"Съседи"

-Добро утро, Ло....Леле!
Стейси притича като любопитно дете, което е открило, че някой има по-хубава играчка от него. Заразглежда Логън с комично разтворена до земята уста.
-Изглеждаш...Мале!
Нямаше как да не се засмее искрено на реакциите на секретарката, която кръжеше около него като пчеличка, която си е открила най-хубавото от всички цвете. Със сигурност вече го бе разрошила дотолкова, че да му се наложи да се сресва за втори път тази сутрин.
-Поласкан съм, мила моя, но след малко трябва да влизам в среща, а знаеш какво ще стане, ако закъснея.
-Разбира се, прав си. Не знам какво те е подтикнало към тази промяна, но изглеждаш много добре.
Стейси се изчерви, което вървеше в идеален комплект с широката и’ усмивка. Едва ли има мъж, който да може да устои на такава сладурана. Нека задраскаме това. Същият този подмладен с около десет години мъж имаше съвсем друго русо изкушение в мислите си. Което, разбира се, го беше оставило някъде по средата на сутринта. Остана разочарован, когато не го откри в топлото легло, но и не беше изненадан. Можеше да се закълне, че младият му любовник има иглички в стегнатото дупе, та не го свърта на едно място. Не биваше да забравя да му се скара, и благодари за това че се е погрижил за колата му. Предишната нощ все още му се струваше като приказен сън, илюзия която си е въобразил в момент на слабост, но ухапаното място и болката, която напомни за себе си още със ставането, говореха по-ясно от каквото и да било друго. За момент се зачуди дали Стейси все още би му се радвала до такава степен, ако знае че снощи друг мъж е бил дълбоко в най-интимните ъгълчета на тялото му. Руменина веднага изби по бузите му. Нова мисъл! За щастие, баща му му се „притече на помощ”, буквално повличайки го със себе си надолу по коридора, към конферентната зала. Веднага заобяснява всички подробности по предстоящата среща, нищо че ги бяха обсъдили и вчера, преди края на работното време. Не че мозъкът на Логън работеше на пълни обороти след всичко преживяно, но помнеше поне най-важните детайли. Килиън Мъри единствено го загледа странно, и не каза нищо за промяната му. Което си беше напълно в реда на нещата. Щеше да е по-странно, ако беше казал каквото и да било, сякаш му пука. Откакто Логън бе почнал работа в семейната фирма, баща му се държеше на положение, и даже рядко си разменяха хапливи реплики. Всеки друг на мястото му би се радвал на тази промяна, но не и той. Нормални цивилизовани отношения не означаваха нищо.

***

Приближи се бавно, с най-тихите стъпки, на които бе способен. Не че щеше да бъде усетен, сладкия му блоднин бе дотолкова потънал в пеенето си, че не му отне много усилия да се плъзне като сянка зад него, и да покрие очите му с ръце. Да не говорим, че вратата бе удобно открехната. Дъхът му се настани на подписаното лично от него вратле, последван от устните му.
-Познай кой... – прошепна в ухото му, преди да поеме ушната мида между зъбите си, гризвайки си от нея, сякаш бе вкусно лакомство.
Знаеше, че не полудява. Поне не повече от допустимото. Беше го усетил наблизо. Хората казваха, че споменеш ли някого многократно, той ще се появи пред теб. Пабло сякаш го призова с песента си. Песента, която написа за него. Красивият му хаос.
- Логън… – изрече името му, сякаш поява му не бе изненадваща. Разбира се, че беше. Сърцето му прескочи ритъм, когато големите длани покриха вече затворените очи и топлината им се разнесе надолу по тялото му като ударна вълна. Дъхът по настръхналата кожа накара песента да секне някъде в гърлото му. Спасението наистина бе дошло при него. – Наистина си тук… - тънките му пръсти пролазиха по чуждите, сваляйки ги бавно от лицето. Извърна се, за да го види, да се увери, че не е фантазията му, която си играеше номера. За щастие бузите му вече си бяха зачервени и нямаше накъде повече. Не успя да сдържи усмивката си, когато ощипа другия и се увери, че е истински. А всъщност май себе си трябваше да ощипе… - Аз.. Не очаквах да дойдеш толкова рано, не трябва ли да си ли на работа?
- Нямах търпение да те видя, а и получих специална покана. – размаха доволно Вип пропуска, който бе открил сутринта. – Как бих могъл да пропусна възможността да видя новата изгравяща звезда преди големия му момент?
Намигна му. Под устните се откриха белите зъби, които рядко показваше, но не можа да сдържи напиращата усмивка.
-Извън кръга на шегите и флирта, предположих че може би имаш нужда от мен, затова и дойдох. Нито една работа не би могла да ме спре да подкрепя този, когото обичам.
Скрепи думите с целувка, както беше и редно, по протокол. Повтори я, без причина, просто защото първата не му бе достатъчна.
Пръстите инстинктивно се заровиха в ухайните кестенови кичури, възпирайки Логън да отдръпне лице прекалено далеч.
- Прав си… - призна се за победен блондинът, открадвайки си нова целувка. Неовата бе по-агресивна, сякаш искаше да разпръсне сладката си отрова във всяка веничка на Черния рицар. – Наистина имам нужда от теб. – въздишката се сля с чуждия опит за поемане на дъх, който бе откраднат секунда по-късно. Русокосият знаеше, че все някога ще се наложи да спре с целувките и да остави и двамата да дишат, но в момента му беше трудно. Трябваше му още от Логън, за да се качи на облака. Затова променяше ъгъла на целувките си след вяска незначителна пауза, а палавото му езиче заиграваше нов танц всеки път, повличайки и чуждия със себе си. Силната ръка на Логън пресметливо го придържаше да не падне и русокосият бе искрено благодарен за това. Беше странно, но в неговите обятия се чувстваше толкова дребен, а същевременно с това толкова силен. Сякаш можеше да направи всичко. Дори да носи цялата планета на плещите си. Точно както се пееше в песента му. Нямаше нещо непостижимо. Но след толкова целувки… най-трудната мисия бе да се задържи на крака.
- Благодаря… - изпъшка, когато успя да се отдели от Логън и да си поеме въздух както обикновено. -…че си тук. – добави тихо, подпирайки се на масичката зад себе си. Вече не му пречеше. Някак започваше да свиква с всичко това. Лудешките удари на сърцето, неуморните пчелички в стомаха, парещите уши… Почти нестихващото желание да се удави в топлината и аромата му.
- Пак заповядай. – отговори учтиво, както се бе възпитал сам. – За мен е удоволствие, но ако продължаваме така, ще е от по-различен тип, а точно днес не мога да си позволя волности. Опитвам се да мисля с правилната глава.
Засмя се на собствената си шега.
-А и Даниел едва ли би се радвал да ни хване в такава ситуация, колкото и да ми е приятно да го дразня. – призна си малкото прегрешение.
-Как се чувстваш? – запита русокоското си, гледайки го нежно.
Пръстите му преминаваха през златните кичури, успокоявайки бурята, която бе вилняла там.
Прясно набрани лешници и свежа, окъпана в нежна роса зеленина, си разменяха тайни съобщения. Времето, както винаги, забави ход и премина на тяхната вълна. Така ги откри и по-горе споменатият, пуквайки удобния сапунен мехур, в който се бяха скрили.
Пабло съумя да нормализира дишането си и да направи крачка без краката му да подадат, когато в гримьорната се разнесе не особено жизнерадостната аура на Даниел.
- Дан… - русокосият бе прекъснат от рязкото дръпване на тялото му към това на новодошлия, който побърза да го издърпа по-далеч от Логън.
- Къде се губиш, чаках те за финална репетиция. Не остана много… - сините очи изстреляха няколко бързи светкавици срещу Черния рицар, сетне се върнаха върху зелените изумруди с настоятелна молба. – Имаме три авторски песни, които не сме репетирали достатъчно. Апаратурата тук е по-различна и направих някои промени, така че ми трябваш там. – продължи с приказките за неотложния въпрос, но блондинът схвана скритото послание да излезе пръв, затова побърза да се изпари и затвори вратата, преди в малкото помещение въздухът да се е нажежил прекалено.
- По-добре изтрий самодоволната усмивка от лицето си. – изскърца през зъби Флеминг, когато назъбения аквамарин прониза тъмния лешник. Въздишка на досада се изтръгна от гърдите на скръстилия ръце пред гърдите си Даниел. – Много ли ще е, ако те помоля да не ми разваляш хубавия ден поне веднъж?
Логън дори не трепна, когато срещу него като ято прилепи се изстреляха вълни на презрение, стелещи се на талази от ядосаната осанка на Даниел. Запази самодоволната усмивка, неговия щит, и отвърна на подхвърлената ръкавица.
-Би могъл да ме помолиш, но не това правиш в момента. Като за начало си има вълшебна думичка. Колкото и да ме гледаш лошо, колкото и да негодуваш срещу събитията, нищо няма да се промени. Ще направиш услуга и на двама ви, ако запазиш капка професионализъм и подкрепяш Пабло на сцената, вместо да се бъркаш в личния му живот. Аз ще му бъда опора, независимо от мнението ти за мен, или мнението на когото и да било друг. Едва ли някой ден ще ме приемеш, но въпреки всичко мога само да ти пожелая късмет в начинанието. Не оставяй Пабло дълго сам. Ти самият го предупреди, че времето ви е малко.
След последните думи Логън подмина Даниел, и се запъти към мястото, което по-рано си бе набелязал.
Кратък смях прониза Логън, който бе догонен бе особени усилия от дългокосия. Дългите му крака и бързата походка доста спомогнаха за това начинание. Даниел изчака достатъчно, за да разбере, че очевидно другия бе в неведение за някои детайли. Може би не беше съвсем редно да ги научава от него, но от друга страна не му беше казвано да си мълчи или нещо такова. Затова реши, че не е нещо кой знае колко важно. Не бе убеден обаче за кого.
- Не е много възпитано да си тръгваш преди края на разговора, но няма значение. Разбрахме, че възпитанието ти е само повърхностно. – потърка брадичка, сякаш за да припомни не особено заслужения юмрук, който му бе последния подарък от така добре възпитания господин в лъскаво костюмче. Едва ли някой на негово място би приел лесно подобен човек в обкръжението на единствения човек, за който го е грижа. – Ще се примиря с теб едва, когато се уверя, че няма да нараниш Пабло отново. – зададе мелодията и изстреля на един дъх останалото. – Впрочем, радвам се, че нямаш против факта, че той вече живее при мен. – потупа кестенявия тип по рамото, сетне изтупа невидимите прашинки от костюма му и настигна Пабло, заговаряйки го по належащата тема. Двамата бързо се заеха да запълнят последния час с още репетиции и настройване на техниката.
Явно дългокоското бе решил, че ще продължава да се противопоставя на Логън, въпреки всички получени предупреждения.
-Щом иска война, ще му дам такава. – пауза за смях – Държа се като хлапе...
С всяка нетипична за него мисъл, с всяка стъпка, предизвикана от емоции и желания, и нито капка здрав разум, се чувстваше така сякаш напуска безопасната черупка, която бе изградил около себе си. Сякаш бе змия, която заменя старата си кожа и я изоставя някъде по пътя. Като Ева и райската ябълка, с тази разлика че той си имаше на идея какво го чака зад ъгъла. Не че това би могло да го спре, но поне го знаеше. Това се брои за допълнителна точка, нали?

***

Изчака търпеливо зад сцената, докато приключат репетициите. Щом видя Пабло и Даниел да се задават, погледът му си открадна този на забранения му плод. С бързи крачки се озова до него, а пръстите му се заровиха в златните нишки.
-Излез там и ги разбий.
Очите му с мъка се откъснаха от внимателно наблюдаващите го зелени ириси.
-Ще бъда в публиката. Не бих искал да те притеснявам, ако остана тук зад сцената.
Пръстите се разходиха надолу по карамелената буза, преди да се отдръпнат и с последна усмивка Логън остави двамата музиканти.

