Аристократът и гумихото

Пак Юн Ги написа:Айшш, от къде се взе този дъжд?
Това беше първото въпросително изречение и въобще първата мисъл, която изникна в главата на Юнги от както бе задал нетипично дръзкия си въпрос. Всичко което следваше нататък, просто държеше главата му празна защото другият вариант би бил тя да се пренатовари от безброй въпроси и възклицания и евентуално да експлодира, разпръсквайки се като прегоряло желе по тревата. Но разбира се, младият господин не искаше това да се случи, още от както изникна като плашеща картина в мислите му, затова и се стремеше да не размишлява върху реакциите на своята придобивка, не можеше да допусне да стане още по-объркан, отколкото е...Та той беше Пак Юн Ги, за бога! Не беше кой да е! И въпреки, че мразеше да чува това досадно напомняне от устата на баща си, все пак този момент бе напълно подходящ за него. В интерес на истината, повечето чувства бяха съвсем непознати за младежът, или по-скоро забравени по не особено безболезнени и приятни причини, затова дори и да се чудеше какво й става на девойката, за съжаление тя нямаше да получи скорошното му съчувствие. А и по принцип той...той мразеше плачещи жени. Едно от нещата, които не можеше да гледа, заради които очите му горяща в пещ..бе именно плачеща жена. За капак появилият се от нищото дъжд никак не опростяваше нещата и споменът връхлетя младежът. Спомен, който бе забравил, в този момент ужили съзнанието му, като отровна пчела.
...
- Мамо! Мамо! - едно тъмнокосо десетгодишно момче вървеше по дългият коридор на втория етаж, викайки своята майка с несигурен и стихващ глас. Все така напевно, ала напоено със страх и много, много болка. Той знаеше...отлично знаеше, че нищо не е наред. Че това не е поредната семейна екскурзия и че нямаше да я прекарат всички заедно, като едно щастливо семейство. Не, това бе момент за раздяла. Момент, в който всичко изградено до тук.. рухваше, защото единият от строителите си отиваше. Сигурно и безвъзвратно.
Детето спря до вратата, от която се чуваше майчиният глас, потягайки треперещата си ръка към металната дръжка. Открехна я леко и двете му влажни тъмни бедни, зашариха из помещението, където майка му и баща му водеха не особено кротък и приятен разговор.
- Какво още искаш да ти кажа..? Никога не съм те обичала..Ти знаеш..Знаеш, че Юн Ги беше просто грешка. Аз никога...Никога няма да забравя първата си любов. Никой не би могъл да я замени. - думите й бяха, като заледени остриета . Истински студени и нараняващи. Но тя не беше такава, не беше. Разбира се кой да знае, че казва всичко това, защото отдалечаването й би било единственият правилен вариант според нея? Тя просто бе изпаднала в момент на слабост майка, отчаяна и ужасена от болестта, която я убиваше ден след ден..не й оставаше много време. Но защо не искаше да го прекара с хората, които всъщност обича? Защото не искаше да постъпва така егоистично и да ги остави с печалния печат в сърцата, заради който всички хубави и щастливи моменти биха били просто един ужасно болезнен спомен. Съвкупност от многобройни рани, които никоя медицина не можеше да излекува. В крайна сметка майката съзнаване, че така не ще ги нарани по-малко, но.. вече бе изрекла съдбоносните думи, бе направила своя избор - макар и грешен.
- Значи си сериозна..Наистина ли никой не би могъл да замени тази твоя първа любов? Наистина ли всичките ни клетви са били една лъжа? Наистина ли..Наистина ли не те е грижа какво ще стане с нашия син? Нашият Юнги!? - от сериозното, но попито с болка лице на бащата се отрониха няколко безшумни сълзици, които преминаха през изопнатите очертани на сгърчения му портрет. Той страдаше. Наистина страдаше, защото обичаше семейството си, то бе всичко за него и..никак не искаше да се разпадне. По онова време, този мъж реално вярваше в чудесата..Вярваше, че светът може да бъде и едно по-добро място...Но дори и той да е безнадежден, любовта не бива да е безнадеждна...никога. Тя трябва да носи онази искрица светилна, от която всеки човек има нужда. Затова бе предназначена. Но..след този ден всичко се промени и за него.
- Да...Точно така. Сериозна съм. Искам да си тръгна..Ще се върна в родния си град, в Япония. - изрече равнодушно тя, чудно как съумяваше все още да задържа вратата, зад която напираха искрените думи..и горещите сълзи.
