Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:44 am

Meng Jia написа:Ти си виновна. Той умря, за да живееш ти. Как се чувстваш, като чуваш собственото си сърце да бие вместо неговото?
Колкото и да се опитваше да избяга от тези мисли, Дзя, както винаги, се озова в лабиринт без изход - бягаше бързо, но думите бяха по-бързи, а спасение не дебнеше от никъде. Отново бе станала затворник на собственото си съзнание, свила се в ъгъла на банята. Беше просто трепереща фигура, чиито огнени коси си контрастираха с плочките. До кога щеше да продължи това? Всяка сутрин ъгълът на банята бе нейно убежище, а притискането на металното острие върху бялата ѝ кожа до появата на алени капчици бе като да си измие зъбите - ритуал, който не можеше да пропусне. Гласът бавно се давеше в малките ручейчета кръв, стичащи се от бедрото на Дзя към пода.
Едно. Две. Три. Розовите хапчета Лексотан, които тя така обичаше, вече се търкаляха в шепата ѝ - жалко, че действаха само за няколко часа, а беше рисковано да ги взема на работа.
- Добре си, добре си. - повтаряше си Дзя, взираща се в отражението си в огледалото. Трябваше да признае, че дори тя самата се стряскаше от себе си. Лицето ѝ бе изопнато, устните - сухи и сливащи се с бледния ѝ вид, а тъмните кръгове под очите ѝ крещяха за нуждата от фон дьо тен. В такива моменти се благодареше, че някой гениален човек беше измислил грима.
Малко бинт около бедрото, фон дьо тен, черни панталони и син пуловер по-късно Дзя вече търчеше към уреченото място - не че нямаше търпение да види онзи опосум, на когото сега беше "асистентка" (честно казано, ако можеше да го блъсне някой тир или да му падне пиано на главата, момичето би скачало от щастие. Ех, мечти!). Добре, че Лексотанът все още действаше и тя бе прекалено спокойна, за да ѝ пука за Сън Дже. През ума ѝ препускаха сцени от вчерашната им среща - за нахалството на незрялото момче, за всяческите му опити да я изкара извън нерви, като едновременно с това искаше да надникне зад завесите, към вътрешния свят на девойката, където никой не бе допускан.
Дзя нервно погледна часовника с кожена каишка на ръката си - 12:10! Мамка му! Трябваше да побърза, но заради лекарството краката ѝ отказваха да бягат с нужната скорост (а и болката в бедрото не помагаше). След още малко нещо, което приличаше на бягане, но беше бягане, в края на улицата се виждаше Сън Дже - същата божествена осанка и лице, което искаш да разбиеш! Можеш ли да го объркаш?! Явно и той я бе забелязал, тъй като погледите им се засякоха. Дзя забави крачка и се опита да върне нормалното си дишане.
- Да влизаме. - небрежно заяви тя, отправяйки се директно към входа на заведението - нямаше никакво намерение да чака джентълменски постъпки като това някой да ѝ отвори вратата. Все пак не беше Ренесанса и тя не беше аристократка.
Топлина и мирис на току-що извадени от печката ястия обгърнаха Дзя в нежна прегръдка. Момичето потръпна в ужас, но в миг се опомни и зашари с поглед из просторното помещение, за да фокусира мишената си.
- Ето там, до прозореца вляво. - посочи с поглед Дзя. Нали трябваше да "асистира". Мъж на средна възраст, прошарена коса и тънки бръчици, танцуващи по цялото му лице. Дзя не знаеше името му, а и не искаше да го знае - за нея беше просто поредният обект, от който трябваше да се отърве, обект, който щеше да се превърне в статистика не след дълго. Това, което ѝ направи впечатление, бе компанията, която обектът си бе довел - красиво момиче, което доста открито флиртуваше с мъж...- мишената. Начинът, по който тя търсеше физически контакт, начинът, по който търсеше интерес, бе изключително натрапчив, дори леко пресилен. Но може би Дзя си въобразяваше. Не я интересуваше какво и защо прави мишената ѝ - това беше работа на Сън Дже.
Като стана дума за този господинчо, ръката му неясно как бе хванала тази на Дзя здраво и я дърпаше към маса, от която щяха да имат добра гледка за наблюдение. Момичето изтръпна от болка (Лексотанът още действаше и да искаше, не можеше да се ядоса наистина).
- Не ме пипай повече. - изсъска тя, сядайки на мястото с гръб към мишената. Не искаше да знае нищо повече, освен лицето му - това ѝ бе достатъчно.
Разсеяно прелистваше менюто, ни най-малко заинтересована какво предлага заведението - можеха ли да ѝ предложат спокойствие? Не! Можеха ли да ѝ предложат живот без партньор, на когото трябва да "асистира"? Не! Храна не ѝ трябваше.
- Какво откри? Има високо либидо? Холестерол? Ще умре от сърдечен удар по време на половия акт? - саркастично поде момичето, но щом не получи отговор, повдигна учудено очи към Сън Дже - очакваше ответен удар, някое психологическо заклинание, но не! Нищо!
Дзя проследи погледа на партньора си и издаде звук на недоумение.
- Объркал си човека- трябва да наблюдаваш мъжа, не момичето. Знам, че си нов, но поне това не прецаквай. - изкоментира тя с видимо задоволство от грешката на Сън Дже.
Тънката ѝ злорада усмивка обаче мигом се изпари, щом Сън Дже (със същата злорада усмивка) ѝ заяви, че трябва да наблюдава първо момичето, тъй като може да е важен елемент от целия пъзел.
Тъпи психолози! Искаха да свържат всичко, да решат всичко, да извадят причинно-следствена връзка. Кому бе нужно това?! Краят така или иначе беше ясен - куршум в главата или сърцето и проблемът е решен.
Тревожни и доста паникьосани възклицания, хаотични крясъци и тихо ругаене от страна на партньора ѝ, накараха Дзя да се обърне назад. Беше настанала същинска суматоха - мишената се бе строполила на пода, напълно безжизнена, обградена от "стена" от хора, които се опитваха да помогнат. Единият говореше с Бърза помощ и обясняваше как човекът е получил инфаркт, дрън - дрън - дрън.
- Не е честно! Това трябваше аз да го сторя, а не тъпото му сърце. - измърмори под носа си Дзя, наблюдаваща отстрани драмата.
Усети как столът срещу нея се мърда назад и след миг видя Сън Дже до себе си. Съобщи ѝ, че компанията на мишената е изчезнала и трябва да я намерят. Защо бе толкова важна?!
Без да каже нищо, Дзя само кимна и двамата бързо се насочиха към изхода.
- Видя ли накъде тръгна? - попита момичето и получи в отговор знак с ръка, който трябваше да значи "на север".
Сън Дже хукна като току - що отвързано куче и на Дзя не ѝ остана нищо друго, освен да го последва. Черните ѝ панталони бавно се напояваха с бликащата кръв от отворената рана, но в момента приоритет беше да хванат подозрителната девойка. Явно беше важна част от липсващия пъзел, който бе пълна загадка за Дзя.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:45 am

Ahn Seun Jae:

