Давам ти сърцата си

Четиринадесета част (Katshi)

Думите на сержанта се лееха като куршуми, разкъсвайки пространството като мълнии. Сигурността бързо се скри зад сиви облаци и гъста мъгла се спусна към потока от мисли, запълващи тишината като свистящи ветрове. Нима наистина го бяха хванали на тясно? Точно този противен клоун, чието минало не беше по-малко мръсно от неговото. Колкото и умело да го криеше, Алистър можеше да я улови. Миризмата на гнило, на разяждаща душата киселина. Не се вълнуваше от травмите на разведен мъж на средна възраст с ипотекирана къща, но не можеше просто да стои и да слуша неспирните му провокации и обвинения. Всичко му крещеше да се защити и да се избави от това положение, независимо на каква цена.

- Чу ли ме добре? Забавата свърши! С доказателствата, които имаме, те чакат поне 20 години. Затова моето последно предложение е да признаеш всичко. И най-добрият адвокат би те посъветвал същото. Ще те попипам отново. Къде е тялото на Майк? Какво направи с него?
- Доказателства срещу мен, нима? – възкликна, почти умишлено пропуквайки хладнокръвната маска и автопилота, който до този миг ръководеше движенията му. Пръстите му затропаха нервно, а погледът му зашари около масата и облегналия се на ръба лейтенант Джонсън.
- Имаш добър слух, днк-то ти е навсякъде в къщата на сем. Никсън. Как ще го обясниш?
- Не знам, а ти? Може би ти си я поставил там, за да ме натопиш.
- Моля?! Какви ги...
- Не е тайна, че ме преследваш от години. – все още треперещите мургави пръсти прелистиха шарените кичури коса. - Не спираш да ме дебнеш, сякаш си обсебен от мен.. Но, честно казано, спря да ми е забавно. Знаех, че нещо не си наред още при първата ни среща, когато за малко не ме бутна от онзи покрив..
- Какви ги дрънкаш? – изправи се, а огромните му лопатести длани се стовариха тежко в средата на металната маса. - Ти сам се подхлъзна.
- Да...разбира се.
- Ей, хлапе, внимавай в картинката!
- Защо се изнерви? Така или иначе кой ще повярва на мен? Ще бъде моята дума срещу тази на полицай. – въздъхна, сплитайки безпомощно пръсти в скута си. Противникът му забравяше един доста важен детайл. От злощастното им запознанство насам, Алистър също бе научил една от слабостите на полицая. Не смяташе да се възползва от това, но не му бе оставен избор. При мисълта, че Ерик бе някъде извън този гнусен участък, съвсем сам. Мисълта, че го чакаше.... Моралът да върви по дяволите! Не беше време за правилни, а за умни решения. – Две половинки.
Прошепна словосъчетанието като магическо заклинание. Отрони се между устните като тайно сказание, кодирано съобщение, което само един човек можеше да разбере. В интерес на истината Алистър нямаше представа какво се крие зад тези думи, но знаеше какво ще причинят на противника му. Беше го виждал и преди. Този път стоеше на първия ред.
Джонсън, който до преди малко го гледаше раздразнен от опитите му да играе жертва, сега стоеше застинал на място, като че бе вкаменен с магическа пръчка. Точно, когато Кей си помисли, че ще остане така завинаги и може просто да се изниже от това проклето място, като в просъница чу изщракване. Дори не разбра кога другият се бе изправил, бе извадил пистолета си от кобура и бе напът да направи своя магически трик. Да накара куршума в цевта да изчезне в черепа му.
Скочи от мястото си и вдигна ръце пред главата си.
- Помощ, опитва се да ме убие! – изкрещя с надеждата някой все пак да пази отвън. За първи път усети да го наляга истински страх от смъртта. Може би вече се боеше от нея, защото имаше за какво да живее. Белезниците издрънчаха умолително в мрачната стаичка. Звукът от изстрела се смеси със сблъсъка на вратата. Секунди, а може би дори милисекунди на пълно затишие.
- Какво, по дяволите, се случи?! - изкрещя новодошлият полицай и повика още някого по име. – Хей, хей, момче, добре ли си? – огледа Алистър, който се бе свлякъл в единия ъгъл на стаята. Някъде по-нагоре, спрян от същата героична стена, проблесна куршумът от пистолета на Джонсън. За щастие оръжието вече се намираше в ръцете на по-надеждния му колега, който поне в момента бе с всичкия си.
- Да...Да, добре съм. – отговори, след няколко дълбоки вдишвания, чрез които успя да се отърси от сковалия го адреналин. Във всяка подобна ситуация би реагирал повече като себе си. Но сега се изискваше друго. Ако всички повярват, че той е просто невинна жертва на един полицай с психично разстройство, щяха да го оставят да си върви и може би повече нямаше да се занимават с него.
„Съжалявам, полицай... Живея по свои правила."
- Колега, върни Алистър Кей в килията в участъка и повикай психиатър. Мисля, че ще ни е нужен. – след тези думи се оказа завлечен обратно при вонящите на алкохол вандали.
- Няма ли да ме пуснете? Колегата ви за малко да ме убие! – попита ги, убеден в правото си да бъде оставен на мира още сега, но бързо се върна на земята. Обществото, към което никога нямаше да принадлежи, също си имаше своите правила.
- Трябва да ти вземем показанията отново. Такава е процедурата. Бъди благодарен, че си още жив. – след кратката си самореклама трезвият полицай се зае с това да отведе нестабилния си колега. Въпреки станалото и предприетите превантивни мерки, Алистър все така го преследваше неприятното усещане, че това далеч не бе последната му среща с лейтенант Джонсън. Едно беше сигурно, следващият път едва ли щеше да носи титла пред името си.

Ерик стоеше самичък в празната стая, погледът му зареян в ниския таван. Часовете се нижеха, но той дори не помръдваше. Споменът за топлината на Алистър се изплъзваше все повече и тялото му потреперваше от мъчителната липса. Искаше му се да се довери на Кей и копнееше отварянето на входната врата най-после да разкъса тишината, но с всяка изминала минута, с всеки агонизиращо дълъг час надеждата му биваше ограбена. Чувстваше как сърцето бие болезнено в гърдите му и с всеки удар му нашепваше колко много му липсва мургавият младеж. В такъв момент му се прииска все още да чува гласа на Годрик в главата си, та поне нещо да го разсейва от прелитащите мисли за Алистър. Дали магьосникът се беше отказал от Ерик? Дали все още очакваше от него да убие Кей? Какво щеше да стане със семейството му, ако не го направи? Ами ако вече ги беше наказал, заради грешките на Ерик?

- Мамка му!

Тишината в стаята се пропука от болката в гласа на блондина.

- Какви ги върша...

За първи път от пристигането му в този свят си позволи да пророни сълзи. Всички прикривани досега тревоги, всички скрити чувства и притеснения, всички те преляха и се претърколиха по снежнобялата кожа. Усещането да се освободи от натрупаната досега болка бе толкова силно, че цялото му тяло се разтресе от ридания.

- Алистър...Алистър... – името се изплъзваше измежду риданията – Ти обеща...Върни се...Не ме оставяй сам...

*********

- Проклет да е Годрик, ако си мисли, че ще стоя послушно и ще изпълнявам заповедите му.

Ливия обикаляше стаята си, потропвайки нервно с високи си токове. Тези обиколки може би целяха да ѝ помогнат да се съсредоточи, но имаха обратния ефект и вместо това повтарящият се като такт звук я изнерви допълнително. Тя захвърли досадните обувки и, вече по-спокойна, започна да прелиства в главата си възможностите.

- Ако притежавам нещо, принадлежало на Ерик, това ще ми помогне да го открия по-лесно. Да се сдобия с такава вещ е повече от елементарно. Семейството му няма да има избор, освен да ми се подчини. По-трудната част е отварянето на портала към света на хората. Кучетата на Годрик пазят мястото денонощно. Дори да успея да се промъкна покрай тях, Годрик веднага ще усети присъствието ми там.

Ливия гризеше ноктите си нервно. Дори с нейните умения беше невъзможно трудно да излъже магьосник от калибъра на Годрик. Все пак той бе създал и управляваше техния свят вече дълги години. Не съществуваше никой, който да може да се мери със силите му. Въпреки, че изглеждаше невъзможно, Ливия не беше чак толкова наивна, та да повярва лесно, че Годрик няма никакви слабости. Дори за най-великия съществуващ магьосник би било предизвикателство постоянно да е нащрек за абсолютно всичко. Защо иначе би се нуждаел от толкова хора, които да го държат в течение на нещата?

Устните на Ливия се извиха в лукава усмивка. Планът беше повече от перфектен. Обу се отново и излезе доволна от стаята си.

*********

Едри капки дъжд забарабаниха по стъклото на прозореца, стряскайки Ерик. Той разтърка объркано очи и се огледа наоколо. Отне му известно време да осъзнае, че е заспал. Опита да се изправи от твърдия под и да раздвижи схванатото си тяло.

- Колко ли дълго съм спал...?

Светна лампите и затърси с поглед, но Алистър все още го нямаше. Защо ли се надяваше на нещо по-различно?

- Това е абсурдно...Не мога да чакам повече и да се самосъжалявам.

Отиде в банята и изми подпухналото си от сълзи лице. Студената вода го разсъни достатъчно и избистри мислите му. Извика образа на Алистър в съзнанието си и се съсредоточи. Сините очи и руса коса, отразени в огледалото срещу него, дадоха път на по-различен образ. Пред него Кей седеше подпрян на стената в студената мръсна килия. Сърцето на Ерик се сви от гледката. В погледа на Алистър се четеше нещо, което не беше виждал досега – безпомощност.

- Прости ми, че никога не те слушам, но не бих могъл да те оставя там.

Ерик се облече набързо и напусна таванската стаичка, заключвайки след себе си.

Не му беше трудно да стигне до полицейското управление. Поразпита наоколо и не след дълго се озова пред високата сграда. Въпреки, че прехвърляше плана в главата си вече на няколко пъти, все още не беше на сто процента сигурен, че няма да се натъкне на непредвидени проблеми. За първи път щеше да си има работа с полицията, като се изключи злощастната му среща със Сержант Невън Джонсън.

„И този нещастник ще си получи заслуженото, веднага щом изкарам Алистър оттук."

Пое дълбоко въздух, изкачи набързо стъпалата и влезе в сградата. Искрено се надяваше да не бъде разпознат, докато си проправяше път към мъжа в униформа на няколко крачки пред него.

- Извинете, бих искал да получа информация за един човек.

Униформеният се намръщи, че са прекъснали работата му.

- Име.

- Алистър Кей.

Полицаят защрака шумно по клавиатурата пред него.

- Лицето е престъпник. Всякаква информация за него е строго секретна.

- Но вие не разбирате. Той е единственото ми останало семейство. Беше обвинен несправедливо. Моля ви, разберете ме. Не знам какво бих правил без него.

За жалост, само част от думите на Ерик беше лъжа.

- Казах ви вече, че не можете да получите каквато и да е информация за него. Махайте се от главата ми, освен ако не искате да му правите компания. Хайде, да ви няма, имам си достатъчно работа.

- Жалко, надявах се да не се стига до това.

Преди полицаят да има шанса да реагира, Ерик завляда съзнанието му, лишавайки го напълно от свободната му воля. Наведе се напред с прикован в ченгето поглед.

- Заведи ме при Алистър Кей. – заповяда твърдо.

- Разбира се. Последвайте ме.

Ерик тръгна след хипнотизирания полицай, стараейки се да изглежда напълно спокоен. Всъщност, фактът че полицейското управление бе доста оживено помагаше допълнително на двамата да се придвижат най-спокойно и незабелязано. Ерик усети остра болка в слепоочията си, която несъмнено се дължеше на контрола, който управляваше върху нищо неподозиращия полицай. Отказа да се предаде и стисна зъби упорито, прогонвайки болката в по-далечен ъгъл на съзнанието му.

С влизането на полицая разговорите в килиите затихнаха и всички погледи се преместиха върху Ерик. Полазиха го неприятни тръпки от многото чифтове очи, които го изучаваха съсредоточено. Полицаят спря пред последната килия вляво.

„Отключи вратата и съобщи на Алистър, че е свободен да си върви."

Ерик преглътна поредната вълна на силна болка. Полицаят отключи металната врата със силно потракване.

- Алистър Кей, можеш да си вървиш.

Чак тогава въпросният вдигна поглед и едва успя да прикрие изненадата си.

„Изкарай ни оттук."

- Последвайте ме. – продума униформеният машинално.

Ерик хвана Алистър под ръка, подшушвайки му, че ще му обясни всичко след като се измъкнат. Полицаят ги заведе до изхода и двамата бързо напуснаха полицейското управление. За съжаление, не всичко мина толкова идеално, колкото се бе надявал Ерик. Няколко полицая, излезли по-рано на чист въздух, ги спряха пред вратата с не особено добри намерения. Блондинът се принуди да използва магията си, парализирайки ги на местата им.

- Да се махаме оттук.

Събра сили и побягна заедно с Алистър, отказвайки да пусне ръката му дори за секунда. Силуетите на двамата се изгубиха в студената дъждовна нощ.

Вече на известно разстояние от сградата, Ерик едва не замъкна Алистър към малка уличка където, вече останал без сили и тотално изтощен, се хвърли в обятията му.

- Радвам се, че отново си с мен. – Думи, които копнееше да му каже още щом го видя.

Но щастието му не трая дълго, защото в този момент усети силна болка в гърдите си. Закашля се силно, изплювайки голямо количество кръв. Причерня му пред очите и изгуби съзнание.

Особена болка го прониза в сърцето, докато здравите му ръце поемаха тежестта на чуждото тяло. Със затаен дъх провери за пулс и когато се увери, че е още там, остави емоцията да премине през цялото му същество. Свлече се на колене, придърпвайки го по-силно към себе си, давайки му цялата си топлина и загръщайки го с коженото си яке. За миг реши, че го е загубил. Сега знаеше, че би преживял всичко, освен това.
- Защо ми го причиняваш, Ерик....? – прошепна тихо, а голямата му длан погали млечнобялата кожа. От погледа му се лееше блясъкът на тихото страдание и непримиримостта на звяр. Нали уж той бе онзи, обещал да го пази! Да е винаги до него! Обещания, които никога не успяваше да изпълни. Прехапа устна до кръв. Упорито отказваше да го приеме, да приеме, че Ерик е в това състояние заради него. – Вече не мога да ти измисля наказание. – въздъхна, за миг стискайки парещи очи.
Преди всичко другият също нарушаваше устните му забрани като тази да не излиза от проклетата таванска стаичка. Ако беше почакал само още няколко часа, Алистър щеше да се върне при него. Защо винаги си знаеше своето?
- Може би аз ще помогна. – един неканен глас се обади, но не в пространството на мислите. Звучеше съвсем истински, реален, идващ някъде от мрачината в края на уличката.
- Кой е там? – попита Алистър, изправяйки се с Ерик на ръце. Нещо му подсказваше, че не го очаква приятна изненада.
- Не ме ли позна...? Аз съм Повелителя на Дракона. Аз съм Ти. – преди да успее да направи и една крачка, нещо го накара да замръзне като скован от лед. От сенките излезе призрачният образ на миналото.
- Елиът.... – почти се задави, произнасяйки това име. Като че опита да отвори средновековна книга и прахът от нея се вряза болезнено в белите му дробове.
- Не съвсем. Елиът умря от ръцете ти преди години. Първата ти жертва. – бледият силует се приближаваше все повече. С нарастващата близост Кей усети как всяка фибра на тялото му се противеше срещу контрола, който другият му отнемаше бавно, но сигурно. – Аз бях този, който отключи истинския потенциал на силите ти, Алистър! Не го ли разбра досега? Трябва да се подчиняваш единствено на мен! Това е проклятието ти! Цената, която плащаш, за да си специален....
- Не, ти не си ис-тин-ски! Са-мо плод на съз-на-ни-е-то ми! Из-чез-ни от-тук! – изръмжа насечено през зъби, ала съпротивата му отслабваше с всяка секунда. Въпреки всичко, ръцете му все още държаха здраво тялото на Ерик. Бяха се вкопчили в него като в спасителен пояс.
- Досега всичко вървеше чудесно... Драконът ми се подчиняваше безусловно, без ти да заподозреш нищо...И дори намери кутията на баща си. – продължи да говори, ала думите се оплитаха напълно в главата на тъмнокосия. Никога не беше чувал нещо по-абсурдно. С радост би скършил врата на това привидение, стига да можеше. Нямаше представа защо приличаше на Елиът, но вече не искаше да слуша какви ги приказва. Когато го видя да извива ръка, за да засили контрола си, Алистър отново прехапа устна до кръв, този път нарочно, а когато това го извади частично от транса, захапа до кръв и ръката си. Болката винаги беше изход.
- Нямам представа кой си, но само посмей да се покажеш отново пред мен! – загледа го на кръв, но се лиши от удоволствието да го удари, защото не можеше да остави Ерик. А и какъв смисъл имаше да напада мъртвец?
- Разбира се... Всичко се обърка, когато върна живота на тази руса кукличка тук... Любопитно, без съмнение! Алистър, когото някога познавах, не би се доверил така лесно на някой, който дори не познава.
- Елиът от миналото е мъртъв, както и онзи Алистър. Появяваш се толкова самодоволно пред мен, а не знаеш дори това. – смехът се процеди през зъби, също както думите.
- Имаш право... От сенките не може да се види всичко. За сметка на това пък си осигурих армия от немъртви, за което трябва да ти благодаря!
- Върви по дяволите с глупостите си!
- Без съмнение ще отида... - привидението се хилна и върху сенчестото лице се изписа отблъскващата усмивка на липсващия разсъдък. Косъмчетата по тялото на Алистър настръхнаха. Поразителната прилика и разлика между този пред него и Елиът беше умопобъркваща. Ужасяваше го, макар да не го показа. А не го показа, защото знаеше, че това пред него бе някакво бледо амплоа на миналото. Усещаше само пречупената, разгневена и загубила човешкото частичка от душата на момчето, което някога искаше да защити с цената на живота си. Драконът на гърба му щеше завинаги да му напомня за най-големия му провал. - Но ще отведа и него! Освен, ако не решиш да го спасиш... Ще ти дам един жокер – отвори кутията на баща си. Там ще откриеш отговора. – привидението го заобиколи, за миг отново блокирайки движенията му. – Имаш седем дни. Ако не успееш, или не го сториш... ще завлека пиленцето ти директно в Ада. Повярвай ми, не се шегувам, оттам идвам.
Изчезна с невидимия полъх на нощния вятър. Както и се бе появил пред него.
„Забрави. Това е поредната игра на съзнанието ти. Поредната прожекция от кървящата ти съвест."

