Сред последното си възроптание, което остана напълно игнорирано то по-възрастните, червенокосият съвсем се разсея и зазяпа все още силно развълнуваната тълпа.
Едва сега отчете какви мощни последствия бе породило едно нищо и никакво спонтанно действие. Направи само две крачки и почти се оказа отнесен от едва гневна двойка, чийто коментар по негов адрес прозвуча повече от диаболично.
- Ако нещо се случи с бебето на жена ми, ще те намеря и изкормя, ясно?! - изстиска през злоядо през зъби мъжа, който придържаше жена си и бе поставил едната си ръка върху подутия ѝ корем.
Ако не си бяха тръгнали толкова бързо, Ти Джей щеше да я успокои доста по-добре. Май му се намираше близалка в джоба. При всеки случай, спрямо собствените му възприятия, да крещиш на някого, докато бременната ти жена е в шок, не беше добра идея.
- Виж какво направи, изрод...! - един старец му посочи следите от кръв на човека, който бе опитал да задържи крадеца и бе отнесъл един солиден токат в носа. Пострадалият вече не беше наоколо, но Те Джин можеше да види ясно все още пресните капчици кръв, оставили цяла ивица надолу между двете скамейки.
Старецът не беше лош и вероятно имаше право, както всички останали. Дори опита да се спре да не го напсува, но се усети твърде късно, че е още в Божия дом и подви опашка бързо, засрамен, че и той самият бе забравил за секунда къде се намира.
Хаосът позатихна сравнително бързо, но сякаш хората оставиха след себе си още по-голяма бъркотия.
Саморазрушението... Човешката природа.
Момчето едва се опомни, почти изпаднал в транс от гледката. И преди му се беше случвало, почти се биеш да не е предизвестен пристъп - един от многото. Нищо, че от известно време не беше губил съзнание от нищото. Точно от онзи петък, когато ножа за масло му се стори прекалено интересен...
- Чакай...Какво?! - измърмори съвсем неадекватно, когато асимилира краткия отговор на свещеника и усети отново погледа му върху себе си. Дори и да опитваше, нямаше шанс да разчете какво се крие зад този поглед. Студеното синьо единствено напомняше на момчето за чист и безоблачен небосвод в зимен ден. Уханието на този мъж запълваше тази сезонна картина.
Безметежно съществуване в кабина насред планината. Аромата на пресен сняг и вечнозелени борчета.
Без аларми и изненади. Без неочаквани гости и събития. Само пукането на камината вътре и закачливо щипещият вятър навън.
Червенокосият премигна веднъж, защото имаше навика да се втренчвай в една точка, докато очите му не почервенеят. Ама майка му сериозно ли си тръгваше оттук без него...?
- Какво ѝ каза... Сериозно?!- ахна в съвършено недоумение и погледна свещеника, неспособен да си затвори челюстта - Никой не убеждава майка ми да ме остави на мира... - промърмори под носле, след като едвам се опомни. Все още не разбираше. Ама никак.
Тази същата жена, майка му... Хьо-Рин... се беше тръгнала по волята на един непознат мъж, облечен в расо? Никога не би повярвал, че ще сглоби това изречение дори само в съзнанието си.
Всичко се случи, разбира се, прекалено бързо, за да отреагира адекватно. Просто наистина не беше виждал майка си да се вслушва в думите на когото и да било. Та тя веднъж го бе завела в Дисниленд със заблудата, че ще види Джони Деп, при което няколко часа настояваше актьора да напусне, защото не е истинският Джак Спароу... Никой не можа ада й набие в главата, че това по начало си беше измислен герой и самия Джони Деп така или иначе не беше Джак Спароу.
Не можа да повярва, че някой успя да накара майка му да го стави някъде сам. Тя го следваше като сянка от онзи петък насам. Вече беше изминал почти месец, раните му бяха зараснали. Дори нямаше нужда от физиотерапия, не беше нищо фатално, освен неизменната загуба на кръв. Само дето червенокосият и преди това си беше наясно, че ако наистина иска да се самоубие, то трябва да се реже някъде, където е по-сигурно да умре от кръвозагуба. Само този факт трябваше да подскаже на Хьо-Рин, че синът ѝ далеч нямаше самоубийствен нагон. Нищо подобно. Не че някой го беше попитал...
Може би и тя се променяше спрямо него. Може би... вее се страхуваше от собствения си син. Затова и предпочиташе да не пита, а просто да си вади своите заключения за всичко. Някога се бе интересувала. Беше му давала зелена светлина да ѝ сподели. Сега... сякаш не го познаваше. Познаваше го дотолкова, доколкото всеки един непознат, с когото Те Джин се разминаваше по улицата.
Всъщност...защо ли се учудваше, че го беше зарязала тук, с поредния непознат?
Отмести поглед от отдалечаваща се фигура и когато тя се скри зад ъгъла на разтворените широко врати на църквата, Те Джин въздъхна и се извърна към мъжа в расото. Чувстваше се като в някакъв филм. Като някой сбъркан изрод, на който му търсеха нов наставник.
Усмихна се вяло с леко мрачното си излъчване, но вътрешно усети някаква тръпка от непознатото. Все пак...кога щяха пак да го зарежат в църква? Можеше поне да огледа и да си обясни защо някой би искал да работи тук.
- Амиии... Къде е парцалът? - попита, повдигайки леко гъстите си подчертани с черен молив вежди и се запъти накъдето му беше посочено.
Слезе с хулигански скок от подиума и пъргавите му крачки го отведоха до притвора, където намери съвсем малка вратичка с почистващи препарати и моп. Грабна кофата с парцала и го вкара вътре, където имаше нужда задължително да се почисти. Не беше само кръвта, момчето забеляза и нечий избит зъб на пода, наред с всичката мръсотия от обувките, която бяха внесли хората днес. Поне предполагаше, че място като това се почистваше редовно.
Засмя се тихо на гигантските следи от обувки, които някой бе оставил. Ама че огромни крачища ще да има този човек.
Отстрани Ти Джей нямаше шанс да изглежда нормален на никого. Не че някога твърдеше, че е такъв, просто... Никой не го познаваше. Не беше имал и кой знае какви приятели в Корея, но тези тук, в щатите.. далеч не бяха цвете за мирисане. Нямаше нужда майка му да му повтаря колко кофти компания са, червенокосия сам го виждаше кристално ясно. Просто не му пукаше достатъчно, за да си дири нова компания. Без това рядко се размотаваше с тия типове.
- Малко FYI, но аз живея почти на другия край на града. Няма и автобуси дотам... - промърмори по някаква причина, сякаш искаше да се увери до колко часа този тук възнамеряваше да го задържа. Дори не беше убеден, че майка му ще си дигне телефона, ако ѝ звънне да се върне и да го закара вкъщи. Момчето нямаше нищо у себе си, освен мобилния, който винаги се намираше в джоба на провисналите му широки дънки.

