"Съседи"

Шестнадесета част

Освен тримата, още доста други бяха избрали тази дестинация, и всички ски писти гъмжаха от туристи и треньори. Един от треньорите се приближи до тях, и ги попита дали се нуждаят от услугите им. Логън побърза да му отговори.
- Не се притеснявайте, ще се справим, карам ски от доста време. Освен ако чичо Джеремая не се нуждае от малко помощ.
По чертите на Логън се описа лукава усмивка, насочена към стареца, но той не му остана длъжен.
Чичо Джеремая? На колко години си въобразяваше Логън, че е Джем? На сто и пет? Ще видиш ти като я докараш на моите годинки. Тогава ще разбереш какво е, лисицо! Джем вирна глава като лопатар и изтряска:
- Нямам нужда от никакъв треньор.
- Хей, Джем! - Някаква усмихната до ушите дама му мяташе от групичката хора по-надолу. - Отиваме до склона. Идваш ли? - Русите й къдри биваха развявани от вятъра, но тя ги отмяташе и с ръце пред устата си продължаваше да вика с напевния си глас.
- Ти, - Джем посочи Логън - пази дребния - пръстът му се насочи към Пабло. - Може и да е досаден, но най-накрая запомних лицето му. А, ти, - той бутна със задника си Пабло в ръцете на Логън - да го слушаш. - Смигна им и отпраши надолу по пистата. Биваше си го това старче. Днес денят му нямаше да е никак скучен.
Логън се засмя искрено на реакцията му. Обърканият треньор реши да си потърси късмета другаде, и оставите двамата мъже сами.

*********

Не е като Джем никога да не се беше чувствал по този начин. Беше, но това е било някога толкова отдавна, че беше забравил какво е и сега го усещаше много по-концентрирано. Да е свободен, без задръжки, себе си. Усещаше игличките на щипещия студ, енергията на хората около себе си, величието на природата, а усмивката не слизаше от лицето му. Спускането беше върховно.
Сали беше супер екстровертно същество, което постоянно се въвличаше в ново и ново начинание, спиращо дъха. Бяха тръгнали заедно надолу. Тя беше опитна скиорка, но и Джем имаше няколко скрити коза в ръкава. Успя да я изпревари по пистата и да пристигне първи. Откачи ските, в очакване на останалите. Сали пристигна втора. Откачи ските и махна очилата. Очите й бяха пълни с блясък и еуфория от спускането. Тя направи няколко стъпки тичешком, стъпи върху твърдите обувки на Джем, и си открадна целувка. Беше доста по-дребна, но определено имаше опит в начинанието, и то се увенча с успех. Устните й бяха смръзнали от спускането. Беше останал ментовият вкус от коктейла й. Тази жена определено знаеше как да живее. Изненадата на Джем се изрази в глухо промрънкване. Тя не пропусна да го хване за задника и да се прилепи плътно, гледайки го право в очите.
- Нарочно ми предостави тази гледка отзад. Знаеш как да направиш впечатление, нали?
Другите от групата започнаха да пристигат. Джем не можеше да разбере. Дали Сали беше от онези хора с хипи мислене за свободна любов, или Джем наистина й беше допаднал. Щеше да разнищи нещата още днес.

Сали посрещаше останалите с голяма доза еуфория, но не флиртуваше с никого друг от тях. Погледите, които хвърляше на Джем, го караха да се страхува от тъмното. За здравето и живота си също. Имаше си работа с хипер-активна тигрица, която щеше да му изцеди силиците, ако й позволеше. Джем не беше дошъл с тази цел. Той беше на почивка. Трябваше да помисли как иска да си изиграе картите.

Сали беше четиридесет и пет годишна инструкторка по йога. Бяха се запознали още с пристигането на Джем. Той забеляза дребничката й фигура, помъкнала хиляда и един багажлъка, като всяка себеуважаваща се жена, и реши да й помогне с примъкването им. Накрая завърши в басейна и с компанията й. А малко по-късно Пабло и Логън го измъкнаха от стаята му, за да отидат на пистата. Джем и флирт не бяха правилната комбинация. Не че Джем не можеше да се справи. Просто не знаеше дали иска да продължи в тази насока. Сегашната ситуация го поставяше в една неопределеност, а старчето не харесваше неясните неща. Затова и отиде да разбере какво точно иска.

Групата беше наклала огън и печеше маршмелоу. Някои пиеха греяно вино. Разговорите и смеха ехтяха звънко. Сали се правеше на перфектната домакиня. Бъбреше оживено и пръскаше от своя чар, без да го пести. Джем се присламчи към нея и я прегърна откъм кръста, поклащайки я в мелодичен такт.
- Какво ще кажеш да си поговорим на някое по-усамотено място? - главата му се отпусна на рамото й, а ръцете му галеха лежерно раменете й. Гласът му се плъзгаше към нея плавно, защото точно както и притежателя си знаеше какво и как да поиска.

Чувстваше се като ученик, върху който се учат как да се целуват момичетата от девическия пансион. Не беше отнасял толкова много милувки в близките двадесет и пет години. Сали седеше в скута му, а ръцете й прикрити от одеалото, обещаваха да бъдат палави.
- Сладка моя, - целуна врата й и спря настъплението й със своите ръце - бързаш ли за някъде? - Трапчинките му мигом се появиха. - Стъмва се и започва да става студено. Какво ще кажеш да се приберем и довечера да се видим в сауната? - Очите му се усмихваха с младежки ентусиазъм. Сали си открадна още една целувка.
Двамата се качиха на лифта. Прекараха цялото време, хванати за ръце. Сали се гушеше в него, а Джем си припомняше какво е да си мъж за своята дама. Разделиха се с прегръдка и погледи, пълни с обещания. Джем се запъти към стаята си, за да се освежи. После щеше да слезе за вечеря. Надяваше се онези двамата да са оцелели, за да разказват.

*********

Логън се зае с мисията да научи Пабло на най-основните правила и за какво да внимава докато кара ски.
- Важното е винаги да пазиш равновесие, което не е най-леката задача, но смятам че с малко упражнения ще се справиш. Позата ти също трябва да е правилна. Тежестта на тялото трябва да пада върху предната част на краката, за да имаш пълен контрол над това, което правиш. Когато караш ски, избягвай рязката смяна на посоката и никога не се движи от единия до другия край по цялата ширина на пистата. Така поставяш не само себе си в опасност, но и останалите, които карат след теб. Но за това малко по-късно. Нека първо те научим на правилната стойка. Логън хвана Пабло през талията и му помогна да заеме правилното положение.
- Сега, нека направим няколко упражнения на място, с които да загреем и да се подготвим за спускането. Повтаряй, това което правя.
След няколко минути, Логън се усмихна, доволен от напредъка на Пабло.
- Справяш се по-добре, отколкото очаквах. Искаш ли вече да опитаме да се спуснем? Не се страхувай, аз ще съм точно след теб, и ще следя за всичко. А, и още един съвет. Внимавай със скоростта си. Не бързаме за никъде, по-важното е да караш безопасно. Пистата е сравнително безопасна, но ако случайно на пътя си откриеш възможна пречка, трябва да имаш бързи рефлекси и да я избегнеш с едно отмерено движение, което да запази положението ти на пистата, без да те подлага на опасност.
Чувстваше се приятно. От доста време не бе усещал удоволствието от това да учи някого. Учителят веднъж си остава учител завинаги.
Пабло кимна в готовност на Логън, след като усети позицията си достатъчно удобна за спускане. Усещанията се сменяха със скоростта на светлината по-бързо, отколкото се движеше надолу по снежната писта. Стори му се, че извика „юхууу“, но вятърът така свиреше около него, че му остана само пейзажа отпред. Следваше всички инструкции, които очевидно все пак бяха останали в русата му тиква. Неочаквано силно вълнение го завладя, придружено от онова безстрашие, типично за покачения адреналин. Ето защо хората си падаха по силните усещания. За миг всичко изчезва и светът е в краката ти. За миг контролираш всичко, надпреварвайки времето…. А в следващия момент се измъкваш от снежна пряспа със задника напред. Дори не разбра къде беше сгрешил. Най-вероятно в смелата си преценка, че може да скочи от малкото възвишение без да попадне точно на пряспата… Радваше, че главата му бе все още в снега, за да не чуе как му се смеят отстрани и го поздравяват за невероятния финал на първото му спускане. Логън отново получи гледката на стегнатия му задник, този път под специален ъгъл.
- Благодаря за „помощта“ – обади се иронично Пабло, когато сам се измъкна от пряспата и се изправи отново на ските. Не че беше някакво бебе, нищо му нямаше. Тук можеше да пострада единствено егото му.
Личеше си, че Пабло се забавлява. Истината бе, че и Логън се чувстваше по същия начин. Досега се движеше по-бавно зад момчето, внимавайки да не му пречи, но реши да увеличи малко скоростта в случай, че пак се стигне до неочаквано падане. А Логън много добре знаеше, че това е законът на Мърфи на ски карането. Трябва да паднеш колкото се може повече пъти, за да се научиш да управляваш ските, все едно са част от теб самия. По-големият проблем в случая бяха останалите скиори, които минаваха покрай тях. Повечето също бяха начинаещи като Пабло, личеше си от километри. Едно момиче, което не беше облечено с правилната екипировка, премина покрай Логън адски бързо. Той успя някак да я избегне, но забеляза колко бързо наближава Пабло. С тази скорост ударът беше неизбежен. Логън побърза напред. От позицията си нямаше как да спре сблъсъка, но можеше да направи друго. Момичето изблъска Пабло, при което той изгуби равновесие застрашително близо до едно дърво от дясната му страна. Логън се пресегна навреме, и улови момчето. Двамата се търкулиха надолу по снега,и попаднаха в една по-голяма пряспа. Логън все така държеше Пабло в силната си прегръдка.
- Добре ли си? – зае се да изтупва снега от него. – Трябва да внимават кого пускат на тези писти. – замърмори по-скоро на себе си.
Знаеше, че паданията бяха неизменна част от първото му ски приключение, но още не можеше да свикне с това. Или по-скоро да се примири. Беше си поставил твърде висока летва за прескачане, но можеше ли да е иначе, след като непрестанно го дебнеше заплахата да се намери в обятията на своя сенсей. Точно както се случи в секундата, в която си го помисли отново. Ала изборът беше или мекото приземяване върху Логън, или дървото…
- Разбира се, че съм добре! – изстреля, изправяйки се по възможно най-бързия начин. – Не съм се чувствал по-добре! – засмя се гръмко, но дори не излъга. Въпреки провалите му да се концентрира единствено върху ски уроците, си прекарваше превъзходно. Сега разбираше как се забавляват нормалните хора. Нямаше да отрича, че би повторил.
- Пистата не е свършила! Онзи наклон ми харесва! – рече въодушевено и без да чака се спусна по следващата бяла пътечка. Тази му се стори и по-безлюдна, тъкмо нямаше кой да му се пречка толкова.
Логън изтупа снега от собственото си тяло, и последва Пабло надолу по въпросния наклон. Започваше да се заразява от енергията на младия блондин, която като че ли с всяко надъхване ставаше безкрайна. Всички преживявания, които трупаше покрай Пабло, някои от които съвсем нови, му се отразяваха положително. Една част от него си мислеше, че може би ако се бяха срещнали по-рано, щяха да се разбират далеч по-добре, и да са на една вълна. Но и сегашните им отношения не бяха никак лоши. Пабло изкарваше Логън от здравата му черупка, която с години беше градил около себе си. Нещо, което дори Изи не бе успяла. Точно обратното. Отношенията с бившата му съпруга по нищо не си приличаха с тези с Пабло. Тя никога не бе нарушавала личното му пространство, и умело пазеше своето собствено. Бракът им беше отговор на едно комфортно приятелство, примесено с флуиди и хормони, и завършило с твърде лесна раздяла.
Логън препрати мислите си в различна посока. Време беше да престане да сравнява несъзнателно предишният си живот със сегашния, колкото и логично да беше обяснението зад това. Трябваше да спре да живее в миналото, но за да постигне това, първата крачка бе да се оттърве от демоните си. Нелека задача, но необходимо зло.
Когато достигна Пабло, той вече успешно бе слязъл до края на пистата, и му се плезеше триумфиращо. Изглеждаше страшно горд от себе си. И имаше защо. Логън също чувстваше задоволство от постигнатите резултати. Все пак, пред себе си имаше „ученик” с обещаващи заложби, който умееше да превръща всичко, което прави, в забавление. Нима това не бе най-хубавата възможна комбинация?
Затърси с поглед спътника им, но така и не го откри.
- Явно на стария Джеремая му е дошло до гуша да ни чака. Може да се е върнал обратно в хижата. Какво ще кажеш и ние да се постоплим, и да хапнем нещо? Един горещ душ ще ни дойде добре.
- Искаш да се връщаме? Вече? Не дойдохме ли току-що? – изхленчи невярващо русокосия. Уви, не му се намираше джобен часовник под ръка, за да види колко е часът и да осъзнае, че вече бяха изминали над два часа откакто бяха навън. – Аз ще направя още едно спускане… - тъкмо се закани и някой така премина през него, че за малко да го отнесе целия. Непреодолимата загуба на равновесие отново намери спасение чрез силните ръце на Логън.
„По дяволите!“
Как му омръзна да е спасяваната принцеса. Защо поне веднъж тъмнокосия не кривнеше от пистата…
- Е, добре… Да се връщаме. – склони накрая, завъртайки се обратно към хижата. Бузките му вече бяха порозовели стабилно от щипещият вятър навън. Тялото му малко по малко губеше досегашната си пъргавост. Всъщност вече бе сравнително изморен, нали му бе за първи път, но адреналинът, изпълващ вените, не му позволяваше да почувства умората и леките болежки, причинени от инцидентните падания по терена. Мозъкът му обаче вече работеше наполовина и не си правеше труда да анализира особено ставащото. Всичко изглеждаше като в сън. Приказен уикенд, в приказна хижа, сгушена насред снежна приказка.
Логън побърза да настигне Пабло.
- Спокойно. След като се постоплим малко и се подкрепим с лек обяд, можем пак да се върнем на пистата. Дойдохме чак дотук, ще използваме случая както подобава.

Седемнадесета част (1)

Не харесваше, когато тънеше в неопределеност. Когато мъглата, стелеща се в съзнанието му, го правеше ленив и безволев. На вечерята беше пълно с тълпи шумни хора, а Джем беше сам. Имаше време да размишлява. Вечно мислеше за другите. Какво ли прави Виктор, за срещата си със Сали по-късно тази вечер, за липсата на Логън и Пабло, а всъщност той самият не знаеше какво да мисли за себе си. От какво толкова се страхуваше. Дали ще оправдае очакванията на Сали? Дали за нея е поредният? Дали няма да получи инфаркт в някой сюблимен момент?
Че няма да й бъде равен по разбирания и усет? Всъщност, единствен той поставяше прегради. И откри, че това неимоверно го дразнеше. Затова ли се пазеше да опита нещо, за което отдавна се питаше как правят другите? Да има афера. За една нощ, за две, за три. Дотогава, докато има сили и желание. Нощта не е тъмна и страшна, ако намериш свещ, с която да си светиш. Защо днес беше смятал, че ще е изтощително да бъде с жена като Сали? Би било, ако беше останал затворен към зова й. Но усещайки гърдите й, отъркващи се в гърба му, на него рязко му се приходи на сауна.

В последните дванадесет часа постоянно изменяше себе си. Ту беше решителен, ту даваше заден. Опитваше смелостта си, после зарязваше всичко и духваше нанякъде. Не ставаше дума само за игрите, в които участваше с останалите почиващи. Такъв беше дори във философията си на съществуване. Това беше по-кофти и от лошата му памет. Нещо се опитваше да надделее в него, но не можеше да определи какво. Бунт, премахващ ограничения. Кой беше Джем за хората? Шестдесетгодишен заядлив дядка, който някой ден щеше да пукне и нямаше да открият две седмици, защото на никой не му дремеше за него. Вероятно Елеуха щеше да закусва с трупа му. И един слънчев ден щеше да се разсмърди толкова силно, че да се сетят да повикат полиция. Ето това очакваше след като Виктор се изучи. Джем харесваше добрите си дела. Вършеше ги себеотрицателно, но имаше моменти, в които се изморяваше да дърпа целия парад. Искаше да седне на зрителското място и някой друг да забавлява него. Клоунът беше уморен.

Кое беше започнало да събужда Джем? Многото нови хора в живота му. Смяната на обстановката. Онзи, който си играеше със спомените му. Тайните, които пазеше.

Защо го направи ли? Защото можеше. Дали това запълни празнината в него? Не. Лежаха в поза лъжичка. Тялото на Сали се прилепи още по-плътно до това на Джем, и тя изпусна лека въздишка в съня си. През годините можеше да има много жени, но някак щом отвореше вратата на дома си осъзнаваше, че принадлежеше единствено на Фани. Дълго време подтискаше това, че е мъж. Подтискаше нужди, инстинкти. Задълбочаваше се в ремонти, изрядния си външен вид, в отглеждането на деца, чиито семейства не можеха да се грижат правилно за тях. Мислеше, че това ще запълни липсата, ала не съумяваше. Беше като шеф готвач. В главата си знаеше какъв трябва да е вкусът на ястието, но щом го опиташе финното му небце веднага долавяше, че липсва нужната съставка. Проблемът беше, че не знаеше коя точно. Съставката не беше сексът. Беше го получил, но колкото и приятна да беше Сали той не усещаше онази близост с нея, която търсеше. Имаше искра, но не и достатъчно за огън. И все пак, когато имаш лимони, направи си лимонов пай.

Цял живот е бил внук, син, съпруг, брат, баща, чичо, съсед. Бил е някой на някого. А кой беше като човек? Сам по себе си? Кой беше Джеремая Фланърс? Какво искаше той за себе си, когато другите не диктуваха живота му? Когато не зависеха от него? Когато не поемаше товара им? Дали щеше да се чувства гузен, когато се прибере обратно при Фани? О, не. Щеше да срещне този момент с високо вдигната глава. Защото в мига, в който напусна онази сграда, той остави осакатения ментално Джем там. Сгъна го и го прибра най-долу в гардероба. А сегашния Джем искаше да бъде себе си. Вдиша дълбоко от аромата от косите на Сали. Пръстите му се плъзнаха от двете страни на ханша й и се сключиха под гърдите й.
- Само малките момиченца спят по толкова много. Лошите момичета сега палуват - гризна ухото й и я извърна към себе си. Харесваше да целува меката й сънена кожа и нежните извивки, попили уютна топлина в себе си. - Остава ни малко време заедно, нека не го пропиляваме в сън. - Искаше, когато се прибере вкъщи упорито да заяви, че животът му официално е единствено и само в неговите собствени ръце.

*********

След не толкова лекия обяд, както си го представяше Логън, двамата се върнаха в стаята заедно.
- Ако искаш, може да се изкъпем първо, и после да се върнем на пистата. За мен няма значение, мога да се изкъпя и довечера.
- Няма нужда, не искам да влизам в банята сега.
- В такъв случай, свали тези тежки дрехи и легни, за да ти направя масаж. Мускулите ти със сигурност са се натоварили доста. Все пак ти беше за пръв път. Имай ми поне малко доверие. – отговори Логън на протестиращия поглед на Пабло.
В крайна сметка, момчето се съблече и легна по корем на голямото легло. Логън също махна тежката екипировка, намести се отгоре му, и се зае да масажира врата и ръцете му.
- Ще те заболи малко, заради цялото напрежение събрано в тези зони, но потърпи малко и ще се почувстваш доста по-добре.
Когато болката най-после отмина и даде ред на несъзнателно изпуснатите от Пабло тихи стонове на удоволствие, задвижи ръцете си надолу към нежната кожа на гърба.
- Масажът има ефект, радвам се.
Логън не го издаде на глас, но тази дейност му носеше също толкова удоволствие, както на красивия му съквартирант по неволя.
- Как се чувстваш? – попита го нежно.
Не беше за вярваше, че се остави толкова лесно. Мозъкът му наистина се бе проснал полу-мъртъв на седмия облак, където скоро го последва и останала част от Пабло. Първоначално всяка фибра в него запротестира, стресната от внезапния допир и болезненото натискане, но след около минута, русокосият започна да се унася към съвсем ново измерение. Дългите му тънки пръстчета намачкваха чаршафа под него, както правеха котките с лапичките си. Между тихите въздишки от удоволствие се чуваше и неговия вариант на мъркане. Ефирна невинна усмивка играеше на лицето му. Ту се скриваше, ту показваше. Страните му останаха все така позачервени, дългите мигли премрежваха отнесения поглед.
- Не спирай… - откъсна се измежду устните му. Тихо и сладострастно. Устата му неизбежно се бе изпълнила със слюнка. А бельото – единственото парченце плат върху тялото му- се чувстваше неудобно тясно в момента.
Думите на Пабло, и особено тона с който ги изрече, докараха известно количество кръв към слабините на Логън. Игнорира този факт, като се надяваше че ще остане незабелязан. Съсредоточи се върху дейността на пръстите си, и започна да масажира мускулите на гърба. Движенията му бяха нежни и внимателни. Ръцете му се разхождаха по целия гръб, прилагайки натиск от двете страни на гръбначния стълб, но не и на самия него. За момента игнорира седалищните мускули, и се насочи към бедрата. С нежни и плъзгащи движения започна от горната част на краката, и се придвижи надолу до глезените. Повтори тази разходка на пръстите си няколко пъти, които всеки път спираха на сантиметър от дупето, и продължаваха обратно надолу. Логън преглътна шумно, щом дойде заветния момент да се погрижи за изоставените по-рано задни части. Намести се в малко по-удобна поза, и се помоли за достатъчно търпение. Набързо прехвърли правилните движения в главата си, и се съсредоточи в масажа. С върховете на пръстите си чертаеше малки кръгове по стегнатото дупе. Използваше съвсем лек натиск, въпреки че честно казано много повече му се искаше да стисне сочните форми. От време на време превъзбуденият му приятел се отъркваше леко в дупето на Пабло, което докарваше Логън до лудост.
Циркулацията на кръвта и фината топлина след масажа на всяко кътче пращаше влудяващо усещане, последвано от златни минути на релакс. Ако знаеше, че масажите са толкова отпускащи, щеше да ходи на такъв всеки ден. Поне щяха да го опипват с нагласа, която му харесва. В момента напълно изключваше като възможност да му харесва толкова, защото ръцете, разхождащи се нагоре-надолу по тялото му, бяха тези на Логън. В даден момент обаче нещата претърпяха дързък обрат. Когато чуждите пръсти улучиха края на един от седалищните мускули, русокосият почти подскочи от странното гъделичкащо чувство, което му дойде като гръм от ясно небе. Беше нетипично да има гъдел точно там, може и да бе някаква странна реакция от страна на тялото му, бог знаеше какво… но не можеше да го изтърпи. Реагира от само себе си, без да успее да каже дори „Спри“ заради нестихващия си кикот. Изправи и извърна гръб, а ръцете му се намериха плътно прилепени към парещата мускулеста гръд над него. Реакцията подсказа на другия да прекъсне заниманието си и това даде дори свободата на Пабло да се обърне изцяло по гръб. Нещо, което не биваше да се случва. Логън все още бе почти наместен върху него, но сега възбудената издутина в панталона му се срещна с тази под стегнатите тъмночервени боксерки на блондина. Дъхът излезе принудително между сочните устни на Ортиз, който веднага опита да пропъди Логън от себе си. Само дето тялото му бе като кашкавал и опитите му дори не можеха да се осъществят ефективно.
Логън премести поглед за миг. Гледката под тялото му беше прекалено еротична, а опитите на Пабло да се измъкне бяха някак сладки, освен всичко друго. Започна да претегля възможностите в главата си. В никакъв случай не искаше случката от предишния път да се повтаря. Хрумна му една идея. Реши да опипа почвата, буквално. Обърна се отново към Пабло.
- Ако желаеш, мога да ти помогна с...това. Няма нужда да се притесняваш за мен. Искам единствено да ти доставя удоволствие.
Пабло усети, че е отново много близо до ръба на пропастта и не му трябваше много. Не беше близнал и капка алкохол, цялата тази възбуда му причини нищо и никакъв масаж.
- Не е нужно… - прехапа устна, надигайки се плавно като змия до почти седнало положение. Отдалечи се към дъното на леглото, опирайки гръб в дървената рамка. – Но може да гледаш.
Почти прошепна последното, докато прокарваше пръсти по тялото си, а сетне ги скри за малко между устните си, навлажнявайки ги за по-приятно усещане. Не би могъл да си представи нещо по-възбуждащо от това фантазията му да стои точно пред него. Нямаше нужда от въображението си. Бавно и с отмерени движения свали червеното бельо надолу и то се набръчка небрежно между бедрата, позволявай на члена му да излезе от обичайната си орбита. Докато почти изумрудените ириси се спускаха със страстен трепет по отсрещната реална фантазия, дългите пръсти най-напред се заиграха с главичката на възбудения му приятел. Всяка вълна от възбуда се очертаваше ясно върху красивото му лице. Изви тънко вратле назад, няколко копринени кичура подскочиха и погалиха пламналите му страни. Устните му останаха притворени и влажни като трепкаха в ритъм с движенията на пръстите му. Усещаше как всеки момент е готов да скочи в пропастта.
Да бъде страничен наблюдател, колкото и да беше невъзможно секси, бе най-голямото възможно наказание, което блондина можеше да измисли за него. Собствената му възбуда пулсираше болезнено при всяко движение, случващо се пред очите му. Прехапа устни толкова силно, че всеки момент щеше да усети вкуса на кръв. Кокалчетата на стиснатите в юмруци пръсти побеляха видимо.
- Съжалявам...Изглеждаш страхотно...Но не мога...Не мога просто да стоя отстрани и да те гледам. Прекалено е жестоко...Искам да разбера причините ти, но ако не ме допуснеш до себе си, вечно ще бъда затворен в този омагьосан кръг. Не мисля, че съм чак толкова силен. Откакто те познавам живота ми е в такъв хаос, толкова е разхвърлян и нелогичен, нещо което честно казано ме побърква, но също така ми харесва, и то повече отколкото бих си признал. Това, което се опитвам да кажа е, че...харесваш ми...това е всичко.
Логън се подготви за възможния резултат от думите му.
Пръстите му трепнаха, застивайки на място. Нямаше достатъчно бистро съзнание, за да поеме всички думи със значението им, но едно единствено простичко изречение стигаше…и беше там, между лавината от думи. Единственото, което му трябваше. „Харесвам те“. И вече не го интересуваше, ако е само някакъв период или нужда от разнообразие. Вече бе убеден, че иска да е негова. Първата му целувка.
Изправи се на колене и дългите ръце несдържано се пресегнаха, обгръщайки чуждото лице. Не забеляза дали още казва нещо, просто го притегли към своето. Ушите му пламнаха точно преди да потопи сладките си устни в неговите. Никога не се бе целувал, но сега всичко в него просто откликваше без предварителна техника или мисъл. Остана без дъх за стабилен период от време. Достатъчно дълго, за да усети как шадраванът от чувства се покачи до там, че наводни и очите му. Знаеше си, че ще се разплаче на първата си целувка. Беше си я представял в много по-банално романтична атмосфера, но осъзна, че не това я правеше специална и запомняща се. Беше той, човекът.
- И аз, по дяволите! – отвърна на онези две думи, когато прекъсна с неволя целувката, но остави връхчетата на устните им плътно прилепени. Водните му изумруди продължиха да пускат бистри капчици, спускащи се директно върху гърдите му.
Логън стоеше като попарен, без да може да реагира. Честно казано, това бе последното, което очакваше да получи като отговор. Беше обмислил дори варианти като смяна на стаята, или напускане на хижата като цяло. За това не бе подготвен, дотолкова че дори не можа да отговори на целувката. Фактът, че Пабло се чувстваше по същия начин, че му беше дал първата си целувка, която толкова пазеше, нямаше как да не трогне Логън. Усети как от собствените му очи покапаха сълзи. Тази реакция на тялото му му помогна най-после да върне съзнанието си в що годе по-нормално състояние. Обгърна нежното тяло пред себе си, и този път той бе инициатор на целувката. Сля нежно своите с чуждите устни.
- Опитай се да дишаш равномерно. – прошепна преди отново да опита вкуса на изкусителните уста. – Прави паузи и опитвай с нов подход, за да си поемаш достатъчно въздух.
При всеки нов съвет, Логън демонстрираше теорията с необходимата доза практика.
- Разтвори устните си за мен.
Пабло изпълни заръчаното, и Логън плъзна език по този на момчето, преди отново да слее устните им.
- Справяш се добре. – целуна горната му устна, преди езикът му да премине по изкусителните и’ форми.
Повтори същото и с долната устна, но вместо да я целуне я захапа нежно, докато не чу как от гърлото на Пабло се изплъзва стон на удоволствие. Езикът му затанцува своя танц и там. Повдигна брадичката на Пабло, така че замаяното от целувки момче да го погледне в очите.
- Как ти се стори първата ти целувка?