*********

В представите си излизаше на сцената като пъргава антилопа и веднага покоряваше публиката с дивия си чар и необуздана харизма. Дори бе изрепетирал първите си погледи, бе подбрал първата песен… Но внезапно реши нещо друго, изменящо изцяло подхода му. Прозрение в последната секунда. Сега не бе миналата версия на себе си. Сега бе нещо много повече. Защото имаше някой, който откри нова страница в него. Както, когато четеш книга и изведнъж забелязваш, че два листа са слепени, а щом съумееш да ги отделиш, пред теб се открива още ново съдържание. Неизвестно досега.
Кънтящото в съзнанието му „Излез там и ги разбий“ се смеси с „Сега за вас ще свирят двама млади таланти, които още не са направили своя пробив, но наред с кавърите на любими наши звезди, ще изпълнят и три авторски песни! Да окуражим Даниел и Айвън!“
Отдавна му трябваше сценично име, но всъщност в даден момент името само го избра, кацайки на ушето му с един сладострастен шепот.
Пое си дълбоко дъх, докато се доближаваше към сцената с някак бавни, но обещаващи крачки. Все още криеше всичката увереност за след интрото. Спомни си кратката балада, която реши да премести в началото. Особено сега, когато знаеше, че те двамата с Даниел са последни и ще закрият фестивала. Нямаше как да не е с тази балада. Редът неизбежно щеше да претърпи пълна метаморфоза, след като последната група бе отпаднала поради изпуснат полет.
- „The Wings“ – обяви в микрофона, обгръщайки го с тънките си пръсти. В погледът му се откри птица със завързани, кървящи крила. Това бе неговото Аз от миналото. Преди да срещне Логън. Тогава, когато се бореше сам. Но всъщност не се бореше истински, също както не живееше истински. Осъзна, че трябва да започне точно с тази песен. Щом мелодията изпълни пространството бавно и нежно, гласът му се сля в едно цяло с нея по същия плавен начин. Птиче в кафез, което пропява отново едва след като се намира кой да отключи малката вратичка и да го остави да прозре… че може да бъде свободно. И да пее. Постепенно извисяваше глас, достигайки до по-високите тонове. Погледът му се променяше спрямо това, отразявайки всяка емоция, пронизала го тогава. Още си спомняше. Първоначалния си страх да излезе от клетката, дори след като Логън я бе отворил за него. Смяташе, че във всичко има някаква уловка. Дори във всяка една чужда усмивка, всеки жест. Но учителят му го бе научил, че не е така. Невинаги имаше уловка. Понякога наистина те намираше някой, който просто ти даваше крила да полетиш.
И той най-сетне полетя. Зелените ириси бавно се откриха изпод гъстите мигли и се извисиха към публиката, сетне направиха дълъг пирует във въздуха, запърхвайки чувствено сред тъмносиния небосвод. Новата изгряваща надежда завърши перфектно емоцията на встъпителната мелодия. Последва поклон като лебед, почит до земята. Използва и паузата от ръкопляскане, за да развие най-долното винтче на микрофона си и да го изкара спокойно от стойката за следващата песен. Тук вече нямаше да сдържа и капак от потенциала или решителността си. Все пак беше песен на Киун, твърде дръзко решение, за да се излагат в решаващия момент. Пабло обаче вярваше не само в себе си, но и в Даниел. Вярваше еднакво в двамата. Щяха да изпълнят парчето по-добре, отколкото на репетициите.
- „Under pressure“! – обяви второто парче с коренно различен тембър отпреди. Всички закрещяха от завладялата ги еуфория, още преди живият ритъм да ги удари. С едно плавно движение блондинът измъкна микрофона със стойката му и го помъкна със себе си подобно палав принц, решил да отвлече възлюбената си принцеса от замъка и да наруши правилата за вечерен час. Всъщност бе донякъде пресметливо решение да изпълнят най-трудните песни в началото. Никой певец не би се оставил на изтощението да го завладее толкова рано, дори напротив. Бе съвършения стимул да се изстреляш напред и да се раздадеш до край на публиката. А Пабло импровизираше не просто с гласа си, но и с движенията си. Идваше му отвътре да преплита всичко с ритъма и усещането, което го изпълваше. Решително прегърна предизвикателството да поддържа контрола над гласа си, докато се движи грациозно по дължината на цялата сцена. Това бе навярно най-трудното нещо, но така ли иначе не го свърташе на едно място. Искаше да погледне от всяко ъгълче, да попие лудите крясъци във всеки нюанс. Не пропусна, а включи публиката във всички кавъри. Все пак затова бяха подбрали все известни парчета, за да може да ангажират и тълпата да пее. Хората имаха неумолима нужда да бъдат откъснати колкото се може повече от задръжките на ежедневието.
След четирите кавъра, русокоското бе вече на предела на силите си, а тепърва му предстояха трите авторски песни. Мозъкът му се бе разкашкал от светлините и смесените шумове отвсякъде, но адреналинът във вените му нямаше да го предаде до последно. Имаха да запълнят времето на цяла липсваща група, което ги накара да импровизират прекалено много, а импровизирането източваше повече енергия, отколкото вече тренирания алгоритъм. Имаше моменти, в които момчето просто нямаше как да изкара докрай песента, ако не поседне за малко на края на сцената. Но дори това опитваше да прави, сякаш бе изцяло част от импровизираната му хореография. Хората все още не познаваха името му, не им говореше нищо. И все пак протягаха ръце неудържимо, когато го видеха да се доближава. Егото му бе полетяло по-надалеч и от гласа му. Може би единственият минус на прекалената увереност, която пръскаше в момента, примесена със сладката пот, в която лепнеше сега тялото му. Още една песен и щеше да си седне на задника за вече мечтаната почивка.
- Следва първата ни авторска песен… „Черния рицар“ – примижа за миг срещу ослепителната светлина, която му пречеше да открие Логън. Искаше му се да види изражението му сега, но щеше да почака за това.Песента започваше бавно като балада, но в звученето й нямаше почти капка невинност. Айвън показа това повече с тялото си, отколкото с гласа си. Беше спуснал колене на земята и бавно се извиваше назад, заедно с микрофона, чиято стойка се отъркваше между бедрата му. Виковете ставаха все по-разкрепостени, заедно с движенията му. Умишлено остави гласът си да трепери в рамките на допустимото, засилвайки търсения ефект от емоцията, която трябваше да предаде. Досега Даниел бе пял заедно с него във всяка песен, но този път отстъпи изцяло сцената. Обожаваше как се разбират без думи. Бялото сакенце на русокосият се бе свлякло наполовина, а когато на сцената стана още по-горещо с идването на припева, той се принуди да го свали от себе си. Възползва се да си поиграе с публиката по нов начин. Всички дами отпред очакваха с нетърпение момента, в който бялото сако ще полети към ръцете им. Пабло на няколко пъти го завъртя във въздуха със заканата да го хвърли на тълпата, но това така и не се случи. Този подход очевидно ги влуди още повече и те сами започнаха да пеят с него, без каквато и да е покана. Съвсем нов текст, който не бяха чували преди. Страстта, която развихрилия се Айвън успя да отприщи на сцената, бе зашеметила още поне стотина души. Ушите му запариха, точно както се чувстваше между силните ръце на Черния си рицар. Оргазмът също можеше да се превърне в песен. Вече доказан факт.
Нямаше и да помни как успя да се съвземе след разтърсващото представление, което спретна с песента, посветена на Логън, но щеше дълго да усеща земята нестабилна под краката си. С последни моментни сили се бе придвижил до пианото и запазвайки грациозната си балетна стъпка, сдържано остави бялото сакенце на столчето, преди да седне пред красивия музикален инструмент. Наистина не можеше да се задържи повече на краката си, затова нямаше друг избор. Следващите две песни щеше да свири на пиано, докато пее. Нищо, че Даниел го бе научил само на едната песен. Успя да мерне леко стреснатия му поглед, скрит зад падащата пред лицето коса. И той далеч не бе сдържал емоции, затова от плитката му почти не бе останала и следа. В отговор на притеснението, Пабло само му кимна. Просто щеше да импровизира за песента, посветена на Джеремая. Не е като да не знаеше нотите, а и свиренето на пиано му се отдаваше повече, отколкото на другите инструменти. В съзнанието му изникна кратка мелодия, която щеше добре да си акомпанира с китарата на Даниел.
- „Душа на баща“ – промълви, събрал обратно достатъчно въздух в дробовете си. Донагласи микрофона, прикрепен над пианото, и даде знак на Даниел. Така и не бе зърнал Джем сред тълпата, но някак усещаше, че той го наблюдава през цялото време. Дори да не беше така, го усещаше. Тук вече позволи на Даниел да се включи отново, докато успее да събере сили за финалната си песен. Ако не бяха тренировките за правилно дишане, които научи от стареца, досега да е пукалясал на сцената много отдавна. Не си даваше повече от четири песни. Но сега, благодарение на всичко, което научи от този човек, все още имаше въздух за седма песен без почти никаква пауза преди това. Слаба богу, че и сам продължи да следи дишането си и наблегна на това повече, отколкото над контрола над гласа си. Нещо му бе подсказало, че нещата на фестивала ще се объркат. Първоначално трябваше да изпълнят не повече от четири песни, а сега станаха осем. Никой не бе предвидил почивка преди края на фестивала. Имаше такава само в средата.
Даниел му асистира прекрасно с плътния си дрезгав глас, обхващащ ниските тонове, които Пабло изобщо не бе тренирал като хората и не смееше да доближи особено. Редуването също му помогна да се почине малко. Беше сам на финалната песен. Изпълнението на „Изгубените светлини“ му костваше неимоверни усилия, главно, защото сълзите пареха на очите му и заплашваха да го задавят всеки момент. Успя да издържи някак и импровизира малко с финала, правейки го по-жив и оптимистичен при положение, че все пак пееше за безвъзвратна загуба на скъпи хора. Думите обаче споменаваха единствено светлините и начинанието им да останат пътеводни звезди, дори след като бъдат изгасени. Това бе единствената песен, която русокосият написа на испански. Точно към края, екрана зад него, на който досега вървеше английски превод, издаде остър пронизителен звук и разпръсна жълти искри, преди да угасне напълно. Пабло полетя назад, заедно с малкото си столче и докато се осъзнае, вече бе изправен от Даниел, който го питаше на ухо дали е добре. Щеше да е по-добре, ако поне веднъж нещо в живота му не се прецакваше от нищото. Мозъкът му напълно отказа да се поддаде на каквато да е паника. Беше късно за това, оставаше им ей-толкова малко.
- Какво се случва, знаеш ли? – попита тихо, а щом се извърна, видя двама от екипа да си говорят. Успя да прочете по устните им, че отговорниците за техническата поддръжка изчезнали и не можели да ги намерят. Сетне Даниел потвърди, че звуковото оборудване е спряло да работи.Това накара русокосия да събере пръсти в юмруци. Шоуто не можеше да свърши така! Ако трябва, щеше да крещи, но щеше да довърши започнатото.
- Моля за внимание! – извика, връщайки се при публиката. Постави показалец между черешовите устни и чипото си носле. Върху пръста си бе нарисувал черен мустак, забавен начин за започване на разговор, или пък привличане на внимание. Все пак сложната мисия да закрият концерта не беше приключила и Пабло нямаше как да си позволи да изгуби тълпата точно сега.
- Добре, поне моят микрофон работи… - сви рамене, но решителния му поглед не промени позицията си. - Имаме малък технически проблем зад сцената.. Но разбира се, няма да му позволим да ни спре… НАЛИ?! – подкани публиката да го подкрепи и остави усмивката си да заслепява. – Моментът е добър, за да си припомним защо сме тук. Не просто музиката ни събира днес, а една обща кауза. Да сме по-добри хора, или както пише там... – русокосият се извърна за миг, посочвайки големия плакат, закачен отстрани на сцената. – „Да не забравяме да дарим любов и надежда“. – направи съвсем кратка пауза, оглеждайки притихналите в очакване лица, всяко потънало в своя емоция. – Така че, след като тази вечер всички пяхме за вас и ви повтаряхме, че сте обичани, че сте важни, че сте красиви… сега е ваш ред! – разпери ръка, завъртайки я около големия стадион, изпълнен с хора. – Да изкрещите имената на скъпите си хора, независимо дали го знаят или не, дали са близо или далеч. Задавам посланието, а вие го завършвате, готови?! Ще броя до три на испански! – накара публиката да се засмее, за да ги разсее от притеснението, ако им бе останало такова. Не всеки би се осмелил да изкрещи имената на хората, важни за него. Но днес Пабло усещаше, че е време да бъде разбита и тази бариера. - Уно, дос, трес…
- Липсваш ми, …! – извиси се до опасна височина, запазвайки мелодичността на гласа си. Смелостта му с тази импровизация зарази и аудиторията, точно каквато беше целта. Всички изкрещяха имената на хората, които им липсват. В съзнанието на Пабло като ангел слезе майка му, Мария. - Обичам те, …! - продължи със следващите кратки, но могъщи думи, които по злощастие на съдбата бяха позагубили някогашния си блясък и се бяха превърнали в старомодни слова. И въпреки това най-много хора изкрещяха нечие име тук. През погледа на русокосия се разкри живота, който въпреки мрачната си страна, никога не е спирал да обича. Ако не го обичаше толкова, нямаше да оцелее досега. Но днес, имаше една фигура, която излезе дръзко от светлата половина, за да погълне тъмнината. Протягаше шепи, пълни с вкусни кестени и лешници. Краткият проблясък накара блондинът да се усмихне на точно един определен човек от тълпата. - Ще те нося завинаги в сърцето си, …! – следващото го накара да направи грациозна балетна стъпка встрани, полагайки ръка в ляво на гърдите си. Пред премрежения му за миг поглед веднага изплува образа на малкия му Леонсо.Сълзите покапаха гъсти като мед в душата му. - Ти си най-страхотният приятел, …! – продължи с усмивка, която този път бе за Даниел, дори да не се обърна към него.- Благодаря ти за всичко, …! – извика напевно последното послание, а зелените ириси тъкмо навреме намериха стария Джем сред тълпата. Беше го яд, че не можа да уреди ВИП пропуск и за него, но поне му бе подарил два билета. Все пак не можеше да изключи Виктор от уравнението.
- Бяхте чудесни! Благодаря за страхотната вечер! – накрая отново се обърна към цялата тълпа пред себе си, поставяйки отново нарисувания показалец между носа и устните си. Вече бе напълно изтощен, но никоя част от тялото му не го показваше, освен безспирно трупащите се капчици пот по челото и врата му. Всъщност половината му коса бе подгизнала още на третата песен, ала нима можеше да мисли за подобни незначителни факти, когато пред него се разкрива красивата картина на живота. Такъв, какъвто си го бе представял винаги.