За първи път мислите на Сън Дже потекоха с такава скорост, че дори той самият не бе способен да ги догони. Оплетен в недоумение от случващото се, така и не успяваше да открие мотив или причина обстоятелствата да се стекат по този начин.
Не разбирам... Този мъж бе фалшивата мишена. Беше човек, изпратен от Шефа и нямаш начин някой да знае кой е всъщност. Но тази жена току-що го бе очистила, крадейки стила на Сара – една то изчезналите членове на мафията. Какво, по дяволите..? Нямам време да си задавам реторични въпроси..Първо трябва да разбера коя е тази жена, откъде има брошката на Сара и колко точно знае. Дори не съм сигурен, че не е от Червената азалия. Може би е дело на вътрешен човек, въпреки че Шефът опита да ме убеди, че няма шанс сред тях да има предател и да не го знаят. За момента няма по-логично обяснение, анализирайки фактите дотук.
Направи бързо заключение, поставяйки си въпросителна, след което профуча като фурия през изхода на заведението. Мамка му! Накъд отиде!? На юг? Не, там имаше задънена улица, не можеше да избяга. Сън Дже бе убеден, че бе разбрала, че я следят, затова и се бе възползвала от суматохата, за да изчезне. Тъмнокосият мъж се огледа и видя блестящи пайети, същите като тези по косата на непознатата. Значи беше тръгнала на север! Имаше логика, там се намираше големият пазар и беше пълна лудница 24/7. Там бе най-лесният път за бягство.
Сън Дже рязко посочи пътя на асистентката си, побягвайки в същата посока. Нямаше как да не забележи, че Мън Дзя не беше във форма. Още щом я зърна да се задава осъзна, че нещо с нея не е наред. Сега наистина се бе убедил, че ѝ трябваше помощ. Разбира се, тя никога не би я потърсила, нито пък приела, ако някой ѝ я предложи. Проклетата женска гордост. Сън Дже донякъде я съжаляваше, но нямаше намерение да прави компромиси, защото проблемът не беше в него. Въпреки това мразеше себе си. Мразеше се, защото виждаше прекалено много. Повече от онова, което искаше да вижда. Повече от онова, което обикновените хора виждаха. Затова и никога не беше напълно доволен, или истински щастлив. Проклятие!
Болката в гърдите му караше крайниците му да изневеряват и забавяше скоростта му. Не можеше да свърши нищо така! Защо просто не можеше да игнорира чуждите проблеми и да се концентрира върху своята работа!? Беше толкова досадно...
Спря се, поемайки си дълбоко въздух. Мън Дзя някак бе успяла да бяга на метър зад него през последните пет минути. Щом бе могла да тича с такава болка навярно вземаше и медикаменти. Това не беше добре.
- Ти върви натам. – посочи ѝ запад с ръка, след което вида объркания ѝ въпросителен поглед.
- След пет минути ще стигнеш до кварталната болница. Погрижи се за раната си, аз ще продължа сам. – рече и ѝ махна за довиждане, но след няколко крачки все още чуваше единствено своите да отекват в глухата улица. Обърна се бавно и повдигна леко едната си вежда.
- Виждам, че не помръдваш. – констатира Дже, в отговор на което получи възмутително изсъскване и нов пронизващ поглед. До днес не бе предполагал, че е толкова сложно да имаш жена за асистент. Но като се замисли, той въобще не бе свикнал да има асистенти, така че...
- Виж, Мън Дзя, така не ми помагаш. Не помагаш и на себе си. Ако инатът ти можеше да те излекува, щеше да е прекрасно, но тук сме в свят, наречен ”реалност”, който си служи единствено с факти. Така че върви. Ще се обадя на шофьора ми да остави колата ми пред болницата, така че когато излезеш я използвай. И да, знам, че твоята е ремонт, няма проблем. – изстреля набързо, след което ѝ направи знак да тръгва.
- Ще те държа в течение за ставащото! – извика, вече бягайки към пазара. Страхуваше се, че може да закъснее прекалено и да изпусне единствената следа, която имаше до момента. Молеше се да я намери, но след като стигна въпросното място разбра, че ще е наистина почти невъзможно. Тълпите от хора и шумотевицата го погълнаха и за миг блокираха мозъчните му функции напълно. Не му беше лесно да функционира нормално сред подобен хаос. В такива моменти предпочиташе смъртта, защото след нея следваше тишината и спокойствието, което за Сън Дже бе нещо незаменимо. Сега сякаш всеки вик бе като изстрел в главата му, който разкъсваше всяка една мисъл и разпиляваше парченцата от нея в хиляди различни посоки.
Съсредоточи се! Съсредоточи се! Хайде, трябва да го направим, Сън Дже!
Ресторантът има втори етаж!
Затича се към малкото ресторантче в средата на улицата, от чиято тераска на втория етаж щеше да има перфектна видимост към всичко. Това му беше нужно. Изкачи се и влезе вътре, изведнъж добил спокоен вид. Не трябваше да показва, че е бягал през зялото време, че е нервен или търси някого. Сега бе просто един обикновен клиент на заведението. Разбира се, почти нямаше свободни места, но за негов късмет, навън беше почти празно, защото денят бе мрачен и студен. Вътре го лъхаше задушаваща топлина на климатика, което въобще не му се нравеше. Не разбираше как хората можеха да търпят подобна липса на въздух. Поръча си капучино и излезе на тясната, но дълга тераса, настанявайки се на един от празните столове. Погледът му веднага се отправи надолу към тълпите от туристи и местни хора. В единият ъгъл деца, издаващи радостни възгласи „искам това, искам онова!” и родителите с изпити от умора лица, неспособни да не угодят на прищявките им. В другия ъгъл търговци, крещящи, че тяхната собствена стока е най-добра и на най-изгодни цени. И разбира се, навсякъде бяха опашките от купувачи, блъскащи се един в друг, за да минат по-напред. Нямаше нищо необичайно, освен обичайния за това място хаос. Никой не събуди блясъкът на подозрение в очите на Сън Дже. Вече можеше да започне да се отчайва. Навярно онази жена отдавна си беше тръгнала, или се беше скрила в някой от десетките сгради наоколо.
Отпи от капучиното си, разтривайки челото си със свободната си ръка. Не трябваше да се спира, трябваше да остави умницата да бяга зад него, докато не припадне то загуба на кръв. Проблемът си беше неин.
- По дяволите. – измърмори под носа си, отпивайки нова глътка от приятно горещата напитка. Вдигна поглед и срещу него се откри картинка, която го накара да облещи очи и да се задави с капучиното си. Жената, която досега търсеше, в момента се намираше точно пред него, на същата проклета тераса, през една маса. Тя се бе настанила в ъгъла, а гърбът ѝ бе плътно опрян до тухлената стена зад нея. Съдейки по позата и треперещото ѝ тяло очевидно бе грешал в преценката си. Не бе избягала, защото бе видяла, че я наблюдават. В момента не трепереше, защото нямаше връхна дреха, а навън бе студено. Страх. Това бе причината за всичко. Страхът бе обгърнал цялата ѝ аура, опитвайки да я повали психически. Девойката отчаяно се опитваше да украси плътните си устни с бляскавото ягодово червило, но пръстите ѝ я предоха и тя го изпусна на земята. Сън Дже побърза да се възползва и се запъти към масата ѝ, вдигайки го преди нея. Първоначално стъписана от внезапното му поява, тя срещна студените му очи, опитващи да имитират топлота и да я накарат да се почувства в безопасност. Разбира се, тук номерът мина, очевидно дамата се чувстваше по-спокойна, когато имаше някой потенциален спасител наблизо. Май повечето жени живееха в своя си измислен свят.
- Благодаря Ви. – рече тя тихо едва-едва, опитвайки да не показва, че дори гласът ѝ я бе предал. Прокашля се притеснително, протягайки ръка да вземе червилото си от непознатия. Дже наклони го постави в бялата ѝ длан, накланяйки леко глава на една страна. Това беше леко психопатски жест от негова страна, но му помагаше в концентрацията и анализирането.
- Нещо против да ви правя компания? – попита той направо, но съвсем любезно. Нямаше време за повече заобикалки, трябваше да разбере какво се случва.
Жената поклати глава, което явно бе знак, че нямаше нищо против. Отвори лъскавата черна чантичка, за да прибере червилото си и Сън Дже забеляза визитната ѝ картичка. Очевидно бе момиче на повикване. В този миг се благодари, че я беше страх, иначе досега да се е залепила за него, опитвайки да го превърне в поредния си клиент. Вече можеше да си отговори на почти всички въпроси, но все пак трябваше да го чуе от нейната уста.
- Мисля, че Ви видях по-рано днес... в кафене „Оппа”!? – направи се на замислен и несигурен, въпреки че фотографската му памет никога не би му изневерила. Просто опитваше да не уплаши „дамата”. Тя разбира се потръпна, но навярно защото с думите си той събуждаше все още скорошния шок и спомена за станалото преди около час.
- Аз.. мисля, че ме бъркате с друг човек. – рече и отпи глътка уискито, което си бе поръчала. Алкохол посред бял ден. Горкичката, трябваше да е много стресирана. Но Дже наистина нямаше времето да се занимава с това.
- Не мисля. Бяхте в компанията на мъжа, който по-късно умря. – след тези му думи очите ѝ се разшириха и изпълниха със сълзи. Тя понечи да стане ида избяга, но Дже предвиждаше такава реакция и задържа китката ѝ, молейки я с поглед да остане.
- Знам, че не сте виновна, но трябва да ви попитам нещо. Наистина е важно да разбера какво е станало. – рече и бавно пусна китката ѝ, след което без тя да види обърса ръката си в палтото. Имаше лека фобия към хора, които навярно всеки ден правеха физически упражнения с различни други хора. От една страна се отвращаваше от тях, от друга си беше чист факт, че хващаха всякакви болести и приютяваха милиард пъти повече микроби от останалите хора.
- Полицай ли сте? – запита с вече ясно треперещ и леко дрезгав глас.
- Не, не съм. Просто човек, който търси истината. – отвърна и отправи поглед към положението на ръцете ѝ. Бе кръстосала пръстите си плътно, което значеше, че вярва съвсем на думите му и е готова да му сътрудничи. Какво облекчение.
- Кажете ми първо откъде познавахте мъртвия господин.
- Не го познавах. Някой ми изпрати в плик негова снимка, и името на кафенето, в което ще ме чака. Това се случи вчера. Помислих си, че е поредния ми клиент, но просто с по-специални изисквания.
- Какви изискания? – Дже присви вежди, опитвайки едновременно да асимилира казаното и да го навързва със случая.
- В плика имаше бележка, в която пишеше, че иска да се срещнем уж „случайно” в това кафене, тоест да се правя, че не ми е клиент, че не съм била повикана, а случайно съм го видяла и ми е харесал. Това и направих, ние правим всичко, за да задоволим всяка фантазия и искане на клиентите си. Например веднъж бях получила плик с колана на клиента си....
- Да, добре, схванах, не е нужно да ми даваш примери. – прекъсна я, вече вкусвайки целия разврат ,с който бе изпълнен животът на една проститутка.
- Кажи ми откъде имаш тази брошка. – зададе следващия си въпрос, посочвайки с показалец към дрехата ѝ, където бе закачено украшението.
- Това също беше в плика. Както и снимка на някаква жена. – каза бързо в отговор, стряскайки се от промяната в погледа на Сън Дже.
- Това ли е жената? – веднага изстреля, показвайки най-последната снимка на Сара.
- Да, да, получих същата снимка... Кълна се, че просто изпълнявах поръчката. Другото изискване на клиента ми беше да се направя да приличам да тази жена, пишеше, че е бившата му съпруга и иска отново да изживее миговете с нея ,които му липсвали... Наистина е така, повярвайте. Ето, това е просто перука! – каза и нервно свлече русата права перука от главата си, което откри реалната ѝ дълга абаносова коса на дребни къдрици. – Беше просто поръчка..
- Не, определено не е било. Било е план за убийство, а ти си била пионка за отвличане на вниманието. Но можеш да се успокоиш, вярвам ти. Не си знаела нищо повече от това, което ми казваш. Направила си го заради парите. Имаш син, който тази година тръгва на училище. Не би могла да му осигуриш всичко необходимо, ако не изпълняваш налудничавите поръчки на клиентите си.
- Чакайте... Откъде знаете, че имам син и колко е голям?
- Видях картичката за рожден ден в чантата Ви преди малко. Имаше числото 7 и беше с нарисуван футболист. Просто предполагаемо заключение, но разбира се, можех и да греша.
- Знаете ли, напомняте ми за сина ми. И той е умен също като Вас.
- Браво на него.. – изстреля с безразличие, връщайки се върху належащия въпрос с убийството.
- Нека запоследно обобщим фактите. Някой ви е пратил фалшива поръчка с всичко, което е нужно да приличате на тази жена, за да отвлечете вниманието ми..
- Да отвлека вниманието Ви... Не разбирам.
- Аз разбирам, това е важното. Така, да продължим. Започвате да флиртувате с мъжа, който реално наистина не е подозирал истинската причина за това. После поръчвате доматената супа.. Защо точно доматена супа?
- Беше в обедното меню на заведението и мъжът спомена, че му е любимо...
- Обичал е доматена супа?! –измърмори Дже, разтривайки слепоочието си.
- Да, поне така каза... Важно ли е?
- Не го ли беше споменал в бележката си?
- Не, нямаше нищо свързано с доматена супа. Ще ми обясните ли...?
- Не. Мисля, че нямам повече въпроси, така че ще вървя. – изправи се и понечи да си тръгне, но тъмнокосата жена задържа ръката му. Тръпки го полазиха, сякаш почувства как микробите ѝ пропълзяха по неговата кожа. Побърза да се освободи от хватката ѝ, но се обърна с въпросителен поглед.
- Чакайте.. Искам да ви попитам... Аз. В опасност ли съм?
- Не мисля. – отвърна бързо без въобще да се замисли. Всъщност нямаше начин да знае отговора на въпроса ѝ, но ако той бе убиецът не би се занимавал с някаква си нищожна пионка като тази жена. Всъщност истинската причина бе защото така щеше да е далеч от микробите ѝ, но както да е. Понякога и на него се случваше да съди прибързано според своята си преценка, спрямо своята си потенциална постъпка.
Все още не съзнаваше каква грешка щеше да се окаже това.
- Ще ви помоля за услуга... Ако нещо ми се случи, моля да се погрижите за сина ми! – каза онова, от което Сън Дже най-много се опасяваше. Мразеше да го молят за каквото и да е, какво остава да си прехвърлят отговорностите върху него. При това цяло едно живо същество. Да не би да бе детегледачка или собственик на приют за сираци?
- Съжалявам, но...
- Умолявам Ви! Щом го видите, ще се убедите, че е уникален. Знам, че моето съществуване е незначително, но той наистина заслужава да живее. Наистина не е като мен, затова Ви умолявам да се погрижите за него, ако ми се случи нещо. Моля... – протегна все още треперещата си ръка, в която държеше написан адрес.
- Добре, това не ми е нужно, запомних го. Сега ще вървя. – рече и побърза да изчезне. Защо винаги трябваше да се чувства отговорен за чуждите проблеми... Сякаш си нямаше свои. Най-голямата ирония бе, че не можеше да излъже. Наистина бе запомнил адреса, но това бе защото запомняше всяко нещо, което бе видял. По-скоро проклятие, отколкото дарба. Особено в моменти като този.
Изпрати съобщение на Мън Дзя с мястото, където се намира в момента. Предполагаше, че се е разрешила проблема си и се надяваше поне за днес да не му докарва повече главоболия. Всички хора му приличаха на инатящи се бебета, отказващи да се грижат сами за себе си и да изпълнят отговорностите си в живота както трябва. Защо само той никога не чакаше някой друг да му разрешава проблемите? Някой друг да го спаси...Някой друг да му каже да се помни и слезе на земята...
Куршумът го одраска грубо и си помисли, че всичко се случва само в съзнанието му, докато не почувства болезненото разкъсване на кожата си и леденият въздух, галещ прясната рана. Без на поглежда към рамото си, просто го притисна с ръка и отправи един ритник към човека, който най-сетне опита да фокусира. Носеше черна маска и нямаше кака да види лицето му, разбира се, но сега за него на първо място бе да избяга, преди да е станал на решето. Изстрелите се сипеха един след друг докато слизаше по неравните стълби. Усещаше всеки куршум, профучаващ на сантиметър от него. От една страна не му се вярваше, че може да излезе такъв късметлия, а от друга страна не мислеше, че денят му може да стане по-лош. Последното си беше най-добрата новина, защото поне нямаше да е изненадан каквото и да се случеше следващите часове. Освен ако не е нещо твърде нелепо като да му падне пиано на главата. Да, не му с умираше по такъв нелеп начин. Това навярно щеше да е пожеланието на асистентката му към него по случай рождения му ден, ако доживееше до въпросната дата. Като заговорихме за нея, поне бе благоволила да се появи точно навреме, за да очисти преследвача му. Да, току-що му беше спасила живота и сега ѝ беше длъжник. Това бе женската логика, навярно бе много доволна от точния си мерник, дано не се възгордееше прекалено.
- Не! – изведнъж изкрещя Дже, видял как проститутката се канеше да скочи от балкона и да сложи край на живота си. По дяволите, защо всички постъпваха толкова глупаво... Е, вече беше късно. Нямаше как да я спре, всичко стана за броени секунди.
Изтича до току-що скочилата жена и поради хигиенични причини използва ръката ръката на Мън Дзя, за да провери за пулс. Щом асистентката му поклати глава в отрицание тъмнокосият сви устни, за да не изрече някоя друга неприлична дума.
Проклятие... Мислех ,че двамата играем една игра, но всъщност убиецът си играе с мен през цялото време. Дано му е интересно и забавно, защото скоро ще си сменим ролите.
...
Не промълви нищо през целия път до колата. Щом се качиха помоли Ледената си кралица да шофира вместо него и ѝ каза адреса, на който трябваше да идат. През цялото време по пътя и задръстването, в което попаднаха, не каза нищо. И двамата бяха потънали в мълчание, но бе някак по-приятно, отколкото когато си говореха. Дже се занимаваше с раната си, тършувайки в малката си аптечка. Добре че имаше всичко нужно да предотврати инфекция и да я зашие. Усети учудения поглед на Мън Дзя, наблюдаваща прецизните симетрични шевове, които Дже твореше сякаш бе художник. Нямаше как да знае, че бе учил и медицина заедно с психологията. Всъщност не знаеше много неща за него, но нали не ѝ влизаше в работата... Дже се питаше как е възможно да съществува човек без никакво любопитство. Той не можеше без него, дори да му костваше куршум в гърдите, или пиано на главата. За нищо на света не би се отказал от това да задоволява любопитството си.
- Надявам се си се посъветвала с личния си лекар, преди да започнеш с розовите хапчета. Не го приемай като друго, освен професионален съвет: Ако проблемът е свързан с фрагмент от миналото ти, транквилизаторите няма да ти помогнат, дори може да усложнят проблема. Исках само да го знаеш. Информацията е голяма сила. – каза, докато овиваше прилежно белия бинт около рамото си. Благодареше се, че раната бе на достъпно място, че не му се наложи да ходи в болница. А и не бе особено спокоен, когато знаеше, че животът му е в нечии чужди ръце.
- Това е адресът, спри тук. – каза и побърза да слезе от колата, запътвайки се към входната врата на кооперацията.
- Чакай ме в колата. – заяви и направи знак с ръка, след което се изпари за около десет минути, а когато се завърна до него крачеше седемгодишно хлапе, чиято ръка стискаше палтото на Сън Дже.
- Казах ти вече, това е специално детективско палто.
- И аз искам такова. – каза детето и го погледна с огромните си бляскави маслинови очи. Мразеше децата, мразеше тази невинност, но обожаваше искреността им въпреки всичко. А и се оказа, че хлапето е наистина умно, което обаче поставяше уравнението на едно ново ниво. Още щом видя малчугана и разбра, че е по-близо до врага си, отколкото някога можеше да бъде. Опита да се усмихне мило, а не лукаво и злорадо, но не му се получи особено.
- Когато станеш детектив ще имаш, а сега скачай в колата. – подкани го да се качи на задната седалка, а Сън Дже отново зае тази до шофьорското място.
- Защо не тръгваш? – попита, но щом срещна погледа на асистентката си осъзна, че тя не бе наясно с нещо от ставащото и навярно сега се питаше какво, по дяволите прави някакъв сополанко при тях.
- Той ще остане с нас известно време. Не ме карай да ти обяснявам защо, защото нямам време за това. Сега потегляй към лунапарка. – каза и подхвърли едно кубчето на Рубик към момчето, което винаги криеше под седалката си. Обикновено хора, които вършеха опасни неща, какъвто определено беше Дже, трябваше да крият оръжия, но в интерес на истината той никога не бе въоръжен, което го правеше още по-смахнат. За него оръжията бяха скучни инструменти. Беше твърде лесно да се защитиш или отнемеш живот с тях, но не лесното търсеше тъмнокосият. Доставяше му удоволствие да прониква в чуждите мозъци, както на Ледената кралица ѝ доставяше удоволствие да натиска спусъчето и да наблюдава как изстреляният от нея куршум поваля жертвата.
- Там е следващата ни мишена! – допълни и направи знак с ръка, за да накара Мън Дзя най-сетне да натисне педала и да завърти кормилото. Установи, че дамата е напълно роботизирана, щом при споменаването на думата „мишена” веднага предприема нужните действия.

