи ръката си на сърцето си. Биеше лудо, дори дишането му пак се беше изменило. Сякаш страдаше от аритмия, която се появяваше когато Шин е наоколо. Изправи се докосна бравата на вратата, но преди да излезе се обърна и го погледна с една някак си тъжна усмивка. – Честито назначаване и ... – сега следваше най-болезненото нещо от всичко до този момент. Сърцето му се сви, а само един бог знаеше колко трудно му беше да не пророни не една или две сълзи. Соления вкус в устата се появи напълно замествайки сладостта от Шин. - .. честит годеж!

Enlarge this imageClick to see fullsize

С това излезе навън. Далеч от него. Далеч от изкушението. Далеч от всякаква слабост. Далеч от господаря на сърцето му. Тръгна по коридора като ненадейно докосна устните си. Преглътна тежко, а онази болка в сърцето му се засили. Нямаше право да си вярва, че има шанс, нали?

Park Shin Yoon. написа:

Широка усмивка се разля по лицето Шин. Когато видя копнежът в чуждите очи. Когато вкуси жаждата в устните му. Беше го накарал да не нуждае от него, за да живее. Да живее истински. Бавно, но сигурно, Шин се превръщаше в неговия свят, обладаваше съзнанието му и навярно го преследваше и в сънищата му. Двете години раздяла бяха засилили копнежа на Дже, щом този път не избяга, а дори от притегли към себе си, изричайки онези думи. Беше му липсвал? Разбира се, че му беше липсвал. Това беше идеята, да му липсва.  Да бленува за присъствието му. Трябваше да се превърне в неговия въздух, в кислород и въглероден двуокис в едно. Демонът вътре в него ликуваше, съзерцавайки влажния поглед отсреща.
Малка частичка от душата му отвърна на сълзата, търколила се по бузата на Дже. Ако можеше да избяга от себе си, щеше да избяга с него. Далеч от миналото, далеч от собствените си демони. Заваля. Отмести поглед към прозореца. Облаците като верни слуги правеха път на жаркото слънце. Небето синееше, птиците необезпокоявано прелитаха над високите сгради. А Шин продължи да чува ромоленето на капките, драскащи по съзнанието му като по ламарина. Дори не успя да реагира, когато другия внезапно му заговори уважително, като на пълен непознат, а после се изниза тактично от офиса.

Помещението бе внезапно обгърнато от неприветлив студ. Шин сви дланите в юмруци, за да не затрепери. Заобиколи бюрото си и взе йо-йото си от черното куфарче. Беше му сувенир, останал от курсовете по самоконтрол. Бяха го принудили да ги изкара, след като разби стена с главата на човек. Беше студент, който си бе позволил да му пипа нещата. Не че се оправдаваше, но всичко стана случайно. Потърпевшият просто бе улучил Шин в кофти ден и кофти настроение. Но нали оцеля, какво толкова? Малко съсипана мазилка ли беше причината да го пратят на проклетите курсове? Шин не отричаше, че имаше проблеми  с агресията, но не вярваше подобно нещо да му помогне. И все пак започна да повтаря под нос като първия глупак „Случват се такива неща“ и да с играе с йо-йото. Ръката му обаче ставаше все по-бърза, докато накрая играчката просто не излетя от пръстите му и не се заби в остъкления шкаф, разположен до стената. Поне осъзна колко беше полезно йо-йото, ако искаш да счупиш нещо. Дали  щеше да свърши работа и за кратуна на човек? Вероятно не, беше прекалено твърдо чудо.

Вдиша дълбоко, присядайки на кожения президентски стол зад себе си. Остатъчният аромат на Дже изпълни дробовете му. Сърцето му се сви, бе почти невъзможно да го прогони от мислите си. Както астронавт да спре да мисли за луната, звездите и необятния космос. Когато знаеше, че другият бе далеч от него, че ги деляха хиляди километри, сякаш беше по-лесно. Стига да си намереше достатъчно занимания, да се затрупа с работа. Не мислеше. През тези две години завидно успяваше да не мисли за нищо, освен обучението си. Разбира се, свършваше всичко прекалено бързо и затова му се налагаше да си намира куп други странични занимавки. Беше се захващал с каква ли не почасова работа. Почти не остана нещо, което да не беше поработил. Не работеше за пари, защото не му бяха нужни, но чувството да изкарваш тия хартийки със собствен труд беше някак хубаво. Главно защото това те прави независим. Друг бе въпросът, че всяка работа си беше уморителна и в един момент започва да те отегчава до смърт. Това бе и причината Шин Юн да смени над 67 работни места за тия 24 месеца. Сега обаче си нямаше и на представа как точно щеше да издържи на настоящия си пост повече от няколко седмици. Което му напомни причината да бъде тук.

- Намери Сънг Дже Мин. Да дойде в офиса ми - веднага! – извика в слушалката, натъртвайки на името и затвори на бившата си секретарка. Проклетницата наистина не ставаше за нищо. Не че бе нейна вината, че Дже си беше тръгнал, преди да разбере защо го вика новия му шеф. Да не си бе помислил, че е само заради някаква си целувка? Добре, може би не трябваше да започва с това. Просто искаше да узнае. А нямаше по-добър начин, от това да види реакциите на човека със собствените си очи. Дже Мин не се беше променил. Не и по отношение на това, че си оставаше глупак спрямо него. Някой, който си оставаше сляп за вътрешния му свят. Навярно това го плашеше и затова опитваше да спазва дистанция помежду им. Виждал го бе много пъти. Чувството на несигурност и страх. Не знаеше какво си мисли Шин и това на моменти го ужасяваше. Но сега виждаше, че чувствата му надделяват, щом се приближи до него. Виждаше как погледа му го изгаря и спира нормалния му мисловен процес. И нямаше търпение да го види пак.
Обезоръжен и безсилен. В ръцете му.

Приглади черния си перчем и се изправи, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Трябваше да останеш и да ме изслушаш, Сънг Дже Мин. – срещна погледа му без капка колебание, произнасяйки цялото му име. Нали другия сам бе започнал с тези глупави формалности. – Седни. – добави кратичко, посочвайки му канапето срещу президентското бюро. Изчака известно време, може би минутка-две. Припомни си една реклама, красяща билборда на отсрещната сграда, докато другият не се прокашля, с което обяви готовността си да чуе защо бе повикан тук. Шин Юн се отдалечи от прозореца и приседна на друго от удобните канапета, точно срещу Дже. Постави пред себе си една жълта папка, като я отвори и я приплъзна бавно към другия.

- Тук си по повод смяната на позицията си в тази компания. – още началото го стресна, но шефът продължи съвсем нормално, тренирайки деловия си тон. – Вече няма да си лабораторен асистент, а мой личен секретар. И преди да ми възразиш и да кажеш, че се осланям само на лични подбуди, погледи там. – изстреля, посочвайки жълтата папка на Дже. Направи още една кратка пауза, за да му даде време да разгледа интересното четиво пред себе си. Знаеше, че ще го хване напълно неподготвен за нещо подобно, а тази мисъл, за добро или лошо, го радваше.
- Както виждаш това е проучване за теб. Докато преглеждах подробно информацията за служителите тук, попаднах на нещо интересно. – след тези си думи започна да цитира част от написаното върху белите листи. – Служител Сънг Дже Мин, 22 годишен, лабораторен асистент, отговарящ за резултатите от пробите. Работата, която извършваш е главно на четвъртия етаж, като папките с готовите резултати се носят на главния секретар на шестия етаж. Дотук добре. – пое си дъх като отново потърси погледа на Дже и този път го прикова към своя.

– Забелязах някои интересни съвпадения, като честите ти отсъствия от рутинните събрания на служителите. По едно време си бил „болен“ на този ден, но картата ти за достъп е била използвана в същия ден. Стори ми се любопитно и реших да проверя записите от охранителните камери. Видях те да сновеш из приземния етаж, но после изведнъж се изгуби от картинката. – довърши, подвигайки едната си вежда. Не беше ясно дали имитира изражение на изненадан човек, или на такъв, задаващ подразбиращия се въпрос „Какво търсеше там?“. Разбира се, цялото това проучване имаше само едно значение за Шин. То бе просто средство, чрез което да притисне Дже в ъгъла и той да се съгласи без мрънкане и дърпане с новата си позиция. Малкото търпение, което притежаваше Шин Юн, го бе накарало да търси други изходи. Такива, които не изискват много време и най-вече, които му спестяват излишни нерви, защото без друго такива не му се намираха. Поради тази причина бе станал доста добър в това да се възползва от всяка ситуация, без да му пука доколко безочлив става, или пък доколко честно или нечестно постъпва с някого.

- Дже Мин... – поде отново, когато другия посмя да сведе поглед. Наблюдаваше как ирисите му шарят по белите листове на масата и търсят някакво избавление, оправдание. Шин побърза да затвори папката с проучването си, като на нейно място му връчи тази с новия договор за бъдещата му позиция. – Моето проучване е поверително, така че ще си остане между нас двамата. Затова разбираш, надявам се, решението ми да те държа под око.- усмихна се миличко, едва прикривайки ескалиращото си самодоволство. –Това е новият ти договор, който, подчертавам, не подлежи на обсъждане... – облегна се назад, като отново скръсти ръце пред гърдите си - или отказ. – добави със съвсем сериозно изражение, като вътрешно ликуваше над своята победа.
Когато Дже бе стигнал някъде по средата на договора, Шин се изправи и тръгна да обикаля. Спря се зад Дже и се приведе безшумно над него.
- Бюрото ти е ей там. – прошепна ведро близо до ушето му, като му посочи мини-офиса отсреща. Другият почти подскочи. Не беше ясно дали заради новата внезапна близост на Шин, или всичко, което му се струпа, включително, че щеше да работи в едно помещение с него. – Започваш още от днес, защото имаме много работа, а бордът на директорите е скоро. – продължи все така делово, но в гласът му пробягваше нотка на неистово веселие. – А, да, забравих нещо съществено. През голяма част от времето работя вкъщи, така че ще ти се налага да идваш, за да ми носиш всичката документация. – Пръстите му пробягаха по листа, в който Дже се взираше вече от половин час, като намериха въпросната точка. Лакътят на Шин собственически се опря върху рамото на другия, като не му позволяваше да се премести, да избяга, или изобщо да помръдне от мястото си. – Ето, посочено е и тук, в договора, заедно с новия ми адрес.

- Запомни, Дже Мин-а.. – прошепна със съвсем различен глас. Това вече нямаше общо с работата му, нямаше и помен от деловия равен тон, той бе внезапно заменен от сладострастен шепот. – От сега нататък ти си официално мой... – дъхът му накара млечнобялата кожа на Дже на настръхне. Усети как съществото му се разбунтува и той понечи да се изправи, но Шин постави другата си ръка през гърдите му, блокирайки всеки евентуален план за бягство. Беше му омръзнало да го гони постоянно, да не би да си играеха на Формула 1? - ...секретар. – довърши след паузата си, но се подразбираше, че оригиналният смисъл не включваше последната дума, тя бе там само да украса, предпоставка да го държи близо до себе си. – Не смей да бягаш от мен, Дже. Запомни, че колкото повече опитваш да се отдалечиш, толкова по-близо до себе си ще те придърпам. – усмихна се, заравяйки за миг пръсти в гъстата му, коприненомека коса. Стисна няколко кичурчета между пръстите си и изви врата му назад, срещайки погледа му. Открадна си нова целувка, този път съвсем кратка. Колкото да разпали желанието у Дже. Само след миг от секундата остави намира разрошената му коса и самия него, като този път излезе пръв от кабинета си. Бе извадил всички нужни карти на масата и предполагаше, че сега изглежда като истински тиранин в очите на Дже Мин. Но това не го вълнуваше. Дали ще го намрази, дали ще реши да се дърпа отново. Не бе способен да промени съдбата си. Тя вече бе под контрола на Пак Шин Юн. А Сънг Мин Дже му принадлежеше. И дори цунами да затриеше града, този факт пак нямаше да се промени.

Seung Jae Min написа:

Най-накрая успя да си върне мисловните процеси в главата. Успя някак си да възобнови базата данни, макар и с доста грешки в тях. Имаше чувството, че съдбата толкова яко се гъбарка с него, че просто нямаше накъде повече. А и честно, какъв беше шанса шефчето да се окаже точно първата му любов. Ебаси ти му майтапа. Ако имаше как би си разбил главата в стената, но в този случай всички щяха да го гледат все едно е изперкал. То малко му остана и това да стане. Просто Пак Шин Юн имаше невероятната способност да буди всичките приятни и неприятни емоции в Дже. Отдавна се беше превърнал във фитилчето, което го караше да се задвижи. В искрата, която запалваше мотора на сърцето му.
Чу името си и се обърна. Секретарката на Шин изглеждаше леко стресната и изплашена. Ооо вярно! Гнева на Шин се събуждаше само когато Дже бягаше, макар че тая целувка и изобщо появата му дойде като гръм от ясно небе. Все едно го зашлеви с мокър парцал в тоя момент, а Дже като пълен идиот падна в ръчичките му. Толкова тренировки по контрол над емоциите беше претърпял. Толкова нещо беше издържал, а сега просто с един жест всичко отиде на пух и прах.

