You are you are, my favorite medicine~

Spoiler:

Park Shin Yoon. написа:

Есента бе настъпила. Високите корони на дървената се обагриха в различни огнени цветове, радост за очите. Минавайки по дългия път към училището, Шин Юн забеляза няколко улични художници, съвсем погълнати в гледката пред себе си, бавно и умело пренасяйки я с четката си на бялото платно. Наоколо имаше засмени родители, търчащи след палавите си деца. Колелета издрънчаваха някъде недалеч в големия парк. Тинейджъри играха карти на близката пейка и губещите псуваха силно на английски. Всичко наоколо беше толкова живо. А той се чувстваше толкова мъртъв. Отвърна с вяла мрачна усмивка на малкото дете, което се звереше в него, а то побягна с плач и писъци.
- Мелъни, чакай! - викна майка му след него. - Ненормалник! Да плашиш децата! - изсъска му жената и бързо побягна след малкото си лапе.
Тъмнокосият кореец дори не реагира на обидата, а просто я наблюдаваше как се отдалечава, прибра ръце в джобовете си и продължи по пътя си. Вече виждаше спретнатата сграда на даскалото, боядисана в бежови и червено-кафеникави цветове. веднага забеляза и жълтите училищни автобуси, паркирани отстрани. Запазената марка на американските училища. Навярно ако ситуацията беше малко по-различна, всичко щеше да му бъде интересно и със скрито любопитство за разучава дори листата, разпилени по земята. Но за него  целият свят бе изгубил красотата и цветовете си. Всичко беше сиво. Сиво и мрачно. Сиво, мрачно и самотно.

За миг се спря. Нещо го жегна в гърдите, а буца заседна в гърлото му. Дали си заслужаваше? Дали имаше смисъл да е тук? Какво, изобщо правеше тук? А, да, сладкото отмъщение. Сега живееше заради него, сега това бе целият смисъл, който намираше в подобието си на съществуване. Да отмъсти на онзи, който съсипа и малкото, което имаше. Съсипа мечтата му, отне му човека, който единствен познаваше сърцето му. Той нямаше много, но и никога не беше искал да има всичко. Никога не беше добър в изразяването на чувствата си, но опитваше да се реваншира с действията си. Сега най-напред искаше да разбере... къде бе сгрешил? Какво бе направил, за да заслужи подобно предателство. Защото той никога не си бе помислял, че другият дори бе способен да извърши подобно нещо. Да забие възможно най-острия нож в гърба му... И най-лошото  - веднага да изчезне, да се изпари като шепот в нощта. Кой не заслужаваше поне обяснение?
Истината болеше, но да те лишат и от нея беше по-жестоко дори от лъжата. А всъщност хората обичаха да бъдат лъгани. Несъзнателно си плачеха да чуят лъжата, която ще облекчи болката им, ще породи усмивката им, ще ги накара отново да се чувстват в безопасност. Всички обичаха да се намират в рамките на комфортната си зона. Всичко изглеждаше прекрасно, облаците бяха бели и красиви, а не сиви и намръщени, каквито бяха за Шин Юн. А неговите облаци сега предвещаваха буря. И тя щеше да се разрази много скоро.

- Ученици! Всички, моля за малко тишина и внимание! От днес имаме нов ученик! Бъдете мили, защото идва чак от Корея! Името му е... - учителката с леко затруднение прочете правилно името му. - Пак... Шин Юн!
Из класната стая се разнехоса различни по вид коментари, къде за името му, къде за външния му вид, къде за страната му и храната, която яде... Не остана особено очарован от бъдещите си съученици, но без друго нямаше да общува с тях, така че навярно беше без значение.
- А, да, за малко да забравя! - добави учителката. - Той е в нашият отбор по футбол, така че моля след часовете някой да му покаже игрището и да го запознае с треньора ни! Благодаря на всички за отделеното време! - учтиво довърши госпожата и седна на бюрото си, като направи жест на Шин Юн също да намери мястото си. Младежът тръгна между редиците, чувствайки нетърпимите погледи на почrи всички, вперени в него. Сякаш се бе изгубил в пустинята и слънцето го изгаряше безмилостно. А, там, седнал в крайната редица, стоеше и той. Беше го видял как прекъсва дрямката си, щом чува името му. Сега стоеше безмълвно на чина си и го зяпаше, сякаш бе видял мъртвец. Е, може би не бе далеч от истината. Шин Юн обаче го подмина без да го поглежда и се насади на празния чин, намиращ се точно до неговия. Впери поглед в дъската, на която все още нямаше нищо написано. Стисна химикалката си с всичка сила, защото почувства как ръката му бе готова да затрепери. Какво, по дяволите, му ставаше? Дори не беше срещнал погледа му, а му идеше да скочи от някъде. Не искаше да е тук. Мисълта, че дори дишаше неговия въздух, го задушаваше. През всички тези четири години си мислеше само как другия го бе забравил за няма и секунда, и вече отдавна живееше новия си, лъскав американски живот. Навярно бе така, при положение, че дори не го беше потърсил. Не си бе направил труда да провери дали въобще е жив, но защо ли трябваше да му пука? Само изглеждаше като някой, на когото наистина му пука, при това имаше завиден актьорски талант, след като можа да убеди дори някой като Шин. Той по принцип не се доверяваше на хората, но бе направил фаталната грешка да допусне това копеле до себе си. Копелето, което го изигра. Изглеждаше така лесно, като детска игра, че кръвта на Юн кипваше само при мисълта. Никога нямаше да му прости. Не бе способен да прости дори на себе си, задето бе такъв глупак да повярва в някого.

Seung Jae Min написа:

Поредният ден на учение и нищо повече. Какво по-хубаво от това? Четири години ми отнеха, за да свикне с всичките онези досадни момичета, момчета и хора по средата на това. Само четири години. Да не говорим, че през това време успя да смени доста училища. Разберете. Сънг Дже Мин се превърна в нещото наречено Кристофър Сънг само за една нощ. От онзи ден, когато го замъкнаха към самолета само и само, за да не създава много проблеми. В същия онзи ден, когато „бащата“ му взе телефона той видя единствения спомен за това, какъв беше да излита през прозореца на машинарията. Снимки, видеота, дори смс който тъкмо пишеше, всичко  беше унищожено напълно, за да не може да се върне към това. Към живота който искаше.
Четири години, в който се научи да се бие, създаваше си повече проблеми от нормалното. Но не го разбирайте погрешно. Дже не обичаше да ходи на лекции. Дори не знаеше, защо го прави. Там винаги имаше досадни неща. Винаги се срамуваше от себе си, заради това, в което се превърна. Той мразеше боя, мразеше всичко, което допринасяше за това, но с течение на времето ако не се биеше, ако не усещаше болката се чувстваше полужив. Не беше добър ученик, нямаше мечти, не мислеше да продължи още много. Може би щеше да стане доставчик. Странното обаче беше, че още със ставането първата му идея беше да отиде на лекции. А защо го прави ... просто така. Без причина.

Същият този съдбоносен ден започна скучно. Както обикновено момиче, което Дже можеше да се закълне, че се казва Ана започна как намерила страхотен бар, където може да отидат всички на нещо като сбирка. Това буквално го отегчи и Дже просто затвори очи. Смъкна се на чина и се опита да поспи. Напоследък съня не му достигаше. Работеше на нощни смени, защото така му изнасяше и просто искаше всичко да свърши по-бързо. Все пак беше решил този път да се сдържа и да не си създава проблеми. Поне още малко му остана да завърши и тогава щеше да си чупи главата в някоя канафка.

-- Ученици! Всички, моля за малко тишина и внимание! - Ако не изискваше много действие Дже сигурно щеше да и каже да млъква най-накрая, но се спря. Просто много го мързеше, а и се поправяше. - От днес имаме нов ученик! Бъдете мили, защото идва чак от Корея! Името му е... Пак... Шин Юн!
Пак Шин Юн? Това буквално го накара да изтръпне. Всяка клетка в тялото му завибрира и го накара да вдигне глава, колкото да види дали наистина е той. Юн? Онзи Юн? Преглътна няколко път и просто реши да си мълчи. Така беше най-лесно за всички.
- А, да, за малко да забравя! Той е в нашият отбор по футбол, така че моля след часовете някой да му покаже игрището и да го запознае с треньора ни! Благодаря на всички за отделеното време! – Е и таз добра. Дано някой се съгласеше, че това 100% ще свърши с някой пребит, но видиш ли. Съдбата трябва да е гадна. Хубавия край на деня го имаше само по книгите и филмите. В момента, в който бяха свободни, същата онази досадна Ана се приближи и сложи ръка на рамото на Дже, погледна го миличко и започна да му говори.

-Кристофър, хайде ти го разведи. Тъкмо може да си поговориш с него на родния му език. Туко виж се сприятелили. И ако откажеш, казвам ти го като отговорник на курса.
„Мам ... и проклета аджума.“ – Мин само въздъхна и кимна поглеждайки към Шин. Май нямаше спасение. Затова изчака всички да излезнат от стаята и се обърна към него без дори да проговоря. Просто щеше да чака да види дали той ще поиска да започне пръв, ако не винаги можеше просто да му напише от къде да мине и да си хване първия автобус за дома.

Park Shin Yoon. написа:

Часът навлезе в нормалния си ритъм малко, след като всички спряха да обсъждат новодошлия чужденец и се концентрираха върху урока, или с други думи - извадиха телефоните си и започнаха да си чатят, а останалите подпряха главите си на чиновете, отегчени то всичко и всички. Шин слушаше внимателно, или поне се правеше, че наистина слуша. Като че сам опитваше да отклони вниманието си към друго място. Потупваше леко с крак на въображаема музика и така си спечелваше странните погледи на доста колеги, докато звънецът не би и учителката най-после ги освободи. Шин знаеше, че сега е голямото междучасие, което значеше, че беше време за обяд. Не че беше особено гладен, но не смяташе, че има какво друго да прави. Във всеки случай не му се вярваше да издържи още дълго в стаята, в която бяха останали само той и Сънг Дже Мин. Бяха изминали пет минути откакто всички техни съученици излязоха, а все още никой не бе продумал и дума. В повечето случаи Шин нямаше да има никакъв проблем с мълчанието, но точно в настоящия момент това успяваше да човърка дори най-дребните му мозъчни клетки. По особено влудяващ начин.

Кратък ироничен смях внезапно огласи утихналото помещение. В интерес на истината Шин отдавна не владееше друг вид смях, освен ироничния, който изразяваше колко разочарован и раздразнен е от нещо или някого.

- Гробна тишина. Това ли е всичко, което ще ми кажеш? - за миг погледна към другия и ръката му  на момента затрепери, но той я сви в юмрук и я скри в джоба си. Беше трудно да сдържи гнева си, особено сега, когато беше толкова близо.. да го цапардоса и прати в несвяст. Чувстваше как кръвта му се изпълва с отрова, щом черните му бездни потънат в неговите дори за част от секундата. Искаше да крещи, да чупи, да удря, да руши всичко по пътя си. Но най-ужасяващото и онова, което го спираше, беше само едно. В очите му не се четеше и капка вина. Сякаш не знаеше, че дори бе виновен за нещо. Четеше се единствено неудобство и изненада. А къде беше вината?

"Не ми казвай... че не знае дори за инцидента!? Как е възможно копелето да не знае, след като той го причини...!?!"

Купища допълнителни въпроси се появиха в главата му, която започна да пулсира от напрежението. Сърцето му биеше в гърдите все по-болезнено, заплашващо да причини някой инсулт преди да му е дошло времето. Не че имаше причина да му се живее, но се закле пред себе си да си отмъсти... А той, за жалост, винаги спазваше дадените обещания. За разлика от повечето хора. Не, за разлика от всички други хора. Не вярваше, че е останал някой, в който си струва да повярваш.

- Ако няма какво да ми кажеш, няма да си губя времето. Гладен съм, така че ще вървя. - изстреля бързо с вледеняващ тон, след което сурна шумно стола си назад и се изправи лениво, но забърза крачка към изхода. Вратата бе наполовина отворена, а той все пак се задушаваше тук. Пък и какво можеше да му каже?"Здравей, колко се радвам да те видя отново", което бе лъжа, на която никой нямаше да се върже, защото дори да бе истина, Шин не би изрекъл нещо подобно. Или може би истината, която гласеше "Пред мен стои онемялото копеле, което ми съсипа живота. Добре ли спеше през тези четири години?" и разбира се, също не би изрекъл на някой, който си нямаше и капка понятие за какво става въпрос. Някой, който стоеше със същия онзи невинен и малоумен поглед срещу него и дори не знаеше какво да му каже. Нямаше да остави нещата така, но и нямаше да позволи отново на някого да го види прекършен, да види, че са достигнали до него. Нямаше да го допусне, не искаше. Все още чуваше плачът на глупака в себе си, който плачеше цяла нощ в болницата, след като разбра, че се е събудил и вече си няма никого. Част от него все още искаше да може да се върне преди онзи момент и да не се събуди никога. Навярно трите седмици, през които бе бил в кома, бяха последните му най-щастливи мигове. Поне спеше. Спеше непрекъснато. И не му пукаше. Как жадуваше за подобно избавление в този момент.  Ала, уви, горчивата утайка на реалността го караше да разменя всяко човешко късче от себе си за едно каменно парченце омраза.

Влезе в столовата с настойчива тежка крачка, като тресна вратата след себе си. Знаеше, че Мин го бе догонил още на стълбището и го следваше все така мълчалив като първолак, наказан от майка си. Не знаеше защо го прави, но успешно продължаваше да му лази по нервите. Подобно начало, което се очертаваше по-лошо и от планираното, нямаше шанс да свърши просто лошо.

Шин Юн се настани на първата празна маса, която видя, както винаги правеше. Единственото, което не се бе променило у него- това бяха навиците му. За съжаление май трябваше и да свиква със задушаващото чувство, което му носеше Дже, защото видиш ли, бе решил да го последва дотук и съвсем безцеремонно да се изтъпанчи на празното място пред него. Дали беше случайност или не, но в този миг Шин Юн изпита странно чувство за дежавю, което в продължение на няколко минути не му даваше мира. Само дето по всичко личеше, че ролите на главните герои бяха разменени.

Шин вдигна бавно поглед от таблата си, забивайки го кръвнишки в лицето на Дже Мин. Копелето бе забило глава в чинията си и сърбаше прекалено шумно, още малко ще рече някой, че опитва да комуникира с него на супешки език. Какво? Да не беше забравил корейски? Нямаше да се изненада, защото вече му изглеждаше като човек, който и с едно мигване може да забрави всичко.

- Хей! - повика го, а другия веднага го удостои с онзи изнервящ поглед. - Да ме имитираш ли опитваш? - попита го вече с открито раздразнение.

- Ако не престанеш с тия съжалителни погледи, по-добре се разкарай. - каза с типичния си студен и безразличен тон, докато гледаше чинията си и отделяше настрани бобените зърна. От малък не обичаше да яде боб и ничия земна или извънземна сила нямаше да го накара да го стори.

Seung Jae Min написа:

Хиляди сценария бяха в главата на Дже, но уви нито един не беше подходящ за момента. Как да кажеш на някой, който не си виждал от четири години „Хей, здравей, как беше през тези години?“, някак не му вървеше. Всъщност не се беше усетил, че нещо се беше променило с идването на Шин, а да ... стана някак по-интересно, смущаващо и дразнещо. Затова Мин реши да направи нещо, което може би щеше да е най-умното за този семестър, а дали не и за цялата година. Реши да си мълчи. Просто да мълчи и да преглъща всичко, което Шин щеше да изтърси. Даже се подготви психически за избухване, за някой юмрук в лицето, стомаха, малко бой и прочие заради това, че не му се обади за цялото това време.
Когато най-накрая Шин заговори, Дже само кимна и затвори очи. Все още не можеше да намери правилните думи, а и сякаш главата му се беше превърнала в памук. Шин стана и шума от стола го накара да погледне към бившата си дружка. Бавно и самият Дже се изправи и тръгна след Шин като все още мълчеше. Просто сложи ръцете си в джобовете на дънките и започна да крачи. И странно, но сякаш стъпките му ставаха по-тежки и тежки с всяка изминала. Но явно това сега щеше да е ежедневието му.

В столовата направи нещо, което му беше толкова типично, сякаш като навик. Без да се усеща просто седна срещу Шин, както в доброто старо време, с една малка разлика. Този път не изтърси нещо остроумно или поднесено с усмивка. Не му беше до това сега, не се беше усмихвал от четири години и защо да го прави точно сега. И също така, без усмивчица слушаше думите на Шин. Ха кретена си мисли, че го имитира. Странно, като се има на предвид, че във всичко бяха заедно преди, нормално да прихване нещо от него.

Времето минаваше в мълчание, когато изведнъж Шин не тросна юмрук на масата, което привлече вниманието на Дже. Той бавно се изправи и само му подаде лист с опътването за мястото за тренировките на футболистите. Хвана таблата с почти цялата храна, която беше взел и погледна Шин.
-Щом желанието ти е да се разкарам, така да бъде. – извърна поглед към изхода и преди да тръгне допълни. – Не закъснявай за тренировки, Юн.
С тези думи излезе от столовата и се отправи към единственото място, което го караше да се радва, че е на това място. Покрива. Някак си, там можеше да се отпусне. Затова стигайки покрива просто затвори вратата след себе си. Облегна се на вратата и започна ритмично да удря тила си във вратата. Искаше поне веднъж да почувства нещо различно от пълна празнота, а сега с идването на Шин имаше нужда от това. Нуждаеше се, бленуваше, вътрешно крещеше.

Всеки удар се забиваше все по-силно в главата му, а той бавно и славно отброяваше секундите, минутите от своя престой тук. Дали ако Ана не повдигне въпроса „Къде отново отиде Кристофър?“ някой ще забележи, че липсва? Надали. Надали ще видят, и че всичко е както го остави на чина. Чантата още беше там, сакото, тетрадките, не че ги ползваше. Всъщност не веднъж се беше чудил дали ако остане до вечерта тук ще затворят колежа докато той е вътре? Май директорката беше издала забрана към такива неща, но не можеш да следиш всички. Особено завършващите.
Поредният удар и чувството на тъпа болка се появи. Най-накрая! Точно това искаше. Защото така поне малко се оправдаваше пред самия себе си за онова, което стана. Че напусна Корея без да каже сбогом на единствения който имаше някога, а сега дори и това липсваше. От тогава душата му беше като зейнала дупка. Като пропаст, която просто чака да се запълни. Една проклета грешка на един кретен от сиропиталището направи всичко това. И онова глупаво семейство, с онова досадно момиче. Да вървят по дяволите!
Скоро тъпата болка се превърна във влудяващо чувство на нужда да удари нещо. Стисна юмруците докато кокалчетата му не побеляха, вените не изпъкнаха очетавайки красиви сини линии на ръцете му. Започна да отброява всичките си грешки в миналото, всичките си провали в настоящето и всички глупости за своето ужасяващо бъдеще. А имаше ли такова? Не беше ли станал само една обвивка без душа. За момент дори се разтревожи, че Шин е все същия, но той беше променил твърде много, че сега вече той ще си отиде и ако е имал някакви надежди преди сега ще се изпарят по-бързо и от дима от запалена цигара. Но едно беше сигурно. От всичките си грешки през живота му, най-голямата, най-големият му провал и глупост, това беше да го остави онзи ден.

