Аристократът и гумихото

Ким Со Йонг написа:Още един ден бе към своя край - слънцето отново залязваше, отстъпвайки мястото си на луната. Това бе лошо. Защо ли? Защото луната разкриваше най-строго пазената тайна на Со Йонг - 9-те бели и пухкави опашки, които грациозно се извиваха. Някой би казал, че са красиви. Да, разбира се, но за момичето бяха по-скоро проклятието, от което не можеше да избяга.
Да бъдеш гумихо си имаше и предимства - изострените обоняние и сетива, светкавичните реакции и нечовешката сила. Хората си умираха за такива способности - дори правеха филми и пишеха книги само и само да се докоснат до тази магия. За тях бе интересно и вълнуващо да влязат в имагинарен свят . Това, което не знаеха, е,че нещата, които им се струваха фантастични, всъщност бяха самата истина. Между тях вървяха свръхестествени създания, за които бяха чели само в книгите.
Но надали на някои от тях им бе хрумвало колко нещастни могат да са "фантастичните" същества. Да вземем например Со Йонг - какво имаше тя? Голяма къща, в която не живееше никой освен нея, защото всичките й роднини отдавна се бяха споминали. Нямаше нищо друго освен това - нямаше работа, нито приятели, нищо нормално. Може би, защото не беше нищо друго освен една гумихо - създание, което не бива да се разкрива пред света, защото бе опасна. Макар да се владееше, животинските й инстинкти понякога надделяваха, изритвайки човечността. Никога нямаше да живее като нормален човек, защото първо, не беше нормална, и второ, не беше човек. Не отговаряше на нито един от критериите - 9 опашки, суперсила и бързина, обострени сетива определено не спадаха към категорията "човек".
Беше тъжно - сама ли щеше да прекара вечността? Без никого до себе си, просто самотна гумихо, скитаща безцелно по света, опитвайки се да намери смисъл в съществуването. Имаше ли такъв изобщо? Дали някой го бе намерил? По-скоро е умрял преди това да се случи.
Е, Со Йонг имаше доста време, за да търси отговора на въпроса си.
Сега обаче трябваше да се съсредоточи в това да се крие в храстите до кулата Намсан. Луната я бе застигнала неусетно по средата на разходката й. Скрила се между клонките, опитвайки се да прикрие 9-те пухкави опашки, пръскащи лека светлина, момичето се заоглежда наоколо. Не, този път не беше, за да прецени дали хората биха я забелязали.
Позната миризма бе стигнала до обонянието, карайки я да потрепери. Усещаше нечие присъствие близо до себе си. Беше странно - едно и също нещо се случваше почти всеки ден в последно време. Сякаш някой я следеше. Не, не беше това, нали? Кой би следвал някой толкова невидим като Со Йонг?
Момичето се обърна назад, тъй като натам я водеха инстинктите й. Напрегна зрението си и пусна погледа си да "рови" в тъмнината, търсейки някого.
Ето го там - скрит зад дебело дърво, с кестенява коса, шоколадови очи и до болка познато лице.
 - Юн Ги... - промълви объркано Со Йонг, смръщвайки вежди, опитвайки се да прецени ситуацията. Защо я следеше?

Пак Юн Ги написа:Дебелите и плътни пердета биваха периодично повявани от нощния ветрец, шумно извиващи се в разностранни форми, и потупващи се едно у друго. Бяха дълги и вероятно наистина толкова тежки, колкото изглеждаше, съдейки по усилията, с които прислужницата, през две седмици ги сваляше и носеше към пералното помещение. Юн Ги, седнал по турски на леглото, (което изглеждаше нетипично разтурено и покрито с куп боклуци, които не би трябвало да са там) гледаше в неизвестна точка от пространството пред себе си, което се явяваше именно голямата му кралска тераса. Като се замислеше, не бе стъпвал на онзи балкон от толкова много години, че спокойно можеше да се каже - никога. А някои хора извън тази златна крепост, скромно си мечтаеха за своя собствена къща, в която да живеят щастливо заедно. Иронията бе, че не знаеха, а и нямаше как да знаят, че сбъдне ли се мечтата им, ще станат двойно по-нещастни, отколкото са сега. Защо ли хората си избираха винаги мечти, обвързани с материалното? Та то реално нямаше никаква стойност, не притежаваше и истинско място  на тази вселена. Защото на земята й беше все едно дали някъде си има прашлясал шкаф, с антика за 100 милиона или нещо такова. Какво значение въобще имаше това? Нима всички тези предмети, с които се обграждаш постоянно през живота си, заблуждавайки се колко са ти нужни, реално представляваха нещо повече от предмети? Предмети без душа, които не се зачитаха времето, оставайки непроменени от него. Предмети, използвани, а сетне захвърлени и забравени. Да, реално погледнато предметите бяха никому ненужни неща, и тяхното съществуване бе най-безсмисленото във Вселената. Какво можеха да ти дадат те? Дори в зимна нощ да се стоплиш край камината, нима тя ще е способна да стопли и сърцето ти? Дори да носиш очила, нима ще си способен да виждаш така ясно света, както го вижда сърцето ти? Дори да караш скъпа кола, дали тя ще може да те отведе на мястото където те очаква съдбата ти и където е откриеш сродната си душа? Да, нищо човешко, нищо истинско не зависеше от материалните неща. Но защо ли тогава всеки човек си мечтаеше за спокойна вила в планината, или нещо от този сорт? Хората бяха наистина така зависими от света на вещите, който сами бяха създали, че това улеснение за тях се превръщаше в един истински ад, при това без да го съзнават наистина. Юн се загледа в опаковката от снакс с вкус на сметана и копър, след което се подсмихна леко и съвсем естествено я избута с единия си крак на земята. Празната цветна найлонка се приземи ефирно на паркета, напускайки досегашната си безлична позиция върху леглото на тъмнокосия индивид. Засега върху въпросната мебел, пригодена за спане, останаха само няколко комикса, празни кутийки от йогурт и пет счупени пластмасови лъжички за сладолед. И като заговорихме за сладолед… Лунната вече бе заела своя магичен трон, но днес вместо мистично кръгло осветително тяло, на Юн Ги му заприлича на голяма топка ванилов сладолед и изневиделица той скочи от мястото си, съвсем забравяйки както бе правил до момента. На всяка цена трябваше да отиде в заведението на пет пресечки от най-близкото шосе, и да хапне малко ванилов сладолед. Да, сега! На секундата!
- Опитахте ли да поговите с него? Все пак сте му баща, не трябва ли пръв да опитате да узнаете защо изведнъж е започнал да се държи така…
- Това, което искам от вас, е да излекувате сина ми! Да го върнете какъвто бе преди, просто да се държи отново нормално. Не ви моля да ме поучавате как трябва да се държи един баща. Тук сте, за да си свършите вашата работа! Ако не можете, си вървете.
Тъмнокосото момче, профучавайки от стаята си, се бе спряло от обаждащото се любопитство. Не че не бе наясно какво мислеше баща му за него в момента, всичко разчиташе единствено и само от погледа му - „Лентяй, безполезен глупак! Напук се правиш на големия бунтар, а? Искаш да получа инфаркт на тези години ли?! Ще се радваш, ако пукна,  нали?!“. Но някак си вече наистина не го интересуваха мислите на стареца, не искаше да се интересува от това повече. Сега, когато прищевките и заповедите на баща му бяха поставяни на последно място, животът бе доста по-интересен и забавен. Или поне това внушаваше картинката. Никой Бог, дори Юн Ги, не бе наясно какво точно се случваше с него и защо изведнъж бе решил да промени начина си на живот. Усещаше го. Усещаше как явно се бе променил и ако преди всеки би могъл от километри да каже, че е богаташкото синче на президент Пак, но сега всеки минувач би го сметнал за обикновен човек, като всички останали. Не бе ли това хубаво? Сега сякаш, най-после, можеше да е част от света. От онзи свят, който до скоро му бе почти непознат. Промяната го бе връхлетяла, като изведнъж придошла река, наводнила половината град. Вече не прекарваше времето си в библиотеката, четейки книги за здравословното хранене, или общообразователни факти и научни статистики за света, а го прекарваше четейки увлекателни комикси в стаята си. Жанровете се редуваха всеки ден - съспенс, романтика, свръхестествено, комедия и етц. Ако преди на ден се хранеше по три пъти, всеки от които по точно определено време, то сега не можеше с точност да се определи кое му бе закуска, обед, вечеря, и просто похапване. Да, промяната определено се усещаше, не само по смесицата от хранителни миризми в стаята му, но и по ярките, биещи на очи, плакати и листчета, декориращи сега иначе празните и едноцветни стени. Баща му вече възприемаше въпросната промяна наистина сериозно и дори се бе обърнал към психотерапевт, а когато и последната му надежда всичко да се върне по местата си угаснеше, той просто щеше да се отрече от сина си и да го изхвърли навън, като прокажен просяк. Щом нещата се свеждаха до такова просто решение, защо ли не го стореше още сега? Интересно по каква причина задържаше сина си в този позлатен кафез, когато той отдавна вече виждаше изпопадалите от него фалшиви диаманти? Фалш. Всичко в този богаташки живот се състоеше от тази фалшива дума, а също толкова фалшиво бе и щастието, изписано в престорената усмивка на президент Пак, когато даваше интервюта и присъстваше на разни мероприятия. Нима имаше някаква полза, някаква логика, да се живее така? Не знаеше за президент Пак, но за себе си никога не би избрал подобен живот.
- О, това е тя…?! Лисицата! - при вида на познатата тъмнокоса девойка, Юн изпусна ваниловия си сладолед, и забравяйки за него и мерака си да го изяде, той бързо изтича до велосипеда си и тръгна след обекта си на преследвачество. Мда, в последно време се вживяваше съвсем спонтанно в образа на истински сатлкър, като дори не можеше да каже каква е причината за това. Просто нещо му казваше, че на всяка цена трябва да проследи това момиче, за да… разбере защо го седи. Май нямаше особена логика в това, но пък и без друго Юн Ги нямаше някакви важни задължения, освен комиксите, които също можеха да почакат. Луната се бе скрила зад многото купести облаци и сега дърветата наоколо правеха пейзажът още по-тъмен и непроницаем, ала очите на момчето бяха устремени към девойката, с надеждата да не я изгуби от поглед. Поне днес не биваше да я губи. Само дето тя бе наистина голяма хитруша и ловка, също като някоя лисица. Макар последната им открита среща да беше на ледената пързалка, още тогава той бе усетил нейната уникалност. Имаше нещо необяснимо, нещо, което отличаваше тъмнокосата от останалите тъмнокоси девойки. И същото това нещо, като че ли бе причината той всяка вечер да я изгубва от поглед. Не знаеше как, но тя винаги изчезваше, при  това без да остави и следа. Докато се усети, момчето вече бе стигнало във вътрешността на парк,  близост до кулата Намсан. Виждайки, че девойката се спира, той пусна спирачката на велосипеда си и слезе бавно. За миг му се стори, че тя се бе извърнала назад към него, затова се скри зад най-близкото дърво. Остана така точно тридесет секунди, а когато видя сребристите проблясъци на луната, реши да надзърне от скривалището си. Уви, обаче, девойката отново я нямаше там, където последно я бе видя.
- Какво… Ама че работа. Къде отиде? - измърмори си момчето и претърси околността с поглед, след което сам излезе от прикритието си.
- Хей! Знам, че си тук! Този път знам, че си тук! Покажи се, лисичке! - заговори той в готовност отново да я последва, стига да се изпречи пред погледа му. Трябваше да разбере… И също да потвърди, че е все още с всичкия си, че тя не е просто плод на въображението му, а е напълно истинска. Някак чувстваше, че ако тя бе тук, и той щеше да е тук наистина. Както и това, ако тя съществуваше в този свят, значи и той съществуваше тук и сега. Тя му беше нужна, за да разбере това. Да потвърди и открие самия себе си.

