Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:07 am

Ahn Seun Jae

Не беше... Нещо не беше наред.
Това бе последната мисъл на Сънг Дже преди да изпадне в насилствен блажен сън във възможно най-лошия момент за това.
Сънищата така и не намекваха за своя край. Редяха се един след друг, напълно разнообразни по цвят, жанр, обстановка, главни герои.
- Какво по... откъде са всичките тези сънища? Не помня често да сънувам...- мислеше си спящият красавец, странно откъде наясно, че сънува и му предстои да види поредната скучна илюзия. Май трябваше да върне последните си думи назад, защото някой остана дълбоко наскърбен от тях и му го бе върнал тъпкано.
Бялата завеса се вдигна и тъмните сенки бяха изместени от вече ясни контури на две голи тела. Анатомията не беше най-любимият предмет на Сънг Дже, но му се отдаваше също като повечето други неща. Започна да се вглежда с охота в красотата на детайлите, без изобщо да отчете кои са главните герои в настоящия му сън. Обагряха пространството с наситеността си. Гъвкавостта на пръстите, преплитащи се едни в други. Изящната талия, обхваната от доминиращите над нея ръце. Ефирността на синхрона, с който и двете тела се движеха и тази природна естественост, с която преливаха едно в друго. Дребните косъмчета по кожата, настръхващи отново и отново, когато емоциите, обладали сетивата, се изострят и атакуват повторно. Усещаха се. Почувства се като човек на изкуството, любуващ се на любима картина, а навярно отстрани просто изпълняваше ролята на чист воайор. И пак не бе съвсем вярно...
А лицата? Чии бяха лицата? Не им бе обърнал внимание досега.
- Чакай малко... Това... Това аз ли съм?! – възкликна Дже, взирайки се в собственика на мъжката фигура. Погледът му бавно се премести върху женската и нещо прозрението прободе очите му. Навярно бяха станали кърваво червени.
Там, с всичките си природни прелести, оранжева коса и черни маслинени очи. Бе тя.
- Мън Дзя... – шепотът му излезе като отражение на сладострастния възглас на голото му копие. Тъкмо бе напът да се обърква, защото в такива моменти само объркването би го спасило от асимилиране на каквото и да е, когато То реши да се обади.
- Доста си отивате, не мислиш ли. – излезе иззад него, а по-късно съществото дръзна да му препречи погледа. Очите му без друго бяха така кръвясали, че надали бе способен да види нещо с тях през остатъка от живота си... Дано това да се окажеше само сън. Но всъщност, дори тогава, за душата му нямаше да се намери избавление.
- Ти...Ти си била, нали!!! – изцеди пред зъби, едва способен да свърже мислите си в изречение.
- Само да уточня. Аз съм само мога да натисна бутончето „плей“, но твоето съзнание е единственият упълномощен орган за създаване на сънища. – изрецитира делово Езо, сетне надена някаква нелепа перука на френски съдия от началото на 17 век и хвана някакво малко дървено чукче. – Обявен за Перверзник! – изстреля и чукна веднъж с коравосърдечен поглед.
- Моля? Кой наричаш перверзник, мен ли?! – невярващо се опули насреща на дразнещото същество. -
- Точно така. Всеки с такива мокри сънища е Перверзник! – рече гордо, като че бе откривателя на Америка, или топлата вода.
- Ха!? Значи всеки човек, е перверзник, това се опитваш да кажеш! – сопна се Сънг Дже, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Ти си Перверзник, с главно „П“. Но кой да те вини, с този твой травмиращ живот, даже адреналинът не си ползваш по предназначение, какво остана останалите ти...
- Хей, хей... Затвори си човката...муцуната. Ако има перверзници тук, то това си ти! Да не мислиш, че бих повярвал на думите ти. Никога не бих сънувал нещо подобно по свое желание!!! – посочи потъналите в наслада голи, упражняващи различни пози върху незначителното легло отсреща.
- А кой тогава се наслаждаваше на гледката допреди малко... – поде с дразнещо изтънено гласче мишока, което накара всичката налична кръв на Дже да избухне в лицето му като прегрял локомотив. Навярно вече му течеше кръв и от носа, та и от ушите.
- П-посмей да го кажеш пак! – троснато отвърна, но на секундата обърна гръб на онези две греховни души и съумя да намери някакъв изход от залата, или каквото там беше.
- Перверзник! – чукна още два пъти с чукчето Езо.
-Върви в ада. – измрънка под нос тъмнокосия и побърза да изтрие налудничавите си мисли точно преди да се събуди. Завръщането му в прекрасната реалност не се оказа никак по-приятно от досадната поредица сънища. Започваше с остра болка в главата, навярно причинена от удар при припадък. Всичко му беше като в непрогледна мъгла, но поне успя да хвърли преценителен поглед на местенцето си. Бе му отредено просторно кътче в подземие, навярно на някой вече нефункциониращ затвор. И като че не му стигаше застоялият въздух, изпълнен с миризмата на гниещата миша плът, ами и не можеше да поседне на стола за мъчения пред себе си, защото той бе отреден на Мън Дзя, а него го бяха оставили да си виси прав, закопчан с ръждясали стари окови отпреди век и половина. Що за гостоприемство бе това? По филмите и най-злият похитител беше по-хуманен, пленниците получаваха добри условия и грижи, повечето от тях се радваха на по-вкусна храна от обичайното им ежедневно меню. Кой, по дяволите, бе решил, че ще е интересно да ги пъхнат точно тук? О, знаеше, че когато разбере, виновникът щеше да заплати висока цена за поднесеното гостоприемство. Пък ако му намереше социалните мрежи, щеше да го сталква и хейтва до живот.
- Хахаха, проклетниците имали богато въображение. – възкликна той с някак зловеща усмивка на някой, който е напът да полудее и това е очевидно за публиката.. Капакът на всичко бе, че Мън Дзя и столът ѝ се намираха точно срещу него и Сънг Дже бе чисто и просто принуден да я съзерцава. Точно нея. Тя, очевидно се бе събудила поне половин час по-рано от него, защото стоеше странно притихнала на стария дървен стол с леко протрити, но здрави кожени каишки, които почти се впиваха в кожата ѝ. Най-дългата преминаваше над гръдния ѝ кош, друга през стомаха. По-малките бяха на чифтове, за всяка ръка и крак по една.
- Как са новите ти аксесоари? Пасват ли ти? Да си кажа честно, моите малко сърбят...дано не ми докарат някаква кожна инфекция.- продължи да си философства, което навярно бе крайно неподходящо спрямо ситуацията им, но Сънг Дже не можеше да е дразнещ без причина. Е, можеше, но сега го правеше съвсем умишлено. Мън Дзя не отвръщаше нищо. Сънг Дже се взираше вече няколко минути в празните ѝ сухи очи, оставили един единствен отпечатък от доскорошна съпротива и опити да се измъкне. За пръв път в живота си зърваше толкова мъртви очи. И незнайно как, точно тези тъмни, студени бездни накараха кръвта му да се движи по-бързо във вените му. Нямаше как да е сигурен, че някъде там всъщност ще намери лъчът светлина, който търси от толкова време, но точно тази негова несигурност го караше да иска да се гмурне навътре. Там, надълбоко в тези очи, за да изследва, потърси и открие изгубения им блясък. А защо не и да го върне на мястото си...