Enlarge this imageClick to see fullsize

След няколко минути погледна пред себе си. За момент слънцето го ослепи, но всичко бавно започна да придобива очертания. Края на покрив, облаците в небето и този син и спокоен цвят. Направи няколко крачки и се свлече на земята. Хвана телефона си и сложи буксата на слушалките в отвора, където трябва да е. Накрая сложи слушалките си в ушите и пусна нещо, което да го накара да заспи, защото реално идваше на това място, за да спи и губи време.

Park Shin Yoon. написа:

Броеше дните. През тези цели четири години.  Бавно пропадаше в пропастта, която представляваше самотата на сивите дни. Пълзеше сам в калта, която представляваше жалкото му съществуване без капка светлинка и топлинка. Вече нямаше мечти, затова не се чувстваше истински жив. Мечтата за отмъщение всъщност не беше мечта, а жажда и непримиримост, нещо нужно. Нещо, което просто го поддържаше през цялото време. Мисълта, че Сънг Дже Мин все още дишаше и навярно си живееше живота прекрасно някъде далеч, без него. Тази мисъл го караше да се изправя всеки път, когато паднеше. Караше го да оцелява всеки път, когато бе на ръба на смъртта. Отровата на чистата омраза във вените му го бе спасявала неведнъж. Но той знаеше, че тя накрая ще поиска своето обещано отмъщение. И когато този ден настъпеше, от Пак Шин Юн нямаше да остане нищо. Нито дори прашинка. Само един спомен.
Продължаваше да дъвче малкото парче телешко, докато опитваше да асимилира какво се бе случило току-що. Мозъкът му отдавна бе възприел всичко, но буцата в гърлото му отказваше да си отиде и да направи път на хапката в устата му. Едвам преглътна, а вилицата в ръката му шумно издрънча, пусната върху металната табла.  Кой беше този, по дяволите? Кой беше този Дже Мин, който му каза точно две кратки изречения, след което послушно и цивилизовано се изниза от столовата, за да не му пречи!? Откога, в името на всички богове и демони, този идиот го слушаше? Кога се бе държал като някой подчинен, като някоя дребна мравка, изправена пред мравояд!? В какво го бяха превърнали осиновителите му? Или беше нещо друго... Каквото и да бе, не на Шин Юн не му дремеше. Нямаше причина. Не трябваше да му пука.
Почувства как тялото му бе разтресено от нова вълна на гняв. Хвана масата с треперещи ръце, стискайки я за ръбовете, докато кокалчетата му не изпукаха. Щеше да отмине само след секунда, но не разбра как тънката нишка му се изплъзна. За част от секундата изгуби контрол и изкрещя, обръщайки масата. Неприятното дрънчене на метала по пода и стъклото отекна в цялото помещение. Акустиката бе прекрасна. Всички бяха вперили невярващи погледи в него, можеше да ги почувства дори тези от няколко мера. Прогаряха дупка в сакото на гърба му.
Тъмните му ириси фокусираха нанесените щети, за които навярно щеше да е принуден да плати. Поне в момента това нямаше да е голям проблем, стига да не го изритаха от проклетото училище, което с триста зора намери. Да открие онзи идиот му костваше доста усилия, които нямаше до остави пропилени на вятъра. Какво толкова, една маса и табла за храна. И...половината стъкло на прозореца, в който се беше блъснала масата... И пак не беше чак толкова зле. Все пак бе само половин стъкло, нали?! Само след тази му мисъл се чу пронизващият тънък звук от пропукване на, познайте какво- стъкло!  Досега здравата половина за нула време се намери на пода под формата на дребни прозрачни късчета, които и най-добрият подреждач на пъзели не би могъл да сглоби. Шин преглътва шумно, прехапвайки устна. Трябваше да опита нещо, пък независимо колко нелепо щеше да изглежда. Да, може би точно това беше решението.
Тъмнокосият се извърна рязко и огледа публиката си с импровизирана усмивка.
- Какво толкова гледате? Интересно ли беше? – попита той, докато сваляше сакото си. Така или иначе му беше достатъчно топло, а и беше част от опита му за представление. Подхвана го с два пръста за яката и го хвърли на поне метър малко зад себе си. Направи премерена крачка напред и черната дреха се стовари и застопори точно върху рамото му без да се свлече на земята.

- Благодаря за вниманието, свободни сте. – добави отново на английски с мекия си акцент, като си проправи път през скупчилите се хора и намери вратата, явяваща се негово единствено спасение. Навярно никога вече нямаше да може да стъпи тук, май щеше да му се налага да се храни навън, или въобще да не се храни. Въпреки всичко силно се надяваше малкият му трик за отвличане на вниманието да е успял поне малко да замаже поразията му.
Вече се беше придвижил до задния вход, за да не го види никой учител или друго отговарящо да реда и контрола лице. Не можеше да избегне някои неприятности, но поне можеше да ги забави, а вече бе такъв майстор в забавянето им, че можеше да страни от тях докогато реши. Сега имаше друга неотложна задача. Трябваше да намери онзи проклетник. Къде ли би могъл да се намира? Въпросът задейства бутончето за търсене в главата му. Малко по-късно се оказа, че времето, което отдели за мислене, беше напълно ненужно.

Сякаш воден от магическата светлина на прозрението, младежът се запъти все нагоре по аварийното стълбище, докато не стигна покрива. Разбира се, покривът. Това училище си нямаше като онази голяма липа, под която двамата често си подремваха, така че оставаше покривът. Мястото, където никога се криеха от наставника, от побойниците, и от всички останали проблеми. Само там можеха да избегнат неприятностите, в които иначе твърде често се забъркваха. Бяха си направили собствен импровизиран ключ от сгъната тел, с която „заключваха“ вратата и никой освен тях не можеше да влезе. Покривът се бе превърнал в тяхно убежище и дори лошото време не им пречеше да прекарват време там. Една част си имаше приятен навес, под който можеше да се унесеш спокойно, слушайки как капките дъжд трополят по студената ламарина. Бяха си направили дори столчета, тоест бяха домъкнали две пънчета от два дъба зад сиропиталището, които някой бе отсякъл за огрев. Митовете им заедно на онзи покрив бяха едни от най-приятните. Поне тогава. Сега бяха поредният болезнен спомен от миналото, което никога нямаше да се върне и никога повече нямаше да се случи отново.
След като измина минута, през която се взираше в металната врата, той посегна да отвори, но не успя от първия, нито втория път. Сякаш беше заяла. Остана му само един изход, затова събра достатъчно енергия в крака си и си отвори принудително. Влизането му тип „с гръм и трясък“ дори успя да привлече вниманието на задремалия със слушалки в ушите. Трябваше да е бил наистина шумен, щом Дже в действителност го беше чул и подскочил като опарен с ютия. Не го вълнуваше в момента дали не си позволява твърде много, рушейки държавна собственост, каквото бе това училище и всичко в него. Просто искаше да намери онова, заради което беше прелетял тия няколко хиляди километра до прословутите съединени американски щати.
С бърза крачка прекоси разстоянието, което го делеше от Дже Мин. Погледна го както само той можеше и го издърпа за яката, изправяйки слабото му стройно телце. Задържа погледа си няколко секунди върху неговия, настоявайки безмълвно за някакъв отговор, за едни слова, които никога нямаше да се изтръгнат измежду устните на другия. Освободи едната си ръка и я сви в юмрук, който по-късно полетя към лицето на Дже. Остани го да се стовари на земята и да се наслади на болката, която току-що му бе причинил с удара си. Не го видя на плюе кръв, така че бе сигурно, че все още не му беше избил някой зъб. Не че целеше това. Не и с този удар.
Шин Юн се приведе леко над него, подсмихвайки се вяло на изражението му. Гадеше му се, от това, което виждаше пред себе си. Не знаеше кой, по дяволите беше това, но щеше да намери онзи Сънг Дже Мин, който му дължеше един живот и една мечта, независимо къде беше избягал. Независимо къде в това тяло се беше скътал като тотален страхливец.

- Сега доволен ли си? А, копеле?! – опита без да си личи, че беше реторичен въпрос. Надяваше се на този да му е стигнал един юмрук, защото не смяташе да си цапа ръцете с него. Това жалко американско нищожество. Не затова бе дошъл. Не на това жалко същество бе дошъл да си отмъщава. И не, нямаше да приеме това фалшиво съжаление в очите му. Нямаше да приеме, че опитваше да му втълпи, че също беше страдал. Че и неговият живот бе също толкова ужасен и празен, както този  на Шин. Нямаше да му повярва. Нима би могъл? Разбира се, че беше само театър. Трябваше да е така. Копелето просто се правеше на мрачна отрепка, изгубила пътеводната си светлина и целия смисъл в живота си. Само се правеше, отново си играеше със съзнанието му, усукваше мозъчните му клетки и ги объркваше. Искаше да му се размине. Това целеше, нали? Нямаше как да е иначе. Не вярваше, че бе останало нещо истинско, което другият може да му покаже. Не, всъщност не вярваше че някога му бе показвал нещо истинско. Истинските си чувства, мисли, дори действия. След онова, което му стори преди четири години и дори не бе изпитал и капка вина, можеше ли да е бил някога искрен с него? Можеше ли някога да му е бил истински приятел, за какъвто го смяташе откакто се помнеше? Не можеше сам да си отговори на тези въпроси, но му беше достатъчно ясно, затова и усещаше как всеки поглед на другия му даваше нова доза горчива отрова.
Изправи се и се подпря на парапета, нервно търсейки запалка из джоба си. Изкара първо смачкания пакет цигари, като постави една между устните си. Запали я и изчака пулсирането на мислите в главата му да утихне. Издиша тежко, карайки дима да достигне чак до другия.

Enlarge this imageClick to see fullsize

Ей, ти! – проговори отново, поглеждайки го с настоятелно съмнение. Цигарата се оказа спасение, защото вредният бял дим успя да прочисти буцата, заседнала в гърлото му и поддържаше гласа му дрезгав и дълбок, като не му позволи да затрепери. Отново си взе дръпка, като този път запрати повече отрова към дробовете си, отколкото навън в пространството. - Повикай Сънг Дже Мин!
Не американското мрачно кретенче, а онова егоистично копеле, с което израснах и което изчезна, без да каже и дума!
Успя да го изрече без гласът му да трепне. Без да излее сълзите, които крещяха в заключената стая на свитото му сърце. Без да позволи на другия да види истинските думи, които искаше да изрече. Как искаше да изкрещи „Не ти ли липсвах поне веднъж, нещастно копеле!?“

Seung Jae Min написа:

Мислите му се рееха в пространството като работлива пчеличка, която от време на време се забиваше в прозореца, който сега Дже наричаше свое лично пространство. Искаше да я разкара, но уви шибаната пчела не искаше да се разкара. То не пчелата беше виновна, а онова, което остави в столовата. Онова с черната коса, високото. Просто от срам не можеше да погледне Шин и да му каже какво мислеше, не намираше сили и това май нямаше да се промени.
В ушите му кънтеше звука на китари и сякаш дращеха с нокти по вътрешността на черепа му, но по-добре рок пред онези популярни префърцунени мадами със странни дрешки, които пеят за телефони, сладкиши и как се висят от полилея. Покри очите си с ръка, но за жалост блаженството на пълно излежаване скоро свърши. Телефона му спря музиката известявайки, че има съобщение. Дже повдигна екрана нагоре и прикри слънцето, което печеше досадно. Онази проклетница Ана. Отвори съобщението и само въздъхна.

„Новият изпотроши столовата пред всички. Къде си?
Нали трябваше да го заведеш на стадиона.“

Със скоростта на охльов, макар че и охльова щеше да е бърз в сравнение с Дже в момента, започна да пише и когато се убеди, че е добре съобщението го изпрати на досадницата. Отново пусна телефона върху гърдите си и продължи с релаксацията си. Поне се надяваше да му се отдаде възможност да си я продължи. Уви де ти такъв късмет. Преди дори да пусне новата песен вратата беше меко казано наказана за неподчинение. Ами тя нали беше първия приятел на Дже, много ясно, че нямаше да пусне туко така някой.

Дже бавно се изправи и преди да се е усетил беше лице в лице с Шин. Не каза нищо, просто реши да го остави. И така отнесе юмрук в лицето. Падна на земята и се хвана за челюстта. Леко я разтърка и май усети вкус на кръв. Докосна устната си от дясната страна и установи, че леко се е сцепила. Е това е ново чувство. От всички хора, не очакваше Шин да е този, който ще му даде юмрук. Всъщност очакваше ли да го види вече? Не.
Стисна ръцете си в юмруци. Искаше да го удари обратно. Искаше да му избие някой зъб, да му счупи някой крак та да не играе повече футбол. Искаше да го накара да си каже всичко в прав текст. Да види до къде би стигнал. Желанието му бе да предизвика неконтролируем гняв в Шин, да види какво го караше да вдигне юмрук срещу него. Кое го караше да е толкова податлив на емоции.
Искам да те видя Шин. Да видя твоя гняв. Твоята омраза. Яростта. Да видя как страдаш от всеки удар. От всеки юмрук, когато знаеш, колко боли. Кое те кара да си такъв Шин? Защо не си го кажеш? Защо просто не си искрен пред себе си? Покажа ми всичките си емоции, всяка твоя тъмна истина, която криеш от другите. Покажи ми Пак Шин Юн. Покажи истинското копеле. Покажи онзи агонизиращ кретен, онзи изпълнен с болка и разкаяние. Покажи ми мечтите си, макар да не ме вълнуват. Покажи всичко онова, което си вече.
Уви всичките надежди на Дже напълно умряха. Шин се отдалечи. Колко жалко. Това накара Мин да се изправи и да се изтупа. Докато не чу думите на Шин, което го накара само да се подсмихне. А значи така? Бавно се обърна срещу него и се приближи. Сложи ръката си на рамото му и го погледнах, а в очите имаше странен пламък. Значи е бесен заради заминаването му. Е ако зависеше от Дже никога нямаше да се случи. Доста трудно го замъкнаха към самолета онзи ден, отнесе и доста бой, но това е друга тема.

-Благодаря! – беше единственото което каза. Отдръпна се погледна телефона си. Отново извибрира за някакъв смс. Това го накара да отиде до вратата и за момент да изчезне, само за да се върне с плик в ръцете си. Приближи се до Шин и му го подаде, но след като видя, че не иска да го вземе до остави до краката му и се подпря на парапета като се загледа надолу.
-Храната в стола е гадна, затова може би това ще ти хареса повече. – пропусна факта, където дразнещата, но полезна Ана му беше донесла това след онзи смс, е и направи още няколко неща, за които беше рано да се разбира. Понякога имаше файда и от нея, а и ако искаше някой да я учи на корейски щеше да е послушна. Отново се появи гробната тишина докато на Дже не му хрумна нещо. Погледна Шин. Хвана ръката му и я сложи на рамото, което не беше от страната на Шин, а след това го погледна и се ухили като пълен кретен, както преди го правеше.

-Сънг Дже Мин ще се върне ако Пак Шин Юн не закъснява за тренировки и не върши щуротии. – хвана цигара от ръката му и я стъпка без много, много да му мисли, че Шин пак ще го халоса. Па да го прави, като му е кеф. Какво като се превърне в боксова круша на бивш побойник. Макар че преди, и в това Дже можеше да се закълне, биеше хулиганите.

-Слушай сега. Няма да създаваш проблеми на хората, а аз обещавам да създавам проблеми на теб. Дори цигари ще ти купувам и ще ти пиша домашното. – Не очакваше Шин да се съгласи, но знае ли човек. Като види какви неща дават за домашна подготовка, туко виж размислил. А и това беше първата кратка към изкуплението за това, че Дже така и не му се обади.

-Между другото, трябваше ли да трошиш училищна собственост? - Дали щеше да му каже за столовата? Надали, защо да го прави. Сигурно вече не смяташе, че са приятели, но все пак, за да замаже положението продължи. - Вратата на покрива? Тя е приятелка. Пази от дразнещите, а то и видя сметката. Лош Шин. Много лош. Shame on you!

Park Shin Yoon. написа:

Шин замръзна като статуята на свободата, вперил поглед някъде към онзи ръб, от който стабилно му идеше да скочи. Този покрив беше наистина примамлив, а и небето бе обагрено в така красивите нюанси на залязващото слънце.
Как можеше да му каже? Как да му каже, че причината за всичко беше той? Причината дори за нещо, за което очевидно не подозираше! Що за театър беше това? Във всеки случай не му беше от сполучливите. Защото Шин можеше да почувства шибаното му напрежение и срам всеки път, в който отбягваше прекия очен контакт. Долавяше се и в лекото трептене на гласа му. Нищо вече не беше същото. И навярно нямаше да бъде. И двамата бяха наясно с това, но другият все пак опита да се държи „както преди“, което далеч не значеше, че се държи „като себе си“. Лицето на Юн остана все така отпуснато и непроницаемо, но пръстите на ръката му отново затрепериха при допира на Дже. Той ги сви в юмрук и отново шмугна в джоба, опитвайки се да запази контрол върху себе си. Усещаше как отново се изплъзва, като огромно лепкаво желе, пропушващо се между тесни решетки. Бягството беше бавно, но сигурно.
„Преброй до десет.“ – гласът на заварения му брат изниква в съзнанието му като скорошен спомен и момчето послуша съвета му.
Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. ...
„Но не прекалено бързо. Бавно. Като стрелката на часовник, отброяваща секундите.“ Присети се допълнението към съвета за запазване на самоконтрол в такива ситуации и започна от начало.
Едно... Две... Три...