Ким Со Йонг написа:Не отново! Същите герои, същите "случайни" срещи, същите обстоятелства.
Тази игра на гоненица като котка и мишка започваше да й омръзва. Защо постоянно я следеше? Какво толкова намираше в нея, че така упорито й вървеше по петите? Какво щеше да спечели, ако я види?
На тези въпроси Со Йонг нямаше отговор. Това, което знаеше обаче, бе, че трябва да се скрие и то веднага. Впрегна сили, заби поглед в короната на близко дърво и с един отскок се озова сред заплетените клони. Не можеше да си позволи Юн Ги да я види - не и когато луната разкриваше истинската й същност, която я застрашаваше.
В нея се криеше чудовище, което вечер дращеше по стените на съзнанието й, настоявайки да излезе. Момичето не можеше да го контролира, дори да искаше. Никой не можеше всъщност. Единственото, което можеше да стори, бе да се прибира у дома преди луната да изгрее и проклятието да се отключи. Трябваше да се крие като истинско чудовище, което се криеше в леговището си, за да не бъде разкрито.
Ако това станеше, краят за създанията като нея не беше приятен. Единият вариант бе да я заключат в лаборатория и да я изследват, да правят опити върху нея сякаш бе лабораторна мишка. Другият бе да я убият, защото представляваше заплаха за околните. И в двата случая щеше да страда... макар понякога това да бъде затрита от лицето на земята не й се струваше толкова лоша идея. Така или иначе трябваше отдавна да е погребана под земята, връщайки се там, откъдето бе дошла - небитието. Това, че беше още тук и дишаше, не беше правилно, беше против законите на Природата. Може би затова бе чудовище - защото вървеше срещу нея. А какво заслужаваха чудовищата? Вечни мъки и бродене по Земята като наказание за това, което бяха.
Со Йонг стисна челюст, за да възпре вик, откъснал се от дробовете й. Собствените й мисли я плашеха... което й напомни - защо Юн Ги я бе нарекъл "лисичка"? Знаеше ли какво е тя? Беше ли разкрил тайната й?
Момичето клатеше глава, потънала в морето на шока. Не! Това не биваше да става.
Треперещите й тънки пръсти се плъзнаха по кожената чантичка, преметната през рамо, откъдето извади малко тефтерче и химикал. Буквите затанцуваха по листчето, попивайки ужаса на девойката. Скъса бележката и, проправяйки си път измежду заплетените клони, я подхвърли в краката на Юн Ги.
Листът тупна в тревата, разкривайки красиво извезания въпрос Защо ме нарече "лисичка"?

Пак Юн Ги написа:Нима нямаше да се покаже? Не, беше убеден, че не си фантазира и тя бе тук. Това не можеше и да е сън, щеше да разбере. Тогава как… Как всичко винаги се повтаряше? Как тя винаги успяваше ад изчезне от погледа му? А защо така настоятелно се криеше от него? Защо ли… отказваше да се покаже? Вероятно и за това си имаше причина. Разбира се, че имаше. Юн Ги отново се огледа наоколо, а пръстите на дясната му ръка, шмугната в джоба на разпуснатия сив анцуг, отново се заиграха с малката дупка, където шевът се бе скъсал. Слава богу, че имаше и друг джоб, където да си държи дребните.
- Не знам защо се криеш, но аз няма да мръдна оттук, докато не се покажеш… - тъкмо рече момчето, когато чу шума на падаща хартийка, която се спусна пред очите му и се намери на зелената трева в краката му. О, какво беше това? Лист? Съобщение…?!
- Защо ме нарече „лисичка“? - прочете гласно написаното и веждите му леко се събраха в недоумение. Защо го питаше това? Нима бе от жизнена важност как се обръщаше той към нея? Хм, да не би да не харесваше лисиците? Не, това бе нелепо. Въпросът звучеше по друг, далеч по-интересен начин. Сякаш девойката искаше да разбере нещо жизненоважно, нещо, което несъмнено глождеше любопитството й, и може би дори един от вариантите на този отговор, я караше да се страхува вътрешно. Наистина бе необичаен въпрос, поради което тъмнокоското заключи, че тя реално искаше да узнае отговора му. Да, не питаше от каприз, или просто ей така. Значи току-що му се бе отдал шанс някак да я накара да слезе. Вече бе наясно, че се намираше върху някое дърво, или се бе превърнала в птица и караше из призрачно тъмния небосклон. Каквото и да бе, вече Юн не изключваше никой вариант, било то и това девойката му да се окаже някакво неземно създание. Всъщност, от гледан точка на многото комикси, които бе изчел напоследък, това би отговорило на всички неизяснени въпроси до тук. Сега само трябваше да я накара да слезе. Да се покаже пред него.
- Когато говоря с някого, предпочитам да го правя очи в очи. Затова слез. - и въпреки че бе наясно с варианта, че може би тъмнокосата девойка се криеше в клоните на някое дърво, все пак не погледна нагоре, някак си все пак уважи личното й пространство и й даде възможност съвсем сама да реши какво да предприеме. Всъщност, сега му се искаше не само да я види, а и да спечели доверието й. Реално погледнато, това бе в основата на нещата. Без друго надали щеше да се покаже, ако все още не му вярваше. Може би имаше причина да се страхува? Може би затова се криеше така настоятелно и по същата причина му изпрати бележката. В този аспект може би дори я разбираше. И той самият също се боеше от света..и от хората. Всеки път, щом усетеше погледите върху себе си, все пък, щом чуеше мълвите да вървят по петите му, сърцето му се свиваше и натежаваше. „Я, виж, това е наследникът на Юнги груп“, „О, синът на президент Пак. Господи, трябва някак си да се сближа с него“, „Дали да не го заговоря? Един от най-богатите младежи в Сеул е, а и е така чаровен и красив!“… Всички тези и много подобни приказки по негов адрес, които въпреки всичко чувстваше напълно чужди, понякога дори го докарваха до лудост. Те дори не се отнасяха до него, а само до образа, който всички виждаха - наследникът на Юнги груп. Никой не го наричаше по собствено име, или с някакъв прякор. Никой не виждаше в него обикновения човек, а само богаташ, роден със златна лъжица в устата. Щом го зърнеха, хората мигом правеха асоциации с думи като пари, много имоти, фирма, благополучие, живот с капела, и всичко отново завършваше с думата пари. Ала вероятно никой не бе осъзнал, че реално парите не бяха негови, а на баща му. Да, точно така. Той не притежаваше нищо от нещата, с които всеки го асоциираше така горестно. Той просто бе орисан да живее в един позлатен кафез изпълнен с фалш, да се прибира в празен дом, където единственият говор, бе неговото собствено, отчаяно глухо ехо. И нищо друго. Нямаше си нищо друго, освен себе си. Но дали това се броеше за нещо, след като същността му бе така безлична и безсмислена за другите хора? Никой не го интересуваше какъв бе той всъщност. Какво обича да прави, къде обича да ходи, за какво си мисли най-често, какво сънува и за какво мечтае… Никой никога не бе проявил и бегъл интерес да разбере какво се крие в душата му. Точно затова сега Юн виждаше светът в черно и бяло, а хората бяха така еднакви, че ги наричаше с едно и също име и ги визуализираше с едно и също лице.
- Лисичке… Покажи се, моля те. Довери ми се, аз просто... Просто искам да поговоря с някого сега. Не е от значение за какво, така че може да говорим за какво искаш. За времето, за ванилов сладолед, за досадните телевизионни реклами, за птичките и пчеличките… Или просто ще помълчим. - въпреки че сигурно и сам си противоречеше в момента, бе напълно искрен, от много време насам. Някак си душата му се чувстваше така лека и така силно привлечена от загадъчната девойка, че наивно или не, но смяташе, че няма страшно да бъде искрен и непресторен.