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:10 am

Meng Jia написа:Дзя знаеше много добре, че трябва да помръдне; знаеше, че трябва поне да вдигне поглед от бетонната стена и да даде знак, че всъщност е жива. Онази част от нея, която искаше да се бори, крещеше някъде в бездънна яма и гласът ѝ потъваше в небитието. На повърхността беше само отчаянието, което парализираше цялото ѝ тяло, караше съзнанието ѝ да развее бяло знаме и да се загуби в прегръдката на забвението. Дзя копнееше за тъмнината, която краят обещаваше, за спокойствието и липсата. Тя щеше да липсва, щеше да се превърне в поредния нищожен човек, загубил се в историята на света. Нима имаше по-добър вариант от това?
Умът ѝ все повече и повече се предаваше, убеждавайки мускулите ѝ, че няма смисъл да се борят, няма смисъл да мръднат, защото скоро всичко щеше да свърши. Дзя искаше да свърши! Нима не го бе забелязала до този момент? Нима не беше забелязала как сърцето ѝ не прескачаше удар дори когато гласът на смъртта ставаше все по-отчетлив? Стоеше си все така спокойно, застинало в гърдите ѝ, отброяващо времето до дългоочаквания край.
Животът се бе превърнал в едно непрестанно отброяване на оставащото време, защото Дзя отдавна се беше отказала да живее. Не заслужаваше да бъде човек! Не заслужаваше да се събужда сутрин и да усеща слънчевите лъчи по кожата си, докато нейният най-добър приятел гниеше под земята... заради нея. Нима това беше честно?! От онзи проклет момент Дзя бе започнала да губи човешкото в себе си - нямаше кой да тръгне по следите ѝ в емоционалния лабиринт, в който често се губеше; нямаше кой да я върне обратно у дома, в реалността, където тя беше "добре". Имаше само убиване и размиване на границите между вътрешен и външен свят. Дзя се бе превърнала в чудовището, което толкова време бе отглеждала. Малко по малко то я убиваше. Малко по малко тя сама се убиваше.
С празен поглед, блуждаещ из носещите кървави спомени следи, Дзя започна да си тананика песен, която чудовището шепнеше в ухото ѝ.
Sing me to sleep
Sing me to sleep
And then leave me alone
Don't try to wake me in the morning
'Cause I will be gone
Don't feel bad for me
I want you to know
Deep in the cell of my heart
I will feel so glad to go
Дзя бе затворила очи, усещайки единствено кожените каишки, впиващи се в плътта ѝ. Знаеше, че най-вероятно трябва да мисли план за бягство; знаеше, че трябва да измъкне Сън Дже от това пропито от болезнено минало място; знаеше, че трябва да заловят Джи Ън, която вече беше толкова близо (Дзя помнеше смътно как мускулести мъже, напомнящи на горили, мъкнеха отпуснатото ѝ тяло, а пред тях крачеше женски силует с размиващи се черти, от чиито устни излизаха неразбираеми за момичето думи. Едно нещо обаче то със сигурност знаеше - това беше гласът на Джи Ън, жената, чиято глава трябваше да забучат на кол). Да, Дзя знаеше много неща, но беше прекалено уморена.
Леко подрънкване на вериги я накара да наостри слух. Помъчи се да повдигне глава към Сън Дже (беше сигурна, че е той - усещаше топлото му присъствие по кожата си), но се оказа прекалено изнемощяла. Гърленият му глас погали сетивата ѝ и ако можеше, Дзя би се усмихнала.
Онази част от нея, която крещеше на тялото ѝ да се събуди и да заработи, се молеше на Сън Дже да не спира да говори; молеше се ароматът му да остане и да обгърне Дзя като одеяло, да я спаси от ледените ръце на затвора, в който се намираха; молеше се Сън Дже да остане и да я измъкне от онази бездънна яма. Частта от Дзя, която искаше да живее, искаше да бъде в обятията на Сън Дже, защото знаеше, че Сън Дже всъщност е живот.
- Моля те, продължавай да говориш. - измъчено прошепна Дзя, все още борейки се между мирния край и обреченото на страдание съществуване.
Успя да вдигне глава само колкото да запечата лицето на партньора си - ясно изразените му лицеви черти си оставаха все толкова изящни дори когато висеше на вериги като прасе в месарница; дълбоките му очи не се откъсваха от нея, достигайки чак до леденото ѝ сърце; устните му бяха сирени, чиито песни само Дзя чуваше.
Чужди стъпки отекваха в коридорите и с всяка изминала секунда се приближиваха. Дзя присви съмнително очи, преценяйки колко голяма е вероятността това да е моментът, в който всичко ще свърши. Да, може би това щеше да е дългоочакваният край.
Щом стоманената врата с решетки се отвори, Дзя извърна поглед към новодошлите - лицата им изглеждаха много познати, но момичето не беше сигурно къде точно ги беше виждала. Но нямаше и значение. Затвори очи и наведе глава. Не беше готова да се бие.
- Да започваме! - извика се единият на китайски, изчаквайки знак за съгласие от другаря си.
Чу се търкалянето на колелца, отекващо глухо в килията и спиращо точно щом някакъв метал се блъсна в дървения стол на Дзя.
Изведнъж усети тежест върху главата си - нещо подобно на корона (е, надали я коронясваха в момента), от която обаче излизаха жички, чиито краища дращеха слепоочията ѝ. Нещо гумено се озова в устата ѝ, а тя нямаше желание (и сили) дори да се съпротивлява. Следващото, което усети, бе токът, разпростиращ се от мозъка ѝ към цялото тяло като фойерверки, изстрелващи се към небето в една линия и след това разпръскващи се на десетки страни. Фойерверките изгаряха тялото ѝ, а единственото, което можеше да направи Дзя, бе да седи завързана за стола и да чака края. Съзнанието ѝ едва - едва шепнеше името на Сън Дже, молейки се посланието да стигне до него.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:11 am