- Тръгвай..!- съпругът бе изгубил търпението си..Болката, разочарованието, гневът...всички отрицателни чувства и емоции изригната в него, като вулкан с отровна лава....Всичко бе приключило за него. Той щеше да изтрие думата „щастие“ от бъдещето си и дълбоко в себе си го осъзнаваше с всяка секунда. Изправяйки се от малкото кресло, чернокосият мъж прокара ръце по масата и рязко избута всичко на земята. Една солидна по размери, кристална ваза с пет рози, се разби на парченца, срещайки твърдия паркет. Прозрачните стъкълца просто останаха безмълвни на земята, а капките вода бавно се сбраха в едно, образувайки една локвичка в средата. - Махай се!
Заповедническият вик, произведен от дълбокият и плътен мъжки глас, отекна бавно в тъжното помещение, оповестявайки е това наистина е краят. Примирието скоро щеше да изтрие всички предшествали го емоции, ала онези чувства щяха да продължат на прогарят две сърца, умиращи по различен начин...от този миг насетне. Но нима реалната смърт и преносният й смисъл се различаваха особено? Този въпрос беше нечие бъдещо домашно...
А десетгодишното момченце, чието лице вече беше попило достатъчно много горчиви сълзи, бе хукнало навън, използвайки толкова сила, колкото можеше да извлече от тялото си в този момент.
Слизайки о стълбите, то падна, срещайки твърдата дървена повърхност, ала сякаш това не го интересуваше. Изтривайки сълзите, които продължаваха да се стичат, момчето побягна навън. Точно пред тази къща, в която идваха само на екскурзия, се намираше езеро, което се вливаше свободно в един голям приток на река, и до което се стигаше чрез един мост. Момчето вече крачеше по старата дървена повърхност на малкото мостче, което намираше края си някъде о средата на красивото езеро. Но..Точно в този ден то не изглеждане красиво. Навън валеше, имаше истински порой, а водата не изглеждаше никак спокойна и гостоприемна, както преди...
Малкият Юн-Ги се спря в края на малкия дървен мост, а след секунди се извърна назад... Тончо на няколко метра, пред прага на къщата, стоеше майка му и плачеше. Плачеше силно и толкова скръбно, че всяко раждане на една нейна сълза представляваше болезнен натиск върху сърцето на нейният син, което макар и малко, вече осъзнаваше всичко и изпитваше по-ярка и силна болка от тази на родителите си. Но в момента не можеше да стори друго, освен да стои на мястото си.. Ала съвсем скоро леденият вятър го прониза и накара слабото му телце да се заклатушка върху края на ненадеждният стар мост..Последната греда, върху която Юн стоеше, поддаде и се срина под краката му. Ето го истинското чувство, което не се оказа толкова пъти по-различно от преносния смисъл на „всичко да се срине под краката ти“... Той мигом се бе озовал сред ледената вода, но въпреки всичко, като всяко друго дете, и той опитваше да се бори...да оцелее.
Потъвайки..Издигайки се някак отново на повърхността..Дори през пороя, дои в този момент, той се още можеше да види плачещата си майка..Тя все още беше там, на прага..Ала момчето нямаше силата да извика което и да е име. Можеше единствено да гледа. Водата напористо опитваше да проникне през тънката бледа линия, която в момента представляваха устните му...но единственото, което успя да постигне, бе да извърти Ю в друга посока и тогава изнемощелият му поглед срещна две яркосини очи.. На кой ли бяха? толкова, толкова наситено сини.. Последното, което видя, преди да се предаде под напъна на вълнуващата се вода...Дори под повърхността, той сякаш ги видя отново...Тези странни сини очи. Колкото плашещи, толкова..уплашени.
...
Едрите капки дъжд се сякаш се сливаха с крокодилските сълзици на девойката, сгушена до голямото дърво. Същите тези капки дъжд, най-сетне успяха да изкарат момчето от капана на спомените и въпреки това той отново постоя на мястото си, опитвайки да се съвземе, да прогони влагата попила в очите му, правейки ги две тъжни тъмни мъглявини..Трябваше да усмири бушуващия ураганен вятър в душата си. Чувстваше, че ще утихне, трябваше ада утихне..За да може и самият той да стори нещо с плачещата девойка. Всъщност, тя бе първата жена, която бе така красива, докато плаче...но той никога, никога повече не искаше да вижда сълзите й. Дори те да не бяха предизвикали този болезнен спомен от миналото не искаше да ги вижда, или да си спомня за тях. Защото започваше да изпитва чувства, които не искаше да изпитва. Сякаш бе отново едно безсилно десетгодишно момче, а той не искаше да е отново на тази възраст. Не, не искаше.