След като свещеникът посочи пособията за чистене, се запъти с бърза крачка към широко отворените врати. Майката на момчето преди малко се беше обърнала за последно по посока им, но след малко бе продължила напред, скривайки се зад ъгъла - малко по-далеч от въодушевените хора. Пръстите на Грегъри трепнаха от силното възмущение, което чувстваше в гърдите си от глупавите хора и когато доближи вратата, разпери ръце, хващайки двойната врата. Затвори я звучно, но не я заключи. Актът му на непримирение спрямо безумието, които тези хора проповядваха, успя да ги стресне - макар и свещеникът да не бе чул и видял нищо от това. Някъде из тълпата зърна жената, чиято сватба трябваше да е днес и навярно щеше да й обърне внимание и да й поднесе своите пожелания за възможно най-скорошно оздравяване, но сега беше загубил пълно желание.

- Има автобуси до късно - отвърна свещеникът, но гласът му напълно контрастираше с усещането, което носеше затръшването на вратата. - Ще те изпратя.

Не беше спрял достъпа на никого, но щеше да е добра идея, ако хората опитаха да се замислят за глупостите, които вършеха в Божия дом. Беше забавно, че причината за това се намираше именно тук, но Грегъри виждаше нещата по малко по-различен начин. Едната Божия заповед е не кради и донякъде момчето беше успяло да предотврати това. Друг беше въпросът, че методът не беше добър.

- Как е името ти? - попита, когато застана между редиците църковни скамейки.

Вдигна някои от книгите, които бяха паднали на земята от бързането на тълпата, докато между временно отново пренареждаше цветята, които след някой и друг ден щяха да увехнат напълно. Не беше в практиката да се събират - макар сега да не носеха добър спомен.

След като напълни кофата до половина от малката ниска чешмица, момчето се запъти вече наистина да свърши каквото имаше за свършване. Още откакто майка му го завлече чак дотук с колата, вече искаше да си тръгва. Мечтаеше си просто да се прибере и да се заключи в стаята си. Гигантските звукоизолиращи слушалки зверски му липсваха.
Припирането му си пролича съвсем ясно в излишната сила, която влагаше, за да изтърка пода до блясък. Съзнанието му обаче не отразяваше нищо от това, нито дори трескавото нетърпение да се прибира вече. Погледът му попиваше всяко петно на земята, беше се втренчил в кръвта и се изумяваше колко му се наложи да търка, докато не я види да изчезва напълно.
Те Джин можеше да е всичко, но като всяко себеуважаващо се дете, не беше мързел. Тази дума я нямаше по речниците на деца от азиатски семейства, или поне мнозинството от такива. Все пак след тежкия развод на родителите му, докато се бореха за правата си над него, така и не бяха стигнали до взаимно съгласие кой кога да държи момчето при себе си, затова накрая го оставиха при дядо му. Старецът беше с остроумен и приятен тип характер, но едвам се грижеше и за сами себе си, затова Те Джин вършеше повечето работи в къщата. Живя при него три години, докато делото най-накрая приключи и майка му дойде да си го прибере.
Сега като се замисляше, цялото това схващане как децата са собственост на родителите си, му се струваше все по-ненормална. Нищо, че бе заложено и в неговото съзнание. Сигурно, ако бе на мястото на Хьо-Рин, и той би се отнесъл по същия начин към детето си. Не можеше да я съди, но тов не значеше, че е длъжен да я обича.
Не можеше да си спомни дали някога наистина бе обичал родителите си, или всичко беше просто усърдието му, вечните му опити да се докаже пред тях... А може би именно тази вечна борба за любовта им бе довела до гибелта на неговата. Може би просто се бе уморил прекалено. И най-сетне си бе отворил очите за истината. Че нямаше нищо, с което можеше да ги спечели наистина. Да ги накара да просто да останат заедно и да го обичат.
Вече знаеше, че от самото начало беше губещ в това направление. Затова и му пукаше все по-малко.
Осъзна, че търка същото място на пода вече прекалено дълго време и се спря. Ръцете му се отпуснаха и червенокосия вирна брадичка, подпирайки се на дългата пръчка, сякаш отново позираше за някоя тик-ток видео. Пусти навици.
- Не е нужно да го правиш. - промърмори, стрелвайки мъжа с расото право в очите. Винаги ставаше донякъде безсрамен, когато вярваше, че хората взаимно си губеха времето. Както все още му се струваше този случай. Думите му прозвучаха съвсем ясно и този път ехото ги издигна по-нагоре отпреди, докато се опитваше да прочете две изречения от библията.
Русокосият обаче отново не остана трогнат от думите му, макар навярно да бяха най-мъдрото нещо, което момчето някога беше изричало. В погледа насреща си ясно прочете, че разговорът щеше да се състои, независимо дали му харесва или не.
Страхотно. Собствената му майка не бе пожелала да го изслуша, а сега трябваше да се обяснява на някой непознат?
- Те Джин. - изстреля името си и сне поглед към земята, подновявайки работата си. Подът всъщност вече бе изтъркан до блясък и ако червенокосия продължеше в същия дух, сигурно монасите щяха да ядат от него по-късно. - Може да ми викаш и само Джин. - добави като между другото, но сам се учуди на себе си. Не знаеше защо реши да се представи с корейското си име, истинското. Откакто дойде, просто казваше на всички да му викат Ти Джей, по инициалите му. Но повечето от тези хора не бяха много стока и спадаха към утайката на обществото. Някак си не успя да визуализира този свръхскромен и сериозен човек да му казва “Йооо, Ти Джей...”
Капчици пот избиха по челото му и момчето ги избърса без да се замисля, или да спре с това търкане. В момента просто му трябваше нещо, което да върши, за да не обръща кой знае какво внимание на започнатия разговор. Надяваше се да мине покрай капките и другият да го освободи.
- Питай каквото искаш да знаеш... - отново изстреля - Не ми се слушат празни приказки.
Беше най-добре отсега да го откаже, ако възнамеряваше да се прави на психолог, или да си чати с него, преди да стигне до това дето искаше да му каже. Та момчето дори за три години не бе успяло да изгради особено дълбока връзка и с дядо си. А той му беше любимият роднина.

Липсата на всякакъв ред нарушаваше спокойствието на Грегъри. Той беше оставил момчето да почисти пода, докато той по между другото нареждаше всяка книга, всяка още неизползвана свещ, оправяше завесите на църквата. Някой си беше забравил якето и отецът го прибра в малкия кабинет в другия край на помещението, където се намираше малкия му кабинет, в който обичайно се приготвяше за всяка литургия. От време на време поглеждаше към разсеяния младеж. Безумните думи на червенокосия само преминаха през ума на Грегъри, но той не реагира по никакъв начин на тях; единствено запомни името - единственото, което искаше да знае на този етап. Преди всичко момчето му беше поверено от собствената му майка. Не беше сигурно точно за какво щяха да говорят, но положително трябваше да има какво да й каже, когато се видеха още на другия ден. Можеше да предположи.