Седемнадесета част (2)

Видя се като първолак, влюбен до уши в учителя си. Тази фантазия щеше да остане на пиедестал до самият край. Всъщност вече не бе съвсем фантазия. Беше нещо толкова реално, че ужасяваше русокосия. Самият факт, че изведнъж рязко премина в напълно различен свят от неговия и че навлизаше в живот, в който едва ли наистина щеше да се впише… И още хиляди въпросителни, които го измъчваха след като най-сетне показа ясно на Логън, че иска да опита. Но всичко се случваше толкова бързо. Бързо, дори за неговата млада бушуваща кръв. Всичко беше грешно, а го чувстваше толкова правилно.
- Ммм.. – само успя да промърмори след въпроса на старши учителя си. Бе демонстрирал такива завидни умения в целуването, че урокът му тотално накара момчето да си глътне граматиката. Как се очакваше да му отговори нещо свързано? Реши, че наистина му трябва въздух, или щеше да се задуши в морето от силни усещания. – Таймаут! – извика, скоквайки като малко кенгуру от леглото. – Таймаут! – повтори, правейки знака за стоп на играта с ръце. Господи, колко не ставаше за сериозни неща. Искаше да избяга, като че го гонеха група изгладнели зомбита. Не бе убеден, че сам разбира кое го плашеше толкова. Скри се в банята за момент, като по пътя побърза да вдигне бельото си и да скрие така изкусителното си според Логън дупе.
Издиша тежко, слагайки ръце на свития си стомах. Вътре сякаш жужеше ято пчели, които приготвяха сладкия си медец и същевременно го жилеха болезнено с крайчетата на телцата си. Какво беше това? Да не беше хванал някакъв вирус… Може би не просто някакъв, а най-познатият на човечеството.
- По дяволите, по дяволите…! – прокле още веднъж секундата, в която го срещна. Три пъти за щастие. Завъртя кранчето на чешмата до края и минута наблюдаваше силната и шумна струя вода. Отказа да погледне изчервеното си като домат лице и бързо го наплиска с ледената прозрачна течност. Плискаше ли плискаше, а наситените нюанси по лицето му си оставаха. Прииска му се да счупи нещо. Кое го правеше толкова слаб около човека в съседното помещение? Или отново всичко беше в проклетата му руса тиква, не можа да прецени. Зарадва се, че намери дълга хавлия в банята и я облече, затягайки коланчето около кръста си. Беше му доста широка, но това нямаше значение. Излезе от банята и пробяга през спалнята, където само удостои Логън с мила усмивка. Ако другият мислеше, че неговият живот е хаос след запознанството им, то нямаше и беглата представа какво значеше една такава промяна за Пабло.
- Ще направя кафе! – отсече, сякаш няма по-добра идея, която да му е хрумвала досега. – Сигурен съм, че досега не си опитвал такова. – за миг показа белите си зъбки, а вътрешно си отдъхна, че се бе сетил да донесе специалното бурканче, което от сума време стоеше в шкафа му. В родината си бе помагал на майка си в работата, така че след многото богати семейства, на които бяха прислужвали, Ортиз бе заучил доста трикове. Едното бе как да приготвя най-хубавото колумбийско кафе. Пък и ако не с друго, родината му си бе известна с културата на кафето. Беше чудесно, че стаите в хижата разполагаха с плот с малък индукционен котлон за приготвяне на топли напитки. Русокосият все пак си носеше необходимото. Изкара бурканчето с подбрани кафени зърна, любимата си малка кафемелачка, специалната стъклена кафеварка във форма на пясъчен часовник с дървена яка, вързана с каишка от сурова кожа..
- Дойде и моят ред да се изявя като учител поне веднъж. – не сдържа тихия си кикот и с жест привика Логън да наблюдава процедурата. – Ще ти покажа един от начините за ръчно приготвяне на кафе. Първото важно нещо е кафените зърна да са прясно смелени. Ще видиш разликата накрая. Докато са в твърда форма запазват вътре в себе си всички ароматни вещества, така че за по-качественото кафе е хубаво да се смелят преди процеса на приготвяне. – зелените ириси се бяха фокусирали върху процеса, а устата му обясняваше на автопилот какво е важното и защо. - Това е вид специална кафеварка, нарича се Хемекс. Напомня малко на епруветка, нали? Нищо чудно, че е измислена от химик. – Ортиз прокара пръсти по стъклената повърхност, докато я нагаждаше върху котлончето и нагласяше филтъра. – Най-голямото й предимство е, че с нея можеш да наблюдаваш и контролираш целия процес, тъй като все пак тялото й е прозрачно. Така може да прилагаш различни техники. – приказваше с горда усмивка, спотайваща се в ъгълчетата на устните му. – Друго много специфично са филтрите, които са до 30% по-плътни от тези на другите кафемашини. И самата им структура е по-различна и фина, предназначена да задържи нежеланите сегменти и да пропусне всички ароматни вещества на кафето. – подаде за малко един сух филтър на Логън, за да почувства хартията. – Както усети, доста по-тежки са спрямо обикновените, така че е задължително се изплакват предварително с гореща вода. – блондинът се върна върху това да довърши меленето на кафените зърна, а сетне загря и вода в каната с тънко чучурче. След като водата завря, младежът внимателно изкара чашката със смлените кафени зърна и ги изписа във филтъра. – Добре е да разпределиш по равно количеството, така че повърхността да е равна. Така хартията не просто ще задържи утайката, но и ще осигури правилната скорост на филтрация. – Пабло взе металната каничка с вода и показа точните движения и скорост с които се заливаше смляното кафе във филтъра. – Водата трябва да е равномерна, правиш пълна обиколка на съда и изчакваш няколко секунди, преди да повториш. Запазваш на една височина, горе-долу 20 санта над филтъра. – процесът не беше кратък с тази кафеварка, но времето щеше да бъде компенсирано от изчистения и фин вкус накрая. – Това количество вода е достатъчно. Сега трябва да се изчака около четири минути, за да се получи желаното взаимодействие между горещата вода и смлените зърна. През това време ще се отделят още много от ароматните вещества на кафето, така че може да доловиш промяната. – русокосият сви носленце, вдишвайки приятната арома, изпълваща пространството. Не бе сгрешил никъде, макар да не бе приготвял това кафе откакто напусна родината си. Нямаше за кого да се старае чак толкова, щом работата не го изискваше. Но сега просто му бе приятно да го направи. Изпита някаква чест, сякаш краля бе избрал точно него от всички селянчета и го бе привикал в двореца да покаже уменията си.
Накрая сервира още горещото кафе в две порцеланови чашки с по една стафида, за подслаждане. Друг трик, който бе научил сам. Седна на дървената масичка на балкона отвън и пое своята чаша, за да стопли студените си пръсти. Въздухът все така щипеше, но гледката и спокойната атмосфера си струваха всяка жертва.
Определено липсваха скучни моменти в компанията на Пабло. Логън наблюдаваше с интерес случващото се пред очите му. Досега не бе присъствал на приготвянето на кафе, и то какво. Изискваше страшно много техника и тънкости, за които Логън дори не бе предполагал, че съществуват. Замисли се какъв ли ще е вкусът. Съдейки по аромата, който се разнасяше наоколо, щеше да е незабравим. За момент се сети за Дорис. Тя също правеше уникално кафе, а ето че сега щеше да му се отдаде възможност за ново преживяване с любимата му напитка. Приготвена от момчето, което беше завладяло мислите му. Нещата едва ли можеха да се развият по по-добър начин.
Последва Пабло на балкона и се настани до него. Загледа се в чашата кафе, от която на облачета се издигаше приятна гореща пара. Остави носа си да се изгуби в невероятното ухание. Всичките му сетива бяха събудени от приятната комбинация от усещания, но също толкова спокойни и отпуснати. Беше странно. Странно, но хубаво. Да, определено беше хубаво. Нетърпеливо допря устни до порцелановата чаша, и отпи внимателно, за да не се опари. В един миг феерията от вкусове и нотки в една единствена чаша кафе като че ли избухна в тялото му.
- Това е...вкусът е...Как е възможно...
Неспособен да завърши изречението си, Логън просто се наведе над Пабло и целуна нежно бузата му.
- Благодаря ти. Това е най-хубавото кафе, което съм пил през живота си.
Засмя се искрено. Малко нервен, но меден смях. В очите му гордо танцуваха зелените пламъчета, изразяващи чиста доза радост.
- Разбира се. – отвърна без да се замисля, но бързо осъзна колко се бе възгордял след реакцията на Логън. – Тоест… Знаех, че ще го оцениш. Затова се постарах да го направя като хората. – искаше да залепи студената си длан върху парещата си от целувката буза, но вместо това я завря зад врата си, заигравайки се с крайчетата на русите кичури. Щеше му се да каже толкова неща, но нищо не успяваше да излезе между устните му разбираемо. Думите таяха нещо прекалено сложно. Трябваше много повече време, за да ги подреди правилно, затова предпочете златното мълчание. Отпи от своята чаша и кимна одобрително на себе си, завъртайки порцелановия съд, за да види липсата на всякаква утайка и чистият плътен черен цвят. Стафидата затанцува на дъното.
Логън се отпусна върху дървения стол, и затвори очи. Държеше чашата горещо кафе сгушена между двете си ръце. Не искаше и да помръдне от това невероятно удобство. Дори студът не го притесняваше. Беше просто бонус към цялото. Гледката, спокойствието, компанията, вкусното кафе. 4 в 1 – невероятно добра комбинация.
За нещастие, спокойствието и хубавите моменти никога не траеха дълго. Пабло го побутна леко, и Логън отвори стреснато очи. Явно съвсем не беше чул позвъняването на телефона си.
„Кълна се, ако това отново е онази проклета *****, вече ще я пратя по дяволите.”
Защо все още не беше блокирал номера и’, си беше пълна мистерия. За негова изненада обаче, номерът не принадлежеше на Миа. На дисплея бяха изписани петте букви, от които се страхуваше най-много. Т А Т К О. Толкова дълго бе отлагал да му звънне, и сега щеше да плати за това нехайство. Дори не му се наложи да започне разговор. В момента, в който вдигна телефона, в ушите му веднага избухна ядосаният глас на баща му.
- Да беше благоволил поне да ми се обадиш, за да ми съобщиш какви си ги надробил! Първо имиграционните служби ме занимават с някакви невероятни истории за момче, което си решил да осиновиш, едва ли не! За капак на всичко, разбирам че си обвинен в убийство! Кога смяташе да ми кажеш всичко това?! Или щях да науча, щом те натикат в затвора?!
- Здравей, татко...
- Какво ти „здравей”?? Искам да разговарям с теб лично. Да си в кабинета ми на 25ти Декември в 9 сутринта!!
- Но, татко, тогава е...
Сигнал свободно.
- ...Коледа...
Логън остави телефона и разтри слепоочията си.
- По дяволите... – отрони се от устните му, преди да влети в банята и да затвори вратата с трясък.
- Когато телефонът на Логън иззвъня и то очевидно не за добро, Пабло веднага се сети за собствения си мобилен, който бе сложил на без звук още след случката с побоя. Отбягваше да си припомня нещастията в живота си, но те го следваха като собствената му сянка. Онова минало, което все още продължаваше да е неговото настояще и най-вероятно бъдеще. С една дума – роб. Дори в съвременния смисъл думата носеше почти същото значение. Човешко същество, чийто живот бе продаден и принадлежеше на друг.
Преглътна тежко, когато вратата на балкона се затвори и топлината си отиде. Стига да бе наоколо, Пабло винаги усещаше тази топлина, отделяща се от едрата фигура на Логън. Реши, че не е добра идея да го последва. Всеки имаше нуждата да остане сам със себе си…и проблемите си. А на Ортиз вече не му оставаше друго, освен да бяга. Дълбоко в себе си отлично съзнаваше това. Бягството бе единственият му шанс да оцелее. Бе спестил малко пари, знаеше как да си уреди нова самоличност. Така или иначе живееше извън закона. Не избягаше ли сега, кой знае какво щеше да стане с него и къде щяха да заровят останките му. Преглътна отново. Нямаше как да разчита на Логън или баща му да го спаси. Нито на когото и да е.
Извади телефона си и щом дисплея светна, видя многобройните съобщения от мадам Ингрит. Не бяха заплахи. Не, заплахите не й бяха в стила толкова, колкото сладките лъжи и примамки.
„Знам, че се изплаши след като имиграционните те навестиха, но това беше само сплашване. Знаеш, че мадам Ингрит никога не би те изоставила, нали? Стига да си знаеш мястото и да изпълняваш съвестно работата си. Давам ти срок до Бъдни Вечер. Ако не се върнеш, повече няма да си под опеката ми.“
Съобщението й всъщност бе доста красноречиво. И по-искрено, отколкото русокосия би отгатнал. Разбира се, за какво й е да крие картите си от него. Момчето отлично знаеше какво сполетява онези, които пристъпят клаузите на договора. Всъщност убийството на майка му и него бе най-щастливият възможен сценарии. Като щяха да ги разфасоват на части и да им раздадат органите на богатите нуждаещи се. Каква ирония беше животът. Онези горе нямаше и да ги погледнат, но нямаха проблем с това да носят органите на нищожества като тях, стига да живеят по-дълго и да обикалят имотите си по света. Колкото и несправедлив да бе светът, кармата все някога те застига. Пък и дори на теория да нямаше нещо, което да не може да си купиш с пари, всъщност имаше.
- Логън…вътре ли си? – почука несигурно на вратата. Нямаше да крие, че се разтревожи. Вече се криеше там повече от десет минути. Този тип държание бе присъщ на русокосия, но не и на него. Или пък му бе откраднал метода на успокоение. – Отвори вратата… моля те. – прошепна накрая, зелените ириси блуждаеха по дървената повърхност на вратата, но погледът бе някак далечен. Ноктите му несъзнателно задрапаха по вратата, като котка, отчаяна за малко внимание. Сърцето му се сви откакто видя какво бе единственото правилно нещо, което можеше да стори. Да напусне апартамент номер 19, да замине далеч от града, скрит в някой камион пренасящ дърва, и да се надява да стигне жив все някъде. Трябваше да го направи още отдавна, но нямаше смелостта, нито причината. Защото винаги беше по-лесно просто да се примириш със съдбата си на обречен. Беше по-лесно да проституира, отколкото да избяга някъде, където да стане мияч на коли, но да запази достойнството си, поне докато го открият… Сега бе напът да унищожи нечий живот, за да си върне своя. Но това не беше редно. Не го и чувстваше редно. Сигурно това представляваше любовта.
Чу открехването на вратата и вдигна поглед. Очите му затърсиха красивия лешник, ръцете се пресегнаха за топлината. Сграбчи пуловера, притегляйки огромното тяло към своето. Само ако можеше да се стопи в него и да изчезне като морска пяна. Да стане завинаги част от топлината, която сега поемаше жадно и алчно, сгушил се в прегръдката му, между двете силни ръце. Обгърна го жадуваното спокойствие и само онази режеща сърцето болка остана да напомня за прииждащата буря. Наистина щеше да изчезне. Всичко, дори разбитото сърце бе по-поносимо от мисълта да го дърпа повече към своята пропаст. Ръцете му се бяха увили около него като боа, пръстите стискаха все по-силно, събрали в малките си шепи части от мекия пуловер. Русите кичури останаха дълго заровени в топлата гръд. Пресъхналите му очи стояха неподвижно притворени, взиращи се в уютния мрак. Устните застинаха в усмивка, погребваща цялата болка.
Интимната близост на крехкото тяло в ръцете му беше точно това, от което се нуждаеше Логън. Отговори на прегръдката му, и го задържа още по-силно в ръцете си. Страхуваше се, че всичко е просто мираж, който би могъл да му се изплъзне незабелязано, ако реши да го пусне. Щеше да се справи с проблемите си, каквото и да му коства. Достатъчно дълго продължи тази глупава семейна кавга. Като малък се почувства виновен за случилото се, но оттогава минаха много години. Логън порасна, помъдря. Нима щеше цял живот да бъде наказван за нещо, което не е извършил. От дълго време се бореше сам, щеше да продължи да го прави. Ще се погрижи за Пабло и майка му съвсем сам, без повече да разчита на фамилията, с която бе израснал. И без това не му беше донесла нищо хубаво, само празно недоизживяно детство и куп кошмари за цял живот.
Зарови пръсти във водопада руси коси.
- Просто исках да остана сам за малко. Сега вече съм по-добре. Пабло...Ще направя всичко по силите си. Обещавам ти. Ще се погрижа да останеш тук. Моля те, не ме оставяй сам. Това е единственото, което искам. – заговори бавно и нежно, сякаш го беше страх да не го изплаши.
За съжаление, не получи отговор на молбите си. На вратата се почука силно.
- Отворете, полиция!
И двамата подскочиха на мястото си. Логън с мъка пусна Пабло. Първата му мисъл беше да избягат. Очите му зашариха из малкото пространство. Последва силен трясък, и иззад вратата влетяха няколко униформени.
- Логън Хейс, арестуван сте за убийството на Дорис Грийн и Мария Ортиз!
- Какво?! – очите на Логън се разшириха от изненада.
Инстинктивно се обърна към Пабло, който беше изпаднал в пълен шок.
- Аз...не съм...Не съм ги убил...
Думите му бяха близки до шепот. Как би му повярвал Пабло в такава ситуация...
Полицаите закопчаха ръцете му с белезници и започнаха да рецитират правата му. Логън въобще не ги слушаше. Опитваше се да мисли с няколко хода напред, но бе прекалено объркан, за да предприеме каквото и да е. Остави да го изкарат от хижата, и вкарат в чакащата отвън полицейска кола. В този момент почти можеше да се закълне, че баща му го е вкарал в затвора, за наказание. Но защо тогава ще го вика в офиса си? Какво, по дяволите, ставаше??

Осемнадесета част (1)

Събуди го силно думкане. То може ли Джем да отиде някъде и каръщината да не го последва? Едно знаеше със сигурност. Ако имаше дори една-едничка възможност от хиляда нещо да се прецака, то със сигурност късата клечка щеше да се падне на него. Затова и не се изненада, че след затишието около трупа на техника, сега от другата страна на вратата ехтеше:
- Отворете! Полиция.
Джем подкани Сали да се загърне, и доближи вратата. Беше само по слипове.
- Джеремая Фланърс?
- Да.
- Трябва да дойдете в полицейското управление за разпит.
- Във връзка с какво? - Снижи гласа си, за да не тревожи Сали.
- В сградата, където живеете, има открит трети труп. От хижата ни информираха, че познавате хора, свързани с разследването. Трябва да дадете доуточняващи показания.
- Добре, а може ли да ме изчакате няколко минути? - направи пауза. - Не съм сам, и не мога да изляза просто ей-така.
Полицаят надникна безцеремонно, и зърна оголеното рамо на разстроената Сали. Тя седеше, загърната в завивката, и не знаеше как трябва да реагира. Блестителят поомекна и кимна.
- Имате десет минути.

***

Джем задремваше на масата вече за сетен път. Толкова пъти го бяха питали едно и също, че и тъп да беше, щеше да научи да повтаря версията си еднотипно. Спеше му се, беше изтощен, и много му се пушеше.
- Откъде познавате Пабло Ортиз? - На снимката се мъдреше неговата специална Снежанка. Джем отвори уста. После я затвори. Направи си нужният извод веднага. - Кой е той? С какво се занимава? - Въпросите валяха като стрели. - Имал ли е той, или семейството му, врагове? С какво се е занимавала майка му?
- Майка... - показаха му снимка на жената, заснета от аутопсията й в моргата. - Пабло, когото аз познавам е приятен младеж и мой съсед. До преди да ме извикате тук, бях на почивка с него и господин Логън Хейс. Не познавам добре и двамата. Не знам нищо за убийствата и не... - В стаята влезе разследващ, носещ кафеникава папка. Той се приближи и прошешна нещо на водещия разпита. - Вижте какво, заподозрян ли съм? - търпението му привършваше, а тези май мислеха да го държат още.
- Подозираме всички живущи в сградата. Току-що ми съобщиха за наличието на четвърти труп в сградата. Това е прекалено зловещо съвпадение, не мислите ли?
- Ако нямате доказателства, свързани с мен, ще трябва да ме пуснете. Нямате право да ме задържате за повече от двадесет и четири часа. Тук съм вече от седемнадесет, и то по собствено желание. Тъй като не предоставяте никакви улики, аз като един редови гражданин съм свободен да си ида. Винаги съм съдействал, и ще продължа да го правя, ако имате нужда занапред. Имате ли въпроси към мен, относно настоящата жертва?
- Не, все още сме на етап установяване на самоличност. Ще ви разпитаме отново утре, господин Фланърс. Свободен сте.

Джем излезе от тясната стаичка, но не знаеше накъде да поеме. Сякаш на всяка крачка някой го риташе зад коленете, и той пропадаше. Реши да попита къде са Логън и Пабло. Не знаеше чия страна да вземе. Кой беше крив, и кой прав? Неговото огледало беше твърде криво, за да вярва на очите си. За някой като Логън, толкова потаен, подобни показни убийства не се връзваха. На излизане от управлението мерна и Пабло, но докато му извика, дребничката му фигура се изгуби. Всъщност, не знаеше в средата на какво е, и кой мъти водата. Вървеше и се загръщаше усърдно в палтото си. Беше тънко облечен отдолу и студът караше тялото му да вибрира. Как всичко се объркваше тотално само за миг?

