Давам ти сърцата си

- Ерик Смит, а?

Възрастният мъж захвърли личната карта обратно на бюрото си. Собственикът ѝ се протегна и си я прибра обратно. Погледна пренебрежително към човека пред себе си, но запази мълчание. Мъжът се подсмихна и се изправи от стола, на който беше седнал.

- Осъзнаваш ли въобще каква каша забърка? Едно обаждане от мен и може да прекараш остатъка от нищожния си живот като бездушна кукла.

Ерик свъси вежди.

- Защо въобще ме извикахте тук? Можехте спокойно да изпратите някой, който да се погрижи да получа полагащото ми се наказание.

По-възрастният мъж намести внимателно очилата си.

- Много е просто – любопитен съм. Искам да знам какво точно те накара да прекрачиш правилата, които, без съмнение, познаваш идеално. Защо някой, чието единствено задължение в живота е да служи на обществото, което го е създало, ще се излага на такъв голям риск?

Но Ерик отказа да отговаря на въпросите. Езикът на тялото му много ясно показваше колко досадна е цялата тази ситуация за него – от ръцете, които беше скръстил пред гърдите си, до шумните въздишки, които изпускаше и светло сините му очи, в които блестеше явна ненавист. Мъжът насреща му дори не трепна от изпратените към него гневни погледи, даже напротив, това го забавляваше безкрайно.

- Отказваш да говориш. Добре тогава. Така или иначе, тези подробности не са чак толкова важни за мен. Причината да те извикам тук е, че се нуждая от теб.

Това последно изречение изненада Ерик и за миг разсея гнева му. Но този миг не трая дълго.

- Какво бихте могли да искате от мен? И защо си мислите, че бих ви помагал по какъвто и да било начин? Ако не сте го разбрал все още, аз ви ненавиждам.

По-възрастният мъж се засмя на думите на Ерик, смях който смрази кръвта на младия мъж.

- О, това няма значение за мен. Разбираш ли, аз не ти давам избор. Ще ми помогнеш, независимо дали си съгласен, или не. В този свят аз създавам правилата и е твое задължение да ги спазваш, въпреки че това явно не е от любимите ти дейности.

Мъжът извади от джоба си кутия с цигари и бавно изкара една. Преплете пръсти около нея и я запали с едно щракване на пръстите си. Ерик се опитваше да не обръща внимание на действията му, но прекалено дългата тишина го подлудяваше. Високият мъж се приближи до Ерик и въздухът се изпълни със силния аромат на парфюма му, смесен със задушливата миризма на цигари.

- Твърдиш, че не искаш да ми помагаш, а виж се само – не можеш да си намериш място от любопитство. Не се тревожи, няма да те мъча повече.

Той щракна отново с пръсти и в пространството между тях се появи холограма, на която Ерик видя лицето на мъж, някъде на неговата възраст. Измести поглед и попита раздразнено:

- Кой е този човек?

- Този, когото трябва да убиеш.

- Моля?! Вие да не сте полудял?! В никакъв случай! Отказвам да го направя!

Възрастният мъж, който до този момент беше запазил пълно спокойствие, стисна Ерик за гърлото и го блъсна в стената, при което той изпусна сподавен вик.

- Тцк, тцк, пълна липса на обноски. Мога да приема много неща, но не и да ми се повишава тон в собствения ми офис. Ще го повторя отново – нямаш избор. Сигурен съм, че семейството ти ще ти е безкрайно благодарно, ако, да речем, не ги поставяш в някоя , хмм...изключително неприятна...и опасна ситуация.

Възрастният мъж наблегна на думите „неприятна" и „опасна" с нотка в гласа, която не търпеше възражения. Ерик стисна зъби. В сърцето му гореше безкрайна омраза към този арогантен мъж. Но споменаването на семейството му нямаше как да не обърне везните и то не в негова полза. Отмести поглед и бавно кимна с глава. По-възрастният мъж го пусна и Ерик се закашля за момент, заопипвайки гърлото си.

- Така е по-добре. Както казах вече, този човек трябва да умре. Неговото съществуване е в противоречие със законите ни. Ти си идеален за тази задача. Този огън, който гори в очите ти – харесвам го.

Ерик прекъсна следващите му думи.

- Къде мога да намеря този човек?

- О, това е най-интересната част. Той не е от нашия свят.

Трета част (DesiSkorm)

Ерик бе изведен от офиса от двама мъже в униформи, типични за служещите под пряката команда на Годрик. Те вървяха от двете му страни и всеки път, щом забавеше крачка, го побутваха напред припряно. От очите им струеше единствено празнина, а действията им бяха заучени и премерени като на роботи, лишени от всякаква собствена воля. Но това не беше нищо ново в този свят, който Ерик никога не бе смятал за свой свиден дом, а сега единствено мразеше до болка. Какво точно бе различно при него, той не беше сигурен. Какво му бе подарило обратно свободната воля, за да се възпротиви на законите на Годрик? Можеше само да гадае.

Думите на жестокия мъж бяха закодирани в съзнанието му и той се опитваше да ги осмисли, въпреки че на този етап това му се струваше невъзможно. Той трябваше да убие човек...Да убие един напълно непознат, който не му бе сторил нищо...Някакъв си Алистър Кей, чието съществуване не се нравеше на Годрик, причините за което бяха забулени в пълен мрак. Да не говорим, че младото момче дори не беше като тях. Беше странник от съвсем друг свят. Нима наистина съществуваше такова място? Ерик за пръв път разбираше за него, а точно след минути щеше да се озове там, с нулева представа какво да прави след това.

Унесен в мислите си, дори не обърна внимание, че са стигнали края на едва ли не безкрайно дългия коридор. Едва когато единият от двамата мъже му заповяда да спре, Ерик вдигна глава и погледна пред себе си. Другият мъж докосна празното пространство пред тях и изпод ръката му на бавни спирали, малко по малко се материализира нещо като висока елипсовидна врата, чиито бързи завъртания по посока на часовниковата стрелка напомняха за водовъртеж. След това въпросният мъж се отдръпна и даде знак на Ерик да пристъпи напред. В съзнанието му се настани неприятно усещане, събудено от непознатото, което го чакаше отвъд. Той преглътна тежко, пое си дълбоко въздух няколко пъти и, въпреки лудото биене на сърцето си, бавно закрачи към нежното синьо сияние, простиращо се пред погледа му. Напомни си, че прави това за семейството си и когато бе на сантиметри от хипнотизиращото въртене на спиралите, инстинктивно затвори очи и се изгуби в тях.

Почувства тъпа болка в слепоочията си, сякаш нещо се опитваше да разкъса съзнанието му на милион парченца. Но усещането не трая дълго, защото след по-малко от минута болката бе заменена от прилив на хладен въздух, който изпълни дробовете му. Ерик се закашля, свличайки се на твърдата земя под краката си. Опита да отвори очи и да върне контрола над сетивата си, но ушите му бучаха, а тялото му беше като направено от пластелин. В момента, в който най-после разтвори клепачи, бе заслепен от силната слънчева светлина, нещо напълно непознато за него.

„Какво, по дяволите, е това?!", бе единствената мисъл в обърканото му съзнание. Направи втори опит да притвори очи и тогава бе стреснат от оглушителен звук, който като че ли идваше навсякъде около него. Въпреки треперенето на краката си, успя да се изправи с клатушкане. Когато очите му най-после възвърнаха фокуса си, Ерик се огледа наоколо. Бе заобиколен от странни метални конструкции, наподобяващи машини, които продължаваха да издават същия оглушителен звук отново, и отново. Започна да чува ядосани викове, които като че ли идваха от същите тези машини. Когато премести поглед наляво, видя група от хора, които изглеждаха съвсем като Ерик, или поне така му се струваше. Те разговаряха помежду си и сочеха с пръст към него, следейки внимателно движенията му. Сините му ириси изучаваха всеки най-малък детайл, но освен външния вид на хората около него и фактът, че разбира това, което си говорят, нищо друго не му напомняше за неговия свят. Чувстваше се адски объркан и въпреки, че чуваше потока от гневни думи, очевидно насочен към него, не разбираше причината за тях, а тялото му отказваше да реагира. За пръв път в живота си почувства паника и безпомощност, усещания по природа напълно непознати на неговия вид.

Пета част (DesiSkorm & Katshi)

В объркването си, Ерик дори не забеляза приближаващия го младеж и, докато се опомни, вече беше замъкнат на още по-непознати за него места. Добре, че момчето представляваше опора за тялото му, защото в противен случай имаше шанс отново да се строполи на земята. Сетивата му бяха все още доста притъпени, но той се опитваше да се съсредоточи върху всичко, което се случваше с него. Опита се да разгледа лицето на момчето, в чийто плен беше попаднал, но по-голямата част от него беше скрита под качулка. Ерик усещаше леките капчици дъжд, които бяха намокрили косата и лицето му, но му бе непонятно откъде са дошли. По тялото му премина студена тръпка, която го стресна, и той неволно стисна по-силно ръката, с която го държеше момчето. Но то сякаш нямаше нищо против, защото продължаваше да го води по множество различни пътища, докато накрая не спряха пред един доста тесен коридор. Само при вида му стомахът на Ерик се сви на топка. Момчето се опита да го побутне и той веднага направи крачка назад. Понечи да изкаже съпротивата си, но думите, които другият младеж прошепна тихо и спокойно, сякаш постигнаха желания ефект. Ерик се отпусна и пристъпи напред. На няколко пъти усети тялото на другия неестествено близо до своето, но в лабиринта на емоциите му това усещане се настани някъде много дълбоко в съзнанието му. Обля го вълна на спокойствие и уют, щом с непознатия се озоваха на място с приглушена светлина и такава приятна тишина, че Ерик се почувства в безопасност. Очите му най-после можеха да си починат. Той последва непознатия и веднага седна на мястото, което му бе предложено. Грубият тон на момчето не му направи особено впечатление, защото беше привикнал да изпълнява заповеди, въпреки че това не му се нравеше особено. Стана му ясно, че и момчето срещу него не обича да говори много, което, честно казано, му дойде като благословия.

Но това приятно усещане не след дълго бе заместено от изненада, когато момчето се върна при него, вече със свалена качулка. На няколко пъти Ерик се замисли дали не му се привижда, но колкото и да разглеждаше лицето на момчето, всеки път се убеждаваше все повече, че това е Алистър Кей – този, когото трябваше да убие. Дори не чуваше думите, които Алистър казваше, до такава степен бе съсредоточен в движенията му.

„Убий го", кънтеше в главата му гласът на Годрик и с кански усилия Ерик успяваше да го заглуши. Без дори да се замисли, пое предложената му чаша чай и отпи жадно. Горещата течност опари езика му, но това не му направи особено впечатление. Забеляза, че Алистър не се опита да го спре, а само го наблюдава със същото любопитство. Известно време двамата се изучаваха един друг в мълчание, докато Ерик не се почувства неудобно в прекалено продължителната тишина и прочисти гърло.

- Аз...благодаря ти...За чая и задето ме отведе от онова място по-рано.

Алистър се сепна от изненада, но измърмори „Не беше нищо особено". Но нещо в погледа му подсказа на Ерик, че това далеч не е единственото, което другият иска да каже. Запита се как трябва да се държи около този човек, който явно беше заплаха за Годрик. Но очевидно не и за Ерик, което го изненада, но и го успокои до известна степен. Отдавна не се беше чувствал толкова странно спокоен, и то в компанията на някой напълно непознат. Имаше нещо в Алистър, което сякаш не беше напълно нормално. Тази мисъл развесели Ерик. Та светът, от който идваше, беше подвластен на магията, но защо това му се стори странно точно в този момент, не беше съвсем сигурен.

Прецени, че засега най-добрият му ход е да остане по-близо до Алистър, докато реши каква ще е следващата му стъпка. Същата студена тръпка отново пропълзя по тялото му и той се разтрепери. Някакъв инстинкт вътре в него проговори и Ерик зададе неочакван за него въпрос на Алистър.

- Мога ли да остана при теб за известно време? Аз...в момента нямам дом и ще съм ти много благодарен, ако ми помогнеш...

Ерик замлъкна. Чувство за неудобство изпълни съзнанието му. Не желаеше да лъже, въпреки че думите му бяха отчасти искрени. За момента разчиташе единствено, че Алистър няма да заподозре нищо.

Ръката му трепна и от ръба на изящния порцелан избягаха няколко капки от зеления чай. Гласът на другия го изкара от транса на празната му мисъл. Алистър често се скатаваше там, докато пие чай. В онова чисто ъгълче на съзнанието си, където можеше да си позволи да не мисли за нищо и никой. Ала сега и там се прокрадваше онова странно любопитство. Неясно защо не бе убеден какво е, но определено имаше нещо, което събуждаше интереса му. А това му се случваше за първи път от много време. Нещо му подсказваше, че това трябва да го плаши поне донякъде. Ала както винаги, Кей завидно игнорираше предупредителните сигнални светлинки в главата си. И без друго той живееше ден за ден, без очаквания към нищо. Може би някога бе имал някакви амбиции, но обстоятелствата го накараха да желае само едно. Свободата да е себе си. И да бъде оставен спокойно да си гледа работата. Но и това очевидно бе твърде егоистично желание.
Или проблемът му беше, че все още не е намерил себе си, затова не можеше да живее, а само да съществува в безцветните си спомени.
- Виж... – започна с леко обвинителна нотка, щом избърса разляните капки чай. Погледът му, някак далечен, все още шареше по масичката пред него. – Дори не си ми казал името си.
Внезапно прикова погледа отсреща. Преди му се стори, че непознатият просто го изучаваше, но сега му се струваше, че като че го познава отнякъде. Завладя го някаква липса. Нещо определено му убягваше, а това значеше само едно. Че контролът върху ситуацията едва ли беше в неговите ръце. Затова у Алистър се събуди силното желание да изпита момчето срещу него.
- Не е ли странно там, откъдето идваш? – загледа отсрещното лице с непроницаем поглед. Очите му станаха като стъклени, почти котешки. Единствено отразяваха реакцията на синеокото момче. - Да попиташ първия непознат дали може да отседнеш при него.
Видя как другият отново застина на място, почти както в мига, в който го видя на пътя. Нещо особено го караше да се радва на това притеснение. Дали защото логиката определено бе на негова страна, за първи път откакто се помнеше, или за друго, нямаше особено значение. Рядко се държеше така разумно, но в момента си имаше поставена цел. Пък и очевидно тези негови разумни аргументи наистина притискаха скитника. Беше скитник, щом си няма дом, нали? Може би трябваше просто да го запознае с кварталната бездомна дружина, всички те щяха да го научат за нула време на просешкия занаят. Тук се просеше с песни. Беше доста забавно, сам Алистър често се включваше в обиколките им.
- Не знаеш нищо за мен. Не знаеш дори името ми... – като че отсрещните мигли трепнаха при следващите му думи и затова реши да задълбае леко - ...нали? Освен ако не греша и не те праща някой...
Нима беше на прав път? Не че би се изненадал онова досадно ченге, дето го „надзираваше" , да му е пратило съгледвач под прикритие. Но не му се връзваше защо ще предизвиква паника на пътя, само и само да му привлече вниманието. Всичко ставаше твърде объркано и губеше логика, ако се замисли върху него дълго. Затова просто спря дотук. Сляпо вярваше, че нищо в съществуването му не би могло да се обърка повече.
- Шегувам се. – внезапно разтегна плътните си устни в широка усмивка и под тях изникнаха две едри редици бели зъбки. Чертите на лицето му омекнаха, сякаш никога не бе заговарял сериозно. И все пак тъмните му очи продължаха да искрят по същия хитроумен начин. Вече издаваше, че искрено се забавлява. Не че го правеше с лоша цел, просто другият бе прекалено сладък изчервен. – Може да останеш. Стига да не ти пречи, че у нас е тесничко... И да нямаш против бъркотията.
Пресуши чашата си и се изправи от възглавничката. Котката до него се сепна и също скочи от импровизираното си легълце, развявайки рунтавата си опашка високо над главата. Алистър чевръсто заобиколи масичката и, минавайки покрай безименния скитник, пръстите му си позволиха да разрошат чуждата коса. Усети кратка, но приятна мекота.
- Да вървим. – рече като пред свършен факт и отиде да плати за чая.

Ерик не усети кога е започнал да барабани нервно по масичката пред него. Алистър продължаваше да мълчи и той се чудеше дали аматьорският му план въобще ще свърши работа, или ще завърши с огромен провал. Очите му продължаваха да шарят наоколо, в търсене на нещо, което да привлече вниманието му достатъчно дълго, но в крайна сметка се връщаха отново, и отново на момчето. Имаше най-странния цвят коса, който някога е виждал, но това далеч не му беше неприятно. Даже напротив.

Стресна се когато Алистър най-после проговори, а тонът в гласа му страшно го притесни.

„Дори не си ми казал името си" – Ерик се наруга наум, че му е отбягнало най-простичкото нещо, но не получи шанс да поправи тази своя грешка, защото Алистър задържа погледа му така, сякаш се опитваше да прочете мислите му. С всяка своя следваща дума момчето пред него събуждаше все по-дълбоко страха, че Ерик всеки момент ще бъде разкрит. Най-странното бе, че тази възможност предизвикваше у него смесени чувства, а най-силното от тях беше облекчение. Ако Алистър знаеше, че Годрик е изпратил някого по петите му, това означаваше че може да се спаси от възможна смърт, а Ерик в никакъв случай не желаеше да стига до този момент. Но тъпата болка от мисълта за загубата на семейството му, което със сигурност щеше да стане реалност, ако се провали, го караше да опита да превъзмогне себе си, дори това да му коства единствената капка човещина, която криеше в себе си.

Нервно зачака момента, в който Алистър най-накрая ще проговори, но следващите думи на момчето не бяха това, което очакваше. Нима настина щеше да го пусне в дома си, въпреки че беше повече от ясно, че го подозира? Във всеки случай Ерик нямаше намерение да изпуска тази възможност.

- Не, бъркотията не ми пречи. – отрони тихо той, но не беше сигурен дали Алистър го е чул, защото точно тогава се изправи и тръгна към него.

Ерик застина на мястото си, но последвалият нежен допир на чуждите пръсти накара сърцето му да забие по-бързо, а по лицето му се разля лека топлина. По каква причина – не беше съвсем сигурен. Досега никой не го бе докосвал по такъв нежен начин, дори майка му.

Последва примера на Алистър и също се изправи, вече достатъчно уверен, че краката му няма да го предадат. Опита се да прикрие обзелото го ново и странно чувство и потегли след младежа през пореден лабиринт от улички, навлизайки все по-дълбоко в този непознат свят, който за момента щеше да бъде негов дом.

Шеста част (Katshi & DesiSkorm) (1)

Наложи се да вървят дълго. Алистър рядко се придвижваше с градския транспорт, там скупчените върху него погледи ставаха твърде непоносими и последния път скочи от движещ се автобус, малко преди спирката. Определено не му понасяше, каквото и да бе това. Нямаше никаква диагноза за случващото се с него, никой нямаше. Мними доктори, врачки, шамани, психолози... бе преминал през всеки възможен кръг на ада, но никъде не откри отговор. Навярно щеше да го открие едва тогава, когато престане да го търси.
Нямаше представа какви ги върши в момента, но като че ли този факт го забавляваше. Придаваше странна цветна ивица на без друго загубеното му време. Отново спадаше в графата на безделниците, така че едно добро дело нямаше с какво да навреди. Беше като да прибереш бездомно животинка при себе си. Още не знаеше каква животинка е незнайното момче, но все някога щеше да се разбере.
Заваля от нищото и шумното барабанене на едрите капки по покривите на сергиите заглушиха тихото подсвиркване на Алистър. Извади ръце от джобовете си и смъкна анорака от себе си. Забави ход, прокрадвайки се зад синеокия и разпери връхната си дреха над главата му. Вече се бе измокрил достатъчно, но имаха още няколко минути път, а Кей не искаше да спират. Обичаше да гази в дъжда, но не и да го чака. Не виждаше смисъл. Пък и нали в тези мигове повечето надвеси бяха заети от влюбени гълъбчета, които мълчаливо наблюдаваха дъжда, хванати за ръце. Веднъж му се случи едно момиче да го завлече в подобна сценка и дори го попита „Не е ли романтично?". Така и не загря, че въпросът ѝ е бил реторичен, та отвърна простичко, че няма никаква представа.
Романтичното бе поредният изтощителен етикет, който хората обичаха да лепят на това-онова. Ставаше все по-трудно да се насладиш на миговете от живота си с всичкото преследване на етикети и всичкото снимане на заобикалящата те среда.
- Стигнахме. – спря внезапно пред къща на три етажа, сплескана между редица стари блокове. Дъхът му пролази по вратлето на блондина, който току се блъсна в него. Посочи му с поглед входната варта и го изчака пръв да се шмугне вътре.
Изкачиха се до таванското помещение. Стълбите нагоре ставаха все по-тесни и малки. Горе положението бе точно според описанието на Алистър. Кухня, хол и спалня, всичко наблъскано в едно помещение. Само банята беше отделно. Вярно, че нямаше пространство да играеш хоро, но поне можеш спокойно да се обърнеш. Бе перфектно за сам човек, пък и на Кей му допадаше, че съседите рядко си идваха. И трите семейства отдолу бяха сродени и все ходеха заедно на някое околосветско пътешествие. Хипотетично цялата къща беше само за него, таванския плъх. Идеално за човек, който не се вписва в социума и предпочита да не го закачат.
- Внимавай да не се спънеш в нещо... – тъкмо сметна за добре да предупреди госта си за множеството разпилени по пода джунджурии, но като че ли вместо това го прокълна. В същата секунда регистрира фаталното му подхлъзване и едва смогна да го улови навреме. Дългата му ръка реагира преди мозъка му и се обви около кръста на синеокия, притегляйки го към себе си. – Не ме ли чу?! – скастри го някак по-скоро в кръга на шегата, но отново усети онази вълна електричество от по-рано и се отдръпна, оставяйки новия си съквартирант да се справя сам по-нататък.
За малко се скри в банята, колкото да провери дали имаше топла вода и междувременно да успокои ускорения си пулс. Не знаеше множественото число на „пулс", каква ирония. Усещаше и двете си сърца в лудешка надпревара, която сам не пожела да си обясни. Но разбираше какво толкова им бе вълнуващото на конните състезания. Щеше му се да заложи кое сърце евентуално ще се пръсне първо. Странно, че не си спомняше някога да е боледувал от каквото и да е, а сега от нищото получи главозамайваща аритмия. Вече се измаряше да бъде себе си.
Оплиска лице с вода и му светна. Нищо, че без друго бе подгизнал до кости от дъжда. И в тази връзка, бързо се отърва от мокрите си дрехи. Под тениската му се подаде стегнат бронзов торс с изрисуван дракон, увиващ се около му, чиято глава стигаше до рамото, а опашката бе усукана чак около лявата му ръка. По този шедьовър бе работено около два месеца, но си заслужаваше. Белезите се стопиха в едно произведение на изкуството.
- Събличай се. – заръча вяло на госта си, щом веднъж напусна банята. Видя го как още стоеше с подгизналите си дрехи и сбърчи вежди насреща му – Защо стоиш така? Ще настинеш! – приближи се и за сетен път наруши личното му пространство, като изхлузи горната му дрешка през главата. Да си съжителства с някого отдавна му беше чуждо, така че рядко търсеше позволение преди да си позволи каквото сметне, че трябва. След като небрежно захвърли мокрия плат на пода, Алистър въздъхна, облягайки едно рамо в стената.
- Имаш един горещ душ време да прецениш дали наистина ти се остава тук... и дали не е удачно да узная името ти, след като ще делим един покрив. – заговори, отново без да отделя поглед от отсрещното лице. Шоколадовите му ириси проследяваха всяка капка, отделяща се от русолявите му кичури. Спомни си мекотата и топлината им. Може би щеше да свикне с това ново присъствие около себе си. Прие го като предизвикателство. – В тази връзка, моето име е Алистър. Кей.
Защо ли се чувстваше така, сякаш току-що не му каза нищо ново? Беше наистина глупаво. Бързо поклати глава и се запъти към кухнята в единия ъгъл. Трябваше да приготви все нещо, колкото и закърнели да бяха готварските му умения.

По целия път до жилището на Алистър, Ерик се бореше с гласовете в главата си. Щеше му се да може да изключи мозъка си напълно, поне за няколко минути. В кратките моменти, когато в съзнанието му ставаше достатъчно тихо, Ерик успяваше да разгледа различните по големина постройки, които подминаваха. Стана му интересно точно това разнообразие, което липсваше в света, от който дойде. Там домовете на всички семейства си приличаха като две капки вода, съдържащи в себе си само най-необходимото за един нормален живот. Магията беше лукс, позволен само на Годрик и служещите пряко под негова команда. Всяка най-малка подробност от живота там беше строго контролирана от него и така се поддържаше идеален баланс. На пръв поглед техният свят изглеждаше идеален, един вид Утопия със строга йерархия, в която дефакто няма класови разделения – чертата се теглеше между обикновените хора и Годрик. Хората служат на Годрик, а в замяна той им предоставя прехрана и спокоен живот. Почти никога не се случваше някой да наруши строгите правила, тъй като наказанията бяха още по-строги и перманентни. Такъв вид живот се нравеше на по-голямата част от хората, но не и на Ерик. През повечето години от съзнателния му живот той спазваше тези правила стриктно, точно както беше научен, но в един съдбовен ден, когато навърши 25 години, нещо в него сякаш прещрака и тогава...

В момента, в който споменът опита да пропълзи в съзнанието на Ерик, нещо сякаш го блокира и бе земестен от силно главоболие. Ерик забави крачка, надявайки се, че пулсирането на главата му няма да трае дълго. Алистър забеляза това и го попита дали е добре, като му обясни, че съвсем скоро ще пристигнат. Ерик отговори с кратко „Да, нищо ми няма." и продължи след момчето. Не след дълго усети вече познатата хладина на дъжда, който този път се сипеше на едри капки. Съзнанието му започна да се прочиства, но не след дълго отново бе хвърлено в хаос, когато Алистър застана зад него и скри тялото му от дъжда с помощта на собствената си дреха.

- Няма нужда – успя да смотолеви Ерик притеснено, обръщайки се назад, но шоколадовите очи на събеседника му му се усмихнаха топло в отговор.

Ерик се зачуди дали всички хора тук са толкова добронамерени колкото Алистър, но след това си припомни ядосаните викове и сочещите го с пръст непознати, и реши че е изкарал голям късмет. А дали наистина беше късмет или проклятие да е толкова близо до човека, когото му се налагаше да убие, Ерик тепърва щеше да разбере.

„Стигнахме", обяви Алистър и Ерик спря изведнъж, премествайки поглед към сградата. Реакцията му бе толкова внезапна, че за част от секундата Алистър се озова на сантиметри от тила му и Ерик усети приятно гъделичкане от топлия дъх на момчето върху хладката му кожа. Потрепери, къде от новото усещането, къде от факта, че беше подгизнал не малко от силния дъжд. Алистър му посочи вратата, с което прекрати моментното стъписване на Ерик, за което той му бе безкрайно благодарен. Нямаше си на идея защо почти всичко, което този младеж прави, объркваше така сетивата му, но се помоли това да не трае дълго.

Ерик огледа за последно сградата пред тях и последва Алистър нагоре по тесните стъпала. Изглеждаше доста по-голяма от неговата къща, направи си извод той. Това бе поредното сравнение от много други предстоящи.