Младият господин безмълвно свали връхната си дреха, представляваща топло черно палто, като наметна с него хлипащото момиче.
- Знаеш ли...Не харесвам водата. - краткото му искрено признание наруши синхроничният фон на силният дъжд, удрящ се във всяка съществуваща материя. Но една откровена истина - той щеше да вземе това момиче със себе си. Защото нищо не се бе случило. Нищо.
- Да вървим! - това не прозвуча толкова като предложение, колкото, като факт с лек привкус на молба. Разбира се, изборът отдавна бе направен и се получи така, че бе дело на младият господин Пак. Повелителят на тази мисъл бързо хвана ръката на непознатата и я накара да се изправи отново, след което я задърпа към къщата си..Нека пропуснем фразата „принудително“, защото не беше ясно доколко девойката имаше против точно този непознат да си присвоява правото й на избор.

Ким Со Йонг написа:След известно време, прекарано в лудо тичане из мокрите улици на Сеул, Со Йонг и непознатият излязоха от пълния мрак на нощта, озовавайки се пред огромна къща, разпростираща се като че ли из цяла Корея. Краят на имота не се виждаше. В такъв случай беше ли удачно да се нарече къща? Може би палат, дворец, имение, в което лесно можеш да се загубиш, бяха по - точните определения.
Мястото беше някак различно, странно, липсваше ароматът на уют и домашна топлина, който да погъделичка ноздрите ти, за да се почувстваш спокоен като у дома.
Не, колкото и хубав и стилен да беше, дворецът си оставаше необяснимо студен сякаш бе обграден от леден щит, който не допускаше живи същества до себе си. Защо беше така?
На Со Йонг това не й хареса - макар да се опитваше да прикрива невинната си страна с държанието си, дълбоко в нея сърцето й се сви щом студенината на този дом се плъзна под кожата й. Толкова безсърдечни ли бяха хората в тази къща? Не знаеха ли какво е уют? Тези въпроси тормозеха ума на момичето, но моментално бяха спрени от острата болка, която я прониза със силата на сабя, засягайки точно онова мъничко синьо нещо, което трептеше вътре в нея и я различаваше от обикновените хора - пламъчето. То отново страдаше... за втори път тази вечер. Каква ли беше причината?
Со Йонг се огледа и след миг го усети - мирисът на вода... на езеро, което бе на плашещо малко разстояние.
Не отново, изпуфка на ум девойката, стискайки ръцете си в здрав юмрук, който трепереше като есенен лист.
Владей се, владей се... няма нищо, повтаряше си тя в опит да се разсее, надявайки се това да помогне. Не можеше да се разкрие, не можеше да показва най - силната си слабост.
Погледът й мигом се спря върху големия палат, фокусирайки се върху всеки малък детайл, който можеше да види в тъмнината - трите големи викториански прозореца със златни кантове, които се осланяха на високите колони, вдъхващи сигурност сякаш бяха спокойни, че няма да паднат, защото техните другари са там и ги пазят.
Много по - малки прозорчета ги бяха заобградили, разстилайки се из цялото протежение на имота - или поне дотам, докъдето Со Йонг можеше да види. Красиви и изискани орнаменти заемаха външните кремави стени - важен елемент от цялостната картина за палат.
Но това не бе всичко - вековни и здрави дървета се извисяваха пред къщата сякаш, за да я предпазят от природни бедствия, макар да нямаше голям смисъл, защото според Со Йонг по - голямото бедствие се намираше вътре в самия дом, то живееше у хората - наричаше се коравосърдечност. Момичето не знаеше защо има такова предчувствие за тези, които живееха в тази къща, нещо вътре я побутваше, предупреждаваше я, че тук няма да се чувства много добре. Дали това тъничко гласче беше право?
Силна хватка и вик изкараха гумихото от мислите, карайки я да се осъзнае. Погледът й пробяга към непознатия, който й се бе скарал и дръпнал напред. Примигвайки малко объркано, Со Йонг разбра, че краката й не са се подчинили на заповедта да се движат и досега тя просто бе стояла на едно място без да помръдне дори мускулче.