Ким Со Йонг написа:Камък падна от сърцето на Со Йонг щом осъзна, че тайната й все още бе "скрита" в килера. Не можеше да си позволи някой да се разхожда наоколо, знаейки същността й. Беше прекалено опасно.
Доволна усмивка се разпростря по лицето на девойката, видимо успокоена от избегнатата беда. Пламъчето й ликуваше от щастие - трептеше радостно, защото знаеше, че е защитено. Нямаше кой да му посегне и да го отнеме от собственичката му... засега. Именно то я пазеше от всякакви опасности и й даваше бързината и силата, с която никой човек не можеше да се похвали. То бе изворът на всичко - нейният покровител, но и нейното проклятие.
Но Со Йонг не искаше да мисли за второто, защото последното, което желаеше сега, бе да натъжи пламъчето. Нежно постави бледата си длан върху гърдите и описа няколко кръга сякаш за да успокои своя покровител.
Какво да прави сега? Как да слезе долу при Юн Ги, когато имаше 9 опашки? Той най-вероятно щеше да се ужаси и да избяга с писъци, а след това да каже на всички, които познаваше.
Но пък не изглеждаше такъв - момичето не бе сигурно, но в него имаше нещо странно, което го отличаваше от другите. Нещо в топлите му очи караше разумът й да омеква под напора на вълнението. Не искаше да си го признава, но вълна ток преминаваше всеки път щом чуеше гласа му - онзи мек глас, който се разтапяше в ушите й, оставяйки я напълно обезоръжена. Само да можеше да го чува вечно... бе готова дори да се разкрие ако това означаваше да бъде в силните му обятия и да му се отдаде изцяло; да усеща диханието му върху кожата си; дългите му пръсти да преминават през косата й; онези розови облачета, наречени устни, страстно да се слеят с нейните, дарявайки я с изкушаващ аромат.
Не! Това не биваше да става! Со Йонг се плесна по лицето, за да се съвземе от този странен транс. Трябваше да избие фантазиите, преминаващи през съзнанието й. Бяха прекалено обезпокоителни.
- Со Йонг, стегни се. - мърмореше си сама, готова да си зашлеви шамар, ако е нужно.
Не можеше да си позволи да изпитва нещо към някого, не можеше!
Трябваше да преглътне буцата, която бе предизвикала тъжната молба на Юн Ги. Звучеше отчаян и самотен. Трябваше да игнорира това, но как? Нещо в нея се разкъсваше при мисълта, че момчето е тъжно.
Дали можеше да му се довери? Какво щеше да стане, ако му разкрие истината? Щеше ли Юн Ги да я издаде и да сложи край на живота й?
Со Йонг не знаеше какво да прави - бе разкъсана между себе си и момчето. Да запази ли тайната си, или да помогне на Юн Ги?
Дълбоко в сърцето си вече знаеше отговора, макар да се опитваше да го игнорира.
- Аз... - започна девойката, усещайки как щеше да се задави с думите сякаш бяха огромни сливи. - Ще сляза при две условия - първото е да останем скрити тук, а второто - да си мълчиш. Иначе се считай за мъртъв. - изсъска момичето, чието сърце бе на път да разбие гръдния й кош.
Остави тялото си да се спусне надолу и грациозно се приземи до Юн Ги.
Това бе изборът, който бе направил сърцето й - избор, който можеше да й коства живота.

Пак Юн Ги написа:Луната грееше в целия си блясък, хвърляйки мистериозните си синьо-бели лъчи към непрогледната сянка на дърветата, разгръщащи широко величествените си клони, високо над земята. Наблизо нямаше шосета и затова единствените шумове, които можеха да се доловят на това пусто местенце, бяха пърхането и песните на нощните птици и щурците. А освен сиянието на луната, се наблюдаваха и фенерчетата на множество красиви жълти светулки. Някак си точно тази нощ изглеждаше по-необикновена от изминалите и вече изживените, а обстановката доста неземна и магическа. В един момент тъмнокосото момче спря да човърка в дупката на скъсания си джоб, сякаш бе попарен от внезапно и светкавично прозрение. Току-що, след думите на девойката, бе потвърдил хипотезата си. Тя наистина кроеше някаква тайна, при това не просто тайна, а нещо, което пазеше с ценната на живота си. По треперещия й глас ставаше явно, че никак не й бе лесно да направи крачката, за която така настойчиво я молеше Юн. Да, защото за нея това се свеждаше на най-големия възможен риск. Беше нещо на живот и смърт и момчето веднага го долови в интонацията на девойката. За миг се почувства неудобно, като същински изнудвач на невинни създания. Не искаше това. Нямаше представа, че за нея нещата не стояха така просто, както за него. Ала сега, след като го осъзна, въпреки всичко нямаше връщане назад. А и в гърдите му бе заседнало чувството, че двамата така или иначе все някога щяха да се срещнат отново и това бе неизбежно също толкова, колкото кръговратът на живота. След завидно бързото си прозрение, Юн Ги трябваше да се подготви още по-бързо. Вече бе взел решението, че каквато и тайна да се изпречи насреща му с появата на девойката, той ще я види без да отреагира. Да, така бе най-добре не само за двамата, а и за всички останали. Юн щеше да разбере тайната й, но никой, дори самата тя, нямаше да узнае за това. По този начин момчето щеше да запази тайната й, щеше да я отнесе в гроба. Разбира се, както го бе накара да обещае, никой нямаше да узнае, дори самата тя. Така тъмнокоското щеше да заслужи доверието й, както и да го запази. Само така щеше да я накара да се чувства сигурна в присъствието му. Това бе единствения начин. Казвайки си това наум, младежът ги видя. Пред него първо кацна красивата дългокоса девойка, а след като визуализира нейния образ, видя и ясните очертания на точно…девет пухкави опашки. Девет. Опашки. Гумихо?! Тя… тя бе гумихо?! Наистина… Кой би предположил, че тези древни същества наистина съществуваха? Първата мисъл на младежа бе, че вероятно са много самотни същества, поради животоспасяващата нужда вечно да се крият от всичко и всеки. Втората му мисъл бе, че затова тъмнокоската му бе написала онази бележка. Защото бе истинска лисичка, както самият той я бе нарекъл. В края на краищата обаче, всичко това й отиваше. Както обръщението“лисичка“, така и магическият бял пух, непрестанно шаващ зад стройната й фигура. Истинска магия.
Но Юн Ги бе дал безгласно обещание, което щеше да изпълни. Да запази тази тайна. Тайната на гумихо. Затова и щом тя кацна така истинска пред него, разкривайки същността си, той отвърна на саможертвата й благородно. В момента можеше да предположи как се чувства. Бе съвсем открита пред него, което я правеше напълно крехка и безсилна, защото животът й в този миг зависеше изцяло от Юн Ги. Но въпреки неимоверния страх да повери тайната си на един почти непознат човек, въпреки ужасяващите мисли, че той би могъл спокойно да не й отвърне по начина, който се надява… тя все пак се бе появила. Тя бе заложила самата себе си на карта, само а да изпълни неговата молба. И той щеше да запомни това. В момента можеше само да й бъде безкрайно благодарен, защото нямаше думи, с които би могъл да опише решението й. Сега щеше просто да отвърне на добротата на това меко и нежно сърце.
Погледът му, когато тя се появи пред него, остава напълно не проницаем, а високата му мъжка фигура не помръдна и на сантиметър от мястото си. Това продължи около минута. Привидно очите му фокусираха и бяха в състояние да фокусират единствено и само момичето отсреща. Нищо повече. В следващата секунда, на лицето на момчето се появи приветлива и радостна усмивка, се докато той съвсем спокойно и нормално закрачи към отсрещната персона.
- Ахаа, значи тайната ти е, че можеш да скачаш от високи дървета, като това? Трябваше ми време да отгатна. Не се тревожи, на никого няма да кажа! - устните му повториха усмивката, този път изкарвайки наяве беглите трапчинки на момчето, които между впрочем, се появяваха от нищото в последно време.
- Е, лисичке, благодаря ти, че се появи! Момент…почакай малко. - изведнъж момчето се присети за съкровището в джоба му, което са си бе намерил, и в последно време се канеше да даде на тъмнокоската, веднъж да му се отдаде възможност. В миг трескаво пребърка и горнището на анцуга си, като най-накрая го извади. Скривайки го в ръката си, младежът взе едната снежнобяла длан на лисичката и постави в нея един енобикновен пурпурен кристален камък. Момчето го бе намерило отдавна при едно езеро, и макар да бе наясно, че нямаше никаква материална стойност, имаше нещо у него, което го правеше по-безценен и необикновен от всякакви други скъпоценности, с които се кичеха хората. През този пурпурен кристален камък, издаващ магически красив блясък, светът наистина се променяше. Юн Ги често гледаше пред него, когато искаше да види красотата и радостта на този свят. Само гледайки през триизмерния полупрозрачен кристал, младежът намираше смисъл в живота: нещо, което да го зарадва, нещо красиво и изпълващо те. Чувството не можеше просто да бъде описано с думи.
- Това е най-ценното, което имам. За никой друг не е такова, докато не узнае тайната му. Тъй като няма никаква материална стойност, за хората ще изглежда като безполезен боклук, но всъщност този кристал крие в себе си цялата красота на този свят, затова е наистина безценен! Увери се сама. Трябва само да погледнеш през него.