Ahn Seun Jae

Какво би направил, ако ти остават 3 дни живот? Струва ли си дори да осмисляш отговора на този въпрос? Достатъчно е да довършиш започнатото, дори да е миене на чинии, доглеждане на аниме или поредното порно списание, или просто доизяждане на мъфин с боровинки. След това? Просто живееш така, като че ти остава още неопределено време живот.
Шумното триене на колелца по пода свистеше като ранен звяр в съзнанието на Сънг Дже. Знаеше, че моментът наближава и че трябваше да даде всичко от себе си. Така си казваше всеки велик актьор, който искаше да докосне целият свят с играта си. Так си казваше Дже, когато трябваше да заблуди всеки присъстващ, дори самия себе си. Имаше ситуации, в които нищо не зависи от теб. Тогава ти все пак опитваш да си герой, съзнавайки, че си всичко най-далечно от дефиницията на тази дума.
Секунди след като помещението се огласи от болезнените стенания на Мън Дзя, всички се обърнаха, правейки път на новодошлата. Черните ѝ токчета най-сетне се откроиха във внезапно настаналата тишина. Бе облечена по същият начин, по който Дже я бе видя за последно в онзи офис. Късата ѝ черна пола вяло шумолеше при движението на бедрата ѝ. Косата ѝ отново беше вдигната в прилежен кок, а три черни кичура умишлено висяха като шпиони от покрив. Тя спря само на половин метър от Сънг Дже, в чиито очи тя би могла да прочете съдбата си, стига само да беше малко по-прозорлива.
- Виждам, че преговорите са започнали без моето присъствие. Каква загуба. – отбеляза тя, оправяйки позицията на очилата с черни лъскави рамки, без които губеше онова, което е.
- Тъй като съм жена, лесно успях да намеря слабото ти място, детектив Сънг Дже. – подсмихна се, първа забелязала промяната в изражението му, щом с едно кратко обръщение разкри истинската му самоличност. – Какво? В тайна ли си го пазел? Аз бях наясно, че си двоен агент много преди да постъпиш при нас. Дори предвидих вярно, че ще избереш именно Червената Азалия за тази своя двойна игра. Е, нека официално ти съобщя, че това беше краят. – Тя му обърна гръб с най-демонстративната си походка на хищник, вече захапал плячката си, сетне се отправи към стола, към който бе прикована Мън Дзя.
- Ако трябва да бъда честна с теб, сърце не ми дава да убия един от най-добрите си хора. Дзя вършеше своята работа без грешка, поне докато не срещна теб... Ето още нещо жалко – ти също срещна нея. – довърши с равен, но режещ тон, сетне размаха два перфектно лакирани в червено пръсти и електричеството отново атакува безпомощната жертва. – Сега е време да говориш, ако смяташ да спасиш поне един от двама ви. Искам да чуя адреса на онази прочута лаборатория...
Висок и гърлен смях огласи студеното подземие. Дори успя да надвика стенанията на мъченика. Дори успя да прикове не само вниманието, но и умовете на всички присъстващи. Това не беше просто смях. Беше смях на луд човек. На някой, който няма какво да губи. От древни времена бе факт, че такъв човек можеше да се счита за най-опасното същество.
- Колко жалко, наистина. – излезе измежду сухите устни на гения. Всички откроиха сянката на лудостта, надвиснала върху лицето му. – А аз очаквах, че за толкова време си успяла да разкодираш съзнанието ми. Това е позор! Позор за теб, задето пропиля толкова време в опити, позор за учителя, който те е обучавал за профайлър, позор за цялата Червена Азалия, че е дала на такъв провал толкова широко поле за изява. – говореше с делови тон, в който не се долавяше и капка шега или фалш.
- Надявам се не изпитваш търпението ми в момента!? – атакува с остър тон Джи Ън, все така не забелязала, че подчинените ѝ на своя воля са спрели старинната машина за мъчения.
- Не казвам, че си пълен провал...но го казвам. – усмивката му оголи белите му зъби и това директно замрази косъмчетата по целия гръбнак на секретарката. – Ти... сериозно ли смяташ, че ми пука за това жалко същество? – погледът му за миг засече този на Мън Дзя. Искаше му се, но не можеше да го отдръпне пръв, изчака тя сама да го стори. Вярваше в последиците, но сега не мислеше за тях, защото в момента нямаше кой да го подкрепи. – Сериозно ли смяташ, че милея за живота на един хладнокръвен убиец, наистина ли вярваш, че бих предал единствения си приятел, за да спася свой враг? Аз съм преди всичко практичен човек. Не бих сторил нищо, което не си заслужава. А знаеш ли... – каза той, връщайки погледа си върху Мън Дзя. - На този свят всичко е заменимо... – направи пауза, след което добави заветното. - Ти също. – вече впил поглед в Джи Ън.
Усмивката му озари млечната кожа, по която все така играеше онази негова лудост, която го бе спасявала повече пъти, отколкото можеше да преброи. Но сега не ставаше дума за него.
- Проклето копеле... – изсъска чернокосата, свила ръце в юмруци. Границата на търпението ѝ бе безцеремонно прекрачена и това нямаше да доведе до нищо добро за неканения гост. – Добре тогава... Нека се надяваме, че и твоите органи са нещо лесно заменимо, защото скоро ще ги събираш от земята. – затрака със зъби, пръскайки женска отрова, от най-тъмната, която Сънг Дже бе виждал досега. Последва кратката команда и всички наемници се насъбраха около тъмнокосия като канибали, обградили дългоочакваното си човешко барбекю. Последва вече отдавна предвидения набор от ритници и юмруци на произволни места, докато Джи Ън не даде нов знак за кратка пауза.
- Е, сега на прав път ли съм, просветли ме, детектив! – усмихна се, като от цялото ѝ същество бълваше власт, която всъщност не притежаваше и никога не бе притежавала. Заблудата се оказваше най-големият враг на човек от тези среди. Глухи стъпки отекваха в коридора на подземието. Сънг Дже прочисти гърло, изплювайки локва кръв върху скъпите обувки на чернокосата. Усмивката не слизаше от лицето му. Но вече бе по-скоро тъжна.
- Уви, Твоят път приключва в следващия кадър... – промълви тихо, пропилявайки последните си запаси от въздух, поради което не успя да даде официално предупреждение. Загатването му беше напразно.
Четири изстрела прелетяха във въздуха и Джи Ън приключи своето пътешествие на Земята. Оръжието увисна елегантно в ръката на притежателя си. Очите, жадуващи за кръв се впиха в издъхващото тяло. Последната агония бе като музика за ушите му. Изчака сгърченото тяло да застине завинаги, след което закрачи напред като на забавен каданс. Мълчаливият му поглед сякаш изгаряше всяка част на Сънг Дже, през която преминеше. Тъмнокосият видя онези пламъци на омраза и нужда от отмъщение. И макар точно това у един човек да го ужасяваше, не се страхуваше за живота си. Все още нямаше какво да губи.
- Сънг Дже. – промълви провлачено мъжът, изправяйки прилежно яката на черното си сако. Другата му ръка все още държеше огнестрелното оръжие, чието дуло Дже усети опряно в главата си.
- Да помогна с него? Предполагам с отмъщението ти. – думите излизаха тихо, защото му бе невъзможно да изкара висока октава. Канибалите му бяха изкарали въздуха прекалено много пъти и още се възстановяваше.
- Кажи ми... Боли ли те? – прошепна на нивото на ухото му, сетне запрати дулото на пистолета си към най-ранената част от стомаха му. –Тук навярно те боли ужасно. – отбеляза с нотка на фалшиво съчувствие, на което Сънг Дже се изсмя въпреки, че се задави от болка.
- Ако това е, което искаш да чуеш... Боли ме ужасно. – каза с ирония, правейки чести паузи. Усмихна се мрачно в отговор на погледа, който бе получил насреща. Разбира се, че бе наясно. Този човек никога нямаше да бъде доволен. Дори когато отмъсти. Дори когато адът замръзне. Той нямаше да намери своя така жадуван покой. И това бе нещото, убиващо личността му, всяка човешка останка в душата му.
- Помниш ли моето име? – запита го отново на корейски, със специфичния си мек акцент.
- Хуей Шан. – отговори без колебание. Китаецът се усмихна и Сънг Дже разпозна дребните му трапчинки, както и множеството малки бръчици покрай очите му. Спомен прониза сърцето му. Нямаше по-болезнено мъчение от спомените...
- Хуей Ин, синко, радвам се че си си намерил такъв добър приятел. Сънг Дже, нали мога да ти доверя този хлапак? Грижи се да не върши глупости, става ли? – слънчевата усмивка на Хуей Шан докосна сърцето на тъмнокосия в онзи миг. Усмивката на баща. Нещо, за което той бе копнял през целия си живот. Баща.
- Разбира се, разчитайте на мен, господине. – отвърна, все още захласнат в невъзможни мечти.
- Сънг Дже... Наричай ме татко.За мен си като брат на моя Ин, следователно си ми син. – чувайки това, от очите на Дже се изсипа порой. Тогава за първи път не успя да запази чувствата си скрити, за първи път почувства нещото, което хората наричаха щастие.
- Да ядем, да ядем! – подканиха го, разсейвайки сълзите му.
Нима можеше да забрави онзи ден, онази трапеза, онези хора? Без значение какво се случеше по-нататък, той никога нямаше да бъде способен да ги намрази. Защото споменът бе все така топъл в съзнанието му, защото сълзите му в онзи ден бяха попили образите им по начинът, по който изглеждаха тогава. Никой и нищо не можеше да ги измени, или изтрие.
Имаше само един зъл тиранин, заради когото хората губеха себе си. Това бе животът.
Докато се пренесе в реалността вече се намираше на земята, освободен от ръждясалите окови, от които китките му бяха посинели почти до лилаво. Забеляза, че и Мън Дзя бе освободена от хората на Хуей Шан, който бе нахлузил кожена ръкавица и скоро приклекна до Сънг Дже с неразгадаем поглед.
- Прости на Джи Ън за негостоприемството. – каза той без дори да погледне към мъртвото ѝ тяло. Сънг Дже най-сетне фокусира кърпичката в кожената му ръкавица, с която възрастният мъж изтри кръвта около устните му. Веднага разбра присъдата си.
- С Мън Дзя сте свободни да си вървите. – рече китаецът, помагайки на тъмнокосия да се изправи. Така или иначе трудничко щеше да успее сам, а унижението е незначително, когато знаеш, че си обречен. И все пак опита да приключи с това тук, колкото и да не му се умираше в някаква воняща килия.
- Хуей Шан... сигурен ли си, че няма да съжаляваш, ако не бе убиеш още тук? Помисли добре. Нима просто ще ме пуснеш да си вървя?
- Ще те оставя да изживееш своите три дни. Толкова време ти остава, докато отровата те довърши. Ако решиш да ми кажеш къде е лабораторията на твоят приятел, ще ти дам антидота. Ако ли не, ще я намеря сам. Знаеш, че без теб, доктор Сонг си няма никой, който да го опази.
Сънг Дже се усмихна половинчато.
- Мислех, че имаш да си отмъщаваш и на Мън Дзя. Нима съм грешал?
- Не си. Затова я направих твой партньор. Сега вече е наясно коя е истинската ти самоличност. Зависи от нея дали ще те елиминира като свой враг, или ще те утешава в последните ти дни на агония. – той даде знак на подчинените си, които подхванаха и двамата „пленници“, тикайки ги към изхода.
- Мъжете ми ще ви придружат до изхода. И за да компенсирам неприятното ви посрещане, съм ви приготвил кола. Навярно ще ви е трудно да вървите пеша в това състояние. – довърши и пристъпи напред, за да поведе редицата като истински мафьотски шеф. Всеки би намразил Хуай Шан от настоящето. Всеки, който не го беше срещал в миналото...
- Благодаря за грижите... татко. – другият не се обърна, но забеляза начинът, по който челюстта му се стегна, а челото му се сбръчи. Знаеше също, че не бе гримаса, породен от омраза. Спомените бяха най-жестоките уреди за изтезания... Очите на Сънг Дже се замъглиха и за малко си помисли, че е напът да се разплаче. Когато видя черните петънца навсякъде разбра, че просто отровата му напомня за себе си.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:11 am