Грегъри се приближи до момчето, преминавайки по вече изсъхнали участък от пода. Улови пръчката от чуждите ръце, но този път не си позволи да го докосне.

- Това е напълно достатъчно - каза, игнорирайки напълно припирането. - Какво ще кажеш да се разходим? В градината има чудесна сянка сега - попита другия, вдигайки кофата с вода.

Скри се в стаята с всичките приспособления за чистене и остави там парцала, водата изсипа в малката мивка. Обикновено ползваше водата, за да полее някое от растенията, ала в този миг не пожела да го направи. Мисълта, че с нея бяха избърсани тези стъпки и кръв на грешници, му беше напълно достатъчна.

Червенокосият дотолкова бе впрегнал фокуса си в триенето на пода, че почти го чу как вече изохква от болка, малко преди някой да изтръгне мопа от ръцете му. Премигна няколко пъти и едва тогава зърна стройната висока фигура пред себе си.
Самият Те Джин може и да не беше кой знае колко набит, но слабата му осанка далеч не значеше, че няма достатъчно силички. Затова не можа да отрече, че погледът му пробяга леко съмнително и озадачено по неизвестния свещеник. Огледа го, този път добре, от глава до пети. Нещо, което рядко си правеше труда да прави. По принцип не го вълнуваше нищо и никой.
Не че беше впечатлен. Отчето го хвана неподготвен, напълно се беше завеял, дори беше спорно доколко е и физически в тази църква.
- Добре... - измънка в отговор и сви леко рамене, когато другият и без да дочака отговора му, вече се бе извърнал и запътил към въпросната градина.
Какво следваше сега, ако не лекция? А, да, вярно, разходка...
Момчето въздъхна и опря два пръста в слепоочието си, сякаш искаше да се застреля, но усети как русокосият мъж се извърна леко и го стрелна с периферното си зрение. Това кратко и едва доловимо действие накара Те Джин да замръзне на място. Не можа да си го обясни. Просто замръзна и прекрати известната си драматизация.
Не че искаше да изглежда като някой хулиган, просто наистина не му се занимаваше с всичко това. Нищо в него не изгаряше да задоволи поредния каприз на майка му.
Вече бе опитал да живее животът, който тя му начертае. Да бъде всичко онова, което тя искаше от него да бъде.
Спойлер алърт: не му се получи.
Някак завлачи крака след свещеника, но докато се осъзнае двамата вече бяха прекосили половината градина, а Те остана почти като омаян от всичките аромати и цветове, сякаш подредени в перфектни редици. Едната част от градината беше като нива. Сочни тикви с наситено оранжеви кори се излежаваха в дясно от него и момчето дори не се сдържа да не клекне и потупа една по коремчето. Пръстите му забарабаниха по кората и тиквата почти запя като глухо барабанче.
- Не знаех, че си отглеждате и зеленчуци тук.. - рече между другото, докато си беше лепнал идиотска усмивка, за която никак не подозираше.
Не се беше усмихвал от само себе си през последното десетилетие. Винаги беше планирано, като всичките наизустени мелодии, които можеше да изсвири на цигулката си. Усмивката за него беше не признак на радост, а по-скоро средство да получиш каквото искаш. Защото дори и тик-токовете му да радваха феновете, нали се пак получаваше нещо в замяна? Не можеше да се нарече друго, освен средство за манипулация.
Затова обикновено не се усмихваше. Лицето му се отпускаше, устните му почти изчезваха в права плътна линия, допринасяйки за безизразното му изражение. Нищо чудно, че учителите често вярваха, че е надрусан по време на часовете. Вече дори не го питаха, просто го освобождаваха, защото не им беше до непоправими случаи.
Сега обаче очите на Те Джин бяха живнали и за краткия му миг на заигравка, устата му показа редица бели зъбки, както и малките трапчинки върху бузите му.
Внезапното завърнало се чувство, че е наблюдаван от мъжа в расото, отново го накара да позамръзне на място, само че този път бързо се съвзе и се изправи, сякаш нищо не е било.
Подскочи веднъж, но другия само с поглед му напомни, че все още на територията на църквата и трябва да се въздържа от неприличие.
Това беше нелепо! За бога....Не, не. Не му трябваше Господ, за нищо не му трябваше. Никога не го беше викал, нямаше да започне сега.
- А ти няма ли да ми кажеш името си? - повдигна една вежда и скръсти ръце зад гърба си, но не смирено, като другия мъж, а по-скоро като някой нецензуриран рапър.
- Сигурно започва с, как беше, daddy? - изтърси и за първи път в живота си съжали, че не помисли какво приказва - Какво? Не! Това не... Шит... Не исках да прозвучи така. Не целях и да съм.. Ъгх, съжалявам за това. - размаха ръка пред вече зачервеното си лице, но собствените му думи продължиха да кънтят в иначе празната му глава и да го засрамват, но най-вече отвращават. Как мога да каже точно тази дума? Кринджваше на собствения си опит да се изкара големия умник и чак очите му се насълзиха, когато се прокашля, за да изгони срама.
- Father! Eто тази дума търсех! Тоест, това казах още в началото...

Грегъри премигна бавно веднъж преди момчето пред него да закрие лице с ръцете си. Мъжът не успя да пречупи рамката на сериозността. Едва чуди чуждите думи, защото избухна в смях, който не можа да спре. Не се беше смял наистина от прекалено дълго време и сега едва успя да спре.

- Извинявай ...  махна с ръка, сякаш наистина трябваше да толерира подобно държание на територията на църквата.

Е, сега нямаше никой наоколо, за да го съди. А и Грегъри сам по себе си не беше типичен свещеник. Славата му се носеше така или иначе и някак русокосия мислеше, че няма как да стане по-лошо от сега.

- Ако някой те попита, съм те укорил за това. Най-вече за псувнята ти - смигна на червенокосия.

Беше склонен едновременно да забрави за случката, но и да си я припомня от време на време. Работата в църквата му носеше известен покой, но тя определено не беше достатъчно забавна. Най-важната й функция беше протекцията, която беше получил. За Грегъри нямаше нищо по-важно от това да не даде зелена светлина на силата си.

- Е, майка ти очаква от мен да поговоря с теб за проблема ти - свещеникът върна сериозната си физиономия. - Какво ще кажеш вместо това да се измъкваш тук от нея, когато имаш нужда? - въпросът звучеше странно, така поставен, ала това беше просто начина да опознае начина, по който другия мислеше.

Едновременно искаше да го разбере, в същото време искаше да му даде точно каквото беше казал - някаква форма на спокойствие. Човек трябваше и да постигне мир със себе си преди да допусне Господ в сърцето си. Също и да обича себе си - защото Бог е и любов.

- А, да ... аз съм отец Грегъри - замота се за малко и между думите.

