"Съседи"

Разтърсващ взрив разтресе цялата сграда. Пабло залитна към стената от труса, който накара обзавеждането на Джеремая да затанцува румба. Нямаше как да игнорират подобно помитащо усещане.
-Това беше апартаментът над нас. – отбеляза Джем с леко присвити към тавана очи. Пабло нямаше идея как старецът бе останал на краката си, но щом му помогна да се изправи, двамата тръгнаха да проверят какво е станало. Ортиз по-скоро последва като на сън другия, който го дръпна за ръкава като подкана да се размърда. А трябваше ли? Можеше да мисли само за усещането си, че каквото и да види на горния етаж, няма да му хареса… И в този ред на мисли неизбежно стигна до един ужасяващ факт. Горе беше петият етаж. Етажът, на който живееше Логън. Нима имаше шанс…
Сърцето болезнено прескочи ритъм, краката се заковаха като пирони на две различни стълби. Но беше късно. Късно да оттегли мислите си, късно да се извърне назад и да побегне. Късно да избегне болката. Дори по-напредналата по трасето фигура на Джеремая не успя да скрие лежащото в безсъзнание тяло до парапета. Нищо не можеше да скрие гледката, откриваща се все по-ясно пред отличното зрение на момчето. Никога не бе стоял през компютъра си дълго, никога не беше слагал очила. Нямаше нищо, за което да се хване. Не можеше просто да повярва, че очите го лъжат. А човек не полудяваше без обичайните симптоми. Не бе и халюцинация. Всичко това се случваше.
-Пабло! Повикай помощ! – викът на дядо Джем се удари като ехо в скала. – Бързо, извикай линейка!
„По дяволите! По дяволите! По дяволите!“ – повтаряше си, надявайки се да му помогне да извърне поглед. Защото не го ли направеше, никога нямаше да дойде отново на себе си. Тялото му бе сковано като камък, не го чувстваше като свое, също както след онова съединение в кръвта му по-рано днес. Секундите течаха като часове.
-Бърза помощ, кажете какъв е случаят? – женският глас в слушалката го успокои, че автопилотът му успешно се е задействал. Разширените зеници сега шареха наоколо, докато едната ръка запушваше с ръкав устата, заради дима, все така изпълващ коридора. Хлапето знаеше, че няма да издържи психически, ако се доближи още, усещаше как щеше да се разпадне, а една линейка надали щеше да има две носилки. В този момент никой не помисли, че в апартамента навярно имаше още едно тяло, което все някой трябваше да изнесе вън от адските пламъци. Пожарникарският екип щеше да се погрижи. Момчето остана до асансьора, повтаряйки в телефона, че трябва да се побърза. След обстойното му оглеждане наоколо забеляза нещо и го вдигна, като че животът му зависеше от това. Малката бележка чудно изпъкваше с белотата си сред димната завеса от токсичен газ. Нямаше време да я разгърне, защото чу виковете на Джеремая да се маха оттам. Когато погледна към стълбището, тялото го нямаше, вече бе преместено.
---
Стоеше насред локва вода, в която можеше и да се огледа заради лъснатия под. Някой му я беше подал, но нестабилните му пръсти я разсипаха. Някой го беше насилил да си седне на задника, но умът му едва ли не тичаше напред-назад по широкия коридор. Белите светлини на лампите изгаряха очите му, но ги държеше широко отворени, сякаш искаше да си го причини. Искаше да изгорят, сякаш това би изтрило болезнената гледка от паметта му. Или пък още по-болезнения факт, че бе напълно безпомощен. Отново. И пак, и пак. Трябваше да се случва с всеки, когото обикне. Дори самия себе си. Обикнеше ли, не можеше да спаси. Нищо не се задържаше в малките му ръце. Не защото бяха малки, а защото в тях нямаше достатъчно сила да се вкопчи здраво. Никога не стигаше. Нищо нямаше да го направи достатъчно силен, за да надвие съдбата.
-Кой доведе г-н Хейс? – висок мъж в бяла престилка и папка в ръка, застана пред чакащите за различни стаи и се огледа. Задържа поглед върху русокосото момче, което в миг се изправи като посочен от учителя ученик. Нищо, че не бе допринесъл за ничие спасяване. Действаше без способността да мисли. А и Джем бе зачезнал нанякъде. – Роднина ли сте му? – зададе с равен тон следващия въпрос, докато прилежно прибираше химикалката си в малкото джобче на мантията.
-Не, гаджето му. – отвърна, сякаш отбелязваше очеваден факт като този, че прасетата не могат да летят другаде, освен във въображението ти.
Мъжът в ролята на лекар започна да изрежда сума термини, събрани в обща картина на диагнозата. Не му се разбра почти нищо, или поне в ушите на Пабло всичко прозвуча като кодирано съобщение на ЦРУ.
-Ще се оправи, нали! – дори не задаваше въпрос.
-Както вече казах, показателите му са стабилни, но ще го задържим за още 48 часа под наблюдение тук.
-Можем да го видим, нали! – тялото му само се задвижи към края на коридора, зад чиито дебели врати се простираше интензивното. Вече чакаха отвън повече от час.
-Момент, успокойте се. – стабилната и непотрепваща ръка го задържа, препречвайки пътя му нататък, а следващите думи като че изкопаха ров с крокодили и издигнаха ограда от бодливи тръни. – Не допускаме външни лица. Само роднини. Най-добре се върнете след два дни.
-Два. Дена?! – опули се невярващо. Нямаше време да разсъждава над реакциите си. – Какви ги дрънкате, отивам да го видя още сега! – ръката не помръдна, отказвайки да зачете думите му. – Какво външно лице, какви пет лева?! Нали ви казах, че съм му гадже?! Пуснете ме да го видя! Веднага!
-Какво става? – подкреплението не закъсня и няколко сестри се включиха към моралната страна. Пабло просто не можа да изостави всичките си чувства пред вратата на болницата. Опита, несъществуващия бог му бе свидетел, че се опита. Да захвърли всичко, освен здравия си разум. Но вече и такъв не му бе останал. Искаше само едно и както винаги беше твърде много.
-Пуснете ме вътре!!! Ще ви съдя!
-Успокойте се, господине! – издърпаха го встрани няколко чифта ръце. - Съжалявам, но не се разрешават други посетители. Само роднини. Не правим изключения. Ако не сте от семейството, ще трябва да изчакате тук, докато го преместим от интензивното.
-Чуйте ме, и вие сте ранен и ви трябва помощ. Бил сте изложен и на токсичния пушек. Позволете да се погрижим… - поде отново лекарското лице, оглеждайки окаяното състояние на Пабло.
Всичко в него се съпротивляваше срещу това. Целият се тресеше, но не губеше и капка от равновесието си. Краката му, тежки като олово с прикачен магнит, едва му позволяваха да върви, но го спираха от това да се строполи на стерилния под в болницата. По челото му бе избила студена пот. Погледна рамото си, цялото издращено от ноктите на хора, които бяха решили да се евакуират по стълбите и го бяха избутвали от пътя си като озверели кучета. Дрехата му бе скъсана, а раната пареше от възпаление. Момчето не усещаше нищо дори сега, когато я забеляза. Единственото в съзнанието му си остана все още по-адекватният от него Джеремая и тялото до парапета.
„Значи го обичам, а не ми е позволено да съм до него? Да държа ръката му, да му говоря? Що за сбъркан свят е това!“
-Майната ви! – изтръгна се от придържащите го хора като разярено животинче. - Не ме докосвайте повече! – побягна към вратата със сетни сили. Трябваше да открие Джем. Бе неспособен да се справи с това сам самичък. Мечтаеше за момента, в който и той ще загуби съзнание, но този така бленуван сън нямаше намерение да го навести. Бе по-буден от всякога и това го убиваше бавно отвътре. Не знаеше какво да стори с всичката си безпомощност, с тази проклета разяждаща болка. Можеше да преживее всичко, да се изправи след всяко унижение, да оцелее след всяка опасност, но не можеше да преживее подобна загуба отново. Не би могъл да продължи напред без Него.
---
Секундите течаха като минути, минутите се превръщаха в часове. Вече не помнеше колко дълго стоеше в тази чакалня, но бе сигурен, че и на сън да го бутнат, щеше да изреди всичко тук. Погледът му многократно пробяга през всяко столче и изпиваща очите бяла плочка на пода. Още на втория час тук не му беше останало нищо ново, в което да се взира. В даден момент се фокусира върху похъркването на задремалия върху рамото му Джеремая. Така му се щеше да открадне дрямката му. Дори сега му минаваха само подобни егоистични мисли. Опита да убеди старчето, че е добре и може да се прибира без него, но прозвуча така неубедително, че всъщност не му остави голям избор. Без компанията му би полудял тотално. Единствено този човек успяваше да укроти буйните му страсти. Ако му кажеше как успяха, Пабло не би имал против да го пусне да си почине от глупостите му. Но се познаваше. Щеше да вдигне това място и целия му персонал във въздуха, докато не го затворят в лудница. Единият му крак продължаваше да пружинира върху лъскавия под, а пръстите да треперят свити в малки юмруци. Поне веднъж в живота си не можеше ли да се чувства по-малко безпомощен? Искаше да има супер сили. Не му бе нужен геройски статус, нито героичен псевдоним. Трябваха му само две супер сили. Да влезе там, при Логън, и да изсмуче всичката болка, премахвайки пораженията от тялото му. Нищо повече.
По едно време, когато отиде до машината за вода, напипа нещо в джоба си. Вярно, бе открил бележка. Дори не знаеше, че е още у него. Разгърна я и прочете написаното с грозноват почерк върху белия лист.
„Любопитството убило котката, Л…“- замисли се дали въобще бе от значение, но погледът му неизбежно бе привлечен от единствената буква след запетаята и многоточието. - Какво е това? Просто едно Л? Дали е буква…някакъв инициал? Главно Л… От име? Дали.. Неее, глупости! Пълни глупости...  – заразсъждава на глас, замаскирайки останалите си тревоги за момент. Важна или не, глупавата бележка бе перфектното временно разсейване. – Нима е възможно..може би… Може би е. Някой опитва да го убие? Не, изключено… Та той е…добър с всички. А и каква ще е тази игра на котка и мишка… Не! Това може да е всичко. – смачка бележката между изтънелите си от глад пръсти, но не я хвърли. Върна я обратно в джоба.
---
Най-сетне се пребори с времето, нижещо се като безкрайна спирала, а той в средата губещ усещане за посока и изход. Благодарение на Джеремая и Даниел, най-сетне сложи хапка в устата си и се приведе в нормален вид. Кръговете под очите трудно можеха да бъдат скрити, но сънят го отбягваше вече трета нощ и нямаше какво да направи по въпроса. Кожата му си бе възвърнала цвета, но очите все още жадно търсеха блясъка си. Русокосото момче досущ приличаше на онези немили-недраги девойки от фолклорните песни, които линеят по любимия си.
Днес най-сетне не го отпратиха. Дадоха му да попълни нещо и го пуснаха да влезе в болничната стая, където бе преместен Логън. Изначално някакъв трепет се събуди в сърцето му и Пабло забърза крачка до вратата с указания номер. На два метра зад него го следваше мнителният Джеремая. И с право го следваше, съмнявай се в нестабилните емоции на младата му кръв.
Вътре постоя известно време, втренчен в пациента на болничното легло. Не можеше да изрази колко не искаше да го вижда така. Един безпомощен Пабло стигаше. Внезапно от дъното на душата му изригна гняв.
-Какво, по дяволите, Логън!? –поде, стискайки дребните си юмручета. – Толкова ли ти се умира…?! Какво си правил там…?!
-Пабло… - въздишката на Джем прекъсна меленето на русокосия, но това не го възпря.
-На барбекю ли са те поканили…?!
-Пабло!
-Заклевам се, че ако посмееш да се гътнеш…
-Пабло!
-…ще те върна към живот, само, за да те убия собственоръчно!
-Пабло Ортиз! – заглуши го най-после наставника му, обръщайки тялото му към себе си. – Не това репетирахме! – каза му отчетливо с едно нетипично вложено старание. Блондинът го видя в отсрещните очи. Джеремая беше силен заради него. Бе положил неимоверни усилия, които вероятно не си струваха, за да може момчето да не изгуби разсъдъка си. Видя и още много в тези изгубили всичко очи. Можеше само да преглътне гузното си чувство с разбиране. Кимна няколко пъти в знак, че е добре и зарови поглед в пода, докато се доближаваше предпазливо до леглото на Логън. Дори не знаеше желано ли бе присъствието му тук, но русата му тиква бе прекалено егоистична. Цялото му същество копнееше за избавление. За облекчение. Трябваше да знае, че той ще е добре и ще се върне при него.
-Съж..Съжалявам. – измънка, спирайки се до чернокосия. Овладя гневното си треперене и пръстите му бавно пролазиха върху тези наЛогън. Бавно и някак извинително нашепвайки „Съжалявам, че не бях до теб“. – Не съм на себе си. –  страните му се запариха, докато придърпваше неудобния стол, за да седне. Зад себе си дочу облекчителната въздишка на Джем, който побърза да се оттегли.

-Дейн Кийтс – пенсионирано неотдавна ченге от специалните части. Живеел е сам. Самотник до самия си край. Без жена, семейство, деца. Чувал съм за него преди. Бил е един от най-добрите. Посветил се изцяло на работата си, дори не искал да чуе за брак и създаване на наследници. Не ги разбирам тези хора.
-Няма как да разбереш някого, чийто живот не познаваш добре. За всичко си има причини.
Капитан Морисън бе поискал да присъства лично на обискирането на апартамента, след като пожарникарите си бяха свършили работата. Останалата част от сградата не бе пострадала. „Жертви” бяха самп паникьосаните жители. Мъртвият полицай и още един мъж бяха единстените сериозно пострадали от взрива. Капитана заразглежда отново досието на Логън Хейс. Никакво криминално минало, и въпреки това постоянно бе на грешното място в най-лошия възможен момент. Този път бе платил за това, и беше настанен в болница. Лекарите не изключваха възможна кома, напълно нормална след такова преживяване. За негов късмет, Логън не бе погълнал голямо количество от пушека, колкото да се задуши или да навреди сериозно на белите му дробове.
Морисън заряза досието и любопитството си, и се загледа по-внимателно в трупа. Изгорен жив. Пожарът е започнал в спалнята му, разпространил се към останалта част на апартамента, и след взрива е довършил горкия нещастник до неузнаваемост. Ако потърпевшия не беше бивш полицай, имаше шанс дори да не го разпознаят. И въпреки всичко, взрива не е бил прекалено сериозен, за да причини допълнителни вреди. Който и да го е предизвикал, е изпипал всяка подробност. Органите на реда имат безброй врагове. Да се издирва някой, който му е имал зъб, е като търсене на игла в копа сено, но така или иначе беше задължителна процедура.
-Четири жертви в една и съща сграда за по-малко от месец... – зарасъждава на глас капитанът - Всичките убити по различен начин, единствената връзка между тях е местонахождението им. По нищо не прилича на сериен убиец, и все пак...Довърши тук, Томпсън. Трябва да се върна в офиса си.
-Да, Сър.

***

Никой не би помислил Килиън Мъри за добър човек. Нито бившата му жена, нито настоящата. Децата му се интересуваха от него, само когато се нуждаеха от финансова подкрепа. Логън бе единственият, който отказа каквато и да е помощ от страна на баща си, и дори стигна до това да смени името си, за да не ги свързват заедно. Той също бе единственият, който търпеше изблиците му на гняв без дори да трепне, или да го моли да спре. Килиън Мъри го мразеше до мозъка на костите си. Ненавиждаше цялото му съществуване. Защо не го убил, щом му се предостави такава възможност, не искаше да си отговаря на този въпрос. Във всеки случай не беше нуждата да има наследник. Без проблем можеше да се справя с бизнеса си без помощта на недодялан никому нужен заместник. Учител в гимназия, каква смешка...Писане на книги за хоби? По-скоро безработен мерзавец, търсещ си оправдание да не работи здраво. Бизнес светът не беше за хора като него. Дори утре да падне и умре, Килиън Мъри няма да остави труда на живота му да попадне в чиито и да било ръце. Ако той умре, фирмата му ще умре заедно с него.
Бизнесменът пристъпи в отвращаващото го болнично помещение. Тръпки го побиха само от присъствието му там.
-Логън Хейс – чисто и просто изрецитира на медицинската сестра.
-А, вие сигурно сте баща му. Настанен е в стая 305. Радвам се, че все пак имате възможност да го посетите. Не очаквахме, че ще ви видим, особено след като ви потърсихме преди цели два дни.
-Дръпни се от пътя ми. – студеният заповеднически тон прониза тялото на мед сестрата, карайки следващите думи да заседнат в гърлото и’.
-Д-да, разбира се...Заповядайте вътре. Но той в момента...
Вратата се тресна пред лицето и’.
-...има посетител...
Гневът на Килиън се събуди отново при вида на сополанкото до леглото на Логън. Същият нехранимайко от снимите. Мъжката курва, по която Логън беше лапнал. Повдигна му се. Ако оръжието му беше с него, би ги убил и двамата.
-Разкарай се от погледа ми, преди да съм те изритал навън.
Русокосото момче дори не трепна, когато вратата се блъсна в пантите достатъчно силно, за да оповести чуждото пристигане. Всъщност беше чул задаващото се създание още от коридора, но не му направи впечатление. Защото онова, което продължаваше да го интересува, бе човекът, чиято ръка сега държеше. И нямаше намерение да я пусне скоро. Предпочиташе да умре пред това. Едва се добра до тази стая след всички часове и дни, за да го види, да се увери, че е още жив. И то така. Нямаше да си тръгне оттук. Не и преди Логън също да го види. Небесата му бяха свидетели, че нямаше сила на този свят, която да го пропъди и днес. Пабло дори не се обърна, нито отговори. Продължи да стои върху дървеното столче, стискайки леко ръката на Логън, от страх да не го нарани повече.
Прошарената почти напълно коса се сдоби с двойно повече сребристо. Килиън Мъри не можеше да повярва, че това долно същество има куража да не му обърне внимание. По тънките устни премина зла усмивка.
-Всички сте еднакви. Нагли същества, смятащи се за нещо повече от нищожествата, които всъщност сте.
Килиън грабна момчето за косата, хвърли го на пода и сключи ръце около гърлото му.
-Когато казвам нещо, очаквам да бъде изпълнено. – засмя се злорадо - Убеден съм, че това ти харесва, нали, малък мръснико? Възбуждаш се от по-възрастни мъже, които се държат грубиянски с теб. И сина ми ли караше да прави това? Или той те галеше с перце, проклетият слабохарактерен идиот. Виждал съм много като теб. Един по-малко няма да липсва на никого.
Хватката около гърлото се затегна.
-Па...Пабло...
Всеки звук в стаята застина. Картината пред Логън все още беше размазана. Болеше го навсякъде. Инстинктите му търсеха единствено русите кичури и прекрасните зелени очи.
Момчето чу името си, и отново нищо нямаше значение. Нито очите, зачервени и насълзени от опита да си поеме дъх. Нито чуждите нокти, впити във врата му. Обидите дори не достигаха до него. Ортиз никога не бе крил какъв е. Затова и не го болеше, когато някой го унижи. Просто гневът в сърцето му растеше. Звярът в него се хранеше точно от такива хора, и не криеше, че му харесва. Но той нямаше да спи и да се храни вечно. Не. В даден момент ще се събуди и ще нападне. Изви гъвкавото си тяло така, че да срита старчето в слабините и да разчисти пътя си.
- Л-ло.. Ло-гън! – позадави се, докато го каже, но успя да се изправи и изтича обратно до леглото. Ако не беше външната прилика между двамата, русокосият щеше да си помисли, че Логън реално е осиновен.
- Пабло!
Сърцето на Логън едва не подскочи, щом чу гласа му и усети присъствието му до себе си. Опита да се изправи, въпреки болката. Разтърка упорито очи, прогонвайки досадната, подобна на бяла превръзка, пелена от очите си. Протегна се и обви ръце около него, изохквайки на няколко пъти.
-Малък негодник. Ще си платиш за това.
Логън потръпна неконтролируемо.
-Татко... – отдръпна се едва от Пабло. – Защо си тук?
-Дойдох да изпратя сина си в отвъдното, но се оказа, че все още нямаш намерение да умираш. Жалко.
-Ако си дошъл да се заяждаш, ще ти спестя усилията. Няма да имаш удоволствието да ме видиш мъртъв, не и днес.
Килиън Мъри скръцна със зъби. Бръкна във вътрешния си джоб и хвърли купчина снимки в скута на Логън.
-Предупредих те да не ме замесваш в извратеното си ежедневие. Освен ако не искаш да си изкопаеш гроба, поне имай приличието да пазиш такива гнусни изпълнения зад заключени врати.
Логън хвърли бърз поглед на разхвърляните снимки. Килиън Мъри се бе насочил към вратата, преди гласа на сина му да го спре.
-Казваш, че съм като майка си, но грешиш. Колкото и да не ти харесва, аз не приличам на нея, а на теб. Това е моето проклятие.
Последва отговор под форма на повторно затръшване на вратата.
-Мамка му, това боли.
Логън се отпусна, вече единствено в компанията на Пабло, и се облегна назад.
Искаше да му каже толкова много неща. Искаше и да го убие, задето бе позволил това да му се случи. Малката мушичка от бележката все още бе в главата му, защото Пабло не вярваше в съвпаденията. Първо го арестуваха за убийство, след като бе открил трупа на съседката, а сега едва не умря, след като бе влязъл в къщата на другия си съсед… Пабло също бе разпитан от полицията, както и ФБР. Работата вече беше дебела. Но и да искаше, не можеше да освободи място и за тези мисли. Пет пари не даваше за глупавите трупове, които се трупаха ли трупаха, и сред които този на майка му все повече избледняваше като някоя стара история от пожълтяла вестникарска изрезка.
- Мамка му, изплаших се до смърт…! – вече не можеше да се сдържа. Не беше така хладнокръвен като чернокосия. Приведе се още и притисна тялото към неговото. Сълзите бликнаха като водопад, напоявайки чуждата блуза. – Толкова... ми липсваше… Мислех, че... - изхлипа тихо и нечленоразделно. Не го вълнуваше колко уязвим изглежда сега. Не можеше вече да го таи в себе си. Опита да възпре хълцукането си, за да си поеме дъх и да изпусне онази мечтана въздишка на облекчение. Но уви, емоциите не го слушаха.
- Пабло, това боли – лек смях и сълзи се редуваха в Логън.
Чувстваше се като блъснат от влак, и напът да бъде смазан в предгръдката на най-красивия сред пътниците. Той, естествено, нямаше нужната сила да успее в тази мисия, но в сегашното състояние на Логън това беше достатъчно. Не би се изненадал, ако някое от ребрата му е счупено. Беше се натъртил на поне двадесет места, а дори не помнеше как. Въпреки болката, отново прегърна Пабло и го придърпа дори по-близо до себе си.
-Съжалявам, че си се тревожил толкова за мен. Прости ми.
Повдигна мокрото от сълзи лице, и целуна толкова любимите му сладки устни. Почти веднага изохка, и сложи пръсти на собствените си устни. Бяха сухи и разранени. Едва тогава погледна по-добре Пабло, и забелязала червените линии около врата му. Забравил, че е в болнично легло и свързан към система, една не подскочи.
-Кой ти причини това? Баща ми ли беше?
- Хей! Полека, долу! - изстреля му като на непослушно куче при неочакваните резки движения, които си бе позволил чернокосия му демон. Да, беше демон, задето му причиняваше всичко това. Преживяното от два дни насам се нареждаше сред най-ужасните периоди в живота на Пабло. А смяташе, че любовта е само да се носиш на пухкав розов облак.. Ама че глупаче. – Недей да мърдаш, да не стане беля! – добави момчето. Едната му ръка притисна чуждата, спирайки шаването на системата, а другата притисна леко гърдите, заставяйки чернокосия да се облегне назад.
- Баща ти не заслужава да го споменават. – отвърна сухо. – Другият път ще му намеря някой на неговото „ниво“. – засмя се и без да продължава по безсмислената тема, отново се сгуши плътно в Логън. Харесваше му, че вече можеше да усеща топлината му. Това го успокои неимоверно много и най-сетне можеше да си отдъхне.
- Ще потърпиш малко…заради мен.
- Добре, ще бъда послушен.
Отпусна се в ръцете му, готов да изпълни всяко желание, стига да остане до него повече.
-Умолявам те само да не се забъркваш с него. Направи това...заради мен. – върна топката в неговото поле.
Постави ръка върху русата главица, и отпусна пръсти сред нежната мекота. Всички въпроси можеха да почакат. Нищо не би било в състояние да замести този момент. Пабло бе неговата сладка отрова, която не би дал на никой друг. С крайчеца на окото си забеляза все още скупчените върху бялата болнична завивка снимки.
-Излезли сме страхотно, не мислиш ли?
Не разбра за какво точно го помоли. Пабло винаги опитваше да си гледа своята работа, никога не си вреше носа където не трябва. Онзи човек пръв му се изрепчи, поредният господстващ над света. Може и да беше господар на всичко, но не и на Пабло. Никой нямаше властта да му заповядва…повече. Да, можеха да го хванат неподготвен, можеха да го унижат. Но никога нямаше да го видят пречупен. Не би направил това удоволствие никому. Можеха да получат лесната си победа, но се съмняваше да им се услади особено. Такива хора искаха да го чуят да се моли. Да се моли, докато се влачи в краката им и целува скъпите им поръчкови обувки. Но това нямаше шанс да се случи. Това бе единственото, което момчето не би направил дори, за да спаси нечий живот. Всеки имаше своите принципи. Дори уличниците.
- Хах, имаш право…- подсмихна се, радвайки се на бодрото настроение на пациента. - Виж каква фигура само… - момчето повдигна едната снимка, сетне се пошегува - И ти не си за изхвърляне. – смигна му, а сълзите вече бяха засъхнали на бузите му. – Но на кого му е притрябвало да ни снима…?
- Който и да е бил, трябва да се научи как да използва фотоапарат. Би постигнал далеч по-добри резултати с по-скъпа апаратура и добър усет за обекта, който снима. Извинявай, отнесох се леко. Имам известни познания покрай професията на бившата ми жена. Във всеки случай, единственото което е спасило Г-н Папарак са красивите модели, които е снимал.
Логън намигна игриво на Пабло.
-Не е ли забавно? Въпреки състоянието, в което съм – Логън огледа изгарянията върху ръцете си – единственото, което искам, е да те целуна. Ще ми помогнеш ли да го направя пак?
Желанието да слее устни с чуждите и така ръмжеше в него, камо ли след връчената покана. За първи път му беше така трудно да си въздържа страстите, сигурно напълно се бе повредил. Извратеното му съзнание не зачиташе никое място като свещено, или пък неподходящо за тези неща.
- Да, сенсей. – подсмихна се и доближи лице до неговото, спирайки го за минута на все сантиметри в безопасната зона. Облиза първо своите устни, а след това се приведе още напред, за да прокара език и по загрубелите, предоставяйки им малко хидратация. Дори така русокосият го желаеше също толкова силно, а може би дори повече.. Допря нежно устата си и я разтвори бавно за целувка, която копнееше да продължи минути, дори часове. Но дори да бе съвсем кратка, блондинът усети колко му бяха липсвали тези устни.
Логън стисна очи инстинктивно, но чертите му се отпуснаха, щом свикна с болката. Желанието му да слее устни със своето сладко проклятие беше далеч по-силно. Дори когато Пабло понечи да прекъсне целувката, не му бе позволено. Леката болка се превърна в наслада, в устрем да я преобрази напълно, да я потопи в бурното море от страсти. Ръката в чуждите коси стисна няколко руси кичура. Кръвта пропътува по тялото, напускайки болезнените места, и се настани в центъра на удоволствие. Логън насила прекъсна сливането на устните, и опря чело в рамото на Пабло, поемайки си дъх.
- Сигурно съм полудял... Несъмнено съм полудял...