- Това твоят дом ли е? - попита с леко дрезгав глас момичето, игнорирайки напълно раздразнението на събеседника си, който изглеждаше така сякаш всеки момент ще й се разкрещи с цяло гърло, но този път нямаше да е просто "ЕЙ!".
Той обаче не каза нищо, само изпуфтя под дъха си и продължи да дърпа Со Йонг сякаш бе малко дете, което не искаше да влезе в кабинета на лекаря, защото знаеше, че ще му бъде бита ваксина.
Момчето вървеше напред в уверена крачка, дърпайки девойката след себе си и заедно преминаваха през хубавата мека трева, на която спокойно си бяха полегнали капчици дъжд.
И ето че след като преминаха през ливадата, която се стори на Со Йонг километрична, двамата вече бяха пред голямата входна врата, а през прозорците на антрето се виждаше оживената вътрешност на къщата, чуваха се гласове от всички страни, сливайки се в едно общо дразнещо боботене. Какво ли ставаше? Имаше толкова много хора, че чак страх да те хване.
Со Йонг погледна изпитателно непознатия, като не разбираше какво прави - защо просто стоеше пред вратата без да почука или да си отвори направо? Ако това бе неговия дом, не би трябвало да стои и да чака без да прави каквото и да е.
Миг по - късно вратата се отвори и се разкри лицето на застаряващ мъж, облечен в елегантен черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка, който се поклони сякаш в знак на уважение. Защо по - възрастен мъж се покланяше на някой, който би могъл да му е син? В това нямаше логика.
- Добър вечер, господарю. Моля да извините за закъснялото посрещане. - в гласа на мъжа се усещаше подчинение, покорство, уважение и молба за прошка.
Со Йонг просто стоеше до непознатия, който очевидно притежаваше този огромен дворец, и не знаеше как да реагира - погледът й шареше объркано между верандата и антрето, на лицето й бе изписано само и единствено объркване, което бе отражение на ставащото в душата й.
- Добър вечер, госпожице.- очите на човека, който явно бе иконом, се стрелнаха към момичето, след което той се поклони и на нея, карайки девойката да се чувства неудобно. Единственото, което можеше да направи Со Йонг, бе да последва примера му.
- Моля Ви, господине, не е нужно да правите това. Вие сте по - възрастни от нас. Ние трябва да покажем своето уважение. - изкоментира след миг тя. Може би бе направила грешка, но всеки трябваше да си знае мястото, нали? Не можеше да се показва такова неуважение към по - възрастните. Со Йонг не можеше да допусне тази несправедливост - консервативното й мислене на 100-годишна гумихо не го позволяваше.
Вече можеше да усети кръвнишкия поглед на невъзпитаното момче до себе си в момента, в който чу тихия и кратък смях на иконома.
- Няма проблеми. Моля влезте. По мои наблюдения сте били навън достатъчно време. - възрастният мъж посочи дрехите на двамата младежи, от които все още се стичаха капки дъжд, мокрейки пода.
В мига, в който влязоха, Со Йонг онемя - но не бе заради обширното бяло антре, чийто таван бе поне на 10 м. височина, нито заради изтънчените, извити като змия стълби... не, това, което грабна изцяло вниманието на момичето, бяха хората, подредени в две колони от двете страни на помещението, които стояха покорно с наведени глави сякаш чакаха заповеди. Някои стискаха белите си престилки, обшити с дантела, в юмруци, други се надяваха господарят им да не забележи някое друго петънце по черно-белите им униформи, но всички просто стояха и чакаха.
Момчето се усмихна бегло, хвана ръката на Со Йонг и я поведе отново напред, преминавайки през пътечката, оформена от двете колони с прислужници.
И отново... той дори не ги поздрави. Просто преминаваше безцеремонно все едно дори не ги виждаше - гордият господар на дома с високо вдигната глава, невиждащ нищо, освен себе си.
Тази гледка накара кръвта на Со Йонг да се развилнее във вените й, разливайки адреналин навсякъде. Усещаше как кожата й пари под напора на гнева, опитващ се да излезе. Тъмните й очи се бяха впили гневно в лицето на непознатия, кракът й нервно потропваше, едва въздържайки се на мястото си - искаше да го ритне... в петата и то здраво, за да се осъзнае. Но не можеше, защото си бе обещала, че няма да наранява хората, не трябваше да се поддава на животинското у себе си. И все пак, не можеше да разбере едно - защо той трябваше да се държи така? Какво му бяха направили, че не може да покаже дори елементарно възпитание, уважение? И той ли бе част от виновниците за студенината, която се всмукваше в стените на този дом?