***
Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. Tumblr_n1931dpziC1sl4wklo1_500

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. Tumblr_n1931dpziC1sl4wklo1_500

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:46 am

Meng Jia написа:Дзя натисна педала за газта, но имаше чувството, че голяма тежест пада върху нея самата - тежест, с която си бяха стари познати, ала в последните години се бяха отчуждили... и слава богу. Тази тежест беше от типа, който те смазва на място, сякаш току - що върху теб се е сгромолясал кран; от типа, който поражда досадното свиване на стомаха и също толкова досадната буца в гърлото. С прости думи тази тежест беше загрижеността за други хора, която Дзя бе заключила на сигурно в онази злощастна вечер. Кой ѝ бе позволил да излиза?!
Това неподчинение си спечели грозно изпуфтяване от девойката (поне беше тихо), след което тя бързо стрелна един поглед към партньора си, с когото ги деляха сантиметри - буквално усещаше дишането му върху кожата си. Дали беше добре? Дали го болеше много? Беше ли уплашен? Защо въобще Дзя си мислеше такива неща?! Какво я интересуваше? Толкова много въпроси и никакви отговори - разбира се, нали нея никога не я интересуваха отговорите.
Именно затова даже не си и помисляше защо имаше дете на задната седалка и защо, за бога, отиваха в лунапарка. Може би бяха попаднали в паралелна реалност, където заедно със Сън Дже са детегледачки. Колко нелепо! Сега оставаше хлапето да очаква да му се четат приказки за лека нощ. Къде щеше да спи? Кой щеше да се грижи за него? Кое беше това дете и защо Сън Дже го бе довел?
Честно казано Дзя искаше да си забие главата в кормилото и да слезе от колата - искаше да е сама, искаше да усеща отсъствието на хората, а не да се забърква в човешки отношения! Искаше да си върши работата, както досега - взема оръжие, отива, убива и си тръгва. С пистолетите се справяше, с хората - не.
- Стигнахме. - съобщи Дзя след половин час неловка тишина и откраднати погледи ту към детето на задната седалка, ту към голямото дете на предната седалка. - Гледай да издържиш до края на деня. Не ми трябваш полужив, берящ душа. - обърна се към Сън Дже с тих глас и го изгледа изпитателно.
- Батко добре ли е? Какво му има? - детски глас зазвънтя в колата, а притежателят му бе видимо притеснен. Децата можеха ли да разсъждават и да мислят за другите? Дзя извъртя очи в знак на досада.
- Защо не го попиташ него самия? - обърна се към детето тя с възможно най-милото изражение, което имаше, но май и то не бе достатъчно мило, тъй като хлапето замръзна, щом погледите им се засякоха. - И без това той те помъкна с нас... - измърмори под носа си после тя. Действието на розовите хапченца отслабваше.
Побърза да излезе от колата, игнорирайки моментната, но доста остра болка в бедрото, и се насочи към шарената арка, на която с големи букви бе изписано "ЛУНАПАРК". Усети присъствието на двамата си партньори и стисна челюст, за да се овладее - сега не беше нито времето, нито мястото да показва неприязънта си към хората.
- Добре, кого търсим? - попита огнекоска и с очи затърси отговор върху лицата на събеседниците си (ако можеха да се считат за такива).
- Татко трябва да е тук - остави ми билет за лунапарка и ми писа, че ще се видим. Нямам търпение да го видя! - момченцето плясна радостно с ръце и лицето му в миг се озари от невинна усмивка, сякаш току - що бе видял дядо Коледа.
Дзя повдигна невярващо вежди и без глас попита Сън Дже "идваме, за да убия баща му?!", а в отговор получи поклащане на глава в отрицание. Поне нямаше да бъде злодей и в очите на малко дете.
Още щом прекрачиха малката летвичка, поставена на сухата трева, на момичето ѝ се прииска да се обърне и да не се връща никога повече - пищящи деца, които се гонеха с водни пистолети и се бутаха в тълпата от хора; да не говорим за самата тълпа - родители, стискащи отрочетата си здраво и мислещи, че с крясъци и шамари ще успеят да възпитат бъдещото поколение, както и самото бъдещо поколение. Хората прииждаха като мравки и караха обширното пространство да изглежда като едно малко кубче от кубчето на Рубик - вървяха в различни посоки, навсякъде се чуваха викове. Дзя осъзна, че дишането ѝ ставаше все по-трудно. Имаше толкова много живи същества на такова близко разстояние от нея - въздухът не стигаше.
- Виждаш ли баща си някъде? - попита тя малкото момченце, свеждайки поглед към лицето на детето.
- Не, но трябва да е някъде тук. Никога не ме е лъгал.
Дзя потисна злобно хихикане. Само ако хлапето знаеше истината - всички лъжеха! Лъжата беше необходимост за човечеството като въздуха... или фейсбук (зависи от приоритетите).
Изведнъж въздухът се разкъса от ехтене на изстрел - куршумът сякаш бе убил цялото досадно жужене на хората и единственото, което се чуваше, бяха плитки вдишвания. Страхът пропълзяваше у всички други, но не и у Дзя - бе свикнала с гърмежите. Все пак, животът ѝ се уповаваше на хладни оръжия, патрони, гилзи и кръв. Това бе тя - оръжие и кръв.
- Стойте зад мен. - нареди тя след миг хладнокръвно и дръпна детето зад себе си, заставайки и пред Сън Дже. Постави ръка върху кобура си, скрит под пуловера, готова да извади оръжието отново, ако се наложи.
С бавни стъпки се насочиха към мястото, от където се бе чул изстрелът. Не беше трудно да се намери - отново се бе струпала тълпа, отново същите разговори за смърт и същите паникьосани писъци. Сякаш историята в кафенето се повтаряше. Девойката се оглеждаше за потенциална опасност - за идиот, криещ се в някой храст с оръжие, готов да стреля; за друг идиот, наблюдаващ като орел от някоя висока точка през мерника на снайпера. Всичко беше чисто... засега.
- Тате! - от нищото писна момченцето и избухна в плач.
Дзя не успя да разбере какво се случва, затова проследи погледа на детето - на крачки от тях се намираше тялото на мъж. Устните му синееха, а кръвта продължаваше да се стича като прииждаща река от входната рана в коремната област, обагряйки сухата жълта трева в алено. Нещото, което обаче привлече вниманието на девойката, бе белият лист, който се мъдреше до тялото, опръскан с капчици кръв. Пристъпи напред, игнорирайки странните погледи на събралата се група, и взе нещото, което явно бе писмо. Мигом разпозна китайските йероглифи - нещо, което не бе виждала отдавна. Вървейки обратно към плачещото дете и Сън Дже, който блокираше гледката на хлапето, като го държеше в обятията си, Дзя шареше по листа, попивайки всяка чертичка, образуваща нещо ценно.
- По дяволите! - изруга накрая тя. - В какво ме забърка, Сън Дже?!

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:47 am

Ahn Seun Jae:

- Предполагах, че бащата на малкия Джу Хуан, може би е в опасност, но бях далеч от идеята, че ще пристигнем твърде късно, за да го предупредим. Отново закъснях, отново сгреших в преценката си. Какво ми става?
- Имаш нужда да поспреш и да помислиш. Трябва да забавиш темпото и да се вгледаш в цялата картина.
Внезапно се обади до болка познатия глас на въображаемата му приятелка. Това бе единственото същество, с чието съществуване в живота си така и не успя да се примири. Можеше да признае, че нерядко му даваше добри съвети и се появяваше най-вече, когато имаше нужда от него, но не можеше да признае, че е реално. Просто бе противологично, противопоставящо се на фактите, с които Сън Дже си служеше непрестанно и в които се кълнеше както вярващите се кълняха в Бога. Не вярваше в съществуването на така наречените „покровители”, но същевременно също толкова категорично не вярваше, че би могъл да халюцинира. Вярно, всеки човек си имаше своите проблеми, но психическото разстройство не бе сред тези на Ан Сън Дже. Поне все още не...
- Знам, че не искаш да признаеш съществуването ми, но вярваш или не, то е толкова реално, колкото всеки един предмет от заобикалящата те среда.
Да, затова никой друг, освен мен, не може да те види... Да имаш логично обяснение за това? Или пък за това, че се рееш във въздуха противно на гравитационните закони..!?
- Явно не си запознат с факта, че видът езо момонга съществува и в истинския свят и също като мен може да лети.
Ти не летиш, а просто си висиш във въздуха. Има разлика.
- Да не си специалист в летенето?
Повече от теб.
- Интересното е, че самият ти си противоречиш като не искаш да признаеш, че съществувам, но и изключваш варианта да си луд. Това е колкото сладко, толкова и дразнещо.
Страхотно, радвам се, че те дразня. Поне чувствата са споделени.
- О, значи и ти ме намираш за сладка?
Не съм казал това.
- Знам, мъж като теб не би казал нещо толкова смущаващо. Ето, започна да се изчервяваш, знаех си, че съм права.
- Ще млъкнеш ли или да!? Опитвам се да мисля. – изпусна последното на глас и едва щом срещна изпепеляващия поглед на Ледената кралица разбра, че пак го беше направил. Винаги ставаше така, Езо винаги го изкарваше извън контрол. Навярно това измислено същество бе единственото такова, способно да разбие на пух и прах хладнокръвието, течащо във вените на гения.
- О, и ти имаш животинче-покровител! Как се казва??? – изведнъж чу вече успокоения глас на хлапето, пропит с внезапно отново събуден ентусиазъм. Въпреки че бе изминал само половин час откакто бе видял мъртвия си баща, вече звучеше като че е забравил всичко. Как му завиждаше само.
- О, само не това... – измърмори Дже, осъзнавайки, че по някаква случайна ирония на съдбата, малкият Хуан имаше също толкова нелепо същество, реещо се по същия нелогичен начин около малкото му детско телце. Очевидно вече имаше обяснение на това, защо повечето хора не виждаха въпросните „покровители ”. Защото си нямаха такива... и навярно това ги правеше обикновени, нормални хора.
- Следователно вие двамата не сте нормални? Колко тъжно. – изкикоти се Езо, започвайки да прави разни странни номера, за да разсмива детето.
- Значи се казва „О, само не това”? Що за име..
- Не, казва се...Кхъм..Нарича себе си Езо.
- Моят покровител се нарича Ися! – извика детето, подскачайки радостно, имитирайки движенията на Езо.
- Браво на него, както и да е... – насили се да блокира излишното и разсейващо същество, извъртайки се с гръб към хлапето и щом срещна погледа на Дзя за миг съжали за решението си. По дяволите, какво ли си мислеше тя за тях двамата сега... Не, нямаше нужда да пита, за жалост по изражението ѝ можеше да разбере, че вече се чудеше какво да мисли. Имаше вероятност вече да обмисля как да ги убие преди да са станали световна заплаха за човечеството. Все пак те бяха двама гений и изглеждаха психически нестабилни, обаче бяха на свобода. Каква по-опасна комбинация то тази?
- Нека се върнем на случилото се по-рано... Първо дай да видя въпросната бележка. – помоли учтиво, използвайки съвсем формалния си неутрален тон, но щом видя как Дзя се прави, че не го разбира, повдигна реторично вежда и в очите му се появи съмнение.
- Видях, че скри нещо в джоба си. Нещо, което се намираше близо до тялото на жертвата. Дай да го видя. – протегна ръка към нея в очакване и след като вече бе поставил картите на масата и я бе приклещил в ъгъла, асистентката осъзна, че няма друг избор, освен да му покаже писмото. Сън Дже не ѝ бе обиден за постъпката. Сам осъзнаваше, че няма това право, защото точно той бе човекът, който никога не даваше обяснения, нито споделяше истината за ставащото. Затова дори не се учуди, че Дзя се бе възползвала от момента, в който тъмнокосия утешаваше ридаещото момче, и бе скрила бележката, без да споменава за съществуването ѝ. Дори нямаше намерението да повдига въпроса за тайните, които двамата имаха помежду си и навярно постепенно щяха да трупат и колекционират до края на работата им заедно.
Тя постави леко несигурно писмото в ръката му. За част от секундата той почувства топлината от ефирния допир на тънките ѝ пръсти. По странен начин усещането се запази в него за доста по-дълго от въпросната милисекунда. А си въобразяваше, че и тялото ѝ е също така ледено като амплоато на хладнокръвна убийца. С непроницаем поглед сведе очи към бележката.