Стаята, в която влязоха, наистина не беше голяма по размери, но беше повече от достатъчна в представите на Ерик. Умът му бе дотолкова зает с това да разгледа подробно мястото, че не успя навреме да регистрира предупреждението на Алистър и някаква вещ на пода успя да го изкара от равновесие. Бързата реакция на Алистър и ръката му около кръста на Ерик ги постави лице в лице, и Ерик прекара в тази поза няколко секунди, преди и двамата да се отдръпнат един от друг като опарени. Ерик понечи да се извини за невниманието си, но точно тогава домакинът му побърза да влезе в банята. Той остана на мястото си, несигурен дали да предприема каквото и да е, или да изчака Алистър да се върне. Заложи на второто. Завръщането му не закъсня и Ерик се намери като омагьосан от красивата рисунка върху голото му тяло. Несъзнателно протегна пръсти напред, с ясната цел да я докосне, но изведнъж се окопити и спря движението си. Не беше сигурен как би реагирал Алистър на такъв жест, затова реши, че е по-добре да не преминава границите. Но точно тогава Алистър направи точно това и започна да го съблича.

- Почакай! – Опита се да го спре Ерик, но беше прекалено късно.

Побърза да скрие с ръка мястото точно над сърцето си и тогава усети колко бързо е забило то. Алистър като че не забеляза реакцията му, защото точно в този момент захвърли мократа му дреха на пода. Ерик срещна погледа му, когато младият мъж проговори отново. Когато чу вече познатото за него име, първоначалната му реакция бе просто да кимне, преди и той самият да се представи.

- Аз съм Ерик Смит - реши, че да се представи с истинското си име не би навредило по никакъв начин.

Отправи се към банята и затвори вратата след себе си. Отдъхна си, че Алистър не успя да забележи грозния белег - знакът, който Годрик му постави преди да го изпрати тук. Той представляваше пеперуда с прекършени крила, по думите на Годрик наказанието което Ерик сам си е докарал. Нещо, което да му напомня за деянията му. Той проследи с пръсти грозно червените линии и потрепна. Все още болеше много при допир и той се съмняваше, че това скоро ще се промени. Ерик изпусна шумна въздишка и чак тогава обърна внимание на помещението. Остана неподвижен за секунда, почеса се зад врата и реши, че е най-добре да поиска помощ.

- Алистър! Имам нужда от помощ!

От другата страна на вратата се чу „Какво има?"

- Ъмм, не знам как се пуска това нещо...

По пътя за кухнята погледът му зашари в земята и започна да се навежда периодично, събирайки някоя-друга глупост от пода. Ако сега беше сам, дори нямаше да му направи впечатление. Толкова бе привикнал към самотата и собствения си хаос, че дори имаше невидими антенки на главата, които му сигнализираха как да заобиколи всяко препятствие наоколо. Сега се чувстваше глупаво. Не защото толкова се интересуваше от мнението на Ерик, а защото нямаше идея какво го прихваща покрай него. Имаше чувството, че го познава сякаш от друг живот, но всъщност се бяха срещнали преди броени часове. Не знаеха нищо един за друг, въпреки че едно име поне бе някакво начало. Ами електричеството. Какво, за бога, бе това електричество, което го удряше като мълния? Не се случваше.
Изумяваше се на себе си. Не бе се виждал толкова социален. Вероятно нямаше как да отрече, че причината бе това момче. Имаше нещо в него. Нещо, което просто се случи да види още в първия момент. Не успяваше да го опише, да му даде етикет, то просто бе каквото бе.
Не помнеше кога бе последният път, в който се осмели да срещне нечий поглед и той да не е нито ужасяващ, нито ужасен. Това меко и смирено присъствие го успокояваше, даваше му странен комфорт, който не можеше да намери дори в самотата. Може би бе някаква временна заблуда, но му харесваше. Дълбоко в себе си искаше да даде някому онова, което той самият така и не бе получил.
Лицето на майка му се изпречи пред детските му очи. А сетне ръката ѝ затъмни погледа му, прилепяйки се плътно към лицето му. Нежните пръсти се стегнаха като менгеме около слепоочията и челюстта му, и потопиха малката му глава в речната вода.
„Хайде, отче, какво чакате? Прогонете този демон от сина ми! Действайте!"
Успя да види трепещата ръка на свещеник, вдигнала тежък железен кръст във въздуха. След секунди очите му запариха, изпита неутолима жажда да си поеме дъх. Знаеше, че няма това право в този миг, но тялото му не го слушаше. Малките му ръце се пресегнаха в опит за съпротива, но така и не намериха повърхността. Майчината ръка, сякаш придобила неземна сила, ги отдалечаваше от целта. Отново видя усмивката ѝ. Все същата. Мила и грижовна, стаила целия ужас, разяждащ сърцето. Имаше един единствен син, и той беше чудовище. Това бе нейната реалност. Тя не се опитваше да разбере нищо, защото не искаше. Тя искаше просто да го промени. В онзи ден Алистър си помисли, че дори иска да го убие. Колко ли напразни усилия биха си спестили и двамата така? Но тя не го стори. Когато видя, че е на предела, изкара измръзналото му тяло и го прегърна. Той се тресеше от студ, а нейните дрехи попиваха всяка капчица вода. Щеше му се да я беше намразил. Да беше намразил дори топлите ѝ прегръдки, които не компенсираха нищо. Ала всичко, свързано с нея, беше просто болка. Неизмерима болка, дърпаща го все назад. Припомняше му, че никой никога няма да го обича безусловно, без да опита да го промени. Никой не би обикнал всичко в него, не и онзи мрак, който се спотайваше в едното му сърце. И за него беше по-лесно да не го среща. Затова забравяше и от срещите им останаха само бели петна.
Гласът на Ерик го върна обратно на земята. Намери се пред малкия хладилник, механично проверяващ с поглед какво има вътре. Заряза за момент безцелното си взиране в почти празния фризер и се запъти обратно към банята. Все още не схващаше какъв е проблемът на новия му съквартирант. Влезе почти с гръм и трясък в малката баня, и веднага отправи въпросителен поглед към Ерик. Той, от своя страна, пламна в червено и прикри известна част от тялото си с ръце. От какво толкова го беше срам, нали и двамата бяха мъже... Алистър се подсмихна едва забележимо, за миг отправяйки преценяващ поглед към другия. Огледа го добре. Кожата му беше като мляко, прииска му се да потопи шоколадова бисквитка в нея.
- Какъв е проблемът? - поде внезапно, когато сметна, че достатъчно притесни госта си. Все още не знаеше защо му доставя такова вътрешно удовлетворение. – А, не знаеш как работи душът ли? – засмя се глупаво. Май наистина трябваше да му обясни как се пуска и откъде се регулира водата. Другият обаче го гледаше, сякаш за първи път вижда „това нещо".
Алистър се пресегна и направо му демонстрира как работи душът.
- Просто е. Оттук долу го пускаш... – рече, дръпвайки нагоре кранчето. В следващата секунда от горе тръгнаха студени струйки вода и Ерик отстъпи назад като попарен. Приличаше на плашливо зайче. През по-голямата част от времето Кей се чудеше от какво се стряска толкова. Не помнеше някога да се е усмихвал истински. Камо ли да се е чувствал толкова... нормално. – Та, оттук тръгва водата... – продължи с обяснението си, но леката спонтанна усмивка не слезе от лицето му. – А като местиш това тук, регулираш температурата ѝ. Наляво е по-студената, а надясно по-топлата. В средата е хладка. – довърши и спря водата, че да не тече напразно. – Схвана ли?
Когато другият му кимна в отговор, Алистър отново си позволи да зарови пръсти в копринената му коса. Вече можеше да го прочете и в погледа му. Наистина идваше от далечно място. Бе очевидно колко чуждо му беше всичко наоколо.
- Добре, ще те чакам отвън. – добави и едва нареди на пръстите си да изоставят блажената мекота, в която бяха потънали.


***

***

Приготви три ястия, като не остана доволен от всяко предходно. Рядко се случваше да готви за себе си, в повечето случаи го правеше за своеволното котило, пребиваващо в градината отзад. Понякога те се изчакваха, съблазнени от аромата на храна, и му идваха на гости изгладнели. Дори да прииждаха само заради гощавката, Алистър се радваше на компанията им. Сега отново няколко любвеобилни мъжкари драпаха на прозореца му и той го отвори, за да влязат.
- Не ми се пречкайте, още не съм свършил! – предупреди ги, когато усети как пухкавите им телца се отъркваха настойчиво в краката му. Главатарят на котешката банда единствен седна на едно столче на масичката, досущ като възпитан аристократ, и зачака търпеливо, без да напада никоя от ароматните чинии, наредени на една лапа разстояние. Това създание притежаваше нетипична за природата си сдържаност и много по-типична гордост. Единствен той държеше да се храни на масата, докато останалите окупираха пода. Днес обаче щеше някак да отстъпи това столче на Ерик.
- Днес не може да се храниш тук, слизай долу при събратята си. – нареди му Алистър, но черният като нощта котарак само го изгледа накриво и не помръдна от мястото си. – Имам гост и той ще седне тук. Така че, долу! – отсече и понечи сам да свали нахалитета от стола, но той обиден го одраска и скочи сам.
- Стига, нямаш право да ми се сърдиш! Всяка седмица ви приготвям храна! – констатира с крива усмивка, но главатарят с бляскава катранена козина повече не го погледна. Сега се досещаше, че освен това съвсем демонстративно ще откаже да се нахрани днес, а вместо това щеше да стои гордо на кухненския плот до ножовете, докато събратята му нагъват храната долу като вълци. Този образ му напомняше колко глупаво понякога изглеждаше гордостта. Нито да я имаш, нито да я нямаш.
- О, виждам, че си намерил дрехите, които ти оставих. – отбеляза Алистър, щом фокусира задаващия се Ерик. Както и предполагаше, неговите дрехи му бяха доста големи, което го караше да изглежда още по-мъничък, отколкото беше. Косата му бе все още мокра и за момент си представи как улавя с език капките, пързалящи се по меките му руси кичури. Наблюдаваше ги как се стопяват в млечнобелите му ключици и несъзнателно прехапа устна.
- Ами.. – прочисти гърло, правейки знак на другия да седне на масата. – Не бях сигурен какво обичаш да ядеш, затова просто набърках нещо набързо с каквото намерих. – шоколадовите му ириси пробегнаха по отрупаната маса и едва тогава осъзна колко ужасно изглеждаше всичко. Беше загорил тиквичките, омлетът беше станал на бъркани яйца и май не бе оставил спагетите да се сварят като хората. Пълен провал. Май само доматеният сос с месо се бе получил. – Всъщност... не си длъжен да ядеш, ако не искаш. – добави с леко мрачна нотка и седна на своето място. Щеше да разбере другия, ако храната не му хареса. Алистър не бе роден за готвач, но пък влагаше доста старание когато готвеше за някой друг.

Не след дълго Алистър отвори вратата на банята и Ерик побърза отново да прикрие белега. Самата мисъл за това, колко още пъти ще му се налага да се крие по този начин, никак не му се понрави, но другият вариант беше напълно неприемлив.

Съсредоточи се в обясненията на Алистър, но точно в този момент беше окъпан от студени струи вода, които като че ли дойдоха някъде отгоре, подобно на дъжда по-рано. Веднага се отдръпна назад, потрепервайки леко. Почувства се страшно неудобно от усмивката на Алистър, която като че ли се подиграваше на невзрачността му.

Обяснението беше достатъчно лесно, за да не му се налага да задава повече въпроси, затова просто кимна, решен да покаже на домакина си, че не е чак толкова безпомощен, колкото изглежда.

Странно, такъв тип желания не бяха нещо типично за него. Винаги е бил дете със силна воля, но поради типа общество, в който израсна, му се наложи да прикрива истинския си характер до такава степен, че в един момент въобще не можеше да се познае.

Прогони неудобните мисли от миналото и се загледа в различните цветове на кранчетата, за които Алистър беше споменал, че са за студена и топла вода. Но преди да си позволи да ги изпробва, младежът отново прокара пръсти през русата му коса, преди да го остави сам в банята.

„Ако продължава да е толкова мил към мен, и да поискам, няма да мога да го убия."

Ерик прокара пръсти през собствената си коса, подръпвайки един от кичурите леко.

„Какво толкова му харесва да прави това?", зачуди се той и се зае с нелеката мисия да измие тялото си, без да причини наводнение.

Горд от постигнатото, Ерик се подсуши с една от хавлиите, която беше окачена на стената в банята, и се зае да облича дрехите, които Алистър беше оставил за него на купчина в ъгъла. Дрехите не бяха много по-различни от носеното по-рано от Ерик. Явно световете им си приличаха поне по това. Нахлузил вече тениската и долнището, той се почувства нелепо от това колко му бяха големи. Никога не беше обръщал кой знае колко внимание на тялото си, но сега си помисли колко по-мускулест е Алистър от него. Споменът за рисунката върху тялото му отново се настани в съзнанието на Ерик. Досега не беше виждал такова нещо, но много му се искаше да я разгледа по-отблизо. Дали Алистър някога щеше да му го позволи?

Излезе от банята и се запъти по посока на миризмата от сготвено. Спря се малко преди малката кухня, загледан съсредоточено в малките животинки на пода пред него. Годрик забраняваше каквато и да е форма на общуване между хора и животни, и Ерик никога не бе имал близък контакт с тези, които познаваше като видове, въпреки че беше разглеждал доста от тях зад стъклата на изграден за тази цел резерват.

Алистър го покани да седне и той се настани на един от столовете. Забеляза притеснението в жестовете на отсрещния мъж, но честно казано, видът на храната не го плашеше. Хапна по малко от всичко, доволен че е запълнил дупката в стомаха си. Едва тогава забеляза червените следи от одраскано по ръката на Алистър. Без да мисли се изправи на крака и отиде до другия край на масата, подхващайки ръката му нежно, без дори да забелязва объркването в кафявите очи. Покри я със своята собствена ръка и мястото се окъпа в нежна светлина, след която раната просто изчезна, сякаш никога не я беше имало. Доволен от постигнатото, Ерик отправи усмихнат поглед към Алистър, но при срещата със стъписаното лице осъзна какво е направил. Бързо пусна поетата ръка и се отдръпна назад.

- Аз...това, което видя...просто исках и аз да направя нещо за теб... – започна да пелтечи стреснато, без да е сигурен дали думите му въобще имаха някакъв смисъл. В паниката мислите летяха из главата му, без да може да задържи никоя достатъчно дълго, за да я изкаже наглас. Ако Алистър заподозреше нещо сега, с него щеше да е свършено.

Но събеседникът му не обелваше и дума, сякаш и двамата претегляха внимателно ситуацията. Дори котенцата бяха замлъкнали, което допълнително спомагаше за вече повече от тегавата тишина в стаята. Ерик реши да заговори пръв.

- Каза ми да помисля дали искам да остана при теб и моят отговор е да, стига поканата да важи все още. Не бих искал да се натрапвам. Но след това, което направих, сигурно няма да искаш да имаш нищо общо с мен....затова просто ще си тръгна. Благодаря ти за дрехите и за храната, не беше никак лоша.

Ерик се поклони леко, в знак на благодарност, и побърза към вратата.

Реши да не казва нищо повече. Без друго беше гладен като вълк и за нула време излапа спагетите в чинията си. Всъщност му стана неудобно, защото когато свърши, другият още се хранеше. И тъй като неговата чиния беше празна и вече не задържаше вниманието му, погледът му не се сдържа да проследи какво се случва насреща му.
Странна топлинка го жегна, докато наблюдаваше как се храни Ерик. Все още се чудеше дали това чудато момче не бе просто плод на въображението му. Нима бе възможно наистина да се чувства толкова нормално в нечия компания? В този момент просто искаше да повярва. На устните му заигра усмивка, която бързо бе заменена с почуда, щом съквартиранта му вдигна поглед към него и внезапно стана от масата. Нещо с храната не беше наред ли?
Тъкмо се замоли да не е натровил момчето с нещо, когато усети допира му отново. Този път чуждата инициатива го остави без възможност да реагира. Не че не можеше, просто не знаеше какво да каже. Това чувство единствено се засили , когато другият отмести млечната си длан от неговата. Отново го удари онова същото електричество, но този път малко по-болезнено. Някак се сдържа да не изпсува, за да не стресне другия. Трябваше му известно време да осъзнае какво точно се бе случило, ала мълчанието му бе възприето погрешно като лош знак.
Главата му запулсира от купища въпроси. Каква беше тази магия? Как се случваше? Дарба ли беше? Въпросите изведнъж отстъпиха място на един болезнен извод, който изпълни съзнанието му в този момент. Той определено не принадлежеше на този свят. Идваше от по-далеч, отколкото бе предполагал... Това значеше ли, че Ерик евентуално ще си тръгне оттук и ще се върне в своя свят? Значеше ли, че един ден просто щеше да изчезне и да не го види повече...?
Погледът му остана втренчен в отдалечаващата се фигура. Виждаше го някак далечен, макар да бе на три метра от него. Искаше да го спре, ала думите замръзнаха на езика му. Искаше да протегне ръка и да улови широката тениска, ала ръцете му нямаше да го достигнат. В тези няколко секунди се почувства несправедливо ограбен.
В следващия миг обаче на вратата се почука силно. Беше някой, бързо разбрал че няма звънец, или може би някой, който вече бе идвал тук и преди. Алистър внезапно излезе от транса си и прекоси разстоянието до вратата с няколко големи крачки. Отмести застиналия Ерик настрана от входната врата и се надвеси над шпионката, притваряйки едното си око.
- По дяволите! – изпсува съвсем тихо, за да не бъде чут от другата страна. Секунда му трябваше да установи, че вече е късно за това. Убеден бе, че натрапникът е чул стъпките му. Познаваше го достатъчно добре и знаеше какъв хищнически слух има.
- Алистър Кей, знам, че си вътре! Отвори вратата! – отвън се наддаде дълбокия тембър на сержанта, който му беше трън в задника от вече четири години. Имаше злощастието да се натъкне на него все още непълнолетен, малко след като напусна дома си. И тъй като бе на 17, без пари и място, където да отиде, му се наложи да върши не дотам законни неща, за да си изкара прехраната. Тогава Невън Джонсън го сгащи да продава крадена кола и го арестува за първи път. От онзи черен петък му го лепнаха за „надзорник", който да го държи в „правия път", уж само докато стане на 18. Това ченге обаче го накара да намрази полицията.
-Трябва да се скриеш! – прошепна сериозно в ухото на Ерик, като без втора покана го хвана и го мушна обратно в банята. Не разполагаше с друга стая, зад чиято врата да го скрие. – Не мърдай оттук! – добави настоятелно и секунди по-късно отвори на полицая. Бог знае защо беше тук този път. Вече знаеше, че пак щеше да го обвини във всички престъпления, случили се наблизо.
- Какво търсиш тук?! – поде с видимо раздразнение, което не виждаше причина да крие. Нали бяха стари познати и така или иначе отсрещният гледаше на него като на поредния боклук, роден от хаоса в обществото.
- Май си забравил как трябва да се държиш с полицията! – отвърна Невън на грубото му посрещане с глупавия си акцент, по който жените припадаха, сетне почеса замислено няколко сантиметровата си гъста брада. –Промени си отношението, младежо! Освен, ако не искаш отново да чистиш мръсотиите на хората.
Ха! Наивникът смяташе, че месеците общественополезен труд бе най-лошото, което му се е случвало в живота. Ама че смешка! Усмихна му се миличко и заговори със скрита ирония в гласа си.
- Прости ми за грубостта. Не съм свикнал да ми нарушават спокойствието. Е, с какво мога да съм полезен на сержант Джонсън?
- Радвам се, че попита. Но първо.. какво ти отне толкова време да ми отвориш? Да нямаш компания? Гадже ли си си хванал? Ако е така, трябва да я предупредя за теб...
Както винаги глупакът го засипа с купища въпроси, които мразеше. Да не говорим за покъртителните му опити да се избъзика с него, както правеше в момента. Който го мислеше за забавен, не беше с всичкия си. Искрено се подразни от факта, че Джонсън умишлено надигаше тембър, сякаш добре знаеше, че в домът му има и друг човек. Какво целеше с всичко това? Да го злепостави? Жалка картинка.
- Сержантът сигурно е в добро настроение, щом е толкова приказлив. – въздъхна Алистър с фалшиво примирение в погледа, но когато шоколадовите му ириси срещнаха тревистите очи на полицая, той можеше да отчете там явната заповед „Спри да ме занимаваш с глупостите си и се разкарай!" – Ако не възразяваш, искам да доям вечерята си, така че.. карай по същество.
- Така да бъде! Днес имахме странен случай на улица „Клейтън". Някакво момче изникнало от нищото по средата на пътя и спряло трафика на улицата. После, представи си, някой го измъкнал оттам преди нашите хора да стигнат до мястото. Изготвихме портрет на младежа по показанията на очевидци. – след тези думи сержантът изпречи пред лицето му някаква рисунка. – Виждал ли си го?
Не знаеше как успя да запази пълно хладнокръвие. Като че гледаше някаква безцветна стена насреща си, като че не му се говореше за онова момче, което навлезе също толкова внезапно в живота му, както и бе изникнало по средата на улицата. Не можеше да скрие от себе си, че му пукаше. Усещаше как тези две сърца в гърдите му се свиват болезнено при мисълта, че може да го загуби. Да го изпусне от поглед и да не знае дали е добре. Нещо вътре в него крещеше, че трябва да го защити на всяка цена.
- Не съм го виждал никога. Съжалявам, че няма с какво да помогна на сержанта. – отвърна съвсем спокойно, свивайки рамене, сякаш нямаше какво да крие. Не за първи път лъжеше Невън, но сега знаеше, че дори другият да прозре и тази лъжа, нямаше да го пусне вътре за нищо на света. Нямаше да му позволи да докосне и с пръст Ерик. Без друго той не бе от този свят, следователно не беше честно да бъде съден от никой тук. Освен всичко това, той нямаше капка вина за нищо. Кей можеше да го прочете в очите му. Беше жертва на нещо по-могъщо от него.
- Напълно ли си сигурен? Огледай добре рисунката. При рязкото спиране на колите имаме десетина пострадали. Една бременна жена в петия месец е пометнала, така че това вече е разследване на убийство. Надявам се, че разбираш.
- Аз се надявам, че разбираш. Вече ти казах, че не знам нищо. Просто ми кажи какво искаш от мен, става ли? Храната ми вече изстина.
- Интересно... – промълви сержанта, внезапно снижавайки тон и извивайки леко шия, а погледът му се прокрадна иззад Алистър. - Ако си сам, защо масата е сервирана като за двама? Ти си го скрил нали?
- Ще трябва да разочаровам сержанта, но както виждаш, вкъщи има цяло котило, което понякога ми прави компания. Главатарят на бандата, така го наричам, предпочита да се храни на масата до мен. Май се мисли за човек! – засмя се накрая Алистър, но в очите му засвяткаха предупредителни мълнии, отправени към острия поглед на Джонсън. Даваше му да разбере, че няма да отстъпи, както и да го предизвика. Ала проклетникът не знаеше кога да се откаже. Приближи лицето си към неговото и Кей усети противния дъх на тютюн за лула. Бе едва трийсет годишен, а пушеше лула като някой старчок. Или си въобразяваше, че е Шерлок Холмс.
-Знам, че ти си го скрил, Алистър! – зашепна му заплашително, но този метод отдавна спря да му действа както в началото на досадното им познанство. Все повече се убеждаваше, че този човек бе създаден на света, за да го дразни. – Ако не ми сътрудничиш в този случай, ще се върна със заповед за обиск.
- Добър опит, сержант. Но и двамата сме наясно, че за такава заповед ти е нужно нещо повече от глупави догадки.
- Тук си прав... – въздъхна и престорено отстъпи в спора. – Явно с момчето се познавате отнякъде, щом така го защитаваш. Но да си знаеш, това те прави съучастник. А може би той през цялото време е прикривал твоите престъпления и сега си му длъжник...?
- За какво, по дяволите, говориш? – Алистър не издържа на недомлъвките му и сбърчи вежди насреща му. Усещаше, че пак ще го обвини за зачестелите случаи на убийства, но този път го изненада и с „доказателство."
- Днес, по-рано сутринта, жена на име Касандра Ранк е била изнасилена и убита в жилищната зона, само на 3 пресечки от улица „Клейтън". Странното е, че на местопрестъплението имаше повече кръв на убиеца ѝ, отколкото нейна. Още по-странното – неговото тяло липсваше.
- Все още не разбирам защо ми разказваш всичко това. Не е ли поверително, след като не сте решили случая? – въпросът му накара Невън да се замисли за грешката си, а устните на Алистър оформиха подигравателна усмивка. Още малко и щеше да го разкара.. Ерик трябваше да потърпи още малко...
- Разказвам ти го, защото ме е грижа за теб, Алистър. Ето какво ме притеснява... – и за капак ченгето изкара още едно листче, този път с разпечатана снимка от улична камера. Това наистина нямаше край. – Снимката не е с перфектно качество, но е ясно, че си ти. Какво си правил на същата улица само минути преди убийството?
- Момент... Дойде да ме попиташ едно, а свърши, обвинявайки ме в ново убийство? Не е за вярване! Сценарий ли пишеш?
- Не те обвинявам, просто те подозирам. И с право. Това не е първото такова съвпадение и ти го знаеш, Алистър. Вече изгубих бройката. Но този път е черно на бяло. Бил си само на три крачки от местопрестъплението в същия момент! А малко по-късно се появява и съучастникът ти. Какво стана на пътя? Дойде му в повече да ти чисти кашите?
- Търпението ми се изчерпа, сержант! Знам си правата! Ако още веднъж ме обвиниш в нещо такова, ще подам нова жалба срещу теб и вече ще ми дадат ограничителна заповед!
- Не можеш вечно да бягаш от истината, момче! – викна му ядно Джонсън, усещайки, че няма да изкопчи нищо повече от него.
- Внимавай, защото вратата ми ще те удари в лицето! – предупреди го и веднага изпълни заканата си. Чу се трясъкът на тежката врата и после всичко потъна злокобно в тишина. Можеше да чуе собственото си учестено дишане и отдалечаващите се стъпки на полицая. Искаше му се наистина да забравя. Да забравя всяко свое деяние напълно. Ала ето че винаги се появяваше този човек, Невън Джонсън, за да му припомни какво е извършил. За да му даде да разбере, че нямаше правото да забравя.
Прехапа устни до кръв, трябваше му минута, за да успокои дишането си и да прогони цялата картинка от съзнанието си. Знаеше, че това е част от него и че не може да се бори с нея. Затова и си тръгна от онова място. Не искаше повече да е в тежест на майка си. Не искаше да продължава с отчаяните си опити да го обича, докато омразата към чудовището, което виждаше, нарастваше все повече и я убиваше отвътре. Щеше му се поне тя да е щастлива. Затова я накара да го забрави и тя успя. Сега и да се засекат в някой супермаркет или в парка, тя спираше празен поглед върху него и му се усмихваше вяло като на непознат. После се обръщаше и вдигаше на ръце тригодишния си син. Най-сетне изглеждаше щастлива, защото най-сетне успя да изтрие спомените за съществуването си от съзнанието ѝ. Щеше му се и той да я забрави по този начин.
- Ерик... – повика го тихо, сякаш все още се боеше някой да не чуе. Вълна облекчение го заля, щом зърна дребната му фигура пред себе си. Още не беше изчезнал от живота му, но сякаш искаше да се убеди, че наистина бе тук. Че това пред него не бе просто някакво привидение, измамен полъх на летен бриз. Масивното му тяло се присламчи към чуждото и обви ръце около него. Брадичката му се отпусна върху рамото на русокосия, докато гърдите му се повдигаха неспокойно, прилепени към отсрещните. Навярно Ерик би доловил без проблем хаотичното биене на двете му сърца. Едното прескачаше като антилопа, докато другото болезнено и периодично надаваше своя вълчи вой. Никога не си бе позволявал подобна близост. Никога не си бе представял, че ще изпита нужда от такава. Бе привикнал да съществува без тези човешки потребности. Да сподели храната и покрива си, да се сближава. Да гали нечия коса, а сега и да си открадне прегръдка... Досега не го бе желал.
- Позволи ми... да остана така за малко. – промълви тихо, топлият му дъх пролази по шията на блондина. Съпротивляваше се срещу електричеството, което удряше тялото му заради своеволната близост, която си бе позволил. И все пак, въпреки това, го чувстваше толкова правилно. Да се намира в тази топла прегръдка.