Ким Со Йонг написа:Со Йонг не знаеше от кое беше по-изумена - от това, че Юн Ги просто игнорира 9-те пухкави опашки, които биха стреснали всеки друг, или това, че й даде този кристал.
Учудването беше изписано по цялото й лице - нервното пърхане на клепачите, които подсказваха пълното объркване, завладяло съзнанието й.
Юн Ги трябваше да избяга. Трябваше да изпадне в ужас и страхът да го застигне. Трябваше да побегне с писъци и да разкаже на света. Така би направил всеки на негово място - такива бяха хората.
Вместо това той тактично се въздържа от зяпането на странните израстъци на момичето, като се опита да разчупи леда. Защо го правеше? Каква беше целта му? Защо се държеше различно?
Со Йонг се заигра с пурпурния кристал в дланта си. Усещаше колко крехък е всъщност той и колко лесно, само с едно по-силно стискане, можеше да се превърне в хиляди счупени парченца. Същото можеше да стане и с Юн Ги, ако момичето не се владееше. Все пак той бе просто човек - крехко и уязвимо създание, което трябва да се пази от такива като брюнетката. Това бе йерархията на Земята. Уви, хората не знаеха, че над техния вид стои друг по-силен и бърз, който лесно можеше да ги заличи. Но той бе невидим... по-скоро скрит за простото човешко око. Така и трябваше да бъде, такива бяха правилата.
Девойката въздъхна тежко - въздишка, оплакваща тъжната съдба, която имаше. Не беше честно! Нима тя нямаше право да изпитва чувства към някого без да се притеснява, че той е в опасност? Нима не можеше да даде сърцето си на човек; да го обича и да посвети себе си на него без да го поставя в риск? Да бъдеш сам, когато населението на Земята е над 7 млрд души, означаваше сърцето ти да опустее и да затвори вратата към себе си. Защо ли? Защото бавно свикваше с мисълта, че е само и че никой няма да дойде. С времето се научаваше да живее празно, биеше си както обикновено, а неприятната хладина ставаше естествена.
Именно заради това Со Йонг се страхуваше - какво щеше да стане, ако Юн Ги поиска да отвори вратата, която бе заключена отдавна? Ако успее да влезе вътре, какво щеше да направи? Щеше ли да стопли сърцето на момичето и да му покаже, че животът може и да не е самотен, или просто щеше да разбие стаята, разрушавайки стените, чупейки прозорците, преобръщайки всичко наопаки? Кое щеше да бъде?
- Хм, да видим. - разкъса тишината Со Йонг, вдигайки кристала на нивото на очите си, изучавайки го от всички страни. След това го приближи към лицето на Юн Ги и се загледа в повърхността на камъка.
Намираше се толкова близо до момчето - лице в лице, разстоянието - само няколко сантиметра.
Щом се гледа в кристала, се увери, че Юн Ги бе прав - кожата му придобиваше оттенъците на пречупващите се цветове, което я правеше още по-красива; очите му - още по-приказни; устните - още по-неустоими. Желанието да скъси дистанцията помежду им на нула караше сърцето й да препуска бясно. Момчето бавно си пробиваше път в съзнанието й, макар и да не искаше да го признае.
- Не разбирам, не действа. Не виждам нищо красиво. - направи се на ударена Со Йонг с подигравателно изражение, за да скрие трепкащото си сърце. Нямаше да се предаде просто ей така. - Да не би просто на теб да ти се привиждат разни неща?

Пак Юн Ги написа:Каква беше тази отсрещна реакция? Нима нечовешките създания наистина не се трогваха от подобни жестове? Нормално, вероятно след много векове на Земята съвсем нищо не би могло да ги изненада. И въпреки това момчето тайничко долови скритата озадаченост на тъмнокосата девойка, когато той не избяга при вида й. Не че по негово мнение, имаше причина да го прави. По принцип би избягал, ако някакъв психопат го преследва и иска да го клъцне. Не че, сигурно, бе разбрал, че е психопат. Дори в последно време се чудеше самият той какъв е. От една страна никак не му се харесваше, че не можеше да се контролира и щом зърнеше приказното гумихо, хукваше по петите му. Това хвърляше доста въпроси в съзнанието му, а една малка част от него, дори се страхуваше от самия себе си. Вече се питаше щом бе способен да преследва някого неуморно, без да знае причината за това, то какво ли следваше да разбере за себе си?! Определено сега не искаше да размишлява върху това, но с отминаване на времето, бе започнал да се вглежда в детайлите, забелязвайки неща, които преди, като повечето хора, въобще не отразяваше. На какво ли се дължеше орловия му поглед и това чувство на висока ориентировъчност?
- Нима? Странно... Може би действа само при мен. - отвърна младежът, забелязвайки несериозната нотка в гласа на лисичката. Да, явно опитваше да го будалка. Ха, още не бе наясно, че той бе прекалено прозорлив младеж. Подсмихна се под мустак и тръгна в произволна посока с бавни, отмерени стъпки. Усети как момичето тихомълком го последва, а в един неочакван момент той отново се извърна към нея, спирайки се. Отново ги деляха незначителни сантиметри, докато Ю не се наведе към нея. Забеляза как девойката рязко стисна очи, очаквайки да се случи нещо. В следващият миг, Юнги бавно протегна ръка и махна розовото листенце, заклещило се между гъстата й мека коса.
- Готово… Какво правиш? - запита изведнъж, правейки се на учуден, задето момичето стоеше със затворени очи. Разбира се, издайническа бегла усмивка се спотайваше върху плътните му устни, но само толкова. Младежът улови едната бяла длан да лисичката, след което продължи бавно да крачи по пустата пътечка, обградена от красиви дървета. Светулките ставаха все по-многобройни, а жълтите им фенери сякаш ти показваха пътя.
- Това е предпазна мярка. Не искам отново да ми избягаш. Честна дума, не обичам да играя на криеница. Като малък, винаги избягвах тази игра, защото всеки път ме караха аз да мижа. - каза Юн Ги, поглеждайки към хванатите им ръце, чиито два телесни цвята се сливаха по контрастно красив начин.

Ким Со Йонг написа:Глупачка! Глупачка! Глупачка! Как въобще й хрумна, че Юн Ги би пожелал да я целуне? Как й мина през ума, че може да вкуси устните му, които постоянно я приканваха да се приближи по-близо, но вместо това тя се отдалечаваше.
Това бе единственият избор - мислите за момчето бяха напълно немислими, забранени! Именно поради тази причина, освен огромно унижение, което я даваше, изпитваше и благодарност - благодарност към Юн Ги, че не сля устните си с нейните. Така бе по-добре, защото нямаше да й се налага да се тормози постоянно, вечер да търси отново нежния допир, да се събужда в малките часове и да плаче, закопняла за момчето. Да, Со Йонг се привързваше лесно към хората - особено към мистериозни хора като индивида до себе си.
Усещаше ръката му, хванала здраво нейната, сякаш се опитваше да я задържи тук, сякаш тя бе балон, който всеки момент щеше да излети.
Истината бе, че Со Йонг се чувстваше като балон, колкото и странно да звучи. За първи път от години чувстваше лекота при всяко свое движение. Летаргията се бе разсеяла, отпускайки мускулите й. Беше невероятно как такова нещо се случваше само защото някой като Юн Ги - не, по-скоро Юн Ги - бе до нея. Сякаш той бе дъгата след дъжда, даваща надежда на отчаяните. Но Со Йонг знаеше, че дъгата не е вечна.
Момичето се намръщи на тази мисъл, прехапвайки устна. Предпочиташе да се съсредоточи върху нещо друго. Погледът й зашари безцелно наоколо, "попивайки" красивите цветя, окъпани в мека лунна светлина, лекият ветрец, играещ си с клоните на дърветата, а след това... Юн Ги. Лицето му бе придобило ангелски черти, озарено от луната. Беше толкова красив, че Со Йонг трябваше да си припомни как се диша. Болеше я - пръстите й трескаво се изкушаваха да обходят лицето на момчето, разучавайки всеки милиметър. Искаше да запомни всяка бенка, всеки белег; да "погълне" всичко, за да сглоби пъзела Юн Ги, когато се събуди нощем и той не е до нея. Разбира се, че така щеше да стане - младежът щеше да е просто блян за Со Йонг; образ, който тя съживява чрез спомените.
- Мамо, виж опашките! Мамо, мамо! - детски глас накара девойката да застине на място, заставяйки ръката си да се плъзне от тази на Юн Ги.
Изплашените й очи трескаво сканираха пътечките в далечината - малко момиченце, ядящо сладолед дърпаше ръкава на майка си, за да й обърне внимание. Щом погледите им се засякоха, детето замръзна, твърде уплашено, за да направи каквото и да е.
Со Йонг имаше секунди, само секунди преди майката да я съзре и тайната й да бъде разкрита.
По-големият проблем? Момичето нямаше сили - не бе яла цял ден, а цялото движение я бе изтощило. Коремът й протестираше, молейки се за храна.
Не можеше да побегне за секунди, нито да се покатери на някое дърво. Бе напълно безпомощна.
- Моля те, махни ме оттук... веднага. - примоли се на Юн Ги с болезнен шепот, след което пое уморено ръката му в нейната - безгласно "Вярвам ти.Моля те, не ме предавай" се разнесе в нощта.