*********

- Не съм убил тези жени...
Логън загуби бройката на пътите, в които се опита да убеди всички полицаи, които минаха оттук, а сега и ФБР агента пред себе си, че не е убиец. Не че не разбираше безнадеждността на ситуацията. Чисто и просто отказваше да признае нещо, което не е извършил. Агент Уилсън блъсна с юмрук върху малката масичка. За разлика от Логън, той се палеше прекалено лесно и не му се щеше да прекара цяла вечер в компанията на бившия учител. Отвори отново заветната папка с доказателства, която Логън вече бе наизустил.
- Отпечатъците ви са открити на много места в дома на г-жа Грийн...
- Бил съм и’ на гости милион пъти...
- Вие сте единствения, освен нея самата, който притежава ключ към апартамента и’...
- Тя ми го даде за спешни случаи...
- При обиск на апартамента и’, намерихме писмо, с което сте я заплашвали...
- Всеки може да напише фалшиво писмо от мое име...
- Очевидци твърдят, че са ви виждали често със сина на Мария Ортиз. Посетили сте го и в болницата, да не говорим че сте го измъкнали от имиграционните служби...
- Имам право да общувам с когото пожелая. Какво правя в личния си живот си е моя работа...
- Отпечатъците ви са намерени върху оръжието, с което е била убита Мария Ортиз. Какво? Майката е отказала да ви даде сина си, и сте и’ прерязали гърлото? Долен педал...
Този път беше ред на Логън да удари по масата.
- Освен ако не са ви дали значката вчера, би трябвало да знаете какво е правилно, и какво не когато разпитвате някого, г-н Агент. – Логън акцентира върху последното, подсмихвайки се иронично.
Лицето на униформения почервеня цялото. На вратата се почука и един по-млад полицай се показа пред тях.
- Извинете за прекъсването, но Г-н Мартин, адвокатът на Г-н Хейс, пристигна току-що.
Уилсън изсумтя с презрение, но направи знак да го пуснат да влезе.
- Здравей, стари приятелю! Прости ми, че закъснях. Самолетният ми полет се проточи по-дълго от плануваното.
Жан побърза да се настани до Логън, като му се усмихна широко. Логън отговори на усмивката му, но зае поза на уж обиден от цялата ситуация.
- Как можа да ме оставиш тук за толкова дълго време? Взе да ми доскучава. Единствената ми компания бяха тези полицаи, а те не са кой знае колко интересни.
- Това не ви е някакъв цирк! Намирате се в полицейско управление! Дръжте се както подобава на такова място! – развика се Уилсън.
- Жан, знаеш ли какво ми каза това ченге? – игнорира го Логън – Мразел педалите, представяш ли си?
- Така ли било? – Жан се изправи от мястото си, и се приближи некомфортно близо до Агент Уилсън.
- Аз също съм педал. Това проблем ли е? – подсмихна му се лукаво.
Полицаят стоеше като изтукан. Никога досега не се бе чувствал толкова унизен. Сви ръце в юмруци, а зъбите му тракаха от яд толкова силно, че нищо чудно да счупи някой. Избута адвоката настрани, и излезе ядосано от стаята за разпит.
- Номер 11. – промърмори Логън.
- Толкова много ли минаха оттук?
- И питаш. Дано поне дванадесетия да има глава на раменете си.
- Колко глупости каза на останалите, преди да се появя тук?
- Питаш, сякаш не ме познаваш добре.
- Хаха, никога не се смиляваш над мен. Не е лесно да защитавам мъж като теб.
- Но винаги го правиш. – Логън повдигна вежда, и му се усмихна предизвикателно.
- Това е защото ти дължа живота си, знаеш това.
Усмивката на Логън се преобрази в по-мека и искрена. Още си спомняше Жан в ученическите му години. Това момче постоянно се забъркваше в неприятности. Не минаваше и ден без да има поне една синина. Не беше никак лесно да достигне до него, и да накара хлапето да му се довери, но усилията си струваха. Постепенно Жан престана да се бие, или най-малко сам да предизвиква побои. Прие образованието си далеч по-сериозно, и дори помоли Логън да му дава частни уроци, което той прие с радост. Малко преди да завърши гимназия призна на Логън, че се е влюбил в него. Учителят прие това с усмивка, благодари му че е бил искрен, и го увери че по-нататък в живота ще намери мъж, далеч по-подходящ за него. Така и стана. Жан и приятелят му имаха прекрасна връзка, на която дори най-заклетите хетеросексуални биха завидяли. След като завърши Право, Жан веднага пожела да бъде адвокат на Логън, за да му се отблагодари за всичко, което беше направил за него. Последният се съгласи с готовност, и вече няколко години той вършеше работата си съвестно, а с Логън бяха станали близки приятели. Жан бе запазил момчешкия си чар. Светлокестенява коса, изразителни сини очи, висока добре поддържана фигура и неповторим талант да накара всеки да го хареса още от първата минута, освен тези които го ядосваха, разбира се. На тях им даваше да се разберат с усмивка. Вече рядко използваше юмруците си. Логън можеше да си представи колко женски сърца е разбил през годините. Не че той самия оставаше назад. Но едно беше повече от ясно – гордееше се страшно много с Жан, и това което постигна в живота си. Деца като Жан, на които бе успял да помогне, и с които все още имаше добри отношения, имаха голяма роля за това Логън все още да обича професията си. Истината бе, че и той беше направил не малко глупости като по-млад. Това всъщност бе една от причините да не може да подмине ученик със същите проблеми. Той също намери опора в учител, който му показа че не всичко е черно и бяло, и ако се постарае, възможностите пред него ще са безкрайни. Още тогава Логън показа завиден талант в писането. И без това беше самотен, поне това му носеше някакво щастие. Той сам бе избрал самотата. Не искаше да контактува с никого, особено след злощастната случка, която, за добро или лошо, преобърна живота му перманентно. Тогава бе едва на 11 години. Никога нямаше да забрави датата, дори и деня от седмицата. Часовникът показваше 2 сутринта. В цялата къща цареше тишина, но Логън ги чу. Стъпките, които приближаваха стаята му. Стъпки, от които тогава не се страхуваше. Такива, от които никога не би очаквал зло. Такива, които беше обичал с цялото си сърце.
- Г-н Хейс, Г-н Мартин, аз съм Капитан Морисън. Извинявам се за забавянето. – Логън бе изтръгнат от болезнената разходка назад във времето.
- Разгледах внимателно материалите по случая, а също и личното ви досие. Извинявам се за поведението на Агент Уилсън. За разлика от него, аз не мисля че сте извършили убийствата. Има много неща, които не се връзват.
Логън го изгледа внимателно. Бе много възможно все пак някой да се е усетил за истинската му самоличност, и да са сменили рязко тактиката.
- Капитан Морисън, разполагам с инфомация, която доказва че моят клиент няма как да е убил тези жени.
Жан отвори куфарчето си, извади голяма синя папка, и я постави на масичката. Капитанът започна да я разглежда съсредоточено. Докато той прелистваше документите, Жан му обясняваше подробностите от собственото си разследване. Логън затвори очи за момент, и си представи че е на съвсем различно място. Мисли за Пабло преминаха през съзнанието му. Къде ли беше той сега? Щеше ли да го види отново? А дори и това да стане, дали някога пак щяха да делят топлината от онези ценни моменти? Логън усети как сърцето му се свива болезнено. Доверие не се печелеше лесно, а той се страхуваше, че го е загубил завинаги...

*********

- Въпрос. На какво бяха способни хората?
Пабло стоеше пред гроба на майка си като част от надгробния камък. Единствено русолявата му коса бе повявана от пронизващия вятър. Времето се разваляше. Слънцето не се бе показвало вече от няколко дни.
- Предполагам това е последно сбогом… - каза, навеждайки се да грабне в шепа от прясната пръст, което му причини неистов световъртеж. Почувства как кръвта се стича от едната му ноздра, но игнорира и това. Знаеше на какво се дължат симптомите. Просто трябваше да се прибере и да се наспи. После всичко щеше да е… каквото минаваше за „нормално“ там. Пред погледа му бързо се спусна завесата на мрака. Двигателните функции на тялото отказаха и момчето се свлече на земята, сякаш някой го бе изключил с дистанционно.

Всичко от последната седмица премина като на кино лента през подсъзнанието, което явно никога не спеше.

-5 дни по-рано-

Изминаха почти два дни от станалото. Само осмислянето му беше коствало единия. Без утехата на Джеремая, навярно щеше да умре още там. Да умре от смях. Жалко, че изразът се използваше за съвсем друго, а бе самата истина. От завчера помнеше единствено как тичаше към стаята на стареца, давейки се в опит да си поеме въздух през всичкия смях, който чак издълба дупка в стомаха му. Сега се бе заключил в приземната стая в близкия мотел, запечатал всяка пролука, през която можеше да влезе светлина. Никой не би отгатнал с какво си убиваше времето в този момент. Пълен маратон на „How to get away with murder“. Понякога паузираше за значителен период от време, сякаш анализираше кадрите. Хвърляше и по някой поглед на касетките на Джеремая, с които само той си знае как и защо се бе сдобил.

*********

Преди две години му бяха подарили последния подарък. Преди две години за последно беше ходил в Тайланд с жена си. Преди две години тя беше все още здрава. Месеци наред се беше грижил за нея до момента, в който тя напълно се обездвижи. Джем наполовина бе станал лекар, за да може тя да остане при него. Не желаеше да се отделя от нея нито за миг и така щеше да бъде до смъртта му. После каквото ще да става. Неговата спалня беше неприкосновена. Това помещение бе единствено за него и Фани. Преди тя да се разболее и да започне да сменя настроенията си постоянно Джем бе имал едни хармонични и прекрасни отношения със съпругата си. Чудеше се, дали те не бяха станали така перфектни заради загубата на сина им. Болестта на Фани отключи лудешка ревност и контрол, с които Джем така привикна, че до скоро дори не осъзнаваше, че това не е нормално. Едва отиването му до хижата събуди и върна обратно волята му за живот. С Фани им предстоеше сериозен разговор относно по-натъшния им семеен живот.

***

Отключи входната врата и още преди да запали ключа на лампата осъзна чуждото присъствие. Елеуха измяука в мрака, но не излезе от прикритието си. Усети чуждия аромат изпълващ ноздрите му. За обикновен човек едва ли толкова слаб нюанс би направил впечатление, но Джем надушваше разликата както полицейско куче надушва барут. Възможно ли беше взломаджията да беше свързан с убийствата? При друг случай Джем директно би се обадил в полицията, не искаше да си има работа с въоръжен престъпник например, но този път реши да се довери на инстинкта си, казващ му, че този аромат не беше на абсолютно непознат.
Шумът го насочи към спалнята. Вратата беше полуоткрехната.
- Който и да си, покажи се. В противен случай, ще повикам полиция. - Старецът напрегна тялото си готов да се защитава, ако се наложи. Вратата се открехна бавно и жалостиво изскърца. В тъмнината видя бледите черти, измъчения вид, силуета приличен на видение. - Пабло - Джем недоумяваше. - Как си - мигом каза той, сещайки се за убитата му майка, но после в главата му изникна истинската същина на проблема. - Защо си тук и как влезе? Моята спалня... Тя... Там не бива да се влиза. - Ръцете на Пабло си играеха с дистанционното на монитора. Прехвърляха устройството, сякаш казваха на Джем, ''знам какъв си''. Истинският проблем обаче беше друг. - Не харесвам любопитковци. Никак не ги харесвам - тонът на стареца се снижи, ръцете му се стиснаха в юмруци. Видял си Фани, нали? - Можеше да прочете по лицето му. Обърна се и заключи входната врата. - Мисля че сега ще разбереш, че любопитството никога не води до нищо хубаво. Опасно е за мен и фатално за теб. - Изпука врата си и решително се приближи към натрапника Пабло.


*********


След случилото се в хижата не приличаше на себе си. Превърна се в бледо амплоа на Пабло Ортиз. Бе занемарил дори външният си вид и сега леко набола брада дразнеше нежната кожа на брадичката му. За няма и едно денонощие придоби вид на призрак. Обърна бледото си лице към завърналия се стопанин на дома, но и реакциите му бяха забавени. Втренчи се в него, докато другият придобиваше все по-зловеща аура, способна да смрази кръвта ти. Ала нищо не можа да го смути. Пабло сведе глава, а разпилените му русоляви кичури се спуснаха пред концентрирания поглед. Още щом влезе в тази стая и видя монитора, в главата му започна да се гради план. И не можеше да мисли за друго, освен за това.
- Фани е прекрасна. – каза с тъжна усмивка и бавно вдигна поглед, за да срещне моментното объркване насреща си. Русокосият разбираше. В момента разбираше отлично Джем и нуждата му да задържи до себе си единствения си близък. Разбираше желанието, като някой, загубил последната си роднина. Но никой не можеше вечно да опази човека до себе си, или да го спаси от нещо предопределено. - Прави каквото искаш с мен…- добави, но не с нотка на примирие. - …но ми дай записите си назаем! – целеустременият поглед рязко се вкопчи в тъмните очи на Джеремая. Никога не бе по-фокусиран в целта си и вече знаеше, че нищо и никой няма да го откаже от нея. Каквото и да му коства, щеше да излезе оттук жив, за да изпълни плана си.

Осемнадесета част (2)

***

Защо Джем помагаше? От вина. Защото не беше щастлив. Защото искаше да запълни празнината в себе си, но все не се получаваше. Знаеше, че в мига, в който получи постоянна обич, това ще го подтикне да се раздаде докрай и ще го унищожи. Въпреки това отчаено се стремеше към този край. Защо? Защото искаше да бъде обичан поне веднъж преди да си отиде от този свят. Защо? От чист егоизъм, разбира се.
Смешно, нали?

Прихвана врата на Пабло, но момчето инстинктивно се извъртя и се опита да го препъне. Джем беше бърз и запази равновесие заключвайки го в ключ.
- Думите противоречат на действията ти, млади момко. - Старецът освободи русокосия, но не се отдалечи. Тялото му вече не излъчваше заплаха. Не и след думите на Пабло относно Фани и решението на Джем. Това рязко обърна резултата. В очите на старчето се разгоряха горди пламъчета. - Браво! Вече имаш изградена първична реакция за самозащита чрез бойна техника. Когато успееш да парираш три последователни мои атаки, ще си способен да се защитаваш добре навсякъде във външна среда. - Беше толкова възхитен от напредъка, че за миг забрави естеството на задачата. Погледна дистанционното на пода, чиито батерии бяха хвръкнали при борбата и се взря в очите на Пабло. - Сигурен ли си, че ги искаш - питаше го за записите. Перфектно беше прозрял бъдещите намерения на Пабло. - Знаеш, че веднъж тръгнеш ли по пътя на отмъщението, няма връщане назад. Внимавай да не изгориш. - Видя кимването. - Имаме сделка, ако не замесваш името ми с това как си се сдобил със записите. - Още едно кимване. Джем отново скъси дистанцията. Мощно се сля с него, карайки го да отстъпи назад. Прегърна го така, че почти не остави горната част от тялото му видима. Все едно полярна мечка прегръщаше тюлен. Бащинска прегръдка на баща знаещ какво е да изгубиш син към син, който беше изгубил майка си. Накрая в този толкова затрогващ и разтърсващ момент вместо Джем да изкаже съболезнованията си, той изтърси: - Добре си се справил с ключалката. - Ми, гордият родител си остава горд родител, дори и в тежките моменти. Все пак трябваше да надделяват положителните неща в живота, нали?


*********

- Не би могло да е толкова трудно да поставиш доказателства… - изви врат назад, изпуквайки пръсти. – Нямам какво повече да губя, но успея ли…няма да съм длъжник. Никому.– лицето му светна, сякаш бе напът да промени света към по-добро. А всъщност се канеше да извърши криминално престъпление. Нямаше и капка съмнение, че бе способен на това. Човек, лишен от всичко, очевидно бе лишен и от вина. В пакета „Ортиз“ си вървяха и тези екстри.
До края на деня бе изгледал наново всички записи на Джеремая и вече бе набелязал перфектния извършител. Фил Николето. Водопроводчик и дилър на дрога. Защо не? Бе достатъчно да намерят и малко количество дрога в апартамента му, за да има мотив да убие някой съсед. Наркотиците бяха любимото на полицията и ФБР. А като водопроводчик, беше влизал в почти всеки апартамент. Този на Дорис, както и на семейство Ортиз. Пабло бавно събираше листчета и ги разпиляваше на килима, върху който прекара нощта, сглобявайки парченцата от пъзела както му диктуваше въображението. Разбира се, не забрави и първата жертва…Там, откъдето започна всичко. Асансьорът.

-Седмици по-рано-

За да забрави по-лесно онова, на което бе станал пряк свидетел, трябваше да разбере на кого принадлежеше името Макс Бартън. Името на мистериозния човек, когото почти последва в отвъдното.
Някой, живял достатъчно дълго в гетото, какъвто бе Пабло Ортиз, добре знаеше как да се подсигури, ако някой около него бе убит. Затова някак бе успял да вземе портфейла на умрелия, поради което полицията така и не успя да го идентифицира. Портфейлът остана в старите кървави дрехи, за които очевидно Логън се бе погрижил, тъй като русокосият така и не ги видя, колкото и да се оглеждаше скришно за тях. Разбира се, че това бе една от причините да продължи да чука на вратата му. Всеки, оставил кървави дрехи при някого, би се върнал да ги потърси в случай, че не иска да изгние в затвора. Златното правило бе да не се доверяваш на никого изцяло в името на оцеляването.
- Това досие ли ти трябва? – тъмнокож мъж в униформа светкавично бързо закопча панталона си и му подаде кафеникава папка. Ортиз изплю гъстата бяла течност, изпълнила бузата му, в ъгълчето на задънената уличка, сетне се изправи и пое папката с лявата си ръка.
- Макс Бартън. Има само дребни провинения, но е лежал за опит да внесе наркотици от Мексико. За нещастие наркотиците са изчезнали преди официалния разпит, така че е получил лека присъда. Пуснали го миналата седмица.
- Ясно.. – отвърна вяло Пабло, затваряйки досието и връщайки го на полицая. Беше го заглеждал достатъчно пъти в бар „Мементо“, за да знае, че е прекалено добър за да бъде полицай. Но често хората грешаха в професиите си. – Благодаря.
- Чакай! – високият мъж улови ръката му и го погледна, изпълнен с надежда. – Ще те видя ли отново?
- Не мисля. – отвърна сухо Ортиз, но последвалата му усмивка накара другия да преглътне тежко и да го остави. Русокосият знаеше, че ченгето щеше дълго да го наблюдава как се отдалечава. Гледката на изкусителната му походка в гръб също бе нещо, от което малцина можеха да извърнат поглед.

-4 дни по-рано-

На следващият ден започна да сглобява скелето. Не съзнаваше сериозността на онова, което прави, защото най-важното бе да се държи зает. Имаше жизнена нужда от това. Да натопи някой за три убийства, какво по-добро занимание? Изглеждаше достатъчно сложно дори само на думи, но всеки ход на блондина минаваше изключително гладко и прецизно. Дори не предполагаше, че всичко това беше в кръвта му.
Напусна хотела рано, вземайки със себе си само раница с известни принадлежности. Главните доказателства бяха само две: напечатан списък с имена на клиенти и записите от камерите на Джеремая, заснемащи водопроводчика Фил в домовете на Дорис и Мария. Пабло съвестно се бе сетил да добави точните дати върху записите, за да може картинката да пасне перфектно. Тръгна направо към паркинга на две пресечки от Любовната бърлога, където понякога се срещаше с клиенти. Там, на онзи паркинг се намираше и колата на мадам Ингрит. Пабло отлично знаеше това и се прокрадна, оставяйки пакета с доказателствата, скрит в кутия, която при първото си отваряне изглеждаше поредната кутия с бижута, подарена на мадам за прекрасната работа, която вършеше. Ортиз знаеше най-голямата й слабост. Бижутата, на които не можеше да устои. Най-лесното беше да откраднеш бижу, поне ако имаш чар. Излишно бе да се споменава, че русокосият го имаше в излишък. Без чара си не би оцелял толкова дълго. Знаеше, че шефката му си колекционира всяко подарено бижу в сейф в офиса си. Нямаше нужда да ходи там, нито да се мъчи да налучка комбинацията на сейфа. Най-лесното и брилянтно решение бе това да я остави тя самата да постави фалшивите доказателства в сейфа си и да ги заключи там. Каквото и направи. Тя нямаше да устои на кутията с бижуто и щеше да я прибави към колекцията си. Дори не ползваше всички бляскави дрънкулки, просто й харесваше да ги събира. Особени тези от „тайните й обожатели“.

-3 дни по-рано-

Намери дневника на майка си. Отдъхна си, че полицията не го бе открила. Отвори и прелисти на празна страница като прочете единствено предходната, за да прецени дали ще има разминавания. Мария винаги си бе водила дневник на испански, вписвайки почти всеки ден. Главно чувства, тъй като почти никога не излизаше от вкъщи. Разбира се…на всяка една страница се споменаваше той. Кени Шейл. Щеше да е странно, ако не го спомене и в деня, в който е била…
- Ще се справиш.. – прошепна на себе си. Той и майка му имаха еднакъв почерк на испански и момчето се зае да попълни в дневника последния ден на майка си.
„Водопроводчикът най-накрая дойде… Държа се малко странно, попита дали вземам… Видя белезите по ръката ми и тогава ме попита… Показа ми какво има, аз отвърнах, че ще си помисля… Имаше нещо в погледа му, което ме стресна…“
Запълни няколко страници, за да оправдае многословието на майка си, която обичаше да пише в дневника. Писането бе едно от любимите й занимания. Можеше да пише дори силно замаяна от лекарствата, от които всъщност никога не бе имала нужда.
Пабло затвори дневника, скривайки го на същото място, след което се изниза внимателно през полицейската лента и без да се обръща продължи към пожарния изход, където нямаше камери.

- 2 дни по-рано-

Нямаше нищо по-лесно от това да влезе в дома на Фил Николето. Все пак познаваше дъщеря му, или поне знаеше, че е достатъчно лапнала по него, за да го посрещне с цветя и рози. Наивната и все още девствена тийнейджърка така здраво я бяха хванали женските хормони, че още щом се сблъска с Пабло за първи път, почти му предложи да се оженят. Въпреки постоянните му откази, тя продължи с илюзиите, че някой ден ще живеят заедно като принцовете и принцесите по приказките.
- П…П..Пабло! – увисна на врата му, едва вярваща, че русокосия реално се намираше точно пред нейната врата и бе натиснал точно нейния звънец. Такава загубена патка като това девойче никога не би загряла истинската възможна причина той да е тук. – Не мога да повярвам, че си пред вратата ми! Боже! Влизай, влизай! – жизнерадостно го придърпа вътре и веднага го заразпитва какво иска. Младежът търпеливо й отговаряше и изчака да се разсее с нещо като приготвянето на десерт. Скимна му да поиска торта, та очевидно щеше да я получи. Пенелопе винаги му приготвяше разни сладкиши за всеки Свети Валентин, които момчето досега бе пробутвал на майка си. Беше му не толкова неудобно да ги яде, колкото се боеше да не би Пенелопе да се окажеше толкова луда, че да реши да му сложи някакво приспивателно в кекса и после да го отвлече за себе си. Обсебващите се с фикс идеи момичета бяха способни на какво ли не. Затова и той подходи внимателно, тъй като въпреки всичко идвайки тук рискуваше немалко. Все пак успя да прерови боклука в коридора и да вземе няколко неща с днк, които със сигурност бяха на баща й. Като един ползван презерватив например. Можеше да го пренесе в апартамент 19 или в този на Дорис. Взе и мъжката самобръсначка. Всяко потенциално доказателство поставяше в плик, и прибираше в чантата си. Докато ядеше торта с малката глупачка, Пабло се разрева като бебе и се остави да бъде утешаван около час в прегръдката й. Така можеше да обясни присъствието си тук, нали се предполагаше, че тъгува за мъртвата си майка. Малко преди да си тръгне, помоли Пенелопе да го упъти към тоалетната и там нахлузи кожени ръкавици, за да скрие наркотиците, които носеше. Едното пакетче сложи в казанчето, а другото скри в отдушника. Не бяха очевидни места, но полицаите щяха да погледнат дори там. Така Фил Николето се превърна в наркодилър. А съвсем скоро и в убиец.

- 1 ден по-рано-

- Благодарим, че се свърза с нас, Пабло. – служителка на ФБР се настани на стола пред него в тъмната стаичка. – Знам, че не ти е било лесно, но постъпваш правилно.
- Дойдох да кажа истината… Но при едно условие.
- Назови го.
- Искам пълна защита! Искам да ми предоставите имунитет и виза.
- Ако си бил жертва на насилие или трафик, ние сме длъжни да те защитим. Това ни е работата.
„Жертва…“ В този момент Пабло преглътна достойнството си със стиснати зъби. Бе отбягвал да играе ролята на жертва с години, но сега не беше време за това. Нищо, че до вчера предпочиташе да продължи да бяга, отколкото да се признае за жертва. Наистина мразеше тази роля, но ситуацията го изискваше. Сви юмручетата върху скута си.
- Значи, ако ви разкажа всичко, което знам, ще получа и имунитет?
- Да, това е декларацията. Подпишете ли, няма да ви замесваме в случая по никакъв начин. Стига наистина да имаме юрисдикция.
- Имате. Вече ви казах самоличността на първата жертва, любовникът на мадам Ингрит. Внасял е наркотици от Мексико, а това е чужда територия. – русокосият придърпа папката с единствения лист вътре и се подписа, след като ирисите пробягаха по написаното.
- Добре, сега нека започнем отначало. Първо ни разкажи за мадам Ингрит. Тя също ни интересува, няколко пъти я свързахме с мафиотски организации, но не можем да намерим доказателства за нищо.
- Тя играе на страната, на която й е най-изгодно. Така оцелява. Но печели най-много от личния й бизнес.
- На който си станал жертва и ти.
- …Да, така е. Когато с майка ми, Мария, дойдохме тук, й бе обещана виза и постоянна работа. Но отнякъде се взе договор с отпечатъка й. При нарушаването му щяха веднага да ни депортират.
- Така тя започна да проституира, а после я замести ти? Защо?
- Тя беше болна. Когато болестта й се влоши, нямаше друг изход. Съжалявам, но… може ли да минем на частта, в която я убиха по поръчка на Ингрит? Не мога да отговарям на още глупави въпроси.
- Знаем, че ти е трудно, Пабло, съжалявам за загубата ти. – продължи инспекторската с най-нежния глас, на който бе способна. На блондинът му се догади от опитите й да го успокоява. Години наред преживяваше ужас след ужас и никой не беше там да го утеши. Защо смятаха, че сега имаше тази нужда? Вече бе безумна част от ежедневието му. – Но трябва да следваме протокола. Трябва ни нещо, за да започнем разследване срещу Ингрит. Официално досието й е напълно чисто, с една глоба за превишена скорост. Вече дадохме имунитет на теб, така че не можем да те изправим пред съда като свидетел срещу нея, ако е замесена в случая с трите жертви. Разбираш ли накъде бия? Нямаме доказателства, които да я свържат нито с нелегалния бизнес, нито с убийствата в жилищния блок.
- Това е адресът, на който ще намерите достатъчно доказателства срещу нея. „Любовната бърлога“. Тя почти никога не стъпва там лично, но има един сейф, скрит зад картина в офиса й. Там крие много неща. Може би дори има списък на клиентелата, с която работи. Това няма ли да е достатъчно за разследване?
- Да, несъмнено ще бъде… А ти откъде знаеш за сейфа й?
- Много е просто. Имам неустоим чар. Тя ме направи дясната си ръка в началото на тази година. Отговарях за Любовната бърлога. Подозирах, че много от нещата, които ми дава да скрия, може би са доказателства срещу нея. Не смеех и да ги поглеждам, защото тя ме държеше в ръцете си. Навярно, ако не бе посегнала на майка ми… все още щях да съм вярното й кученце.
Настана пауза, в която жената срещу му го изпитваше с поглед за кой ли път, откакто започна разпита.
- Благодаря ти за показанията. Това обяснява откъде знаеш толкова много. – брюнетката затвори папката, в която записваше разни неща, и се изправи. - Ще изпратим човек при теб, да ти помогне с документите за виза и намирането на работа.Имаш ли въпроси към нас?
Правилният въпрос… На какво НЕ бяха способни хората?