Enlarge this image Click to see fullsize
Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. 557b5b2c45cb96d5

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. 557b5b2c45cb96d5

Още щом зърна прилежно написаните на ръка китайски йероглифи, една голяма гореща вълна попари тялото на тъмнокосия. Взираше се в изцапаното с кръв парче хартия без да разбира значението на думите, но въпреки това някак просто знаеше, че те са отправени към него. Винаги го знаеше. Знаеше всичко, често пъти без да знае откъде го знае.
- Добре, мистър Фукльо, май здраво го загази. Този път наистина.
Отдавна бе блокирал приказките на Езо, която продължаваше да си сипе умните съждения над главата му. Май пак трябваше да я прати да си играе с малкия.
- Сериозно говоря, досега ти се разминаваше на косъм, но този път и косъм няма да видиш. Добре знаеш, че късметът ти свършва дотук. Моят съвет е да се окажеш от тая гнила работа, докато все още можеш.
- Преведи ми написаното. – обърна се отново към Мън Дзя, този път без да осъществява очен контакт с нея. Упорито игнорираше Езо, в опит да се концентрира върху всичко станало и да събере наличните парченца.
- Хей, знаеш ли.. Игнорирай ме колкото си искаш, но няма да допусна да гушнеш букета толкова млад. Това ще унищожи репутацията ми на покровител.
- Това е най-прекрасната новина за днес... – не се сдържа да отбележи Сън Дже.
По дяволите, пак го направих...
- Имах предвид, че това е най-голямата следа, която имаме до момента. Тази бележка. – каза, опитвайки напразно да заблуди Мън Дзя, че е с всичкия си. Май и той започваше да се съмнява по този въпрос.
Бележката... Има нещо странно, нещо... не мога да определя какво. Подлудява ме, знам, че е тук, пред очите ми...
- Мън Дзя? Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? – инстинктивно запита, забелязвайки промяната в погледа ѝ. Имаше нещо, което я притесняваше и тъмнокосият предусещаше, че е относно бележката. Леко изненадан, продължи да наблюдава светкавично бързата промяна, разкриваща се пред него. Нещо се случваше. Нещо, което за първи път не разбираше. Дзя бе замръзнала на мястото си, лицето ѝ все повече пребледняваше, а погледът ѝ ставаше все по-неясен.
- Мън Дзя! – повиши глас с една октава, внимателно постави длани на раменете ѝ, стискайки ги леко с пръсти. Не беше добра идея да я разтриса, или да прави някакво друго рязко движение. Така можеше да я вкара в още по-сериозен пристъп на шок или да блокира някоя от сетивните ѝ функции.
Кажи ми какво става! Кажи ми!
Говореше ѝ с очи, надявайки се да достигне до съзнанието ѝ и да я накара да дойде на себе си. Не можеха да си позволят слабости, нито повече грешки. Не и двамата.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:49 am

Meng Jia написа:Бяло - единствено това виждаше тя. Наоколо беше бяло и тихо, също като онази снежна Коледна нощ. Дзя чуваше само уплашеното си сърце, раздиращо въздуха, както раздираше и душата ѝ. Тя обаче не чувстваше нищо - не знаеше дали студът бе сковал тялото ѝ, или просто все още не можеше да приеме случилото се. Оглеждаше се, но не виждаше нищо, освен пухкава бяла пелерина на аленочервени точки. Кога се бяха появили тези орнаменти? Дзя трябваше да признае, че все пак красиво си контрастираха с чистото и нежно бяло и го правеха някак необикновено. Но явно някой не бе доволен, тъй като момичето смътно долови остър писък, разнесъл се като ехо в нощта. Не можеше обаче да разбере посланието, сякаш беше на език, който досега не бе чувала. Но защо? Защо някой би бил недоволен от красотата на цветовете?
Дзя се загледа в червените точки, изучавайки ги една по една - точките бавно се размиваха и започваха да се стичат на капчици из всички посоки. Обагряха бялата пелерина в по-светли нюанси на червеното и танцуваха щастливо като по платно, чакащо да бъде запълнено. Девойката понечи да докосне играещите ручейчета с ръка, но щом я протегна, знаеше, че нещо не е наред. Същите алени ручейчета играеха и по нейната кожа, стичаха се, както се стичаха по бялото було. Защо?
Черно - единствено това виждаше тя. Наоколо беше тъмно и шумно. Бегло усещаше нечии пръсти, докосващи раменете ѝ, неясно виждаше познато лице пред себе си и чифт познати очи, които сякаш я викаха да се върне. Да се върне от къде? Къде беше отишла? Може би беше време да започне да се интересува от отговорите.
С всяка секунда чуваше забързаното си сърце все по-отчетливо, което беше ясен знак, че реалността нахлуваше с пълна сила. Дзя не знаеше кое предпочита - да се удави в мислите си, или да се опита да плува в реалността. Знаеше само, че трябва да се измъкнат от тук и то веднага!
- Трябва да тръгваме! Сега! - прониза Сън Дже с поглед, в който искрено се надяваше да не се четеше страха, който бе завладял и гласа ѝ. - Хайде, преди да са дошли ченгетата. Може да стане много опасно, знаеш. Наведи глава и върви след мен.
Без нито дума повече Дзя подхвана момченцето изпод подмишниците и го притисна към себе си, криейки лицето му в обятията си. Крачеше устремено, но не прекалено, за да не повдига съмнения и се ослушваше за стъпките на Сън Дже след себе си. Усещаше паниката и страха да се надигат като чутовни чудовища вътре в нея и това не ѝ харесваше - сега не беше времето да бъде човек!
- Искам да стоиш мирен и да не се намесваш в разговора. Играй си с кубчето. - Дзя намести детето на задната седалка и му подаде шарената играчка. - Можеш да слушаш и музика. - извади mp3 плейър от джоба на панталоните си и постави слушалките в ушите на момченцето. Следваше разговор, който не беше за детска аудитория. Колкото по-малко знаеше хлапето, толкова по-добре за него.
- Имаш ли идея от кого е тази бележка? И към кого е адресирана? - попита тя, след като седна на шофьорското място. Впери поглед в Сън Дже, надявайки се там да се крие отговор. За пръв път в живота си искаше да знае нещо. Уви, единственото, което намери, бяха чифт очи, които като че ли пътуваха из пространството и надали скоро щяха да се завърнат. - Дай ми я. Нали искаш да я преведа.
Сън Дже я върна обратно в ръцете на Дзя внимателно, сякаш държеше парче стъкло, което би могло да се счупи и да ги нарани. О, те вече бяха наранени! Всъщност момичето би се радвало, ако кървавото писмо бе стъкло, забиващо се в кожата ѝ, създавайки нови червени пръски.

- "Искам да знаеш, че ти си този, който започна тази ожесточена война.
Оттук нататък съдбата ще бъде пренаписана.
Внимавай!

Богът на злото"

Думите се ронеха от сухите ѝ устни като падащите венчелистчета на цвете през есента - мъчно и с дъх на идваща смърт. Дзя прокара треперещи пръсти по обагрения лист хартия - същите алени точици като в онази зимна Коледна нощ. Кървавите орнаменти отново танцуваха върху белия фон и си контрастираха. Момичето усети остра болка в гърдите, която я накара да се свие на кожената седалка. Стисна здраво кормилото на автомобила в опит да се задържи в реалността - имаше чувството, че миналото идваше като торнадо и се опитваше да я завлече във фунията си.
- Какво означава това, Сън Дже? В какво ме забърка? - през зъби процеди Дзя, все толкова яростно стиснала волана. Погледът ѝ се рееше в тъмната нощ, като че търсеше спасение. Но тя знаеше много по-добре от всеки друг - спасение нямаше.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:50 am

Ahn Seun Jae

Значи бях прав. Тази бележка се отнася за мен. Вече не е забавно да бъда толкова прав.

- Наистина ли искаш да знаеш? Така ще нарушиш всички правила, които така горестно защитаваш. – каза без да я поглежда направо. Периферното му зрение все пак успя да долови колебанието ѝ през цялото време. От момента, в който бе намерила бележката. Но имаше още нещо, което и двамата, за жалост, осъзнаваха дълбоко в себе си. Това, че няма връщане назад. Че няма друг изход, освен да продължат напред, докато не достигнат истината. Това бе като планина с еднопосочен път, подобно на китайската Хуашан. Тръгнеш ли веднъж, да я изкачваш, дори по някое време да решиш, че става твърде опасно, или че си твърде уморен, не можеш да се върнеш, не можеш да се прибереш у дома. Не можеш да спреш, докато не се изкачиш до върха, защото чак там започваше обратния път надолу. Сега Сън Дже и Мън Дзя, и двамата бяха в това положение. Искаше им се да спрат дотук и да забравят, но такава опция не бе възможна. Затова трябваше да продължат, и ако се окажеха късметлии, да стигнат до края.
- Слушай, оттук нататък забрави за всички правила. Те вече не съществуват. И това не важи само за нас. Това не е игра, а битка. Затова правилата само ще пречат. – каза, вземайки обратно при себе си кървавата бележка. Огледа я за последен път, след което внимателно я прибра в прозрачния плик за улики. Понякога използваше такива, за по-сигурно съхранение на важните следи. Тази бележка му бе разкрила две неща. Не нещо, което щеше да го отведе до убиеца, но навярно не по-малко значимо. Историята наистина започваше да се пренаписва, в това нямаше съмнение.
- Ето какво знам... Бележката е адресирана до мен. Следователно адресантът, който и да е той, ме познава. Но също така познава и теб. – опита да добави възможно най-безпристрастно, но така и не бе намерил по-мек и удобен начин да ѝ каже това. Знаеше, че при всички случаи няма нито да ѝ хареса, нито да я остави очарована. За момент извъртя глава към нея и веднага забелязала, че лицето ѝ отново пребледня от новата порция шоков удар. Психиката ѝ без друго беше разклатена от спомен от миналото. Дже бе психолог и можеше да каже, когато нещо подобно измъчва човек. Приемът на медикаменти още повече задълбаваше състоянието ѝ, а сега тази бележка можеше да се окаже фаталната черешка в рецептата за психически взрив. Надяваше се, че Дзя ще се окаже достатъчно силна, за да издържи на цялото това напрежение. Сега можеше единствено да вярва в нея.
- Нищо от случилото се дотук не бе случайно, Мън Дзя. – реши да продължи с поясненията си. Все още не смяташе да ѝ казва цялата истина, но поне ѝ дължеше обяснение защо е вече късно да се отказва.
- Този... „Господар на злото”, срещу когото сме изправени... знае за нас от преди самото начало.Познава ни отпреди запознанството ни. Опитът ми ме е научил да не вярвам в случайности. За да ме разбереш, ще се върна малко назад. Това, че изведнъж те избраха да работиш с мен, без дори да те уведомят лично, е доказателство А. Замисли се – Аз съм профайлър, ти си наемна убийца. Съвсем различни сфери, различни задачи... Преди да се запозная с теб, бях в офисът на д-р Ли – шефът на отдел кадри. На бюрото му стоеше моето Си Ви, но не беше оригиналът, който му дадох. Беше копие. Забелязах някакъв почти изгорял документ в кошчето му, от който успях да разчета „Браян” – това е английското ми име. После забелязах още няколко неща, които тогава не сметнах за важни. Ароматът на женски парфюм Paco Rabanne, капковидната сребърна обица на земята, близо до дивана с обърнати наопаки възглавници, и червеното червило от Runaway по празната стъклена чаша на масичката. – млъкна за момент, колкото да си поеме въздух, а после продължи, преди да изпусне бързия влак на мислите си.
- Жената, имала любовна закачка с д-р Ли в офиса му онзи ден.. Смятам, че тя го е склонила да смени партньора ми. Виждал съм я и преди... тя е секретарката на Шефът. Говоря за Шефът на шефовете. Видях я да използва частния асансьор, който се изкачва директно до най-горния етаж, където е офисът на главнокомандващия. Напълно отговаряше на профила. Не знам дали тя е вътрешният човек... но знам, че определено такъв е замесен и работата тук е дебела. Както и да е, запознанството ни изобщо не е случайно и това стана ясно. – заключително рече, обръщайки се и хвърляйки око на притихналия малчуган. По всичко личеше, че си бе намерил компания. Езо и неговия си Ися му даваха загадки, защото очевидно отдавна бе решил кубчето на Рубик. Определено не си поплюваше като за хлапе.
- Доказателство номер две. Убиецът предвижда всеки наш ход, следователно той се е погрижил да работим заедно. Виж, първо отвлече вниманието ми успешно, след това бележката... Не смяташ, че е написана случайно на китайски, нали? Знае, че ти работиш с мен, но го е знаел още преди дори да се познаваме. Погледни. - отново протегна плика с бележката към нея, макар да се съмняваше, че друг, освен него самия, е способен да забележи подобно нещо.
- В долния десен ъгъл има отпечатък. Бележката е написана преди известно време, дни, а може би седмици. Нашият човек я е пазил в някоя книга. Едната от страниците, между които е била бележката, е била прегъната и е оставила този отпечатък. – след кратката демонстрация, Дже прибра важната улика в жабката (на колата) пред себе си и тиха въздишка се изтръгна от гърдите му. Едва успя да догони мислите си, но дори да бе финиширал първи, те продължаваха да тичат, без скорошни признаци да спрат.
- Не знам... – отговори съвсем просто и кратко на незададения въпрос на асистентката си.
- Не знам кой е той. Но който и да е, не просто си играе с нас. Иска да бъде открит. Но преди това първо ще ни накара да почувстваме омразата му, едва след това ще ни остави да я видим, изписана на лицето му и бликаща от очите му. Това е всичко, което знам. – гласът му изпадаше в бавно затишие, докато накрая не изчезна като бездиханен шепот в нощта.
Толкова неща не му даваха мира. Дори в казаното дотук имаше нещо липсващо. Нещо, което изпуска. Вътрешният човек. Защо бе убеден, че е вътрешен човек? Заради доматената супа. Нямаше как да е разбрал, че един от най-приближените хора на Шефа обича доматена супа. Освен ако не се мотаеше постоянно около него. Всичко бе толкова секретно и несподелено с никого. И като че нямаше друго логично обяснение, освен това или самият Шеф на шефовете, или някой от най-доверените му подчинени да са онзи, срещу когото с Мън Дзя се бяха изправили. Но нещо тук също не му даваше мира. Нещо правеше сърцето му неспокойно.. Все по-натрапчивата мисъл, че има и друг възможен вариант, който все още не можеше да види. Изтичането на информация без наличието на шпиони, или подслушвателни джаджи... Нима наистина имаше друг вариант?
Не знам... Наистина не знам... Но мисля, че „Господарят на злото” е намерил начин... Същият този, който ми убягва. Не е вътрешен човек. Дори да кажем, че има азалийци на своя страна. Той самият е нещо напълно независимо. Поне знам начин да се уверя в това. Всеки от приближените хора главнокомандващия бива следен и записван 24/7. Трябва да се добера до доклада, отнасящ се до отровения по-рано днес. Ще разбера с кого е контактувал напоследък и за какво.
- Трябва да се върнем в сградата на организацията. – промълви тихо с равен тон, поглеждайки през прозореца.
По дяволите... Не сега. Защо точно, когато най-малко ми е притрябвало?
- Хей, май ни следят. – отникъде се обади Езо, чието заключение накара тъмнокосия да подбели очи.
- Забелязах... – промърмори с натъртваща нотка, след което се прокашля, за да привлече моменталното внимание на Мън Дзя.
- Искам за завиеш тук... Направи обратен завой! Сега! – каза, възползвайки се от цялата силата на повелителното наклонение.
Знаех си....