Пак Юн Ги написа:Капанът на нощта. Мислиш си, бродейки спокойно по глухата и празна алея, че си съвсем сам. Дори фактът, че по всяко време друго същество би могло да се озове на същото място, където си ти, нощем някак подобни безпокойствия не те караха да се тревожиш. Всичко бе така успокояващо и омайно отпускащо, че в един миг просто забравяш опцията, че може да не си сам. Черната пелерина, обгръщаща голямата сферична планета, блещукащите в мрака многобройни светлинки и вълшебното им сияние, всичко те омайваше почти до пълна забрава, карайки те да се почувстваш като единственото живо същество на земното кълбо. На Юн му се беше случвало, вече бе изпитал това чувство. Както си стои и несъзнателно бива съвсем самовглъбен в себе си, някой да се появи като от нищото и да го стресне. За щастие до сега ангелите му си бяха на мястото, въпреки случаите, в които аха да изскочат навън и да го отведат на оня свят. Не, дори да звучеше, не бе никак забавно. Сърцето не бе толкоз могъща машина и трябваше да се пази, а преминавайки изведнъж от спокойно, до изплашено положение, като нищо можеше да пострада.
Изневиделица, тъмнокоското дочу натрапчиво подскачане на малко дете, а непосредствено до него и гласа на порицаваща майка. Докато мозъкът му регистрира нещо погрешно в това, вече до ушите му успя да достигне и детската еуфория, изцяло насочена към бедното гумихо до него... Какво?! Как?! Нещо жегна момчето право в гърдите, изпращайки нажежено кълбо от нерви, което успя за нула време да се разпространи из тялото му. Почувства остри тръпки да го накарат да се извърне и загледа в ставащото. Температурата на кръвта му бе вече с една идея по-висока и той го усещаше. Дори няколко почти незабележими капчици пот избиха по гладкото му чело. С една дума, човекът се стъписа дори повече от жертвата в тази ситуация. Което бе наистина странно, ако започнеш да го обмисляш. Сякаш младежът притежаваше въпросните девет опашки, чието споменаваше отекна като ехо в планина. За момент спря с мисловната дейност и си го представи. С големи и отмерени крачки, Юнги пристъпваше по тихата алея,поемайки от аромата на летните цветя. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба му, а малко по-надолу се мърдаха и деветте пухкави опашки със синкав магически отенък и свой собствен характер. В един момент на хоризонта изникна девойката, която с някак тревожен поглед препречи пътя на разхождащия се опашат индивид, сочейки му към далечината, която не си правеше труда да фокусира. Тъмнокосият погледна и видя задаващите се хора, докато девойката всячески опитваше да скрие мятащите се опашки с ръце, сякаш обуздаваше див звяр в джунглата. Но дали бе нормално да си представяш забавна картинка, в момент като сегашния? На Юн му трябваше шамар, за да слезе отново на земята. Само че въпросното спасение така и не дойде, поради което младежът бе принуден да поеме нещата под своя контрол, преди ситуацията да е станала неконтролируема. А станеше ли такава, то господин Пак нямаше да си го прости. Нямаше да си прости, че и можел, но не е защитил човека до себе си. Особено след като тя изрече тези безмълвни слова, държейки с трепереща длан, неговата.
Той й отвърна просто с очи, сякаш обещаващи вечна за крила. „Спокойно, не ще те предам“. Не му бе нужно повече време, което да губи напразно, затова побърза да улови отново ръката й, този път толкова здраво, че да не може да му се изплъзне пак. Следващото, което стори, бе да затаи дъх и да се затича, заедно с тъмнокосата девойка. Странна успокоителна усмивка се изписа на лицето му, когато зърна собственото си колело до дървото насреща. Обърна за секунди и дари заразяващото си спокойствие и енергия на своята спътница, а само секунди по-късно, двамата вече се намираха на превозното средство.
- Хвани ме здраво. – каза простичко той, с нотка на вълнение и достатъчно неспокойство. Сърцето му все още биеше лудо в гърдите, но този път не бе от ситуацията, която ги накара да избягат. Беше самият факт, че той, Пак Юн Ги, извършваше бягство, при това заедно с нея. Неговата тайнствена лисичка. Момичето, което изцяло бе съвзело съзнанието му в последно време, и което бе обект на безпричинно преследване от негова страна. Тя не бе уникална, заради онези девет опашки, които я караха често да се крие и страхува от света на хората. Тя притежаваше нещо, друго, нещо много по-ценно и това бе едно красиво и истинско сърце. Сърце, което въпреки болезнените си страхове, му се бе доверило и сега до допускаше бавно до себе си. Него. Този Пак Юн Ги. Дали бе за добро, не можеше да каже. Но знаеше единствено, че за първи път се чувства толкова необикновено, за първи път нещо вътре в него трепкаше, докарвайки му приливът от чувства и емоции, който му бе нужен, за да се почувства жив. Сега дори се чувстваше повече от жив. Не беше просто жив човек, а човек, който живее. Долавяше не само дишането си, а и ритмичния ритъм на сърцето си.
Двамата се носеха с лекота по равния път, а вятърът ласкаво галеше косите им, и закачливо гъделичкаше бузите им. Пейзажът се менеше непрекъснато. Дърветата в парка на кулата Намсан, отдавна бяха останали някъде назад, а с това и случката преди малко, разминала се почти на косъм, избледняваше и потъваше в миналото. Сърцата обаче все още биеха учестено, изпълнени с емоции. Юнги чувстваше как нежните ръце на тъмнокоската обвиват кръста му, усещаше и главата, опряна на рамото му. Същевременно опитваше да не се разсейва със странични мисли, а да си гледа пътя. Тъкмо се ме възгордял от тази геройска постъпка. За първи път се явяваше спасител на някого. За първи път бе направил нещо полезно, едно добро дело. Вече можеше да се рече човек. Бе така доволен от себе си, че вече спокойно можеше да умре. Не че имаше подобно намерение. Сега имаше някого, когото да защитава. Така че вероятно тепърва щеше да се чувства така значим и тепърва щеше да постъпва геройски. Надяваше се само, да не е попрекалил с комиксите, защото не му се нравеше мисълта, те да влияят на моментните му чувства, преливащи едно в друго със скоростта на комета. Още малко и щеше да накара колелото си да полети във въздуха, а двамата с лисичката току-виж посетили луната, или някоя друга планета в космическото пространство.
Вече бе доста късно. Не знаеше дори колко е часът, но вероятно бе достатъчно късно, че повечето заведения за хранене да затворят. Юн се питаше къде да отведе момичето сега, тъй като мозъкът му своеволно се бе барикадирал и отказваше да действа, дарявайки младежа с някакви гениални идеи и етц. А от друга страна той вече бе дочул упоритото къркорене на стомаха й, което говореше, че имаше нужда от някаква храна. През съзнанието на Юн преминаха спомените от многото чипсове, които бе омел по-рано днес, както и този ванилов сладолед, който така и не успя да опита. Налегна го лека тъга, която бързо отмина, след като пред очите на момчето се откри решението. Той внезапно спря колелото си, при което девойката отзад леко се размърда, внезапно извадена от приятния си транс. Тъмнокосият енергично слезе и подкани лисичката да го последва. Намираха се на тясна уличка, озарена от светлините на витрината отсреща. Това бе заведението на чичо Го.
- Хайде, ела. – рече той, отправяйки поглед към лисичката и удостоявайки я с убеждаваща усмивка. Запъти се към малкото заведение, и въпреки табелката на вратата „Дами, още сме в ремонт“, той влезе съвсем необезпокоявано вътре, изчаквайки компанията му да погледна примера му.
- Момичета, много сте настоятелни, ще отворя след отпуската... – някъде от дъното се подаде един мъжки глас, а щом стана ясно осезаем, вече бе ясен и източникът му. Насреща стоеше мъж на около четиридесет,но за възрастта си добре изглеждащ, с прилежно подбрано облекло, подходящо за готвене и същевременно някак стилно. Щом фигурата му се озова пред потенциалните клиенти, господинът позна тъмнокосото момче, а на лицето му с изписа приятна изненада.
- О, Юн Ги. Много време мина. – поздрави го и гостоприемно го подкани с жест да се настани на барчето, където винаги сядаше, когато бе още редовен клиент тук.
- Така е. Аджоши, сега, след като не съм идва лот толкова време, искам да приготвиш най-вкусния рамен. Както само ти го можеш, нали? – Юн пристъпи напред, но после за миг се обърна назад. Трябваше да провери нещо. Девойката... Слава богу, тя бе тук, а опашките й не се виждаха. Да, лунната светлина не можеше да влети тук, затова всичко бе наред.
- Разбира се, за теб винаги. Хм, виждам, че си довел и компания. Приятелката ти? – запита със скрито любопитство мъжът, захващайки се да прави поръчания рамен.
- Не е ли очевидно? – отвърна Юн и се ухили, заемайки обичайното си място. Още го помнеше. Дълго бе идвал тук като по-малък. Дори вече не помнеше причината, поради която престана, но бе убеден, че чичо Го винаги щеше да го приветства с радост и гостоприемство, както направи и сега. Това бе може би най-добросърдечният възрастен човек, който Юн познаваше. Повечето само знаеха да ти се сопват за щяло и нещяло.
- Приятелка или не, може да се чувства винаги добре дошла. – усмихна се в отговор и постави двете порции с топъл рамен на дървения плот.
- Заповядайте, приятен апетит. – Го се усмихна така, сякаш се радваше на двамата младежи като на свои родни деца. Може би факта, че животът му бе отнел възможността да създаде потомство, го караше на се радва и на малките неща. Затова бе готов винаги да даде всеотдайна помощ и да окаже подкрепа на околните. Това говореше, че когато животът ти отнема, всъщност ставаш по-добър човек. Защото тогава започваш да цениш и най-малкото което имаш, или което срещаш по пътя си.