Деветнадесета част (1)

Логън лежеше в затворническата килия и се взираше в сивия таван. Бяха минали едва няколко часа от раздялата му с Жан. Въпреки помощта, която несъмнено му оказа, бе помолен да остане в участъка до сутринта.
„Нуждаем се от време да подредим всички доказателства по убийствата. Извинявам се за неудобството.”, бе му казал Капитан Морисън. Неудобства бе силно казано, въпреки че затворническото легло едва ли е най-удобното възможно място, където да прекара цялата нощ. Съзнанието му бе преизпълнено с толкова много неща, че Логън трудно успяваше да спре за дълго време на само едно от тях. Страшно много му се пишеше, страшно много му се пиеше кафе, страшно много искаше да види Пабло. Да не говорим колко зле се чувстваше за всичко случило се. Отгоре на всичко, това време от годината беше специално за него, а малко преди Коледа прекарваше в това неприятно място. Кошмар върху кошмар. Кой, по дяволите, убиваше един по един жителите на сградата? И с каква цел? Наистина ли бяха жертва на сериен убиец? Ако да, следваше ли някаква схема? Имаше ли нещо общо между всички покойници? Кой щеше да е следващата жертва? Към 4 сутринта хилядите въпроси най-после го оставиха за малко на мира, и Логън успя да се унесе.

***

- Мамо...Какво правиш?! Мамо, моля те, спри!
- Логън, миличък, стой мирен.
- Не, мамо! Не искам това!! Спри! МАМО!!

***

Логън бе събуден от кошмарите си от дребничък полицай с гола глава, придружаван от Капитан Морисън.
- Г-н Хейс, свободен сте да си вървите. Ще отнема само още малко от времето ви. Моля, елате с мен.
Логън, все още в капан на болезнените спомени, стисна здраво треперещите си ръце, в опит да успокои тялото си. Последва Капитан Морисън в кабинета му.
- Добре ли сте? Изглеждате ми блед.
- Кой би изглеждал добре, ако прекара една нощ в ареста?
- Имате право. – Морисън се усмихна любезно, доколкото и искрено да беше това – Желаете ли чаша кафе?
- Защо не.
- Разгледахме всички доказателства по случая подробно, включително и представените вчера от адвоката ви, г-н Мартин. Искам да се извиня от името на Американската полиция, че се наложи да ви арестуваме. Доказателствата против вас го изискваха. Свободен сте да си тръгнете, поне за момента, но ще се наложи да останете под домашен арест за няколко дни, докато името ви бъде изчистено напълно. Надявам се дотогава да открием истинския извършител. Не бих искал да се срещаме отново тук.
Отново тази любезна усмивка. Да, определено беше фалшива.
- Аз също се надявам на това.
Логън отпи от кафето, и едва не повърна. Отвратителният вкус се отрази зле на празния му стомах.
- Благодаря за...кафето. Ако позволите, искам да се прибера вкъщи и да се приведа в човешки вид.
- Разбира се. Един от колегите ще ви върне личните вещи и дрехите.
Логън се изправи, и тръгна към вратата.
- И, между другото, Весели празници, Г-н Хейс.
„Да, „най-веселите” в живота ми...”
- И на вас, Капитане.

***

Логън се просна уморено върху удобното си легло. Чувстваше се отвратително, по всички параграфи. Как може животът на един човек да се обърка толкова много, за толкова кратко време? Стоя под душа, докато кожата му не почервеня от горещината, нещо което обичаше да прави, но това не оказа кой знае какъв ефект. Направи си нормално кафе, за да притъпи вкуса от отвратителната течност, връчена му от Капитана. Имаше вкус на нещо адски застояло, и адски подсладено. Отпи от ароматната напитка, и подсъзнанието му веднага го отведе към хижата. Логън погледна към чашата в ръцете си. Изля я в мивката. Реши да си направи нещо за ядене. Беше крайно време да запълни черната дупка в стомаха си. Бе напазарил набързо на връщане от участъка, за да не му се наложи да излиза повече. Грабна едно авокадо, няколко допълнителни зеленчука и малко зелена салата. Едва ли щяха да залъжат апетита му за достатъчно дълго, но поне нямаше да му се повръща след това. Набързо наряза и овкуси салатата, сипа си една част в купичка, и се намести по турски пред малката масичка. Този път лаптопа му не беше около него. Нямаше никакво желание да го докосва точно в този момент. Преглъщаше тежко. След няколко хапки заряза салатата. Изрови телефона от джоба си. Затърси из номерата, и пръста му спря на този на Пабло. Последваха болезнени минути на битка с чувството на вина. Беше напът да се предаде и да му се обади, когато телефона му го изпревари. Миа.
- Черешката на тортата...
Вдигна телефона с нежелание.
- Какво искаш, Миа?
- Я, кой бил жив още! Притесних се за теб. От седмици не си вдигаш телефона. Още малко, и ще забравя как изглеждаш.
- Водя те по точки. Какво искаш, Миа? Не знам кое толкова не ти стана ясно...
- Заради онова момче ли, Логън?
- Задаваш глупави въпроси.
- Не предполагах, че такъв мъжкар като теб може да харесва малки момченца. Явно съм останала с грешно впечатление.
- Виж какво, Миа. Не ми звъни повече. Нямам желание да разговарям с теб, нямаш място в живота ми. Намери друг, с когото да се чукаш. Съмнявам се, че ще ти е трудно. Пожелавам ти приятен живот.
Едва затворил телефона, устройството се раззвъня отново. Готов веднага да затвори, и този път да го изключи, Логън остана изненадан.
- Изи?
- Най-после! Телефонът ти даваше заето. Какво, по дяволите е станало, Логън? Вярно ли е...Не, разбира се, че не е вярно...Добре ли си?
Логън нямаше как да не се усмихне. Поне с Изи можеше да говори искрено за проблемите си.
- Явно новините пътуват бързо. Жан ли ти каза?
- И още как! Но, ако това ще те успокои, накарах го да ми каже. Не искаше да издава нищо, защото било поверителна информация между него и клиента му. Редовните глупости.
Логън се засмя.
- Въобще не са глупости, такива са правилата, но както и да е. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Не съм убил онези жени, някой ме е натопил. Освободиха ме от полицията, и за момента съм под домашен арест. Все още трябва да говоря с баща си.
- Тцк, среща с дявола, а? Искаш ли да дойда с теб?
- Няма нужда, трябва да се оправя сам. Крайно време е да си разчистя сметките с него.
- Прав си. И все пак, не искам да научавам тези неща от трети лица. Обаждай ми се по-често, иначе се притеснявам за теб.
Приятно чувство изпълни Логън.
- Благодаря ти, Изи. Какво щях да правя без теб?
- Никога нямаше да се ожениш, това е сигурно!
Логън се засмя искрено на шегата и’.
- Може би си права. Приятно прекарване на празниците, Изи.
- И на теб, Логън. Дръж ме в течение!
- Разбира се.
Поне един човек, който да му подейства позитивно. Отказа се от дилемата си, и реши да даде на Пабло време. Все пак майка му беше починала, и едва ли му беше до Логън, колкото и последния да жадуваше поне да го зърне. Да го занимава със себе си в такъв момент би било адски егоистично. Нека той го потърси, когато е готов за това. АКО въобще го потърсеше...


*********

Джем излезе от банята, подсушавайки косата си, и завари тършуващия под елхата Виктор, или по-скоро само част от задника му, стърчащ изпод украсената зеленина. Доста се подразни. Не харесваше любопитковци. Номер едно беше премахнат именно заради това. Любопитството към едно често води към любопитство и към други неща. Опасни неща. Смъртоностни неща.
- Какво правиш - проехтя гласът му, отпускайки ръката си на таза му и натискайки силно надолу. Внезапната поява така го стресна, че Виктор вдигна главата си нагоре и се заби в масивния ръб и издължената висулка отгоре. Изохка и се свлече долу сред шарените подаръчни хартии. - Нали знаеш, че любопитството убило котката? - Старецът беше сериозен като инфаркт, а самата идея, че го гледаше отдолу нагоре, го правеше да изглежда още по-страшен. - Днес е двадесет и трети. Има още два дни до Коледа. Казах ти да не се опитваш да гадаеш какви подаръци съм взел. - Джем размаха дебелия си пръст като самоунищожителен джедайски меч, и от това Виктор само ужасено се сви долу.
- Не съм се опитвал да разбера - оправда се Номер четири. - Ти ми купи толкова много подаръци, а аз... - Виктор се хвана за ударената си глава, а другата му ръка стискаше папирус хартия, завързан с шарената вързанка, която тази сутрин поиска от продавачката за цветя. На върха й се мъдреше късче хартия, надписано със: ''За чичо Джем''.
В очите на стареца плувна влага, преди да успее да я спре, и удави ирисите му в мътно синьо. Бурята там стегна сърцето му и то задумка бързо. Имаше нужда да клекне, за да запази равновесие. Тялото му се смъкна надолу и това му движение стресира още повече момчето. После обаче младежът забеляза промяната в настроението на Джем, и се поизправи докато лицата им се изравниха. Гледаше го право в очите, без да премигва. Опитваше се да разгадае целият свят на Джем, и това беше плашещо. Големите му зеленикави очи можеха да плуват в бурята на неговите сини, без да се удавят в сенките. И можеха директно да четат в душата на Джем. Виктор докосна лицето на мъжа бавно и забърса сълзите от едната му буза. После с палец изтри и тези от другата.
- Съ-съжалявам, че те разстроих. - Беше му трудно да се концентрира заради стреса. Тогава дори и елементарни неща, като говоренето, не му се отдаваха. Беше седнал, а Джем клекнал в основата на нозете му и ги усещаше как шават под него неспокойно. - Кажи ми, къде сгреших и аз ще се поправя? Все още не знам привичките в този дом. Трудно е. - прехапа устни силно. - Исках и аз да ти подаря нещо, но нямах пари, и затова нарисувах нещо... за теб. - Това хлапе можеше ли да стане по-мило? Буквално мачкаше сърцето на стареца и си играеше с него, сякаш беше пластелин. Джем не беше получавал подарък в последните две години. Нямаше кой да му го подари. ''Племенниците'' му всяка година заминаваха за празниците при семействата си, но никой не се сещаше за Чичо Джем и бедното му самотно сърце. Старостта не беше порок, но младите забравяха, че и ти си човек, макар и да не показваш колко си наранен от това пренебрегване. Лесно е да вземеш нещо от някого, но защо ли на хората трудно им се отдаваше да дадат нещо обратно? Дори да е едно простичко ''благодаря''.
- Не си сгрешил никъде, Виктор - преглътна сълзите дълбоко в гърлото си. - Моя грешка е, че не се сетих да ти дам джобни пари. Чичо Джем се извинява. Ще поправим това още днес. Ще излезем, за да хапнем нещо вкусно, става ли? Не ми се седи вкъщи днес. Имам главоболие. Мисля, че паметта ми пак си прави шеги с мен.
- Прекрасна идея! Има една чайна, която искам да посетя. Обичаш ли чай от женшен? А някога ял ли си с китайските пръчици за хранене? Много е забавно. - Ако животът в цялата му прелест можеше да се опише с една дума, то това щеше да бъде философията на това момче да приема всяко дребно нещо с тази своя гигантска усмивка.
- Разбира се, че съм ял с пръчици - сопна се на шега Джем. - За какъв ме вземаш? - После се замисли, че все изпускаше храната в скута си. Щеше пак да се излага с лигавника на омари, който му окачваха като се появеше в китайския ресторант. Е-ех!


***



Вървеше към апартамента на Логън след като и днес беше давал показания в полицията. Следеше за всякакви дребни кукички в поведението на разпитващия го, които можеха да го насочат към нещо. Разпитът беше рутинен. Засега поредната жертва с неизвестен извършител. Това, което обаче се случваше в сградата беше масовото изселване на живущите. Куцо, кьораво и сакато драпаше да си изнесе парцалите възможно най-скоро, та да не завърши под формата на труп номер пет.

Подсвиркваше си. Идея нямаше защо. Толкова неща му бяха на главата, а се чустваше странно недосегаем. За първи път зависеше единствено от себе си и сякаш знаеше точно какво да направи. Липсата на наложения от Фани контрол беше започнала да връща замъглените спомени. А лошата му памет всъщност бе резултат от многото стрес и тъга, които беше натрупал във времето. Другото обяснение беше, че опасността съвсем го правеше изкукал и непукист. Май и това беше вярно. Вероятно щеше да има още жертви на убиеца, но на Джем му беше все тая. Можеше да умре само веднъж. Дали днес или след пет години, пак щеше да умре. Така или иначе вече си беше поживял шестдесет годинки.

Затова и когато Логън му отвори вратата Джем не се поколеба да влезе.
- Накратко, наясно съм с историята. - Започна направо. - И аз бях на разпит. Не е нужно да ми казваш нищо, ако не желаеш, Логън. Близките изминали дни не бяха лесни за никого от нас. - Отпи от чашата си с билков чай и остави течността да изгори гърлото му. - Видях Пабло в деня на разпитите. Беше пред полицейското управление. - Не мислеше да споменава за срещата си с него в дома си. Това си беше само между тях двамата. - Относно Виктор и уроците му, бих искал да ги възстановим, когато сметнеш за удобно. Естествено към момента сигурно няма здравомислещ човек, който би пуснал дете да живее в тази сграда, камо ли да е заедно с хора разпитвани през ден в полицията, но Виктор е под моя протекция и по-нататък ще мога да се грижа отново за него. Надявам се и ти да продължиш да го правиш. - Джем се пресегна. Едва сега загря на какво му напомняше Логън като обноски. На английското изтънчено възпитание. Докосна с три пръста китката му и го погледна дълбоко в очите. - Миналото на хората е минало. Хората се променят. Важното е какъв искаш да си днес. Помисли си за това, когато отново видиш Пабло. И не изпускай шанса си. Тръгвам.

Вървеше по коридора и си подсвиркваше. Чу писък. Мамка му. Не отново. Останаха ли вече изобщо хора за убиване в тази сграда?



*********


Седмица след инцидента Логън получи обаждане от полицията. Бяха открили истинския убиец. Той беше освободен от домашен арест, и всички доказателства срещу него бяха сметнати за подхвърлени от истинския престъпник. Логън можеше най-после да си поеме дъх. Новината го поразвесели малко, но на този етап коледното му настроение никакво го нямаше. Беше се запътил към офиса на баща си. Поне можеше да му съобщи страхотната новина, че синът му не е престъпник. Не че очакваше кой знае каква реакция. По-скоро щеше да му прочете конско, че е стигнал дотам. А все още го чакаше съвсем друг тип хокане. По скалата на непослушните момчета, явно Логън заемаше някое от челните места.
Качи се до единадесетия етаж, и пристъпи в широкото фоайе на фирмата. Веднага бе посрещнат от секретарката на баща му, слабичка хубавица, облечена в риза и вталена пола над колената.
- Логън, миличък, откога не съм те виждала!
Веднага залепи целувка на бузата му, оставяйки отпечатък от яркото си червило.
- Здравей, Стейси. С всяка наша среща ставаш все по-хубава.
- Недей така, ще ме засрамиш! Баща ти те чака в кабинета си. Сега ще му съобщя, че си пристигнал.
- Благодаря ти.
- Да, Г-н Мъри, той е тук. Ще му кажа да влезе.
Стейси направи знак на Логън,и той пое към офиса. Преглътна с трудност ужасното чувство, което веднага се всели в него.
- Здравей...татко.
Баща му, висок мъж с прошарени коси, вдигна поглед от купчината документи на бюрото си, и погледна Логън студено.
- Крайно време беше. Закъсняваш с една минута.
- Разбира се... – промърмори Логън, по-скоро на себе си.
Килиън Мъри се изправи в целия си застрашителен ръст, и пристъпи хладнокръвно към Логън. Той опита да запази самообладание, и притъпи желанието да отстъпи крачка назад. Баща му му удари силна плесница, звукът от която отекна в просторния офис. Логън стисна зъби, и погледна баща си смело в очите.
- Какви си ги свършил? Така ли съм те възпитавал?
Думи, изпълнени единствено с гняв.
- Че кога си ме възпитавал? Боят не се брои.
Последва втора плесница, по-силна от предишната.
- Дръж си езика зад зъбите, преди да съм го отрязал. Такъв се роди, такъв ще си останеш. – Килиън поклати глава, и се върна до бюрото си. - Никакво уважение към собствения ти баща, който ти даде всичко в този живот.
- Единственото, което си ми дал, бяха пари и лукс. Все неща, които не съм искал. Всичко, което е значело нещо за мен, го постигнах сам.
- Нагло копеле. Същия си като проклетата ти майка. Явно си тръгнал по стъпките и’, щом се чукаш с малки момченца.
- Не замесвай Пабло в това!
- Значи сополанкото си има име. Ако ще си наемаш мъжки проститутки, не замесвай моето име в твоите каши.
- Не се притеснявай, скъпи ми т а т к о. Да призная на някого, че съм твой син, беше най-голямата ми грешка. Никога повече няма да я повторя. Ако разговора ни е приключил, имам далеч по-приятни неща за правене.
На този етап баща му вече не го слушаше, но това не беше нещо ново. Логън понечи да излезе, но се сети за още нещо.
- Минаха 30 години. Крайно време е да оставиш майка ми да почива в мир. Достатъчно я наказа. Аз успях да и’ простя. Толкова ли е трудно и ти да го направиш?
- Да вкарам куршум в главата и’ беше най-малкото, което заслужаваше. Трябваше да направя същото и с теб.
- Може би. Щеше да ми спестиш цял един живот с теб.
С това Логън напусна подтискащото пространство. С баща му може и да си приличаха като две капки вода, но между двамата имаше огромна пропаст. Факт, който никога нямаше да се промени.

*********

Събуди се от болката, режеща мозъка му. Очевидно не беше умрял.
- Къде съм, по дяволите…?! – изруга, разтърквайки слепоочията си. Ако не му бяха заговорили, нямаше и да забележи фигурата до себе си.
- При мен.
Блондинът събра вежди в недоумение, но щом пред погледа му се проясни, най-сетне се сети къде е. Пъстрите ириси регистрираха пианото, цялото покрито с разпилени нотни листи, както и подредените китари в единия ъгъл. Значи така би следвало да изглежда стаята на човек, занимаващ се сериозно с музика.
- Даниел? – въпросителната му нотка включваше в себе си очевиден въпрос. Блондинът нямаше представа как се е озовал точно при дългокосия си приятел.
- Защо си толкова изненадан? Бяхме на погребението на майка ти и ти припадна. Честно казано не бях изненадан, приличаше на зомби. – за първи път тембърът и дори шегата му звучаха повече от сериозно. Явно бе, че е насъбрал прекалено неодобрение към всичко онова, което виждаше Пабло да си причинява. – Доведох те тук и те оставих да се наспиш.
- Но аз не помня да си бил с мен на гробищата… Помня, че бях съвсем сам. – измърмори, игнорирайки скритите обвинения и продължи да разтрива челото си.
- Значи помниш грешно. Оставих те само за момент сам със себе си, но вече мисля, че това не ти влияе особено добре. – дългокосият скръсти ръце пред гърдите си.
- Как е Тортуга?! – рязко смени темата, почти подскачайки от внезапно изскочилата мисъл за нея. Не я бе виждал от седмица, откакто я даде на Даниел да се грижи за нея. Полицията не му позволи да остане повече от двадесет секунди в апартамента си и момчето успя да изнесе само костенурката си. Нямаше шанс да я остави да умре там.
- Добре е, но май й липсваш.
- Благодаря, че се погрижи за нея. В мотела не позволяват животни… – отдъхна си русокосия, но после усети силен натиск в раменее си. Даниел го беше сграбчил толкова здраво, сякаш искаше да му влее някакъв ум напрано венозно.
- Пабло… Знаеш колко държа на теб. Сигурен съм, че не съм единствения. Знам отлично през какво преминаваш. И аз съм губил близки хора. – прикова настойчиво погледа му към своя. – Но те моля, не изоставяй себе си!
- Защо и ти…
- Не ме прекъсвай! Сега говоря аз. – отсече, без дори да повиши тон. Дълбокият и леко дрезгав глас имаха достатъчно силен ефект и в подобна ситуация. – Обещах да не се бъркам в живота ти, но в момента не мога да те гледам такъв. Трябва да се убедя, че знаеш какво правиш.
- За какво, по дяволите, говориш..?!
- За онзи ден в бара. Бях там, Пабло. Видях как придърпа Майкъл към тоалетните.
- Не е каквото си мислиш..
- Казах ти, бях там! Знам какъв е Майкъл и трябваше да видя защо се заигра с него. – направи пауза, за миг отмествайки погледа си от Пабло, но без да го пуска от здравата си хватка. Пръстите му почти се забиха като тръни в раменете му. Но болката, която русокосия почувства, започна да му харесва. Досега не усещаше нищо. Последните седем дни бе изолирал себе си от всяка емоция, всяка истинска такава. Както и всички мисли за някого. Играеше театър дори пред себе си. Всичко това го изтощи много повече от престъплението, което извърши. – Аз те видях! Видях как си купи дрога от него. Наистина не знаеш в какво се забъркваш. Това не е игра…
- Чакай, чакай… - отскубна се от ръцете му. - Не! Не е това! Мога да обясня… – беше по-силно от него да се защити, макар и по-късно да осъзна, че нямаше как да каже цялата истина дори на Даниел.
- Давай тогава. – тялото отпред се развълнува, гарвановочерната плитка проблесна в тъмнината като хладно острие. За първи път виждаше приятеля си до тази степен на сериозност. Очевидно имаше известен опит в тази област и опитваше да го предпази. – Обясни ми и как си купи цял килограм, откъде се взеха онези скъпи бижута, с които плати. Защото съм сигурен, че не са твои.
- Аз… Не мога да ти обясня, няма да разбереш, камо ли да ми повярваш...
- Пабло! – отново го сграбчи, но очите му гледаха като крехък порцелан, напът да се разбие и загуби стойността си. – Не водя този разговор, за да те съдя за нещо… Просто искам да знам какво правиш! Откъде дойде нуждата да крадеш, за да си купуваш дрога? Ако не ми обясниш, бог ми е свидетел, ще те заключа тук и няма да те пусна повече. Ще си позволя да стана откачен егоист, но няма да ти позволя да …
- Спри! Стига, Даниел! – поклати глава, захващайки китките му с малките си ръце. Виждаше колко се е изплашил, но не можеше в една стая да има двама луди. Лудостта на русокосия стигаше. – Даниел, познаваш ме! Може и да не сме близки от дълго време, но се знаем от почти две години. Знаеш, че се уважавам достатъчно, за да прибягна до това. Имах си друга причина, трябва да ми повярваш!
- Пабло…
- Повярвай ми! Не се друсам, Даниел! – повдигна вежди потвърдително, търсейки признаци на успокоение у другия. Нещо в него се пречупи от начинът, по който го гледаха тези сини очи. Почувства се вечно виновен, защото не заслужаваше приятел като него. – Можеш да ми кажеш, ако ще ти олекне. – добави след дългата минута, в която устните на другия потрепваха леко, като че се спираха да изрекат нещо. Блондинът знаеше, че зад всеки пристъп на паника си има история. Поне това можеше да направи за Даниел, да сподели болката му.
- Не че е тайна… Майка ми умря от свръхдоза. Случи се пред очите ми, но не можах да направя нищо. Не можах да я спася, или да облекча мъките й. Можех само да я гледам как се дави на пода, с очи извън орбитите си. – правеше съвсем кратки паузи, колкото да си поеме дъх през горчивата буца, заседнала в гърлото му. - Линейката, която повиках, така и не дойде. После разбрах, че рядко се отзовават, щом чуят „свръхдоза“. Особено в нашия квартал. Вече е в миналото, но видя ли бялото прахче, винаги изниква пред очите ми… Заклех се, че няма да изгубя никой друг по този начин!
Ръцете на блондина се спуснаха по гърба на Даниел и го притеглиха за прегръдка. Известно време той просто стоеше, отпуснал тяло у това на Пабло, но после отвърна на прегръдката.
- Извинявай… - зелените ириси се разшириха от изненада, щом чу извинението от чуждата уста. Изпадна в пълно недоумение. – Извинявай, че не ти повярвах.
Сърцето му се разкъса на две половинки в онзи момент. Никога нямаше да разбере как е възможно да съществуват такива хора. Като него и Логън. Преглътна тежко, щом името изникна в съзнанието му. Канеше се да го посрещне още на излизане от затвора, но едно събитие провали плановете му. Случи се малко преди погребението на Мария. Агент Пейдж от ФБР отново искаше да се срещнат. Този път обаче по съвсем друг повод.
- Даниел… ще направиш ли нещо за мен? – попита след споделения момент. Не искаше да го моли за това, но само той нямаше да му задава затормозяващи въпроси.



*********

Деветнадесета част (2)

*********

Колкото и да не му се искаше, имаше нужда от поне малко Коледен дух. Това бе единственото, което можеше да го изкара донякъде от отвратителното му настроение. Напазарува коледна украса и си направи малък подарък. Сметна, че това е достатъчно, но реши да поразгледа още малко, ей така от любопитство. Обикаляше магазина с две големи торбички в ръце. Замисли се, че все още не е решил какво да приготви за празнична вечеря. Беше се отнесъл съвсем, „прелиствайки” най-различни идеи в главата си, когато едва не се блъсна в някого пред него.
- Извинявам се, не внимавах...Пабло?
Едва не изпусна покупките. Далеч не беше подготвен психически за срещата им, не и след като не го потърси толкова време.
- Аз...Ами...Весела Коледа?
- Опита да се усмихне, крайно неуспешно.