***

Ако не друго, Алистър Кей умееше да се самозалъгва. Никога нямаше да се види като чудовището, което майка му ясно виждаше всеки път, щом го погледне. Също както всеки човек, изпитал допира на мрачната му страна. Разбра се, той беше много повече. И сам вярваше, че е прекалено специален, за да принадлежи на този свят. Дори кръвта във вените му го дърпаше отвъд известното. Знаеше, че някъде там, може би там, откъдето идва Ерик, се крият всички отговори. Бяха му зверски нужни. Трябваше да разбере кой е. Трябваше да прогони демоните от себе си. Никой екзорсист на тази планета не бе успял.
- Ерик! Ерик, чуваш ли ме?! – постави ръка на челото му и я плъзна по едната му буза. Стоеше до леглото от часове с надеждата другият да се събуди. Нямаше много опит в грижите, защото не бе боледувал през живота си, но се грижеше за майка си, докато беше болна. Знаеше само как да приготвя чай и супа, и да поставя студени компреси. – Изглеждаш по-добре. – отбеляза с капка облекчение, забелязвайки завърналия се цвят по страните му. - Как се чувстваш? Гладен ли си? Ще приготвя топла супа... - наниза въпросите си един след друг, но не дочака отговори, защото не можеше да си намери място. Трябваше и да се държи зает, далеч от мислите за всичко, случило се по-рано. Далеч от призраците на миналото.

Разкъсваща болка бе обхванала цялото тяло на Ерик. Нито едно кътчо не остана неразкрито. Сякаш стопяваше силите му по-бързо и от сняг през пролетта. Алени капчици покапаха по превитото тяло, чиито викове се загубиха в пурпурната река, обградила го от всички страни.

„Алистър...Алистър", търсеше го сляпо.

„Той ми принадлежи. Никога няма да е твой."

Ерик се огледа панически, стреснат от непознатия глас. Повдигна измъчено ръка, като удавник за сламка, в опит да намери своето спасение. Но такова не съществуваше. Последното, което видя, бе как реката го обгръща целия, открадвайки му изцяло и последните частици въздух. Кървавата течност го задави.

„Ерик...Ерик!", се разнесе от повърхността.

Неговият спасителен пояс, неговият фар насред безкрайната шир, неговият...Алистър....Неговият...

***

Почти подскочи в леглото, все така протегнал ръка към нищото. С тази разлика, че сега тази ръка бе поета от паникьосания тъмнокоско. Чувстваше се прегракнал. Не успя да намери сили да отговори на сипещите се като водопад въпроси. Опита да прочисти гърлото си, но в резултат единствено предизвика силна кашлица. По ръката му покапаха няколко капки кръв. Пребледня пред вида им.

- Али... – пореден прилив на кашлица – Али...стър... – очите му се напълниха със сълзи от паника.

Молбите за помощ бяха на върха на езика му, но гласът му отказа да се подчини. Не успяваше дори да разсъждава правилно. Съзнанието му бе изцяло покрито от гъстата мъгла на страха.

***

Навън дъждът не прощаваше на никого. Лееше се като из ведро, покривайки жадно всяка частичка от сивите улици. На места локвите бяха с размерите на малки езера. От едно от безбройните такива сантиметър по сантиметър се показа стройната висока фигура на млада жена. Ливия разтърси дългата си къдрава коса, вързана прилежно на висока опашка. Не удостои и с капчица внимание шокирания поглед на млад мъж, който като че ли бе забравил майчиния си език, заедно с ченето си, което висеше опасно близо до земята. Подмина го като безполезен пътен знак. След първоначалния пристъп на шок, очите на младока зашариха по красивите форми, приятно обвити в строга униформа. Хукна като подивял след Ливия, която дори не се обърна. Подви леко пръсти, преди да ги стисне в юмрук. От гърлото на момчето се изтръгна един последен зов, доказателство за живот, преди очните му ябълки да полетят нагоре и да се просне безжизнено върху мократа улица. Върху шията му се показаха синкави следи от пръсти, сякаш някой го бе удушил до смърт. Ливия затрака шумно по пустите улици. Звукът от високите ѝ токове се състезаваше с този на поройния дъжд, но победител в това състезание липсваше. Всеки би описал тази опасна жена с един, единствен епитет – вихрушка. Помиташе всичко по пътя си. Нищо не можеше да я отклони от целта ѝ. Ако много жени биваха наричани природни бедствия, то тя преспокойно можеше да застане начело на тях, на полагащия ѝ се трон.

*********

В тишината на офиса си Годрик се наслаждаваше на заслужено спокойствие. Най-после се бе отървал от тази досадна жена, а най-хубавото беше, че тя бе постъпила точно така, както се надяваше. Фигурите на шахматната маса се придвижваха в пълен синхрон с плановете му и Годрик нямаше как да не се засмее самодоволно.

*********

„Убий го!" - стрелата полетя рязко покрай целта си, оставяйки драскотина.

Ерик се давеше и едва-чуто зовеше името на своя спасител.

„Убий го сега! Прекъсни мъките му. Унищожи слабостта си."

Алистър стисна ръката, която се протягаше към него с отчаяна молба за спасение.

„Само един от двама ви ще оцелее накрая."

Уви бавно пръсти около тънкото вратле.

„Убий го"

От ъгълчето на устните се зададе сенчеста усмивка.

Всички грешаха за него. Всички, които смятаха, че го познават, всъщност познаваха само частица от цялото. Той не носеше много маски. Само една. Но бе достатъчна, за да не го разберат. Предостатъчна, за да го подценят.

Толкова години, прекарани в лутане, в търсене на място където да принадлежи. Само, за да осъзнае, че може да принадлежи единствено на себе си.

„Не, грешиш!" – нова стрела полетя към целта си – „Принадлежиш на мен! Отказа се от себе си, когато отне живота ми. Продаде ми душата си и предаде себе си. Оттогава принадлежиш само на мен."

Алистър се усмихна, прогонвайки сянката от очите си. Върна си фокуса и двете му черни бездни плениха сините перли, уверявайки ги, че всичко ще е наред.

Той знаеше най-добре кой е. Не му трябваше призрак, който да му припомня. Чувстваше го в кръвта си. Да, имаше своя демон, но и той бе част от него. И той му принадлежеше. Ако ли не, щеше да го подчини на волята си.

Ерик също се превърна в част от него. Единствената, която би оставил там, където е.

С очите си му каза „До теб съм", а с устните си нашепваше „Завинаги". Магическата му целувка изтри болката, оставяйки я да премине през цялото му същество, докато не я прогони далеч. Пръстите му останаха вплетени в чуждите, а когато отвори очи, там все още проблясваше червеният пламък.

„Не ме послуша. Ще платиш цената." Обади се за последен път призракът на миналите Коледи. Но сега дори и това не успя да накара Алистър да обърне внимание на остатъчната болка високо на челото си. Там, зад гъстите тъмни кичури, се криеше цената, която бе платил още в мига, в който върна живота на Ерик и свърза душите им.

- Казах ти, че трябва да ми вярваш, нали? – обърна се към русокоското, прокарвайки ръка по красивото лице, на което вече нямаше и следа от онази мъченическа гримаса. – Това е много важно, Ерик. Трябва да ми вярваш занапред. Независимо от всичко. Само така можем да сме едно!

Червената река се отдръпна, откривайки брега. Болката си отиде. Няколко остатъчни сълзи се търкулнаха по бузите на Ерик и намокриха чуждите пръсти, които го държаха все така нежно. На русокоското му бяха нужни няколко секунди, за да се съвземе, преди всички чувства да го залеят отново като разкъсан бент на река. Благодарност, облекчение и разкаяние се изляха под формата на солени капчици.

Надигна се в леглото и се вкопчи в Алистър, подслонявайки се в успокояващата топлина на тялото му.

- Аз...

Прехапа устни. Как да му каже? Не можеше да му каже. Щеше да го загуби. Това щеше да е краят. Но въпреки всичко...

- Не мога...

Сълзите, веднъж пуснати на свобода, продължиха да се леят безкрайно.

- Не мога...да те лъжа повече...Аз...

„Прости ми..." – молбата се нагнезди в съзнанието му.

- Аз бях изпратен тук...да те убия...

„Казах ли ти... Само единия"

Гласът замлъкна така внезапно, както се бе появил. Подчинение. Усети жаждата да подчинява на волята си за първи път. Още дори не подозираше, че дори бе в кръвта му, но сега я усещаше по-ясно от преди и съзнаваше какво е. Тя се спускаше бясно от петите нагоре, дразнеше органите, гъделичкаше небцето, прогаряше гърлото. Но тя единствена знаеше какво ѝ принадлежи по право и кога ще дойде времето да бъде утолена.

Мургавият палец се спусна лежерно по брадичката, докато шоколадовите ириси тайно изпитваха тези насреща. В тях обаче не се четеше нищо, както и в последвалата усмивка.

- Но не го стори. – промълвиха устните, разкъсвайки за миг усмивката. А тя, тя не криеше нито радост, нито тъга, нито някое от познатите на Ерик чувства. Палецът премина под брадичката и я повдигна така, че дъхът на двамата да се слее. Когато русокосият притвори очи, за да посрещне сладката целувка на Алистър, той снижи лице до бялото вратле и го захапа. Силното изохкване на Ерик го възбуди повече от очакваното. Попи реакцията на болка, примесена с изненада, но единствена тя не му бе достатъчна.

- Аз бих ти дал и живота си. – допря устни до пламналото ухо, шепнейки там каквото искаше да каже. - Всъщност, вече го направих веднъж. – плъзвайки език по ръба на ушната мида, преди да я захапе след следващите си думи. - Мисля, че го знаеш.

Отново прикова погледа му, обгръщайки лицето с пареща длан.

- Вече сме свързани. Знам, че го усещаш. – пръстите му се заиграха с няколко руси кичура. – Затова се радвам, че ти лично ми сподели това. Също както се радвам, че нямаш намерението да изпълняваш чужди заповеди. – дръпна хванатите в капан коси и ново изохкване полетя към него, но бе бързо заглушено от опустошително страстна целувка.

- Вярвай единствено на мен. – прозвуча като странно обещание, излязло от мургавите устни. – Запомни го, Ерик. – продължи, галейки зачервените бузи. Другата му ръка обаче се разхождаше далеч от тях и от всяко невинно място. – Само аз ще съм тук за теб до края. – проследи следите от солените сълзи, очертавайки пътечка. – Но от теб зависи дали ще ме последваш. – ноктите му, внезапно остри като на граблива птица, разкъсаха панталона на русокосия. На възможно най-неподходящото място. Ерик нахрани сетивата му с новия си стон, който достатъчно ясно се примолваше за още. Но не и преди Алистър Кей да получи своя отговор. – Ще ме следваш ли до края, Ерик?

Нима би могъл да му откаже в такъв момент? Когато всяко зрънце от него попиваше с готовност парещите докосвания, когато тялото откликваше с жажда, присъща на отшелник в пустиня. Но Алистър не беше оазис. О, не. Той беше жаркото слънце, което с всеки свой лъч те заставя на волята си. А Ерик беше безнадеждният пътник, който щеше да продължава да се връща при слънцето, щеше да изтърпи всеки безпощадно горещ лъч, дори той да му е сетния.

И последната му линейна мисъл си замина. Останаха единствено тези, които живееха за Алистър, дишаха за него и копнееха да се слеят в едно с другата си половина. Това, което изпита първия път дори не можеше да се сравни с усещанията от сегашния момент. Всяко докосване, всяка капка удоволствие, примесена с болка, като че ли го наелектризираха целия. Имаше чувството, че ако не направи нещо, ако не събере двете части в едно, сърцето му ще си подаде оставката. Бе готов да последва Алистър дори отвъд Ада.

- Навсякъде. Бих те последвал навсякъде.

Не позна гласа си, прегракнал и умоляващ. А дали беше неговият собствен? Не знаеше и не го интересуваше. Искаше Алистър, само Алистър и единствено Алистър.

- Направи ме свой отново. Искам да принадлежа единствено на теб.

Без дори следа от подозрение повтаряше всяка мисъл, промъкнала се в замъгленото му съзнание. Коя част от него казваше истината и коя бе надянала похотливите си рогца, подчиняваща се единствено на инстинктите си, може би никога нямаше и да разбере.

Алистър знаеше, че не играе честно. Говореше за важни неща почти на живот и смърт, докато караше тялото под себе си да се превива от възбуда и копнеж по него. Играеше мръсно, но му допадаше.

- Не те чух. – отвърна със скрита в тембъра усмивка, след кратка пауза, през която стимулираше възбудата у сладкия си русокосо. Цялото му същество се наслаждаваше на гледката. И отново не бе достатъчно. Другият опита да изрече заветните думи отново, но Алистър запуши устата му, докато се отърве от долнището си. През това време палецът му си проправи път между белите зъбки на Ерик, търсейки захапката му.

- Кажи го пак. – масивната ръка отново дръпна русите кичури и събори треперещото в очакване тяло от леглото на земята. Предпази единствено главата му от срещата със студения под. Твърдото мъжество на Алистър се оказа точно между краката на Ерик, принуждавайки го почти да извика отново желанието си. Кей се подсмихна и продължи безмилостно да отърква главичката на члена си в подножието на пещерата, а пръстите му се заиграха неволно с парещите тестиси над нея. – Не звучиш достатъчно сигурен. – промълви, докато попиваше всеки стон на мъченика си. Езикът му се заигра с едното зърно, въртейки го между зъбите си като сладко бонбонче тик-так. Радваше се на пълната власт, която притежаваше в момента. Бе монархът, който единствен може да реши кога да обяви война и кога да сключи мир.

- Подготви се за мен, Ерик. – прошепна сладострастно името му и се отдръпна. Искаше да гледа. Затова дори се изправи, хващайки в пълен фокус нагорещеното тяло на Ерик, който бе изцяло захвърлил разума си. Прехапа устна само от мисълта какво ще последва.

Ерик кимна едва и приближи нетърпеливо пръсти към най-горещата си точка. Тялото му, разбира се, не се поддаде толкова лесно, колкото му се искаше и, вместо това, му подари болка, която да му е за урок. Обходи показалеца и средния си пръст с език, преди да ги поеме между устните си. Топлата слюнка ги покриваше слой по слой и щом Ерик реши , че това е достатъчно и разтвори устни, тя потече като малка струйка надолу по зачервената буза. Този път начинанието му се отдаде далеч по-лесно. По пръстите, като разтопена лава, се разля горещината, стелеща се от дълбините на собственото му тяло. Погледът на Алистър, който не пропускаше нищо от картината, разиграваща се пред него, сякаш прогаряше дупки навсякъде по тялото му. До скоро неподозиращият дори за такъв вид удоволствие Ерик сега опитомяваше вътрешностите си за единствения, на когото някога би позволил да го притежава по такъв начин. Помнеше ясно онова специално място някъде вътре в него, но колкото и да се опитваше, не успяваше да го достигне, а толкова му се искаше да го почувства отново. Примоли се жално на Алистър. Подкрепи молбите си и с устните, които лакомо поеха чуждата мъжественост. Като непослушно дете заговори с пълна уста, сипейки молбите си една след друга.

- Моля те...Искам те...Отново вътре в мен...Не ме мъчи повече...Искам отново да съм твой...Искам и ти да си само мой...Моля те....

Непроницаемият поглед на Алистър попиваше всеки трепет, всеки невидим импулс и сладък аромат, изпълващи пространството пред него. Ръката му се бе впила в русите кичури, задавайки желания ритъм на чуждата молитва, докато другата изпитваше прага на болката, оставяйки червеникави следи по врата и ключицата на блондина. Ала дори това не възпря старанието на последния да получи своето.

- Наистина упорито дете. – потвърди неизречено твърдение, прокарвайки език по устните си. Не помнеше да е бил по-благодарен за очите си. Приемаше всяко едно сетиво за даденост, но сега, когато бе свързан с другиго по необикновен начин, започваше да оценява всичко, което му носи усещане от нечувана величина.

Преди да се е усетил, пое слабото телце в ръцете си и забърка крачка, за да не му даде време да се осъзнае. Успешно симулира стремглаво спускане на влакче в увеселителен парк, докато не срещна стената в ъгъла. Гърбът на Ерик едва допря до хладната повърхност, когато Алистър нахлу в него с нескритата жажда на пустинен хищник. Сега можеше да подхване сочното дупе и да го нагласи под ъгъла на най-удобния ъгъл за дълбоко проникване. Искаше го целия. Искаше да изпълни цялото му същество, да обладае съзнанието му и да заличи и последната нишка здрав разум. Да го направи свой завинаги. Запечата последната си мисъл, заравяйки лице във врата на блондина, за да остави поредния си автограф.

Тялото на Ерик изтръпна, чак до връхчетата на пръстите. Имаше чувството, че е желал този момент дълго, прекалено дълго. Толкова дълго, че щом желанието му бе изпълнено, всяка частица в него тържествуваше. Сякаш Алистър се бе разлял като течност, която бързо и сигурно запълваше всяко ъгълче не само на съзнанието, но и на тялото му. При всеки тласък на Кей Ерик се притискаше все по-силно към него, а пръстите на краката му ту се сгъваха, ту изпъваха от сладкото удоволствие. И да иска, не би могъл да преброи всички пъти, в които името на Алистър изпълваше пространството около тях. Първият оргазъм го хвана неподготвен, Алистър властно открадна всички неговия стенания, поемайки всяко едно между устните си. Тялото на Ерик трепереше в ръцете му, все още под влияние на върховното удоволствие, когато Кей поднови сладкото мъчение.

- Моля те...почакай...не...много е хубаво...не спирай...

Сълзи от удоволствие потекоха по страните му. Тялото му бе като опънато тетиво на лък, изцяло под контрола на Алистър, който сякаш с всяко свое движение целеше да го подлуди безвъзвратно. Вторият оргазъм на Ерик го прати през девет планини в десетата, в търсене на невиждани досега богатства. Тялото му напълно отказа да му се подчини и се отпусна, изтощено и плувнало в пот, в ръцете на Алистър в момента, в който усети как вътрешностите му биват обляни от горещата лепкава субстанция.

„Остават ти шест дни...Просто любезно напомняне"

Събуди го гласът, който най-малко искаше да чуе в този момент. За щастие сутринното раздразнение веднага се стопи в меката златна коприна, в която се бе заровило лицето му. Алистър измърмори нещо нечленоразделно с вяла усмивка, когато вдиша аромата на своето единствено спасение.

- Ерик, събуди се. – промълви тихо, прокарвайки мургава длан по отпуснатите му нежни черти. Все още спеше като бебе, но след вчерашния танц на телата им не го винеше. – Имаме работа за вършене. – добави, опитвайки да запази фокуса върху дневната си мисия, но изкусителните устни успяха да привлекат неговите като магнит. Прекара върха на езика си по тях, преди да ги целуне нежно, но достатъчно страстно, за да събуди блондина на секундата.

- Нуждая се от помощта ти. – прошепна, хващайки ръката му, изтегляйки го от топлите чаршафи. Все още не можеше да повярва, че вече спеше нормално в легло. Разбира се, и за това кредита отиваше у красивия му малък магьосник. – Но първо ще закусим. Знам едно място.

Ерик се протегна като доволно котенце, току-що събудено от приятната си дрямка. Не бе спал толкова добре от дълго време насам.

