Where there is sorrow, there is holy ground.

Найджъл просто мразеше това ...

Сприхавостта му навярно в основата си бе причинена от множество фактори, но преди всичко от пост-пубертетските му изблици. Просто мразеше, когато големите правеха така. Намираше го за свръх досадно и дори натрапчиво. Естествено, нямаше как да знае в каква беля се бяха забъркали с въпросния епископ, но на този етап дори да имаше избор, не искаше да знае. Беше се капсулирал егоистично в проблема си, сякаш бе единствен и неповторим на света, защото в същността си светът на Найджъл Бек не беше голям. Ограничаваше се единствено до работата му, а сега дори и нея нямаше. Чувстваше единствено и само болезнената празнота. И сега, когато трябваше да се включи в живота на нормалните хора, с нормалните проблеми, просто не можеше, отказваше, не искаше. Вече дори не можеше успешно да губи малкото си време в бягство в книгите и дори рисуването, защото дори те му носеха горчив вкус.

Не беше щастлив.

Бе проследил особеното поведение на епископа и бе останал, както раздразнен, така и леко изумен. Можеше да се каже, че основно го познаваше по приказките на хората, ако това можеше да се нарече познанство. Необичайното му влечение си беше само негов проблем и в момента дори не бе на преден план.

Раздразнението му от показването на друг проблем, премина в частично любопитство, защото макар физиономията му кристално ясно да казваше, каквото има за казване, Найджъл бе замълчал и бе оставил очите си да наблюдават за кратко разкрилото се поражение. Можеше лесно да си представи, че има още.

- Аз не познавам историята ти, Реймънд - изрече с привидно спокоен тон и дори леко по-спокойно изражение, след като едва осъзна, че наглостта му бе прекрачила границите.

Изпитваше смесени чувства към възможността този път лице в лице да си поговори с епископа.

- Каква е тя?

Нямаше нужда да казва, че бе чувал достатъчно неща. Дори за кратко да се намираше тук и в обкръжението на всякакви хора, всякакви
и слухове се носеха за определени личности и Найджъл дори нямаше как да се направи, че не чува.

Облегна се назад на инвалидната количка и върна погледа си върху лицето на епископа. Не го гледаше точно в очите. Гледаше го навсякъде другаде преди да се спре там.

Реймънд извърна лице само за секунда. Толкова му беше достатъчна, за да скрие издайническата усмивка, прокраднала се в ъгълчетата на устните му.
Раздразнението на Найджъл го забавляваше. Не помнеше кога за последен път бе усещал гъдела на задаваща се вълна от смях. А не беше студен и мрачен човек. Поне не и фасадата, която всеки виждаше и на която всеки сляпо вярваше.
Усмихваше се постоянно, непринудено, ала не защото му идваше истински отвътре, а защото бе привикнал. Това беше ролята му. От него се изискваше да е сериозен, като представител на Всевишния, но и достатъчно земен и чаровен сред хората. Преди всичко каузата беше да направи света отново вярващ, отново цял. Глупавите еретици не искаха да го признават, но единността не можеше да се изгради по друг начин. Хората се чувстваха най-силно свързани, когато се изправят пред своя единствен Бог.
Отец Реймънд щеше да ги хване за ръка и един по един да ги поведе към правилният път. Единственият истински път.
Защото Адът съществуваше и той лично го бе видял с очите си. Не възнамеряваше да попада там. Може би единствено щеше да побутне някоя изгубена кауза...
- Всичко, което виждаш. - отвърна на чуждия въпрос, в който се прочете и нещо друго. Може би любопитството вече бе разпалено някъде в младата кръв на Найджъл. Но нещо подсказа на епископа, че въображението на момчето щеше само да си свърши работата. Това, преди всичко, бе задачата му. Нямаше нужда да показва още. В съществото си нямаше нужда и да го изговори.
- И много повече. - добави, като бе повече от очевидно.
Знаеше, че тъмнокосият не се вълнуваше от нищо друго, освен себе си. Не само днешната младеж бе егоистична. Рей си спомняше ясно своите буйни години... Често се будеше някъде и не беше съвсем на себе си. Расото му, покрито с незнайно бяло прахче, от което никога нямаше спомен да си беше смръквал. С учителя му често ходеха да освещават най-мрачните местенца в града. Там, където никой друг не се осмеляваше да пристъпи. Беше погрешно схващане, че свещениците просто се криеха в на сигурно в божия дом и не го напускаха никога.  
Реймънд се бе нагледал на предостатъчно грехопадения и разврат през годините. И затова знаеше, че малко от въпросният разврат не вреди никому. Онова, истински разрушителното, беше изолацията. Беше това да не се чувстваш годен за нищо, за света, да се откажеш от Бог, защото си се почувствал сякаш той ще е отказал от теб.
Може би все пак се притесняваше за Найджъл. Ако не беше, който е, нямаше да е дори негов проблем. Не му беше близък, нито семейство. Но беше негов проблем. Пред себе си виждаше изгубено божие чедо, толкова заслепен от нещастието си, че не можеше и да види огромните пътеводни знаци. Компасът му се беше счупил на малки парченца, но Реймънд щеше да ги събере и да го поправи.
- Имаше момент, в който не вярвах. Сърцето ми отказа Бога, защото не можех да търпя несправедливостите, с които се сблъсквах. - направи пауза, за да заобиколи възможно най-много лъжата, която щеше са последва. Не, нямаше да е лъжа, а невинно премълчаване на част от истината.
- Имаше пожар. След като всички свещи бяха изгасени. Само аз излязох жив оттам... - мъжът се пресегна към джоба на черния панталон и изкара оттам кутия цигари. Дори не отрази ответната реакция насреща. - Не бих го нарекъл просто “чудо”. - продължи с краткия си разказ, докато си търсеше запалката. Знаеше, че няма такава в себе си. Превантивна мярка срещу това да пропуши отново. Всъщност нямаше как да се случи, но докато говореше за пожара и онази позната фигура изникваше в съзнанието му, винаги му се допушваше. Призракът от миналото му, с чиято смърт бе белязан, привикваше неумолимата жажда за единствения му порок.
- Бог ме спаси. Мен и красивото ми лице. - този път си позволи да се подсмихне под мустак в чуждото присъствие, защото беше чисто доказателство и се гордееше с това. -  Показа ми пътя обратно. - хвана цигарата между пръстите си и я отдръпна. Само дето я бе навлажнил и бе усетил дразнещо вкуса на тютюна.
- Да знаеш къде има огънче? - повдигна едната си вежда и леко сви рамене. Заключението щеше да почака.