Обърна се и тъкмо да понечи да си тръгне когато момичето го помоли да влезе. Замисли се. Май не му се искаше много да ходи. Последния път когато беше насаме с Шин той ясно си го помоли да замине за друг континент. А сега буквално разхлопа сърцето му. Вдигна ръката си до устните си и продължи да мисли. Някак си лампичката за опасност се задейства. Започна да премигва в главата му, съзнанието му. Но от друга страна съжали секретарката. Е нямаше какво друго да се прави освен да се върне.

-Трябваше да останеш и да ме изслушаш, Сънг Дже Мин. Седни. – буквално изтръпна като чу името си. Послушно като ученик прекоси офиса. Свали сакото си и го сложи на облегалката на канапето. Настани се меката мебел и почна да си оправя маншетите, копчетата и общо все да се занимава с нещо, което да го изтръгне от мислите му за това пред него. Погледна Шин, който явно се отнесе в мислите си. Май този проблем и двамата го имаха. Привлече вниманието му и после съжали за това. Започна да чете папката, която му беше дал. Направо настръхна. Че кога имаше времето да се занимава с него? Самата идея, че го е проучил го плашеше. Кой знае какви неща можеха да се появят? Особено ако хакерите от Интерпол не бяха прикрили повечето му изцепки.

Продължи да слуша шефа си и колкото повечето чуваше, толкова повече откриваше, че май беше спипан. Гледаше към листата пред себе си докато грубо не бяха затворени от Шин. Това го накара да погледне към шефа си и да стигне до извода, че е тотално прецакан, или може би просто Юн беше толкова свободясал, че да сe рови из архивите на видеокамерите. Във всеки случай усети как започва да му става горещо. Имаше чувството, че почват да го печат на бавен огън. Хвана дразнещата вратовръзка и леко я разхлаби докато слушаше Шин

Изтръпна при следващите му думи. Личен асистент? Да го държи под око? Да бе. Беше сто процена сигурен, че това си е чисто извинение да го залепи за себе си. Като досаден чирак. Погледна по посока бюрото и само въздъхна. Сложи ръката си на слепоочието и затвори очи. Всичко му идваше в повечко, определено в повечко. Сигурно ако беше някой друг досега да го е разстрелял на място, но бог знае колко усилия му трябваше, за да не се развика. А и как изобщо му хрумна, че иска да му е личен асистент? Както трябваше да прави? Да му помага да става от леглото и да си подписва документите ли? Ама и Шин беше един.

Следващите думи бяха направо черешката на тортата. Искаше и да му носи документите, сякаш беше доставчик на пица. В дома му? Че това беше все едно да влезе в бърлогата на звяра. Е и с това можеше да се примири. Все пак избора не беше голям. Или да си живее спокойно, надзираван от Шин, или да търпи крещенето на всички от Интерпол. Не че беше виновен затова, че Шин изведнъж реши да се появи в същата компания, където работи Дже. То нали това съдбата го решава. Поне виждаше интересен изход от положението. Ако имаше нещо останало от Шин Юн преди две години можеше и да се сработят.

Хвана химикалката и започна да се чуди дали още сега да попита или първо трябваше да се посъветва с щаба. Все пак нали му бяха началници и преди всичко негови клиенти. Макар че отдавна спря да го вълнува тяхното мнение. Само банда гадини се бяха събрали там. За жалост, или радост, нямаше много време преди да усети ръцете на Шин по косата си, а след това и леката болка във врата си при целувката. Това тотално разхлопа и малкото здрава мисъл в главата му, което беше и причината изобщо да не му трябва да обмисля нещата в папката.
Шин се отдалечи и още преди да е излязъл от офиса беше ударен с химикала. Дже се изправи и прекоси помещението. Сложи ръката си на вратата, така че да я затвори. Прегърна го в гръб и му подаде документите на страницата където беше подписа му. Притисна се по-плътно до Шин и скри лицето си в гърба му. Не трябваше да се споменава колко го беше срам в момента.
-Пазих дистанция защото се срамувам от хората, от себе си и от теб. – заговори, но беше малко плах в изречените думи. - Не исках да ти навличам проблеми, макар да не ми се получи особено добре. И се дърпах най-вече защото се плашех .. не .. плаша от факта, че когато си около мен изключвам. – вдигна ръцете си и ги стисна в юмручета докато усещаше как лицето му цялото става червено като домат. - Може ли .. за момент .. да останем така? – попита с по-тих гласчец и от тревата и затвори очи както си бяха така. Просто няколко мига на спокойствие, толкова му трябваха.

Park Shin Yoon. написа:

Изруга тихо, когато химикалката уцели главата му. Първата му ответна реакция бе да разтрие скалпа си. Преди до последва следващата стъпка, търсене на виновника, той взе, че сам си се предаде. И то преди да е успях да се ядоса. Преди през ума му да са преминали мисли за убийството му. Не разбираше как успява. Само той единствен можеше това. Да го кара да го мрази и да му се дразни, но да е неспособен да мисли задълго върху това. Почувства малката главица на Дже, опряна в гърба му. Топлината веднага го обля като че се бе приближил до горяща камина. Като че влезе в сауна. Бе прекалено горещо, искаше да се разсъблече, защото се задушаваше. Но същевременно с това бе приятно и уютно, бе отпускащо. Близостта на другия винаги бе пораждала противоречиви усещания у него. Винаги. И навярно точно това бе причината само мисълта за името му да го влудява, да го изкарва извън релси. Сякаш ставаше друг човек. Губеше контрол над всичко. Може би трябваше да благодари на всевишния, че го бе дарил с таланта умело да прикрива слабите си места, или дори да ги използва в своя полза.И все пак това не бе достатъчно. Живото доказателство бе онова синьо йо-йо, което зееше от счупеното стъкло на шкафа.
Помижа в продължение на няколко секунди, опитвайки всячески да се овладее. Не искаше да направи нещо, за което после не стига, че нямаше да съжалява, но и щеше да съсипе плановете му. Още преди да се качи на самолета за Токио, се беше зарекъл, че щеше да отвори нова страница. Този път нямаше да оставя юздите на емоциите си, не можеше да си позволи подобен лукс, особено на настоящата си позиция.

Вдиша дълбоко, поемайки ръцете на Дже в своите. Завъртя се, че да се намери с лице към него.
- Дже Мин-а... – изрече името му по онзи специален начин, по който изричаше само тези две срички, само към този единствен човек. Пръстите му се плъзнаха по чуждото тяло, спирайки се на талията му. Обхвана тънкото му кръстче с цяла длан и го притегли възможно най-близо, заставайки го да вдигне поглед и да срещне неговия. Очите на Дже все така шареха неспокойно на нивото на торса му, а бузите му горяха, обагрени в червено. – Дже Мин-а... – произрече отново. Устните му се разтеглиха в малка топла усмивка. В очите му обаче се бяха зародили съвсем различни искри, които издайнически проблясваха в шоколадовите ириси. Изгаряше от желание да го направи свой отново. Още тук и сега. Да го почувства като част от себе си. Да остави изгарящи следи по цялото му същество. Да го накара да изстене името му.

- Дже Мин-а. – потрети и този път си спечели любопитния въпросителен поглед на другия. Усмихна се и освободи талията му, сетне обви с ръце зачервеното му лице. Преповтаряше си сладкото му признание, за да прогони мислите, замъгляващи трезвата му преценка. Не беше лесно. Не и когато се намираше така близо. Пое топлината от бузите на Дже, все тъй безмълвно, сякаш не бързаше заникъде, сякаш двамата разполагаха с вечността. – Нищо. – каза простичко накрая. – Просто исках да кажа името ти.
Продължи да го съзерцава, любувайки се на реакциите му. Кръвта отново изпълни лицето му, топлината в страните му се засили. Можеше да почувства бушуващата кръв под млечнобялата кожа, която като че не можеше да си намери място. Трябваше да признае, че бе изненадан. Не бе очаквал подобен развой на събитията, в който Дже се предава без бой. Шин сне ръце, след което се наведе на вдигне папката с договора на Дже, която му се наложи да изпусне преди малко, както и химикала, с който беше замерен преди това. Все пак и на двете неща не им беше там мястото, нали? Не дай си боже някой да се спъне в нещо такова. В офиса на шеф Пак такива работи бяха недопустими.

- Ела. – рече кратко, отправяйки се към новото бюро, завещано за Дже. Нещо му бягаха дългите изречения или по-скоро го беше страх да не си забрави мисълта по средата, да не изстреля нещо малоумно и нелогично, и въобще всяко нещо, което би могло да разруши перфектния старт, с който започна. Иронията обаче се криеше в следващото прозрение. Май предпочиташе да все пак да има известно разстояние между него и Дже. Така бе по-безопасно и за двамата. Шин знаеше, че щеше да го има. В подходящия момент, на подходящото място. Тази мисъл го успокояваше, но онези греховни устни на сантиметри от неговите и онази тънка и стройна фигура пред него, сякаш му шепнеха да прескочи границата, да захвърли разума си. Четяха му приказка за греха и подробно описваха с изкушаващи рими колко е сладък неговия плод.
Леко изтръска глава, подпирайки се с ръце върху дървената мебел. Посочи на Дже въртящия се стол зад лъскавото бюро. Той послушно се настани на него. Навярно това беше в негова помощ. Не му се налагаше да пази равновесието си задълго.
- Ето какви ще са главните ти задължения. – отново премина на делова вълна, защото в този миг можеше да играе само тази си роля безпогрешно. Осъзна, че смесването на личен живот с работата, беше наистина като да си играеш с огъня. Нещо никак лесно. Започваше да се чуди как се справяха всички онези секретарки по азиатските драми. Нали в повечето случаи хлътваха по шефовете си и обратното. Мда, ами шефовете? Да не бяха минавали специални курсове по „как да се държа като тотален задник с всички, дори с любовта на живота си“. Може би трябваше да се поразрови за такива, вместо да си губи времето с ония глупави курсове по самоконтрол. „Факт е, че никой не може да се ядосва някому, докато си играе с йо-йо.“ Бабините ти трънкини. Че то и Шин щеше да ръководи по-добре тия курсове от тая загубена патка. Тц, хората си пилееха парите на вятъра. Освен ако не бяха принудени от някого да ходят на такива сеанси, какъвто бе и случаят на Шин Юн.

- Ще ще грижиш само важните обаждания да бъдат препращани до мен, независимо дали съм в офиса, или у дома. – започна да изрежда, очевидно започвайки първо от каквото му хрумне. Не че задълженията му не бяха описани в договора, просто  Шин не вярваше другия да и ме обърнал голямо внимание. Тъкмо щеше да премине към следващото, когато телефонът иззвъня. Шин Юн се приведе напред, за да потвърди видяния номер, изписан на дисплея.

- Виждаш ли този номер? – каза напълно реторично, сочейки с показалец към звънящия телефон на бюрото. – Запомни го добре, ако искаш си го и запиши, защото той НЕ е сред важните обаждания и не искам да ме свързваш с него. Ясно? – надена гримаса на облекчение, когато Дже му кимна и затвори на въпросния номер, че да може досадното звънкане да престане. Уви, надали щеше да има край. Шин погледна към часовника си. Винаги се почваше по това време, след часовете за маникюр и фризьор. Годеницата му не спираше да го обсипва с досадни обаждания, само, за да му задава безсмислени и глупави въпроси като „Как си? Мислиш ли за мен?“.  Шин винаги игнорираше обажданията ѝ, защото не му беше интересно. Поне когато се видеха на живо, можеше да я дразни и унижава, да види нелепата ѝ реакция и да продължи с нещо друго, което ще му оправи деня. Пред чичо ѝ обаче играеше така безупречно ролята си на влюбен млад мъж, че навярно Хьо Рин също бе повярвала, че той все пак я харесва поне мъничко. Трябваше да ѝ признае, че на нея освен ролята на упорит като магаре преследвач, друга не ѝ отиваше. В това число и тази на бъдеща годеница. Уви, трябваше да се опари доста, за да получи това прозрение.

- Докъде бях? – запита, размахвайки пръсти в опит да си припомни мисълта, която бе изпуснал.  – А, да, задълженията. Ще ти кажа останалите по път, че времето напредва. Да вървим.- прекоси бързо голямото помещение и отиде до президентското си бюро. Грабна черното сако, което досега красеше стола, сетне го наметна на гърба си и отново погледна Дже, който не помръдваше. Питащият му поглед и въпросът „Къде  отиваме, нали сме на работа?“ го подсети, че не му бе изяснил най-същественото.
- Още вчера заръчах на предишния секретар да препрати всичката документация до моя адрес, защото ще работя вкъщи през идните четири седмици. Не си падам много по офисите. – обясни набързо, оправяйки яката си. – Ето защо се налага да се прехвърлим там още сега. – добави, отправяйки се отново към Дже Мин. Май идеята да започне моментално с новата си позиция, не го караше да лети в облаците, но пък щеше да се прежали. Шин знаеше, че предпочиташе да пази в тайна истинската цел, заради която бе в тази компания. И уважи това негово решение. Но всяко нещо си се заплащаше с определена цена.
Замъкна го към колата си, отваряйки му кавалерски предната врата, до шофьорското място. Този тип жестове към Дже бяха напълно несъзнателни, на пръв поглед маловажни. Но бяха все неща, които никога не би се трогнал да направи за Ким Хьо Рин. Освен, ако чичо ѝ не ги наблюдаваше от някъде.