- Следят ни. – отбеляза, за да стане от ясно по-ясно, че са го загазили отново. Кой ли път им беше за днес?

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:53 am

Meng Jia написа:Явно планетите, звездите и всички други възможни небесни тела се бяха подредили в една линия. Или пък Меркурий беше ретрограден? А може би около милиард черни котки бяха пресекли пътищата на Сън Дже и Дзя? Още някоя дивотия, в която Дзя не вярваше, но в момента нямаше друго обяснение? И без това очевидно светът се побъркваше, или поне така се усещаше: oтровиха мишената ѝ (която може би всъщност не ѝ беше мишена - имаше части от пъзела, които ѝ се губеха), компаньонката му се самоуби, трябваше да спасява задните части на Сън Дже. Той пък в знак на благодарност ѝ натресе хлапе, с което явно споделяха общо психическо разстройство - шизофрения. Да споменаваме ли и прекрасното изживяване да накараш малко дете да види мъртвия си баща? Безценно! Както и "господарят на злото", който очевидно бе погнал нашия отбор Ракета. Сега и следене се добави към списъка с прекрасни изживявания. Чудесно! Може би имаха черна магия. Само това ще да е.
- Да не си магнит за опасни ситуации? Ще имаме късмет, ако се приберем живи днес. - измърмори под носа си Дзя, въртейки волана до край, усещайки яростното търкане на гуми в асфалта. - Малкия, добре ли си там отзад? - мерна поглед към огледалото за задно виждане и видя как детето се бе хванало здраво за дръжката на вратата, замръзнало на място. Поне беше живо.
Девойката натисна педала за газта рязко (по-скоро си стовари крака отгоре), както бе свикнала да прави винаги след успешна мисия. С една разлика обаче - в момента мозъкът ѝ биеше тревожна камбана, чийто тътeн се разнасяше из цялото ѝ същество. Опитваше се да прикрие поне физическите доказателства (слава богу, никой не можеше да види лавината от въпроси, страх и несигурност, която бе паднала вътре в нея) като треперенето на ръцете или пък нервното поглеждане на страничните огледала през няколко секунди, за да следи преследвачите. Макар да беше тъмно, Дзя ги усещаше - усещаше присъствието им на непоносимо разстояние от себе си и не знаеше дали причината да иска да ги убие е, защото представляваха опасност за нея и спътниците ѝ в автомобила, или защото се приближаваха прекалено много. Искрено се надяваше да е второто - нямаше желание да създава каквито и да е взаимоотношения с хора. Не напразно убиваше хора от разстояние, не говореше с тях. Тя разговаряше с оръжията.
- Така няма да стане. - заяви тя след известно време, прекарано в каране в опит да се отърват от пиявиците. - План Б. Стойте в колата и не мърдайте. Сън Дже, кажи на хлапето да се скрие под седалката. - нареди, след което натисна рязко спирачка и бързо слезе от автомобила.
Може би да отиде директно в устата на лъва не беше най-брилянтната идея, като се има предвид, че и куршумите ѝ свършваха. Но ей я, на - устремена към мишените си с ясното желание да им пръсне мозъците. Не можеше да види колата, която ги следеше досега, но усещаше, че са наоколо - може би в задънената пресечка, която бяха подминали точно преди Дзя да спре колата?
Е, не беше нужно да се чуди повече - в миг усети как нечия гнусна ръка я хваща за косата, дърпайки я рязко назад. Докоснеш ли Дзя, считай се за мъртвец. Момичето ловко измъкна пистолета си от кобура, прилежно скрит под дебелия пуловер, и изви ръка назад, изстрелвайки куршум. Ако сметките ѝ бяха точни, трябваше да е уцелила сърцето. За съжаление, дори не успя да види произведението си заради силния ритник в кръста, който я повали на около метър. Във въздуха се разнесе тътен от метал, забиващ се в цимент. Мамка му, трябваше да усети опасността! Опита се да си поеме въздух и да се изправи, въпреки болката, която бавно я изгаряше, но нов удар, този път в ребрата, я повали обратно.
- Копеле! - изръмжа Дзя, усещайки как яростта явно се бе нахранила обилно и беше готова да раздава правосъдие.
Подпря се на длани и се изправи, фокусирайки две фигури, които макар и в тъмнината, можеше да различи като мъжки - едри и заплашителни. Единият от глупавите здравеняци се нахвърли върху Дзя, извивайки ръцете ѝ назад, обезоръжавайки я. Това, което обаче той не знаеше, е, че нашата героиня си служеше толкова умело, както с ръцете, така и с краката. С един ритник в интимните части и говедото беше на земята. Щом освободи ръцете си, Дзя извади ножчето, което пазеше за спешни случаи от ботуша си и с едно движение го заби в сънната артерия на противника.
- Кучка! - изкрещя третият и нападна Дзя в гръб, поваляйки я на земята. Момичето побърза да му отвърне с юмрук в челюстта, както и ритник в лицето, но това не го отказа. Капки кръв оцветяваха асфалта, но бе трудно да се каже точно чия беше; тежко дишане ехтеше в нощта; разменяха се юмруци и ритници, ругатни - всичко се сливаше в едно грозно меле, от което не се знаеше кой ще излезе жив.
Колкото и да се бореше, Дзя трябваше да признае, че е на прага на силите си - нанесените удари ставаха все по-тромави и некоординирани, а поетите такива - все по-болезнени. Не виждаше нищо, единствено усещаше: усещаше как тялото ѝ се предава под напора на болката. Нима беше човек? И точно тогава дойде кулминацията - две дебели ръце се увиха около врата ѝ като примка и започнаха да застягат захвата си. Дзя се опитваше да ги махне всячески - напрягаше всяко мускулче, за да накара тялото си да работи. Уви, не ставаше така. Въздухът ставаше все по-малко, а вдишването беше невъзможно. Чуваше собствените си хрипове и не можеше да направи нищо. Чу и още нещо, но не успя да разбере какво точно, защото звукът се бе удавил някъде из агонията. Тялото ѝ бавно започна да изтръпва и девойката се зачуди дали това значеше, че е умряла.
Изведнъж обаче натискът върху гърлото ѝ изчезна. Въздухът се завърна в дробовете ѝ, които навярно по-късно щяха да си устроят парти за това, че са оцелели. В тъмнината Дзя успя да различи една протегната длан, която чакаше. Нима някой я чакаше? Неуверено я пое и с помощта на фигурата, която не можеше все още да различи, се изправи на крака. Побърза да вземе ножчето и пистолета, които бяха разпръснати по цимента - все пак не можеше да остави доказателства на полицията.
Щом се загледа в силуета, който ѝ бе помогнал, забеляза как луната хвърля мека светлина върху лицето му - Сън Дже.
- Нали ти казах да стоиш в колата?! - осъдително го погледна Дзя, стискайки челюст. - Както и да е, тези тримата няма да ни притесняват повече. И... - поде тя, дъвчейки устни. Боже, как мразеше да казва тези думи! - за станалото преди малко... ти... благодаря. - с всяка дума, сякаш от устата ѝ излизаше по една треска, която дращеше. - Сега, ако сме свършили с неловките ситуации, да се връщаме към Организацията.
Дзя вървеше към колата, усещайки тялото си да крещи - всеки момент в кръста ѝ се забиваха хиляди игли, цялото лице я болеше (най-вероятно щеше да е с посинено око на другия ден). Най-лошо беше с ребрата - с всяко вдишване болката ставаше все по-остра. Закашля се и щом махна ръката си, видя същите проклети капчици кръв, които я следваха цял ден. Животът ѝ бе облян с кръв, просто се даваше в кървави реки, а тя не можеше да направи нищо.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:54 am

Ahn Seun Jae

В очите му не се прочете и капка милост. Само ужасът от чудовищното „Аз”, което се оглеждаше невярващо в очите на врага, бавно свличащ се в краката му. За миг му се стори, че не уби никой друг, освен себе си. Никога не бе съжалявал, че притежава човешкото у себе си. Просто мразеше другите да го виждат и да го наричат наивен слабак, неспособен да нарани и муха. За да прогони слуховете и да докаже, че не само ножът и пистолетът могат да са оръжия, той реши да учи психология. Не че още откакто бе проговорил не му идваше отръки. Неговото оръжие бяха думите. И те винаги побеждаваха, освен в една ситуация. С времето и натрупването на опит бе осъзнал, че думите не бяха способни да спасят някой, който не търсеше спасение. Всъщност не само думите, а нищо на този свят не бе свободно да спре един такъв човек. Човек, оставил живота си на произвола на съдбата.
- Мън Дзя... Ти какво..!? – опита да я спре, но напразно. Ръката му се задейства твърде късно и не успя да задържи нейната, преди да слезе от колата, вземайки цялата безразсъдност със себе си. Какво целеше да покаже с това? Те бяха поне четирима и то въоръжени до зъби, по дяволите. А Сън Дже не беше по тази част. Нямаше собствено оръжие и не бе прилагал бойните си умения от има две години. Всъщност дори не бе убеден дали може да се бие, камо ли да надвие повече от един противник. Сега му се искаше да изсипе всички възможни ругатни, които някога човечеството бе изрекло, но нямаше време за това. Какво, сериозно, си мислеше асистентката му!? Ако бяха двама, имаше шанс късметът да им се усмихне, но рискът бе прекалено голям. Можеше да приеме факта, че не ѝ пукаше за собствения живот, но така обричаше рядък екземпляр като Сън Дже и едно седемгодишно дете на почти сигурна смърт. И без друго гениите бяха на изчезване, та дай да ги доизтребим до крак.
- Тя полудя ли!? С какъв акъл хукна да умира точно сега? – бе перфектният момент да се намеси Езо.
- Вместо да говориш празни приказки, може би е време да ми дадеш някоя животоспасяваща идея.
- Излез от колата и ѝ помогни да ги напердашите. Не мисля, че са повече от четирима. – каза животинката, гледайки през стъклото на колата с бинокъл в мини размери (чудно откъде изнамерен).
- Някакви идеи наистина?! – отвърна след секунди мълчание. - Защото ще се радвам да ги чуя.
- Вече ти казах, излез от колата.
- В момента, в който изляза, ще ме застрелят. С какво мога да съм полезен тогава?
- Е, ако не излезеш, със сигурност всички тук ще бъдем застреляни.
- Така не ми помагаш! – изскърца със зъби, все още стискайки челюстта си, за да не изкрещи. Проклета летяща мишеподобна гадина. Намери кога да се шегува с него.
Добре... Добре... Какво да правя?! Да видим... Претегляйки възможностите, във вариант четири съм само 67% мъртъв, така че ще избера него. Да, номер четири. 67% е по-добре от 95%.
Издебна възможно най-подходящия момент. Когато вече бе наистина нужен и имаше някакви шансове да довърши започнатото от Мън Дзя. Всъщност още нямаше представа как, аджеба, щеше да го направи, но просто знаеше, че сега е точният момент и неговата единствена възможност. Затова успя да изтича незабелязано до багажника и да вземе спрея, съдържащ киселина, иначе предназначена за премахване на ражда. Тъкмо беше купил този спрей и още няколко препарати за почистване, които бяха на специална промоция. Едно от хобитата на Сън Дже беше да чисти, но си го пазеше за себе си, беше просто средството му за успокоение и един добър начин да прочисти съзнанието си.
Без да колебание се прокрадна като призрак до последния от преследвачите им, който бе все още в съзнание и бе увил лапите си около врата на Мън Дзя. Без да я поглежда от страх да не се разсее, Дже веднагически напръска лицето на мъжа, а киселината веднага го накара да закрещи и остави асистентката му. Тя се свлече на студения цимент, но Сън Дже осъзна, че не беше свършил. Взе пистолета на врага си, но и това не беше краят. Когато видя острието, внезапно появило се в ръката му, движещо се светкавично бързо към гърдите му... всичко стана за секунди реално време. Мозъкът на тъмнокосия дори не го отчете. Чу само как куршумът яростно разкъса тишината, съпротивлявайки се срещу безмълвния нощен ветрец. Изстрелът подплаши самотния гълъб, кълвящ трошици в ъгъла на пустата уличка.
Очите му не издадоха нищо, докато не усети свличащото се тяло на мъжа, който с последните си останали сили бе уловил палтото му. Вече можеше да почувства чуждата кръв по себе си. Пистолетът натежа в ръката му като че бе изкован от два тона стомана. Хвърли го на земята с поглед, крещящ от изненада и ужас. Не искаше да повярва, че онзи силует, който видя в ослепените черни зеници на непознатия мъж, бе самият той. Силуетът на хладнокръвен убиец.
Панически избърса ръцете си в дрехите, макар да знаеше, че по тях няма кръв. Всичко бе в съзнанието му. Цялата тази вина, червените следи, оставени от чудовището, в което току-що се бе превърнал. Навярно всеки друг на негово място просто би приел, че е чиста самозащита и би продължил живота си спокойно. Но Сън Дже мислеше прекалено много. Знаеше, че може да не стреля. Сега се бе превърнал в нещото, от което бягаше. За него не беше така просто. Мъжът бе ослепен от киселината, можеше да се отдръпне и да му се изплъзне, вместо да стреля по него. По един жалък, сляп наемник, чието съществуване не бе важно за никой. Навярно щеше да умре така или иначе, при положение, че той и другарите му се бяха провалили в мисията си. Въпросът бе защо трябваше да е точно Дже? Защо точно той да носи вината за смъртта на жалкия изрод...
- Чакай ме в колата. – каза с нормалния си тон, но сякаш лед обвиваше всяка една буква. Щеше да се разправя по-късно с Мън Дзя, макар че ѝ беше вече наистина сърдит. Навярно скоро нямаше да ѝ проговори, или като цяло щеше да мълчи повече от обичайното. С мрачно изражение се запъти към колата на преследвачите, прескачайки едно от безжизнените тела, проснати на земята. Краят на дългото му палто погали замръзналото бледо лице, чиито очи се затвориха веднъж завинаги.
В колата намери лаптоп, самолетни билети и някакъв жълт плик. Взе ги със себе си и се върна в своето превозно средство като остави всичко на задната седалка. Малкият Хуан също се бе умълчал, но погледът му с любопитство следеше всяко движение на тъмнокосия му батко.
- Слизай. – заповяда на асистентката си, отваряйки ѝ вратата. Тя го погледна със супена лъжица изненада и цяла тенджера раздразнение, примесена със женска гордост.
- Аз ще шофирам. – рече и безцеремонно хвана китката ѝ, издърпвайки я от шофьорското място, спечелвайки си змийското ѝ изсъскване. Знаеше, че в противен случай щеше да се пазари с нея до изгрев слънце. Нямаше нито времето, нито желанието. Да не говорим, че бе прага на търпението си, което се случваше изключително рядко. Сега тя можеше да види една от най-зловещите му страни. Всяка негова дума се превръщаше в заповед, защото имаше правото за бъде такава. При всички случаи Ледената кралица не можеше да шофира в състоянието, в което се намираше. Навярно едва сдържаше стоновете си, което бе още по-болезнено. Изчака я на се настани на другата седалка и запали газта. Щом стигнаха първия светофар, Дже затършува в аптечката си и изкара оттам една спринцовка, която бързо напълни с малкото шишенце болкоуспокояващо лекарство, което дори не се продаваше по аптеките. Беше от една тайна лаборатория, където работеше един стар познат на Дже. Тъмнокосият често му помагаше и дори имаше таен офис в същата сграда.
Срещна погледа на Дзя само за секундата, в която тя осмели да опита съпротивление. След като замръзна на място, отпускайки ръката си в неговата, той сръчно инжектира болкоуспокояващото. Щеше да усети облекчение още след половин минута.
- Къде отиваме? – попита детското гласче на хлапето.
- В тайния ми офис. – отвърна му без да се обръща, но устните му се изкривиха в лека половинчата усмивка.
- Таен офис.. Супер! – възкликна малкият и се заприказва със своя покровител, който между другото имаше вид на кръстоска между папагал и сова.
Нямаше как да се върнат в организацията. Бе прекалено рисковано, а и двамата бяха изтощени. Дзя на прага на физическите си сили, а Дже на прага на психическите си. Трябваше да се скрият на сигурно място, докато се възстановят.
Трябва да си спечеля малко време. Трябва да се спра и за помисля, както Езо ме посъветва. Не трябва да мисля зя толкова неща едновременно, така ще пропуска всеки важен детайл, който търся.
...
Беше пратил Дзя при стария си познат, доктор Сонг, който навярно щеше да е известен по целия свят, ако не бе толкова скромен и решен да работи в пълна неизвестност. Той е най-големият гений в медицината, когото Дже беше срещал. Двамата имаха много общо, но също така и научаваха много един от друг. Доктор Сонг бе единственият човек, на когото Дже, евентуално при нужда, можеше да има доверие. Затова и чувстваше лабораторията като свой дом и знаеше, че е в безопасност тук.
- Това е уникално... – възкликваше хлапето, оглеждайки внимателно стъклениците, в които бяха съхранени разни вътрешни органи в произволен ред. Е, този офис все пак бе част от лабораторията, така че и тук имаше някои странни неща.
- Нали? Онзи панкреас е като произведение на изкуството. – добави тъмнокосия, който беше седнал върху бюрото от махагоново дърво и сменяше бинта на рамото си. Какво щастие, че се размина само с тази драскотина днес. Жалко, че не можеше да каже същото и за асистентката си. Поклати глава при мисълта за безразсъдната ѝ постъпка. Ядоса се на себе си, че не можеше да ѝ се ядоса повече. За първи път му се искаше да крещи в лицето на някой. По принцип знаеше, че това има обратно на желаното действие, но изкушението бе почукало на вратата му днес. И все пак се гордееше със самоконтрола си. Трябваше също да отбележи, че не му бе лесно да го усвои до такова ниво.
- Ей, къде ми е блузата? – попита, повдигайки вежда към малкия Хуан. – Ясно си спомням, че я оставих на този стол. Ти си я скрил, нали?
- Имаш ли доказателство, че ме обвиняваш? – защити се детето като същински малък гений, което напълно успя да обезоръжи противника му.
- Не ми трябва такова... Ела тук... – закачливото злорадство се прокрадна в тона му и подгони пакостникът из малкото помещение. Той обаче го изигра и успя да излезе от стаята, а когато Дже бе напът да го последва успя инцидентно да се сблъска с Мън Дзя в преносния и в почти буквалния смисъл на думата. Осъзнавайки, че разстояние между тях няма, тъмнокосият реши, че ако се направи на статуя, просто ще бъде подминат и така пътят му навън ще бъде свободен. Или нещо такова. Не успя да разсъди правилно, нито да предприеме нищо, защото не му се бе случвало сблъскване от този неудобен тип. Нямаше информация, нито готов анализ. Нямаше какво да следва, а импулсите на тялото му бяха твърде първични и нагли, за да им се остави.
Реши да припява една не особено логична детска песничка.
Два тигъра, два тигъра. Бягат бързо, бягат бързо.
Единият няма уши, другият няма опашка.
Ама че странно, ама че странно.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:55 am