*********

След няколко часа, най-сетне успя да издебне Логън на публично място, където можеха да се срещнат „случайно“. Влезе пръв, за да се подготви психически. Зарадва се, че другия така и не го забеляза в първите минути, тъй като вниманието му бе насочено върху друго. Това на Пабло обаче заработи само в една единствена фантазия, която неумолимо избухна в момента, в който го зърна отново след толкова време. Дори не бе осъзнал колко копнее за него и колко му бе липсвала онази топлина и прелъстителен аромат. Вече бе прекосил разстоянието помежду им и бе скочил на врата му, увивайки крачета около кръста му, подобно на коала. Заливаше го с целувки, като не му остави и секунда за поздрав. Силните ръце придържаха дупето му, преди тъмнокосия да избута грубо кутиите със зърнени закуски от рафта зад тях и да го положи там, разхождайки език по врата му.
Познатият глас то издърпа обратно в реалността. Поне когато Логън се блъсна в него и Пабло изглеждаше също толкова стъписан, макар и по друга причина.
- Логън! Здравей отново, мина време. – в точния момент го спаси Даниел, който се прокрадна зад него с обичайния си ведър тон. Ортиз се усмихна и хвана ръката му, сплитайки пръсти с неговите. Никога не би причинил това на някого, ако не се налагаше. Все още не можеше да каже нищо на човека отсреща. Чувстваше се като долен предател, а лицето му не изразяваше нищо от това. Можеше само да стиска силно ръката на Даниел. В даден момент навярно другия го беше заболяло извънредно много.
Кошмарът, който преживя последната седмица, не беше нищо в сравнение със сценката, която се разигра пред очите на Логън. Сякаш някой бе разкъсал сърцето му на хиляди парчета.
„Значи това било чувството да те предадат.”
Преглътна с огромно усилие напиращите сълзи.
- Здравей, Даниел. Радвам се...да те видя. Моите съболезнования, Пабло. Чух, че са открили убиеца. Дано си получи заслуженото. Не искам да ви задържам. Днес е празник, все пак...
Местеше поглед между двамата, докато не го спря единствено на Пабло.
- Надявах се да имам шанс да ти дам това.
Зарови в една от торбите, докато не откри средно голяма златиста кутия, обвита в красива зелена пандела, и я подаде на Пабло.
- Ако не ти харесва, можеш да се оттървеш от нея...за мен няма значение...Също така и това – бръкна във вътрешния джоб на палтото си – Извинявам се, че го задържах толкова дълго – постави сгънатото листче върху подаръчната кутия.
С болка отдръпна поглед от русокоското, и този път заговори на Даниел.
- Грижи се добре за него. Той заслужава да е щастлив.
Не каза нищо повече, а просто обърна гръб и се запъти към касите. Набързо извади тъмните си слънчеви очила. Едва ли щеше дълго да задържи сълзите. Очакваше какви ли не реакции от Пабло, би изтърпял всяка една от тях, но не и това. Искаше му се да направи всичко друго, но не и да си тръгне. Защо сметна, че така е правилно, никога нямаше да си обясни. Определено беше полудял, нямаше капка съмнение.
Ако не бе изстъргал кожата на Даниел до кръв, нямаше да успее с мисията си. Наблюдавайки отдалечаващата се фигура, знаеше, че тук и сега е моментът, в който ще умре. Или поне ще се почувства завинаги мъртъв отвътре. Не вярваше, че е способен да му го причини, нито на себе си. Но това предателство бе нищо спрямо онова, което иначе щеше да стори. Повтаряше си го и за успокоение, но в момента полето „информация“ беше празно. Не работеше.
Част от него не можа да повярва колко лесно беше… Колко лесно го отстъпи. Осъзна, че този човек всъщност нямаше намерението да се бори за него. И макар това да значеше, че глупавият му план е успешен, онази част от него не можеше да се примири. За доброто и на двамата пътищата им щяха да се разделят. Щяха отново да станат двама непознати. Колко лесно човек можеше да загуби или да захвърли нещо… И едно мигване стигаше.
- Хей, Пабло! Пабло, къде хукна? Там е складът… - разтревоженият глас на Даниел се обади, когато другия най-сетне пусна раздраната му ръка и хукна към дъното на магазина. Някъде по трасето изпусна подаръка на Логън. Какъв глупак… Пабло никога не бе искал друго, освен него. Но вече не го интересуваше. Не трябваше да го вълнува. Трябваше да го погребе, заедно със сърцето си. Защото от самото начало знаеше, че няма как световете им да се свържат. И кой ли би си губил времето с някакъв русокос пикльо, когато може да намери някой много по-подходящ… Беше глупаво. Тогава защо не съжаляваше? Защо не съжаляваше, че му е дал най-ценното от себе си?
- Мразя те! – беше се развилнял в склада и докато някой не повикаше полиция, може би щеше да събори всички кашони наоколо. - Мога го… Мога! Ще те намразя! – вътрешно крещеше, но между устните му излизаха само сподавени в сълзи шепоти. Тази омраза му трябваше сега, имаше отчаяна нужда от нея. Имаше поне пет причини да го мрази. Преобърна живота му, накара го да направи немислими неща, но най-много болеше от заблудата. Заблудата, че наистина повярва. Повярва на думите му и всичко. И му даде първата си целувка. Единственото, което имаше. Но за Логън никога нямаше да означава същото, като за него.
- Успокой се, моля те, Пабло! Пабло, успокой се! – Даниел се бе появил неканен в склада, след като увери служителите на супермаркета да не викат полицията. Сега той вместо кашоните срещаше юмруците на Ортиз, които отчаяно опитваха да го съборят.
- Остави ме! Остави ме да го мразя! – изхлипа накрая, когато дългокосия впрегна силата си да го усмири и притисна мократа му буза към гърдите си.
- Аз няма да постъпя като него, Пабло. – зарови пръсти в русите кичури. Нещо му подсказваше, че малкият театър, в който го помоли да участва, само ще го нарани много повече, но не успя да му откаже. - Аз ще се боря за теб!
Логън се движеше като призрак надолу по улицата. По бузите му се стичаше поток от сълзи, който вече нищо не можеше да скрие.
- Мамо, мамо, какво му има на този чичко? – подочу гласа на малко момиченце, чиято майка побърза да го пришпори да върви напред.
- Какво ми има...? – промърмори на себе си.
Какво всъщност му имаше? За кое по-точно страдаше повече? Че си е тръгнал просто така, въпреки че не искаше? Че се държа като пълен глупак и страхливец? Или че се предаде, без дори да се пребори? Да, определено беше последното. Спря на мястото си. Каква беше възможността все още да са там? Какъв беше шансът всичко да е било просто театър? Щеше ли да стигне навреме? Дори да го види пак, каква беше вероятността че все пак ще иска да е с него? Имаше ли смисъл да се връща там? На последното си бе отговорил отдавна, защото вече бягаше обратно към магазина, зарязал покупките си някъде по пътя. Как можа въобще да се усъмни? Особено след това, което преживяха в хижата. Това не беше фалшиво, в никакъв случай. Отказваше да го повярва.
Буквално влетя в магазина, и затърси с поглед. Обиколи всички сектори един по един, но не го откри никъде. За малко да настъпи жълтия пакет на земята. Взе го в ръце и се огледа наоколо. Забеляза групичка служители, които се бяха събрали на едно място и си шушукаха. Пристъпи към тях, и се заслуша в шепота им. Информацията му бе повече от достатъчна. Проправи си път между тях и влезе в склада. От това, на което стана свидетел, го заболя повече и от по-рано, но вече бе взел решение, и нямаше намерение да отстъпва.
- Съжалявам, Даниел, но не мога да ти го дам. Дори да ми се наложи да го изтръгна насила от ръцете ти.
В погледа му нямаше и капка съмнение, че се кани да направи точно това.
Даниел не повярва на очите си. Очакваше всеки друг да влети в прашния склад, но не и Логън.
- Сляп ли си? – въпросът му прозвуча съвсем сериозно.
Ръцете му застинаха така, притиснали русокосия в закрилническа поза.
- Не виждаш ли какво му причиняваш? Прости ми за езика, но.. Най-достойното беше да се разкараш оттук.
- Вече опитах, но не успях. Знаеш ли защо? Защото не мога. От момента, в който му обърнах гръб, знаех че ще съжалявам за действията си. Ще се погрижа за това, което му причиних, можеш да си сигурен в това. Готов съм дори да се бия за него. Не искам да те нараня, така че не ми давай причина да го правя.
- Щял да се бие за него… Колко достойно! - не се стърпя да изсумти Даниел. Винаги бе мразил всякакви конфронтации, но този път не издържа и си отпусна душата.
- Дори не дойде на погребението на майка му, поне да се увериш, че се държи. Но аз бях до него и не възнамерявам да го изоставя сега. – отсече категорично и погледна към Пабло за някакъв знак, но той напълно се бе отнесъл, а погледът му бе прекалено замъглен от сълзите, за да се прочете нещо там.
- Да...не бях до него в този момент, защото не смеех дори да го потърся, след като бях обвинен...в убийството на майка му. Мога само да благодаря, че не е бил сам. Пабло... – изчака реакция от негова страна, но такава не получи – Не искам повече да стоя отстрани и да не мога да направя нищо за теб, когато се нуждаеш от това. Искам да бъда този, към когото да се обръщаш когато нещо не е наред, или просто имаш нужда от помощ. Все още има толкова много неща, които не знам за теб. Искам да ги науча и да бъда част от живота ти. Позволи ми да го направя. Това, което ти казах в хижата...бях напълно искрен. Наясно съм, че съм страшно непохватен, щом стане въпрос за човека, когото харесвам. Не очаквам да ми простиш това. Можеш да ме накажеш колкото пъти поискаш, заслужих си го, но не мисля че ще понеса да си далече от мен.
Думи, думи и пак думи. Думи се редяха пред очите и ушите му. Този проклет свят не го заслужаваше. Не заслужаваше търпението и сълзите му. Пабло грубо се изтръгна от прегръдката на Даниел, бутайки го настрани. Пристъпи със стиснатите си юмруци към Логън. В този момент искаше да стори много неща, но бе доста по-отбран от него.
- Мразя те! – ангелския му глас се извиси и над небесата, твърд като божие наказание. Малкото му юмруче се заби веднъж в гърдите на високата фигура, сетне се отдръпна като опарено. Бързо остави глупците зад себе си и дори не се обърна, когато го повикаха. Трябваше да е луд, че да повярва наново в нечии думи. Нямаше да си позволи всичко, което Логън му каза, отново да подклади надеждите му. Реши че не иска нормална връзка. Просто не можеше да бъде част от такава. Бе прекалено късно да се гаджосва и да изглежда като част от онези нормални двойки по улиците, които имаха щастлив край като в приказките. Всъщност дори това бе пълна заблуда. Защото можеше ли да съчетаваш думата „щастлив“ с думата „край“? Краят ознаменуваше край, а нещо веднъж приключило, не се връщаше при теб. Освен ако не прегърнеш заблудата, че наистина любовта по приказките съществуваше.
- Пабло!
„По дяволите!”, изруга наум и побягна след него. Успя да го хване, въпреки че момчето се бореше усилено да се измъкне.
- Нима смяташ, че ще те пусна просто така, след като казах че не мога без теб? Можеш да се бориш колкото поискаш, но ще продължа да те държа здраво. Дори да ме мразиш, това няма значение. Ще го приема.
Обви силно ръцете си около Пабло, глух за протестите му, и го целуна нежно. Не се изненада, че веднага бе ухапан.
- Ако не вярваш на думите ми, повярвай на това.
Улови ръката му, и я постави на гръдта си.
- Усещаш ли? Причината за това си ти. Дори да избягаш далеч, пак ще те намеря. Дори да ме хапеш, пак ще продължа да те целувам. Дори да ме мразиш, аз пак ще те обичам.

Двадесета част (1)

Парещо чувство премина по цялото му тяло, когато чуждата топлина го нападна и совеволно обгърна цялото му съзнание. Наистина нямаше да му прости за това. Двамата бяха толкова различни, че започваше да се пита какво си мисли глупавото му сърце.
- Глупак! – успя да го наругае много по-галено, отколкото му се искаше. Но по-скоро говореше за себе си. Опитваше се да започне на чисто. Този път вярваше, че това може да се случи. Сега, когато Ингрит бе обявена за издирване. Отново бе наивен да вярва, че няма кой да му диша във врата. Но не, нещата никога не стояха така просто. Също както с този тук. – Пусни ме, Логън. Защо просто не ме пуснеш? Вече го направи и не изглеждаше трудно… - отново бе свил ръце в юмруци, с които опитваше да отблъсне тъмнокосия. В същото време обаче изумрудите жадно попиваха мекия лешник насреща. Целуна го страстно, преди отново да проговори. Ако кажеше още една дума, наистина щеше да го удуши още сега. – Не ставай смешен! Все някога ще ти се наложи да ме пуснеш! – въздъхна веднага след целувката. До какво го караше да прибягва, за да го накара да млъкне… - Ще ти се доспи…или приходи до тоалетната. Или някой отново ще те арестува за убийство…
Логън не се сдържа, и се засмя.
- Ако ми се доспи, просто ще заспя с теб в ръцете си. Ако ми се ходи до тоалетна, просто ще те нося дотам и ще ти се наложи да споделиш доста неудобен момент с мен. Макар че, след всичко което сме правили заедно, едва ли това е най-странното. Ако някой ме арестува за убийство, ще ми се наложи да извърша истинско такова, за да се отърва от тях. Това ли са всички причини, или има още, на които да намеря отговор? Не забравяй, че все пак съм бил учител.
Логън му намигна закачливо, и си открадна още една целувка от сладките устни.
- Никога не съм правил това с такава голяма публика. – подшушна в ухото му. – Признавам, че е някак секси.
- За бога, млъкни… - разтърси глава, за да прогони червенината, избила по бузите му. Последното нещо, което му прошепна Логън, му подейства възбуждащо и едва можа да го скрие. Ядоса се на себе си, задето му трябваше толкова малко… По дяволите, тези учителски глупости… - Имам нужда от питие. – преглътна, без да отделя поглед от него. За първи път се чувстваше толкова засрамен от инфантилното си държание. Как искаше да не го третира като първолак, след като навярно изглеждаше точно така в очите му. Целият този театър бе привлякъл немалко погледи и на Пабло му се щеше да потъне в земята.
- И аз не бих отказал едно питие. Ако обещаеш да не бягаш, ще те пусна и ще си избереш каквото пожелаеш. И без това всичките ми покупки най-вероятно вече са притежание на някой бездомник. Не че няма да те хвана, ако пак опиташ да ми избягаш. – усмихна му се многозначително – Но този път ще има и наказание.
- Няма да бягам повече. Но не заради теб! – реши да поясни, но лешниковите очи все още го гледаха с известна доза съмнение. Вече се ядосваше, че има по-голям инат от него самия.
- Най-добре ме пусни, преди да си изкарам ограничителна заповед! – тросна се, но в същината на думите си сам не бе убеден дали само се шегува. Идеята всъщност не беше лоша. Кой ли демон го бе накарал да извърши всичко това предните дни, вместо да остави нещата да следват естествения си ритъм. Сега другия щеше да е в затвора и нямаше да му се обяснява в неща, в които русокосия и да искаше, не можеше да повярва. Нямаше опит в любовните глупости, но усещаше, че всичко бе неумолимата нужда на хората да запълнят празнотата в себе си.
- И грешиш отново. Аз черпя! – изтърси като заповед и си отдъхна, когато най-сетне чувстваше тялото си свободно да мърда. Премина през редицата зяпачи наоколо и се отправи към щанда със спиртен алкохол. Беше перфектното време за нещо силно, затова грабна първата водка, която му видяха очите. Взе няколко шишета, но бе почти убеден, че дори да изпие всичко сам, пак щеше да свърши достатъчно трезвен. За Логън не можеше да каже нищо, ала щеше да си проличи.
Двамата излязоха от магазина, в който вече бяха станала известни с драмата си. Русокосият се спря пред мотора, като прибра алкохола в малкото място за багаж отзад.
- Качвай се. – рече момчето, възсядайки своя див звяр. Карането щеше да му се отрази добре, но не бе убеден дали Логън ще оцелее до края. Чувствата му все още не бяха стабилни и се лутаха от едната крайност до другата, така че това пътуване можеше и да се окаже право към отвъдното.
Логън се намести зад Пабло, и го хвана здраво през кръста. Не се бе качвал на мотор от доста време насам. Огромна доза адреналин се разля в цялото му тяло. Такъв вид адреналин винаги го беше плашел, но също така криеше удоволствието от високата скорост. Сърцето му биеше лудо по повече от една причина. Затвори очи и пое от аромата на тялото, в което се бе вкопчил здраво. Върна се в университетските си години, когато разбра че човек може да харесва и някой от същия пол. Чуствата му никога не намериха почва, защото той ги скри дълбоко в себе си. Сбогува се с този човек, и никога не го потърси. Сигурно вече имаше голямо семейство и беше щастлив. Това би било хубаво. Но вече не беше студент и бе намерил друг, на който принадлежаха чувствата, и бяха далеч по-силни и истински от преди. Повярва, че може би имаше начин нещата да се подредят, каквото и да костваше това.
- Липсваше ми...
Заради скоростта, с която се движеха не беше сигурен дали думите му са достигнали Пабло, но това беше без значение.
Щом подуши магистралата, Пабло маневрира рязко и моторът се наклони повече от нужното. Усети как шокиран, Логън се вкопчи в него още по-здраво. Стори му се, че му каза нещо като преди малко, но не успя да чуе от свистящия вятър в ушите му. Каската добре блокираше всички мъчителни въпроси, за които все още нямаше отговори.
- Дръж се! – излезе по-скоро като предупреждение малко преди следващия завой, който Ортиз пое още по-рязко. Караше на зиг-заг, защото не му се чакаше по червени светофари, а и бе добър в изпреварването. Беше го правил милион пъти. Да караш като луд бе перфектен начин да разпуснеш след поредния работен ден. Вече дори не можеше да го нарече „работа“. При мисълта за миналото си се чувстваше толкова непоправимо опетнен и то само след появата на Логън. Не го винеше за думите си, защото беше прав. Учителят е винаги прав, нали така? Но го болеше. Щеше му се да е способен да му даде повече от първата си целувка. Но не беше.
- Добре ли си? – реши все пак да попита, когато спря мотора и се обърна към спътника си. Не му изглеждаше съвсем наред. Най-малкото щеше да е нормално, ако му се беше завил свят. С маневрите на Пабло не се свикваше лесно.
- Да, да, ще ми мине. Последния път, в който се качих на мотор, беше преди доста време. И определено не беше чак толкова лудо преживяване.
Логън опита да пристъпи напред, но му се зави свят, и отказа да мърда за момента.
- Къде сме?
- Пробвай да се завъртиш по веднъж в противоположната посока. – посъветва го и го подхвана леко, да не загуби равновесие. Този метод действаше при повечето хора, на които им беше за първи път, или пък бяха отвикнали. – По-добре е, нали? Да влезем. – все още не му каза къде са, защото и сам щеше да разбере.
- Здрасти, Пати! – поздрави блондинката зад рецепцията. Мястото беше мотел близо до магистралата, така че не се славеше с много постоянни гости, какъвто засега беше Пабло. Нали все някъде трябваше да се пренесе, докато полицията преобръщаше някогашното му лично пространство наопаки и ограждаше мястото, където е намерил трупа на Мария. Беше по-лесно да изрича само името й. Както, когато й бе ядосан. Така и не успя да се разплаче за нея. Не успя да я изпрати с ни една сълза и тъга. Дори спомените за нея сякаш потъваха в мъгла, щом опиташе да си припомни.
- Здравей, сладкишче! Освободих стаята на покрива за теб, както поиска. Може да я смениш. – Пати му хвърли ключовете и Ортиз ги улови точно навреме.
- Страхотно. – подсмихна се и се запъти към асансьорите.
- Кой е този красавец с теб? - тя повдигна вежда въпросително одобряващо едновременно. Разговорите с нея бяха някак разпускащи.
- Учителя ми по сексологя. – отвърна Пабло, показвайки белите си зъбки, сетне отново врътна дупе и продължи към асансьора.
С всяка секунда Логън имаше все по-силното чувство, че Пабло се опитва да го върне някъде в далечното минало. Напук на баща си бе правил какви ли не глупости, но никой никога не го обвини за това. Имиджът на семейство Мъри беше прекалено ценен за стария Килиън, и той го пазеше по-добре и от златно съкровище. Учителите виждаха какво се случва, но мълчаха. Дори другите студенти, които му бяха съучастници, никога не преминаваха една граница, от страх да не си изпатят. Логън не ги винеше, но в един момент всичко това му писна. Тогава срещна и първата си забранена „любов”, и нещата някак си се случиха сами. Емоцията беше нещо ново и интересно. Най-много изпитваше респект към тази личност, която тогава не разбираше напълно. Колкото и пъти да се бе връщал назад в миналото, всеки път се убеждаваше че това е поставило началото на желанието му да стане учител, което впоследствие се оказа и призванието му.
Логън реши, че щом ще се чувства отново като тинейджър, нека преживяването е пълно. Когато вратите на асансьора се затвориха пред тях, и двамата останаха съвсем сами, Логън впи жадно устни в тези на Пабло, притискайки го към стената, оставяйки и двамата без дъх.
- Винаги съм искал да направя това в асансьор. – по една сричка за всяка жадна целувка.
Не му бе по силите да удържи дивото в себе си. Не и след като разбра, че явно и двамата споделяха въпросната фантазия. От първата до последната сричка. Нищо, че в съзнанието на Пабло беше къде-къде по-смела.
- Радвам се… - пое си дъх и дъхът му отново се сля с чуждия. - …че първият ти път е с мен. – едва довърши с кратка игрива усмивка, преди отново да бъде прекъснат от чуждите устни и език, ловко оплитащ се в неговия. Бе така лесно да се нагоди и да следва ритъма на доста по-обиграния в целувките от него. Притваряше очи при всяка страстна вълна, която нападаше тялото му. Скоро намери пръстите си заровени в черната коса, която едва достигаше с височината си.
Логън притисна тялото си още по-близо до неговото. Поемаше изкусителния вкус на устните и езика на Пабло на големи дози, но не бяха достатъчни. Искаше още. Имаше нужда да вкуси повече от това подобно на наркотик усещане. Прекъсна една от многото подлудяващи целувки, хвана дупето на Пабло, и набързо го качи да седне върху металния парапет. Украси красивото му вратле с целувки, докато не си хареса едно определено място и впи зъби в него, оставяйки червенолилава следа. Една от ръцете му се плъзна под дрехите, докосвайки гладката стегната кожа на стомаха му.
- Иска ми се да направя много повече, но се боя че етажите няма да ни стигнат.
Потръпна от новото изживяване, водещо до пълна самозабрава. Мразеше го дори в този момент, или по-скоро проклинаше властта, която има над него. Всеки допир бе като част от хипноза, отдалечаваща съзнанието от реалността все повече и повече. Искаше да му каже да спре, да го отблъсне, защото още не му беше простил, но тялото му отказваше да изпълнява. Подчиняваше се само на въпросната демонична хипноза. Коженият му панталон се цепна на много компрометиращо място, когато Логън го качи на парапета и щом русокосия го усети макар и с малко закъснение, някак съумя да дойде малко на себе си.
- Мисля, че си прав…- каза и внезапно го бутна с краче, прекъсвайки така приятното му занимание. Логън залитна и почти събори старата двойка, която стоеше пред вратата на асансьора вече няколко секунди. Достатъчно дълго, за да станат свидетели на някои от уроците, което Логън прилагаше на практика.
- А ние…защо сме тук. – попита старицата, все още втренчена в тях.
- Колата ни се повреди, скъпа. – любящо й напомни съпруга, а Пабло се изниза от асансьора, след като събра търкалящите се по пода бутилки с водка. Все още не бе забравил за какво се беше прибрал.
- Да продължим по стълбите… - изстреля блондинът, но точно излязоха на стълбището и Логън понечи да поднови хипнозата си. – Нямах предвид с това! – отсече русокосия, закривайки с ръка чуждото лице и отделяйки го от себе си. Прескочи няколко стълби като зайче, за да се подсигури че другия няма да го настигне.
Логън тотално бе изключил логичната част на мозъка си. Как беше живял досега без такива силни емоции? Без свобода. Тича нагоре след Пабло, докато не достигнаха покрива. Добре, че адреналинът му беше достигнал опасно високи дози, та дори не регистрира страха си от високото, и вместо това продължи да следва русокоското, докато не влязоха в странно разположената по средата на покрива стая, където Пабло вече се бе наместил, и наредил бутилките водка до себе си.
Разтвори широкия колкото балкон прозорец, от който се виждаше част от покрива и изумителна гледка към града. Е, не чак толкова добра, колкото от небостъргач, но поне светлините и очертанията на сградите бяха по-ясни и реалистични от тази височина.
- Какво те накара да се върнеш за мен…? – отрониха устните му от само себе си, докато се взираше в далечното тъмносиньо небе. Все още не се бе стъмнило съвсем. Открояваха се и гъстите тъмни облаци. По дяволите, беше си казал, че не му се слушат повече приказки и любовни признания. Нямаше идея защо му зададе точно такъв въпрос.
Логън се намести на люлеещият се стол до прозореца. Не искаше да е прекалено далече от Пабло. Причината определено не беше приятната цепнатина на кожения панталон, към която Логън си заповяда да не гледа. Замисли се над въпроса. Все още сглобяваше точно този пъзел.
- Хмм, причините са повече от една. Още когато ви видях заедно, не исках да го приема, не исках да си тръгна. Не знам защо точно го направих, може би беше идеалната схема, която се стремя да следвам вече толкова години. Да съм винаги този, който си тръгва първи, да съм този който мисли трезво и не се води от егоистични подбуди и желания. Схемата, която не веднъж захвърлих в твое присъствие. Страшно много ме заболя, че ти обърнах гръб, страшно ме беше яд на мен самия, защото това не беше нещото, което исках истински. Затова и се върнах, преди да позволя на прагматичната си страна отново да вземе надмощие. Знаеш ли, бил съм и от двете страни. Бил съм и добър и лош, бил съм и послушен и съм се движил с най-лошите възможни групи. Докато не станах учител. Тогава просто затворих миналото в една кутия, и повече не я отворих. Станах прагматичен и обран. Докато не срещнах теб... – Логън се усмихна на себе си.
Тихият му ангелски смях наруши тишината след обяснението на Логън. Солидно и добре аргументирано, както и се очакваше от учител. Оставаше единствено на Пабло да облече униформа на гимназистка. Русокосият постави ръце върху двете облегалки на люлеещият се стол, за да прикове за миг лешниковите очи.
- Може би трябва да чувствам вина за това, но… не. – довърши с многозначителен поглед, сле което отново се изправи и отиде до шкафа, откъдето изкара две стъклени чаши. - Вероятно си вкарал много деца в правия път… - мина покрай него колкото да му подаде чашата, в която вече му бе налял едно питие. Един ден може би Логън щеше да го намрази, така че се предполагаше сега да се отдаде напълно на момента, в който е обичан. Нямаше как да крие от себе си, че се почувства специален, че думите му също го бяха докоснали неведнъж.
- И аз изоставих онова, което правех досега… - облегна се на стъклото, отпивайки от водката в ръката си. - …заради теб.
- Не мога да твърдя, че това не ме радва. Най-малкото, защото такова място не е за теб. Всъщност, не е за никого. Колкото и смешно да прозвучи, би било хубаво такива места да не съществуват изобщо.
Логън отпи от предоставеното му питие. Водката опари гърлото му. Още нещо, което не беше правил от доста време, но му хареса.
- Каква Коледа само...Определено не си я представях така.
Огледа се съсредоточено в прозрачната течност, без някаква определена цел.
- Но исках да я прекарам с теб, по един или друг начин. Това не е най-традиционното възможно празнуване на Коледа, нито е близо до разбиранията ми за празника, но не е никак лошо.
Загледа се в разкриващата се пред големия прозорец гледка.
- Много пъти ли си бил тук? Нямам нищо предвид с този въпрос – побърза да поправи възможно недоразумение – Просто ми е любопитно, тъй като познаваш хората и мястото толкова добре.
Очакваше точно този отговор. Беше ясно като бял ден, че ако не бе сменил професията си, нямаше шанс с него. Струваше му се, че трябва да се промени пo още много начини, за да успее, но дори тогава може би миналото му щеше да напомня на Логън. Всичко онова, което и двамата опитваха да избягват. Пабло някак го долови, скрито дълбоко в последния въпрос. Веднага бе видял това място като потенциалното работно място на блондина. Навярно го глождеше колко ли клиенти бе имал, колко ли ръце преди неговите го бяха докосвали и омърсили.
Пресуши третата си чаша в мълчание и си наля още една. Щипещият спирт промиваше вечно отворените рани, но не можеше да му даде нужното избавление. За целта трябваше да умре и да се прероди в нещо с различна съдба от сегашната му. Знаеше, че далеч не беше свободен, макар и вече легално пребиваващ в тази страна. Никога нямаше да се почувства на мястото си. Дори да имаше такова в живота на Логън.
- Пренесох се тук временно, когато… се върнах от хижата с Джеремая. Мисля, че се досещаш защо. – изкара малкия ключодържател от джоба на кожения си панталон и се заигра с него в свободната си ръка. Не искаше да се разтрепери, досега не му се бе налагало да говори с някого за случилото се. - Полицията ми отпусна около минута да си събера най-важните неща…
Не криеше горчивата си усмивка. Но тя бе там, за да покаже огорчението му от самия себе си. Още не знаеше защо трябва да преминава през всичко без емоции. Нещо се пречупи още там, в онази хижа, когато полицията нахлу просто така. Оттогава не вярваше, че е наистина буден.
- Аз също обичах Коледа като малък, да не повярваш… - върна се за малко към предишната тема. – Но това е семеен празник. Сещаш се.. За хора, които имат семейство. – пресуши поредната чаша, вече не помнеше коя. Страните му леко порозовяха, но все още не усещаше нищо. Проклетата му резистентност. – В момента не празнуваме Коледа. Просто пием.
Реши все пак да поясни, преди да налее още едно и на Логън.
- Хмм, може би си прав. Не знам защо смятам Коледа за толкова специално време от годината.
Логън отпи от предложената му за втори път течност.
- Никога не съм я празнувал истински, или поне такава каквато трябва да бъде. Но винаги държах на традициите, на украсата, на подаръците, дори да бях сам. Винаги си доставях това малко късче удоволствие.
Очите му гледаха към Пабло, и но и някъде много далеч от него. Пресуши чашата, и помоли за още една.
- Сигурно беше глупаво от моя страна да ти купувам каквото и да е. Ти не си от типа хора, които се интересуват от материалното. И, въпреки всичко, смятах че такъв подарък ще ти отива.
Логън стана от мястото си и хвана ръката, в която Пабло стискаше малкия ключодържател.
- Няма да се преструвам, че разбирам през какво си минал, но ако някога решиш да споделиш, ще те изслушам. Всички имаме своя товар, но това не трябва да ни преследва цял живот.
Думите му бяха последвани от горчива усмивка.
- Аз съм последния човек, който трябва да говори за това. Минаха тридесет години, а аз все още сънувам кошмари. Простих, но не забравих. Знам ли, може така да е по-добре...
Наведе се, и остави чашата с водка на дървения под. С вече свободната си ръка прокара пръсти през букета от руси кичури, който на тази светлина изглеждаше още по-красив.
Примижа, когато чуждите пръсти преминаха през косата му. Логън наистина го вкарваше в приказния капан на илюзията, в която всички имаха нужда да живеят. Караше го да вярва, че винаги ще има уютно кътче, където принадлежи и да захвърли отвън на прага цялата болка, събрал в себе си.
- Всички имаме тази склонност… - рече тихо и му се прииска да пресуши и тази чаша. Само че този път тя бе застинала между хладните му пръсти и не помръдваше. Погледът му стана леко далечен, а очите му се навлажниха, но така и не успяха да оформят сълзи. – Виж мен. Продължавам да помня с какво майка ме беше наранила преди години… какво не мога й простя дори сега, когато я няма. – присви очи и отпусна глава върху вдигнатата длан на Логън, отърквайки фриволно парещата си буза. – Но колкото и пъти да опитах, не мога да си спомня последния път, в който я видях. Какво беше последното, което й казах… - погледът му бе втренчен така, като че и в момента се мъчеше да си спомни. - погледът му бе втренчен така, като се и в момента се мъчеше да си спомни.