*********

Чувстваше се като тинейджър на първия си концерт, за който скришом се е измъкнал от вкъщи, само и само да зърне любимата си звезда. Не че сегашната ситуация не се доближаваше достатъчно до истината. Щеше да е затрупан със задачи, заради малкото си приключение в работно време, но, както беше казал и на Пабло, нямаше намерение да пропуска събитието за нищо на света. Въпреки огромната тълпа, притискаща го и от двете страни, всеки страничен шум избледня, докато не се изгуби напълно. На кралски престол, високо над всичко останало, се извисяваше ангелският глас на неговата Айви. Поправка, Айвън. Логън бе безвъзвратно погълнат от всяка песен и емоция, която русокоското подхвърляше към него без капка милост. След дълго пленничество, сладкогласната птичка най-после бе успяла да отвори златната клетка, фениксът се бе издигнал от пепелта на предишното си Аз. Двама напълно различни човека, които съдбата, или някоя от висшите сили, на които хората вярват, събра заедно. Сблъсъкът на два свята, които намериха допир, откриха липсващия елемент, направиха крачка към промяната, дадоха си шанс за по-различен живот, взеха с пълни шепи от всичко, което им бе поднесено, намериха нов смисъл, нова и различна гледна точка, другата страна на монетата. Направиха залог, рискуваха и сега можеха да се радват на достигнатата свобода. А тя е крехка, тя е най-голямата и трудно осъществима награда в играта на живота, тази която все си мислиш, че си доближил, но се оказва, че от нея те дели цяла пропаст, та даже и две. Но си струва, заслужава си всичко, което ще захвърлиш в нейно име, дори да зарежеш самия себе си. А дали е точно така? Дали реалната, пълна и без всякакви граници свобода наистина съществува? Дали заслужава да изоставиш всичко в нейно име, като дар към измислен Бог, положен на жертвен олтар? Тук логика не присъства, има единствено личен избор. Да, или не, два кратки отговора. Самият Шекспир го е казал: „Да бъда, или да не бъда, това е въпросът?”, а той със сигурност си е имал не малко грижи. Странно как един концерт може да пробуди толкова философски мисли, и в същото време напълно типично за човек от рода на Логън. Магията на раздаващото се докрай създание на силно осветената сцена продължаваше да плете все по-чевръсто веригите около тялото на Логън, шепнейки му омайващи слова, също както демон, който облизва жадно устни за душата му. Пленникът по собствено желание, страдащ на този етап от няколко типа Стокхолмски синдром, неспирно обгръщаше с отворени обятия мистичната сила, която си бе пробила път през цялото му същество, и течеше във вените му. Никое проклятие, и на най-могъщата вещица, не можеше да се сравни с това.
Като заговорихме за вещици, тяхна отдавъшна предшественичка с един единствен допир разсея розовата мъгла от съзнанието на Логън.
-Виж ти, къде се срещаме.
Някои хора имаха отвратителния навик винаги да ходят там, където не са желани.
-Какво правиш тук, Миа? – наложи му се да повиши тон, поради силните скандирания на публиката.
Тя последва примера му.
-Харесвам такива събития. Не помниш ли?
-Няма как да помня нещо, което никога не съм знаел.
-Баща ми организира фестивала.
И таз добра.
-Ако бъдеш така добра, запази тишина, за да мога да слушам.
-Бива си го. Кой да предположи, че грозното патенце ще се превърне в лебед? Преди да се усетиш, ще бъдеш заменен със следващoто богато татенце.
Отговорът застина на устните на Логън, спрян от проглушителен звук, идващ от сцената. Понечи да побягне в тази посока, но последвалите думи на Пабло го заковаха на мястото му. Злото в женски форми се бе изпарило във въздуха, и още по-добре. Опита да си отдъхне, но думите все още кънтяха в съзнанието му като махало на стенен часовник, отброяващ последните часове до дванадесет, когато Логън ще загуби вълшебната си пантофка. Черна мъгла изви слузестите си пипала около тялото му, сякаш бе боа, задушаваща жертвата си.
„Това не е вярно! Грозни лъжи! Не се хващай на думите на онази жена!” – крещеше отчаян глас в главата му, в опит да му върне здравия разум. Имаше чувство, че какафонията от гласове около него, примесена с неговия собствен, бавно и сигурно ще пробие дупка в главата му. Пипалата се затегнаха още по-силно. Тогава ги чу, думите като слънчев лъч, които пробиха тъмнината. Кратките слова бяха последвани от два зелени изумруда, които приковаха лешниците в своята власт. Мъглата изчезна, всички гласове утихнаха, като затаили дъх заедно със самия Логън. Сърцето заби лудешки, две кристални капчици се търкулнаха от ъгълчетата на омагьосаните очи.
Избутваше всички от пътя си, краката му се движеха на автопилот. В момента, в който изтощеният Айвън напусна сцената, веднага бе отвлечен от Черния рицар, без право на избор. Заключи вратата на гримьорната, понесъл лекичкото телце, което сякаш бе загубило няколко килограма по време на пеенето.
-Беше невероятен.
Не бе сигурен защо, но трудно си поемаше въздух. В тялото му се бяха насъбрали прекалено много емоции и огромно количество адреналин.
-Нямам думи да ти опиша колко се гордея с теб. Аз...Прости ми, искам колкото може по-бързо да бъда едно с теб.
Целуна жадуваните устни, намествайки Пабло, така че тялото му да се увие около неговото. Подпря го на стената и с едно движение се отърва от пречките по пътя си. Нежно си проби път в горещата плът, подготвяйки я за себе си. Заповядваше си да има малко търпение, въпреки напиращата в него възбуда.
-Дръж се здраво. – прошепна, хапейки устни от силното усещане, което го превзе.
Затвори очи и отново открадна сладките черешови устни за себе си. Успя да проникне напълно и се задържа така. Ръцете му прегръщаха неговата Айви така, сякаш не искаше никога да го пуска. Раздвижи торса си, събуждайки сладки стонове и в двамата. По челата им се стичаха капки пот, смесващи се в едно с всяко движение.
-Докато беше там горе, докато омагьосваше тълпата с прекрасния си глас, ми се искаше да ти кажа толкова много. Да ти опиша всички емоции, които предизвика в мен. Но, в същото време не можех да намеря правилните думи. Ти не само ме разби, ти ме дари с нещо незабравимо, още от първия момент, в който те срещнах. Обичам те...По дяволите, обичам те!
Нишката на мисълта се разкъса, давайки път изцяло на езика на тялото. Достигнаха до оргазъм един след друг. Напълно изтощено, тялото на Пабло се отпусна в ръцете на Логън. Черния рицар, все още търсещ дъха си, го гушна в обятията си.
След наистина бързото му неочаквано отвличане от Черния рицар, Пабло изцяло загуби представа за време и пространство. Ако някой го питаше какво е това, нямаше да успее да отговори нищо. Да не говорим, че така или иначе устните му бяха заети през по-голяма част от времето. Още след като слезе от сцената, се почувства замаян от всичката изразходена енергия, но сега доизцеждащата силите му сладка омая бе вкусната сметана, завършваща тортата. Оттук нататък едва ли щеше да има скучна вечер.
Тялото му освобождаваше едва чути стенания след всеки тласък на Логън, просто защото бе останал почти без глас. Все още не бе минал никакво професионално обучение, а сам не можеше да твори чудеса. Нищо, че му се стори истинско чудо това че успяха да довършат концерта. Едва-едва можеше да стои на краката си, а греховния кестен, който отново покори тялото му, успя да го довърши. Треперещите ръце на русокосия стискаха силно ризата на гърба му, а когато възбудата успя да си проправи път и през него, най-сетне се отпусна и се разтече върху другия като преварена каша.
- Не мога да помръдна… -не пропусна да измънка, заровил лице в парещата гръд. Устните му попиваха потта, която остатъчно се стичаше по едрия торс. Каша беше най-точното описание за блондина в момента. Бе тотално обезоръжен. За първи път достигаше лимита на силите си и сякаш сам за първи път срещаше себе си. Отвъд видимото, отвъд детската енергия и желание за щури закачки. Най-сетне се почувства пораснал. Но си оставаше момче, особено по начинът, по който дребното му телце се изгубваше в чуждата прегръдка.
- Ще се погрижа за теб. – каза му думите гальовно, като се зае да го почисти и да му върне разпиляните по пода дрехи. Преживяването бе някак интересно, като да обличаш кукла, и все пак приятно. Чу силно думкане по вратата и напълно очаквания ядосан глас на Даниел. Погрижи се за собствения си панталон, и отново върна блондина в ръцете си, където му беше мястото.
- Пабло е изморен, нуждае се от почивка. – бе набързо скалъпената реплика, с която напълно игнорира Даниел и протестите му, и поведе русокоското към колата си. Намести изтощената му фигура на предната седалка и го зави с палтото си.
- Ако искаш поспи, докато пътуваме.
Не бе сигурен дали въобще е бил чут, тъй като Пабло отдавна беше затворил очи и най-вероятно се бе унесъл в предложения му сън. Да го вижда толкова кротък – крайно неочаквано, но страшно сладко. Само ако знаеше колко очарователна е тази негова страна. Нарисува спомена в съзнанието си, така че да остави траен отпечатък като татуировка, за която дълго време си изчаквал търпеливо. В един момент от живота си Логън си бе мечтал за такава, но тогава не бше успял да реши какво точно би искал да украсява тялото му. И още по-добре, защото в спящото лице на Пабло намери идеалната картина, която не би имал против да запамети върху кожата си. Каква откачена мисъл, която едва ли би се понравила на новата сензация, в която не се съмняваше че ще се превърне кротко спящото момче. Тази мисъл му харесваше, но и в същото време го ужасяваше до крайност. Да го дели с когото и да било, това никога нямаше да се случи, но за доброто на Пабло, и в името на мечтите му, щеше да му се наложи да преглътне някои факти.
Спря пред жилищната сграда, и остави Айвън за малко самичък, докато се качи до апартамента си. Сърце не му даваше да го събуди. Опакова малко багаж, и се върна в колата. Едва когато излязоха извън града, дочу размърдването на спящата фигура до него.
Странни образи се редуваха в света на подсъзнанието, където се помещаваше киното на сънищата. Сякаш прожектор отразяваше сенките на всичко онова, което русокосият бе забравил и щеше да забрави отново, щом отвори очи. Чернокосата красавица в червено, хладнокръвно пронизваща неизвестна жертва с красивото студено острие, отразяващо се и в изумрудените ириси. Вяла усмивка, преобразяваща се в неконтролируем мрачен смях. Кръв, острие, стълбище.