Ким Со Йонг написа:Поредната беззвездна нощ се бе спуснала над Сеул, обвивайки мрачните си ръце около града.
Леденият вятър брулеше осиротелите клони на дърветата, които отчаяно се полюшваха сякаш оплакваха тъжната си орис. Да, всяка есен част от теб да умира, да се отронва скръбно и да тупва на опустялата земя, беше тъжно. Но още по –тъжен бе фактът, че това беше един неспирен кръговрат – дърветата знаеха, че щом слънцето започне да оттегля топлите си лъчи, те бавно почваха да губят своите листа – едно по едно. Всяка есен те трябваше да преживяват този ужас… отново и отново, до самия край.
Подобна беше ситуацията и при Со Йонг – момичето, чийто силует бавно и с грациозни стъпки излизаше от пълния мрак, за да намери поне малко светлина в лицето на голямата лампа близо до една от многото пейки, сложени безразборно в този парк.
Отново беше тук – кътчето на усамотение, където идваше винаги когато й бе трудно да води този скучен и изтощителен начин на живот.
Беше й дошло до гуша от забързаното ежедневие, в което се намираше, имаше чувството, че се е качила на влакче на ужасите, което не спира да прави резки завои; не издържаше да гледа как хората се унищожаваха взаимно, как съвремието ги бе променило дотолкова, че повечето се интересуваха повече от вещите си, отколкото от семейството, от околните. С мъка виждаше как богат човек, облечен от глава до пети в маркови дрехи, подминаваше бездомник, който молеше за малко храна, без да му мигне окото, без дори сърцето му да трепне мъничко… може би нямаше такова.
Но какво ли знаеше Со Йонг? Беше просто една 100-годишна гумихо, която беше наясно с едно – трябваше да се приспособи с този начин на живот, ако иска да бъде сред хората… някак трябваше да се впише. Защо ли? И тя не беше сигурна. Може би все още не бе загубила вярата, че ще може да запази поне една любов тук, веднъж завинаги ще разбие мита за себе си, който сама бе създала – митът, че прилича на дърветата – за известно време допускаше човек до себе си, пазеше го под крилото си (по – точно опашката), позволяваше му да се запечата в сърцето й, а след това идваше болезнената кулминация, състояща се от смъртта на любимия, с което завършваше непрестанния цикъл, наречен животът на една гумихо.
Именно заради това момичето предпочиташе да бъде страничен наблюдател, просто зрител в пиесата Живот. Беше сама, обградена от дебелите стени на страха, които лично бе построила.
Разбира се, на пръв поглед никой не можеше да види това – бе същото като да разбере, че не е напълно човек. Хората не знаеха какво се крие под красивите и топли шоколадови очи, пухкавите устни с прасковен цвят, невинното изражение на крехкото младо девойче – никой дори не подозираше, че под тази фасада стои легенда от фолклора с голяма сила, бързина, ловкост, но и много несигурност.
Може би така беше най – добре, нали? Все пак кой иска да разбере, че сред хората върви свръхестествено същество на 100 години, което дори може да е опасно? Не, трябваше да пази тайната си докрай, а за да го направи трябваше да страни от всички – така няма как да навреди нито на себе си, нито на околните. Щеше да бъде просто сянката Ким Со Йонг, която няма семейство и приятели; просто сянка, която броди в тъмнината сама, опитвайки се да намери някаква надежда.
Тиха въздишка се отрони от гърдите на момичето, слагайки край на екзистенциалните й мисли. Сега беше просто обикновен човек в парка, носещ леко изтъркани джинси, черни ботуши без ток, сив шлифер, стигащ до колената, и червен шал, увит около врата. Това трябваше да е тя тук и в момента. Без 9 опашки поне тази нощ заради липсата на луна в небосвода. Напълно нормално момиче без животински израстъци.
Единственото, което й напомни, че не е напълно човек бе пламъчето, което осезаемо трепна вътре в нея при приближаването й към езерцето.
В този миг пристъп на страх завладя съзнанието й, паническият вятър се засили над синьото нещо вътре в момичето, заради което силите й драстично отслабнаха, карайки Со Йонг да се чувства уязвима и лесно чуплива. Сякаш едно побутване щеше да е пагубно за нея, щеше да падне и да се разбие на милиони парченца.
С треперещи крайници и невиждащ поглед момичето започна да бяга. Не знаеше къде точно отива, а заради водата и обонянието й изневеряваше. Знаеше само, че трябваше да се махне оттук, трябваше да избяга някъде далеч от водата.

Пак Юн Ги написа:Ммммм. Беше толкова приятно...да не правиш нищо.
О, умора..О, Юнги беше толкова уморен. Чудно каква ли бе причината, но той поне си я знаеше. Ненавиждаше ги. Онези проклети семейни събирания за обяд, би дал мило и драго да ги избегне..Същото се отнасяше и за частните уроци по мениджмънт. За бога..Та младият господин ги бе изучавал от пеленаче...всички маркетингови стратегии и прочее. Вместо майчина приказка и целувка за лека нощ, всяка вечер слушаше ценовите листи...И сега...отново. Защо трябваше да го измъчват така? Честна дума...това справедливо ли беше? Що за оправдание му бе дал баща му? Че скоро, много скоро щял да наследи компанията и трябвало да бъде напълно готов...Ха, сякаш изученото до тук се забравяше лесно, при положение, че не са те оставяли да дишаш почти 18 години...Колко нелепо. Но пък в интерес на истината, за един самотник, като Юн Ги..нямаше друго занимание. Сякаш всичко, за което си бе мечтал като дете, никога не беше достойно за неговото ниво. Мда, единствените хобита които можеше да има, все бяха свързани с по-елитните спортове, които хората в бизнес средите практикуваха. Като езда например. Всъщност, това бе единственото, което Юн обичаше, не толкова за друго, колкото поради факта ,че конете бяха добри слушатели... И все пак...момчето изключително рядко използваше Вип привилегията си и почти не се всяваше в онзи специален клуб по езда. Не искаше да ги вижда...Останалите, които все му втълпяваха, че могат да му бъдат наистина добри приятели.. Тал-Ним, Сон-Ю, Дон-Жил...Както и онова глезено девойче Су-Е, което сякаш бе галено с такова леко перце, че ходеше в болницата дори когато си счупи нокътчето. Айгу, никой от тях не ставаше нито за приятел, нито за него друго освен досаден фрагмент от интериора. Всички си мислеха, че проблемът е в това, че младият господин не намираше никого за достоен...това се бе превърнало в цялостното мнение на околните а него и ето, че всеки в обкръжението му го гладеше с респект. Докато зад гърба му, разбира се..го одумваха колко бил горд и непоклатим, заради богаташкия си марков задник. Не е не беше истина, Юн-Ги реално беше марков. Целият, от главата до петите. И второ мнение по въпроса нямаше. Но..това не променяше факта, че всички си бяха изкарали изключително грешна преценка за него самия. При това поради простата причина, че очевидно никой не виждаше в него Юн Ги, а всички забелязваха единствено Богатият наследник Пак Юн Ги. Ха, тези хора не преставаха да живеят в клишираната драма, където богатите хора несъмнено бяха на върха на егоцентризма, хладнокръвието и гордостта. Не че като цяло в кръвта на Юн нямаше по малко и от трите качества, но истината бе коренно различна от хорските представи. Но както и да е, едва и имаше голямо значение какво мислят другите, щом на младежът не му пукаше...
В момента си бе дал напълно заслужената почивка, но пък ще попитате...Защо му е да се излежава на леко влажната тревица, под „неговото“ дърво, при положение, че си има дом? Е, тук реално имаше просто обяснение - Не, той не си играеше на скитник...просто знаейки факта, че вкъщи е невъзможно да остане необезпокояван за повече от минута, нашият Юн-Ги всяка вечер бягаше от „палатът“ си и идваше тук..в красивия градски парк, където цареше завидно спокойствие по това време на денонощието. Разбира се...баща му беше пратил хора да го търсят, както всяка вечер и за него това си беше чисто бягство от второто семейно събиране за дена, но пък...съгласете си - Кой човек би могъл да понесе цели ДВЕ семейни събирания в един ден? Ма, както сами предположихте, това би било прекалено мъчително за Юн и той нямаше намерение да си доусложнява животеца с присъствие в моменти, изискващи концентрация и напрягане на мозъчните клетки. Стигаше му обяда, по време на който дори не слагаше и залък в уста, тъй като от личен опит знаеше, че останалите присъстващи на масата чакат само това, за да те...задавят мигновено с острия си въпрос. Мдам, очевидно това бе ежедневието на един млад наследник. Не бе кой знае колко весело. Даже никак весело. Изобщо веселбата липсваше от където и да го погледнеш. И ако някой не бе наясно какво представлява въпросното зло - „семейно събиране“, то бе важно да се отчете, че не присъстваха единствено членове на семейството. Колкото и иронично да звучи на богаташката трапеза сядаха: един биологичен баща, една мащеха, една любовница на биологичния баща, един приятел на бащата+любовник на мащехата(две в едно), майката на мащехата, дъщерята на любовницата и малкото седемгодишно синче на мащехата(предполагаемото братче на Юн) и..разбира се, нашият Юн Ги, което не обелваше и дума. Все път щом тази картинка се отвореше пред очите на тъмнокосото, истинската му кръв, тази намираща се под студените вени - кипваше. Но нали бе богатият наследник и като такъв му бе кристално ясно че трябва да сдържа гнева си и всичко останало..За щастие поне до сега бе в състояние да го прави. Тъжната истина бе, че момчето никога през живота си не бе имало възможността да излее емоциите си навън. Никога..не можеше да покаже искрените си чувства и сега вече последиците бяха ясни - той се бе превърнал в истинска кукла на конци. Въпрос беше - „А кой е кукловодът?“
Разбира се, той не възнамеряваше да се измъчва със сложни въпроси, като този и просто оставяше впечатление у хората, че доста често го мързи дори да диша и да си държи очите отворени. Реално нищо от това не бе вярно, тъй като стига да поискаше, Юн можеше да бъде крайно енергична персона, но...до сега не бе видял основателна причина да стане такъв. Сякаш..сякаш наистина вече нищо не го интересуваше, не виждаше и не намираше смисъла на живота си..А дали бе спрял и да го търси? Вероятно не. Все още имаше скрито око в него, което непрестанно се оглеждаше и се молеше някога, някъде да забележи нещо, заради което си заслужава да продължи...Това сигурно се наричаше „надежда“. Да, нямаше какво друго да е. Все пак, да се върнем на парка и дървото на Юн-Ги. Той от край време лежеше под това дърво, странното бе, че под него намираше повече уют и топлина, отколкото върху някоя от пейките, разпръснати по алеите в парка. Често пъти при него идваха отминаващите по алеята деца, които го смятаха за добре облечен скитник и го завиваха с огледалцата си на Пороро, или пък му даваха цветни дъвки. Да, точно така..те поне имаха чисти сърца. Колко жалко, че никой човек не успяваше да запази своето такова, а с времето ставаше все по- мръсно и по-мръсно.
Внезапно в празната отпочиваща главица на Юн изникна нещо. Той бе момче с наистина добре развит слух, имаше дори онова рядко срещано качество - „чувствителен вкус“, присъщо за добрите майстор-готвачи. Както и да е, паметта му се е пробудила незнайно как, защо и от какво..Едно бе сигурно - в съзнанието му закънтяха стъпки, при това доста познати стъпки...Нещо много бързо се приближаваше към алеята на неговото дърво. Какво ли бе? Не..Кой? И защо, по дяволите, тичаше толкова бързо?
Доста дълга верига от въпроси заседна в главата му и тъмнокосият младеж не успя да изпразни отново мислите си. В такъв случай нямаше голям избор - трябваше да се надигне и да прекъсне дрямката си.
- Айшш, ама че шум...- преди да започне генералното оплакване обаче, нещо успя да прикове погледа на Юн, прекъсвайки дългото му протягане, което го караше да изглежда още по-висок, като огромен стълб насред тревата.
Това бе...О..Онова момиче..Какво? Онова момиче?!
Споменът за лицето, в момента задаващо се с ужасна бързина накара Юнги за миг да замръзне на мястото си. Не можеше да повярва, че я вижда отново..Дори не знаеше защо, по дяволите започна да я търси след онзи ден, в който случайно я бе видял пред остъклението на кафенето...Не знаеше какви дяволи да го погнали, че бе хукнал изневиделица след нея, съвсем машинално. Не знаеше...За първи път в живота си не разбираше собствените си действия. Какво? Защо? Не можеше да отговори...
Не беше, като да я познава..Не, не беше. Бе я зърнал само веднъж, за няколко секунди, дори не директно, а през остъкление...Но това като е ли бе достатъчно да му се загнезди в главата и упорито да го кара да я търси. Ах, защо? Единственият начин да си отговори бе, да я намери. Не че знаеше какво да й каже, но..Някой да имаше друго предложение? Младият мъж дори бе посетил личния си лекар, но след страшната му поставена диагноза на хиперманиакалност, бе сметнал, че дори напредналата медицина допуска огромни грешки... Както и да е, този път не смяташе да я изпуска. Иначе как щеше да я намери отново? Та от бе претърсил цял Сеул, дори околностите му и не успя да открие проклетата непозната, дръзнала да нарушава душевния му мир. Но сега..в този късен час..всичко щеше да приключи.
На лицето на Юн се бе изписала леко плашеща усмивка, или поне така изглеждаше, заради сенките спуснали се върху извивките на лицето му...В следващият момент той протегна ръка и успешно улови китката на бягащото момиче. С твърде бързи движения, които не биха я оставили да осъзнае случващото се, тъмнокоското почти опря девойката до своето дърво, като сетне спря лицето си на сантиметър от нейното. В момента не размишляваше особено, просто искаше добре да разгледа създанието, чиято китка държеше някак собственически. Леко изпитателните му очи пробягваха ту по едната, ту по другата страна на лицето й, сякаш анализирайки всяка чертичка или трапчинка от него. Имаше чисто лице...Кожата й изглеждаше много мека и гладка... А, какво въобще значеше това?
Преди да продължи, анализът бе прекъснат и внезапно се появи някакъв краен извод, който още повече притесни момчето. „Нищо особено. Нямам идея защо я преследваш?!“
О, какво по Пароро! Нелепо. Наистина нелепо. И пак „Защо?“
- Ти.. - измърмори младежът, но дори това докосна нежно пространството, като красив шепот. В интересна истината, освен всичко, Ю имаше много приятел глас. Осъзнавайки, че в момента е твърде объркан обаче, той тихо прочисти гърло и реши да зададе малко стряскащия си въпрос. Какво да се прави, като бе твърде директен човек? Това може би отрицателна последица от рядкото му общуване с други себеподобни форми на живот.
- Коя си ти? - въпросът се изтръгна по един крайно нечуван начин. Сякаш не бе нито въпрос, нито отговор, нито съобщително изречение..Защо за бога гореше толкова странно? Нищо чудно, че никой не се осмеляваше да го доближи, освен ако не е предубеден, че си заслужава.