Meng Jia написа:Отново твърде близо - онази тревожна аларма в мозъка ѝ отново се задейства, за миг вцепенявайки така или иначе вцепененото ѝ тяло. Усещаше топлия му дъх върху кожата си; усещаше нещо познато и успокояващо, идващо от самото му съществуване. Уют ли се наричаше? Дзя не бе запозната с този термин, не знаеше какво трябва да е чувството на толкова възхваления уют и защо хората така трескаво се опитваха да го намерят и задържат. Какво му беше хубавото? Дори да ги правеше щастливи за известно време, чувството винаги изчезваше - така бе устроен светът. Нищо не беше вечно - нито хората, нито емоциите, които си въобразяваха, че изпитват. Чувствата бяха илюзия и Дзя най-добре го знаеше. Можеше ли да ги види? Да ги докосне? Не! Всичко се случваше единствено в главата ѝ, затова бе решила да притъпи емоциите. Невинаги беше лесно - понякога мислите ѝ я караха да чувства непознати чудовища, но тя бе измислила страхотен начин да ги държи надалеч. Какъв, може би ще се зачуди човек. Дори чудовищата ги беше страх от остриета. Дзя - не.
Крачка встрани, глътка въздух (почти без болка в ребрата) и знак с, покрита с повърхностни рани, ръка, който трябваше да значи "минавай" - това беше кодът за спиране на тревожната аларма в мозъка ѝ.
- Не знаех, че имам 7-годишно дете за партньор. - отбеляза подигравателно Дзя вече на безопасно разстояние от Сън Дже. - Чудесно е, че се забавляваш с хлапето, с което явно споделяте общо ментално заболяване, но все пак ще е добре да го сложиш да спи. Очевидно те харесва - може да му прочетеш приказка или да си говорите за... как беше? "Покровители" - направи въздушни кавички с все същата ледено изражение, което целеше да изстрелва ледени висулки в посока на партньора ѝ. - Трябва ни план за действие, трябва да съберем и всички следи, които имаме. Разчитам на теб за сглобяването на пъзела - нали си мозъкът на екипа. - Само не се претоварвай и будувай цяла нощ в опит да навържеш уликите, които имаме. Дзя се стресна от собтвените си мисли и сключи неодобрително вежди. Нямаше право да се докосва до живота на другите, не това беше мисията ѝ.
Леко потупване по рамото я накара да замръзне за кой знае кой път днес. Дзя се обърна бавно и изпитателно погледна този, който се бе осмелил да я докосне - докторът. Щом злобният ѝ поглед се засече с този отсреща, лекарят веднага махна ръката си от опасното място.
- Извинявай, забравих, че не обичат да те докосват. - леко се засмя мъжът, а очите му се превърнаха в тънки полумесеци, играещи върху мургава кожа. Прокара пръсти по гъстата си тъмна коса, след което пъхна ръце в джобовете на бялата си престилка. - Приготвил съм две стаи, в които да се наспите. Не са луксозни като в 5-звезден хотел, но поне е нещо. - топлата усмивка не слизаше от лицето му, заради което Дзя едва издържаше да го гледа. Възможно ли бе да има толкова отзивчив и мил човек? Защо го правеше? Не печелеше нищо - само си усложняваше живота. Цялата идея за "помагане на ближния" ѝ бе непонятна.
- Благодаря. - сухо каза Дзя и се опита да докара нещо подобно на усмивка, но опитът ѝ си беше чисто и просто жалък.
- Много е вкусно! - детско гласче се разнесе из стерилния коридор и след секунди жизнено телце догони ехото. Момченцето се опитваше да навре половин сандвич с шунка в устата си, която обаче за съжаление, беше все още малка. Белите му бузи бяха изцапани с майонеза, имаше трохи в крайчеца на устните, а то самото се мъчеше да преглътне по-голяма хапка.
Ръката на Дзя трепна в желание да разроши косата на детето и да почисти лицето му. Защо?
- Аз ще си лягам. Ще ми кажеш ли къде ще спим? - обърна се към доктора.
- Да, на долния етаж, втората врата вдясно. - все така топлосърдечно ѝ отвърна той. Откровено казано Дзя искаше да го фрасне!
- Сън Дже, оставям детето в твои ръце. Лека нощ! - остро заяви и се врътна в посока стълбището.
Миризмата на антисептик дразнеше обонянието ѝ, а бялата светлина нараняваше очите ѝ. Искаше да си легне и да се отдели от света. Беше време да се отдръпне, беше навлязла прекалено навътре в живота на хората. Ето защо още щом влезе в стаята, загаси осветлението. Стигаше ѝ да се добере до кушетката, която колкото и докторът да се бе постарал, бе удобна колкото... кушетка. С един скок и усети дюшека под себе си (усети и болка в кръста и ребрата, но нищо - това не беше утопия, нямаше как светът да е идеален) и преметна топлата завивка до раменете си. Нямаше как да не ѝ е студено, като се има предвид, че бе сменила топлия син пуловер и черните панталони със стара бяла тениска и сив памучен анцуг. Искрено се надяваше д-р Сонг да запази конфиденциалност и да не се разплямпа за розовите белези, красящи бедрата и ръцете ѝ, които обаче нямаха нищо общо с битките, които водеше навън. Те бяха от битките вътре - битки, водещи се между нея и една илюзия, каквато бяха чувствата.
Д-р Сонг не беше попитал и Дзя не беше отговорила - нов бинт на новите разрези, мехлем на старите, както и на раните от външната борба.
Момичето въздъхна леко, прокарвайки пръсти по старите белези на ръцете си - липсваше ѝ онова щипещо усещане, разпростиращо се по кожата ѝ, както Лексотанът се разпростираше по съзнанието ѝ. И двата метода бяха ефикасни - удавяха крещящите мисли и ги заместваха с безметежност.
Точно от това имаше нужда тя сега - имаше нужда да заглуши онзи глас, който не спираше да ѝ натяква за опасност, за риск, който не биваше да поема. Дали писмото наистина се отнасяше и за нея? От кого беше? Миналото ли чукаше на вратата? Дали трябваше да отвори? А какво общо имаше и Сън Дже? Какво ги свързваше? Той беше ли уплашен? Щеше ли да издържи?
Дзя притисна ушите си с ръце, сякаш това щеше да я изолира от собственото ѝ съзнание. Затвори очи и се опита да намери отново нормален ритъм на дишане.
- Студенина, оръжия, тъмнина, неподвижност. Студенина. - повтаряше си тихо тя, пресъздавайки мислено обстановката в любимата си стая - студена, пълна с оръжия, тиха.
Малко по малко спокойствието се завръщаше, а умората, която до този момент бе скрита зад адреналина, удари с пълна сила. Дзя с удоволствие приветства тъмнината и празнотата, с която сънят я посрещаше.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:56 am

Ahn Seun Jae

Нощта бе в разцвета на младостта си, красива и опасна, тайнствена и нашепваща. Милиони души потъваха в съня на подсъзнателното познание, милиони други го отпращаха надалеч с безброй кафета, или шумна музика в нощно заведение. Всички фигури, шаващи навън, се губеха в тъмнината. Ставаха още по-бледи и безлични, още по-уеднаквени, заслепени от недостижимото лунно сияние.

Лабораторията се намираше в една наистина малка и наистина безизвестна местност на около 2 часа път от големия град. Въпросната местност досущ приличаше на малко и пусто градче, което обаче не съществуваше на нито една карта. Нямаше го и в GPS навигацията, просто никъде. Не беше ясно как е възможен подобен феномен, но беше факт, че го има. Тук живееха около има-няма триста души, но всички те работеха в големия град и за най-голямо удобство си наемаха апартаменти в близост до работното място. Не беше чудно, че доста от хората въобще бяха забравили, че притежават имоти тук. Къщите не бяха нищо особено. Всяка една си приличаше, почти нямаше и едно камъче, което да се различава в постройките тук. Същото важеше и за малките, тесни улички. Бе почти невъзможно за което и да е превозно средство да премине, поради неравния път с редуващи се резки наклони и възвишения. Беше чудно как старите хора можеха да живеят тук, защото в интерес на истината те преобладаваха, навярно, защото вече бяха твърде стари за напрегнатия и забързан живот в големия град. Наоколо нямаше нищо, което да функционира, освен една уличка, където се събираха всички. Съответно там се намираха всички живи заведения и сродните им. На уличката имаше една чайна, две малки ресторантчета и един магазин, в който можеха да се намерят обикновените хранителни продукти, включая плодове и зеленчуци. Всяка постройка бе със автентична старовремска азиатска архитектура. Градчето бе обградено от няколко хълма, покрити с дървета. На Сравнително достъпно място насред гората се разпростираше Лабораторията. Скрита от хорските очи, сградата изглеждаше неестествено и странно, забелязана отдалече. Бе на шест етажа, два от които бяха подземни. Това караше сградата да изглежда сравнително ниска.