Част от Пабло винаги опитваше да се събуди първо по лесния начин, но успяваше само да даде безполезни команди на тялото си, което едвам потрепваше и сменяше позицията си. Лицето му оставаше спокойно, чертите напълно отпуснати. И така, докато нечии ръце не му показаха коя е убийцата. Разкъсвайки червената рокля, отскубвайки перуката от темето. Точно в този миг идваше края. Щом изумрудите видят отражението си в огледалото на колата.
- Не!!! - дребното телце подскочи и насмалко не се заби в прозореца на превозното средство. Втори панически шок последва, когато усети как реакцията му накара Логън почти да изгуби управление. Нямаше как да не го стресне, но за щастие избегнаха много вероятната катастрофа.
- Не е нужно да спираш, добре към! Добре съм! – веднага извика, щом се окопити и благодари на всевишния, че е още жив. – Гледай пътя! – напомни му с остатъчно притеснение отпреди секунда, когато животът му почти премина като на лента пред очите. Беше твърде млад да умира, а и тъкмо сбъдваше мечтата си. Не можеше да си позволи да гушва букета точно сега.
Въздъхна с облекчение, избърсвайки капчиците пот, избили на челото му. Облегна се назад и се замисли. Отново не помнеше какво толкова сънува, но усещаше, че се повтаря. Един и същи кошмар. Отново и отново и отново. Но не го беше сънувал у Даниел. Никога не го сънуваше при него. Може би това бе сред причините да се нанесе при него. Беше го страх. А дори вече не знаеше от какво точно. Не знаеше дали враговете му бяха врагове, дали се бяха отказали, и ако не, то от кого трябваше да се страхува най-много? Навярно от човека, който все още го притежаваше на хартия… По дяволите, наистина не искаше да мисли за нищо от това.
- Къде… - сети се да се огледа и осъзна, че се движеха някъде извън града. – Къде отиваме, по дяволите?! – възкликна по-емоционално, отколкото може би бе необходимо. Защо им трябваше да напускат града? И защо Логън отново го бе отвлякъл така… Ама че своеволност! Ами ако някой агент вече го беше потърсил след фестивала? Ако се бе случило нещо важно, което момчето бе изпуснало? Нямаше да му го прости никога!
- Не мога да ти кажа, изненада е. – отговори му напълно спокойно.
- Ако искаш да говориш с Даниел, може да използваш моя телефон – добави, преди бурята на възвърналия типичната си жизненост младеж да го застигне.
Подаде му устройството.
-В бързината не потърсих твоя. Вероятно Даниел е прибрал вещите ти, така или иначе.
Думи, които заклет педант не предполагаше, че някога ще изрече.
-За нещастие, или твой късмет в този случай, познавам организатора на фестивала. Баща ми е общото звено. По-скоро едно от двете. Преди да си помислиш, че съм планирал това, не е така. Научих го малко преди края на концерта. Това, което целя с тази информация, е да ти кажа, че взех този факт предвид, когато те отвлякох. Кошмар ли сънува? – погледна към него за миг, преди отново да върне погледа си на магистралата.
Ако многоточието имаше звук, в този момент Пабло го издаваше продължително, докато мозъкът му се бореше да асимилира думите на своеволния му сенсей. Така и не намери смисълът, който другият опитваше да му внуши с тях. Накрая просто се отказа, напълно изгубен още от първото изречение. Все още смяташе, че английският му не е на достатъчно добро ниво, дори да измисляше и текстове на песни. Всъщност истината беше, че високия стил на изказ, който Логън притежаваше, често го оплиташе в объркване. Прокара пръсти през русите кичури и въздъхна, сваляйки телефона от ухото си. Разбира се, че Даниел нямаше да му вдигне.
- Не помня… - отвърна на последния зададен му въпрос, сетне опита за последен път да звънне на приятеля си. Беше му обещал да пийнат след концерта, но още когато се уговориха за това, Пабло имаше вътрешното усещане, че няма да се случи. Сякаш не му стигаше, че мислите му почти постоянно летяха към Черния рицар, а сега и всичкото му време.
- И все пак…къде ме водиш?! – стрелна похитителя си с припиращи за отговор изумруди.
Логън издебна момент, в който движението беше спокойно. Подхвана главата на русокоското, и запуши устата му с целувка.
-Имай търпение, греховна моя Айви. Днес е специален ден, заслужава специално пътуване.
Небето бе обсипано с множество звезди, сгушени до величествената бяла Луна. Не след дълго пристигнаха до желаната дестинация, и обещаната от Логън изненада. Подкани Пабло да го последва вън от колата. Дори в тъмното ясно можеха да се отличат очертанията на пустия по това време на нощта увеселителен парк. Логън хвана ръката на младия си любовник и го поведе към контролното табло. Натисна няколко бутона, и многоцветни лампички осветиха виенското колело. Даде му малко време да се съвземе от изненадата си, преди отново да го отведе със себе си, този път вътре в една от удобните кабинки. Затвори вратата след тях, и я заключи добре.
-По принцип няма как да бъде пуснато по този начин, типични мерки за безопасност, но аз имам нещо, което ще ни помогне с тази мисия.
Намигна му, и извади малко дистанционно. За нула време виенското колело се задвижи, и ги понесе високо във въздуха. Щом достигнаха най-високата точка, Логън използва отново дистанционното, за да го спре. Пред прозорчетата се разкриваше приказна гледка. Хилядите звезди им правеха компания в приятната самота на тази височина.
-Реших, че сега след като си звезда, заслужаваш да бъдеш сред останалите звезди.
Усмихна му се топло.
Странно или не, но рускоското да първи път стъпваше на такова място. Раят на детското веселие. Сякаш дори сред пустотата можеше да види хилядите тичащи наоколо деца със светнали лица, дърпащи майките и бащите си с малките си ръчички. И въпреки тишината можеше да чуе еуфория от радостен смях и гръмките мелодии, идващи от атракциите. Всичко би било точно както в представи му, знаеше го. Но сега, в един кратък миг осъзна, че това работно време е специално за него. Оглеждаше се тихомълком, пристъпвайки бавно зад Логън, докато светлините не съживиха огромното виенско колело насреща им. Захласнат от целия блясък, Пабло до последно не схвана изненадата. С думите на Логън обаче всичко си дойде на мястото. Освен реакцията, която русокосият търсеше.
Това наистина го умиляваше, но се зарадва не толкова на жеста, колкото на човека, който му го подари. Разбира се, нито в това място имаше нещо специално, нито дори в безбройните точици, обсипващи небосвода. Те не бяха специални, защото можеха да се видят и друг път, от други хора. Но Черният рицар, който беше само един, направи точно това „сега“ незабравим спомен в съзнанието на блондина.
Хвърли се на врата му с детска усмивка. Изумрудите отразяваха океана от блещукащи звезди. Впримчи задълго красивите лешници, неговите лешници. Знаеше, че каквото и да каже, би било малко да изрази неизпитаното досега топло усещаше в душата му.
- Благодаря ти… Много е мило, наистина. – отдръпна се малко и за миг зарея поглед в ясното небе. – Може би е рано да се радвам… - задържа усмивката си, въпреки леката промяна на интонацията си. – Все още не съм станал звезда. – довърши, спирайки се върху най-открояващата се спътничка горе. Да, реално имаше много да извърви, чакаше го дълъг път, за да се извиси дотам. Днес бе едва началото, при това просто опит, но и той го усещаше не по-малко от Логън. Щеше да успее да се превърне в звезда. Носеше всичко нужно в себе си. – Но има време и за това! Сега ми стига… - направи някак красива пауза, отново премахвайки всяка дистанция между него и Черния рицар. - …че за теб грея достатъчно! – дъхът му затанцува по отсрещните устни, които бяха своеволно откраднати за поредна целувка. Тънките пръсти намериха своята наслада в свежите кестени.
Дори всичко да изчезне просто така, като с магическа пръчица, дори тези дни да бъдат изтрити като графит от платно на художник, Логън никога нямаше да забрави. Той щеше да пази скъпоценните спомени, блестящи като изумрудите в очите на Пабло, здраво заключени в ковчежето на съзнанието си. Ако чувствата и преживяванията на хората можеха да бъдат написани като с мастило върху вселената на живота, то колко по-интересен би бил света. За щастие, книгите и дневниците вършат добра работа в такава ситуация. Останалото можем да споделяме със сърцата си, онова което не бихме могли да опишем с думи, което е прекалено висшо, за да бъде обхванато в границите на една страница. Да, такъв тип поетични мисли се спотайваха в главата на Логън, замаяна от обхваналите го приятни усещания, даряващи му плътните устни на Пабло, напълно изместили тревогите от фестивала. Сплете пръсти с тези на Пабло, които се изгубваха в далеч по-голямата му длан, но емоцията бе налице. Дори това, което чувстваше в момента, да беше просто плод на заклинание, в плен на което го държеше русокоското, то без съмнение бе искрено и истинско. Би заложил живота си в името на това.
-Извини ме, замислих се. По-възрастните го правят често. – опита да извини разсеяността си с малка шега. - Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че хареса малката ми изненада.
Откакто момчето му подари първата си целувка, всяка следваща идваше още по-естествено, и никога не му стигаше. Жаждата го мъчеше като бездънен кладенец. Колкото и да пиеше, водата нямаше край, а бе толкова сладка, толкова греховна и неустоима. Потопи глава в кладенеца си, и потъна отново в неутолимата жажда, чийто център бяха по-сладките от череши и по-нежно розови и от цветове на черешови дръвчета устни. Свободната му ръка се настани между копринените нишки на златните коси. Навън облаци скриха звездите, и измежду тях се измъкнаха малки капчици. Дъждът затропа по покривът на металната кабинка, сякаш се опитваше да влезе при тях. По цялото тяло на Логън преминаха тръпки. За добро или лошо, малкият му план стана дори по-романтичен, отколкото бе планирал.
-Най-добре да се връщаме в колата, преди да е заваляло по-силно. – предложи Логън и понечи да върне Виенското колело отново в движение.
По законите на Мърфи, дистанционното, разбира се, отказа да се подчини. Опита още няколко пъти, но и те бяха обречени на провал.
-Не искам да те притеснявам, но...мисля, че ще постоим тук по-дълго от заплануваното.
Погледна притеснено към русокоското си.
- Да се насладим на малкия си капан. - засмя се Пабло, леко нервно, но погледът му остана омьгосан от отсрещния и отказа да се паникьосва, камо ли да мисли за предстоящите си вълнения и дългото пътуване надалеч.