Умишлено отложи момента, защото следващата доза смях беше на езика му. Смехът на свещеника не бе подигравателен, макар че далеч не бе ясно как точно ще бъде приет, но определено чистотата му не можеше да се сбърка, ако се замисли човек.

Хлапето отвори очи, когато до ушите му достигна кънтящия като камбана смях на свещеника. Зяпна и остана с една повдигната въпросително вежда, но чертите му бързо изцяло се отпуснаха. За няколко секунди влезе в транса на мелодията от този смях, при което главата бързо му се изпразни отново.
Усети се, че зяпа, навярно като теле в железница, чак когато усети как слюнката е напът да излезе от увисналата му уста. Събра си каквато адекватност му беше останала и преглътна, връщайки се в настоящия момент. Не че имаше много какво да каже, или поне така си помисли. Реши, че нещата сега ще бъдат неловки тук и нищо няма да излезе от целият им разговор, но тогава мъжът в расото отново проговори.
Те Джин едвам успя да скрие донякъде изненадата и недоумението си. Все пак непокорната му недоверчива глава отказваше да приеме, че е възможно да греши за някой човек. Само че току-що беше станал свидетел на един важен факт.
Грегъри, а? Значи в крайна сметка отец Грегъри не беше робот. Момчето още малко бе напът да си представи, че е някакъв изкуствен интелект или извънземен, но другият го опроверга току-що.
Момчето наруши очния контакт и се извърна, когато чуждото намигване го свари неподготвен. Не че нещо, но му ставаше неудобно след всяка реакция, която не беше очаквал да получи. Не го биваше в тези работи. При все, че все още не схващаше целите на непознатия. Никъде не беше чел, че подобни предложения влизаха в задачите на един свещеник.
- Нещо като... скривалище? - промърмори тихо, по-скоро на себе си. Все още опитваше да определени как му звучи това предложение.
Те Джин не беше глупав. Знаеше, че няма как да избяга от майка си. Но ако тя бе убедена, че отива на църковна терапия или каквото се водеше това, щеше да го остави на чуждите грижи. На нея и без друго не ѝ пукаше наистина, просто не искаше в дома си леке като него. Те Джин го знаеше много добре. Майка му дори го криеше от новия си любовник, защото я беше страх да не я изложи. Все пак синът ѝ вече почит нямаше филтър. Последното си бе осъзнал и сам, когато изтърси поредната глупост пред свещеника.
Не му беше в стила да говори с непознати, затова и се чудеше какво да приказва. Слава богу, русокосият го беше приел на шега и му беше позволил да минат нататък.
- Не съм някой самоубиец. - промърмори, привидно от нищото, докато наблюдаваше доста концентрирано нещо върху едно листо, което бе привлякло вниманието му. Не беше нужно да се обяснява на някой, с който току-що се запозна, но очевидно Грегъри се бе научил как се предразполагат хора.
Погледът на момчето остана върху гъсеницата, която вече застина в пашкула си. Тази трансформация му беше позната, въпреки че не внимаваше в часовете по биология. Кой не беше чувал за метаморфозата?
- Мислиш ли, че гъсеницата знае, че ще стане пеперуда? - промълви, сякаш все още се движеше по една права на мисълта си. Искаше да сподели това, което вече дълго време беше не просто на ума му. - Дали усеща, че няма да остане гънесица завинаги? - изпъна показалец и посочи какавидата, висяща от листото на малкото овощно дръвче.
Момчето предусещаше, че това не може да е всичко. Чувстваше, че не е истинският му живот. Че не що липсваше. И това нещо беше съществено.
Всеки път, в който болката се изостряше дотолкова, че претъпяваше сетивата и го унасяше, той като че все повече се доближаваше до своя отговор. Всеки път беше толкова близо... Ала когато се събудеше, не помнеше нищо. С него оставаше само смътното усещане, че е бил напът да разбере... какво значи да живееш. Всъщност и сам не знаеше какво точно опитва да разбере, но знаеше, беше убеден, че не познава себе си. Не знаеше кой е. Не как се казва, а кой е той.
Сякаш от години бе затворен в какавида, от която търсеше начин да излезе. Търсеше някакъв изход... не от живота, а към живота. Някакъв знак, какъвто бяха припадъците му. Сао че тях момчето нямаше как да контролира. Те бяха мистериозни и съвсем своеволни. Никога не знаеше кога и къде ще получи пристъп, но унасянето... тази една част от секундата... тя се усещаше по същия начин. Също както, когато силната болка го изтръгваше от целия този фалш. Не че не вярваше в реалността, просто... усещаше, че му бе отредено нещо друго. Нещо може би различно. Нещо, което го правеше дори специален.
- Както и да е. Нямам никакъв проблем и FYI, обичам си живота, така че.... - сви рамене, сякаш някой беше щракнал с пръсти и го бе изкарал от мимолетния му транс и празни философии. - Но ако все пак важи това с бягството... Може да кажеш на майка ми, че ще ми четеш някакви лекции, ще и показваш пътя към Бог, или там каквото казваш по принцип.
Те Джин си беше възвърнал нормалната физиономия и пристъпи по-близо към Грегъри.
- Обещавам, че няма да досаждам. - рече и се хилна за секунда-две - Даже може да ти помагам в чистенето. В тази църква има мнооого прах. - закима на собствените си думи, като че беше заковал на място сделката още преди да е чул отговора.

- Гъсениците не се страхуват от природата си - отговори след малко.

Хората правеха нещата по-сложни. Заради способността да мислят, да се страхуват. Грегъри знаеше това за себе си. Той определено нямаше скоро да се почувства добре, да се превърне в пеперуда.

- Можеш да идваш, когато решиш - смени бързо темата, опитвайки се да отблъсне мисълта.

Бе немислимо да свали ръкавиците си някога.

- Но с условието, че ще предупреждаваш майка си всеки път, ясно? Тук има много какво да се прави, когато ти е скучно. Ще ти покажа всичко, ако случайно някой път не ме намериш ...