Meng Jia написа:Ако чувстваше нещо, освен физическа болка в този момент, Дзя би се разплакала - би паднала на колене, неспособна да удържи вълната от шок, ужас, скръб; би се загубила някъде из пенещите се води и най-вероятно би се удавила. За щастие, годините, прекарани в безразборно убиване, ѝ се отплащаха непрестанно, като елиминираха бързо всяка наченка на емоция... поне на повърхността. Дзя се страхуваше прекалено, за да се впусне по-навътре в душата си, защото знаеше, че там, в тъмна и студена килия (същата като онази, в която допреди малко със Сън Дже изживяваха поредния кошмар), чакаше уплашеното момиченце, чието сърце рисуваше чувства по бетонните стени. Така беше по-добре за детето - не трябваше да вижда бъдещото си Аз с кожа, обагрена в аленочервено, с очи, по-пусти от самотната килия и сърце - по-студено от бетонния под. Момиченцето би се разплакало, би рисувало по стените с тъмни като нощта цветове, би страдало. А нима едно от най-болезнените неща не бе именно омразата към човека, в който си се превърнал? В самотния свят може да мразиш останалите, може да мразиш нещата, които ти се случват, но поне знаеш, че имаш себе си; а какво става, когато дори самият ти се намразиш? Как се очаква да живееш със себе си - с човек, когото мразиш, до края на дните си?
Да, беше по-лесно да не изпитваш нещо - както в момента Дзя не изпитваше нищо, докато гледаше Сън Дже, знаейки, че му остават 3 дни живот. Не можеше да си позволи да изпита нещо... освен може би желанието да го премахне още сега. Така или иначе бяха врагове, би се очаквало, нали? Не изпитваше нищо и когато чу глас от миналото, който дращеше болезнено по стените на килията на малкото момиченце. Значи зад целия този фарс стоеше бащата на партньора ѝ? Това беше отмъщение? Беше честно – живот за живот. Тя обаче не можеше да си обясни защо бяха още живи – с какво бяха полезни?
- Да ни беше убил в тъпата килия. – измърмори под носа си Дзя, подпираща брадичката си с ръка, докато оставяше погледа си да се рее, тук – там попивайки улиците на Китай през прозореца на автомобила. Може би би усещала топлината на дома, на познатото, ако не стоеше до умиращия Сън Дже и ако не трябваше да бъде нащрек за потенциална опасност. Но пък дори и без тези фактори, пак щеше да си намери оправдание за липсата на емоции. Не искаше да приеме факта, че е неспособна да живее със себе си. Лош късмет.
Автомобилът спря плавно, след което замлъкна, давайки знак на двамата ни герои, че тук бе тяхната спирка. Странно – човекът, който беше по петите им доскоро и ги искаше мъртви, показваше такова гостоприемство, че чак им бе осигурил и място за отсядане? Отдих? Последни дни? Кой знае! Дзя не успя да удържи един кикот, породен от абсурдната ситуация. Стисна устни и го замаскира с кашлица, защото беше прекалено странно да се смееш при такива обстоятелства, нали?
- Хайде, господин умиращ лъжец, да видим какви приключения ни очакват на това съмнително място! – саркастично поде тя, недочаквайки един от ходещите гардероби да ѝ отвори вратата, след което слезе тромаво и се огледа.
Зелената площ подразни очите ѝ, шепнейки ѝ, че тя и Сън Дже бяха просто прашинки в един необятен свят. Разбира се, че ще ги зарежат на средата на пуст район! Дзя потърка слепоочия в опит да потуши започващото главоболие. Ставаше досадно да се бори за живота си и за този на Сън Дже (не че за неговия можеше да направи нещо вече). Момиченцето взе черната боя.
- Върви! – побутна го тя напред, след като забеляза видимото недоволство на лицето на Сън Дже. – Това сега е най-добрата ни опция. Има и къщичка- където можеш да умреш спокойно – така че какво повече искаш?!
Въпреки цялото същество на Сън Дже, което крещеше съмнение, Дзя успя да го домъкне до порутената къща (подобие на къща). Явно отровата започваше да действа, тъй като съпротивителните му сили бавно отслабваха, както отслабваше и координацията му. Момиченцето започна да боядисва стената.
- Не е толкова зле, нали? – попита тя, след като влязоха, но не очакваше отговор.
В интерес на истината с изключение на разпадащата се външна мазилка и изоставената градина, къщата беше хубава – дървеният под нямаше дупки, само скърцаше; стените бяха напукани, но не разрушени; имаше две стаи – занемарена кухня с паяжини по шкафовете, както и спалня с двойно легло, което най-вероятно бе изтърбушено и портрети най-вероятно на първите (а може би и последни) обитатели на дома. Беше ли странно, че Дзя любопитно обикаляше с поглед из къщата? Голяма работа – беше по-добре от това да гледа умиращия Сън Дже. С крайчеца на окото си забеляза как се опитва да балансира тежестта си от единия крак на другия. Момиченцето продължаваше да боядисва стената. Кожата на Дзя се молеше за болезнено успокоение.
- Мисля, че трябва да си легнеш. – хвана го от двете страни и го задърпа (доста против волята му) към леглото, което не изглеждаше особено удобно, но пък беше единственият вариант.
Отметна сините памучни завивки на флорални мотиви и натика Сън Дже като шунка в сандвич. Приседна в долния край на леглото и заби поглед в пожълтелите стени, защото не искаше да гледа „партньора“ си. Не сега.
- Знам, че не си във възторг да прекараш време насаме с едно „жалко същество“ като мен, но какво да ти кажа – ако вярвах в съдбата, бих казала „Съдба!“, по-скоро проклятие. Но аз не вярвам, така че майната ти! – Дзя рязко се изправи и тръгна към вратата. Момиченцето запрати четката яростно към стената. Дзя се задушаваше.
Опитвайки се да прикрие треперенето на ръцете, тя се насочи към кухнята в търсене на лед или поне нещо студено. В полезрението ѝ се появи хавлиена кърпа, метната на един от дървените столове. Дзя нервно я нави на топка и я постави в камерата на хладилника, който изненадващо работеше. След 10 минути чакане, придружено от потропване с крак, Дзя се върна със заледената хавлиена кърпа в стаята, където беше Сън Дже.
- Предполагам, че лицето те боли – доста бой изяде. – отбеляза тя, стараейки се да запази непукисткия си тон и поведение.
Сложи внимателно ледената хавлия върху лявото му око, което скоро от червено, щеше да стане синьо и подуто. Позволи си да остави погледа си върху лицето му. Голяма грешка.
И Сън Дже умира. Всеки, до когото се докоснеш, умира. Отмъщението трябва да е твоята смърт.
Гласът на грозното създание, което живееше в нея, се разпростираше под формата на главоболие с кънтящи думи. То увиваше злобните си ръце около врата на Дзя, спирайки въздуха някъде в трахеята. Кожата ѝ крещеше за познатото облекчение. Момиченцето хвърляше четката във всички посоки, оставяйки черни пръски по стените. Дзя усещаше неравномерното си дишане. Момиченцето искаше да излезе от килията.
Дзя свали хавлията от лицето на Сън Дже, оставяйки я до себе си. Момиченцето буташе лицето ѝ към това на Сън Дже. Вече беше толкова близко, че можеше да преброи миглите му, да усети дъха му по кожата си, да види малкото момиченце, чийто образ се отразяваше в очите му. Вдигна трепереща ръка и я постави леко върху бузата на Сън Дже, усещайки топлина и още някакво странно чувство да я завладеят.
- Моля те, не умирай. – измъчено и едва доловимо прошепна тя, взирайки се в очите на Сън Дже, сякаш търсеше уверение, че той ще оцелее, че те ще оцелеят, че бъдещето им ще оцелее.
Нещо топло се спусна по бузата ѝ, капвайки върху гърдите на Сън Дже. Момиченцето спря.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:12 am