Ерик тъкмо се бе протегнал към дръжката на вратата, убеден че трябва веднага да се махне оттук, когато от другата страна се чу силно почукване. Той замръзна на мястото си и понечи да извика на Алистър, но той бързо го отдръпна настрани от вратата, и Ерик преглътна неизказаните думи. Долови раздразнения тон на мъж, който явно познаваше Алистър. Точно в този момент младежът замъкна Ерик към банята и го предупреди да не излиза от скривалището. Нямаше кой знае какъв избор, освен да се съгласи. Тихичко седна на пода на банята, облегнат върху дървената врата, и си нареди да не помръдва. Заслуша се внимателно, решен да чуе колкото се може повече от предстоящия разговор. Въпреки че гласовете на двамата мъже бяха заглушени от дървената преграда, на Ерик не му беше кой знае колко трудно да следи това, което си казваха един на друг. Изглежда новодошлият беше полицай и познаваше Алистър от доста дълго време, което означава че момчето най-вероятно беше нарушило закона...Незнайно защо, тази мисъл прониза като с нож сърцето на Ерик. Дали не беше заради факта, че не би пожелал на никого да бъде в неговото собствено положение или пък му беше болно, че Годрик може да разполага с правдоподобна причина да желае смъртта на Алистър? Заслуша се още по-съсредоточено със скрита надежда, че в края на този разговор няма да му се наложи отново да обмисля как би могъл да убие Алистър. Гласовете в главата му като че ли знаеха кога трябва да пазят тишина, защото нямаше и помен от тях.

Диалогът беше крайно враждебен. Тъкмо Ерик си помисли, че тази излишна размяна на думи няма да стигне доникъде когато чу, че разговора се обърна към него и появяването му по-рано през деня. Тялото му изтръпна и привидното му досега спокойствие бързо се преобърна в паника. Беше станал причина за не малко инциденти и дори смъртта на неродено бебе...

„Мамка му!", едва не изруга на глас и в яда си понечи да блъсне силно с юмрук, но се спря точно на милиметри разстояние от хладния под. Опита да си върне хладнокръвието. Да наруши правилата на Годрик беше едно, но да се превърне в убиец, и то напълно непреднамерено, беше като най-лошия възможен кошмар. Всред тези подтискащи мисли една още по-ужасяваща се всели в съзнанието му: Как щеше да се почувства, ако наистина убие Алистър? Ако изцапа ръцете си с кръвта на този нищо неподозиращ човек, който го прие в дома си с отворени обятия, без дори да задава въпроси. Дали някога ще може да се отърси от кошмара, че е посегнал на някого по този начин? Потоци от мисли, всяка по-мрачна от предишните, заляха съзнанието му и Ерик загуби представа за света около него. Вече не чуваше какво става навън, единствените звуци бяха тези вътре в него, примесени със силното бучене в ушите му и прескачането на сърцето му в ритъм, който заплашваше да го побърка.

Останалата част от размяната на думи между сержанта и Алистър остана скрита за Ерик, който се бореше усилено с демоните си. Беше на косъм да се предаде, когато долови тихия шепот на Алистър, който го викаше по име. Като на магия, в главата му се просветли и той почувства как предишните мисли и страхове се отдръпват като вълни от брега на съзнанието му. Опита да се изправи, но първият опит завърши с тупването на дупето му върху студените плочки. Надигна се отново, толкова силно бе желанието му да стигне до Алистър. Нещо в тихия му, едва доловим шепот, сякаш криеше неизказана молба и Ерик се почувства длъжен да отговори на нея. Отвори вратата и се приближи към Алистър. Прииска му се да каже нещо, но си нямаше на идея какво. Оказа се, че думите дори не бяха необходими, защото точно в този момент Алистър обви ръце около тялото му в силна прегръдка и Ерик загуби способността си да реагира по какъвто и да е начин. Стоеше като статуя, загърнат в топлите обятия на Алистър, а хиляди питанки се надигаха в мозъка му и се състезаваха една с друга, като никоя от тях не вземаше превес. Но най-настоятелният въпрос беше странното биене на сърцето на другия, което някак си успяваше да различи от своето собствено, което, честно казано, вече не подлежеше на никакви телесни закони. Въпреки че беше крайно объркан, Ерик усети силно желание да отвърне на прегръдката и в момента, в който чу думите на Алистър, всичките му прегради рухнаха и той също обви ръце около по-високия мъж.

„Позволи ми... да остана така за малко." – думите като че ли пропътуваха по цялото му тяло, сякаш бяха най-логичното нещо в този момент. Ерик затвори очи и се наслади на невероятното чувство, което трябваше да е нещо напълно непознато за него, но като че ли това не бе съвсем така. Ръката сякаш не беше негова когато зарови нежно пръсти в косите на Алистър и се разходи из красивите червени кичури. Изведнъж почувства силна умора, която сякаш досега е очаквала подходящия момент да излезе на повърхността. Усети как клепачите му натежаха и се потопи в сладкото блаженство, породено от топлината на Алистър.

Пристискаше го към себе си егоистично силно. Сякаш бе безценно съкровище, което вълните на необятния океан бяха изхвърлили при него. Топлината на телата им образуваше неразрушим вакуум, близостта бе като уютно убежище по време на сурова зимна виелица.
- Съжалявам, Ерик... – промълви насред тишината. Защо трябваше да става така? Защо винаги нараняваше хората, които значеха нещо за него... Едва познаваше това момче в обятията му, а вече го бе превърнал неволно в свой съучастник. Ако имаше поне малко милост, още сега щеше да отнеме спомените за запознанството им и да го пусне. Но как би могъл да го остави така? Той му бе казал, че сега няма дом. Кой знае можеше ли да се върне обратно там, откъдето бе дошъл. А дали въобще онова далечно незнайно място бе безопасно за него... Пуснеше ли го, едва ли щеше да го види отново. Не, това бе немислимо. Не...
Ръцете му се плъзнаха нагоре по широката тениска, попивайки усещането за всяка извивка на Ерик под памучния плат. Накрая отново зарови пръсти в русолявите му кичури. Мекотата го успокои, сякаш му нашепваше само словата, които иска да чуе. „Не го оставяй, той има нужда от теб."
Ерик несъзнателно бе отворил врата към цял нов свят за Алистър. Врата към магия, която не бе срещал преди. Врата към чувства, с които не се бе сблъсквал досега. Това електричество, пропълзяващо по тялото му при всяка близост, му носеше чиста и красива болка.
- Ерик...? – прошепна името му отново, не защото имаше какво да каже. Отдели лицето си, за да види неговото. Предположи, че беше заспал, тъй като усети дълбокото му ритмично дишане. Сега изглеждаше така спокоен, без онази тревожна сянка на лицето си. Алистър се досещаше. И него го преследваше нещо. Всеки живееше със собствените си демони.
Пренесе го на ръце до леглото. Беше му лек като перце. Чертите му бяха отпуснати и така в покой, като че излъчваше ангелско сияние. Алистър се изправи до старичкото досадно скърцащо легло и протегна показалеца си към лицето на блондина, спирайки го на десетина сантиметра от млечнобялата кожа. Пръстът му започна да чертае във въздуха. Направи невидима линия около брадичката му, изкачвайки се бавно нагоре, без да пропуска и един детайл. Премина през притворените устни, сетне изрисува гъстите мигли, подредени в редичка, и веждите над тях. Усмивката му бе топла, но в очите му се четеше неопределена тъга.
Част от думите на полицая закънтяха в ушите му.
„Странното е, че на местопрестъплението имаше повече кръв на убиеца ѝ, отколкото нейна. Още по-странното – неговото тяло липсваше."
„... неговото тяло липсваше."
- Мамка му..! – изпсува под носа си и грабна черния анорак от закачалката, нахлузи бързо маратонките си и хукна навън. Беше прекалено раздразнен преди минути, за да осъзнае сериозността на положението. Едва сега го стори. Ако Джонсън му бе казал истината и тялото на онзи изнасилвач наистина липсваше... То значи някъде из града сега се разхождаше кръвожадно зомби. Някак трябваше да го намери и да го спре. Вината за всичко все пак бе негова. Онзи пламък в него се разбуди и съживи мъртвата Касандра, която в онова си състояние помнеше единствено мига на бруталната си смърт. Разярена, за нея оставаше само отмъщението. Дори да искаше, Алистър нямаше как да я възпре тогава, защото тя не се подаваше на контрола му. Така бе с всеки насилствено убит човек. Не можеше да си представи в какво ли се е превърнал нейният убиец. Знаеше само, че трябва да го открие.
Всичко му беше като в мъгла. Бе заставян да се бори толкова години с тази сила вътре в него, че така и не успя да я разбере. Вече сякаш бе твърде късно да опитва, а му се искаше. Защото само ако може... Ако може да я контролира истински, вярваше, че повече няма да нарани никого. Ала всичко се движеше по необяснимо хаотичен начин. Понякога силата откликваше на желанията му, изпълняваше мислите му дословно, като зададени компютърни команди. Друг път се противеше и вървеше срещу течението на мисълта, като да опиташ да се задържиш върху побеснял бик. Когато напълно целенасочено си служеше с червения пламък, той си взимаше своята цена. Остро главоболие, потене, кръв от носа, временна слепота... Винаги различни симптоми. Не виждаше никакъв алгоритъм, по който да се води. Сякаш се луташе в безкраен лабиринт. Чувстваше се съвсем сам, без карта и компас, в безгласна пустиня. Искаше да намери себе си, но не знаеше къде да търси.
Изпита неутолима жажда и се отби в кварталния супермаркет. Беше следобедният час пик и бе претъпкано. Замисли се, че някой тук може да се е натъквал на нещо необичайно. Застана до хладилниците с напитки и опита да се концентрира. Внезапно гласовете нападнаха вкупом съзнанието му.
„Не, това не ми трябва!"
„Каква изобщо е разликата между маруля и айсберг?"
„ Дали да не си купя резервна крушка...?"
„Трябва ми водка! Как можа да ми изневери с онази грозотия...!"
„Сто долара за този боклук, луди ли са?!"
„Ще накарам мама да ми купи онази играчка. Ще се разплача силно...!"
Мозъкът му прегря, на челото му изпъкна вена, като че всеки миг щеше да се пръсне и да бликне кръв. Свлече се на земята, забравяйки за равновесието, което трябваше да спазва. За миг не знаеше къде се намира и се надяваше да умре по-бързо, когато усети как някой прикляка до него и му дава ръцете си за опора. Беше жена, а ароматът ѝ му бе някак познат...
- М..Ма... – очите му се разшириха, щом зърна лицето ѝ, ала не успя да довърши обръщението.
- Добре ли сте, младежо? Изглеждате пребледнял! Да повикам ли помощ? – неутрално милите ѝ думи го простреляха в сърцето, направо и в двете. Вярно, че вече не му беше майка и нямаше защо да я нарича така. За нея бе непознат, един от всички, на които би помогнала по този начин. Далеч по-човешки, отколкото някога бе опитвала да помогне на първородния си син.
- Не, няма нужда. Аз.. – в гърлото му се настани нова буца. Тъкмо щеше да отвърне, че е добре и просто да се махне оттук, когато огледа ръцете ѝ, все още придържащи неговите. Китките ѝ бяха бинтовани, както правеше някога, за да скрие синините, които ѝ подаряваше всеки следващ доведен баща на Алистър. – Всъщност..причерня ми от глад, но осъзнах, че не нося пари със себе си. Щях да купя продукти и да си сготвя вечеря.
- О, бедничкият. Ела у нас, ще те нахраня. Тъкмо купих малко повече неща. Хайде, ела с мен...
Сви устни и юмруци, последвайки я към дома ѝ. Сега живееше на ново място, при нов мъж... Но очевидно нищо не бе такова, каквото изглеждаше. Тя не бе свободна, камо ли щастлива. Видя дори синините на лицето ѝ под пропукания фон дьо тен. Как можеше да го прави. Как можеше да играе тази роля на щастлива майка и съпруга. Никога ли не се изтощаваше?
Още щом влязоха ги задуши престоялия въздух, пропит със спирт и детски плач, който продължаваше да се лее като тъжна мелодия.
- Къде е той..? – попита със смразящо мрачен тембър. Погледът му бе станал непроницаем, шоколадът се бе втвърдил като кубче лед.
- Моля? – почти се сепна жената, извъртайки се отново към него. Клепачите ѝ се заотдръпваха все повече, докато съзерцаваше как бавно пръстите на Кей завъртяха ключа няколко пъти и го прибраха в джоба си.
- Знаеш... съпруга ти. Тук ли е? – попита, макар да знаеше отговора. – Нека позная. Дави се с алкохол пред телевизора, докато тригодишният ти син се къса от рев на горния етаж. Пратил те да му вземеш още пиене и мезе... Познах ли?
- А-аз... – промълви немощно. Това беше вече друго. Добре познатият ужас в очите ѝ го успокояваше. – Какво ще правиш?
- Каквото трябва да сториш ти... – отвърна, тръгвайки към всекидневната, откъдето се долавяше глухото викане на футболни агитки.
- Не! Не го прави, Алистър! Моля те..
Извика името му? Стори му се нереално. И как бе възможно да помни името му? Беше я накарал да го забрави преди четири години, когато реши да я остави...
- Как ме нарече? – извърна се, но почудата не можа да замести гневът, напиращ в разяреното му сърце. Сега вече усещаше сладката омраза, която бе викал през цялото си детство.
- Нима.. смяташ... че бих мола да те забравя? Каквото и да опитваш, аз ще бъда твоя майка, а ти мой..
- Млъкни! Не искам да те слушам повече. – ръцете му стиснаха рамената ѝ силно и тя изохка безпомощно. Този път бе случила на мъж, който я биеше по-жестоко и от предишните. Как успяваше да падне толкова ниско? – Не знаеш какво ми костваше да опитам.. да те оставя да намериш щастието си. Твоето щастие!
Не знаеше и как да ѝ каже всичко, което иска, но знаеше, че този път няма да си мълчи. Омръзна му от глупостта ѝ. От фарса, в който живееше.
- Оставих те, за да не се налага повече да живееш по този начин.. А ти какво? Веднага изтича при поредния боклук?! Чакай... Затова ли се засичахме толкова често? През цялото време си се молела да забележа.. за да дотичам и да те спася?
- Сине... моля те... Не исках да става така!
- Какво ти става?! – изкрещя насреща ѝ, разтърсвайки тялото ѝ като пружина, а от очите ѝ се отрониха крокодилски сълзи. Мразеше я, сега вече я мразеше. Тази нейна мания за самоунижение го докарваше до ръба на лудостта. Всеки божи път. Цялата история се повтаряше многократно. Сякаш ѝ бе фикс идея да бъде нечия нещастна пленница, а синът ѝ да е принцът на бял кон, който ще я намери и спаси. А после? После тя ще му покаже отражението му на чудовище в огледалото.
- Моля те, сине. Имам нужда от теб!
Без да отделя поглед от нейния, отпусна хватката си и изостави разгневеното си изражение. Имаше ли смисъл да правят излишни сцени? Всичко свършваше по един и същи начин.
- Но аз нямам... Нямам нужда от теб! – промълви бавно и отчетливо, завличайки я към хола. Тя се дърпаше през сълзи.
Прасето беше попаднало в клопката на дрямка и похъркваше сладко-сладко. Перфектният момент.
- Направи го! – заповяда ѝ, а тя се свлече на земята, поклащайки глава. Разрошената ѝ коса бе попила половината ѝ лице. Кей грабна ножа за мезета, оставен на масата, и го пъхна в ръката на майка си, заставяйки я да се изправи. – Този път.. ти ще го направиш! Направи го! Уверявам те, че копелето дори няма да усети нищо..
- Не... Аз..не мога! Не мога! Моля те, върви си, синко...Остави ме!
- Не можеш? – горчивият му смях запълни пространството. – Напротив! Всеки го може. Знаеш, че няма нищо по-лесно. Наблюдаваше ме всеки път, нали? С нож не е по-различно.. Просто се цели в артериите. Давай! Направи го!
Прочисти съзнанието си и ѝ заповяда пак. Искаше да свърши с това и да се махне от задушното място, от което му се подвигаше още щом влезе. Най-сетне тя стисна здраво ножа в насинената си ръка и без следа от досегашното колебание и отказ, просто заби острието в дебелия врат на спящия мъж. Кръвта изригна като от вулкан, наплиска дрехите и лицето ѝ.
- Какво е усещането? – запита, вглеждайки се в замъглените ѝ влажни очи. Погледът ѝ обаче остана далечен и опиянен, все още под контрол на неговата заръка. – Това бе последният път, в който ти помагам, майко.. Отсега нататък си мъртва за мен.

***

След няколко обиколки на квартала вече бе изтощен, а и му се стори, че от носа му изтече достатъчно кръв, че да нахрани цяло имение вампири. След като така и не намери потенциалното зомби на свобода, реши да се върне в таванската стаичка. Ерик му липсваше. През тези часове си мислеше колко иска да заспи, сгушен до него. Ала не можеше. Откакто се помнеше, не можеше да спи в легло. Като цяло, не можеше да спи като нормалните хора. Дремваше на дивана за няколко часа и това беше лимита му. Предполагаше, че другият още спи сладко, както го остави.

Осма част (DesiSkorm)

Сънищата на Ерик не бяха нещо, което очакваше с нетърпение. Много често отразяваха същия кошмар, който представляваше и животът му. Понякога сънуваше неща, които вече са му се случили, но, по една или друга причина, са оставили дълбок отпечатък в съзнанието му. Друг път сънуваше страховете си, а най-рядко сънищата му представляваха объркани образи, които не можеше да си изтълкува. Странното този път бе, че в съня му се беше настанила една странна тишина. Едно ефимерно усещане за лекота, колкото да подразни любопитството му. Топлината от тялото на Алистър не го напусна дори в прегръдката на съня. Ако Ерик можеше да се погледне отстрани, едва ли щеше да се познае. На устните на спящия мъж бе затанцувала усмивка. Той протегна ръка в пространството и затърси червените кичури - последното, което докосна преди да заспи. Но не ги намери и това усещане за липса го изтръгна от приятния му сън.

Леглото под него изскърца когато Ерик се изправи бавно в седнало положение. Потърка очите си и промърмори сънено:

- Алистър?

Но не получи отговор. Изправи се от леглото и затърси съквартиранта си с поглед. Нямаше и следа от него в тихия апартамент.

„Колко ли дълго съм спал?", замисли се Ерик. За момент дори беше забравил за предишното си намерение да си тръгне, толкова нормално му се струваше да се събуди тук. Погледна през прозореца. Навън все още беше светло, което най-вероятно означаваше, че Алистър е излязъл да свърши нещо. Ерик си спомни за полицая от по-рано и спокойствието му напълно се изпари. Сърцето му заби учестено и в него се настани страхът, че нещо може да му се е случило.

„Убий го! ", глаъст на Годрик отново се пробуди в съзнанието на Ерик.

- Я си затваряй устата! – Ерик бързо прогони натрапника и буквално прелетя през стаята, като този път внимаваше къде стъпва. Пресегна се да отвори вратата, която, разбира се, се оказа заключена.

- По дяволите!

Върна се обратно до леглото и отвори прозореца. Погледна надолу и прецени, че три етажа не са кой знае какво. Хвана се за рамката на прозореца, пое си дълбоко въздух и полетя надолу. Приземяването му беше леко и грациозно, сякаш го е правил стотици пъти. Истината беше съвсем различна – Ерик просто почувства, че го може. Дали беше от адреналина, не знаеше това, но и не му пукаше. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да намери Алистър. Игнорира истеричните изблици на млада жена, която бе видяла всичко, и побягна надолу по улицата.

Не беше никак лесно да се намери човек, когото едва познаваш в свят, който никак не познаваш. Ерик се замисли над иронията в ситуацията – преди да дойде тук си мислеше, че ще му се случи точно това, а Алистър се появи пред него още в началото. Сега, когато повече от всичко искаше да зърне лицето му, него никакъв го нямаше. Загуби бройката на всички хора, които се опита да избегне, но въпреки всичко избута неколкократно от пътя си. Те, съвсем естествено, не реагираха приятно на това, но грубите им думи дори не достигаха до съзнанието на Ерик.

Той сви в една малка уличка и спря, за да си почине. Облегна се на хладната тухлена стена и зачака сърцето му да успокои лудия си ритъм.

- Я, виж ти, кого си имаме тук? – нечий странно познат глас стресна Ерик.

Той се обърна към другия край на уличката, откъдето към него бързо се приближаваше не много висок, набит мъж, носещ униформа. На Ерик не му трябваше много, за да се досети че е полицай и още по-малко, за да си спомни дразнещия му глас, който бе слушал от другата страна на вратата. Замисли се дали да не избяга, но тогава му хрумна друга идея и остана на мястото си. Загледа полицая предизвикателно, в очакване на първия му ход.

- Нищо чудно, че с Алистър сте дружки – и двамата гледате със същия нагъл поглед, сякаш сте над закона.

Сержантът се изплю на земята, сякаш да подсили ефекта от думите си.

- Няма как да те обърка човек. Перфектно копие на снимката. Не те знам откъде се изкопа, но играта приключва тук. Идваш с мен в управлението.

- Не си познал. – Ерик отговори спокойно, но студеният блясък в очите му накара сержанта да отстъпи крачка назад.

Имаше нещо неестествено в този поглед и той инстинктивно протегна ръка към оръжието си. Но Ерик бе по-бърз и от устните му, като мелодия, се изви кратко заклинание. Сержантът замръзна на мястото си, буквално, неспособен да помръдне и мускул. Очите му шареха наоколо и всеки можеше да отгатне колко е паникьосан в момента. Ерик се приближи до него и заговори тихо, но заплашително.

- Ако отново посмееш да се доближиш до Алистър, ще направя така, че никога повече да не можеш да си седнеш на надутия задник. Бих могъл да те убия, но не съм хладнокръвен убиец, какъвто се опитваш да ме изкараш. Изборът е твой.

Заклинанието не беше кой знае колко сериозно и щеше да загуби действието си след няколко минути, които бяха напълно достатъчни. Ерик се върна обратно на главната улица и обнови търсенето на Алистър.

Беше го яд, че срещата му с полицая може да докара проблеми на Алистър, но се надяваше, че го е сплашил достатъчно, поне засега. В един момент имаше чувството, че тотално се е изгубил. Никога не бе имал проблем с ориентирането в неговия свят, но това тук си беше цял лабиринт. Дори потенциалната идея да се върне отново в таванския апартамент и там да изчака Алистър, вече му се струваше невъзможна. Адреналинът започваше да напуска тялото му, като отново даде път на страха от непознатото и паниката, че Алистър вече не е до него. Не се и опита да помоли някого за помощ. Дори да го направеше, какво щеше да ги попита? Дали знаят къде се намира триетажното жилище на Алистър Кей? Самата мисъл да общува с тези непознати, вместо със самия Алистър, го плашеше.

Вече изнервен до краен предел от създалата се ситуация, Ерик отново обходи с поглед улицата, на която се намираше. И точно тогава го видя.

„Най-после!", извика един глас в съзнанието му, този път неговият собствен. Запъти се към приближаващата фигура на Алистър и, без да се замисли какво върши, го хвана в силна прегръдка. Еуфорията му обаче бе заместена от странното усещане за нещо мокро върху рамото му. Той се отдръпна учудено от Алистър и чак тогава забеляза, че носът му кърви.

- Какво е станало с теб? – побърза да го попита и понечи да спре кървенето, но се усети, че някой може да ги види.

- Нека се върнем в апартамента, за да ти помогна с това. Става ли? Аз самият се опитвах да намеря пътя, но май се загубих...

Ерик се усмихна извинително и една мисъл се настани в съзнанието му.

„Никога не съм се чувствал толкова жив."

Защо не можеше да плаче? Този въпрос го измъчваше отдавна. Много пъти се питаше дали изобщо в него има нещо човешко. Всеки път, в който му се искаше да може да заплаче, вместо онази илюзорна вратичка към облекчението, пред него се отправяха само буреносни облаци, носещи със себе си повече гняв, отколкото и двете му сърца бяха способни да поемат.
Вървеше дълго, дори не бе убеден, че върви в правилната посока. Главата му още отказваше да го слуша. Пламъкът бе изсмукал толкова от жизнените му сили, че кръвта от носа му продължи да тече, колкото и да я попиваше с ръкава си. Мразеше този свят. Тук нямаше място за него. Беше крайно време да спре да се самозалъгва. Но и не биваше да потъва в нова заблуда. Като тази, че някъде там ще открие друг свят, на който да принадлежи. Световете, обитавани от човекоподобни, си приличаха по едно нещо. Жестокост.
Тялото механично спря, когато премреженият му поглед регистрира единствения някой, когото би желал да види сега. Но как така беше навън? Как въобще се бе измъкнал от таванската стаичка... Вероятно с някой трик. Алистър повдигна вежда и тъкмо реши да го попита защо му е било да излиза, след като дори не познава града, но другият не му остави възможността да му се скара. Отново се стопи в ръцете му, а той отново бе завладян от красивата болка. Този път усети как пламъкът му полудя, в опит да разкъса сърцето. Би ли могъл да живее само с едното? Всички останали можеха. Едно им стигаше.
На връщане се спря да накупи някои неща набързо. Харесваше му дори тишината, която се бе настанила между тях двамата. Харесваше му как Ерик се присламчваше към него и за да не изостава от крачките му, се хвана за ръката му като малко дете. Нямаха нужда от думи, за да се разбират. Нямаха нужда и да търсят позволение, за да си позволяват тази неволна близост, просто защото и двамата я усещаха така естествена. Беше странно, но въпреки всичко в очите на Ерик се прокрадваше страха, че върши нещо забранено. Алистър добре познаваше това чувство, така че другият нямаше как да го скрие от него. Имаше нещо, което може би искаше да му сподели, но просто не беше готов. Не искаше да го пришпорва, нито да го плаши, ала в съзнанието му се загнезди лошо предчувствие. Като че към тях приближаваше враг, за който не знае нищо. А как някой би могъл да се бори срещу неизвестното? Сега Алистър искаше само едно. Да защити Ерик от всичко. Силно се надяваше да е по силите му.
- Недей... – наруши тишината за първи път, откакто се върнаха в квартирата. Силната му длан улови чуждата китка, възпирайки я да докосне лицето му. Не искаше другият да използва магията си за него. Дори не беше нищо сериозно, също както онази драскотина. Алистър трябваше да заплати много по-висока цена за деянията си и го знаеше. Най-вече защото по-голямата част от него не съжаляваше за нищо. Отказа се да крие това повече. Да забравя какво върши, за да подклажда глупавата заблуда, че е по-добър от останалите. Че не е просто едно чудовище. Какъв въобще беше смисълът?
Усети наченки на съпротива и едва тогава се усети, че му бе причинил болка. Прехапа устна и пусна ръката му. Върху млечнобялата китка запариха червените следи от здравата хватка на Алистър. Погледът му потъна в мрака на мислите. Нали вече не можешe да избяга от тях. Може би просто трябваше да го приеме. Рушеше всичко, до което се докосне.
- Ерик, ти... – започна някак несигурен как да подреди въпроса си. Наистина не искаше да уцели болна тема, или нещо такова. Но трябваше да знае. Нещо. Каквото и да е. Шестото чувство му нашепваше, че Ерик крие поне някои от отговорите, които търсеше. Бе дошъл тук с причина, това вече му беше ясно. – Можеш ли да ми кажеш повече за тази твоя магия? – попита накрая и сетне вдигна поглед, за да намери неговия. Шоколадът отново се разтопи и отстъпи място на неизказана молба.
Искаше да намери изход от този лабиринт. Сега не се луташе сам.