Пабло нахлу в болничната стая като ракета, внезапно влетяла в орбитата. Заби рязко спирачки, когато с облекчение видя, че Логън все още не си бе тръгнал.
- Съжалявам, че закъснях. Дядката нарочно ми удължи тренировка. – рече запъхтян, но щом си пое дълбоко въздух една ослепителна усмивка, по-ярка и от слънцето, залепна на лицето му. Направо грееше от щастие. Поне веднъж на сто дни му бе позволено. – Честито изписване! – намигна и го посочи с опънат палец и показалец като някой аниме герой. Беше се препотил от тренировката и тичането дотук, но заради отмъщението на Джем нямаше време за душ или дори да се преоблече. Стегнатото му дупе енергично търчеше из стаята в прилепналия клин, докато Пабло събираше вещите на Логън.
- Е, ще вървим ли? Магистралата е на около 40 минути оттук и ако тръгнем сега, ще избегнем следобедния трафик. – подкани чернокосия, понасяйки всички торби със себе си. Дори не бе сметнал за нужно да го просветли, че няма да се връща в онази прокълната сграда. Смяташе това решение за очевадно, та го беше взел вместо учителя си.
Логън се бе преоблякъл в удобни дрехи, донесени му по-рано от Жан. Екипът, който е носел по време на инцидента, беше пострадал сериозно от взрива и беше вън от употреба. Приятелят му му бе му разяснил цялата ситуация, и помогна малко или много да сглоби всички парченца от пъзела.
Уютният му апартамент му липсваше. Нямаше търпение да се махне от болничната стая. Не харесваше такива места, а още повече когато престоят му беше неизбежен. Затова и водеше значително здравословен начин на живот, но подпалените апартаменти, за съжаление, не влизаха в уравнението.
-Да вървим ли? Къде?
Погледна объркано русия потен разкош пред себе си.
-Тъкмо смятах да се изпиша, и да се прибера у дома.
- Не ти ли казах? – започна с реторичен въпрос блондинът, докато пренареждаше багажа в ръцете си. - Засега ще живееш при мен. Поне докато си намериш нов апартамент. – довърши като напълно логичен извод от цялата ситуация. Надяваше се да няма нужда да оспорва глупостта на другия да се върне в стария си дом, но ако се наложеше, аргументите му бяха бетон.
- Разбирам и оценявам загрижеността ти – Логън обви ръце около него - но съм свикнал в своя апартамент. Имам си изградени навици и начин на живот там. Не искам да си търся нов. Мога да ти погостувам за известно време, но не мога да се откажа от това жилище. Опитай да ме разбереш.
Усмихна се миличко, но ако това бе манга, то над русата му чотура щяха да изникнат две рогца на дяволски инат.
- Разбира се, че те разбирам, очаквах да ми кажеш точно това... – доближи лице до неговото и спря греховните си устни на няколко милиметра от чуждите. – Но само през трупа ми ще се върнеш в онази сграда. – сладкият му, но непреклонен шепот караше и пострадалата кожа да настръхне.
- Освен това… - поде, щом врътна дупе към вратата на стаята. – Ключът ти е у мен. Взех го, докато спеше. – показа му го за секунда между двете си пръстчета и го прибра на скришно място в пазвата си. - Вече бях в апартамента ти и пренесох нещата ти при мен. Или поне най-важното.. Лаптопът и дрехите. Ако ти трябва друго, ще се върна да го взема, но ти не се връщаш там!
- Колкото и да е сладко, това което си направил, не е много законно и е доста рисковано. Лаптопът и дрехите ми далеч не са чак толкова важни. Имам документи и пари, с които трябва да разполагам, включително ключовете за колата. Говорих с адвоката си, отново трябва да дам показания в полицията. Не съм обвинен в нищо, но жертвите станаха прекалено много, за да ме оставят намира толкова лесно. Ако просто така изчезна от сградата, ще имат причина да ме сметнат за възможния убиец...за втори път.
Срещна единствено решителния поглед на блондина, който отказваше и да чуе доводите му. Въздъхна, и извади телефона си.
-Добре, печелиш, поне засега. Ще се обадя на Жан, и ще го помоля да вземе всичко необходимо от там. Щом аз няма да стъпвам в сградата, и ти няма да го правиш. Не искам да си имаш неприятности.
Целуна го нежно по челото, и се зае да проведе телефонния разговор.
През целия път Пабло тайно ликуваше над победата си. Знаеше, че няма да е никак лесно да накара другия да направи подобна жертва, но сега чувството да стане на неговата бе преизпълващо със задоволство. Разбира се, Логън нямаше представа през какво премина русокосия заради този „инцидент“. Чудно бе как не си оскуба всичките изрусени кичури. Не би пожелал и на най-големия си враг да е на негово място и да изпита подобна умопомрачителна безпомощност. Поне докато чернокосия бе при него, можеше да го държи повече под око. Можеше да му помага и да се чувства една идея по-малко безполезен.
- Разполагай се. Ще направя кафе и ще ти оставя цялото това пространство да вършиш своите си неща. – каза с напевен, но сериозен тембър. Наистина се бе постарал да пригоди това място за двама, макар да бе трудно. Бе преместил някои мебели така, че по скромни изчисления да бъде по-удобно за Логън. Знаеше, че е временно, но нещо го караше да полага старанието си във всичко, не само в приготвянето на кафе. Както бе тръгнало, другият спокойно можеше да си го наеме за лична секретарка или асистент на денонощно повикване.
- Няма и да забележиш, че съм наоколо. – уверено му обещаваше лично пространство, колкото и изкушен да бе да го наруши още в мига, в който влязоха. – Ще изляза отвън и ако имаш нужда, просто ме повикай.
Логън остави багажа си на произволно място, и чевръсто, макар и доста по-бавно от обикновено, улови опитващото да му се измъкне тяло на Пабло.
-Къде си мислиш, че отиваш толкова бързо?
Разходи език по устните му, колкото да му се позволи достъп, и го целуна страстно.
-Трудно може да не забележи човек, че си тук. А и аз нямам такова намерение.
Плясня го силно по стегнатото дупе, приятно подчертано от прилепналия клин.
-Но, със сигурност не бих отказал кафето ти. Ще се жертвам, за момента.
Русокосият се изхихика тихо, тръгвайки с грациозна крачка към импровизираната кухня, която си беше направил на балкона. Някъде по пътя свали потната си блуза, оставяйки само приканващата приятно загоряла кожа под нея. Имаше нужда да се проветри малко, особено след поредната своеволна близост на Логън. Все още се чувстваше като палав, но неопитен тийнейджър край него и това на моменти го хващаше неподготвен. Харесваше му да открие себе си за първи път, захвърляйки всички роли, които бе играл досега. Сякаш и самият Ортиз бе на борда на кораб, плуващ насред непознати морета. Да, с чернокосия си жребец можеше да бъде себе си, без преструвки.
Бе останал само по прилепналият черен клин, завързал шарена престилка около тънкото си кръстче. Така и така бе тръгнал да приготвя кафе, щеше да направи и нещо за хапване. Още в болницата забеляза, че Логън по някаква причина не бе докоснал храната там, но не искаше да му мели и зазвучи като баба му. И все пак, войникът имаше нужда от сили.
- Ммм.. – измърка преди да се осъзнае, че тук не му бе мястото на непослушния учител. Нищо, че силните ръце около талията и топлината размекнаха коленете на малкия блондин. -…Хей, хей, хей! Какво правиш? – изстреля момчето в лека паника и го избута назад, след като остави за малко заниманието си. – Може да се опариш, връщай се вътре. Почти съм… - направи грешката да види потайните палави пламъчета в разтопените лешници и едва довърши -…готов.
- Ти си единственото горещо нещо в тази кухня, на което мога да се опаря истински.
Логън се възползва от предложената му приятна гледка, и плъзна ръка по все още леко влажната кожа, която в отговор потръпна от допира му.
-Не е безопасно да разкриваш толкова много гола плът в кухнята. Може да се опариш.
Логън се върна обратно при багажа си, решен да се разсея малко с разопаковане. Спомни си нещо, и от джоба си извади белия плик, който Жан бе измъкнал от апартамента му преди полицията да си изкара заповед за обиск. Не изглеждаше да го е отварял, а и нямаше нужда. Логън щеше да сподели съдържанието с него, така или иначе. Любопитството му надделя. Отвори внимателно плика. Вътре видя някакви снимки. Отново? Баща му бе дошъл лично, за да му „връчи” другите снимки, така че този вариант отпадна. Издърпа една от тях вън от плика. Едва не я смачка, щом очите му станаха свидетел на сценката, изобразена там. Извади цялата купчинка снимки, разглеждайки ги една по една. Все същата противна гледка, от различни ъгли и моменти. Почувства как гнева в него се надига. Реши да стигне до истината, преди да позволи на каквито и да е съмнения да пуснат корени в достатъчно обърканите му и без това мисли. Извика момчето тихо, преди да се усети че няма как да бъде чут така.
-Пабло, моля те, ела тук за малко.
Щом молбата му бе изпълнена, пристъпи напред и му подаде една от снимките.
-Какво е това? – преглътна шумно – Просто...моля те, обясни ми... – в очите му се прокрадна самотна сълза.
Подсвиркваше си с грейнало личице, докато пренасяше готовата закуска в малките си чинийки. Кафето също бе готово и Пабло тъкмо се канеше да влезе, когато и без друго бе повикан. Помисли си, че би могъл да свикне с това. С този живот. Изживяваше нещо неизживяно, за първи път усещаше уют и топлина, осъзнаваше какво хората наричаха „дом“. Досега просто не знаеше, че това му бе липсвало. Сега обаче цялото му същество го усещаше. Бе така приятно някой да желае присъствието ти и да оценява и малките жестове, които правиш за него.
Блондинът притича към Логън с леко подсвиркване и се спря до него, като изтупа престилката си подобно на прилежна домакиня. Тъкмо щеше да попита от какво има нужда, а то какво било… обяснение? Усмивката върху младото лице в миг посърна, стопи се без следа. Първата му мисъл беше бяло петно. Снимката вече бе пробутана в ръката му, но дори не я фокусира. Сякаш изумрудените ириси отказваха да му припомнят. Кой можеше да ги вини?
Усети как в гърлото му се изкачи твърда като скала буца. А вътре в нея дремеше лава. Все още не се бе отказал изцяло от идеята си да намери този човек и да му пререже гърлото, но го спираше едно нещо. Не искаше да се превръща в същото чудовище. Дори част от него да го носеше. Инстинктивната му защитна реакция бе да грабне всички снимки от ръцете на Логън и да ги скъса, влагайки всичката си налична сила. Очите му се зачервиха от ярост, сега там нямаше място за сълзи. Това бе последната капка. Сега разбираше, че целта на всичко не беше просто да го унижат. Искаха какво? Беше без значение, но причиняваха болка на единствения, за когото му пукаше.
Какво, по дяволите, искаше да обяснява? В момента му идваше само една мисъл и едно желание. Въобще да не се беше раждал на този свят. Обърна гръб на чернокосия, така или иначе не можеше да се опре на онези лешникови очи. Не така. Забърза крачка към металното кошче и запали снимките, хвърляйки ги вътре като че бяха уличаващо в престъпление доказателство.
Болеше го, че въпреки опитите да не се поддава на съмнения, да повярва в човека пред себе си, той отказа да му сподели каквото и да е. Беше ядосан, нямаше как да излъже себе си. Беше бесен на снимките, беше бесен на Пабло че отново отказва да му сподели, беше бесен на този който му ги бе пратил, беше бесен на Жан че му е донесъл плика, което в цялостната картина със сигурност бе по-добра възможност от това, полицията да ги види, но в момента не беше момент за рационално мислене. Но най-много беше бесен на себе си, че колкото и да го иска, все още не бе заслужил пълното доверие на момчето. Оставаше само една възможност. Грабна ръката на Пабло, карайки го да изпусне запалката, и го притисна силно към себе си. Пое дълбоко въздух.
-Когато бях на 11 години, майка ми влезе в стаята ми рано сутринта, докато всички още спяха. Когато я попитах дали нещо не е наред, погледа с който ме гледаше беше плашещ, сякаш не бе жената от по-рано, която ме зави и ми пожела лека нощ. Тя...ме отви и съблече пижамите ми. През цялото време се противопоставях и я умолявах да спре, но тя дори не трепна. Държеше ме здраво с нечовешка сила, и...докосваше тялото ми...Дори не помня колко време продължи всичко, все едно бях част от кошмар, но тогава...тогава дойде баща ми. Влетя в стаята, и оттам всичко се случи прекалено бързо. Яростните викове на баща ми, ядосаните крясъци на майка ми, обидите, обвиненията, и...изстрела от пистолет. Colt M1911 – Любимото оръжие на баща ми, останало му след служенето в армията. Безжизненото тяло на майка ми се свлече на земята до мен...Баща ми се обърна към мен със същия този пистолет, този път насочен към моята глава. „Гади ми се от теб. Срам ме е, че си мой син.” бяха думите му тогава...И просто излезе от стаята и ме остави сам, с тялото на мама...Много пъти след това се питах защо не ме е убил, а в някои моменти дори ми се искаше да го бе направил...
Целият болезнен разказ, заедно с дългите паузи, които му се налагаше да прави, събудиха кошмарите от последните дни с нова сила. Виждаше цялата картина ясно, сякаш я преживяваше още веднъж, с всяка най-малка подробност. Дори усещанията бяха истински, също като кръвта по пръстите му, след като докосна безжизненото тяло. Инстинктивно погледна към ръцете си, търсейки червените капчици. Дори не осъзнаваше, че очите му се давят в поройния дъжд на отдавна подтиснати сълзи.
-Това е моята тайна...Най-страшният ми кошмар. Винаги ще ми тежи, но е неизменна част от мен. Не съм я споделял с никого досега.
Слушаше и опитваше напразно да попие всяка час от историята. Но в главата му се заби само едно. Само последиците. И простичкият въпрос „Защо?“ Защо тези неща трябваше да им пречат да живеят нормално дори сега, след месеци, след години. Защо продължаваха да ги следват? Бе доказано, че човек може да преживее всичко, но някои случки оставяха белезите си, както след сериозно изгаряне.
Пабло все още не можеше да промълви нищо. Устните му останаха притворени, но пръстите съвсем леко преминаха през изгарянията, които Логън бе получил на ръцете си. Искаше му се да може да го излекува. Не от тези, видимите. Искаше той да бъде неговият кошмар и никой вече да не се осмелява да оставя такъв дълбок отпечатък в живота на чернокосия, освен него.
Погледна го, с готовност изгубвайки се в лешниковите ириси насреща. Тъкмо щеше да заговори, да му даде обяснението, което иска, когато на вратата се потропа. Този своеволен звук миришеше само на неканен гост. Но Даниел никога не би дошъл тук неканен. Тогава кой ли? Закле се да не се изненадва, който и да стоеше зад тази врата.
Двамата с Логън и без друго се намираха в края на коридора, така че Пабло просто притича до вратата, за да се отърве по най-бързия начин от натрапника. Не искаше да оставя Логън сам, камо ли да бави обяснението, което му дължеше.
- Здравей! – тъмнокожият полицай, чието име разбира се Пабло не помнеше, стоеше внушително изправен пред вратата му, поставил ръце около широкия колан на униформата си. Това бе единствения човек, който бе „обслужвал“ в извънработно време и който не бе посмял да се възползва от него като от поредната курва. И все пак, сега търсеше майка си пред неговата врата. Момчето стисна дръжката и едва се сдържа да го отпрати само с един шумен трясък.
- Какво търсиш тук… полицай…? – във въпросът му си пролича, че не помни името.
- Лейхи. Лейтенант Нейт Лейхи. – реши да се представи официално, но сетне върна искрящата от белота усмивка върху лицето си. Очевидно наистина беше хлътнал по русокосия, което не изглеждаше добре. – Дойдох да проверя дали днес си свободен за вечеря, но… Виждам, че имаш компания.
Беше малко късно да го попита как е открил новия му адрес, но се сети, че е полицай с достъп до база данни. Фактът, че е пристъпил правата му, не го умилостивяваше никак.
- Да, именно. Виж… - обърна се и към Логън, но не задържа дълго поглед върху него. – Друг път ще ти се отплатя за услугата, става ли? Сега, както сам виждаш, съм зает… Довиждане, лейтенант.
- Пабло.. – спря вратата с лекота, използвайки само двата си пръста. - Винаги съм на твое разположение. – добави и се оттегли сам от вратата, преди русокосия да я затвори в лицето му.
„Страхотно… Само този ми липсваше! Няма ли да свърши този ден…“
- Това… Това беше просто един полицай, който ми направи малка услуга веднъж. В замяна склоних да вечерям с него. – веднага изстреля първото си обяснение, че без друго вече им загуби бройката. – Само вечеря! Нищо друго… - отсече, облягайки се на вратата. Беше му толкова трудно да говори за миналото… Точно защото толкова усилия влагаше в това да продължи напред, да започне от нулата. Но колкото и да опитваше, светът бе против тази брилянтна идея.
Не му се искаше Логън да научава всеки детайл от миналото му, но не защото не можеше да му се довери. А защото не искаше да го наранява повече. Не искаше да добавя още гротески истории към общия куп. И най-вече, защото не се гордееше с тази своя страна, но тя продължаваше да съществува.
Стана му смешно, не защото ситуацията беше забавна, даже никак, а просто защото емоциите му идваха в повече. Трябваше все някак да ги изкара от себе си, а сълзите явно не бяха достатъчни.
-Влюбил съм се в най-харесвания младеж в цяла Америка. Така излиза. А аз мислех, че връзките с жени са трудна работа.
Поклати глава комично и буквално се стовари върху малкото кресло.
-Трябва да се разсея с нещо. Всичко това ми идва в повече.
Огледа се безпомощно наоколо. Лаптопа беше най-близо до обсега му. Сложи го на коленете си, и го включи. Обърна се точно за секунда към Пабло.
-Ще попиша малко. Ти хапни, преди всичко да е изстинало. Следващият път аз ще сготвя.
Затрака по клавишите, потапяйки се в онзи, другия свят. В един момент се спря, определен спомен изплува в съзнанието му.
-Какво се случи с пеенето с Даниел?
Замига на парцали, вече напълно объркан. Не знаеше какво се очаква да каже или направи. Сега имаше живот, в който сам трябваше да избира. Нищо не бе заложено, нямаше сценарии, нямаше заповеди. Нямаше роли. И всичко потъна в хаоса на лудостта. Виждайки и Логън в не по-различно състояние, изпита някакво облекчение, че са заедно в тази лудост. Осъзна, че бе забравил да диша и остави тежка въздишка да се изтръгне от гърдите му. Чувстваше се изтощен, а дори не успяха да проведат нужния разговор. Моментът за откровения също отмина…или не съвсем.
Постоя като истукан, преплитайки нервно пръсти. Точните думи изникваха в съзнанието му в секундата, в която Логън зададе последния си въпрос. Усети как очите му се насълзиха, но побърза да се стегне и разтърка клепачи.
-В радиото не ни се получи…ще опитаме другаде. – отвърна възможно най-кратко извода, до който бяха стигнали, сетне клекна до креслото, където бе Логън.
-Искам да знаеш едно нещо… - русокосият си позволи да му отнеме за момент средството за разсейване, след което застана на колене и срещна погледа му. Щеше да бъде кратък, защото така или иначе не го биваше в думите, както учителя му. – Може би си се влюбвал някога, всъщност трябва да си.. мога да кажа. Знаеш как да обичаш. – вяла усмивка разцъфна върху черешовите устни. – Аз не познавам любовта, чужда ми е. Не знам как да обичам, никой не ме е учил, дори живота… - за миг затвори очи, усещайки колко глупаво звучи. – Вярвах, че не съм способен да обичам.. но в деня на онзи взрив, докато стоях пред интензивното, докато настоявах да ме пуснат, за да те видя поне за секунда… Едва тогава осъзнах, че не искам да те загубя. – поклати глава с усмивка. Сякаш камък се откърти от сърцето му и то полетя свободно като лястовичка. Точно това имаше нужда да сподели.
Средството за разсейване остана напълно забравено някъде си в пространството. От поза на колене Пабло премина в седнало положение на бедрата на Логън, разбира се с малко помощ от негова страна. Тези толкова ценни моменти, когато и двамата преоткриваха и споделяха искрени чувства и емоции, имаха нужда единствено от приятна тишина и близост. Всякакви думи бяха излишни, като бучка захар в чисто кафе. Лекото докосване на чужите ръце, завършващо с преплетени заедно пръсти. Нежно погалената буза, завършила с отъркване на другия като малко животниче, търсещо внимание. Придърпването на чуждото тяло към твоето собствено, завършващо със споделянето на едно и също пространство, един и същ дъх. Затворените очи и по-сладката от шоколад целувка, завършила с нездравословно бързо биене на две сърца, чиито ритъм неусетно се е изравнил. Наречете го клише, небивалица, глупости от евтини любовни романчета, списъкът е дълъг. Единствените, които знаят истината, са затворените в свой собствен мехур, посмели напук на всичко да се докоснат до невъзможното.

Двадесет и седма част (1)

-Разбира се, че съм наясно с всичко това, Жан. Познаваш ме добре.
-Точно заради това се притеснявам. – чу се от другата страна на слушалката. – Да не си посмял да правиш нещо без мое знание!
-Че кога съм го правил?
-Това риторичен въпрос ли трябваше да бъде?
Логън се засмя.
-Разчитам на теб.
-И по-добре! Освен ако не ти се стои в затвора.
-Нещо ми подсказва, че ще бъда популярен там.
На устните му цъфна игрива усмивка, за която Жан без съмнение се усети.
-Логън!
-Добре, добре, спирам с шегите. Благодаря ти за помощта, Жан.
-Нямаш грижи. Ще се видим скоро. Пази се.
-Ти също.
Логън затвори телефона, и се загледа в хилядите отворени прозорчета на екрана на лаптопа.
-Извини ме, приятелю, но има прекално много неща, заради които не мога просто да стоя със скръстени ръце.
Заразглежда всички файлове и снимки, до които се бе добрал с малък коз, наречен хакер. Хубаво е да си имаш приятели от всякакви слоеве на обществото, особено тези които ти дължат услуга. Баща му може и да се гордееше със своята фирма за милиони, но Логън го биеше по всички параграфи с многото хора, с които изгради връзки през годините далеч от очите му. Не че вярваше, че наистина е бил извън обсега на баща си, със сигурност е следил всичките му действие под лупа, но не би го признал дори на смъртно легло.
Отчаяно искаше да намери обяснение на убийствата в сградата, а факторът Джем, който беше останал самичък в сградата го притесняваше не малко. Реши да му се обади по-късно с покана да се видят тримата. Но за момента искаше да провери финансовите дейности на баща му. За [не]щастие, Пабло набързо изгори снимките, които можеше да използва, за да опита открие този, който ги е направил, или най-малкото пратил. Най-вероятно дребни риби, работещи за цяла дълга върволица от хора в сенките. Малко неща в тази страна оставаха далеч от крилото на корупцията и незаконния бизнес, включително и русия му ангел, опетнен от грозните ръце на хора без капка морал.
Разтри очи и се пресегна за очилата с черни рамки, подарък от Изи.
„За по-приятно остаряване!”, бе написала на картичката, с която честно казано искаше да я уцели в онзи момент. Но сега и’ беше повече от благодарен. Същата, на която трябваше и да се обади в един момент. Явно последните събития още не бяха стигнали до ушите и’, иначе неговите щяха да пламнат от милионите и’ критики по телефона. Едно по едно.
След дълго разглеждане, свали очилата и се отпусна назад. Нищо полезно. Освен ако парите не бяха дадени на ръка, баща му нямаше пръст в това. Още от началото не го подозираше особено, тъй като Килиън Мъри беше директен човек. Ако имаше проблем с някой, отиваше и го решаваше, както направи с болничното посещение. Следваща стъпка: услугите на частен детектив. За късмет на Логън, имаше известно количество заделени пари, благодарение на годините работа с фирмата на Изи, и всички дивиденти които му плащаха за реклами и фотосесии, в които някога е участвал, някои от които все още бяха вървежни. Да си модел не било чак толкова зле. Благодари мислено на Изи. Русото му изкушение със сигурност би било хит в тази област, но никога не би му позволил да показва прелестите си на друг.
Същата руса прелест в момента си взимаше душ. Логън се замисли защо толкова държи да е рус. Отговорът висеше там, в съзнанието му, но нарочно го изгони. Всъщност, бе наясно, че това не е естествения му цвят. Стана му любопитно как би изглеждал с цвят, различен от този на слънцето. Остави лаптопа на масата пред себе си, и без дори да се замисли, нахлу в банята, стъписвайки тотално сегашния и’ обитател.
-Имам един въпрос! – извика Логън така, сякаш досега упорито е вдигал ръка в час, и учителят най-после избра него.
Въпреки, че се запознаха по нетипичен начин и повечето им срещи бяха жертва на нещастни обстоятелства, Логън бе най-красивото нещо в живота на блондина. Не би си представил да премине през всичко от последния месец съвсем сам. Сега фактът, че имаше него, го караше да се вкопчи в живота по-силно и от преди.
Търкаше очи през пет секунди, не толкова заради дразнещата вода, колкото, за да се убеди, че не сънува. Когато оставиха очите на мира, пръстите несъзнателно се спряха на още потрепващите устни. Нищо не отмиваше вкусът на Логън. Защото тези устни принадлежаха само на него.
Внезапният шум меко казано му изкара ангелите. Колко ли му трябваше след всичко? Серийни убийци, трупове, имиграционни, ФБР, заплахи… В какъвто и ред да ги подреди, бяха солидна бройка. Почти се бе подхлъзнал в банята. Можеше да се закълне че видя как в алтернативна реалност губи крехкото си равновесие и си разбива изрусената кратуна в керамичната вана.
- Изкара ми акъла! – показалецът му посочи втрещено към виновника. Шокът обаче вече бе отминал, особено след като вниманието се премести на престъпника. Послушните учители не влизат в банята, докато непослушните ученици се къпят. Още повече…така.
- Да, разбира се, че ще ти помогна да се изкъпеш! – отговори на незададения му въпрос. Поне за русокосият „Не мога да се изкъпя сам, ще бъдеш ли така добър..?“ бе правилният въпрос. Сграбчи го за яката на ризата и без да пита го издърпа във ваната при себе си. В момента просто си вземаше душ, но всъщност така беше и по-удобно. Преди всичко имаш лесен достъп до всяко място.
- С тези очила си като секс на пръчка… - прошепна някъде във врата му, когато конфискува въпросните очила. Сложи ги на себе си, за да освободи и двете си шепи, с които стисна не-по-малко стегнатия задник на своя сенсей. В самото начало може би Пабло бе инициатор на прелъстяването, но сега Логън не спираше да го провокира. Не го виждаше през мокрите стъкла, но дяволитата усмивка не слезе от лицето му. – Задай си въпроса.
-Извинявай – понечи да каже Логън, преди да бъде замъкнат във ваната с дрехите.
-Момент! Почивка! – извика, щом греховното му създание го хвана в ловкия си капан.
За начало свали всички мокри дрехи от себе си. Усещането от полепналата по този начин материя не беше от най-приятните.
-Като за начало, да, не бих отказал да ми помогнеш да се изкъпя, но не това беше въпроса ми.
Въпреки всичко разходи жаден поглед върху мокрите съблазнителни извивки, носещи замъглените му очила. Прехапа устни, и отново опита да сложи в ред мислите си. Трудна задача – буквите не спираха да се разместват и образуват съвсем различни, крайно неприлични думи.
- Всъщност – започна смело – исках да те попитам за косата ти, и по-точно защо я боядисваш? Искам да кажа, това не е толкова важно. По-скоро, ами – изведнъж любопитството му му се стори глупаво – ще ми се да мога да видя истинския цвят.
Погледът му шареше навсякъде другаде, но не и върху реалните места, където му се щеше да плакне очи.
Засмя се, макар накрая звънчето да заглъхна с доза носталгична тъга. Всъщност така или иначе все някога щеше да зачекне тази тема. Преди всичко там се криеше и причината да замине за Америка.
- Ами… - започна, докато цвръкна известно количество от шампоана си. Щеше да му е приятно телата им да споделят същия аромат известно време. – Всъщност майка даде началото на тази традиция. – сне поглед към ръцете си, разпростирайки по равно пенливата течност. – Боядиса ми косата за първи път, когато бях на десет. - продължи разказа си с мек глас, който сякаш филтрираше болката и я утаяваше някъде далеч в миналото, където принадлежеше. – Виждаш ли… Някога имах по-малък брат. Казваше се Леонсо. – носталгията в залязващата усмивка се увеличи и момчето се присламчи зад Логън. – Имахме цели шест години разлика, но и двамата бяхме одрали кожата на мама…затова си приличахме доста. И двамата с нейните пъстри очи и коси с цвят на кестен. – тънките пръсти се загубиха в косата. Бе накарал Логън да седне на ръба на ваната, за да стига дотам. Започна да масажира главата му и това донесе повече успокоение на самия него. – Малкият ни Леонсо заболя от левкимия, когато беше само на 4. – преглътна задаващата се буца, без да спира. Пръстите му втриваха все по-дълбоко, ирисите наблюдаваха образуващата се пяна. – Още от началното лекарите не даваха големи надежди в нашия случай. Не можехме дори да си позволим лечението.. – спря дотук, без да поема по опасното разклонение. Пръстите свършиха с красивите прошарени кичури и ги пригладиха нежно. – Както да е… Майка вече не искаше нищо да й напомня за Леонсо. Включително аз. – някога сподавена въздишка излезе между устните му. – В началото ме боядисваше тя, но после започнах да го правя сам. В интерес на истината си се харесвам така. Не мислиш ли, че ми отива? Или пък блондинките не са твой тип? – килна глава на една страна, поемайки лицето на Логън в малките си шепи. Направи малка физиономийка на разочарование.Историята го остави със смесени чувства. Не можеше да отрече, че се зарадва на искреното споделяне. Стана му и тъжно за малкото братче, което си е отишло толкова рано. Далеч не споделяше идеята, че е трябвало да бъде забравен и заровен така. Не че наистина можеш да забравиш някого, с колкото и тонове боя да покриеш косата на детето си. Все пак никога не е бил родител, нямаше как да знае как би постъпил в такава ситуация. Но не това беше важното в историята.
-В интерес на истината, ти си първата „блондинка”, която харесвам. Винаги съм харесвал тъмнокоси жени. Знаеш ли? Може да прозвуча глупаво, но какво ще кажеш да направим нещо заедно в името на малкото ти братче? Никога не съм боядисвал косата си, но признавам, би ми било интересно да се видя с по-светла коса, а и мисля че кестенявото ще ми отива. Как мислиш?
Пабло пусна лицето му и се отдели на известно разстояние, наново килвайки главица, този път с преценителен поглед.
- Хммм… - измънка изначално, водейки скрита вътрешна борба. Част от него бе заразена от любопитството на Логън, ала друга вече се бе привързала искрено към шепата побелели кичури, които също влизаха в сметките. Тогава му хрумна нещо. – Мисля, че си късметлия с такава лъскава и гъста коса… Не искам да я увреждаш, независимо от причината. – прозвуча като някой специалист, докато духаше леко пяната върху главата му. Под нея се подаваха така любимите му прошарени черно-бели кичури. – Но може да използваме кафява кана. – кимна леко в знак на потвърждение, че това е най-добрият вариант. – Каната се добива по естествен път, без химични вещества, така че експериментът ще е безопасен. – ухили се насреща му. Още една фантазия вече си проправяше път към съзнанието му. Колко ли нов сексапил щеше да се открие у версията на Логън с кестенова коса… При това запази за себе си малката подробност, че каната не покриваше белите коси.
- Хмм, нямам проблем с това, НО – постави малко от пяната върху нослето на блондина – искам ти да ме боядисаш. Какво ще кажеш?
Поигра си с влажните руси кичури, представяйки си ги в естествения им цвят. Не бе фен на русото, но и не му беше кой знае какъв проблем, чисто и просто беше любопитен. На този етап като че ли изживяваше второ тинейджърство след първия пробен период. Честно да си признае, това беше далеч по-добро по много параграфи. Липсваше само един единствен детайл, но Логън чакаше търпеливо, или поне се опитваше. Напоследък често му се налагаше да се въздържа, въпреки че това май не му се получаваше кой знае колко добре. Беше колкото приятно предизвикателство, толкова и огромно мъчение, но крайната цел си струваше търпението. Не че след последните случки на който и да било би му се правило секс...Добре, нека задраскаме това, и бъдем реалисти. Всеки може да прави секс по почти всяко време, стига обстоятелствата да го позволяват. Да, определено беше време да излезе от топлата вода и опасната близост на Пабло.
-Мисля да си взема студен душ и да излизам от банята.
Усети онова познато напрежение у Логън, което и блондинът криеше у себе си. Бодна го от ляво, защото и причината му бе известна. Чувстваше се като наказател. Чувстваше още, че никога нямаше да заслужава този човек и любовта му. Не искаше да го кара да чака, но го ужасяваше дори повече случката от последния път да се повтори. Когато Логън бе на крачка от това да го направи свой. Никой вече не би повярвал на Пабло, че и той го искаше също толкова силно. Но развой като този от Коледа бе отвъд контрола му. Трябваше му помощ. Искаше му се да попита Логън как е успял. Как е превърнал секса в удоволствие. Двамата всъщност си приличаха по преживяното в миналото. Но травмата на Пабло очевидно се бе задълбочила с времето. Две години бе бил секс играчка, нима реакциите на тялото му не бяха нормални? Съзнанието му бе далеч от чисто, там отдавна се бе отдал на Логън по всеки възможен начин. Но очевидно не беше достатъчно. А Логън нямаше да го чака вечно. Никой човек не би.
Изпълни желанието на Логън, колкото и да му се искаше да му помогне още малко с къпането. Всички тези мисли за това какво му причинява, караха усмивката му да посърне.
- Искам свят без телефони и врати... - промърмори под нос, когато рингтон обезпокои хаосът в главата му. Бързо изкара мобилния от сакото на Логън и вдигна, без да се замисля.
- Ало, Логън, скъпи. Знаех, че не можеш да ме отбягваш вечно. Искаш ли да се видим тази вечер? Ако кажеш "да", ще ти покажа колко го оценявам....
Умишлено остави сладникавият глас да си дрънка, докато опитваше да си спомни откъде му е позната тази ковра. И изведнъж го светна. Беше същата, която досади на Логън в деня на запознанството им. Пабло се подсмихна. Това щеше да е забавно.
- Логън.. - нададе мощен стон към мобилния. Можеше да имитира оргазъм толкова добре, че навярно и викът от истинския му не би го надминал.
- Ало?! Какво по.. Беше това?! Логън?
- Логън е под мен и не може да говори.. - зелените ириси визуализираха точно картинката, която навярно и ужасената жена си представяше. Още от първия миг, в който я видя, му заприлича на нещастно женена по сметка, опитваща да си хване най-добрия любовник.
- Ти пък кой си? Да не би да си онзи пикльо, който бе в дома на Логън.. Не, не ме интересува, дай му телефона!
- Не мога, устата му е заета. Казах ти, че не може да говори в момента.
В слушалката настана тишина за около минута.
- Бременна съм от Логън! - изстреля настойчиво женския глас, а Пабло едва успя да сдържи смеха си. Постави ръка на устата си, за да се възпре.
- И аз! С тризнаци! - отвърна с далеч по-убедителна актьорска игра.
- Виж какво, не знам от кой мръсен бардак си се пръкнал, но някой трябва да вразуми Логън... Така че веднага му дай телефона!
- Или какво? - изсмя се блондинът. Беше му едно от малкото удоволствия да проваля плановете на хора като тази харпия.
- Ще те преследвам, докато не се откажеш! Ще си посветя живота на това да съсипя твоя!
- Нареди се на опашката, скъпа! - каза миличко със снизходителна усмивка, преди да затвори телефона.
Сърцето на Логън подскочи в гърдите, щом чу добре изиграния стон, зовящ го по име. Спря душа и се заслуша внимателно. Стана му интересно с кого говори блондина, затова отвори тихо вратата. Голото тяло на Пабло бе с гръб към него, водещо усилен разговор с някого по телефона. Телефонът на Логън. Изчака търпеливо, и щом разговора приключи, веднага се приближи към формите, привличащи го като със силен магнит.
-Виждам едно непослушно момче, което си търси наказание.
Остави голям червен отпечатък от ръка върху дупето на палавия си „ученик”.
-Значи устата ми е била заета, а? Чуде се с какво ли...
Спусна се на колене и разходи език по чуждото мъжество.
-Нека видим дали помня правилно. Под теб съм и устата ми е заета. Без съмнение правя точно това....
Пое го между устните си, засмуквайки леко, опипвайки почвата и експериментирайки с различни тактики за случая.
Този път русокосият дори нямаше време да се стресне от внезапната изненадваща поява. Дръзкото шляпване го накара да изохка и отскочи леко в страни, където пътят за бягство бе отново блокиран.
- Логън, какво… - едва можа да изрече, когато бе разтърсен от друго съвсем ново усещане. Порой от възбуда завладя цялото му същество, когато чернокосият плъзна език по малкия му приятел, сварвайки го напълно неподготвен. Това липсваше дори в най-смелите му фантазии. Тялото потрепери като лист, повян от вятъра, тънкото вратле се изви назад и стонове, останали нечути за самия блондин, се откъсваха в ритъм с учестеното му дишане.
- Да, по дяволите! – редеше несъзнателни възклицания с пламнало от възбуда лице. Бе тотално повален с тази атака. В мозъкът му се случи наводнение, а пред погледа настана пълно затъмнение. Коленете омекнаха на шестата секунда и ръцете намериха опора върху широките рамене. Ноктите се впиваха все по-дълбоко в още влажната кожа. За капак влудяващите капчици от все още мократа коса на Логън, скачаха енергично върху стомаха му, спускайки се блажено надолу към пистата, която учителят сега разучаваше с пълна концентрация.
Клепачите склониха да се разтворят отново, за да предоставят видимост на замъглените изумруди. Чувстваше се като единствен по рода си еднорог, пренесен в естествения си хабитат. Магическото измерение на удоволствието.
- Логън… Не мога повече… Ще… - накъсаният меден шепот бе спрян от ръцете на Логън, които в същата секунда сграбчиха властно двете бузи на дупето му. Нова умопомрачителна вълна възбуда го тласна право към ръба на облака. Това беше, щеше да скочи и полети.
Нямаше нужда дори да наблюдава, всяко най-малко потрепване на тялото в момента под негова власт, всеки откъснал се избягал стон на удоволствие, попиваше всичко дори зад затворените си под влиянието на пълна концентрация клепачи. И все пак, от време на време прескачаше мъглата, за да разкрие пред себе си красивата гледка на потъналия напълно в свой собствен свят Пабло. Като пътник на интимен круиз, с интерес опознаваше всяка част от пулсиращата плът. Отбелязваше си наум точките, които носят най-голямо удоволствие, нелека задача при положение, че почти всичко, което правеше Логън в момента, изглежда доближаваше русокоското му близо до заветния връх. Почувства гордост, примесена със своята собствена възбуда, появила се още щом остави знак върху нежната кожа, и натрупала неимоверно скоро след това. Да получаваш възбуда докато създаваш такава, колко странно и в същото време напълно естествено. Инстинкт, заровен вътре в него, се събуди щом името му отново изплува от давещите се в блаженство устни. Бе готов да приеме всичко, което това прекрасно тяло може да му предложи. Щом парещата бяла течност докосна езика му, Логън затвори очи и преглътна бавно. Дори не бе усетил колко силно стиска малкото дупе, събиращо се идеално в ръцете му. До червения отпечатък се настаниха нови следи. Логън се изправи, оглеждайки любопитно доматено червеното личице, едва поемащо си въздух. Докосна парещите бузи и целуна полуотворените устни.
-Това...
-...е вкусът ти. – прошепна в зачервените уши. – Харесва ми.
Колената на Пабло напълно поддадоха, вече без нужната опора. Логън го подвигна в ръцете си, и го сложи да седне на малкото легло. Причината да стигне дотук вече бе напълно забравена, остана само приятното чувство от новото изживяване.
Полетът на блондина се удължи отвъд възможното, когато горещият подсладен дъх пропълзя в ушите му. Сърцето продължи да бие лудешки, като на лудо влюбена ученичка. Биеше толкова силно, опитвайки да изпомпи и уталожи всички силни усещания, че Пабло го чуваше съвсем ясно, а навярно не единствен той. Накрая все още треперещите му от остатъчна възбуда пръсти се пресегнаха в безгласен зов. Притеглиха жадно лицето, плъзвайки се плавно към черните и бели кичури.
- Влудяваш ме! – прошепна на сантиметри и впи страстно устни в отсрещните, все още ревностно пазещи вкуса на нектара му. Логън беше истинска лудост, в най-красивата си и чиста форма. Неговата лудост. Лудостта на Пабло Ортиз.
- Виж какво ми причиняваш… - изстена, прилепвайки главата му към лявата страна на гърдите. Не можеше да успокои това сърце, а бе още прекалено млад, че да получи сърдечен удар. Истинска трагедия. Младеж, покосен в разцвета на силите си от необяснимата власт, която чернокосия жребец набираше над него.
Просна се на малкото легло с все така премрежен поглед и опияняващо удоволствие в пулсиращите вени. С последни сили придърпа едрото тяло до себе си, сгушвайки се като катеричка в топла хралупка.
- Заповядвам на времето да спре сега…! – въздъхна, отпускайки разтърсеното от емоции тяло. Русите кичури се разпиляха върху широката пареща гръд. Стана алчен за всичко, което Логън можеше да му предложи. Алчен да заграби всичката топлина за себе си.
Неусетно, потокът емоции отнесе и двамата. Не след дълго русокоското се унесе в ръцете на Логън. Той придърпа внимателно одеялото и зави и двамата. Така сгушен в него, Пабло изглеждаше като невинно малко дете. Каквато в крайна сметка беше истинската му същност. Животът отрано му бе отнел прекалено много, и принудил да порасне преждевременно. Прииска му се да може да го обгръща постоянно по този начин, да бъде негова защитна стена и да го пази от всичко лошо. Наивни желания. Позволи си да се потопи в тях. Само за момента. Само още малко. Дори да е само в този сън, който събра двама влюбени заедно с равномерното споделено дишане на две притиснати в едно тела.