- Дже Мин-а, гладен ли си? – попита, когато излязоха на главния път. Предупредителното червено накара Шин да спре, при което срещна умълчания поглед на Дже. Странно, но сега не можеше да разбере какво си мисли. След онези думи, онези негови признания, се бе почувствал искрено объркан, без да знае причината за това. В главата му бе настанала главоблъсканица. Вече не бе убеден, че знае какво иска Дже Мин. Това момче винаги бе представлявал една енигма за него, но сега се питаше едно. Дали дръзките му действия бяха развързали езика му, или просто си бе измислил тези думи, от страх да не изпита гнева му. Бе наясно с актьорските му заложби, Дже винаги бе имал елемента на изненадата като свое оръжие, защото реакциите му в повечето случаи представляваха обратното на онова, което си предвиждал. В онзи миг умело успя да обърка съзнанието на Шин. Така и не намери никакви подходящи думи, с които да му отвърне. Не знаеше дори дали бяха нужни такива.
– Като стигнем, ще сготвя нещо набързо. Какво ти се яде, кажи. – добави малко след първия си въпрос. Прозвуча точно като някой внимателен и загрижен съпруг, който искаше да угоди всячески да своята любима, в случая - любим. Признаваше си, никак не го биваше в срещите, или романтиката. Не струваше във всички онези сладки нещица, които влюбените гълъбчета правеха един за друг. Знаеше, че му липсва всякакъв усет в тая област, но поне реши да опита. Всеки път, в който се чудеше как да подходи, изневерявайки на грубиянското си безцеремонно Аз, в главата му се нижеха моменти от разни скучни романтични драми. Чувстваше възмущение, задето черпи всичкия си опит от там, но какво друго му оставаше? Нали човек винаги правеше жертви, за да ощастливи любимия си човек...

Seung Jae Min написа:

Виждали ли сте как гледат кученцата, когато нещо го зарадва? С онези големи очички, които гледат с обожание към причината за тяхната радост? А какво остава ако видят стопанина си. Винаги са весели в тези моменти. Винаги измислят нови начини, за да получат малко внимание от техния господар. Биха го чакали вечно, като идиоти. Независимо колко сълзи паднат от тези черни очички. Независимо колко време ще отнеме. А ако недай си боже собственика им е ядосан се страхуват неименуемо, че ще останат на улицата, или че ще бъдат ударени с вестника.
Е Дже не беше кученце, нито Шин беше господаря му, но в момента, в който Шин Юн мина на нова глава и не се ядоса на Мин това го накара да го гледа с онова познато обожание. С кучешкия поглед, който само казваше, че ще направи всичко, което поиска, независимо от молбата. А и Шин, който беше толкова внимателен и мил .. беше странно, но не го плашеше толкова, колкото преди. Да не говорим, че събуждаше малкия пламък на пакостник в Дже. Някак си в този момент двете .. поправка ... шесте години откакто ги бяха разделили, бяха сякаш е минал само един ден.
Докато през главата на Дже премина поредната мисъл за толкова колкото ослепителен изглежда Шин чу гласа му. Сърцето му пак запърха като молец опасно близко до лампата. Беше плътен и изпълнен с толкова обещания. Поредната вълна на срам и червенина избиха по лицето на Дже и го накара само да погледне някъде през прозореца. Достатъчно му беше, че и без това си призна, ами сега и това. По неясна причина след като Шин му тресна папката и всичките си доводи тотално го спечели.
-Рамен! – заяви без да му мисли и извади телефона си от джоба. Наистина, защо ли го питаше? Трябваше да знае отговора. Това беше единствената храна, която се беше забила в съзнанието на Дже, а и последния път когато имаха възможност да се хранят заедно беше точно това. Загледа се в снимките на телефона си. Когато го накараха да предаде своя и да получи нов такъв нещото, което направи на секундата беше да качи едни определени снимки. Именно онези на тях двамата, където се бяха снимали, или трябва да кажем, където Дже изнуди Шин да се снимат в ресторантчето за рамен. Започна да гледа снимките и да се подсмихва съвсем лекичко. Така и не успя да ги качи в телефона на Шин, но да си признаем, тогава не вярваше, че той ще ги иска. Всъщност Дже беше убеден, че ще ги изтрие на секундата, но това беше съвсем друг въпрос. И тогава се сети, че Шин не харесваше много рамена.
-Може и нещо друго. Нещо, което не включва спагети и всякакви техни разновидности. Може храна подходяща за работа. Пица? Китайско? – затвори телефона си. Вече се чувстваше спокоен, до колкото можеше. Погледна Шин, но веднага съжали за това. В момента, в който погледите им се срещнаха нова доза срам го връхлетя. Сви се на мястото си и започна да гледа навсякъде, но НЕ и в НЕГО. Дори откри, че колата му беше с ръчна кутия, а не автоматик, и че има шест скоростти. А също, и че температурата, която се излъчваше от двете страни беше различна. То половин градус, си е половин градус. Накрая преброи и на колко е разделена решетката на духалките, че да се успокои.
Стигнаха до адреса и Дже побърза да слезе от колата, че да подиша чист въздух, ако тоя тук можеше да се нарече така. Шин мина пред него и това буквално му даде някаква крайно облекчение. Проклетника беше ли наясно какво му докарва? Ако не умре от куршум на мисия или пък от задушаване на тренировките, то със сигурност щеше да е почине от болестта наречена Пак Шин Юн? Влезнаха в дома на Шин и Дже се огледа нервно. Не заради друго .. търсеше вратата за банята, скривалището от всичко зло и всяко изкушение. А после се усети, че вече не беше на двадесет, нищо че още спеше с плюшена играчка носеща името на неговия шеф. Удари си бузите по двете страни, че да си вдъхне кураж и погледна Шин.  

Enlarge this imageClick to see fullsize

Шин започна да готви, а Дже се настани кротичко на барплота срещу кухнята. Сложи ръцете си под брадичката и започна да го наблюдава с боготворене. Значи освен, че изглеждаше умопомръчаващо в костюм, като готвеше все едно гледаш нещо, което е просто ... перфектно. Нямаше друга дума. Значи чудно как още не беше женен. Колкото повече Дже наблюдаваше шефа си, толкова повече откриваше, че той си е чудесна партия за женитба, сигурно затова и онова нещо, което сега беше само повод за притеснения в Дже, го беше хванал за годеник. Е поне нямаше да сбърка с него. Когато мерна погледна на Шин обаче се усмихна като пълния дебил.

Enlarge this imageClick to see fullsize

-Шин Юн-а, не можеш ли да не изглеждаш добре поне веднъж? – попита със сладникава усмивка на устата си и повдигна брадичката си от ръцете. Все пак в очите на Дже ако и по пижама на зайче да е пак щеше да изглежда ослепително. И се замисли ако Шин облече такова нещо ... сигурно Дже щеше да го гушка, докато не му писне от него. Разбира се в най-неподходящия момент осъзна какво беше изтърсил. Е нямаше как да си върне думите назад, затова просто свали ръцете си на плота и продължи да се хили като кретена, какъвто е.

Enlarge this imageClick to see fullsize

-А искаш ли помощ? – Опита да замаже положението. То ако беше възможно де. Сигурно сега беше направо жалка картинка в очите на Шин, но какво да се прави. Такъв си беше! Ръсеше простотии - само в присъствието на Шин Юн. Вършеше простотии - отново само в присъствието на г-н Пак. Абе просто трагичен случай, за който и клубове като "анонимни алкохолици", но за влюбени такива, нямаше да му помогнат.
Изправи се и се приближи до Шин, но беше спрян. Вниманието му беше насочено към тигана, където другия му каза, че има горещо олио, ама наистина горещо. И го предупреди да внимава. Това буквално ужаси Дже, който за всичките си години животец не се научи да прави нещо по-различно от това да топли вода и да вари спагети. Ама и това си беше много за такива като него.

Enlarge this imageClick to see fullsize

-Май ще пасувам. - заяви накрая. Все пак прецени шансовете да остане невредим и за жалост не бяха хубави. А и не искаше да пречи на Шин, който така добре се справяше. Още повече, че осъзна, че има голяма вероятност да вземе да полее и двамата с горещото олио, което хич не беше добре.
Върна се на мястото си. Седна кротичко и спокойно. Пак загледа Шин като този път започна да си мисли за това колко добре изглежда на фона на кухнята. Всъщност трябваше да я махнат, загрозяваше го. После мислите му минаха към това колко добре щеше да изглежда като агент. С това негово леко заплашително излъчване и поглед криещ повече надежди, отколкото във всяка една дума. А и Шин щеше да изглежда хем тен по-заплашително и изкушаващо с пистолет и белезници. Може би някой ден Дже щеше да му даде своите, че да види дали му тичкат, както се вика.
Изчака Шин да изключи и последната евентуална заплаха и пак стана. Застана пред него и го погледна напълно сериозно. Добре де, вътрешно му беше смешно, защото реши леко да се избазика с него. Не го беше правил от има няма две години. Трябваше му просто. Сякаш го сърбяха ръцете да изтърси поредната щуротия и нетипична постъпка за годините му.

-Пак Шин Юн ... - хвана сакото си и го отметна от едното си рамо, колкото да "покаже плът". - ... ако искаш това тяло да е твое ... - направи кратка драматична пауза, за да увеличи напрежението между тях, а и собственото си задоволство. Не че имаше смисъл, той реално си беше на Шин вече, но самата игра беше забавна тук. - ... научи ме да готвя. - и като за финал дори му намигна, за да може картинката да е пълна.

Park Shin Yoon. написа:

Погледът на Шин замръзна върху лицето на Дже. С периферията си отрази игривия му жест с отмятането на сакото, но нищо повече. Веднага, щом навлезе в съзнанието му,се погрижи да  го пропъди оттам. Целият изтръпна. Потисканото желание запрати буца в гърлото му. Сърцето му болезнено прескочи удар. Осъзна, че не се движи, но в момента не можеше дори да се замисли върху казаното от Дже. Не биваше да мисли, това беше проблемът. Защото мислеше прекалено много. Винаги задълбаваше повече, отколкото трябва. Ето защо макар да изглеждаше като перфектен във всичко, имаше неща, в които не струваше. Буквално не струваше. Едно от тях бе именно да разказва вицове. Че той нито ги схващаше, нито се смееше на тях, какво да говорим самият той да ги разправя наляво-надясно. Имаше проблем и с възприятието на шегите по негов адрес. Голям проблем.
Рязко отмести поглед от Дже Мин, след което взе червената купа от кухненския плот зад себе си. Постави я на масата и тя ядно изтропа. Имаше късмет, че тестото вече беше втасало, докато приготви по своя си рецепта, соса за намислената  пица „Калцоне“. Това бе единствения му спасителен пояс. Пръстите му се врязаха в двете страни на купата и с всички усилия обраха цялото тесто, без почти да оставят полепено такова по стените на съда. Както си го беше хванах, така и го вдигна малко над главата си, сякаш бялата топка представляваше някакъв трофей.

- Искаш да се научиш? Тогава първо гледай как се прави. – отвърна на Дже Мин, съвсем сериозно. Прозвуча като някой ентусиазиран водещ на готварско предаване, само дето изобщо не мбе квалифициран в тая област.  Това, че престилка много му ходеше и че боравеше бързо и сръчно с всеки вид нож, не означаваше, че е експерт в готвенето. Обаче му се струваше, че компанията му се чудеше какво да измисли, че да му повдига егото и да го провокира. Най.дразнещото беше, че това си беше той и го правеше напълно несъзнателно. Но на последното му предложение... Как, по дяволите, се очакваше от него да реагира!? Знаеше, че не бе предложение, а просто поредната нелепа шега. Мисълта, че вече има смелостта да се бъзика с него до такава степен, дълбаеше стените на съзнанието му като с изострено длето. Нов нерв бе засегнат, и пак, имаше късмет, че беше тестото.
Голямата тумбеста смес се пльосна с такава сила на масата отсреща, че навярно и съседите на пет пресечки чуха звука от романтичната ѝ среща с дървената повърхност. Шин концентрира целия си гняв върху това пред себе си. Раздели тестото на 6 горе-долу еднакви топки, като го късаше подобно на хищник, разкъсващ плътта на плячката си. Хладнокръвно разчлени сладката пухкава топка тесто, а след това започна да точи всяка една от тях, почти и само използвайки голи ръце. Не искаше да хваща точилката, преди гневът му да стихне. Когато изтощи горките топчета смес от многобройните силни удари в масата, най.накрая реши да си разточи. Образува перфектна форма на кръг, но му се наложи да изхвърли две от тях, защото нещо не му харесваше (тоест щото бяха пострадали прекалено и не ставаха за по-нататъшна употреба).

За миг срещна втрещения поглед на Дже Мин, който навярно се питаше какво пак беше сторил, че да го ядоса така и да го накара да умъртви тестото за пицата. В отговор на застиналото му изражение, Шин само разтегна устни в заплашителна усмивка. Много красива и откровена, но заплашителна. Задаваха се буреносни облаци и ако Дже Мин бе достатъчно досетлив, щеше да избяга, преди градушката да го хване неподготвен. Майстор готвач Пак забеляза как Дже на моменти преглъщаше тежко и търсеше място, където да се скрие в случай на нужда. Това обаче го накара само да разшири усмивката си.