Ким Со Йонг написа:Защо? ЗАЩО? ЗАЩО?
Този четирибуквен въпрос се въртеше в главата на Со Йонг непрестанно, разбивайки се във всички части на съзнанието й.
Защо този човек я придърпа рязко към дървото? Защо се държеше така? И то точно сега?
Какъв беше той?С какво го беше впечатлила толкова, че очите му обстойно пребродиха лицето й, разучавайки всяка негова извивка?
На всички тези въпросителни момичето нямаше отговор. В момента знаеше само две неща:
Първо - слава богу, водата вече беше надалеч; второ – точно в този миг срещу нея стоеше чудато, високо тъмнокосо момче, чието лице не бе показано в цялата си прелест заради липсата на достатъчно осветление.
Какво трябваше да направи Со Йонг? Трябваше ли да избяга, да го нарани като същинска гумихо, както би направила с всеки срещнат, който постъпи по този начин?
Би могла просто да го докара до безсъзнание с едно мигване на окото, но какво печелеше тя? Нима животът й щеше да стане по – лесен? Май този път щеше да се наложи разговорите да влязат в действие, колкото и да ужасяваха момичето, което предпочиташе да мълчи и да слуша, отколкото да говори. Не беше в неин стил да говори още повече с непознати – хора, които можеше лесно да убие, толкова лесно раними и крехки. С лекота можеше да си играе с тях – човешкият род беше играчката, а тя – детето, което имаше властта с едно движение да им прекърши врата например.
В случая обаче не можеше да стори това – единствената възможност бе да стои на милиметри от непознатия, да се опитва да разучи израженията, които играят по лицето му и да слуша. Само това.
В мига, в който момчето проговори, коленете на Со Йонг омекнаха. Успокояваща, лежерна и мека мелодия се разнесе във въздуха – мелодия, която те кара да си представиш зелени поляни, разцъфнали цветя, свеж въздух, ясно небе… уют и сигурност, които изпълват душата ти. Сякаш си попаднал в Рая и игриво подскачаш от облак на облак, а пухкавите им основи нежно галеха сетивата ти.
Но това бе просто гласът на момчето – неговият плътен и топъл глас.
Со Йонг прочисти гърло, след като се опомни – беше й зададен най – логичният, но и същевременно странен въпрос – логичен, защото не се познаваха поне доколкото й бе известно; странен заради тона, с който й бе зададен… сякаш непознатият я бе виждал преди и искаше да разбере нещо, сякаш се опитваше да разгадае момичето, разучавайки я и почти изпивайки я с поглед.
-Ъъ, не мисля, че се познаваме. Може би ме бъркаш с някого. Не съм те виждала преди, така че какво ще кажеш да ме пуснеш и всеки да си отива по пътя? Така ще е най – добре, не мислиш ли? – изстреля наведнъж Со Йонг, след като най – накрая реши да отговори на отдавна зададения й въпрос и се вгледа в очите на момчето, опитвайки се да разчете някаква реакция.
Не знаеше дали това е най – правилното решение, но само то й дойде на ум – трябваше да си тръгне, за да не го нарани в последствие, трябваше да си тръгне и то мирно… без да показва лисичата си страна, която почти непрекъснато дращеше, желаейки да експлодира из вените на Со Йонг и да я завладее.