Пак Юн Ги написа:Шега? Юн шегуваше ли се? Не, не мислеше, че се шегува. Всъщност, колкото и странно да звучеше за собствените му уши, наистина възнамеряваше да се среща с това момче. Въпреки, че не знаеше нищо а нея. Въпреки, че не знаеше дори името й. Реално произходът й не го интересуваше, макар че от него нямаше как да не се заинтересуват останалите членове на „семейството“. Разбира се, за тях само това беше важно, само това...
В момента, в който Юнги преминаваше през редиците, образувани от персонала, дърпайки тъмнокосата непозната, за първи път почувства нещо. Почувства се, като истински похитител от филм, отвлякъл някоя принцеса от покоите й. Да, той наистина беше лош човек. Но за разлика от повечето такива, той не се гордееше с това. Както и да е, чувството не беше само такова..Имаше още хиляди емоции, преплитащи се в съзнанието му в момента, но нито едно от тях не можеше а се разкодира от отдавна замрялата душа на младия господин. Той не можеше да разбере все още какво става с него, а и надали скоро щеше да узнае но...единственото, което искаше сега, бе това да изпълни заканата си. А това от своя страна беше само претекст, за да задържи това момиче близо до себе си. Защо? Защо, наистина? Искаше просто са ги поиграе с нея? Това ли правеше? Играеше ли си ? Ами...Ами не беше просто игра? Всичко ставаше от странно по-странно, но тревожният факт, че Пак Юн Ги дори не се занимаваше с момичетата...никога не откликваше на молбите им..никога не приемаше присъствието им..и...това, че за първи път в живота си, Той водеше момиче вкъщи...Всичко това наистина гореше, че нещата започната да излитат извън рамките на общоприетата мисъл. Извън всички логични призми...Както в сънищата, в които ставаха какви ли не необясними, непонятни, нереални и странни неща... Точно така, тези изрази бяха доста ближни до състоянието, в което се намираше този млад мъж в момента. Ала кой ли можеше да го вини сега? В крайна сметка виновни нямаше...защото всичко беше дело на онзи инцидент преди 12 години. След него сякаш у момчето имаше една бомба със закъснител и ето че очевидно тя бе изригнала днес...или не. Не, по-точно още в онзи ден, в който той я бе видял през остъклението на онова голямо каене. Да, точно тогава..нещо коренно се промени, бомбата изригна, оставайки единствено разпилени и обгорени късчета хартия, на които имаше изписани куп въпроси, но всички отговори сякаш бяха изгорели... Но той въпреки всичко трябваше сам да ги открие. Трябваше да знае. Какво бе всичко това.
Нахлувайки, като виелица в главната всекидневна, където се бяха събрали всички накуп, Юнги се спря някъде в средата на помещението, съвсем демонстративно преплитайки дългите си млечни пръсти с тези на тъмнокосата непозната.
- Днес...Искам да ви съобщя нещо. - изражението на лице му беше като това на виден конгресмен, изнасящ реч пред политици. Биологичният му баща - Пак Сан Джун, мащехата му - Со Джи Ньон, приятелите на баща му и дори малкото доведено братче на Юн - Нам И...Всички бяха онемели, втренчили озадачените си погледи в центъра на днешното внимание. За първи път младият господин се чувстваше, сякаш наистина е повелител на собствената си съдба..И реално бе така. Сега изцяло той движеше парада, а след изказването си пред всички тези хора, почувства огромното облекчение, което никога не можеше да почувства, поради факта, че дуата му винаги се отнемаше.
- Това момиче...Вече официално се срещам с нея. И реших, че вие трябва да го знаете. - отбелязвайки и този факт черно на бяло пред шоколадовите му очи се разкриха всички шокирани лица, като разбира се...изражението а баща му биеше по точки останалите няколко изопнати очи, вперени в него. Всичко това..трябваше да го направи много отдавна. Но както ида е, сега наистина се почувства дълбоко облекчен и макар да не си признаваше още, беше благодарен на девойката, чийто нежни и тънки пръстчета, все още чувстваше, преплетени в тези на дясната му ръка.