- Благодаря ти. – отправи мистериозна благодарност към виновника за това, като също го целуна в отговор.

Прокара пръсти през разрошените си кичури.

- Кой от двама ни ще влезе да се изкъпе пръв?

Започваше да свиква с живота тук по-бързо, отколкото бе предполагал. Все още чувстваше всичко като дълъг сън, от който не желаеше да се събужда никога. Като нищо би могъл да си живее вечно в него.

- Нямам против да влезем двамата заедно – предложи предпазливо – Стига да не повториш номерата от предишния път!

Вдигна пръст, наполовина предупредително, наполовина на шега, а страните му порозовяха моментално.

Алистър се замисли скришно над последните думи на Ерик. Навярно можеше да запази самоконтрол достатъчно, за да си вземе душ заедно с блондина, но днес реши да подходи другояче. А и здравият разум лесно можеше да се подхлъзне, когато си въобразяваш, че го държиш на предна линия. Приятелят му долу вече се бе възбудил от приятната представа на млечно бялото тяло, по което водата се стелеше надолу по извивките като приказен водопад.

- Бягай в банята! Чака ни дълъг ден. – плесна го по голото дупе, достатъчно силно, за да остави краткотраен отпечатък от широката си длан.

Ерик завъртя дупе и изприпка до банята. Този мъничък жест го накара да се почувства странно щастлив и освободен.

Докато капките вода обливаха тялото му, мислите му работеха на пълни обороти. Чудеше се какво ли толкова ще правят днес с Алистър, като се изключи закуската, и защо той се нуждае от помощта му. Не помнеше да му е споменавал причината. Не че имаше удобен момент, в който да се отвори такава тема, особено предишната вечер.

Само при мисълта Ерик стана толкова червен, че дори някой рак би могъл да му завиди. Все още не го осъзнаваше, но започваше сериозно да се пристрастява не само към греховните им занимания, но и към самия Алистър.

Излизайки от банята, се получвства леко палав и зачака предвидливо удобен момент. Щом Алистър мина покрай него, Ерик последва примера му от по-рано и също го плясна по дупето. Хвана го леко срам и веднага избяга от местопрестъплението.

- Ще направя чай, докато те чакам! – подвикна, на безопасно разстояние, от кухнята.

По пътя към закусвалнята, тъмнокосия размишляваше върху задачата си. Цялата тази главоблъсканица го караше да се чувства глупаво, да не говорим за съпровождащото я главоболие. Докато с Ерик пиеха чай, той му сподели, че му трябва помощ да отвори мистериозната кутия на баща си. Уви, оказа се, че е защитена с непонятна дори на русокосия магия. Или каквото беше. Алистър се чувстваше странно неинформиран за човек, който отдавна знаеше, че притежава нещо не от този свят. Толкова години бе третиран като изрод, просто лоша шега на майката природа, а винаги бе усещал, че е нещо повече. Нещо много повече. Че някъде е скрито нещо, което му принадлежи. Може би дори цял свят, който да подчини на волята си. Имаше силата, можеше да я усети във вените си. И знаеше точно колко опасна може да е тя, ако й позволи. Но беше, или поне трябваше да вярва, че я държи под контрол.

Ерик бе успял да извлече някакво кодирано съобщение от кутията, което все още опитваше да разчете, когато двамата стигнаха закусвалнята. Алистър прегърна заблеяния блондин като щит срещу заплашителната врата, в която другия насмалко да се блъсне. Замъкна го към крайната маса на малкото скътано заведение и просто поръча и на двамата сутрешния специалитет. Оглеждайки се по незнайни причини, Алистър извади кутията и я постави пред себе си. Захвана се да я оглежда за сетен път като че можеше да види нещо различно. Накрая въздъхна и се заигра с пръстите си, докато чакаше храната. В даден момент нещо се случи, ала стана така внезапно, че никой не разбра. Кутията бе изменила формата си напълно. Сега не приличаше на никоя позната на Алистър геометрична фигура, но погледът му фокусира новооткрилите се процепи. Подозираше, че някъде има ключове с точните символи, които да паснат на тези тук. Започна да брои процепите с интересни извивки и стигна до 7. Това число явно го преследваше навсякъде.

- Ерик, дали мислиш същото, което и аз...? – промълви и бавно плъзна поглед към неговия.

- А?

Ерик до такава степен бе потънал в разшифроването на кода, че дори метаморфозата на кутията му бе убягнала до този момент, докато Алистър не го разбуди от унеса на разсъжденията. Изгуби нишката на магическите символи и числа, които прехвърляше наум. Едва сега, когато се бе сгромолясал обратно в реалността, фокусира поглед върху новото развитие на нещата.

- Хептагон, но не съвсем. Основата е на такъв, но щом се вземат предвид и процепите е нещо като... – Той разходи пръст по една от ключалките. – Пъзел в пъзела. Определено не те учат на това в училище.

След това отново потъна в размисли, като този път се опитваше да свърже кода с броя мистично инкрустирани и призоваващи ключа към сърцето си дупчици. Ами ако нямат нищо общо? Ако кода е за заблуда, ако комбинацията от символи и цифри цели единствено да обърка тези, които нямат никаква представа с какво си имат работа? Един вид презастраховане. Защитна стена срещу натрапници. Сравнително възможен вариант.

Ерик имаше смътното чувство, че думите на Кей за пореден път се опитват да пробият бронята на размишленията му.

„Капан".... Алистър бе изпаднал в своя транс, подобно на русокосото си изкушение, което вече няколко минути не осъзнаваше цапнатата си в ягодово сладко брадичка.

Ами ако това беше капан? Ако това бе кутията на Пандора и не биваше никога да бъде отворена? Ако бе по-скоро някакъв вид гаранция, която баща му бе оставил след себе си и отварянето ѝ в неподходящия момент би провалило всичко? Всички съмнения, които изникнаха в съзнанието му след думите на Ерик, го накараха да размисли. Откъде накъде щеше да слуша някакъв си призрак от миналото? Какъв абсурд. Беше време да сложи край на всичко това. Щеше да скрие проклетата кутия на сигурно място, докато не бе убеден, че съдържанието ѝ трябва да види бял свят.

- Забрави за тази глупост, не е важно... - внезапно си контрастира Алистър, придърпвайки чуждата длан към себе си. Русокосото му изкушение вече се намираше достатъчно близо, за да изчисти брадичката му от ягодовото сладко. Не, не го направи с целувка като по захаросаните романтични комедии. Не беше някакъв варварин. След като използва салфетка от кръглата масичка, дори я сгъна и остави настрани, връщайки погледа си върху Ерик, който все още се взираше някак объркано в него. – Няма ли да си довършиш закуската, докато е топла? – попита го с подканителен поглед към въпросната закуска и когато блондинът реши да го послуша, соколът се спусна към плячката си. Дългите пръсти на Кей се увиха около млечнобялото вратле с все още явен върху му отпечатък и го придърпаха обратно, заравяйки се някъде в примамващите руси кичури. Наистина ли бе повярвал, че ще му се размине? Мисълта задържа усмивката на Алистър, въпреки че устните му бяха заети с чуждите, а езикът му настоятелно обираше всеки привкус на ягоди. Главозамайващата целувка подейства на Ерик по начин, отвъд представите му. Алистър се облиза доволно, все така наслаждавайки се на гледката. Секналият дъх на блондина, учестения му дъх и извънредно зачервените му страни. Осъзна, че не би имал нищо против да вижда тази гледка до себе си всеки път, щом се обърне.

Ерик беше като закован за мястото си, прелъстен и изоставен. Около него пространството бе като замазан фон на макро снимка, а най-отпред, в първите редици, се открояваше Кей. Противно на нравите и нормите, противно и на най-здравия разум, блондинът качи краче на масата пред себе си и с нетърпелив жест се пресегна през нея. Тениската на Алистър се намачка в сгънатите на юмрук пръсти, а така палавите устни-предатели сега бяха под същата атака, на която той бе подложен преди момент. Зъбите му се заразхождаха по езика на другия, след това оставиха нежен отпечатък върху горната му устна. Вътре, дълбоко в себе си усещаше огън. Негов, но и не съвсем. Близостта между двамата го разгаряше без ясни граници. Пламъците желаеха, копнееха, шепнеха за опустошение, вплетени в мандала от обещания – кое от кое по-греховни и сладки.

Гласът на силно стъписаната сервитьорка и молбата ѝ да слезе от масата го върнаха бързичко в настоящето. Ерик прекъсна целувката и се загледа объркано първо в нея, после в Алистър. Едва не събори абсолютно всичко в опит да се върне на мястото си и да прикрие срама, който го завладя изцяло.

Внезапно малкото квартално заведение бе озвучено от гръмкия смях на Алистър. Сервитьорката се стресна и бързо напусна полезрението им, скривайки се зад вратата с табела „само за персонал". Всъщност тя го познаваше отдавна, тъй като идваше тук сравнително често. Само дето за първи път не беше сам и за първи път успя да чуе смеха му, което я свари прекалено неподготвена за цялата ситуация. Или може би смелото представление на Ерик бе направило ситуацията необикновена. Навярно не беше нещо, което можеш да видиш всеки ден във всяка закусвалня около 10 сутринта.

- Не ми се иска да го призная, но хм... - не успя да сдържи усмивката си, а смехът му тъкмо беше стихнал и успя да си върне нормалното изражение, макар кръвните му телца все още да играеха рекорден маратон във вените му. – Не ти влияя съвсем здравословно, Ерик. – ъгълчетата на устните му разшириха усмивката, която вече се отказа да прикрива. Започваше да се пита, ако магията в света на блондина бе забранена, то какви ли други неща пък можеха да се окажат съвсем добре дошли в обществената норма. Не отне много на въображението на Кей да си представи нещо крайно неприлично, което съзнанието му запрати право към това на русото му изкушение. Упс, за момент забрави, че умовете им бяха някак частично свързани... или пък не беше забравил.

- Ще приема, че си готов със закуската си. – продължи да се подсмихва, като протегна ръка да прибере кутията, запратена в самия ъгъл на масата. В този момент периферното му зрение регистрира, че бе порязал дланта си на глупавото ножче, когато блондинът почти бе обърнал чинията върху скута му. Беше нещо, на което отново би се разсмял, докато не бе забелязано от Ерик, който почти пребледня.

- Не е нищо, просто драскотина, наистина. – побърза да го успокои, все още ухилен до неузнаваемост, поне до мига, в който капка кръв от раната му докосна кутията в ръката му.

Сякаш нещо сграбчи съзнанието му и го тласна в портал към друго измерение. Бързо стана пряк свидетел на разиграваща се пред очите му сцена, която никак не му се хареса. Нямаше представа как, но знаеше кои са замесените лица. Как бе възможно, след като никога не ги беше срещал?

- Добре съм...добре съм. – повтори няколко пъти, щом съзнанието му се завърна на мястото си и долови успокоителния сладък глас на Ерик, който зовеше името му отново и отново. Намери тялото си под масата, а за момент сякаш не беше негово. За щастие си върна контрола над всяко мускулче в рамките на секунди, ала му трябваха доста повече, за да си обясни какво по дяволите видя току-що. Видение ли беше? Имаше странното усещане, че не се беше случило, поне не още. И че беше далеч оттук, в онзи свят... откъдето всъщност идваше баща му. Знаеше и кой е замесен. Знаеше толкова неща, които нямаше откъде да знае. Нямаше обяснение, разполагаше единствено с онази наситена картина на ужас, която някак видя с очите си.

- Ерик.. Ерик! – плъзна длан по лицето му, за да спре шарещия навсякъде по него поглед. Русокосият все още го оглеждаше от всички страни, за да се увери, че е добре, което бе наистина сладко, но сега нямаха време за това. – Ерик, чуй ме... Не знам дали и ти видя, каквото видях и аз, но... Мисля... мисля, че родителите ти са в опасност. Трябва да намерим начин да се върнем в твоя свят!

За момент не искаше да го казва. Не искаше да казва нищо. Сякаш щом го изречеше, щеше да е истина. Но не можеше просто да си замълчи и да игнорира това, каквото и да е. Дали беше видение, съобщение, нечие предупреждение, все едно...Не му пукаше. Знаеше, че освен да вземе онова, което му принадлежи, щеше да мине през всичко за Ерик и това, което беше ценно за него.

Русокоското поклати глава, което можеше да се приеме като отговор на всичко казано от Кей. Да се върне обратно, където статусът му на „мъртвец" можеше да се превърне в реалност, веднага щом стъпи там. Беше го страх, да. Да види отново семейството си, това би го направило истински щастлив, но какво можеше вече да им даде? Особено в стеклите се обстоятелства. Прекалено много животи бяха заложени на карти, а в момента не разполагаше със силна ръка.

- Не можем да отидем там! – Заклати глава механично. – Това, което си видял...дори да е истина, ако се завърна при тях, те при всички случаи ще загубят живота си. А да те...у...бия – Думата изгори гърлото му. – за да гарантирам тяхната безопасност...Отказвам! – Замятка глава, още по-настоятелно. – Това... – Загриза долната си устна неспокойно. – беше условието на Годрик – да отнема живота ти и той няма да ги докосне и с пръст.

Сълзи пареха в очите му.

- Не знам какво иска от теб, защо...е поискал да те премахне...Представи си какво ще се случи, ако се покажеш пред очите му! Не...ти не можеш да си го представиш, но аз мога. Знам на какво е способен и, нито ти, нито аз имаме шанс пред него!

Случката събра доста неканени любопитни погледи.

- Как бих могъл да избирам... – изхълца, неспособен да се сдържа – Как да избера между тях и теб?

Мразеше това. Да се чувства като участник в нечия игра, без да е изявил желание в участието ѝ. Да не може да направи хода си заради разни измислени правила, на участници, криещи се удобно в сенките. Не знаеше какво искат от него, но едно нещо знаеше със сигурност. Нямаше да позволи на никой да го разиграва. Започваше да губи търпение в тази игра, може би защото никога не бе имал желанието да я играе. И защото не беше неговата игра.

- Забрави ли вече...Ерик? –повдигна брадичката със съвсем лек допир. – Забрави ли какво ти казах? – едва осезаемият нежен допир на пръстите му прерасна в щипка около млечнобелите бузи. Наясно бе, че Ерик все още не знаеше всичко за него. Не му бе споделил за онова, на което е способен, а дори самият той все още не подозираше докъде наистина се простираха способностите му. Но се почувства наранен. Ерик не вярваше, че двамата дори имаха шанс да се справят с всичко това. Че нямаха нито един печеливш ход. Ерик не вярваше в него. А какво се бе заклел тогава, докато цялото му същество стенеше от удоволствие в ръцете му? Нима не се бе заклел да му вярва? Да го следва... където и да е? Нима просто му беше казал онова, което иска да чуе... - Ерик.... Вече сме заедно във всичко това и не можем да бягаме вечно. Това не е опция, мисля, че го знаеш. Бих дал всичко да ми имаш повечко вяра, но разбирам... - постави пръст върху устните му за момент. – Знам, че си уплашен, знам, че те е страх. Но ако не обърнем вълните в обратната посока, сме обречени да ни пометат. – отслаби хватката си и попи сълзите на русокосия с палец. Трябваше да обърнат нещата в своя полза на всяка цена. Алистър отказваше да си седи като затворник, очакващ присъдата си. –Ерик... Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за този така наречен Годрик и как да се доберем до него. Аз ще се погрижа за останалото.–галеше успокоително копринените руси коси, за да прогони това чувство на отчаяние и безизходица у другия. Мразеше да го вижда така. Периферното му зрение обаче долови още потенциални проблеми в лицето на групичка полицейски офицери, които тъкмо пристъпиха в закусвалнята. Не му миришеше на хубаво. Дори и да не търсеха него, кой знае дали триковете му от последния път го бяха отървали от статуса „издирван".

- Да се махаме оттук. – прошепна, хващайки ръката на Ерик и двамата побързаха да излязат незабелязани. Колкото по-малко се набиваха на очи наоколо, толкова по-добре. Вече и без друго сякаш целият свят им имаше зъб за нещо.

Щом стигнаха на достатъчно, по негова преценка, разстояние, Ерик помоли Алистър да забавят крачка. Опитваше да сложи ред във всички мисли, що се бяха сгъчкали в главата му, като болни на опашка в аптеката. Няколко човека ги подминаха с груби промърморвания, че тротоарът не бил само техен.

Ерик отвори уста, сякаш готов да каже нещо, но промени решението си. Не бяха думите, които търсеше.

- Прав си...Страхувам се. – Изричаше думите заваляно, сякаш признаваше греховете си пред отче в църквата. – Страхувам се от живота в собствената си страна. Страхувам се от хората там, страхувам се от миналото ми Аз, което беше като тях...Когато Годрик ме прати тук бях изплашен, но голяма част от мен си отдъхна. Дори натоварен с непосилната задача да отнема живота на друго човешко същество, което знаех, че никога не бих могъл да постигна, аз се почувствах окрилен от свободата. Тогава не го осъзнах, но сега го виждам – колко егоистично съм гледал на нещата. – Заби поглед в очуканите павета. – За нищо неподозиращ човек нашата страна сигурно би изглеждала перфектна, но това далеч не е така. Ние сме роби на Годрик, затворници на неговата власт. Не...Това също е егоистично мислене. – Подсмихна се унило на глупостта си. – Другите не смятат така. Те са щастливи с това, което той им предлага. Живеят спокоен и подреден живот, чак до дълги старини. Само на мен това не ми бе угодно. Този свят не беше напълно мой...Усещах го дори, докато изпълнявах послушно всеки съвет на майка ми, дори докато работех без да се оплаквам в дълбоките задушни мини, дори когато част от мен като че ли не беше съвсем подтисната. – Един минувач се сблъска с него, но Ерик го игнорира и продължи историята си. - Това се потвърди в момента, в който навърших 25. Съзнанието ми като че ли се събуди напълно от дългия си сън. Тогава откраднах книгата със забранени магии и...

Думите му затихнаха, дали път на учудата в очите на русокосия. Устните му се изтегнаха в широка, искрена усмивка.

- Аз...аз си спомних всичко! Алистър, аз...

Но усмивката се изличи точно толкова бързо, колкото и се бе появила.

- Отдавна не сме се виждали, сладурче. Изглеждаш прелестно за мъртвец. - Мъркащият глас на Ливия си проправи път до него, последван от собственичката си, която напълно игнорира присъствието на Кей.

Неприятна тръпка премина през блондина.

- К-какво правиш тук?

- Иска ли питане? Дойдох за теб. – Тя го изгледа от главата до петите, в очите ѝ бляскаха обезпокоителни пламъчета.