- Дже, нали искаше да помагаш? Ела тук да настържеш кашкавала. – привика го и набързо му връчи рендето, кашкавала и малката купичка. Остави го да се потруди, че после да му е двойно по-сладка пицата, като от своя стара наряза шунката на сладки лентички. Ножът се заби в дъската за рязане, така внезапно, че изкара ангелите на другия. Видя разширените му очи, които се приближиха, че да се уверят, че майстор готвач Пак не си бе отрязал някой пръст. Намигна му и се изхихика тихо, след което го избута леко с лакът, че да си проправи път към красивите кръгчета тесто. Нареди напълно плънката и в четирите и ги  дооформи с цялата прецизност, на която бе способен. Агресията му беше се проявяваше само частично, в даден момент, когато можеше да си я позволи, какъвто бе случая с тестото и ножа. Все отнякъде трябваше да си избие. Накара Дже да поръси Калцонето с кашкавала и за миг прехапа устни. Вгледа се в него и почувства всичките си усилия през тези две години, напълно безполезни и напразни. След последния инцидент с онзи студент, чиято глава бе цепнал, положи невероятни тренировки на нервите си и му костваше неземно много усилия да запазва хладнокръвието си пред когото и да било. Накрая обаче успя. Успя да бъде достатъчно заплашителен и да подчинява на волята си, без да използва насилие и да размахва юмруци. Постави немислими рекорди в това да запазва самообладанието си дори, когато всичко около него излизаше извън контрол. А сега, сега какво? Отново Дже. Наистина ли му се струваше забавно? Навярно Шин лесно можеше да го убеди в противното.
Бързо взе тавата и я шмугна в печката, нагласяйки я да се изключи сама след нужното време, че да не стане някой гаф, в случай, че и двамата случайно забравят за съществуването ѝ. Чу другия да казва нещо, може би поредната възхвала по адрес на майстор готвача. Не го отрази особено, чуваше само течащата от чешмата вода, блъскаща се шумно в дланите му. Спря кранчето и се извърна. Изтръска ръце по посока на Дже, който закри очите си и го попита какво прави. Намръщи му се насреща, а Шин само се подсмихна. В следващата секунда Дже се оказа притиснат към вече свободната маса. Силните ръце на Шин се бяха застопорили от двете му страни, а лицето му се намери на милиметри от неговото. За миг изви глава и впи устни във врата му, а след това езикът му продължи пътя си нагоре по млечнобялата шия на Дже. Стигна до ухото му и го захапа леко. Другият постави ръце на гърдите му и опита да го отблъсне. Тогава Шин отново срещна погледа му. Този път нещо напълно различно се четеше в него. Нещо, което бе успяло да прикове вниманието на изплашения Дже.

- Забавно ли ти е, Дже? – зададе реторичен въпрос, и естествено, не дочака отговора. – Наясно си, че аз нямам чувство за хумор. - ръцете му изведнъж се намериха върху ризата на другия. Чу се звукът от разкъсване на плат, придружен с издрънчаването на няколко копчета, търколили се по масата зад тях. Пръстите му се плъзнаха ефирно по торса, карайки кожата да настръхне. Накрая стисна челюстта на Дже, принуждавайки го да застине на място.
– Не видя ли, Дже!? – започна с горчива нотка на непримиримост в гласа. Влажният поглед отсреща го гледаше с хиляди въпросителни. Както и очакваше от него. Оставаше вечно сляп за онова, извън собствения му свят. – Не забеляза ли, че едва се сдържам покрай теб? Не усети ли колко усилия ми коства това...!? – направи пауза, ставаше все по-трудно да продължи да говори.

Чувстваше парещото тяло на Дже, усещаше бушуващата кръв във вените му и беше трудно. Облиза устните си, защото ги чувстваше пресъхнали. Не бяха, бяха по-скоро жадуващи. При това от дълго време насам. – Да не изгубя контрол... Да не те нараня... Да те оставя ти сам да ме пожелаеш. – изричаше с кратка пауза между изреченията си, като че се задушаваше и имаше излишък на кислород. Осъзна, че задържа въздуха прекалено дълго в дробовете си, за да не вдиша от аромата на Дже и да забрави за съществуването на мисълта и разума си.

– Нима не го разбра, Дже? – разхлаби пръстите, стискащи челюстта му, а гласът му се извиси. – Това, че ми липсваше и те желая безумно много. – удари масата с юмрук. – Занапред не си играй с търпението ми. Боли.
Отдели се от него и побърза да напусне помещението. Стана му прекалено горещо. Даваше му златната възможност да избяга, защото друга така или иначе нямаше да получи. Дори не знаеше, че най-лошото тепърва предстои, а именно – да си спомни всичко, което ме изрекъл току-що. Проклетият Дже го бе провокирал до такава степен, че да му даде признание. По дяволите, хиляди пъти по дяволите! Проклетникът го влудяваше всеки път и дори не го забелязваше. Глупав кретен! Проклети влажни кучешки очички!
Дори не знаеше защо всъщност бе направил от мухата – слон. Навярно пир други обстоятелства щеше да се радва на шегата му. Не за друго, а защото това показваше, че Дже се бе отпуснал в присъствието му, че все пак можеше да го накара да се почувства комфортно, дори само за миг. Сега осъзнаваше, че отново той бе лошия, че Дже отново го бе накарал да изглежда като злодей, като звяр. Това допълнително го вбесяваше. Губеше всяка тревна и обективна преценка за нещата, щом засягаха Дже Мин. А гореспоменатите други обстоятелства, не съществуваха, поне не в този свят и в тази реалност. Нещата никога нямаше да бъдат „постарому“, дори нямаше такава опция. Никога не бе имало. От Онзи ден Шин бе изгубил доверие в Дже. Чувствата си стояха, ала сега той виждаше срещу се си човек, който просто му се подиграва за кой ли път. Някой, който играеше роля. Някой, който при първа възможност ще го предаде отново. Последният човек, от когото щеше да търси истинска любов. Защото той му бе показал, че дори истинско приятелство не съществува.
Сърцето му заби яростно в гърдите, опожаряващите пламъци отново се развилнява в тъмните му ириси. Затръшна вратата на стаята си, а ръцете му събориха всичко, що мернат и имаха силата да помръднат без помощни средства. Папки с хиляди документи се разхвърчаха в пространството. Всъщност спалнята се размина само с тях, писалките и клавиатурата на синьото бюро.
- Не ми е нужна любов! Не я искам, не ми трябва! – заповтаря си едва чуваемо, обикаляйки стаята.

Накрая седна на леглото, а пръстите му се врязаха в скалпа. Бе съсипал чудесното начало. Всичко отиде по дяволите. Припомняйки си какво бе сторил, нямаше да се учуди, ако Дже не припари никога вече в дома му, офиса, или въобще пред погледа му. Една мисъл не го оставяше. Казваха, че именно любовта караше хората да изглеждат като кръгли глупаци. А Шин току-що бе постъпил като един такъв глупак.

Seung Jae Min написа:

Гледаше тавана, а звука от удара на вратата с касата го накара да изтръпне. Мигаше на парцали. Не вярваше на ушите си, не вярваше на чутото. Не предполагаше, че чак толкова зле влияе на Шин. Не предполагаше, че може толкова да го изкара от релси. Беше предполагал, че и самото му име докарва тикове на Шин, но чак толкова ... е трудно му беше да повярва. Но все пак той ще си остане вечно сляп и глупав за другите, нали? Може би беше просто един социопат, не разбиращ от емоциите на останали, имащ изкривено виждане за света. Чувстваше се някак вкоченен, скован, премазан, счупен, разбит. Беше причинил болка на Него. Ако беше всеки друг нямаше и да хае за това, но сега .. заради Шин .. почувства се като тотален задник, парцал, боклук. Изправи се и погледна ризата си. Да върви по дяволите и тя и всичките копчета, и тази страна, и годеницата на Шин и всички други. Погледна към стаята, мислеше си, че е стаята, на Шин и понечи да отиде там, но се спря. Искаше да оправи нещата и май му хрумне гениалната идея. Тръгна бързо към входната врата и излезе пред нея.
След десет минути се върна и едвам можеше да си поеме въздух. Беше тичал през цялото време, за да направи всичко възможно най-бързо. Започна да си поема тежко дъх, а гърдите да го болят. С всяка секунда състоянието му се подобряваше, но за него всяка стотна от секундата бяха ценни. Стисна дръжките на подаръчната, хартиена торбичка и се насочи към стаята на Шин. Или поне се надяваше да е тя. Да си кажем направо първия път влезе в банята. Е поне вече знаеше къде може да се крие от гнева на Пак Шин Юн. Втората врата беше някаква стая за гости, май. Е все тая. Накрая успя да открие Шин.
Приближи се до него и като видя един кръвнишки поглед само изцъка с език и пъхна ръка в торбичката. От там извади нещо, което първоначално изглеждаше като обикновено пръчка. Само дето в следващия момент удари съвсем леко Шин по главата с нея и му показа доста голяма близалка под формата на сърце. Беше от ония с двата цвята, в бяло и червено. Подаде му я и се усмихна миличко. Застана на колене пред него и го погледна в очите.
-Пак Шин Юн .. – започна бавно и сигурно – може да съм глупак, да не виждам нещата, да не ги усещам, НО помисли ли над това, че може би те провокирам, за да ми покажеш истинските си емоции? - Беше чист реторичен въпрос. Много ясно, че го провокираше на моменти. Последното не беше такова, но какво да се прави, понякога шегите на Дже бяха толкова сухи и безпочвени, че никой не ги разбираше. Е разбира се с никой не се шегуваше така, както с Шин, но това е съвсем друг въпрос за друго време. Постави ръцете си на коленете му и продължи да се усмихва миличко и някак детински.
-Първо да запълним една бездна между нас. Ти – докосна челото му с показалеца си - .. трябва – още един път го докосна – да ... разбереш ... че ... си ... важен ... за ... мен. – дръпна ръката си, преди Шин да я е отхапал и се приближи малко повече, разбира се лазейки. Реално не му пукаше и да я отхапе. Така или иначе беше дал сърцето, съзнанието и душата си на Шин, та защо не и тялото. Разбира се, искаше му се да не е в толкова канибалски настроен аспект, но явно не всичко става по нашите желания.
-И ако кажа, че искам да ме нараниш? – сложи ръцете си на двете му страни на лицето. Придърпа го към себе си и допря челото си до неговото. – И ако кажа, че те желая в периода на малко повече от шест години? – впи устните си в неговите и не му позволи да се дръпне. Да види какво е някой да си краде целувки. Усещаше, че беше на едно мрачно място в момента и искаше да го измъкне от там. Отдели устните си от неговите и както бяха на милиметри един от друг допълни. – И ако кажа, че те обичам безумно, затова .. – извади една кутийка за бижута, отвори я и му показа съдържанието. Вътре имаше сребърна гривна с надпис „Вечно твой!“. Да живеят магазините за бижута и факта, че ги слагат почти един до друг. – Тааа, Пак Шин Юн, ще приемеш ли да си ми тайно гадже?
Като видя втрещения му поглед само се засмя и го целуна по бузата. Ама беше сладък такъв учуден. А и Дже можеше леко да усети аурата на зло създание в него. Е дано гнева му скоро да мине, че иначе лошо. Накрая се сгромоляса на пода в нозете на Шин и се засмя. Е силите му бяха до тук. Явно да търчиш из улиците не било лесна работа.
-Е не ме гледай така. – обърна глава към Шин. - Бързах и само това имаха в магазина. Утре ще ти взема пръстен, ако е положителен отговора. А и ми отговори де, чаках две години. - И преди да му е отговорил се надигна, хвана ръката му и го дръпна да легне до него. Застана подпрян на едната си ръка и погледна Шин. Приближи лицето си до неговото, но вместо да го целуне го захапа леко за врата, а след това го целуна с ясното намерение да му остави споменче, както Шин направи преди две години.