- Ти... - поде баща му, вдигайки пръст срещу собствения си единствен син. - Ела в кабинета ми.
След въпросното изречение, което е явяваше чиста заповед, президент Сан Джун се оттегли на въпросното посочено място и в огромното помещение се възцари временна тишина..отново. Не, не беше нищо ново, тъй като в повечето случаи на шок никой не обелваше нито думичка.
Естествено, не мина много време, преди мащехата на младия господин да застане пред него с цялото си лицемерие, опитвайки да го трогне с думите си.
- Пак Юн Ги..Сине..- започна тя, докато не бе прекъсната за кратка поправка на грешката й.
- Не смей да ме наричаш така. - почти изсъска остро Юн, придавайки си безизразно изражение. Не, в интонацията му не се долавяше злоба. Долавяше се единствено огорчението, че живее трябваше да търпи подобни лицемерни личности в обкръжението си и непримиримостта, че това нямаше да се промени.
- Юн-Ги...Ти, обичаш ли това момиче? - за миг погледът на Джи Ньон се премести върху образа на непозната девойка, превръщайки се в пълно олицетворение на високомерието.
- Започни да питаш само неща, които те интересуват. Ти също никога не ми отговори дали изпитваш нещо към баща ми. - отвърна момчето, проследявайки високомерния й поглед. Какво, да не се опитваше да урочаса тъмнокоската?
- Както и да е, ще запомня съвета ти. Но..Това момиче..дори не прилича на дама. Какъв цирк си намислил да правиш..? - и докато змийският език на мащехата не играеше, тя се приведе към момичето, докато в следващият момент Юнги не го издърпа защитнически зад себе си.
- Извини ме, но трябва да тръгвам. Баща ми ме чака. - съобщи младежът и без да направи лекия уважителен поклон за довиждане, той просто заобиколи мащехата си, все още държейки ръката на тъмнокосата девойка.
Двамата преминаха един дълъг коридор и накрая се спряха в близост до едни високи стълби, водещи на горния етаж, където се намираше кабинетът на президент Пак. Странният младеж отвори вратата , очертаваща се в непосредствена близост до въпросните стълби, след което прекрачи прага на стаята, където пусна ръката на тъмнокоската.
- Остани тук. Ду-Им ще се погрижи за теб. - казвайки това, младият мъж погледна икономът, който ги бе посрещнал на прага. Той от своя страна му кимна, разбрал посланието на погледа на своя господар. Беше му ясно, че от него се иска и да премени госпожицата в чисти сухи дрехи, както и да изсуши косата й, по възможност правейки й някаква красива прическа. Да, Ду-Им разбра всичко това само от един единствен поглед на Юн-Ги. Така бе, защото мъжът от край време работеше за семейство Пак и отлично познаваше младежът, за който в края на краищата се бе грижил толкова много години.
След като остави девойката в сигурни ръце, Юнги се изкачи по високите стълби и влизайки в кабинета на баща си, го завари да си налива от любимия му скъп ликьор.
- Дойде... Седни. - промълви му без да го поглежда, а момчето просто се настани на едно от кафеникавите канапета в стаята. Настъпи доста дълга и проточена тишина, през която никой от двамата не изпита нуждата да проговори пръв. Докато най-накрая бащата не се зае с тази инициатива.
- Знам защо правиш това. Откажи се. - продума с равен тон, наситен с обикновената студенина и режеща делова нотка. Но..Каквото и да представляваше тонът, или думите..нищо не можеше да изплаши този негов опонент и той го знаеше, въпреки всичко.
- Защо? Не смятам да се отказвам от моето момиче. Напротив. Намеренията ми са сериозни и аз наистина ще се срещам с нея. Не казвай подобни смешки, като „Знам защо правиш това“, след като нищо не знаеш за мен..,татко.- в интерес на истината, крушата не падаше по-далеч от дървото..И бащата и синът, можеха да бъдат инати щом случая го изисква и едва ли една от страните някога щеше да отстъпи в това отношение.