Пътуването им обратно към апартамента бе обгърнато от сладка тишина, нарушавана единствено от хората, които подминаваха. Ерик дори не им обръщаше внимание, но успя да улови няколко погледа, които не му се видяха съвсем в реда на нещата. Разглеждаха го прекалено настойчиво, сякаш изучаващи всеки детайл от лицето му, и това страшно го притесни. Той се протегна инстинктивно и улови ръката на Алистър в своята. За негов късмет, този жест беше приет като нещо съвсем естествено и двамата не пуснаха ръцете си дори в магазина. Опита се да разгледа различните стоки, но съзнанието му бе прекалено заето с настоятелните погледи на хората, които като че ли нямаха друга тема за обсъждане, освен него самия. Или го гонеше крайна параноя, което беше по-добрият вариант, или наистина нещата не вървяха на добре. Искаше му се да се приберат час по-скоро и, за щастие, желанието му се изпълни.

Учуди се, че Алистър не го попита как е успял да излезе, без да отключва вратата, но може би той беше прекалено зает с други мисли. Реши да не споменава нищо за срещата си със Сержанта, поне за момента. Седнаха на малката масичка и Ерик протегна ръка към лицето му. Кръвта почти беше спряла, но нуждата да го излекува си оставаше. Стресна се когато Алистър улови ръката му.

„Недей" – гласът му като че ли потрепна леко, изричайки тази единствена дума. Ерик не разбра реакцията му. За него не беше кой знае какво да му помогне, а и не е като да не го искаше. Прецени, че е по-добре да уважи желанието му. Ръката му трепна неволно от прилив на болка. Усети я напълно, едва когато Алистър го пусна. Игнорира следите, които беше оставил върху китката му. Та това беше най-малкото, което заслужаваше задето смята да нарани Алистър.

- Моята магия? – бе първата реакция на Ерик, преди да потъне в дълбоки мисли. Колко ли можеше да си позволи да му разкрие, без да прекрачи границата. Трябваше да му каже нещо, независимо какво. Не можеше да го оставя без отговор, най-малкото защото това щеше да събуди допълнителни съмнения в младежа. Той не бе единственият, който се луташе в тъмнината и точно заради това реши да подаде ръка на Алистър.

- Хмм, откъде да започна? – заговори отново, претегляйки внимателно думите си – Там, откъдето идвам, магията не е нещо нетипично. Меко казано, много неща се въртят около нея и съществуването им би било невъзможно, ако я нямаше. Но, както би могъл да предположиш, това е достатъчна причина тя да бъде контролирана много изкъсо. Използването ѝ от случайни хора е напълно забранено. Аз... – понечи да каже още нещо, но се спря – Запознат съм с някои по-прости магии, както видя и по-рано. Това е всичко. За момента не мога да се върна в своя „дом" – потрепна при споменаването на думата, видя му се абсурдна. - Затова съм тук. Надявам се да не съм ти в тежест. Виждам, че си имаш достатъчно проблеми. Нямаше как да не чуя разговора ти с полицая...

Ерик не беше сигурен как са прозвучали последните му думи, затова побърза да се поправи.

- Не си мисли, че те обвинявам за каквото и да е. Убеден съм, че си имал собствени причини да стигнеш дотук, просто...хммм...притеснявам се за теб – което не беше лъжа – и не искам да ти създавам допълнителни неприятности. Затова и понечих да си тръгна по-рано...

Главата му бе препълнена с толкова много неща, които искаше да каже на Алистър, но те отказваха да бъдат изречени на глас.

- Моля те, позволи ми да направя поне това за теб.

Ерик отново протегна ръка към лицето на Алистър, наблюдавайки внимателно реакцията му. Нежносините ириси уловиха примирението в очите на мъжа срещу него и той го прие като покана да го докосне. Ръката му се намести нежно върху бузата на Алистър. Усети, че го облива приятна топлина. Слабите му дълги пръсти се преместиха неохотно към петното от кръв, засъхнало над горната устна, и го докоснаха съвсем леко. Ерик задържа погледа си върху красивите плътни устни и сърцето му запрепуска отново. Поклати глава, в опит да запрати тези неудобни мисли някъде далеч, и се фокусира върху спирането на кръвта.

„Толкова красиво лице не бива да бъде изцапвано с кръв", помисли си той. Мисли, които не би си позволил да каже на глас.

Отдръпна ръка от лицето на Алистър, колкото и да не му се искаше. Замисли се дали някога преди е копнял да бъде толкова близко до някого. Отказа да си отговори на този въпрос.

Упорито опитваше да събере мислите си в една посока, ала те се разпиляваха като парченца от счупено стъкло. Откъде изобщо можеше да е сигурен, че появата на това момче имаше някаква връзка с него? Да, беше странно, но единично изключение. Тяхната среща. Русокосият обаче не спомена нищо за това как точно е попаднал тук, което го наведе на мисълта, че не е готов да му каже всичко. Очевидно все пак имаше вероятност да не си въобразява и наистина да са свързани някак. Не му го побираше и умът как за един ден светът му се преобърна. И как в центъра на всичко това стоеше едно име - Ерик Смит.
Кой би повярвал, че е щастлива случайност? Алистър отчаяно искаше да се върже.
Изгуби се в сините очи насреща. Намери в тях портал към друго измерение, път за временно бягство от всичко и най-вече самия себе си. Там, под това небе, нещо го караше да се чувства нужен, да се чувства като човек с красива душа. Караше го да обича, макар да не знаеше точно как. Нямаше представа дали това не е поредната илюзия, или пък част от нечия магична постановка. Но в този момент нищо друго не го вълнуваше. Нито днешните мрачни събития, нито дори глупавата засъхнала кръв на лицето му. Искаше просто да се остави на чуждия аромат да го отведе далеч оттук. Жадуваше да отпие от нектара на сочните устни в греховна близост до неговите. Да открадне дъха му, да сплете език с неговия и да усети лудешкия бяг на сърцето му.
Ръката му спонтанно се пресегна, горещите пръсти обгърнаха чуждата шия, а връхчетата им потънаха в копринените руси кичури. Почти незабележимо притегли светлото лице към своето. Вече усещаше как дъха на Ерик излиза между притворените в скрито очакване устни и се разстила по мургавите му скули. Нослетата им се отъркаха едно в друго, като в ескимоска целувка. Това засвидителстваше споделеност. И двамата навярно не можеха да си я обяснят. Но на този свят имаше много неща, които човек усещаше правилни, но не намираше думи, с които да ги обясни. Просто защото те не подлежаха на обяснение. Не всичко имаше нуждата от такова.
- Тогава остани с мен. – прошепнаха устните му, само на сантиметри от чуждите. Четирите думи дойдоха като отговор на всичко, изречено от Ерик по-рано, а съдържаха и още толкова неизказани слова в себе си.
„Не се връщай в онзи свят, ако не го чувстваш свой дом. Нека аз бъда твоя свят, нека превърна това място в твой дом. Остани до мен. Позволи ми да те защитя. Позволи ми да те...обичам."
Дори не знаеше дали бе способен на всичко това. Но през живота си не бе по-сигурен, че го иска. Трябваше да опита. Защо да погребва в себе си нещо толкова дълбоко и истинско? Никой не можеше да излъже сърцата. Техните импулси бяха отвъд време и пространство. А любовта... Тя не познаваше предразсъдъците. За нея нямаше граници. Нямаше неща като неподходящо време и място, неподходяща половинка, която да събуди трепета ѝ. Тя бе първична и егоистична. Следваше свои неписани правила, неподлежащи на логика. В нейно име всичко беше правилно. Жигосваше без покана, обсебваше без уговорка. Превръщаше едно единствено създание едновременно в твоя източник на сила и в твоя най-голяма слабост. Заслепяваше и събуждаше. Рушеше крепостни стени, градеше приказни градини. Любовта бе невидима природна стихия. Никой не можеше да я спре.
Разтопеният шоколад в очите му се бе сдобил с нов блясък. Като феникс, възродил се от пепелта за нов живот. Дори обречен да изгори в пламъци отново, щеше да се бори за онова, придаващо смисъл на живота му.
Ерик като че опита да запечата съгласието си с целувка, но плътните устни на Алистър умело му избягаха, извити в лека игрива усмихва. Неговият дом, неговите правила преди всичко, нали така? Трябваше да му изясни някои работи. Плъзна пръсти през русите кичури като водопад от течно злато, отмествайки ги от пътя си. Не съумя да сдържи силното си желание да го маркира. Целуна врата му с изначална нежност, която задълба в страстен порив и донесе на Ерик лека изтръпваща болка.
- Повече не излизай навън сам. – промълви настоятелно, щом остави отпечатъка си върху блондина и отново прикова погледа му. Харесваше му реакцията от това, което направи току-що. – Държа на това. – добави и в ирисите му проблесна закана. Определено щеше да има наказания за нарушаване на неписаните правила, макар нещо да му подсказваше, че на Смит отчасти ще му харесат.

Мисли, отново хвърлени в хаос. Сърце, което отново биеше лудешки. Здрав разум, напълно замъглен от болезнено сладко привличане. Това почувства Ерик, когато Алистър го придърпа по-близо до себе си. Загуби всякаква способност да реагира, а очите му не смееха да напуснат тези на Алистър. По врата му пробягаха тръпки от чуждия допир. Притвори устни. Дотолкова бе затаил дъх в тези няколко секунди, че имаше чувството, че ще забрави как се диша.

Какво всъщност очакваше, че трябва да се случи? Една логична мисъл сред много разпиляни. Желаеше да се отдаде на изкушението, копнееше за това с всяка фибра от тялото си. Нямаше как да не си го признае. Дори не му трябваше конкретна причина – това, което усещаше в момента, му бе пътеводител. Докъде, и той не знаеше. Единственото, за което бе сигурен беше, че иска да извърви пътя.

Не, не, какви са тези абсурдни мисли? Ако Алистър не придържаше тялото му, щеше да разтърси глава, за да се събуди от захаросаните си блянове. Преглътна сухо, почувства нуждата да изпие литър вода, дотолкова бяха пресъхнали устните му. Точно така, това не може да се случва. Не би могъл да се отдаде на тези копнежи, това би било лицемерно от негова страна. Ако само поиска...би могъл да убие Алистър, напълно беззащитен в тази им близост. Не искаше повече да объркват сетивата му, желаеше просто да сложи край на всичко...Но не можеше...Той самият се почувства безпомощен.

Замоли Алистър с очи, молеше се да го пусне, но мислите му не достигнаха целта си. Даже обратното. Вместо да се отдръпне, Алистър изрече на глас своята лична молба.

„Тогава остани с мен." – толкова малко думи, а съдържаха толкова много в себе си.

„Мамка му, какво ще правя?" – крещеше един глас вътре в Ерик.

Замисли се дали не може да си позволи един единствен момент на слабост, но Алистър отдръпна лицето си от неговото и той едва не прехапа долната си устна. Тогава почувства как другият плъзва устни по врата му и потрепери от копнеж. Щом зъбите на Алистър се забиха нежно, но настоятелно, във вече парещата кожа, ръцете на Ерик затърсиха опора и той ги обви около чуждото тяло, все едно беше удавник. С всяка малка частица болка, примесена с нещо съвсем различно, той подръпваше по-силно кичурите коса, които беше уловил в ръката си. Не след дълго Алистър отмести устни, и Слава Богу. Ерик едва се сдържа да не изстене от непознатото удоволствие, което го преизпълни. Отговори на последвалата молба...каква ти молба, по-скоро заповед, единствено с кимване. Напоследък много често му се налагаше да го прави.

- Извини ме... – промълви едва тихо, без дори да го поглежда в очите.

Откопчи се от ръцете на Алистър и се запъти към банята, като бързо, бързо затвори вратата след себе си. Опря глава на вратата и затвори очи. Опита да прочисти съзнанието си. Нямаше си на идея какви ги върши. Не беше тук, за да се сближава с врага...Това определение му се стори толкова абсурдно. Та Алистър не му беше сторил абсолютно нищо. Обля лицето си със студена вода и погледна в огледалото насреща му. Стореното от Алистър се червенееше сред бялата му кожа. Напомни му за белега, оставен от Годрик, и Ерик изтръпна от отвращение. Беше здраво притиснат между двете страни, без надежда да се измъкне. Почувства се като мишка в капан.

Помисли, че Алистър ще го потърси, но той не го направи. Ерик си пое дълбоко въздух и се върна обратно в стаята, където намери Алистър на същото място, където го беше оставил. Почувства странно чувство за вина.

- Виж, аз... – Не успя да завърши изречението си. Почеса се зад врата, но се спря, щом отново усети все още болезненото място. Реши, че най-добрият вариант е да смени темата.

- Гладен ли си? Искам да кажа, че ако ми позволиш, бих желал този път аз да ти сготвя нещо. Не ме разбирай погрешно, не съм чак толкова добър в това, но знам много различни по-простички ястия, които биха могли да ти харесат.

Ерик се замисли за рецептите, които беше научил от майка си. Ако не друго, Годрик се беше погрижил да не им липсва здравословна храна, която да ги поддържа здрави и силни, за да могат да работят. На Ерик не му беше много приятно да го признае, но Годрик без съмнение знаеше как да управлява.

Ерик прие мълчанието на Алистър като знак за съгласие. И без това, вселилата се в стаята тишина го задушаваше. Той се зае да разглежда нещата, които бяха купили по-рано, в търсене на подходящи продукти за идеята, заформяща се в главата му. Преди да започне  се досети, че Алистър не се беше изкъпал по-рано, а беше предоставил тази възможност на Ерик. Използва това като предпоставка да го заговори.

- Ако искаш, отиди да се изкъпеш, през това време аз ще приготвя всичко.

Отново не получи отговор и се изненада, че Алистър все пак се надигна от мястото си и се изгуби зад вратата на банята. Ерик най-после можеше да си отдъхне и да диша спокойно. Постара се да даде всичко от себе си в краткото време, с което разполагаше. Остана доволен от резултата. Поставяше и последната чиния, когато Алистър се появи отново и затърси дрехи, с които да се облече. Ерик се опита да не обръща внимание на красивото полуголо тяло пред него и вместо това се съсредоточи в нареждането на масата. Зачуди се дали котките, които Алистър храни, идваха тук постоянно, тъй като сега нямаше и следа от тях. Може би не харесваха неговото присъствие. Това не би го учудило ни най-малко. Покани Алистър да седне и го подкани да опита от всичко. Чувстваше се някак еуфорично, сякаш копнееше за одобрението му.

- Вкусно е. – Бяха единствените думи, които Алистър си позволи да каже и продължи да се храни в мълчание. Ерик се почувства още по-кофти, но знаеше, че сам си е виновен за това. Почисти масата, след като се нахраниха, и усети как отново го обгръща умора.

- Днес беше дълъг ден. Сигурно и ти си много уморен. Нека поспим.

Приготви се отново да бъде игнориран, но за негова изненада Алистър му отговори, и то с повече от една дума.

- Аз не спя.

- Какво искаш да кажеш? – Ерик го погледна учудено.

- Искам да кажа, че не съм спал нормално от много време насам. Има неща, които не знаеш. Ако си уморен, леглото е изцяло твое.

Но Ерик далеч не беше готов да се съгласи с това. Той скъси невидимото разстояние помежду им и прегърна Алистър, който стоеше с гръб към него. Не му даде шанс да изрази протеста си и проговори пръв.

- Ще...остана...с...теб.

Изговори думите една по една, бавно и внимателно. Когато ги чу, Алистър като че ли се отпусна малко и затова Ерик продължи.

- Ще остана с теб, доколкото ми позволяват обстоятелствата. Сега поспи. Nunc Somnus.

Ерик докосна челото на Алистър и усети как тялото се отпуска в ръцете му. Въпреки че Алистър беше по-едър, Ерик успя без проблем да го закара до леглото. Положи го внимателно на пъстрия чаршаф и го зави. Загледа се в спокойните му черти. Беше красив, без съмнение.

„Сигурно е харесван от много хора.", помисли си. Отдръпна един непокорен кичур от лицето му и се усмихна глуповато. Загледа се отново в красивите плътни устни. Разтърси глава, за да не го омагьосат отново, и се отдръпна бързо от леглото, преди да е направил някоя глупост. Отвори прозореца леко и приседна на перваза. От хладния вятър кожата му настръхваше приятно. Загледа се в потъмнялото вече небе. Почти нямаше следа от звезди.

Изскърцването на леглото привлече вниманието му. Отдръпна се от прозореца и се върна до Алистър. Той продължаваше да спи все така, но лицето му вече далеч не беше спокойно. Изглеждаше така, сякаш го измъчва ужасен кошмар и сърцето на Ерик се сви болезнено. Нямаше такова намерение, но преодоля себе си и се сгуши в леглото до Алистър, обгръщайки тялото му нежно. Облегна главата му на гърдите си и започна да прокарва пръсти през косата му в повтарящ се ритъм. Не след дълго дишането на Алистър отново се успокои и, отпуснат в нежната му топлина, Ерик го последва в съня.

Сякаш бе заклещен в собствения си капан. Съзнанието го тласкаше все повече към дъното. Там, където от страховития мрак изскачаше парченце след парченце от ронещата се душа на Алистър. Разпадаше се в безмилостната борба да оцелее през всички тези години, безспирно търсейки изход от ада, в който израсна. В даден момент се бе загубил напълно някъде между ужасяващите си спомени и кошмарите, които ги отразяваха в още по-наситени цветове и светлосенки.
Усети леглото под себе си. Чаршафите, пропити със собствената му пот. Това му припомни колко ожесточено се беше съпротивлявал в опит да се измъкне от здравите каишки, стягащи до болка китките и глезените му. В гърдите му се надигаше гняв и ужас, докато очите му, зачервени и парещи, безпомощно проследяваха мнимия доктор и спринцовката в ръцете му. Мускулите му се стягаха в болезнени спазми само при вида на „лекарството", още щом малка пръска от иглата разряза статичното пространство. Крещеше без глас „Не и това лекарство". Ушите му запищяха, когато усети пробив във вената на ръката си. Спря да чува веселата песничка, която звучеше от радиото в другия край на стаята. Тази песен бе като аларма, с която се събуждаш и вече знаеш къде си и какво се задава от ъгъла. Съпротивата му никога не даваше ефект. Всеки месец от живота му идваше този прокълнат ден. Но тук не ставаше дума за друго, освен предателство. Неумишлено, но все пак предателство. Затова никога нямаше да прости на наивната си майка. Затова, че повярва на думите, в които я уверяваха. Които ѝ казваха онова, което искаше да чуе. Сладкодумието на изтупания силует в престилка и бели ръкавици бе ненадминато. Така отбран в думите си, но отличен манипулатор. И докато тя, майка му, вярваше, че прави най доброто за него, всъщност го караше да се моли за смъртта си там, завързан като животно за онова легло. Никога не бяха търсили лек за него. Това не беше болест, не беше рак, за който те полагат на различни терапии с оскъдната надежда все нещо да подейства. Това беше лаборатория за опитни зайчета. И Алистър не беше в ролята на пациент със сложна диагноза. Бе в ролята на тестови обект, върху който спокойно можеш да тестваш всяко ново „лекарство". Поне правеше неосъзнато добро, спасявайки живота на милиарди лабораторни мишки. Защо да мъчат тях, след като можеха да използват него. Поради някаква причина имаше организма на човек, който не умира лесно. Това беше истинското му проклятие. И досега не си го бе обяснил. Каквото и да му причиняваха, винаги оцеляваше. Събуждаше се за нов кошмар. Където и да се бе наранил, раните зарастваха след ден-два, независимо колко дълбоки бяха. Но тези от майка му оставиха дори белези, живи и до днес. Така и не разбра защо. Не разбра, че любовта бе онова, което го правеше най-уязвим. Все още не го знаеше.
Белите ръкавици и престилка щяха да го преследват завинаги в сънищата му. Спомените от тричасовите „процедури" бяха погребани в най-дълбокото мрачно кътче на съзнанието му, но заспеше ли на легло, това бе главният репертоар в кошмарите му. Тъкмо бе напът и наяве да започне да се моли на мрачния силует да отнеме живота му, когато нечий познат аромат го обгърна като с магическо наметало. Нямаше нужда да отваря очи, за да се увери кой е притежателят му. Скоро след това усети копринената мекота на русите кичури върху потното си чело, дишането му се успокои, чертите на лицето му се отпуснаха, а ритъмът на едното му сърце последва този на Ерик. Картината пред очите му се изпразни. Остана само тъмнината, но тя бе къде-къде по-идилична от пълнометражните филми за доскорошния му живот.