Отец Реймънд стисна леко малката ръчичка на потъналото в далечен сън дете, преди да я оттегли. Дочу приближаващите се стъпки, но не се изправи от стола си. Само пое отново броеницата в едната си ръка и този път постави пръсти върху челото на малкото момченце. Даде му благословията и родителите станаха свидетели на по-голямата част. Щом влязоха, те не посмяха да го прекъснат и застанаха съвсем тихо до вратата, близо до масичката, на която се поставяха всеки ден пресни цветя, подаръци и купища пожелания от близки и познати.
Едва, когато Реймънд отдели ръката си от детското чело и се изправи от столчето, се обърна към почти просълзените майка и баща. Познаваше добре семейство Бек, те му споделяха много, а и бяха лоялни на църквата. Виждаше ги почти редовно, макар част от него да се съмняваше, че причината е именно страхът им от това да изгубят малкия си Томас.
- Благодарим, че оказвате такава грижа за сина ни, както и че ни давате надежда, отче. - мъжът пое ръката му и я целуна. - Всъщност... Радвам се, че ви намерихме тук. С жена ми искаме да поговорим.
- Спешно ли е? Дългът ме очаква другаде. Знаете, че сте винаги добре в църквата. Може да се отбиете по-късно. - отвърна с гладкия си спокоен тембър, но все пак остави нотката си на загриженост да достигне до тях.
- Да, колко несъобразително от нас да ви задържаме...
- Важно е да ви го кажем сега, отче. Взехме решение. - обади се госпожа Бек и вирна глава, сякаш за да отърси горчилката, насъбрала се в гласа ѝ.
- По-скоро е разногласие. Аз не мисля...
- Решението е взето! - отсече тя. - Със съпругът ми бяхме извикани от докторите.... отново. Този път решихме, че те са прави и... - въпреки опитите ѝ да остане корава, гласът ѝ се пречупи още след първите думи - ...ще ги послушаме. Време е да се сбогуваме с нашия Томас. - при споменаването на името му жената заплака и скри лице в гръдта на съпруга си, който отдавна вече плачеше тихомълком до нея.
Реймънд изначално не изрече нищо. Погледът му се отправи към господин Бек, който прокарваше успокоително ръце по гърба на жена си.
- Сигурни ли сте? - единствено ги попита, стискайки броеницата между пръстите си.
Това не беше първият път, в който госпожата се пречупваше след разговор с лекарския екип, полагащ грижите за Томас. Никой вече не му даваше шансове да се събуди някога. Епископът обаче бе напълнил сърцата и на семейство Бек с надежди, с вяра. Защото нямаше по-силно оръжие от вярата.
- Ние...Ние решихме... Аз... - стисна очи и поклати глава. - Не, аз не съм готов да се откажа!
Жената рязко се изтръгна от прегръдката на мъжа си и го погледна някак предадена.
- Съжалявам, скъпа, но не мога! Не мога да се съглася на това! Не мога да убия сина ни!
- Той вече е мъртъв! - почти извика в отговор и нови реки от сълзи потекоха по лицето ѝ. - Не чу ли докторите?! Няма надежда за нашия Томас.
- Винаги има надежда! - отсече епископът с твърд глас, но меко и почти ангелско изражение. - Чудесата се случват всеки ден, г-жо Бек. Стига само да не спираш да вярваш. - натърти на последните си думи достатъчно, за да накара жената да млъкне.
Настана известна тишина, през която и двамата се взираха в очите му, в издържаната стойка на смирение, излъчваща почти божествена аура.
- Скъпа, моля те... Отчето е прав, винаги има надежда. Не можем просто да се откажем. Нашият Томас, той... разчита на нас. Да му покажем, че го обичаме и че сме тук и го чакаме да се върне при нас.
- Спри... - едва промърмори жената - Измина година и половина. Колко молитви ще са достатъчни, за да върнат моя Томас обратно? Водих разговора с лекарите цели 5 пъти... Не мога повече, наистина не мога. Не и сега, когато и големият ни син пострада. Може би това е знак, че трябва да се откажем от Томас, за да задържим Найджъл.
- Господ награждава търпеливите и вярващите, но наказва нетърпеливите и онези, които захвърлят вярата си. Понякога ни се струва, че ни наказва несправедливо, или прекалено жестоко. Но, г-жо Бек... - епископът мое ръцете на жената и ги сплете в броеницата си. - Не трябва да забравяме, че никой не заблуждава пълната ни вяра. Никой, освен Бог.
- Аз... - изхлипа през насълзени очи - Съжалявам. Сгреших.
Епископът стисна ръцете в своите, преди да ги пусне и да се отдръпне. Знаеше, че няма как да да пусне семейство Бек да изключат апаратурата, поддържаща синът им с биещо сърце. Все пак това бе причината църквата му да спонсорира детската болница. Покриваше всички разходи конкретно на децата в кома. Снабдяваше ги с най-добрата грижа. Всичко трябваше да остане точно каквото си беше
- Споменахте, че другият ви син, Найджъл, е пострадал?
- Да, случи се ужасен инцидент. Дори след тежката физиотерапия, лекарите не дават добри шансове, че ще може да ходи сам, какво остава да танцува отново....
- Позволете ми да се срещна с него.
***
Отец Реймънд спря колата си на около две пресечки от мястото. Не можеха да рискуват да бъдат разкрити. Рискът не беше особено малък, но щеше да си заслужава. Русокосият го знаеше.
- Ще те съпроводя пеша до задния вход на сградата. Оттам продължаваш сама. - умишлено се обърна към Йоаким в женски род, за да свикне с ролята, която му бе отредена днес. Не го попита дали е готов, защото се предполагаше да бъде. Затова и го бе накарал да приеме облика на Саша още преди да се качи в колата. Не просто щеше да изглежда и звучи като седемгодишното момиченце...щеше да усети всичко като нея. Като беззащитното малко дете, каквото беше тя. Дори това бе важна част от уравнението.
Реймънд понякога не казваше абсолютно всичко на Йоаким, макар да оставяше впечатлението, че не му спестява нищо. Нещата, които премълчаваше обаче, нямаше нуждата да бъдат изричани някога.
- Хайде, върви. - пусна малката ръчичка чак, когато стигнаха до задния вход на сграда на хотела, също както обеща.
Погледът му беше сериозен, но убедителен. Собственоръчно беше вплел малката кама в косите на мнимата Саша, за да не се забелязва, но и за да може да бъде извадена, когато моментът настъпи.
- Бъди послушно дете. - приведе се леко към Йоаким, сега изцяло преобразен в малкото момиченце и постави ръка на едното му крехко рамо. - Не прави нищо, докато не чуеш гласа ми. -  припомни му и натисна малката слушалка, която бе прикрепил зад ухото, след което се силуетът му изчезна в зелената градинка зад хотела.

Саша не искаше. Малката й ръчичка леко одра, оставяйки почти невидими следи по ръката на епископа. Вдигна последно поглед към високия мъж, но не каза нищо, нито кимна, нито в очите й се отрази, каквото премълчаваше. Защото това бе начина й да го каже. Мълчанието също трябваше да значи нещо.

Малките й крачки напред скъсяваха бавно разстоянието, колкото и припрени да бяха те. Момиченцето влезе в хотела и подмина рецепцията. Трябваше да запомни само едно.

Стая 212.

Никой не я попита къде отива, озова се на стълбището, съвсем безшумно с тихите и внимателни стъпки. Заизкачва се по-уверено и звучно нагоре, докато не стигна втория етаж. Мушна се в пролуката и се оказа в къс коридор. Направи крачка на дясно, но номерацията намаляваше. Търсеният номер беше в другата посока и Саша се върна обратно.

209 ...
210 ...
211 ...

Пръстите й потрепериха, когато се озоваха на дръжката. Натисна я, но нищо не се случи. Беше заключено. Опита още веднъж за всеки случай, но отново нямаше резултат. Сърцето й затупа по-силно сега. Тъкмо понечи да се заогледа наоколо, когато нечия сянка се извиси над нея.