- Ще поговорим за това след малко, Дже Мин. – името излезе измежду устните му с леко закъснение. Имаше повече затруднение при първата си среща с него след 4 години, отколкото бе предположил. Очевидно беше вярно като казваха, че човек не може да бъде подготвен за всичко. Оказало се бе прекалено трудно. И като че ли с идването си в Америка, Шин направи  своето съществуване по-непоносимо, а не това на предателя от негово дясно.  Проклетникът... Смяташе, че с едно мигване може да изтрие някой от живота си, а после пак с едно мигване да го вкара обратно, сякаш никога не го бе изтривал. Това да не му беше час по рисуване? Шин не беше контур на молив, който Дже можеше просто да добавя и изтрива от скицника си когато пожелае. Не. И скоро щеше да разбере, че не може. Шин щеше да се увери, че лицето му ще остане единствената незабравима картинка за другия.
С едно бързо движение махна ръката на Мин от себе си, след което се запъти към онази бедна врата, която беше разбил на идване. Не бе изминал и час и се съмняваше горкия метал да е забравил болката, също както неговият десен крак все още си спомняше с романтично парещо пулсиране в стъпалото.
- Чакай ме пред училище след 15 минути. – добави, преди да се изпари, което поне направи доста по-тихо и изненадващо дискретно.
Нямаше повече време за губене. Докато ти можеше да чакаш, то не чакаше теб.
Девет... Лудешки бяг по стълбите с няколко кратки препъвания. Учудващо завърши без фатална за живота злополука.
Десет...!? – каза,  спирайки се пред мъжката тоалетна, едва успявайки да си поеме дъх.
Всичките му мускули бяха напрегнати до максимум, в главата му кънтеше образа на Дже, а в ушите му пулсираше тишината му и всички думи, които бе извадил от себе си насила. Не трябваше да се срамува от това, че си тръгна без думи и никога не направи опит да го потърси. Трябваше да се срамува от самото си съществуване! От всичко, което му причини и продължаваше да му причинява. Най-лошото бе, че го правеше съвсем несъзнателно.
Виждаше нищо неподозиращите му невинни очи и онзи блясък в тях, който така искаше да сграбчи и скърши между пръстите си. Бавно и мъчително да гледа как този блясък угасва и го напуска, а черните му бездни се превръщат в едно безжизнено и празно катраненочерно пространство.  Отровата във вените му не можеше да понася всичко онова, което беше Сънг Дже Мин. Онази негова чистота и сияние, което го обливаха щом го погледнеше. Онази искреност, която излъчваше мекият му глас и топлата на погледа му, който бе готов по всяко време да се превърне в твое убежище от бурите. Не беше честно!

Enlarge this imageClick to see fullsize

Тялото на Шин Юн се тресеше в неконтролируем поток от гняв. Стоеше срещу огледалото, провесено над бялата мивка с треперещи юмруци. Заби десния си в голямото стъкло и изкрещя. Вече не мислеше трезво, спомените го задушаваха, а придошлата вълна  давеше мислите му една след друга. Дишаше тежко и на пресекулки, докато не почувства болки в гръдния си кош от недостига на нужното количество кислород. Накрая просто успя само да се свлече на плочките до многото счупени парченца стъкло, които му напомняха на късчетата от разбитото му сърце. Едно от тях се вряза в дланта му, с която се беше подпрял. Не почувства нищо. Дори капка физическа болка. Наблюдаваше как струйката кръв се стече по пода, когато махна прозрачното остро парченце и го захвърли настрани.
Защо беше толкова трудно да запази контрол около Дже Мин? Защо дори споменаването на името му го караше да се разпада?  Защо така лесно се оставяше да го вади от кожата му? Не можеше да се повтори! Щеше да намери начин да овладее онзи непримирим звяр, жадуващ да разкъса плътта на своя създател и да изпие кръвта му. Щеше да го обуздае.
„Ако първото броене до десет не помогне, не спирай. Брой обратно до едно.“ – отново изникна спокойният глас на един златен социопат, на който може би трябваше да бъде благодарен. С помощта на кратките му насоки успя да си възвърне контрола. Пребро обратно до едно и бавно се изправи на крака. Няколко стъкълца изхрущяха под грайфера на обувките му. Завъртя кранчето на чешмата и водата потече. Вгледа се в дългата струя и дишането му се нормализира. Наплиска лицето си и изплакна кръвта то ръката си. Щеше да я държи в джоба си, за да скрие раната от погледа на Дже. Обещанията бяха за това да се изпълняват. Юн се бе зарекъл да не допуска другите да разберат, че са го хванали. Никога вече.

***
Срещата им пред училище протече привидно нормално. От страни изглеждаше сякаш си наваксват за цялото време, през което бяха разделени. Но нима това имаше наваксване? Нима някога можеха да се върнат към онзи свят, в който бяха заедно преди? Заедно във всичко. Не и след постъпката му, която промени всичко завинаги. Също като червената химикалка на госпожата върху проверения тест. Нямаше изтриване.
Шин Юн вървеше с ръце в джобовете до Дже Мин в дългия коридор. Вече се намираха в мъжките общежития, където Шин бе решил да остане, за да може да не закъснява за училище. Поне сградата беше непосредствено зад училището и колкото и да се успиваше, все щеше да отиде сравнително навреме. Внезапно забави крачка и спря, изваждайки ключа си с лявата ръка. На него имаше закачен от онези квадратни пластмасови чипове, показващи номера на стаята. Неговият гласеше „207“. Отключи вратата, която беше късметлийка, че в момента не го сварила в някой от агресивните му пристъпи. Щом влезе вътре, огледа малкото помещение, което обаче бе в пъти по-добре изглеждащо от онези консерви, които в Корея наричаха „общежития“. Това беше за точно двама души, ни повече, ни по-малко. Мебелите бяха в приличен вид, а мазилката почти непокътната. Хареса му подредбата и реши, че ако някога срещне отговорните за това, ще им стисне ръката.

- Не е зле. – измърмори под нос, което всъщност, идвайки от неговата уста, беше огромен комплимент. Навярно на върха на стълбицата от комплименти, които би могъл да чуеш от Шин Юн. Все още не можеше да свикне с английското си име, което присъстваше по задължение в американските му документи, както и новопридобитата си фамилия Талой, която звучеше доста добре, но някак все още не можеше да се възприеме като част от нея. Въобще не бе чувствал като част от нещо от както се помнеше, никога не бе имал и семейство, което обясняваше защо не знае какво е чувството. Като малък бе единственият сирак, който криеше, че иска да има семейство. Упорито повтаряше пред всички, дори пред себе си, че не му трябва такова нещо, щом истинските му родители са го зарязали на сметището. Не беше глупак, когато се научи да чете крадешком разгледа досието си, които бе пазено от наставника му. От части съжали, че разбра истината. Случваше се неведнъж да има деца, които бяха изоставени, но родителите им бях обещали да се върнат за тях и го правеха понякога. Нов онзи ден Шин разбра, че той е просто от онези случайни извращения на природата, от онзи тип шега на съдбата. Като чифт по погрешка обявени за дефектни и захвърлени на боклука, никому ненужни. Че кой мислеше за „дефектните“ обувки някъде по света? Младежът все още се чудеше какво бяха намерили прочутата фамилия Талой в него, че му поднесоха онзи златен шанс, за който би продал и душата си на дявола. Шансът за отмъщение.
- Един въпрос. Какво правиш още тук? – не се сдържа да попита, наблюдавайки стоящия срещу него Дже Мин, който доста приличаше на човек, искащ да се изсмее за нещо. Очевидно имаше причина, която убягваше на нашия герой.
В следващата секунда другия бръкна в джоба си и изкара своя ключ, размахвайки го демонстративно няколко секунди пред лицето на Шин. Той го грабна както беше в ръката му, доближавайки го до себе си.

- Ти си... моят съквартирант. Страхотно... – присви очи и въздъхна. Съдбата понякога беше жестока. Насъскваше всячески твоите собствени демони срещу теб. Трябваше да си запише някой-друг кратък съвет за самоконтрол и да си налепи листчета навсякъде. Всъщност направо трябваше да ги носи със себе си където и да отиде.
Наблюдаваше с присвити устни самодоволната усмивка на новия си съквартирант, докато не изчезна в банята за кратък душ. Отново сви юмруци и му се прищя да удари нещо. Но стигаше толкова упражняване на тормоз върху държавна собственост. Даже малко попрекали за днес. Е добре, де, доста попрекали. Лошото беше, когато брат му разбереше за всичките поразии, които бе причинил още с първия си ден тук. Мда, силно се надяваше да не загази още, преди да са му дали възможност за това. Защото никой си нямаше и на представа колко повече можеше да загази някой като Пак Шин Юн, понастоящем Грегъри Талой.Хах, сериозно не беше свикнал някоя да го нарича с английско име. Докато другия го нямаше, той намери някакъв мехлем за раните на ръката си и я декорира с три лепенки с нарисувани жирафи. Защо ли ги правеха толкова детски...

- Шин Юн-а, готов съм...- обади се с напевен тон Дже, тъкмо увивайки все още мокрото си голо тяло с някаква бяла хавлия. Тъмните ириси на Юн пробягаха по всяка част от него, за миг отразявайки многобройните капки, стичащи се бавно по млечнобялата му кожа. В допълнение мекият му меден глас си проправи път до мозъчните му клетки, унищожавайки онези, отговорни за съвестта и разсъдъка. - Можеш да влизаш ти, топлата вода е 24/7. – добави Дже с лека усмивка, но това просто премина като незначителен полъх на вятъра през ушите на новия му съквартирант.
Тъмнокосият се изправи и спокойно прекоси двата метра, делящи го от мокрия индивид.  Притисна го до стената, опирайки лакът в нея и изкара възможно най-предизвикателния си поглед. Дори не знаеше, че притежава такъв. Но у всеки човек се криеха неподозирани способности.

- Дже Мин... – почти прошепна с дълбокия си глас като не отлепяше поглед от неговия. – Кажи ми, какво би направил за мен? – дъхът му се разпиля по бузите на другия, а двата му пръста бавно отметнаха един мокър кичур коса, залепнал за челото му. Не бързаше. Дори мислите му течаха спокойно и плавно като перести облаци на синия небосвод. Желанието му в момента се състоеше в това да изсмуче всяка капка от млечнобялата кожа пред себе си, и да остави парещи следи от устните си на тяхно място. Но първо искаше да разбере дали другия бе готов да му даде онова, което по право му принадлежеше, или на този етап трябваше да си го вземе със сила.

Seung Jae Min написа:

Очевидно беше, че деня щеше да е дълъг. Още когато Дже видя, че заварената му сестра не го беше търсила разбра, че нещо няма да е наред. Просто не беше нормално досадата да не звъни, че да провери дали е жив. А и навън беше хубаво времето, птичките пееха, дори ветреца беше приятен. Това сякаш беше затишие пред буря, а бурята чак сега се появи, носеща името Пак Шин Юн.
Най-накрая добрал се до банята Дже затвори вратата, пусна крака и буквално се свлече на земята. Шин Юн го изтощаваше, в най-мекия казан начин. Преди беше забавно, сега просто имаше много напрежение и беше трудно да поддържа илюзията за това, че е едва и не същия като преди. Опита се, май се получи. Е като събере сили продължава и такъв ще да му е живота от тук нататък. Студено! Обичаше да усеща студената вода. Караше го да се успокоява, да не мисли за нищо.
Както си беше седна на земята свали ризата, а след нея и тениската, която беше навлякъл под нея. Хвърли ги в коша за дрехи, а после направи същото и с чорапите. Добре, че беше се сетил да се събуе преди да влезе тук. Остана така, по дънки и сякаш с последни сили се хвана за главата. Никога не беше мислим, че това ще се случи. Че ще се падне с Шин в една стая, че отново ще делят едно място след като ги бяха разделили, а вече правеше планове за тотален провал. Колко жалко, че ще трябва да ги отложи за малко, поне докато и Шин не се откаже от него. Поне дотогава.
Бавно се изправи и разкопча колана на дънките си, след това и тях и накрая всичко в коша с прането. Май там отиде и телефона му? Е като звънне някой ще разбере къде е и без това. Сега не му се мислеше. Просто застана под водната струя и затвори очи. Усещаше как всичките малки капки бият по него и бавно отмиват всичко, което днес се беше случило. Може би ... ако излезе сега Юн няма да го има. Не веднъж се беше случвало да си крещи сам, когато е сготвил нещо или когато банята е свободна, та може би този път просто ума му върти номерца заради вината, която изпитваше, че не успя да се свърже с него толкова време.

След няколко минути погледна нагоре и водата започна да го бие с все сила в лицето. Беше като зимен дъжд, някак болеше от него, но беше приятно. Накрая протегна лявата си ръка към лицето си, където напипа мястото, където беше фраснат от юмрука на Юн. Все още имаше лека болка, е какво да се прави. Постоя още малко така загледан в капките, които се спускаха по лицето, гърдите и корема му, поне докато главата му спре да кънти и да се чудя какво забога става. Когато и това стана просто хвана шампоана, който не миришеше на нищо. Мразеше миризмата на всичко по себе си, дори на самия него. Просто искаше да е безличен в пълния смисъл на думата.

След дългия душ се погледна в огледалото. Въздъхна и хвана една кърпа с която се уви, а с друга започна да подсушава косата си докато с напевен тон излезе от банята оповестявайки, че Юн може да влезе, вече. И докато се обърна към него беше притиснат към стената, което доста го учуди и до някъде изненада. Погледна Шин с широко отворени очи и леко преглътна, а кърпата с която сушеше косата си падна на раменете му. Имаше лошо предчувствие за това, а и не знаеше какво му става на Шин. Не го помнеше толкова гневен, толкова сериозен и най-вече .. толкова да прекрачва личното пространство, това беше работа на Дже все пак.

-Дже Мин. – кратката пауза, която направи накара Дже все повече да изтръпне.- Кажи ми, какво би направил за мен? – и тогава го усети. Странно чувство, сякаш сърцето го заболя за момент. Опита се да отклони погледа си от този на Шин, но не успя. Някак сякаш се беше превърнал в мишка, която е тъкмо хваната от гладния котарак. Преглътна за пореден път тежко и хвана двата края на кърпата, която беше на раменете му. Някак я чувстваше като броня в момента, или като спасение. Което по му харесваше. Опита се да направи крачка настрани, но Шин само стовари другата си ръка с все сила, което го стресна. Не искаше челюстта още да го боли заради гневни изблици, но беше готов да прежали лицето си за забавлението на съквартиранта си.
***
-Ам .. то .. такова ... това реторичен въпрос ли е? – съвсем сериозно си попита и се сви на място като усети как Шин се приближава. Май четири години са направили Дже малко по-взискателен към личното пространство. А Пак Шин Юн определено навлизаше твърде много в неговото. – Би ли ... се отдръпнал? - Само дето в погледа на съквартиранта му можеше да види всичко друго, но не и намерение да се разкара. Е явно трябваше да се играе по неговите номера.
-Шин Юн ... – преглътна веднъж, два пъти и сложи ръцете си върху лицето му като го погледна съвсем сериозно и всячески се опита да си придаде някакъв кураж. – За теб бих ... – Очевидно беше, че е трудно да се каже нещо такова, но здраве да е. Ако така щеше да го остави намира може би жертвата си струваше. - ... направил каквото поискаш.
И тогава го видя. Лека спънка в погледа на Шин. Това и му трябваше. Като го беше хванал за лицето с все сила заби челото си в неговото. Целта беше явно. Искаше Шин да се дръпне и само това. Толкова беше просто. И с това другата част от плана беше задействана. Грабна един сак, май беше от онова досадното – сестрата и се залости в банята.
-Съжалявам Шин Юн-а. – изпетелчи и отвори сака. В името на Буда вътре имаше нормални дрехи. Явно изнасянето от „вкъщи“ беше най-добрата идея досега. Просто не искаше да е близо до онези хора. А и те бавно започнаха да не искат да а близо до него. Чудесно. Просто чудесно. От това хубаво здраве да му кажем.
Изсуши се и навлече все едно навън е зима. Потника, суичера, дънките. Всичко как си му е реда. Накрая се спря пред вратата. Обърна се и преглътна тежко. Беше целия червени чак засрамен от Шин? Погледна ръцете си и целият трепереше, само дето не знаеше от къде това и защо? Пое си въздух и затвори очи удряйки главата си във вратата. Проклет Пак Шин Юн. Не можеше да си го избие от главата. И сега с това си държание. Проклето копеле. И този поглед, този глас. Да върви в ада.
Когато събра малкото си останали мисли отвори бавно и предпазливо вратата на банята и погледна пред себе си. Шин още стоеше с ръка върху челото си. В този момент всякакви мисли за това какво да измисли, че да излезе от стаята изчезнаха. Явно хората с право са си казали. Старото приятелство ръжда не хваща. Просто като го видя така в един момент сякаш четирите годинки разделяне изчезнаха и пак си бяха в сиропиталището. Отново си бяха първи дружки, а как само искаше да върне тези времето, но уви нямаше как, нали? Затова Дже бавно се приближи и сложи ръката си на рамото на Шин като се усмихна миличко.
-Хей, извинявай, но малко ме стресна. – побутна Шин към едното от леглата и го накара да седне там. Разбира се по всячески начин се опитваше да избегне погледа на Шин Юн. Просто му беше гузно, че го халоса. Хвана внимателно ръката му и я помести, колкото да види какво е направил. Беше само леко червено, но нищо по-сериозно, слава на бога. Чак тогава забеляза шарените лентички на ръката му. Прехапа долната си устна и отиде за аптечката в банята / очевидно новото ни любимо място /. Заради Шин искаше да стане педиатър и да лекува деца като тях двамата, които само се забъркват в глупави беди, по-скоро да помага на деца като Шин, които не знаят как да се пазят. Но с тръгването си от Корея тази му нагласа беше срината, и все пак в момента реши, че най-нормалното нещо, което може да направи е да третира раната на ръката му.
***
Върна се и седна на земята срещу Шин. Дръпна му ръката и отвори внимателно аптечката. От там извади спирт, памук и бинтове. Внимателно махна лепенките и напои малко от памука със спирт като започна внимателно да почиства раните. Действаше крайно предпазливо и бавно, защото не искаше да му причини излишен дискомфорт. Не знаеше защо, но усещаше, че той е виновен за всичко. И за гнева на Шин, и за раните по ръката му, и за преобърнатата столова и за вратата. И най-вече, че Юн толкова се е променил.
Когато привърши с почистването остави памука на земята. Взе от аптечката риванол и стерилна марла. Напои я с риванола и я сложи върху раната на ръката на Шин. Накрая завърши лечението с бинтоване на ръката. Прибра всичко, което беше за аптечката, а останалите неща ги изхвърли. Изми ръцете си и се върна при Шин като пак застана на земята.
-Шин Юн .. – погледна го, но мъжа не казваше нищо. Просто беше вперил поглед в него. А този поглед и тези очи .. Можеха спокойно да те накарат да направи всичко, което поискат. Чак сега осъзна нещо. Името му предизвикваше горчиво усещане върху езика. Бавно умът на Дже попадна в мъглявина. До сега чистият му разум се разпиля, а мислите му се превърнаха в игли, забиващи се безпощадно в съзнанието му. Рушаха и рушаха всичко, което Дже беше изградил през тези години. Стена, сътворена тухла по тухла, за да не пуска никой близо до себе си, защото вътрешно си знаеше, че никой не може да измести единственият му и най-добър приятел. Съзнанието му се замъгли, сякаш беше пропито с отрова, която си проправяше път към всяка тъкан и кост от тялото му.  Ами ако за един ден, само за един ден се престори, че всичко е нормално? Дали не беше просто начин да избяга от реалността? Суровата, груба реалност, където Пак Шин Юн трябва да го мрази до мозъка на костите си, а Дже да се намрази дори повече. А сега като го гледаше виждаше олицетворение на един буреносен облак носещ страх, ужас, викове. Шин винаги беше мрачен, но може би защото беше толкова време с него не го виждаше, чак сега успя, защото колкото и да не му се искаше да си признае, Дже изпитваше страх от него.
Без да се усеща какво прави започна да се изправя и да се приближава до Шин. Обви ръцете си около раменете му. Прегърна го и затвори очи за миг. Усети как Юн леко се стяга от това му действие, но ще го преживее. Вдиша дълбоко познатия аромат на стария Шин с нещо ново. Сякаш онова, което носеше на Дже спокойствие, чувство за безопасност и вечна подкрепа беше подплатено с нещо опасно, предизвикателно и съблазнително. Дже се приближи още малко, което накара Шин само да се облегне назад.
-Съжалявам, че те оставих в сиропиталището. И ... – отвори клепачи и се загледа в стената до леглото. – Радвам се, че си тук.