Двадесет и осма част (1)

Не бе сигурен колко време е лежал така, но в момента в който отвори очи, Пабло все още спеше все така непробудно в същата поза, в която го бе видял последно. Чак му стана жал, че трябва да го остави сам в леглото, с риск да го събуди. Подобно на нинджа, с бавни и премерени движения успя да напусне топлото гнездо. Облече се набързо и се запъти към малката кухня. Хладният полъх на вятъра изгони напълно следите от приятния сън. Разгледа хладилника. Нуждаеше се от няколко допълнителни съставки. Целуна нежно покритото от руси кичури чело и заключи вратата след себе си. Използва случая да проведе телефонен разговор, на път за магазина.
Щом се върна, неговият русокоско беше започнал да се надига. Косата му бе симпатично разрошена, а одеялото вече скриваше единствено липсата на бельо. Връчи му бърза целувка на път за кухнята, завърза престилката около кръста си,
и се зае да приготви лека вечеря.
-Дано си спал добре, защото ще имаме гости за вечеря. Жан поиска да поговорим на място. Позволих си да го поканя тук, надявам се нямаш против. Ще приготвя сьомга със зеленчуци, освен ако не ти се яде нещо различно. Отскочих до магазина, и освен продукти за вечерята, напазарих и някои по-необходими неща. Ще съм ти благодарен, ако ми помогнеш да ги наредим когато се разсъниш. През това време аз ще се заема със сьомгата. Жан ще мине след 7 часа.
Дори не усети, че е започнал да си тананика. Съжителството, с което не беше много съгласен в началото, се оказваше далеч по-приятно, отколкото си бе представял. Напълно нормално, имайки се предвид че е с мъжа, в който е влюбен. Загубата на неговото собствено лично пространство за момента не бе чак толкова забележима. Забърса ръце и вдигна телефона.
-Ако ще ми се караш, предупреждавам те, че чистя риба в момента. Ммм, нищо особено, приготвям вечеря. Ще имам гости. Да, готвя на някой друг, освен себе си. Даже аз не мога да повярвам.
Засмя се и потъна в приятен разговор с Изи. Щом Пабло, вече освежен, пристъпи в кухнята, Логън затвори телефона и обви ръце около него, внимавайки да не го изцапа.
-Покупките са ето там. – показа му преди да си открадне кратка целувка, и да се захване отново със задачата си.
Дори постоянно да го целуваше, имаше чувството че никога няма да му омръзне.
Приятно мъркане се откъсна от гърлото му, когато за сетен път се събуди и осъзна, че не е било сън. Не можеше да не се замисля върху най-вълнуващото нещо, което му се беше случвало някога: това да живее заедно с Логън. Всъщност, когато му го „предложи“, имаше напълно солидни аргументи, но дълбоко в себе си, русокосият знаеше, че всичко е един голям претекст. Тайно му се искаше да прекара повече време с другия, за да го опознае. За първи път се почувства сигурен в това си желание. Искаше да се усети като постоянна константа в неговия живот. Не се боеше дори да научи тоалетните му навици. Алчността го караше да иска всичко. Целият Логън.
Подсмихна се триумфално, когато видя, че и другия изглежда вече нямаше нищо против идеята му.
- Добре, но внимавай, моля те… - вмъкна по повод на готвенето. Бяха минали едва няколко дена, откакто се отърва на косъм на смъртта, а сега тръгнал да готви… Въздишка на примирие се изтръгна от Пабло, който въпреки всичко не искаше да се превръща в досадна бабичка. Можеше да му каже само да внимава в картинката. Най-малкото, което му се искаше да види, бе Логън отново в болницата. Дори не го попита дали раните все още му причиняваха неудобства, но съдейки по маневрите му през последните часове, май „учителят“ се възстановяваше завидно бързо, или просто беше силен като мечка. За миг си го представи изправен срещу огромен мечок, докато вятърът вървежно развяваше дълга до раменете прошарена коса и оскъдна пола от животинска кожа, стегната около широкия кръст.
Пабло и проклетото му въображение…
Изникна пред Логън, свеж като краставичка, но реши да не му се умилква като гладна котка. Празният му стомах също не го издаваше засега и започна да гради търпение. Друго нещо, неприсъщо за персоната му.
Пръстите му обаче се стрелнаха към една маслинка и без предупреждение я понесоха към устата на чернокосия. Трябваше да си намери средство за разсейване от този секси готвач. Устните му си позволиха волността да се слеят с чуждите, а зъбките да гризнат половината маслинка. Наслади се бавно на вкуса, а изражението му си плачеше за реклама на някоя марка шоколад.
- Мога да свикна с това. – облиза устни и се усмихна нежно. Нежността никога не му бе била присъща, докато не срещна този човек, преобърнал целия му свят. Може би дори виждането му за нещата.
- Впрочем, не спомена кой точно е Жан. Стар приятел? – реши все пак да попита, вместо да остане в неведение. Все пак щяха да го посрещнат в неговия временен дом. Блондинът се почувства някак длъжен да остави ако не добро, но поне нормално първо впечатление.
- Извинявай.. Трябва да вдигна. – отново се сепна леко, когато телефонът му иззвъня. Напоследък все забравяше изобщо, че има такъв. - Даниел! Какво става? – запита с открито любопитство. Двамата последно се бяха видели в дома му преди три дни. Флеминг бе така добър да го разсее с разни приказки какви опции му остават. Все пак винаги бяха добре дошли в „Мементо“, но там нямаше да бъдат забелязани от никой. Нямаше особен смисъл. Тогава на Даниел му бе хрумнала лудата идея да се пробват за участие в някой музикален фест например. Успяха да направят кратък запис на изпълнение и оттам насетне каквото сабя покаже. – Чакай малко… Сериозно ли говориш?! – повиши невярващо тон в телефона. Нещо даде на късо в изрусената му тиква. Дори в гласът на Даниел се прокрадваше еуфорията от добрата новина. Трудно за вярване, най-сетне добра новина! – Боже мой! Но това е.. страхотно! Как успя? – ахна, загубен в реакцията си. – Да, разбира се! Страхотен си, наистина… - усети как еуфорията започна да го заразява, а адреналинът забушува във вените му. - Прав си, ще трябва... – последва кратък момент на затишие и рационално мислене - Добре, ще се видим утре. Чао!
Момчето едва затвори телефона и се обърна с неистов блясък в очите към своя сенсей. Застави го да прекъсне приготвянето на вечерята, хващайки ръцете му.
- Логън, няма да повярваш…! – направи пауза, приковавайки вниманието му. – Ще участваме в ежегодния музикален фестивал на града! Даниел прати наш запис на един от организаторите и днес са се свързали с него!– не се сдържа и подскочи, разтрисайки ръцете на чернокосия. Това наистина бе голяма новина. Въпросното събитие се провеждаше с благотворителна цел, така че всички имаха достъп до него. Освен това много известни групи и изпълнители пътуваха дотук, за да участват в събирането на дарения за детските болници в щата. Самата представа, че Пабло ще пее редом с вече утвърдили се звезди, го караше да се вълнува до припадък. Дори не се замисли колко ли тълпи хора ще изпълнят площада в заветния ден. Но и не искаше, не му трябваше. Копнееше само да се порадва на момента. Да сграбчи малкото щастие, като че е намерил бялата лястовица.
Ентусиазма му зарази и самия Логън, който се намери да подскача редом с далеч по-младия мъж. Наложи му се бързо да си припомни, че все пак са в кухнята, обградени от не малко опасни предмети. Задоволи се с това да го задържи в ръцете си, като не спираше да му повтаря колко се радва за него.
-Много искам да присъствам, стига да си съгласен. Това ще ми даде възможност да се извиня и на Даниел. Честно казано, това все още ме гложди. Но това не е най-важното в момента. Радвам, че можете да постигнете успех, и задължително ще присъствам там, за да ви подкрепя.
Забрави, че е изчаквал съгласие от Пабло по този въпрос, и вече си представи как слуша ангелския му глас и се наслаждава на гледката, която щеше да представлява русичкият му съблазнител сред голяма тъпла от хора, омагьосвайки всеки един от тях. Момент, нещо тук не е съвсем наред. Осмисли отново последната картина, разкрила се пред съзнанието му, и започна да го изпълва силно чувство на ревност. Всички тези хора, които щяха да се влюбят в неговия Пабло...Поклати глава силно, в отчаян опит да прогони нелепата мисъл. Блондинът го погледна въпросително, и Логън побърза да свие в по-безопасна тема.
-Докато не съм забравил, Жан е моят адвокат. Жан Мартин. Прави ми услуга, като проверява някои подробности по убийствата в сградата. Искаше да обсъди резултатите с мен, и затова го поканих да вечеря с нас. Тъкмо ще отпразнуваме добрата ти новина! Между другото, моля те, опитай сьомгата и ми кажи какво мислиш.
Логън отряза парченце от готовата риба, и го предложи на Пабло. Олекна му, когато получи одобрението му. Зае се да подрежда внимателно и съсредоточено порциите. Когато беше доволен, или поне на 99 процента от постигнатото, се усмихна.
-Докато аз почистя тук, ще бъдеш ли така добър да сервираш?
Странно как животът претърпяваше резки неочаквани обрати. Ако Пабло можеше да се върне назад във времето и да каже на миналото си Аз, че ще срещне любовта, другото му Аз би му се изсмяло с думите „Що за шега, кучко? Върни се с нещо интересно…“
И ето го сега. Правеше един милион лигави неща, въртейки се около секси любовника си с готварска престилка. Защо всичко трябваше да му стои толкова добре? За щастие му бе възложена задача съвсем навреме, за да се разсее от плакненето на очи. Но пък не бе имал шанса да го наблюдава, докато спи, та по тази логика сега просто си наваксваше.
След като сервира послушно храната на масата, благодари на предвидливия си ум, който му бе подсказал да замени малката с по-голяма. За нещастие обаче нямаше много удобен стол, затова просто премести креслото срещу дивана. Там можеше да седне гостът им. Имаше само едно нещо, което опитваше да изкара притеснителни мисли в русата глава.
„Защо ли му е да проучва убийствата в сградата… Да не би да издирва кой е извършителят.. Дали има някакъв шанс да разбере… Какво направих…“
Връщането назад не му бе силна страна. А и вече не виждаше смисъл. Нима би могъл да промени нещо? Дори да искаше…
- Звъни се, трябва да е Жан. Ще отвориш ли? – долови гласът на Логън от балкона, където бе импровизираната кухня. Това го сепна, изкарвайки го от поредния размисъл. Блондинът притича към вратата, наметнал последната риза на Логън, която му беше свил и под която се откриваше син потник с дълбоко кръгло деколте и очертаващ бедрата клин. Не се бе и замислял в какъв вид трябва да е, защото никога не бе посрещал гости. Поредното вълнуващо нещо, което ще му е за първи път.
- Здравей! – изстреля още, докато отваряше вратата. Устните му откриха белите зъбки в една леко нервна усмивка. Нямаше представа и как да се държи с един адвокат, но бързо усети предразполагащата аура на другия. – Влизай, влизай! …Жан, нали така?! Аз съм Пабло. – реши все пак да се представи, макар и не особено официално. През цялото време, докато другия вървеше към посоченото кресло, русокосия се въртеше зад него и го оглеждаше с любопитство ту от лявата, ту от дясната страна. Приличаше досущ на малко патенце, за първи път зърващо света наоколо.
Жан не беше очаквал чак толкова топло посрещане, и то от дребен русокоско вместо Логън. Беше толкова сладък и недодялан в това, че му стана някак миловидно. Бившият му учител му бе разказал малко, но нищо не можеше да се сравни с реалността, която в момента подскачаше около него. В момента, в който му бе предложено място на дивана, Логън също се присъедини към тях.
-Здравей, Жан, приятелю. Настанявай се.
-Отново си се престарал, Логън.
-Нищо подобно. Напълно нормална вечеря.
-За теб, може би. Откога карам Емил да ми сготви така.
-Проблеми в рая ли надушвам?
-Нищо подобно, просто дребен детайл. Ще се погрижа за него с времето.
-Не се и съмнявам в качествата ти. А, извини ме, все още не съм ви представил официално. Пабло, това е Жан Мартин, моят първи и последен адвокат. Жан, това е Пабло... – за момент се замисли как най-добре да го представи.
Не е като да бяха поставяли каквито и да е етикети на връзката си. За негово щастие, Жан го спаси бързо.
-Страхувах се, че ще имаш ужасен вкус за мъже, но ти надмина очакванията ми, Логън. Пабло си е направо сладкиш. Мога да си отдъхна спокойно.
-Че защо да нямам добър вкус за мъже?
-Не ме карай да ти напомня за жените, с които си излизал...
-Най-добре не го прави.
Жан се засмя, и се обърна към Пабло.
-Ако старецът ти прави някакви проблеми, му давай да се разбере. Някой трябва да го държи изкъсо.
-Жан, умолявам те...
Въпреки думите си, Логън искрено се забавляваше. Изпрати топла усмивка към Пабло, и го покани да седне между него и Жан.
-Много ми е приятно, Пабло. Сигурен съм, че ще се разбираме много добре.
Жан предложи ръката си, и стисна тази на блондина. Сините му очи, както винаги засмяни, го оглеждаха с интерес.
-Нека хапнем, докато е все още топло, и после може да поговорим за убийствата на по чаша.
-Разбира се. Няма по-хубаво от разговор за трупове с чаша твърд алкохол в ръка.
-Страхувам се, че ще трябва да се задоволим с бяло вино за тази вечер. Отива си най-добре със сьомгата.
-Разбира се, Марта Стюарт.
-Казал съм ти да не ме наричаш така.
-Ти сам си го просиш, Логън.
Жан му намигна предизвикателно. Логън положи ръка върху тази на Пабло.
-Много си тих. Всичко наред ли е?
-Надявам се присъствието ми тук да не те притеснява, Пабло. – Жан побърза да се обади.
Слушаше и попиваше с открит интерес свободния разговор между новодошлия и Логън. Както и предположи, наистина се познаваха от дълги години и доверието, изградено помежду им, проличаваше още от пръв поглед. Наистина бе ценно да имаш такъв човек в обкръжението си. Пабло за секунда се замисли дали с Даниел можеше да се нарекат такъв тип приятели, но после го жегна едностранното харесване, което все пак стоеше помежду им. Даниел никога нямаше да му е безразличен, но и нямаше да го обикне така, както другия го обичаше. Част от него винаги щеше да усеща онази нотка на вина. Въпреки че се отпускаше в компанията му и дори си четяха мислите, навярно Даниел дълбоко в себе си щеше да чака и да се надява на нещо друго. Измежду устните на русокосия излезе тиха въздишка, преди да се върне към настоящия момент. Не беше лесно да следи разговора, когато прескачаше така бързо от една тема в друга, но искрено го забавляваха шегите на Жан. Ако знаеше, чe един адвокат би бил толкова забавен, отдавна щеше да си наеме. Не за друга цел, просто за разведряване. Но отново предположи, че гостът им бе уникално изключение в тази иначе скучна професия. В съзнанието на Пабло всички професии, свързани с политика и право, бяха скучни.
Тъкмо понечи да отвори уста и да вмъкне някоя от своите пиперливи шеги, когато разговорът рязко сви в друга посока, която накара момчето да замлъкне. Сякаш внезапно веселата картинка се изпари и тъмна сянка покри лицето му. Не че не уважаваше и черния хумор, но това му дойде някак в повече, напомняйки му и факти, от които досега усърдно бягаше. Дори да положи усилие, пак не би намерил тази тема за забавна. Какво забавно, по дяволите, имаше в поредицата от нестихващи убийства? Къде точно бе хумористичната нишка? В чашата с бяло вино?
- Не, разбира се. Няма проблем, просто… бях забравил, че покойната ми майка спада към въпросните трупове. – не смяташе да пази само за себе си горчивата усмивка. – Но да, това несъмнено е прекрасна тема за разговор на по чашка, много жалко, че не пия бяло вино. – засмя се саркастично и сви рамене, ставайки от масата. – Не, не, моля ви да си довършите вечерята, аз просто ще ви оставя. – довърши съвсем убеден в думите си, след което побърза да излезе на покрива, като не забрави да грабне бутилка уиски от рафта в дъното. Имаше нужда да се нафирка. И определено му се прииска да смени хотела поне за тази вечер. Внезапно Логън се превърна в човекът, когото най-малко желаеше да види в този миг.
- По дяволите, Логън предупреждавай ме за такива неща! Не знаех, че майка му е от жертвите. Чувствам се като пълен идиот.
- Не, не, аз съм виновен. Извини ме, ще опитам да поговоря с него.
- Късмет.
На Логън му се прииска да можеше да връща времето назад. Щеше да си спести хиляди грешки и изречени глупости. В компанията на Жан беше далеч по-отпуснат, свикнал да говори свободно и да се шегува дори с най-сериозните теми.
„Мамка му”, не спираше да повтаря наум на път за покрива. Приближи се бавно, убеден че компанията му едва ли е изключително желана точно в момента. Зарови в главата си за подходяща реплика, но мозъкът му бе дал на късо. Както винаги, в компанията на Пабло...
-Аз...не се съобразих и казах нещо страшно глупаво.
Понечи да седне до русокоското, но реши да не нахалства прекалено много, и вместо това остана на мястото си.
Изгуби я. Изгуби я толкова внезапно, че дори не успя да усети липсата й. Беше нелепо до степен на налудничавото. През всички тези години можа единствено да я обвинява, затова и накрая шансът му бе отнет. Шансът за последно сбогом. Помисли си какво би й рекъл тогава. Дали отново би я наранил, дали би я карал да гълта хапчетата, които я правеха слаба, дали отново би й отнел свободата… Не. Не би й казал „Мразя те“, а „Обичам те“. Не бе била най-добрата майка на света, но бе неговата майка. А той нейният син. Никога не забравяше рождения му ден или нещата, които обичаха да правят заедно. А той я обвиняваше и мразеше, задето го спаси в онзи ден… Задето понесе всичко вместо него. Каквато и причина да имаше, беше глупак да й вменява вина до края на дните. Но човек не се замисля върху даденостите. Не се и замисля, че никога не знае колко време има с човека до себе си. И дали ще има възможност да е до него, да го изпрати до прага на отвъдния свят.
Ортиз седеше със сгънати лакти на изтърканата пейка в края на покрива и вече отпиваше дълги глътки от уискито. Скоро щеше да пресуши половината бутилка. Случаят го изискваше, а и му идваше отвътре.
- Имам нужда да остана сам…моля те. – рече тихо, без да поглежда Логън. – Върни се вътре и обърни внимание на госта си. – добави с равен тон, привидно лишен от емоции. Всъщност не се сърдеше на никого. Нямаше и това право. Неща, като тези, се случваха на всеки. А това бе само въпрос на време. Откога го таеше в себе си? Най-сетне успя да визуализира образа на Мария. Такава, каквато я помнеше по времето, когато още можеше да се усмихва истински. Така искаше да я запечата в сърцето си. Една самотна сълза си проправи път през хладните прегради и се търкулна тихомълком по бузата му.
Протегна ръка, в тих опит поне да го прегърне, но се спря. Не биваше да е егоист, не и в този момент. Стана му болно, но уважи отправената молба.
-Извинявай, прав си, ще те оставя сам.
Върна се обратно в апартамента без капка желание. Някой би си помислиш, че сякаш току-що е присъствал на погребение.
-Какво стана? – попита Жан, напълно риторичен въпрос, просто рефлекс.
-Освен че съм идиот?
Жан понечи да се пошегува отново, но подтисна желанието.
-Всичко ще е наред. Остави го малко сам.
-Да, това ме помоли и той.
-Довери му се тогава. Не знам точно каква връзка имате, но колкото и да ти се иска, не може само да бягаш след него и да го играеш Супермен. Той също е мъж, остави го да се справя със собствените си демони. Казвам ти го, защото те познавам добре. – спря думите, които Логън се канеше да изрече в протест. Последният загриза устни нервно, и се стовари тежко на мястото до Жан.
-Така и така прецаках цялото настроение, поне да продължа на същата вълна. Какво откри?
-За съжаление, не особено много.
Логън го погледна учудено.
-Това е за първи път.
-На мен ли го казваш...Съсипах се в опити да открия и една следа. Проверих докладите на полицията, които са една голяма смешка. Ченгетата си нямат на идея с кого си имат работа. Та те дори не са започнали нормално разследване. Пълен мрак. Единствената връзка, която откривам между жертвите, е че всички са над 30, и са били сами по време на убийството.
-С какво ни помага това?
-Абсолютно нищо.
-Мислех, че убийци като този, с който си имаме работа, са само по филмите.
-Във всеки случай, ще продължавам да търся следи, но за момента не мога да помогна с нищо. Съжалявам, приятелю.
-Няма за какво. Оценявам помощта ти.
-Между другото, какво имаше в онзи бял плик от апартамента ти?
- Снимки...Не особено приятни при това, но не ми се говори за тях. И без това вече не съществуват.
Жан реши да не повдига повече този въпрос, поне засега.
-Ти си знаеш най-добре. Знаеш ли, мисля да потеглям.
-Но ти дойде преди малко. Поне хапни преди да тръгнеш.
-Не се притеснявай за мен, имаш по-важен човек, на който да обърнеш внимание. Аз ще отида да дразня моя специален мъж. О, преди да съм забравил.
Жан направи бърза снимка на подредената вечеря.
-Ако това не го накара да се захване за готвене, не знам какво би могло.
-Късмет.
-И на теб, приятелю, ще ти е нужен.
Жан му намигна топло, прегърна го и му махна за „Довиждане”.
След около половин час Логън вече не го свърташе на едно място. Беше страшно нервен. Не обичаше неразрешените конфликти...Че кога друг път е имал такъв? Замисли се, но нито един спомен не изплува. Толкова неща му се случваха за първи път с Пабло, че вече им бе загубил бройката. Знаеше единствено, че това чувство никак не му харесва. Умираше си да се качи обратно при него, но вътрешната борба между неговото желание и това на русокоското продължаваше с пълна сила, сблъсквайки ги до безкрайност. Накрая просто седна на произволно място на пода. Ако беше пушач, досега да бе изпушил най-малко една кутия цигари.
Най-сетне почувства бегло подобие на облекчение. Беше добро начало, особено след всичко преживяно дотук. И най-сетне почувства липсата й. Прииска му се да е тук сега, да го види променен. Да види как се влюбва, да го чуе как пее отново. Прииска му се да я изпрати щастлива на оня свят. Не с прерязано гърло и давеща се в собствената си кръв…
Капчици червена течност образуваха пътечки от чипото носле надолу. Пабло машинално ги изтри с ръката на ризата. Заедно с тях си отидоха и част от сълзите му. Едва тогава осъзна, че погледът му бе замъглен от плач, а ръката с пресушената бутилка потрепваше в ритъм с хълцукането. Това беше скърбене. Но всъщност го усещаше като освобождаване. Ставаше все по-лек, колкото повече вода се изливаше от кално-изумрудените очи.
- Така и не ти благодарих, майко… Благодаря ти. Обичам те. – рече гласно, поглеждайки към размазаното небе. Заваля. Около минута Пабло стоеше с изплезен език, попивайки сълзите й. Вярваше, че това са нейните сълзи.
- Тортуга! – скочи като попарен, изведнъж сещайки се за най-добрата си приятелка. При последното си идване Даниел му я донесе тук и сега аквариумът й стоеше в отсрещния ъгъл на покрива. Там слънцето се застояваше най-дълго. Но сега се налагаше да я прибере. Не знаеше дали дъждовната вода би й се отразила добре.
Влетя като хищник обратно вътре, заедно с аквариума, който внимателно постави на секцията. Забеляза Логън в средата на пода, бе очевидно сепнат от внезапното му връхлетяване. Усмихна се извинително. Защо постоянно се чувстваше зле за него? Не искаше да му вменява каквато и да е вина, а просто да бъде за малко сам. Всеки имаше подобна нужда в точно определен момент.
- Благодаря ти. – промълви нежно, привеждайки се да целуне по бузата помръкналия си учител. Да, беше му и учител. Все пак точно той го учеше как се обича. Знаеше, че думите му нямат нужда от разяснение. Наистина бе благодарен, че другият бе отстъпил, когато го помоли. – Почакай тук. Искам да те запозная с някой. – каза, възвръщайки игривия блясък в очите си. Дотича обратно до аквариума и повика Тортуга с уникални звучи, които само тя разбираше. Костенурката тромаво се качи върху дланта му и момчето се завърна при Логън. Приседна на пода пред него и разтвори шепи.
- Това е най-добрата ми приятелка. Тортуга. – каза напевно. – Нямаш представа колко е умна!
Все още леко потресен от прескачането в съвсем нова ситуация, Логън заразглежда любопитно малкото животинче. Никога не беше имал домашен любимец, въпреки че изпитваше симпатии към котките.
-Най-добрата ти приятелка, хммм – направи театрална пауза – Значи ще знам с кого да си говоря, когато ми се иска да науча някоя тайна за теб.
Усмихна се широко, показвайки зъби, което рядко правеше.
-От колко време я имаш?
Точно в този момент телефонът прекъсна възможния приятен разговор, още преди да е започнал. Логън, разочарован но и отчасти благодарен поздрави бившата си жена, която пропусна типичните за нея весел поздрав и шеговит тон.
-Логън, пристигнах преди малко в града. Намирам се в хотел ****, стая 105. Ще те чакам там.
-Изи, не мога да дойда сега...
Но телефонът вече даваше свободно. Логън погледна невярващо към устройството. Притесни се не малко. Каквото и да беше станало, това определено нямаше нищо общо с типичната Изи. Побърза да се облече.
-Трябва да изляза за малко.
И без това имаше нужда да избяга за малко. Искаше постоянно да дава всичко от себе си, желаеше го искрено, но тази тежка задача го измаряше страшно много. Не беше свикнал така, а сега нямаше и капчица от личното си пространство, където да може да си отдъхне. Чувстваше се страшно изнервен, а обаждането беше допълнителната капка.
Хотелът се намираше в другата част на града. Щеше да му се наложи да изкара Ауди-то. Потегли в хладната нощ. Спокойствието в колата му се стори като божи дар. Откриваше нова част от шофирането, която взе да му харесва. Поне тук можеше да остане сам със себе си и мисленето си. Не се налагаше да стъпва на пръсти, или да се съобразява с всеки друг, освен себе си. Случките напоследък се трупаха прекалено бързо една след друга, в резултат на което и добрите моменти го натоварваха. Имаше чувството, че съзнанието му е разделено на две отделни половини. Едната желаеше да избяга надалеч и да се къпе в приятната самота вечно, а другата копнееше за човека, когото си бе избрала. Идваше му да се гръмне, буквално.
Когато най-после стигна хотела, връчи ключовете на момчето, което бързо притича към него, и пристъпи в луксозната сграда. Типично за Изи, да избере най-умопомрачителния и блестящ възможен хотел. Предупреди момичето на рецепцията, и се качи в асансьора. Щом почука на вратата на стая номер 105, бившата му жена буквално го замъкна вътре. Намери се притиснат от малкото и’ телце, облечено само по ефирно бельо, и с устни върху нейните. Не му оставяше и дъх да си поеме. Най-после успя да я избута от себе си.
-Момент, Изи, стоп! Би ли ми обяснила първо какво става? Дойдох тук, защото се притесних...
Подскочи, щом ръката и’ се плъзна в опасната зона.
-По дяволите, Изи. Слушай какво ти се казва...
-Изчукай ме, Логън!
-Какво...
-Много добре ме чу!
В очите и’ заблестяха сълзи, редом с горящите силни пламъчета. Какво и’ се бе случило, за да изглежда по този начин...? Изи на бърза ръка се отърва от панталона и бельото му. Ръцете му полетяха към нея, но приятната тръпка, която го обзе, ги накара да спрат на милиметри от тялото под него. Пред очите му пробяга образът от изгорените от Пабло снимки, в абсолютно същата роля. Причерня му пред очите. Грабна Изи за дългите черни коси, застави я да застане с гръб към него, опряна на стената, и проникна в нея с един единствен тласък. Викът от болка остана някъде в пространството между тях. Животински инстинкти, гняв и дълго потискано желание. Когато тялото му потръпна след един последен тласък, и по цялото му същество се разля приятното освобождаване, най-после пусна Изи от капана си. По лицето и’ блестяха сълзите, размазали грима и’. Едва тогава се събуди от транса, и видя истинския образ пред себе си. Обхвана го пълен ужас. Измести се от нея като опарен.
-Аз... – в главата му бе бяло петно, в очите му се четеше пълен шок – Съжалявам...Аз...трябва да се махна оттук...
-Логън, почакай!
Успя да го улови за ръкава.
-Кой е Пабло? Не спря да повтаряш името му, докато...
Отдръпна ръката и’ от себе си.
-Извинявай, наистина...
Буквално избяга от хотелската стая, търсейки утеха в тишината на паркираната зад екстравагантната сграда кола. Удари с юмрук в кормилото. Типичното за него мъчително главоболие се събуди с пълна сила.
-Какви, по дяволите, ги върша?
Стискаше зъби, но сълзите въпреки всичко падаха. Смесиха се със смеха, който ги последва почти веднага. Нито едно от двете силни бедствия не надделя, продължаваха единствено да се редуват безкрайно, докато Логън не се почуства напълно изтощен. Облегна се на кожената седалка и затвори очи. Когато ги отвори, вече бе взел решение. Набра номера на екрана на телефона си, и зачака.
Под вратата на празната стая, потънала в тишина, се плъзна бял плик. Чуха се бързи отдалечаващи се стъпки. Пабло дълго стоя в другия ъгъл, докато блелия плик лежеше насреща в мрака и му се присмиваше. Вече нямаше нужда и да гадае. Какво хубаво можеше да го чака вътре? Писмо от здравната каса с ваучер за безплатна лоботомия?
Когато краката му се схваната да стои по турски в компанията на приятелката си, най-сетен се изправи и вдигна противния плик от земята. Естествено, нов брой на списание „Да съсипем писхиката на Пабло“. Защо не влагаха повече въображение? Дори фотографите и не струваха.
-Знаеш ли какво е това, Тортуга? Това е изнудване. И то много глупаво такова. – изсумтя иронично и въздъхна, отваряйки капачето на запалката си. Нищо, че не пушеше, обичаше тази запалка и я пазеше като сувенир. Тя му напомняше какво го тласна в ръцете на демоните му.
Странно защо всеки бял плик бе адресиран до Логън? Смятаха, че така ще го наранят повече? Може би бяха на прав път, но нямаше значение. Пабло не можеше да бяга от това.. Вече не.
-Ало, лейтенант Лейхи? Бих искал да се видим за вечеря, ако още не е късно. – постара се да звучи делово, въпреки че стаената ярост се прокрадваше в медения му глас. Беше му дошло до гуша от всички, които не знаеха как да си гледат работата. Явно в крайна сметка се молеха на Пабло Ортиз да им покаже начина.
---