- Много си нетърпелива, Саша - чу гласът на отец Колбри и тъкмо отново поиска да направи нещо, когато пръстите му щипнаха едната й буза.

Лицето й почервеня и дори разтърка лице с ръката си, докато отецът отключваше вратата.

- Влизай - подкани я, след като отвори и Саша влезе вътре.

Колбри заключи вратата зад себе си. По гърба на Саша преминаха хиляди тръпки, които не можа да определи. Седна на леглото и заклати краката си, докато чуваше единствено чуждите крачки. Те приближаваха бързо и тогава момичето вдигна поглед към Колбри.

- Днес няма кой да ни безпокои - увери я мъжът и седна до нея.

Двамата си размениха дълги погледи преди Колбри да зашари с пръстите си по меката й и нежна кожа. Саша премигна няколко пъти. Тя не разбираше. Не беше разбрала и предишния път.

- Съблечи се - той й даде особени наставления.

Саша не можа дори да попита, въпросителният й поглед беше напълно достатъчен.

- Нали искаш да помогна на родителите ти, Саша? Има няколко неща, които трябва да направиш за мен.

- Добре ... - отвърна най-сетне детето и сърцето затуптя още повече.

Задачата трябваше да е лесна. Летните рокли се сваляха лесно. Но не беше това ...

Йоаким бе виждал много неща в живота си, но беше потресен от текущата реалност. Беше усетил и много такива на свой гръб - още като младо момче. Тръпките го побиха на няколко пъти, докато опитваше да следва елементарни наставления. Но искаше да чуе само едно ...

- Прекрасна си, Саша ... - гласът на мъжа прозвуча и пръстите му се плъзнаха по тялото на момичето.

То сега лежеше в леглото и сърцето му биеше още по-силно. Последното, което ясно видя, беше свалянето на расото на мъжа.

Причерняваше му на моменти. Мозъкът му предаваше разнообразни сигнали, алармиращи.

Очите на момичето се промениха за миг.

Рей, моля те ...

Главата му натежа и погледът му се впи в означеното местонахождение на въпросната камера. Колко още щеше да издържи преди да се парализира от последващото ...

Живият запис от камерата в стаята, сега се разиграваше но малкия екран на мобилното устройство, което отец Реймънд рядко ползваше. Беше го закупил предимно за подобни случаи, когато му се наложи да се снабди с доказателство. Не за полицията, тя нямаше да стори нищо. Щеше да изпрати крайния запис на други. Не като заплаха, а предупреждение.
По начало смяташе да остане в стая на горния етаж на същия хотел, но в църквата имаше нуждаещ се. Един объркан младеж, който си бе записал час за изповед. Отново.
Реймънд не беше глупак, а и все още умът му беше паметлив и остър. Познаваше този глас, който му заговори от другата страна на дървената врата.
- Можеш да започваш. Сподели какво те измъчва. Бог те слуша.
Стоеше в тясната изповедалня със скромно отпуснати върху бедрата ръце, които скоро уви около броеницата си и сля в готовност за молитва.
- Добре. Вече казах, че имах нечисти помисли... Не успях да се отърва от тях. Когато видя този човек, нещо в мен.... или е нещо в него.
- Спомена ми, че и преди си имал нечисти помисли към друг мъж.
- Да, може би... Не знам. Но сега е по-различно.
Отец Реймънд направи кратка пауза, не защото му трябваше време да отвърне нещо, а защото вниманието му се върна върху образите, които камерата предаваше на телефона му. Малката Саша изглеждаше бледа като призрак. Не, вярваше, че Йоаким ще се справи със задачата си, дори и този път да беше прекалил с изискването си.
- Ще те попитам нещо. Някога разкаял ли си се за тези свои помисли? - гласът та епископът закънтя почти канонично в тясната барачка.
Не последва отговор веднага. Не го и очакваше.
- Как да се разкая за нещо, което чувствам като правилно?
- Не дойде ли при мен именно затова? Или причината е друга? Знаеш, че това е лицемерие. - отвърна, запазвайки същия спокоен тон. За миг затвори очи, но лека усмивка заигра на устните му. Някак уморена, но и неприкрито заинтригувана. Нямаше представа за какво точно се бори това момче, но знаеше със сигурност, че желанието му бе в неговите ръце. Просто не беше решил дали ще му бъде от полза.
- Ако си дошъл да се изповядаш, значи се разкайваш. Или това ще продължи да те измъчва, докато не се разкаеш. Готов ли си да дадеш тази своя страст и любов на Бога, вместо да я пропиляваш?
***
Слънцето окъпа бялото му лице в ярката си светлина. Епископът тъкмо бе излязъл от църквата и се бе запътил обратно към хотела, с ясното съзнание, че закъснява. Всъщност нямаше закъде да бърза, отдавна бе поставил пешките на точните им места. Химическото вещество в тайния сташ на отец Колбри скоро щеше да си свърши работата. Нямаше да го убие, но щеше да го парализира за достатъчно дълго време.
Качи се в и подкара колата си. Мобилното устройство стоеше на поставката, но Реймънд не откъсна поглед от пътя. Периферното му зрение с лекота долови умолителните очи на мнимата Саша.
Едва, когато проследи действието на отровата, включи канала на слушалката.
- Сега. - кратка и ясна команда, която малките ръчички почти не дочакаха да чуят докрай, преди да извадят камата от плитката на косите. Йоаким като че имаше силата на двама мъже, въпреки че бе заел малкия и крехък облик на дете. Острието прониза сърцето на грешника като масло. Невероятно ефирно и бързо, без усложнения. Перфектно изпълнение, въпреки видното разтреперване на ръцете.
Когато влезе в помещението, той все още стоеше в облика на Саша, сякаш беше впримчен в това малко тяло и не знаеше как да се върне обратно към себе си. Епископът неслучайно му даде тази способност. Знаеше, че няма да му хареса като всичко досега, но това беше урок, който се наложи да му даде. Двамата бяха на този свят с кауза, по-голяма от съществуването им, от егоистичните им желания. Бяха тук, за да служат на Бог, а това идваше със своите саможертви.
- Свърши. - каза, когато приклекна до своя приятел. Двамата вече бяха нещо много повече. Защото дори приятелите не се грижеха така един за друг. Не бяха готови на всичко един за друг. Йоаким не трябваше да се съмнява в него, също както Рей не се съмняваше. Не се съмняваше, но това не значеше, че няма да му напомни за правилния път, ако залитнеше встрани. Грижеше се и за това, както всичко останало.
- Хайде, да вървим. - каза с по-смекчен тембър от преди малко и хвана малката длан на другия, за да му помогне да си възвърне облика. Енергийното поле премина безболезнено само за Йоаким и дарбата се върна при епископа. Щеше да я съхрани, за всеки случай, ако им потрябва в бъдеще.
Чуждата длан остана в неговата и той я стисна по-силно сега, когато вече виждаше донякъде осъдителния и измъчен поглед на Йоаким. Целта му не беше да разклаща вярата му, а напротив. Доказваше му много неща без думи. Но, ако искаше такива...
- Ще се изповядам още тук, преди теб. - изрече без капка двоумение. Смелият му поглед прониза отсрещния, преди да притегли почти безтегловното тяло към себе си. Расото му се допря у това на Йоаким, но сърцата им биеха в различен ритъм, обратно пропорционално едно на друго. Лицата им споделиха топлината си за кратък миг, но не се докоснаха.
- Ще си те представям, коленичил в молитва пред иконата. - усети как топлината от чуждото лице се покачи след неочакваното му признание. - Моли се и за мен. - добави, сякаш по-скоро четеше бъдещето, отколкото нещо друго. Нямаше нужда от повече пояснения, затова се отдръпна от Йоаким и го отпрати само с поглед. Трябваше до подреди сцената на самоубийство. Отец Колбри може и да не се беше разкаял, но щеше да изглежда така. Трябваше да го даде за пример на всички чудовища като него. Дори и най-големият светец имаше нуждата да се разкая и да търси опрощение пред своя Бог.