***

За първи път се зарадва, когато отвори очи. Сега на мястото на статичния мрак стоеше далеч по-красива гледка. Въпреки това на Алистър му се наложи да стане от леглото, за да не получи някой панически пристъп. Тялото никога не забравяше. Бе потрепервал през цялата нощ, а сега крайниците му почти не го слушаха и едвам се измъкна от леглото. Опита се да не събужда Ерик и се придвижи като призрак до кухненския плот. Този път първо щеше да приготви сутрешния чай. Изкара няколко кутии, от които веднага се понесоха контрастни аромати, а когато смеси по малко от съдържанието им, се получи богат букет, примамващ сетивата. Съквартирантът му очевидно го бе доловил, защото чу как леглото изскърца и в пространството полетя сънен поздрав за добро утро. Едва сега през главата на Алистър преминаха наситените му преживявания от вчера. Малкото, което разбра за блондина, не му стигаше да усмири измъчващото го любопитството, но му бе достатъчно да разбере желанието си да го защитава. Наистина щеше да го защити от всичко, което го заплашваше. Само че имаше проблем. Съществуваше една пречка. Другият не можеше да му се довери напълно. Разбираше го, макар от това да болеше. Нямаше как да очаква да му каже всичко, или да е изцяло искрен с него. Познаваха се едва от броени часове. Но какво беше онова виновно изражение от снощи? Наистина не можеше да го проумее и бе убеден, че много голямо парченце от пъзела му убягваше. Може би нямаше да разбере. Може би дори не искаше да разбира. Реши, че наистина беше по-добре да не знае. Също както и за русокосия бе по-добре да не научава всичко за него.
- Добро утро. – отвърна на поздрава му с кратко закъснение, но гласът му излезе по-хладен от очакваното. В интерес на истината, за момента нямаше представа как да се държи с другия. Стори му се, че своеволната му близост го караше да се чувства прекалено неудобно, затова реши да се отдръпне. Освен моментите, които не можеше да контролира. Хвана се, че отмества един кичур коприна от снежнобялото лице насреща си и веднага дръпна ръката си, а мургавите му пръсти за момент увиснаха във въздуха. Какво му ставаше? Какво, ако Ерик всъщност не иска да се сближават повече? Какво, ако бе объркал онази споделена близост с временната нужда на другия да се почувства в безопасност? Светът му бе непознат и тази нужда бе напълно разбираема.
- Правя палачинки с кленов сироп и чай. Всъщност... Чаят е готов. Можеш да донесеш чашките. – наруши отново тишината, поставяйки горещия чайник на масата. Парата се надигаше и пълзеше като змей, разнасяйки аромата на пресния билков букет. В този микс се съдържаше цялата енергия, с която човек имаше нужда да започне деня си. Алистър нямаше представа доколко вчерашният чай бе допаднал на компанията му, но този със сигурност щеше да му хареса. Най-вече заради благоприятното си влияние върху организма. Изостряше сетивата и прочистваше съзнанието, даряваше чудна енергия и те караше да се усещаш лек като перце. – Снощи не помня да съм припарвал до леглото... Твое дело ли беше?
Сам не разбра откъде му дойде този внезапен въпрос, но не очакваше да прозвучи така обвинително. Опита се да добави едно простичко „благодаря", но в този момент на вратата се почука. Косъмчетата по тялото му настръхнаха от мисълта за неизвестния натрапник в личното му пространство. Странно как лесно допусна Ерик да се доближи така близо до света му, а всеки друг бе потенциален враг.
- Навярно е онзи полицай от вчера... - измърмори с досада, обръщайки последната палачинка в малкото тиганче. – Не се притеснявай, не е нищо сериозно. Ще се погрижа. – увери го, сваляйки престилката си, като я подаде на русокосия. Смяташе, че ще изглежда сладко с нея. – Може ли да довършиш тази? – попита с вяла усмивка и бързо притича до вратата. От другата страна обаче стоеше не сержант Джонсън, а човекът, който си обеща да не търси никога повече. Защо? Защо не можеше просто да спре да му пука? Искаше наистина да разруши този порочен кръг, на който двамата бяха затворници.
- Какво правиш тук? Откъде знаеш адреса ми? – попита я, погледът му сякаш минаваше право през нея. Никога нямаше да узнае какво му причини. Колко точно му отне.
- От последната ти работа. – отговори смирено на въпроса му, но жената пред него сега нямаше нищо общо с вчерашната. Отново бе влязла в изрядния си вид, бе прикрила нередностите с перфектен слой лек грим и изглеждаше поне пет години по-млада. На лицето ѝ, макар и плахо, бе изписана онази добре изиграна усмивка. Точно както я помнеше едно време. Точно както влизаше във всекидневната, облякла розовата си престилка, с чиния прясно изпечени бисквитки. Обикновено печеше сладки само, когато имаха гости. Но не само тогава надяваше маската си на перфектна домакиня. Алистър я познаваше така добре, че прочете всичко в очите ѝ. Беше се отървала от поредното тяло и бе почистила до блясък онази стая. Може би най-сетне я бе отървала от задушливата миризма на цигари и алкохол, която се бе пропила в стените. Възхищаваше ѝ се. Възхищаваше се на лекотата ѝ да играе тази роля. Как успяваше да се изкачи до такова майсторско ниво?
- Ще ме пуснеш ли вътре...сине? – обръщението, което си бе позволила, го жегна болезнено и го накара да стисне вратата, докато не чу как кокалчетата му изпукват.
- По-добре си върви. – отвърна и понечи да затръшне вратата в лицето ѝ. По-скоро си го представи, защото искаше това да е отговорът му. Окончателният. Искаше оттук насетне да е така. Да е сирак, без родители. Ала част от него все още я чувстваше близка. Двамата бяха споделяли грозната болка от съществуването си твърде дълго, за да се откажат един от друг. Бяха чужди един на друг във всичко, но мракът, който ги убиваше отвътре навън, им бе еднакво познат. Живееха в един ад.
- Не ме отпращай, моля те. Нека поговорим.
- За какво?
- Аз...Знам, че допуснах много грешки, наистина много. Не съм дошла да моля за прошка, позволи ми просто да те видя за малко. Виж, стана така, че имах продукти и направих любимия ти десерт...
- Просто влез. – прекъсна я, обръщайки ѝ гръб. Не му се слушаха повече увъртания защо е дошла. Явно имаше причина, за която не се сещаше. Днес отново не можеше да я мрази, но за сметка на това мразеше себе си. Мразеше това, че не може да затръшне вратата в лицето ѝ и да я изтрие от живота си. И повече да не види тези две кафеви очи, които събуждаха чудовището в него.
- Седни. – заръча ѝ, щом видя как замръзна до дивана. Вече бе регистрирала непознатото ѝ присъствие и явно бе меко казано изумена. Алистър обаче не отрази този факт и просто седна срещу нея, подхващайки чайника в ръка. Беше донесъл трета порцеланова чаша и наля малко от горещата течност.
- Ти... – едва поде тя, като че се чувстваше длъжна да каже нещо. Всъщност Кей никак не би възразил, ако безмълвието ѝ продължи до края на гостуването ѝ. – ...живееш с някой?
- Така е. Проблем ли е? – отвърна ѝ, но във въпроса му се четеше силно предупреждение да не му се отговаря нищо, което би могло да го ядоса. Тя, разбира се, веднага усети това предупреждение и не каза нищо, когато Ерик се върна на масата с палачинките. Беше ги подредил една върху друга в перфектна обла кула. Алистър го погледна, този път с насилена усмивка. Около тази жена никога не би могъл да се усмихне без горчивина в очите си.
След като дръпна русокосия да седне на стола до него, в пространството се настани тишина, изпълнена само с мислите на тримата. Очевидно на Кей не му беше до нищо и просто подхвана закуската си. Не му се занимаваше с това да представя майка си на когото и да било. Не защото се срамуваше, че му беше майка. Просто не смяташе за нужно да я запознава с Ерик.
- Сине... – тя първа наруши тишината, сякаш за да се представи индиректно на непознатото момче. Сега бе отправила топъл и сърдечен поглед към Алистър, но той отказа да го срещне. Колкото повече навлизаше в тази своя роля на любяща майка, толкова повече му се гадеше. Наистина мразеше това изпълнение повече от всичко останало. – Забрави ли какъв ден е днес?
- Не, разбира се. Сряда. – отвърна механично на въпроса ѝ с нулев интерес. Всъщност сега разбираше защо тя бе дошла чак дотук.
- Няма ли да дойдеш с мен на гроба на баща ти? – попита направо, чак се изненада, че чуждото присъствие не ѝ попречи. Гласът ѝ остана все така мек, молбата излезе между устните ѝ като подкана. Алистър спря втората си палачинка с вилицата и небрежно я наряза с тънкото дълго ножче в другата си ръка. Внезапно остави приборите си, въздъхвайки тежко. Явно се очакваше от него да отговори на този въпрос.
- Не съм ходил от четири години. – рече, сякаш се подразбираше, че няма намерение да посещава баща си отново. Защо изобщо го бе водила там всяка година? Защо му разказваше онези странни истории за него? Родният му баща не присъстваше в спомените му. Беше само размазан силует, очертан от майка му. Имаше прекалено объркани и противоречиви контури, за да си изгради ясна представа какъв е бил. Вече смяташе, че тя го бе лъгала, разказвайки му само за някакъв неин неосъществен блян. Нямаше да се учуди и ако гробът беше празен. Ако всичко бе плод на фантазията ѝ.
- Днес е важно да дойдеш с мен.
- Съжалявам, но имам други планове. Ще си търся работа. – отсече веднага, все още запазвайки привидното си спокойствие. Вероятно съквартиранта му можеше да почувства неспирното напрежение между двама им.
- Не сме се запознали. Аз съм Наташа. Кей. – обърна се внезапно към русокосия и дори му подаде ръка. Какво, изведнъж любопитството ѝ не издържа повече? – Кой си ти, младежо?
- Той е новият ми съквартирант. Казва се Ерик. – отговори вместо блондина, правейки знак на майка му да прибере протегнатата си към него длан. Поради някаква причина не искаше да ѝ позволява тази волност. Ала тя като че замръзна, след като ѝ каза името му. Лицето ѝ, досега руменеещо от ружа, бе добило призрачен вид. Очите ѝ изведнъж се разшириха, веждите ѝ се събраха в невярваща гримаса. Изтънелите пръсти, увиснали във въздуха, без предупреждение грабнаха ножа за палачинки от масата. Извиси слабото си тяло над това на блондина, а острието в ръката ѝ полетя като лешояд към гърдите му.
Кей дори не разбра как успя да реагира на това, но в следващата секунда дланта му пареше, обгърнала неръждаемата стомана, спирайки с всичка сила съпротивлението ѝ.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?! – изръмжа през зъби, но не очакваше отговор. Не очакваше каквато и да е разумна мисъл от нея. В този миг единствено съжали, че я пусна в този дом. И защо? За да опетни и това място с нестабилната си психика? – Върви!
Заповяда ѝ с тираничен тембър. Веднага я издърпа грубо далеч от Ерик, в посока към входната врата. Тялото ѝ се лашкаше в безпомощна съпротива да остане на мястото си и да довърши започнатото. Перфектният ѝ черен кок се разхлаби и няколко вълнисти кичури покриха застиналото ѝ изражение. Никога не я беше виждал да откачи толкова бързо. Какво я прихвана? А уж казваха, че пристъпи на лудост не се случваха от нищото...
- Защо направи това?! Отговаряй, или звъня в лудницата! – настоя, щом я изкара отвън. Тя внезапно спря да се дърпа от него и вместо това опита да се приближи, да обгърне раменете му. Не ѝ позволи да го докосне и задържа насинените ѝ китки във въздуха.
- Заради теб! – едва изхлипа нещо най-сетне, което само го вбеси повече.
- Не ми се слушат глупостите ти! – блъсна я в стената, а силните му ръце обгърнаха врата ѝ.
- Ти не разбираш..! – повиши тон изведнъж в отчаян опит да стигне до него, да заобиколи огорчението и яростта му. – Алистър, чуй ме, това не е шега... това... Чуй ме, моля те...
Сбърчи нос и я пусна. Ранената му длан бе оставила кървав отпечатък върху шията ѝ и тя попи малко от горещата му кръв, докато от очите ѝ се нижеха перлени сълзи. Ако този поглед, който виждаше сега, бе поредната ѝ игра, то бе невероятно изпълнение. Различно от всички досега, в които прозираше фалша, тези две очи успяха да го объркат и усмирят за миг.
- Преди години, малко преди да се родиш... баща ти ми каза нещо. Нещо за бъдещето ти. - за миг ужасът в очите ѝ нарасна, сякаш споменът я спря да продължи. – Каза, че някой ден едно русо момче... на име Ерик... ще иска да те убие!
Избухна в умопомрачителен смях. Нима си въобрази, че ще повярва на глупостите, които му пробутваше болният ѝ мозък?
- Благодаря ти, майко. Страшно ме улесняваш! – каза, овладял горчивия си смях и веднага изкара телефона си, набирайки номера на психиатричното заведение.
- Не ми вярваш, нали...? – взе ръката му между треперещите си длани. Телефонът срещна глухо студения цимент в мрачния коридор. - Не си измислям! Баща ти погледна в бъдещето ти малко преди да умре!
- Очакваш да повярвам на човек, когото не съм познавал? Сега пък го изкара и врачка...Какво следва? Марсианец ли е бил?
- Трябва да ми повярваш!
- Върви си... и не смей да се връщаш тук повече!
- Добре! - отсече с внезапен прилив на неотстъпчивост. – Ще направя както желаеш...! Но първо ми позволи да го убия! Не разбираш ли... Не искам да те загубя!
Дебела сянка покри лицето му. Плътните устни застинаха в крива усмивка. Когато вдигна поглед към нейния, кървящата му ръка покри бледото ѝ лице.
- Да се разходим до гробищата. – промълви Кей, сякаш нищо не се бе случило преди минута.

Ерик беше попаднал в доста неудобна ситуация, меко казано. Всичко вървеше нормално до появата на тази жена, която сега стоеше на една маса с тях. Нямаше си на идея коя е, но отношението на Алистър към нея беше достатъчно, за да си направи някои изводи. Напрежението между двамата сякаш се пренасяше и върху Ерик, който се чудеше дали въобще трябва да бъде тук. Честно казано, гостенката никак не му харесваше. Нещо в нея го отблъскаше, но все още не беше сигурен точно какво. Наблюдаваше начина, по който гледа Алистър и не беше особено шокиран когато разбра коя е. Прецени, че няма работа да се меси в разговора им. Понечи да се извини и да напусне сигутацията, когато жената реши да му се представи и протегна ръка към него. Ерик я изгледа недоверчиво. Не бе сигурен дали иска да отговаря на отправения към него въпрос. Алистър го направи вместо него, но тогава стана нещо много странно. Майка му пребледня като платно и усмихнатата маска от по-рано се пропука. Последва нещо, което Ерик не очакваше, но при вида на блестящото острие, насочено към него, той просто затвори очи.

Болка не последва. Вместо това, Ерик чу виковете на Алистър и отвори очи. Кей беше попречил на майка си и резултатът от това се стичаше на капки от дланта му, и попиваше в покривката на масата. Ерик стисна зъби от яд. Трябваше просто да я остави да го нарани. И без това го заслужаваше. Защо му е да върши такива глупости?!

- Алистър!

Същият го игнорира и вместо това замъкна майка си вън от апартамента. Ерик остана сам в малката стаичка, като все още не беше сигурен какво точно се бе случило. Стисна ръце в юмруци и стана от мястото си, приближавайки се тихо до входната врата. Едва се сдържаше да не отиде при Алистър и да го спре. Да му каже, че не е нужно да го защитава до такава степен. Че Ерик не заслужава да бъде спасяван...

„Каза, че някой ден едно русо момче... на име Ерик... ще иска да те убие!"

По тялото на Ерик полазиха тръпки. Очите му се разшириха от изненада и за част от секундата челюстта му увисна, наполовина отворена. Как така някой е знааел какво ще се случи, и то с такава точност?! Дори в свят, заобиколен от магия, никога не се беше сблъсквал с предсказания на бъдещето. Това далеч не беше единственото, което го разтревожи. Изпълни го страшната мисъл, че Алистър би могъл без проблем да повярва на това. Въпреки отношенията им, тя все пак му беше майка. Колко биха тежали думите на Ерик пред тези на собствената му майка? Не че думите ѝ бяха лъжа, но все пак на Ерик не му се искаше да бъде разкриван, не и по този начин. Прехапа устни, прокарвайки нервно пръсти през русите си кичури.

„Убий го! Преди той да е убил теб!"

Точно сега ли му трябваше на Годрик да се обажда? Ерик се свлече на земята и зачака неизбежното. Моментът, в който Алистър ще дойде да му поиска обяснение, ако въобще имаше желание да разговаря с него. Моментът, в който един от тях ще загуби живота си...Ерик не си представяше Алистър като някой, способен на убийство, но човешката психика никога не се движи само по една линия. Всеки е способен на всичко, стига обстоятелствата да го налагат. Последвалият смях го изкара от налегналата го паника и той се заслуша отново. Нима Алистър му вярваше до такава степен? Почувства облекчение, но и болка от факта, че ще трябва да предаде доверието му рано или късно...

Ерик стана от мястото си. Изпита желание да отиде при Алистър, но когато пристъпи навън него го нямаше. Погледна надолу по улицата и го видя да се отдалечава с майка си. Нещо в погледа му никак не се хареса на Ерик. Притесни се, че Алистър може да причини нещо на майка си в прилив на гняв.

- Знам, че не искаш да излизам сам, но не мога просто да стоя тук. А и ако следвам теб, дефакто не съм сам. – Ерик измърмори под носа си и побърза да се обуе.

Присети се нещо и грабна една от шапките на Алистър. Не му се искаше хората отново да го наблюдават и изучават като предишния път. Забърза след двойката, преди да ги е изгубил от очите си. Стараеше се да стои максимално далече от тях, за да не забележат нищо. Уличките бяха пълни с хора и само благодарение на отличаващите се червени кичури не загубваше Алистър нито за момент. За съжаление, в момент на невнимание, се блъсна в един по-едър мъж, който сякаш само това и чакаше.

- Ти не гледаш ли къде ходиш, бе?!

Ерик го игнорира и тръгна напред, но мъжът го грабна за яката и го издърпа обратно.

- На теб говоря, палячо! За какъв се мислиш, а?! Заслужаваш да ти хвърля един бой.

Ерик опита да се освободи, но мъжът беше прекалено силен. Хората ги подминаваха, без дори да им обръщат внимание. Някои само цъкаха с език и продължаваха по пътя си. Ако ситуацията беше различна, Ерик би могъл да се измъкне съвсем лесно, но не искаше да рискува да използва магията си. Погледът му шареше към Алистър и майка му, които се изгубваха все повече в тълпата.

- Отговаряй, като те питат нещо! Какво, да не си ням?!

Мълчанието на Ерик изнерви мъжа дотолкова, че той заби дебелия си юмрук в бузата му и го хвърли на земята.

- Това да ти е за урок! Да не си ми се мярнал повече!

Мъжът се отдалечи, като продължи да си мърмори нервно. Ерик изплю кръвта, натрупала се в устата му, и се изправи въпреки парещата болка. Нямаше си на идея как въобще е останал с всичките си зъби, или поне така му се струваше. Бързо затърси Алистър с очи, но нямаше следа нито от него, нито от майка му.

„По дяволите!"

Потегли с бързи крачки надолу по улицата, като се оглеждаше постоянно на всички страни. Напразно. Беше ги изгубил.

Изруга шумно. Тялото го болеше. Не постигна абсолютно нищо, пристъпвайки желанието на Алистър. Щеше да му бъде далеч по-лесно, ако усещаше присъствието на Кей, но такава по-сложна магия не му беше по силите. Не успя да стигне до тази част на книгата в малкото време, след като я открадна.

Реши да опита отново. Беше безмислено да стои тук и да чака. Намести отново шапката, която беше паднала при разправията с мъжа, така че да прикрива добре лицето му. Резултатът и този път не беше по-различен. Ерик се принуди да спре едно младо момиче и да я попита дали не е виждала Алистър. Опита да го опише по възможно най-добрия начин и момичето като че ли се досети нещо. То кимна някак несигурно и му показа път, който водеше извън града. Той ѝ благодари и потегли отново, надявайки се късметът му най-после да се усмихне.

За щастие, тук беше по-спокойно и почти не се срещаха хора. Ерик се спря на малък мост, за да почине за секунда. Болката го изморяваше допълнително, но дори не му хрумна, че може лесно да се избави от нея. Мислите му бяха заети единствено с намирането на Алистър. Усмихна се едва. Познаваха се само от два дни, а Ерик не спираше да бяга след него. Имаше чувството, че ролите им винаги ще са такива. Но как иначе? Затвори очи и си представи лицето му близо до неговото собствено. През тялото му отново премина същият копнеж. Прииска му се да може да го целуне, поне веднъж. Да изживее този мъничък момент, преди да му се наложи да стори непоправимото.

- Алистър – името се изплъзна от устните му.

Внезапен шум го стресна и той подскочи от мястото си. Някой се приближаваше бавно и едва когато бе достатъчно близо, Ерик успя да го разгледа по-добре. Но това едва ли беше най-добрата идея. Лицето и дрехите на мъжа бяха пропити от кръв. В ръката си стискаше нож, който нервно размахваше на всички посоки. Накуцваше с единия крак, което бе причината да се придвижва толкова бавно. Повтаряше нещо, но единственото, което излизаше от устните му, бяха нечленоразделни звуци. Дали на Ерик му се стори, или дочу някакво име измежду тях? Опита да различи чертите на лицето му и едва тогава го забеляза. В очите му липсваше фокус, сякаш въпросният мъж беше слепец. Цветът им беше едва бледо отражение на това, което е бил някога.

Защо въобще разсъждаваше над това?? Трябваше да се махне оттук, и то веднага. Но краката не го слушаха. Не можеше да откъсне поглед от странния мъж, който сякаш беше загубил връзката с всичко човешко. Мъжът го приближаваше все повече и повече, сякаш вече набелязал следващата си жертва.

- Съжалявам, че не те послушах, Алистър...Толкова съжалявам...

Вървяха дълго. Прекосиха целия квартал в мълчание. Изведнъж тя го спря и застави да седнат на една пейка, за да превърже ръката му. Веждите му трепнаха в нескрита изненада. Не си спомняше подобни прояви на грижовност в миналото. Или просто лошите неща, които го сполетяваха, бяха в пъти повече и не оставяха място в съзнанието му за дребните жестове като този. Изненада се двойно, когато чу разкъсването на плат и я видя как съсипва красивата си рокля заради него. Защо ли не правеха като нормалните хора? Имаше болници, лекари, аптеки. Но не, те нито бяха нормални хора, нито имаха нормални взаимоотношения. Никой не би ги асоциирал с думите „майка и син". Сякаш в тях имаше някаква програма за самоунищожение, работеща на пълни обороти.
Гробищният парк се намираше до града, в непосредствена близост до релсите на старите железници, които от години не функционираха. Беше някак красиво място, може би заради мъртвешкото спокойствие, което цареше оттатък зелената ограда. Тишината се простираше навред, единственият вечен спътник на хилядите останки под мраморните плочи.
- Аз...съжалявам за по-рано. – добре познатата му лъжа прониза тишината като острие. Ноктите му се впиха в плата, пристягащ раната му.
- И двамата знаем, че не така. Но този разговор вече приключи.
- Алистър...
- Имам да добавя само едно. Посмееш ли да посегнеш на Ерик отново, няма да те пощадя както направих днес.
- Алистър...!
- Все ми е едно как изглежда в твоите очи. Достатъчно е да кажеш, че си ме чула добре. – внезапно след тези думи прекъсна хода си, препречвайки пътя ѝ. Обърна се към нея и се приведе леко, за да види предупредителните искри в очите му. – Чу ли ме?!
- Да, чух те. И разбрах посланието. – промълви въпреки буцата, заседнала в гърлото ѝ.

Не можеше да се примири, че никога нямаше да ѝ се довери така, както вярваше дори на един напълно непознат и чужд човек. Действа прибързано, но вече беше късно за съжаления. А можеше да изчака и да измисли перфектния начин да убие русокосото момче... преди да е убил синът ѝ. Така или иначе никога нямаше да бъде майка за пример. Така или иначе не бе успяла да живее за себе си след смъртта на единствената си любов. Беше я оставил в такъв момент, че целият свят се срина отгоре ѝ за броени секунди. Осакати я непоправимо, отнемайки ѝ здравия разум. Тази нейна любов и омраза към Алистър бе накарала и двамата да страдат прекомерно.
И в нейните очи за всичко бе виновен той! Баща му.
-Защо идваш тук всяка година? – попита я Алистър с някак призрачно далечен глас. – Не е ли безсмислено?
- За да си припомня. – отговори тя, без да се замисли.

Имаше подробности, които никога не бе разказвала на сина си. Не защото нещо ѝ налагаше да ги крие, а защото бяха прекалено странни за самата нея. Бяха изминали три десетилетия, но не можеше да приеме, че е живяла в мрежа от лъжи. – Баща ти... Мисля, че не беше от този свят. Не, сега вече знам, че не беше.
- Престани с това...- едва се отрони от устните му.

Веждите му се събраха от объркване. Нещо в него се бореше упорито и отказваше да я слуша повече. Но друга част, която винаги бе търсила отговори, имаше нужда от това повече от всичко. А и за първи път тази жена му говореше някак нормално. Усещаше, че не го лъже. Но тя бе такъв изкусен играч, че като нищо можеше да му даде това усещане.
- Той... се промени, откакто разбра, че съм бременна с теб. Сякаш се обсеби от тази мисъл. Едва сега осъзнавам, че просто е искал да те предпази от нещо, което така и не разбрах.
Неусетно, въпреки неохотата си, се заслуша в думите ѝ. Припомни си първото, което тя му каза за баща му, когато я попита.
„Какъв беше татко?"
„Обсебващ."
- Защо ми казваш тези неща сега? – сви устни без да я поглежда.

Всяка нейна дума го разкъсваше между ясното съзнание, че отново си измисля истории за баща му, и странното въодушевление, че най-сетне е напът да си отговори на някои въпроси. Не мислеше, че тези 21 години от живота му бяха наистина изживяни. Все още, дори да се бе преместил, големият кошмар го съпътстваше навсякъде. Единствената сламка, за която му остана да се хване, бе да разбере себе си. Да открие кой е той в крайна сметка. Защото усещаше, че няма правото да бъде когото си поиска. Като че съдбата му бе отредила определена роля; път, който трябваше да последва. Той бе като пионка в ръцете ѝ.
- Защото и аз като теб не повярвах на думите му. – далечният ѝ глас отново го извади от мислите му. – Но той някак знаеше дори това. И се подготви. – направи пауза, докато двамата не стигнаха до гроба му. - Виж, той ме накара да запазя нещо за теб. – тя се приведе до вековното дърво в близост до тях и пръстите ѝ докоснаха почвата. Алистър повдигна вежда.
- Заровила си го там? – изсумтя леко при въпроса си.

Кой още заравяше неща в земята? Макар че, като се замислиш, гробищата са идеалното място за това. Нищо, че често ги посещаваха скитници и крадяха хапването и пийването, оставено на надгробните плочи. Тази традиция без друго му се виждаше безсмислена. На умрелите не им трябваше храна и пиене.
-Дръпни се! – хвана майка си за рамото и я избута настрани, приклякайки над малката дупка, която тя едвам изрови.

Свали си горнището, за да му е по-удобно, и започва да дълбае в пръстта като куче, подушило кокал. Ако там нямаше нищо, най-сетне щеше да има твърдо доказателство за лудостта ѝ. Мургавите му пръсти обаче срещнаха преграда и той за миг застина на място. Стегна здраво мускули и изкара нещо като кутия в квадратна форма.
- Каква е тази глупост? – попита с някакво досадно разочарование, когато установи, че дори не може да се отвори. Защо всички само си играеха с него? Удари чудото в земята, но въпреки дървения му облик, то дори не получи драскотина.
- Баща ти каза, че тази пъзел кутия крие отговорите, които търсиш. И че само ти можеш да я отвориш.
Спря да умува и просто я разгледа. Пъзел кутия ли? Значи някъде бе скрит ключ, или механизъм за отваряне. Само дето не виждаше такъв. По дяволите, защо беше толкова наивен? Това най-вероятно бе поредната игричка на майка му. Нали ѝ доставяше вътрешно удоволствие да го разиграва.
- Къде отиваш? Син... Алистър! – викна след него, когато го видя да се изправя и да ѝ обръща гръб. Винаги правеше така, когато опитваше да избяга от думи и мисли, които не му се нравят. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че този път му казваше истината. Въпреки всичко беше взел кутията със себе си.
- Алистър! Спри! – немощният ѝ глас заглъхна някъде зад него. Когато видя, че няма да се върне, просто се примири и остана на гроба, зареяна в спомени за първата си любов.

***

Бързите крачки на Алистър щяха да подскажат на всеки, че е ядосан. По-скоро му беше омръзнало. От игрички. От недомлъвки. От всички лъжи на този свят. От помията, която животът му пробутваше. Искаше да пътува по течението на бурна река и да усеща бистрата вода, плискаща лицето му, а не да се дави във вонящата и кална канализация.
Мозъкът зададе внезапна команда за „стоп" и Алистър със закъснение фокусира сценката пред себе си. Халюцинираше ли в момента, или наистина се намираше зад онзи убиец, който сега се канеше да налети на Ерик? Първият не изглеждаше мъртъв, както би трябвало, така че оставаше другият възможен извод. Само че никога досега не бе се сблъсквал с истинско зомби като това. Реши да се възползва от елемента на изненадата и да го нападне в гръб, но проклетото създание се усети и се обърна неочаквано. Повали Алистър на земята, увил една ръка около врата му. За толкова кърваво и посиняло тяло имаше твърда голяма плътност. Май зомбитата не подлежаха на научно обяснение. Кей опита да се бори, ала бързо осъзна, че чудовището имаше физическо надмощие. Чу някакво заклинание, което успя да му спечели време. Достатъчно, за да се концентрира. Знаеше, че това нещо няма как да умре. Не и ако не го подчини на волята си. Нямаше гаранция дали ще се получи, но трябваше да опита.
Усети как пламъкът в него се разбужда от летаргията си и позволява на съзнанието му да се пренесе където си поиска. Премина през всички слоеве на плътта, мускулната тъкан, пробитите органи и дебелите плътни кости. По пътя си видя милионите микроорганизми, които бяха по-живи от съществото, чието тяло обитаваха. Видя и неща, които накараха червата му да се бунтуват. Най-накрая стигна до нещо, наподобяващо съзнание, което задвижваше иначе празната, гниеща черупка. Насред руините от спомени и разпокъсани „мисли", стоеше някаква масивна черна врата на мавзолей. Очевидно беше важна, защото се ширеше в центъра, докато руините я обграждаха. Алистър пристъпи към нея, но така и не можа да се доближи повече. Нещо го дърпаше все по-назад.
- Мръсно копеле! Не се съпротивлявай! – гласът му закънтя и изкара зомбито от влиянието на заклинанието, но Кей не бе сметнат за натрапник.

От устата на съществото просто излязоха неговите думи, чу ги като далечно ехо. Щом копираше всичко, значи планът му бе успял и мисълта го успокои. Положи последни усилия да му втълпи, че хората не са му врагове и не бива да ги наранява. Нареди му също да не се показва пред никого. Все пак не искаше полицията да се сблъска с „негово" творение. След като се увери, че заръките му са разбрани, Алистър побърза да излезе от това отвратително място. Не че му беше за първи път, но не му се оставаше тук. А и не искаше да се блъсне в чужд спомен и да попадне в неговия плен. Собствените кошмари си му бяха предостатъчни. С лопата да ги ринеш.
Щом възвърна фокуса си, забеляза, че Ерик бе избутал встрани мъртвеца, който, застинал като монумент, се взираше празно в пространството с побелелите си очи. Тъкмо си помисли, че вероятно е блокирал и ще остане така завинаги, когато той изведнъж изправи гръб и се заклатушка нанякъде.
- Ма...Мав..Мав-зо-леят... – повтаряше изключително накъсано, едва му се разбираше, ала Алистър хвана думата, която излизаше като мантра между напуканите му устни.
- Какво по.. – почти изруга, когато опитът му да стане бе провален от световъртеж и вероятна липса на някой важен витамин.

Трябваше да си допие чая сутринта. Наложи се Ерик да му помогне да се изправи, че и да го подпира, за да върви. Сега не само носът, ами и ушите му кървяха. Чуваше заглъхнало, като че се намираше в скафандър.
- Добре съм. – каза без да поглежда Ерик. - Трябва да разберем къде отива този! – кимна в посока към зомбито и двамата се затътриха натам.