Park Shin Yoon. написа:

Изтръпна. Внезапно всякакви сценарии започнаха да прелитат през съзнанието му. Като нападение от вражески стрели. И най-лошият от всички... беше празният апартамент. Чу как входната врата се отваря и затваря, но в момента не можеше да е сигурен, дали това бе всъщност реалността, или кошмарния плод на въображението му. Изкрещя мислено, поне така му се стори, ала викът бе погълнат от тишината, още преди да види бял свят. Хиляди въпроси. И нито един отговор.
Почувства се напълно изгубен, докато не осъзна, че бе изгубен вече шест години. Безвъзвратно или не, не знаеше. Сега обаче можеше да види задънените изходи на лабиринта, в който се намира. Мъглата, стелеща се покрай него, се отдръпна дотолкова, колкото да види. Онова копие на себе си, от което се ужасяваше и от което искаше да избяга повече от всичко. Нещо му бе прошепнато и изведнъж настана дяволски мрак. Всяко сетиво потърси първото и единствено, за което се присети. Ароматът, гласът, допирът, вкусът... на един човек.
- Дже! Дже Мин-а... – спокойно произнасяше съзнанието му, че и самият той.  –Не си отивай...Не ме оставяй отново. – пригласяше шестнадесет годишното момче в един глас него. Някак си усещаше, че ако си тръгне сега, това ще е краят за тях. Че повече не ще бъде способен да се върне назад, към него. Шин не му бе дал позволението си да си отиде, ала знаеше, че това надали би го спряло. Дже Мин бе като играчка в ръцете му, но уви, Шин също – в неговите. Може би затова го „мразеше“ толкова силно, толкова искрено. Не му харесваше, когато съществото му се преизпълваше с аромата, гласа, допира, вкуса на Дже и ставаше така зависим от неговото присъствие. Като бе без него пътят бе изтрит по средата, свързващият мост го нямаше. Липсваше.
- Дже Мин-а! – опита да скочи като попарен, но се случи отново само в мислите му. Физическият носител на душата му не се вслушваше в нея, ръцете му стояха все така отпуснати и висящи от двете му страни. Всяка мозъчна клетка успяваше да регистрира само умората, насъбирана в последните няколко дни. Все пак... трите безсънни нощи за проучването на Дже Мин си казваха думата. Гневът му го държеше буден, инжектирайки нездравословно количество адреналин във вените му. Сега обаче и да искаше да помръдне, мозъкът упорито отхвърляше да му предаде командата където трябва. Сега нещо друго се задаваше към него с невероятна сила. Болката. Всичко беше мрачно. Сякаш спасителната светлина на последния фар бе изгаснала. Объркания му търсещ поглед шареше отчаяно наоколо. Сърцето му се свиваше все повече при мисълта. Мисълта, че беше сам тук. Случвало му се бе и преди, да попадне на това студено и мрачно място, обаче сякаш този път бе различно. Сякаш ме изоставен тук и бе обречен да прекара вечността, лутайки се, борейки се сам със сенките. Образът на Дже бавно избледняваше пред очите му. И колкото по-блед ставаше, толкова повече паника обземаше съществото на Шин. Какво, по дяволите правеше? Откога бе станал толкова слаб? Нима нямаше силата да го задържи до себе си? Защо?
Светлинката изникна, първоначално мъничка като светулка, постепенно увеличаваща размерите си. Прелиташе пред погледа му, докато накрая не я улови с ръка.
Отвори очи. Тази път наистина. Сега обаче друг въпрос. Това пред него истина ли бе? В този миг му се стори като привидение, като неистова химера. „Дже...“ повтаряше съзнанието му, слушайки чуждия сладък гласец да му говори. Бе се върнал за него. Този проклетник... бе прогонил целия мрак, бе пропъдил гъстата мъгла... само с присъствието си. Очите на Шин се разшириха. Засега успя да помръдне само тях. Все още се боеше да не се окаже поредната илюзия. Да не изчезне отново. Не искаше да го връща в онзи мрак. Не сега.
Слушаше напевния му тембър и не вярваше на ушите си. Бе не просто добре изиграно. Бе перфектно изиграно. Ако целта на Дже бе тотално да го обезоръжи, то се бе справил брилянтно със задачата си. За няколко мигвания бе успял да го накара да се засрами, да изглежда като безобиден звяр, безпомощен в негово присъствие. И да, ако Пак Шин Юн можеше да се изчервява, то навярно точно сега би го направил. Бе изглеждал досущ като влюбена и загубена девойка в пубертета. Слава на всички небеса, бузите му се зачервяваха само, когато си е пийнал стабилно. Дже обаче бе различен случай. Особено сега, Шин можеше да усети горящите му страни, ставащи все по-наситено розови. Изгуби тотална връзка с главния си мозък, не че допреди малко я беше имал особено.
Без да каже още нищо в отговор на въпроса му, тъмнокосият се извърна и протегна ръка към нощното шкафче до леглото, където го бе придърпал малкият хитрец. Ето защо прякорът „глупаче“, не чу отиваше, въпреки че Шин си го наричаше често с това обръщение.
Пръстите му се увиха около дръжката на малкото чекмедженце, след което я дръпнаха навън, за да се отвори. Протегна се още мъничко и го стигна. Беше малка кутийка в тъмносиньо, която бе планирал да отвори именно днес. Смяташе, че бе провалил всичко, но изглажда още имаше един шанс. Дже му бе дал такъв. Отново върна погледа си към другия, а издайническа усмивка се появи отрано върху устните му.
- Отвори я, Дже. – промълви, нарушавайки тишината- Дже пое кутийката от ръката му с притаен дъх и я отвори като на забавен каданс. Откриха се два пръстена от неръждаема стомана, с красиво извезани думи. „Завинаги Кретена Шин“ и „Завинаги Проклетникът Дже“. Нещо не му се понрави да поръча да гравират пълните им имена, но същевременно искаше да има нещо, което да направи надписа по-специален. Може би не беше нито нетипично, но още в мига, в който Шин ги видя в готов вариант, за него се бяха превърнали в нещо сантиментално, повдигащо настроението.Умело криеше дори от мислите си, колко се надяваше да види „Завинаги Кретена Шин“ върху безименното пръстче на Дже. Бе си го представял неведнъж, в интерес на истината.
Без да дочака реакция от онемелия пред себе си, извади неговия пръстен и пое ръката му в своята. Внимателно и нежно плъзна тънкото стоманено бижу по безименния му пръст.
- Вече си официално мой. – усмивката му се разшири, а в погледа му заиграха палави пламъчета. Облиза леко устните си и прочисти гърло. – Твой ред е. – подкани го да му сложи пръстена, сетне преплете пръсти с неговите. Другата му ръка лежерно се плъзна по врата му, щеше да му върне онова преди минутки, но това щеше да бъде десерта. Устните му се отправиха към тези на Дже, но точно, когато той затвори очи, те се спряха, само на милиметър от неговите. Сетне Шин ги понесе нагоре и целуна челото му.
- Благодаря ти,... че остана. – прошепна съвсем тихо, но все пак чуваемо. Остатъчният спомен от паниката и болката, все още караха сърцето му да боли. Все още не разбираше дали случващото се е сън, или реалност. Нямаше вяра и на себе си. Струваше му се като нещо невероятно, този път Дже да се върне за него. Не посмя да се попита защо не го бе сторил преди години, но въпросът, макар и незададен, продължаваше да разяжда душата му. Главата му, твърде натежава от всички струпали се днес емоции, бавно тупна върху рамото на Дже. Измънка нещо от рода на „Благодаря за подкупа с близалката, но ти си по-сладък, така че ще изям теб...“, а после мисълта му съвсем се изгуби. Умората го налегна, преди да превърне думите си в действия. Но сега, в този миг, да усеща топлината на Дже, му бе предостатъчно.

Seung Jae Min написа:

Сякаш беше зашлевен с мокър парцал. Не но в онзи гадния смисъл, а в приятния. Почувства онова, което хората наричали пеперудки в корема, което ако някой му беше казал, че ще го усети .. някога .. щеше да му се изсмее. Дори беше казал на едно от момичета, с които някога излизаше, че това не са пеперудки, а измамно чувство на привързаност, което ще отмине след ден, два. Вярваше в това и нищо не можеше да го разубеди. Е поне докато не откри, че и той усеща гадните насекоми в себе си, но поне бяха красиви, не като ония молците в главата му.
Бавно вдигна ръцете си и прегърна вече заспалия Шин. Усещаше дишането му, спокойно, леко, ефирно дори. Можеше да чуе сърцебиенето му. За пръв път от толкова години го виждаше толкова спокоен и си пожела Шин да е винаги в това настроение. Да не изпитва външните тревоги. Да не чува постоянните нападки на хората. Да не се мисли за някакъв изверг или отрепка. Искаше му се .. Шин просто да е щастлив по неговия си странен и особен начин.
Погледна към лицето на спящия и се усмихна широко и типично по детски. Така изглеждаше сякаш му се доверява. Странно, но не усещаше доверие откакто се появи преди две години. Някак .. не можеше да го опише, но усещаше, че Шин го терзае нещо. И не знаеше как да го изнуди, че да си сподели. Интересното в случая беше, че Дже беше използвал ситуацията в своя полза. Знаеше, че ще обезоръжи Шин с целувките си. Беше наясно, че е нужно малко, за да го успокои, да го накара да му повярва достатъчно, че да не вземе да се разкрещи срещу му. Но най-доброто постижение на Дже беше да вбеси Шин до такава степен, че сам да започне да споделя.
Може би Шин не беше напълно прав. Дже разбираше как се чувства, беше наблюдавал какво го вбесява и какво успокоява. Беше се научил да се адаптира към всяка ситуация по негов си начин. Понякога предпочиташе да налива още и още масло в огъня, че да го разпали до момента, в който не може да бъде спрян. Друг път пък решаваше, че ще е по-лесно да е сладникав и да използва чувствата му в своя полза. Случая с предложението за гаджета беше точно такъв. А и беше доказано, че след нервен изблик хората са по-склонни да се сдобряват.
Пресегна се, така че да хване одеялото и внимателно го дръпна, така че да не паднат всичките материали върху двамата. След което с много усилия да не мърда много зави Шин. Подгъна завивката така, че да не вземе да го задуши под нея. Усмихна се когато пак го видя да спи като бебе. Направо да се чуди човек как може да не го харесват всички. Е ще изключим държанието като задник през голяма част от времето. После ново пресягане. Този път за най-близката възглавница. Когато я издърпа я постави под главата си и въздъхна. Той Шин си имаше по-добра възглавница, затова в това отношение нямаше да го мисли.
Вдигна ръката, на която Шин беше сложил пръстена и го загледа. Беше странно. Доста странно да носи такова нещо. Все едно се беше обвързал. Но ... реално Шин беше сгоден. Някой ден щеше да го загуби и само мисълта за това караше сърцето му да се свива. Да боли ужасяващо много. Истината беше една, заспалия се беше превърнал много отдавна в единствената причина Дже изобщо да желае да е на тоя свят. За жалост глупака не виждаше това. Сигурно защото и Дже никога не го беше показвал. Не че не искаше, но не знаеше точно как.
Усети досадната вибрация на телефона си и веднага го извади от джоба на дрехата си, преди да е събудих Шин. Погледна номера и замалко да изцъка с език, но се усети и само направи недоволна физиономия. Затвори и започна да пише смс. Нищо, че беше крайно неудобно и трудно да го направи, особено когато върху му имаше Пак Шин Юн, но той си заслужи почивката. Признаваше му, че с онзи договор за хвана неподготвен, а онази целувка накрая го срази тотално. Добре изиграно беше, определено. Направо да се зачуди дали Шин няма нови номера в ръкава си и дали трябва да се тревожи за здравата си преценка.
Продължи да пише докато накрая не се убеди, че всичко е готово и не изправи смс-а на шефката си. Тия досадните искаха от него да отиде на извънредна среща на екипа .. е нямаше да стане. Беше на по-важно място, беше и по-приятно място. А и знаеше, че щяха пак да намекват за инцидента със счупената ръка ако почне да се заяжда, което е всеки път, затова този път пасуваше. Ако имаше нещо важно Канг или Мими винаги можеха да пратят информация. То нали затова му дадоха телефон от Централата.
-Шин, искаш ли да избягаме на почивка в ... Китай?– попита съвсем тихо. Едвам се спря да не се разсмеe и само се усмихна. Надали щеше да се съгласи да отидат на екскурзия. Още повече, че едва днес зае новата си позиция като шеф на фирмата, а Дже не искаше да му пречи с преуспяването, затова може би този въпрос щеше да го повтори по-нататък. Преди сватбата, определено, че след нея надали ще има възможността да е близо до Шин.
Прегърна го отново с една ръка, а с другата внимателно отмести един кичур, който падаше дразнещо върху лицето му. Реално на Шин можеше и да не му пречи, но на Дже .. да. Така не можеше да го гледа необезпокоявано, а момент да бъде толкова близко до него и да може да го зяпа без да се чувствам конфузно си бяха малко, затова трябваше да се възползва максимално.
И всичко вървеше супер, докато не се почувства уморен. Май цялата драма от деня най-накрая си каза думата, защото се почувства от раз изтощен. Поне успя да запечата лицето на Шин докато спи. Съвсем леко отворените устни. Умереното му дишане, спокойният ритъм на сърцето. Топлината, която излъчваше. Чувството на близост в момента без капка страх, че ще вземе да го нападне всеки момент. И пред себе си, докато го беше гушнал, Дже призна, че Кретена Шин успя отново да го накара да го заобича дори повече.