- Кхъм. – чу се прокашляне, открито целящо да привлече вниманието на Дже, който бе изцяло съсредоточен върху вещите, които бе взел от колата на преследвачите от по-рано.

- Докторът е. – докладва Езо, все така висейки над главата на тъмнокосия, у който обаче се наблюдаваше продължителното отсъствие на реакция. – Няма ли поне да го удостоиш с погледа си? - с учудена ирония попита мишеподобния му покровител, с ясното съзнание, че не ще бъде отразен.

- Моментът неподходящ ли е? – осмели се да пророни доктор Сонг, наблюдавайки с прикрито любопитство съсредоточената статичност на стария си познат. Бяха се разбрали, че няма да споменават думата приятелство, защото тя донякъде усложняваше всичко и бе прекалено задължаваща за типът личности като Ан и Сонг.

- Всеки един момент е такъв. – изрече механично, сетне ръцете му се задвижиха със светкавична бързина. След минута тракане по клавиатурата на чуждия лаптоп, Дже го затвори и най-после отправи поглед към другия, което беше ясен знак, че вече може да му обърне внимание.

- Исках да поговорим... - каза другия сериозно, но с присъщата си усмивка, откриваща многобройните миниатюрни трапчинки на лицето му. На Дже му се струваше, че се е състарил от последната им среща. Кожата му бе станала по-тънка и вените се открояваха повече отпреди. Бузите му се бяха стопили и макар лицето чу да запазваше стария си чар, сякаш нещо липсваше. Сенките под очите му се бяха удвоили, а косата му бе започнала да побелява на места. Годините не прощаваха никому. Но доктор Сонг знаеше това и силният му дух го караше да изглежда като вековен дъб – непоклатим и вечен.

- Конкретна тема? – въпросително рече, правейки се на все още незаинтересован от причината, поради която другият бе дошъл в кабинета му. Знаеше, че тя се коренеше в някой човек, навярно бе един от хората, които бе домъкнал със себе си. Не му се нравеше идеята да говори за никое живо същество сега, включая себе си, така че реши да се прави на извънредно разсеян. Когато доктор Сонг наистина искаше да си лафят, никога не идваше в кабинета му и не го заговаряше по този начин. Още щом го зърна намери малкото червейче в ябълката.

- Приел си работата на Кен Со Уон? – звучеше твърде реторично, за да бъде удостоен с отговор, но изражението му стана по.твърдо и мрачно. За миг не можеше да се каже, че е същия човек. – Мисля, че те предупредих колко безсмислено е за се забъркваш с него. Не става дума само за опасността, той дори не е личност. Смята се бог, притежаващ света. И знаеш ли защо, защото е така.

- Не разбирам какво общо има всичко това с теб. Разбрахме се за не се намесваме в делата на другия. Освен ако не греша, но знаеш, че не е така.

- Защо не можеш просто да забравиш миналото, да забравиш за тях и да потърсиш нещо ново. Знам, че те значеха много за теб, но никой и нищо не може да ги върне.

- Ще ти кажа само, че не ме познаваш достатъчно и не си разбрал правилно какво правя, и с това ще приключа тази тема. Друг въпрос, който искаш да обсъдим?

- Госпожицата, която доведе със себе си.

- Защо да не си говорим за хеликоптери? Не е ли чудесна идея, и двамата ги харесваме. – протегна се към най-горния рафт до стената и взе пластмасовото макетче на хеликоптер. Заигра се с него подобно на малко дете.

- Мън Дзя, това ли беше името ѝ? – продължи доктор Сонг, игнорирайки детинското поведение на стария си познат. Бе в негов плюс, че познаваше добре всичките му състояния и не можеше да бъде заблуден от него.

- 2010 годна, 12 септември, 7 и 34 сутринта. Мъгляво и облачно с вероятност за превалявания следобед. Хапвахме кифлички с мляко за закуска и ти каза, че една от мечтите ти е да се возиш на хеликоптер. Помниш ли... Тогава го спомена за първи път. – ръката на Дже, държаща малкото хеликоптерче, образуваше различни въздушни кръгове в пространството.

- Струва ми се, че тя се нуждае от помощта ти...- при тези думи ръката на тъмнокосия мигом замръзна във въздуха, както и самият той.

- Хвана те. – прокрадна се кикотът на Езо и в този миг Сън Дже се почувства така, сякаш всички и всичко му се подиграва. Мразеше това чувство. Мразеше и моралните ценности на доктор Сонг и му се искаше просто да ги прати по дяволите.

- На същия ден, но 15 и 45 следобед, ние полетяхме. Решихме го ей така. Първият ни полет. Ти ревеше като магаре от щастие и същевременно ужас, заради страха си от високо, а аз ти пеех ремикс на „Twinkle Twinkle Little Star” – отново започна да движи летателното средство, прихванал с трите си пръста. - После изведнъж ни връхлетя буря и се приземихме почти катастрофално. За теб не знам, но аз още имам белезите от онези три съчки, които се бяха забили в рамото ми. Сега са като мънички петънца. Бе наистина забавно.

- Знаеш как ще свърши, ако не ѝ помогнеш.

- Защо ти не ѝ помогнеш!? – отсече с висок тон, виждайки как докторът отстоява твърдо позицията си. Току-що ле успял да го изкара извън релси и трябваше да получи медал за положените усилия и успешния резултат. Повечето се проваляха, но не и той.

Малкото хеликоптерче бе излетяло от ръката му, разбивайки се на парчета в покрития с плочки под.

- Ти ли си човекът, който ще решава вместо мен кое е правилно и кое не? Нямаш това право и го знаеш! – постепенно възвръщаше нормалната височина на тона си, но гласът му остана така студен и осъдителен. Това бе просто защитния механизъм на всеки един човек. – Освен това жени като нея не обичат да им бъде помагано.

- Това не променя факта, че им трябва помощ. Но добре, забрави какво казах. Просто си говорехме, така че всичко е наред. Очевидно имаш нужда да останеш сам, така че ще се върна към работата си. Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш. – избърса си ръцете и излезе, оставяйки го съвсем сам с всичко, което го измъчваше.

...

Бе прекарал нощта в пълно безсъние, но бе успял да подремне за половин час. И през тези няколко минути всички кошмарни мисли се бяха изсипали в съня му. Сложното състояние, в което асистентката му се намираше. Споменът от хладнокръвното убийство, което бе извършил. Господарят на цялото, който искаше да съсипе живота му... Все хубави неща. Нищо чудно, че се събуди целия облян в пот и сълзи. Чувстваше се като бездомно куче, подгизнало от дъжда. Взе си душ, една усещайки схванатото си тяло. Поне 10 часа не бе помръдвал от стола, опитващ да прогони безполезните притеснения и да сглоби мистериозния пъзел, който очакваше само него. В резултат сега бе почти едно към едно с ходещо зомби. Тъкмо се връщаше към офиса си, за да продължи да си блъска главата над случая, когато нещо го спря. Не осъзна какво, но се намери пред вратата на стаята на Мън Дзя. Шесто чувство или не, нещо го накара да влезе без дори да почука. Картинката, която завари не му позволи да каже нищо, но му позволи да се намеси. Бързо прекоси разстоянието до леглото, препречвайки с длан пътя на острието в ръката на Дзя. Тя, разбира се, не бе в състояние да реагира навреме и заби малкото ножче в ръката му. Кръвта потече надолу, стигайки до неотдавгашните белези по бедрата на червенокосата. Но този път не беше нейната кръв.

Потискайки режещата болка, тъмнокосият извади острието със свободната си ръка, захвърляйки го зад себе си. Проследи погледа на Мън Дзя, взиращ се в прясната червена линия, излизаща от кървящата рана. Бе трудно да се каже дали бе на себе си, или не.

Изглежда сякаш смята, че е успяла да се самонарани отново. Все още вярва, че е сама и чака успокоението в съзнанието ѝ да настъпи. Шокът от внезапната ми поява е блокирала правилните ѝ възприятия. В стаята е само тя, и нейна е раната, която кърви. Вярва, че всичко е както трябва.

Направи анализ на състоянието, само вглеждайки в очите ѝ. Не биваше да предприема нищо, защото в момента дори едно движение бе рисковано. Остана на мястото си, изчаквайки я да усети, че острието не е в ръката ѝ, че не усеща онази така позната и желана болка, представляваща нейното избавление. Бе въпрос на време да осъзнае, че обсебващите съзнанието ѝ мисли, от които бягаше по този начин, все още се намираха там.

Щом видя как очите ѝ се проясняват, а сетне разширяват от ужас, Дже разбра, че идва на себе си. Остави я да изтръгне от себе си така потисканите досега викове, които в момента нямаше как да спре. Всичко бе като верижна реакция, но беше по-желана, от неестествения и насилствен контрол върху емоциите. Очите ѝ се бяха зачервили от насъбралата се в тях солена вода. Ръцете ѝ неконтролируемо замахваха във всички посоки, докато Сън Дже не я притисна към себе си, оставяйки едва свитите ѝ в юмручета длани да барабанят наволя по гърдите му. Признаваше си, че някои от нейните удари щяха да му костват някоя-друга синя украса, но тя имаше нужда да се успокои по естествен начин повече от всякога.

- Всичко е наред. Няма ги... Няма никого. Няма нищо. Никой не е виновен. Всичко е наред, Мън Дзя... – говореше ѝ бавно и когато сподавените ѝ викове преминаха в хрипове, успокоително започна да потупва гърба ѝ. Тя съвсем скри лице, притискайки го към гърдите му. Усети как току-що навлечената риза се напоява със сълзите ѝ и за миг се запита дали можеше да го понесе. Беше трудно за него. Не знаеше точната причина, но когато видеше плачеща жена се чувстваше особено отговорен, против волята си се обвързваше с болката ѝ. Вече бе неизбежно да се измъква от аварийния изход. Чувстваше се длъжен да помогне. Но бе разбрал това още в онзи момент, в който протегна длан към нея и тя я хвана жадно, без капка колебание. Там, на онзи прашен път, където той се бе превърнал в безмилостно чудовище, а тя в страдащ ангел с прекършени от миналото криле.

Взе лицето ѝ в шепи, изравнявайки го със своето. Тя не искаше да среща погледа му, но въпреки това го стори, когато заговори.

- Мога да ти помогна. Аз.. ще ти помогна. – избърса сълзите ѝ и постави ненаранената си ръка на рамото ѝ. Не го интересуваше отговора ѝ, защото така или иначе не приемаше откази. Не бе в положение да се инати и се надяваше, че сама го осъзнава достатъчно ясно.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 5:58 am