Сенките на тавана се размиваха бавно, докато очите се изпълваха със сълзи. Достатъчно горчиви, за да не могат да бъдат преглътнати. Тези две очи не грееха, както в мига, в който за първи път зърнаха първото си утро в големия Лос Анджелис. Градът на възможностите, или както го наричаха „Градът на ангелите”, въпреки че нямаше нищо ангелско в него.
- „Град на ангелите” трънци... – изсумтя под носа си Пабло, който в момента жадуваше някой да го изнесе оттук. Просто искаше да се махне от този проклет град. От вонящата на цигари хотелска стая и от това легло, на което шейсетгодишния продуцент го бе чукал два пъти подред.
- По-скоро град на дяволите. – откъсна се като между сподавения му тих смях. Цялото му същество крещеше да се събере и да се разкара оттук възможно най-бързо, но тялото му отказваше. Не, беше много повече от това. Много повече.
Не можеше да помръдне, не искаше отново да усети лепкавата течност по отвора и бедрата си. Не можеше да понесе още от това в момента. Отброяваше колко секунди ще са му нужни, за да спре да си припомня собствените си викове отпреди малко. Каза на кучия син да не се изпразва в него, но проклетникът заглушаваше молбите му. За него той не беше човек, не беше нищо повече от секс играчка. Двамата имаха нещо общо...бяха се заблудили напълно, че са спечелили от лотарията. Пабло бе като онези млади люде, които смятат, че като се загубят и ще се намери някой да им покаже пътя и да им даде шанс... А важна клечка от Лос Анджелис се бе зарадвала, че е спечелил от лотарията и се е сдобила с нова бляскава играчка, която да разнася със себе си, за да му носи удоволствие и още пари.
Всичко много бързо му стана ясно като ял ден, когато уж напълно професионалната им среща в кафенето на първия етаж се пренесе в стая 6504.
Разбира се... Човекът си беше написал домашното. Нямаше значение кой е Пабло Ортиз, важното беше, че бе дошъл в страната нелегално, за да проституира. Това бе единствената истина и факт относно него за света. Той не се споменаваше никъде като човек, или като момче едва в двайсетте си, не се споменаваше като персона със собствена мотивация и мечти. Никой не се интересуваше дали опитваше да изостави грозната реалност, в която се бе принудил да съществува. Никой не го и бе попитал харесва ли му да продава тялото си. Вече му беше навик. Просто навик, като дишането, като самото му болезнено съществуване.
Не познаваше почти нищо друго. Вярваше си, че е познал поне любовта, но и това не му стигаше. Логън...не му стигаше. Искаше да види какво е живота извън птичата клетка. Е, сега, лежейки в задимената стая 6504, в пашкул от свои и чужди телесни течности...можеше да чуе само монотонното изцъкване на добрата стара ирония. Дойде чак дотук, за да избяга от миналото си и да опознае себе си наистина, отвъд всичко, което можеше да бъде там...докато не осъзна, че всъщност това беше той. Сам преглътна и затвори вратата отвътре, сам реши да влезе, вместо да побегне. Защо ли...
По някои време съзнанието му отчете какъв всъщност бе монотонният звук, който долавяше. Хъркането на продуцента се усили, за да го изкара от влакчето на ужасите, което бе лабиринта на мислите му в момента. Усети как тежестта се разкара от изтръпналата му ръка и си я прибра, докато имаше възможността.
Надигна се бавно от леглото и се огледа. Беше свикнал дотолкова, че вече всички миризми и докосвания му се сливах в едно. Едно голямо нищо. Просто се чувстваше все по-празен след всеки път, в който усещаше нечий тласък в себе си...
Неотдавна вярваше, че любовта може да го излекува, че може да го направи „нормален”.
Всичко това бяха приказки за деца. Пабло Ортиз бе от онези, вече порасналите.
Дрехите му седяха почти разпокъсани на пода, затова облече халата, който си вървеше с всяка стая. Пребърка костюма на продуцента и взе портфейла му, прибра си и кутията със скъпи вносни цигари. Почти беше до вратата, но се върна и свали внимателно скъпия ролекс от китката на хъркащия. Изнесе се от стаята на пръсти като грациозна балерина. Засъхналите сълзи красяха безизразните му гладки черти.
***
Когато някой постави ръка на рамото ти и ти каже, че всичко ще е наред и всичко ще се оправи... Дали нямат предвид, че просто всичко ще се върне към нормата, с която си свикнал. Пабло се бе почувствал сякаш някой го бе зърнал в тълпата и на мига го бе съжалил, гледайки глупашката му усмивка и заплеснат поглед. Сетне този някой бе дошъл да го потупа по рамото и да го утеши, че заблудата му няма да трае никак дълго и съвсем скоро всичко ще се оправи, тоест ще си дойде на мястото. Както си е било преди. Или..почти.
Почука отново на вратата и този път вече изохка раздразнено. Кокалчетата на дланта го заболяха вече. Колко време щеше да му отнеме на старчето да отвори проклетата си врата?! Разбира се, не е като да има вариант, в който не си е вкъщи, или се е преместил да живее другаде... Бяха минали само няколко месеца, откакто бе заминал, не беше кой знае колко дълго.
- Джем, айде отвори ми, де! – настоя с едно много провлачено „де” накрая. Беше си изгубил обноските отново някъде, но все по-малко неща имаха някакво значение.
Въздъхна тежко седна пред вратата, облягайки се на пантите ѝ. Постави аквариума в скута си, увивайки ръце около него.
- Тортуга... не ме гледай така, моля те! Ще видиш, че старчето ще се появи всеки момент! Ще изпълня обещанието си, ще видиш... – описа някакъв знак на външната страна на стъклото и костенурката сви и разтегна врат отново. Все му се струваше, че присвива очи насреща му, сякаш не вярваше на думите му. Че защо да я лъже? Само тя му остана... Нямаше други приятели. Освен Джем. Поне Пабло го смяташе за близък човек, макар да бе навярно най-ужасната възможна лепка за другия. – Какво? Ще ти липсвам ли? Знаеш, че ще ти е по-добре в някое спокойно езеро, дядо Джем все ще знае някое хубаво място. Може би с лотоси, като в китайските дзен градини...
Сам си удари плесница, за да спре да си представя разни неща. Понякога прекалено задълго време се отнасяше напълно някъде другаде, а не искаше да изпусне Джем. Не че имаше голям шанс за това, след като бе окупирал прага на дома му, но все пак...
- Така ще ти е по-добре, Тортуга. Вече нямам дом, който да споделя с теб. Така поне единият от нас ще е свободен.

В мига, в който замахна, знаеше, че него ще го заболи повече сърцето, отколкото ще боли бузата на Пабло. И точно защото знаеше, го удари със сила. Искаше наистина да съжали след това, че си е позволил да го удари. И искаше да види после, щеше ли да има път обратно за него отново там.

Звукът още не беше избледнял, когато го притисна в прегръдката си, въпреки отсрещната съпротива. Понякога нямаше време за думи. Понякога обясненията костваха скъпо. Ако Пабло не съумееше сам да си обясни, защо Джем реагира така, то всякакви думи на Джем биха били излишни.

Пусна го. Взе шапката си от леда и си тръгна.

***

''Град на греха'', така беше известен Ел Ей. За Джем нямаше пукнат грешник, ако не го беше видял и чул. Т.е., не излизаше от вкъщи и всичко беше наред. Почти. За съжаление му се вряха под носа, в ръцете или в краката. А почнат ли да се врат, кокалестите му пръсти и сатанинската му мутра, щяха да бъдат последното, което ще искат да усетят и видят. Това щеше да разбере и съседката отляво, когато открие поредната мъртва мишка в доставената си пица. Джем се чудеше, кога ли старата гарга ще зацепи, че ще спре да получава необичайния бонус в мига, в който престане да бъде толкова досадна квачка. Свиреше на флейта в часа за обедна дрямка. Кой прави това в нормалния свят? Имаше достатъчно ужас струпал се на главата му. Виктор. Урната в стаята си. Мацката, с която преспа през ваканцията. Виктор не беше просто ужас. А много, много голяма беля. Джем отново имаше проблемни бели петна. Колкото и да си записваше и да гледаше снимки-забравяше. Забравяше хората, които обича.

***

- Какво, дявол те взел, щеш, мамка ти! - Крещеше Джеремая, размахвайки лъжицата. Бе забраден с кърпа за коса. Множество маргаритки се кипреха на главата му в щампи от синьо и бяло. Стилът 'бабушка' определено беше неговото нещо. Кожена дълга престилка обрамчваше натренираната му фигура. По нея имаше огромни червени петна, сякаш току-що е разфасовал последния, който го е издразнил. Викингите ряпа да ядат пред исполинската му фигура. Пред вратата стоеше нещо кльощаво и разчорлено. Всичко в него крещеше 'гушкай ме'. Как ли пък не! - Мамка му! - повтори той, за да затвърди изненадата си. Доизмери изправения младеж стискащ праисторическа твар. - Ето, опитай това - каза той и преди Пабло да реагира, завря в устата му дървената лъжица с почти половината й дръжка. Нежните движения не му бяха сила. - Стига си висял навън. Имам нужда от опитно зайче - и също така внезапно и без да даде време за реакция, го повлече със себе си. Тялото на Пабло се дрънна в стоманените гърди на Джем и черупчестото остана между тях като медал за храброст. Добре, че си беше с черупка, иначе щеше да стане на миш-маш. Пабло след като се освести се оказа с маса пълна с какви ли не глезотии. - Така, отвори тринадесетата си чакра или каквото там имаш в стомаха си и почвай да опитваш. Надявам се да не си чак толкова бездарен като Виктор. Ще е хубаво и да качиш някое кило. Всички мускули си загубил. За к'во се трепах толкова време? - не спираше да намила: - На слънчева енергия ли караш само? - Изгледа го отново от глава до пети. Странно беше, колко му личеше на Пабло, когато нещо не е наред. Постоянно не беше наред, но днес някак повече. Но Джем не беше готов да се предава. И не мислеше да прекарва следобеда говорейки за чувства, и че всичко е само временно. Животът беше гад на пълен работен ден. Днес Пабло имаше нужда от нещо. Джем не знаеше от какво точно, но реши да не е на празен стомах. За две минути успя да напъха толкова храна в Пабло, че думата 'угояване' се струваше някак слаба. - Гълтай по-бързо, де. Какво само ми дъвчеш и преживяш. После ще говориш. Сега яж. И отново. Гълтай. Ето кифличка с ванилия и канела... - Всяко преглъщане сподавяше сълзи. Всяко преглъщане можеше да пълни сърцето ти. Ако му позволиш. Хранителната кома така удари Пабло, че той заспа на дивана на Джем, гушнал Тортуга. Джем го позагледа. Не го беше виждал от деня на ледената пързалка. Странно спокойствие витаеше около Пабло, когато ноктите му бяха долу. Джем метна одеалото и взе костенурката. Гледа я дълго, но не можа да измисли достатъчно добро ястие за точно тази съставка. Щеше да продължи да мисли по въпроса.

***

- 'Яж! Всичко в чинията да се изяде. Дори и шибаното брюкселско зеле. Спретни се. Екипът е на стола. Чакам те за тренировка. Ако си се събудил след 11.00 часа-не ми се мяркай пред очите. Ще умреш в библейския смисъл на думата'! - Тази бележка четеше Пабло, преди да погледне към часовника на стената.