Park Shin Yoon. написа:

Сетивата му се изпълниха с аромата на Дже. Този път остана спокоен. Всичко бе потушено от умората, стоварила се като метеорит върху него. Сърцето му мързеливо тупкаше в умерен ритъм, колкото да отчете, че човекът бе все още жив, за радост на някои и за нещастие на други. Дъхът му се плъзгаше лежерно върху гърдите на другия, които също ритмично се повдигаха при вдишване и се връщаха в първоначална позиция при издишване. Първоначално усещаше напрегнатото му тяло под себе си, което всячески опитваше да не пречи на спокойния му сън. Постепенно това тяло се отпусна, малко след като гласът му погали леко тишината. Шин го долови, тембърът и мекостта му, ала не регистрира значението на думите. Усещаше как се пренася в мистериозния свят на сънищата, а сякаш вече беше там. Смяташе, че е само поредният сън. Всичко от момента, в който отново зърна Сънг Дже Мин. Неговите признания, неговото желание да бъде с него и това, че остана. Дълбоко в себе си знаеше, че всичко е една игра. Единият я играеше, за да осигури безопасността си, а другият, за да може да нарани първия. И въпреки това останалата човещина у него искаше да вярва, че всичко е истинско. Че всяка дума, изречено от него, наистина изриваше от сърцето му. Че на него бяха гравирани инициалите на Пак Шин Юн. Но дори да беше така, дори всичко да беше истина, това не променяше основния факт. Хората винаги нараняваха най-дълбоко онези, които обичат.
Досаден и проглушителен звук се разнесе из целия апартамент. Шин не осъзна какво се случва, докато не скочи от леглото в бойна позиция. Мразеше нещо да го буди, пък ако беше някой, тежко му и горко. Тъмнокосият изтръска глава няколко пъти, че да се поразбуди като хората, когато най-сетне мозъкът му регистрира източника на шума. Беше проклетият звънец. Това досадно, малко, но необходимо зло. За жалост се досещаше кой бе човекът, който стоеше от другата странна входната врата. Просто нямаше и кой друг да го търси. Прокара ръка през гривата си и въздъхна тежко с искрена досада. Обърна се и отправи поглед към леглото, срещайки погледа на сънения Дже. Прехапа устна. Не искаше да се замисля какво му идеше да му направи, затова веднага разсея мислите си в друга посока.
- Ти! Не мърдай оттук! – зададе ясна заповед, а Шин, посочвайки другия с показалеца си, излезе от помещението, като затвори плътно вратата след себе си.
Звъненето продължаваше, докато накрая не се чу въвеждането на четирицифрения код и отключването, при което тъмнокосия тъкмо бе стигнал до коридора. С присвити очи към новодошлата, той препречи пътя ѝ и скръсти ръце пред гърдите си.
- Какво правиш? – започна пръв, преди тя да го е обсипала с хиляди въпроси, като главният щеше да е „Защо годеникът ми не ми вдига телефона?“
- Идвам да навестя скъпия си възлюбен. Защо? Това престъпление ли е? – каза тя, като най-безцеремонно си проправи път навътре и отметна назад дългите си черни коси. Тя бе типа жени, от които на всеки му настръхваха косите. Именно защото играеха с най-силните карти, но това не ги спираше, въпреки че рискуваха всичко. Шин я изгледа кръвнишки, като хвана китката ѝ, щом тя му обърна гръб. Не каза нищо, а само я довлече до всекидневната.
- Предупреждавам те, че накрая ще издиря скъпата ти приятелка Мими, и ще се погрижа никога повече да не ти помага с това! – каза на един дъх, след което рязко пусна китката ѝ, което я накара да залитне. Не му се нравеше факта, че точно тя можеше по всяко време да влезе в апартамента му, защото някаква си хакерка ѝ помагаше да разбие кода на бравата му всеки път, щом Шин го сменеше. Какво беше това, по дяволите? Все още не беше женен и имаше право да запази личното си пространство. Въпреки че щеше да се постарае това да не се промени, независимо от всичко. Преди можеше и да се задоволи и с малкото, което има.. С онова скъсано одеяло и „удобния“ под в сиропиталището, но сега нещата стояха по съвсем различен начин. Сега щеше да има онова, което писка. И не, повече нямаше да се интересува от онези чужди желания, които само перчеха на неговите. За жалост, тази срещу него не съзнаваше какъв човек стои пред нея. Човек, който е готов на всичко, за да постигне целите си. – Казвай защо си тук и побързай, защото трябва да работя. – направи жест с ръка, срещайки неодобрението и съмнението в очите ѝ. Тя отново застана като най-важната персона на света, като кралица, от чиято милост и благоразоположение зависеше живота на цял един народ. Погледна го и му се усмихна хитро, в отговор на което Шин повдигна рязко едната си вежда.
- Дойдох, за да ти оставя списъка за вечерята днес. Надявам се не си забравил, че чичо ми, жена му и други техни приятели ще се отбият да ни навестят... и разбира се, се налага да приготвим всичко за това важно събитие. – каза с леко делови тон, подхвърляйки му някакво тефтерче. Шин не си и направи труда да го погледне.хвърли го на стъклената масичка и продължи със заплашителните погледи.
- Аз се надявам, че не си забравила, че вече съм шеф на голяма компания и имам мноооого работа. – каза, умишлено провлачвайки думата „много“. Отвърна на хитрата ѝ усмивка с подобна такава. – Изрично ти казах да преместиш вечерята в другата събота.
Тя леко килна глава, изцъквайки тихо със зъби.
- Недей да си вечно такъв. Колкото и да се дърпаш, в крайна сметка ще станеш моя собственост. Защото аз съм причината да си на тази позиция, Пак Шин Юн! – изречените ѝ думи или не бяха премислени, или просто целта ѝ си бе именно да го провокира. Кръвта му кипна  точно в секундата, в която тя го нарече собственост. Тъмните му кичури хвърлиха стабилна сянка върху очите му, а устните му се разтеглиха в крива усмивка, определено не вещаеща нищо добро. Рязко протегна ръка и я затегна около врата ѝ. Застави я да закрачи назад, докато не стигна стената. Накара я да се чувства притисната, да почувства въздухът все по-трудно навлиза в белите дробове. Когато вдигна ръце в опит да се освободи от хватката му, той пусна шията ѝ и сграбчи китките ѝ, грубо опирайки ги в стената. Блокира движението на тялото ѝ и я застави да го погледне.
- Чуй ме внимателно... – поде заповеднически, а ирисите му пронизаха нейните с копията си. Чернотата в тях бе станала дори по-гъста. Бляскавите остриета бавно попиваха чуждия страх и надежди, бавно ги стопяваха и консумираха, оставяйки на тяхно място ужасяваща празнота. – Ти не притежаваш НИЩО. Всичко, което си мислиш, че имаш, е на чичо ти. Скоро то ще стане мое. Затова... – стегна захвата около китките ѝ, което я накара леко да извие гръб, но все пак остана неспособна да извърне поглед от неговия. - ...ако искаш да продължиш да „притежаваш“, да си някоя...- приближи лице до нейното, спирайки го на милиметри. -  ...ще трябва да ме слушаш и да се подчиняваш. – завърши и разтвори леко устни, позволявайки на дъхът му да се разстеле по нейните. Тя се заблуди и реши, че ще получи целувка, когато той бавно отдалечи лицето си, оставяйки копнежа ѝ разпален и незадоволен. Освободи ръцете ѝ, а пръстите му ефирно премината през дългите ѝ коси, сякаш запечатвайки последните му думи.
Щом възвърна дистанцията между двамата, наблюдаваше как Хьо Рин замига на парцали, за да се освободи от остатъчното присъствие на очния му контакт.Вече бе осъзнала, че си бе позволила прекалено дръзки думи преди малко, но това я накара да се усмихне, макар и страхът все още да се чете в очите ѝ.
- Надявам се, че знаеш какво правиш... – каза, опитвайки да си вдъхне увереност като преди малко, ала гласът ѝ затрепери нервно, щом отново срещна черните бездни. Почувства ясна несигурност за живота си, която този път не бе въображаема. Онова, което бе открила в очите му в този миг, накара думите ѝ да увиснат между едва разтворените ѝ устни. Изведнъж прокле себе си, задето не бе достатъчно силна да му се опълчи. Досега вси някак ѝ се получаваше.. или това бе отново така, защото той бе позволил да се случи?  Странно, но всичкия ужас, който я караше до чувства, само засилваше интереса ѝ. Усети как страните ѝ се изчервяват, щом видя отново суровите му черти, а после и широкия му гръб. Бе решена, че в крайна сметка няма да страда само тя, ще страдат и двамата. Докато не можеше да го има само за себе си, щеше да му покаже, че сам не може да води парада. Тя имаше повече власт, отколкото той май съзнаваше.
- Не се пали толкова, скъпи... – започна този път с нова провокативна нотка. Придвижи се като котка до него и плъзна ръце по гърба му. Изучаващо и страстно. Накрая ги спря близо до яката и впи острия си маникюр, който Шин стопроцентово щеше да усети и под дрехата си. – Щом си толкова зает, няма да те занимавам с приготовленията, но... – каза, а когато усети недоволството му и опита да се измъкне, уви единия си крак около неговия. Стройното ѝ бедро се прилепи към него като гъсеница за листо. - ..гледай да присъстваш на вечерята довечера. – довърши с усмивка и вдиша дълбоко от аромата му, защото надали скоро щеше да има подобна възможност. Идеше ѝ да го отвлече и заключи в своята стая, да го дрогира и направи съвсем безпомощен. Но не би паднала толкова ниско. Пък и в крайна сметка играта между тях ѝ допадаше. Част от нея бе ужасена, а друга част се наслаждаваше на безскрупулния му, диктаторски поглед и действия.
- Вечерята е в осем. Не закъснявай! – добави малко след като се отлепи от него. Плесна го по дупето съвсем безцеремонно и се зарадва на реакцията му. Закрачи бързо към изхода, преди да я е настигнал и да ѝ е видял сметката. Успя да се изниже със скоростта на светлината, оставяйки досадни вдлъбнатини по балатума. Шин с прикрит гняв съзерцаваше котешкия ѝ бяг, стиснал ръце в юмруци. Имаше късмет, че все още му бяха останали някакви бегли подобия на любезност. В противен случай нямаше да се размине само с леките синини по китките и врата. Изпсува наум и отново удари нещо, дори не си направи труда да погледне какво. Естествено, че нямаше да ходи на проклета вечеря. И за да я избегне, имаше само един единствен начин... А искаше да прекара този ден заедно с Дже, тук, само двамата. Но по законите на Мърфи, всичко трябваше да върви в обратния на желаното ред.
Странно, но поне за момента не можеше да се ядосва повече. Омръзна му дори от това. Погледът му блуждаеше мрачно, обгръщайки всичко с острото си безразличие. Запъти се към кухнята да претопли пицата, за да може да закусят. Повика Дже, каза му че теренът е чист и може да излезе. Другият бързо се ориентира откъде идва гласа му и го намери, опрял ръце на кухненския плот. Тъмните му ириси се изсветлиха и проясниха, щом го зърна.
- Дже Мин-а... – изрече името му и усети леко гъделичкащо чувство. Една мисъл го преследваше, но сега нямаше да се разсейва с нея. – Днес ще работим в офиса, така че може да събереш всичката документация. – довърши със стегнат тон, което навярно не се понрави особено на Дже. Сигурно очакваше поне едно „добро утро“ или нещо от сорта, но Шин никога не бе твърдял че е от съобразителните и нежни персони. Печката изпиука и Шин извади вчерашната пица, от която така и нямаха честта да хапнат, докато беше тъкмо изпечена. Нищо, не беше голяма загуба. Отправи се към другия, който бе тръгнал за документите, и препречи пътя му. – Първо ще закусим. – поясни и хвана пое ръката му в своята, като го върна в до масата и дръпна един от дървените столчета. – Сядай! – нова мила заповед се изтръгна от устните му. Без да поглежда отново Дже, Шин се настани на стола срещу него и впери поглед в чуждата миния. Навярно очакваше мнението на другия за пицата. Преди не си бяха приготвяли заедно нищо повече от рамен. Всеки път рамен. Рамен и пак рамен. Да, навяваше много топли спомени, но когато тъмнокосият зърнеше чиния с рамен, му идеше да я обърне, барабар с масата. Замисли се дали нямаше да излезе накрая, че офисът е по-безопасно място да бъде насаме с Дже, отколкото този апартамент, чийто код Хьо Рин можеше да разбере по всяко време. Беше го сменял вече 9 пъти и започваше да му писва нейната упоритост. Така се бе вглъбил в мислите си, че не чу подканата на Дже да си изяде своята порция. Главата му леко пулсираше, изпълнена с хиляди мисли, все такива, създаващи му излишни главоболия. Не искаше и да си помисля за трагичното положение с кадрите в компанията. Имаше и фрапиращо откритие, което още не смееше да сподели с никого, освен с бившия шеф, но потвърждаването му не търпеше отлагане. Въобще всички нови задължения и грижи го пометоха като цунами. Прииска му се да избяга, да избяга с Него. Ала не можеше дори да си помисля за такава екстра точно сега. Погледът му лежерно пробяга по отсрещното лице, а ръката му се протегна, в синхрон с тялото. Палецът му отстрани малкото петънце от сос, което красеше бузата на Дже. Непосредствено с след това облиза пръста си и подари на други вяла усмивка. Осъзнаваше, че идиличната химера, наречена „щастие“ бе към края си, преди въобще да е започвала.