Park Shin Yoon. написа:

Трябваше му някакъв вид болка. Какъвто и да е, трябваше да изпита дори мъничко, за да се опомни. За да си припомни, че не можеше да продължи оттам, докъдето беше спрял. Не биваше да забравя. Миналото от отдавна беше просто спомен. Друго време, други дни. Никога нямаше да ги промени, никога нямаше да ги възроди. Не можеше и да си го позволи.
С показалец и среден пръст събрани заедно, Шин потъркваше зачервеното място на челото си, изругавайки няколко пъти на корейски. Колкото и да не искаше да си признае, се радваше, че другият се скри от полезрението му, дори само и за петнадесет минути. Сам не искаше да си обяснява защо скъси онази дистанция и какво беше напът да направи на Дже Мин, ако се беше оставил в ръцете му. Малкият Дже имаше късмет, че надушваше неприятностите преди да се случат.. или поне онези, които засягаха само него самия. Очевидно си оставаше сляп за всичко останало. Или навярно така животът беше по-лесен и поносим. Ето защо той нямаше проблеми с агресията, каквито имаше Шин Юн. Това би могло да обясни почти всичко.
Как ли успяваше да забрави, или поне да не получава внезапни и нежелани проблясъци на точно онези моменти, които му си искаше да не се бяха случвали? Да съжаляваш дори за най-хубавите мигове в живота си беше най-жалкото и болезнено чувство. Сладката ароматна омраза превръщаше и най-светлия спомен в печален присмех.

Цялото му същество запулсира от предупредителната червена аларма, щом Дже реши да е този, навлизащ в личното му пространство. Като в доброто старо време. Само дето вече нямаше такова. Не и под определението „добро“. Понечи да се изправи, но другият с нахална усмивка отпусна цялата тежест на тялото върху него, обвивайки ръце около врата му като влюбена ученичка. Шин бе принуден да подпре гръб на леглото зад себе си. Този път лявата му длан затрепери, но той скришом стисна ръба на вече споменатата мебел. Усети как заострената част на дървото почти се врязва в кожата му. Но не бе стъкло, за да го пореже, а само оставяше своята малка вдлъбнатина. Временен отпечатък, който бързо щеше да изчезне. Ето защо не беше достатъчно. Болката.
Шин Юн осъзна, че може би просто се бе върнал за още. Ала беше късно. Едно обещание сега тежеше върху раменете му. Обещание, което го караше да иска да избяга. Да пробие кожата си, да разкъса вътрешностите си, и просто да избяга от всичко онова, което го задължаваше да мрази, да иска да руши, да иска да кърви. Душата му бе в плен на нещо толкова безсмислено, но когато нямаше нищо друго с повече смисъл в живота му, бягството не съществуваше като възможна опция. Демоните стъпкваха всяка пробудена искра за спасение, всяко малко желание да прости и облекчи болката си.

Вгледа се мълчаливо в Дже Мин насреща. Видя умората в очите на момчето, която така отчаяно опитваше да скрие от него. За момент припозна своята собствена в големите му тъмнокафяви ириси. И двамата бяха уморени. Всички обстоятелства и неизпълнени обещания, вина и угризения, омраза и болка, им тежаха. Ето както им носеше срещата им след тези четири години. Не знаеше за Сънг Дже Мин, но той самият нямаше къде да се върне. Родната му страна не му липсваше, защото там никога не бе имал нещо, заради което да остане, или при което да се върне. Освен момчето, което изчезна. За всички тези четири години не се бе усмихнал нито веднъж. Целият беше като една развалена машина, за която части не се намираха никъде. Състоянието му само се влошаваше. Имаше непоносимост към доста медикаменти, затова поти с нищо не можеше да спре болката – физическа и психическа. Още щом се събуди от комата, бе започнал да агонизира, за първи път почувствал раните си от „злополуката“. Докторите едвам намериха начин да облекчат болката му, за да пресне да се тресе и свива като някой пребит червей. Но не това беше най-ужасното чувство. Всеки път, в който болката бе непоносима и почти се давеше в слюнката си, някак намираше начин да изръмжи името му на глас. „Сънг Дже Мин“... Сълзите капеха на локвички от очите му, а въображаемият образ на Дже Мин ги попиваше с млечнобелите си длани. А когато те стихнеха и замазаният поглед се прочистеше, него отново го нямаше. Беше сам, прикован почти месец към онова легло, слушайки различите прогнози на докторите. Не му бяха дали особени надежди, че ще успее да проходи, камо ли да играе футбол отново. Но тогава се появи омраза. Сякаш нечие невидимо присъствие го бе инжектирало. Усещаше я с всичките си сетива. Топла, дори изгаряща. Влудяващо непримирима и неотстъпчива. Тя бе неговото спасение в онзи миг, макар и обрекла го на гибел. Благодарение на нея, той се бореше и си върна поне онова, което катастрофата му беше отнела. По-късно щеше да си върне и онова, което Той му бе отнел. А после да го разруши.

Устните му бавно се разтегнаха в най-близкото подобие на усмивка, а ръцете му се плъзнаха по тези на Дже, които бяха все още около врата му.. Дългите му пръсти се стегнаха около китките му. Причини му умерена болка, докато ги снемаше от себе си.
- Нямам нужда от извинения, Дже Мин. – каза тихо, но звукът се разнесе в тишината като вик, който никога нямаше да избледнее. – Разкарай се от мен. – разшири усмивката си спонтанно. Нямаше да си признае колко му липсваше да му казва това. Колко му липсваше онзи досаден паразит, който бе влязъл под кожата му за нула време. Онзи проклетник, който вечно се връщаше при него, вечно търсеше вниманието му, мнението му. Онзи, който му лазеше по нервите и си представяше как удушава стотици пъти, за да млъкне. Това досадно копеле, което не беше единствената звезда в небето на Шин. А беше цялото му шибано небе.
Наблюдаваше как другият се отдръпва и в момента, в който му обърна гръб, Шин Юн зареди оръжието си и стреля. Твърдата възглавница полетя към тила му и го повали на леглото, разрошвайки косата му. Когато се изправи и асимилира станалото, Шин вече ще превиваше от смях на новата му прическа. Разбира се, Дже не му остана длъжен. Точно както бе в стила му. В стила на предишния Дже. Съвсем скоро дори резервните възглавници бяха изкарани от гардероба и се размятаха насам-натам из стаята. Както в „доброто“ старо време. Успяха и да разкрасят пода с малко перушина, като за цвят.

- Дже, дай ми я! Дай! – ръмжеше му Шин, гонейки го из цялата стая. Отказваше да се подчинява повече, дори искаше да смени играта от бой с възглавници на гоненица? Шансовете му не бяха големи. Високият тъмнокоско го догони, препречвайки пътя му, след което собственически подхвана бедрата му и го качи върху себе си, където не можеше да избяга. Другият извика от изненада и насмалко не се изтърси обратно на земята, но успя да реагира и да се задържи върху Юн. Той го завъртя няколко в кръг, което си беше чисто изпълнение на камикадзе. И на двамата им се зави свят още при втората обиколка и Мин се разкрещя да го остави, преди да се строполи на пода заедно с него. Явно поне на единия от тях му се живееше, което беше добър знак. Шин отиде до леглото и се стовари върху му, като се опря с длани, а другият се пльосна шумно под него. Слабото му телце дори потъна за момент в мекия матрак.
Светът все още се въртеше около Юн, но вече можеше да види ясно контурите на лицето под себе си. Розовеещите устните, разтегнати в широка усмивка. Белите зъбки,  разрошената коса, малкото чипо носле и още по-малката черна бенчица под дясното му око.

- Сънг Дже Мин. – изрече ясно името му, приковавайки погледа към себе си. Очите му отново се разшириха, осъзнавайки близостта на Шин, от която очевидно го беше страх, но и същевременно поради някаква причина, търсеше сам. Дже бе поставил ръка на гърдите му, сякаш искаше да го отдалечи отново от себе си, но влагаше прекалено слаби усилия.
- Отсега нататък искам да бъдеш до мен. – прошепна в ухото му, карайки думите да закънтят в главата му. Не изглеждаше като някой, който се шегува. Изражението му бе сериозен, но непроницаемият му поглед криеше много неща, които щяха да останат още дълго неизречени.
***

- Къде отиваме? – не издържа и запита, опитвайки да догони другия. Чувстваше се изтощен, но го криеше. Цяла нощ почти не бе успял да мигне, я по вина на прекалено мекото легло, а по вина на скъпия си съквартирант. Още в пет и половина сутринта Дже го завари да прави лицеви опори в коридора и го бе помислил за крадец, а може би наемен убиец. За малко да го халоса с един тиган, но за щастие го остави само за направата на закуска.  Да, не беше в стила на предишния Шин да се събужда рано, въобще да има някакво желание да става от леглото. Но сега всичко бе различно. Мястото, атмосферата...и въпросното легло.
- В корейския квартал, да ядем рамен. – отвърна простичко Мин, и с бодра крачка се отправи към една отворена врата.
- Всеки път е рамен... – измърмори Шин с въздишка и го последва почти влачейки краката си. Едвам преживя всички часове без да заспи нето веднъж. Е, кратката дрямка в час по английски език не се броеше... Както и тази в час по математика.

Поръчаха си обичайния рамен, но с допълнително яйце, както и двамата си го обичаха. След известни наблюдения Шин осъзна, че хората не се променят. Остават си същите, просто животът изкарва различни демони от клетката си. Беше друг въпрос дали ще могат да ги опитомят и контролират, или ще се оставят на тях да ги водят.
- Какво правиш? – зададе въпрос, който не го интересуваше. Изсъска насреща му, защото мразеше някой да му прекъсва храненето. Дже се бе насадил до него и положи собственически ръка на рамото му, като с другата си нагласяше телефона за селфи. – Кой ти каза, че искам да се снимаме? Махни това нещо. – остави пръчиците за хранене и понечи да му вземе играчката,но детето му се нацупи насреща.
- Само една де! – замоли се и го накара да се нагласи като за снимка. Другият изцъка със зъби и направи всичко, за да свърши по-бързо и да се наяде на спокойствие.
 
Побърза да върне погледа върху купата си със супа и нудълс, но нещо не му стигаше място да си разпери ръката като крал. Странна птица беше Шин. Обичаше да е сам, но не и самотен.
- Чупи се! – каза с типичния си непукистичен тон, а когато Дже така и не се размърда, Юн го сръчка и се повтори. – Разкарай се, раменът ми ще изстине! – погледна го настоятелна, а другия отново направи някаква кодирана физиономии Можеше да се закълне, че Дже Мин си имаше свой собствен език и това бе езикът на физиономиите.
 
След като се наобядваха по най-бързия начин хванаха автобуса и се върнаха обратно в училището, защото предстояха първите тренировки на Юн. Вече се бе запознал с треньора и останалите ученици в отбора, които не изглеждаха лоши момчета, но външността често, както всички знаем, лъжеше.
- Шин Юн-а! – повика го добре познатия глас. Затича се към него, а в ръцете си държеше сини маратонки. Едната вежда на Юн се повдигна леко, а другия го дари с крива усмивка. Личеше си, че беше бягал дотук. Дребни капчици пот бяха избили по челото му, а няколко мокри кичура коса бяха залепнали за челото му.
- Чудех се къде изчезна. Другият път се обаждай, идиот такъв. – смъмри го тихо, защото не бе в състояние да повишава тон. Наистина беше почти на прага на силите си, но нямаше как да изпусне тренировките. Бяха първите му в новото училище, в чужбина. Бе готов да им разкаже играта. Да им покаже, че може.  

- Забравих да ти дам това. – каза другият и постави маратонките в ръцете му. Бяха чисто нови, неговият номер.  Шин понечи да каже нещо от рода на „защо ми са, не беше нужно да се изхвърляш“, но замълча и ги огледа.
- Супер са. – каза простичко, а другият го подкани да ги изпробва.
Започнаха с леки загрявки, после продължаха с бягане по терена и накрая направиха един мач. Всичко се случи за части то секундата. Треньорът се готвеше да надуе свирката за край на играта. Трябваше им само една точка, един гол, за да спечелят. И тогава, в точния момент, Пак Шин Юн пое контрол върху топката. Вече виждаше как вкарва, изпреварил целта си. Вложи всичкото си останала сила в десния крак и я ритна. Топката прелетя над вратаря, сякаш на забавен кадър, и удари мрежата, като след това бе изтласкана от нея назад. В същата секунда се чу е свирката на треньора и мачът свърши с много възхитени и радостни момчешки викове. Но нещо не беше наред. На Шин Юн не му бе дадено време, за да се зарадва. Дори не му бе дадено време да види как топката удря мрежата. Крясъкът му се бе смесил с този на съотборниците му и първоначално никой дори не забеляза, че е на земята, свит като втасало тесто.  Чу само един глас. На онзи, който веднага бе обърнал внимание, защото очите му през цялото време го следяха от далеч.
- Ши Юн-а! – викът му се разнесе като ехо. Дже бягаше в негова посока, но вече всички бяха разбрали. Треньорът бе повикал линейка и го бяха откарали на „любимото“ му място. Вярваше, че ако има Ад, но той се нарича „Болница“.

...
Наблюдаваше през вежди сериозното изражение насреща си.  Докторът го бе повикал в кабинета си да говорят насаме, което не предвещаваше нищо приятно. Трябваше поне от части да е свикнал, нали всичко в живота му беше подобно. Заби поглед в нищото и остави на тишината да го обгърне, мислите му отлетяха като птички па юг.
- Момче... – дрезгавият глас на доктора го изкара от транса, в който се намираше. – Кой ти каза, че може да играеш футбол? – премият му въпрос жегна Шин в гърдите. Сърцето му се сви на топка за пинг-понг. Очите му се зачервиха, но не от сълзи, а от усилието да се сдържи отново да не удари нещо. В главата му продължи да кънти въпрос на доктора, който го гледаше с типичния поглед „спокойно, не си го слагам на сърцето, така че последвай моя пример“.
- Никой. – отвърна кратко и стегнато на въпроса, отклонявайки поглед от възрастния мъж с бяла мантия. Чу как почесва брадата си в кратък размисъл как да му сервира една от своите „добри“ новини. Предполагаше се да са свикнали с тези подробности, професията си им беше такава. Да казват направо на хората, че са прецакани. Казана от тях, истината винаги болеше, при това двойно.
- Каза, че си претърпял инцидент, нали така? Преди четири години. – Шин само кимна и остави доктора да продължи нататък Чувстваше се по-безсилен от всякога. Като осъден, който знаеше присъдата си, още преди да бъде изречена официално. – Ще бъда честен с теб. – това изречение накара Юн да изсумти с иронична усмивка. – Съдейки по снимките, които ти направихме, не смятам, че е добре да играеш в това състояние.
- Вижте... Положих много усилия, за да се възстановя. Цели две години ми беше забранено да играя. После ми дадоха зелена светлина и всичко беше наред!
- Съжалявам, че ще те прекъсна, но... Докторите в твоята страна са направили неточна преценка. Съдейки по това, което виждам аз на този рентген тук, не е трябвало да те лъжат така. Кажи ми честно... по принцип усещал ли си повече натоварване в десния си крак?
- Да, но...  всичко е било наред. Казах ви, от една година се завърнах към тренировките, играл съм без проблем на мачове. Малко почивка и всичко беше наред.
Докторът въздъхна и свали очилата си, прибирайки в бялото джобче на мантията си. Погледът на този човек можеше да накара всеки да се отчая и да иска да сложи край на съществуването си.
- Опасявам се, че след катастрофата мускулът на десния ти крак не е могъл да се възстанови напълно. Момче... Завърнал си се към футбола, въпреки че са те предупредили в началото, че не бива да играеш. През тази една година си натоварвал постоянно десния си крак и днес си достигнал лимита му. Трябва да те предупредя, че няма да издържи още дълго, ако продължиш с мачовете. Ще ти поставя граници от максимум „20 минути“ натоварване и то през седмица. Ако не ме послушаш, кракът ти може напълно да откаже. – изчака го търпеливо да завърши, след което му благодари за информацията и с безизразно лице побърза да напусне кабинета му. Това беше лимитът му, а? Досега всичко си беше наред, защо точно в този момент? Защо точно, когато дойде на това проклето място?!
Бе забравил за мъничката подробност, когато то чакаше отвън и веднага подскочи, изпречвайки се напътя му. Насили се да го погледне. Всичко бе по негова вина, а копелето дори не знаеше. Нямаше да му каже! Нямаше. Щеше да го остави в пълното неведение, в което той го бе зарязал преди години.

- Нищо сериозно. Обикновено претоварване. Случва се на много спортисти...Просто не трябва да играя известно време. – излъга го и в неговите уши прозвуча достатъчно убедително за нещо, в което Мин би повярвал. Шин пъхна треперещите си ръце в джобовете и заобиколи Дже, който веднага тръгна след него.
- Искам да остана сам. – промълви през зъби. Знаеше, че нищо хубаво нямаше да се случи, ако около него имаше жив индивид, какво остава да е точно Сънг Дже Мин.

Seung Jae Min написа:

Слънцето бавно залязваше и нахлуваше през отворения отворения прозорец на градската болница. Нюансите, които хвърляше по коридора бяха сякаш нарисувани с маслени боички. Може би другите ги успокояваше това. Треньора на футболния отбор стоеше близо до вратата на кабинета на лекаря. Тропаше нервно с крак. Беше скръстил ръцете си пред гърдите и напрежението му си личеше от километри. Имаше едно, две момичета от клюкарския вестник на колежа. За къде без тях? Дже стоеше в белия коридор и броеше за пореден път колко бели плочки има на това място. Обикновено би си задавал тъпи въпроси ... от сорта на „Защо има бели плочки там, а не тук?”, “А защо изобщо трябва да са бели?“, „А ако не се наричаха бели дали щяха да ги сложат?“. На кратко, все глупави въпроси, които да го държат буден по цели нощи, докато не открие, че няма смисъл. Сега обаче .. съвсем друго му беше на главата. Опитваше се всячески да не затвори очи, защото там стоеше само образа на Шин, който се измъчва от неясна болка. Виждаше как беше паднал на тревата и усещаше отново онова чувство на ... паника. Обземаше го страхът, че може нещо да се е случило с Шин. Вярно, беше тук само от ден, но не искаше да го вижда как се мъчи по болниците. Не искаше да вижда как страда, как се разпада, как го боли.