---
Облече нещо нормално, но въпреки бързината си, успя да сгъне ризата на Логън и да вдиша дълбоко аромата, преди да излезе. Останалите дрехи останаха небрежно разхвърляни по пода. Пабло взе решение да не се връща в апартамента тази вечер. Не искаше да анализира нищо, не беше като Логън. Двамата не си бяха обещавали нищо. Или поне русокосия не бе правил обещания, които сам не знаеше ще може ли да изпълни. Не смяташе, че е честно, но нима животът и справедливостта не се отбягваха от зората на времето? Просто не искаше да се прибира в празна стая, защото знаеше, че ще чака. Точно така, щеше да стои гушнал някоя възглавница на пода и да го чака… Не беше някоя проста блондинка, нямаше да се подложи на подобно изтезание. Освен това сметна, че ако Логън реши да се прибере, ще му звънне, или поне ще му пие да го пита къде е… Не че някога го беше правил, но знае ли човек.
-Не очаквах да приемеш поканата ми. – временната тишина бе нарушена първо от чернокожия полицай, който се усмихваше на нещо. Само той си знаеше на какво, но очите му захласнато се разхождаха по разлените руси кичури отсреща. Косата на Пабло бе безкрайно разрошена от карането на мотор без каска. В бързината си бе забравил за нея и сега приличаше на бръкнал в контакта.
-Защо си го мислиш? Ясно ти е, че не съм тук заради теб. – пропусна всички формални любезности и го стрелна с пронизващите си изумруди. Държеше като себе си. Нямаше и следа от онзи размекнат Пабло в компанията на определен човек.
-Не знам, може и да сме имали момент… - поде с бегла закачлива нотка.
-Стига, лейтенант, беше просто свирка. Приеми го, за да продължим нататък. – прекъсна опита на другия да си пробва късмета, сетне постави в средата на масата белия плик. – Зарадвай ме, моля те! Откри ли този нещастник? – запита настойчиво. Никога не бе достигал подобно ниво на твърдост. Отдаваше му се да тролва хората, но не и да ги стряска или заплашва. Сега обаче от него се подаваше по-зловеща аура, която сам той не познаваше.
-Да, разбрах кой е и издирих адреса му. – лейтенантът протегна ръка, държейки малко листче. – Какво е това? – погледът му посочи новия плик на масата.
-Получих трети. – отвърна ядно, дръпвайки рязко листчето от чуждите пръсти. Беше чист късмет, че пръв попадна на новите порции от снимки, за да предотврати още драма. Без друго с каквото и да се захванеше, все вървеше наникъде. Така желаеше да запази малкото, което му остана. Дори рядко, жадуваше да получи още от онези споделени моменти с чернокосия. Този копнеж го караше да продължи да се бори. И щом преглъщането и бездействието не бяха решение, оставаше план Б.
-Значи не е бил поредния ти клиент..? – осмели се да полюбопитства Нейт. Все още му бе трудно да приеме, че се причислява към клиентелата на русокосото момче, но не можеше дори да се ядоса, паднал напълно в капана на чара му.
-Не! Може да не ти се вярва, но вече спрях с това. – отвърна, разгръщайки листчето.
-Разбирам… Предполагам, че причината е онзи човек, когото видях в апартамента ти?
-Не може да бъде…! – Пабло не чу последният въпрос на лейтенанта. Вниманието му бе погълнато от написания адрес на хартията.
-Какво има?
-Този адрес… Това е сградата, в която живеех доскоро.. В която..
-Да, в която се извърши серия от убийства. Забравих да те подготвя за това, извинявай… - казвайки това, Лейхи прокара виновно ръка зад врата си. На русокосият нещо не му стоеше добре. Все още осмисляше какъв е шансът онази отрепка, която го унижи така, да живее в същата сграда. Какво, по дяволите, ставаше там? Наистина.. сякаш някакъв демон я обитаваше.
-Добре.. наистина не очаквах това. – тонът му придоби още по-плашеща мрачна нотка. Сега вече имаше вероятност онзи тип да си го е заплюл и отпреди. Бог знаеше дали той не бе сложил онази гнусна камера в апартамента му. Нещата започнаха да се подреждат, но в съзнанието на Пабло хаосът нарастваше. Вече не знаеше кое е истина и кое не, губеше се в цялата различаваше се от неговата логика. Нямаше жив човек на този свят, с когото да си каже нещо нормално и да се почувства разбран, освен може би старчето от шестия етаж. Джеремая… Вече бе време да го предупреди. Дори да нямаше нужда от закрила, все пак го усещаше близък. Искаше да знае, че е добре. Но всичко по реда си… първо беше отмъщението.
-Ще вървя, благодаря за информацията..
-Чакай! – шоколадовите пръсти на лейтенант Лейхи го уловиха за китката и го върнаха на стола. – Трябва да ти кажа нещо, не търпи отлагане. По-скоро признание..
-Не, полицай, нямам време за това… - поклати глава. Не му се слушаха любовни признания, но въпреки протеста му ченгето впрегна малко сила в хватката си и с лекота издърпа лицето му към своето. Дъхът му почти се сля с отсрещния, докато чуждите устни не се преместиха към ухото, закрито от русите кичури.
-Работя за ФБР. – прошепна съвсем тихо, карайки другия да изпадне в пълно недоумение. Ортиз сбърчи вежди, но не си направи труда да продължи съпротивата си. Някъде в него се подаде любопитството. – Слушай.. казвам ти това, защото мисля, че си в опасност. Аз и колегите ми можем да ти помогнем, но трябва да ни съдействаш.
-Да ви съдействам? Сигурно се шегуваш… - отвърна също със шепот, но отприщи дълго стаявания гнет в сърцето си. Всички ли го мислеха за секс кукла? Това би беше първото, което изникваше в съзнанието на всеки? Не беше надуваем, нито гумен или пластмасов. Може би сам имаше вина за това как го възприемат останалите, но нямаше да опитва да бъде видян като човек. – Очаквах да ми откажат виза и да ме депортират обратно, след като им оказах да съблазня онова проклето старче Килиън Мъри.
-Забрави за това, никой няма да те кара да правиш подобно нещо! Аз не бих до допуснал! – отсече Нейт и на свой ред сбърчи вежди. – Слушай.. ФБР е напът официално да се заеме със случая на онази сграда. Ти може и да имаш имунитет, но докато не се докаже, че убийствата са свързани, могат да те обвинят за някой от последните случаи, защото засега всяко убийство се разглежда отделно. Разбираш ли ме… Тече разследване за всички, но колегите ми най-силно подозират ЛогънХейс, Джеремая Фланърс и теб!
-Защо въобще ми казваш тези неща? Някакъв трик на ФБР да ме използва, какво е? Просто го кажи и спри да ми губиш времето, лейтенант! – откъсна се от хватката му, но твърдият поглед отсреща го прониза. Сякаш беше прочетен. Почувства се разкрит, още преди да чуе следващите думи.
-Така да бъде. – притегли го към себе си като черна дупка с мощно гравитационно поле. – Разкрих какво си направил… Наясно съм, че подправи уликите от трите убийства, за да арестуваме онзи водопроводчик. Признавам, че съм впечатлен, но ако не исках да ти помогна, сега щеше да си в Колумбия.– каза отново дискретно тихо, но нюансите в гласа му запратиха тръпки по гърба на момчето.
-Какво искаш от мен… - едва излезе между потрепващите черешови устни.
-Много е просто. Съдействай ни като докладваш всичко, което става около теб. И колегите ми са наясно, че най-често се виждаш с Логън и Джеремая. Просто трябва да ни казваш всичко, което правят, което видиш, или разбереш. Знам, че няма да ме излъжеш, усещам, че си честен и винаги казваш каквото ти е на ума.
-„Честен“ е смешна дума. – изсумтя, но погледът на другия го стресна достатъчно. Не вярваше, че ще види подобна властна аура точно в този човек. – Ще си помисля. – преглътна накрая, само, за да се измъкне оттук. Не му се оставаше повече, имаше лични дела, за които да се погрижи. Мразеше да го притискат, но това тук бе ново усещане. Това зловещо хладнокръвие, което Нейт Лейхи притежаваше, напомняше му за отрова, която тихо проникваше във вените, без жертвата дори да подозира. Имаше заложено и добре развито умение да подчинява на волята си, стига да поиска. Владееше и различни степени. А само допреди минути Пабло вярваше, че той го държи в ръцете си и му дърпа конците. Явно бе прекалено млад и тепърва имаше много да учи.
---
Влезе в добрата стара прокълната сграда и веднага се заоглежда за полиция. Добрият полицай му бе припомнил, че визата му бе все още на изчакване, затова трябваше да внимава. Докато не станеше някакъв скапан шпионин, нямаше да има закрилата на проклетите федерални. Но разбираше отлично. Всичко бе въпрос на интерес и взаимна нужда. В крайна сметка до това опираха човешките взаимоотношения.
Русокосият бе измислил перфектният капан, но не можеше да чака. След третия плик вече не можеше. Колкото и да бе рисковано, щеше да даде урок на онази измет още тук и сега. Просто щеше да го причака до парапета, в сляпата точка на коридора, докато излезе от мръсната си дупка. Щеше да го привика с прелъстителния си чар и да го постави на мястото му. Първо щеше да отреже левия сбръчкан тестис, после десния, а накрая и мъжкото достойнство, с което толкова се гордееше. И щеше да му издаде дали той или някой друг разпространява проклетите снимки. Трябваше да разбере и защо. Не можеше да чака.
Стъпките на русокосия отекваха нагоре по стълбището. Острието бавно се показа с целия си хладен блясък, когато ръката бавно се уви около ножа и го изкара от скрития калъф изотзад. За миг почти спря, решавайки да прибере острието на по-скришно място. Сега бе фаталната Снежанка. Прелъстителният грим, червената рокля с цепка, оголваща едното бедро и дългата черна перука го правеха неустоима хапка и замаскираха изцяло кой е. Малката бенка, нарисувана под ъгълчето на устната, му придаваше завършен вид на изкусителка. Никога нямаше да го познае. Всъщност навярно никой не би могъл.
Пръстите му чевръсто наместиха тънкото остро ножче между изкуствените гърди, криещи се под деколтето. Така можеше да го вземе дори със зъби. Щеше да пресъздаде лесно любимия на отрепката сценарий, но този път по своите правила. Точно, когато отново целият план пробяга през главата му, редица викове го сепнаха. Изкуствените къдрици подскочиха нервно, а на лицето се изписа объркване, примесено с ужас. Стройната му фигура се закова на място и остана така. Не искаше да помръдне. Едната ръка, държаща се на парапета, впи нокти и задращи отчаяно, когато от горния етаж се чуха стъпки. Тромави и някак неравномерни. Шумът се приближаваше. Пабло забрави да диша, забрави и за плана си, както и за острието в деколтето си.
-Помо…щ! Не иссс…кам да ум…ра! Не исссс…кам! – чу съскащия глас и ледени тръпки го полазиха, смразявайки вените. Очите му излетяха от орбитите си, когато пред него изникна същия перверзен изверг, когото бе дошъл да търси. Позна го единствено по брадавицата на едната буза, едно от малкото кътчета, недокоснати от кръвта. Съществото пред него изглеждаше така, сякаш лепнеше от смърдящата алена течност. Носеше я навсякъде по себе си. Пабло отказваше да сведе поглед по-надолу от окървавеното, почти обезобразено лице. Но нещо насила го накара. Изумрудите потъмняха неистово, залени от калището. Безименният човек пристъпваше едва-едва, не разполагаше нито с долни гащи, нито… с мъжество. На мястото на члена и тестисите зееше грозна гноясала празнина. Ортиз можа само да премести ръка върху устата си, за да спре стомашните сокове да излязат навън. Червилото му се размаза върху дланта, която притискаше към лицето си като че е на живот и смърт.
-Красссс…авице…. Помогни ми… - занарежда през храченията на още кръв. Последната храчка бе толкова солидна, че опръска и маскирания блондин. Вече искаше да повърне и щеше, ако шокът не стоеше на пътя му. Внезапно бледото подобие на човек се раздвижи неочаквано бързо. – Кучка! Няма ли да ми помогнешшшш?! – загрубелите ръце се пресегнаха и сграбчиха яростно фалшивите черни коси. Пабло се блъсна в парещото тяло с отворени рани, а животинския вик в ухото му го проглуши. Но не това го извади от парализата. Усети два смъдящи пръста да проникват в него и едва сдържа вика си.
-Миссслиш…че не мога да еба?! Долни педерассссти!
Юмрук, събрал всичката стаена ярост през годините, повали полумъртвия изверг, запращайки го към стената.
-Какво по… - всичко бе прекъснато от поредния човек. Защо вече и стълбите станаха така популярни? Защото на излизане от асансьора имаше камери? Ами ако ФБР вече бяха сложили такива и тук? - …дяволите?!
-Този човек...ме нападна! Трябваше да се защитя, аз.. – изстреля Пабло, местейки поглед ту към нокаутирания, ту към непознатия съсед, който притича надолу, предпазливо минавайки покрай едва дишащия мъж.
-Спокойно! Ще повикам полиция и ще им кажа да пратят и линейка! – извика увещаващо ниският на ръст мъж с кадифен костюм, ала Ортиз не можеше да осмисли рационално казаното. Остави инстинктите за оцеляване да го водят. Все още треперещата му от страх и ярост ръка извади нож от деколтето. Острието блесна веднъж, преди да прониже кожата на стомаха и червата.
-Съжалявам!- изрече, гледайки как мъжът се заклатушка и падна през парапета, понасяйки се надолу.
-Господи! Какво ще правя…Какво… - хвърли малкия нож, а калните изумруди зашариха по изисканите бели ръкавици, сега изцяло обагрени в червено. Свали ги от себе си, игнорирайки факта, че целият бе декориран с кръвта на хора, чиито имена дори не знаеше. Сега успя да мисли само, че бе заклещен тук и нямаше как да се измъкне.
-Джеремая! Джеремая..моля те, помогни ми! Моля те! На стълбището съм, на седмия етаж… Аз…не знам какво да правя, наистина! – мълвеше накъсано в слушалката през хълцукащия размит смях. Не само, че щеше да получи нов пристъп, но и щеше да забрави всичко, случило се тук. Само да се измъкнеше веднъж… - Има кръв навсякъде…
За първи път се оказа повален, съзнанието му изключи и тялото се стовари тежко на пода, но успя да загуби връзка с реалността само за няколко секунди. Когато отвори очи, го чакаше същият ужас и можа само да пропълзи далеч от все още давещия се в кръвта си възрастен мъж. Изпадна в умопомрачителен смях. Нима не бе това неговият план?
Приятният морски бриз бе изгонил целия хаос от мислите на Логън. Вълните се разбиваха кротко в брега, на фона на лунната светлина. Допиваше чашата парещо кафе, една от най-важните забрани, които сам си постави за това време на деня. Също така една от многото, които щеше да наруши, и то подредени в повече от идеален списък. Дори противопоставящ се срещу собствените си прегради, все още държеше да го прави изрядно. Отдавна не беше идвал тук, а обичаше морето безкрай. Спокойствието и безкрайната му синева го изпълваха както нищо друго. За съжаление, не можеше да стои тук вечно. Все някога трябваше да се завърне у дома...Потръпна несъзнателно. Хотела беше последното място, където искаше да се въне точно в този момент. Отложи завръщането си засега. И без това Пабло желаеше да е сам, а сега и Логън искаше същото. Щеше да направи услуга и на двамата. Да, това залъгване ще свърши временна работа.
Изхвърли празната чашка в близкото кошче. Запали колата, която му отговори с нежно мъркане, и потегли отново. Защо не бе правил това досега? Зачуди се сам на себе си. Имаше толкова много възможности, а затваряше сам себе си в несъществуващи капани. Беше напълно свободен да прави, каквото пожелае. Когато хората казват, че човек сам си е враг, това не са празни приказки. Паркира в подземния гараж, и влезе в тъмната сграда. Използва задния вход, за всеки случай. Там го очакваше тясното стълбище, минаващо покрай етажите, но не директно през тях. Не му се искаше да отговаря на въпросите на някой полицай, ако има лошия късмет да се сблъска с такъв. Заизкачва безкрайните стъпала, отбелязвайки си наум всеки минат етаж. Броенето спря щом до него достигнаха няколко различни гласа, единственият доловим звук в тишината на нощта. Идваха някъде отгоре. Логън продължи да се изкачва. Последният път, в който бе на косъм от смъртта, явно не го бе научил...ами, на нищо. Сърцето му запрепуска от адреналина. Взе останалите стъпала като на магия. Отвори внимателно металната врата. Вече чуваше само един глас. Пристъпи внимателно към плачещото...момиче? Тогава чу гласа в телефонната слушалка, и името Джеремая. Никакво момиче не беше това. Приближи се бързо към нея...него, без дори да се замисля. Треперещото телце се стовари на земята за секунди, преди отново да дойде на себе си. Секунди, в които сърцето на Логън едва не спря да бие. Улови го здраво, и покри устата му с ръка, за да не извика. Грабна телефона от треперещата му ръка, и затвори.
Чевръсто отвори металната врата, и го пъхна вътре, поставяйки го да седне до стълбите. Бе успял да получи не малко удари от борещата се фигура, но изтърпя всеки един от тях. Сложи го на земята и отпуши устата му.
-Кълна се, с всеки път ставаш все по-силен. Дори и в женски дрехи. Ще ми обясниш ли какво правиш тук по това време и облечен така?
Съвзе се от поредния кратък припадък, сигналът на телефона все още даваше свободно. Никой не се обади. Размазания поглед улови липсата на каквото и да е. Единствената кръв наоколо бе тази, попила в червената му рокля и красиво лице, сега изкривено в уплашена гримаса. Нямаше трупове, нямаше умиращи хора, нямаше локви от кръв.. Ножът му и ръкавиците с червени петна също бяха изчезнали. В главата му всичко се разбърка, ударна вълна разтресе тялото му, заедно с ръцете, които го издърпаха от пода и го повлякоха в неизвестна посока. Искаше да изпищи, защото не успя да фокусира фигурата, която го сграбчи, но устата му също бе запушена. Когато и телефонът бе изтръгнат от ръката му, Пабло стисна очи, молейки се за бърза смърт.
Когато се опомни, се намираше срещу Логън, който го питаше нещо. Изведнъж всичко се подреди в съзнанието му и той се надигна леко.
- Аз… мисля, че дойдох да взема нещо от стария си апартамент, но не исках някой да ме забележи, затова използвах стълбите. После, какво стана после... – една си поемаше дъх, сърцето му биеше в остра паника и момчето отчаяно сграбчи широките рамене. – Видях.. Имаше умиращ човек. Мисля, че опитах да му помогна, да повикам линейка, но линиите бяха заети.. После се обадих на Джеремая. Но и той не вдигна и аз просто.. не знам. Мисля, че го оставих да умре! – очите му шареха по отсрещното лице. Ощипа се няколко пъти, за да се убеди, че не сънува кошмар, но всичко бе твърде истинско. Ново убийство, нов труп. Нямаше как да бъде по-истинско, щом се намираш в тази прокълната сграда. – Трябва да се разкарам оттук!!! – извика отчаяно, но бе изгубил гласа си, както и силата да се изправи и да хукне.
Постави пръст върху устните, изгубили отчаяния си вик, и прегърна силно обвитото в червена материя тяло.
-Шшшш, всичко е наред. Аз съм тук. Ще те отведа далеч от това място. Чуваш ли?
Повдигна покритото с кръв лице, което странно защо не го шокира. Беше си същото, неговото любимо лице, въпреки гротескната „украса”. Парчетата пъзел в съзнанието му бяха започнали бавно да подреждат цялостната картина. Целуна устните настойчиво, така че момчето да се съсредоточи единствено върху това.
-Не мисли за нищо друго, само за мен.
Продължи да го целува, докато Пабло не се успокои.
-Можеш ли да станеш? Трябва да побързаме. Колата ми е паркирана в подземния гараж.
Изгуби дъха си и мозъкът му загуби част от кислорода, който го караше да се паникьосва допълнително. Успя да поеме контрол над тялото си и се изправи. Събу червените обувки с тънки токчета и ги изостави, хуквайки надолу по стълбите, заедно с Логън. Остави само адреналина да го води. Възприятията му все още бяха объркани. Дори не знаеше къде ще отидат, само знаеше, че не иска да остава на това място. Когато и да се върнеше тук, нещо ужасно му се случваше. Но въпреки всичко срещна Логън точно тук, в прокълнатата сграда.
-Ще ми се наложи да съблека тази рокля от теб, преди да влезеш в колата.
Логън набързо се отърва от кървавите одежди и ги пъхна в багажника.
-Сега, като те погледна, тази черна коса никак не ти отива.
Свали перуката, разкривайки красивите руси кучири.
-Много по-добре.
Съблече палтото си, и покри голичкото тяло с него.
-Влизай бързо, преди да си настинал.
Усили парното на колата, и двамата потеглиха в нощта, толкова спокойна, сякаш нищо особено не се бе случило. Логън кара извествено време без ясна посока. Тишината в колата бе добре дошла и за двамата. Замисли се за новия си план. Новоизлюпено убийство не влизаше в цялостната картина, така като си я представяше, но нямаше да позволи на това да го спре. Държеше на взетото решение.
-Мисля, че е крайно време да наема друг апартамент. – проряза тишината с дълбокия си глас. – Дори не искам да си представя в какво състояние са оставили полицаите сегашния. Така или иначе, не може да се крием в хотела вечно. Ще си съберем багажа, а на сутринта ще се свържа с брокер.
Думите му не оставяха място за каквито и да е спорове. Погледна към отражението на сгушеното на задната седалка телце. Гледката го остави със смесени чувства. Кога животът му се оплете до такава степен?
Не спираше да трепери, отпуснал тяло на задната седалка. Но не от студ, не му бе студено, всъщност дори се задушаваше от прииждащата лавина от топлина в колата. Разтрисаше го ужасното шесто чувство, че не може да избяга. Каквото и проклятие да тегнеше над него, в моменти като този, се превръщаше в суеверна уплашена сърничка, неспособно да намери изхода за себе си, камо ли да помогне на останалите лутащи се другари. Ако наистина съществуваше Бог, то наистина го мразеше. А усещането, което го извади от поредния транс, бе още по-жестоко. Усети, че нещо не е наред, още когато не разпозна Логън в първата секунда. Неговата топлина, неговият аромат… би ги познал и от километри. Но нещо бе различно. И сега, докато притискаше топлото палто към голото си тяло, най-сетне го удари право в носа. Женската миризма, примесена с тази на чернокосия. Нюансите бяха напълно различни. Затвори очи.
- Съгласен съм, че ти трябва нов апартамент. – поде тихо, бавно възвръщайки енергията си. Все пак нищо не бе пострадало, освен психиката му. Но там така или иначе нищо не беше наред. – Но смятам, че трябва да живееш сам. – следващите му думи пронизаха кратката тишина. Пабло бе брутално откровен, както винаги. Но този път знаеше, че е прав. Позволи си любовната тръпка да го главозамая, и ето как свърши всичко. Само един ден поживяха заедно и Логън вече не се чувстваше добре в кожата си. Такива неща не можеха да му убягнат. Връзката им далеч не бе готова за подобно ниво на развитие. – Някъде дълбоко в себе си и ти го знаеш. – въздъхна русокосият, и въпреки всичко се загърна дори по-плътно с чуждото палто. Нищо, че част от него искаше да го изхвърли през прозореца на колата. Чувстваше Логън прекалено далечен. Въпреки всичко. Това го караше да е така несигурен в думите му, в чувствата му, а и в своите собствени. Чувстваше, че другият никога не ще обикне всяка част от него. Виждаше, че му беше прекален. Може би трябваше да прекрати тази лудост, преди и двамата да пострадат повече.
- Мога да остана при Даниел тази вечер. Там ще съм в безопасност. – гледаше през прозореца, а зачервените му очи проследяваха прехвърчащите улични светлини навън.
Логън стисна кормилото, докато пръстите не го заболяха. От вълшебната приказка, от кратките мигове на простичко щастие, не бе останал и помен. Защо ли се беше залъгвал, че може да е по-различно? Не и в тази реалност, не и в този живот.
-Както желаеш. – процеди се през стиснатите зъби. - Няма да те държа при мен насила. Свободен си да ходиш, където пожелаеш. – все думи, които не му се искаше да казва, и безразличие което бе далеч от истината.
Паркира пред досегашното им убежище.
-Ще се кача сам, и ще опаковам нещата и на двамата. Ще донеса и Тортуга. Не може да излизаш в този вид.
Излезе от колата и я заключи, преди Пабло да прояви каквото и да е упорство. Нямаха кой знае колко вещи, а багажа на Логън все още не беше напълно разопакован, което спомогна за бързото приключване на задачата.
Единствено хвърли поглед на намачканата кървата купчина плат, преди да я отдръпне в далечен край на багажника и да намести притежанията им. Върна се обратно, и след няколко минути понесе и аквариума с Тортуга към Ауди-то. Отключи, и го постави на седалката до Пабло. След като попита за адреса, потегли към жилището на Даниел, колкото и да бе против идеята.
-Най-добре се обади, да го предупредиш. – предложи по едно време, притискан от вече прекалената тишина в превозното средство. Отвори жабката и му подаде пакет мокри кърпички, за да почисти поне малко засъхналата кръв от лицето си.
Щом стигнаха мястото, Даниел вече ги чакаше отпред. Логън заобиколи колата, и преди Пабло да пристъпи навън, седна до него. Оголи една част от врата му, и впи зъби в нея, оставяйки червена следа. Усещаше гневния поглед на Даниел, но кой знае, може би това бе целта му. Прошепна в ухото на Пабло думи, предназначени единствено за него.
-Това е условието ми, за да те оставя тук. Няма да те дам на никого, нито сега, нито когато и да било. Ще дойда да те видя при първа възможност.
Нямаше намерение да казва нищо повече. План, който, естествено, се провали.
-Пази се. – пророни едва чуто, преди да го остави сам с Даниел.