-          Знаеш ли – Логън се замисли – Психологът, на който бях принуден да ходя когато бях още дете, често ми казваше следното: „Представи си болката, която чувстваш. Какъв цвят е тя? А сега си представи в какъв цвят искаш да я превърнеш.” Беше глупав трик – засмя се тихо – Но понякога помагаше. Най-малкото разсейва от проблемите.
Логън отпи от чашата, която Пабло държеше, и го целуна, споделяйки парещата течност с него.
-          Когато един трик не работи, просто продължаваш да опитваш с други.
Затвори очи и проследи как предоставената му течност се разля по езика му и надолу по гърлото, сетне прогаряйки органите. Сетивата му се изостряха още повече, вместо да бъдат притъпени от алкохола. Непрестанно го преследваше някаква нотка на вина. Сега беше Даниел. Не му беше безразличен, затова сърцето му се сви, когато го видя в огледалото на мотора си, изоставен до глупавия Дядо Коледа пред глупавия магазин. Може би не бе способен да отвърне на чувствата му, но искаше да сподели мечтата си с него. Защото музиката ги свързваше и русокосия го бе усетил още в радиото.
- Реших какво ще правя оттук нататък… - реши да смени темата, макар да предчувстваше, че и тази няма да е много приятна. Досадното напрежение между тях нямаше наченки да изчезне. Фактите, колкото и неясни да бяха те, си оставаха факти. – Искам да пея… - направи кратка пауза, доливайки чашата си, сетне върна уверения си поглед към Логън. - …с Даниел.
Не му споделяше това, за да го нарани. Но той му беше казал нещо и реши да пробва доколко бе искрен в думите си. Дали те наистина отговаряха на желанията му.
А, да, Даниел. Съвсем беше изключил за него. Почувства се глупаво. Отношенията им сигурно никога нямаше да станат добри, особено след днешната случка.
-          Ако това искаш наистина, направи го.
Палецът му премина по порозовелите бузи.
-          На мен ми стига да слушам как пееш. Стоя зад думите си, че имаш прекрасен глас. Не обещавам, че няма да ревнувам, но ще ти се доверя.
Напълни си нова чаша, и отпи жадно от нея.
-          Никога не съм харесвал вкуса на водката.
Усмихна се като малко дете. Погъделичка го приятната радост, че желанието му бе уважено по този начин. Поиска да усети топлината по-близо и се доближи повече, сграбчвайки пуловера на чернокосия си жребец. Подсмихна се при следващите му думи.
- Другият път ще пием яйчен пунш, в духа на Коледа. – засмя се саркастично и врътна чашата в ръката си. – И аз намирам водката за твърде остра, но знам един коктейл, който доста подобрява вкуса й. – казвайки това, момчето отпи глътка и я задържа в устата си, докато успее да се надигне леко на пръсти и да сервира прясно забъркания коктейл на Логън. – Е, учителю… Добре ли изпълних рецептата? – палавите зелени пламъчета затърсиха ответен отговор, докато езичето облиза собствените му устни, още парещи от спирта и попилата в тях жажда.
-          Честно казано, стига да е с теб, нямам проблем с това което пия. Ти правиш всичко далеч по-добро, красив мой ученико.
Разходи езика си по чуждите устни, намирайки му удобно място между тях.
-          Вкусът ти е далеч по-опияняващ от всякакъв вид алкохол, а сладкия привкус на устните и игривото ти розово езиче са най-качествения коктейл, който някога съм опитвал.
Придърпа го към себе си, плъзгайки ръце надолу по гърба му, докато не ги намести на толкова любимото му място, което в момента бе приятно открито.
Кикотеше се на префърцунените му и накичени сравнения. Беше му забавно откъде му идват подобни неща, но многословието бе сред отличителните му белези. Изведнъж обаче тихия му кикот секна. Ушите му пламнаха, щом усети чуждите пръсти да се спират върху стабилната цепка отзад на кожения панталон. Веднага опита да ги разкара оттам, проклинайки се задето не се преобу. Прехапа си небцето и замижа с едното око, докато болката отмине. Поне съумя да възпре животинския си порив да събори Логън върху люлеещия се стол и да го възседне като див жребец. Тъжното бе, че въпросният порив представляваше нещо от части заучено. Затова и русокосият водеше такава безподобна вътрешна бора срещу него.
- Вече… - едва си пое дъх, за да свърже изречение. – Вече стана късно. Не е ли по-добре да си вървиш? – успя след известно задъхване, като пристъпи крачка назад.
-          С всеки път, в който избягаш като опарен от мен, се замислям, и съм почти сигурен че знам причината. Каквито и мисли да се въртят в красивата ти главица, в това няма нищо лошо. Няма абсолютно нищо нередно двама души, които се харесват, да споделят такива интимни моменти, независимо кои са и какво са преживели. Твоето тяло и твоите желания, искам да ги споделя с теб. Искам да споделя и моите, и да ти донеса удоволствие. Всичко друго е подробности. Да, определено е късно, но... – Логън притисна Пабло към голямото стъкло – учителите могат да стоят до доста по-късно от непослушните си ученици. А някои ученици – пръстите му пробягаха по гърдите на Пабло, и стиснаха зърната леко през плата на блузата – трябва да бъдат наказани. Днес е специален ден, все пак.
Изпусна сладка въздишка след възбуждащата маневра на учителя си. Да го нарича така събуждаше още повече въображението му в не особено чиста насока. Гърбът му бе прилепен до студеното стъкло и влагата, натрупала се по него, се пренесе и върху блузата, навлажнявайки я леко. Пъстрите му ириси се поразходиха по пътя, който си позволи за извърви и с тънките си пръстчета. От умишлено ефирния и кратък танц около чатала до изгубването между мастилената коса с няколко бели листчета.
- И… - поде, борейки се с неравномерното си дишане. – …какво ще бъде моето наказание…? – сладкият му дъх излезе на облаче, което се разпръсна и потъна някъде в чуждите устни.
- Ако ти кажа, няма да е интересно. Ще е далеч по-ефикасно направо да ти покажа. Едно мога да ти гарантирам. Носиш прекалено много дрехи за този вид наказание.
Плясна подканващото го с голотата си дупе. Една бузка, две бузки. Вдигна лекия като перце Пабло, така че краката му да се увият около широкия кръст на Логън.
-          Усещаш ли какво си причинил на твоя Сенсей? – потърка възбудата си в тази на блондина – Бил си даже по-палав, отколкото си те представях.
Впи устни в тези на Пабло, този път плесвайки и двете бузки едновременно, така че да остави лека червена следа. Погълна стоновете, излезли от гърлото на момчето.
-          Такова малко наказание далеч не стига. Твоят случай е по-специален, трябва да се вземат сериозни мерки.
Постави го внимателно на дървения под, вгледан съсредоточено в зелените ириси, изгубени в премрежен поглед. На бърза ръка свали вратовръзката си и внимателно я постави върху очите на Пабло, връзвайки я достатъчно здраво, но не прекалено. Положи длан на бузата му.
-          Всичко ще бъде наред. Просто се съсредоточи върху усещанията.
Сърцето му заби лудо в гърдите. Усети как отново изгубва контрол над емоциите си. Ноктите му се разхождаха някъде из косата и безбрежния гръб на греховния мъж. В пространството все още се разнасяше спиртната арома, излитаща от дъха и на двамата. Русокосият все още не бе съвсем сигурен, че е готов за това, но го искаше достатъчно, за да се остави в ръцете на Логън. Поне знаеше, че е той и никой друг.
Ала щом вратовръзката закри влажните му очи, вече не го виждаше. Усети наченка на паника да се надига у него.
- Какво прав… - понечи да се възпротиви срещу този метод, но другия го успокои, увери го, че ще му хареса. Да, навярно просто не трябваше да мисли толкова, даже изобщо да мисли. Досега му се бе налагало, за да задоволява разни мъже. Всичко трябваше да е намислено и преценено донякъде предварително. Работата и удоволствието бяха две съвсем различи неща. Пабло се радваше, че в случая бе отказал да ги смеси.
- Накажи ме с любовта си, сенсей. – от устните му се изтръгна възможно най-баналното нещо, което някак винаги бе искал да прошепне някому. В тонът му пробяга и силната възбуда, която плачеше за решение.
Думите на Пабло наляха допълнително масло в огъня, който отдавна гореше в тялото на Логън. Кой би предположил, че да използва титлата си на учител ще е толкова възбуждащо? Приятелят във вече много стягащите го панталони. Но в момента той не беше важен. Искаше да изучи тялото на Пабло, да докосне всяка извивка, да открие всяко кътче, което му носи удоволствие. Запита се дали изследователите се чувстват така, когато откриват нови територии.
„Спри да мислиш като учител, и просто действай!”, заповяда си Логън, впечатлен от таланта на съзнанието си да се впуска в такава маловажна информация в най-неподходящия за нея момент.
-          Добро момче. – похвали го Логън, щом Пабло се остави послушно в ръцете на своя Сенсей.  
Съблече сакото си, повдигна красивото с цвят на карамел тяло, и го положи върху вече топлия и мек под.
-          Не бих искал на моя скъп ученик да му стане студено, щом започна да събличам дрехите му бавно, една по една. – прошепна в ухото му, и за доказателство повдигна тънката блуза. Пред него се разкри гледката на нежната, подканваща го да я докосне кожа. Ръцете му се плъзнаха по стомаха, преминаха през оформящите се по иначе слабото му тяло мускули, и се спряха до розовите пъпчици, които го привлякоха като магнит. Стисна едната между двата си пръста, като палецът му правеше кръгови движения около върха и’. Другата покани между устните си, засмуквайки я като гладно дете.  
-          Как се чувстваш, непослушен мой ученико? – подразни го Логън, гризвайки леко вече набъбналото зърно.
Почти извика от сладката болка, която му донесе играта на другия. Пред погледът му бе същия мистериозен мрак, ръцете опипваха наоколо за нещо в което жадно да се вкопчат. Най-вече парче плът. Вече бе оставил розови следи от ноктите си по врата на Логън, без дори да подозира колко му отиват.
- Полудявам… - не можа да довърши отговора си от новия стон, който си проби път през зъбите му. Кой добър учител не оставяше учениците си да се доизкажат? Трябваше да подаде оплакване. Не че имаше време дори да мисли върху каквото и да било. - Сен…сей. – прошепна сладострастно и накъсано между въздишките. Дъхът му беше парещ, а вече докоснатата кожа направо изгаряща. Слабото му телце се извиваше при всеки допир, сякаш, за да го попие дори по-плътно и по-осезаемо.
„Логън…Логън…“

Не го виждаше и затова повтаряше и потретваше името в съзнанието си. Само той, господарят на сърцето му.
Удоволствието, което доставяше на сладкия си ученик, се отразяваше и на него самия. Дори недокоснат, тялото му беше възбудено прекалено. Щеше да търпи, колкото се налага. Правеше това за Пабло, не за себе си. Беше решен да постигне целта си.
-          Май красивият ми възпитаник си е глътнал граматиката.
Вместо да поиска отговор, Логън завладя отново разтворените, стенещи устни. Ръката му се спусна болезнено бавно обратно по същата посока, в която бе изследвала тялото по-рано, докато не спря до лъскавия колан на кожените панталони. Продължи надолу по бедрата, докосвайки вътрешната им страна, като упорито избягваше центърът на насладата. Можеше да си представи сладкото мъчение, на което подлагаше Пабло. Премести ръка на другото бедро, и поднови палавата си игра. Остави русокоското да си поеме малко въздух след многобройните дълбоки целувки, и се насочи към ново все още неизследвано местенце на врата му, където да остави своя знак. Маркира нежната кожа с език, преди да забие зъби жадно. В същия момент ръката му се плъзна между бедрата на Пабло и стисна леко все още болезнено затворената в капан подутина. Молбите, които  достигнаха до ушите на Логън, бяха толкова секси, че той нямаше как да не се усмихне доволно.
-          Нека те оттървем най-после от тези панталони.
Набързо свали вече така или иначе неизползваемата дреха. Облиза устни, и преглътна шумно. Обви с ръка потрепващия орган. Показалецът му обходи главичката, попивайки прозрачната лепкава течност. Почувства се достатъчно дързък, и опита от греховния нектар.
-          Не само устните ти са вкусни, скъпи ми Пабло.
Повдигна краката му, и ги разтвори, така че да си открие гледка към забраненото цвете, скрито там. Усети как цялото тяло под него потрепна.
-          За първи път ми е, но ще опитам да бъда нежен. Подготвен съм, написах си домашното. – прошепна в ухото му, преди да го целуне нежно по челото.    
-          Ще ми трябва помощта ти. Разтвори устните си за мен.
Логън прокара пръсти нежно между отворените устни. Пабло, веднага разбрал какво се иска от него, засмука послушно всеки един от тях, покривайки ги обилно със слюнка.
-          Добро момче. Отпусни се.
Логън започна да описва кръгове около мястото, преди показалеца му да се изгуби бавно в пулсиращата горещина.
Тялото се огъваше като пластилин в чуждите ръце и докато докосваната кожа се разтапяше като карамел, едно определено местенце набъбваше и се втърдяваше като кокосов орех. Усети как бе напът да се примоли за помощ, когато го полазиха вледеняващи тръпки, контрастиращи на всичко досега. Молбата застина, заедно с дъха му.
Мракът внезапно започна да превзема не само погледа, но и съзнанието. Стискаше зъби и хапеше език, за да се концентрира върху името на Логън, но една част от него, която не му позволи да се отпусне изцяло, неумолимо го придърпваше към пропастта на спомените. Нямаше повече сили да спре тези проблясъци.
„- Добро момче. Отпусни се.“
Шептяха нежно устни, с ъгълчета, извити в увещаваща усмивка. Усмивка, замаскираща подсъдни намерения. В центъра на реалистичното дежа вю се намираха две сенчести фигури, постепенно се сляха в една. Тази на мъжа, който си закупи живота му в името на красива кауза.
Кадрите от две различни години се преплитаха забързано, но съзнанието ясно открои свързващите пъзела парченца.
Разпилени по пода лакомства напомняха за разпилените по пода шоколадови бонбони. Семплата мъждукаща светлина и мириса на свещи. И вратовръзката, блокираща образите. Имаше и разлики. Играта на криеница не съответстваше на нищо. Ала така доближаващите се сегменти от атмосферата, ходовете, думите, всичко болезнено пасна и премина като копие през съзнанието на блондина. Като че се бе събудил от приказния сън, за да види кошмара си.
Острата защитна реакция се задейства привидно от нищото, при което Логън осъществи болезнен сблъсък с дървения под. Блондинът все още стискаше в една ръка намачканата вратовръзка, попила сълзите му. Не беше ясно коя от хватките на Джеремая бе приложил, но сега единия му крак държеше бившия учител залепен плътно долу на хладната част от пода. След като захвърли парчето плат, момчето светкавично разкопча чуждия панталон и пръстите му пробягаха по наедрялото от възбуда мъжество, обхващайки го с почти цяла длан. Без да дава свобода на целта си, приведе гръб, а кичурите му се спуснаха заедно с езика по дължината на мъжеството, преди да го погълне цялото с многократно усъвършенстваната си техника. Свободните му пръсти се заиграха с двата тестиса, които след секунди русокосият засмука, издърпвайки леко кожата със зъби. Когато в устата му се бе насъбрала достатъчно слюнка, примесена с вкуса на чуждия нектар, най-сетне си даде почивка, изправяйки отново гръб над Логън. И тогава го видя… Едва в този миг успя да се огледа в очите му и видя леденостудените зелени ириси, съвсем изместили в края топлото какао. Видя онова свое подобие, достойно за презрение и съжаление. Автопилотът го накара напълно да изключи с кого е и сега стоеше с изпълнено с гняв сърце, третирайки го като поредния клиент в поредния си работен ден. Това от което най-много се опасяваше, стана реалност.
- Съжалявам… - едва изрече, отдръпвайки се от чернокосия като от мъртвец, чиято смърт току-що е причинил. Тупна по дупе обрано на пода, обгръщайки треперещо тяло с ръце. От крайчето на устата му потече сладката течност, която побърза да избърше с опакото на дланта си, преди да захапе палец до кръв. Не искаше такъв развой, по дяволите! Не искаше отново да прецака всичко… но не знаеше как. Наистина не бе готов за тази крачка. Чувстваше се толкова далеч от всичко, което трябваше да изпита, от вълната, която трябваше да яхне заедно с Логън. От щастливото съвместно плаване в морето на любовта.
Не, не и по този начин. Не желаеше моментното удоволствие, което изпита, нормално за всеки в такава ситуация. Отново имаше съвсем различна цел от крайната постигната. Искаше му се да блъска с юмруци по дървения под, докато не отвори дупка в него, но дори това нямаше да го успокои. Чувстваше се като изгубен в лабиринт, и всеки път щом виждаше заветната цел, се заплиташе наново. Лошият спомен, който явно изживяваше Пабло, оставаше пълна загадка за него, и това го побъркваше допълнително. Той ли несъзнателно отново бе стъпил погрешно? Или щеше да е неизбежно, каквото и да предприеме? Има ли начин да помогне, и ако да, как въобще да стигне до него? Беше повече от ясно, че информацията няма да му се предложи на сребърен поднос. Цялата объркана мистерия стоеше пред него като сложно химично уравнение, което му се присмиваше всеки път щом вместо да получи вълшебен елексир, съставките гръмваха в лицето му. Главата го заболя страшно силно. Може би алкохолът най-после си казваше думата, а твърд алкохол в комбинация с объркани чувства не води нищо добро със себе си. Като насън пролази бавно до треперещата като листо фигура, повдигна палтото си от земята, и загърна Пабло с него.
-          Нищо лошо не си направил.
Прегърна го нежно и започна да го успокоява като малко дете, повтаряйки думите така сякаш бяха магическо заклинание, създадено за да заличава болката. Странно как точно онези, които са ни най-скъпи и искаме да защитим от всичко мръсно и болезнено на този свят, са тези които нараняваме най-много. Иронията на човешкото съществуване.

*********

Всяко начало беше трудно. Всеки нов ден. Да намери смисъла да стане от леглото беше невъзможно почти. Правеше го по-скоро по навик. Сега обаче, тъкмо когато започна да му намира цаката, някой се опитваше да му издърпа килимчето изпод краката. Жената се дереше така, сякаш имаше кол забит в задника, а Джем тичаше и той не знаеше защо натам вместо в обратната посока. Когато пристигна на мястото видя надписа с големи букви ''курва'' на вратата. Пффф, за такава дреболия струваше ли си да му изкарва ангелите? Буквите бяха огромни и червени, но изписани с боя, а не с кръв. Това го подсети, че имаше да разчиства двама мъртъвци от главата си и куп камери от сградата, които вече не му трябваха. Плюс да открие кой му беше изпратил листчето с цифрите. И това, ако не се наричаше цел за ранно ставане сутрин, пък на!

Но Джем не беше по бързите неща. Той винаги правеше едва минимума и досега беше оцелял. Като за начало беше пуснал връзките си в полицията. Знаеше как се движи разследването. Когато загря и що за стока е бил пратеният електротехник започна да има гадното чувство, че някой се опитва да си хване дивеч, а Джем далеч не бе в настроение да е месото на масата. Тридесет години живя в мир, сега ли намериха да му разбутват старите кокали? Свинчо е бил информатор, а Джем в миналото беше поработил и за правителството. Първата жертва беше убита с антракс. Знаеше, че и трите са приписани на един човек. Това, че Джем се бе оказал наоколо в този случай беше съвпадение, но в случая със Свинчо му намирисваше и то далеч повече от просто опърлена свинска кожа. Беше пуснал хрътки и подозираше, че съвсем скоро жител на тази сграда щеше да бъде сгрян от ръката на бесния Джем.

Подмина врещящата в истерия квачка оплакваща, че някой беше написал истината за нея и се прибра. Мир, спокойствие, тишина. Трите му любими думи.


Две минути по-късно се зададе бедствието на живота му. Виктор беше доведен от служител на закрила на детето, които все още смятаха, че е опасно дете да бъде оставено в тази града. Той се втурна и буквално се вряза в Джем секвайки дъха му.
- Липсваше ми, стар... - Усети се навреме, че ако продължи да използва обръщението ''Чичо Джем'', ще оцелее, за да разказва. - Липсваше ми. Забравил си, че е Коледа, нали?
- Ах, вие младите сте толкова безгрижни - погали го по главата. - Занимавах се с досадни неща и ми изскочи от акъла. Хайде, знам, че нямаш търпение. Отвори си подаръците.