Найджъл се събуди, целия облят в пот. Не му минаваше. Искаше поне кошмарите да му дадат почивка - така или иначе от останалото не можа да избяга.

Надигна се от леглото и си пое дълбоко въздух. Усети миризмата на застояло и лекарства. Сбръчка нос и се отви. Сутринта беше студена и зъбите му затракаха за кратко. Сега се чувстваше някак откъснат от реалността, дори не знаеше кой ден е, не и откакто изключи телефона си. Отказа да комуникира почти с когото и да е било. Имаше нужда да остане сам. След инцидента на сцената пред цялата тази публика, Найджъл изпитваше не само физическа болка, но и изключителен срам, изключително разочарование. Цялото турне беше преустановено и Найджъл отказваше да поеме отговорност. Не се чувстваше като егоист - макар че се държеше точно като такъв. Не се бе прибирал у дома си последните две години и сега не беше нищо повече от още едно бреме за родителите си. Почти бяха загубили Томас - нямаха нужда от още една загуба, но Найджъл не виждаше нещата така. Не и докато личната му загуба беше толкова скорошна. Беше им благодарен, за дето го приеха обратно у дома и му помагаха, с каквото могат, но не искаше да очакват, каквото и да е било от него. Не можеше да им даде нищо на този етап - дори подкрепата си.

Така и не отиде да види Томас след всичкото това време. Двамата бяха много близки във време, което брат му едва ли помнеше. Кариерата отвлече Найджъл твърде млад, за да си останат близки.

Прехвърли неподвижния си крак от външната страна на леглото, а след това по-бързо премести другия. Протегна се и придръпа количката по-близо, за да му е по-лесно да се прехвърли на нея. Още не бе свикнал с работата с патериците - може би някой ден щеше. А може би щеше и отново да ходи, без да му се налагат помощни средства.

Чу шум от съседната стая, но не му обърна внимание. Закара се до прозореца, за да го отвори. Имаше нужда от чист въздух ... и да се облече с нещо топло. Бе станал прекалено зиморничав, след като се върна. Отвори гардероба и се разрови на долните рафтове, когато вратата се отвори и завъртя глава.

- Нося ти закуската, Найджъл - каза майка му и той само й кимна.

Беше й забранил да го пита дали има нужда от помощ. Ако закъсаше, щеше да я потърси. Ако това щеше да е начина му на живот, щеше да е по-добре да свикне сам.

- Какво има? - попита, тъй като усещаше течението от другата стая; още не си беше тръгнала.

Навлече си дебелата блуза по-бързо.

- Отец Реймънд е тук и иска да се види с теб.

Найджъл присви вежди, защото имената не му говореха нищо - почти никога. Отнеха му седмици, за да запомни това на партньорката си, а танцуваха заедно часове наред.

- Добре?! - изрече в отговор, но не разбираше каква беше целта.

Двамата с майка му си приличаха доста в това отношение - казваха точно какво трябва да се случи, както си го мислеха.

- Ще си измия зъбите и идвам.


Найджъл не се забави особено много. Истината бе, че работата с панталона беше изтощаваща - но не се предаде. Усилията му бяха възнаградени, когато успя без проблем да го закопчае.

Придвижи се от стаята си до ...? Не му казаха къде, а къщата бе достатъчно голяма. Затова проследи гласовете, които чуваше не особено далеч. Вратата беше отворена и Найджъл влезе през нея. Баща му липсваше, но епископа и майка му очевидно бяха там. Найджъл не помнеше имена, но помнеше лица ...

Беше ходил достатъчно често в църквата, намираше родителите си за прекалено религиозни.

- Здравейте - изрече и се приближи още малко.

Не беше сигурен къде се намираше безопасното разстояние, когато единствено се движеше с количката.

Още на следващия ден, името на отец Колбри вече се появи на първа страница на вестника. Трагедията на “самоубийството му” щеше да събуди и нечие нежелано любопитство, но поне полицията веднага обяви случая за затворен и това бе единственото, което вълнуваше Реймънд. С Йоаким бяха изпълнили дълга си отново. И щяха да продължат да го правят до сетния си дъх.
Епископът захвърли вестникът отстрани на масата и отправи поглед към човека, когото бе дошъл да види. Той бе така гостоприемен да направи билков чай и тъкмо му поднасяше едната чаша.
- Предполагам, че искаш да говоря по същество.. - догатна от краткото им познанство. Двамата се бяха виждали само три пъти. - Това, което поискахте от мен... няма да лъжа, не ми се струва етично. Но кого съм аз да съдя волята божия... Искам само да нямам криминално досие, да започна начисто!
- И Бог е съгласен да ти даде втори шанс. Стига да изпълним точно заръката му. - промълви Реймънд след като отпи глътка от чая си. Гласът му бе все така премерено спокоен. Умееше да кара хората да му се доверят. Знаеше как най-лесно да си проправи пътя към тях.
- Добре. Обещанието си и обещание... Намерих начин да “съживим” иконата на Дева Мария, но за целта трябваше да вградя нечия душа...
- Не търся подробности. - прекъсна го с осъдителен поглед. - Важно е само да ми я върнеш непокътната.
- О... - леко свенливо започна мъжът - По-хубава е от нова. - бавно постави увитата във вестникарска хартия рамка, в която все така величествено почиваше позлатената икона на Св. Богородица. - Способна е да плаче, както пожела.
Епископът бавно прокара пръсти по обвивката и я отви съвсем колкото да надзърне леко, малко преди да я извади от подвързията да постави длан върху изящната картина.
- Вече е способна на много повече. - почти прошепна и дори не дочака да допие чая си. Върна обратно вестникарската хартия и прибра безценната икона при себе си, след което потегли към уреченото място.
***
Един поглед беше достатъчен и майката на момчето кимна и ги остави сами, оттегляйки се в другата стая.
- Позволи ми. - почти прозвуча като искане на разрешение, когато отецът се приближи до количката и я подкара към хола. Там беше по-светло и удобно за разговори. Вече бе провел такъв с родителите му, но с тях беше много по-лесно. Не му костваше усилията, които навярно щеше да изхаби с младежа. Не че не се познаваха. Може би не съвсем директно, но определено Реймънд знаеше достатъчно за изгряващия балетист.
- Сигурно посещението ми ще ти се стори излишно - започна малко, преди да спре на уреченото място и да се настани на по-ниския стол срещу Найджъл. - Родителите ти се тревожат за теб, но не дойдох просто защото ме помолиха. Предположих, че едва ли имаш с кого да поговориш. Не и след като сам си решил да се изолираш от хората. - мъжът се заигра с броеницата си, погледът му поглъщаше чуждия като спокойните води на дълбоко море, в което спокойно можеше да се удавиш без да осъзнаеш.
- Аз мога да съм ти нещо като въображаем приятел, с който можеш да споделиш каквото ти е на ума. - думите му прозвучаха нестандартно нелепо, но същевременно съвсем на място. Говореше сериозно, въпреки леко извитата си нагоре устна. Беше ясно, че разговорите му с хората си оставаха само между него и тях, подобно на тези между психолог и пациент. С тази разлика че на вторите се плащаше и те хващаше още повече срам и неудобството от това да бъдеш съден от човек, завършил психология.
- Няма да те карам, ако сам не поискаш. Може и просто да си помълчим. - добави с дълбокия си глас и се отпусна на облегалката. Въпреки това осанката му остана внушителна като тази на вековен дъб.