Вървеше след брокерката, жена на средна възраст, малко по-ниска от Логън, благодарение на високите токове, на очите и’ очила с цветни рамки. Поклащаше изкусително бедра с всяка крачка. Със сигурност се надяваше на тлъста комисионна. Логън запази мислите си за себе си, преди да е изпуснал извън контрол смехa, който само чакаше да бъде отприщен. Не очакваше, че подобна ситуация би му била забавнa по какъвто и да e начин, но ето на, докато на външен вид изглеждаше като истински джентълмен, вътрешно се кикотеше като малко дете.
-Какво ще кажете за това жилище, Г-н Хейс? Има невероятен изглед към целия град.
„Не ми пука за изгледа.”
-Признавам, привлекателно е, но е далеч по-голямо, отколкото ми е необходимо.
-Разбирам, нека тогава разгледаме останалите от списъка ми.
-След вас.
Десетина апартамента по-късно, в предпочитаните за него квартали, Логън най-после усети нещо различно от безразличие, щом стъпи вътре. Този път не успя да сдържи смеха си. Брокерката беше меко казано объркана.
-Какво ви е, Г-н Хейс?
През големите диоптери на марковите очила се четяха истинските и’ мисли: „Този да не би да е побъркан?”
Да, може би беше точно това. Най-накрая бе преминал границата и изгубил всичкия си разсъдък. Странно, чувстваше се напълно спокоен, въпреки този толкова очевиден факт. Може би в това се изразяваше лудостта – да се чувстваш идеално в собствената си кожа, без всякакви задръжки. Да, това състояние несъмнено му харесваше много повече от всяко едно преди това. Реши все пак да отговори на подадения към него въпрос, преди жената да го отпише като притежател на жълта книжка.
-Добре съм, просто ми стана забавно колко много това жилище наподобява предишното ми.
-Това означава ли, че ви харесва?
-О, да, и то много. Бих искал да се нанеса още днес.
Жената плесна с ръце доволно, вече пресмятайки новите попълнения в банковата си сметка.
-Разбира се, Г-н Хейс. Веднага ще подготвя документите.
-Ще съм ви благодарен.
Брокерката го остави сам. Логън се възползва от това, и обиколи подробно апартамента. Приликите наистина бяха поразителни, но и разликите го зарадваха. Щеше да има малка тераса до кухнята, вместо гардероб щеше да разполага с цяло помещение за целта, свързано директно със спалнята, доста повече лавици за новите книги, с които щеше да се запаси, въпреки „скръбта” за загубата на предишните, душ кабина в банята и няколко допълнителни екстри в кухнята.
Попълни всички нужни документи и прибра връчения му ключ. Преди да се потопи в разопаковането на багажа, в дневният си ред имаше още няколко задачи. Погледна часовника си и остана доволен – движеше се добре.

***

-Добър ден, Стейси. Няма нужда да му съобщаваш, че съм тук. Сам ще се погрижа за това.
Логън подмина набързо покрай обърканата секретарка. Почука на вратата от любезност, но въпреки това влезе, без да изчака покана.
-Здравей отново, татко.
Килиън Мъри вдигна поглед от папката, която се бе заел да чете. Изправи се с тежка въздишка, тип „Какво, по дяволите, искаш пък ти?”
-Има ли нужда да питам, или сам ще ми обясниш грубото си нахлуване? Много добре знаеш, че мразя някой да ми се натриса без покана.
Едното крайче на устните на Логън се изви в лека усмивка. О, знаеше го повече от добре.
-Дойдох тук с предложение за мир.
Като отговор баща му се изсмя.
-Какви глупости говориш?
-Това, което чу. Искам да работя за теб.
На лицето на Килиън Мъри се изписа физиономия, която Логън отдавна не бе виждал. Малко неща можеха да изненадат стареца му. Той, естествено, бързо излезе от това неудобно за него състояние.
-Какво кроиш, Логън? След последната ни среща и всички идиотщини, които забърка, нима смяташ изведнъж да ставаш примерен?
-Нямам намерение да бъда нещо, което никога не съм бил. Но, също така, смея да твърдя, че се нуждаеш от помощ в компанията. Не се славиш с изключителна щедрост. Изгонил си не малко кандидати за работа във фирмата, но вече времената са други. Едва ли можеш да си позволиш да караш така до безкрай.
-Виждам, че си си написал домашното. Кажи ми нещо, Логън – бащата се приближи по-близо до сина си - Защо един бивш учител, който се закле че никога не ще има нищо общо с моя бизнес, изведнъж иска да наруши собствените си твърдения?
-Знам ли – почеса се драматично по леко наболата брада – Може пък да съм решил, че остарявам и се нуждая от по-стабилно положение в живота.
Втори прилив на смях.
-Ще имаш по-голям късмет, ако решиш да станеш комик. Това още не си го опитвал.
-Колкото и да ми се смееш, татко, това е решението ми.
Възрастният мъж го изгледа изпитателно. Логън не трепна и за миг, а решителния поглед не напусна очите му.
-Добре, така да бъде. Ще започнеш пробно като мой асистент. Ще присъстваш на бизнес срещи заедно с мен. Така ще научиш всичко необходимо от първа ръка. След пробния период ще поставя наученото от теб на тест, и само тогава ще реша дали ставаш за нещо. Макар че, честно казано, за мен си губиш времето.
Логън се приближи до баща си, и протегна ръка.
-Благодаря за предоставения шанс, татко. Няма да те разочаровам.
Килиън прие протегнатата ръка с неохота.
-Утре да си тук в 8:00, и нито минута закъснение.
-Ще бъда точен.

***

-Здравей, Джеремая. Логън се обажда. Да, точно така. Искам да поговоря с теб. Може ли да се видим някъде извън сградата? Разбира се, по което време ти е удобно. Благодаря ти, дочуване.
Съвсем скоро щеше да отметне още една точка от списъка си. Освен, че се притесняваше за стареца, също така му се щеше да попита какво става с Виктор. Напоследък се случиха доста неща, и съвсем беше забравил за момчето. Щеше да се радва отново да му дава уроци, стига Джеремая да няма против.

***

Най-после се завърна в новия апартамент, готов да го обзаведе, така че да заприлича повече на дом. Сети се за деня, в който се нанесе доволен в сградата, която сега като че бе обитавана от много ядосани духове, търсещи разплата за отнетите им насилствено животи. Жалко, беше свикнал с това място. Разопакова малкото багаж, който му бе останал. Не му отне много време да подреди вещите си идеално. Отбеляза си всичко, което щеше да му е нужно да си набави, и прибра списъка в портфейла си. Излезе на малката тераса и се загледа в нощното небе. Не му се готвеше точно сега, липсваше му всякакво желание. Реши да си поръча суши, отдавна не се беше глезил. Половин час по-късно се намести на голямата маса в трапезарията. Почувства се не на място. Как, по дяволите, бе видял това място като подобно на предишния му апартамент. В това нямаше и капчица истина. Може би просто му се искаше да е така.
Тази нощ почти не мигна, прекалено много мисли си правеха разходка в главата му, сякаш бе общински парк. Благодарение на този факт, стана дори по-рано, отколкото възнамеряваше. Изкъпа се набързо. Облече един от любимите си костюми с една от малкото му останали ризи. Пабло бе „откраднал” другите една по една. Още нещо, което трябваше да отбележи в списъка за пазаруване. Огледа се критично в огледалото. Заключи новото жилище, и пое към принадлежащото на Даниел.

*********

Беше далеч по-лесно, когато говореха по-малко. В противен случай срещите им винаги завършваха катастрофално. Или просто не им бе писано. Може би любовта не беше достатъчна. Пабло несъзнателно гризеше устни, за да притъпи болезнените изводи в главата си. Стана му по-леко, когато Логън сне палтото си от гърба му и вече не усещаше миризмата на чужд женски парфюм. По някое време в колата му се догади, затова не отвори уста да каже каквото и да е. И един есемес бе достатъчен, за да уведоми Даниел, че ще приспи у тях. Колко странно… С него всичко беше толкова лесно, а с чернокосия демон. Никога не знаеше какво си мисли.
Внезапната му близост го изненада, както и думите. Часове по-късно все още усещаше зъбите и езика му на врата си. Докато с Даниел си приказваха сладко, всеки път, в който приятеля му го случайно го докоснеше, русокосия се дръпваше като опарен. Отпечатъкът на шията му го пробождаше като от нищото. Сякаш Логън му бе направил вуду заклинание. Целият настръхна пир мисълта, историите с вуду кукли истински го плашеха.
- Добре ли си, Пабло? Струва ми се, че спря да ме слушаш.
- Не, не, защо? Говорихме за… репетицията утре. – веднага се измъкна момчето, хвърляйки късметлийски жребий.
- Налучка. – нацупи се отсреща му Даниел, а сините му очи бяха по-светли и хладни от обикновено. Като че загубиха част от топлотата си, при вида онова, което Логън направи на приятеля му. – Хм, струва ми се, че пи достатъчно… - промълви с различен тембър от преди, привеждайки се към блондина. Бавно измъкна бутилката уиски от ръката му. – Май пиенето те хвана и започна да се унасяш. – добави със скрита провокация в лежерния си дрезгав тембър, а очите му се подсмихнаха при ответната реакция.
- Нищо подобно! Пускай.. – почти му изръмжа русокосия, връщайки си почти празната бутилка. - Допивам уискито и минавам на текила. Онази скъпата, която ти беше подарък от Рита за рождения ден.
- Прав си, тя я подари на мен. – едва сдържа смеха си.
- Стига, ти не пиеш, така или иначе я пазиш за мен. Признай си. – Пабло махна с ръка и понечи да се изпрани от земята, когато изведнъж гравитацията безмилостно го понесе обратно. Даниел го улови с бързите си рефлекси и го пое в обятията си. Пръстите му си позволиха да пробягат по лицето му и да приберат настрани шепа руси кичури.
- И какво, ако си призная? – дъхът му пробяга по леко зачервените от алкохола бузи и това сигнализира за опасност. Русокосият подскочи и се изтърколи обратно на пода, където досега пиеха. Или по-скоро Пабло пиеше с приятна компания. Ах, този малък дявол, Даниел! Не беше лизнал и капка. Сигурно му беше много забавно да го гледа как се нафирква.
- Как какво? Ще я изпия! Бързо донеси текилата… Уискито свърши. – сви рамене безсилно, захвърляйки празната бутилка някъде до себе си. Изумрудените ириси проследиха как се търколи и спря по средата на стаята. Разхили се. Смесването на различни видове алкохол най-сетне размъти болния му мозък. Бяха започнали от бира, а сега стигнаха чак до текила.
- Никога не съм те виждал да пиеш толкова… - за миг си възвърна сериозността, подавайки му новата бутилка. – Ако смяташ, че ще ти олекне, можеш да споделиш.
- Зарежи смятането. – изхълцука русокосия още след първата солидна глътка текила. – Май принцът ми си е намерил маце за чукане. – хлъцна отново и се усети като стар пияница, чиято съпруга вече не го намираше привлекателен и бе намерила утеха извън брачното ложе. Нямаше как да се намери по-жалка гледка от него. – Не че го обвинявам. И аз не бих чакал човек като мен… - последва нова глътка, която едва преглътна. С това темпо скоро щеше да се натрови и да свърши в моргата за алкохолици. – Но аз не искам да ме чака. Наистина не искам… Наистина. – главата му мигом натежа и тупна на съседното рамо. Стори му се толкова топло, почти като онази далечна топлина, която умишлено вечно стоеше на разстояние и се въздържаше да го обгърне целия. И за това отново бе виновен той. Омръзна му да е виновен, също както на чернокосия демон му бе омръзнало да чака. Нищо няма да излезе от тази лудост…
---
Даниел премина през всички разстроени фази на Пабло, без да каже нещо. От мига, в който започна да му споделя, просто слушаше и опитваше да си прави единствено безпристрастни изводи. Никога не бе обичал да съди, или да влиза в конфликти, но за първи път в живота си изпита едно странно усещане на гняв, който бавно, но сигурно, го тласкаше към ръба на лудостта. И този гняв официално носеше името Логън Хейс.
След като пренесе вече почти спящия Пабло до леглото, Даниел не надвеси отгоре, застопорявайки ръце от двете страни на дребното тяло.
- Вече две години… - шепотът излезе жално между жадните устни – Две години се старая да залича чувствата си към теб, Пабло. - водовъртежът в очите засмукваше всяко трепване на красивите черти. – Две години се старая да запазя приятелството ни, защото имаме толкова общо… - разкри кратка усмивка. – И защото не искам да те загубя. Искам да съм част от животът ти, дори и така. – въздъхна тежко, освобождавайки дъха си върху парещите бузи. – Но не мога да се примиря с едно. Две години старание…и за какво? За да те оставя на този стар нещастник…? – процеди през зъби, преди чертите му отново да омекнат. – Прости ми, но не мога. - изостави едната си опора, за да може пръстите му да пробягат по лицето на русокосия, отмествайки няколко кичура коса. Но този път си позволиха да се върнат назад, да изградят мост върху чипото носле и да прекосят черешовите устни, спирайки се на малката брадичка. – Казах ти, че се боря за теб. И възнамерявам да го направя. – изправи гръб колкото да изниже блузата на русокосия и да я захвърли някъде на пода. Пред него се откри нещо още по-апетитно от зачервените страни, но не си позволи да го докосне. Устните и езикът му се спуснаха към едно едничко място, някъде между вратлето и шията, където остави и своя отпечатък. Русокоското се разбуди и тихо стенание се откъсна от черешовите устни, придружено от името на Логън. В сините очи се развилня вихрушка.
- Даниел. – прошепна в ухото на Ортиз. Щеше да му шепне името си, докато не го изрече. Черната му лъскава плитка погали оголената гръд и момчето под него се закиска от лекия гъдел. Порадва се на смеха му, припомняйки си, че никога не го бе виждал толкова пиян. Дори сега можеше да го направи свой, но това щеше да е измама. Защото приятелят му нямаше да види него, а онзи проклет човек. Обеща си едно. Дори никога да не го спечелеше, нямаше да го остави на някой толкова неподходящ. Отказваше да го гледа как се самоунищожава.
На сутринта се събуди от бунтуващото се голо тяло до него и си припомни какво си бе позволил само след пет бири. Усмири Пабло с ръце и момчето бързо премина от кунгфу позиция, в такава на спящ ангел. Загледа се в своя отпечатък, който бе оставил снощи от другата страна на врата му. Прехапа устни от егоистичната си постъпка, но и той беше просто човек. В края на краищата му бе позволено да постъпва егоистично поне веднъж в живота си. Колкото до дрехите на приятеля му, той сам го бе помолил да му помогне да съблече и останалото, защото някъде явно му боцкаше зле отрязан етикет.
- Господи, заключих ли вратата…? – изведнъж го сепна чукане по входната врата и нетипичен въпрос пропълзя в съзнанието му, карайки го да зарови лице в дългата си коса. Никога не забравяше нищо. А сега дори забрави да попита „Кой е?“

***

Почука на вратата и зачака търпеливо. Това търпение бързо се изпари, когато дори не получи отговор. Опита да отвори, и за негова изненада успя. Влезе вътре, оглеждайки се за русокоското си.
-Пабло, буден ли си? – реши да извика.
Все пак беше едва 6:30. Не му бе трудно да открие спалнята, където завари най-неприятната гледка, от която се страхуваше. В очите му забушува огън. Пред него стоеше Даниел, но дори не чу думите на момчето. Виждаше единствено голото тяло на Пабло в леглото.
-Дотук с предупрежденията.
Юмрукът му намери челюстта на Даниел. Същият изгуби равновесие и падна назад.
-Това не е твоята битка, хлапе, откажи се най-после, преди да си пострадал по-зле от това!
Виковете му разбудиха Пабло, който затърка очи объркано.
-А ти идваш с мен. Облечи се и си вземи багажа. Ще те чакам пред вратата.
Даниел понечи да каже нещо, но беше безсмислено да вървиш срещу разбеснял се ураган. А освен всичко друго, не смяташе да пада на същото ниво като Логън. Само глупавите хора смятаха, че с юмруци ще решат всичките си проблеми.
- Даниел… - повика го Пабло с все още сънен глас. Веднага чу кой се е завърнал, такова пристигане не можеше да остане незабелязано, но главата така яко го цепеше, че още не можеше да реагира нормално. – Извинявам се от негово име. Силно ли те удари? – запита, щом успя да пропълзи до другия край на леглото и понечи да докосне цепнатата устна на приятеля си. За бога, защо беше нужно това?
- Няма нужда да се извиняваш вместо него. – в тембърът на Даниел не се прочете и капка озлобление. Той почти му се хилеше насреща, досущ като някой мазохист. Или просто му харесваше да ядосва противниците си. – Нищо не е станало.
- Поне му сложи спирт или нещо… - измърмори русокосия, докато се обличаше. Може и да се беше насвяткал като за световно, но помнеше почти всичко. И въпреки онова, което си бе позволил Даниел, приятелството им си оставаше твърде ценно, за да му се сърди. Беше му казал какво чувства и знаеше добре, че прави всичко това, за да ядосва Логън. Никак не му се занимаваше да ги спира, щом им беше забавно. Това в момента му бе наистина последната грижа. Големи мъже са, да се спасяват сами.
Пабло просто трябваше да се постарае да не се чувства като някое съкровище, за което се избиваха пирати. Нямаше да допусне отново да е нечие притежание, дали да беше влюбен. Стигаше му, че бе продаден още на 10 години. Единствено искаше да се почувства господар на себе си.
- Ще тръгвам да усмиря онзи демон отвън. Ти си добре, нали? - попита го, като наметна раницата си на гръб.
- Аз трябва да те питам това. Снощи и предната вечер изпи целия ми алкохол. – килна глава Даниел и дългата му коса препречи погледа му.
- Да, беше експеримент колко трябва да изпия, за да се напия. Но спокойно, нали повечето отиде в тоалетната.. Съжалявам, че трябваше да ме видиш така, между другото. – завърши с виновна физиономия, а приятеля му само се засмя, набързо събирайки дългите кичури в конска опашка. Доста му отиваше. Надяваше се един ден, ако дебютират заедно, да запази този си вид. – Ще оставя Тортуга при теб. Без друго й харесва повече, заради слънчевият балкон.. – погледна към аквариума и се усмихна на любопитката, която напираше да излиза. – Може да я пускаш да се разхожда наоколо. Аз тръгвам. Ще се видим скоро за втора репетиция!
Русокосият излезе от апартамента и изражението му отново се промени. Не обичаше драмите и сцените, но проклетият чернокос демон винаги го тикаше натам. И двамата имаха нужда от помощ, това беше сигурно.
„Вече мислих, че няма да дойдеш…“
Това бе първото, което искаше да му каже и което се появи в мислите му. Да се хвърли на врата му като кифла, да го нацелува и да повтаря „липсваше ми“. Винаги му липсваше. Аромата и топлината му. Но му бе дошло до гуша да стигна доникъде. Затова предпочете да си замълчи. Не просто го наказваше с мълчание, а и нямаше голямо желание да му говори. Както нямаше намерение да ходи при него. Знаеше добре какво ще стане, ако го замъкне в новия си лъскав апартамент. Вече му омръзна от това. Колкото и да се заблуждаваше, осъзна, че не принадлежи към неговия перфектен и подреден свят. Онзи мотел бе точно като за него. Може би дори на улицата би се чувствал по-комфортно, отколкото на широко и подредено място, където нямаше дори прашинка. Престори се, че тръгва към колата на Логън, но щом изчака другия да се качи пръв, побягна устремено към мотора си, който още вчера бе отишъл да прибере. Качи се и потегли с пълна газ, а двигателят изръмжа като див звяр. Това беше посланието му. „Хвани ме, ако можеш“.
Логън погледна към отдалечаващата се руса беда, и въздъхна дълбоко. Нямаше никакво желание да играе игрички, а и с това темпо щеше да закъснее за работа. Беше излял яда си върху Даниел, и това му стигаше за момента. Потегли към офиса. Когато Пабло иска да го види, ще го потърси сам.
-Добро утро, Стейси. – поздрави с ведра усмивка.
-Логън! Радвам се, че ще работиш при нас! – червисаните ярко устни подскочиха в игрива усмивка, а очите заблестяха като на малко дете по Коледа. – Искаш ли да ти направя кафе?
-Не бих имал против, но не мисля че това влиза в задълженията ти...
-Не говори глупости! За теб винаги!
-В такъв случай, на драго сърце.
От черните и’ очи като че ли също заподскачаха сърчица, и тя се понесе към новата си мисия с бодра крачка, сякаш не ходеше на десет сантиметрови токове. Логън поклати глава. Стана му забавно от чистата и’, по детски радост. Определено не заслужаваше да работи за баща му. Надяваше се единствено да работи за него, без допълнителни екстри. Имаше сериозни съмнения за последното.
-Виж ти, кой все пак дойде навреме.
-Спазвам даденото обещание. – Логън се обърна по посока на гласа.
-Ще я видим тази работа. Това е едва първия ти ден. Ела в офиса ми. Искам да разгледаш програмата за днес, и да се запознаеш с някои подробности относно предстоящите срещи.
-Разбира се.
Целият ден премина значително гладко. Логън си водеше усилено записки, и внимаваше по време на бизнес срещите, колкото и адски отегчителни да бяха. Беше си поставил цел, и нямаше право да се оплаква. Баща му изглеждаше доволен, но не го показа с нищо, освен факта че Логън получи значително по-малко забележки и груби подмятания, отколкото очакваше.
Завърна се в апартамента си надвечер, изцеден психически и страшно гладен. Реши да отскочи до близкия супермаркет. Живееше на удобно разстояние от почти всички необходими магазини, а за останалите разполагаше с колата си. Въпреки всичко, не му се щеше да свиква дотолкова с това удобство, защото за нула време можеше да изгуби добрата си форма. Реши да се поразходи малко преди лягане. Това щеше да бъде и удобен шанс да разгледа квартала. Но всичко по реда си. Вечерята бе най-наложаща в момента.