- Мислиш си, че ти Знаеш нещо за себе си? Че наистина се познаваш? Престани да се правиш на възрастен и прави каквото ти казвам! Казах ти да не се срещаш с момиче, което не съм одобрил....Не можеш да ме заблудиш, ти не се интересуваш от това момиче. В момента я използваш, за да ме ядосаш. Но това не ти е по силите...- с прекрасен завършек, изпълнен с насмешка и подигравателност, бе завършил този ход. Президент Пак погледна кратък поглед своя син, а в погледа му се четеше колко бе сигурен в това, че Юнги не е достоен да му бъде наследник..че дори не може да се пребори с него. Което засега беше тъжната истина. Години наред се бе опитвал да се пребори, защо ли трябваше да започва отново сега, когато вече отдавна се бе отегчил от тези неща? Защо наистина? Трябваше да им причина. Но... наистина нямаше логика
- Мисли си каквото искаш, татко. Няма да ти казвам, че грешиш, за да не накърня честта ти, но знай... Ще се срещам с това момиче. И не заради това, че не е одобрена от твоя височайша милост, а защото искам да се срещам с нея. Това е решение, взето от самия мен и занапред също ще има такива решения. А сега, ще тръгвам.
- Кой ти е разрешил да си тръгваш? Още не съм свършил! - отсече Сан-Джун, гледайки синът си с яростен и осъдителен поглед. Значи все пак беше ядосан.
- Мисля, че няма какво повече да си кажем. Довиждане. - Юнги стана от канапено, покланяйки се леко, след което завъртя стройната си и висока фигура, която съвсем скоро се изпари от кабинета, както се бе и появила.
- Ти...Ти! Върни се! - президентът знаеше, ме и по неговите сили не бе това да накара синът си да се върне послушно в кабинета му, но това пък му печелеше само черни точки и бе въпрос на време да си го получи..Оставайки сам в праната стая, господин Пак погълна съдържанието на поредната чаша скъп ликьор до себе си.
Юн-Ги опитваше.. Наистина усърдно опитваше да не мисли за върналия се спомен...За нещото, забравено минало, връхлетяло го така внезапно там - в парка... Наистина не искаше да мисли за него. Но...сега вече всичко си идваше на мястото. Почти всичко.Изглежда този момент е бил наистина важен, моментът в който семейството му се е разпаднало. През всичките тези години, през които нищо не можеше да си спомни, момчето не преставаше да обвинява баща си затова, че майка му я няма. Ето, дори той бе виновен за сегашните им взаимоотношения и знаеше това, знаеше го отлично, но беше твърде късно да го промени. Все пак не той, а баща му бе направил първата крачка към тази промяна..той сам бе пожелал да е коравосърдечен президент на Юнги Груп, вместо баща на сина си. Каква смешка. Защо тогава...какъв бе смисълът компанията да носи името на бъдещия наследник, след като президент Пак надали щеше да я остави на биологичния си син. Не че Юн Ги я искаше. Не, не искаше нищо от тях... обитателите на този студен дом. Можеше да не помни почти нищо преди онзи ден...но ясно си спомняше как прекарваше дните след него.. Как дори зимата, сгушен до голямата камина в стаята си...мръзнеше от студ. Да, вътре реално бе над тридесет градуса, но...на него му беше студено. Защо ли? Нямаше кой да отиде при него и да стопли сърцето му. Така отминаваха и другите дни. Защото тук наистина беше студено. И точно сега...докато Юнги стоеше пред онази вратичка до стълбите...Много го искаше. Искаше да избяга от тук, заедно с онова непознато тъмнокосо момиче, което някак караше душата му да се вълнува и същевременно да намира онзи така желан покой, в който можеше за миг да си изгуби..Искаше му се да избяга точно с нея, далеч от тук. На място, на което нямаше да могат да го намерят. Но..Но те бяха навсякъде. Юнги Груп беше навсякъде. Нима бе възможно да се скрие от тях? Нима..Взимайки пример от своята единствена болна приятелка - Хе-Ин, това бе невъзможно. Да, той познаваше госпожица Канг. Веднъж дори семействата им, им бяха уредили среща, от която те двамата избягаха..Не че не ги намериха. И като се има в предвид, че колкото и да бягаше Хе-Ин от мястото, където мразеше да бъде, пак я хващаха....Какво щеше да е положението за Юн-Ги, след като Юнги Груп се разпростираше не само из цял Сеул, но и из цяла Корея?! О, да, нямаше къде да се скрие. Просто нямаше. Хотелите, магазините, предприятията, заведенията, улиците, планинските курорти...всичко..Всичко бе под властта на Юнги Груп, нейните дъщерни филми, или нейните сътрудници. Всяко едно място бе една лесно откриваема мишена. Нищо чудно със същия късмет дори въздухът, който дишат хората, да стане собственост на проклетата Юнги Груп.