Ahn Seun Jae

Какво би направил, ако ти остават 3 дни живот? Преосмисляш целия си живот, търсейки смисълът на своето съществуване, като несъзнателно започваш да си задаваш и въпроси с начало: „Какво, ако...“.
Устните му плахо се докоснаха до нейните, карайки ги да се отпуснат и сами да потърсят желаното още. Усети съществото си като пресъхнал кладенец, който внезапно прелива с вода. Остави се на бедствието да го обгърне, не зачитащ нуждата да си поеме дъх. Прокарваше дългите си тънки пръсти през разчупващите се оранжеви вълни, докато млечнобялата му кожа не се слееше с тази на меката шия на Мън Дзя. Все по-страстно крадеше от чуждия въздух, ставайки все по-алчен с всяка изминала секунда. Знаеше какво ще последва, но за първи път му се искаше да не мисли. За нищо.
Сякаш чужд крясък „Опомни се!“ го върна на земята, в мизерното старо помещение, в бавно умиращото му тяло. Горещата сълза, разтопила се върху гърдите му, сякаш разяде плътта и проникна в органите му, а сетне успя да удави душата му с тихата си скръб. Порой заваля в сърцето му, когато го видя в очите ѝ. Молитвата, тъгата, отчаянието, които не биваше да са там. Чувства, адресирани до него. Всичко това го накара да се почувства далеч по-обречен, отколкото всъщност беше. Целувката и вкусът на устните ѝ трябваше да останат неосъществен спомен, поредното „Какво ако“ в съзнанието му. Защото разбра, че не би могъл да ѝ го причини. Не би могъл да я накара да осъзнава чувствата си към него. Не искаше да я приковава към миналото, защото той вече бе част от него, а му се искаше тя да направи крачката към настоящето. Усмихна се мрачно, защото всичко изглеждаше такова в този миг, а и всяка усмивка костваше все по-големи усилия. Черните петна, премрежващи погледа му, играеха на ту на криеница, ту на гоненица из пространството.
- Не бери грижа за мен. – каза, поддържайки усмивката на лицето си, въпреки че сухите устни се бореха за вечен покой и потрепваха като почти изхабена крушка. Сънг Дже забеляза недоверието ѝ, но побърза да добави. – Не ми е за пръв път, довери ми се. Имам известен опит в тези ситуации.- смигна ѝ, като успя да докара достатъчно чар, за да я успокои, че все още е далеч от мисълта да умре. Щом видя чертите ѝ да се отпускат, мислите му се съсредоточиха върху друг належащ проблем. Обстоятелствата отново си казваха думата.
- Може ли да ми направиш чай? – каза с изражение на човек, на когото наистина му се пие чай, докато всъщност току-що бе изръсил първото, което му идва наум, за да накара Мън Дзя да напусне стаята, минаваща за спалня. Знаеше, че направата на чай ще ѝ отнеме достатъчно дълго време, да не говорим, че бе съмнително дали в тази къща въобще се намираше нужната консистенция, макар че ако питахме китаец, всеки див храст ставаше за чай.
Мън Дзя кимна и без да промълви нищо, освен едно глухо „веднага се връщам“, тя излезе и затвори бавно вратата. Непосредствено след напускането ѝ, човекът, когото Дже следеше скрито с периферното си зрение, най-сетне влезе през прозореца с прецизна безшумност. Дже си помисли, че е просто надзирател, изпратен от Хуей Шан, за да му докладва последните дни агонизиращи дни на гениалния му враг, но след като прочете странната нотка на молба в очите му, за миг остана неочаквано изненадан.
- Трябва да ѝ помогнеш. – прошепна тихо, заковавайки се до пожълтялото перде. Лъчите хвърлиха сянка върху лицето му, докато погледът му се преместваше от Дже върху собствените му, отпуснати около тялото яки ръце. – Трябва да дойдеш с мен. Знам, че само Ти можеш да я спасиш! – отново впери поглед в другия, вече разпознал чертите му.
- Не разбирам. Ако Хуей Шан наистина не те е изпратил при мен... – недоумяващо загатна Дже, докато не бе нетърпеливо прекъснат.
- Обичам я. – твърдо и непоколебимо изтръгна между зъбите си китаецът. Въпреки разваления му корейски, простичките думи добиваха неимоверна сила и проникваха дълбоко в съзнанието на Сънг Дже, който си изясняваше работата. – Аз и Сонг Хе Ин израснахме заедно, като брат и сестра, под опеката на шеф Хуей. Но с течение на времето, дори знанието за забраната на чувства, не ми попречи да се влюбя в нея. Не искам да я загубя, въпреки че никога не е била моя. Просто за мен тя е по-важна от собствения ми живот, затова трябва да дойдеш с мен! Времето ѝ изтича.
- Достатъчно. Ще дойда с теб. – отвърна и се запъти към другия без да добави нищо повече, докато двамата не се стигнаха до колата му.
- Как ти е името? – запита Сънг Дже, докато двамата пътуваха към болницата, където беше Хе Ин.
- Моето име?Джу Хан.
- Джу Хан... Какво се е случило с Хе Ин? Нима и тя е била отровена от шефа ти? – не можеше да замълчи, докато не потвърди всичките си логически обяснения за появата на това момче и молбата му. Все повече му се искаше да греши, това да е първата грешка в живота му. Така търсеше облекчението от това да не е прав за нещо, което още не вярваше, че се случва. Нима Хуей Шан бе отишъл толкова далеч? Нима бе предсказал дори единственият коз, който Сънг Дже крие в ръкава си? Не се случваше!
- Така е... – с помръкнал глас му отговори китаецът, опитвайки се да задържи пълна концентрация върху шофирането. – Отровил я е преди почти два дена, но тя отказваше да ми каже как да я спася... Докато болката ѝ не стана непоносима...- той стегна мургавите си пръсти около волана. – Лекарите са с вързани ръце, защото не разполагат със самата отрова, за да изследват консистенцията и да открият антидот. Опитах да я открия сам, преобърнах целия офис на шеф Хуей, но единственото, което получих накрая, е заповед за елиминирането ми.
- Колко умно от твоя страна. – не се сдържа да изсумти Дже. – Би трябвало да познаваш собствения си шеф. Той не би допуснал сам да провали собствения си план. Винаги е бил безупречен в планирането, но не е било само това... Оказа се, че умее да кара противниците си да го подценяват, което му позволява да разкрие и всеки техен коз. А как Хе Ин е узнала? – попита, възпирайки опитите си да гадае повече, защото почувства как мозъкът му дава на късо и се предава след ударна вълна на главоболие. Черните петна отново му напомниха за предизвестения му край, който вече не му се струваше, че може да заобиколи. Сякаш последният му тунел за бягство току-що бе затрупан от свлачище и смъртта го очакваше там, поседнала тихо на хладните късове скали.
- Не, тя ми каза, че само баща ѝ, доктор Сонг, би могъл да знае за отровата и антидота, затова успях да намеря номера му в контактите ти, докато те разпитваха и му се обадих. Той знаеше. Той ми каза, че си взел антидот със себе си, преди да напуснеш лабораторията му.
- Не е казал нищо повече? – запита с леко колебание тъмнокосия, усещайки едрата пот, избиваща на челото му. Дотук беше с нормалното му състояние. Сякаш всичко се променяше, когато осъзнаеш избора си.
- Каза само, че вярва в твоята преценка, че ти вярва безусловно.
- Джу Хан...Телефонът ми още ли е у теб? – попита нещо, на пръв поглед напълно отклоняващо се от темата.
- Да, ето. – отговори простичко и му го подхвърли без да отклонява поглед от предното стъкло. – Почти стигнахме до болницата.
- Не се тревожи, ще я спасим. – Дже се загледа в бързо преминаващия пейзаж, размазващ се пред очите му подобно на спомените от миналото в съзнанието му. В този миг се питаше дали би го сторил, ако не беше дъщерята на доктор Сонг. Дали би обрекъл себе си, за да спаси случаен човек. Съмненията бързо го изпълниха и в онзи миг осъзна, че няма нищо геройско в постъпката му.

Часовете се точеха като месеци. Сънг Дже не спираше да броди по пустите закътани улички на малкото морско градче, стискайки телефона си в едната ръка, а другата, заровил в джоба си, където му се намираха някакви пари колкото за храна. Движенията му ставаха все по-забавени и мъчителни, но той не искаше да се спира. Знаеше, че няма шансове да избяга от съдбата си, но с непримиримия си инат поне се чувстваше на една идея по-далечно и уютно местенце.
- Глупчо...Не осъзнаваш ли, че така сам правиш услуга на г-жа Отрова. – изведнъж се обади съществото-покровител, надвесено над рамото му.- Съветвам те да спреш. – рече някак плашещо сериозно летящата мишка.
- Езо...Знаеш, че не мога да спра. Ще е еквивалент на това да се предам. Знаеш, че не мога. – за първи път от много време насам я наричаше с името, с което му се представи при първата си поява. Това накара създанието да опули очи насреща му, а после се появи и ефекта на поруменели бузки, което изглеждаше неоспоримо странно.
- Защо? – поде животинката като изпълни с детско любопитство големите си очи. – Защо да не се предадеш? Трябва да осъзнаеш, че този път не предпазваш себе си, а се самоунищожаваш. И да се предадеш, не е необходимо да се сбогуваш със света.
- Не разбирам смисъла на думите ти. Аз...знаеш какво. Но най-големият ми проблем е това, че... не искам. Не искам да си призная, но имам някакво подобие на живот, който не ми се иска да изоставям точно сега. Не искам да си призная, но има хора, които имат значение за мен, и знам, че това е двустранно, въпреки че никога няма да заслужавам обичта им. Мислех, че съществуването ми така или иначе няма значение за света, но сега има значение за самия мен...
- Защото никак не те бива в сбогуванията. – отбеляза Езо с нежна малка усмивчица. Незнайно защо сега се бе сдобила със смешно зализана прическа, тефтерче химикалка, както и онези стари огромни очила с черни рамки. В момента очевидно се вживяваше в ролята на психотерапевт. – Постоянно гледаш към телефона си. И двамата знаем, че искаш да ѝ кажеш къде си... Искаш да я видиш...
- Стига. Престани да ми казваш неща, които знам. Ако я видя сега, ще бъде навярно непоносимо болезнено и за двама ни.
- Помисли си добре. Скоро..
- Знам. – прекъсна Езо, като най-сетне приседна някъде. От това, което усещаше, беше на някакви скали, леко галени от морските вълни. – Но не искам да се сбогувам.
Покровителката му замлъкна за момент, осъзнала, че отровата вече бе засегнала зрението на Сънг Дже и в момента той бе неспособен да види нещо. Само преди минута красивото начало на залеза избледня и изчезна пред очите му.
- И все пак се предаде, а, друже. – мишеподобието сякаш се усмихваше, вперило поглед в дисплея на мобилния му. Съобщението бе изпратено.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 7:14 am