Подмяташе близалката в устата си. От ъгълчето на едната буза до ъгълчето на другата буза. Сиянието на русите кичури бе потулено от черната качулка на суитчъра му. Изумрудените ириси предпазливо и съсредоточено наблюдаваха високата тъмнокоса фигура в тълпата от хора. Не го изпуснаха от поглед нито за секунда, попивайки всяко движение. Всяка усмивка, всяко изглаждане на чертите, всяка дума. Можеше да чете по устни от шестгодишен, когато с майка му прислужваха на едно богато семейство, което имаше глухоняма дъщеря. Тя бе десет години по-голяма и го бе научила на езика на глухонемите, а сетне и как да чете по устните. Честно казано отбягваше да използва второто си умение.
Никога не бе бил по-невидим, дори докато поставяше фалшиви улики в дома на бедния водопроводчик. Скоро вероятно щяха да го освободят от затвора. И целият кошмар с разследването щеше да започне от самото начало. Полицията беше доникъде, ФБР бяха задължени да се заемат след провала й. Шпионин или не, Пабло трябваше да стори нещо, за да защити двама души, станали неизменна част от него. Независимо дали и в техният живот присъстваше по същия начин. Странно защо наблюдаването го успокояваше и трезвата мисъл успяваше да си пробие път сред хаоса, да подреди бушуващите във вените клетки и да освободи повече място да чист кислород мозъка. Наистина не беше нормален. Два дни подред следеше рутината, към която се бе завърнал черния му демон. Не отговаряше на обажданията и съобщенията му, но винаги беше наоколо, предимно вечер. След репетициите с Даниел не му оставаше друго за правене. Това беше лъжа. Беше му скучно да прекарва вечерите си сам. И това беше лъжа… Винаги можеше да се забавлява със себе си. Истината беше далеч по-простичка. Логън му липсваше. Не можеше да издържи без да го види. Но винаги оставаше на достатъчно голяма дистанция, за да не привлича вниманието му. Оставаше в сенките като някой откачен преследвач. Ако бродеше по улиците с този поглед, но със шлифер, под който развява гол задник, щеше да е перфектният перверзник-ексхибиционист.
Осъзна доста неща, които само си беше втълпявал. Да, без съмнение двамата бяха напълно различни. Но сега осъзна вечното си дърпане и отричане, вечните спирачки, които забиваше, щом нещата започваха да стават сериозни. Беше го страх. Страхът и любовта винаги вървяха ръка за ръка. Не може да имаш само едното, без другото. Дори Пабло, който бе преживял всяко унижение и бе преминал през всякакви ужаси, стоеше на десет метра то огъня, от страх да изгори в нестихващите пламъци. Очевидно нищо друго не го плашеше повече от любовта, а все още дори не знаеше какво е това.
Трета вечер влизаше в същия магазин и си купуваше близалка, след като Логън си пазареше за вечеря. Наистина бе човек на навика, а покрай него Пабло си изграждаше само безсмислени такива. Или по-скоро глупави. Съзнаваше, че през цялото време се държи като дете. Това бе защитната му реакция. Просто не искаше да поема никакви отговорности, нито за совите чувства, нито за тези на другите. Поне веднъж искаше да се освободи от този товар. Години наред го бяха ползвали като гъба за отрицателна енергия, като кошче за отпадъци, като играчка за смъкване на напрежението. Толкова време и играеха с него, за да се почувства по-добре, че сега всичко избиваше. Сега той искаше да си поиграе с другите. Но това не беше честно. Не и когато го причиняваше на грешния човек.
Искаше му се да е нормален, но не беше. Не можеше да промени миналото, но казваха, че никога не е късно да промениш настоящето. Затова четвъртата нощ не влезе в магазина за близалка. Вместо това използва един от многобройните си таланти и отключи колата на Логън, кръстосвайки бедра на задната седалка. Последните дни опита да размишлява как да се справи със страха си, но отново удари на камък. Накрая реши, че мисленето не се отдава на русата му тиква. Реши да се остави на спонтанността. Затова когато вече почувства, че не издържа без вкуса мечтаните устни, просто нахлу в колата му малко преди другия да се върне с покупките си, като по часовник. Вече бе научи графика му наизуст. Бе все по-голяма мистерия защо сърцето му продължаваше да се влюбва отново и отново в толкова различен от него човек. Но и то си искаше своето, така че русокосият не можеше да бяга и да се крие вечно.
- Хей… - проряза тишината с меден глас, когато Логън отвори вратата на колата си. Стори му се, че му изкара ангелите, но продължи нататък без капка възмущение. – Ще дойдеш ли на задната седалка? – другият изпълни „молбата“ му и русокосият си пое дълбоко въздух, преди чуждия аромат пак да го е замаял. От какво толкова се плашеше, сам не знаеше.
- Исках само… да се извиня. – изтърси все още без да сеща чуждия поглед. – Знам, че се държа като дете, а съм вече на 21.. Но ме е страх. Не го казвам често, но това е истината. Всичко, което се случва… прекалено страшно е. Аз останах съвсем сам и истината е, че всеки път се чувствам изгубен. Нямам твоят опит и техники за справяне. Не мога да намеря спасение в друго, освен музиката. – направи кратка пауза, усетил, че се отклонява на светлинни години от това, за което бе дошъл. – Да, дойдох само да ти кажа, че фестивалът започва утре и бих се радвал, ако те видя някъде там. – ръката му затършува в малката раница, която бе оставил до себе си. Коремът му щеше да се преобърне от странното притеснение, което го обзе. – Също исках да ти дам това. Нямах възможност да ти направя нещо, освен онези глупави сандвичи, но те не се броят. – подаде му кутия с ястие от родината му, чиято рецепта се предаваше от поколение на поколение. Беше му щукнало да сготви нещо, или просто музата му се бе запалила след като няколко нощи наблюдаваше Логън и всички покупки, които взимаше от магазина за вечеря. – Не, не казвай нищо! – спря го, когато видя жадуваните устни да се разтварят. – Не съм готвил специално за теб, просто остана повече, отколкото мога да изям! – послъга веднага, за да попречи на блузите му да се изчервят. Всъщност Пабло бе от хората, които никога не вършат тези неща за себе си. Можеше и да умре от глад, но нямаше да си сготви нищо. По-скоро щеше да си поръча китайска храна от Чайнатаун.
Ако тръгнеше да брои посивелите косми в косата си след последните събития, сигурно щеше да унищожи всички огледала в жилището си. Още един бе добавен към колекцията, когато фигурата на задната седалка едва не го накара да изтърве ключовете на колата. Дотолкова се бе отнесъл в мислите си, че посмъртно нямаше да го забележи. Дори не му хрумна да попита как се е озовал в колата му, или по-скоро не му се искаше да го узнава. Слушаше целия разказ възможно най-внимателно, докато мислите му прескачаха от една нагласа в друга, нещо което напълно не можеше да контролира, или изключи. Пое подадената кутия с интерес, но погледът му се върна почти веднага на блондина. През цялото време стискаше ръце нервно, в отчаян опит да не го докосва. Разтвори за втори път устни, за да каже все пак нещо. За щастие, този път му се позволи.
-Нямаше нужда, но благодаря за жеста. – посочи към кутията в ръцете си. – Ако трябва да бъда честен, бях забравил за фестивала. Благодаря ти, че ми напомни. Напоследък съм зает с работата, която започнах... – направи дълга пауза, осмисляйки дали да му признае истината - ...във фирмата на баща ми. Та, затова...
Свитите в болезнен юмрук пръсти полетяха в косата, за да почешат място, където всъщност не го сърбеше. Притеснението на русокоското бе завладяло и него, неизбежен резултат заради собствените му объркани чувства и емоции. Протегна ръка, преди да може да се спре, и отдръпна леко пречкащите се дрехи, докосвайки врата му.
-Ухапаното вече не личи. – констатира, по-скоро на себе си.
Почувства някаква странна тъга. Не би се учудил ако и интереса на Пабло към него избелее малко по малко. Сега поне беше тук, въпреки всичко.
-Знаеш ли, тъкмо се канех да си направя вечеря. Ако искаш може да дойдеш...
Не, изтри тази мисъл. Втори дубъл.
-Знаеш ли какво би било приятно? Да си направим пикник. Наясно съм, че звучи налудничаво, но смятам че знам идеалното местенце за такова занимание на спокойствие и лунна светлина. А и ми се ще да опитам ястието, което...ти е останало в повече, заедно с теб. Така, де, все пак си се постарал да го...оставиш...
Оплете се по-зле и от малко коте с кълбо прежда.
Четеше по устните, попивайки всяка извивка. Не чуваше нищо, ушите му забучаха още след като усети топлината си близо. А след допира на пръстите, задумкаха в ритъма на сърцето. Едно беше сигурно. Страх не страх, това беше моментът. Никога не бе бил с по-празно съзнание и по-неудържим копнеж. Копнеж да бъде негов. Но щеше да се случи по неговите правила. Той щеше да бъде учителят. И в този ред на мисли изненада старшия си ученик с тест по непредаван урок. Така обичаха да правят младите учители. Почти го събори по гръб на задната седалка, нахвърляйки му се като хищно животинче. Целуваше страстно и грубо, но нежните устни оставяха парещо сладко усещане, карайки чуждите да искат още от същата доза лудост.
- Искам го, Логън… - простена черешовата уста, докато ръцете се отърваваха от своите дрехи и тези на чернокосия. – Искам да бъда твой. – кълбото нагорещен въздух обля почти шокираните от изненада очи. – Само твой! – добави близо до дясното ухо, гризвайки го сякаш подпечатваше кръвен договор. Беше достатъчно луд, за да му даде и кръвта си. На него би дал всичко от себе си, без значение колко щеше да боли. Без значение дали щеше да се опари, или изгори. В момента не му пукаше. Усещаше пламъците под себе си и се спусна право към тях.
Можеше да умре всеки момент. Утре някой би могъл да пререже гърлото му и да не се събуди повече. Не искаше да умира, преди да се е отдал на Логън. Единственият господар на сърцето му.

Не разбираше нищо. Абсолютно нищичко. Преглъщаше тежко, беше му страшно горещо, въпреки че почти бе останал без дрехи. Имаше чувството, че от толкова подскоци сърцето ще напусне гръдния му кош, и ще си открие ново местенце, където да живее. Лудата страст, завладяла тялото върху него, го свари по-неподготвен от когато и да било. Мозъкът му даваше накъсо, а реакциите на тялото му отказваха да работят правилно, освен онази част от него, която само това и чакаше, за да извести за присъствието си. Трудно отговаряше на подадените към него целувки. Нямаше никакъв контрол. Всичко се случваше по-бързо и от разпродажба в магазин. Хиляди сигнални лампички запищяха в главата на Логън.
-Почакай!
Запуши устата на Пабло, преди да го е целунал отново.
-Сигурен ли си в това? Ако си напълно убеден, няма да те спирам повече. Аз, ами, просто исках да кажа това, преди напълно да съм загубил способността си да разсъждавам.
Ушите му пламнаха като коледни лампички. Отдръпна ръка от устните на Пабло, и вместо това преплете пръсти в неговите. Повдигна се на лакти и този път инициира целувка, преди отново да легне на кожените седалки, оставяйки се единствено в ръцете на своя русокоско.
-Аз също те искам.
За секунда показалецът му се долепи взискателно до потрепващите от изумление устни. Урок номер две: „Не говори“. Все пак блондинът кимна в отговор и едно безгласно „да“ полетя навън, сливайки се с накъсаното дишане. За щастие мозъкът му предварително бе програмиран да действа и нямаше нужда дори да контролира движенията си. Всичко се случваше с бясна скорост и така му харесваше. Точно както влудяващата възбуда си проправяше път през вените и оросяваше всяко кътче от тялото му, със същата скорост момчето спусна език по цялата дължина на едрия торс и продължи надолу, за да подготви добре самолета аз излитане. Следваше единствено фантазиите си, най-съкровените копнежи на сърцето. Всичко, което искаше другият да изпита. Разцелува чуждото мъжество и дори само тази загрявка накара вените му да се очертаят като съзвездие в безоблачна нощ. Пабло направи пауза, за да се наслади на гледката и ги очерта с върха на езичето си, преди да премине към същината. Все пак подсилвайки възбудата с тази своя игра, финалната права щеше да е незабравима и за двамата. Спусна се по вече пулсиращата от възбуда кула и ритъмът му наподоби спускане по водна пързалка. Правеше плавни завои, но същевременно неочаквани и резки завои, извивайки глава и изменяйки курса на езика си. Новите отзиви, които получаваше от устатия му учител, го направиха безразсъдно дързък. Неслучайно бе наричан „Кучката на крайбрежието“, а сега щеше да се превърне в Кучката на Логън Хейс. Тази мисъл бе единствената в съзнанието му и го караше да прехапва устни от нетърпение. Призова чернокосия демон да се изправи и го застави да облегне гръб на задната седалка, докато русокосия се промуши в пространството между предните две. Беше време да подготви пистата за приземяване.
- Не мърдай... – предупреди го, защото знаеше, че може да загуби контрол. Огъна пръстите на крачето си, притискайки го плътно към кожената облегалка, докато спускаше ръка по собственото си тяло. Навярно ако онази вечер в хижата бе останал да гледа докрай, щеше да получи много повече. Но тогава бившият учител нямаше толкова търпение. Сега вече наградата му бе обещана и ако трябва щеше да стиска зъби, но щеше да я дочака. Крайчето на черешовите устни се изви в тънка усмивка, преди те да се разтворят като събуден от утринта цвят и да поръсят от сладкия си нектар. Щом получиха достатъчно, пръстите пъргаво се спуснаха директно към пещерата на съкровищата. Да се подготвя пред жадния поглед на Логън му доставяше възможно най-неповторимото удоволствие. Някакъв вътрешен оргазъм се отключваше и не спираше да се разраства като пожар, помитайки всяка клетка от вълна на възбуда. За миг щеше да се самозабрави, но с ръмженето си Логън му припомни за награда отдаван чаканата си награда. Обичаше дивото в него и тези две лешници, които потъмнели и заповядващи бяха още по-красиви.
За миг закри очите на старши ученика си и го възседна като черен жребец. Сля се с него уверено още с първото яхване, сигурен че го е опитомил. Но това не беше достатъчно, защото щеше на свой ред да го направи свой. След това нямаше да пожелае никой друг ездач. Никой друг, освен него. Наместваше се удобно, докато тънката му талия и гъвкави бедра се движеха бавно и изящно като в танц на екзотична танцьорка. Задвижи ръце в същия ритъм, карайки пръстите си инцидентно да докосват парещото от възбуда тяло на сантиметри от неговото. Представи си че пее песен. Всеки един диапазон на гласа и всяка извивка намериха своя еквивалент в мелодията на две тела. Ритъмът бавно се променяше и когато стигна до взривоопасния припев, Пабло почти заби нокти във врата на Логън, сграбчвайки няколко прошарени кичури. Болката обаче можеше само да допълни водовъртежа от силни усещания, който засмукваше еднакво и двамата. Русокосия се задави в преплитащите се стенания, когато горещата течност се вля в него като ракетно гориво, с което възбудата му бе изстреляна извън орбита почти веднага. Нажеженото му тяло се изви назад и нададе последен вой, оповестяващ победа. Сладката му отрова изригна като вулкан и се разпръсна по гърдите и на двамата. Логън пожела да го долепи към себе си, но русокосият промени позицията си, колкото да понесе устни и да попие останалото от нектара на Логън. Езикът му сетне събра и от неговия собствен, стичащ се по потната гръд на жребеца му.
- Това… - прошепна секунда преди да слее устни с отсрещните.
- …е нашият вкус! – измърка, накрая прокарвайки език през черешовите си устни. Нужно ли бе да казва, че му харесва?
Почти през цялото време на Логън му се наложи да бяга от образа на Изи, който се прокрадваше като привидение пред затворените от удоволствие клепачи. На границата между прекалено хубавата реалност и кошмара, който бе стореното от него. Действията на Пабло минаха покрай него неусетно, като на стара кинолента. Пропусна огромна част от случващото се, освен главозамайващите усещания, които си проправиха път през илюзията пред погледа му. Когато вече не чувстваше топлината му, инстинктивно се протегна и го обгърна силно.
-Не се отдръпвай, все още не. Искам да те почувствам още веднъж.
Възбудата далеч не го беше изоставила. Този път копнееше наистина да види него, да почувства само и единствено неговото тяло. Не си падаше по тройките, и бившата му жена нямаше работа в този интимен момент. Украси зарасналата кожа с нови смучки, много повече от преди.
-Изглежда вкусът ни ме е замаял. Искам да го опитам отново. – шепнеше задъхано, поклащайки телата и на двамата, сякаш танцуваха на музиката на собствените си стенания. Изричаше любимото име отново и отново, като постоянна връзка с реалността, доказателство че не сънува и вече не е част от кошмар. Усещанията бяха още по-хубави и интензивни от преди това. Отдаде им се така, сякаш бяха наркотик и лекарство срещу всичко онова, във онзи външния свят, извън тяхното малко късче лично пространство. Не спря да търси изкусителните устни. Неговите устни, неговият Пабло, неговото бедствие.
-Ти си моята Отровна Айви. Искам те само и единствено за себе си.
Искрените желания неизбежно си проправиха път, преди удоволствието да го превземе отново, оцветявайки всичко в млечно бяло. И в преносен, и пряк смисъл. По стомаха му се стекоха нови капки лепкава течност. Въздухът в колата попи аромата на двете потни тела, вплетени едно в друго. Логън се бореше да си поеме дъх, отмествайки няколко влажни кичура от челото на Пабло.
-Смея да твърдя, че това е най-странният пикник, на който някога съм присъствал. – изръси първата глупава шега, която му дойде наум.
Повторното изригване на преливащата възбуда накара влажния поглед да се пренесе изцяло на далечния облак, където съществуваха само двамата. Най-безопасното неприкосновено измерение на съзнанието.
- Аз също… - промълви, опитвайки да си върне контрола и да си поеме въздух. Младеж като него сега се задъхваше дори след интензивните тренировки на Джеремая. Явно така и не бе усвоил техниката за правилно дишане. Засмя се звънко на извода си, а ръката му се протегна някъде назад, улучвайки копчето на един прозорец. Стъклото слезе надолу с два сантиметра, но достатъчно, че свежия полъх на януарския ветрец да нахлуе в колата, където горещината разтапяше всичко по пътя си. Така определено беше по-добре. И двамата бяха загубили всякакъв разум, какво остава представа за време и пространство. Никой не го вълнуваше, че са в кола, паркирана на уличката до денонощен магазин и общински парк.
- Хм, започнахме от десерта… - поднови темата, плъзгайки пръст по ритмично повдигащите се гърди на Логън. Обра бялата течност по тях с единия пръст, а с другия тази, стичаща се по неговите дребни плочки. Гордееше се с постигнатото от тренировките, въпреки че си оставаше дребен бонбон. Хората бяха прави, че колкото по-добър е секса, толкова повече огладняваш след това. Корема на Пабло зажужа като гладна пчела, когато момчето вкуси събрания нектар от ръката си. - …но мисля, че няма да е зле, ако минем на основното ястие. – подсмихна се, облизвайки устни. Обърна тяло и се приведе, за да отмести някакъв незначителен панталон, под който се подаваше кутията с домашна храна. За щастие беше сложил вътре виличка за всеки случай. Не че бе предвиждал спонтанен пикник като този.
- Това е риба хек, приготвена по специална колумбийска рецепта. – позволи си минута за реклама, докато подбираше от всички съставки с вилицата. - Кажи „А“ – едва сдържа смеха си, понасяйки перфектната хапка към устата на Логън като че щеше да храни двегодишно бебе. Обичаше да се шегува, а и беше голям плюс, че другия не възприемаше базиците му като обида. – Как ти се струва? – осмели се да попита, а изумрудените ириси го погледнаха с проблясваща надежда и интерес. Да, русокосият младеж тайничко търсеше одобрението му за всичко. Доста по-често, отколкото би си признал.
Логън дегустира ястието с типичния за него съсредоточен поглед, сякаш оценяващ всички съставки вътре, и дали си пасваха добре като комбинация. Което не беше много далеч от истината. Преглътна, доволен от разкритието и приятния привкус, който рибата остави върху езика му. Отвори уста за втора хапка, подобно на гладно пиленце, и щом я получи, поднесе ястието към отсрещните устни, споделяйки го с тях. В резултат на което, по устните и брадичките и на двамата потече сос. Логън побърза да го обере с език, и стигайки отново до толкова желаните от него розови листенца, позволи си да ги откъсне още веднъж. Потрепери леко от студ. И двамата все още бяха съвсем по райски, „листата” им лежаха пръснати на купчина в краката им.
-Няма да е зле да се облечем набързо, и после да продължим с храната. Освен ако не искаш трети рунд. Мога да се постарая, заради теб. – В очите му пробляснаха решителни пламъчета, трептейки от сексуално желание.
„Негов съм, вече съм само негов…“
Прибърза да се радва, но щом затвори очи, наслаждавайки се на радостния миг, усмивката му застина на устните. Полазиха го ледени тръпки. Сянка от миналото внезапно го прониза, нахлувайки неканена в мислите му. Размазаният силует на мъж, редящ сума след сума.
- 10 000 за момчето, както се разбрахме. Всичките са тук. – огромната ръка постави плика със странна гравировка върху малката масичка. – Ще получите още 20 000 след месец.
- Но ще остана с него, нали? Няма да отвеждате Пабло далеч от мен, нали? – Мария Ортиз стискаше тежкия кръст с разпнат Исус, висящ на врата й.
- Уговорката не беше такава.
- Не ме интересува, няма да го пусна далеч! Той също е мой син и остава тук с мен!
- А малкият Леонсо? И той разчита на теб. Какво ще кажеш за 50 000? Още днес и Пабло идва с мен. Няма да го видиш повече и ще забравиш за него.
- Не! Само през трупа ми! – жената пусна кръста и сви ръце в юмруци. – Докато умра, Пабло остава с мен, оставаме заедно! Докато съм жива няма да го отведете!
- Не мисля, че си в състояние да преговаряш с мен… Последно предложение – 60 000.
- 2 милиона. – ангелският глас разкъса облаците, ослепявайки със смелите си лъчи. Десетгодишния Пабло стискаше малките си юмручета точно като майка си. Още тогава реши, че ако някой ще го купува, то поне сам ще определени цената си. Съзнаваше ясно, че тези пари, макар и мръсни, можеха да спасят брат му. Да му осигурят скъпото лечение, от което се нуждаеше.
В очите на русокосия се бяха насъбрали сълзи, които тихо се спуснаха по още розовите му страни. Една от тях попи в крайчето на устните му и щом момчето я вкуси, разбра, че плаче. Видя неразбиращия поглед на Логън, който вероятно отново поемаше някаква несъществуваща вина в себе си. Побърза да изтрие сълзите и се присламчи по-близо до топлината. Усети се отчаяно зависим от нея, след новото прозрение, което го удари като с мокър парцал.
- Логън… - побърза да прикове вниманието му без да го плаши отново, че нещо не е наред. Ала проблясващата морска вода в очите го издаваше. Приличаше на удавник, хванал не за сламка. - Не ме давай на никого. – примоли се настойчиво, долепвайки лице към уютната гръд. Мразеше всички спомени, които блуждаеха в паметта му и се завръщаха винаги в най-неподходящия момент. – Обещай. – ръцете притискаха все по-силно, сякаш да се уверят, че никой няма да ги изтръгне от безопасното убежище. – Че няма да ме оставиш на никого… - Ето от какво го беше страх. Но страх бе меко казано. Ако отново загубеше свободата си, щеше да загуби себе си. Щяха да му отнемат всичко човешко. Всяка глътка свободна воля.
„Докато умра… оставаме заедно“ „Само през трупа ми…“ „Докато съм жива…“
Думите на майка му в онзи ден ехтяха накъсано като стрелките на часовник, оповестяващи за изтекло време. Липсващите парченца от пъзела ставаха все по-малко. Всяка фибра от съществото му усещаше, че бягството е невъзможно, а унижението в задънената уличка и снимките от него бяха само началото.
Болката и сълзите бяха завзели зелените ириси, както буря разкъсва спокойно море. И в сърцето на Логън бушуваше такава. Стискаше го неконтролируемо, а мълниите на гнева го накъсваха на парчета като стар вестник. Той беше от онзи тип хора, които не страдат толкова от собственото си нещастие, но видят ли го да се случва на любим човек, болката е непоносима. Готови са да обърнат земята, само и само да върнат радостта обратно. Почувства се сякаш е супер герой, като идолите на малките момчета и момичета, които защитават по-слабите и се борят с несправедливостта. Обви тялото на Пабло със своето наметало, нали все пак всеки закрилник се нуждае от такова. Притисна го към себе си, сякаш двамата бяха едно тяло, нещо неразделно, две идеални половини от цялото.
-Не бих те дал на никого. Обещавам.
Затвори очи, и сложи подпис под думите си, подпечатвайки го с целувка.
Премрежи поглед, щастлив от сигурността, която завладя тялото му след последната целувка на чернокосия. Усети, че беше специална. И начинът, по който силните ръце го обгръщаха, дори те нашепваха „Няма да те пусна при друг. За нищо на света.“ Сладка въздишка освободи страха му, прогонвайки го на самотен остров. Поне докато усещаше топлината си наблизо, нямаше да го нападне отново. За миг сбърчи вежди. Ставаше все по-алчен. Окопити се навреме и се стегна, възвръщайки си лъчезарната усмивка. С мъка се отдели съвсем леко, нарушавайки плътността на прегръдката. Изумрудите също се усмихваха благодарно на красивите лешници.
- От днес нататък, ти си моят Черен рицар! – заяви му официално, като че бе кралицата на Англия, която кръстосваше меч върху рамената на героя, давайки му престижната титла. Дори направи жест с ръце, за да е още по-пълна картинката. Засмя се на малката си театрална реплика, а и на самия себе си и размътения мозък в русата му глава.
За нищо на света не би искал да излага Логън на опасност, заради себе си… Но беше толкова стоплящо да знае, че някой с готовност ще се спусне в пропастта, за да го издърпа. Специалният му Черен рицар.
- Предложението за пикника ми харесва. – поде наново със звънкото си гласче, докато изравяше дрехите си и подаваше чуждите на притежателя им. Чевръсто обу скъсаните на колената джинси и отново препречи погледа на чернокосия, сядайки в скута му. – Може и да го направим на плажа... – многозначителни пламъчета затрепкаха в очите му, докато пръстите се заиграха с едно бяло кичурче. Секунди по-късно схвана двусмислицата в изказа си. – Имам предвид пикника! – изстреля веднагически на висок глас, извъртайки глава на другата страна. Изчерви се до ушите, но за това вината бе изяло на другия! Защо винаги го гледаше така?
- Аз също си помислих точно за пикника. – подразни го Логън, а в думите му ясно се четеше смисълът, вложен в тях.
Та нали до преди малко също се наслаждаваха на въпросния „пикник”. Носеше му удоволствие, че опасната му Айви все още може да се изчервява до такава степен. В приятни моменти като тези мозъкът му напълно изключваше за каквото и да е, но крайчеца на окото му, макар и късно, успя да улови светкавицата на фотоапарата. От седнал в скута му Пабло доста бързо бе свален в легнала поза, скрит от предните седалки. Или поне лицето му.
-Изчакай тук.
Логън бързо изскочи навън, но папарака вече си бе плюл на петите.
-По дяволите! Кой знае откога ни снима...
Върна се ядосано в колата и потегли с мръсна газ към първото местенце, което му хрумна. По-ранната подсказка на Пабло също подпомогна дестинацията. Едва когато се успокои малко, обясни поведението си и защо е потеглил толкова набързо. Не беше сигурен дали е успял да го изгуби, и дали въобще човекът също разполага с автомобил, или каквото и да е превозно средство. Беше много възможно просто да ги е наблюдавал от скривалището си и после да е избягал по най-бързия начин. Логън се молеше за точно това, но и в двата случая нещата не бяха никак цветущи. Ако продължаваха да му правят снимки с Пабло на обществени места, можеше да си направи албум от тях...
-Това е любимото ми място. Често идвам тук, главно когато искам да остана сам. – поведе момчето надолу към малката плажна ивица. – Студено ли ти е?
Дори не дочака отговор, а вместо това го наметна с дългото си черно палто. След това му светна.
-Толкова бързах да се измъкна оттам, та дори не се сетих че ще ни трябват още неща за истински пикник. Може да се върнем до някой денонощен магазин... – започна да превърта идеи в главата си, мозъкът му в режим „Как да излезем от глупава ситуация?”.
Какво се случваше ли? За Пабло бе плаване срещу течението, право към водопада на любовните вълнения. Дори не можа да му запука достатъчно за страничния второстепенен герой, който Логън вметна, докато се изнизваха от малката уличка. Все се намираше по някой, който обича да се бърка в чуждите работи. Все още обаче не беше ясно кой ще се смее последен. Ортиз бе твърдо решен да е последния. Отново почувства сладкото бягство в разгара на нощта. Полъха на морския бриз в косите му, успокояващата и мистична лунна светлина. Вдъхновяващият шепот на вълните, разбиващи се на брега. Всичко беше перфектно, липсваха само лесни за оправяне подробности.
- Знам едно място наблизо… - издаде се русокосия. Всъщност и той често идваше тук. Харесваше морето, а незнайно защо чувстваше всички, които е загубил, много близо. Колкото и далече да бяха от него, можеше да говори с тях и като че вълненията на дълбоката вода предаваща думите му. – Хайде! – подскочи внезапно като малко кенгуру и хвана ръката на Логън, дръпвайки го в своята посока. Пъргавостта и пламъците в сияещите изумруди напомняха за Питър Пан. Че даже споделяше и същия инат. Не искаше да пораства и да се превръща в скучен възрастен и разпръскваше прашецът на буйната си младост, заразявайки онези, забравили как се живее.
Докато Логън се оглеждаше за всичко, което имаше наум, Пабло предимно обикаляше около него с всичките си въпроси, които както обикновено се питаше редно ли е да му зададе. Накрая един все пак се изплъзва между изръфаните устни.
- Как така реши да работиш при баща си? – погледна го въпросително. – Отношенията ви не ми се сториха особено цветущи. – реши да добави, че да оправдае малко внезапния и въпрос. Спомни си първият и единствен път, в който имаше злощастието да се натъкне на Килиън Мъри. Добре че ФБР се бяха отказали от нелепата идея да го негова любовница, но все пак парещият спомен за онези ръце около врата му и всичкият събран гняв в очите му… - Мисля, че баща ти е наистина нещастен човек. – изплъзна се внезапно между устните му. Несъзнателно го изречена глас и погледна извинително към Черния си рицар. Навярно това бе най-малкото, което другия би искал да обсъждат в момента. Но човек, изпълнен с толкова гняв, наистина бе неизбежно нещастен. Пабло не можеше да не го съжали. От части знаеше какво е да се сблъскваш с неща, с които не можеш да се справиш без помощта на гнева. Но всеки човек си имаше капацитет и в даден момент под влиянието на избухналия гняв, ставаше средство за самоунищожение.
Пръстите изпуснаха опакования в пластмасова кутия сандвич, който бе привлякъл вниманието му. Зае се да го върне на мястото му.
-Как така реших да работя с баща си... – повтори въпроса, сякаш за да спечели време. – Предполагам, че просто дойде време за промяна. Вече не съм млад, и колкото и да ми се иска, не мога вечно да си стоя вкъщи и да пиша разкази, които никой никога няма да види.
Замисли се над последните думи на Пабло, докато очите му се разхождаха от рафт на рафт.
-Ако трябва да съм честен, при всички караници, които неизменно станаха толкова тпични за нас двамата, като въздуха, който дишаме, не съм се замислял дали е нещастен. Никога не ми е изглеждал щастлив, поне откакто аз се помня, но и с нищо не е показвал, че е нещастен. Винаги криеше емоциите и чувствата си, като изключим гнева, разбира се. Стоварваше го като гръм и мълнии, и горко му на този, който беше наоколо.
Една мисъл, момент на осъзнаване, и изскочилата в главата му „Еврика”, го накараха да се засмее. Ей така, на инстинкт.
-Колко съм глупав...Било е пред очите ми през цялото това време, но никога не го осъзнах, или просто съм искал да остана сляп за истината. Независимо от това, – овладя смеха си – каквито и причини да е имал, колкото и нещастен да е бил, това не му дава право да убива и разваля животите на другите около него!
Както смехът, гневът и повишаването на тон се появиха инстинктивно, в правилния за тях момент.
-Защо работя за баща си? Защото съм луд. Никой нормален човек не би си го причинил...
Грабна най-после бутилката, за която се колебаеше вече 10 минути. Дилемата бе разрешена.
Значи гневът бе превърнал баща му не просто в средство за самоунищожение, а по-скоро в такова за масово унищожение. Пабло смяташе, че не би могъл да убие със собствените си ръце, поне не умишлено. Но би могъл да се превърне в биохимично оръжие. Ако онази сянка от миналото все още го преследваше и не бе просто плод на въображението и старата незаздравяла рана… то бог знае накъде щеше да избие гневът му. Обеща си да не бяга от нищо. Но наложеше ли се да спаси живота си и запази свободата си, би избягал далеч…с един конкретен човек. Опасяваше се само, че той все пак не би избягал с него.
- Лудият ми той.. – каза умилително, протягайки пръсти да ощипе бузата му. Беше сладко да се държи с този пораснал и отдавна възмъжал философ като с бебе. Безценната физиономия на Логън отново премина през недоумението, преди да си върне предишния по-ведър вид. – И все пак май те водя по точки - русокосият му се оплези и тръгна с бърза крачка към следващия щанд. Официално обичаше маслинки, а съдейки по алкохола, който Логън бе подбрал, нямаше как да се разминат без.
- Ще ми сложите ли сто грама от онези зелените маслинки? – изпя с усмивка до ушите, която сякаш стресна почти заспалата жена зад щанда. – Благодаря… - момчето се отдръпна с малката тарелка и се огледа за Черния рицар, но тогава очите му се спряха на козметичния рафт.
- Виж ти.. – доближи се и показалецът му направи бърза инспекция. – Кестен… Какво ли ще излезе…? – момчето огледа упътването на малката кутийка и щом отново вдигна поглед, той се спря на стърчащата между редиците фигура. – Очи–лешници и коса–кестен… - преглътна шумно със странен блясък в карамелено-изумрудените ириси. Когато видя, че другия го забеляза и се насочи към неговата особа, бързо скри кутията зад гърба си. Опита да каже нещо, за да не провали малката си изненада, но внезапно загуби гласа си. Прокашля се, усещайки гърлото и устата си пресъхнали, сякаш не беше пил вода от седмица. Пак ли го гонеше незнаен вирус?
- Ако си готов….да вървим! – подкани го будно русокосия, все още опитвайки да се съвземе от налегналата го сухота. Прииска му се да отвори веднага някоя от бутилките в ръцете на Логън.
След сякаш безкрайно пазаруване, най-после се завърнаха на заветния плаж. Добре, че не беше сам, иначе щеше да потъне в доста неприятно състояние. Не че не беше започнал, но Пабло все още го държеше на безопасната повърхност. Извади голямото одеяло, което винаги държеше в багажника за всеки случай, и последва вече припкащата към пясъка сърничка. Почака го да се намести удобно и да остави бутилките настрана, за да го събори по гръб и да впие устни в неговите. Върна му дъха, едва когато бе успял да разходи езика си из всички кътчета.
-Имах нужда от това... – погледна го извинително, макар че вътрешно не съжаляваше.
Никога не бе съжалявал за нито един допир, който имаше със своята Айви.
Определено се почувства по-добре от преди минута, въпреки главозамайването, причинено от внезапното нападение на Черния рицар. Част от него се опасяваше, че от сега нататък щеше да става дори по-ненаситен от преди. Но чудно защо сигналната лампичка за опасност не работеше. Подсмихна се, щом чу хитрото му измъкване, и се надигна леко. В лешниците откри блуждаеща тъга и макар да намираше и нея за красива, русокосият сметна, че бе добра идея още сега да разсея Логън.
- Сетих се нещо в магазина и… - направи пауза, бръквайки в задния джоб на палтото на Логън, което сега се бе смъкнало върху одеялото. - ..та да! Още ли искаш да се видиш с кестенява коса? – веждите на младежът затанцуваха в синхрон, подканващи другия да се съгласи да го боядиса още сега. Около одеялото имаше разпилени няколко стъклени чаши със свещи, така че светлината бе предостатъчна. Пък и русокосият сигурно би се справил и със затворени очи, макар да не бе съвсем препоръчително.
Логън се засмя искрено на неочакваното предложение. Желанието, с което блондинът го приканваше с кутийката в ръка, нямаше как да бъде пренебрегнато. До този момент цялата им вечер беше напълно откачена и уникална, по-хубава и от фантазия. Искаше му се да се ощипе, за да се увери в автентичността на всичко случващо се. Не, ако това бе само сън, далеч не желаеше да се събужда, не и още. Отказа се от всякакви проверки, и вместо това поклати глава в знак на съгласие. Седна на одеялото с гръб към него, както бе помолен, и зачака с нетърпение. Дори на малките деца не им летяха чак такива пеперуди в стомаха от вълнение. По-рано говореше за себе си, сякаш е станал на 102, а сега нямаше търпение да бъде преобразен като с вълшебна, ами кана, от доста по-младия си любовник.
Пабло се зарадва на готовността и доверието, с което другия се остави в ръцете му. Побърза да си сложи ръкавиците и да разбърка кремообразната субстанция в малката пластмасова паничка, която също намери в кутийката. Трябваше да почака още малко, преди да започне и се възползва да „подразни“ Логън.
- Да знаеш, че каната не покрива белите коси… - започна с „лошата“ си новина, използвайки най-сдържания си тембър. – Дано нямаш против да ги запазиш, защото… - последва нова пауза, а блондинът се доближи до ухото му. - …аз лично ги намирам за страшно секси. – черешовите устни докоснаха ухото, пускайки розовото езиче, което пролази по ушната мида. Отдръпна се, преди да е забравил какво щеше да прави. Ръцете му бързо реагираха, и заставиха разшавалия се Логън да се задържи мирно, въпреки малката закачка на отровната му Айви.
- Мирно! – зададе командата и на глас, сетне взе купичката с кремообразния кестен и се захвана за работа. Постара се да разпредели каната по равно на всеки пласт коса, пръстите улавяха всеки кичур, който опитваше да се изплъзне. Не беше лесно да запази пълна концентрация, заради вълнението, което отново се надигаше у него. Странната жажда отново прогаряше вътрешностите, а в празният стомах прелитаха само работливи пчелички. – Почти свърших! – рече по-скоро на себе си, обирайки остатъка в купичката. С масажни движения го наслои върху вече намазаната коса и побърза да махне найлоновите си ръкавици. Извади последното от кутията. Шапчицата за еднократна употреба, която внимателно постави около границите, където започваше боядисаното. Все пак целта не беше да се намерят целите оцапани с кана. С това чудо индийките си рисуваха по ръцете. Изсъхнеше ли върху кожата, нямаше да я отмият дори с морска вода.
- Готов си.. но ще се наложи да изчакаме малко повече, защото каната е на естествена основа. – обясни му набързо, давайки му зелена команда „Свободно.“ Когато рицарят му се обърна обаче, Пабло застина на място. Устните му се свиха в нестабилна вибрираща линия при вида на бившия учител с розовата шапчица. Не можа да се сдържа дълго и избухва в смях.
- Съжалявам… просто… си точно като бебе с тази шап… шапчи…розова и… Не мога.. – едва свърза изречение, докато се търкаляше върху одеялото с насълзени от смях очи.