Seung Jae Min написа:

Имаше ли нещо по-гадно от това някой да ти шума на главата докато спиш? Онзи досаден звук, който е сякаш комар ти кръжи около ухото. Ужасяващото чувство, което се появява когато някой се опитва да те събуди. Много приличаше на тиктакащ часовник, който отмерва монотонно последните ти мигове. И в един момент просто спира. Сякаш никога не е бил там, но ти продължаваш да го чуваш в главата си много след това. Като остатъчен ефект. Като поредната шарлантанщина на измислен магьосник. Звука на събуждането. Дразни те, изнервя те, искаш да го махнеш. Ликвидираш. Убиеш!
Очите на Дже рязко се отвориха. Погледна сънено Шин и се зарадва, че е малко по-далеч от него.Така нямаше да чуе сърцебиенето му рано сутринта. Винаги едно и също, след онази сутрин когато в тренировъчния лагер ги събудиха с ледена вода върху им. Раздадоха им по един пистолет и им наредиха да убият кучетата, които им дадоха в първия ден когато се появиха в лагера. Винаги може да откаже и да продължи още шест месеца там, но не самото убийство беше проблема. Факта, че през цялото време Дже можеше да чуе тиктакането на пръстите по масата на изпитващия. Монотонно, досадно, ужасяващо. Още си спомняше как гледаше малкото пале в очите, което сякаш излъчваше любов и доверие. Още си спомняше и какво изпита когато дръпна спусъка – празнота. Чиста и неподправена празнота.
В следващия момент чу гласа на Шин, който му заповяда да остане на място. Това накара Дже да въздъхне и да се усмихне някак вяло. Все още щеше да го командва? Миналият път това завърши с двуседмичен затвор за Шин. Всъщност май трябваше да му благодари за това, че го спаси от онези. Така и не успя. Така и не намери начин, защото чернокосия толкова старателно отбягваше Дже в затвора, че той едвам успя да повярва когато Шин го прие. Но вместо да му благодари беше отпратен. А истината беше, че може би Дже искаше тайно да го претрепат, убият или каквото искаха онези. Така поне Шин щеше да се отърве от него по лесния начин.
Седна на леглото и затърка очите си. Изтегна ръцете си първо напред, а след това нагоре. Сетне просто реши да подреди листата, които бяха пръснати .. навсякъде. Така и така нямаше по-добра работа, а и не искаше да изнерви Шин. Някак си тази идея сега го караше да настръхне и да усети как някой му опира пистолет в главата. Крайно неприятно и заплашващо чувство, което го накара само да се изправи. Събра всичките пръснати листа и ги подреди на земята внимателно и прецизно.
Не успя обаче да предотврати факта, че дочу разговора на Шин и .. годеницата му. Инстинктивно докосна пръстена, който снощи чернокосия му сложи. С палеца си го завъртя и леко се усмихна. Може би ако Шин знаеше цялата истина около него нямаше да прави това? Ако само знаеше, че е във фирмата не защото си е търсил работа, а защото е мисия. И че преди две години го наблюдаваше от двойното стъкло. Някак се ужасяваше от това, че може Шин да не го погледне повече, но .. ако искаше да е откровен пред себе си предпочиташе да си признае всичко. А после щеше да види дали Шин няма да си тръгне или ще избере да е с него.
Името на един определен човек го извади от мислите му. Мими? Онова дребното, миниончето, което откакто почна да ходи на срещи само проблеми създава? Значи все пак не е безупречна колкото самата твърди. Странна и дяволита усмивка се появи на лицето на Дже. Сякаш откри своята нова играчка, а и кога щеше да му се отдаде възможност да я смъмри така сякаш е за последно. Особено след като имаше протекцията на Канг. Онази проклета торба с мускули, която можеше твърде добре да изчисли ситуацията и да сметне, че е добре да я пази от Дже. Всичките трябваше да ги застигне чумата, ако не това ядрена бомба да падне върху щаба. Това можеше да се окаже по-ефективно. А и да си кажем, след Хирошима и Нагасаки надали ще е нещо ново за японците.
Нов сигнал, който беше хванат по „Радиостанция Дже“. Този път тая му казваше, че ще стане негова собственост. Аааа неее. Дже разтърси глава и стисна юмруците си със сила, която замалко не му спечели следи от нокти по дланите и малко количество кръв по килима на Шин. Неподправена ревност се извиси върху него като черен облак. Поиска да я убие. Да я хване за врата и да не я пусне докато с пръсти напипва сънната артерия, за да долови и последният напън на сърцето и. Да гледа как очите и се преобръщат. Да види отчаяните и опити да се измъкне. Да я лиши от живеца и само защото си е помислила, че Шин може да е нечия собственост. Най-малко ней.
Причерня му. Вряза ръце в главата си и се сви на място. Трябваше някак да овладее наплива на ярост в себе си. Дразнеше го начина, по който тая изговаряше Неговото име. Дразнеше нотката на игривост, която можеше да долови. Пое си дъх и откри, че му беше крайно трудно да мисли за друго освен за евентуални покушения над онова що беше оттатък при Шин. Дори започна да се успокоява с мисълта, че никой няма да разбере. Абсолютно никой. Щеше да и подари шоколадови бонбони примесени с цианид. Можеше да ги даде на Мими, та и двете да пукнат по-бързо. Тъкмо щеше да лиши света от две изчадия, а ако някой пък реши да ги пробва винаги можеше жертвите да са повече. От друга страна обаче имаше вероятност да ги даде на Шин. Това не беше хубаво. А да го смеси с червилото и не беше от най-лесните неща. Може би обир посреднощ и случайно застрелване .. с пистолет трета ръка от някой бабаит с мотор.
Обзет напълно от мислите си, които се въртяха, сякаш беше пътник, а Дже самата планета нещо го накара да се измъкне от пропастта, в която пропадаше. По-скоро някой го накара да се върне на земята. Като чу гласа, който беше всичко друго, но не и спокоен се отправи към вратата и излезе като послушно детенце. Приближи се малко плахо до Шин. Не защото го беше страх. Просто ако видеше онова, чиито токове се забиваха преди малко както в пода, така и в главата на Дже, е щеше да покаже, че и обикновено копче от ризата можеше да бъде по-смъртоносно и от всяка отрова. За такива моменти импровизацията винаги беше най-добрия приятел на човека.
Настани се на посоченото му място. Погледна пицата и само въздъхна. Беше малко скаран със закуските .. и обедите. Рядко имаше време за такива неща и вече се беше отучил. Все пак реши да не откаже нищо на Шин, още повече, че доста го вбеси докато правеше пицата, а и сега не изглеждаше много по-добре. Захвана се с парчето, но при втората хапка видя, че Шин е нейде .. в света на мислите. Повика го, но никой. После още един път и накрая Чернокоско Великолепни се обърна. Само за да накара Дже да се стъписа на място.
С последният си акт на близост направи няколко неща в Дже: 1. Буквално унищожи всеки спомен от евентуално покушение над женската част от населението; 2. Накара сърцето му да се разхлопа за пореден път; 3. Закова го на място с действия и поглед; 4. Целият изтръпна от допира му; 5. Започна да вдига температура. И преди Шин да е успял да види колко е червено лицето на Дже той побърза да погледне на всякъде другаде, но не и в Него. Направо се сви в кожата си и стана по-нисък и от тревата.
-Шин Юн-а ... – започна толкова несигурно, че чак му беше странно. – Ще може ли да се чакаме в офиса? – мерна го само с поглед и видя неодобрението му. Е нямаше как. Ако искаше от Дже да се прави на асистент трябваше поне да му даде да се приведе в някакъв общоприет вид за онзи етаж. Сега, нека си признаем, че ако се появи със скъсаната, по вина на Шин, риза нямаше да се приеме добре от ония злите андроиди. Няколко минути по-късно и краят на закуската вече му беше минало. До колкото можеше да му мине на човек обзет от любов и срам. Чак тогава осъзна, че предишното му мрачно състояние беше тотално потушено от Пак Шин Юн. Вдигна се от масата и отсервира, че дори изми чиниите и мръсните съдове. Накрая побърза да вземе документите на Шин и да му ги връчи. И като за финал го целуна по бузата.
-След тридесет минути в офиса. – погледна го с най-невинния поглед, на който беше способен и се усмихна. До някъде искаше и да го целуне, че да е сигурен, че още има място в сърцето му. Интересното беше, че може и да изглежда уверен на моменти, но вътрешно се страхуваше най-много от това някой да го измести от живота на Шин. А недай си боже от сърцето му. Сигурно затова и беше толкова ревнив. А най-абсурдното беше, че не знаеше как да се бори за това, което иска. Беше свикнал толкова да бъде просто фаза в животите на хората, че накрая забрави, какво е да искаш нещо толкова силно и да се бориш да го получиш.
След тридесет минути и страхотно убеждаване докато си взимаше душ и се преобличаше се появи в компанията. Излишно беше да казва, че сигурно през всичките тридесет минути си повтаряше, че ще се вглъби в работата, която му се даде. Нямаше да поглежда Шин по никакъв начин. Нямаше да показва, че чернокосия го караше да изпитва крайно притеснение. И дяволите го взели сам не знаеше защо е така. Все едно беше на 16 и гледаше към първата си любов, а чакай .. Шин беше точно това.
Преди да стигне изобщо до шестия етаж си удари един, два шамара. Колкото да излетят всякакви примерни сценарийчета за евентуално покушение над всякака мотивация за работа. А и не искаше лицето му да стане червено, като цвета на сакото, което беше облякъл. Така поне щеше да открие нов камуфлаж, ако не друго. Видя пред последната цифра на екрана и преди вратата да се отвори си вдъхна целия кураж на света да издържи един работен ден с усмивка на лицето и без да се стряска всеки път когато Шин реши, че трябва да се обърне към некадърния си асистент.
Прекоси коридора, фоайето и застана пред вратата на офиса на Шин упорито стискаш плик, от онези за писмата, но от по-големия вид. Погледна часовника си и само изцъка. Сигурно беше, че и тия тридесет секунди закъснение щяха да му се сторят като Ад, но нямаше как да е сигурен. Почука внимателно на вратата и изчака да му се даде разрешение да влезе. Някак искаше да остане с глава на раменете си още един ден. Влезе внимателно и се усмихна на Шин, или на пространството около него. Но както обикновено той изглеждаше супер сериозния и напрегнат. Затова Дже затвори вратата и се приближи до него. Остави плика на бюрото му и се отдръпна.
-Искам да съм напълно искрен с теб затова .. това вътре съм аз. Ти каза, че съм твой вече, но .. – извади от плика една папка и му я подаде - .. не искам да те лъжа. Само не и теб. Ако разберат, че съм казал на някой защо съм тук или какво работя ще изчезна от живота ти завинаги, всъщност от живота на всичките ми познати. Приеми това като моите окови и вече ти държиш синджира прикрепен към тях. – Подаде му внимателно папката и въздъхна. Направо се чувстваше облекчен, че най-накрая му сподели това. Е вярно, ако искаше Шин, сега можеше толкова лесно да му вгорчи живота, че просто беше плашещо, но поне изясни и това пред него. Както се вика хвърли всичките си карти на масата с надеждата да започне отначало, или поне да не крие повече нищо от Шин.
-Пак Шин Юн, знаеш ли .. света е като огледало. Ако го плюеш и проклинаш, той ще прави същото. Ако си сериозен и света ще е сериозен. Ако се усмихнеш, той ще ти се усмихне обратно. Затова не бъди сериозен и просто ... се усмихни.

Park Shin Yoon. написа:

Червената светлинка отсреща за миг го ослепи. Навя му неприятни спомени, които го накараха да извърти очи. Обърна се към седалката до себе си, където срещна светлия, бляскав поглед на Дже. Красивата му, но леко плаха и нервна усмивка. Чаровната бенка под дясното му око. Плътните, извити нагоре, устни. Шин невярващо премигна, стреснат от самия себе си. От собственото си съзнание, така жестоко играещо си с него. Щом отново отново отвори очи и видя празното място до себе си, изпита смесени чувства. Облекчение, че все още беше с всичкия си, както и онази добре позната горчива буца, която едва преглътна. Бързо върна очи на пътя, ръцете му се затегнаха грубо около кормилото. Мразеше в мислите му да настана объркване. Мразеше онези чувства и човека, към когото бяха адресирани. Не можеше да допусне да падне в собствената си клопка. Нямаше да го допусне.
Играеше рискована игра, но ако смяташе, че има начин да изживееш живота си без рискове, то той много се заблуждаваше. Не рискуваш ли, значи не живееш истински. Лошото бе, че щастието при хората представляваше един интересен феномен. Те не го осъзнаваха, докато го имат. Когато изгубят нещото, което дава смисъл на живота им, ето кога осъзнаваха, че са били щастливи. Зелената светлина се появи и Шин натисна газта.
Странно, но времето минаваше наистина бавно откакто бе пристигнал в офиса. Бе успял да свърши толкова много. Да подреди папките с документи по важност, за да знае откъде трябва да започне; да се скара любезно на чистачката, задето бе пропуснала да избърше праха на един от рафтовете; да провери какви ги върши всеки от главния отдел, да се скара (нелюбезно) и на тях за некадърността им... Дори му остана време да си наостри моливите и да подреди тях и химикалките в права ос. Сега средствата за писане образуваха перфектна линия от единия, та чак до другия край на бюрото. Пак Шин Юн ги наблюдаваше съсредоточено, присвивайки очи и бърчейки вежди в съмнение дали всъщност не бяха съвсем перфектно подредени. Изведнъж се зачуди колко ли летвички имаха щорите и започна да брои, подпрял глава на дланта си.
- Едно, две, три... шейсет и девет, седемдесет! – заключи накрая с лъжлива възхита и завъртя очи, плъзгайки стола си назад.Облегна се и загледа тавана. Празният му поглед пробяга през часовника.
Какво? Че то 30-те минути тъкмо бяха изтекли! Онзи идиот закъсняваше с цели 15 секунди, ах, само да му паднеше... Само... Ето, сигурно вече бяха 20 секунди!
Тъкмо реши да започне да брои секундите и се чу открехване на врата. Тялото на Шин автоматично се стегна и зае нормална шефска поза. Изражението му стана сериозно и навярно плашеше Дже, но да си признаем, той по начало май се страхуваше от него и нормалния му поглед. Безмълвно наблюдаваше как несигурно пристъпи към него и сложи някаква папка на бюрото му. Нещата, които му казаха, започваха просто да оправдават подозренията на Шин за него. Всъщност те не се бяха зародили, когато пристигна в Япония. Напротив. Възникнаха още преди две години, още когато се намери в онази мрачна стая за разпит, а осиновителя на Дже Мин опитваше да го провокира с цел да му лепне доживотна присъда. Знаеше, че не беше просто ченге, а в очите му откри желанието да създаде свой прототип. Ето защо не се учуди много, когато прочете първата страница от досието на Мин. Значи Интерпол... сериозна работа. Или поне така се предполагаше. Шин се усмихна, но тази усмивка бе наистина многозначна. Основно прикриваше новия нюанс на раздразнение, появил се у него. Проклетникът си мислеше, че сега вече доброволно оставя живота си в ръцете му. Нима не виждаше, че неговият живот отдавна бе в ръцете му? Че отдавна му принадлежеше? Разбираше, очевидно бе забравил миналото и дори не подозираше за него, но поне онази незначима част, преди само две години, когато го спаси... Или и това бе забравил? Нямаше да се изненада. Не бе видял и капка благодарност в очите му. Не че търсеше такава, не че му трябваше. Странно защо, но най-много се дразнеше на онзи Дже. Дже, който се примиряваше с нова, което не иска. Дже, който би го устроил всеки начин да изчезне то живота на Шин, от света като цяло. Мразеше да вижда този негов поглед на смирение със съдбата, онзи поглед тип „все ми е тая вече“. Беше го видял в момента, в който похитителите му бяха напът да го убият. Бе видял неизказаната молба, че я прочел в същия този поглед. „Не ме спасявай, не си струва да си цапаш ръцете заради мен“. Проклетник! Кога щеше да разбере, че само Шини никой друг може да решава съдбата му!? Радваше се оне, че не бе умрял без неговото разрешение. Точно така, нямаше и това право.
- Разбирам. – каза кратко, след като прочисти гърло и затвори шумно папката, изразявайки незаинтересоваността си да чете нататък. Отключи малкото чекмедженче, където пазеше разни важни документи, и я прибра най-отдолу.Врътна ключето на другата страна, сетне го прибра в джоба на палтото си. Изправи се и закрачи спокойно към Дже, но отново видя несигурността му, която му казваше, че пак иска да избяга. Жалко, че тук, в офиса, нямаше баня. Нямаше друг път за бягство, освен вратата, която сега се намираше твърде далеч.
- И... Дже Мин-а!?- каза  някак иносказателно, прогаряйки го с непроницаем поглед. – Да разбирам ли, че ако ти дадат задачата да ме застреляш, ще я изпълниш като послушно кученче? – никак не си личеше, но въпросът беше реторичен и имаше цел единствено да породи настоящата реакция у другия. Когато видя как очите на Дже се разшириха и навлажниха от неочаквания въпрос, а дланите се свиха в юмруци, Шин внезапно се усмихна. В следващата секунда силен смях се разнесе из пространството. – Само се шегувах. – добави с лека извинителна нотка, срещайки смаяното и неодобрително изражение на секретаря си. Потупа го по рамото и леко го стисна, че да го накара да се съвземе, след което просто смени темата, която така или иначе не се бе захванал да обсъжда сериозно. Нямаше намерение да му преразказва мислите си по въпроса. Сега се радваше на друго. Радваше се, че с това , което Дже му даде днес, вече държеше и друг човек в ръцете си. Някой, който може би щеше да се наложи да унищожи.Скритите козове в ръката му само увеличаваха броя си. Но не биваше да загубва преценката си за нещата, трябваше да използва всяка своя карта тогава, когато ѝ дойде времето. Именно това го правеше толкова различен от Дже. Той винаги му бе казвал всичко и макар Шин да не можеше да му вярва отново, другият не спираше да опитва, да е до край искрен и да рискува, играейки с всичките си карти. Обаче имаше и друго. Дже не притежаваше още една карта, с която не бе играл. Но причината, вероятно, беше, че самият той не подозира, че я държи в ръката си. Може би глупакът нямаше и да разбере.
- Както виждаш имаме много много работа. – веднага отбеляза, карай Дже да проследи погледа му, водещ към купчината папки на двете бюра. – Твоята задача е проста. Ще съпоставиш онези отчети и после ще ги препратиш на мен за финална проверка. Можеш да се залавяш за работа. – рече съвсем делово, посочвайки му неговото място, след което се върна да заеме своето. Колелцата на черния стол почти безшумно се раздвижиха, когато новият шеф се закова към президентското си място. Бе си обещал, че няма да мръдне от него, докато не свърши цялата работа. А като за първи ден тя бе неумолимо много. Започна да прехвърля страниците рязко и шумно, като с периферното си зрение забеляза как това сепка секретаря му почти всеки път. Атмосферата си беше напълно работна такава, времето се точеше лъжливо бавно, а изтощително досадното количество бели листове сякаш само се увеличаваше.
Като за финал шеф Пак се спря върху най-належащия проблем, който е открил още с идването си и за който бившия шеф бе останал сляп. Изтичане на информация. Някой очевидно трупаше милиони долари от продажба на секретна информация, свързана главно с разработката на нови медикаменти. Всичко водеше към една неотдавна открита сметка в Бали, но не можеше да се проследи на кого е тя. Шин знаеше, че инициаторът не е Дже. И то не беше нужно да му вярва, за да го знае. Но имаше друго лошо предчувствие относно този случай, което още не можеше да определи. Може би тази неизвестност... Навярно бе това. Трябваше възможно най-бързо да открие виновника, мръсното копеле, което си позволяваше да печели на техен гръб. Пръстите му се задвижиха със скоростта на светлината и набраха няколко номера един след друг. Дълбокият му сериозен тембър огласяше голямото помещение в продължение на тридесет минути.
- Да, г-н Ким, аз съм. Имам новини относно случая. – придаде си важно, представително  излъчваше, дори да знаеше, че бившият шеф не стои пред него в момента. Навярно бе нещо като навик. Говореше неясно за страничен слушател, но знаеше, че г-н Ким ще схване отлично за какво му приказва. – За съжаление все още не разполагам с информация кой е, но е въпрос на време да разбера и това. – продължи след въпроса на другия. – Да,сега ще Ви изпратя всичко, което ми е известно дотук. Ще бъде на имейла ви до две минути. А, и още нещо... – реши да премине към истинската причина, поради която му се обади. –За съжаление няма да успея да дойда на вечерята днес. Да. Имам още доста работа и не мисля, че ще се прибера рано тази вечер. Благодаря за разбирането. Дочуване.- запази тона си делови, но се появи някаква фалшива нотка  на безкрайно извинение и уважение, което реално никога не би изпитал към стареца. Но като че ли бе спечелил доверието му по-бързо от очакваното, или поне така му се струваше.  Във всеки случай нямаше да сваля гарда си пред него.
***
И последната папка се стовари тежко върху бюрото му. Вдигна поглед и пред него се откри силуета на Дже. Гледаше го някак странно, и ако Шин не го познаваше, щеше да сметне, че си проси вниманието му. Но не, това не бе в негов стил. По-скоро се надяваше силно да свърши с работата си и да отпраши за вкъщи възможно най-бързо. За да се отърве от аурата на новия си шеф. Самото му присъствие сякаш кръжеше заплашително около него като опасен вирус, срещу който няма ваксина. Тъмнокосият му кимна едва доловимо, протягайки се като пантера в удобния си стол, след което веднага се зае да провери последния отчет на секретаря си. При  всяко споменаваше на новата му длъжност едва успяваше да сдържи усмивката си. Нямаше да крие, че това му харесва. Харесваше му в края на краищата нещата да стават така, както ги бе планирал. За няма и петнайсе минути завърши проверката, този път удивен от прогреса на Дже. Съдейки по предишните му занимания, не бе особено компетентен в работата си, но и не беше чудно, нали Интерпол го бяха вкарали тук с друга цел. Днес обаче бе останал изненадан от мотивацията му да работи, която вероятно бе начина му да отдалечи мислите за личния си живот. След като му беше върнал над 7 доклада, украсени в червено, той усърдно ги бе преписал всичките и се бе постарал да му ги върне безупречни. Ето защо като шеф, ценящ отдадеността на кадрите си, Шин Юн се питаше как може да му покаже, че се бе справил наистина добре и да го насърчи да продължи в същия дух. Не му личеше, но това бе една от главните мисли, съпътстващи го целия ден. Отправи бърз поглед към часовника. Минаваше седем и половина. Работното време свършваше още в 6, така че предполагаше, че сградата е празна. За миг се запита защо Дже Мин все още не бе попитал дали може ад си върви. Да не би да чакаше новия си шеф също да си свърши работата? Да миг се почувства глупаво, че дори му е минало през ума. Прочисти гърло и се изправи, взимайки папката с последния отчет. Тръгна към отсрещното бюро, а умерените му крачки огласяха тихото досега помещение. И двамата бяха прекарали целия ден в почти безспирна работа, дори бяха обядвали тук... можете да се досетите какво. Рамен, естествено. Само че от още по-отвратителния, този в пластмасовите кутийки.
- Добра работа. – рече с искрена нотка на похвала, връщайки му отчета. – Можеш да ги предадеш на г-ца Сонг. – добави, като изведнъж изкара някакъв бонбон от джоба си. Протегна ръка, поставайки го в дланта на Дже, която той машинално разтвори. Сякаш се почуди за момент, но когато видя, че шефът все още стоеше пред бюрото му очаквателно, разхлаби хартийката. Червеният целофан прошумоля сладко, откривайки малкото шоколадово изкушение. Погледът на Шин се промени до висша степен на непроницаемост, докато другия бавно постави бонбона между плътните си устни и го прибра с езиче навътре. А когато леко облиза устните си, Шин го последва съвсем спонтанно в това действие. Усети своите сухи, парещи и жадуващи. И си припомни, че в сградата бяха само те двамата.  Шефът разхлаби вратовръзката си и бавно я премахна от себе си. Дже Мин, като че веднага надушил какво се задава, стана рязко от стола си и взе всичките си отчети за деня, отправяйки се към вратата с оправданието, че щях да ги носи на г-ца Сонг. На лицето на Шин Юн се появи полуусмивка. Той настигна беглеца и грубо постави ръка на вече открехнатата врата, докато тази на Дже застина върху дръжката. Затръшна я шумно и бавно завъртя ключа.
- Дже Мин-а... Работното време свърши преди повече от час... Всички, освен нас... – каза, карайки Дже да се почувства притиснат от горещото му тяло. Правеше паузи, през които съвсем леко допираше устни до врата му, разстилайки дъха си по кожата и карайки я да настръхва отново и отново. - ...отдавна са се прибрали. – довърши, след което загаси главното осветление на помещението и изкара ключа от бравата, захвърляйки го някъде на пода зад себе си. Надяваше се да е отишъл под някой шкаф, на някое възможно най-труднодостъпно място. Пришпори Дже да се излегне на кожения диван в средата на помещението. Вдигна ръцете над главата му и завърза китките му с тъмносинята си вратовръзка. Направи толкова прилежен и съвършен възел, че продължи да се взира в него, докато откопчаваше бялата риза на другия. На няколко пъти бе попитан какво прави и му бе подсказано, че това не  е правилното място за подобни неща. Ала единственият му отговор бе усмивката и дългите връхчета на пръстите му, лазещи по млечнобялата кожа. Накрая другия дори не можеше да довършва изреченията си, собствените му стонове на възбуда го прекъсваха по начин, който караше Шин да задълбава все повече, без намерението да спира започнатото по средата. Приведе се към него, повдигайки леко брадичката му с палец и леко присвит показалец. Едва успя да срещне погледа му. Бе преизпълнен с емоции, което Шин веднага успя да попие. Донесоха му вътрешна наслада и придадоха още повече сладострастие на последвалия му шепот – Дже Мин-а... искам те. – усети ускоряващия се пулс и още по тежкото дишане. Зарови едната си ръка в косата му и тя пъргаво се заигра с меките червеникави кичури. Другата стремглаво се плъзва надолу под пъпа и разкопча копчето, подхващайки ципа. Устните умело си партнираха с езика, оставяйки розови отпечатъци ключиците и врата. Всеки гласен опит на другия да го накара да спре, само разпалваха страстта и желанието да го направи свой. Нов въпрос премина през ума му. Изминаха две години. Дали някой друг, освен него, го бе докосвал? Дали си бе позволявал подобна близост с друг? От просто странстващи мисли, се превърнаха в разяждаща киселина. Започна да си отговаря сам. Разбира се, че бе невъзможно. Сънг Дже Мин бе само негов. Всяко друго твърдение просто отпадаше. Нима би могъл да намери някой като Шин? Кой би могъл да обладае съществото му, както той го правеше? А нима би допуснал някого другиго толкова близо до себе си?
Искаше да го чуе от самия него.
- Дже Мин-а... – срещна премрежения му поглед, обгръщайки лицето му и притегляйки талията му към себе си. – Кажи ми, че си само мой. Кажи го. – гласът му бе така тих, но заповедническата нотка прокънтя като ехо в тишината. Настойчиво впитите в него тъмни ириси се запечатаха в съзнанието на Дже. Дребните капчици пот се стичаха по гладката кожа, а гърдите се повдигаха бързо и ритмично, пришпорвани от полудялото вътре в тях сърце.
Никога нямаше да го остави на мира. Щеше да се превърне в най-страшния му кошмар, и най-желаното му избавление. В неговата болест и единствено възможно лекарство. В неговата най-мрачна, но единствена светлина.