Внезапно нещо остро жегна Юн и той се сети, вече бе крайно време да спре да стои, като паметник на културата, пред въпросната стая, пред която стоеше от няколко минути насам. Младежът прочисти гърло леко несигурен в действията си, той реши първо да почука, че току виж прекъснал някакъв разговор, който не трябва да слуша.

Ким Со Йонг написа:Ето че Со Йонг стоеше пред огледалото и изпиваше с поглед собственото си отражение.
Правата й кестенява коса бе заменена от букли, падащи нежно от двете й страни, отразяващи меката светлина на десетките лампички, подаващи се от тавана. Кожата й беше досущ като на порцеланова кукла, очите - грижливо подчертани с черен молив; устните - сияйни прасковки, които биха изкусили всеки мъж.
Щом очите на момичето се преместиха малко по - надолу, тихо ахване се откъсна от устата й. Красива, лилава рокля, падаща до коленете, красеше снагата й. Платът нежно обгръщаше раменете й, докато малко коланче обвиваше кръста й, завършвайки в красива панделка отпред, украсена с диамант.
Да не забравяме и обувките - малко по - тъмен нюанс на лилавото, обвиващи каишките си с рози около краката на Со Йонг, елегантно подчертавайки красивите й глезени.
Това тя ли беше? Как бе възможно за толкова малко време да я преобразят до неузнаваемост?
Небрежните дънки вече ги нямаше, и удобните кецове бяха изчезнали - сега пред огромното огледало, обсипано с малки кристали, стоеше напълно непозната девойка. Красива, дори малко мистериозна.
- Благодаря Ви! Наистина нямаше нужда. - Со Йонг наведе глава в знак на уважение и признателност към иконома, който изглеждаше много доволен от свършената работа. Може би не му бе за първи път.
В този миг до ушите на момичето достигнаха нечии стъпки - най - вероятно на момчето, чието име още не знаеше, но имаше голямо желание да удари... отново.
Как си позволяваше да я представя като "негова приятелка"? Та те дори не се познаваха! Какво, нарочно ли я бе замъкнал през нощта в дома си, за да натрие носовете на високомерното си семейство? Това момче имаше проблеми, сериозни семейни проблеми. Може би трябваше да отидат на семейна консултация, за да се изяснят, защото знае ли човек, някой ден може да се избият.
Но все пак... изкусителните му плътни устни, шоколадовите очи и онзи звънлив, мек глас, който галеше ушите на Со Йонг и я пращаше директно в Рая...
Не, това трябваше да спре и то веднага! Беше абсурдно, налудничаво.
Първо, тя дори не знаеше името му, не се познаваха и може би това щеше да първата и последната им среща.
Второ, 9-те опашки. Да, не бива да забравяме, че това бе доста фрапиращ, но силен фактор в сближаването на една гумихо с човек. Тайната трябваше да бъде опазена независимо от обстоятелствата. Как би реагирало момчето, ако узнаеше, че в дома му се намираше митично същество, за което хората бяха чували само в легендите?
Най - вероятно би избягал с писъци, или би се опитал да я убие. Хората се страхуваха от непознатото, от това, което не разбират, а също така и правеха грешката да се доверяват на всичко, което пише в легендите - че гумихото е опасно същество, което яде черните дробове на мъжете. Как ли пък не! Това бе абсурдно, как бе възможно да се вярва на такива безсмислици?
Со Йонг поклати глава в знак на раздразнение и в този миг чу почукването на вратата.
Икономът с бавни крачки се отправи натам, готов да посрещне човекът от другата страна.
Щом вратата се отвори, пред Со Йонг се разкри красивото, но както винаги каменно лице на непознатия младеж, което накара сърцето й да прескочи няколко удара.
Очите й жадно се впиха в изваяните контури на момчето, докато кръвта бушуваше във вените й, нажежавайки цялото й тяло.
Но преди да каже каквото и да било, момичето замръзна на място, заслушвайки се в ядосаните стъпки и гневни мърморения, идващи от края на коридора.
- Ъъ, мисля, че е най - добре да тръгвам. Довиждане! - изстреля Со Йонг, след което се поклони на иконома и обърканото момче.
Тялото й препусна към отворения прозорец и грациозно се шмугна през него като газела, политайки към оросената трева.
Краката й леко докоснаха земята и след миг сянката й се сля с тъмнината на нощта.