------------ПРЕДИСТОРИЯ ОТ СРЕЩАТА ИМ----------

Meng Jia написа:Огнени коси, играещи във въздуха; токове, отекващи в празния коридор, създавайки усещане за празнота, може би пустиня; мек аромат на теменужки, витаещ около женска фигура с високо вдигната глава - всичко това дали щеше да стресне новобранеца? (е, като изключим теменужките, разбира се - ароматът им не действаше точно като оръжие.)
Дзя стегна хватката си около бежовия картон в ръцете си и прокара поглед през буквите, обагрящи фона: "Ан Сън Дже". Tова беше новобранецът, за когото тя отговаряше... или по-скоро ѝ бе натресен без нейно предварително знание и съгласие. Сякаш си нямаше друга работа, че сега трябваше и бавачка да става. Та тя беше терорист, боравеше с опасни оръжия и отнемаше животи - не се занимаваше с обучаване на бебета, които витаеха в облаците и не бяха наясно в какво точно се забъркват. Дзя поклати неодобрително глава и въздъхна с досада. Не ѝ се занимаваше с нещо толкова сухо, толкова отегчително - искаше да излезе на мисия, да усети тежестта на оръжието в ръцете си, да чуе изстрелите, да усети адреналина от това да си играеш на Бог. Все пак затова бе влязла в Червената азалия (една от причините де, но по-съществената ще оставим за по-нататък).
Девойката отвори вратата и с безизразно изражение влезе в конферентната зала, където я очакваше новобранецът. Това, което обаче накара чертите на лицето ѝ рязко да се изкривят, беше наглостта, която новодошлият бе проявил. Дзя изскърца със зъби, стискайки очи в опит да не избухне. Още от първата секунда ѝ се искаше да го убие.
- Един съвет: ако искаш да оцелееш тук, се научи, че никой... никой не смее да заема мястото ми, където и да е. Това се отнася и за тази зала - ще те помоля най-учтиво да станеш от стола ми... преди да съм те убила. - изсъска му тя с равен и леден тон, който целеше да смрази кръвта на нехранимайкото.
Яростни токчета раздраха въздуха и за секунди Дзя беше при момчето, убивайки го с поглед. В очите му обаче се четеше арогантност и нещо, което Дзя разкодира като "Накарай ме да стана!". Точно това ѝ трябваше - бързо пльосна картона на бюрото и с ловко движение хвана ръката на новобранеца, извивайки я в противоположната посока.
- Ако не станеш, ще ти сритам задника без да ми мигне окото. Ставай!
Самодоволна усмивка затанцува по лицето на Дзя, щом момчето най-накрая се отказа и стана от кожения стол. Трябваше да се научи да се подчинява на командите на по-висшестоящите. Ако още от сега се проявяваше като бунтар и не спазваше правилата, нямаше никакво място в Червената Азалия - все пак цялата организация се крепеше на дисциплина и изпълняване на заповеди. Иначе щеше да настъпи анархия, а Дзя нямаше да позволи това да стане само заради някакво хлапе, което не знае как да се държи в официална среда.
- Така, след като уточнихме това малко недоразумение, предплагам да се залавяме за работа. Имаш много да учиш. Дано го научиш преди някой да те убие. - толкова много искаше да го сплаши, искаше да го накара да побегне с крясъци и да не се връща. - Седни ето там. - посочи с поглед стола, намиращ се в другия край на стаята. Искаше да поддържа голяма дистанция - и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Това някой да е близо до нея, да усеща присъствието му на сантиметри, я ужасяваше - беше си изградила безопасно бомбоубежище и не позволяваше на никого да припари до там. Всички в Червената Азалия знаеха, че когато говориш с Мън Дзя, трябва да си на разстояние от нея... или нещата биха загрубели.
След като Сън Дже седна на отреденото му място, Дзя зае своето собствено и отвори картона, като че ли написаното там я интересуваше.
- По написаното тук мога да кажа, че имаш завидни умения в повечето дисциплини. Показал си задоволителни резултати и на тестовете. Изглеждаш като ценен кадър, затова отсега те предупреждавам - не си прави оглушки, не мисли, че можеш да минеш метър само защото си добър! Тук си, за да служиш на организацията, а това значи да изпълняваш заповеди, това значи да се подчиняваш. Ако не можеш да си укротиш бунтарския нрав, нямаш място в нашите редици. Моя работа е да те наблюдавам, да те напътствам и да преценя дали имаш бъдеще при нас. Ето защо ще е добре да ме слушаш. Не разбирай погрешно обаче - не съм ти майка и нямам никакво намерение да се грижа за теб. Не ме интересува дали си болен, дали си със счупен крак или в кома - щом те извикат, идваш. Не ме интересува и душевното ти състояние - оправяш се сам. Моя грижа е единствено да те опазя жив на мисии, затова ще е добре да ме слушаш. - Дзя отново носеше безизразната маска на лицето си и се стараше гласът ѝ да е равен и монотонен, все едно чете инструкции за кухненски робот. Но пък това не си беше далеч от истината - всички те бяха роботи, програмирани да убиват мишената, те бяха оръжието, само че с биещо сърце и топла кожа. Разумът, още по-малко чувствата, нямаха работа там. Именно затова на Дзя ѝ харесваше толкова много професията - превръщаше се в ледена машина за убиване, без капчица вина, без капчица колебание, без чувства. А колко по-хубав бе животът без чувства и мисъл! Нямаше безсънни нощи, в които да се въртиш в леглото и да се чудиш дали си струва да живееш; нямаше го онова чувство за вина, че не заслужаваш да си тук; нямаше нищо друго, освен студени оръжия и изстрели.
- Знаеш в какво се въвличаш, нали? - Дзя изчака увереното кимване на Сън Дже преди да продължи. - Хубаво, защото веднъж влезеш ли в системата, няма как да излезеш... поне не и жив във всеки случай. Трябва да си наясно с риска, който поемаш, започвайки при нас. За Червената Азалия ти си просто машина за убиване, която случайно е човек. Забравяш за съвест, вина, страх и всички чувства и мисли, които биха попречили на изпълняването на една мисия. Нямаш право да чувстваш, нямаш право да мислиш, да рефлектираш върху вътрешния си свят - ти съществуваш само за да убиваш. Ти си просто пионка, която много лесно може да бъде премахната от полето, не го забравяй. Ще се задържиш по-дълго в играта, ако следваш напътствията ми и се подчиняваш на всичко. Имаш мисия, имаш мишена - отиваш, убиваш и си тръгваш. Ясно ли е? Няма да ти обяснявам как да се прицелваш, кои места са най-подходящи за атака - всичко това трябва да го знаеш. Просто запомни едно - не си човек, а машина за убиване. Нещо неясно? - Дзя повдигна вежди в очакване момчето да проговори. Опитваше се да разчете лицето му, но единственото, което виждаше, бе своето собствено отражение - същите безизразни черти на лицето, същата студенина, която тя излъчваше. Може би все пак нямаше да го убива още първия ден.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 7:15 am

Ahn Seun Jae

Протърка пръсти, сякаш му беше студено, сетне ги скръсти плътно отново, оставяйки погрешното впечатление, че слуша заинтересовано и съсредоточено какво му се говори от отсрещната страна. Деляха ги около шест стола, за Дже чувството бе подобно на коледна вечеря с баба му, английската му баба. ТЯ бе една наистина мълчалива жена и дори по празниците подобна тишина бе достатъчна да нажежи атмосферата около пълната с храна маса. И все пак поне не говореше само, защото някой ѝ бе наредил. Затова можеше да я признае, защото и той самият не си падаше по празните приказки. И като заговорихме за такива, формалностите влизаха в същата категория. Сън Дже започна да размишлява за свои си работи, като не откъсваше безизразния си поглед от този на секретарката... Чакай, тя навярно не беше секретарка, въпреки че доста приличаше на такава. Предполагаше, че не трябва да ѝ го казва, защото щеше да си изяде боя. Женската гордост бе сред най-сложните проблеми на човечеството и се редеше редом до сериозни въпроси като глобалното затопляне. Дже дълги години се бе занимавал с изучаването на психологията, в частност тази на жените, и отлично знаеше, че едно то най-неунищожимите неща бе именно женската гордост. За откровения човек да води разговор с жена бе като да ходи на въже с дебелина 1 сантиметър, земята под което бе покрита с невидими експлозиви. За умният човек, или просто човек, на когото още му се живее, не представляваше особена трудност да се въздържа от каквито и да било откровения в присъствието на жена. Но те, жените, от своя страна вярваха, че за тях няма нищо забранено. Често вярваха, че притежават важността и неприкосновението, което дори боговете не притежаваха. Това обаче им печелеше нищо повече от репутация. Едно лице. Не беше ясно и колко дълго бяха способни да го запазят, особено ако копнееха някой да го разруши вместо тях. Дже се заклатушка плавно и леко на стола си, събеседвайки наум със себе си и може би донякъде със своя покровител Езо.
Мън Дзя, ако помня правилно, но името е без значение. Жена от втория тип. Изградила си е невероятна защита срещу всички видове атаки. Интересно дали преди си е патила от очен контакт, например... Спазвайки подобна дистанция очевадно се бои от близостта на когото и да било, но и подхожда напълно логично като за жена. Прекалената предпазливост обаче говори, че няма толкова силен контрол над ситуацията, а само пледира за това. Разбира се, това е маска, която не представлява интерес за мен. Въпросът е онова, което стои зад нея. Навярно смята, че огромната дистанция няма да позволи на никого да разбере същността ѝ, истинското ѝ аз. Разбираемо, предвид професията. Но тази тактика е твърде открито предупредителна. Предупреждава, че там се крие нещо толкова крехко, затова бива бранено със зъби и нокти от същата тази гордост. Това би обяснило напълно всички открити предупредителни знаци на тялото, както и на заплашителната интонация в изказа.
„Не искаш да си имаш работа с мен” бяха любимият типаж на Сън Дже. Именно тях искаше да наблюдава повече. Това щеше да въведе невиждан прогрес в изследванията му и днес за първи път от много време насам, той се радваше, че вижда някакъв напредък и в личните си интереси. Хобитата му всъщност бяха много, но откакто получи мисията нямаше време за нищо, освен да прилага актьорските си умения. Но изучаването на психология за него бе нещо повече от хоби, забавляваше го и му носеше неутолимо удоволствие, което студените черти на лицето му никога не изразяваха, но то беше там. Просто чувство. Удовлетворение.
– Имам въпроси, но не са свързани с правилниците, затова смятам, че не представляват интерес за теб. – облегна се плавно на стола си, а погледът му за първи път направи бърза обиколка около Мън Дзя. – Предполагам днес си разбрала, че са те изиграли с палтото и затова си така ядосана. Оттук виждам, че си отрязала етикета, сигурно от яд, че не си могла да го върнеш. – забеляза как изражението отсреща се променя след всяка казана дума, което предвещаваше само лоши последствия за него, но той остана все така вътрешно спокоен, отправяйки поглед към нея. Ръката ѝ инстинктивно не се сдържа да прикрие дефекта на дрехата, което откри малкото листче със записки за Сън Дже, очевадно набързо нахвърляни.
- Разбирам, че и ти не си знаела за новата си задача на отговорник до днес, така че навярно и за теб е просто една досадна формалност, която ти е дошла в повече. Знам, че в чантата си имаш лек срещу изострени нерви. – стрелна бърз поглед на подаващата се кутия, чиито инициали водеха към една от големите вериги сладкарници в страната. Митът, че сладките изделия бяха слабост на много жени, бе отдавна оправдан. Каквото и да правеше човек, за да прикрие същността си на такъв, той все пак си оставаше човек от плът и кръв, с чисточовешки нужди и...слабости. Нямаше как да е другояче. Никой не би могъл да избяга от изкушенията, които светът и животът предлагаха. Това бе най-истинското от всички оръжия, именно този факт. А психологията си служеше с все такива неща, на пръв поглед сухи факти, но такива, които веднъж разкрити, не можеха да бъдат отречени.
- Навярно не приемаш чужди съвети, но смятам, че имаш нужда да се подсладиш и да се отпуснеш...поне малко. И за мен, повярвай, нямаше нужда от празните формалности, които ти бяха връчени да ми декларираш, защото още вчера ми изпратиха същият документ. Надявам се си вече спокойна, че няма опасност да не съм запомнил златното правило „бъди машина за убиване в човешка форма”. – не сдържа леката си крива усмивка след края на цитата си. Не помнеше колко пъти го бе изрекла тя, но определено бяха повече, отколкото щеше да успее да преброи на пръстите си. А отделно, всичкият този фатализъм, който излъгваше Дзя, всъщност бе нейният устрем към предизвикателствата. Но докога щеше да заблуждава себе си, че всичко, което търси бяха хладните патрони и безжизнените трупове? Едно беше ясно, жените не можеха да се заблуждават задълго. Особено, ако се сблъскат с някой, решен да им покаже какво всъщност търсят.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 7:15 am