Погледна кръглият часовник на стената. Беше минала само минута, но защо му се струваше като век? Сякаш се чувстваше толкова нищожен, дребен и безполезен докато Шин вътре сигурно слушаше докторчето като послушен ученик. Въздъхна и седна на един от столовете до вратата на кабинета. Извадих телефона си и започна да разглежда снимките от мача. Шин изглеждаше някак щастлив там, а снимките бяха толкова ужасни, но без фокус, така щеше да е. Докато прелистваше картинките стигна до онези когато бяха в ресторанта. Спря се на онази, където Юн държеше купата с рамена и стисна зъби с такава сила, че усети как ченето го заболява. Изключи телефона и го прибра. Сложи ръцете си на главата и впи пръстите си в скалпа. Искаше му се Шин да излезе и да е добре.
-Кристофър, нали? Може ли да те питаме нещо за новия член на футболния отбор? – чу женски глас, но не погледна от къде идваше. Дори направи нещо ново, най-приятното нещо, което можеше да се случи за деня. Изключи звука на жената, на коридора, на часовника и просто наостри уши за вратата.
Отначало беше само леко пулсиране. Леко странно чувство. После прерасна в електрически шок, който сякаш се заби в цялото му тяло карайки го да скочи на крака. Накрая се превърна в чувство на облекчение, неудържима емоция на спокойствие и релакс. Погледна към вратата, а от там се появи Шин. Веднага застана пред него като покорно кученце, което чака стопанина му да го потупа по главата.
-Нищо сериозно. Обикновено претоварване. Случва се на много спортисти...Просто не трябва да играя известно време. – странно, но защо нещо накара Дже само да кимне. Шин не би премълчал нещо по-сериозно, нали? Все пак четири години са нищо, нали?
Още не направил и първата крачка, Шин го спря и му каза, че иска да остане сам. В този момент Дже осъзна нещо. Четирите години си бяха там и създаваха твърде голяма пропаст. А тя трудно щеше да се запълни. Ако изобщо беше възможно. Вярно, преди беше трудно покрай всичките му фенки, но сега .. след толкова време ...
Все пак направи това, което поиска. Без да осъзнава, че сам реши да се превърне в малкото кученце на Шин. Поне това му дължеше, нали? Поне това, след като си тръгна без да каже нищо тогава. Без дори да успее да му каже, че плана за проваляне на поредното осиновяване не проработи. Но Шин така или иначе не знаеше, че Дже използваше всяка здрава мозъчна клетка да измисля начини да опропасти шансовете си за добро семейство, защото реално вече имаше такова носещо името Пак Шин Юн.

Вървяха мълчаливо по улицата, като Дже внимаваше да не му се пречка. Не искаше да го тормози или да го дразни, особено след това, което преживя на трасето за тренировки. Можеше и да е лепка, но не искаше да кара Шин да се чувства зле. И без това много му се насъбра, че и да се разправя с глупак хлапак като Дже. Изведнъж всичко му причерня. Всичко се завъртя и сякаш нощта стана по-тъмна от обикновено. Настигна Шин сложи ръката си на рамото му обръщайки го към себе си. Хвана го за яката на дрехата и го бутна към стената.

-Ей принцесо на драмите, стегни се. – извика му. Можеше да усети как беше повишил тон, което не беше типично за него. Но явно годинките на търпене и преглъщане си казваха думата в такива моменти, и за него.

-Искаш да играеш футбол, давай. Искаш да изпотрошиш даскалото, давай. – стисна малко по-силно яката на другата му и го притисна още повече към стената. Може би ако пробваше с агресивен подход нещата ще се подредят. Видя, че с добро не ставаше.

-Можеш да постигнеш всичко, което си навиеш на ума, стига да го поискаш. – поредният изблик, който Дже не искаше да получава, но какво да се прави. Веднъж почнал поне да стигне до края. – И ще го постигнеш, но не трябва да понасяш всичко сам. Поне сподели, проклет кретен.

-Пак Шин Юн. – спря за момент и се отдръпна. Пое си дълбко въздух и пак придоби старата си глупава същност. – Знаеш, че съм тук за теб. Затова не премълчавай нищо, защото следващия път ще те ступам от бой.
***

На другия ден Дже тактично реши да не повдига първи каквата и да е било тема. След снощното му избухване не мислеше, че има правото дори да поглежда Шин в очите, но поне за нещо се радваше. Успя да се овладее преди да е изтърсил нещо, за което ще съжалява в момента. Поне повече от сега. А и не искаше да изгубва Пак Шин Юн отново, макар да усещаше, че ходи по тънък лед, по въже и всеки момент може просто да пропадне.
Лекциите минаха както обикновено. Досадни, но какво да се прави. Тренировките на Шин също минаха добре, по-скоро неговата липса от тях, но имаше нещо, което изключително издразни Дже и го накара в същия момент да осъзнае колко му е липсвало и това. Проклетите фенки се появиха. Явно научили за новият футболист, който въпреки болката е успял да играе. Ай проклетници. Бяха се стълпчили на групичка и се радваха на играещите, а някой дори пищяха щом някое от момчетата удари гол. Няколко наблюдаваха Шин, който си стоеше спокойно на скамейката. Осъзнаваше защо момичетата го харесваха толкова. Те винаги си падеха по лошите момче, а Шин лъхаше на нещо опасно. Явно им действаше както меда на мухите.
Преди да се е усетил Дже стисна ръцете си, до болка, в юмруци. Облегна се на пейката зад себе си и сложи единия си крак върху тази под него. Сложи ръцете си в джобовете на дънките и си пое въздух. От слушалките на врата му се разнесе поредната мелодия акомпанирана от китари, барабани и думи на език познат ни като немския. Харесваше го. Беше груб, но и красив. Студен, но и приятен за слушане. Странно, но в това отношение му напомняше на ... Черен облак се появи върху Дже и лицето му придоби нов нюанс. От миличкото, вечно ухилено човече сега беше приел ролята на мрачен кретен, както веднъж го беше нарекъл Юн.
-Съъънг. Джеее. Мииин. – чу познатия звук на досадата и тъпизма. Факта, че изчурулика името му не помна особено. Все едно му забиха кол в сърцето. Извърна глава назад и погледна познатото лице. А как я мразеше. Дразнеше го гласа и, присъствието и, цялото и съществуване. По-добре щеше да е за планетата Земя ако я нямаше. – Или предпочиташ Кристофър?
Най-нагло се настани до него и го побутна с левия си крак по неговия десен. Дже затвори очи и впи пръстите си в дланите, за да не стане и да я завлачи за косите някъде където да свърши съществуването и. Всъщност момичето не беше лошо. Дълга кестенява коса, хубави и фини линии на лицето. Сладникава усмивчица, чипо носле и очи, които ще те накарат да потънеш в тях. Имаше хубава фигура и беше най-ужасното създание на света. Ужасен характер, ужасно държание.
-Разкарай се, Ок Ньон.  – заяви най-спокойно и отново затвори очи.
-Успеха ти се е вдигнал. – заяви изведнъж и тогва го накара да я погледне само с едното си око. А значи това бил проблема. Принцесата на татенцето не иска да учи и затова идва тук.
-И какво искаш да направя? Да се потупам по рамото? – отново върна поглед на фенките на Шин и стисна зъби. Усети някаква странна болка в челюстта. За жалост болката се премести в ръката, защото идиотката го удари.

-Стани си пак същия двойкар. Спри да отваряш учебниците – каза направо, което накара Дже да се усмихне.
-Ами ако съм решил да се поправя. Може просто да ми е писнало от една и съща оценка. – застана в седнало положение – И скъпа, учебник от четири години не съм хващал. Не можеш да ме виниш за своята тъпотия.
Секунди, две, направо безценни в мълчание когато онази идиотка забеляза на къде гледа Дже и само леко го сръчка в ребрата, а след това започна да му шушне на ушенце.
-Да не би брат ми да си е харесал някое момче от онази групичка?
-Ще ти се. Тия по-скоро бих ги пуснал в казан с токсини отколкото да ходя на срещи с тях. Но са по-хубави от теб. – даже докосна лицето и, при което последва поредното сбиване.

Кратка тишина, в която Ок Ньон размишляваше върху живота си, дали иска да го запази или не. Е поне на Дже му се искаше да е така. Заради нея стана всичко. Като толкова е искала по-голям брат да беше избрал някой друг. Джун, Хуан, Мин Ки, малко ли бяха? Ама не, тая проклетница искаше точно Дже. Да и се не види.
-Ти па мязаш на момиче понякога. Тогава, ти гледаш сънародника? - тя имала акъл, ти да видиш. -  Май трябва да отида да го заговоря. – и това му трябваше. Изправи се и застана пред нея и клекна така, че очите им да се срещнат. Хвана я за главата и допря челото си до нейното. Стисна зъби и през тях започна да говори.

-Доближиш го на десет метра ще се озовеш на дъното с рибките от „Малката русалка“ да пееш „Под морското дъно“. – усмихна и се както преди и се дръпна. Само дето тая така или иначе не се предаде и реши да се опита да се качи върху Дже, което доведе само до нейното вдигане от земята и пльосване на една от пейките. – Стой долу тъпачке! – Бяха последните му думи преди да тръгна извън стадиона. Имаше нужда от бягство. Далеч от Ок Ньон, от Шин и от фенките, които го дразнеха. Сам не можеше да се познае. Направо беше комично. Как можеше да ревнува точно него? Уж за толкова години трябваше да свикне, ама на. Явно беше подценил положението.
***

Футболното отборче имаше среща и затова Дже сметна, че няма смисъл да седи там, като плашило. Беше се скътал в общежитието и правеше разместване. Всъщност искаше да разкара леглата. За целта дори викна няколко момчета от съседните стаи. Разбира се първо говори с домакиня, да не вземе да стане проблем. Накрая Дже благодари на момчетата за помощта и се огледа. Всичко си беше като в родната Корея. Без легла. Без възрастни. Без проблеми, почти.

Започна да оглежда творението си и остана доволен. Малко пререждане и изнасяне на мебели и стана чудничко.  Със сигурност на Шин щеше да му хареса и най-вече да се наспи, защото ако продължаваше със среднощните събуждания ще се наложи да ходи с каска, случайно Дже да не го фрасне с тигана по дебелата кратуна.

Минути по-късно не издържа и извади телефона си. Започна да пише съобщение и тогава се спря. Хвана се за главата и я удари няколко пъти в близката стена, че да му дойде акъла. Та нали така правеха ревнивите женички. Накрая спря и погледна телефона, така и така половината съобщение е написано, поне да си го довърша, па здраве да е.

"Скъпи Шин, ако се прибереш в близките
петнадесет минути .. ще ти изпълня едно желание.
Каквото поискаш! Времето ти започва да чете. 14:59"

Park Shin Yoon. написа:

Броеше секундите. Оставаше малко до финала, а още никой не беше вкарал и един гол. Не беше особено трудно да се предвиди развоя на събитията, особено скуката, която бе по-интересна тема от днескашните тренировки на Шин Юн. Тъмнокосият младеж си седеше послушно на скамейката, а погледът му с ясно отегчение пробягваше по терена. Не стига, че беше нов ученик, ами и сега се чувстваше като наказан, без да е направил нищо. Е, беше изпотрошил малко училищна собственост, но май брат му вече плати за нея. Ха, още бе странно да употребява онези думи, означаващи членовете на семейството. Нямаше и как да се почувства част от такова. Никога не бе бил и дори не знаеше какво представлява. Но ако включваше това по-големите да отговарят за кашите на по-малките, значи Шин на този етап перфектно го устройваше. Наистина никой нищо не му бе споменал. Нито за масата и прозореца в столовата, нито за вратата на покрива, нито за стъклото в мъжките тоалетни. Макар че нямаше свидетели на последните две. Дже нямаше да го издаде, пък в тоалетните нали нямаше камери... Надяваше се да няма.
- Хей, ... Грегъри!  - някакво лигаво женско гласче го извади от мислите му. Дори не бе сигурен, че говорят на него в началото, но после се убеди, че е така. Много жалко.

Непознатата девойка му се усмихна насреща и заговори с леко  закачлив поглед. – Аз съм о долен курс, навярно не ме познаваш, но исках да знаеш, че онзи ден те гледах и беше невероятен... – и нататък съвсем умишлено забрави да я слуша. Дори бе направил грешката да я удостои с поглед. Останалите четири момичета стояха на около десетина метра зад нея и също бяха втренчили погледите си в него. Странно защо, но получи някакво тъпо дежавю. С изключение на русите коси и сините очи, всичко друго пасваше. След като острият му предупредителен поглед да се разкара не свърши работа при тази блондинка, Шин просто премина към единствената възможна опция – игнор.

Enlarge this imageClick to see fullsize

Затвори очи и позволи на миналото отново да поседне в скута му. Предпочете болезнените спомени на отминало щастие пред жалкото си, мрачно настояще. Някъде сред тъмнината на съзнанието му се открои онзи конкретен  момент. Изписването му от болницата, което му бе донесло чувство, възможно най-близко до определението „радост“. Беше се борил да проходи цял месец след триседмичната кома, заради която се чувстваше като че се бе сраснал с леглото.
Десният му крак все още му правеше проблеми и затова се придвижваше с патерици. Но не се чувстваше като полуинвалид. Чувстваше се като прероден, като върнал се от дълбините на Ада. Нямаше никаква представа откъде се взе странният му оптимизъм онзи слънчев следобед. Навярно просто му се стори чудо отново да види света. Този, извън мръсните стъкла на болницата. Беше се разходил в парка. Нищо не се бе променило. Птичките щъкаха наоколо и кълвяха трошички. Децата се състезаваха с колелетата си. Цветовете на пролетта бяха същите, каквито ги помнеше. Осени го мимолетното чувство на сигурност и утехата, че може би и при него животът се бе запазил същият. Имаше наум нещо, или по-точно някой конкретен човек. Странно защо, но докато се изкачваше по тясното стълбище на сградата на сиропиталището, сърцето му ускори ритъм, и здравият му крак се подкоси, а ръцете му затрепереха. Надеждите се изсипаха като шкаф с инструменти върху него и той насмалко не се търкулна назад по стълбите. Някак си успя да се задържи и продължи към вратата с невероятни усилия.
   
За миг замръзна, щом пристъпи прага. Видя го точно там. Видя Дже, приседнал в любимия си ъгъл на стаята. Четеше поредната манга, смеейки се на забавните моменти. Също както преди. Шин се усмихна по навик и понечи да го смъмри за нещо както винаги правеше. Но после образът му бавно избледня и изчезна. В ъгълът, онази плашеща празнина му се присмя и стъпка тлеещите пламъчета на надеждата. Усмивката му бе като залязващо за последен път слънце. Сърцето му се сблъска с реалните факти и натежа като камък. Дже не беше дошъл нито веднъж на посещение в болницата, не беше и тук... Дже  просто го бе изоставил, а Шин все пак се надяваше да го намери тук. В онзи миг това бе единственото чудо, което искаше. Другият да се върне. Ала чудесата рядко се случваха, какво остава едно след друго. Благодарността му че се отърва жив след онази катастрофа обаче, бързо се превърна в проклинане.
  
Щом подпря патериците си до стената и се свлече в стария ъгъл осъзна, че небесата просто си играеха с него както им падне. Бяха решили да го изпитат, както биха казали повечето хора. Онова, което Пак Шин Юн би казал бе, че просто някой там горе обичаше да вижда само страданието и мизерните животи на хората по света. Затова никой не беше щастлив, или поне „единствено и само“ щастлив. Никой.
Облегна се бавно на хладната стена зад себе си, предавайки се пред неумолимата болка, стягаща го в гърдите. Знаеше защо халюцинацията му оживя. Всичко си беше все още тук. Любимите манги, както и тетрадките на Дже бяха разпилени по земята в същия вид, в който за последно ги бе видял преди повече от месец. Както и календарът, с който и двамата отброяваха дините до големия мач. Ароматът на Дже се носеше от възглавниците и одеялата, от всичко, до което се беше докосвал. Усещането за него витаеше в пространството. Досадните кряскания, с които го събуждаше всяка сутрин, отекваха като далечно ехо насред мъртвата тишина. Всичко бе непокътнато. Всичко бе все още тук. Освен него.
  
Липсваха само няколко негови парцалки и куфарът му. Другото оставяше да събира прах и да напомня. Но нищо не беше по-болезнено от времето. То бе най-дългата величина и най-голямата дистанция. И поради необясними причини когато искаш да минава бързо, времето сякаш спираше. Съществуваше и обратният вариант, но сега той не ни вълнува. Откакто го бяха изписали от болницата, Шин Юн се връщаше в стаята си всеки следобед, посядаше в същия онзи ъгъл и вземаше календара, зачерквайки поредния отминал ден, поредното сиво вчера, в което Дже отсъстваше. Не знаеше защо, но още го пазеше.
Когато кофти споменът избледня и си отиде с така познатия сюжет , Юн отвори очи. Играта май тъкмо бе приключила и все пак единият отбор успя да вкара. Фенклубът си беше още тук, но сега го дебнеха отдалече, за негово щастие. Но където и да се озърташе, не виждаше Дже Мин. Проклетникът се бе изпарил за пореден път без да му каже нищо. Тъмнокосият се изправи бавно, забелязвайки как двама негови съотборници се запътват към него. Сега пък какво ли щяха да искат...
- Хей, Грегъри, айде идвай с нас на бар. – каза единия, като ползваше такъв английски, че Ши трудно го разбра.
- На бар? – повтори той, повдигайки въпросително вежда. Бе доста предубеден за такива места, дори в Корея ги посещаваше само по работа.
- Е, първо ще идем да хапнем нещо и като стане време ще отидем. Нали знаеш, да забием някоя мацка.
- Няма да дойда, нямам такова желание. – отвърна сухо и понечи да влезе в училището, но същия нахалитет го спря с ръка. Кръвта му кипна, когато посмя да го докосне. За кой се мислеше?
- Ей, стига глупости, идваш с нас, нали сме отбор!? –занавива го глупакът, ала нямаше начин да му промени мнението.

- „Не!“ – рече с висок тон и блъска другия, разкарвайки ръката му от себе си. – Запиши си тая дума в речника! – добави през зъби и влезе в сградата. Не знаеше как се бе удържал да не го пребие, но определено трудно щеше да се сдържи да не посегне на някоя друга училищна собственост.
Изведнъж обаче му дойде прозрение. Знаеше мястото, на което щеше да бъде в безопасност тук. Тоест, останалите щяха да бъдат в безопасност от него. Картата му за библиотеката вече беше готова. С бърза крачка се запъти нататък, а когато устременият му поглед  зърна вратата, гримаса на успокоение премина през лицето му. Още щом влезе и пое мириса на стара и нова хартия, младежът се подсмихна и тръгна към красивите дървени рафтове, обсипани с книги.

Започна да разглежда в захлас. Тук определено можеше да се изнамери всичко. Имаше даже комикси, навярно за изучаване на арт специалностите, но Шин не устоя и на тях. Накрая си взе два комикса, едно научнопопулярно списание за космоса и два учебника по химия. Последното не бе очаквано от никого. Всъщност дори Дже не знаеше, че е говорил с учителката и е записал допълнителни часове по химия. Мда, предвид оценките, с които Мин си го спомняше, надали би повярвал, ако му каже. Всъщност и за него самия не беше никак лесно да се сдобие със шестица за срока, но така  или иначе трябваше да се намира постоянно на работа, за да не полудее в мисли за миналото, което все още пареше по кожата му.  Защо точно химия ли? По-нататък ще стане ясно.