С тази скорост Алистър можеше да го проследи спокойно дори в инвалидна количка. Защо мъртвите трябваше да са така флегматични? Сигурно, защото така или иначе нямаше закъде да бързат. В това поне намери логика.
Когато стигнаха края на гробищата, на няколко метра пред тях се откри внушителен мавзолей от бял мрамор. Зомбито вече се беше скрило вътре. Алистър изостави опората на Ерик, доближавайки се до масивната врата. Беше затворена, но никъде не се виждаше решетка, катинар, нито дори дръжка или брава. Нищо. Нямаше съмнение. Това място беше същото, което видя преди малко. Какво значеше? Защо и как онзи влезе вътре? Щом нямаше брава, сигурно ставаше с бутане? Събра всичката си сила в мускулите и изстреля големите си ръце към вратата. За негова изненада те дори не успяха да я докоснат. Още преди това нещо странно, наподобяващо сияние, обля цялата порта и го отблъсна като енергиен щит. Тялото му почти полетя и се приземи на около три метра в тревата.
- По дяволите! – изохка, усещайки се изцяло потрошен.

Всъщност бързо му мина, но пак му трябваше малко помощ да се изправи. Искаше да потъне в земята от срам. Първо майка му, после глупавото зомби, а сега една врата да го подреди така... Като си помисли, че денят тепърва започваше...
- Това..магия ли беше? – попита единствения магьосник, когото беше срещал през живота си и той му кимна, втренчен в черната врата на мавзолея. – Знаеш ли начин да влезем?

Какъв ден само. За втори път някой се опитваше да убие Ерик. Защо просто опитваха? Да го направят най-после, та да се свършва с това! Въпреки дълга към семейството му, възможността да се превърне в убиец бе непосилно бреме, с което не беше съгласен да живее и се съмняваше, че това някога ще се промени.

- Ще ме убиеш ли най-после, проклето...Алистър?

В този момент и съществото забеляза Кей, и веднага забрави за Ерик. Не му трябваше много да осъзнае, че Алистър няма никакъв шанс срещу каквото и да представляваше това грозно човекоподобно чудо. В никакъв случай нямаше намерение да позволи на някакъв мръсник да го нарани!

- Махни си ръцете от него! Noli Moveri!

Както и при срещата с полицая, и този път заклинанието му подейства безотказно. Ерик побърза към Алистър, но в момента, в който го достигна и избута тежкотo неподвижно тяло, забеляза, че е загубил съзнание. Не, това не беше съвсем вярно. Тялото му все още беше напълно на себе си. Ръцете на Алистър се стиснаха в юмруци, а лицето му промени изражението си. Единствено очите му бяха празни и безизразни, сякаш съзнанието му беше някъде далеч.

- Какво по...

Ерик не знаеше как да реагира в такава ситуация. Дали това гадно копеле не е успяло да направи нещо на Алистър? Не, беше убеден, че го е спрял навреме. Губеха му се толкова много парченца от пъзела. Може би и Алистър криеше голяма тайна. Това би било повече от логично. Годрик едва ли би искал смъртта на напълно обикновен човек, който с нищо не му пречи.

Ерик пое ръката на Алистър в своята и загледа раната от острието. Кей отново му се беше притекъл на помощ. Колко пъти се бе случило вече? Прекалено много. Ерик се почувства като пълен задник. Стана му болно от тази нечестна ситуация. Може би трябваше просто да се откаже. Да разкаже цялата истина на Алистър и да приключи с този маскарад. Каква комедийна ситуация – Ерик спокойно би приел титлата за най-лош наемен убиец в историята.

Затвори очи и от ръката му се разля нежна светлина, която обви раната на Алистър. Но когато отново ги отвори, за да провери резултата, се стъписа. Раната си беше там, магията не ѝ бе повлияла дори малко. Но, защо?? Първите два пъти, в които я приложи на Алистър, тя подейства без проблем. Какво беше различно сега? Въпросите се трупаха един след друг, а нямаше кой да му даде отговор.

Обгърна внимателно тялото на Алистър и зачака търпеливо. За негов късмет не му се наложи да чака дълго. Вече се притесняваше, че ще трябва да повтори заклинанието си от по-рано, когато Алистър най-после дойде на себе си.

- Как се чувстваш? – попита го Ерик.

- Нищо ми няма.

Не успяха да си кажат нищо повече, тъй като съществото изведнъж се изправи на крака и ги подмина.

- Да се махаме оттук.

Едва беше довършил изречението си, когато Алистър се изправи рязко и загуби равновесие. Ерик успя да го улови навреме.

- Моля те, бъди внимателен! Добре ли си?

- Добре съм...Трябва да разберем къде отива този!

Тази идея хич не се хареса на Ерик, но той подпря тялото на Алистър към неговото и двамата потеглиха след странното създание. Което не беше особено трудно, имайки предвид скоростта, с която съществото се влачеше към целта си.

Спряха пред масивен мавзолей. От грозника нямаше и следа. Алистър се откъсна от ръцете на Ерик и се приближи до грамадата от мрамор. Веднага усети загубата от допира му.

„Сега не е време да мислиш за такива неща!"

Така или иначе, не му се даде възможност да се занимава с такива мисли. След точно няколко секунди Алистър полетя към него, но този път не успя да го хване навреме.

- Алистър, какво си мислиш, че правиш?! – повиши му леко тон, ядосан че отново се е изложил на опасност, без да помисли за последствията, и пак му помогна да се изправи.

За негова изненада, Кей не отвърна на забележката му. Погледът на младежа беше залепен за водещата към мавзолея врата, която в този момент бе защитена от силна магия. Приближи се, за да огледа магическата бариера по-отблизо. Беше виждал такава неведнъж в неговия свят, но не си бе и представял, че ще се натъкне на нещо такова тук.

- Това...магия ли беше? – попита го Алистър, а в погледа му се четеше немалка изненада.

Ерик просто кимна в отговор, все още задълбочен в мислите си. Последвалият въпрос беше съвсем логично продължение на нещата. Щом Ерик може да си служи с магия, това автоматично го поставяше в положение, в което Алистър да си позволи да поиска нещо такова от него. Истината беше, че Ерик не бе напълно сигурен дали би могъл да се справи с тази бариера. Едно е да си запознат с теорията, съвсем друго да я видиш изправена пред теб в цялото си величие. Ерик заразсъждава на глас:

- Наличието на такъв тип магическа бариера може да значи само едно – била е създадена с цел да предпази или скрие нещо вътре в мавзолея. За да се използва такава напреднала магия, трябва доста опитен магьосник. Но има нещо, което не ми се връзва. Съществото, което последвахме дотук, как успя да влезе вътре? Бариерата не би трябвало да допуска никого, както се увери и сам. Относно въпроса ти, не съм сигурен дали ще успея да я деактивирам. Както ти казах, знам само по-простички магии. Мога да опитам, но не гарантирам, че ще има резултат.

Ерик прекъсна потока от думи. Алистър го гледаше с учудване. Ерик нямаше намерение да говори дълго, думите просто си излязоха естествено.

- Защо...защо ме гледаш така?

- Просто рядко те чувам да говориш толкова много.

По необясними причини страните на Ерик поруменяха и той извърна поглед от Алистър. Реши, че е по-добре да се съсредоточи върху тази сложна задача. Замисли се за всичко, което беше прочел в книгата с магии.

„За да се създаде издръжлива магическа бариера, е нужен голям източник на енергия. Магьосникът трябва да съсредоточи достатъчна част от силата си в материализирането на енергийна сфера, която да послужи за основата на бариерата. След успешното създаване на сферата, тя трябва да бъде белязана с магическите символи за сила и издръжливост. Готовата енергийна бариера може да бъде премахната само и единствено от създателя си чрез съответното заклинание, което ще върне енергията обратно в тялото му."

„Как бих могъл да премахна нещо, което дори не е мое дело?"

Ерик се замисли. Имаше чувството, че пропуска нещо. Все пак реши, че разсъжденията на глас може да са му от по-голяма полза.

- На практика, в законите на магията силен енергиен източник може да бъде победен от по-силен такъв. Но това с нищо не ни помага. Не е във възможностите ми да го създам. Хм....Почакай малко! Мисля, че знам защо онова същество е успяло да премине през бариерата. Дефакто, магическата бариера пред нас представлява част от жизнената енергия на магьосника, тоест тя е положителна енергия. Ако не греша, създанието носи в себе си отрицателната енергия на смъртта. Положителното и отрицателното се привличат, и така то може без проблем да мине през бариерата, сякаш тя въобще не съществува. Но как бихме могли да...

Една мисъл мина през главата на Ерик. Той се огледа наоколо. Мавзолеят се намираше по средата на красива тревиста местност, обрасла с много цветя. Той събра малек букет от най-различни цветя и се върна при Алистър, който разглеждаше действията му с голяма доза любопитство. Докосна букета с ръка и изрече заклинание. Само за миг красивите и жизнени цветя загубиха цветовете си, и клюмнаха едно по едно. Ерик погледна отново към Алистър.

- С помощта на тези цветя ще излъжем бариерата. Всеки от нас ще изяде по равен брой от тях. В момента те съдържат голямо количество отрицателна енергия, която ще издържи по-дълго, отколкото ако бяха загинали естествено. Когато погълнем тази отрицателна енергия, тя ще съществува в тялото ни за определен период от време, през който ще опитаме да преминем бариерата.

- Сигурен ли си, че ще се получи? – попита го Алистър предпазливо.

- Всъщност, не, но това е единственото, за което се сещам.

- Добре, тогава.

Двамата се приближиха до мавзолея и Ерик раздели цветята поравно. Да изядеш мъртво цвете не беше най-приятното чувство на света, но идеята си струваше да се опита. След като погълнаха и последното цвете, Ерик хвана Алистър за ръка и двамата се изгубиха зад бялата мраморна стена.

Тялото му се наелектризира за пореден път, когато Ерик събра ръцете им. Видя вълнението в погледа му. Явно наистина се надяваше да се получи. Защо ли? Не беше нищо на живот и смърт. В този момент си въобрази, че това старание е заради него и мисълта го накара да се почувства специален. За първи път.
Щом преминаха бариерата, неочаквано се оказаха директно от другата страна на стената. Беше странно усещане. Да се слееш за миг с магията и тя да премине през тялото ти, както кръвта се разливаше във вените ти. Запита се дали и онова червено пламъче в него представляваше вид магия? Дали имаше свят, в който не биха го определили като чудовище? През съзнанието му за миг пробяга образа на сержант Джонсън и противната му усмивка. Винаги намираше начин да се прокрадне и да прогони илюзиите му. Хладнокръвният убиец си оставаше такъв навсякъде. Където и да избяга... Нали?
Смяташе, че се е превърнал в пълен социопат, ако не е бил такъв по природа, докато не срещна Ерик. Тогава нещо в него се пробуди. Нещо толкова човешко, нормално до неузнаваемост чувство, което танцуваше като светулка насред целия мрак в душата му, оставяйки ослепителни лъчи светлина след себе си. Хем не принадлежеше на това мрачно място, хем бе призвано да го обитава. Част от Алистър искаше да се остави на тази пътеводна светлина да го изведе от тъмнината, а друга искаше просто да протегне ръка и да смаже натрапника между пръстите си. Защото цялата тази промяна можеше и да се окаже фатална. Въпреки че нещо му нашепваше... „Рискът си заслужава".
Отвъд мраморната стена цареше непрогледен мрак, но Ерик бързо намери решение и за това. Изрече поредното неразбираемо заклинание и като от нищото пред тях изникна кълбо светлина. Толкова малко, като искрица, но достатъчно могъщо, за да разпръсне призрачнобялото си сияние чак до стените. Като че навън тъкмо се развиделява. Вече можеха поне да крачат спокойно, без опасност да се блъснат в заобикалящите ги зомбита, застинали като черни рицари от двете страни на червената пътека. Алистър едва сега почувства, че идеята да влязат тук не беше добра. Тези бяха прекалено много... И какво правеха всички тук, включително онзи изнасилвач? Изглежда пазеха нещо. Но какво? Кой би напуснал, преди да разбере?
Коридорът се стесняваше все повече и накрая пред тях се откри малка дъговидна арка, отвъд която лъхаше вледеняващата аура на смъртта. Ледени тръпки преминаха през гръбнака му, но все пак прекрачи прага. Там, в средата на помещението, прикован към мраморния под, се издигаше внушителен по размери каменен ковчег. Интересно кой ли се разлагаше вътре... Сигурно беше известна личност, или някой светец, че да построят такова огромно място в негова чест. А може би под този капак не се криеше нищо от този свят? За това подсказваше магическата бариера отпреди малко.
- Помогни ми. – промълви, щом се доближи до масивния ковчег. Отказваше да разваля концентрацията си, затова отново не погледна към Ерик. Сега просто искаше да разбере какво се крие тук. Искаше поне веднъж да открие отговор на нещо. Защо всички възкръснали мъртъвци идваха тук? Сякаш невидима сила ги зовеше към това място. Какво толкова специално се пазеше зад тези дебели и влажни стени?
Двамата подхванаха здраво осезаемо тежкия капак и започнаха да бутат. Ставаше все по-ясно, че двама души далеч не са достатъчни да отворят това чудо, но точно на ръба да се откажат, усетиха как земята почти се разтресе под краката им и ковчегът се отвори като по команда. Алистър се спогледа за кратко с Ерик. Ясно беше, че цялото това място не подлежи особено на познатите им физични закони.
- Хъх... Гледай само... – Кей първи надникна да види какво в крайна сметка се криеше под масивния каменен похлупак. – Признавам, че това не е сред най-обичайните гледки, но очаквах нещо по-оригинално.
Иронията му не беше никак на място в този момент. Дори вероятно можеше да се счита за обида към пожълтелия пропукан скелет, почиващ за вечни времена. Какво удобство, бе погребан в позлатени одежди, под разложеното му отдавна тяло стоеше златен килим с изумруди, а черепът му почти потъваше в широка възглавничка със златни пискюли. Който и да бе този човек, който и да бе бил... в крайна сметка си беше нищо и никакъв мъртвец. Дали в дрипи или златни одежди, мъртвият си оставаше мъртъв, нали?
- Това в ръцете му книга ли е? – запита по-скоро себе си, когато тъмните му ириси фокусираха разгърнати страници, които покойникът обгръщаше с двете си ръце. Но освен неразбираемия език, с който бяха изписани те, друго също привлече любопитството му. Листовете и корицата изглеждаха досущ като нови. По тях нямаше петна, накъсване, нито бяха пожълтели от времето. Нещо просто не пасваше. Всяка кост, всяко ъгълче на ковчега бе окупирано от милион паяжини. Някои – плетени една връз друга. Книгата не правеше изключение, и все пак белотата ѝ се открояваше ясно дори през бялата мрежа. – Не е ли дяволски странно? – прошепна несъзнателно, обирайки с ръка горния слой паяжини, за да видят по-добре артефакта.
- Чакай малко, това е... – внезапно изстреля Ерик, но така и не можа да довърши мисълта си. В този момент русокосият се бе протегнал към книгата и щом направи фаталната грешка да я докосне, сякаш се отключи проклятие. Обезпокоеният покойник се надигна от удобното си „легълце", а ръката му, сега добила незнайна плътност, сграбчи Ерик и го застави да се закове на мястото си. Гледката по-нататък остави Кей съвсем безмълвен. Откъде се появи плътта, косата, черните като нощта очни ябълки и плашещите изумрудени ириси в тях... Не можа да си отговори. Но не това го стъписа. Възкръсналият покойник отвори черни уста и оттам полетя тъмна енергия, обгръщайки русокосия в капана си.
- Ерик! – извика името му, но беше късно. Едва успя да се съвземе навреме, за да улови безжизненото тяло в ръцете си. Помисли си най-лошото. Че го е загубил. И то завинаги. – Ерик! Чуваш ли ме?! Отговори ми, Ерик! – сгъна колене върху мраморния под, разтрисайки тялото на блондина. Какво се бе случило с него, по дяволите?! Защо копринените му кичури бяха побелели, а гладката му кожа бе повехнала... Също като умиращо цвете. Каквото и да се беше случило, не можеше да го загуби по този начин! Не искаше. Проклятие!
„Ако мога... давам ти живота си. Вземи го, но се върни при мен! Върни се, Ерик!"
Усети как в гърдите му се надигна неземна мощ. Сведе очи и погледна – червено сияние прозираше под кожата му. Чу неизречените насоки на пламъка. Едната му ръка се зарови в побелелите кичури, придържайки главата на достъпно разстояние. Пръстите на другата леко подхванаха брадичката и я дръпнаха надолу. Устните на Ерик се разтвориха, сухи и примамливо жадуващи живота, който му бе отнет. Кей се приведе и му подари дъха си. Бяха нужни само секунди на червения му пламък да пропътува пътя от неговото второ сърце към това на синеокия. В този миг за първи път узна името му. Пламъкът на живота. Тялото в ръцете му засия, възвръщайки си младостта. Когато клепачите на другия се разтвориха, върху устните на Алистър разцъфна усмивка на облекчение.
- Добре си! Слава богу! – ефирно спусна пръсти по насинената му буза. Пламъкът му очевидно не лекуваше, но връщаше откраднат живот. Със сигурност имаше цена, но това не беше важно. Не го бе изгубил! Благодарност изпълни погледа му. Защото една синина лесно заздравяваше, ала отнет живот... – Можеш ли да ходиш?
Този път Кей му помогна да се изправи, макар че очевидно нямаше нужда. Ерик изглеждаше свеж като краставичка, както не го помнеше досега. Като че в него кипеше нова невиждана енергия. За сметка на това, тъмнокосият чувстваше тялото си тежко като олово, а мозъка си като премазан от небостъргач. Не чуваше какво му казва блондина, но след като започна да сочи, проследи показалеца му и очите му се разшириха. Едва сега забелязаха многобройните ковчези в пролуките на стените. Сигурно, защото сега се тресяха и от тях излизаха скелетите на разгневени мъртъвци.
- Можеш ли да тичаш? – бързо промени въпроса си, но в момента Ерик бе по-будният от двамата и затова усети как го улови първи за ръката и запали двигателя си. Двамата тръгнаха да бягат, а в Мавзолея закънтя като мантра: „Н А Т Р А П Н И Ц И". Кей благодари на адреналина, който още го държеше. Бе дотам изпушил, че започна да се хили през малките паузи, в които си поемаше дъх. Не защото му беше забавно да го гонят стотици немъртви, а защото никога не се бе чувствал по-жив отвътре. В този миг изживяваше неизживяното си детство. Беше дете, чийто звънък смях се присмиваше в лицето на опасността. С поглед, устремен напред към изхода от поредното приключение на детското въображение. И всичко, защото топлината на чуждата ръка се сливаше с неговата и му даваше куража и лудостта да продължи.

***

За щастие планът на Ерик свърши работа и двамата успешно се озоваха от другата страна на стената. Мястото, за ничия изненада, беше обгърнато в непрогледен мрак. Влажният въздух и глухата тишина допринасяха допълнително за обстановката, която бе сякаш излязла от филм на ужасите, ама от наистина хубавите такива. Ерик чуваше единствено силното туптене на сърцето си, а ръката му, вплетена в тази на Алистър, усещаше пулсът на чуждото сърце, който като че ли му се стори двойно по-бърз, отколкото би трябвало да бъде. Колкото и да не му се искаше, пусна ръката на Кей, за да направи още едно простичко заклинание, което щеше да им бъде от голяма полза.

- Lux.

Пред очите им се материализира малка светеща искрица, колкото шепата на Ерик, но достатъчна да разпръсне светлина навсякъде около тях. Той я изпрати напред, за да осветява пътя им, и двамата с Алистър я последваха. Побиха го тръпки когато искрата освети неподвижните тела на десетки същества като това по-рано, които бяха изправени от двете страни на стената. Чудеше се защо не ги нападат и, като цяло, каква е ролята им тук вътре? Дали и онзи мръсник, който нападна Алистър, не се беше присъединил към тази малка армия? Всичко, което се случи досега, сочеше към най-логичното възможно обяснение – нещо тук вътре е достатъчно могъщо, щом се налага да бъде опазено до такава степен. Тази идея никак не се хареса на Ерик, както много досега от момента, в който прекрачи в този нов свят, но за пореден път не се върна назад. И за пореден път реши да се довери сляпо на Алистър.

Без да се усети бе свикнал непрестанно да ходи по ръба, но това като че ли му беше присъщо, още преди да се сблъска с Кей и светът му да се завихри в луда въртележка. Никога в предишния си живот не му беше позволено да се лута толкова свободно, без да мисли за правила, задължения и социални норми. Ерик беше просто един от многото, които се трудеха непрестанно, за да затвърдят прехраната и мястото си в тяхната лъжлива Утопия.

Ерик прокуди мъчителните мисли. Това вече не беше неговата реалност, или поне за този момент. Избра да живее единствено в настоящето и да вземе с пълни шепи от това волно усещане, което ако можеше, би го накарало дори да полети. Алистър като че ли бе разбил оковите му, разкривайки му една напълно нова вселена, сякаш изкарана от мечтите на Ерик. В нея той се чувстваше себе си и всичко друго загубваше значение. Годрик, предишното му семейство, предишният му живот, странните погледи на хората, полицаи, възкръснали от смъртта същества, всичко това бледнееше пред този мъж до него. Той беше неговата светлина в тунела на предишното му Аз.

Странно място за такъв род мисли. За кратко на устните му разцъфтя усмивка и ръката му потърси отново тази на Алистър. Желаеше да вплете пръсти в неговите и да ги задържи за поне още миг. Не, всъщност много повече от миг. Но ръката му намери само празното пространство, където преди това беше Алистър. Красивият сън се разтопи в заобикалящите ги студени стени.

- Помогни ми. – Шепотът на Алистър дойде от някъде напред и едва тогава Ерик разбра, че е изостанал и побърза да го настигне. Двамата подхванаха тежкия капак, но силите им достигаха единствено да го помръднат едва на милиметри. По челото и гърбът на Ерик започнаха да избиват капчици пот. Спря да си почине за секунда, точно колкото беше необходимо на непомръдващия досега капак да се отвори напълно, сякаш продиктуван от магически сили. Което обясняваше и подобните на леко земетресение трусове. Нищо в това място не подлежеше на чисто човешка логика и Ерик го разбираше по-добре от всеки друг. Изпод капака ги „наблюдаваха" останките на някой, загинал най-малко преди хиляда години. Всички материални притежания, с които беше обсипан, въобще не направиха впечатление на Ерик, защото това, което стискаше между жълтеникавите кости, които някога са били ръце, привлече изцяло вниманието му. Книгата му се стори адски позната. Приближи, за да я погледне малко по-отблизо. В момента, в който се зачете в написаното, почувства как главата му запулсира от болка и съзнанието му се изпълни с черни облаци. Усещането се повтаряше абсолютно всеки път, щом Годрик решеше да нахлуе в мислите му.

- „Вземи книгата, Ерик. Вземи я за мен. Какво чакаш? Нима никога не си искал да държиш в ръцете си изгубения магически том със забранени магии? Това е шансът ти. Направи го!"

Изгубил напълно контрол над действията си, тялото му се опря на ковчега и той протегна ръце към книгата. Едва я докосна с върха на пръстите си, когато усети отприщването на силна магия. За кратко съзнанието му като че ли се върна към нормалното си състояние, точно колкото да успее да фокусира как мъртвецът възвръща човешкия си облик и подписва смъртната му присъда с едно от най-могъщите съществуващи проклятия. Последното, което очите на Ерик успяха да различат, е черното покривало, което обгръща тялото му като в пашкул. Страхът и паниката му траят кратко. Проклятието изсмуква и последната частица живот от него, изхвърляйки безжизненото му тяло в ръцете на Алистър.

*********

Тъмнина, и още тъмнина. Безкрайна тъмнина, а в центъра ѝ лежи неподвижно душата на Ерик. Единственото останало от него, на прага на смъртта. Деликатният му силует отваря бавно натежали клепки.

- Къде...съм...

Опитва да проговори, но думите едва излизат от бледите устни. Изправя се полека и присяда. Разглежда тялото си, което сияе едва-едва с нежна бледобяла светлина. Чувства се адски уморен.

„Ха...значи това е смъртта."

Далеч по-спокойна и безболезнена, отколкото някога си я е представял. Отдавна не се бе чувствал толкова в мир със себе си. Всъщност, никога не се беше случвало. През пустинята на съзнанието му преминава една единствена мисъл.

- Благодаря ти...Алистър...

Ерик затваря очи. Силуетът се свлича обратно върху леглото от тъмнина. Светлината, обгръщаща тялото му, започва да избледнява. Една бледа сянка в непрогледния мрак. Гробна тишина. В ъгълчето на затвореното око проблясва една единствена сълза, пропълзява надолу по ефирната буза и се изгубва при досега с черния безкрай. Един изплъзващ се живот потъва в непробуден сън.

Но на тази душа не ѝ е писано да остане сама в оковите на смъртта. Всепоглъщащият мрак бива разкъсан от пламък, по-червен от залязващото слънце. Той обгръща неподвижния силует и се разлива из всяко кътче, докато накрая достига дълбините на заспалото сърце.

- Туп-туп. – чува се в призрачната тишина.

Огненият пламък разпръсква светлината си и прогонва мрака. Душата се пробужда за нов живот.

*********

Нямаше голям спомен за това как се добраха обратно в таванското апартаментче. Знаеше само, че се беше проснал върху тялото на Ерик и го бе съборил на земята с тежестта си. Запази в тайна дали нарочно се отпусна изцяло върху него, или адреналина просто го изостави, щом пристъпиха прага. Русокоското се бе обърнал точно навреме, така че сега се бяха намерили лице в лице върху плюшения килим между дивана и леглото. Всичко дотук беше станало доста бързо, а сега като че някой отново бе забавил времето за тях.
- Ще... станеш ли от мен? – тихо промълвиха отсрещните устни, възвърнали бледорозовия си цвят. Ръцете се плъзнаха по гърдите му в някакъв опит да го отдели от себе си. Алистър обаче видя вътрешната му борба и се усмихна многозначително. Шоколадовите му ириси приковаха сапфирените с дръзка непоколебимост.
- Нямам това намерение. – заяви съвсем ясно. Виждаше, че момчето вероятно имаше нужда да осмисли всичко, което преживяха през последния един час, но Кей искаше поне за миг да погълне изцяло мислите му. Беше усетил всичко. Беше се свързал със съзнанието му, когато пламъкът на живота навлезе в него. Умишлено не отвори нито една залостена вратичка, нито един чужд спомен. Не искаше да разбира нищо така. Искаше да разбере само онова, което Ерик бе готов да му сподели. Ала не успя да избегне едно... Едно име, което по някаква причина бе запечатано в ума на Смит. Име, което може би го измъчваше. „Годрик".
Нямаше представа кой се зовеше с това скапано име, нито каква връзка имаше с русокосия, но Алистър осъзна какво усещаше в момента. Ревност. Раздразнение.
- Знаеш... – започна, поставяйки пръсти под брадичката му. Останала част на ръката му смаза съпротивата под себе си. Тялото на Кей бе почти толкова тежко в момента, колкото и го усещаше, и неизбежно караше този отдолу да запъхти леко. – Наруши забраната да не излизаш сам оттук. Сега... опиши ми онзи, който ти причини това, без да задаваш въпроси. – мургавите пръсти чевръсто преминаха през синината, все още красяща млечнобялата кожа. Как ли бе възможно дори тя да изглежда красиво... И все пак, някой беше дръзнал да посегне на Ерик. И този някой трябваше да си плати. Първият от редицата нещастници, които смятаха, че имат някакво право да му посягат. Ако някой вече имаше подобни права, това бе единствено Алистър. Отрязък от живота му сега течеше във вените на Ерик. Вече бяха свързани по начин, за който никой не подозираше.