Meng Jia написа:Дзя се чудеше кого да убие първо - Сън Дже, който с всяка секунда увеличаваше желанието ѝ да му отреже езика, или някой от висшестоящите, който очевидно бе забравил да спомене, че такъв брътвеж като уводната реч бе напълно излишен. Днес светът явно беше срещу нея - жалко, че нямаше право да се справи с проблема, както тя искаше. Не можеше да изтича в любимата си стая недалеч от залата и да усети приятната студенина на мъртвото помещение – там имаше само студени оръжия, подканващи я да вземе някое и да действа, разчитайки единствено на тялото си. Ако трябва да сме честни, копнееше за студ и мрак – за познатата ледена прегръдка, в която се чувстваше защитена и която припознаваше като своя изгубена сестра; за успокояващия мрак, в който можеше да се загуби като сянка, като привидение и да остане незабелязана. В онази стая с оръжия Дзя се чувстваше както се чувстваха хипитата сред природата – едно със снайперите и обикновените пистолети. Беше едно с пълнителя, където лежеха ключетата за щастие; беше едно с цевта, откъдето се носеше ароматът на поредната успешна мисия.
Девойката усети как пръстите ѝ неволно се бяха свили в юмрук, а ноктите ѝ се забиваха болезнено в дланта. Може би трябваше да ходи на курсове по йога? Медитация? Курс за справяне с гнева? Дзя не беше много сигурна как и защо това грозно чувство тровеше толкова бързо цялото ѝ същество – знаеше, че не го харесва през 99% от времето, а в останалия 1% го канализираше чрез убиване. Това беше добър метод за справяне, нали? Вършеше си работата, докато се лекува. Всички печелеха, нали?
Дълбоко вдишване. Бавно издишване. Никой не трябва да умира. Всичко е наред. Дзя отпусна пръстите си плавно и отправи поглед към онзи нахалитет, чиято глава си представяше пръсната като изпусната на земята диня. Не трябваше да му позволява да си играе с нервите ѝ по този начин – все пак отговорник ли му беше, или някаква кукла, която може да размята както си иска?!
- Хубаво е, че не си забравил правилото – няма значение, че си просто профайлър, щом си в Червената Азалия, ставаш инструмент. – ако трябваше да сме честни, Дзя току – що разбра, че Сън Дже всъщност е профайлър, а не наемен убиец като нея. Може би трябваше да прочете по-внимателно досието му. - Би било хубаво и да не се опитваш да ме анализираш и да смяташ от какво имам и нямам нужда. Не използвай психологическите си номера върху мен. Не мисля, че съм обект на изследване, права ли съм?
Момичето мразеше това – хора да се опитват да я анализират, да искат да достигнат до част от нея, която беше толква добре скрита, че самата тя не бе сигурна дали изобщо съществува (всъщност съществуваше, но беше по-изгодно да се отбягва). Дзя не беше убедена в причината, поради която беше такава, каквато беше – може би беше обучена да спазва здрава дисциплина и мотото „бъди просто машина за убиване“ се бе всмукало в кожата ѝ, превръщаше я в машина и извън работа; а може би всичко се дължеше на онзи ден, в който за пръв път чуждата кръв, смесена с нейната собствена, я бе накарала да застине за миг - стъклените ѝ очи, пълни със сълзи, бяха твърде тъжни, за да заплачат. Той, същият този той, който я анализираше постоянно и се опитваше да ѝ помогне; същият този той, който държеше ръцете ѝ на безопасно разстояние всеки път щом посегнеха към остър предмет; същият този той, чиято кръв беше по белязаните ѝ от миналото и настоящето ръце. Защо хората я анализираха?! Защо просто не я оставеха да оцелява и не стояха по-далеч от нея? Това бе единственият начин да оцелеят!
- Ходи си анализирай мишените. – промълви едва – едва Дзя, но не бе сигурна дали говореше на Сън Дже или на призрак. Последва леко прокашляне в жалък опит да прикрие следите от думите. – Ако нямаш въпроси, и аз нямам какво да добавя. Кабинетът ти би трябвало да е надолу по коридора – ще видиш табелка с името си на вратата. Най-вероятно на бюрото ще те очакват папки с потенциални мисии... знаеш си работата. Свободен си. – издекламира тя със същия равен и леден тон, който се стараеше да поддържа през целия разговор (както и през цялото време, което прекарва в тази сграда де) и направи жест с ръка към вратата. Побърза обаче да я върне обратно до тялото си веднага щом усети конвулсиите, които я разтърсваха. По дяволите, имаше нужда от шоколад или от другия си метод за справяне с емоции – метален и остър метод, който далеч не бе толкова приятен като сладкото.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 7:17 am