Първоначално се спря на научнопопулярното списание. За него космосът бе единственото спасение от Ада на Земята, така че темата силно го вълнуваше. Предимно картинките му подсказваха за какво иде реч, защото имената на всичките му космически кораби и спътници и сродни неща бяха написани неразбираемо за Шин. Поне успя да схване смисъла, което си беше рекорд предвид лошия му английски. Въпреки че нямаше да се откаже от химията, реши да вземе тия учебници в стаята си, защото щеше да учи по тях някой уикенд. Все пак половината от времето му щеше да преминава в превод от английски на корейски. Вече се бе оборудвал с няколко молива и цветни маркери, за подчертаване на важните неща, които го интересуват. Поне комиксите бяха лесно и разпускащо четиво. За миг се запита, ако можеше да притежава нещо свръхчовешко, какво щеше да е то. Навярно просто би искал е един изкуствен интелект, без душа и чувства. Не ги искаше. Не му трябваха. Бяха като никому ненужни прашни и остарели вещи, отдавна нефункциониращи нормално. Всяка тяхна кауза бе изгубена още преди началото ѝ. Така беше...

- Какво зяпаш, мре ли ти се?! – не се сдържа и рязко вдигна глава в посоката на погледа, изтърсвайки спонтанно корейския еквивалент на „веднага престани с каквото правиш“. Усещаше нечии очи върху себе си още откакто беше влязъл в библиотеката. Това бе единственото нещо,което ме му позволяваше да се отпусне и наслади на иначе спокойното и свещено за него място. Какво беше това, по дяволите?! Сега и да умреше, пак щяха да го преследват ли? Какво, щяха да скочат от някъде, за да видят къде е отишъл? Ами какво, ако се окажат в  рая, а той в Ада? Ще убият някое херувимче, за да си спечелят специално място до него? Разбираше тази мания по красиви момичета в родната си страна, но защо,в името на дявола, същото се случваше и тук?
И тогава го осени прозрението, което чакаше. Още щом срещна нейния поглед. Ами че тя беше корейка. И таз добра, колко азиатци имаше в това училище?

- Ти там, да не си глуха? Престани да ме зяпаш така, или се разкарай оттук! –каза, напълно поддържайки амплоато си на лошо момче.
Ако продължаваха да му досаждат обаче, Шин се заклеваше, че щеше да им покаже колко отвратителни бяха всъщност „лошите момчета“. Щяха сами да се откажат от фенството си. Приседналата на съседната маса тъмнокоска обаче, изглеждаше сякаш има голяма нужда от психиатър. Така и не продума нищо, но не отлепи погледа си от него. Когато видя, че е на път да го изкара от нерви, реши да му се представи.
- Не се казвам "Ти там". Казвам се Ким Хьо Рин. И няма да се махна, защото библиотеката е за всички ученици. – рече и някак важнически отметна кичур от дългата си коса.
- Името ти не ме вълнува. – изсумтя Шин. – Какво ще кажеш да първата опция тогава?
- Зяпането си остава. Докато няма закон, забраняващ зяпането, ще си зяпам когото поискам.
- Вярвам, че това е признак на жестоко неуважение. – каза с подигравателна усмивка. Чудеше се защо ли още се занимава с това момиче. Навярно не вярваше да използва острия си език срещу него. Или може би не бе поредната фенка.
- Не ме вълнува. Не изпускам от очи онова, което прихване погледа ми. – отговори все така спокойно. Имаше вид на някой, който не бърза, защото знае, че в края на играта ще спечели онова, което иска. Вялата усмивка върху розовеещите ѝ устни бе една от най-зловещите картинки, на които Шин се бе натъквал. Но навярно просто комиксът му беше повлиял и вече си фантазираше какво ли не. Реши, че е най-добре да си тръгне първи, а и вече наближаваше късен следобед. Съобщи на изхода кои четива ще задържи при себе си известно време и попита за срока, сле докйто трябваше да ги върне. Пъхна ги в раницата си и тъкмо, когато излезе от сградата, телефонът му иззвъня. Имаше ново съобщение. Странно, почти никой му нямаше номера. Надяваше се да не  поредната загадка от заварения му брат, Аресен. Трябваше да си признае, че го намираше за интересен човек, но не вярваше , че другият изпитва каквито и да е братски чувства към него. Хм, бе сгрешил. Съобщението беше от Дже.
Шин прочете странният есемес и се почеса зад врата в недоумение. На какво си играеше сега този глупак... да не би да се опитваше  да води някакви преговори за примирие между тях двамата? Беше в грешка,ако мислеше, че това е възможно. Но идеята да го заблуди, че е възможно, успя да изкуши Шин Юн и веднага над главата му се появи светеща крушка. Той забърза крачка към първия магазин, разположен близо до общежитията.

Ако трябваше да бъдем честни, имаше и втора причина да бърза толкова. Почти сигурен бе, че в момента не го гонеше параноята и не си измисляше, че някой го следи. Имаше някакво силно развито усещане когато реално бе така. Също както в момента. Макар и да не бе видял никой, когато се обърна два пъти назад, чуждото присъствие все така дразнеше съзнанието му. Имаше прекрасен слух, така че можеше да открои този точно конкретен повтарящ се звук на една и съща походка. Обувките бяха с малък дебел ток, който също издаваше своя специфичен звук.
Почувства се една идея по-спокоен в малкия супермаркет и докато избираше разни чипсове и снаксове от рафта, внезапно в краката му се търколи някаква зелена бутилка. Шин сведе поглед към нея и я вдигна, защото забеляза корейските букви върху етикета. Да, без съмнение беше най-известният корейски алкохол.
- Това е един от малкото магазини извън корейския квартал, където продават соджу.  – чу познат женски глас и вдигна поглед. Право пред него беше старкърката от библиотеката. Отново не сваляше погледа си от неговия, сякаш искаше да внуши, че макар да е жена и то корейка, не познава думата „срам“. – Възползвай се. – добави с предизвикателна нотка след половин минута и прехапа едва доловимо  долната си устна. Това някак си докара на Шин ледени тръпки и накара веждите му да се включат в неразбираща гримаса. Наистина не искаше да го казва и наум, но тази сигурно бе сериозно болна от някой вид неизвестно за него психическо разстройство.
- Защо не... – измърмори в отговор и на отива не към касата взе още няколко бутилки соджу. Без друго възнамеряваше да пие тази вечер. – А ти... Надявам се няма да ме следиш до стаята ми. – отново се обърна към ненормалницата, която стоеше на няколко метра пред него. Странно, никога не го бе доближавала, спазваше такава, сякаш премислена дистанция, но въпреки това вътрешно го ужасяваше с присъствието си.
- Няма нужда, знам, че си в номер 207. Аз съм в номер 211, в случай, че се зачудиш някога. – отговори подредено и стегнато на въпроса му, като че бе някакъв самопрограмиращ се робот. Без да чака Шин да каже още нещо, тя му обърна гръб, а косата ѝ ритмично подскочи около рамената ѝ. Докато тъмнокосият плати и излезе от магазина, от нея отдавна нямаше и следа. Най-сетне почувства облекчението от дългоочакваното спокойствие са бъде замалко сам, без сталкърки наоколо. Съзнаваше, че вече рядко ще има такива моменти на блаженство, но нямаше време за губене. Трябваше да се прибере, защото петнадесетте минути изтичаха, а офертата си я биваше.
***
Стоеше пред Дже с непроницаем поглед и едно никакво изражение. Другият очевидно стоеше с наострени уши за него и веднага, щом чу ключът на влиза в ключалката се бе придвижил до вратата в малкото коридорче. Още в първата секунда се бе оказал почти лице в лице с Дже Мин, чиято физиономия отново му отне възможността да си поеме нормално въздух. Чувството беше, като че си имаше куче. Много досадно куче, което независимо от настроението на собственика си, всеки път стоеше до вратата и го посрещане с радостни пламъчета в очите и готовност за игра. Не знаеше само дали и Дже бе в готовност за игра, но може би скоро щеше да си проличи. А и съобщението му провокираше Шин Юн доста открито и за много неща. Сам задвижваше фабриката на въображението му, а там никога не се знаеше какво може да ти хрумне. Всъщност беше ясно. Всичко. От А до  Я.
Тъмнокосият бе избутал другия, за да пристъпи в стаята и да остави раницата си на земята. Първо трябваше да покаже каква бе забавената му реакция за снощната реч на скъпия му съквартирант. Не, не беше забрави ли буква от думите, които му каза. Помнеше ясно дори паузите и удивителните, забиващи се в главата му като добре заострени колове.
- Дже, ти отиди и застани там. – продума му Шин, сочейки му единия празен ъгъл на стаята. Нещо отчете, че е настъпила рязка промяна в обзавеждането, но това бе добре дошла за неговия репертоар. В момента отстрани изглеждаше като някой режисьор на филм, напътстващ актьорите. Но реално самият той играеше главната роля.
Изкара една от зелените бутилки соджу и с демонстративна извивка на ръката, като при забавен кадър, я засили към отсрещната стена. Тя се удари шумно и грубо, пръсвайки се на множество парчета, които се разпиляха навсякъде по пода около Дже. Глупчото от своя страна просто стоеше замръзнал на мястото си, навярно стреснат от грандиозното завръщане на стария си другар. Веднага успя да улови ужасът в очите му. Знаеше го. Предполагаше, че за него винаги бе бил най-плашещият човек, когото е познавал. Предполага и че заради това си тръгна без да поглежда назад.
С умишлено тежка походка, Шин се запъти към Дже, преминавайки през счупените стъкла. И все пак внимаваше да снесе подхлъзне върху алкохолната течност, която се срещаше тук-там. Ароматът на корейското подобие на водка вече се носеше из въздуха в помещението. Какво по-добро начало от това? Пиянските вечери винаги завършваха със счупени чаши или бутилки, но защо никога не започваха по този начин? Не бе задължително всичко да върви по обичайния си ред, нали така?

Без да каже нищо, Шин прихвана собственически талията на Дже и го вдигна върху себе си. Върна се по същия маршрут като остави онемелия си съквартирант върху мекото одеяло в безопасния край на стаята. Приседна по турски срещу него, а другия веднага впи поглед в ходилата му.само две-три стъкълца се бяха залепили за кожата, наранявайки я леко. Нямаше никакви сериозни щети, на които може би Шин се бе надявал.  Из тишината се понесе смехът му.

- Виж ти, прав беше. Способен съм на всичко, стига да го поискам. Също като теб. – погледна го с усмивка, криеща нова порция ирония и обвинения.
- Исках да счупя първата бутилка със соджу, направих го. Исках да те пренеса дотук като чувал с картофи, направих го. Сега искам да пия. И това ще направя. – кимна с гримаса на пълно безразличие. -Надявам се да си доволен.  – добави и сетне се зае да изсипе всичко от раницата си. От нея заваляха всякакви вредни неща за хрупане. Довлачи и прозрачната торба с бутилките соджу заедно с две стъклени чаши и картинката беше завършена. Дже взе една бутилка и я отвори като сипа първо на него. Шин го погледна с повдигнати вежди.
- А, да.. само дето няма да се изповядвам. – вметна той с крива усмивка. - Не аз съм този, който дължи обяснение на другия, ако схващаш...

Надигна чашата си и изсипа наведнъж цялата спиртна течност, която мигом попари гърлото му. Малко можеше да потанцува след някоя друга чаша, но като цяло не ставаше като шумните пияници по улиците. Алкохолът задвижваше тялото му и му даваше странната нагласа за нещо, което иначе не би извършил, защото не би било в неговия стил.

Seung Jae Min написа:

Дже беше легнал на земята и гледаше тавана с тъпо изражение. Не разбираше защо изобщо беше изпратил смс-а. Защо изведнъж с появата на Шин му беше толкова трудно да остане сам в тази стая. Та нали досега все бягаше от хората и всички техни подобни. Ебаси майтапа. За момент му се прииска всичко да е като преди няколко дена. Нощите да се превърнат в неговата любовница, която да носи със себе си отровата на собственото му падение. Искаше отново чувствата му да са потъпкани, волята му да си е заминала, вярата да е смачкана, болката по отминалите дни да е непоносима. Искаше всичко това да си е на мястото, защото така виждаше, че няма смисъл да се бъхти, да се мъчи, да страда по някой, който така или иначе нямаше да го погледне по онзи начин. Безсънните нощи, неговите палачи, инквизитори и неговото падение. Непоносими, прекарани в терзание от свършени глупости и предстоящи лоши постъпки. Онези нощи, дошли с бързината на изстрелян куршум и отминали по-бавно и от отравяне, защото преди всичко Дже намираше собственото си съществуване, поне без Него, за просто едно безсмислено нещо.

Погледна за пореден път часовника на телефона си и изпухтя от досада и отегчение. Застана в седнало положение и скръсти ръце. Пое си въздух и се опита да се овладее. Сам не знаеше какво му става. Просто стоеше там и чакаше със забих поглед към вратата, сякаш тя беше най-интересното нещо на света, но сам знаеше, че не е така. Онова,което трябваше да се появи всеки момент беше интересното нещо. Интересния някой. Единствения и неповторим. Онзи, който само за миг осмисли живота на Дже.
***

Гледаше чашата пред себе си и не беше много сигурен за това. Имаше много неща, в който просто не го биваше, а пиенето беше едно от тях. Реално беше толкова не на ти с алкохола, че една чашка му стигаше. А после следваше излагацията. Няколко пъти Ок Ньон го беше напила и беше направила компромати. За жалост всеки път беше различен. Веднъж просто заспиваше, друг път ставаше крайно агресивен. Веднъж дори беше налетял на най-добрата приятелка на сестра си. Тази мисъл буквално го накара да изтръпне.
Приближи треперещата си ръка до малката чаша. Обви я с длан и се зачуди за нещо. Сега какво ли щеше да е? Дали пък няма да избяга отново? Или дори по-добре, да тръгне да тича наляво-надясно като побъркан. Може би просто ще кротува. Не искаше да показва на Шин тази си страна. По-добре той да го приемаше за един дребен кретен. И тогава чу гласа му, който го подканваше да надигне чашката.

В момента, в който изля съдържанието се почувства малко по-добре. Течността се разнесе по гърлото му и за момент го опари, но по онзи приятен, странен начин. Вече беше свършен факт, така че нямаше смисъл да го мисли много, много. За жалост нито се беше научил да пие, нито да се напива, нито пък да изтрезнява мирно и кротко. Но пък имаше и нещо друго. Когато са положени толкова усилия, или липсата на такива, за да се натряскаш защо ти е да изтрезняваш. Такива мисли винаги са го удряли, като че с чук по главата докато открие отговора им. А и нали алкохола имаше една цел, да те накара да си щастлив, да те отпусне, да те накара да се почувстваш добре и на сутритна да ти го върне тъпкано. Точно като любовниците. Вечер са ти най-добрия приятел в леглото, а на сутринта ако не си им направил закуска майка ти жална.
Втората чашка беше на лице и Дже вече го усети. Онова познато сгряване, онова леко пропукване. Сякаш стените на срама и ограничението се сринаха и всичките неловки моменти излязоха на яве. Почувства се особено добре. Някак феерично, приятно, свободно. Погледна Шин и скръсти ръце си докато зае същата поза на краката като него. Кратката пауза от пет минути между двете чашки не помогна много, но и той не беше най-добрия пияч. Май дори сестра му щеше да издържи повече.

-Да съм те карал да се изповядваш? Мнеее. Само споделяй от сега нататъка. Не е трудно. – пое си дъх и за момент погледна в една точка. Чак сега видя, че Шин има черни кръгове под очите. Май е от липсата на сън? Интересно. Да го беше видял по-рано да беше изхвърлил леглото още на първия ден. Но уви кретена не споделяше.

-Ако искаш .. аз ще започна. – замисли се, какво ли да сподели .. какво точно да му каже и тогава лампичката присветна. – Днес заплаших онова изчадие, което ми се води сестра, че ако те доближи или дори погледне ще я убия. И съжалявам, че не го направих преди четири години. Може би ако бях убил единственото дете на семейство Канг щяха да ме оставят.

-Все още не знам, където греших в плана. Този път дори се постарах, ама на. Наистина трябваше да стигна до убийство, че да ме оставят. – Дже погледна третата чашка, но само я сложи пред Шин. Както казахме, така и не се научи да пие, а и не мислеше, че е добра идея да продължи.

-А когато исках да ти се обадя г-н Канг реши, че телефонът ми е за боклука и го хвърли през прозореца на самолета. Онази досада му помогна. Би ли направил живота и ад? Така както тя направи моя? Не, нали? Шин не е такъв. Шин изглежда страшен, но вътрешно е душица.

-Същия ден когато трябваше да е онзи мач проклетницата се появи с едни бабаити и ме замъкна към самолета на баща си. Знаеш ли, свикнала е да получава всичко, което поиска. – Дже преглътна тежко при мисълта за онова създание зло и за момент се хвана за слепоочието. Малко му се зави свят, но нищо, което да го притеснява. Само моментно състояние повлияе от чашките. Което му напомни. Хвана третата и я вдигна към Шин, колкото да ги ударят една в друга и после пак на екс.

-Ох нещо много горещо стана. - хвана якето си с две ръце и го смъкна от раменете си, след което последва същото и с жилетката, като го хвърли някъде до него, а може и много далеч от него. В момента представа му за разстояние май бавно гаснеше, като свещичка на прага да изгори.
 
Бавно се присламчи по-близко до Шин и сложи ръцете си под брадичката, а дланите му обвиваха лицето. Вгледа се внимателно с Юн и килна глава на една страна. Беше хубаво да е тук, но и малко. Все още му се струваше като сън. Като някаква гавра от по-висша сила. Е знае ли човек, може пък и да се окаже за добре всичко това. Внимателно подбра следващите си думи. Не знаеше дали беше добре да споделя, че го беше търсил след това, но му казаха, че Шин е в болницата и само толкова.
-Ами ти? Беше ли ти скучно без мен?
***

Вечерта беше в разгара си. Дже се изправи и за момент май му се зави свят. Хвана се за главата и застина. След като очертанията на нещата се върнаха към нормалното продължи напред и отиде до шкафа, където имаше табакера, а в нея нещо, което беше по-скоро порок на Дже. Още когато се премести тук и започна да се сбива с този и онзи реши, че лесният начин да се справи с болката е опиатите. Тревата беше нещо като спасение, бягство и в същото време сладко мъчение. И все пак беше нещо, което рядко използваше, но усещаше, че сега е добрият момент да се занимава с нещо. Прекоси стаята и отвори прозореца, а след това се върна при Шин. Подаде му табакерата. Скоро стаята беше леко задимена, а Дже се хилеше като тотален идиот. Както казахме, малко му трябваше да го хване. А и този импулс се беше превърнал в нещо, което просто му трябваше. Не го искаше, но го търсеше. И когато се опита да се откаже едно малко гласче му казваше, че няма начин. За жалост волята на Дже беше толкова нищожна, че е чудно как стигна до тук.