- Ммм. – Ерик отвори бавно очи, сякаш пробуждащ се от много дълъг сън. Първото, което видя бе красивата усмивка на Алистър. Нещо пареше в гърдите му, болезнено и непознато, но пламъкът като че стопляше сърцето му. Алистър му помогна да се изправи, макар да не беше нужно. Ерик се чувстваше като прероден. Огледа се наоколо и бе залят от спомените от последните минути. Дойдоха тук в преследване на съществото и се озоваха в тази гробница. Погледът му проследи книгата, която мъртвецът все още стискаше. Спомняше си единствено как се озова пред доста по-жива негова версия, спомни си проклятието, но всичко след това му беше бяло петно. Нямаше си на представа как е оцелял.

Тишината бе нарушена от едновременното движение във всички краища на гробницата. Ерик се опита да предупреди Алистър, че трябва да се махат, но той като че ли не го чуваше. Принуди се да посочи с пръст към скелетите, чийто вековен сън бяха прекъснали. Без да чака повече, Ерик грабна ръката на Алистър в своята и те побягнаха обратно по тесния коридор. Колко ли щяха да загазят, ако и зомбитата решат да се присъединят към „забавлението". За щастие, това не се случи. Не след дълго достигнаха мраморната стена и Ерик се обърна, за да провери дали все още ги предследват. Уви, тракането на костите се чуваше все по-близо и той се помоли в телата им все още да е останала частица отрицателна енергия. Нямаше никакво време да разсъждава над нов план. Докосна студената повърхност и усети как ръката му преминава през нея. Идеално, могат да се измъкнат.

- Да се махаме оттук!

Двамата с Алистър се изгубиха в мрамора. Дълго време групата скелети продължаваше да повтаря „ Н А Т Р А П Н И Ц И" - дума, която никой от света навън не би могъл да чуе.

Пътят обратно към дома на Алистър не им отне кой знае колко време. Сякаш и двамата не усещаха нищо от случващото се около тях, а просто продължиха да бягат неуморно напред. Ерик усети умора в краката си, едва когато затвориха вратата след себе си, и в един единствен миг и двамата се озоваха на земата върху приятната мекота на килима. Добре, че беше той, иначе Ерик сигурно здравата щеше да се натърти когато тежестта на Алистър го събори. Отново това странно парещо чувство в гърдите му, което този път премина като електричество през цялото му тяло, щом усети допира на другия мъж. Далеч не беше подготвен за това ново усещане.

- Ще...станеш ли от мен? – промърмори едва чуто, защото не го желаеше наистина. Не го желаеха и ръцете, които уж имаха за цел да отдръпнат тялото върху неговото собствено, но съпротивата им бе нищожна. Сладка тръпка премина през него когато Алистър съвсем ясно заяви, че далеч няма такова намерение. Пръстите на тъмнокосия мъж се наместиха под брадичката на Ерик и той неволно разтвори устни. Преглътна тежко щом Алистър заговори отново. А, да, съвсем беше забравил за мъжа от по-рано. Не че той представляваше нещо кой знае колко важно за Ерик, но явно за Алистър нещата стояха малко по-различно.

- Аз...не съм сигурен. Искам да кажа, че не съм го виждал досега. Беше просто случаен човек на улицата. Не гледах къде ходя докато... – Ерик направи малка пауза – Блъснах се в него. Той се ядоса и това е всичко. Съжалявам...че за втори път излизам без теб. – Ерик повтори извинението, което бе изрекъл и по-рано, но този път то намери човека, към когото бе насочено.

Алистър понечи да каже още нещо. Ерик го спря, заравяйки ръка в разбърканите кичури, и нежно го придърпа към себе си. Разтвори устни и ги приближи опасно близо до тези на Алистър. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне на хиляди парченца. Усещането беше толкова интензивно, че Ерик се принуди да прекъсне пътя на устните си и, вместо това, зарови лице в гърдите на Кей.

- Какво...се случи с мен там вътре, Алистър?

Започваше да разбира. Малко по малко стените на лабиринта, в който се луташе, започваха да се рушат и да откриват пътя към изхода. Имаше да извърви още много, но никога не се бе доближавал толкова. Не бе предполагал, че това вътре в него е способно да върне нечий живот наистина. Досега бе само призрачен плащ, бегло подобие на душа, онова, което вдигаше безжизнените тела на мъртвите. Нещо все още му убягваше, но разбра достатъчно, за да не се бои повече. Чувстваше го толкова правилно. Моментът, в който Пламъкът на живота откликна на съкровеното му желание да спаси Ерик. Вече не се страхуваше. Навярно човешката му страна бе далеч по-страшна и жестока от червения огън в гърдите му.
- Не ти ли казах: „Без въпроси"?! – намуси се леко, когато Ерик полюбопитства за онова, което беше по-добре да не узнава. А и какво можеше да му каже? Дори сам не си обясни как бе върнал живота му. Следваше стъпките на сърцето си. Онова второ сърце, което винаги препускаше като боен жребец. – Има ли значение? – усмихна се потайно, поемайки в шепи лицето на блондина, което червенееше, скрито в гръдта му. Отново намери небесните портали, чрез които прескачаше в други светове. Тези две очи бяха не просто път към сладко бягство, а и единствените, в които Кей би желал да се изгубва отново и отново. – Ти си специален. – прошепнаха устните му, които сетне се заровиха в изкусителната млечно бяла шия. Не можеше да се сдържа. Не и когато бе така близо до него. Пръстите му се спуснаха надолу от брадичката, плъзгайки се по тениската, явяваща се временна пречка на обиколката им. Хареса му как слабото тяло под него потреперваше при всеки негов допир като листо, усетило повея на вятъра. Когато си проправи път под досадната дрешка, гризна леко ухото му, а щом се остави на новото усещане да го завладее, освободена въздишка попари изчервеното лице на русокосия.
- Ерик... – изрече името му като началото на сладострастна сектантска мантра. Щеше да му каже, че го желае. Тук и сега. Че иска да го почувства, да изследва всяка фибра от тялото и душата му. За това обаче не бяха нужни думи, а действия. На Алистър не му се беше случвало да желае някого до такава степен. Дотолкова, че кръвта във вените да иска да експлодира от помитаща здравия разум страст. Не можеше да си обясни откъде се беше взело това чувство и тази жажда, но нима такива неща подлежаха на обяснение? Мнението му по този въпрос беше категорично.
Ръцете му бяха напът да разкарат тениската и да открият малко от неизследваната територия, когато ехото на нечие съзнание го изкара от сладката омая. Бе убеден, че долови този неизказан отказ само в главата си. Миглите се отдръпнаха назад, шоколадовите ириси затърсиха проблема с нескрито недоволство. Ерик бе препречил пътя му, барикадирал с ръце гърдите си. Внезапната му нужда да заеме такава защитна позиция само подсказваше, че отчаяно опитва да скрие нещо от Алистър. Може би онова, което бе видял бегло, когато си позволи да свали мократа тениска от гърба му предния ден. Всичко му подейства като обратна психология. Нямаше да пусне Смит, докато не разбере от какво се срамуваше толкова.
Без да промълви нищо, стисна млечнобелите китки и ги отмести с известно усилие, заставяйки ги да мируват отстрани. Те бързо се възпротивиха отново, когато Кей шумно разкъса плата по средата. Не му се губеше време, а и съдейки по реакцията отсреща, кой знае дали щеше да му бъде простено за дързостите от последните минути. Щом най-сетне ясно фокусира белега върху гърдите на Ерик, го обля ново, по-различно желание. Устните му несъзнателно се разтвориха и се спуснаха да целунат мястото, сякаш можеха да поправят прекършените криле на изобразената пеперуда. Може би притежателят на белега не искаше да си припомня историята му, причината да е там. Може би съществуването му бе прекалено болезнено. Но за Алистър това преди всичко бе част от Ерик, а той бе алчен за всичко от него.
- Сега боли ли? – излезе между устните, след като се отделиха от белега. Срещна влажните очи на русокосия, които мигом се разшириха. Не получи отговор, но този път бе успешно избутан от другия, който мигом се изправи и хукна към банята. Кей проследи бягството му, докато слабата му фигура не се скри зад вратата.
Май прекали. Или на другия просто му дойде в повече. Алистър не вярваше, че ще срещне човек, който се справя по-трудно с емоциите си от него самия. Съзнаваше, че бе уцелил деликатно място, но каквато и да беше историята му, за Кей беше без значение. Нямаше да намрази и частица от него. Нямаше да се отрече от тези чувства, които му даваха истинско усещане за живот. Остана за кратко седнал по турски на мекия килим, от който все още се носеше аромата на Ерик. Погледът му пробяга към масата и той въздъхна. Трябваше да оправи тази бъркотия. Покривката бе изцапана с кръв и не можеха да се хранят на нея, затова щеше да купи нова. Този път остави бележка на Ерик, преди да излезе. „Ще отскоча да купя нова покривка. Ще се върна бързо. Може да приготвиш нещо за обяд. - Алистър"
Беше странно, докато мислите му се застояваха върху този въпрос. Да живееш с някой, който бе специален за теб, те караше да се чувстваш част от нещо по-голямо. Част от семейство, например. Усещаш как правиш неща, които не би правил сам. Излизаш да пазаруваш неща, които не би купувал иначе. Оставяш бележки или съобщения, за да знае другия къде си. Все спонтанни жестове, върху които не се замисляш изобщо. Те се случват от само себе си. Затова са така естествени.

- Разбира се, че има значение... – Ерик промълви едва чуто, когато очите на двамата отново се срещнаха. Тъмните ириси с цвят на кафе имаха силно влияние над него и той усещаше съвсем ясно до каква степен им е подвластен.

- Ти си специален. – тези простички думи като че ли се вмъкнаха във всяко скрито кътче на ума и душата на Ерик.

„Аз съм специален" – повтори думите мислено, сякаш се опитваше да анализира какво точно значеха и защо Алистър смяташе така.

За нула време Алистър успя да обърка не само съзнанието, но и тялото му. Нежните ласки, които го заливаха като топъл дъжд, поставиха мислите му в капан, в който логиката не беше опция, а съпротивлението - строго забранено. Всеки сантиметър, докоснат от Алистър, пареше, а в сърцето му като че ли бушуваше огън. Желаеше тези ласки, но в същото време те събуждаха необяснима паника.

- Ерик...

Не помнеше някога да е харесвал името си. Но когато излизаше от устните на Алистър, по цялото му тяло пътуваха сладки тръпки.

Сапуненият мехур на сладко удоволствие се спука в момента, когато Алистър посегна към тениската му, в опит да я съблече.

„Спри, недей!" извика Ерик в съзнанието си и за един момент Алистър прекрати действията си. Ерик веднага скръсти ръце пред тялото си. Страхът, че Алистър може да види тази част от него, го изпълни с още по-голям ужас от първия път, достатъчен да му върне здравия разум, па макар и за кратко.

- Не го прави, моля те! – отчаяно се опита да спре мъжа върху него, но не беше достатъчно силен. За момент Алистър прикова ръцете от двете страни на тялото му, преди вниманието му отново да се върне на тениската. Силният звук от разкъсване на плат изпълни стаята и в паниката си Ерик стисна очи. Отказваше да стане свидетел на реакцията на Алистър при вида на грозния му белег. Такава не последва и Ерик затаи дъх. Допирът на нежни устни върху белега го накара да настръхне целия. Сълзи заблестяха в очите му. Не можеше повече да контролира объркването и уплахата, и с всички сили избута Алистър от себе си. Единственото възможно скривалище беше банята. Сърцето му биеше болезнено бързо, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гръдния му кош. Стисна ръце в юмруци и един от тях намери плочките на банята. Каквото и друго да беше направил Алистър с него, най-вероятно нямаше да го спре, но да види това, от което Ерик се срамуваше най-много, му дойде в повече. Знакът, че е негоден, че се е провалил в собствения си свят. Наказанието, което щеше вечно да носи със себе си.

Най-лошото от всичко бе, че въпреки този свой срам, сред останалите емоции беше открил нещо доста объркващо. Усещането се бе настанило в слабините му и отказваше да го остави намира. С бързи движения Ерик се пъхна под душа. Потрепери при допира на студените капки, но не помръдна. Малко по малко се отърси от мъчителното чувство. Едва когато спря душа се сети, че в бързината дори не се е съблякал. Събу мокрото долнище и бельо, и уви кърпа около кръста си. Вече далеч по-спокоен, си пое дълбоко въздух и отвори вратата. За негово съжаление, или успокоение, Алистър го нямаше. Ерик затърси с очи и погледът му попадна на бележка, оставена върху масата.

„Ще отскоча да купя нова покривка. Ще се върна бързо. Може да приготвиш нещо за обяд. – Алистър"

Тръгна по обратния път с цяла торба покупки. Отново беше прекалил, а уж му трябваше само една глупава покривка. Не помнеше в крайна сметка дали взе нужното, за което бе излязъл на първо място. Не разбра какво го прихвана. Спря се на няколко места. Купи нови дрехи за Ерик, убеден, че е улучил размера му. Ръцете и очите му имаха достатъчно възможност да го научат. Накрая реши да му вземе и телефон, че да има някакъв шанс да го открие, ако пак реши да забегне нанякъде без позволение. Изглежда не можеше да спре непонятните му опити да се забърква в неприятности, но кой беше Алистър, за да го съди? Момче, за първи път попаднало в ареста на 17.
- Разкарайте се, мръсни бълхарници! – груб крясък го изтръгна от мислите му. Намери се пред къщата, в която живее, а срещу него стоеше някакъв неприветлив тип. Котилото от задния двор сега бе препречило пътя му. Няколко дръзки котараци се отъркваха в краката му, други го обикаляха с безспирно мяукане. Това бе типичното забавление на бандата. Ясно бе, че не са гладни. Просто си бяха намерили огромна мишка, с която да си играят. – Казах да ми се разкарате от пътя! Къш! – мъжът срита грубо един рижавелко в стомаха и животното едва измяука от болка. Това премина търпението на Алистър и той остави покупките на земята, изпречвайки се пред непознатия.
- Ти пък какво искаш? – почти го наплю като коза, но щом видя силното надмощие в погледа на Кей и свитите му юмруци, като че се поуспокои. – Хей, приятел... Помогни ми да разкарам тия улични бълхарници. Става ли?
- Става. – отвърна кратко и плесна с ръце. Котките познаваха този знак и се разбягаха бързо. – Сега ще ми върнеш ли услугата? Горе имам едно старо кресло. Трябва да се отърва от него, но не мога да го сваля сам.
- Брат, много ми се ще да можех да ти помогна с това, но.. преди седмица паднах от мотора и доктора ми каза да не вдигам тежко.. – с тези думи непознатият опита да се отдалечи, но здравата ръка на Кей препречи пътя му като железен стълб. Чу как другият преглътна тежко.
- Услуга за услуга... брат. – посочи му да влезе вътре и го последва в мрачния коридор на къщата. Поради някаква причина Алистър се разбираше със семействата, които живееха тук, затова докато те обикаляха света и пръскаха парите си по земни удоволствия, оставяха резервните си ключове на него, с уговорката да чисти чат-пат и да пази имуществото им. Имаха му повече доверие, отколкото може би трябваше.
- Малко е тъмничко тук, нямате ли лампа, брато? – попита го другия, но Алистър само му посочи вратата на втория етаж. – Тук ли си? Че два етажа не са много...
- Да се отнасяш към животните така, не говори добре за теб. – промълви с някак далечен глас Кей, щом двамата се озоваха зад вратата на чуждата обител. Изначалното му намерение само да накаже този пред него се бе изпарило, след като го докосна преди малко. Когато опря длан, за да го спре да продължи по пътя си...видя всичко като на кино. Отрязъка от спомена му, в който присъстваше и Ерик. Случайно или не бе попаднал на същото копеле, посегнало на съквартиранта му. По лицето му заигра сенчеста усмивка. – Вероятно отношението ти към хората не е по-различно... нали, брат?
- Зарежи това... Просто се издразних. Дай да видим креслото къде е? - засмя се нервно, оглеждайки се за някакъв изход. Алистър не беше толкова прост, знаеше, че отчаяно опитва да си спечели време, но уви, напразно. Заби му един силен тукат и тежкото тяло тупна на задника си. Видя как бързо прилепи ръчичка към насиненото място. Значи сега не му беше забавно?
- Ка...Какво правиш, откачено копеле?! - едва му се изрепчи, но погледът на другия го увери, че е най-добре да се моли за живота си. – Добре, добре, виж...Не исках да направя нищо на котките, но те ми пречиха да мина, сещаш се, знаеш...досадни са, понякога. Исках да се махнат, това е.
- Замълчи. – заповяда му студено. Кракът му го притисна към гладките плочки на пода. Чудеше се как да го умъртви, когато червеният пламък в него му подсказа отговора. Бавно губеше силите си заради саможертвата, която направи по-рано. Сега огънят си искаше своето и Кей се приведе напред към нищожеството под себе си. Широката му длан се уви около врата му и нататък остави всичко да следва естествения си ритъм. Дори не чу виковете и молбите за милост, бе изцяло погълнат от усещането. Пламъкът пробяга във вените на ръката и тя засия заедно с червените кичури на главата му. Усети как крадеше чуждия живот за себе си. Правеше голяма услуга на света, отървавайки го от това подобие на човек. Щом червеният му пламък възвърна силата си, от благодарност му прошепна нов трик.
Приклекна до лишеното от живот обезобразено тяло. Махна плата, прикриващ раната, която получи от майка си по-рано. Бръкна в нея със стиснати зъби и кръвта отново започна да шурти тихо от процепа. Протегна се и аленочервените капки попиха в изкривената уста на жертвата му. Топлата течност се оказа моментален двигател за празната черупка. Очите се разтвориха широко с изопнали зачервени очни ябълки. Крайниците се задвижиха, изправяйки гръбнака. Главата се врътна към новия си господар.
- П-а-н с-л-у-ш-а. – изговориха накъсано устните, жадно очакващи заповедите му.
- Имаш си и име? Колко сладко... – засмя се тихо Кей и се изправи, а зомбито последва примера му. Досущ като послушно куче на каишка. Стига да поиска, Алистър можеше да види всичко, което вижда марионетката му. Този път щеше да следва само неговите заръки. – Ето какво ще направиш за мен. Върви при „събратята" си и ги наблюдавай. Ако щеш ги заблуди, че си един от тях, но не ги изпускай от поглед. Искам да знам всичко за мавзолея и книгата, пазена вътре.
- П-а-н и-з-п-ъ-л-н-я-в-а. – отговори зомбито и Алистър се подсмихна, доволен от новото си откритие.
- Чудесно. Сега върви. – добави, оставяйки вратата на сем. Никсън широко отворена. Той от своя страна продължи към таванската си квартира, без да забрави покупките си. Не можеше да се върне с празни ръце, при положение, че пак се забави толкова.
Този път като по чудо откри Ерик вътре. Разбра, че е тук, още щом отключи вратата и го лъхна приятната миризма на готвено. Надяваше се да е по-добре и да се е справил с емоциите си от по-рано.
- Ерик... Взех ти някои неща. – каза на висок глас, преди да мине коридора и да остави покупките на масата. Да, сега му просветна. Забрави да вземе покривка.

Така беше по-добре. Ерик щеше да разполага с повече време да подреди мислите си. Беше му еднакво лесно и трудно да съществува до Алистър. Едно-единствено нещо си оставаше константа – и да иска, вече не можеше да е далеч от него. По някаква странна причина тази концепция се бе настанила в съзнанието му като доказан факт. Сякаш преживяването им в мавзолея бе спомогнало Ерик да вземе крайно решение, между чиито брегове се луташе по-рано. Още по-необичайно бе разкритието, че вече не чува гласа на Годрик. Естествено, това можеше да е само временно, но силно се надяваше на обратното. Единствено се страхуваше от възможността самият мъж да дойде тук, щом открие, че Ерик вече не подлежи на манипулации и команди. Притесни се за Алистър. Помоли се да се върне по-бързо.

*********

Силуетът на Годрик се очертаваше върху дебелото високо стъкло на прозореца в офиса му. Той се подсмихваше доволно, а пръстите му си играеха с рус кичур коса. Премести поглед от прозореца към въпросния кичур и той избухна в малки пламъци. Пепелта се плъзна между пръстите на Годрик и се изпари във въздуха.

- Сега, след като този глупак е мъртъв, не се нуждая повече от това.

*********

Ерик се зае да приготви лек обяд за двамата. Зачуди се кога ли на Алистър ще му писне от всички зеленчуци, които използваше. Не изглеждаше като някой, който си умира да се храни здравословно, но Ерик усети нуждата да се погрижи добре за него. И точно затова придружи вече приготвеното ястие с богата салата. За негова изненада, готвенето с това нещо наречено „печка" не беше кой знае колко трудно. Фактът, че не предизвика пожар докато изучаваше за какво служат всички копчета, си беше цяло чудо. Вярно, беше загорил леко месото, но пък за сметка на това го овкуси добре. Биваше го с подправките. Бе твърдо решен да се усъвършенства в най-скоро време. Погледна към окървавената покривка и с едно бързо движение я свали от масата. Не желаеше повече да си спомня за този момент. Съдейки по бележката, желанието на Алистър бе абсолютно същото, затова Ерик дори не се замисли и хвърли парчето плат в кошчето за боклук.

В този момент някакво странно усещане се настани в гърдите му. Чувстваше присъствието на Алистър така, сякаш е до него. Мислите му се замъглиха и в съзнанието си видя размазаните образи на двама души в тъмна стая. Единият от тях като че ли беше Алистър. Да, това без съмнение бе той. Не можа да разгледа добре лицето на другия, защото точно в този момент непознатият като че ли стана невидим за него и Ерик престана да усеща присъствието му. Какво, по дяволите, виждаше?! Съзнанието му се проясни, гонейки картината някъде далеч, сякаш никога не бе съществувала.

- Алистър... – Ерик почувства зверска нужда да бъде до Кей. Канеше се да хукне към входната врата, но точно тогава тя се отвори. Зад нея се показаха разбърканите черни и червени кичури, красивите тъмнокафеви очи и бленуваните устни. Това беше, достигна границата си. Ерик не дочака Алистър да остави покупките на масата и леко грубо грабна лицето му в ръце. Със заблестели от желание очи впи устни в тези на Алистър. Игнорира лудешкия бяг на сърцето си и придърпа топлото тяло по-близо до своето. Искаше да го почувства още по-силно, но нуждата от въздух прекрати целувката за един миг. В тази кратка пауза Ерик осъзна какво всъщност бе направил, но един поглед към Алистър му бе достатъчен, за да разбере, че не е единственият в това състояние.

На Алистър му костваше немалко усилия да фокусира мислите си върху нещо ежедневно. Разходката навън му бе помогнала да не мисли за това колко близо бе до Ерик и как бе напът да го направи свой. Защото нямаше как да се залъгва, искаше да стигне до края с него. Намеренията му далеч не бяха невинни, всъщност дори надхвърляха и неговото собствено въображение. Докато се качваше нагоре по стълбите, опитваше да мисли за каквото и да е, различно от млечнобялата кожа, розовите устни и копринените руси кичури. Когато подуши аромата, идващ от кухнята, фокусира мисловната си дейност върху факта, че е гладен като вълк. Но в крайна сметка Ерик бързо му припомни, че всъщност този глад бе от различно естество. Приятната изненада го накара да се усмихва през кратките паузи на целувките им. И така пръстите му се намериха в копринените руси кичури, езикът му се разхождаше страстно отвъд сочните розови устни, а сетивата му се преизпълниха с аромата на млечнобялата кожа. Почувства лекото треперене на чуждите колена и без да му бъде казано, ръцете му отместиха покупките от масата и се спуснаха по Ерик. Подхвана го здраво и го качи върху старата, но стабилна мебел, която поне не скърцаше колкото леглото в далечния ъгъл на стаята. Да, бе прекалено далеч, а концентрацията на Алистър бе изцяло върху блондина.

Ерик чувстваше целувките си страшно непохватни. Опита да следва движенията и езика на Алистър, но бързо разбра, че тялото му е прекалено замаяно, за да се съсредоточи достатъчно. Затова просто се остави на усещанията да го водят. Вкусът на Алистър беше сладък, но не сладникав, достатъчен за да събуди в Ерик неизпитани досега копнежи. Дори не разбра кога чуждите ръце са преместили тялото му на масата. Чу единствено как нещо пада шумно на пода и се разлива по него. Имаше смътното усещане, че той го е бутнал, но това далеч не го интересуваше в този момент.

Ерик плъзна пръсти надолу по гърдите и корема на Алистър. Дори скрити от тениската, той ясно усещаше очертанията на стегнатите мускули, но това не му стигаше. Плъзна ръка под дрехата и пръстите му заиграха по нежната кожа на стомаха. Алистър подскочи леко от гъделичкащото усещане, но се съсредоточи отново в целувките им. Ръката на Ерик продължи да опознава всяко кътче от това красиво тяло, което беше харесал още първия път, щом се разкри пред погледа му.

„Ерик..." Произнасяше името му в съзнанието си отново и отново. Устните му бяха прекалено заети да оставят следите си по млечнобялата кожа. Чуждият допир все така пораждаше електрически искри в тялото му, но болката вече бе незначителна и отстъпваше изцяло пиедестала на удоволствието. Сякаш бе копнял за този миг цяла вечност. Да го държи в ръцете си, да изсмуква вкуса на устните му и да попива мекотата на млечнобялата кожа.

В един момент Ерик не издържа и прекъсна Алистър. Опита да си поеме въздух. Тялото му се бе хванало за това на Алистър, сякаш другият беше спасителното му въже в този океан от бушуващи страсти. Погледна към Кей и от устните му едвам се изплъзнаха думи, които незнайно защо се притесняваше да изрече на глас:

- Алистър...Аз...Чувствам се странно... – изчерви се до ушите, но продължи да говори – Тук долу...Искам да кажа...

Ерик се отказа от думите. Вместо това хвана ръката на Алистър в своята и я премести до въпросното място. Потрепна от допира на пръстите.

На Алистър не му трябваше повече. Мургавите му пръсти чевръсто премахнаха всяка възможна пречка по пътя си. Дрехите се озоваваха на пода една след друга, попивайки разляното мляко, което тихо се стичаше между плочките като река. За миг изправи гръб, поглеждайки към Ерик, докато едната длан отново обгърна мъжеството му. Искаше да го види ясно и да запечата възбудата, изписана върху парещото му лице. Езикът на Алистър сладострастно премина през собствените му устни, а секунди по-късно се заигра с едното изпъкнало зърно на блондина.

Удоволствието блъскаше Ерик на големи вълни, които заплашваха да го удавят. Докосването на Алистър беше толкова топло и толкова подлудяващо. Всеки най-малък допир го караше да потреперва все повече от възбуда. Очите му се бяха насълзили и той не спираше да хапе устни.

„Щом на мен това ми доставя удоволствие, сигурно и на Алистър ще му хареса", помисли си Ерик. Не загуби и момент повече в тези размишления. Ръката му се плъзна надолу и щом намери целта си, обви пръсти около подутината и я стисна леко през преградата от плат. Последвалата реакция от страна на Алистър му подсказа, че е взел правилното решение. Почувства се изненадващо дързък.

„Не е честно аз да съм единственият съблечен." – прошепна в ухото на Алистър.