Пет минути по-късно все още наблюдаваше прехапалия език Виктор, който се мъчеше да отчопли тиксото без да нарани подаръчната хартия. Джем обмисляше да си направи ритуално харакири и да го заснеме правейки си собствен ютюб канал. Гледаше го с всичкото търпение на света, но знаеше, че няма да издържи дълго. Мигът, в който щеше да се нахвърли върху беззащитния Виктор, да му грабне подаръка и да разкъса проклетата кутия наближаваше неумолимо. Виктор забелязал втренчения поглед на Джем вземащ ненормални размери изгука:
- Виж и своя подарък - подаде му папируса. Джем очакваше да е картина, но всъщност беше списък с талони. Виктор предлагаше да помага на Джем с различни досадни задачи, с които старецът не обичаше да се занимава. Милият Виктор, ако Джем го оставеше да се занимае с нещо, щеше да се наложи да го убие две минути по-късно, защото ще го е издразнил до смърт с туткането си. Погледна момчето и очите му се навлажниха. Успя да се усмихне през зъби.
- Нека ти помогна - предложи Джем най-накрая вземайки подаръка от Виктор. Дори успя да стори това без да му откъсне някой крайник своевременно. Постави чифта до нозете му. Момчето се наведе и ги докосна.
- Винаги съм искал обувки. - Виктор не каза цвета, не каза марката или модела. Той каза обувки. Да има свои собствени обувки. Не скъсаните на брат си, не обувките дадени му от дарение, а негови си обувки. И, да, те бяха маркови и спортни, и Джем искрено се надяваше, че Виктор няма да се пребие с тях. Дано поне краката му не бяха толкова спънати, колкото някои други измерения от него. Подаръците му включваха ръкавици, шал, пуловер и всякакви подаръци каквито дядовците подаряват на внуците си. Обикновено децата не харесваха практични подаръци, но Виктор беше различен. Всичко това беше негово, но той някак нямаше в себе си заложена думата ''мой''. Не можеше да разбере как действа принципа на притежанието. Ако сега някой поискаше ризата от гърба му, той щеше да я даде и нямаше да се сърди, ако не му я върнеха после. Нищо че навън беше минус осем градуса. Понякога Джем се възхищаваше на това момче. Друг път се чудеше как то беше способно да оцелее толкова време във враждебната среда, в която беше родено.
- Чичо Джем, вече имам пълна екипировка за каране на ски. Кога ще ме заведеш? - Джем въздъхна. Децата никога не забравяха дадените обещания, нали? И досадно напомняха по хиляда пъти на ден.
- Не мисля че ските биха ти подхождали - промърмори Джем виждайки как Виктор връзва различни вързанки от лявата и дясната си обувка в едно. - Господи, дай ми търпение, моля те! - допълни под нос.
- А кънки на лед? Хайде, де! - Виктор реши да упорства и едновременно с това се изправи в нетърпението си. Пируетът, който завихри обезглави звездата на върха на елхата, стресна дремещата Елеуха, която измяца и се скри под дивана, а Джем получи тупаник в челюстта преди Виктор най-накрая да се изплющи на земята.
- Кънки на лед, казваш - замислено проточи старецът разтриващ челюстта си.

***
Пабло приближи нетърпеливо подскачащия, запотен и опакован като коледен подарък чакащ ги в коридора Виктор и се опита да нагласи зимната му шапка спрямо последната мода. Очите му се усмихваха добили формата на полумесеци и бяха способни да разтопят всякаква твърдост, в което и да е сърце. Способността на Пабло да флиртува беше заложена в същността му. Дори и да не се опитваше да те съблазни съзнателно, на практика той точно това правеше. Отстъпи отбелязвайки факта, че момчето беше започнало да става значително по-високо от него. Той какво, със скоростта на светлината ли растеше? Джем тъкмо показвайки си носа от апартамента, не можа да прецени, дали откритието на този факт радва Пабло или не.

Пред Виктор се разкри отдавна незървана гледка и той забрави за нетърпеливото си подскачане. Съзнанието му замъгли останалите образи и започна да отразява само новия. Не беше срещал Логън от преди заминаванета на тези тримата на ски. После се наложи да чака сума ти и дни заради Агенцията по закрила на детето. Сърцето му заби учестено. Зениците му се разшириха попивайки още от високата фигура незагубила и грам от своята елегантност, стил и лека аура на дистанцираност, която Виктор не успяваше да определи откъде точно идва. Хлапакът прецени, че вероятно беше собственото му уважение към учителя му. Не можеше да погледне Логън директно в очите, но много добре знаеше какъв е нюансът там. Можеше да прецени спрямо светлината падаща по лицето на мъжа в този момент. Очите му се бяха забили в челюстта на Логън като карфици и отказваха да напуснат тази зона, защото иначе окончателно щеше да загуби равновесие.

Как се очакваше да обясни поведението си, когато през цялото време оставяше впечатление на асоциален странник, думите не идваха на езика му и бе стоял минимум на метър от Логън, докато той му преподаваше? Сега изпитваше непреодолимото желание да му покаже радостта си, че отново го вижда. Нещо в него бълбукаше все едно е чайник с вряла вода. Дори и да не можеше да обясни себе си Виктор се привързваше дълбоко. На него му трябваше толкова малко, колкото за повечето хора беше крайно недостатъчно. Знаеше, че няма да може да даде разумен довод за постъпката си, затова просто се метна на врата отсреща и за да е още по-странно краката му успяха чевръсто да се обвият нагоре. Справяше се по-добре с физическата координация, когато не мислеше.

Брадичката му се беше забила в рамото на Логън, който принудително се беше изпънал, за да понесе неочакваната тежест и се чудеше как точно да подхване Виктор, за да не свършат и двамата на земята.
- Липсвахте ми, г-н Хейс. Не съм ви виждал от две седмици, три дена, пет часа и... - той успя да погледне часовника си - ...23 минути. - Слава богу не се канеше да каже и секундите, защото тогава по всички признаци на психологията щеше да се окаже психопат. Логън сметна, че е крайно време да го изтръгне от себе си. Виктор се отлепяше по-трудно от гладен октопод от черупката на мида. Което беше странно, защото Виктор нямаше стотици вендузи и осем пипала.

- Хайде, момчето ми, стига толкова трепетно вълнение. - Джем пусна един от погледите за прекратяване на всяка съпротива и Логън беше освободен... точно за около само три секунди. Пръстите на Виктор се увиха много бързо в тези на Пабло, а после и в тези на Логън, и Виктор ентусиазирано ги помъкна по коридора. Ах, откога се опитваше да събере тези тримата заедно отново. Заради тях сега щеше да му се наложи да се учи да кара кънки на лед. Възрастните бяха толкова трудни за убеждаване, пфу.

''Когато порасна искам да съм силен колкото теб''. Виктор стисна още повече ръката на Логън. Възрастните често мислеха, че успяват да скрият слабостите и трудностите си, но забравяха, че децата виждаха повече отколкото показват. Бебетата се раждаха с пълен комплект съпричастност и обич. А децата притежаваха невероятна емоционална интелигентност. Виктор по своя си начин беше успял да прозре упоритостта и крайния резултат в тези наситени, дълбоки очи на г-н Хейс и това го караше да се усмихва. След това стисна повече и ръката на Пабло, за да усети още от топлината и на двамата. За своите години имаше удивителна мощ и тези бедни душици нямаха абсолютно никакъв шанс да се измъкнат от хватката му. Естествено потокът му на мисли беше прекъснат от да кажем спъването на единия му крак в другия. Само бързата намеса на двамата му спътника спаси нещата. Уви, днес щеше да си мисли още много хубави неща, което значеше, че щеше да се спъва често. Опасяваше се, че има бъг в мозъка му. В мига, в който достигнеше до някое велико прозрение, физически тялото му го прецакваше епично.
***

Не разбираше. Не разбираше нищо в онзи миг. Може би никой не беше сбъркал никъде. Може би все пак имаше причина да остане. Макар блондинът да не би го съдил, ако реши да си тръгне. Но той все пак не си тръгна.
- Логън, аз…- прошепна едва чуто, кокалчетата изпукаха. Стискаше толкова силно сакото около тялото си, сякаш бе онази животоспасяваща глътка въздух, от която имаше нужда всеки човек. Другият му подсказа с жест, че не е нужно да казва нищо. Наистина би могъл да стои и да го утешава вечно. Мина време, а Пабло още се питаше дали просто не го сънува. След всеки такъв въпрос обаче идваше панически пристъп като отговор на глупавите мисли в русата му кратуна. Прокара пръсти през косата си, почти впивайки ги в скалпа. – Не знам дали ставам за тези неща… - довърши с горчива усмивка. На езикът му бе думата „годен“, но реши да не драматизира излишно. Достатъчно драма имаше в живота му. Не напускаше сцената и за миг. Под „тези неща“ имаше предвид връзка, каквато навярно Логън си представяше и за каквато копнееше. За каквото се беше върнал назад… Всичко онова, което русокосия не можеше да му обещае, и този факт разяждаше сърцето му като киселина. Пресъхналите му очи също пареха, но не можеше да ги затвори и за милисекунда. Не смееше да мигва, за да не види отново кадрите отпреди малко. Това беше прекалено… животът да го спъва винаги, когато е близо до щастието си.
- Искам… - поде отново, едва преглъщайки егоистичното си начало. Тонът му обаче, вече спокоен, излезе упорит и убеден в думите си. Не смееше да задържи поглед върху него, не и след онова, което му причини… Но ръцете му откриха красивото лице и го обгърнаха нежно. Не му го беше казвал, но стига да не чувстваше вина, никога не би му омръзнало да съзерцава това лице. Всички черти на възмъжалост и помъдрялост го привличаха като магнит. Харесваше и онези малки бръчици около очите и устните. Обичаше тези лешникови очи със скрита в костилката тъга, вечно търсещ отговори и свързващ пътечки. Би бил всеки друг с такова аналитично съзнание, но Логън бе едно необяснимо отклонение от уравнението. – Искам те. – пръстите потрепнаха от искреното признание. – Искам да съм с теб. – очертаха красивите бръчици, попивайки още от топлината. – Никога не съм си и помислял, че бих…изпитвал тези чувства, или изрекъл тези думи., но… - няколко кривнаха от пътя си и се загубиха някъде между гъстите черни кичури. – …това е самата истина. – въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му. Някак се чувстваше по-малко виновен, затова се възползва и улови двата лешника с изумрудените си ириси. – Трябва ми време. Бебешки стъпки, това е всичко, което искам. – успя дори да се усмихне. Леко, но така лесно. Сега разбираше какво е да можеш да си докрай откровен с човека до себе си. Това усещане му харесваше. Беше така освобождаващо. Така естествено.
Светлината в края на тунела. Толкова неочаквана в тази нетипична по всякакви параграфи вечер. Но беше там, толкова силна, приканваща го да я последва. Това и направи. Ръцете, които Пабло бе положил на лицето му, Логън ги взе в своите, и прилепи устни нежно към всеки пръст поотделно. Това, което последва бе дълга нежна целувка, изпълнена единствено с любов. Сякаш искаше да пренесе една част от душата си в тялото на другия. Да му каже най-важното, без дори да се налага да говори. Ако беше възможно, би стоял така вечно, без да го пусне и за миг, и в това нямаше да има нищо странно. За нещастие, дрехите и на двамата бяха доста пострадали, а Пабло имаше шанс да се разболее, ако остане по-дълго в това положение.
-Нека си вземем топъл душ, какво ще кажеш? Ако има и вана, ще е още по-хубаво.
Логън взе Пабло на ръце, въпреки съпротивата му, и се запъти към банята.
- Не се занасяй, как ще има вана в тази дупка… - изсумтя момчето, докато бе носен към банята като принцеса с изкълчен глезен. В интерес на истината и той самият за първи път стъпваше в тази стая, но настоя да я смени, защото тук влизаше повече светлина, а и гледката на покрива си я биваше. Това компенсираше старите мебели със следи от дървеници.
- Какво… - измънка под нос, щом влязоха в банята и там ги чакаше малка вана в единия ъгъл. Явно това бе единствения апартамент с вана, и то каква. Беше като взета от някой ренесансов музей. Заоблена и бяла, с извити златисти крачета. Не бе в разцвета на младостта си по никой критерий, но пък привнасяше странна нотка на антична атмосфера. – Е, кой ще е първи? – попита, побутвайки другия с крак да го пусне. Изнервяше го как своеволно си крадеше контрола над тялото му. Пламъчетата в тези проклети лешници не му се понравиха. – Грешиш, ако смяташ, че ще се къпем взаимно! – отсече категорично, изплъзвайки се от ръцете му. Не искаше да сбъдва още една от смелите си фантазии. Щеше да му дойде нанагорно, след всичко тази вечер. – Излизай! – заповедническата подкана прозвуча нелепо сладко, отправена срещу набитата висока фигура на тъмнокосия.
Логън се засмя на опита да се отърват от него. Плъзна ръка зад гърба на Пабло, и веднага го върна обратно в обятията си. Преди да успее да изкаже още от сладката си съпротива, Логън затвори устата му с целувка.
-Ще бъда добър, обещавам. Моля те?
В големите кафеви очи се четеше още по-топла усмивка от тази на устните му.
Отново затвори очи, преди горещия дъх да се слее с неговия. Защо ли всяка целувка бе така сладка, че не му се искаше да откъсне устни от чуждите? Може би просто нямаше отговор на този въпрос. Въздъхна, усещайки как се поддава на хипнозата, която му оказваше Логън с нежността и топлината си. Прокле го няколко пъти наум, за да преглътне загубата по-лесно, сетне пак му се изплъзва и притича към ваната. Пусна водата и когато тя започна да запълва дъното, блондинът я раздвижи с пръсти, за да усети температурата. Настрои я на топла, но не прекалено, защото ако Логън щеше да е вътре, така ли иначе щеше да е достатъчно горещо. Сега трябваше да почакат да се напълни…
Логън, триумфиращ след малката си победа, се премести до Пабло и го прегърна нежно през кръста.
-Благодаря ти. Като цяло.
Не искаше съвсем да нарушава личното му пространство, затова го пусна и зачака заедно с него. Някак си, фактът че и двамата бяха голи не достигаше напълно до съзнанието му на този етап. Съзнанието му беше заето с много по-важни мисли и усещания. Ваната се пълнеше болезнено бавно. Логън се почувства странно нервно, по незнайна за него причина. Не само тинейджърите са нервни когато са до човека когото харесват, дами и господа! Случва се и на мъжете в доста по-зряла възраст. Въпреки, че нямаше обяснение за новия феномен, изпълнил тялото му, усещането беше и приятно. Никога не се бе замислял за смисъла на израза „пеперуди в стомаха”, но вече започваше да разбира отчасти значението му. По време на интелектуалните му размисли, водата, слава богу, беше достигнала по-високо ниво. Покани Пабло да влезе вътре, и го последва, заемайки място зад него. Набързо запълниха и без това оскъдното пространство във ваната, поне що се отнася до по-едър мъж като Логън.
Усещането задникът му да се отърква у слабините на Логън му идваше прекалено, за да издържи повече от пет секунди в това положение. Отлепи вече влажния си гръб от гърдите на чернокосия и се извърна така, че двамата да бъдат лице в лице. Открадна си страстна целувка и след споделената си слабост, подло напръска лицето на учителя си с вода. Другият веднага замижа и това даде време на Пабло да си намери удобна позиция в отсрещния ъгъл на ваната. Не че тя бе особено просторна и момчето имаше голям избор къде да избяга, но така бе далеч по-добре. Предпочиташе да остърже голия си задник на керамичната повърхност, отколкото да мисли за все още твърдото мъжество под себе си. Човек наистина не можеше да сложи запушалка на майката природа.
Погледът му бе неустоимо привлечен от леко проблясващата къса коса насреща му. Искаше веднага да зарови пръсти в нея. И го направи.
- Наведи се малко. - заповяда първо и когато със задоволство видя как другият изпълни искането му, пръстите на блондина ефирно пробягаха по острите черни връхчета. Онова, което му се стори още по-очарователно, бяха мяркащите се тук-таме побелели кичури. Стояха представителни и изтънчени, спомaгащи за новата фантазия, която приятно се настани на изчакване в съзнанието на Ортиз. Устните му потрепнаха в захлас, а между тях излезе кратка въздишка.
Започна да разхожда пръсти сред приятната гора от черен бамбук и му дойде идеята да се пошегува. Много искаше да подразни своя сенсей, макар рядко да му се получаваше.
- Имаш точно...-направи пауза, за да изглежда шегата му още по-достоверна. -... 157 бели косъма! - възкликна като горд математик. Естествено, че нямаше къде да ги преброи толкова. - Сега разбирам защо си толкова многословен. - завърши с шеговит анализ, кимайки важно с глава.
Беше наясно, че хлапето може да играе мръсно, затова и Логън не се обиди от думите му. Прие ги по-скоро като предизвикателство. Подсмихна се, и се приближи бавно към Пабло, без да отлепя изпълнените с решителност ириси от неговите с цвят на прясно окосена трева. Заразходи пръст по луничките около нослето му.
-Хммм – даде си вид на дълбоко замислен – нека видим колко от тези прекрасни слънчеви точици мога да целуна. Как мислиш?
Повдигна вежда игриво.
-Една, две, три...
Целуна малка групичка в основата на носа, и продължи със следващите.
-Тук са повечко. Една, две, три, четири, пет.
Целуна и тях.
-А още дори не съм преброил всичките. Това са доста лунички. Дори по-сладък си, отколкото предполагаш, мили ми Пабло.
Сладък? Да не би току-що да го нарече сладък? Сладки бяха дечицата на по три годинки. Момчето, което уж пазеше линия, сега бе заплашван да се разболее от диабет. Всичката тази любовна игра му беше нещо толкова далечно и чуждо, че подобни думи събуждаха у него много смесени чувства.
- Сладък е задника ти! – изсумтя на висок глас, но в думите му така или иначе си имаше истина. Плисна го отново с вода, за да прекъсне очния контакт и да разсее любовните трепети в стомаха си. Предположи, че е гладен. – Аз излизам. – съобщи му и се изправи, потръпвайки от внезапната смяна на температурата. Водата се стече на талази от тялото му, а тази около Логън се развълнува. Последният от своя страна не изглеждаше особено доволен от бързото прекъсване на романтичното киснене във ваната. Пабло без това не обичаше особено ваните. Не му бе чак толкова комфортно вътре.
- Утре сутрин ще пея в радиото. – реши да сподели нещо, което го вълнуваше и отдавна му се искаше да каже. Останалото обаче остана да виси на езика му. Докато увиваше тялото си с дългата хавлия, се сети, че и Даниел щеше да е там с него. Вероятно не бе редно да изисква присъствието на Логън след последната среща на двамата… Наистина мразеше това. Би се радвал на присъствието му, но не и ако е, защото го е молил да идва. В крайна сметта бе най-благоразумно да не споменава нищо повече по темата. Щеше да остави избора изцяло на чернокосия. Взе малка кърпичка, с която започна да попива капките от русата си глава, докато размишляваше върху неговите си неща. Нещо, което му липсваше и отдавна не бе правил. Още отпреди смъртта на майка си.
Логън гледаше след Пабло, докато не го изгуби от поглед, и остана сам във ваната. Поклати глава.
-Какви ги върша... – ушите му се зачервиха от срам.
Плисна лицето си с вода, и побърза да излезе от ваната. И без това ниската температура на водата не беше по негов вкус. Подсуши се набързо, и се върна в стаята.
-Бих се радвал да те чуя как пееш, но не знам как ще реагира Даниел, щом ме види. Разбира се, надявам се да имам възможност да му се извиня за днешната сцена, но не искам нашите остри отношения да се отразят върху работата ви. Ще оставя този проблем за сутринта. Можеш да спиш на леглото, аз ще използвам фотьойла.
Целуна го за Лека нощ.
-Весела Коледа.
Пабло инстинктивно улови ръката му. Пръстите му потрепнаха, обгърнали широката длан, в която изглеждаха още по-малки. Защо ли се чувстваше като изгубено дете всеки път, в който топлината се отдалечаваше от него? Нищо повече не подлежеше на логика в живота му.
- Не ставай глупав… - промълви, когато питащите лешници насреща го накараха да се осъзнае за сетен път. – Как ще заспиш на този фотьойл? Дори не можеш да се излегнеш на него… - аргументира добре следващата си алчна постъпка. Но преди всичко самата идея да спят в една стая, но единия да спи на фотьойла, бе по-присъща на скараните двойки с двадесет годишен брак. Русокосият дори се изкиска тихо при мисълта да се държат като такава.
- Ще си спиш в леглото. – рече му пределно ясно, задърпвайки го към въпросното място. То не беше голямо, но двамата все щяха да се съберат някак. Поне Ортиз нямаше да има никакъв проблем.
- Хайде, време е за сън! – добави с медено гласче, като не дочака ответна реакция и събори Логън върху тясното легло. То освен тясно, се оказа и недостатъчно дълго, при което стъпалата на чернокосия щръкнаха от единия край. Гледката неминуемо предизвика бурния смях на русокосия.
- Ял си наистина много зеленчуци като малък… - отбеляза, едва възпирайки смеха си. Сети се онези песничка: „Зеленчуци който не яде, той голям не ще да порасте…“ Беше му колкото забавно, толкова и сладко. Само дето не му бе в стила да използва омразната му дума „сладко“. Прокашля се, за да си възвърне самоконтрола, но беше прекалено трудно. Усмивката продължи да се подава скришно в ъгълчетата на устните му. Следваше моментът, за който нещо дълбоко в него бе копняло много дълго време. След като го сръга малко другия, за да мине по-навътре, Пабло се качи на леглото и се намести плътно до него. Едното му краче се настани връз бедрата на Логън, а главата си момчето отпусна върху горещите му гърди. Топлината веднага го обля, щом разстла русите си кичури върху му. Сега дори чуваше ритъма на сърцето му.
- Весела Коледа.. – отвърна на свой ред, макар и с малко закъснение, сгушвайки тяло в уютното гнезденце. Оставаше да се надяват никой да не падне от леглото по някое време през нощта.