Звънкият смях зарази и Логън, макар и да не беше много съгласен с причината. В момента, в който сладката му цел удобно се бе настанила върху одеялото, ако под удобно се има предвид търкаляне като малка русокоса бъчва, реши че е време да поднови играта си с още един рунд. Причака го, докато беше в подходяща поза, и го притисна като хищник плячката си. Изхлузи надолу прилепналите джинси, колкото да открият достатъчно от примамливо заоблените кълба, и даде на Пабло добра причина да пусне гласа си на свобода, под формата на силен стон.
-Не знаеш ли, че не трябва да се подиграваш на по-възрастните от теб. – използва строгия си учителски глас.
Втори плясък се смеси с бушуващите в момента вълни, сякаш прихванали от внезапната промяна в настроенията. Втори стон, подхванат от лекия вятър. Погали приятно зачервената кожа, и плесна трети път, за щастие. Ушите му поглъщаха всяко стенание, сякаш искаха да го запаметят. Последваха още няколко пъти, просто защото. Кой би могъл да се задоволи само с три? Погали отново свръх чувствителната в момента кожа, и поднесе устните си към нея, целувайки всяко червено местенце по отделно. Непослушните ученици трябва да се наказват – закон за учителите.
Първият му стон се откъсна през все още неконтролируемия смях на момчето, но следващите вече не оставиха място за друго. Бе във възможно най-некомфортната позиция за оказване на съпротива, но така или иначе дупето му и всички нервни окончания се оказаха изцяло податливи на чуждия контрол.
- Ло... Хей! – извика, когато усети вече устните да се спускат по заобленото седалище. – Логън! – подвикна му пак, отказващ да предаде изцяло разсъдъка си. – Научих си урока, сенсей! - опита с друго, след като предното подвикване се загуби насред шума на морските вълни. – Няма да се повтори. – добави кротко, въпреки че в душата му бушуваха куп сладки страсти. И все пак… Не искаше Логън да се самозабрави и да съсипе целият му труд. Коремът на русокосия закъркори решително и му се прииска да зарови глава в пясъка.
„Научих си урока, сенсей!”, вълшебните думички за отваряне на пещерата на Аладин, или в случая за спиране на сладкото и за двамата, бе убеден в това, наказание. Реши все пак да не го приключва веднага, и вместо това загриза едната бузка като сочна зелена ябълка. Обичаше зелени ябълки, но тази бе далеч по-вкусна. Повдигна джинсите обратно, така че да скрие малката си игра, и помогна на вече далеч по-послушния си ученик да се изправи, за да сложат официално начало на пикника си. Дума, която отдавна загуби истинския си смисъл, и сега по-скоро бягаше от едно странно значение към друго. В това нямаше нищо лошо. Абсолютно нищо лошо. Пое кутията с риба, така грубо зарязана и забравена вече два пъти.
-Този път аз ще те нахраня. Как беше? А, да. Кажи „Ааа”. – нарочно увеличи броя на буквите, за да го подразни, и да предизвика някоя от сладките му реакции.
Намуси се, скръствайки важно ръце пред гърдите си, както бе седнал по турски. Не беше честно да му краде шегите.
- Няма, ти си бебето! – отсече ясно, но Логън така или иначе я набута в малката му устичка. Блондинът подбели очи и затърси маслинките наоколо. Чудно откъде откри и две скръстени стъклени чаши, които може би си бяха вървели в комплект с алкохола. Наистина им се намираше всичко необходимо. Пабло доволно съчета джина с тоник и плодов ликьор, разбърквайки с клечицата, в която бе забол две маслинки.
- Ммм, това е просто… изящно! – умишлено използва по-книжовен израз, важничейки пред своя подъл сенсей. Бе опитал импровизирания коктейл само през маслинките, но усети сладникавия спиртен вкус много близък до лудостта. Онази позната лудост, която представляваше тяхната любов. – Опитай. – подаде му чашата, гризвайки маслинката си нетърпеливо.
Сладникавата течност се разля покрай отворените устни, разпръсквайки вкуса си като пчелен прашец. Да, прекалено сладко. Логън направи недоволна гримаса, и реши да неутрализира вкуса с маслинката. Не напълно успешна, но все пак увенчана с успех идея. Напълно нормална реакция на човек, който не си пада по сладкото.
-Мисля да пропусна плодовия ликьор.
Такъв тип питие отиваше много повече на изкусителната му Айви, която бе заета да върти една маслинка между устните и езика си. Точно секунди бяха необходими на щурата мисъл да добие форма в съзнанието, и да вземе най-първо място в командите на тялото. Проникване във вражеската територия, ловка атака, неутрализиране на плячката, заграбване на всички блага, отстъпление от бойното поле. Или по-простичко казано, зелената маслинка смени собственика си, и в момента разливаше соковете си по вкусовите рецептори на Логън.
-Коктейл „Пабло” с една маслинка. Любимият ми. – констатира, доволен.
Отново не сдържа смеха си, при физиономията на Логън след прекалено сладката течност, но се усети навреме, че така си просеше повторно наказание. Бързо прехапа устна, за да се овладее, докато изумрудените ириси проследяваха играта на езика с отнетата му маслинка. Когато срещна двата лешника, внезапно си припомни за първата им среща. Дори не знаеше колко време бе минало, а и не искаше да се замисля. Но бе факт, че предишния му свят се разпадна страшно бързо, повличайки го към територията на мечтите. Всъщност колкото повече минаваше, толкова повече страхове отпадаха. Сякаш Черният му рицар се сражаваше с тях, докато не ги срази. Дори това да причиняваше повече болка на него… Пабло така и не му благодари за това, че го спаси неведнъж.
- Знаеш ли… - започна с идеята да опита, защото имаше една приказка: „По-добре късно, отколкото никога“ - В началото, преди да разбера името ти, беше г-н Крачол. – направи пауза, но болния му мозък не регистрира пълния провал на опита. Дребното му телце в миг се изстреля напред, подбирайки длан пред едрата фигура насреща. Устните се придвижиха към чуждите само, за да си върнат откраднатото. Малкото му езиче ловко се провря и придърпа маслинката обратно. Зъбките побързаха да я схрускат набързо, а Пабло се сдоби с горда усмивка. – А сега си моят Черен рицар. Трябва да се ласкаеш! – довърши, вирвайки брадичка към потъмнялото безоблачно небе. Би могъл да остане тук завинаги, заклещен в този момент с този човек.
- Изглежда трябва да се гордея от постигнатото. Не всеки ден човек може да се похвали с това, че от безименен крачол се е превърнал в Черен рицар. Прав си, това си е повод за гордост. – не се сдържа да не се обърне към хумора, негово често спасение, когато нищо друго не му идваше наум, или просто го бе налегнало рядкото чувство на смущение, което изглежда бе неразривно свързано с притежателя на нежно осветяваните от лунна светлина светли кичури.
- Тъй като бе толкова откровен с мен, а аз ценя това, заслужаваш да ти отвърна със същото.
Приближи се достатъчно, така че останалите думи да достигнат до слушателя бавно, точно и ясно, под формата на шепот, сякаш съдържаха в себе си държавна тайна.
-С всеки път, в който ми подаряваш нова частичка от себе си, събуждаш в мен ненаситен глад, безкраен копнеж да получа още, и още от теб.
Изпусна кълбо парещ въздух, отчасти за да постигне по-силен ефект от думите си, а също така се нуждаеше от малка пауза, за да успокои собственото си тяло, на което не му трябваше много, щом се отнасяше до младия блондин.
-Тази нощ смятам да те имам още много пъти, докато от сладостта на тялото ти не получа кариеси. Но първо – върна личното пространство на изчервения до ушите Пабло. – Кога можем да махнем тази шапчица?
Не че можеше да види резултатите от каната по това време на нощта, но все пак не му се искаше да остава прекалено дълго с нещо толкова розово на главата си, освен ако не е крайно необходимо. Колкото и да харесваше звънкия смях на Пабло, когато бе насочен към него, не се отразяваше много добре на егото му. Пустото мъжко его.
Едно сладко „по дяволите“ се откъсна безгласно от притворените черешови устни, когато блондинът усети новата руменина да се разстила по бузите му. Това въобще, ама въобще не беше той. Не можеше да го приеме. Или по-скоро да се познае след всяка подобна близост, всеки подобен шепот на Логън, каращи кръвните телца да се развихрят лудо, изстрелвайки се предимно към лицето му. Чувството да се размеква толкова лесно от най-малкия жест, за него граничеха със загуба. Стисна очи за няколко секунди, за да де опомни. Нарушаването на магическия очен контакт поне успокои донякъде сърцето му.
- Не се занасяй... – едва прошепна, все още борейки се да възвърне поне нормалния цвят на ушите си. – Какво толкова ми е специалното, че да не можеш да ми се наситиш. Все някога ще ти омръзна. – заби блещукащите изумруди в пясъка. Май той беше глупачето, дрънкащо небивалици. Преглътна шумно. Вече имаше зверската нужда да се гмурне в студената вода. Единственият начин да се справи с тези емоции. Подари бърза френска целувка на Черния си рицар, за да изтрие казаното по-рано, сетне го хвана за ръката и настойчиво до задърпа към морето. Когато наближиха, момчето се извърна и махна нелепата розова шапчица от главата му.
- Съжалявам, но…ти ще си първият, който ще се намокри. – рече без особена извинителна нотка, след което се хвърли на така топлия широк гръб, а Логън инстинктивно подхвана бедрата му, за да не се изхлузи надолу и да се нахрани с пясък. Този вид яхване му беше за първи път, но сякаш отдавна му се искаше да го направи. Русокосият извика с пълно гърло, за да освободи част от неизпитаната си досега радост, сетне вдиша от уникалния аромат на каната, попила в чуждата коса.