За момент погледна малкият цилиндър и само въздъхна. Никога през живота си не мислеше, че ще стигне до там, че да употребява трева, за да се сдържа покрай Шин. Винаги имаше силите за това, дори повече. Помагаше на фенките му, които приятелят ми май харесваше. Но май беше грешно да го нарича приятел, сега. Затвори очи и тежка въздишка се отрони от гърдите му. След толкова време без него, сега Мин се чувстваше като корабокрушенец, който е успял да стигне до сушата.
Малка дръпка и подаде изделието на Шин. Димът изпълни устната му кухина. Слезе надолу по трахеята, стигна до дробовете. Изпълни цялото му тяло и всичко вътре посрещна това малко, сиво, проклето нещо с фанфари, розови листчета и ликуване. Самата му душа се почувства спокойна, добре, уютно, у дома. И целият свят просто изчезна за миг или два. Истината беше, че не използваше тревата, за да се пребори с болката преди време. Използваше я за да предизвика нещо близко до това, което усещаше когато беше близо до Пак Шин Юн. Макар и за момент, макар и просто илюзия се нуждаеше точно от такива емоции. Бавно издиша и дима се разнесе из пространството. Отвори очи и вече света беше прекрасен. Почувства се прекрасно. Усети и онова замайване. Вярно, беше мания, слабост, глупост, но беше тази на Дже. А и на времето мислеше, че да се пристрасти към нещо такова си беше просто гениално. Маниакално пристрастяване, което го караше всеки път когато главата му каже, че трябва с няколко дръпки да го задоволи, пък ако ще и човек да убие за тях. А и по този начин виждаше света по-различен начин. Така откриваше, че обича всички, а не само един. Така осъзнаваше, че Ок Ньон е душица, а той е изверга. Че има проблеми, които не беше споделял на никой, дори на себе си. Че в него живее един друг Дже, различен от онзи който всички познават. Онзи който планираше всеки път бягство от осиновяване и който тайно се надяваше да не разделят с Шин. Не веднъж беше стоял буден и гледаше заспали Юн, само за да се увери, че не е тръгнал никъде.
 
-Шин, знаеш ли какво харесвам на щатите. – пое си въздух защото усещаше как ще се разсмее, а това никога не свършваше добре. – Филмите излизат по-скоро отколкото в Корея. Вземи за пример. Когато в Корея дойде „Здрач“, тук вече съмваше. Или беше обратното ... не помня. Но пък имаше и нещо лошо на щатите. Тук всеки момент може да те нападне я ченге, я крадец. Зависи от късмета ти. Аз предпочитам крадците. Да не говорим за дилърите на дрога. – показа тревата в ръката на Шин – корупцията, демонстрациите. Трафика. Транспорта, о този транспорт. Политиците, но те май навсякъде са зле. Директорката и самото даскало. Дупките на пътя, националния отбор по бинго. Макар не знам дали има такъв. И най-голямото зло от всички е Батман, който навярно е участвал в земетресението, което стана преди няколко седмици. Горкия Робин, толкова обиди отнесе.
За миг от секундата Дже се изправи и му хрумна нещо ново. С подскочи стигна до телефона си и го свърза към колонките, които преди седяха до леглото му, но вече си имаха ново място. А именно в единия край на стаята. Макар че няколко пъти се поряза докато стигне, но здраве да е. Пусна да звучи Block B - NalinA и с тичане типично за момиченце отиде в банята, че да вземе метла, лопата и един парцал. Чак сега осъзна, че е егати идиота. Можеше да пусне плеъра по-рано, ама то си трябва акъл за тая работа. Погледна към Шин и се засмя. Осъзна, че съквартиранта го гледаше сякаш беше някакъв НЛО – Непостоянен Лигавещ се Олигофрен.
-А ни бой са. – вдигна ръка Дже и се разсмя. – Само малко да пошетам. Не искам скъпоценната принцеса Шин Юн-а да се нарани.
 
Когато всичко беше чисто и сигурно за Нейно Височество Юн, Дже отиде при него и хвана дънките си като леко ги надигна докато се наведе. Погледна Шин с една невинна усмивчица, която само той можеше да извади. Разбира се беше нищо пред тези на Шин, но какво да се прави. Не всеки беше добър в това.
-Хайде ставай, че сигурно се схвана.
***


Двамата подскачаха, правеха странни движения с ръце, крака, глави. Буквално се бяха разлигавили до степен, в която нямаше измъкване. Но поне Дже се надяваше и Шин да си прекарва времето добре, че със сигурност на сутринта ще има да го налага с тигана. И както се лигавеха Дже усети как краката му леко се подкосяват. Веднага сложи ръка върху рамото на Шин, но това, което направи беше само да го повлече с него на земята, върху одеялото.
 
-Хей, Пак Шин Юн. Да харесваш някой е трудно нещо. – подаде бавно и приближи лицето си до това на Шин. Усети дъха му, топъл и смесен с миризмата на алкохол. Усети и топлината на тялото му. Близостта и факта, че пред погледа му нещата леко почнаха да се размазват не беше на добре. – Но да му се довериш, е още по-сложно. Затова ми стигна само да ме харесваш.

Park Shin Yoon. написа:

След втората бутилка времето започна да тече неусетно. За Дже това стана още след третата чашка, защото той едва ли бе способен да пие повече от това и да остане в будно състояние. Шин осъзнаваше, че го познава добре, или поне онова, което бе останало от стария Дже. Недоумяваше защо е заменил част от себе си с онзи непознат, когото на моменти виждаше, щом го погледне в очите. Сякаш опитваше да смени цялата си самоличност, да стане изцяло един непознат за Шин. Това ли бе целял през тези четири години? Да го изтрие и от спомените си, като че никога не бе съществувал. Навярно и за него беше просто „грешка“, както пишеше и на бележката до малкия Шин, изоставен от родителите си на сметището. Те отдавна ще да го бяха забравили.  

- Ако трябва да съм честен, дори очаквах да не ме помниш. – призна си тъмнокосия с горчива шеговита усмивка, след което погълна поредната порция пареща течност. Соджуто по принцип бе сладко, но сега нагарчаше на езика му. Навярно и водата щеше да му горчи с всичките мисли, които го гонеха. Но това му беше готиното на алкохола – не ти пукаше. Наистина не ти пукаше от един момент нататък. Както и да се чувстваш, каквото и да мислиш. Нямаше никакво значение. А точно сега през главата на Шинюн преминаваха хиляди мисли, чувствата го преизпълваха, смесени като разбъркана мозайка, както никога преди.
Беше свикнал да се чувства жив само и единствено, когато болката му напомняше. Но в момента се чувстваше по-жив от всякога. Почувства се достатъчно силен да издържи всичко, да поеме контрол на самия себе си, но това бе просто илюзия. Алкохолът в кръвта му смекчаваше характера му, изглаждаше ръбовете. Караше го да се отпусне независимо какво се случваше. Затова и никога не пиеше, когато се занимаваше с другата си незаконна работа. Знаеше, че за много мафьотски фамилии бе традиция да обърнат няколко чашки, за да подкрепят приятелството си, но Шин винаги намираше начин да се измъкне то това и да компенсира с нещо друго. Не искаше да го виждат с розовеещи бузи и разнежено сърчице. Това не беше за техния поглед. Сега обаче бе перфектното време да пие, надали щеше да намери по-перфектно.

Подхвана третата бутилка със скритото желание да изключи мислите си, ала знаеше, че това бе невъзможно, освен ако не бе в безсъзнание. Дори хората в кома можеха да чуват. Личният му опит бе доказал това. Последните пет дни, в които беше в кома, бяха най-ужасният му кошмар. Понякога се връщаше в сънищата му и го задушаваше. През онези няколко дни, момчето се беше борило да се събуди, да поеме отново контрола върху тялото си. Чувстваше се като нищо повече от един вкочанен труп. Крещеше в съзнанието си, заповядваше на крайниците си да се размърдат, но уви, без никакъв резултат. Виковете му отекваха в мозъчната му кора и нищо. В един от дните наставникът, придружен от някаква любовница, бе дошъл да го види. Или по-скоро бе дошъл да разбере, дали е още жив, или е успял да умре вече. Още преди да влезе в стаята, Шин беше чул и разпознал грубия му дрезгав глас.
- Виж, наистина не предполагах, че тва изчадие не е пукнало. Знаеш ли колко го чаках? Тая е третата седмица, ама копеленцето се инати още. – каза с нескрита досада и неприязън. Смяташе, че няма от кого да крие желанието да се отърве от поне едно бреме. – Виж го само, сигурно отдавна си  отишъл... Ако не бяха тия системи, навярно отдавна да почива в мир. – продължи наставникът му, вече приближил се до леглото му. Усещаше смърдящият му дъх наоколо, за което не му и бяха нужни работещи сетива. Разбра, че го е осенило ужасяваща идея, още щом започна следващото си изречение.
- Скъпа Кара, ти какво мислиш? Нужно ли е да го мъчим повече? Защо просто не го оставим да отиде на едно по-добро място? Да го гледам така ме измъчва...
„Измъчва те, гъза ми! Планираш да ме убиеш!? Мамка ти мръсна...Толкова ли ниско ще паднеш, бе, долен жилав нещастник!!?“
Озъби му се и съжали, че другият не можеше да чуе мислите му в този момент. Интересни неща щяха да се изсипят оттам по негов адрес. И повечето бяха без капка цензура, напълно откровени изповеди. Никой ли не искаше да разбере какво представлява, ама съвсем искрено?
- Не зная, скъпичък... Това не се ли брои за убийство? – отвърна му женски глас, навярно въпросната Крала. Ха, дори тя изглежда бе по-умна от тоя старчок.
- Как, какво?Не, как ти хрумна? Та ние ще му помогнем, ако го отървем от тия системи. Представи си как душата му агонизира, заклещена в това мъртво тяло... Пък и... трябва ли пак да пропиляваме десетте хиляди за един мъртвец, когато можем да си направим някоя екскурзия в Европа? М? Не беше ли мечтата ти да я обиколиш, Клара? Мисля, че няма да имаш друга възможност...
„Само посмей да ме убиеш и ще се върна да те преследвам до края на дните ти! Няма да те оставя да наебеш нито една курва повече! Десет хиляди? Екскурзия в Европа? Само толкова ли струвам, негоднико!?“
- Ама какво правиш, скъпи, това не са ли поддържащите системи... Наистина ли смяташ да убиеш горкото момче? – обади се плахо и провлачено Клара, явно опитваща да го спре с приказки. Съдейки по името ѝ, сигурно беше просто поредната проститутка, която тоя стар пръч беше купил. Как бе скрил от социалните, че краде пари от даренията? Трябваше да си сляп, че да не разбереш.
„Смърдящ дърт ебач! Махни си мръсните ръце оттам!!! ЧУЙ МЕ! НЯМА ДА УМРА! Няма да умра, за да си направиш кефа!“
Шин продължаваше да крещи, но думите не можеха да се изтръгнат измежду застиналите му устни. Беше като образ във филм на ужасите, пуснат на без звук. Той се чуваше от ясно по-ясно, но това не стигаше. Трябваше и другите да чуят. Трябваше да докаже, че е жив.
„ЖИВ СЪМ!! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ!? ЖИВ СЪМ!“
Извика  все сили и усети как главата му запулсира.
- Господи, виж! Виж! Момчето мръдна ръката си! – изписука Клара, та чак Шин чу подскока ѝ от изненада. – Това значи, че не е умрял, нали?
- Какво.. Проклятие, бях убеден, че е хвърлил топа. – отвърна наставникът с открито разочарование, а в същия миг още някой влезе в стаята.
- Извинете ме, но е време да прегледам отново пациента, трябва да отчета състоянието му. Да сет видели някакви промени, докато бяхте тук? – попита докторката с делови тон.
- Не. – каза равно мъжа.
- Да, да! – изписука пак Клара. – Той си мръдна ръката, видях го с очите си!
„Хахаха, хванал си си прекалено искрена курва, стари ми глупако“ засмя му се в мислите си, но знаеше, че никога нямаше да забрави този момент и тоталното падение на старчока в очите му. Това се запечата в паметта му, а отмъщението му не закъсня. Когато Шин навърши пълнолетие и най-сетне се махна от приюта, бе забъркал наставникът в една сделка с трафик на хора, в която той бе за нещастие погрешно разбран и убит по бавен и мъчителен начин. Шинюн бе останал наблизо незабелязан да слуша писъците му и всичките му молитви за избавление, а накрая и молбата за бърза и мигновена смърт. Това бе най-жестокото нещо, което бе извършил, макар и не собственоръчно. С това му престъпление демоните го държаха в ръцете си, това бе тяхната златна карта. А Шин я бе скрил дълбоко в един ръкав, даже го беше зашил, за да може да не излиза оттам. Знаеше, че това няма да спре демоните му. Знаеше, че когато решат да го съсипят, щях без проблем да я използват. Но това в момента не го вълнуваше. Стоеше срещу Дже и слушаше меденото му гласче, което му казваше, че е добра душица. Това накара сърцето му да се свие, но и за се разтопи едновременно.

- Щеше ми се да бях умрял... – така отговори на въпроса му „Беше ли ти скучно без мен?“ и тога видимо го стресна и накара да опули очи срещу него. Но Шин внезапно замени сериозната си физиономия с крива усмивка. – Бъзик, бе. – добави и разроши косичката му. Близостта на Дже го караше да се размеква още повече, съвсем от само себе си.
***

Не бе очаквал другият да пуши трева, но очевидно бе новото занимание на непознатия Дже. Поне си беше чиста трева, дори без никотин. След всяко свое дърпане му подаваше ръчно навитата цигара, а Шин я поемаше, всеки път със загадъчен и леко отнесен поглед. Още  с първата си дръпка бе усетил как тетрахидроканабинолът взаимодейства с централната нервна система. Бе леко и гъделичкащо усещане, поне ако можеше да го опише с думи. Пък и го караше да си припомня нещата, които бе учил по химия и биология.
Съвсем скоро последва и очакваната лека еуфория, последвана от силно изостряне на сетивата. Устните на Шин образуваха лека усмивка, този път наистина приличаща на такава. Погледът му обаче скришно се разхождаше по Дже, който разбира се не бе забелязал промяната у своя съквартирант. Вече бе останал по тънката си бяла ризка, която бе разкопчана почти до средата и чиито ръкави бяха навити до над лакътя. Шин се наслаждаваше на гледката, която му бе предоставена. Но скоро и тя не му беше достатъчна. Тъмните му ириси пропълзяха по извивката на устните му, сетне по тази на шията му, спускайки се до петте все още закопчани бели копчета.

- Дже Мин-а... – каза бавно, сякаш прогаряше дрехите му с поглед, това навярно се случваше поне някъде във въображението му.  – Още ти е топло, нали? Май трябва да се отървеш от това. – каза със спокоен глас и преди да изчака какъвто и да е отговор, просто използва пръстите си, за да разкопчае онези дразнещи копчета, които без друго бяха закопчани накриво. Кой обичаше криви неща?
Другият едва преглътна, защото цигарата бе все още в притворената му уста. Не искаше да го признава, но изглеждаше секси с тази проклета цигара, поставена между устните му. Никога не го беше виждал в такава светлина и следващите му мисли накараха косъмчетата по гърба му да се изправят. Почувства се като леко ударен от електричество, когато върха на пръстите му непредумишлено докосната гърдите на другия. Сетивата му само напомняха за превъзбудата си, а Шин едва преглътна и се отдалечи достатъчно, за да скрие копнежа за още. Можеше просто да продължи, границата се престъпваше лесно. Щеше да прокара цялата си длан по млечнобялата му кожа, да изучи всяка извивка на едва забележимите му плочки, да намери мястото, което най-много го възбуждаше и да чуе сладките му стонове. За миг си представи изпотеното му от страст, зачервено от смесица между срам и екстаз лице, придружено с премрежен поглед и дъх, излизащ на пресекулки между влажните му устни. Усети как огромна вълна на възбуда залива съзнанието му и щеше да направи нещо, за което по-късно..да не съжалява. Но другият отново се измъкна тактично, шмугвайки се в банята за нещо-си-там. Ако трябваше да бъде честен Шин не успя да чуе какви ги пелтечи другия след „Шин“, както по негов спомен започваше изречението.
Удари си два-три плесника, за да се опомни, преди съквартиранта му да се е върнал. Господи, що са трева пушеше този идиот? И защо само на него му влияеше по такъв начин? И оттогава си припомни онзи ден, когато подобна на сегашната глупост му бе хрумнала без да е пил алкохол, или пък пушил трева. Сви длани в юмруци и удари гардероба. Поредната жертва, която просто бе в неподходящото време и в неподходящата (фатална) близост до него. Дори и да се лишиха от всичките си мебели заради неговата агресия, пак щеше да е налице стената, която нямаше как да разкарат. Това със сигурност нямаше да им бъде простено от директора на училището.
Когато Дже се завърна, Шин отново бе заел мирна позиция в седнало положение на земята, където си стоеше допреди секунда-две. Съквартирантът му обаче си беше поставил за цел да го раздвижи, което всъщност беше прекрасна идея. Трябваше да изкара от себе си насъбраната енергия, защото иначе за всичко и всички щеше да настане страшен момент.

- Чакай, да го напрайм кат хората. – вече го мързеше да говори, или по-скоро му се заплиташе езикът, затова я подкара по следната процедура, на жаргон. Дже му разбра думите и пусна песента да върви от начало. Двамата заеха някаква импровизирана поза като за начало, както правеха всички кей поп групи преди да започнат танца си. Подреждаха се по определен начин и израженията на лицата им казваха „вижте ни, всички сме много готини“. Е, в момента лицата на Шин и Дже изразяваха нещо от рода на „глейте ни, кви сме олигофрени, ама сме сладки олигофрени, тва е важното“. Шин се ухили широко, а Дже все още опитваше да направи някаква секси стойка, но онзи върху него, така наречения „скъпоценната принцеса Юн-а“, му пречеше, и то донякъде умишлено. Вече чувстваше как се забавлява и лигата го хвана като закъснял вирус.
 
Песента започна, а с това и началото на импровизирания им пиянски танц. Двамата размахваха ръце и крака, без да съзнават и да им пука дали тяхното изобщо можеше да се нарече „танц“. Обективно мнение по въпроса не из трябваше, да не бяха тръгнали на кастинг за идоли, я! Мисълта пораждаше забавни спомени, защото като малък Дже искаше да стане музикант, пък Шин певец. Но човек не можеше да разчита на детските си мечти и рядко някой ги осъществяваше. Особено с тяхното мизерно дередже, в което бяха като малки, не смееха да си мечтаят дори да обилен и вкусен обяд.