Пак Юн Ги написа:И ето, е след известно време, Юн получи своят така дългоочакван отговор, заради който до преди няколко дена бе обиколил цял Сеул и околностите му. Нещо обаче той не се бе оказал задоволителен за младежът и думите на девойката сякаш просто пропаднаха в невидима бездънна яма, преди да са успели да се доберат до неговите де уши.
Очевидно младият господин нямаше намерение скоро да остави новата си „придобивка“, заради която кажи речи наченките на лудост у него се бяха засилили..Дори нещо повече - докато тъмните му, като натурален шоколад ириси, конфигурираха отсрещния образ, Юн Ги все по-задълбочено обмисляше идеята да запази да себе си тази жива придобивка, сякаш внезапно бе намерил в нея нещо забавно и интересно. Да, това бе нещо ново и от части звучеше плашещо, но от друга страна какво ли не можеше да се очаква от странните мозъчни клетки на тъмнокосия?
Сега открито можехме да се усъмним, че щеше да остави девойчето ,след като получи своя задоволителен отговор. Защото сякаш след него щеше да се появи нов въпрос, след него още един..и още един. А това от своя страна навеждаше на мисълта, че на пръв поглед нормалното и обикновено момиче пред него..реално бе истинска мистерия. Наистина всичко в момента се намираше в един съвършен контраст и затова беше доста трудно да предположим какъв би бил развоят на събитията. Едно обаче беше сигурно..Това, че отминалите думи на странницата бяха грешен отговор за него. В интерес на истината, Юн не обръщаше голямо внимание на думите на който ида е, тъй като повечето случаи те не значеха нищо за него...просто празни приказки. Да, точно така, пълна загуба на време. Дори в началото бе съвсем предубеден, че и сега отново всичко ще се окаже пълно пилеене на ценно време, но...Странното бе, е колкото повече съзерцаване своята придобивка, толкова повече му се виждаше..как да го кажем..позната? Не, дори това не бе точното определение. Но в него като от нищото се бе зародило истинското желание да я задържи и запази за себе си, което бе напълно нелепо..и дори невъзможно. Как би могъл да запази да себе си живо същество? Никой не можеше да практикува подобни магии, пък и за какво, по Пороро, му беше това момиче? Не знаеше. Ах, наистина не знаеше. Беше толкова зает с разни такива ненормални въпроси, че чак нямаше и време да се запита дали полудява..А може би отдавна бе наясно, че е така.
- Наистина? Защо говориш толкова ограничено? Опитай да следиш и другите гледни токи. Например, за някое лошо момче, това не би бил Никак задоволителен отговор. Не си ли съгласна? - макар и винаги да допускаше една и съща грешка по време на разговор, какъвто наистина рядко водеше...младежът никога не се притесняваше, дори и да изглежда, като глупав философ в чуждите очи. Нямаше значение, защото в крайна сметка всичко се компенсираше от приятният му глас, наподобяващ синхронният полет на ято красиви прелетни птички. Пък и самият той рядко обръщаше внимание на това което казваше. Дори сега, след изминалите си думи, не последва нито една от възможните логични и предвидими варианти за нормална реакция. За бога, нима имаше нещо у Юн, което можеше спокойно да се нарече „нормално“?
Не измина и минута след думите му, когато младият господин се приведе още малко напред, снижавайки леко стойката си, колкото да се изравни с девойката. Докато топлата му ръка все още държеше в коварна хватка чуждата нежна китка, отново неговия странен поглед обхождаше лицето и..но този път не беше всяка черта от него, защото и двете му тъмни бездни в синхрон се въртяха около един елемент - устните на момичето. През това време ароматният му дъх леко галеше брадичката й, но как ли го чувстваше тя?
От страни картинката вероятно не звучеше токова сложна - до дървото просто имаше момиче, и момче, което възнамеряваше да усети вкуса на чуждите устни. Вероятно точно, като в една от запомнящите се култови сцени в романтичните драми. Или поне такова впечатление биха оставили тези образи у някой случаен минувач по близката алея.
Но всъщност в момента Юнги само нагледно разучаваше въпросният компонент, несъзнателно или не толкова, навлизайки в нейното лично пространство. Да, ето кое беше странното и налудничавото. Младежът никога не бе правил така. Какво ли го прихващаше? Той дори умишлено избягваше хората, опитващи се да окупират собственото му лично пространство, а сега...сега той...Защо ли го правеше?
Колко ли бяха....общо? Богатите жени, с които баща му вечно му уреждаше срещи, под претекст, че всяка от тях е най-подходяща за титлата „неговото момиче“? Естествено, нищо друго нямаше значение, освен това, че всяка една бе изискана и сдържана дама, известна с много пари на родителите си. Отново като в драмите, баща му наистина си вярваше, че само такива лицемерни личности биха били достойни за обкръжението на неговия син. И разбира се, само и единствено Юн-Ги не беше сляп за истината. За щастие той достатъчно деликатно умееше да отблъсва всички дами по време на уредените им срещи, особено в мига, в който опитат да допуснат най-голямата грешка - да нахлуят в личното пространство на младия господин. От доста време насам той наистина искаше да ядоса баща си. При това не толкова, за да спечели заетото му внимание, колкото за да си извоюва собствено право на избор. Защото и до моментът имаше чувството, че живее чужд живот, а не своят собствен. Тъжно. Това бе наистина тъжно. До кога ли щеше да е такова обаче...
Размишлявайки върху тези мисли, изведнъж в главата на Юн започна да се заражда нещо, като фиксидея..Перфектният начин да ядоса биологичния си баща бе именно да излиза с момиче, което то не е одобрил предварително. О, да..това щеше да го нокаутира. Със сигурност нямаше да му хареса, ама никак.
Рядко се случваше и Юн да си позволя да мисли, като малко дете, готово да направи всичко ,за да привлече внимание, но пък сега каузата си заслужаваше. Наистина.
Пък и Тя, непознатата имаше хубави устни. Макар да не знаеше още какви са на вкус, тъмнокоското ги оприличаваше на две пухкави облачета.
- Щом не знаеш коя си...Искаш ли да станеш „Моето момиче“? - този път натурално шоколадовите му ириси бяха насочени към тези на момичето, като без никакъв свян продължаваха да бъдат все така шоколадово шоколадени, а мекият му глас, съпътстващ си с леко напевен тон, направи дръзките му думи да изглеждат като обяснение в любов на някой Ромео.. И въпреки че то бе далеч от мисълта, че е Ромео..често пъти не се различаваше от представите на всички момичета за „принц от приказките“...

Ким Со Йонг написа:Со Йонг просто стоеше, отпуснала се върху кората на вековното дърво, а думите някак се губеха дълбоко в гърдите й.
Не знаеше какво да каже, как да постъпи. Тъмните й очи бяха запленени от изкусителните устни на момчето, чийто аромат, още по - наситен благодарение на лисичето обоняние, я обгръщаше и завземаше ума й.
Това не беше възможно, нали? Беше някакъв сън. Някакъв странен, шантав, плашещо истински сън, който кара кожата ти да настръхне, а очите ти да придобият големината на топки за голф, но просто сън. Сън. Това трябваше да е.
Но тогава защо Со Йонг се чувстваше така? Защо усещаше сърцето си, досега приспано и дълбоко заровено под пръстта на страха и несигурността, да се пробужда и завръща с всичка сила, биейки като полудяло, лека по лека успокоявайки раните от предишните злощастни събития? Защо кръвта й бушуваше, нагорещявайки цялото й тяло, връщайки руменината по иначе бледото й лице? Какъв бе този лъч, внезапно достигнал до потъналата й във вечен мрак опустяла душа, която вече виждаше искрицата надежда, че може да бъде спасена?
Не биваше да се чувства така! Това, което изпитваше, чувствата, които напираха в нея, напълно объркани, хаотични, дори опасни... нищо от това не беше правилно! Не можеше сърцето й да се отвори просто ей така, не можеше да остави разума си и да следва емоциите, колкото и да се опитваха да я съблазнят с примамливите си ръце.
През ума на Со Йонг като на лента изникнаха предишните й срещи с любовта - страстни, пламенни, епични, но всички завършваха трагично.Беше като омагьосан кръг, цикъл, който с всяко завъртане убиваше част от момичето. Всеки път тя трябваше да пада в пепелта на скръбта и отчаянието и да се изправя като феникс. Но за разлика от птицата, Со Йонг нямаше крила, които да й помогнат да полети в нормалния ритъм на живота; имаше си само 9 опашки, които й напомняха, че не е човек и че никога няма да бъде обикновена като останалите, а щеше да е просто една опасна гумихо.
Не искаше да става така и с момчето, което изглеждаше някак омагьосано от устните на Со Йонг. Искаше то да живее нормален, доколкото е възможно за странен човек като него, живот. Не можеше да преживее още една гибел на човек, вече бе изгубила достатъчно, нямаше да може да се изправи отново и да продължи.
Но тези сладки и приказни устни, които все още бяха обект на искрено зяпане, шепнеха, че не искат да са самотни, приканваха Со Йонг да се приближи и да ги вкуси… само веднъж… само веднъж. Колко ли щеше да е вълшебно –сладкият и закачлив дъх, гъделичкащ врата на момичето, лекият допир на устните, който те опиянява… само веднъж.
Разумът на Со Йонг изкрещя неодобрително, закънтявайки в ушите й, раздирайки мозъка й, оставяйки я почти без дъх. Не беше правилно!
С пресекващ дъх момичето примигна, опитвайки се да се оттърси от това дяволско желание. Смутено побърза да сведе поглед към краката си, защото се страхуваше твърде много да срещне отново шоколадовите очи на момчето, които я пронизваха, прониквайки дълбоко в душата й, отваряйки дълго време заключените врати на надеждата и щастието.
- Не знам що за човек си, нито пък откъде се взе, но моля те, моля те… върви си. – прошепна с тон, в който главна роля имаха изтощението, страха и мъчението. Сякаш тези думи изстискваха цялата й налична енергия, превръщайки я в ходещ труп.
След миг Со Йонг се свлече на тревата, опирайки уморения си гръб на дървото и обгръщайки коленете си с ръце. Две бистри сълзи се отрониха от очите й, спускайки се стремглаво по лицето й и попивайки в устните й. Беше уморена, разумът и чувствата й водеха ожесточена война вътре в нея, като отнемаха живеца й. Беше трудно – сърцето или разумът? Кой бе правилният отговор? Въобще имаше ли такъв, или каквото и да избере, щеше да съжалява след това?
Като че ли в знак на съчувствие, небето се присъедини към Со Йонг и изведнъж от нищото едри капки дъжд започнаха да атакуват земята.С всяка изминала секунда валежът ставаше все по – силен, бързо пропиваше дрехите на момичето, което знаеше точната причина за изсипващия се порой – повечето хора биха си казали, че времето е непредвидимо и дъжд винаги трябва да се очаква, но тя знаеше, че този път сълзите й го бяха извикали.