Слушайки историята на момчето, чиято ръка държеше, докато си проправят път през разни груби непознати, Алистър искаше да може да спре. Да може да загърби всичко и просто да избяга с Ерик. Само ако имаше място, на което можеха да избягат. Място, където нито миналото им, нито преследвачите им щяха да имат капка значение. Но не, както всичко друго, и това си имаше цена. Трябваше да се преборят, да изградят това място от нулата, да го покорят и направят свое. Нещо в Алистър бързо откликна на порива да завладява. Все по-ясно го усещаше. Каквото и да беше, беше истинско. Не представляваше нито призрак от миналото, нито някаква мушичка, родена от информацията за баща му. Бе заложено дълбоко в самия него, бе онази липсваща част, парченцето, което търсеше с години. Вече бе преминал през не един Ад, за да спре сега. Още повече, когато празнината бе запълнена и всяко мускулче на тялото му се задействаше. Ерик бе прекалено вглъбен в историята си, за да забележи. Всеки потен непознат, с когото се сблъскаха, се сгромолясваше в безсъзнание някъде зад тях. Съвсем скоро сивият асфалт едва се виждаше от телата, изпопадали като мъртви врани. Сякаш уловени от невидима сянка, не успяваха дори да промълвят последните си слова, преди да изгубят гласа си, а сетне и съзнанието си. Завладяване. Точно така, първото, което ти трябваше, за да владееш, бе многобройна армия, нали?

Усети как масивният татус, минаващ по цялата линия на тялото му, накара кожата под него да пламне. Една по една, люспите на червения дракон заблестяха в кърваво червено.

- - Ерик. – каза близо до ухото на блондина, обвивайки и двете си ръце около талията му. Простичко изрече името му, но посланието да не се отделя от него беше повече от ясно. Някъде под тъмното кожено яке драконовите люспи добиваха все по-ясни очертания.

- - Имам само един въпрос за теб. – ирисите, в които проблясваха пламъците на разрушението, се обърнаха за миг към неканената гостенка. По принцип би я игнорирал също толкова лесно, колкото тя опита да игнорира него, но усещаше приятния гъдел, че с нейна помощ би могъл да се добере до целта си по-лесно, отколкото бе очаквал. – На онзи Годрик ли слугуваш, или не? – попита, притискайки собственически Ерик още по-плътно към се бе си. Искаше да се увери на чия страна е непознатата, преди да предприеме някакво действие. Нямаше да си цапа ръцете напразно, ако не се налага. Времето му беше твърде ценно. Оттук насетне щеше да набира последователи. Със или без тяхно съгласие, за него нямаше голямо значение в момента. Ако някой бе достатъчно умен, то нямаше да стои на пътя му и щеше да вземе правилното решение. Телата наоколо започнаха да потрепват, прикрити от сенките наоколо. Те от своя страна трудно се подчиняваха на когото и да било. Имаха само един господар. И той най-сетне се събуди от дълбоката си дрямка.

Името му, прошепнато с ясно изявен тон от любимите устни, го завладя до дълбините на същността му. Двете сърца се сляха в едно, пламъкът лумна с още по-голяма сила, тялото на Ерик се отпусна, паниката затихна и той също обви ръце около Кей със спокойно изражение и поглед, зареян в лицето на този, под чийто доброволен контрол се намираше в момента.

Чертите на Ливия потръпнаха видимо. Сценката, на която бе свидетел, никак не ѝ беше угодна. Морето от тела, на което не обърна нужното внимание, не би представлявало кой знае какъв проблем. Единствената пречка би бил този нахален непознат, който явно имаше необясним за нея контрол над тях. Необясним по простата причина, че в този свят съществуването на някой с необикновени способности бе строго забранено в законовия кодекс. Освен ако не е избягал от Редивиус и се укрива от Годрик. Обръщането на везните не ѝ се нравеше.

- Не слугувам на никого, нито дори на самата себе си. – Отговори твърдо, ледена вихрушка замрази един от труповете, който се опита да се приближи на неприятно разстояние от нея. – Дойдох тук, за да прибера годеника си обратно. По ничия заповед, най-малко на Годрик. Какво целиш с цялата тази показност? – Кимна по посока на въпросния блондин, който стоеше кротко в прегръдките на Алистър, без дори да трепне.

Смразяваща тишина за миг се настани в пространството между непознатата и Алистър. Междувременно сенките вече удобно се бяха настанили около тях, като невидим капан с часовникът механизъм. Но почакай... Какво каза дамата току-що? „Годеник" ли? Хм, това го кара да се позамисли как точно иска да я разочарова най-напред. Не че нямаше просто решение на всичко. Можеше просто да я убие и да си присвои тялото й, тук и сега. Но поради някаква причина му се струваше твърде лесно, та предизвикателството му се хареса повече. Така щеше да е много по-сладко. Въпросната пред него все още не му звучеше като умен човек, който взема умни решения. Изглеждаше сякаш си вярва. Бе убедена, че ще мине през него. Не можеше дори да се засмее на това.

- Моите съболезнования... - промълви съвсем искрено Алистър, но огънят в очите му се разрастваше като горски пожар. - ...но си доста закъсняла. – довърши с усмивката на банков служител, който току-що ти е върнал чека, защото няма покритие. Да предположим, че това, което се случи по-нататък, бе в отговор на въпроса ѝ.

Кей отслаби хватката си само, за да прокара едната си ръка по цялата дължина на Ерик. Пръстите му игриво и с любопитна грация пролазиха под горната дреха и разгърдиха блондина там, където все още гордо личаха маркировките от притежателя му. Все пак трябваше да подкрепи думите си с желязно доказателство, нали? Алистър не приказваше празни приказки. Това му бе напълно чуждо. Затова и езикът му в момента така приятно и сластно се разхождаше между зъбките на Ерик, докато същите мургави пръсти от преди малко сега показваха маркировките по млечнобялото вратле на сладкия му любовник.

Ерик гледаше празно любимия си мъж, докато не усети пръстите му, докато не опита сластната целувка. Тялото му потръпна от сладкия прилив на възбуда.

Ливия изскърца силно със зъби, изражението ѝ се измени в подобие на градоносен облак. Около нея се извиси непрогледна завеса от ледени кристалчета.

- Кой си ти, по дяволите?

Единствената причина, поради която не предприемаше действие срещу нахакания младеж бе очевадното присъствие на Ерик толкова отвратително и дразнещо близо до него.

Ливия не обичаше неизвестното, да се чувства неподготвена не беше в стила ѝ. А този тук бе бомба със закъснител, за която не знаеше нищо. Усещаше обезпокояващото присъствие на древни сили, с които не бе запозната.

Нещо подсказваше на Алистър, че и всичките доказателства на света нямаше да извадят това женско създание от самозаблудата. Каквато и странна фантазия да си беше изградила, рано или късно щеше да се срути върху самата нея.

- В нормални обстоятелства бих ти се представил.. Но в случая ти си натрапницата в моя свят, а не обратното, та...защо не започнеш първа? – въздъхна Алистър, укротявайки сенките, които бяха прекалено жадни да погълнат душата на непознатата, която се явяваше доста пищна гощавка да тях. Дали заради това, че притежаваше магия или не, нямаше голямо значение.

- Първо да се изясним, ако случайно досега не ти е станало ясно.... – добави като застрахователен агент, готов да извади изряден договор. – Ерик е само мой. – за да натърти на фактите, все пак даде малко екранно време на замразеното „зомби", застинало в леда на натрапницата. С неприсъщи за човешко тяло сили, създанието успя да пробие леда и да увие ръка около врата на жената, сетне да я издигне, докато токчетата й не се отделиха от студения асфалт. Стана толкова внезапно, колкото и я свали обратно на земята. Дори едно мигване не можеше да проследи кога сенките се бяха отдръпнали от необитаемото вече тяло и то се строполи безжизнено до нея, докато тя се бореше да си поеме отново дъх.

– Изяснихме ли се? – гласът на Алистър прозвуча някак далечен, но вниманието му до голяма степен бе все още заето да попива зачервените черти на русокосия си любовник.

Ливия изруга на ум и разтри врата си. Прекалено късно забеляза задаващата се атака от мястото, където най-малко я очакваше. Този човек бе опасен, прекалено опасен, а и, което беше още по-зле, притежаваше нужната дързост и способности. Дипломатичната тактика бе най-добрият ѝ коз. Тя изправи гръб, зае изискана поза и го погледна право в очите.

- Казвам се Ливия, главен разпоредител и секретар по магическите дела. Произлизам от знатен род, който дълги години е заемал престижни места в управлението на Редивиус. Наследих титлата от майка си. Ерик е моят избраник. В нашата фамилия е закон да създадем наследник с обикновен човек от населението, който не притежава магически способности. Така осигуряваме продължаването на рода и спасяваме бъдещото си дете от евентуална смърт заради високата концентрация на силна магия, която притежават тези, които я изучават и си служат свободно с нея. Това е причината да престъпя границата между двата свята. – Завърши обяснението си с премахване на снежната пелена.

Алистър сбърчи вежди за момент, докато непознатата се разприказва изведнъж. Честно казано вече не очакваше, че има надежда за нея, но може би щеше да се ѝ се намери някаква роля в този хаос. Това, което го накара да направи гримаса, бе факта, че се наложи да отдели поглед от сладкото си изкушение и да ѝ обърне някакво внимание. Не го вълнуваше особено дали бе взет на сериозно, но искаше да използва всяко потенциално средство, за да унищожи целта си. Името Годрик му се струваше единствената пречка на пътя към завоеванието. Червеният дракон съдържаше сили, които макар и достатъчно древни, бяха запечатали спомена за корените си и това, което им принадлежеше по право. Мястото, от което някак бяха прогонени някога преди...

- Алистър Кей. – на свой ред изрече името си. Макар да не добави никакви детайли или титли към него, този път прозвуча по нов начин и тежеше на мястото си. Аурата на тъмнокосия с драконов татус беше малко по-различна от преди. Не приличаше на онзи изтормозен младеж отпреди, който си мислеше, че полудява и който никога не можеше да намери мястото си в света. Сега вече знаеше достатъчно и бе решен да следва съдбата си без да се спира пред нищо. – Впечатляваща история. – престори се, че е сериозно заинтересован от целия разказ на Ливия, но всъщност го вълнуваше само едно. - Като изключим, че ще трябва да си намериш друг „избраник"... - увери я отново, в случай, че ѝ беше убягнало – Можеш да приемеш предложението ми да унищожим този трън в задника на име Годрик. – изстреля направо, тъй като не си падаше по празните приказки и нямаше намерението да стои тук цяла нощ.

- Какво, по дяволите, става тук?! – Разкрещя се някой зад гърба на Ливия.

Полицай, патрулиращ местността, се бе решил най-сетне да се приближи и огледа случващото се. Последната грешка, която щеше да допусне през живота си. Без кой знае какво усърдие, Ливия изписа с пръсти във въздуха няколко мистични символа. Ченгето се просна безжизнено на студения асфалт.

- Бих искала да го чуя от устните на самия Ерик. – насочи отново внимание към Алистър - Ако той ми каже, че това е желанието му, че иска да остане при теб, аз нямам против да се откажа.

Разбира се, имаше предвид този Ерик, който не се намираше под команда на силите на Кей. Реши, че младежът е достатъчно умен да се досети за тази подробност.

- Ако желаеш да стигнеш директно до Годрик, предвид положението ми в обществената стълбица, бих могла да ти го поднеса на сребърен поднос. – Добави, за да му покаже, че е сериозна и в искането си, и в готовността да му помогне.

Алистър се подсмихна, но не самодоволно. Беше по-скоро усмивка, породена от искра на любопитство. Отне му малко повече от минута, но надви желанието на сенките да останат и да утолят жаждата си. Мракът се оттегли, отстъпвайки място на лунната светлина да озари тъмната като в рог алея.

Фактът, че все още беше нов в това, макар да бе във вените му, правеше тъмнокосия още по-опасен. Все пак никога не знаеш какво точно може да последва. Женската интуиция на Ливия навярно ѝ бе подсказала това и нямаше по-умно решение от съдействието ѝ.

След отдръпването на сенките, драконът се върна към сладката си дрямка и осветеният в яркочервено татус възвърна нормалния си мастилен цвят. Алистър понечи да отстъпи на крачка от Ерик, но щом го остави без силната си опора, русокоското незабавно изгуби равновесие. Навярно умът и на двамата не побираше как точно му влияеше тази могъща аура, толкова близо до него, дори нещо повече... Част от древните сили на Кей сега гъделичкаха душата на самия Ерик. Дали търсеха да си откраднат нещо оттам и доколко точно власт имаха над момчето, беше въпрос с повишена трудност. Ливия не подозираше доколко точно свързани бяха двамата и Алистър сметна за добра идея да не ѝ споменава нищо повече по тази тема.

- Полека, Ерик... - подхвана блондина през рамо, помагайки му да си възвърне равновесието, след което по неволя се отдели от него, за да няма съмнение, че с нищо не влияе на преценката му...повече от обикновено.

Ерик се полюшка няколко пъти, преди отново да има доверие на краката си. Чувстваше се адски замаян. Всичко, случило се около него, му беше както ясно, така и супер далечно – сякаш го бе гледал на кино екран.

Първо потърси с поглед Алистър, когото намери на известно разстояние зад гърба си. Усмивката на любимия му го успокои до някаква степен.

- Ерик.

Гласът на Ливия го накара да срещне погледа ѝ за втори път днес. В него отново се загнезди добре познатата паника.

- Вярно ли е... – Попита той тихо. – Вярно ли е, че искаш да ме върнеш обратно? Че съм твоя избраник?

- Вярно е. – Каза му спокойно, с равен глас.

Не ѝ се искаше да го вижда толкова уплашен от нея. Не беше сигурна на какво се дължи този му страх.

- Аз...Ако дойда с теб, семейството ми, можеш ли да гарантираш безопасността им?

Ерик инстинктивно се обърна към Кей, за да проследи реакцията му. Тялото му потрепна от това, което видя, затова побърза да довърши мисълта си, за да предодврати да бъде недоразбран.

- Но не като твой избраник. Не бих могъл. Аз...Човекът, когото обичам, не мога да го заменя с друг.

Въпреки че очакваше този негов отговор, Ливия все пак въздъхна победено.

- Убеден ли си, че наистина искаш това? – Попита все пак.

- Напълно съм убеден.

И, наистина, решителността му си пролича ясно. Дори леката паника се предаде пред нея. Нима Ерик наистина бе преборил заклинанието на Годрик и дори се беше влюбил в този мистериозен мъж?

Алистър скръсти ръце пред гърдите си, за да запази самообладание, а и защото се оказа така привикнал да държи Ерик с тях... Почувства се странно празен и едва се въздържа да го придърпа обратно при себе си. Напсува се наум, задето би постъпил като някое дете, което е изпуснало любимата си играчка. Случаят не беше такъв. Имаше доверие на любимия си за това. На единственото същество, за което наистина му пукаше. Не искаше да показва глупавата си детинска страна. Пределно ясно му беше, че е само негов и никой няма да го притежава по същия начин. Алистър определено щеше да гарантира за последното.

- Щом Ерик би ти се доверил... - започна с някак далечен глас – ще го оставя под твоята закрила, докато се погрижа за онзи Годрик. – изрече с нескрито отвращение името, което му донесе всички тези главоболия. Не му се искаше да остава Ерик на никого, но в крайна сметка така бе най-добре. Не знаеше ще може ли да отговаря за сигурността му, както и тази на семейството му, щом пристъпи в Редивиус. Все пак надали някой би му се зарадвал там...докато не се погрижи за това. Определено не искаше Ерик да е част от съпътстващия го разрушителен хаос.

Ерик видимо се отпусна. Цялата тази ситуация го държеше на тръни. Искаше му се да се скрие обратно в жилището на Кей, където да бъде с него и всичко да е лесно. Ах, това егоистично мислене. Сега не му беше времето за това.

- Кога можем да заминем за Редивиус?

- Следващият портал ще се отвори вдругиден по пладне.

- Бих искал да остана с Алистър дотогава.

Непоколебимостта му бе толкова сладка, че Ливия не се сдържа и се усмихна.

- Разбира се, сладурче. – Върна си грациозната походка и с леко, типично женско поклащане на бедрата се заотдалечава от алеята. – Не бих искала да ви светя. Ще ви намеря, щом дойде време за тръгване. – Намигна му и ги остави съвсем сами, като не се броят безбройните безжизнени тела.

Ерик едва не побягна към Кей и се озова в обятията му.

- Искам да се приберем. Може ли?

Алистър се усмихна нежно, заравяйки инстинктивно пръсти между гъстите руси кичури. Топлината, която го обгръщаше караше чертите му да се отпуснат, а аурата му да заблести по коренно различен начин. Само тази топлина, която Ерик му поднасяше с прегръдката си, с цялото си същество и присъствие. Нищо друго не го караше да се усеща човек.

- Да вървим... - пое ръката му и целуна топлата малка длан. Усмивката – като току-що събудило се от сън цвете. Очите – отразяващи блясъка на чуждите като спокойна вода в дълбоко езеро. Тръпката да се оставиш така подвластен на слабостта си беше безценна. Поддавайки се на тази така сладка уязвимост, Алистър бе като всеки друг влюбен глупак. В пълно неведение за заобикалящите го неща. Изваден от контекста на проблемната реалност и истинската си същност. Далеч от всичко и всички, освен източника на обгръщащата го като щит топлина. Последният ден от лятото за първи път не се чувстваше като поредния празен лист в живота му.

Уви, никое разсейване не можеше да те задържи далеч от някои досадни дразнители, които реалността неизбежно щеше да запрати в лицето ти като футболна топка. Много бързо по път за вкъщи, Алистър осъзна, че не можеха да се върнат в апартамента му. Полицията все още го издирваше и този път някой беше издал местожителството му. Навсякъде бяха разлепени негови снимки, напомняйки му, че е злодеят на града. Вече беше търсен не само за едно убийство, но да бъдем честни.. Дори някой друг да прережеше нечие гърло сега, пак щяха да го препишат на него. Най-вече защото си позволи да избяга от ареста. Хората обичаха да съдят прибързано, бяха такива в същността си. Не заслужаваха шанс, след като не биха го дали на другиго, но Кей нямаше намерение да прекара последния си ден в този свят, заличавайки родния си град от картата. Искаше да го прекара само с Ерик.

Спирайки се на едно-две места по пътя за временна маскировка, Алистър и Ерик се намериха в открадната кола извън пределите на града. Нощните светлини все повече заприличваха на малки точици в далечината. Алистър следеше пътя на безкрайната магистрала пред себе си, но периферното му зрение не се отделяше от русокосия. Дори и това, което имаха сега, му допадаше. Бяха само двамата с песента на вятъра в ушите им.

- Ерик...направи ми услуга и потърси кутията на баща ми, трябва да е на задната седалка. – помоли се Алистър, без да издава истинските намерения, криещи се зад молбата му. Само той си знаеше къде всъщност бе скрил мистериозната пъзел-кутия, но имаше нещо друго наум.

Това внезапно пътуване се понрави на Ерик също толкова много. Вече беше посвикнал с полицията и пререканията с тях. А и, нека си го кажем, горкото му влюбено сърчице пърхаше с адреналинови крилца, поемащо в максимални дози хладния нощен въздух. Но той далеч не му бе достатъчен, за да изтрезнее напълно от хормоналния дисбаланс, на който бе подложен все по-често в присъствието на Кей.