Ahn Seun Jae

Все така съсредоточен върху своите си анализи, другото полукълбо на мозъка му, отговарящо за движенията му, го накара да се изправи от стола си. Не, това не бе по командата на отсрещната персона. Отново обаче заблуждаваше, че бе именно така и Дже щеше послушно да последва съвета на отговорничката си, като напусне конферентната зала. Припомняйки си изминалите няколко минути, които дадоха старта на запознанството му с Мън Дзя, просто не успя да сдържи усмивката си. Съвсем се бе предал и сега устните му оформяха обърната дъга. В същото време младежът крачеше с отмерени стъпки към големия луксозен стол, на който се ме настанила госпожицата. Допреди секунда не му беше хрумвало как ще я нарича, но сега едно подхождащо ѝ словосъчетание изникна в съзнанието му. Ледената кралица. Донякъде вече изтъркано, но пък лесно запомнящо се и пасващо на хладното ѝ амплоа. Но онова, което току-що направи ледената му кралица някак специална бе начинът, по който опитваше да контролира гнева си. Определено не ѝ беше лесно, особено щом имаше някой като Дже за опонент, но въпреки това твърдо отстояваше да запази правото да получава нужния респект от всички останали. Това бе нещо, на което Сън Дже открито се възхищаваше. Затова и се чувстваше така удовлетворен от прекрасната възможност, която съдбата му предоставяше – да си партнира с жена. При това не с коя да е жена, а с Тази жена. Той бе не просто късметлия, а тя не просто джакпот.
- Вече разгледах офиса си. – промълви след относително дългото си мълчание. Тези два метра, които бе извървял, за да стигне до нея, му се сториха като цяла вечност. Сякаш моментът премина като на забавен кадър. Но виждайки внезапния шок в очите ѝ, щом нахлу в личното ѝ пространство, навярно и за нея чувството е било не по-различно.
- Виждам, че още не си прочела целият протокол, пратен от Шефа. Надявам се имаш време да го погледнеш сега. – каза, поставяйки на масата пред нея черната папка, която държеше досега. Наслаждавайки се на пронизващия ѝ поглед, недоволен от близостта му, той най-спокойно насади задните си части върху един от съседните столове, кръстосвайки ръце. Нямаше шанс да пропусне изражението, което предстоеше. Знаеше, че не бива да се забавлява на чужд гръб, но това бе част от работата му – анализирането на всяка частица от личността на човека, та нима бе престъпление работата са ти доставя удоволствие и да те забавлява? С един куршум два заека, както му е приказката.
- Написано е, че ще ме наблюдаваш и едновременно асистираш в моите мисии, но нека изясним какво се разбира под второто. Няма да те моля за невъзможното – да се доверяваш на преценката ми, но бих желал поне да я зачиташ. С прости думи – независимо от това, че съм нов тук, а ти с вече утвърдена позиция, нека се придържаме към равенство в отношенията си. Така успешните резултати ще идват по-бързо и с възможно по-малко главоболия. – направи пауза, оставяйки Ледената кралица да се съсредоточи върху четивото в ръцете си. Можеше да долови с задоволно доброто си периферно зрение треперено на целите ѝ длани, както бе забелязал и белезите, оставени от доскоро впитите в меката кожа нокти. Наистина бе на ръба, а нервите ѝ навярно бяха докрай обтегнати. И ето че с всяка следваща секунда безстрашния Дже невинно и цивилизовано я провокираше да избухне, да освободи целия си насъбран гняв. Естествено, той нямаше гаранцията, че ще може да се спаси от него, от така легендарния женски гняв, но въпреки това поемаше риска. Този риск винаги си заслужаваше и без него в картинката един профайлър нямаше как да се нарече истински профайлър. А тук, в Червената азалия, наистина имаха нужда от един истински профайлър. Защото винаги имаше мистерия, която трябва да бъде разплетена. Винаги имаше враг, чиито непредвидими ходове трябваше да бъдат разгадани. Още преди стъпването си тук, Ан Сън Дже бе разбрал, че хората тук имаха едно слабо място и това бе липсата на специален профайлър. Такъв, който може да се справи с всяка по-специфична ситуация. Какъвто бе Сън Дже. Не че го казваше,... но го казваше. Знаеше добре, че бе избран от шефът на шефовете тук. Знаеше добре, че той бе разбрал за необикновените му способности да анализира, да пробива всяка черупка на хората. Това и търсеше, някой, който може да разчита чуждите мозъци като отворена книга. Това да имаш такъв кадър на своя страна си бе като да си намерил златната кокошка. Ето защо още от стъпването си тук Дже се чувстваше като специалното допълнение в антуража на Шефа на шефовете. Бе вторият му ден тук, а вече дори си имаше асистентка, която реално щеше да му бъде подчинена, макар и още да не го осъзнаваше. Разбира се, трябваше да се отбележи, че знаменитият профайлър не бе във възторг от важността си, просто знаеше, че им бе нужен повече то всичко. Особено след мистериозните изчезвания на членове от екипа, които шефовете умело прикриваха, но докога... Дори една престъпна организация имаше нужда от хора, които да разследват. Защото ето че се случваха необичайни проблеми като вече споменатият, които не можеха нито да бъдат разгласявани, а трябва да бъдат разрешени. Това бе роля, пасваща само на онзи, свикнал да извършва чудеса, скрит зад сенките на тъмната завеса. И тук завесата играеше ролята на тайните. Тайните, които съществуваха винаги и навсякъде.
Снощи бе прекарал почти безсънната си нощ в анализиране на случаите на изчезналите мафьоти, повечето от които бяха обикновени и не особено изпъкващи наемни убийци. Две неща бяха общи между тях досега: първо – всички те бяха членове на едва и съща престъпна организация, и второ – няма никакви следи от деня на изчезването им до настоящия момент, които евентуално да водят към отговор на въпроса „Какво се е случило с тях?”. Второто бе наистина озадачаващо. Преглеждайки подробно всичката информация, която бе останала скрита за останалите членове на Червената азалия, Сън Дже не намери нищо. Никаква следа. Сякаш някой доста прецизно се е погрижил да заличи въпросните хора от историята. Загадката ставаше все по-интересна, защото колкото повече анализираше известните Х в уравнението, толкова имаше чувството, че пропуска същественото, че то е пред очите му, но се изплъзва ловко пред погледа му. Това чувство го накара да предположи, че който и да стоеше зад това, доста приличаше на него самия. Действаше в точния момент. Бързо, без да пита, без да отчита страха и възможността от провал като фактор. И това го правеше нагъл и подигравателен за всеки враг, без да е такъв по същество. Начинът, по който прилагаше уменията си така напомняше на тъмнокосия за самия него, че за миг го ледени тръпки обзеха тялото му. В следващия миг обаче съзнанието му бе по-будно от всякога, осъзнавайки, че това бе чакал през целия си живот. Да се срещне с някой като него. Да премери силите си с достоен противник. Почувства се готов. Готов за събитието, което щеше да бележи живота му. Независимо какъв щеше да е краят. Независимо дали щеше да излезе победител или губещ... Тази игра щеше да е началото на нещо ново. Усещаше възкачването си върху ново стъпало, на което досега беше нямал причина да стъпва.
Дали бе възбуден? Разбира се, като това включваше безкрайно ужасен и ентусиазирано нетърпелив в същото време.
Прокашля се, за да получи цялото внимание на новия си асистент-колега, колега-асистент. Знаеше, че тя отдавна бе прочела страницата, в която се взираше вече от около двадесет минути, но очите ѝ продължаваха да се връщат невярващо към думата „асистирам” , спомената няколко пъти в последните редове.
- Нека дам кратък пример как ще протичат мисиите ни. Аз проучвам мишената и изготвям план за действие, а когато дойде твоят ред да действаш, просто се съгласуваш с моята преценка. Накрая мисията е успешно изпълнена, аз съм направил своя анализ, ти си изстреляла своя куршум и всички сме доволни и щастливи. Смятам, че този вариант ще ти хареса. – завърши и се изправи отново от стола си, заобикаляйки масата, а редом с нея и бъдещата си партньорка в престъпленията.
- Последната страница има бележка отзад. Това е мястото на утрешната ни среща. Ще ти пратя подробностите по мисията по имейла. Засега е това, ще се видим утре. – завърши каквото имаше да казва и напусна помещението без да се обърне. От една страна бързаше да свърши тук, за да продължи да дълбае по случая си, а от друга чувстваше, че ако се обърне няма да иска да си тръгва толкова скоро... Изпитваше леко раздвоение и не можеше да прецени към кое таеше по-дълбок интерес. Дали към мистерията, която му предстоеше да разгадае, или към новата си партньорка. Ако трябваше да бъде честен, Мън Дзя представляваше една не по-малко вълнуваща мистерия.Съжаляваше, че нямаше как да е честен с нея, защото дори тя не можеше да узнае за истинската мисия на Сън Дже. Той бе изрично предупреден, че всичко това, цялата същност да случаите, по които щеше да работи, ще се пази само между него и шефовете. Затова не можеше да си позволява моменти на слабост или разсеяност. Трябваше да заблуди всички, но не смяташе, че ще му е трудно, защото тук никой не задаваше въпроси. За всички мисията бе просто, за да се изпълнява. На никой не му и влизаше в работата какво и защо, просто една мисия съществуваше, за да бъде изпълнена. Мисълта, че и Мън Дзя навярно бе със съзнанието на повечето професионални убийци, го успокояваше донякъде. Нямаше да трябва да се обяснява, нито да отговаря на въпроси. Това означаваше, че нямаше да му се налага да лъже, а нямаше по-голямо облекчение. Работата му се струваше проста и се надяваше да не се окаже излъган от прибързаната си преценка.
...
Трябваше да се срещнат в 12 на обед, а нея още я нямаше. Навярно закъсняваше нарочно, за да го дразни и да покаже, че не е послушно момиче. Защо ли се надяваше да е това, а не женската мания за перфектен външен вид. Жените имаха нуждата да се чувстват красиви, дори когато цапаха ръцете си с кръв. Ама че логика...
Загърна се в тънкото си тъмносиво палто, оглеждайки тясната малка уличка, на която преди седмица бе видя запоследно един от изчезналите наемници. Името ѝ беше Сара, все още новобранка, но със собствен стил в изпълнението на мисии. Умело изоплзваща чара си, за да съблазни мишената си, която свършва най-често отровена с непроследимо съдържание. Запоследно девойката е била изпратена на поредната си мисия и е имала среща с мишената си в кафенето, пред което сега Дже се намираше. Докато чакаше асистентката си да благоволи да пристигне, мъжът оглеждаше мястото, като от време на време обикаляше напред-назад. Някои от минувачите го стрелкаха с учудени и странни погледи, но той не ги отразяваше, защото не бяха важни за него. Не бяха онова, което търсеше... А той търсеше следа... Нещо. Просто нещо. Една глупава следа... Тогава я видя.. Нещо през прозрачното стъкло на кафенето привлече погледа му. Беше жена, току-що приседнала на маса за двама. Начинът, по който флиртуваше с мъжа срещу нея, движенията ѝ... И поръча доматена супа. Това трябваше да е следата, която търси. Киселината в доматения сос правеше отровата невъзможна за проследяване. Беше перфектният начин да отровиш някого и да изглежда като сърдечен удар. Това бе точно в стилът на изчезналата Сара. Но жената на онази маса не беше Сара. Беше друга, но носеше интересно бижу, което Дже знаеше, че беше виждал някъде преди. Знаеше, че го е виждал...
- Знаех си... – погледна последната най-скорошна снимка на Сара и видя същата брошка, закачена на роклята ѝ. Това беше следа! Започна да става интересно. Трябваше да влезе вътре, но трябваше да изчака Мън Дзя. Имаше задача за нея.

by Sponsored content