Найджъл се чувстваше безкрайно уязвим. Чувстваше го всеки път, когато някой поемеше контрола вместо него. Не можеше да стане и да побегне, до степен, която го влудяваше. Трябваха му секунди, за да се успокои и да си придаде вид на човек, който поне не се чувстваше в заплаха, когато отпусна ръцете си и не трябваше да върти колелата на количката. Наежи се за кратък момент от не особено дългото пътуване. Успя да забрави за малкото объркване, което го сполетя в началото - навярно за добро. Определено помогна да се фокусира повече върху сегашния момент.

Не съм се изолирал от никого ...

Поиска да каже, но остана мълчалив по въпроса. Защото не разбираше какво очакваха от него? Трябваше ли да се вижда с хора сега, когато се чувства крайно неадекватен и дори психически нестабилен? Не виждаха ли какъв е, не им ли беше достатъчно!? Не се ли опитваше да ги накара да се тревожат една идея по-малко? Не виждаха ли, че се опитваше да им отнеме отговорността?

- Родителите ми да не са Ви казали, че съм побъркан? - зададе въпроса си със спокойния си тон, без да отделя поглед от чуждия.

Може би не им беше разказал добре всичките си мотиви? Или просто не искаха да го разберат ...

- Претърпях инцидент твърде скоро, какво наистина очакват от мен и от Вас? - повдигна вежди въпросително.

Не беше сигурен дали искаше наистина да говори за това. Майка му беше опитвала да говори достатъчно и бе провела прекалено много излишни разговори. Не беше готов да говори за това. Имаше нужда да осмисли и да преживее ... някак сам. Разбираше сегашната ситуация, но макар сложността й, имаше нужда да бъде егоист. Не искаше тя да страда, но тя дори не се опитваше да го разбере. Познаваше родителите си. Винаги бяха убедени в своето.

- Предпочитам да не говоря за това - каза след малко; искаше да е ясен, не се чувстваше готов. - Вие сте отец Реймънд, нали? - смени темата бързо, без да чака съгласие.

Погледът му блуждаеше наоколо, оглеждайки всеки детайл от стаята, защото не искаше да кара другият да се чувства неудобно, а му беше казвано, че продължителното му втренчване невинаги се възприема положително. Въпреки че епископът обичаше очният контакт. Той му казваше всичко, което пожелае да узнае.
Изчака младежът да проговори и да му каже всичко онова, което не искаше, но знаеше че е чуе. Беше неизбежно. Ала не заради това бе бил толкова път чак дотук. Имаше прекалено много планове и те се въртяха около това семейство. Твърде рано бе да ги остави извън уравнението. Точно обратното, трябваше да спечели всеки един от тях, каквото и да му костваше това.
- Наричай ме Реймънд. - отвърна, плавно връщайки пъстрите си ириси върху момчето. Ослуша се достатъчно, за да разбере че бащата на Найждъл потегли за работа, а майка му излезе да пуши тайно в малкото си скривалище - бараката с инструменти на двора. Само след няколко пъти посещения в църквата му и свещеникът знаеше почти всичко за тях.
Прокашля се и се изправи бавно, въпреки че пъргавата му издържана крачка бързо го отведе до свободния диван в ляво от Найджъл. Веднага усети въпросителния поглед, след като внимателно свали големия тежък кръст от врата си. Продължи и изхлузи расото, под което се криеше обикновена черна риза, но контрастно бели и почти спортни панталони. Сякаш двете се взаимоизключваща нарочно.
Когато сгъна прилежно расото си и го постави заедно с кръста върху една от възглавниците на дългата мебел, седна обратно на малкото кресло срещу младежа.
- Никой не би си помислил, че човек като мен би приел нещо от живота за даденост. - промълви отново и дългите му пръсти бавно подхваната църковната бяла яка, дръпвайки я от врата. Постави я с въздишка на правоъгълната маса между тях двамата, сякаш в този миг наистина не играеше отредената си роля. Не беше отец Реймънд. А просто Рей. Също както в онзи свой миг на просветление.
Остави разкритието на белязаната кожа да говори само за себе си. Макар Найджъл да бе способен да види единствено началото на обезобразената кожа, белегът от изгарянето продължаваше надолу и коварно бе покрил цялата една част от гърба и гръдта му, свършвайки чак долу до едното стъпало. Едната си половина почит не чувстваше, беше си цяло чудо как лицето му остана непокътнато след пожара.
- Може би преди да разбера... наистина да разбера.... не съм бил нищо повече от мошеник. - усмихна се вяло при спомена - Едва когато изпитах тези адски пламъци да ме изгарят и задушават... може би едва тогава спрях да приемам и болката за даденост. Защото след това спрях да я усещам там, където много исках, за да се уверя, че разполагам с живота си.
Устните му се затвориха, след като съобрази, че бе изрекъл достатъчно. Не помнеше кога за последно си бе позволявал това. Да свали расото си пред друг човек. Да сподели историята си, макар и без на навлиза в детайли. Кому бяха нужни те?
Ако имаше някакъв шанс да докосне Найджъл, бе готов да му покаже още много. И щеше да го стори.