- Момент. – Ерик разкопча колана си и с внимателни маневри се завъртя на седалката.

Огледа задните седалки, но на пръв поглед кутията не се виждаше никъде. На въпроса дали Алистър е сигурен, че е там, получи позитивен отговор. Пресегна се да светне лампата на колата, да разгледа по-добре, но слабата светлина не му беше от кой знае каква помощ.

- Хмм, не чух звук от падане, но ще проверя за всеки случай дали не се е изтърколила.

Така и направи. С високо вдигнато дупе и сплескан между двете предни седалки русокоското съсредоточено разглеждаше, за негово съжаление, не идеално чистото пространство. Празна кутия от цигари, някакви стари салфетки, кутия презервативи...Прииска му се да изчисти колата из основи.

- Алистър, не я виждам никъде. – В гласа му се долавяше леко притеснение.

Дано не я бяха загубили, или забравили някъде.

Без да отделя очи от пътя, тъмнокосия свали едната си ръка от волана и съвсем спокойно я залепи върху дупето на Ерик. Усетил, че мъника замръзна на мястото си, пъргавите му пръсти се възползваха да свалят панталонките на пътя им и направиха няколко обиколки по изкусително оформените бузи под тях. След няколко шумни шляпвания, които несъмнено оставиха своя отпечатък, Алистър не се сдържа да погледне в горното огледало. Там завари зачервеното лице на Ерик, и дори да виждаше само част от него, бе предостатъчно да разпали желанието му да продължи играта си. Отдели за миг мургавите си пръсти от зачервената млечнобяла кожа на блондина, само за да ги навлажни обилно с езика си и да ги върне, този път на малко по-различно място.

- Мой ред е да търся, Ерик... - промълви му сладострастно и проникна в него без особено затруднение. Двата му пръста маневрираха чевръсто в тясното пространство, което много скоро се отпусна достатъчно за Алистър да добави и трети. Прехапа устна, когато стенанието на Ерик му подсказа, че е намерил точното място. Движенията му станаха по-динамични с всяка следваща секунда, придружени от греховните реакции на русокосото изкушение. Кей усети как у него се събуди гъделичкащото нетърпение да го отведе до предела.

- Алистър...пътя...внимавай...– Опитваше се да мисли трезво и както би подобавало на такава ситуация.

Въпреки думите си, въртеше сладко дупе по траекторията на пръстите. Представи си как Кей спира колата и му дава любимото лекарство, доза по доза. Големи горчиво сладки, като най-изкусителния черен шоколад, дози.

В омаята си успя да забележи кола зад тях и срамът отново го завладя. Веднага съжали, че е светнал лампата на автомобила. Другите бяха на известно разстояние, но това не го успокои достатъчно. Измъкна се от капана на седалките, благодарен, че Алистър не го е лишил от добре дошлите в гостоприемната топлина пръсти. Направи мост с тялото си от едната до другата седалка и отвори път на нова, още по-опасна ситуация със специален гост, когото изведе от некомфортния му затвор. Прииска му се да чуе стенания от удоволствие, за които той да е причина. Прииска му се и отвори широко уста.

Щом Ерик пое възбуденото му мъжество между устните си, Алистър отново прехапа устна, този път по-агресивно от преди. Насладата плъзна по цялото му тяло и погледа му се премрежи за момент. Пръстите продължаваха да ускоряват ритъма си вътре в русокосия, парещи от топлината му.

- Защо си толкова опасен, Ерик... - изтръгна се от гърдите му заедно с въздишка от възбуда – Караш и двама ни да правим безразсъдни неща. – засмя се тихо и облиза разкървавената си устна. Не беше лесно да запази самообладанието си, но не искаше да стане от играчка – плачка, затова не отделяше очи от пътя пред себе си, макар на моменти да изглеждаше като нищо повече от размазан пейзаж. Не му се искаше да стигне до онази мечтана висина, затова започна да разсейва мисълта си с произволни образи в съзнанието си. По някаква причина визуализацията на безкраен влак, влачещ разнообразни вагони, винаги помагаше безотказно в такава ситуация. И докато едната част от мозъка му се разсейваше от ставащото, другата бе напълно потопена в инициираното си начинание. Мургавите пръсти се завъртяха няколко пъти, сякаш рисувайки древна пещерна картина.

Когато усещаше, че крайният вагон на влака се задава на хоризонта, Алистър рязко пусна кормилото и дръпна непослушния блондин за косата, прекъсвайки приятното му занимание.

- Искам да те чувам. – отсече кратко и последва агресивна целувка, след която Кей върна контрола над ума и над кормилото си, без дoри за секунда да прекъсва своята игра. Преди всичко, той поставяше правилата. Искаше да продължава да чува сладките стенания на Ерик, а това нямаше как да се случи, докато устните на русокосия бяха заети с друго. Искаше да попие последния стон, когато го докара до предела. Тук имаше вълнуваща за това акустика, нетипична за такава в кола. А и... Алистър далеч не възнамеряваше това да е краят на тази тяхна среднощна игра. Щеше да се погрижи да е възможно най-дълга и незабравима.

Лицето на Ерик издаваше пълно блаженство. Бузите му се бяха напълнили с нежна розовина, очите му се бяха разфокусирали както от удоволствието, което даваше, така и това, което получаваше. Ако това бе анимация, ирисите му щяха да са заменени от сърчица. Възбудата, която предизвика у любимия си, оказа очакван върху него ефект.

Послушно преглътна натрупалата се в устата му слюнка и сложи ръце на гърдите на Алистър. Облегна брадичка на рамото му и се постара всяко едно стенание, напускащо пределите на притворените му устни, да достига до ушите на Кей.

- Добре ли ме чуваш така? – Зададе излишен въпрос, но се чувстваше толкова палав, че такъв тип поведение му достави удоволствие.

Вътрешностите му горяха от възбудата, почти достигнала връхната си точка.

Ерик не получи отговор от извънредно концентрирания си любовник, но секунда по-късно Алистър извърна глава и захапа млечнобялото вратле на блондина. Постара се да остави пресен отпечатък там, който да напомня за притежанието му. Разгоненото му котараче продължи да покачва възбудата у него, стенейки така близо до ушите му. Навярно не би могъл да търпи ничий глас толкова близо, освен това изключение. Ерик бе прекалено опасно изкушение, но и такова, от което никой не би искал да избяга и което никой не би искал да отстъпи на другиго. Дори само проникването с пръсти вътре в него, нагорещяваше дъха на Кей и караше сърцето му да препуска по-бързо от автомобила, в който се намираха. Цялото му същество вече изгаряше да чуе финалния стон на блондина. А колкото повече го доближаваше до финала, толкова по-силно натискаше педала на газта. Навярно от вече повече от минута Алистър караше с превишена скорост дори за магистрала. На Ерик бързо му се наложи направо да се вкопчи в него, за да запази равновесие в тази си поза и без колан. Безмилостната сила на гравитацията му допадаше и реши, че това е следващата сила, която иска да покори.

Стоновете на Ерик се редяха като ноти по петолиние, различни по интонация и интензитет. Високата скорост му донесе повече адреналин, отколкото уплаха. Беше прекалено високо, прекалено близо до целта, за да позволи, и да иска, на каквото и да е да го разконцентрира от висшото удоволствие. Цялото му тяло изтръпна. Няколко тежки дихания по-късно, с бонус едно последно, силно изразено стенание, Ерик остави свой собствен отпечатък върху седалката и по бедрото на Кей. Притисна се още повече към него и зацелува врата и устните на любимия си.

- Колата – докосна с език горната му устна – спри колата – разходи го по небцето на Алистър – и ме изпълни целия...

Ерик задълбочи целувката, докато бедрото му се отъркваше в предишното му занимание, все още горещо и желаещо ласките му.

Може и да е прекарал голяма част от живота си като аутсайдер, обитавайки прашно таванско апартаментче, но въпреки това технологиите не бяха чужди на Алистър. Живееха във време, в което човек лесно можеше да намери каквото му трябва и тъмнокосия се възползва от наличната в колата навигационна система. Още от влизането си в колата, знаеше какво им трябва. Някой усамотен хотел по крайбрежието звучеше като мечтаната романтична вечер. Защо да не подари на Ерик най-доброто, преди и двамата да напуснат този безнадежден свят...

- Не още... - мокрите му пръсти се разходиха между зъбите на блондина, прекъсвайки настойчивото му искане. Отдели го остатъчно далеч от себе си, за да го подразни допълнително. – Скоро ще стигнем. Не ме карай да те завържа за седалката. – заплаши го палаво, щипвайки го по дупето, преди да закрие временно красивата си гледка с панталонките му. Русото изкушение определено не беше опитомено зверче. Това само щеше да достави допълнително удоволствие на Алистър по-късно.

Оставаше им само километър от целта и когато Алистър вече виждаше голямата красива сграда на хоризонта, реши че иска да я има само за тях двамата. За секунда-две ирисите му се обагриха в червено, а драконовата татуировка засия в подобен нюанс. Изпрати сенките да се погрижат за желанията му. Да се уверят, че там щяха да ги посрещнат подобаващо.

Още щом изоставиха колата и пристъпиха прага на екзотичния хотел, рецепциониста ги посрещна като царе. Или какво му беше думата в този век – ВИП гости. Някъде зад рецепцията лежеше безжизненото обезобразено тяло на истинската Джоан. Сенките не просто си бяха похапнали, но също бяха откраднали лицето и всичко останало. Не беше трудно за тях да създават илюзии и клонинги веднъж да се сдобият с достатъчно сила. Кога щеше да е достатъчно? Никога. Нямаше причина за сенките да спрат. Това бе същността им. Те бяха рожбата на мрака и мисията им бе да всяват хаос. Но използвани по правилния начин, Алистър вярваше, че щеше да въдвори ред на мястото, което му се полагаше по право.

Мургавите ръце поеха русокосия с цялата му тежест, издигайки го във въздуха като сладка булка. С лекота го пренесе през стълбището, тук-таме блокирано с някое-друго тяло. Харесваше му, че Ерик имаше очи само за него и нищо друго. Нямаше да го съди, нямаше да избяга от него. Вече бе видял всичко, но бе останал. Бе останал там, където никой друг не би избрал да бъде. Затова и тъмнокосия би му посветил всичко. Скоро...съвсем скоро щеше да преобърне света му, нямаше да е какъвто го познава. Онова сиво потискащо място. Не... Щеше да е различно.

- Харесва ли ти тук? - прегърна го изотзад, оставяйки дъха си да погали шията на блондина. Луната озаряваше красивото нощно небе и се отразяваше в морските вълни. Прозрачните стени около тях предоставяха пълен панорамен изглед към брега. Но защо точно това място? Алистър се усмихна, плъзвайки поглед към леглото, на чиято рамка бяха окачени разнообразни играчки за възрастни. Определено искаше да люби Ерик тук. Да го люби със стил.

- Красиво е... – промърмори Ерик, потрепервайки леко.

Хладният нощен въздух си бе поиграл с тялото му, преди да пристъпят в хотела. Нежните руси косъмчета на тила и по краката му настръхнаха. Притисна се по-близо до Алистър. Очите му не се отделиха от гледката. Искаше да я оцени максимално, най-малкото заради старанията на другия. Цял хотел, единствено и само за тях – кой ли не би си помечтал за такъв жест? А ето, че точно неговият любим, другата му половина правеше такива трогващи жестове, като се игнорират зловещите тела по пода и стълбищата. Вече прихващаха минимална част от интереса на Ерик, цялото му внимание принадлежеше на Кей.

Кога успя да се случи всичко това? Кога нещата се задълбочиха до такава степен? Сякаш вчера се озова насред улицата в този напълно непознат свят, объркан и изплашен. А сега...сега имаше Алистър – всичко, от което се нуждаеше, без да знае, че се нуждае от него. Копнееше да му даде и последния фрагмент от себе си, желаеше да притежава всяка частица от Кей, да е само и единствено негов. Въпреки неспособносста си да убива, бе някак прекалено сигурен, че ако някой посмее да се изпречи пред тях, пред щастието им, би могъл да сложи края му. Огънят надълбоко вътре му даваше кураж, шепнеше съблазнителни слова. Възбудата му се възобнови, искрата в очите му припламна с нова сила.

Отърка голото си дупе в дънките на Алистър и замърка съблазнително.

Русата принцеса поднови игривия танц на дупето си, което незабавно бе атакувано от мургавата длан на Алистър. С неприкрито дяволита усмивка, тъмнокосият отлепи ръка от зачервената буза и я плъзна по дължината на гърба на блондина, плавно тласкайки го право върху леглото. Пухкавият матрак подскочи заедно със сладкото му изкушение, което бе невероятно красива гледка отстрани. Без да губи много време в съзерцание, Кей надвеси масивното си тяло над изкушението си, бавно, но осезаемо, плъзгайки твърдия си член по дължината на Ерик. Когато премина точно пред вече добре подготвеното и още топло местенце, но го подмина като крайпътна гара, Ерик изстена от недоволство, примесено с допълнителна възбуда. Алистър не искаше просто да го има, това беше най-лесното. Искаше да го докара до пълна полуда. Нещо вътре в него го гъделичкаше да види на какво още е способно това сладко коте. Искаше да събере пълна колекция от всеки звук, напускащ черешовите му устни.

Подхвана Ерик през кръстчето и като с лекота си го повдигна до рамката на леглото. От стената падаше верига с кожена каишка накрая. Използва я, за да завърже китките му, което го принуди да коленичи на леглото като наказано дете. След това тъмнокосия си избра още някой-друг аксесоар, който искаше да види върху млечнобялата кожа.

- Мислех, че вече знаеш... - доближи се достатъчно, че дъхът му да погали порещите бузи насреща - ...магическите думички. - едната от черните щипки, която въртеше между пръстите си, се оказа върху едното зърно на блондина. Силното му изохкване го накара да прехапе устна от възбуда. Никога не би си представил колко силно ще му действат нечии стенания. - Но след като не е така, ще трябва да те накажа. - ъгълчето на устната му се изви нагоре, когато облиза другото зърно на русокосия и го защипа също толкова внезапно.

Ерик бе изправен пред сериозна дилема. От една страна този тип игра го ужасяваше, но от другa усети прилива на възбуда от сензитивната връзка, която деляха с Алистър. Удоволствието на Кей бе и негово удоволствие. Вярваше му безсъмнено, но не му се искаше да приеме, че се е възбудил от тази неприятна вещ.

Езикът на Кей беше друго нещо, но омаята трая прекалено кратко. Изпъшка недоволно и стисна устни.

- Моля те... – веригата затрака от прикованите ръце, които протегна към чернокосия си магьосник - свали тези...неща от мен. Не... – Заклати глава. Не това искаше да помоли, но зърната му пулсираха нетърпимо и изместиха всяка друга мисъл.

Пропълзя по коленца до Алистър и захапа края на тениската му, повдигайки я, докато не бе доволен от гледката.

- Моля, съблечи я. – Реши, че сега всяка молба може да му спечели бонус точки.

Щом преградата бе напълно премахната, се загледа залисано в драконa, който бе плъзнал по врата на Алистър. Не помнеше да е виждал татуировката чак там. Усъмни се в собствената си памет, но сега мисията му беше друга. Горещото му езиче осигури на зърната на Кей сладки тръпки. Ето го отново – споделеното удоволствие. Дупето му се полюшваше като вече заучен рефлекс.

Изведнъж се замисли дали през тялото на Алистър преминава същият тип удоволствие, който дава на Ерик когато са слети в едно. Снежната кожа на лицето му стана тъмно червена.

Алистър усети как слабото телце пред него трепереше от всички външни дразнители, ала дори това не успя да го спре. Въпреки че и движенията му бяха така ограничени, блондина намери своя път до мургавата кожа. Отказът му от въздържание и пълно послушание докарваше Алистър до лудост. Не можеше да отрече колко му харесва, това бе причината да го предизвиква отново и отново. Да види как жълтото му котараче ще намери начин да си проправи път към него винаги, през каквото и да трябваше да премине. Това обливаше и сърцето на тъмнокосия със странна топлина, която никога не бе усещал преди. Не можеше дори да иска повече. Но и част от него не спираше да се удивлява. Как съществуваше подобно съвършенство? И как някой като Ерик бе попаднал на него? Може би бе истина това, което казваха...Че добрите и чисти същества попадат при тези, което не ги заслужават.

- Ерик... - прошепна сладострастно името му, жадувайки да го изрече повече от това да си поеме дъх. Мургавите пръсти отново пролазиха по млечнобялата кожа, премахвайки дразнителите от достатъчно зачервените зърна. С другата си ръка се протегна към масичката до леглото, където чакаше кофичката с лед. Извади едно кубче, поставяйки го между зъбите си. Сякаш имаше някаква субстанция в сърцевината на леденото кубче. Скрита изненада? Така или иначе трябваше първо да разтопи леда достатъчно, за да стигне до пълнежа. Понесе кубчето лед между устните си право към все още пулсиращите зърна на Ерик, отърквайки го хубаво, поднасяйки му сладкото избавление от болката. Малко по-късно вирна глава и прикова погледа на блондина, споделяйки кубчето лед с него. По езикът и на двамата се спусна приятен изненадващ вкус на капучино. Значи това било. Алистър бързо забрави за леда и го оставя да се доразтопи, докато все повече задълбочаваше целувката си.

Ерик целият настръхна при допира на леденото кубче. В комбинация с избавлението от болката, усещането като че ли еволюира в нещо съвсем над това, което се очакваше от него. Гъделичкаща наслада, която започваше от върха на зърната и изпращаше сигнали по всички нервни окончания до останалите чувствителни зони в тялото му. Приливът на кръв към едно определено място се засили допълнително. С всяко отъркване на кубчето имаше чувството, че ще изгуби връзка с всяка логическа мисъл.

Не помогна и целувката, която споделиха – страст с привкус на...кафе? Не можеше да разсъждава вече, копнееше за избавление. Щом го постигнеше, щеше да го поиска отново, и отново. Такива мисли се рееха из главата му, като свободни електрони.

- Алистър...Алистър...Алистър...

Още от началото забрави бройката на недоизречените молби, стремейки се да използва всеки свободен момент от целувката.

- Моля те... – Опита да увие ръце около врата му въпреки пречката, което се оказа почти невъзможно. Липсваше му нужното търпение да му хване цаката точно в момента. Вместо това преметна крака, скръсти ги около Алистър и го издърпа по-близо. Сега вече бяха като залепени. – Желая те...

Неусетно за него, тялото му се търкаше в това на Кей, замаяно от възбуда.

Алистър, не по-малко замаян от прегладнялото си коте, навлажни пръстите си между черешовите устни, прекъсвайки молбите и въздишките. Самият той не можеше да чака и секунда повече. Искаше да е вътре в него. Мургавите пръсти направиха бърза обиколка по твърдото му, пулсиращо от жажда мъжество, след което смени позицията на Ерик, повдигайки бедрата му над своите. Вече бяха долепени един до друг и само един тласък бе достатъчен, за да проникне в русокосия. Като огромна вълна от цунами, желанието да утоли жаждата си го погълна изцяло, затривайки разсъдъка му. Всеки следващ тласък ставаше все по-агресивен и по-дълбок. Всичката тази насъбрана възбуда си казваше думата и Алистър бе неудържим, веднъж отприщил звяра в себе си.