Разбуди го бунтуващата се топлина, която все така здраво обгръщаше тялото му. Клепачите бавно откриха пъстрите ириси, които веднага пропълзяха по изпъкналите от напрежение вени. Пръстите му пробягаха по чуждите, стискащи дребното му тяло до почервеняване. Погали го нежно, докъдето успя да стигне в това положение. Прошепна едно почти безгласно „тук съм“ и накрая усети как едрото горещо тяло отново се отпуска до неговото. Тъкмо можеше да си отдъхне, че го е успокоил без да попречи на съня му, и телефонът иззвъня.
- По дяволите! – изруга наум и побърза ловко да се измуши от ръцете на Логън, за да вдигне проклетия телефон. Кой пък можеше да го търси? Вече се бе разбрал с Даниел.
„Г-А-П“ бе изписаното име на екрана му и при вида на съкращението, Пабло една не изтърва мобилния си на пода. Притича на пръсти до балкона и излезе навън, затваряйки плъзгащата се врата след себе си. Знаеше, че главен агент Пейдж все някога ще го потърси отново, за да поиска своето, но Ортиз се надяваше да стане чудо и всички от ФБР да получат… например амнезия. Беше прекалено наивно да вярва, че който и да е човек ще му даде безплатно парче от пая, наречен „американска мечта“.
- Очаквахме обаждането ти още вчера. Трябваше да докладваш. – веднага от другата страна прозвуча онзи симпатичен тембър, чийто носител бе не просто профайлър, а изкусен лъжец. Думите й винаги звучаха убедителни, успокоителни и искрени, докато зад тях се криеха хиляди предупредителни знаци, чакащи като скрити в мрака остриета.
- Нямам нищо за докладване. – отговори Пабло хладнокръвно. Не отместваше поглед от красивите черти на спящия Логън, които през прозрачното стъкло изглеждаха като идващи от чудно измерение. Осъзна, че дори в такъв напрегнат момент това да го вижда го успокояваше. Даваше му нужната лудост да извърши всичко и нужните сили да понесе последиците.
- Знаем, че си тръгна заедно с Логън Хейс. Обеща да ни сътрудничиш.
- Не. – прекъсна спокойният и равен глас. – Промених решението си. Не мога да го направя. Този път съм краен в избора си.
- Какво искаш да кажеш? Имахме споразумение.
- Той ме обича. – изстреля с далечен глас, загубил поглед някъде в разрошената черна грива на метри разстояние, зад високото стъкло. В този момент бе решил просто да послуша сърцето си и да го остави да говори, макар и на възможно най-неправилния човек. – Обича ме какъвто съм. Обича ме такъв…невъзможен. – устните му се разтеглиха във вяла усмивка. – Не мога да му го причиня.
Дори не съжаляваше за проваленото споразумение. Нямаше да съжалява и каквито да бяха последиците от това неговото своеволие. Но чувството веднъж в живота си да направи истинския избор, да последва сърцето си, това чувство... Никой никога нямаше да му го отнеме. Дори да го заловят и заключат в тъмница, да го оковат като животно и да изсмучат живота капка по капка от тялото и душата му да го напусне…. Това чувство щеше да остане завинаги с него.
- Още си млад и наивен, Пабло. Разбирам защо искаш да вярваш на този човек, но се замисли дали наистина никога не би те изоставил.
- Знам какво опитваш… Но нищо няма да промени решението ми отново.
- Нима не знаеш що за човек е? След всичко…
- Не, не зная. В интерес на истината не мога да кажа, че го познавам добре. Но малкото, което знам, ми е достатъчно за това решение. Няма да съдействам. Сигурен съм, че Логън не е като баща си. Както и че за каквото и да разследвате старчето, Логън няма нищо общо. Затова може да спрете да си губите времето с него. Това е, което имах да докладвам. – затвори телефона, още преди агентката да е успяла да изрече нещо. Не беше вчерашен в игрички като тези. Беше наясно, че няма да го оставят на мира, така че предпочете да не си губи времето. Да го използва егоистично и пълноценно, докато все още го има.
Влезе в стаята, захвърляйки безпокойството си отвън. Искаше да събуди Логън по възможно най-приятния начин, затова се разпъргави малко. Направи сандвичи с единствените продукти, които му се намираха тук, но главната част беше специалното му кафе. С периферното си зрение забеляза, че другия отдавна бе подушил прелъстителния му аромат, но изчака докато стане готово и тогава го поднесе на малка табличка заедно с мини сандвичите от черен хляб с тиквено семе, маруля, кашкавал и домат. Блондинът бе вегетарианец, така че никога не си купуваше месо. Закуската в леглото беше глезотийка, каквато също не беше правил за никого, дори за себе си.
- Та-да! – постави театрално масичката на леглото пред Логън, присядайки гордо в единственото свободно ъгълче до него. Не се сдържа да приведе в ред изкусително разрошената му грива, затова пръстите му чевръсто пробягаха през гъстите кичури. Отново прехапа устна, когато видя беличките да проблясват някъде там. – Е, как спа? – попита го нещо толкова ежедневно, че медец покапа от езика му. В момента не можеше да крие, че му харесва всичко да е толкова лесно. Чувстваше се като безгрижен хлапак, какъвто и трябваше да се чувства на тази си възраст.
Изненадан не бе достатъчно силна дума да изрази как се чувстваше полузаспалият все още Логън. Впечатлен беше къде, къде по-подходяща. Закуската бе подредена и поднесена по толкова приятен начин, че дори педант като него не се сдържа, и се наслади максимално на гледката. Приказният аромат на кафето бе допълнителен и добре дошъл бонус. Усети как устата му се напълни със слюнка, а стомахът му простърга точно навреме.
-Нямаше нужда да правиш това за мен, но не мога да не ти благодаря за жеста.
Понечи да го целуне, но в мислите му изскочи малка аларма. Едва не грабна чашата все още горещо кафе, и изпи малко количество от нея. Да, така определено беше по-добре. Събра устните им заедно за кратка, но задоволителна целувка.
-И въпреки това, не искам да ям това сам. Бих предпочел да закусаш с мен.
Подаде на Пабло един от мини сандвичите. Стърпя се да не опита да го нахрани собственоръчно. Желанието беше доста силно, но не биваше да се поддава на такива любовни пориви. Малки, бебешки стъпки.
Не се сдържа и се засмя на реакцията отсреща. Самият той не виждаше какво толкова бе направил, дойде му отвътре да го стори. Беше точно толкова просто. Сега разбираше, че хората не привикват към жестовете на любов, не правят всички романтични и лигави неща, за да имитират останалите. Те просто се случваха сами. Когато искаш да разведриш другия, или да го зарадваш. Или да го подразниш нарочно, ако поводът го изисква. Ортиз се засмя отново. Отговорите пареха на езика му от минути, но отвръщаше само със звънкия си смях.
- „Нямаше нужда да го правиш…“ – най-накрая рече, имитирайки сладко Логън. Акцентът му все пак прозираше, въпреки опитите да говори изчистено. Но така или иначе в момента се целеше към комичността. – Защо пак приказваш глупости? – смъмри го под нос и излапа сандвичето директно от ръката му. Езичето му успя да се плъзне леко по протегнатите пръсти на чернокосия. – Направих го не заради някаква нужда, а просто така. – почти сви рамене, а усмивката все така грееше на лицето му. – Всъщност аз рядко закусвам. – призна си, припомняйки си факта, че трудно си гради някакви навици, а и принципно бе от типа хора, които лесно можеха да издържат с един грейпфрут цял ден.
- Не ми отговори, как спа? – реши да смени темата, преди Логън да му е изнесъл лекция на тема „Закуската – най-важното хранене за деня“. – Сутринта усетих, че стана малко неспокоен.
-А, да, извини ме, моя грешка. Разсеях се при вида на тази прекрасна изненада.
Логън подаде още един малък сандвич на Пабло, наблюдавайки внимателно как той го изяжда с удоволствие. Дори само това му стигаше.
-Просто...не помня откога никой не ми е правил закуска. Всъщност...не мисля, че се е случвало някога. Ти си първият...
Загледа се нежно в зелените очи.
-Относно въпроса ти, сънувах кошмари. Просто стари спомени. Свикнал съм. Няма нужда се притесняваш за мен.
Логън си открадна още една кратка целувка, облизвайки плътните устни.
-Ммм, вкусно. Между другото, кога ще се виждаш с Даниел?
Нещо, казано от Логън, накара Пабло да разшири очи от изумление.
- Чакай, как може да съм първият.. – не скри изненадата си русокосия. Пред него стоеше мъж на толкова години, който никога не беше ял закуска, приготвена от някой друг? Не, това не изглеждаше правилно. Никак даже. – Стига, бившата ти жена никога не ли не ти е готвила? – изстреля без да крие почудата си, а после продължи без да се съобрази с това дали пък не навлиза в болна тема. – Или поне майка ти трябва да ти е правила закуска…?
Забеляза, че нещо в изражението отсреща се промени, но беше твърде късно, за да си върне думите назад. Казаното-казано. Пабло обаче нямаше да крие любопитството си… което от своя страна бе естествено породено от вътрешното желание да познава човека пред себе си. Може би това му беше нужно, за да му се отдаде напълно. Може би…
- Добре, че ме подсети… След малко трябва да тръгваме към радиото. Даниел ще ни чака там. – върна се на последния въпрос в някакъв опит да замаскира пагубното си любопитство. Не искаше да връща нежелани спомени у никого. Знаеше отлично какво е, макар при него да не се проявяваше под формата на кошмар. Не искаше и да се замисля върху въпроса дали някога наистина ще успее да живее като нормален човек. Някак се съмняваше доколко „нормален“ може да е живота му.
-Бившата ми съпруга беше кошмар в кухнята, затова я държах на километри оттам. – Логън се засмя тихо – А и на мен ми доставяше далеч по-голямо удоволствие да готвя. Майка ми...... – направи прекалено дълга пауза, за да се надява че е останала незабелязана – не беше като другите майки, но не ми се говори за това точно сега. Във всеки случай, радва ме това, че ти зае това място като първия ми.
Логън му намигна палаво.
-Що се отнася до радиото, не смятам за подходящо да те придружа днес. Много искам да съм там, но не мисля че е добра идея да дразня Даниел още от първия път. Последното, което искам, е да спъвам работата ви. Писането ми ме чака, така или иначе. Ще оправя бъркотията вкъщи, ще напазарувам.
Логън започна да изрежда различни неща, които в този момент съставяше в главата си под форма на списък. Беше му необходимо да се разсея малко, и да остане сам. Изрови телефона си, и се шокира от огромното количество съобщения и обаждания. Човек да не го изключи за една вечер...

- Да, разбира се. Предположих нещо такова. – изломоти набързо и реши да не мисли чак толкова по въпроса. Не беше голяма работа. Пък и Логън там би го разсейвал. Тези бляскави бели косъмчета, носещи се гордо на повърхността на мастиления водопад…
- Е, тогава…ще се видим по някое време? – едва го извъртя на въпрос, умът му се бе изгубил на съвсем друго място. Кожата вече пареше под дрехите и нямаше идея как бе издържал докато изчака другия да се оправи и го изпрати до асансьора. Нямаше много оставащо време. Но и не можеше да чака повече. При всички случаи вече отдавна придошлата вълна на възбуда го заля точно, когато вратата хлопна зад него. Дребното му телце отпусна всяка тежест върху нея и се фокусира върху освобождаване на поредната си фантазия. В моменти като този последното, което го вълнуваше, бе колко жалък бе за всичко онова, срещу което тялото му се съпротивляваше извън фантастичните измерения. Имаше нещо прекалено сбъркано в него.
- С..Сенсей! – изсъска прозвището през зъби и изви тяло в ръцете, които усещаше така плътно около себе си. След като вече бе преминал през всичко това и чуждият допир се бе запечатал във всяко докосвано кътче, жигосал кожата като татуировка, русокосият можеше да си докара бурен оргазъм в рамките на минута-две. Не му беше лесно с това ново ниво на играта. Колкото по-реалистично ставаше, толкова по-трудно бе да се задържи на земята. А не искаше да полети съвсем в облаците, защото оттам падането би било смъртоносно, не просто болезнено.
Тази фантазия бе далеч по-наситена с детайли от предхождащите я. Пренасяше действието в училищна стая. Карираната зелена поличка на Пабло се повяваше ефирно от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец, през който момчето се взираше замечтано. Това действие на майката природа повдигаше така или иначе късото долнище, изпод което се откриваха стройни карамелени бедра, пристегнати от червени дантелени жартиери. Късата прилежно загащена ризка си вървеше с вратовръзка в същия опияняващо червен цвят.
В празната стая се чуха равномерни стъпки и щом русокосият извърна поглед, видя високата мъжка фигура на Логън, облечена в греховно скъпа риза с пропуснати две копчета, придружена от тъмносини тиранти, някак подчертаващи широките рамене и едър торс.
- Сенсей… - наченката на изненада се стопи в сумрака, сред който ясни очертания добиваха само те двамата.
Учителят прокара пръсти през прошарената си коса. Ученикът прехапа устна, докато изумрудените ириси отчаяно търсеха знаци в потъмнелите лешници.
- Днес пак се отнесе някъде в часа ми. – поде с бегла неодобрителна нотка. – Изглежда съзнанието ти е някъде другаде, затова предлагам… - направи само крачка, изваждайки ръка от джоба на стилния си панталон. Пръстите му повдигнаха малката брадичка. - …да го върнем тук, на земята. – влудяващо тайнствена усмивка се криеше в едното ъгълче на устата му, но не я издаде. – но първо… Вратовръзката. Непослушните ученици трябва да се наказват.
Пабло заповяда на пръстите си да се изгубят във възела и отхлабвайки го да го издърпат навън. Учителят му наблюдаваше изключително бавния бавен процес и едва дочака вратовръзката да се озове в ръката. Сви я и с едно рядко движение пое контрол над телцето на блондина. Той се врътна, заедно с поличката му, силната ръка го застави да се наведе леко и облегне ръце на чина пред него. Едрите пръсти се разходиха по двете бузи, докато всяка пречка бе прилежно отпратена встрани от дупето. Чу се замаха във въздуха. Мощен, също като сблъсъка на парчето плат у нежната кожа, придобиваща все по-силен нюанс на розовото, постепенно преливащ в черешово.
Ученикът изстена няколко поредни пъти, докато неговият сенсей най-сетне не прекрати наказанието. Ръката му се плъзна плътно по тялото на русокосия и се уви около тънкото му вратле. Устните се приближиха до ухото и зашепнаха влудяващо тихо.
- Ще ми дадеш и първия си път… Това ще се брои за първия ти път, ясен ли съм? – изви нежната шия към себе си, впивайки устни в съседните.
- …По дяволите! – изстена Пабло, сподавил вика си от поредния оргазъм. Беше прекалено внушително, за да издържи до края на тази фантазия и млечнобяла течност сега се стичаше като мед по ръката му.
---
Не си представяше новото си начало така. Може би само в съзнанието му бе наистина ново начало, но кой би предположил, че няма да има за какво да пее? По-точно казано, чувство, което да вложи, за да украси текста. За първи път усети, че нещо не е наред. Но не видя проблема у себе си. Чувства ли? Душата му днес се носеше на хиляди метри над облаците и попиваше стотици усещания от всеки един. Беше толкова преизпълнен с чувства, че шансът проблемът да е в него беше нулев. Едва след края на участието му и напускането на сградата, Пабло започна да анализира нещата. Всъщност нищо не се бе стекло както го мислеха двамата с Даниел. И в неговото лице видя същото, ако не и по-голямо разочарование от водещия, който им бе приготвил списък, който да изпълнят. „Това е популярно сега, това искат да чуят хората…“ и така нататък аргументи съсипаха всичко красиво и запратиха по дяволите стойността на истинската музика. Но така или иначе вече бяха в глупавото радио, Пабло не мога да захвърли и този малък шанс да внесе промяна в живота си. Ангелският му глас обаче просто възпя любовта от песента, която му бе предложена, но която не го докосна с нищо. Останалото от списъка дори не искаше да си спомня. Можа само да се зарадва, че Логън не беше дошъл.
Беше се сдухал повече от необходимото и затова се сбогува с Даниел още пред радиото. Обеща му другия път да му се реваншира за пропуснатия обяд. Блондинът нямаше капка апетит. Тръгна надолу по глухите улички с ръце, загубени в бездънните джобове. Празният му поглед не спираше да шари по сивия паваж. Осъзна, че никога няма да има онази свобода, за която мечтае. Можеше да си спечели само една малка частичка от нея, при това с борбата щеше да е безмилостно жестока. Най-разочароващото не беше във факта, че днес не изпя каквото искаше, а във факта, че телефонните линии на радиото отново бяха гръмнали подобно на предния път. Този вид „успех“ обаче никак не се хареса на Пабло. Не му достави вътрешно удоволствие, нито го поласка. Чувстваше как в гърдите му се надаваше странен гняв и недоумение защо хората не можеха да направят разликата. Само повърхността и видимото бяха важните неща в края на деня. Никой не се вглеждаше в дълбините, не се затормозяваше да търси... душата.
Иззад уличката на ъгъла се нададе зов за помощ. Първата реакция на русокосия бе да се огледа наоколо. Не видя никой, затова сви в тясното пространство между потискащо сивите стари блокове. Гледката, откриваща се там, го накара да се засмее глупаво. Просто първична реакция, която не можа да сдържи при вида на възрастния господин със свлечени панталони. Дори бе изключил, че навярно точно той викаше да помощ, защото уличката беше пуста по това време. Всички си бяха на работа, или вкъщи.
- Какво си ме зазяпал? Нямаше да ти е толкова смешно, ако имаше моите болежки. Вече и кортизоновите инжекции не действат.. – мъжът с иначе внушителна фигура стоеше почти като препариран, като че се боеше да помръдне и милиметър. Едната му ръка бе скрита зад гърба му, а веждите му бяха събрани в гримаса на мъченик. Пабло бе напът да го попита какво за бога прави със смъкнати гащи, но той си се издаде сам. – Човек да не може да пусне една вода… Вярвай ми, един ден и ти няма да може да си обуеш обратно гащите… Ако ми удари едно рамо, ще кажа на внука ми да ти се отплати като дойде това време.
- Съжалявам, че се изсмях… Не беше подигравка. – реши най-после да поясни реакцията си отпрати малко, докато се доближаваше до стареца. Странно, но по нищо не му личеше да има проблеми със здравето. Стори му се в добра форма за възрастта си. Дори бръчките по лицето едвам си личаха, късата посивяла коса не бе оредяла дори в средата на темето. Трябваше да го пита какви витамини взима. – Ще ви призная, че… - комплиментът който момчето се канеше да направи, бе напълно задавен в светкавично промененият сценарий. Точно, докато се навеждаше, отнякъде го сграбчи подобна на лешояд ръка и с неистовата си сила го постави на колене. Малка игличка проби врата му ниско долу и във вените нахлу неизвестно химическо съединение, чийто ефект го прониза право в мускулите. Може би дори в същата секунда месестите пръсти събраха косата му и я задърпаха назад. Устата с меки черешови устни се разтвори и вече сенчестетата фигура натика члена си вътре без предупреждение. Всичко изглеждаше като една доста репетирана постановка. Единият участник в нея се надяваше, че най-сетне е започнал да сънува кошмари, по-ужасни от живота му. В момента мислеше само защо не може да се съпротивлява. Давеше се от насъбиращата се слюнка, която нямаше кака да преглътне от онова, задръстващо гърлото му отново и отново. Не можеше дори да мръдне челюстта си, за да ухапе. Зъбите му безпомощно пропускаха твърдата кожа да се изплъзва отново и отново, достигайки до гърлото. Езикът му попиваше чуждия вкус против волята си и привикваше зверско гадене. Очите му, широко отворени, с клепачи – неспособни да ги скрият, сега се пълнеха със сълзи. Тези сълзи далеч не идваха от чисто соленото море. Бяха по-парливи и от адски огън. Засвидетелстваха клетвата да оцелее сега, за да намери този изрод и да го убие после.
- Добро момче. Обичам добрите момченца. – думи, по-противни и от притежателя им, прелитаха през ушите на русокосия, но той не ги слушаше. В главата му се повтаряше само клетвата му. Нямаше за какво друго да се хване в този момент. Ръцете му също бяха застинали някъде там, опрени в студената стена, която не усещаше. Цялото му тяло бе изтръпнало, но храната продължи да се изчаква нагоре и в даден момент размазания силует също се усети, че блондинът е напът да си върне закуската. Развика се ядно, като че говореше на някого, и най-сетне дръпна окончателно главата му назад, пускайки го да изгуби баланс и да цопне върху в дъждовната локва до него. Плисването на вода в лицето му помогна донякъде, макара да не възпря нуждата му да повърне.
- Не съм свършил... – скъпата му италианска обувка се придвижи по трепкащото дребно тяло, борещо се да си върне контрола, и отмести няколко руси кичура в страни. - …ще го направя върху красивото ти лице.
---
Няколко часа по-късно удряше боксовата круша на Джеремая с такава сила, че се наложи другия да се екипира превантивно, че да я удържи някак. Не помнеше почти нищо, но очевидно бе стоял на онази глуха уличка с асове, докато ефекта на химичното съединение в тялото му отмине и докато успее да събере останките от себе си. Първоначално смяташе, че гаврата бе лично поръчана от онзи противен г-н М, на който пак му забрави цялата фамилия. Но ако беше той би се заел да го унижи лично, ако избере този тип унижение. Всеки случай момчето знаеше, че е все нечие дело. С всеки удар успяваше някак да подреди мисълта си и да си сглоби ново достойнство. Сякаш ги купуваше от Икеа. Не, не беше толкова лесно. И вече му писна само да забравя и да продължава нататък до следващото унижение. Не, този път нямаше да забрави. И щеше да отвърне. Сълзите продължиха да се стичат по лицето му мълчаливо, но погледът му бе изпълнен с контрастен стремителен гняв.
- Искам да стана по-силен… - за първи път проговори на Джем, откакто бе дошъл. Беше очевидно за другия, че нещо му имаше днес, не само заради откровеното му желание да убие някого. Закъсня доста за днешната тренировка. Но въпреки всичко Джем никога не задаваше въпроси. Не и такива, които биха налели масло в огъня, или сипали допълнително сол в раната. Пабло силно го уважаваше и заради това. Обичаше да го слуша, да го гледа как пуска мъката в душата си като ранена птичка на свобода. Нямаше как да полени или да стигне далеч, но щеше да види бял свят, вест да стои затворена в клетката си и да умира отвътре навън. – Винаги се чувствам толкова слаб, когато трябва да съм силен… - добави заби последния си удар в боксовата круша. Потръпна от все още пресния кошмар, изпитал наяве. Беше измил лицето си поне двадесет пъти оттогава, но отвращението нямаше измиване. Беше изгорил всички банкноти, които му бяха хвърлили като на улично куче, но унижението нямаше изгаряне. Мадам Ингрит ли беше? Щом ФБР не я бяха намерили, можеше да им помогне. Щеше да направи услуга на целия свят, коврата нямаше на кого да липсва.
- Защо, мамка му!? Мразя това чувство… Мразя го, Джеремая! – изскърца болезнено със зъби. Нападнаха го и други спомени. Много напомнящи последния разказ на стареца. – Последно се чувствах толкова безпомощен, когато държах ръчичката на малкото си братче и гледах как умира. – искаше му се да удари отново, но реакциите на тялото му замлъкнаха. Останаха само неприятните тръпки, лазещи под кожата на гръбнака като нашествие на чужд паразит. – Да, бил съм там.. – добави с хладна полуусмивка. – И още не мога да се примиря, че не можах да го спася. М го оставих да си отиде в онази вмирисаната риба стая с пожълтели стени. – усмивката му ставаше все по-горчива. – И знаеш ли какво беше последното му желание? Последното, което ми каза, вече отиващ си от този свят… „Грижи се за мама“.- пристъпът на смях не закъсня. Разхили се като ненормален, какъвто беше. Официално се обяви за луд. Кой на мястото му би останал с всичкия си? – Виж ме.. Оставих и нея да умре… Дори не търся истинския й убиец… Не ме е грижа.. Не можах да простя и нейната слабост… Кажи, не съм ли жалък? Не съм ли? – ехото на горчивият му смях задълго попиваше в стените.

*********

Идеален ред в апартамента, пълен хладилник, направено и приканващо го горещо кафе, лаптоп готов за работа. Всичко беше точно такова, каквото му харесваше. С една, единствена разлика. Вече не беше достатъчно. Тази негова любима уютна самота се промъкваше по нов непознат за него начин. Такъв, който го караше да се чувства така, сякаш нещо много важно му е било отнето. Нещо, на което бе махнал за „Довиждане” едва преди няколко часа. Как може някой да ти липсва толкова скоро? Такива неща се случваха на хората ежедневно, а явно и Логън не беше застрахован. През тялото му преминаха малки иглички, и стаята му се стори по-студена от преди.
-Въобразявам си.
Все пак си облече комфортно горнище и този път, решен да изпълни поставената си цел, седна решително пред екрана и си заповяда да се съсредоточи.
Щрак-щрак. Повтарящ се тривиален звук, който съзнанието вече не долавяше. Беше се превърнал в бял шум. Буква след буква, думи, изречения, абзаци, нов ред, пряка реч. Непрестанно натискане на копчета, от време на време някоя малка редакция, момент за размисъл, и отново познатото щрак-щрак. Кафето вече бе преполовено, както и страницата насреща му. Съсредоточен непрестанен поток на мисълта, като песен с вече измислена мелодия, която само чака своя текст. Никакви чувства, никакви емоции, просто думи. Най-студеният и противен начин на писане, но и той се налага понякога. Край на главата.
Напоследък прекалено дългото заседяване не му се отразяваше добре. Привикна да е в движение доста по-често, и изглежда тялото му си искаше своето. Имаше нужда от разходка, и малко раздвижване на мускулите. Облече екип и този път се покри с качулката на суитчъра. За всеки случай си взе и малкия мп3 плейър, който в един момент бе решил че му е крайно необходим. От този знаменит момент насам стоеше зарязан в кутийката, с която пристигна. Набързо качи няколко от песните, които харесваше, запази документа и затвори червения лаптоп.

***

Благодари мислено на човека, измислил мп3 плейърите. Спестяваха толкова излишни разговори, особено когато искаш да останеш сам. Нещо трудно постижимо при толкова хора, търсещи внимание. Беше повече от сигурен, че усеща убийствения поглед на последната жена, на която махна и подмина със сто километра в час. Замисли се дали да не си напише с огромни букви на челото „Собственост на Пабло”, но нещо му подсказваше, че това ще му навлече далеч повече проблеми. Собственост на Пабло, а...Побягна още по-бързо. Това чувство беше прекалено опасно. Чудеше се как би могъл да го обясни най-добре, и в съзнанието му изплува образът на Отровната Айви. Привлича жертвите си със сладки обещания, а в целувката и’ се крие единствено смъртта. Бавна и болезнена смърт, но сладка, греховно сладка. Такава, за която човек би убил и умрял съзнателно.

***

-Какво, по дяволите е това?! Стейси, в офиса ми, веднага!
Точно десет секунди по-късно потракването на токчета се пренесе от другата страна на вратата.
-Кажете, Г-н Мъри.
Килиън хвърли ядосано купчината снимки на бюрото си. Една от тях падна в краката на секретарката му. Тя я повдигна бавно, и от гледката изражението и’ се смени с такова на пълен шок.
-Откъде се появиха тези гнусни снимки?!?
-Аз...нямам си на представа, Г-н Мъри. Пристигнаха заедно с пощата, а на плика нямаше нищо друго освен името ви.
-Наясно съм с това!! Отворих проклетия плик!
Стейси потръпна изплашено.
-Извинете ме, Г-н Мъри. Ще направя всичко възможно да разбера кой ги е изпратил.
Не получи отговор. Килиън Мъри се разхождаше по цялата дължина на помещението, като щракаше нервно с любимата си химикалка, струваща цяло състояние.  
-Какво си ме зяпнала?!– развика се изведнъж – Разкарай се!!
-Д-да, ДА, Г-н Мъри! Извинете ме! – едва не се препъна на излизане от офиса, превърнал се временно в минно поле.
Пръснатите снимки продължаваха да лежат върху дървената повърхност. От тях се смееха лицата на двама мъже, прегърнати по средата на супермаркет, а целувката им бе разкъсана грубо по средата.

***

Чувстваше се приятно уморен от дългото тичане. Горещ душ би бил  идеалното продължение. Замечтан за момента, в който ще се пъхне под капчиците вода, Логън отвори пощенската си кутия. Заизкачва се по стълбите за допълнителна тренировка, прехвърляйки пликовете един по един.
-Сметка за телефон, търговски глупости, я, коледна картичка, сметка за кредитна карта, още една коледна картичка, бял плик, сметка...
Спря на стъпалата, водещи към 3тия етаж. Върна се обратно на белия плик. Без марка, без подател, получател, или какъвто и да е адрес. Нищичко. Реши да го отвори веднага щом се прибере. Остави пощата на портмантото и понечи да заключи, когато до обонянието му достигна миризмата на пушек. Влетя в кухнята си, но там всичко си беше наред. Излезе навън в коридори и отново усети миризмата, този път една идея по-силна. Запъти се към апартамента отдясно на неговия, където живееше Г-н Кийтс. Позвъни, но не получи отговор. Опита да отвори вратата, но бе заключена. Пушека се промъкна изпод вратата. Нямаше никакво време за губене. Вдигна яката на суитчъра върху носа и устата си , и разби дървото с няколко ритника. Огромното количество пушек го нападна яростно, и Логън инстинктивно затвори очи.
-Г-н Кийтс! Чувате ли ме?
Направи крачка в апартамента. Всичко стана прекалено бързо. Задушлива миризма на газ. Предупредителна лампичка  „Внимание” в съзнанието на Логън. Взрив, предизвикващ ударна вълна. Тялото на бившия учител бива запратено няколко метра назад. Сблъсък с металния парапет. Глух звук, откъснал се от гърдите му като единствен признак за причинената болка. Черна картина, и изгубване на съзнание.