- Айшш, спри малко, спри. Разваляш всичко! – внезапно рече и тропна недоволно с крак като някоя примадона. Навярно навлизаше в образа си на принцеса Юн-а. - На тва танц ли му викаш? Чай, глей ся...как се прави! – каза, заставайки Дже да се спре за секунда, след което доби сериозно изражение и задвижи тялото си по начин, по който никога не бе предполагал, че може. Преоткри сам на какво всъщност бе способна една сбирщина от кокали, мускули и месо. Не му бе минавало през ума преди, че бяха възможни толкова чупки на толкова различни места. Плеска ръце в такт с музиката и продължи с импровизирания си танц, обикаляйки Дже, който от време на време опитваше да имитира движенията му.

 
Следващата песен пък го удари право в емоциите. Просто се оказа следващата в плейлиста, но когато Дже понечи да я смени, Шин го спря и взе една от празните бутилки соджу, търкалящи се насам-натам по пода. Въпросната бутилка бе въображаемия му микрофон. Тъмнокосият обичаше тази песен. Навярно бе една от малкото, които го разчустваха. Песента бе Jung Yeop - Thorn Flower и сякаш разказваше историята на душата му.
- „Когато се огледах в очите ти, ми се прииска да ти кажа, че те обичам.“ - запя с чувство. Нещо, което последно беше правил на осем годинки. – „Когато протягаш ръка към мен, копнея да те приема в обятията си...“

Някъде по средата на песента, Дже се опря на рамото му и за едно мигване го повлече със себе си на „леглото“, което представляваше просто едно меко одеяло, постлано на земята. Хм, май малкият палавник съвсем умишлено бе разкарал двете легла и на тяхно място сложил, забележете, едно единствено одеяло. Да, беше достатъчно голямо да побере и двамата им, но не в това беше въпросът.
- Хей, ей, Сънг Дже Мин!? – потупа го леко по зачервените бузки, но другия не издаде и звук след като завърши последното изречение, от което Шин и дума не разбра. Трябваше официално да заяви, че бе виновникът горкото дете да е в това състояние, в което бе сега. Отлично знаеше, че ще го напие само с две чашки, дори остана  изненадан, че изпи и третата до дъно.
Дже сладко премлясна и се нагоди за сън като успя няколко пъти да сръчка Шин в стомаха.
 
- Айййш, ти, малък... – поде Шин, ала мисълта му отлетя като птичка от гнездо, след което той опря ръка на лакътя си и положи глава та разтворената си длан. Надвеси се леко над другия. Погледа го около две минути, след което въздъхна. – Как възнамеряваш на спиш така, глупаче? – прошепна и се огледа. Бавно и тихо отвори най-долния шкаф гардероба, който можеше да достигне с ръката си и затършува вътре. Когато не откри възглавница, награби някаква хавлия и я нави на руло. С едната си ръка повдигна внимателно главата на Дже, а с другата пъхна импровизираната възглавница под рошавата му кратуна.


- Какво си правел без мен? – изцъка реторично, след което последва завиването. Грабна плюшеното одеяло от земята до Дже и го покри с него. Не му се слушаха сополи и кихавици на сутринта, пък и не искаше да го зарази, ако го хванеше някакъв вирус през нощта.  В интерес на истината Дже винаги беше по-болнавия, докато за вирусите сякаш Шин бе като връх Еверест. Нито веднъж не се бе разболявал сериозно и никога не му се бе налагало да постъпва в болница. Поне до онази вечер...
Внезапно от нищото усети как нещо стоварва върху него и рязко отвори очи. Погледна към Дже, който отново се бе обърнал с лице към него, но този път бе поставил собственически ръката си върху гърдите му. Шин изсумтя и понечи да я отдели от себе си, но другия само го придърпа по-близо до себе си, карайки го да замръзне на място. Айш, ама този досадник наистина ли спеше, или бе особено любвеобилен насън? За миг присви очи в съмнителен поглед. Отново повдигна глава, оказвайки се точно на три сантиметра от сладкото личице на другия. Всичко у него го дразнеше. Невинното излъчване, чаровната усмивка, на които никой не успяваше да устои... Защо му влизаше под кожата по този начин? Защо някой като него... А трябваше ли да е точно той?

Мисълта му прекъсна и на нейно място се появиха множество многоточия. Не знае дори дали осъзнава какво прави в този момент. Но никой не правеше нищо без някаква причина.
Устните му се оказаха върху тези на Дже. Задържаха се там повече то десет секунди, попивайки мекотата и остатъчния вкус на соджу от тях. Сетивата отново се изостриха, поемайки всяко приятно чувство за наслада. Нещо толкова грешно му се струваше толкова правилно. И всяка частица от него копнееше за още.
Осъзна нещо. Дойде му като гръм от ясно небе, въпреки че не беше отдавна очевиден факт.
Вече не си говореха както преди. Не се смееха както преди.Не бяха способни на това. Душите им бяха изпълнени със срама и вината, с омразата и горчивината от предателството. Но там някъде проблясваше нещо живо и красиво. Бе като малка светулка, магически прогонваща непрогледния мрак там, през където прелети. Шин не знаеше какво представлява, но колкото и малка да бе светлинката ѝ, тя го стопляше. Стопляше хладното му, полумъртво сърце. Как бе имал нужда от една такава светулка през най-трудния си период – четирите изминали години без Него. Защо ли се бе появила чак сега? Сега, когато той вече бе изгубил пътя в непрогледната тъмнина, която го бе обгърнала така изведнъж. Нима можеше да намери пътя си отново?

Seung Jae Min написа:

Какво точно значи една целувка? Някога питали ли сте се този въпрос? Едно такова просто на глед действие, какво точно означаваше? Е всъщност не беше просто. Никак даже. В целувката винаги се криеше много повече от едно обяснение, една молба, едно извинение. Един жест. Тя криеше толкова много. Страх, топлина, болка, щастие, тъга, топлина, страст, желание и още милиони емоции. Усмивки по посрещане, сълзи при сбогуване. Целувката беше и обричане, отдаване. Напътстване. Доказване. Признаване. Тя беше самото доказателство, че хората не са конструирани да живеят сами. И всичко това се криеше в едно на пръв поглед просто движение. На една толкова мимолетна ласка.
Както беше затворих очи ги отвори и погледна Шин. Тялото му се твърди, изтръпна. Винаги виждаше Шин в различна светлина от просто приятел. За него Юн представляваше спасителния пояс. Неговият най-добрият приятел. Неговото истинско семейство. Израснаха заедно, споделяха и мъките и тъгите заедно. Шин поемаше „вината“ на Дже, а той му даваше единственото нещо, което можеше – любовта си. Това момче, което макар студеното си държание криеше повече топлина от всеки друг, който познаваше. Досега винаги се беше сдържал. Криеше чувствата си от момента, в който разбра, че са там. Изгради стена, която да ги спира, тухла по тухла оставайки единствено с чуденето, какво ли ще е ако ...
Плахо, несигурно повдигна ръка. Вкопчи я в косата на Шин, залепвайки устните му още повече към своите. Осъзна, че като всяко първо нещо, като всяко прекрачване на невидимите бариери изпита онова приятно чувство на гъдел. Истината беше, че в момента Дже усещаше как кръвта му беше пред кипване, беше пощуряла от момента, в който падна на земята, заедно с Шин. Вените ми бяха през взривяване. Всяка една емоция се блъскаше в него, противоречия, съгласяване, отдаване и желанието да се дръпне, но и да остане. Всичко в Дже, частиците, молекулите, клетките, всичко в него пулсираше и вибрираше.
Сладката, приятна целувка, която бавно се превръщаше в нещо по-сериозно и по-сериозно изваждаше всичко онова, което Дже беше скрил от Шин. Всички онези забранени чувства, копнежи, желания. Ако алкохола и тревата можеха да го превърнат с по-свободна и лекомислена негова версия, то това го накара да изгуби здравия си разум. Просто в момента реши, че иска ... не, че трябва да прекрачи онази граница. Може би преди тази вечер на чернокосия никога не му беше хрумвало, че Дже имаше такива чувства към него, но сега поне се надяваше да вдене. А през всичкото това време, дълбоко вътре имаше една искра, която гореше за нещо повече от просто приятелство.
Бавно, провлачено махна ръката си от Шин и я спусна към бузата, брадичката, шията до гърдите. Усети ритъма на сърцето му да барабани по повърхността, а това на Дже ... то биеше учестено, лудо. Копнеещо. Чакащо. И тогава се запита. Дали Шин осъзнаваше, че си беше намерил място в цялото съществуване на Дже? Дали разбираше факта, че си беше проправил път към сърцето, съзнанието, душата му? И дали знаеше, че колкото и да му се искаше на Дже да го задържи за себе си, но го спираше момента на евентуално отблъскване и спиране на всички контакти.
Стисна плата на дрехата му в юмрук, точно там, където трябваше да бъде сърцето му, точно там, където искаше да бъде, но го беше страх да се състезава с всичките онези момичета от тогава, че и сега. Погледна го в очите и за момент дъха му секна. Руменеещите бузки, леко хлътналия поглед. Устните на Шин бяха меки. Много меки, приятни на допир каращи всяко чувство за срам и мислите, че това е грешно да изчезнат. Странен беше Шин. Имаше една нотка на внимателно и чувствително създание. Въпреки че беше прям, остър, избухлив и често гневен по някаква причина Дже усещаше, че сега всичко това беше като потушен огън, само за да остави място за друг, по-силен и по-опасен пожар.
Прокара едвам забележимо език по устните си. Още имаха вкуса на Шин. На сладостта на алкохола, на горчивината от дима на изгарящата трева и на самият него. Пусна дрехата му и леко се усмихна. Погали го по лицето с опакото на ръката си само въздъхна. Колко пъти беше разигравал такава сценка в главата си през годините? Сигурно стотици, хиляди пъти. И накрая винаги всичко завършваше по един и същ начин. Някои биха го помислили за страхливец, за шубе, че не беше признал през цялото това време, но всъщност проблема беше друг. Не искаше да губи единствения си приятел, защото как ли би се почувствал Шин ако му беше споделил за чувствата си още в началото? Още си спомняше деня, в който си призна пред себе си за тях.

***

Беше положил глава върху коленете на приятелката си. Внимателно изучаваше нежната длан, като че ли се опитваше да открие нещо ново и различно, но уви нямаше го.  Нямаше нищо. Нито изтръпването, нито електричеството, нито самата тръпка от това да си с някой. Беше чел някъде, че това усещаш когато си с човека, който харесваш. Странно. Май трябваше да смени тактиката. Можеше да се сети за всичките момичета, които пърхаха около му само защото го мислиха за плюшена играчка, но никога не го беше карала да се чувства по-особено от създание създадено да го мачкотиш, да му се радваш като на кученце и да искаш да си го прибереш. Остави ръката и върху гърдите си, а неговата отгоре и. Затвори очи. Въздъхнах.
-Хонг-нан ... защо ме търпиш? – попита изведнъж и погледна нагоре, право в очите момичето. Знаеше отговора и. Винаги беше едно и също, никога нищо не се менеше. Беше се наслушам на обяснението, което всяка девойка му даваше и някак го дразнеха. Жегваха го от вътре, изкарваха най-лошото от него.
-Как защо? – започна момичето с особено писклив гласчец. Все едно му забиха игли в тъпанчетата. Всъщност май трябваше сам да се попита „Как я търпя?“. – Защото сме сладка двойка.
„Ама че тъпачка.“ заяви пред себе си Дже и се изправи. Разкара ръката и от себе си. Седна на леглото пред Хонг-нан и хвана кичур коса между пръстите си. За пръв път се чудеше защо изобщо ги търпеше. Не виждаше смисъл в това да се занимава с момичета. Беше твърде ... пискливи, досадни, изморителни. Унищожителни. Ако имаше образ, който да изобрази Дявола то това щяха да са жените.
***
-Знаеш ли .. – приближи се малко по-близко и по-близко. Внимателно постави ръката си върху нейната. – бих – сложи другата си ръка върху дясното и рамо и леко я бутна назад. – искал – сложи единия си крак между нейните, лицето му се приближи заплашително до нейното – да – затаи дъх и мина от устните по брадичката към ухото и, без да я докосва. Единствено дъха му и нищо повече. Нарочно се бавеше. Не каза цялото изречение направо. Караше я да е нетърпелива. Да го моли с поглед. А той от друга страна само се усмихваше с една невинна физиономия. Изведнъж спря. Погъделичка ухото и с дъха си и каза твърдо. – Не те виждам повече.
С тези си думи се дръпна от нея. Пукаше ли му за това, което прави? Абсолютно не. Всички бяха еднакви, а и в главата му беше само едно. Какво ли прави Шин Юн сега? Нали щеше да иска да наблегнат на ученето вместо да слушат как момичетата се кикотят за това колко готин бил Юн? Сигурно не. Защо му е да се занимава с учение когато можеше да се живее живота.
Излезе от къщата на Хонг-нан и за довиждане получи ... можеше да се закълне, че това бяха половината мебели от стаята и летящи към него. Е едно беше сигурно. Твърде много врява вдигаше за едното нищо. Да каже, че са били сериозни отношенията им, добре, но това си беше чисто и просто забежка. Не е като да са били пред женене, а и ходеха само няколко дена.

Върна се в сиропиталището и когато мина покрай двора веднага чу познат глас. Беше на Шин Юн. Тръгна натам и точно когато се канеше да го извика се спря. Застина на място. Пред него се откри гледката на Шин Юн, който се целуваше с момиче под онова дърво, където приятеля му обичаше да си подремва. Гледаше и пламъчето в очите му изгасваше заменен от нещо ново. Някаква празнота. Странна тъпа, досадна болка като че от отрязан крайник се появи в сърцето му. Сякаш имаше рана, която мина през него. Почувства се тъжен и бесен, гневен и някак опиянен. Искаше да избяга, но и да остане. Искаше да ги раздели, но нещо го спираше. Да не би да харесваше това момиче? Та дори не знаеше как се казва.
Секунда или две, който му се сториха като хилядолетие ми трябваха, за да се съвземе. Обърна се и тръгна навътре в постройката. Май беше време за някой урок. Странно, но през годините беше свикнал да приема уроците като бягство, а не като наказание.
Липсата на апетит и безсънието бяха само началото. Странното чувство не изчезваше, а само го запълваше. Задушаваше го, притесняваше го. Заспиването беше като ад. Щом затвореше очи виждаше само едно. Онази целувка. Онази проклета целувка. Спомняше си желанието да развали момента и несигурността, която придоби в онзи миг и така тихо, без никой да разбере започна да проклина всяка една вечер.
Събуждането пък се превръщаше в изпитание за волята. Да стане ли? Да види ли отново онова момиче, което явно му се заби в главата като досаден пирон? Да отиде ли на училище? Струва ли си наистина? Струва ли си да се тревожи за това? За жалост спомена остана болезнен, явен, прогарящ душата и съзнанието на Дже. Не можеше да го изтрие, колкото и да се опитваше. Бавно откри, че всеки нов ден в мъка.
Няколко дни по-късно видя подобна сценка, но този път с друга девойка. И странно, но чувството се засили. Гнева се увеличи до неизменно. Ръцете го засърбяха. Усети гъдел в душата. Отвратително чувство, което сякаш го намушкваше, сякаш забиваше нож в душата му. Отмести поглед и тръгна на някъде, далеч от това място, но когато разбра какво всъщност се случваше се спря. Очите му се разшириха. Дъхът му секна. Ушите му зашумяха. Колко тъп беше само. В този момент разбра, че не е харесвал момичето, а ... най-добрия си приятел.
***
Застина на място. Погледна земята и впи болезнено пръсти в скалпа си. За миг, само толкова беше нужно, целият му свят се завъртя. Чак сега разбра, че онова липсваше чувство, празнотата всъщност е заради Шин. Че вече някой се е насадил най-нахално в сърцето му. Мисълта за Шин Юн бавно започна да се разпръсква като отрова по съществуването му. Обсебвайки всяка една мозъчна клетка, всяка една представа за това що е любов. От онзи ден нататък Дже започна да смята любовта като напаст, жесток импулс, който му харесваше да притежава.
За жалост и друго нещо се появи. Чудеше се как ли да го съобщи на Шин, дали е наред да го каже на глас? Май не. Просто щеше да се държи както досега. Та той беше най-добрия му приятел и някак не искаше да го изгуби. А и му стигаше възможността да е близко до човека който обича. Щеше да се отнася с Шин като с бижу. Да не прави нищо, което да не му харесва. Просто щеше да е негов приятел и нищо повече само и само, за да не го загуби.
***

Гледаше внимателно Юн в очите, макар и концентрацията да му отиде на кино още в момента, в който нагълта първата глътка алкохол. А с нея и контрола изграден през годините съжителство просто изчезнаха. Сигурно ако беше с всичкия си в момента щеше да се дръпне, защото със сигурност на сутринта Шин ще го гони да го пребие. Чувстваше се като използвач, като някой, който просто се възползва от момента / макар че ... той самия не беше момина сълза в момента /. Най-страшното беше, че изобщо не му пречеше развоя на събитията.
***
Вдигна ръцете си и ги сложи на първото копче на ризата на Шин. Разкопча го. Същото последва и с останалите и за миг сложи ръцете си на хълбоците му. Усети леко стягане в Шин и това го накара само да се подсмихне. Странно приятно електричество се разнесе из цялото му тяло забивайки в една определена точка. Покара пръстите си по плочките на корема му, по гърдите изучавайки внимателно тялото на Шин само с допир. Накрая се спря на раменете му и свали ризата от гърба му. Накрая го прегърна през врата и впи устните си в неговите. Напълно изключвайки и с последната си капка здрав разум. Напълно пренебрегвайки малките ангелчета на уж „Добрия“ и „Лош“ Дже, които му крещяха още в момента, в който хвана чашката. Намираше най-умното нещо, което можеше да направи в такива моменти да е просто да не мисли. Да изключи мозъка си, това, което те дърпа назад, всичко и да се остави на интуицията. Тя щеше да му нашепва правилните неща, правилната посока стига да я слуша. Едно беше сигурно. Интуицията на следваше правила, морални ценности, предразсъдъци. Подсъзнателно щеше да му казва какво, как и кога да направи.
Притисна тялото си към това на Шин. Искаше да му се отдаде покорно. Трепетно, някак жадуващо. Малката целувка бавно се превърна в будуващ пожар. В ненаситен танц. Очите му бавно придобиха онзи типичен премрежен, влажен поглед с блясък от сладострастие. Страните на лицето му се изчервиха, а сърцето му заби дори по-бързо от по-рано. Откъсна устните си от тези на Шин и леко, феерично, като че беше направен от най-финия порцелан, докосна кожата по шията му оставяйки след себе си лек хлад от студената вечер и усещането, че някога е бил там.
Този тип взаимоотношения с човек, чийто предпочитания не знаеш винаги беше малко ... сложна работа. Пипкаво си е. В такива моменти действаш воден от сетивата си. Предпазливо стъпваш върху почвата. Наблюдаваш реакциите на другия. Та нали част от удоволствието е не само ти да се чувстваш добре, но и другия. А и щеше да бъде честен пред себе си като каже, че имаше намерение да присвои всяка частица от Пак Шин Юн, да остави смътен спомен, че му се е отдал с удоволствие, възбуда, страст. Че за една нощ е бил напълно негов и обратното.