Ерик видя звезди, много звезди и комети, което не бе никак странно за това време на денонощието. Усети как избухват в тялото му като хиляди разноцветни фойерверки. С всеки тласък, всяка подадена доза, като че ли изтръпваше целият, а виновникът за това запалваше нови и нови. Получи повече от това, на което се бе надявал. Получи повече и от допълнителното, което смяташе да си поиска – главозамайващ екстаз. Пъстри фойерверки на бели петна.

Искаше да се хване за Алистър, забравил отново за вързаните си ръце. Добре, че любимият му, малко или много, го придържаше, защото имаше чувството, че ще се строполи на леглото когато краката му съвсем откажат. Намери устните на Кей и го целуна невъздържано и непохватно. Това беше по силите му в момента.

Ерик не бе сигурен дали е изричал думите на глас, дали ги е подарявал на Алистър преди. Закопня да го направи сега.

- Обичам те... – Промълви и ги запечата с поредна целувка.

Нагорещените им тела бързо плувнаха в пот и Алистър впи пръсти в сладкото дупе на русокосия, приближавайки гърба му до стената. Сега бе идеалният сандвич, или поне щеше да бъде, ако Алистър можеше да се размножи на две и да облее с топлината си Ерик и от двете страни. Веригата задрънча дразнещо и след като бе вече излишна, тъмнокосият освободи ръцете на другия и го остави напълно да се вкопчи в него като любвеобвилна коала.

- Завинаги... - сякаш повтори и дори довърши думите, които приятно заплаваха в бурното море от емоции.

Силното усещане го бе погълнало до такава степен, че дори не осъзна кога изпълни вътрешността на блондина с белия си нектар. Свърши няколко пъти в него с кратки промеждутъчни паузи, в които бясното трополене на сърцето му се чуваше като на високоговорител.

Алистър също го обичаше! Той го обичаше! Биещото му до пръсване сърчице се хвана здраво за тази мисъл, почти толкова силно, колкото и той за Алистър.

Откакто пристъпи в този свят изпитваше най-вълнуващите и незабравими емоции. Сякаш всяка поредна се състезаваше с предходната. Безкрайно състезание, а на финала с чаровна усмивка го чакаше голямата награда. Запрепуска с разперени ръце и прекоси финалната линия, където се вкопчи здраво за Кей и пусна чувствата си на свобода.

Главата му натежа. Рязка умора нападна тялото му. Не, не сега. Искаше да прекара още време в ръцете на Кей, да удвои и дори утрои силните усещания, които споделяха. Толкова много цѐли, а толкова малко време за тях.

Затръска глава, сякаш да разпръсне сънливостта. В момента единстевеният сън, от който се нуждаеше, беше пред него и му даваше всичко от себе си.

- Луната...Може ли да наблюдаваме луната от терасата? – Идеята, съвсем произволна, му хрумна изведнъж.

Алистър изчака помитащата го вълна да отмине и да възстанови донякъде нормални ритъм на сърцето си. За миг бе застинал с чело, опряно в това на Ерик. Тежкият му дъх се блъскаше в черешовите устни на неравни интервали. Главата му сякаш пулсираше от изригването на всички тези емоции и техните нюанси. Носът му се отърка в този на русокосия, заявявайки безмълвно нежеланието на Кей да се отдели от него. Мъжеството му също отказваше да напусне мократа пещера, която все още запълваше.

- Имам по-добра идея. - рече галантно, когато вече можеше да си поема свободно въздух. Въпреки нежеланието си, отдели тяло от това на Ерик и слезе то леглото, помагайки му да го последва. За по-бързо използва чаршафа и направи нелоша роба от него, с която да покрие слабото телце, все още подкрепящо се у неговото. Другата част от скъсания чаршаф едва стигна на Алистър да покрие чатала си, но не му пукаше особено. Пое ръката на Ерик и го изведе на балкона, от който двамата се спуснаха по извитите стълби и се озоваха направо на брега. Там, под лунната светлина, изненадващо близо до разбиващите се вълни, бе изградена красива масивна люлка. Тъмнокосият забърза крачка като малко дете, нетърпеливо да изпробва новата си играчка, и изпробва устойчивостта на добрата хрумка. На когото и да беше дело, този някой се бе постарал да направи престоя на хората тук не просто романтичен, ами като миг от приказка.

- Ела. - подкани Ерик да седне в скута му, преди да залюлее двамата под нощното небе.

Нима бе възможно да му стане още по-хубаво, отколкото му беше? Получи отговора в момента, в който се сгуши у Алистър. Поиска от него луната, а той му даде нещо повече. Почувства се по детски щастлив и възрастномо обичан. Потопи се напълно в топлото тяло на Кей и загледа лунния сърп. Колко комфортна тишина и усещането, че сякаш си избягал на края на света с най-потребното и важно за теб. Неведнъж бе чувал, че когато пътуваш трябва да опаковаш само най-необходимото. Усмихна се, щом осъзна колко беше вярно.

Помечта си как обикаля света с Алистър, как натрупва спомени, как изживява годините си пълноценно. Далеч от Редивиус, далеч от всичко и всички, които им желаеха лошо, които нямаха мира, докато не стигнат до тях. Докъде ли се простираше целият свят? Дали един живот би стигнал, да го обиколят изцяло?

- Когато се върнем от Редивиус – промърмори тихичко – искам да избягаме надалеко. Само ти и аз.

Внезапно, като по-студен полъх на морски бриз, студени тръпки пролазиха по мургавата кожа. Но не по особено приятен начин. Алистър знаеше какво е. Не беше морският бриз. Веждите му се извиха в моментно недоумение, но после отново отпусна черти. Разбира се.. Не можеше да очаква от Ерик да има същите планове като него. Все още не му бе споделил нищо, може би тогава бе решил да го запази изненада. Не можеше да вини русокосия за това, че не искаше да остава в своя свят. Защото не го усещаше свой... Но точно това Алистър щеше да промени.

- Това е последната ни нощ тук, Ерик... - промълви с почти равен тон. Не искаше да си личи колко точно мрази тази земя. Красотата на природата бе единственото хубаво късче от нея, а почти всички хора се старееха повече и повече да я премахнат и изкоренят из основи. Не можеше да търпи това безхаберие и глупост. Откакто Ерик му отвори очите за това кой е всъщност, Кей бе решен на всичко да си върне властта на света, който му принадлежеше и да го направи онзи дом, който никога не бе имал тук. Дом, който навярно и Ерик не бе имал. - Нито ти, нито аз принадлежим в този свят. - гласът му стана по-далечен, като сирена на кораб някъде в океана. - Бягството не е решение на нищо.

Нямаше причина да се ядосва на Ерик, защото разбираше желанието му. Разбираше колко силно иска всичко просто да приключи без усложнения, без повече болка и загуба. Но като някой, който цял живот се криеше и опитваше да избяга от реалността си, Алистър знаеше най-добре фаталната грешка в уравнението. Нищо не ставаше без борба.

Ерик се обърна и погледна Алистър.

- Последната ни нощ тук... – Повтори като ехо.

Обхвана ръката на Кей между своите.

- Страх ме е, няма да го крия. Намразих онова място, но ако е с теб...ако това е желанието ти...Ще ти се доверя...Ще продължа да вярвам в теб.

Стисна ръката му.

- Искам само да ми обещаеш едно. Не позволявай на никой, никога да ни разделя.

Луната обграждаше русите кичури като блед венец. Ерик молеше с невинността на малко дете, чистотата на неопетнената младост. Кристалносините ириси гледаха Кей с нежност и покорство.

Обещание. Защо ли само тази дума го плашеше така. Едно от малкото неща, които не изрича. Знаеше пред какво трябва да се изправи и знаеше, че няма да спре, докато не извоюва свободата на Редивиус и не върне изгубеното на хората. Сенките... бяха прекалено разрушителна стихия тук, където не принадлежаха... каква ли сила биха притежавали на тяхната им отнета територия.. Алистър все още имаше някои неизвестни в уравнението си, което го караше да избягва обещанията. Сякаш ако кажеш нещо на глас преди да се е сбъднало, го обричаш на гибел. Той не искаше това, но отново.. Нима би допуснал някакво глупаво суеверие да е над спокойствието на Ерик? Ако така би му дал силата да му вярва и да го подкрепя в начинанието му, щеше да го направи.

- Погледни ме, Ерик. - постави длан върху лицето му. - Обещавам ти, че ще преобърна твоя свят и ще го превърна в място, където да си щастлив...заедно с мен! - прошепна му с грижовна усмивка и запечата обещанието си с целувка.

Насладиха се на телата си още веднъж, преди Ерик тотално да припадне от умора. Тази нощ едва ли имаше по-щастлив от него на земята. Усмивката на удовлетворение се запечата на лицето му дори докато спеше сладко, сладко.

---

Годрик подготвяше грандиозно посрещане за скорошните си гости. И тримата щяха да бъдат приети с отворени обятия и подбрани заклинания. Предчувстваше предстоящото удоволствие, облизвайки доволно напоените си с никотин устни.

---

- Още не си готов... - за първи път чуваше гласa на Дракона. Не поменеше да му е проговарял преди. - Трябва да се подготвиш за битката, която предстои. Има много неща, които не знаеш. - дълбокият дрезгав глас се отдалечаваше, сякаш го зовеше да бъде последван. Едновременно с това Алистър бе наясно, че го чува само в главата си. Извърна поглед обратно към сладко спящия Ерик, който буквално бе припаднал от изтощение в ръцете му и му се наложи да го пренесе до леглото. Така или иначе щеше да е в безопасност тук. Сенките се бяха погрижили за това. Тъмнокосият се наведе и целуна своето изкушение, преди да откликне на призива.

Гласът го отведе до лек отдалечен скалист бряг.

- Имаш много да учиш. - срещна леко осъдителния поглед на две огромни жълти очи на влечуго. Дългото тяло на дракона се бе излегнало на масивните скали, като опашката му се рееше във въздуха. Изглеждаше точно като татуировката му. - Но се учиш бързо.

- Какво е всичко това? Някакъв тест ли? Изпитание? - реши да го попита, макар че едва ли бе нужно да си хаби думите, за да комуникира с нещо, което бе част от него.

- Ти вече премина теста на Червения дракон и успя да отключиш истинските си способности. - с тези думи му бе изпратен спомена от призрака на Елиът, който му каза да отвори кутията на баща му. - Затова реших да се материализирам пред теб.

- Значи си бил ти... - изказа с видимо недоволство Кей. - Играеше си със съзнанието ми, за да видиш дали съм достоен или подобна глупост?

- Успокой се, това е част от процеса да овладееш силите си. На твое място бих задавал по-умни въпроси.

Не му се искаше да го признае, но нямаше много време. Не и такова за празни приказки. Имаше нужда от повече отговори и подготовка.

- Добре тогава... Кажи ми какво ми липсва. Виждал съм, не... Всеки път мога да видя пределите си, но не мога да прекося онзи мост, който се очертава отвъд.

- Несъмнено си дарен с дарбата не просто да притежаваш способности, но и да ги използваш инстинктивно. Вече си разбрал много от само себе си, но има неща, които са все още заключени. Там не ще преминеш, докато не се научиш как.

- Това не отговаря на въпроса ми... - скръсти ръце тъмнокосия - И преди да си ми казал, че трябва да медитирам или нещо от сорта, за да стигна до отговора, трябва да знаеш, че никак не съм по тази част.

Дълбок смях разтърси земята до степен, в която предизвика огромна вълна.

- Червеният дракон също има чувство за хумор! - каза в своя защита, когато видя мокрия до кости Алистър да го гледа на кръв - Надявам се Господарят не се сърди. - добави люспестото създание и размаха опашка, пращайки силен вятър към тъмнокосия в опит да го изсуши.

- Достатъчно, нищо ми няма... - извика му в отговор, вкопчвайки се в произволна скала, преди да е полетят във въздуха. Това нещо или не осъзнаваше в какъв ръст се появи пред него, или не разбираше закони на гравитацията. Слава богу, че поне можеше да разчита на силата му. - Да се върнем на темата.

- Аз съм всъщност малко или много посредник. - възвърна сериозността си дракона - Позволявам ти да призоваваш древните сили на вселената.

- Момент.. Да не би да каза „вселената"?

- Точно така. Чрез мен можеш да се намериш и да се свържеш с всяка древна сила на вселената. Трябва сам да намериш начин да я подчиниш на волята си, но благодарение на мен тялото ти може да я използва и да издържи. Сега, когато премина изпитанието ми, вече не изпитваш онова главоболие, нали?

Алистър кимна без да му се налага да се замисля.

- Това е само началото. Границата, която виждаш... Тя се явява като предпазна спирачка на количеството древни сили, които можеш да използваш едновременно. Нещо като да се научиш да жонглираш с повече от две топки. Засега успяваш да запазиш контрола върху собственото си тяло и съзнание, едновременно с това контролирайки сенките. Те са изключително могъщи и една грешна стъпка може да ги отприщи на пълна свобода. Ти не искаш това, но трябва да те предупредя. Знаеш ли защо сенките избраха да ти се подчинят без съпротива?

- Защото имаме общ враг...

- Не е зле! Господарят вече е разбрал... Точно така, сенките някога властваха над Редивиус, който тогава носеше различно име. Но бяха прогонени...

- ...от Годрик. Наясно съм. Някак свързах парченцата от пъзела.

- Той е велик магьосник, но не магията му го направи велик... Той умее да вижда и да се възползва от угодната за него ситуация. И макар преди много години това място да е било дом на сенките, сега е анархията на Годрик. Той ще се подготви за завръщането ти подобаващо. Затова те повиках тук, време е и ти да се подготвиш.

- Не се и съмнявам. - подсмихна се. По някаква причина въпреки че осъзнаваше сериозността на случващото се, дори едно мускулче в него не трепна от уплаха. Бе преминал през достатъчно много, за да е готов психически. - Кажи ми първо.. Какво е съдържанието на кутията. Знам, че знаеш.

- Предположих, че ще ме попиташ днес. - въздъхна дракона със странно примирие - Мислех да ти кажа, когато е време. Но може би това е сега.

- Просто ми кажи...

- Също както сенките, така и други чисти стихии обитаваха Редивиус. Разбира се, сенките бързо започнаха да превземат цялата власт, което не се харесваше на останалите три. И когато ситуацията достигна върховата си точка, Годрик се възползва и ги накара да се съюзят с него, за да прогонят сенките завинаги. Разбира се, той бе наясно, че няма шанс срещу тях, но имаше коз в ръкава си. Накара ги на мислят, че няма как да прогонят сенките, а трябва да ги заключат във вещ. Вещ, която той бе подготвил специално за тази цел. Стихиите са сила отвъд всяка друга, но не се славят с особен интелект, те са просто разрушителни сили, които дори велик магьосник не може да надвие, а само да опита да надхитри. Късметът на Годрик се усмихна и той успя не просто да пропъди сенките, но и да накара останалите сами да паднат в капана му.

- Чакай...да не твърдиш, че в тази малка пъзел кутия са заключени цели 3 древни стихии? - премигна невярващо Алистър.

- Точно така. - драконът кимна с огромната си люспеста глава - Мога да ги усетя много добре. Мога дори да говоря с тях. Те ми казаха, че баща ти е имал дарба подобна на твоята. Не толкова могъща, но е могъл да усеща неща, които никой друг не е могъл и да комуникира с тях. Той е успял да те измъкне от Редивиус като бебе, заедно с кутията, в която Годрик е запечатал трите стихии.

- Но Годрик със сигурност е пазил кутията много близо до себе си...

- Да, не знам как баща ти е бил толкова близо до великия Годрик, но знам, че го е оставил неподозиращ за тази кражба. Годрик все още има кутията си, или поне няма представа, че държи на сигурно място празна кутия със същите заклинания.

- Интересно.. Да не би да ми казваш, че тази кутия е най-силният ми коз срещу него?

- Би могла да е. Можеш да си представиш, че след репертоара на магьосника, не само сенките вече го имат за заклет враг.

- Мога да си представя..

- Но Господарят няма нужда от това, което е вътре, за да победи магьосника. Знаеш ли какво би станало, ако се бе провалил на теста ми?

- Всъщност не съвсем. Дори не ми беше ясно как точно да отворя кутията. Нали е запечатана със заклинанията на Годрик? Предполагам, се е погрижил да са заклинания, които само той би могъл да развали.

- Забравяш кой си. - отсече дракона, сякаш му се бе наложило да се повтаря - Единствено ти можеш да се свържеш и контролираш стихиите, забрави ли вече? Ако поискаш, би могъл да им дадеш жадуваната свобода и никакви заклинания не биха ти попречили. Това е твоята дарба.

- Какво би станало тогава...

- Ако се бе провалил на теста ми, сега този свят навярно нямаше да го има. Защото докато сенките не могат да контактуват с материята тук без посредник, то останалите три стихии щяха да са като атомна бомба и да предизвикат огромен взрив, който да превърне тази планета в отломки.

- Уау... Не е за вярване... - изсумтя саркастично в лицето на Червения дракон - Искал си да унищожа целия свят?

- Но не го направи, нали? - усмихна му се миличко дракона и изкара змийския си език - Приеми го като огромното ми доверие към теб. Знаех, че ще направиш правилния избор. Въпреки че все още не разбирам един от изборите ти.

- Ерик? - предположи тъмнокосият. Можеше да почувства всичко малко преди да е потвърдено. - Аз.. прехвърлих част от силите си в него... това значи ли, че трябва да му служиш като на мен?

- И да, и не. - отговори Червеният дракон с видимо недоволство. - Появата му бе непланирана за мен, а постъпката ти беше на пръв поглед чиста лудост. Да жертваш драконовия дъх за това наивно момче...

- По-полека с приказките! - предупреди го Алистър.

- Няма причина да оголваш зъби срещу мен. Не знам какво намери в това хлапе, но според мен направи грешка като го спаси от смъртта. - заклати глава, притваряйки заплашителните си жълти очи.

- Ще ми кажеш ли за какво говориш?

- Не бива да си играеш с драконовия дъх! Дори не знам как си успял да го използваш на този етап, но стореното-сторено.

- Ако не изплюеш вече камъчето, кълна се...