Найджъл стоеше спокойно на стола. Вече си бе дал сметка, че неспокойството му костваше твърде много енергия. Не трябваше особено да се вълнува, тогава сетивата му го мамеха най-много и сигналите, които мозъкът му изпращаше. Моментите като тези бяха малко, ала достатъчни, за да го свлекат няколко пъти на пода, откъдето не винаги имаше кой да го вдигне. Да се опиташ да се покатериш на плъзгаща се количка, забравил, че можеш да я спреш, бе битка, която не искаше да води, ама никога повече!

Затова сега опитваше именно да бъде спокоен. Знаеше, че не бе точно така, защото сърцето му тупкаше силно, както доскоро не се бе случвало. Имаше си своите причини да приема ходенията по църкви и поради някаква грозна игра на съдбата, една от тях трябваше да се намира в дома му. Не знаеше защо, но някак му харесваше това отдалечено търсене на внимание, което упражняваше, харесваше му, че рядко попадаше на грешния според представите си свещеник. Епископът говореше твърде сладко и сега вече знаеше, че просто му бе по-лесно да не го вижда, защото иначе щеше да се изчерви. Е, поне имаше какво да прави, докато не се вдигне отново на крака. Заниманието му не бе много прогресивно, но бе по-добре от нищо.

- Скромността била добродетел, чувал съм! - изкоментира Найджъл, повдигайки вежди.

Не че това беше най-важното нещо в целия разказ, но внезапното му настроение му позволи да се фокусира върху думите, които просто изскочиха в ума му, бе последният човек на планетата, който имаше филтър на устата.

Найджъл се завъртя и се придвижи до голямата секция. Отвори няколко шкафа и с учудване установи, че нищо не се бе променило. Върна се обратно и подаде запалката на епископа.

- Моето време също ще дойде, но няма да е сега - изкоментира.

Може би неговият проблем звучеше нелепо на фона на чуждия, но всеки някак се справяше.

- Истината е, че просто искам да се радвам на малко повече спокойствие, колкото и пенсионерски да звучи, в случая нямам много избор. Иска ми се родителите ми да разбираха това. Знам, че трябва да съм благодарен за грижата, но искам да бъда чут също, ако ме разбирате ... - думите някак съвсем спокойно се изнизаха от устните му.

Колкото и странно да бе, Найджъл чувстваше мъжа срещу себе си някак по-близък от семейството си. Защото и именно с него е успял просто да говори, да каже, каквото имаше за казване - всичко.