Здрав разум или пълна неразумна свобода. Кръстопът, пред който се бе изпрявал десетки пъти досега, и щеше да продължава да се изпречва на пътя му още поне толкова, породен от непринудеността на лудетината, носеща името Пабло и вече прякор Отровната Айви. Само можеше да се чуди кога ще му излезе края, ако въобще се случи. Дали трябва да му излиза края, и до какво би довел всеки един възможен изход. Събу се бос, инструктира яхналият го Пабло да направи същото, и хвърли всички тези разсъждения в морето, заедно с тялото си в забързан бяг през леденостудения безшир. Пръските вода, достигащи и до него, и пътника на гърба му, накараха тялото му допълнително да потрепери от студ, но само след минута търпение и доста силна воля свикна с неудобно ниската температура. Подкани русокоското си да се захване за работа, преди и двамата да са настинали напълно. Затвори очи, наслаждавайки се докрай на внимателните движения, с които той отмиваше каната от косата му. Още от момента, в който го стресна с внезапната си поява, тази вечер бе маркирана като принадлежаща единствено на тях, и всичко излишно бе изхвърлено като мидичка на морския бряг.
Внимателно грабна с шепи от морската вода, поливайки постепенно, сетне отново и отново, докато не успя да отмие напълно първия пласт от каната. Не беше лесна задача да се измие хубаво, но русокосият се бе заел сериозно със задачата си, въпреки усмивката, която не слизаше от лицето. За да стане по-бързо, момчето се отлепи от удобната си позиция и се остави за миг на вълните да го издърпат при себе си. Ръцете се протегнаха отново към Логън, карайки го да даде глава назад, така че да потопи цялата му коса. Няколко малки вълнички прекосиха магически чуждото лице, а изумрудените ириси проследяваха с нестихващ копнеж красивата гледка, докато пръстите все пак не спираха да се заравят усърдно във вече кестенявите кичури. Сиянието на лунната светлина във водата също му се стори приказно и за миг озари изяществото, плуващо в дланите му. Устните бяха привлечени като магнит към чуждите, периодично плискани от морските вълни. Мократа целувка, получена докато чуждото лице се намираше в обратната посока, събуди поредното ново гъделичкане в стомаха му.
- Готов си. – промълви нежно, а в меденият глас се прокрадна съблазън на морска сирена.
Взе русалката си в ръце, и го заведе обратно на пясъчния бряг. Вече извън притеглящите ласки на морската вода, лекият бриз напомни за себе си. Свали мокрите дрехи и на двамата чевръсто. Постави го върху одеялото, и се гушна зад него, покривайки телата им с топлината. Без да иска събори чашите върху пясъка, разливайки течността, но повече не им обърна внимание. Съсредоточи се върху аромата на покритото с мокри капчици тяло в обятията му.
-Студено ли ти е? – Думите се наместиха върху оголеното вратле, което гордо носеше всички поставени по-рано от Логън доказателства за споделената страст.
Още докато бе във водата, не усети тялото си потръпва от ниските температури. Сърцето му биеше все така силно, но вече смогваше на всички разбиващи се в него емоции. Времето като че бе забавило крачка, за да им остави по-наситени спомени от тази нощ.
- Никак даже… - отвърна тихо на въпроса, облягайки се назад в топлите обятия. Премрежи поглед, когато дъха на Логън пролази по врата му. – А на теб?
- Вече не. – промълви лежерно думите, притискайки се още по-близо към малкото телце, което без проблем се събираше в силните му ръце, а всъщност носещо много повече в себе си. Хубавите неща идвали в малки опаковки, казват хората, но никой не се сеща да отбележи най-опасните от тях с голяма удивителна и надпис „Не приближавай, освен ако не искаш да се сбогуваш с до баналност познатия ти живот завинаги.” И по-добре че не го правят, иначе никой не би имал възможността да почувства такова чисто щастие, да се опари на силния огън и да се научи да гори с него, вместо да се страхува, че ще бъде пометен от пламъците.
- Искам да изгоря в пламъците. – отрони се несъзнателно от устните, докато търсеха чуждите, за да намерят подслон в тяхната мекота.
Щом извърна глава, откликвайки на зовящите го устни, внезапно го сепна нещо извънредно важно, което бе пропуснал да извърши. Всъщност бе изключил напълно за въпросното си желание, надигнало се в него още в магазина.
- Чакай, чакай.. Стой! – изстреля целеустремено, прекъсвайки страстната целувка малко след началото. Отскубна се от топлината в името на каузата и пролази възможно най-бързо до единия край на одеялото, около което мъждукаха запалените свещи. Грабна произволно една от стъклените чашки и се върна при Логън. Опря коленца на стабилната повърхност под себе си, в случай, че омекнат при гледката. Само представата му го бе докарала до доста интересно състояние, та опита да подготви сърцето си, докато отправяше свещта в ръката си по-близо до новия вид на Черния рицар.
Можеше да се подготви за много неща, но не и за това. Думите заседнаха между притворените му черешови устни, а изумрудите останаха втренчени задълго, попиващи и отразяващи гледката насреща. Дори да не беше ден, можеше да види достатъчно, за да усети същите обезпокоителни симптоми както в магазина по-рано. Наблюдаваше как вятърът повява влажните кичури, които на места вече бяха изсъхнали. Макар прическата му да си беше същата, кестеновият цвят и красивия му отблясък подчертаваха неизгасващия плам в лешниковите очи. Този подмладяваш вид му беше смъкнал поне десет годинки, а белите кичури на тази светлина стояха като златни копринени нишки.
Осъзна нещо. Щеше да се влюбва отново във всяка версия на Логън. Искаше му се да може да го изрече, защото в съзнанието му звучеше така поетично, че си струваше да погали егото на своя сенсей. Но всъщност блондинът бе изгубил ума и дума и вместо да каже нещо от красивите вдъхновения, които се редуваха в главата му, той изпусна горещ въздух през зъбите си и се поддаде изцяло на изгарящата жажда. Едва ли нещо би могло да изцеди енергията на младата му кръв, но той без съмнение би могъл да изтощи мъжа с кестенова коса, върху който се нахвърли като летяща катеричка. Или по-скоро нещо по-демонично, заради първото, което направи, щом на свой ред събори Логън на пясъка. Одеялото зад другия се оказа твърде късо, но сега това нямаше значение. Пабло видя малък проблем, за който незабавно трябваше да се погрижи. Знаеше, че не единствен той вижда Логън като секс на пръчка, а сега с този негов кестенов цвят, не поиска да си представи колко хора щяха да му се натискат. Нямаше да крие, че го заболя и онзи път, когато долови женския аромат, попил в палтото му. Красивите изумруди за миг потъмняха и като че проблеснаха в червено, преди момчето да изкара малките си зъбки и да маркира набелязаното върху врата място, малко под брадичката. Засмука толкова старателно, сякаш наистина искаше да пробие някоя вена и да опита кръвта на влудяващия го рицар. След вампирската целувка, която предприе, изправи гръб, за да види творението си. Езичето му бавно премина през черешовите устни, извити в зловеща усмивка.
Цялото тяло на Логън потръпна от неочакваното усещане. Сега разбра какво му е било на малкото му зверче всеки път, щом той му причиняваше същото. Опипа болезненото място. Чувстваше се така, сякаш погрешка бе попаднал в Трансилвания.
-Да не би да съм станал жертва на Дракула? Аз сляпо те оприличих на Отровната Айви, а ти виж какви таланти си криел от мен. Като Черния рицар, мой дълг е да се опълча на Дракула! – извика театрално, сграбчи новоизлюпения „вампир” и обърна везните, просвайки го на своето място, разпилявайки русите кичури, в които се промъкна не малко пясък.
Разходи език по алените печати, обикалящи като бижу тънкото вратле. Намери си свободно местенце и бързо промени този факт със своя контраатака.
Не беше познал. Не и този път. Нямаше да му остави тази победа, тя щеше да е негова.
- Хм, защо прибързваш с изводите…? – изтръгна се като мрачен шепот, преди зъбите му да захапят ръката на Логън с все още премерена сила. – Ами ако съм просто невинна жертва на Дракула? – примеси жалостна нотка в гласа си, а в очите му се прокрадна умолителен блясък, който за момент отвлече вниманието на Черният рицар. В момента си служеше с мръсни трикове, но тази манипулация щеше да му спечели време и да компенсира неравенството в силата. Малките му ръце успяха да намерят търсената точка и се стегнаха около врата, обездвижвайки противника. Използваше все неща, научени от майстор Джеремая и сега си бе намерил отличния спаринг партньор, върху който да ги изпробва.
- Ако ме е превърнал в жаден кръвопиец против волята ми? - продължи да поставя хипотези, почти увисвайки като паяче на врата на Черния рицар. Изплъзна се по-надолу, където впи зъбки в крехкото чувствително месце под мишницата. Чу силното изохкване и разшири усмивката си. Всъщност изначалната причина да остави и свой отпечатък върху другия, за него далеч не беше шега. Логън обаче го бе възприел точно като поредната му игричка, така че бе успял да налее още масло в огъня. Преди да му върне способността да се движи, Пабло му се изплъзна ловко, покатервайки се на гърба му. Притисна го с дребното си телце, а черешовите устни погалиха дясното му ухо.
- Същинският въпрос обаче друг… - зашепна сладострастно, гризвайки крайчето на ушната мида. Хрущялчето изпука глухо в нощта. – Какво мислиш причинява тази жажда на малкия вампир? – тънките пръсти затанцуваха балет на Чейковски, спускайки се по дължината на едрото тяло, върху което се бе излегнал като цар. Това усещаше му харесваше и му действаше направо наелектризиращо. Да усеща извивките, всеки трепет, всяко стягане на мускулите… Сега разбираше нестихващата възбуда на Логън и я споделяше напълно. – Кажи ми, Черни рицарю! – излезе като смесица между молба и заповед. Горещият му дъх покри следата от третата му вампирска целувка, която победоносно остави в началото на широкия гръб.
Логън опита да се измъкне от хватката, но бе хванат по такъв начин, че бягството щеше да е трудно. Още повече, че не желаеше да наранява Пабло, ако използва повече сила от необходимото. Не бе сигурен точно каква игра играе русокоското му, но една определена просветна в съзнанието му, и огря като с прожектор още неизследвани територии. Прехапа устни за няколко секунди, нещо което му помагаше да се съсредоточи, преценявайки внимателно дали би могъл да се справи. Какво пък, щеше да е още един начин, по който да притежава своята Айви.
Обърна глава назад, и погледна Пабло предизвикателно.
-Не съм сигурен какво точно би причинило толкова силна жажда, но – облиза устни изкусително бавно – има един начин, по който бих могъл да я утоля.
Сърцето му заби ускорено, докато привеждаше щурата си идея в действие.
-Сега, след като бях подмладен от теб, редно е да ти се отплатя с тялото си.
Благодари се за удобната поза, в която бе застанал Пабло, и раздвижи дупе, плъзгайки го по чуждото мъжество.
Блондинът усети как за миг от секундата всичката възбуда, разпръсната из тялото му, се концентрира в едно конкретно място. Но разтърсващото явление не бе толкова породено от малкото движение на другия, колкото от думите му. Бе готов да му се отдаде по всеки възможен начин. Мисълта веднага проехтя в съзнанието на без друго изгарящия от жажда блондин. Мисълта да го има по начин, по който никой друг преди него не го беше имал, изцяло промени целта на играта. Това вече щеше да надхвърли всичките му фантазии и най-смели мечти.
Прехапа устни, но задържа всичката си решителност и демонична аура от по-рано. След като опипа терена наоколо, пръстите му най-сетне откриха палтото на Логън, където момчето бе скътало и презервативите, закупени заедно с каната за коса. Скъса малкото пакетче със зъби и все още прилепен до Логън, чевръсто нахлупи прозрачната шапчица върху превъзбуденото си малко зверче.
- Тогава…ще се възползвам. - прошепна решително, когато пръстите му си проправиха път между устните на Логън, отърквайки се във влажния му език. Когато се увери, че е достатъчно навлажнен, блондинът се надигна малко над Черния рицар, подпирайки ръце от двете му страни. Усети странен прилив на сила да изпълва напрегналите се мускули, заякнали от редовните тренировки при старчето. Когато главичката на мъжеството му се промуши между стегнатите топли бузи, властната вълна за контрол го разтърси из основи. Стенанието на русокосия бързо преля в ръмжене, а когато успя да проникне по-навътре, заизпуска горещ въздух между зъбите си, който се заспуска като димна завеса по широкия гръб. Различна руменина се разля по лицето на русокосия, докато за миг пренесе тежестта си върху едната ръка, за да зарови пръстите на другата си в свежо ухаещите кестенови кичури.
Логън затвори очи и стисна зъби, пръстите му се заровиха в пясъка, стиснати в юмруци. Усети единствено болка и дискомфорт от чуждия обект в тялото си. Опита да се отпусне и да контролира дишането си. Когато Пабло го беше яхнал по-рано, изглеждаше далеч по-лесно и приятно. Никога не бе и предполагал, че в началото е толкова...трудно. И как би могъл, за първи път му беше да си се представи в такава роля, камо ли да се отдаде на друг мъж.
-Пабло… - името се изплъзна като тих вопъл, който накара Логън да потъне в пясъка от срам. Последното, което искаше, бе да показва слабост, след като сам се вкара в това.
Усещаше, че началната им поза бе крайно неподходяща. Съображението трудно догони освобождаващите се стонове на русокосия, но все пак не беше твърде късно. Искаше да има Логгън по този начин поне за още няколко минути, но не и ако бе единствено мъчение за него. Реши първо да опитат с друга поза и излезе внимателно от чувствителната зона. Накара другия да се повдигне и застопори на коленете си. Така щеше да има по-добър ъгъл на проникване и не би трябвало болката да е толкова силна.
- Ако не издържаш, кажи ми да спра. – езикът му пролази като паяк по ухото, сетне блондинът изправи гръб и се намести наново зад Логън, размачквайки в шепи стегнатите задни части преди да раздалечи максимално двете бузи една от друга. Облиза се, навлизайки наново в неизследваната от никой друг пещера. Мисълта за това завоевание отново го тласна до ръба на самозабравата и възбудата се изплъзна заедно с парещия му дъх. – Мога ли.. мога ли да продължа, сенсей? – потърси отговор с последната си трезва мисъл и премрежените изумруди потърсиха опитомените лешници.
Сладка тръпка премина през цялото му тяло, щом чу последните думи, настанявайки се перманентно в слабините му. Изведнъж се почувства страшно възбуден, и сърцето му заби лудо. Новата поза също спомогна доста за постигането на известен комфорт.
-Да...Всичко е наред...Не спирай...
В момента, в който умът му превключи на различна вълна, неусетно започна да се чувства страшно чувствителен при всяко движение, отключващо неизследваните досега зони. Болката бавно започна да се преобразява и комбинира с нов, странен стимул, който накара мозъкът на Логън тотално да изключи. Все още усещаше леко напрежение някъде в долната част на стомаха си, но невероятно защо дори то му носеше известно удоволствие. Дишането му стана тежко, а от притворените устни се сипеха далеч по-различни стетания от измъчените от по-рано. Бе страшно объркан, но искаше да види какво се крие от другата страна, дори да е само за миг.
Одобрението смъкна всичкото напрежение у блондина и той се задвижи в по-див танц. Цялото му лице пламна, докато се поклащаше леко в ритъма на всеки тласък. От гърдите изригваха жадни накъсани стонове, а досега тършуващите в кестена пръсти, се спуснаха бавно по широкия гръб. Късите нокти оставиха червени следи по кожата, маркирайки линията, по която блондинът искаше да разпръсне накрая сладкия си нектар. Пълната свобода, която му даваше подмладения рицар, караше сърцето му да се изстреля към неизследвани галактики. Преди русокоското беше алчен да получи топлината му. Сега искаше всичко. Абсолютно всичко. Само мисълта, че ще го получи, го влудяваше. И когато вече усети, че е близо до заветния връх, излезе рязко от покорената пещера и свали влажната шапчица, поемайки с ръка пулсиращото си мъжество. Довърши се сам с точно пет бързи движения и също както в представите му, белия сироп се разтече по красивия гръб, закривайки червените ивици, оставени само секунди по-рано. Изумрудите му обаче регистрираха малки капчици, успели да стигнат чак до кестена. Прокара езиче през черешовите си устни и веднага ги отправи натам. Засмука боядисаните кичури с опияняващия вкус на морска сол и добре позната му сладост.
- Покажи ми лицето си. Искам да го видя. – сладострастния му дъх се разпиля чак до ушите на обуздания жребец.
Преглътна шумно, все още дишайки накъсано. Бавно се обърна, разкривайки покорените си от червенина бузи и навлажнени очи.
-Чувствам се странно... – единствената ясна мисъл в съзнанието му се претърколи между тежките дихания. Върху стегнатия стомах болезнената възбуда търсеше спасение. Логън погледна умолително към своята Айви.
Русокосият вампир се усмихна, вече някак умилен от влажните лешници, чийто блясък мъждукаше чаровно в сумрака. Без много да му мисли, плъзна препотеното си телце отдолу, промушвайки се през краката на любовника си. Отпусна глава върху мекия пясък, оставяйки русите си кичури да се разпилеят небрежно. Изумрудите се впиха жадно в силно възбудения член, а ръцете първо пробягаха по стегнатите плочки на корема, сетне придърпвайки леко талията на Логън в знак да снижи тяло. Черешовите устни останаха приканващо разтворени, докато не приеха нажеженото от възбуда мъжество, което само избра своя ритъм. Пабло затвори очи, оставяйки се на поредните тръпки, изпълващи всяка клетка с още и още от сладката лудост.
Силата на завладялото го желание се покачи с още няколко ампера. Топлите устни, влажният леко грапав език, жадните движения на бедрата му. Почувства как тялото му се разтапя, сякаш направено от шоколад. Краката му се разтрепериха, щом за трети път се предаде на наелектризиращото екзалтично усещане.
-Това беше...интересно. – промълви с усмивка, при липса на други думи, с които да опише преживяното. Легна до Пабло и затвори очи за момент, все още разтърсен от случилото се. Стомахът му закъркори шумно, и го принуди бързо, бързо да се върне обратно в реалността. Навън все още беше нощ в началото на Януари, все още се намираха напълно голи на плажа, а вече изпарилата се от телата им морска вода бе заместена от пот. Нямаше си на идея колко е часът, но честно казано не му се мислеше за това. Логън постави отново маската на учител, захвърлена по-рано насред морските вълни.
-Достатъчно играхме на ези-тура със здравето си. Най-добре да се облечем и най-после да хапнем нормално.
Стана от мястото си, и се зае да върне обратно изоставените в пясъка обувки. Ако някога се окажеха само двамата на самотен остров, сигурно щяха да си умрат така, но не и преди луд секс маратон.
Разгледа купчината все още мокри дрехи, и се намръщи.
-Знаеш ли какво, забрави обличането. Ще прибягаме до колата така. Ще се стоплим вътре. Помогни ми да събера всички неща.
Какво и’ трябваше още на една луда нощ? Два голи силуета, които да предизвикат катастрофа, в случай че някой злощастен шофьор реши да мине оттам в най-неподходящия момент.
Януарската прохлада се разля по голите тела, раздухвайки пламъците на удоволствие. Едва сега Пабло усети как косъмчетата му настръхват от студения морски бриз и побърза да изтърси одеялото от пясъка, за да го увие около своята талия и тази на Логън. Все пак така бе една идея по-приемливо, поне нямаше да си развяват патлаците като двойка нудисти, объркали плажната зона. Все пак тук си оставаше сравнително самотно, та най-много да изкарат ангелите на някой пияница по това време на нощта, но дойде време да се върнат към малкото благоприличие, което им бе останало. Пабло никога не би сравнил секс преживяванията си от тази вечер с която и да е нощ от предишната му работа, но дори и ако направеше подобно нещо… Нищо не би надминало любовният „пикник“ на плажа.
Довлачиха се до колата в синхрон, прилепени един към друг с одеялото. Точно като стигнаха, русокосият забеляза някакво листче, защипано зад чистачките на предното стъкло.
- Я, виж, получил си глоба за неправилно паркиране. – възкликна Ортиз и чудно защо избухна в смях. Просто не можеше да пренебрегне нелепите факти. Досега бяха преживели толкова ужасни неща и се бяха прощавали с прекрасните си мигове толкова внезапно… Че ако тази нищо и никаква глоба за паркиране смяташе, че ще развали лудата им вечер, просто не беше познала. И ако това не бе най-забавното нещо досега, то значи русокосият спешно имаше нужда от психиатър. – Вече официално имаш криминално досие… - добави през смях, почти свличайки се на земята, но устата му скоро бе запушена с целувка, която възвърна лека руменина по бузите му. Добре че Логън го беше и хванал през кръста, да не започне да се търкаля като преди борени часове. Вече откри неговия начин да гледа на нещата. Но този път смехът не идваше от вродения му синдром на Ангелман, а бе просто спонтанна реакция напук на проклетата съдба.
- А, не…. – спря ръката на Черния рицар, която още потрепваше остатъчно от последния им експеримент. – Сега си наказан за неправилно паркиране, така че… аз ще карам. – оплези му се насреща и своеволно се качи на шофьорското място, събирайки със себе си цялото одеяло. Отдавна не беше карал кола, но сега имаше огромно желание да си припомни. А и определено бе останал с повече енергия от двамата. Все пак макар и подмладен, любовникът му си носеше кръста на средната възраст.
- Почакай, Пабло! Имаш ли въобще книжка...?
Въпросът му увисна, когато момчето затвори вратата след себе си, удобно наместен на шофьорското място. Логън нямаше друг избор, освен да въздъхне, победен, и да седне на задната седалка. Определено нямаше намерение и той да се намества отпред с всичките си прелести. На младока може и да не му пукаше толкова, но същото не се отнасяше за Черния му рицар. Изведнъж му стана смешно от противоречивите мисли. Едва успя да отговори на последвалия веднага любопитен въпрос.
-Просто... – пое си въздух, изгонвайки мъглата на смеха за секунда – досега бях напълно гол на плажа, и оставих друг мъж да ме...подмлади, а сега се притеснявам, че съм гол в собствената си кола.
Реши все пак да се загърне с дългото си палто. Това го правеше по-приличен, или поне покриваше по-важните части.
-Покрий се поне с одеялото, и не забравяй да пуснеш парното. И, умолявам те, внимавай как шофираш.
Логън харесваше Ауди-то си, и самата мисъл да му се случи каквото и да е го ужасяваше.
Около 20 минути по-късно бяха спряни от полицай за каране с превишена скорост. Сивите кичури си имаха нови братчета, а собственикът им едва не получи удар на задната седалка, когато полицаят се втренчи в голичкия Пабло и загърнатия и страшно изчервен Логън. За капак на всичко, прелъстителната му Айви използва ситуацията, за да флиртува крайно неприлично с ченгето, докато му разказваше дългата и широка история за това как се бяха оказали в това състояние. В крайна сметка, полицаят, тотално сразен от чаровното същество насреща му, за учудване на никого, ги посъветва да са по-внимателни и им опрости глобата. Пабло се ухили доволно на Логън на огледалото за задно виждане.
-И, все пак, къде отиваме? - реши да попита, когато бяха потеглили отново, и оставиха полицая доста зад себе си.
Блондинът винаги се бе смятал за лудетина, но сега вече реалността надхвърляше и собственото му въображение. Нямаше представа той ли бе инициаторът на тази лудост, или някак си тя се бе зародила с помощта на двамата, но докато държеше кормилото продължаваше да се изумява. Винаги си бе мечтал да става на неговото, а сега бе не просто царят на нощта... Чувстваше се като Малкият принц, който си има цяла малка планета. Само за себе си. А Логън бе неговата красива роза. Сега осъзна, че всъщност Черният рицар се нуждаеше повече от обич и грижа, отколкото той. Защото Пабло в крайна сметка я бе получавал повече. Мария наистина го бе обичала и въпреки че не бе успяла да му предостави нормален живот и лукс, бе жертвала и достойнството си, за да го спаси от изнасилване като дете. Да, сега осъзна, че беше негов ред. Вече нямаше как да се отплати на майка си, но можеше да обича Логън Хейс. Тя винаги се бе молила за това на Бог. Синът й да намери някой, който да му покаже какво е любовта и да я сподели с него. Да го научи да обича, не да мрази. В крайна сметка молитвите й бяха чути. Сълзите закапа някъде дълбоко в сърцето, но очите останаха кристално ясни и фокусирани на пътя.
- Още ли не си разбрал? – засмя се звънко Пабло, когато другият го попита къде отиват. – Отиваме у вас. – рече със спокойствието на речна вода в слънчев ден и видя леко стреснатия и подозрителен поглед на Черния рицар. Разбира се, логично бе да последва въпросът „А ти откъде знаеш къде живея сега?“
Ортиз обаче само се подсмихна в огледалото за задно виждане. Още не знаеше дали да му каже, че го следва като сянка вече четвърти ден и че толкова време му бе отнело, за да се реши да отиде при него. Дилемата в крайна сметка наистина бе трудна. Всеки път, в който се разделяха по не особено приятен начин, част от русокосия предпочиташе да остави нещата така. Да не навлиза по-гъсто в гората, където се разразяваше необуздан пожар. Те двамата щяха да си останат различни. Може би един ден нямаше да могат просто да си крадат моменти като тази вечер, в които да забравят за всичко и да се пренесат заедно в едно измерение. Пабло все още се чувстваше раздвоен, както никога досега в жалкия си живот. Но поне най-сетне усещаше, че живее истински. Сега летеше все по-високо в небесата, вместо да пълзи в калта.
- Не съм изненадан, че си се спрял на апартамент в един от най-тихите и безопасни квартали. – опита да се пошегува, но не бе особено сполучливо. Паркирането му също. Успя да събори някакъв градински гном, докато опитваше да изравни колата и това навярно бе изправило косата на Логън. Силно се надяваше да не е одраскал бронята, че тогава трябваше да си пусне брада, да боядиса косата си в друг цвят и да си изкара фалшива самоличност, за да се отърве от наказанието на Черния рицар.
Помоли се на всички възможни богове, без да се взима под предвид, че е атеист. В погледа на Пабло си личеше желанието да се изпари с въздуха. Логън излезе от колата, и огледа щетите. По дяволите, тези проклети градински фигури бяха страшно здрави. Щеше да му се наложи да я закара в сервиз сутринта. Добре, че имаше такъв близо до работното му място. Запази спокойствие, главно външно, и отвори вратата на Пабло, който все още не смееше да мръдне от мястото си.
-Загърни се хубаво и идвай с мен. – кратко, точно и ясно.
Останалите алкохол и чаши нямаше да са им необходими за момента. Все единствено дрехите, за да се погрижи за тях. Докато чакаха асансьора да ги качи до 8мия етаж, Логън най-после си позволи да погледне часовника си. Два след полунощ. Доста по-рано, отколкото си представяше. Човек лесно загубва представа за времето, когато практикува ексхибиционизъм. Високата сграда беше нов строеж и нанеслите се в нея наематели се брояха на пръстите на двете ръце. За щастие, никой от тях или не беше буден по това време, или нямаше „късмета” да се сблъска с двамата приключенци. Логън отключи апартамента и прикани Пабло да влезе вътре. Зъбните колелца се превъртаха и прощракваха в главата му, докато наблюдаваше как малкото телце плахо навлиза в новото пространство.
-Ще донеса сухи дрехи и за двамата. Чувствай се като у дома си.
Отвори плъзгащата се врата и се загуби в спалнята. Докато издирваше подходящо облекло за любовника си, с периферното си зрение се натъкна на нещо, което му даде добра идея. Прибра го в джоба на удобното долнище, което набързо си бе обул. Намери госта си да разглежда жилището.
-Облечи тази риза. Купих я наскоро.
„И ще ти приляга много повече като размер от предишните.”
Русокоското пое ризата и се зае да я закопчава съсредоточено. Логън използва момента, за да хване в капан ръцете му, вдигайки ги високо над главата. Обърна го с гръб към себе си, и го застави да падне на колене. Пред погледа му се откриха все още поруменелите бузки, които си плачеха за допълнителен бой след последната пакост, причинена от все така непослушното момче. Със свободната си ръка изкара колана от джоба си, и на бърза ръка заъврза ръцете му с него, стягайки хубаво. Захапа приканващата го бузка силно, а езикът му премина по червената траектория, оставена от зъбите му.
-Чудя се, как точно да те накажа. Или може би трябва да те направя свой за трети път тази вечер. Трудно решение...
Пабло се засмя вътрешно на репликата „Чувствай се като у дома си“. Гадеше му се от миризмата на ново, а самата сграда вонеше на пресен материал. Вътре пък му изглеждаше като болница. Прекалено подредено, изрядно и полирано. Направо щеше да откачи, ако му се наложеше да живее на място като това. Въздъхна, когато Логън се оттегли за малко с неопределената си аура. Усещаше, че лошото паркиране и одраскана броня няма да му се размине ей така. Поогледа се още малко наоколо. Майчице, тук наистина беше по-зле и от предишното жилище в прокълнатия блок. След кратката си обиколка разбра с какво бе най-различно. Обширното пространство все още не бе попило достатъчно от аромата на господаря си. Всичко бе някак празно, самотно и тъжно в целия си ред и чистота.
- Хей, нали не се сърдиш за… - поде момчето, докато закопчаваше копчетата на ризата, която му подаде завърналия се силует. Надуши промяната още преди другия да го вкара в капана си. Можеше да се закълне, че очи на терминатор го бяха пронизали с лазера си. По тялото му пролазиха смесени тръпки. Това не бе в стила на розата му. Или просто Пабло не възнамеряваше да се даде без борба, както винаги. Надали някой вече бе способен да го усмири и подчини на волята си.
- Дай ми почивка, сенсей... – въздъхна в престорен умолителен стон, но малко след това рязко дръпна ръце надолу, както си бяха завързани. Коланът полетя надолу към него барабар с Логън, който загуби равновесие за миг. Само миг, но достатъчно, за да му се отнеме контрола. Наказанията не търпяха колебание. Всяко такова водеше до провал.
- Колкото и да ми се иска да задоволя ненаситните ти страсти.. – момчето уви кожената наказателна играчка около шията на Черня рицар дори без да измъква китките си. - …утре е голям ден за мен и ще опитам да съм послушен... – килна русата си главица, за да гризне ухото на подмладения си учител. – Да си легна навреме… - правеше паузи, докато езичето му чертаеше кръгчета около ушната мида. – Да репетирам… и да се моля на богове, в които не вярвам, да не се проваля. – спря да шепне и отдели лице от чуждото, освобождавайки сенсея си от не особено комфортното положение. – Друг път ще си поиграем на „Наказание“. – освободи се ловко от стягащия китките колан и тръгна към най-близкото място, където да се излегне. Наистина му беше трудно да игнорира вълнението си от предстоящото събитие. Всъщност, може би нямаше и да заспи, но не можеше повече да избягва нарастващото напрежение. Трябваше да се изправи срещу страха си, макар да не бе убеден, че има нуждата сила за това. Ужасните мъчителни въпроси си драпаха по мозъчната кора, опитвайки да я изчоплят. Ами ако не бе достатъчно добър, колкото смяташе? Ами ако увереността му се изпареше там, на голямата сцена, на която щеше да е поредната мравчица, опитваща да се докаже пред пълния мравуняк… И най-вълнуващото и ужасяващо в същото време… Щеше да застане редом до вече утвърдили се звезди, до вече признати хора. Дори да не можеше да се конкурира с тях, всички щяха да правят сравнението.
„Майко, какво си въобразявам! Как ще се меря с тях…!“ обърна се към единствения човек, който би го разбрал в този момент. Беше се проснал на дивана и веднага зарови глава под възглавницата. Не беше времето за всички тези терзания, но не можеше да ги спре. Пак му се прииска да изчезне някъде. Може би наистина не притежаваше нужната смелост.
Трябваше да се досети, че няма толкова лесно да укроти малкото зверче. Нарочно не бе положил повече усилия да го задържи на земята. Цялото наказание бе по-скоро игра, на която Логън се наслади напълно. Никога нямаше да си позволи отново да мине границата, и да повтори станалото с Изи. Нито с Пабло, нито с който и да е друг. Така и не я потърси след онази нощ. Тя също не прояви желание да говори за това. Не му оставаше друго, освен да чака търпеливо. В никакъв случай не желаеше да губи приятелството и’, такива добри отношения като техните не се срещаха под дърво и камък. Искрено се надяваше, че не е провалил всичко.
Точно в този момент друг се нуждаеше от него. Неговото проклятие, изтегнало се в цялата си прелест на малкия кожен диван.
-Ако мислиш, че ще спиш тук, жестоко се лъжеш.
Пренесе го до банята като булка в първата брачна нощ.
-Трябва да измием дяволитостта от теб.
Съпротивление, или не, Пабло свърши в душ кабината, и бе почистен до блясък от своя сенсей. Докато подсушаваше косата си, Логън се погледна в огледалото. Повдигна вежда преценяващо, и заопипа кестенявите кичури. Не можеше да се възприеме така, но трябваше да признае че не е никак зле. Цветът най-малкото бе свалил няколко годинки от възрастта му. Отново понесе русокоското на ръце, преди да е успял да се измъкне от банята, и го пусна едва щом влязоха в спалнята. Положи го на голямото легло, и се настани до него.
-Тази вечер ще спиш при мен. Не приемам възражения.
Като доказателство за думите си, сля протестиращите устни със своите собствени, стопявайки напълно всякакво желание за бягство от негова страна. Щом не може да го укроти с наказания, щеше да го направи с любов. Далеч по-силно и ефикасно оръжие от всяко друго. Тази вечер се бе превърнала в истинска приказка. Вярно, повече от типа на „Алиса в страната на чудесата”, но приказката си е приказка. Ако разполагаше с вълшебна пръчица, би спрял времето точно тук и сега, в топлото легло, докато гали нежните коси на безценно си откритие.
-Ще бъдеш чудесен на фестивала. Вярвам в теб. – изпрати думите на важна мисия, подшушвайки ги тихо.
-Лека нощ. – довърши, преди да се понесе на крилете на спокойния отначало сън, който в следващите утринни часове щеше да му припомни за всичко станало с най-големи и пикантни подробности.
Притъмня му пред очите, докато бе разнасян като дрипавата Ан от едната стая в другата. За малко помисли, че ще припадне, но това се дължеше на цялата романтика, с която Логън го съсипваше. Поне диабет по някое време сигурно щеше да получи. Не бе убеден, че разбира функцията и нуждата от романтика. Не отричаше, че някои моменти му харесваха, когато успяваше да се потопи в тях, но сега му идваше прекалено. Особено при факта, че другия сериозно очакваше да спи тук. Предвид предстоящото след броени часове събитие, блондинът дори нямаше да мигне, все едно къде го налегнат. Дори и да беше на някой облак…

- Лека… - прошепна за последно на подмладения си любовник, наблюдавайки го как се унася почит веднага, политайки към страната на сънищата, яхнал цветен еднорог. Дори си го представи. Постоя малко до него, тъй като най-сетне му се удаде възможност да го наблюдава красивите му черти без да слуша философски разкази. Изкикоти се наум. Харесваше му нежната наивност, която притежаваше този иначе възрастен мъж. Всеки път му се искаше и той да се зарази с такава, но бе пораснал преждевременно в този аспект. Или просто това парченце не пасваше на характера му.
- Нямаш представа колко си красив, докато спиш… - прошепна тихичко, сякаш този факт наистина имаше нужда от гласност. Скоро момчето не можеше да стои повече в този апартамент, колкото и да му се искаше да остане още до ангелската си топлина. Накрая въздъхна и се пързулна като лебед от леглото Стъпваше на пръсти, за да не събуди спящата си красавица. Реши да му напише бележка, която да прочете на сутринта. Силно се надяваше да го разбере. Прекалено силно се вълнуваше, сърцето му чак го болеше от въпросното вълнение. Колкото и успокояващи да бяха кратките слова, които Логън му прошепна, просто не можеха да потушат подобно напрежение. Пабло имаше нужда да подиша чист въздух тази нощ и знаеше идеалното място, на което да иде. Като свърши с бележката, принуди се да си открадне и един от панталоните на Логън, за да не напусне по гол задник и други прелести. Сви и ключовете от колата му. Щеше да я закара до някой денонощен сервиз, защото все пак той я одраска. Трябваше да започне да поема някаква отговорност за действията си. Това му се стори добро начало.
Почувства се една идея по-добре, когато покара малко сам, връщайки се на мястото, където започна всичко. Тази луда нощ. Вече беше почти сутрин в интерес на истината, така че светът малко по малко събуждаше за новия ден. Рестарт, ново начало. Точно от каквото имаше нужда и Пабло Ортиз.
- Е, колко ще струва да е готова до три часа? – запита момчето, намерило денонощен автосервиз точно зад магазинчето, където напазаруваха с Логън за незабравимия си „пикник“.
- 400 долара. – рече сухо механикът, сякаш опитваше да го преметне. Пабло бръкна скришом в джоба си и напипа само сто долара. Вече съвсем я беше закъсал с парите, все пак още се водеше безработен, а и почти си бе изгърмял спестяванията. Но като оставим всичко това настрана, блондинът далеч не смяташе да се хване на този рекет.
- Леле, няма ли начин да смъкнем.. малко…цената? – веднага приведе в действие магнетични чар, а дългите пръстчета пробягаха по яката на дънковото яке на механика. Ако не друго, то без съмнение умееше да се пазари. Или по-скоро да хипнотизира с чара си, за да получи онова, което иска. Може би дори го правеше несъзнателно и с Логън. Накрая плати само 50 долара и си тръгна доволен от мястото. Кой знаеше как щяха да обрулят добродушния му рицар, ако сам си бе закарал колата на сервиз.
Остатъкът от красивата прохладна сутрин, Пабло прекара на покрива на небостъргача, където Даниел веднъж го бе завел. Само там успя да прочисти съзнанието си. Явно височината му влияеше добре. Русата му грива се вееше решителна, като погледа му, врязан в магичната гледка отгоре. Така дребен щеше да изглежда той утре за останалите. Също както сега всичко друго изглеждаше толкова дребничко от местонахождението му. Обеща си да успее с това начинание, за да пее някой ден точно тук, на този покрив.

Вечерта се задаваше с ленив златист залез. Днес бе почти безоблачно пред целия ден и сега последните бледи лъчи на януарското слънце обагряха в мистични нюанси пътищата, колите, сградите и хората. Минувачите все така се загръщаха в дългите си палта, освен един, доста открояващ се образ в тълпата. Русите му кичури стърчаха в доста посоки и почти закриваха големите слушалки, с които подскачаше надолу по оживената алея. Припяването му приковаваше вниманието на мига, заради вече овладения след репетиции жив глас. Винаги успяваше да вложи правилната емоция в пеенето. Тогава думите се променяха. Тогава и само тогава можеше да ги усети, да им придаде душа. Така и само така успяваше да изрази всички заплетени чувства в сърцето си.
Отново погледна листовете, които стискаше в ръката си цял ден. Не се бе разделил с тях, откакто ги изпълни с мастило. Не беше лесно да накара ръката си да се задвижи тогава. Особено на песента, която написа за майка си и брат си. Не че го направи, защото се чувстваше длъжен да ги почете. Така или иначе винаги щеше да ги носи в сърцето си, за него никога нямаше да са мъртви. Но щеше да боли винаги. Затова някак трябваше да живее с тази болка. А как иначе би могъл, ако не я претвори в изкуство? Никъде не споменаваше имената им, или историите им, но едновременно с това всяка дума бе пропита с тях. Носеше спомените за тях. Усмивките им, сълзите им, гласовете им. Тази песен бе единствената, за която Пабло допълнително бе затормозил Даниел да го научи да я изсвири на пиано. Въпреки малкото време за подготовка, блондинът вече бе захвърлил всички съмнения и колебания. Думите, прошепнати от Логън, продължаваха да се връщат при него и да подклаждат огъня в очите му. Че кой беше той? Отдавна бе казал, че сам ще определени съдбата си. Че ще покаже на света какво може. Този ден дойде.
Щеше да е интересно дали другите двама, на които посвети песни, щяха да се припознаят в текста му. Единият беше Джеремая. Това старо куче, което не се даваше на грабливия живот да го сграбчи за шията. Русокосият никога не му бе показвал възхищението си и вероятно заради нехайното му държание другия го възприемаше като поредния неблагодарен хлапак. Но това не беше важно за русокосия. В песента му имаше достатъчно неизречени слова. Как един баща, който никога не беше имал, го накара да изпита чувства, които никога не е изпитвал. Неща като „синовен дълг“ също му бяха чужди преди. Сега го чувстваше все по-силно. Затова каквото и да ставаше, нямаше да се откаже да досажда на Джем. Дори да започнеше да му затръшва вратата пред лицето, пак щеше да е там. Нямаше да го забрави, или да забрави да си спомни за него. Беше научил толкова от него… можеше да му даде поне това. И старчето да го забравеше окончателно един ден, той пак щеше да се появи на вратата му с широката си усмивка.
Другият, на когото посвети песен… Може би това беше най-трудният текст, който някога щеше да напише. Отне му доста хартия, повечето от която свърши смачкана на малки топчета и разпиляна по пода. Накрая се отказа да мисли. Защото колкото повече мислеше, толкова по-невъзможно ставаше да напише песен за него. Заглавието издаваше достатъчно.
Притискащото ги време ги тласна към репетиране основно на красиви класически рок и поп балади, които Пабло можеше да изпее добре. Все пак всеки глас бе специфичен, нямаше как да му подхожда всичко. А и русокосия никак не бе тренирал ниските октави и по-твърдата интонация, макара да усещаше, че го има в себе си. Моментът не беше особено за импровизации. Всяка грешка можеше да ги отдалечи от потенциалния шанс да бъдат забелязани. Полу-закритата сцена бе разположена на най-големия стадион в града, отдалечен от шумния център и натоварения трафик. Само музиката и хорските вълнения щяха да изпълват тишината.
- Пабло! Ето къде си бил! – ръката на Даниел го хана през рамото, а напевният тембър веднага зарази и русокосия със силното вълнение. – Хубаво е, че идваш рано! Може да направим една бърза репетиция тук, за да проверим дали техниката е наред.
- Даниел… - извъртя се и потърси погледа му, прехапвайки устни. – Не са дошли кой знае колко хора нали? – попита, сякаш просо имаше нужда някой да прогони блъскащата на вратата сценична треска. Всъщност, макар да беше минал през задния вход, все пак забеляза скупчилите се около гишето за билети тълпи. От тази секунда буца заседна в гърлото му и отказваше да си тръгне. А гласът му трябваше наистина спешно.
- Шегуваш ли се… Билетите са почти разпродадени, дори поръчаха още преди час! – гарвановочерната плитка подскочи, шляпвайки застинала ръка на Пабло. Знаеше, че е роден за този миг…а сега отново го ужасяваше. Идеше му да си оскубе косите, особено след следващите думи на Даниел. – Познай още какво.. Ще присъстват доста мениджъри на видни агенции. Това е нашият шанс, Пабло! – сините очи се впиваха в него, докато накрая не регистрираха нещо, което ги притесни силно. - Пабло.. какво по дяволите?! – сянка на ярост пролази през устните му. – Знаеш ли… нямаме време за обсъждане, но…не можеш да излезеш на сцената по този начин!
- Защо? Какво ми има? – едва смогна да попита момчето, докато не бе закаран до огледалото в гримьорните.
- И питаш? Явно някой вампир те е навестил снощи и ти е изтрил паметта. – изсумтя Даниел с критичен поглед към огледалото. Пръстите му пробягаха по оставените от друг мъж крещящи следи, докато ушите му не забучаха. Странно как не можеше да се примири с това. Сега, когато знаеше, че друг вече е пленил сърцето му, го искаше дори повече. Може би неговата любов в крайна сметка бе твърде егоистична, затова и нямаше никакъв шанс в тази битка. Въздъхна, обръщайки дребното телце към себе си. Свали червеното си шалче и внимателно го завърза на врата на русокоското. – Чист късмет, че ти подхожда на бялото сакенце. – извъртя темата от противната мисъл да си го представи в обятията на Логън Хейс. Никога нямаше да му прости, че му го отмъкна. Точно, когато му се бе отдала възможност да го обича по начинът, по който искаше. – Наистина сладко… сако. – пооправи му якичката и побърза да се отдели под някакъв претекст. И без това трябваше да проверява звуковата апаратура.
Оставиха го сам прекалено бързо, за да се вземе в ръце и започна да се оглежда наоколо. Паникьосаният му поглед, примесен с детско любопитство, шареше из различните стаички с бели врати. Без да съзнават, те търсеха един човек. Тялото му се задвижваше от автопилот, краката се затичаха, дъхът се разхвърли, а потъналото в хаос съзнание търсеше безопасния облак, където не съществуваше нищо. Само там сценичната треска нямаше да го намери, затова трябваше да го яхне и да се понесе отвъд всички мисли.
- Логън… - изплъзна се от устните му, когато се предаде и приседна задъхан на пейката в празната гримьорна. Беше оставил ВИП пропуск върху бележката си… И въпреки това бе глупаво да мисли, че другия ще е тук толкова рано. Дори да дойде… Едва ли ще да е преди началото на концерта. Въздъхна тежко и се изправи, приближавайки се до огледалото, обградено от малки лампички. Засмя се на отражението си. Бузите се бяха зачервили от безсмисленото тичане, русите кичури бяха в ужасяваща безредица, а устните все още потрепваха в нуждата, обладала и нерационалните мисли.
- Вземи се в ръце, Пабло Ортиз! – изкрещя в огледалото, стискайки ръба на масичката. Над единия му лакът стоеше друго шалче, чийто плат принадлежеше на една отдавна открадната риза. Странно как сметна да го завърже там, вместо да скрие следите по шията си. Затвори очи и запя. Песента се казваше „Черният рицар“.

*********