Отпечатъкът от силната старческа длан, продължи да прогаря бузата на Пабло, който буквално си беше паднал по дупе на леда от плесницата. И след първите секунди не можа да асимилира съвсем какво се случва. Всичко се разпадна много бързо, когато от невинния урок, който даде на Виктор как да направи пирует на леда, играта бързо се превърна в плачка и за двамата. Малчуганът стискаше плътно ръката му до момента, в който Пабло се вживя прекалено в малкия си танц и реши, че другия вече се е научил, че можеше да продължи без помощна му. Не беше идеята му да го пуска и да се завърти на другата страна. Наистина не беше съзнателно, там някъде за миг логичната му мисловна дейност бе отстъпила на радостта от изживяването. Опасното разсейване по-късно го ужаси, когато вече се осъзна, че не чувства малките пръстчета около дланта си и не вижда лицето на Виктор наблизо. Веднага заби спирачките и се озърна панически във всяка възможна посока. Видя момчето на земята със стичащи се по бузите му сълзи. Запъти се към него с пълна скорост, но Логън и Джем го бяха изпреварили. Те, за разлика от него, не се отнасяха някъде другаде, когато не трябва. Пабло имаше навика да се полита далеч от реалността. Не че някой наистина можеше да го вини. Той подсъзнателно достатъчно винеше себе си.
По-късно на летището в Ел Ей, ръката на русокосия се намери на същата тази буза, която Джем бе ударил онзи зимен ден на пързалката. Странно как толкова кофти момент можеше да му донесе такава топлина в друг. Беше толкова различно... Беше като, че имаше семейство, пред което е сгафил яко и си бе понесъл последствията.
- Семейство... – преглътна част от сълзите си, но остави една да избяга, преди да обявят полета му.
***
Не му се говореше особено, докато чакаше като някоя просакиня пред вратата на Джеремая. Затова, когато устата му бе натъпкана с храна още преди да се оказа завлечен в дома му, Пабло дори не опита да възрази по никакъв начин. Без друго всичко го болеше от не особено приятния край на приключението му в Ел Ей. Не само, че отново се почувства млад, ами по-скоро като глезено детенце. Преди да загуби и майка си, не си спомняше да е имал други близки. Може би просто беше прекалено малък, че да помни, но по думите на покойницата трябваше да се радва, че не помни нищо от живота им преди да дойдат в щатите.
Винаги се оказваше на произвола на съдбата. Дори животът му да нямаше значение, Пабло го ценеше прекалено, за да го изостави и просто да се предаде. Знаеше, че след всичко, което Логън успя да му даде и опита му да го научи какво е любовта, не искаше отново да се върне при онази вещица. Уважаваше нещата, които малцина бяха правили за него. Малкото мигове, в които не беше излишно петно на този свят, или нечия играчка за забавление.
Знаеше, че все щеше да измисли нещо. Независимо какво. За съжаление портфейла, който сви от онзи продуцент, разполагаше главно с кредитни карти. Имаше и малко кеш, което помогна на Пабло да допълни сумата за билет обратно. Малкото кварталче с онази прокълната сграда му липсваше. Беше леко странно да се върне там, при все че полицията навярно все още провеждаше разследване. Блондинът се бе изкачил до етажът, на който неотдавна пребиваваше с майка си. Воден от любопитство и някаква откачена носталгия, се беше озовал пред вратата. Беше тихо и жълтата предупредителна лента за забранен достъп липсваше. Може би вече се даваше под наем, или имаше нов жител? По последните му спомени почти никой не искаше да остане да живее в тази сграда, след паниката около двете близки по дата убийства.
Пабло знаеше, че не може да се върне да живее с Логън, сякаш нищо не се беше случило и никога не си беше тръгвал от него. Може би ако се засекат отново, поне щеше да му даде закъснялото си обяснение, но в никакъв случай би се оправдавал. Не можеше да си седи на задника, като му щукнеше нещо. Такъв си беше. И рядко оставаше друго, освен нескопосана бележка. Като споменахме бележки... с Джем имаха поне това общо.
В мига, в който съзнанието му се разбуди, разтегна телце и то се преобърна на земята. Беше свикнал да се протяга като котарак сутрин, но му се губеше споменът за това, че бе заспал на дивана в хола. Сладката подла гравитация му припомни набързо къде се намира. Хранителната кома от вчера си казваше думата. Не беше по-различно от дрогата. Имаше само бегли спомени, че по някое време се бе размрънкал с пълна уста и старчето му заповяда да не говори по този начин, защото нищо и без друго не му се разбираше. С две думи, беше препоръчал само храната и плажовете в Ел Ей, но не хората. Надали бе новина за когото и да било, камо ли за Джем, който беше наоколо от сума ти години и знаеше отлично какво представлява човешката напаст. Всеки си беше напаст по свое му.
- Единадесет? – повтори и на глас часът, който прочете в бележката, която намери. Хвърли сънен поглед към стария часовник на стената и се вдигна от земята като попарен. – Мамка му!
Притича почти на кенгуровски подскоци към банята, докато едновременно опитваше да си свали дрехите, за да не влече с тях под душа. Това му беше прекалено нужно, за да се събуди и да е в час в през целия ден. Когато излезе и облече спортния екип вече му оставаха към десетина минутки време. Грабна раницата си, която си мъкнеше винаги, както и една от приканващо ароматните кифли на масата за хранене. Сложи я в устата си и тръгна към изхода, когато се спря и обърна. Добре че намери Тортуга в аквариума ѝ, който също бе домъкнал със себе си тук. Изкара дребните сушени скариди и ѝ пусна няколко вътре с извинителен поглед.
- Съжалявам, че за малко да те забравя. Ще се върна по някоя време. – каза на Тортуга и отпраши с пълна скорост. На този етап дори не внимаваше да не се пребие някъде по стълбите. Бележката някак си му подейства като нужното разсейване от всички останали проблеми. Освен това вярваше на Джеремая, че ще му види сметката, ако закъснее.
Добре, че още си спомняше къде тренираха преди. Пробяга двете пресечки без почти да си поеме дъх и затова когато стигна, едвам върза една думичка.
- Еди...Едина... – запъхтян от тичането, направи знак срещу Джем и се хвана за колената си, докато навакса с дишането. – Единадесет! – вирна гордо брадичка, посочвайки часовника зад ветерана. Бе върнал ръце на кръста си в поза Супермен, докато косата му се бе залепила мокро зелево листо на потното му чело. Усмивката му стигаше почти до ушите, макар да знаеше, че е прекалява с възгордяването. Беше му прекалено рано за това. Последният път, в който Джем го тренираше, почти припадна още в залата и другия трябваше да го замъкне обратно. Пабло не се отказваше, дори когато усещаше, че е достигнал лимита си за момента. Това не беше никак здравословна характеристика в мнозинството от случаи.
Сега обаче наистина не искаше да пропусне шанса, който Джем му даваше. Все от някъде трябваше да продължи напред, а една тренировка беше хубаво ободряване за духа и тялото.

Старчето хвърли един поглед към хъркащия като мармот полу-припаднал Пабло и изтряска:
- А, виждам, че си загрял. Чудесно! Сега използвай задника си продуктивно. Направи две обиколки и после ще дойда за сериите от планкове. Виктор се обади, че няма да може да дойде. Имаш късмет. Сега ще съсредоточа цялото си внимание върху теб. - Нито за секунда не прекъсна упражненията си за трицепси. Времето минаваше толкова бавно, че човек можеше да усети тленността си. Джем не спираше да е нагло досаден: - Нямаш правото да се оплакваш, понеже аз тренирам наравно с теб, а съм тук от три часа по-рано. Как успя да постигнеш, ала 'ходеща закачалка' за толкова кратко време? На експериментални лекарства ли беше? Тсъ, тсъ! - Окуражаващите подвиквания и погледа му следяха непрестанно младежа. Когато след време видя спад в ентусиазма му, той се приближи. - Какво си днес? Спящата красавица? Изобщо не си станал по-хубав след снощния сън - ощипа бузата му. - Все така рошляв и уморен изглеждаш - изцъка с език Джем. Старчето беше в спортен екип от тъмни три-четвърти панталони с джобове над коленете и дълъг светло сив потник с надпис от бейзболната лига. Изрязаната дреха така очертаваше мускулите му, че човек можеше да се зачуди, как изобщо е успял да се навре там. Джем всъщност опитва доста време тази сутрин, преди да успее. Този потник му беше любим. Беше му омръзнало да сменя дрехи, защото е качил мускули на още незнайни за него места. Старчето се добра до врата на Пабло и го заключи в свивката на лакътя си. След това мноого тихо прошепна в ухото му: - Ако си изял всичко в чинията си, ще имаш сили за тренировката. Ако не-ще умреш. Или поне ще ти се иска да си умрял. Нали знаеш, че много те обичам. Моята любов е такава - после силно го изплющя по задника. Хареса си лявата буза. Пабло така подскочи, че за момент застана на пръсти като балерина. Докато младежът си събираше акъла, Джем продължаваше да гледа виновната ръка. Бе разперил масивната си длан, а дебелите му огромни пръсти потрепваха в недоумение. Как така Пабло беше успял да загуби навсякъде мускулна маса, но не и там. Там все още се намираше парче сочна мръвка, която даде ответ при натиска, създавайки този толкова приятен звук 'пляс', след който ти се приискваше да удариш отново. Джем хвана в китката виновната си ръка и погледна Пабло. После погледна ръката си. После пак Пабло. И само процеди: - Искам още! - след, което хукна към Пабло, който ако си ценеше живота и задника, вече щеше да е търтил да бяга.

***

- Ей, ти! - Хвърли му бутилка с вода и го срита леко отляво. Спри да лежиш като прегазен дъждовен червей. Вземи си душ. Смърдиш! - Джем беше свеж като репичка след тонизиращата тренировка. Беше се окъпал, зализал и грееше зловещо. - Чакам те долу, за да пазаруваме. Записах ни на кулинарно състезание. Трябват ми още съставки. Оказа се по-сложно отколкото предполагах. Чудя се, дали Казахстанската кухня би ти понесла. Как си с неща като говежда лой и ферментирало прясно мляко с мед? О, мама му стара! Оповръща ми обувките. По-зле си и от Виктор. Какъв е тоя моя шибан късмет, пусто! - Вайкането на Джем се чуваше почти досами улицата.