- Колко време ти отне да се върнеш? - зададе следващият си въпрос, докато наблюдаваше димът от цигарата, който се виеше нагоре.

Реймънд знаеше, че ако монологът му продължи прекалено дълго, Найджъл щеше като нищо да се унесе и да заспи както си се бе заблеял сладко в една точка. Навярно и от инцидентът му насам спеше по поне 12 часа, ако приказките на родителите му бяха истина.
Последното, което искаше, беше да го приспи, затова въпреки всичко опита да му разкаже по-сбито историята си, без излишни лиически отклонения или цитати от библията. Знаеше, че Найджъл в някакъв минал момент от живота си бе принуден да прочете библията, но се съмняваше да си спомня нещо от нескромното ѝ съдържание.
Не се засмя на чуждата закачка, за да не изгуби съвсем фокуса си. Разговорът му трябваше, имаше нуждата да го откара до точката, до която му се искаше. Ръцете малко го засърбяха, докато чакаше момчето да му намери запалка. Съзнаваше, че ще го подразни жестоко, ако понечи да му помогне, затова го остави геройски да тършува по шкафовете и да протяга торса и ръцете си докъдето успее. Възхищаваше му се за тази типична черта на младостта, това непримирие, което захранваше двигателя на мотивацията. Точно това му трябваше. Имаше нужда от някой, който не би се отказал и не ми оставил разни малки камъчетата по пътя да го спрат. Самият епископ не се спираше пред нищо, когато трябваше да изпълни волята на своя единствен бог.
- Твоят ред може да дойде и днес.. - наруши тишината почти сякаш стремглаво се отклоняваше от темата, а всъщност просто се завърна към нея. Обмисли дали да отвърне на въпросът, който му беше зададен, но нямаше смисъл. Без това Найджъл сам щеше да разбере съвсем скоро... че човек нямаше нужда да чака, за да се завърне в пълния си блясък... Достатъчно бе само да повярва. А вярата имаше много спектри.
Без да се замисли, мъжът се изправи и загаси цигарата си на малката прана чинийка върху масата, след което се обърна към младежа. Пристъпи към него и въпреки че се спря на достатъчно разстояние, едната му ръка се протегна напред.
- Найджъл, дете мое... - постави ефирно два пръста под чуждата брадичка, но всичко от погледа до осанката му беше смирение и богопочитание, с което бе напът да зарази другия. Нямаше представа, че в очите му той самият щеше да е като олицетворението на всевишния отец.
- Истината е, че дойдох тук с причина. Защото мисля, че мога да ти помогна. Стига и ти самият да го искаш, разбира се. - прозвуча съвсем искрено. Точно като някой, който вече преминал през ада и завърнал се жив оттам, би спестил мъчението на всеки друг. В очите му проблясваше заразния пламък на нестихващата надежда. Когато момчето се умълча, Реймънд му донесе иконата на дева Мария, която досега стоеше закрита с копринен плат.
Това бе най-великият артефакт на света...сега, не просто защото бе оригинал и църквата се бе преброила за правата срещу музеите. Рей се бе погрижил добре иконата да е наистина чудотворна... защото знаеше, че няма как да накара Найджъл да повярва... Но той щеше. О, щеше да повярвай, след като се увери с очите си. Когато почувства изцерението, което никоя наука не би могла да му предостави... само всемогъщият бог.
- Бог ще ти даде обратно изгубеното, Найджъл. - свещеникът коленичи на пода, поставяйки иконата в скута на момчето. Задържа я за рамката с едната ръка, докато с другата хвана тази на другия и я доближи до изящната картина. Тя вече не изглеждаше само като картина. В нея имаше нещо...живо, макар и простото око да не бе способно да долови какво точно.
- Трябва само да повярваш... Да игнорираш егото си, да оставиш назад предразсъдъците си. Да го поискаш с чисто сърце. - промълви с убедителния си, но все така смирен тембър и пусна ръката на Найджъл, защото тя вече се намира върху лицето на девата.
Краткият му инструктаж може би звучеше прекалено лесно, дори съмнително... Но Реймънд имаше вродения талант да потиква хората да го последват почти във всяко начинание, дори само за да опитат, защото не биха загубили нищо повече. Това бе стихията му, беше я развил още повече с годините. Затова знаеше, че момчето няма да му се изсмее, дори да му се стори налудничаво в първия момент... Щеше да изпълни заръката му и щеше да види, усети, попие горещите сълзи на дева Мария.
След това щеше да е същия като преди, но и съвършено нов човек. Прероден феникс.