Възбудата ескалира неочаквано при допира на блондина и от гърдите му се откъсна тихо ръмжене. Притегли властно Ерик към себе си и открадна дъха му, захапвайки игриво долната му устна. Това бе в отговор на заканата на другия и му даде зелена светлина да свали каквото си поиска. Чу се дрънченето на колана, а сетне глухото откопчаване на копчета. Ентусиазмът на русокосия породи палава усмивка на лицето му. Когато снежнобелите пръсти се заиграха с малкия му приятел, в Алистър се отключи звяр. Горещият шоколад в очите му подсказваше, че иска да поквари още повече синеокия палавник. Някак доминиращо плъзна широката си длан и сграбчи няколко руси кичури, дръпвайки ги съвсем леко, колкото да привлече внимание. По подобен начин насочи чуждото лице към еректиралото си мъжество и другия изви гръб напред.

- Опитай го. – рече кратко, без на отделя поглед от Ерик, а езикът му застина между плътните тъмни устни. Дори само гледката от това щеше да му докара неистово удоволствие. Знаеше го.

Ерик се изненада, че успя да съблече Алистър без проблем, въпреки треперенето на ръцете си. Беше съвсем различно да го докосва директно. Възбудата на Кей засилваше неговата собствена. Дотолкова се беше съсредоточил в пулсирането на чуждото мъжество и в това да го изучава с пръсти, че се сепна когато усети леката болка в косата си. Погледна нагоре към Алистър, с ясен въпрос в нежно сините си очи. За секунда си помисли, че е сбъркал нещо, но последвалите думи го стъписаха.

- К-какво?

- Опитай го. – Алистър повтори думите си с доминиращ тон, който далеч не беше нехарактерен за него.

Ерик усети странна тръпка в тялото си от ясното послание в думите на Кей. Отново премести поглед към предишната си цел и несъзнателно облиза устни, сякаш за да се подготви. Доближи бавно лице и устните му се отъркаха леко в топлата плът. Отдръпна ги за секунда. Преглътна и продължи с действията си. Този път устните му целунаха главичката. Задържа ги така, преди отново да се отдръпне. Потърси очите на Алистър, които го подканяха да продължи. Не беше сигурен какво точно трябва да прави, но щом Алистър му се доверяваше напълно, реши че не е чак толкова трудно.

„Опитай го".

Хрумна му идея. Отвори устни и изплези леко език. Как иначе би могъл наистина да опита? Плъзна езика си бавно по цялата дължина. Вкусът беше странен, но не неприятен. Дишаше тежко, изпускайки облачета горещ въздух, които явно допълнително повлияха на Алистър, защото той зарови отново пръсти в русите коси. Ерик се поотпусна малко и затвори очи. Продължи да изследва всяка частица с език, оставяйки мокри следи.

- Не спирай. – Подкани го гласът на Алистър.

Ерик преглътна шумно от натрупалата се в устата му слюнка. Сплете пръсти около мъжеството на Кей и го покани между топлите си устни. Дишането му беше затруднено и затова често правеше паузи, но с всеки път, в който вкусваше Алистър, му харесваше все повече.

Алистър не сваляше премрежения си поглед от действията на русокосия. Несигурният му старт само го влуди допълнително, карайки всяко косъмче по тялото му да настръхне от очакване за още. Остави го сам да изгради подхода си, а докато наблюдаваше, пулсът му натисна газта като на рали състезание. Вените на мъжеството му изпъкваха все повече от концентрираната кръв, прииждаща на талази с почти болезнена възбуда. Когато Ерик успя да го побере почти целия в устата си, Кей изръмжа и задърпа косата му, за да насочи ритъма му. Другата му длан се уви около нежното вратле и го стисна за миг, сетне пробяга по парещото лице и когато на Ерик му се услади достатъчно, Алистър рязко отдели меките устни от себе си, извивайки главата му назад. Тялото му намери удобно място между бедрата на блондина. За миг ерекцията и на двамата се отърка една в друга. През това време пръстите на Кей си проправиха път между същите тези меки сочни устни и ги навлажни добре с насъбрания от Ерик материал.

- Искам те! – отсече на сантиметри от червеното лице насреща. – Искам да вляза в теб.

Всичко ставаше толкова бързо, че Ерик дори не успяваше да го регистрира напълно. На този етап действията му караха на автопилот. Дори изненадата, когато Алистър дръпна косата му и едва не се задави от новия ритъм, не можеше да го откаже от това, с което се бе захванал. От пръстите на Кей около врата му до топлата длан върху пламтящото му лице – всичко му доставяше допълнително удоволствие, а дори не знаеше защо.

Сепна се когато внезапно бе прекъснат и усети влажната от слюнка мъжественост да се отърква в неговата собствена. Бедрата му реагираха от само себе си и той потърси отново усещането. Притисна се към Алистър. Търкането им един в друг беше невероятен стимулант и Ерик помисли, че може да загуби напълно ума си от това изпълващо усещане. Послушно разтвори устни за пръстите на Алистър и ги заоблизва със същото старание от преди това.

- Искам те! Искам да вляза в теб!

Ерик бе насила свален от облака на удоволствието, върху който се носеше безгрижно. Замига объркано.

- В мен? Как така?

Тръпнеше от копнежа да го направи свой. Само мисълта за това го възпря да не свърши, още докато другия го поемаше между меките си устни. Но сега осъзна нещо, което го накара да изтръпне от нова всепомитаща вълна на желание. Щеше да му е първият... Тази мисъл се загнезди в съзнанието му, карайки двете му сърца почти да се пръснат от вълнение. Искаше го с цялото си същество. И искаше да направи този момент незабравим и за него.

- Ерик... – промълви тихо, а кълбото горещ дъх се разля по зачервените страни на блондина. Тялото му плавно се спусна към неговото, докато не го затисна между себе си и дървената маса. Несъзнателно облиза устни, а все още влажните му пръсти се спуснаха все по-надолу между треперещите от възбуда бедра. – Отпусни се за мен, Ерик. – добави с мек като кадифе глас, когато достигна заветното място. Усещайки накъде вървят нещата, русокосият заби нокти в ръцете му, но болката донесе само удоволствие на Алистър. – Позволи ми да те направя свой.

Ерик усети студена тръпка при допира на гърба му с дървената повърхност. В момента, в който голото му тяло бе притиснато в тази толкова уязвима поза, бе обхванат от прилив на паника. Сърцето му заби нечовешки бързо. Дори думите на Алистър, приканващи го да се отпусне, нямаха нужния ефект. Ръцете на Ерик полетяха към тези на Алистър и той заби нокти в тях по-силно, отколкото би си позволил в по-различна ситуация. По кожата му изби студена пот.

- Алистър... – поемаше си въздух на пресекулки – страх...ме е...

Прехапа устни от неудобството, с което собствените му думи го изпълниха.

Треперещият глас заблъска по стените на съзнанието му, но това не възпря намеренията му. Искаше да освободи този съкровен копнеж, за който жадуваше от самото начало. Откакто разбра, че Ерик е специален за него. Припомни си и обещанието да го пази. Чертите на лицето се смекчиха и там заигра нежна усмивка. Едната му ръка отново обгърна парещото лице, а шоколадовите ириси гальовно примамиха небесно сините, замъглени от напиращите сълзи.

- Ще бъда нежен. – увери го, а устните им ефирно се докоснаха. - Обещавам.

Влажните му пръсти проникнаха леко в блондина с въртеливи движения, чу сподавен стон да се откъсва от гърдите му. Стараеше се да не го нарани и това старание за миг измести неистовото желание да го направи свой веднага. Това обаче беше едва първият път на Ерик и му трябваше повече време. Поне докато Алистър не се завърна с друг подход. Плъзна ръце по бедрата на другия и приклекна, за да ги качи почти на рамената си. Езикът му облиза чуждите устни и се спусна надолу, чертаейки нова невидима пътечка по настръхналата млечнобяла кожа. Продължи да слиза и премина през набъбналото мъжество, но не се спря дори там. Заигра се за малко с дребните сладки тестиси, гризвайки ги игриво, докато не усети как русокосият отново потъва в своя облак на удоволствието. В следващия момент езикът на Алистър облиза входа му и проникна там, където допреди минута си проправяха път двата му пръста. Новият стон на Ерик скоро му подсказа, че е улучил правилното място.

Ерик само кимна с глава и опита да запази спокойствие. Когато усети чуждите пръсти да се промъкват вътре в него, едва сподави нова вълна на паника. Устните на Алистър му действаха успокояващо, но се оказа напълно неподготвен за това, което последва. Изгуби нежността на чуждите устни, но за сметка на това бе връхлетян от нови усещания когато Кей се изгуби надолу по тялото му. Ръцете му, загубили опората в тези на Алистър, се вкопчиха от двете страни на масата. Усети как бедрата му потръпват отново. Болката и неудобството не го оставяха, но бяха примесени с далеч по-приятната подновена възбуда от ласките на Алистър. Тялото му едва не подскочи когато усети влажния топъл език на Кей да си проправя път вътре в него. Идваше му да извика „Какво правиш?", но вместо това бе ударен като от електрическа вълна. Защо това му хареса? Изведнъж му стана толкова приятно, че не усети как изпусна стон от удоволствие. Алистър умело разхождаше езикa си из всяко кътче. Ерик не можеше да си намери място. Имаше чувството, че ако продължава да шава толкова по масата, може и да падне на земята. Изправи се леко, подпирайки се на ръцете си, и зарови пръсти в толкова любимите му кичури.

- Алистър, спри. Аз...вече съм по-спокоен. Мисля, че съм...готов за това, което следва.

Страните му бяха оцветени в червено. Сигурно изглеждаше страшно глупаво с разрошената си коса и остъклените от сълзи очи, както от болка и уплаха, така и от възбуда. Предишният страх от непознатото Ерик замести с желанието да бъде свързан с Алистър по този начин. Струваше си да изтърпи малко болка.

Едва чу думите на блондина, ушите му пулсираха от сдържаната толкова време възбуда, която вместо да намалява, единствено можеше да ескалира до невиждани висини. Шоколадовите ириси обаче намериха отсрещните и там той прочете думите, които му бяха нужни. Този поглед му стигаше. Изправи се до предишната си поза и обхвана с ръце бедрата на Ерик. Приплъзна го към себе си и го намести в удобна позиция. В същия момент раздвижи кръста си и успя да проникне в него, макар и не изцяло. Вътре беше влажно и тясно. Веднага усети как необузданото желание отново поглъща съзнанието му и как от вълната удоволствие почти впи нокти в хълбоците на русокосия. Всеки следващ път навлизаше по-дълбоко в Ерик и от устата му излизаше все по-дълбока въздишка. Първоначалният му бавен ритъм завърши в момента, в който почувства как мъжеството му изпълни цялото пространство и бързо премина на по-интензивни и мощни тласъци. Искаше да види всичко от него. Да види и как ще свърши, замаян и запъхтян, със зачервено пламнало лице. Всяка фибра от него го влудяваше, заличаваше здравия му разум с едно мигване. Всеки следващ тласък го доближаваше по-близко до ръба.

При вида на Алистър между бедрата му, Ерик веднага затвори очи. Предпочиташе да усеща, отколкото да вижда. Вярваше, че така ще му е по-лесно да понесе болката. Стисна зъби и ноктите му така се забиха в масата, че нямаше да се изненада, ако след това останат малки дупчици. Повтаряше си да се успокои и да диша равномерно, но чуждото присъствие вътре в него отнемаше дъха му. Чувстваше се препълнен. Алистър се движеше бавно, давайки му време да свикне. Ерик притвори очи и видя зачервеното от усилия лице на Кей. Изглеждаше така, сякаш са го изпратили на битка. Протегна ръце към него. Искаше да го прегърне и да се изгуби отново в топлината. Алистър отговори на поканата му и се наведе напред, с което смени и ъгъла на проникване. Нещо вътре в Ерик бе докоснато, нещо което го хвана неподготвен и това, което излезе от устните му, не беше израз на болка, а стон от удоволствие. Той се вкопчи в тялото на Алистър, сплитайки и ръце, и крака около гърба му.

- Н-направи го п-пак... – примоли се с глас, който сякаш не беше негов.

Кей повтори движенията, които с всеки тласък ставаха все по-бързи. Ерик се луташе между все още парещата болка и новото неподозирано удоволствие. Ноктите му блуждаеха по гърба на Алистър, а стоновете му като че ли се състезаваха по ритъм с биенето на сърцето му. С всяко движение ерекцията на Ерик се отъркваше в стомаха на Алистър. Вътре в него се надигна желанието да стигне върха. Кой връх, не беше сигурен, но трябваше да го стигне! След още една приливна вълна на удоволствие несъзнателно заби зъби в рамото на Алистър, заглушавайки феерията от стонове.

С всяко следващо тяхно сливане, душите им се преплитаха все повече, сякаш свързани с невидима нишка. В пространството витаеше омайната арома на двете изгарящи в страстен танц тела. Всяко вдишване, всяко стенание и въздишка, нашепваха милион неизречени думи. Ритъмът на Алистър следваше бясното биене на сърцата му, напът да разкъсат гърдите му. Видя красивата болка в погледа на Ерик и го притегли още по-плътно към себе си, като че искаше да го скрие от света. А може би наистина бе така. Наистина искаше да го скрие от всичко и всички, да го има само за себе си. Да го усеща толкова близо, колкото сега. Молеше се този миг наслада да не свършва, но щом усети чуждите зъби върху кожата си, опиянението се разля едновременно по цялото му същество. Възбудата прескочи граничния пункт, поглъщайки всяка фибра на тялото му. От неочакваната ударна вълна тялото за миг загуби равновесие. Мургавата му ръка се удари в масата, търсейки опора, но тя се оказа предател. Единия ѝ крак поддаде и в миг останаха без маса. Незнайно как Алистър бе съумял да задържи Ерик върху себе си. Помогна му това, че другият вече се бе увил около торса му като коала. Ако все още не бе под влияние на силния оргазъм, би се засмял на станалото. Кой да предположи, че още през първия им път заедно нещата ще се нагорещят чак толкова.

- Извинявай... – прошепна с някак ведър гласец Кей, който пренесе лекия като перце русокоско на дивана. Там бяха нужни само още няколко тласъка, за да усети как другият освобождава лепкавата бяла течност от себе си и подновява опитите да прилепи по-плътно тяло към отсрещното.

Ерик беше напълно изгубен в екстаза, който изживяваше. Парещото усещане от оргазма на Алистър го изпълни приятно и той почувства още по-силната нужда да стигне до собствения си пик. Всичко се случи толкова бързо, че Ерик успя само да извика от изненада. Нямаше жертви, като се изключи злощастната маса. Той все така не се пускаше от Алистър. Не се пусна и когато беше занесен към дивана, където Кей се изправи над русокоското, но срещнал погледа на Ерик, вплете пръстите им заедно и проникна в него, дарявайки му отново блаженото усещане. Гърбът му се изви на дъга, един последен силен вопъл на удоволствие се изтръгна от гърлото му и приятни конвулсии изпълниха тялото му. Чувстваше се като в безтегловност. Прегърна отново Алистър, сякаш беше малко дете, което не желае да се откаже от любимата си играчка. След като мъглата на удоволствието се надигна и от двамата, Ерик усети колко се е изпотил, без да се споменава и лепкавото доказателство върху стомаха му. Което, между другото бе споделил и с Алистър, което правеше „проблема" и негов. Реши, че масата и разпиляните продукти могат да изчакат съвсем малко и подхвана Кей под ръка, за да си вземат душ...заедно.

Тринадесета част (DesiSkorm & Katshi)

Беше някак странно да се къпят двамата. Макар че, след това което направиха, летвата за странности бе вдигната бая. Ерик все още се чувстваше доста объркан, не само от преживяното, но и от самата си роля в него. Осъзнаваше, че малко или много той е преминал границата, той е побутнал камъка надолу по склона и е отключил желанието и на двама им. Което отваряше нов въпрос. Защо изведнъж започна да копнее толкова за Алистър? И преди това чувстваше привличането, но успяваше да се овладее, а сега то го връхлетя като буря в ясен ден. Всички прегради и задръжки паднаха, всичката му предпазливост излетя през прозореца. Хем не можеше да се познае, хем се чувстваше добре така, сякаш е успял да достигне до някакво скрито кътче на душата си, за което не е и подозирал.

Всичко се промени след случката в мавзолея. Емоциите му претърпяха обрат от 180 градуса, а той все още не можеше да си обясни защо. Щеше да му помогне много, ако все пак Алистър му разкаже всички подробности, но по незнайна причина отказваше да го направи. Въпреки огромния обрат в отношенията им, друго не се бе променило. И двамата все още криеха тайните си, а Ерик носеше тежката вина, че се е сближил с него с най-отвратителните възможни подбуди.

Вместо да бъде обхванат от нова доза неприятни мисли, нещо друго го хвана. Силните ръце на Алистър се увиха около голия му кръст. Допирът на по-високия мъж извика тръпки по цялото тяло на Ерик. Устните на Алистър пробягаха по тила му и той неволно измърка от удоволствие. Изчерви се като домат, отказвайки да се обърне.

- За какво си се замислил?

Устните се преместиха от тила до ушните миди, прехвърляйки се от едната на другата.

„Не бих могъл да мисля за каквото и да е в момента!", извика вътрешният глас на Ерик. Това, което всъщност каза, бе съвсем различно.

- Нищо особено. По-скоро – потръпна щом Алистър захапа нежно ухото му – прехвърлям в главата си последните случки.

Кей повтори същото и с другото ухо.

- И-искам да кажа, че – Алистър поднови дейността си върху врата на блондина – в-всичко се случи толкова набързо.

Ръцете на Кей се наместиха върху стегнатото дупе на Ерик.

- Слушаш ли ме въобще?!

Обърна се ядосано, но в този момент почувства страшно неудобство.

Надолу по краката му бавно се стичаше доказателството от сливането им по-рано. Ерик смени няколко нюанса на червеното.

- Т-трябва да измия това.

- Нека ти помогна. - промълви Алистър със самодоволна усмивка и сплете пръсти с неговите, насочвайки ги към целта.

Заедно се спуснаха по бедрото на блондина, но по-скоро попиха с гъбичките си лепкавия нектар. Шоколадовите ириси проследиха всичко с особен блясък, а езикът навлажни устните със скрито намерение.

- Няма...нужда...Ще се справя и сам... – настоя Ерик, но без резултат.

Алистър завъртя тялото му и го застави да сложи ръце върху плочките.

- Казах, че ще ти помогна. Бъди послушен и стой мирен.

Кей попречи на всякакви възможни опити за бягство и нежно плъзна пръсти във все още чувствителната гореща плът.

- Ч-чакай, н-недей! – запротестира Ерик, а коленете му затрепериха.

Алистър се зае да го почиства внимателно, като умело маневрираше с пръсти. Белите капчици се трупаха по пода на банята. Ерик едва контролираше треперенето на краката си и стискаше ту зъбите, ту устните си. Упорито отхвърляше напиращото желание да издаде какъвто и да е звук. Бе напълно наясно, че Алистър прави всичко това нарочно и отказа да се поддаде.

- Али...стър...достатъчно...

Другият игнорира думите му и продължи съсредоточено дейността си. Едно по-особено завъртане на пръстите му, последвано от лек натиск, тотално събори защитите на Ерик и от устните му се откъсна силно пъшкане. Алистър се усмихна многозначително. За точно секунди русокоското избута Кей до вратата и я затвори след него.

- Н-никога повече няма да влизаме з-заедно в банята!! – чу се ядосаният глас на Ерик.

Алистър не се стърпя и се засмя на сладката му реакция. Погледът му се отмести към счупената маса, разхвърляните по пода покупки, мокрите от млякото дрехи и вече отдавна изстиналия обяд, приготвен от Ерик. Реши за момента да се погрижи за тях. Щеше да има достатъчно време да се закача със сладкия блондин след това. Усмихна се и пристъпи към кухнята.

*********

- Как така Ерик е мъртъв?! – гласът на Ливия отекна в тихия просторен кабинет.

Годрик се намръщи едва видимо, недоволен, че спокойствието му е нарушено. Може и да беше ценен кадър и силна магьосница, но характерът ѝ хич не му се нравеше.

- И да викаш, това няма да промени фактите.

Ливия заби юмрук в дървената повърхност.

- Не ми изнасяй речи, Годрик! Ти си виновен за смъртта му!

Възрастният мъж се надигна от мястото си и загледа досадната жена с най-безразличния поглед, на който беше способен. Със същия интерес би могъл да наблюдава и скучно петно на стената.

- Той наруши правилата. Дадох му шанс да се поправи. Провали се и умря. Край на историята. Ако не искаш да последваш съдбата му, напусни кабинета ми.

Ливия понечи да каже нещо, но вместо това стисна зъби ядосано и напусна помещението, което посещаваше само при крайна нужда.

Гневното потракване на токчетата ѝ сигурно се чуваше на километри, но това не я спря. Нямаше никакво намерение да се откаже така лесно.

- Той ще е само мой, дори да се наложи да го измъкна от гроба му...

*********

Ерик излезе от банята, видимо по-спокоен. Алистър беше оправил бъркотията, беше почистил следите оставени от двамата и се опитваше да закрепи масата, така че да издържи поне за момента. Ерик се приближи до него.

- Много лошо ли е счупена?

- Единият крак е поддал. Ще трябва да взема нова.

- В никакъв случай! – едва не извика Ерик. – Аз ще я поправя.

- С още някоя магия ли? Няма нужда от това.

- Напротив. Вече правиш достатъчно за мен. Това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя.

Алистър погледна дълбоко в очите на Ерик.

- Не съм искал такива неща от теб.

- Знам, но ако не ги правя, ще се чувствам неудобно.

Ерик отговори на топлия поглед.

- Добре, печелиш. Покажи ми какво можеш.

- Reparo.

Пред очите на Алистър кракът на масата се закрепи обратно на мястото си, сякаш никога преди не се беше чупил.

- Доста полезен талант. – не сдържа реакцията си.

Ерик се умълча.

- Не е талант...

- Какво имаш предвид?

- Аз... – Ерик преглътна тежко – Помниш ли това, което ти казах за моя свят? За магията, която не може да се ползва от случайни хора?

Алистър просто кимна.

- Аз не винаги съм можел да я използвам. Искам да кажа...след като навърших 25 години просто не можех вече да понасям живота си и...Ами, аз откраднах нещо...

Алистър повдигна въпросително вежда.

- Една книга...Книга с магии и заклинания. От нея научих всички магии, които знам...Сигурно ме смяташ за неудачник. Бих те разбрал, ако е така. Все пак, аз съм само крадец...

Ерик прекъсна разказа си, обзет от чувсто на срам от постъпката. Сви крака до тялото си. Заигра се нервно с крачола на долнището, което отново беше взето назаем от Алистър. Седяха един до друг на пода до масата.

- Напротив. Не те смятам за неудачник. Имал си причина да го направиш.

Ерик прекъсна заниманието си и отново погледна към него.

- Мислиш ли?

- Защо не? – Алистър му се усмихна, приятна нежна усмивка.

Русокоското му отговори със също толкова нежна и искрена такава. Протегна се и прегърна Кей.

- Радвам се, че те срещнах. – измърмори тихо, но беше чут.

Алистър отговори на прегръдката му и двамата споделиха топплината на телата си.

Изведнъж, в мислите на Ерик нещо прищрака.

„Аз наистина ли успях да си спомня какво се случи в онзи ден? Мислех, че този спомен е заключен от съзнанието ми..."

Съзнанието на Алистър за първи път бе някак приятно празно. Като да се превърнеш в ефирна пяна след сблъсъка на морските вълни в скалите. Подобно усещане за неистова лекота изпълваше съществото му, дори можеше да се закълне, че наоколо се носи аромата на солена вода, придружена с крякането на прелитащите чайки.
Всичко беше лесно. Споделянето, слушането. За миг светът бе красиво прозаичен, също както човешките копнежи и терзания. Топлината на чуждото тяло и сигурността, която даваше тя. Спокойствието от простичкото знание, че не си сам в тъмнината. И вече няма страшно. Няма причина да те е страх. Едва сега разбираше какво е любов. Най-простичкото чудо и най-голямата загадка на вселената. Нямаше нужда да бъде разгадавана, а само да кръжи свободна там, където поиска.
Пръстите галеха унесено копринените руси кичури, попивайки мекотата и аромата им. Зареяният в далечината поглед се откъсна от точката на отвъд видимото и се завърна в настоящето. Премина по чуждото лице, което отразяваше спокойствието му като водата на леко вълнуващо се езеро.
- Май е мой ред да споделя нещо за себе си, което не знаеш... - каза с все още далечен, но мек глас. В тона му нямаше и следа от колебание и страх. Още усещаше чуждия допир върху кожата си, дори там, където бе „поправен". Ерик беше първото човешко същество, което Дракона бе допуснал до себе си. Всеки друг, позволил си волността да се доближи до огромната татуировка и да докосне плътта, свършваше в капана на лутането между живота и смъртта...за цяла вечност.
- Не знам каква представа си си изградил за мен, но и аз не съм безгрешен. – едва сега в усмивката му се завърна типичната сянка на тъга, този път нескрита и остро самокритична. – Понякога чувствам, че не принадлежа на този свят, защото съм... прекалено различен. И онова, което усещам правилно, е в разрез с правилата тук. Мисля, че ти ще ме разбереш. Аз...
- Полиция! Отвори вратата!
Внезапното почукване и заповедническият крясък се забиха като пирон в главата му, а Ерик направо подскочи и се завъртя като застрашена сърничка в ръцете му. Алистър с неохота го отдели от себе си и се изправи, оставяйки въздишка на досада да се изтръгне от гърдите му. Разбира се, че знаеше кой е това. И Ерик знаеше. Кой друг беше толкова нахален да идва тук и да прекъсва хорското уединение... Имаше само един такъв нахалитет.
С всеки следващ ден съжаляваше, че не го е превърнал в безчувствено зомби, но да изчезне полицай можеше да му донесе още един бонус пакет неприятности. Със сигурност щяха да търсят безценния си колега под дърво и камък.
- Какво искаш сега? – нетърпеливо прекъсна настоятелното чукане и бръщолевене на ченгето оттатък вратата. В отговор другият просто протегна ръка и закопча неговата с белезници. – Какво, по дяволите, правиш?!
- Алистър Кей, ти си арестуван! Това е заповедта! – произнесе с нескрита триумфална усмивка и навря някакво проклето листче пред погледа му.
- И на какво основание? – изсумтя тъмнокосият, навивайки кичур коса между пръста си. Белезниците подрънчаха от движението. Все още вярваше, че жалкият глупак блъфира и сега се е върнал с този нелеп подход в опит да го накара да признае нещо.
- Ще разбереш в участъка, сега не ми губи времето и се обърни с ръце на тила!
Беше му омръзнало да си играе на котка и мишка, и просто остави нещастното копеле да направи това, за което е дошъл. Че какви доказателства можеха да намерят срещу него, за да се стигне до истински арест? Блъфираше, несъмнено блъфираше.
- Имаш право да мълчиш. Всичко, което кажеш...
- Не ме разсмивай, г-н полицай. Хайде да свършваме по-бързо, имам си неща за вършене.
- Трудно ще ги вършиш от затвора.
- Алистър...! – чу името си и присви очи. Запечата гласа в съзнанието си и си заръча бързо да дискредитира единствения, който се бъркаше в плановете му. Вече бе готов на всичко, само и само да бъде с Ерик. Не можеше да го остави сам, обеща му.
- Спокойно, Ерик. – излезе хладнокръвно между плътните устни. – Всичко е наред, поредната игричка на полицията. Остани тук и ме изчакай. Ще се върна!
Не успя да му каже нищо повече. Още тогава нещо дълбоко в него му даде усещането, че времето му изтича. Този свят нямаше да го помилва, нямаше да му остави и едно ъгълче, което да му принадлежи.