Пабло задраска думата “сигурно” между многото слети от бързината думи, докато без малко не остави дупка в листа. Беше така нетипично съсредоточен в заниманието си, че почти се стресна от чуждия глас, нарушил приятната тишина без покана.
- Ортиз. - въздухът около него се раздвижи, но той не се обърна, нито вдигна глава. Потръпна леко, не от изненада, а от простия факт, че напълно бе изключил за компанията си. - Това писателски псевдоним ли е?
Пабло едвам сдържа смеха си. От голите му гърди се откъсна нещо като снизходителен сподавен кикот.
- Фамилното ми име. - поясни небрежно, с добре прикрито внезапно раздразнение, когато чу как чуждите пръсти се промъкват и затракват по корицата на импровизирания му дневник.
Не беше писал нищо вътре от сто години, метафорично казано, разбира се. Ако реално трябваше да е живял толкова дълго, вече да се е преселил на Марс, или някоя друга планета.
Дългите пръсти на безименния младеж, когото Пабло в съзнанието си наричаше Алекс, сякаш попитаха за позволение само с предпазливото си потропване по неговите, преди да отмъкнат тетрадката с твърди корици от скута му.
В интерес на истината нямаше какво да крие. Дори и за беше изсипал най-съкровените си мисли и желания върху листовете, наистина не виждаше смисъл да ги крие от никого. Не му пукаше, не ги възприемаше като нещо интимно. Щом се изнижеха изпод писалката му, сякаш вече не му принадлежаха. Не бяха неговите. И точно това беше целта в тази терапия.
Пабло въобще не ставаше за писател, но отдавна не беше описвал преживяванията си и нещата, които искаше да остави зад себе си, а си спомни, че това му бе помагало преди да се почувства по-добре.
Чаршафът зашумя с донякъде досадно шумулкане, докато Алекс не го измъкна изпод задника на Пабло, за да може да измъкне издълженото си като фламинго тяло и да седне на ъгъла на леглото, за да прочете каквото му беше толкова интересно.
И двамата бяха русокоси, но Алекс беше естествено рус, с по-тъмно кехлибарен нюанс в корените. Сега, на беглата светлина от утринното слънце, което едва се прокрадваше през спуснатите щори, Пабло можа да забележи луничките около носа му.
По начало дори не си спомняше кое го отведе в бара снощи по късни доби, освен, че се почувства ужасно жаден, а водата му се стори скучна и отвращаващо безвкусна.
Когато срещна погледа на красив мъж на средна възраст, който донякъде му напомни на Логан, Пабло се готвеше да отмести очи, но не успя да го стори навреме, преди да види ослепителната усмивка на флирт от другата страна. Всеки друг би се почувствал, сякаш късметът му се усмихна, но в този миг Пабло усети как съдбата му жестоко му се подиграва и му се присмива триумфално иззад някой ъгъл. Въпреки това импулсивно отвърна на усмивката и остави тъмнокосия мъж да се доближи с елегантната си почти нереална походка, която те кара да се замислиш какво въобще правеше на място като това и дали не се беше загубил. Нищо че всеки човек с хомосексуална ориентация имаше пълното право да стъпи в гей бар.
Когато мъжа дойде на бара и се настани до него, веднага го почерпи питие и сякаш с лекота отгатна любимото му - класически Манхатън. Пабло напълно скри незаслуженото си раздразнение то факта, ме се почувства като някоя бейсик кучка, като направо погледна през чашата и лицето на греховно красивия мъж и се изправи от високото столче. Напълно без да даде каквото и да е обяснение, усмивката му се насочи към почти случаен човек, с когото се случи да засече погледа си. Това беше Алекс - изглеждаше почти на неговата възраст, но с по-невзрачно облекло, подсказващо а плашеща липса на моден усет.
Пабло тръгна право към него и дори не се обърна отново към секси татенцето, което определено беше негов тип. Почувства такъв разтърсващ прилив на власт и контрол, че главата му се замая, като че беше изпил Манхантъна на екс, а дори не бе докоснал чашата. Тя остана на барплота, заедно с изоставения греховен мъж, чийто поглед неизбежно проследи безцеремонното отдалечаване на Пабло към дансинга.
Поздрави почти изгубеното в ритъма момче и му показа как се танцува, което Алекс посрещна с похвално достойнство и без прекалено силно въодушевление. Дали това, или факта, че в мътните зеленикави ириси откри сходна на своята самота, но Пабло реши, че това ще е компанията му за вечерта. Всъщност беше много по-повърхностно и лишено от романтика - беше забелязал момчето на входа, докато си свива цигара с трева и Пабло несъмнено искаше да намаже. Трябваше му нещо ударно. Макар че се съмняваше тревата да се окаже по-добро попадение от това да зареже перфектния мъж на бара, за да танцува с небрежно обръснат хлапак, подскачащ като дезориентирано кенгуру. Някои хора определено бяха лишени от знанието как да оставят добро първо впечатление.
Когато Пабло завлече новооткритата си компания към стаята на горния етаж, мина през бара, за да изпие питието си. Не беше чак толкова луд, за да откаже луксозното уиски от 100 долара, което шугар татенцето беше упоменало специално за коктейла му. С цялата си наглост, Пабло не погледна по-възрастния мъж дори за довиждане, макар да бе осъзнал, че още си седи на бара като изоставена младоженка.
Не му трябваше нищо от това... изключая уискито. Знаеше, че едно хубаво безсмислено чукане ще го накара да се мрази и обича в правилните пропорции, за да възстанови крехкия си баланс.
Не искаше вече да проституира за пари, но това нямаше да го спре да чука когото си поиска. След като вече бе осъзнал всичките си таланти и как те нямаха значение, защото никой не наемаше незаконни имигранти току-така, Пабло просто бе подхванал някаква работа като разносвач на вестници и се беше пазарил с един дядо да му даде старото си колело за 10 долара. Ако не друго, имаше чара и сладкодумието си като най-полезното му средство.
- “Не си ми го казвал никога, но аз го знаех през цялото време. Усещах го. Нямаше как да ме харесах заради самия мен. Ти не харесваше истинските части от мен. Нито това, че трябваше да си прекалено търпелив, намираше го за излишно и дразнещо, макар да не си признаваше. Не обичаше да ме гледаш в женски дрехи, а аз обичам да се префантосвам в такива. Не обичаше да ходиш по шумни места, не обичаше други да ме гледат със страст и желание, дори да е насочено към таланта ми. Аз греех, но се чувствах виновен затова, докато бях с теб. Сякаш това беше грях, или нещо такова. Защото обичам всичко, което не е твоето нещо. Обичам да превръщам света в своя сцена, да покорявам дансигните, да превръщам и мръсната задънена уличка между баровете в подиум. Обичам да отприщвам сиянието си. Не беше, че не се харесвах какъвто съм, когато те срещнах. Не исках да променям себе си, а само положението си. Но ти така отчаяно искаше аз да се променя заради теб. Звучеше, сякаш ме познаваш отпреди и знаеш, че това не съм аз. Всъщност ти просто отказа да ме приемеш. Просто аз бях нещо свежо и ново в живота ти. Нещо, което намираше за счупено и повредено. Нещо, което да имаш честта и удоволствието да поправиш и задържиш за себе си. Въпреки кошмара, който изживях в Лос Анжделис, да тръгна към мечтата си беше правилното решение. Никога не съм се чувствал по-свободен.”
Излиянието свършваше тук, но Пабло въобще не очакваше Алекс да го зачете на глас, още повече пък да го изчете цялото. През това време успя да изнамери тревата, която другия беше набутал в джоба на дънковото си яке и си сви една цигара. Димът излизаше на кратки паузи между безмълвните му устни и бързо замъгли както малкото помещение, така и главата му. Мозъкът му съвсем се изпразни от всякаква мисъл и полетя някъде много високо към невиждани облаци. Един имаше формата на смесени мъжки и женски гениталии и накара Пабло да ахне и да се разхили едновременно. Беше някак спокоен откакто се събуди, но сега внезапно придошлата еуфория го накара да подскочи в леглото, докато не се оказа с високо вдигнати крака, подпрени в пожълтялата стена.
- Хах, много познато. - възкликна някак съпричастно компанията му, но за щастие Пабо беше достатъчно надрусан, за да него отрази. Нищо не бе способно да го подразни в момента. - И аз преди излизах с един подобен тип. Все опитваше да ми посочи “правилния път”. - почти изсумтя Алекс, но в гласа му нямаше и капка разочарование и огорчение, а само лека насмешка, което накара Пабло да го погледне.
Безименният Алекс определено изглеждаше по-добре без безцветния си ансамбъл от дрипи, които носеше снощи в бара. Да се запиташ дали първоначалната му цел не бе била да се слее с мраморния под и да остане незабелязан от всички хорни гейове около него. Мисълта накара Пабло да се изкиска и за да си предостави по-лесна гледка, откъсна крака от стената и се изправи в някаква нормална поза. Главата му направо се преобърна и за малко да повърне върху горкия Алекс. Въпросният определено беше с повече мръвка от него, но това почти не си личеше поради факта, че също беше с две глави по-висок и стърчеше сред останалите като неправилно преместен в средата на стаята лампион. Тялото му все още не беше възмъжало, но мече имаше бледи плочки по корема и наченки за развиване на яки бицепси, стига да се престраши да потренира малко. Освен това имаше добре оформен задник, макар и значително по-малко забележим в прекалено широките дънки, които по някаква причина бе закупил два номера по-големи от необходимото.
- Мхм. - отвърна Пабло небрежно, когато в тишината засече чуждия поглед някак непонятно очакващ. Мразеше, когато някой тръгваше да си споделя живота и непременно очакваше от събеседника си да се включи с нещо. Какво, по дяволите, се предполагаше да му каже? Дори не го беше чул какво му приказва.
Погледна към часовника си и косите му се изправиха като че го удари електрошок.
- Мамка му! Трябва да тръгвам! - изпсува гласно без да го вълнува друго, освен прозрението му, че вече отдавна трябваше да се е прибрал при Джеремая. Не само, че старецът се беше вързал и с него, още едно глупаво хлапе, което не си струва времето, ами и сега бе напът за закъснее за нещо, което смътно си спомняше, че отново бе инициирано от Джем. Откакто завари Пабло през вратата си, дядката не го беше оставил да диша. Всякакви неща - от спортуване докато му изтече мозъка през ушите, до разни непонятни кулинарни приключения. В тази връзка, май днес или утре беше кулинарното състезание, за което старчето ги беше записало. В случай, че наистина беше денс, то Пабло вероятно бе напът да се прости с главата си, щом се покаже толкова късно през Джеремая.
Не беше имал дори времето да се замисли върху динамичната програма на ветерана. Струваше му се почти налудничаво, но единствен можеше да пъшка и мрънкалясва, че едвам оцеляваше с темпото на човек 3 пъти на годините му. Не нищеше причината Джем да го въвлича постоянно във всякакви нечувани заниманията и да не го оставя насаме с мислите му и за секунда. Дали това бе страната му проява на загриженост и опита му да разведри момчето и да му помогне да си стъпи на краката, или животът на един самотен ветеран реално можеше да е толкова разноцветен и динамичен, Пабло не можеше да отгатне. Знаеше само, че е бъдещ мъртвец.
- Взимам това, много е добро.- изфъфли бързо, когато прибра необезпокоявано пликчето с трева на Алекс в задния джоб на вталените си дънки и зализа стърчащите си руси кичури пред огледалото в коридора. Високото момче подаде глава през открехнатата врата на спалнята и не отдели поглед от него.
- Хей... - промълви и когато Пабло не го отрази по никакъв начин, просто повиши тона си с една октава в опит да прозвучи по-уверено и обиграно. - Ще... Обади ми се утре. - умело се усти навреме да не го подава като въпрос, което Пабло все пак намери за похвален прогрес.
- Мда, добре. - отвърна толкова небрежно, докато все още се привеждаше в донякъде приличен вид, че не би си и помислил как някой би бил така наивен да повярва в думите му. Не само не звучеше като обещание, а като нещо с отрицателен шанс да се сбъдне някога.
Открехна вратата с такава прецизност, сякаш се промъкваше в тайните служби. Бе затаил дъх и с всяка йота, с която вратата помръдваше, се страхуваше да издиша, като че потокът от въздух щеше да създаде течение, което щеше да достигне право до стаята на Джереамя и да го събуди. Все още замътения му мозък въобще не отчете факта, че вече е седем и половина сутринта, а старчето беше на крак още в пет. Накрая вратата се затръшна шумно и Пабло едновременно подскочи и изпусна дъха си, но когато осъзна, че дори не беше външната врата, замръзна на място.
- Hiya, mate, fancy a cuppa and a chin-wag? - обърна го на английски жаргон, какъвто беше чул от някой нискобюджетен британски филм. Усмивката, която си лепна, беше още по-нелепа и от смехотворния опит за акцент. Сякаш все още част от него вярваше, че острия орлов поглед на Джем нямаше да забележат завръщането му чак на сутринта и миризмата на трева, пропила, носеща се от мургавата му кожа.

Джем остави чашата на подложката. Точно в центъра й. Попи с палец малкото течност от ръба, останала след последната му глътка. Нямаше нищо по-опасно от недопита чаша чай. Ритуал откакто Джеремая се помнеше. Любима марка. С кардамон и меден нюанс. Изоставен чай, който щеше да изстине. Да бъде непотребен после. Ненужен. Изхвърлен. Без да е изпълнил желаното предназначение.
- В банята. Веднага!

Всяка дупка на Пабло беше третирана. С усърдие. Педантичност. Старчески инат. Сбръчканото чело и мълчаливо намусената муцуна се бяха надвесили и работеха. В държанието на Джем нямаше нищо осъдително или назидателно. Той просто нямаше да приеме това смърдящо нещо в къщата си. Вонята преобръщаше малкото количество чай в стомаха му. Прикри два-три опита за повръщане. Натъпка парцалите и пликчето с трева в черен чувал и върза здраво. Обля Пабло със струя студена вода. Дано му дойде акъла обратно. И го засили към ваната. На протеста протегна ръка и с цяла длан го натисна към водната повърхност. Номерата на Елеуха му бяха до болка познати. На Марти навремето също. Защо му се налагаше да се разправя с половината твари на планетата Земя-не му беше ясно. Всички те стъпваха в неговата къща. Неговата къща-негово право в дома му да мирише приятно.

Момчето държеше Тортуга в близост до гърдите си като щит, който да пази сърцето му от изтръгване. Джем му беше дал нещо, в което да концентрира вниманието си. Ако Пабло познаваше бруталния секс, то беше нищо спрямо изтъргването, което старецът приложи. Всяка пора, за чието съществуване и Пабло, и старецът не бяха предполагали. Вероятно беше научил някое древно китайско мъчение през дългия си живот. И сега го прилагаше с голям ентусиазъм. Плочките на корема му се отъркаха в рамото долу. Старецър се бе облякъл с отборната тениска, с която трябваше да се явят. Тя беше подгизнала в единия край. Беше го чакал. Да се прибере, за да отидат заедно. Да облече другата отборна тениска. Да закуси с него. Да пие чая си в компанията му. Да направят загрявка. Да се пошегува неуместно за сметка на Тортуга. Беше се спъвал в корубата й безброй пъти. И нито веднъж не каза на Пабло, че всички пръсти на краката го болят от тези бързи срещи. Вземаше дезориентираната Тортуга в ръце. Уверяваше се, че е добре. Задаваше предишната й посока и я пускаше да си върви по пътя. Защото той не притежаваше времето и вниманието й. Защото не искаше да натрапва присъствието си. И най-вече не искаше да наранява някой, който не му беше сторил нищо. Беше правил това преди. Сега знаеше, какво е усещането, когато стореха същото и с него. Но съседите му го дразнеха първи. Виж, на тях им отмъщаваше редовно.

Ръката му обтриваше тила на младежа. Натисна леко. После още на едно място. Прешлените в гърба изпукаха. Толкова много напрежение. Подхвана тялото на момчето откъм торса. Повдигна го без усилие от ваната и стисна. Изхрущяване, ахване и после тишина. Би трябвало да помогне да се тренира по-леко. Само една нощ навън беше способна така да обърка потока на енергия. Изумително. Що за пози упражняваха в днешно време хората в леглото?

За първи път някой използваше нейната вана. Чистеше проклетата керамика години наред. За да изтрие спомена. И хубавите, и лошите моменти. Паметта му забравяше важни неща, но никога не изличаваше жена му от мислите му. Колко пъти бе искал да убива тук. И го спираше единствено факта, че нямаше изход после. Убиеше ли я, щеше да загуби завинаги връзка със сина си.