- Какво? Ще си направиш харакири ли? - последва нов земетръс, но този път драконът се усети навреме - Виж, ще ти кажа само едно. Ти сам реши да превърнеш Ерик във възможно най-слабото си място, използвайки драконовия дъх да го спасиш. Сега сте не просто свързани, но и сте уязвими, докато сте заедно. - съществото изправи масивното си туловище, извисявайки се над скалите. - Драконовият дъх може да връща някого към живота, но е като сключване на сделка с дявола. Преди да преминеш теста ми, на никой от двамата не ви оставаше още дълго време живот, но сега... Сега е нещо по-различно. Когато не сте заедно, нито ни, нито момчето, можете да умрете, или по-точно... Ще умрете, но след това ще се върнете обратно. Разбираш ли накъде бия? Заради това, че върна живота на Ерик с драконовия дъх, сега можете да умрете само заедно. Уязвими сте само заедно. Но обрече момчето да усеща почти всяка твоя емоция, където и да се намира и това е само началото... Трябва да го предупредиш да не използва малките „екстри", които драконовият дъх му предлага, ако иска да запази душата си. Вече го направи веднъж, нали? Почерни част от душата си със сила, която не е предназначена за негово ползване. Ако го направи още само два пъти, душата му е обречена.

Алистър опитваше да асимилира всичко това, но му беше трудно. В крайна сметка излезе, че и той и любовта на живота му си бяха играли с нещо, от което не разбират. Но никой не можеше да върне времето назад.

- Научи ме! Научи ме как да преодолея границите! - усмихна се с типичната си увереност и отвори очите си по нов начин.

***

Последно сбогом. Трябваше да си вземе последно сбогом с нея. В крайна сметка не беше сигурен дали наистина бе биологичната му майка, но двамата имаха прекалено дълга история. Преди да я изостави тук сама с демоните ѝ, искаше да се сбогува за последен път. Дори да не искаше да го признае, тя бе единственият човек до него преди да срещне Ерик. Винаги го бе обичала, макар и по нейния жесток начин. Колкото и да бе непонятна за останалите, той ѝ бе благодарен. Беше го научила да оцелява, да се бори със всякакви изроди. Да устои на всяко мъчение, на всеки опит да бъде пречупен.

Пропътува всички километри обратно до родния си град, този път с далеч по-ефективен транспорт. Пътуването със сенките бе ново за него, но вече се чувстваше като истински магьосник. Отваряйки път на нови знания, бе разбрал всичко, което изпуска. Търсенето му удряше на камък, докато накрая не провери в гражданските архиви. Бе сменила местожителството си... отново. Преглътна горчилката от очакванията си да я намери в дома на нов пияница, но нещата не се стекоха точно така.

Щом стигна адреса и излезе от сенките, от другата страна на вратата го посрещна чернокожа дама с пищна осанка и огромни къдрици.

- Мога ли да ти помогна с нещо?

- Не...Имам предвид да, търся майка си.

- О, желая ти успех, миличък. - напът да затвори вратата, Алистър я спря с длан, разтърсвайки глава.

- Името ѝ е Наташа. Трябва да е тук.

- Да, познавах я, бяхме колежки... Оставих моя адрес, в случай че някой се появи да я търси. Нямаше други роднини, които отговориха и се обадиха на мен. Моите съболезнования.

- Кога е станало..? - рече съвсем машинално Алистър. Някак не бе предвидил точно такава последна среща с жената, която все пак го отгледа.

- Преди два дни. Белодробен инфаркт. Бях до нея през цялото време. - почувства лека топлина и сне поглед. Непознатата бе хванала ръката му за утеха. За миг се почувства точно толкова студен, колкото беше дълбоко в себе си - Поиска да бъде кремирана. Вярваше, че синът ѝ ще се върне за нея. Почакай тук...

Кей се подпря на рамката на вратата и изчака жената да се върне с дървената урна. Побърза да си тръгне, преди да е опитала да го покани вътре за допълнителна утеха. Нито той, нито майка му скърбяха като нормалните хора. Не ги биваше по тази част. Потъвайки в сенките, Алистър побърза да се върне там, където имаше голяма нужда да бъде.

---

Ерик се бе събудил една идея преди Алистър и лежеше замислен. Имаха Лидия на своя страна, но докога ли? Нямаше лоши отношения с нея, всъщност, бяха почти никакви, но самото присъствие на някой от Редивиус, само по себе си, му действаше дискомфортно.

Мислеше и за семейството си. Дали все пак бяха живи? Имаше ли въобще надежда за това? Доколко жесток умееше да е Годрик? Глупав въпрос. Жестокостта му не познаваше граници, колкото и на пръв поглед прикрита да бе от най-обикновените хора. Но Ерик знаеше. Той бе наясно с много повече неща от тях. Беше видял другата страна на монетата, бе се събудил от дългия кошмар, но на каква цена? Да се озове в още по-голям такъв.

Не, не беше точно така. Ако забранената книга все още си стоеше в библиотеката, ако Ерик не я бе откраднал и зачел, ако никога не беше пристъпил волята и законите на Годрик, сега нямаше да е тук с Алистър. Едно нещо, за което бе адски благодарен и дори се гордееше със себе си и „безразсъдното" си поведение.

Обърна глава и загледа любимото си същество. Още по-красив в съня си. Изчерви се, като си помисли, че този мъж е изцяло негов, че си принадлежат взаимно. Премести поглед към дракона. Полазиха го тръпки. Имаше странното чувство, че татуировката го наблюдава неодобрително. Побърза да върне вниманието си на Кей. Да, така беше много по-добре. Протегна пръсти и избута един кичур, който покриваше затворените клепачи. Почувства се палав – нищо ново. Надвеси се над чернокоското и го целуна нежно, едва, но жестът бе напълно достатъчен да го преизпълни със задоволство.

Усетил меките устни на Ерик, тъмнокосият измрънка нещо под носа си, на свой ред притискайки се в тялото на русокосия. Не искаше дори да помръдне от позицията си, от тази така приятна топлина, караща го да забрави всичко. Искаше още от нея.

- Прегърни ме, Ерик... - каза, плъзгайки ръцете му през кръста си. - Прегърни ме силно.

Ерик едва не подскочи от изненада, но веднага откликна на прегръдката.

- Разбира се. Винаги. – Отговори простичко и се притисна комфортно.

Незнайно защо сърцето му започна да бие силно от безпокойство. Не мислеше, че това е неговото собствено състояние, което означаваше само едно. Комбинира прегръдката с плавни движения по дължината на чуждия гръб, които се надяваше да оказват желаното въздействие.

Как искаше да попита дали се е случило нещо, но не бе сигурен дали Алистър иска да обсъжда какво го притеснява, или не. Предпочете да е тактичен и да изчака любимият му сам да му довери мислите си. Бе почти сигурен, че ако опита достатъчно упорито, може и да успее сам да ги прочете, но никога не би си позволил такава волност, освен ако не е крайно наложително.

Устните му се намериха върху мургавия врат, когото целуваше лениво нежно. Обичаше близостта им, обичаше красивата нарисувана кожа, обичаше миризмата на Алистър, сърцето му забиваше лудешки щом я усетеше ясно, обичаше...всъщност всичко.

Въздъхна тежко и пророни словосъчетанието, което си се въртеше в съзнанието му.

Рядко си позволяваше на емоциите да разклатят стабилното му състояние, но искаше лекарство и знаеше, че би го намерил само в обятията на Ерик. Не съжаляваше, това чувство бе толкова на място. Утешителните целувки на блондина, тихите му слова... Няколко сълзи се търкулнаха по мургавите бузи. Бе толкова благодарен на всички небеса, че има този човек до себе си. Тук и сега. Само това имаше значение. Бяха си дали клетва това да е завинаги. Да, щеше да бъде. Защото Алистър никога, нито дори за цената на милиони звезди, би си позволил да го загуби.

- Благодаря ти...! - прошепна му, намирайки отново тези сияйни очи, чисти като безоблачно небе. Хвана лицето му между дланите си и го разцелува, оставайки сълзите да се спускат стремглаво надолу.

Сърцето на Ерик се сви. Неговите собствени сълзи рукнаха като на автопилот и се сляха с тези на Алистър. Въпреки това, продължи да отвръща на целувките. Задържа го дори още по-близо, ако това бе възможно.

Не знаеше защо са сълзите, но проля същото количество в синхрон с Кей, като двете идеални парченца на пъзел, в които се бяха превърнали един за друг.

- Обичам те...Много те обичам... – заубеждава го, сякаш имаше не по-малка нужда от тази утеха. – Каквото и да се случи...това няма да се промени...

Сви и голи крачега около талията на възлюбения си.

Усещайки как успя да разстрои до сълзи и русокосия, желанието да е силен и за двама им го изпълни отново. Ролите отново се смениха и след като плачът на Алистър напълно стихна, той попи всяка сълза на Ерик и разсея мъглата с усмивка, за да го увери, че всичко е наред.

- Има нещо, което трябва да направя. Ще се радвам да дойдеш с мен. - каза, вече видимо подготвен, сплитайки пръстите с тези на любимия му. Сърцето му отново се чувстваше силно, като планина непреклонна пред бурните ветрове. Не знаеше как да изрази благодарността си, но наистина имаше нужда от тази подкрепа.

Кей отскочи до стаята на персонала, където намери нещо чисто, което двамата да облекат. Униформените костюми на хотелиерите всъщност бяха доста изискани като за обслужващи лица. Помогна на Ерик да облече класическия черно-бял костюм и дори не ес сдържа да добави папийонката, за да види как изглежда. Финалната картинка пред него разпали нова искра в съзнанието му и ръката му почти машинално се стрелна да сграбчи дупето му изотзад.

- Изглеждаш неустоим в това. - прошепна в ушето с умишлено делови тон, след което се прокашля и побърза да излезе от стаята, където му се струваше прекалено горещо. Това трябваше да почака..

Крачеше босоног по пясъка, облечен в нечия хотелиерска униформа, дървена урна в ръце. Ако сега отидеше в миналото и кажеше на тогавашното си Аз за всичко това, навярно щеше да стане за смях. Пясъкът внезапно стана приятно хладен, щом се приближи до брега.

- Знам, че не беше най-великата майка на света, но ти благодаря, че ми беше майка... Че до последно опитваше да ме разбереш, да ми помогнеш... Благодаря, че опита да ме обикнеш както ми се искаше. - въздъхна, осъзнавайки, че наистина на човек му олекваше, когато просто изрече каквото искаше да изрече накрая. - Вече няма нужда да опитваш... намерих някой, който да ме обича, майко... Знам, че би се радвала да го чуеш. И знам, че щеше да го приемеш с отворени обятия, ако се бяхте срещнали при нормални обстоятелства. Ако всичко беше нормално... Щеше да се радваш, че съм обичан. Знам го. - затвори очи и остави вятъра да довее далечния ѝ отговор. Сякаш можеше да види онази типична нейна усмивка в съзнанието си. Наистина се бе опитала да го обича и се е надявала да открие онова, което му липсваше, при някой, който ще може да му го даде.

Ерик пристъпваше бавно и плахо след Алистър. Значи това бе първопричината за тревогата му по-рано. Нищо чудно. Не смееше да нарушава тишината. Този момент бе единствено между майка и син, а русокоското беше там за подкрепа. По-късно щеше да му изкаже благодарност, че го е направил част от скръбта си. За Ерик беше жизнено важно да споделят и добрите, и лоши моменти заедно. Нима любовта не значи точно това?

Въпреки неблагоприятната им, ако можеше да я нарече така, първа среща, на Ерик му стана мъчно за Наташа. Не я познаваше като човек, не я познаваше и като майка, но тя все пак си оставаше семейството на Кей. Ако съвсем скоро и на него му се наложеше да премине през подобно сбогуване, бе убеден, че и любимият му ще бъде до него точно по същия начин и ще му послужи като опора. Точно затова, и по редица други причини, трябваше и той да се постарае максимално.

Прегърна нежно Алистър изотзад.

- Ако позволиш, ми се иска и аз да кажа няколко думи. – Изчака поисканото позволение и заговори бавно. – Въпреки, че запознанството ни трая кратко вярвам, че си била добър човек. Вярвам също така, че като всяка майка и ти си обичала детето си с цялото си сърце. Доказа го съвсем ясно когато се изправи срещу мен, за да го защитиш, вярвайки, че е в опасност. Благодаря ти. За това, че си родила и отгледала прекрасен син, за това, че благодарение на теб сега до мен има човек, когото истински да обичам. Благодаря ти, че си дала всичко от себе си да си майка, което не е никак лесно. Благодаря ти и почивай в мир.

Мислено отправи молитва за душата ѝ.

Алистър се усмихна на думите на Ерик, снимайки поглед към дървената урна. Беше време да довърши ритуала на това сбогуване. Истината бе, че макар между него и майка му да бяха останали много недоизказани неща, дълбоко в себе си и двамата знаеха всичко, което биха искали да си кажат. Затова и не им се налагаше да говорят много. Когато опитваха да са нормални майка и син, нещата винаги се объркваха, усещаха се някак фалшиви. Като насилен опит да се впишеш в стереотипите на всички за „семейство". И какво като не го бяха постигнали? Това нямаше значение.

- Вече си свободна.

Бежовият прах яхна прииждащата вълна на вятъра и полетя като феникс, озарен от слънцето на новия ден. Изпрати я с една последна въздишка, която се загуби в далечния хоризонт, след което тъмнокосият бавно приседна на пясъка по турски. Все още загледан в неспокойното море, протегна длан и намери тази на Ерик, стискайки я здраво. Наистина нямаше какво да добави, мълчанието в момента някак му допадаше. Шумът на вълните и ароматът на русокосия го успокояваха и му действаха като идеалното лекарство. Въпреки горчивия оттенък на едно сбогуване, му се прииска да остане в този миг завинаги.

Ерик хвана ръката му здраво и приседна до него, без да я пуска и за миг. Морският бриз разбъркваше косите им, мелодията му изпълваше тишината. Палавкото зарови крака в пясъка, струваше му се някак съвсем естествена реакция, и се загледа в златните песъчинки. Дотолкова беше свикнал с живота тук, че умът му дори не регистрира това ново откритие, което нямаше как да забележи ясно вечерта и при стеклите се обстоятелства. Сега, когато имаше тази възможност, разгледа и заопипа пясъка, оставяйки го да се стече между пръстите му. Хубаво усещане, успокояващо приятно.

Завършил научния трактат на тема „Откритията на един млад мъж в друг свят", Ерик върна вниманието си към Кей. Понечи да подпре глава на рамото му, но тогава реши, че обратната версия би била по-добра в случая. Постави ръка на бузата на Алистър и нежно положи непокорните кичури на рамото си. Усмихна се от постигнатото.

Поседяха така известно време. Стори им се като една сладка споделена вечност, макар да бяха около тридесет минути. Малкото рамо на Ерик се оказа неочаквано удобно място за почивка, а Алистър имаше нужда от такава, макар да не го показваше. Само преди броени часове бе завършил подготвителното изпитание на червения дракон. Сега ясните очертания на татуировката се бяха спуснали от бедрата до петите и от рамената до китките. Вече не беше само рисунката на самия дракон, а много повече детайли. Древни магически знаци, които дори не се намираха в която и да е книга със заклинания. Някои от тях бяха за по-сигурен контрол над новите способности, които заучи за такова кратко време, а други бяха, за да го пазят от заклинания над ума. Защото докато тялото му все щеше да намери начин да издържи, то ума бе слабото звено на всекиго. Не можеше да допусне някой да си проправи път към съзнанието му, където бяха запечатани всичките отговори към способностите му. И като заговорихме за опасни способности...

„Мога ли някак да... да предпазя и Ерик от подобни заклинания? След като ще се разделим, когато се изправя пред Годрик, искам да знам, че никой няма да си играе с ума и желанията му."

Спомни си какво Червения дракон бе отговорил на въпроса му. Имаше начин да постави на Ерик същите защитни символи, които сега красяха собствената му мургава кожа. Не му се искаше да му причини такава болка, но така можеше дори донякъде да го предпази от злите намерения на Драконовия дъх. Не че нямаше вяра в любимото си същество, просто нямаше вяра в останалите, и животът му бе показал на какво са способни дори простосмъртните хора тук. Не беше красиво. Този свят не беше това съвършенство, което безоблачните ириси на Ерик попиваха в момента. Навярно цялата вселена бе пропита с подобна или по-лоша жестокост.

- Ерик... - промълви, вече решен да му предложи идеята си. Вдигна глава от рамото на блондина и срещна въпросителния му поглед. - Снощи... - започна, но направи пауза, чудейки се как точно да му обясни всичките си странни изживявания с тази част от него. - Някак срещнах Червения дракон. - изплю камъчето накрая, примирявайки се колко нелепо ще прозвучи. Навярно бе само началото. - Знаеш... Това, което живее в мен, което е част от мен... магията в мен? - завърши с леко въпросителен тембър. Не знаеше сам как точно да го нарече. Беше нещо, с което му се наложи да свикне прекалено бързо, за да му мисли име. - Трябваше да се подготвя за това, което предстои. - докато говореше, свали черното униформено сако и го остави на пясъка, сетне запретна ръкава на бялата риза, както и единия крачол на панталона. Под плата се откриха купища изкусно изрисувани символи, които продължаваха и нагоре. Вече почти бе заприличал на някой луксозен глинен чайник с гравирани върху му рисунки. Ерик едва ли бе имал възможността да забележи всичко това по-рано, но имаше причина Кей да иска да му покаже сега.

- Това тук ще ме пази от заклинания за контрол над ума и така нататък.. - опита се да прикрие липсата си на достатъчно добра терминология по темата, но издаде колко лош ученик бе. Не умееше да помни думи, та паметта му трудно възпроизвеждаше обратно всичко, което Дракона му беше казал. - Знам, че има начин да ги прехвърля и на теб, за да те пазят. - тъмнокосият го погледна настоятелно, покривайки лицето му с длан. - Няма да е приятно изживяване, но... Мисълта някой да те докосне, да опита да... - едва се сдържа да не прехапа устна до кръв, но вместо това изскърца със зъб - ...да се играе с теб, да те отнеме от мен... Не бих могъл да го понеса, Ерик. - продължи да гледа тези две небесносини очи без дори да премигне. Бе до болка честен. Всичко друго би могъл да преживее, но не и това. Не искаше дори да си помисля какво би могъл да стори с цялата вселена, ако някой посмееше да опетни неговия Ерик.

- Искам да те предпазя от каквото мога, искам да ми позволиш да го сторя! - настоя отново, дори да предполагаше, че блондина ще се съгласи, защото все още нямаше идея колко болезнен щеше да е процеса.

Ерик го наблюдаваше с интерес и любопитство, докато секси тъмнокоското му се опитваше да обясни, разясни и да го убеди в думите си. Помисли си, че това е доста сладко. От всички други възможни епитети, досега не му бе минавала подобна мисъл през главата – че неговият любим е сладък.

Придърпа го по-близо и го целуна – дълга, дълбока целувка.

- Аз съм изцяло твой, както и тялото ми. Стига ти да вярваш, че това ще е от полза, че е добра идея и ще ни помогне да сме подготвени за предстоящото, можеш да предприемеш каквото си решил. Не ме е страх от болката. – Опита да звучи мъжкарски, но не му се получи съвсем. – Добре, де, малко ме е страх, но нали ти ще си до мен. – Усмихна се широко и го целуна отново.