Пабло се размърда в обхвата му. Знак, че се бе отнесъл в мислите си. Старецът го измъкна изцяло от водата. Краката на младежа докоснаха постелката. Освободи го напълно от присъствието си. Подаде му кърпата. Взе черния чувал със себе си.
- Имаш 5 минути - и излезе.

Когато русокоско се подаде във всекидневната нямаше и помен от закуската му. Имаше неизвестна уж освежаваща купа течност. И бележка да я изпие. Адресът на състезанието беше оставен също.
- 'Тичай дотам' - беше указанието. - 'Знам, че вече закъсняваш, защото си кокона. Ще разбера, ако си ме излъгал, смръдльо. Тръгвай веднага!'

Тревата му я нямаше. Цялото тяло го болеше, сякаш се бе носил с костюм от кактус. Кожата му беше толкова прожулена от гъбата-звезда в банята, че би учил да притъпи паренето. Не му трябваше да се огледа в огледалото, за да види, че Джем го бе превърнал в узрял домат. Някъде в процеса на Пабло му причерня и май все още виждаше звездички.. или това беше страничен ефект от снощния махмурлук.
Вместо пликчето с трева, намери бележката на стареца върху масата във всекидневната и пое в ръката си странната смес. Махна капака от купата и събра вежди някак вече подготвен миризмата на бъркоча вътре да не му хареса. Приличаше на някакво детокс смути, момчето забеляза семената от чия, които се открояваха като черни точки в зелената гъста течност.
- За твое здраве! - въздъхна и изпи всичко почти на екс, докато водата от все още мократа му коса барабанеше по балатума.
Десетина минути по-късно и няколко пресечки със старото колело, което иначе бе предвидено само за разнасяне на вестници, русокосият спря точно, преди да подмине точния адрес.
Кулинарното състезание вече беше започнало, но участниците все още стояха и чакаха майстор-готвача да даде знак за начало. Той стоеше с някак важно изправен гръб към Пабло, който съвсем безсрамно прекрачи в голямата кухня и една тогава забеляза човека с камерата. Почти го блъсна и се извини под носа си, за да не нарушава тишината. Уви, вече всички бяха забелязали присъствието му.
- Ти ли си Пабло Ортиз?
Още преди да види готвача в лице му се стори, че гласът му е познат.... Трябваше му известно време, за да загрее, че това пред него е Карлос Вега. Самият Карлос Вега!
- Липсва ни един участник... Хей, ако не си Пабло Ортиз...
- Не, аз съм! Аз съм! - едва успя да си върне езика, когато отново чу думите си. Не беше се концентрирал върху нищо от казаното, защото от години беше огромен фен на ютуб канала на Карлос. С майка му гледала видеата му постоянно, от него се бе поучил да готви, не толкова от майка си. Но обичаше да готви само за нея... не толкова за себе си.
Сега се замисляше, че в последните 2-3 дни, откакто се насади на Джем, го беше оставил да върши всичко. Най-много да беше измил чиниите няколко пъти. Сред всичките тренировки ставаше като скапан кашкавал и за първи път се почувства засрамен от неблагодарността, с която се отнасяше към добрината на старчето. Ако не беше той, сега щеше да е на улицата, или при някой самотен богаташ. Знаеше си го.
- Кар...Кхъм, г-н Вега, извинявам се за закъснението. Много се радвам да се запознаем! - някак успя да си върши цялото изречение, но въпреки опита му, прозвуча твърде детински, като някой глупав симп.
Очакваше да бъде изгонен от състезанието, след като очевидно бе закъснял поне с 20 минути и беше пропуснал цялото въведение и лекцията на Карлос. Обожаваше да го слуша и това му беше като наказание, че не се отнесе сериозно към поредното събитие, на което Джем пожела да го замъкне със себе си.
Почти се сепна от искрения приветлив смях на майстор-готвача.
- Ще ти простя, щом си гледал видеата ми. - рече напевно и бутна подвижната част от плота, за да му направи път. - Хайде, влизай. Ей там е твоето място и комплекта с ръкавици... И задължително си прибери косата в кърпата! - този път го изгледа с категоричност, много подобна на тази на Джем, когото момчето също мерна още с влизането.
- Да, сър! - почти извика в превъзбудата от това да се срещне със своя идол. За Пабло Карлос Вега беше единствената знаменитост, която искаше да срещне на живо.
Когато се врътна и запъти към мястото си, опули очи към Джем и безгласно опита да му каже “Карлос Вега, сериозно ли? Не мога да повярвам!”
Някак преглътна вълнението си, въпреки че корема му затрептя в същия ритъм като учестения му пулс. Заподскача леко пред дъската за рязане, преди да забележи, че Вега гледа към него. Никога не се беше чувствал толкова нервно през целия си живот. Нито дори, когато изпита първата си истинска сценична треска, нито дори на първия си концерт преди Ел Ей, нито дори като замина с надеждата за сбъдне мечтите си...
Пое си дълбоко въздух и се заслуша в предизвикателството на майстор-готвача. Беше решен да му направи любимата си мексиканска закуска чилакиле, но не по очевидните причини. Това беше простичко и несъмнено щеше да му донесе известна носталгия, но Пабло приготвяше чилакиле по своя си рецепта. Смяташе, че класическите сосове за прекалено тежки за първото ядете от деня и си беше измислил умно решение - комбинация от съставки, които заедно олекотяваха пържените тортили и им придаваха по-свеж и различен вкус.
Едва не се поряза на няколко пъти от бързина, с която не беше свикнал. Определено не се ориентираше добре на нови места и му се строи, че се мотка прекалено и няма дори да стигне до сервирането. Затова щом наряза тортилите и ги запържи, опита да нареже нещата за соса по-бързо, но пъшкането му привлече вниманието на Вега.
- Да не възнамеряваш да ми сервираш пръстите си накрая? - високата мургува фигура на Карлос се бе надвесила в близост до него и когато Пабло го погледна с невинно извинение, срещна повдигнатата рошава вежда на другия. Някак си го харесваше на живо дори повече. Стори му се още по-естествен, въпреки че престилката му бе прилежно изгладена и му пасваше сякаш си беше нормална част от всекидневното му облекло.
Пабло се беше изчервил до ушите от срам, че правеше ужасяващо първо впечатление на човек, който си бе мечтал, че срещна множество пъти... Но въпреки това някак преглътна срама си и довърши яденето.
Единствено не бе доволен как успя да го сервира. Не би си дал повече от 1 от 5 за естетика, но се беше постарал поне да не е отровно. Честно казано изтичащите секунди на състезанието го накараха някак да претръпне и да загуби надежда, че има някакъв шанс да впечатли майстора дори малко.
Забил поглед в земята, не пожела да погледне дори към Джем, докато Вега обикаляше и дегустираше всяко ястие, давайки персоналната си оценка. Когато стигна до него, момчето се направи, че не е тук и не е от никакво значение в това цялото нещо. Тялото му инстинктивно се сви назад и приведе глава още повече към пода, сякаш искаше да потъне там. Нямаше шанс... дори не беше добър в готвенето!
- Хммм... - чу лекото премлясване и замислената реакция, която не можа да си обясни, го побърка достатъчно, за да вдигне рязко очи и да ги впери в тези на Карлос Вега.
- Толкова ли е зле?! - изстреля, преди да се усети, докато другия още си дъвчеше хапката със затворени клепачи, но сбърчени вежди. Невъзможността на русокосия да разбере какво си мисли щеше да му докара инфаркт на млади години.
- Не, естествен талант си! - възклицанието му дойде от нищото и още повече го обърка. От всичко възможно, не бе очаквал да бъде точно похвален, та и словесната реакция на Вега не му помогна особено да се ориентира.
Усмивката разцъфна на устните му едва по-късно, след като се стегна и асимилира последвалия коментар на Вега за мексиканската му закуска. Почувства се и донякъде горд, че готвачът бе пропуснал една от съставките в рецептата му, но в същността си бе напълно неуловима насред по-наситения перобладаващ вкус.
- Добре дошъл си да посетиш ресторанта ми.
Личната покана дори не му се стори такава ва пръв почит, камо ли като вратичка към нова възможност, но в омаята си Пабло прие без да се замисля. Преди да обявят победителя, момчето отново издебна погледа на Джем и му направи някакви разбираеми само за него си знаци. Ако не друго, то кристално се разбираше доколко беше превъзбуден от неочакваното запознанство.

Това дребното не спазваше никакви правила относно предварително приготвени продукти и меню. Закъсня. И не беше тичало дотук. Джем беше прекалено уморен още от преди състезанието. Заряза първоначалните си идеи и изцяло се посвети да подбере съставки, които да правят комплимент към ястието на Пабло. Разядки, чаша подходящо вино и десерт.

Успя да приведе външния вид на основното в последната минута. Последната минута беше винаги много важна. Пабло си мислеше, че приготвя закуска. Каква ти закуска? В 10.30 все още дори не беше излязал от банята. Някак си незнайно защо бе забравил, и че с Джем са екип. Момчето тотално потъна в своя си свят и взе да се вихри. Когато се посветеше на нещо, винаги беше дълбоко искрен.
Старецът осъзнаваше, че Пабло не можеше да остане задълго в дадена ситуация. За него свободата беше всичко. Затова се усмихна и го остави да лети. Малкото птиче имаше пера. Градеше контакти и правеше нещо, което му беше приятно. Това щеше да остане като хубав спомен за Джем.

***

Състезанието беше приключило. Джем се трупяса на дивана вкъщи и изпъшка:
- Вземи несесера от тоалетката и ме направи красива - повдигна гиганското си грозно стъпало в лицето на нищо неподозиращия русокоско. - Премахни мазола. Не мога да го достигна. От всичкото това търчане днес боли ужасно. - Физиономията отсреща беше безценна. Джем усети топлина да залива сърцето му. Такава пълнота, която не беше усещал след нито едно от отмъщенията си така силно. - Това е наказанието ти, задето пропусна тренировката тази сутрин. Но аз съм добро същество. Ще ти дам избор. Другият вариант е разтягане, при което ще се погрижа топките ти така добре да лъснат пода, че ако не са изпокапали от протъркване, ще ти се ще да ги вържеш на фльонга зад врата си - усмихна се очарователно като лама. - Е, кое избираш?

***

Когато преди време Пабло се натресе в стаята на Джем, той завари Фани-покойната жена на Джем. Или по-скоро онова, което беше останало от нея. Това, което би шокирало повечето хора беше олицетворението на Фани, което се мъдреше на люлеещия се стол. Кукла в реален размер с чертите й. Изящна в своята фина изработка. Същата като на снимката от тоалетката. Пабло не го осъди. Не го сметна за луд. Не отстъпи от познанството си с Джем. А Джем не обясни нищо повече. За него мястото бе съкровено и само негово. Тук беше заченато детето му. Тук се бе любил с жена си. Тук бе прекарал безсънни нощи и най-щастливите си мигове. Тук жена му бе умряла. Тук той не я бе пуснал да си отиде.

Едно беше усещането на Пабло, а друго на Джеремая. За стареца в урната над камината нямаше нищо. Той виждаше съсухреното тяло на жена си на стола и този факт не го ужасяваше. Приемаше мумифицираните черти. Будеше се всяка сутрин и нямаше нищо против да бъде посрещнат от почти празни очни ябълки. Хората виждаха различни неща. И нямаше проблем, ако не знаеха за разликите във възприятията си.

Имаше моменти на такова умопомрачение, че бе изпитвал желание да я убие в банята. Да сложи край на мъките от болестта й, които я приковаха. Превръщаше се в жив труп. С порцеланова кожа. И едва потрепкващи гърди, кото все още си поемаха въздух. Нощем дишането й ставаше толкова шумно, толкова отчаяно и хрипливо. Но Джем нагласяше тапите за уши и не й даваше така желаната милост. Да обичаш понякога беше жестоко.

Болестта й беше страшна-дотолкова, че я караше да мрази сина им Марти. Да крещи и хвърля първото, което хване. Джем се принуди да прати Марти в интернат. Момчето порасна, но упорито отказваше да общува с баща си. Баща, който не можеше да работи, защото бе обсебен да се грижи за жена си. Баща, който се издържаше от помощта на правителството, и който забравяше името на сина си всеки път. Не само името, а и с времето загуби представа как да общува с единственото останало същество, което можеше да нарече свое семейство.