Алистър въздъхна тежко, къде от облекчение, че Ерик изглеждаше убеден да му вярва, къде от силно притеснение дали всичко ще мине добре. Горчива жилка прониза гърдите му. Наистина не искаше да му го причинява, бе предупреден, че няма да е лесно за никой от двамата, но у Ерик щеше да остави огромен отпечатък. Алистър силно се надяваше, че ще съумее да запази концентрацията и самообладанието си каквото и да става, за да може любимия му да страда възможно най-малко. Осъзнаваше колко нелека задача би било това, при положение, че никога не бе извършвал подобен древен ритуал.

„Ако нещо се обърка, всичко е възможно, затова бъди готов. Момчето може дори да те нападне в объркването си. Ще загуби пълна представа за реалността и ще трябва да се изправи пред своите собствени демони. Ритуалът е безмилостен, но тази цена трябва да се плати в замяна на подобна защита. Ти вече го преживя, но и преди се бе изправял пред някои от демоните си. Това момче дори не подозира за някои от своите."

- Разбира се, че ще съм до теб! - кимна тъмнокосия, притискайки рамената на русокосия - Запомни го и се фокусирай върху това! - надяваше се тази мисъл да се запечата в съзнанието на Ерик като спасително въже, за което да може да се сграбчи винаги, когато нещо опита да го бутне в пропастта. - Болката няма да е само физическа, трябва да те предупредя за това. Няма да си съвсем в съзнание, възможно е да виждаш неща... ужасни неща, може би онова, от което най-много би се страхувал да ти се случи.. Неща, които могат да те компрометират, или да те наранят много. Всичко ще ти се струва прекалено истинско, за да различиш реалност от халюцинация. - пое си дълбоко въздух и накара Ерик да направи същото. Бавно свали дрехите му, за да може да има достъп до млечнобялата кожа, която щеше да гравира с древните символи. Щеше да е истинско изпитание на духа и за двамата. - Кажи ми, когато си готов.

Ерик отстъпи назад неволно.

- Страховете ми...Моите страхове... - Заклати глава енергично. – А ако не мога...ако не мога да се справя? – Обзе го силна паника.

Знаеше какво ще се появи пред него, беше убеден, тъй като познаваше болезнено добре страховете си. Не го бяха напуснали още от първия ден, в който се почувства наистина жив. Свободата дойде със своята висока цена. Беше избягал и продължаваше да бяга от прекалено много неща. Те се трупаха, ли трупаха, извисяваха се страшно над него и безсъмнено можеха във всеки един момент да го залеят и удавят в собствения му вътрешен свят, в собствената му същност.

Един поглед към Алистър бе достатъчен, за да разбере как той е приел реакцията му за повече от ясен отговор. А не беше ли? Не...Не можеше да гледа болката в очите на Кей, не можеше да понесе, че ще предаде доверието, което бяха изградили помежду си. Нима Алистър не го прие, въпреки истината за идването му тук? Не отправи нито една грозна дума, нито едно обвинение, не го нарани задето е излъгал, не се усъмни в правотата на чувствата на Ерик, в начина, по който се бе сближил с чернокоското, или поне не го показа по никакъв начин. Даде му любов, много любов, единствено любов. А Ерик смееше да трепери от страх сега, когато просто трябваше да се довери на Алистър, да му върне услугата за сляпото доверие, за шанса, който му се даде.

Русокоското се приближи с плахи стъпки, оставяйки следи в пясъка.

- Мога да го направя...Всъщност, не знам дали мога, но... - стисна зъби и юмруци – но ще го направя. Каквото и да ми коства. Съжалявам, че се поколебах в началото.

Алистър се усмихна и погали русите коси, а после и млечнобелите му бузи. Увери го отново, че ще е до него, каквото и да се случи. Ерик не спря да превърта думите в главата си.

Изведнъж образът на Кей изчезна от погледа му, като че ли се отдалечи на голямо разстояние, сякаш погледнат от бинокъл. Паниката се опита да го обхване, но той дишаше дълбоко и си повтаряше, че трябва да е смел. Гласът на дракона, който чу в главата си, обяви началото. Сякаш иглички преминаха през тялото му. Не беше толкова болезнено, колкото неприятно усещане. Около него се материализираха група сенки. Вече бе малко или много свикнал с вида им. Една от сенките пристъпи напред и прие образа на негов добър приятел от Редивиус.

- М-Марк... - Очите на Ерик запариха от напиращи сълзи.

Марк бе загинал в мините много отдавна. С Ерик се знаеха още от деца.

Една по една сенките се доближаваха и му припомниха все повече познати лица.

- Ели...Найт...Кристин...Рейвън...

Откъде знаеше драконът за всички тях? Сигурно бе проникнал в съзнанието му и си играеше с него като част от целия процес. Затвори очи и си заповяда да спре да плаче. Съсредоточи се, прогонвайки болезнените образи. Малка част от татуировката се появи на тялото му. Драконът звучеше доволен.

Този път усети наченки на болка, но нищо, което не можеше да понесе. От сенките излязоха семейството му – малката му сестричка Мира, по-големият му брат Сид, който бе наказан преди години за предателство към Годрик, и вече много възрастната им майка, която не би могла да оцелее дълго без магията, която я поддържаше жива, въпреки болестта ѝ.

Сърцето го заболя. Дойде заради тях, но не можа да направи нищо. Вместо да убие, се влюби в Алистър и избяга от всичко. В каква смешка се бе превърнал...

„Само да не вземеш да ми се самосъжаляваш!" – заоплака се драконовият пламък. „Колко пъти му повторих, че е направил пълна глупост когато те върна към живота."

Думите му вбесиха Ерик, но това му помогна да се съвземе. Точно така, не можеше да върне времето, но все още съществуваше шанс сестра му и майка му да са живи. Докато я имаше тази надежда, нямаше право да се предава. Образите отново изчезнаха и се появи следващата част на татуировката, значително по-голяма по размер.

Ерик почувства, че може и да се справи все пак. Но това беше преди да го види, преди да почувства изгарящата болка от пеперудата с прекършени крила.

- Не! Махни се!!

Годрик отново беше там пред него, точно като в момента, в който го беляза.

- Ти си предател, Ерик. Знаеш какво се случва с предателите. – Годрик изпусна кълбо дим от цигарата си, което се завъртя във въздуха под формата на спирала и заблестя в огнено червено.

Ерик се опита да избяга, но го държаха здраво и от двете страни.

- Не! Не отново!! – Викаше изтерзано и се мяташе в ръцете им, а огненият дим се приближаваше все по-близо и по-близо, готов да изгори кожата му.

„Използвай ме. Приеми силата, хлапако." – Шепнеше му драконовият пламък. Ако приемеше, Годрик щеше да изчезне, нямаше да му причини отново същата болка.

„Ерик! Ерик!" – нечий тих глас достигна до него. Не, по-скоро звучеше приглушен, сякаш от другата страна на тухлена стена. Съзнанието му като че ли се опразни, точно преди да бъде докоснат от магията на Годрик. Вече не чуваше и драконовия пламък и, слава богу, защото беше адски дразнещ.

- Ти си просто видение, халюцинация. – Каза спокойно на фалшивия Годрик. – Вече не ме притежаваш, сега принадлежа на друг.

Усети нечовешката болка, с която и последната част на татуировката се материализира върху нежната кожа. Бе сигурен, че ще изгуби съзнание всеки момент. Сенките се разпръснаха, вече виждаше Алистър, макар и размазано. Усмихна му се едва-едва, преди да се строполи на мекия пясък.

Всички притеснения, всички съмнения и предупреждения, всичко се изпари мига, в който мургавите пръсти на Алистър се спуснаха с магията си върху очертанията на млечнобелия гръб. Мастилото се появяваше като от нищото, прясно впито в кожата, като дори настръхналите руси косъмчета по пътя не представляваха никакво препятствие. И докато Кей шептеше думи на непознат и за самия него език, сякаш заучени от някъде, другата му ръка опитваше да придържа Ерик плътно на мястото му. Може би имаше късмет да го превъзхожда физически, защото и една грешна стъпка можеше да коства прекалена болка на всички участници. В даден момент тялото на блондина се разтресе сякаш преживяваше земетръс със силен магнитуд, което доведе до болка, която вероятно щеше да усети едва, щом всичко приключи. На няколко места татуировката се бе впила прекалено, разранявайки крехкия слой кожа и смътен аромат на кръв се примеси с този на морето.

„Дръж се, Ерик!"

Макар да не можеше да си позволи да изрече тези думи на глас, защото би прекъснал ритуала, тъмнокосия повтаряше името на другия като мантра в съзнанието си. Надяваше се, че дори и така ще го чуе и няма да се предаде. Оттук насетне пътят им беше само един. Да останат заедно до края. Трябваше да направят всичко възможно да предотвратят единствения си страх. Не, този страх не беше спомен, не беше призрак от миналото. Бе нещо, за което човек никога не мислеше, когато се влюби истински. Да предадеш доверието на любимия си, или той да предаде твоето. Това бе може би единственото, което дори простимо, променяше нещата завинаги. Нещо безвъзвратно непоправимо. Демон, който Алистър бе допуснал до себе си преди...

Силните му ръце се увиха около треперещото като перце срещу вятъра телце, давайки му пълната си упора.

- Свърши... Край, Ерик. Вече е наред! - зашепнаха устните му, почти заровени във влажните руси кичури. Разцелува го, опитвайки всячески да го разсее от болката, която щеше да изпита, щом напълно върне съзнанието си обратно в реалността.

Идея нямаше колко време е бил в безсъзнание – дали е било минути, или часове. Във всеки случай, гласът на Алистър и щипещата от потта по гърба му болка нямаше как да не го върнат обратно рано или късно. Щом се събра напълно със съзнанието си, болката сякаш се качи с няколко нива. Впи пръсти и нокти в прегръдката на Кей. Прясно татуираната и разранена кожа не беше единственото, което сякаш гореше. Ледени тръпки преминаха през цялото тяло на Ерик и той се разтрепери като малко дете, видяло нещо страшно. Колкото и да се сгушваше по-близо до Алистър, топлината на другия не му помагаше. Опита да използва магия за лекуване, но драконът не се поддаде и малко, сякаш това бе още една допълнителна част от изпитанието и болката нямаше да изчезне, докато не ѝ дойде времето. Така или иначе, чувстваше тялото си прекалено слабо за магически подвизи точно в тази момент.

- Алистър...Студено ми е...Замръзвам... - Противно на думите, челото и бузите му горяха, дишаше тежко, а от устните му се изплъзваха кълба горещ въздух.

- Чуй ме, Ерик... - промълви, улавяйки погледа му преди блондинът отново да зарови лице в гърдите му - Вече свърши, трябва просто да се успокоиш. Всичко ще отмине, просто слушай гласа ми. - придърпа го отново плътно към себе си и затананика произволна мелодия. Не можеше да направи много и определено не бе добър певец, но трябваше някак да разсея Ерик, за да му помогне да се отърси от болката, от непонятния начин, по който тялото му реагираше на татуировката. Мелодията се понесе отначало тихо и несигурно измежду устните му, но постепенно успя да заглуши и морските вълни, разбиващи се някъде в далечината.

Драконът се опита неколкократно да отклони вниманието на блондина от песента с нелепиците, които ръсеше в главата му.

- Затвори си устата... - измърмори Ерик – Не, не ти! – Приласка Алистър да продължи да му пее.

Студът не го напускаше, но това спокойствие също не беше лошо. Подхвана ръката на Кей със своята трепереща такава и сплете пръсти между неговите. Съсредоточи се и успя да почерпи достатъчно енергия от тялото на любимия си, за да излекува една част от раната. Малка част, но добро начало. След няколко кратки почивки, подкрепени от фона на приятната серенада, успя да възстанови състоянието на кожата си наполовина. Нямаше да има сили за другата половина от гърба си, не и сега. Чувстваше се предозирано изцеден.

Нямаше да го бъде с дракона - знаеше го още от сега. Антипатията бе взаимна, единствената връзка между тях беше Алистър. Каквото зависеше от Ерик, щеше да го направи, без да се оплаква, но да се довери напълно на това същество, да се остави в ръцете му и на контрола му – не и в този живот. Единственият, който можеше да се ползва с пълното му доверие, бе Кей.

Алистър притискаше русокосия в прегръдките си. Силно.

„Знаеш какво предстои, нали? Предупредих те..."

По-силно. Сякаш всеки негов опит да сподели топлината си и да му покаже, че е до него и вече няма нищо страшно, всъщност го отдалечаваше от целта.

- Всичко е вече наред.

„Няма ли да му кажеш?"

Още по-силно. Дланите му разтриваха треперещото от студ телце докато вените не започнаха да изпъкват до болка.

- С мен си в безопасност.

„Не можеш да предотвратиш това, което видя. Знаеш го дълбоко в себе си. Нужната саможертва..."

- Млъкни! – извика внезапно като ранено животно, което знаеше, че никой нямаше да го намери в пустошта. Защо трябваше да му показва бъдещето? Това, което така или иначе нямаше как да промени... „Нужна жертва" , кой измисля тези глупави правила?! Алистър все още искаше да вярва, че сам решава действията си, че сам ще направи всеки свой избор и той никога няма да нарани Ерик по какъвто и да е начин. Но ето че в момента русокосият трепереше в ръцете му и за това за първи път му показа, че не може да има контрол върху всичко. Отново между устните му се редяха слова, в които не вярваше. „Всичко ще е наред", „С мен си в безопасност", „Само трябва да ми вярваш"... Как се осмеляваше непрестанно да иска доверието му, след като в моменти като този не вярваше сам на себе си... Не можеше да му каже. Не, просто не искаше. Не искаше другият никога да разбира за онова, което щеше да направи. Независимо дали наистина щеше да се случи или не.

Ерик се стресна от вика му, пълен контраст на нежните слова, и подскочи като злощастна животинка, усетила присъствието на хищник. След това отново зарови телце в чуждото, за да върне мимолетната загуба на жизненонеобходимата нему топлина и комфорт. Попиваше всяка нежна дума, всяка окуражаваща фраза. Съществото му не изпитваше и малко недоверие, дори частица съмнение. Алистър му казваше това, което всеки би искал да чуе. Вече не трепереше толкова от студ. Бе преизпълнен с емоции, повечето от които си противоречаха по-силно и от комарджия, който обещава, че повече не ще залага.

- Алистър, моля те... - Думите се изплъзваха агонизиращо бавно от несигурните му устни. – Заглуши мислите ми...Накарай го да млъкне...Накарай ме да забравя...Загърни тревогите ми с воала на копнежа...

Треската отнемаше способността му да разсъждава. Не осъзнаваше напълно смисъла на изреченото. Знаеше само, че не иска близостта на Алистър да го напуска, не и в момент на уязвимост. Чувстваше се страшно замаян.

Трябваше да спре да мисли за това, което не може да промени. Трябваше да спре да слуша демоните в главата си. Сладките молби на Ерик спомогнаха да го разсеят от всичко останало. И двамата имаха нужда само от едно нещо. От познатата сигурна топлина, от това да се чувстват едно неразделно цяло.

- С радост... – промълви навярно не по-малко замаян от блондина, след което премахна всяка мисъл с помощта на устните си, сливайки ги в отсрещните. Хората определено подценяваха истинската сила на тази опияняваща химична реакция, която сега славно превземаше телата и умовете и на двамата. Навярно самите те дори не подозираха как точно си влияят. Не искаха да знаят, не им беше нужно. Искаха само още и още от магичния серум, искаха да достигнат отново до върха. Онзи връх, където нищо нямаше значение и бяха само те. Сами в непревземаемата за всяка трезва мисъл крепост. Там нямаше време, нямаше правила, нямаше правилно и грешно, бяха само те като едно.

- Искам те, завинаги. – изтръгна се като шепот между задълбочаването на целувката и ласките, прерастващи в търсене на следващата доза бягство. И за двамата нямаше по-добро избавление от демоните в главите им. Стресът от предстоящото им „пътуване" заплашваше да ги подлуди съвсем. Всяка въпросителна в бъдещето тежеше и стягаше в гърдите. Алистър, повелител на каквато и древна сила, бе преди всичко човек. Да откликне да желанието на Ерик бе всичко, което искаше в момента.

- Кей... - Бе готов да му се отдаде изцяло точно тук, сляп за обкръжението им. Понечи да подхване ризата си, за да се освободи от нея. Ръцете му останаха в пространството, объркани от липсата на съответната дреха. Издърпа Алистър и го повлече със себе си, тупвайки върху мекия пясък. Поиска си още целувки, като връщаше всяка с лихвите. Поне дрехите на любимия му се оказаха по-постижима мишена. Запита се дали тази силна топлина е от неговото собствено тяло, дали от това на Кей, или може би бе сумата, която получиш щом събереш две ирационални числа. Как въобще успяваше да функционира аналитичното му мислене в момента, не можеше да си обясни. Но не беше за дълго. Пленителните ласки и тяло на Алистър, превърнали се в центъра на света за Ерик, бързичко дадоха нов тласък на похотта, бълбукаща в него. Без капка свян и притеснение изрази безгласно това, за което жадуваше. Тялото му говореше вместо него с нарастваща възбуда и гореща на допир кожа. Искаше го отново, както всеки път досега, от момента, в който Алистър отключи непознатото и завладя Ерик, обявявайки го за единствено и само негов. От първата целувка, чийто инициатор бе русокоското, от първото докосване, от първите объркващи погледи, от които тогава му бе настръхнала кожата и не знаеше защо. Сега вече всичко имаше обяснение и следваше логическата си посока.

Не чуваше нахалното същество – най-после. Беше сам с Кей и можеше да му се наслади изцяло. Остави обекта на мислите му да премахне и последната досада от пътя си и затаи дъх.

Люби го сякаш това бе последният ден от съществуването им, а не просто последният им ден в този безмагичен свят, който все пак ги срещна. Може би трябваше да послуша Ерик и дълбоко заровеното му желание да захвърли всичко и остане с Алистър. Нямаше да са нищо повече от обикновени хора, нали? И навярно щяха да заживеят дълго и щастливо като такива. Но не това бе изборът на Алистър. И уви, жаждата да преследва нещо по-голямо от себе си и щастието си с някого, накрая все пак надделя.

Кръвта, почти засъхнала по пръстите, дори не щипеше от ледения дъх на вятъра. Там все още лежеше друго усещане. Както и в съзнанието. Косите на Ерик, в които същите тези пръсти се заравяха отново и отново. Незабравимата мекота на млечната кожа, докосването на която отваряше и портал към душата на русокосия. Всичко все още му беше най-любимото, най-незаменимото. Но въпреки това бе извършил предреченото. Въпреки това стоеше пред олтара, платил цената за победата си.

Трябваше да избере между Ерик и родителите му. В крайна сметка беше просто човек. Човек със своя егоизъм. Двете безжизнени тела бавно се изправиха и намериха погледа му, очаквайки команда. Не би им дал такава, но поне им даде единственото, което можеше на този етап. Последни думи, които щяха да застинат на устните им за вечността.

- Обичаме те, синко.