Meng Jia написа:Дори със замъглен от парещите сълзи поглед, Дзя много ясно можеше да види гротескното същество с размери на кукла, с черна като катран кожа и дяволити очи да седи точно до нея и да се усмихва подигравателно. Не беше нужно дори да се обръща, защото го познаваше много добре - срещаха се всеки ден, а изражението на това създание бе едно и също.
- Помощ?! Ти нямаш нужда от помощ - имаш нужда от мен! Освен това много добре видя какво се случи с последния, който се опита да ти помогне - искаш ли да запазим нова зона за нараняване, когато и Сън Дже бъде погубен от съдбата? Знаеш, че когато това се случи, аз пак ще съм до теб и ще ти напомням за миналото. Защо да жертва живота си заради теб? Защо даже да иска да ти помага?! Та ти дори не заслужаваш някой да ти помогне! С какво си полезна на света? Мижитурка. - след като свърши с ежедневната си тирада, черното същество удари Дзя право в гърдите, карайки я да изскимти в спазъм.
Точно така - нали това чувство искаше да усетиш?! Искаше болка - взе ножчето. Мисията неуспешна обаче. Защо не продължиш оттам, до където спря?
Създанието не се виждаше, но Дзя чуваше отчетливо пискливия му глас в главата си. Това беше по-зле, защото веднъж загнездеше ли се, нямаше отърване.
Чудя се какво ли прави господарят на злото в момента. Мислиш ли, че ви следи? Не се ли предполага да защитаваш Сън Дже и детето? Не се издънвай и с това! Като стана дума за работа, нямаш ли мишена за убиване? Знам ли - някой трън в гащите на висшестоящите? Някой дилър, който иска да въведе монопол в областта? Себе си? Гласът на съществото дращеше по стените на съзнанието ѝ, карайки я да стисне очи и да захапе устни, измъквайки се от топлите и сигурни длани на Сън Дже. Ръцете му бяха просто капан: чувството за закрила, за толкова търсения от хората уют, за който бяхме споменавали преди,бяха мираж. Подканваха те да се приближиш дотолкова, че мекият им допир да танцува по кожата ти и да те кара да тръпнеш в очакване. След това изчезваха и те оставаха с горчивия спомен за това, което никога не е било. Дзя нямаше намерение отново да играе тази игра!
- Не, аз ще ти кажа какво ще направиш. - побърза да облече памучния анцуг,за да скрие темата на разговора, забърсвайки с ръка капчиците чужда кръв по бедрата. - Ще излезеш от стаята, ще се погрижиш за раната си и ще се върнеш към основната задача, поради която сме тук - да разплетем мистерията. - изсъска за пореден път червенокосата, давайки всичко от себе си да поддържа гласа си на нивото на ледена пързалка - равен и студен.
Не така се чувстваше обаче - утринните слънчеви лъчи играеха по лицето на Сън Дже и като че нарочно показваха колко изтощен беше, карайки я да чувства нещо, от което тя яростно бе бягала толкова години. Разбира се, появата на това чувство най-вероятно се дължеше на риска, на който Сън Дже можеше да ги изложи и двамата, ако не е форма. Най-вероятно (макар че, да си признаем, Дзя бе способна да оцелее и без него).
Щом партньорът ѝ не мръдна и сантиметър, девойката повдигна въпросително вежда и скръсти ръце пред гърдите си.
- Свършихме тук. Излез, не ме карай да те влача до вратата. - заплаши тя, изпускайки нишката на пълен самоконтрол - ясно си личеше нотката на яд, която беше клечката, способна да запали цял хамбар със сушено сено. От Сън Дже зависеше дали ще я драсне или не.
Момчето, явно разбрало накъде тръгват нещата, реши да ѝ угоди и се изниза от стаята без да отрони и дума. Щом вратата се затвори, тиха въздишка се понесе във въздуха - така беше най-добре. Сън Дже имаше прекалено много неща на главата, включително и справянето с мисълта, че вече е убиец. Дзя много добре разпознаваше този тип изражение - да усетиш чужда кръв по своите ръце за първи път оцветяваше цялото ти същество в различен, непознат досега цвят. Най-лошото? Цветът никога не се отмива. Точно затова нашата героиня не можеше да го остави да я спаси. Той не беше принцът на бял кон, който преминава през 9 планини в 10-а, а тя не беше принцесата, която има нужда от спасяване. Те бяха просто хора, живеещи в реалния свят, търсещи начин да спасят самите себе си. Или да умрат. Все тая.
Познатите розови таблетки погалиха гърлото ѝ, уведомявайки я, че вече може да се присъедини към останалите членове на "домакинството". Не че имаше особено желание да е в компанията на дразнещо милия доктор и още по-дразнещо грижовен Сън Дже, но трябваше да бъде нащрек за нова полезна информация като това дали Сън Дже го боли много и дали ще успее да се наспи нови улики, подсказващи самоличостта на загадъчния "господар". Пък и най-вероятно, ако остане в стаята си, биха решили, че отново е на път да направи нещо, от което искат да я опазят (беше убедена, че докторът я бе издал! Какво стана с Хипократовата клетва - с обещанието за конфиденциалност?!).
Закуската - най-важното хранене за деня! Като гледаше как тримата индивиди от мъжки пол трепетно поглъщат бърканите яйца, сякаш вкусваха храна за първи път в живота си, на Дзя ѝ се прииска да се врътне и да се затвори обратно в стаята. Не можеше обаче, затова просто се настани на свободния разгъваем стол, усещайки два чифта очи, вперени в нея (много добре знаеше чии са - детето бе твърде заето с храната си, за да обърне внимание на когото и да е).
- Тъй като явно никой няма да повдигне въпроса, аз ще го направя - какво ще правим с детето? Не можем да го мъкнем навсякъде с нас. - въпросът се разнесе в стаята, смесвайки се с аромата на храна. Кое бе по-важно обаче в случая?
- Казвам се Джу Хуан. - запротестира момченцето с пълна уста, стрелвайки сърдит поглед към Дзя.
- Добре, какво ще правим с Джу Хуан? - наблегна на името му девойката, като не успя да прикрие забавлението си и усмивка привидение пробяга по устните ѝ за секунда.
Инстинктивно се обърна към Сън Дже (не искаше да вижда прекалено добросърдечния Юда), чакайки отговор и неволно спря погледа си върху превързаната му ръка, за която тя беше виновна. Кръвта по пода в стаята, както и по бедрата ѝ, трябваше да е нейна, а не негова. Беше го наранила в опит да нарани себе си и най-вероятно щеше да се случи пак - може би не с ножче, може би не директно. Радваше се, че за момента беше под въздействието на любимото си хапче.
- А, да! Д-р Сонг, въпрос към Вас. - насочи безизразен поглед към д-р Юда, механично ровичкайки с вилицата из бърканите яйца. Не че щеше да ги яде - нямаше никакъв апетит. - Имате ли охранителни камери отпред, както и в помещенията? Трябва да пазим периметъра чист.
Дзя беше готова да се отбранява срещу врага - пистолетът чакаше докосването ѝ, куршумите чакаха да бъдат освободени. Не беше готова обаче да се отбранява срещу себе си - никой не биваше да я докосва, тя не чакаше да бъде освободена. Тя вече бе куршум, и то смъртоносен. Но когато ти сам си си враг, неиминуемо се превръщаш в мишена.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:00 am

Ahn Seun Jae

Една сълза се отрони от изгубилия естествения си блясък очи, изпълнени сега с отчаяна омраза и обвинение. Не му трябваха думи, за да разбере, че бяха предназначени за него. Малката капчица потече по изсъхналата ѝ гладка кожа и се изгуби в нищото, което дори Дже не успя да види в онзи миг. Сърцето му се бе свило на топче за пинг-понг, което сетне бе ударено с хилката с всичко сила, срещайки неизбежната стена. Стената, деляща го от останалите хора. Стената, която всеки един човек построяваше през себе си, за да се предпази от болката. И макар да бе наивно вярване, че това ще попречи да свършиш наранен, се бе превърнало в обикновена традиция. Нещо задължително, което се изучаваше и по психология. Сън Дже познаваше отлично тази стена, защото се поздравяваше с нея всеки път, щом предложеше помощта си някому.
- Махай се! – яростен крясък опита да го пропъди от димящата кола, току-що преобърнала се пред очите му и оказал се на ръба на пропастта. – Не искам помощта ти! – гласът ѝ трепереше от болката при сблъсъка, а раната на челото ѝ закървя, бавно обагряйки едната страна на лицето ѝ в червено. Колата отново несигурно се наклони към пропастта, напомняйки колко малко време ѝ остава. Но въпреки това тя запазваше твърдостта в интонацията си и категоричната омраза, макар и примесена със страх и отчаяние, в погледа си.
- Моля те! Хвани се! За Бога, умолявам те! Не заради мен, а заради детето ти! Хвани ръката ми, Ана! – опита да извика, но собственият му глас го предаде, думите се изгубиха в глухото пространство, безсилни да променят нещо. И тогава тя внезапно се хвана.
- Точно така, хайде, ще те измъкна оттук. – с новопоявила се надежда Дже бе впрегнал всичките си сили и бе успял да я извади от колата, която пропадна в пропастта в същата секунда. Чу се жестокият сблъсък на метала в скалистия бряг.
- Мин-У...Никой не иска твоята "помощ". Не го ли разбра!? – сладкият шепот на отмъщението проряза ушите му, като в същото време свободната ръка на Ана заби парализиращата спринцовка в дланта му, карайки го за изгуби пълен контрол над мускулите си. Те се отпуснаха и тя с лекота полетя към ръбестите скали, готова да срещне смъртта си.
- НЕ, АНА! – викът му направо изпълни пространството, отново срещайки се с добре познатата стена. Този път сблъсъкът бе фатален за всички. Последното, което си спомняше за онази вечер, бе как призрачното му амплоа бродеше из тъмните улици и паркове, плашейки малките дечица като зомби по Хелоуин. Дори не си бе направил труда да извади спринцовката от ръката си. За първи път му харесваше чувството да не чувства нищо.
Защо винаги аз си тръгвам последен? Защо оставам до края? Защо трябва аз да затварям вратата всеки път? Този път ще постъпя другояче. Този път аз ще тръгна първи. Сякаш нищо не е станало.
- Сигурен ли си, че тя иска това то теб? – попита го мишеподобната покровителка, отново дочула мислите му.
Какво ме интересува, важното е какво искам аз! Позволи ми поне веднъж... Поне веднъж да постъпя какво искам!
- Никой не те е вързал, не се впрягай, пиленце. – отвърна му спокойно Езо, изваждайки огромна салфетка отнякъде, с която избърса остатъците от въображаема храна от мъничката си муцунка.
Хубаво. Без друго вече задействах плана си. И не ме наричай така повече!
- Не се сдържах, понеже много ми напомняш на нещо хилаво и страхливо, но сладко и вкусно. – облиза се топчестата летяща мишка, сгъвайки белия плат на перфектен малък квадрат, който после изчезна както се бе и появил. Дже отдавна се питаше каква е ползата да има покровител. С какво му помагаше? Това, че понякога му спасяваше задника не беше нещо, с Дже не можеше да се справи и сам. Но пред времето, в което му бе нужда морална подкрепа, проклетията само наливаше масло в огъня, или му говореше врели некипели.
- Джу Хуан ще е в безопасност единствено тук. – отвърна простичко тъмнокосия, без да отвръща на погледа на Дзя. Гледаше ту в чинията си, ту в изцапаните бузи на малкия Хуан, но най-вече си разменяше многозначителни погледи с доктор Сонг. Бе убеден, че докторът знаеше, че той бе намислил нещо. Без думи се опитваха да спорят дали е правилно и дали и този път добрият доктор ще го подкрепи. Но дълбоко в себе си Сън Дже знаеше, че това начинание щеше да срещне неодобрението му. Можеше да го разбере, затова отсега се подготвяше за поучителните му думи, приемайки, че това му решение ще е най-самотното и грешно досега. За него обаче бе единственото добро решение засега, затова нямаше да размисли. Независимо какво му речеше единствения човек, познаващ и миналото и настоящето му.
- Не бива да се тревожиш за сигурността, докато си тук. – започна със своя отговор доктор Сонг, прокашляйки се, за да изведе на преден план най-представителния си и убедителен глас. – Тук всяка връзка с външния свят е прекъсната. Имаме собствена мрежа, която е добре кодирана и невъзможна за хакване и проследяване. Нямаме охранителни камери, но имаме отлични сензори за движение, които долавят всяка опасност и веднага докладват. Имаме стени от непробиваема стомана, като при потенциална опасност тази на входа се спуска автоматично, а останалите се затварят при дадена команда от мен. Ако си забелязала във всяко помещение има сензорен екран, който се активира заедно с алармата и разпознава само моя отпечатък. Така че е необходимо едно докосване с пръст и всички предпазни стени ще се спуснат. В такъв случай е почти невъзможно да се влезе тук, дори да имаш танк. – заключи някак горд от перфектната защита, която това място притежаваше. Усмихваше се доволно, без да подозира колко разочарован ще се почувства след няколко минути. Грешка – секунди.
- Но така или иначе е малко вероятно някой да ви проследи дотук, така че... – мисълта на доктора бе нахално прекъсната от първата аларма, настоятелно крещяща за нарушител навън. Кой обаче да предположи, че това всъщност бе бутонът за тест на алармата, който Дже бе намерил в склада на първия етаж след много търсене.
Влакчето си е свършило работата. Сега е мой ред.
- Да използваш играчките, предназначени за Джу Хуан, за да задействаш алармите в сградата...Не те е срам.
Благодаря, знам, че съм брилянтен. Не е нужно да ми го казваш.
- Дзя, чуй ме внимателно. Отиди в стаята си заедно с Хуан и си вземи оръжието! Аз и доктор Сонг ще проверим какво става. Бързо! – рече с престорена притесненост, карай Дзя да побегне към своя капан. Остана му най-трудната част – доктор Сонг.
- Да вървим, докторе. – погледна го настоятелно, а с периферното си зрение видя стрелките на часовника си. Ако изчисленията му бяха правилни имаше две минути до втората аларма. Трябваше всячески да попречи на стария си познат да разчете мислите му.
- Не знам какво смяташ, че вършиш, но този път няма да ти помогна. Не искай това от мен. Не мога да те подкрепя в начинанието да загърбиш себе си.
- Грешиш, Сонг Де Ин. – от много време насам не го бе наричал с цялото му име и чувството бе странно и за двамата. Спомни си, че му дължеше живота си в онази нощ, но преглътна чувството си за дълг. Този път не можеше да последва съвета му. Уроците и на двамата в живота ги бяха отвели до различни поговорки. Тук му беше времето да спре да се блъска в една и съща стена, след като отдавна си бе взел поуката, че не там нямаше път за него, нямаше и билети за вход. Всеки бе създаден с индивидуалната способност за да помага сам на себе си, и онези, които всеки път опитваха да прахосват така своята помощ за другите, накрая свършваха като безполезни глупаци.
- Знаеш добре, че ти сам ми помогна да загърбя себе си още преди три години.
- Помогнах ти да започнеш начисто, не и да изоставяш себе си. Затова продължавам да ти напомням кой си.
- Не ми е нужно, всеки без амнезия не може да забрави миналото си. Но не можеш ли поне веднъж да ми се довериш и да ме последваш? – изрече умолително, отброявайки последните оставащи секунди, след които трябваше да се намира извън помещението. Знаеше, че докторът няма да помръдне от мястото си, но това бе всъщност целта на Сън Дже. - Тогава тръгвам сам. – добави в точната секунда и прекрачи прага на стаята, излизайки в коридора.
Две войничета, свързани с часовников механизъм, който ги освобождаваше след изтичане на уреченото време. Едното бе поставил в стаята си, която бе до тази на Мън Дзя, а другото бе в помещението до трапезарията, в която доктор Сонг остана. В точната секунда двете играчки стигаха до стъклениците с леснозапалимото химично съединение и ги събаряха на земята. Това задейства пожарната система, която за Лабораторията бе специфична. Затваряше веднагически стаята, в която бе възникнал пожара, както и тази до нея, но коридорите, останалите стаи и стълбището бяха напълно достъпни.
Дже запоследно задържа поглед върху стария си познат, докато непробиваемата стена не го скри от очите му. Всичко си дойде на мястото. Стените отново го обграждаха, блокирайки пътя му към останалите хора. Може и да не важеше да психологията като яло, но в субективен план това бе неговата собствена психология. Точно това. Не можеш да достигнеш до хората, независимо колко усилия полагаш. Независимо колко шансове им даваш, те не ти дават шанса да ги спасиш. Затова просто стоиш далеч от тях, просто преставаш да бъдеш пречка за желанието им да се самоунищожат.
- Съжалявам, докторе. Знаеш, че най-добре работя сам. – промълви и докато бягаше към изхода на сградата, ехото му го преследваше като настървен орел. Мън Дзя и доктор Сонг бяха блокирани и щяха да останат така, докато пожарът в двете стаи не изгасне. Това щеше да отнеме само около 15 минути, но бяха достатъчни на Дже да излезе навън. Доктор Сонг не можеше да използва скенера в трапезарията, защото Сън Дже се бе погрижил да не работи. Планът му бе успешен и го знаеше още щом успя да накара Де Ин да не го следва.
В момента, в който се намери сред естествения въздух и дърветата, тъмнокосият хвърли едната от малките бомбички пред вратата, която след малката експлозия, спусна най-голямата си стоманена преграда, включваща главната аларма за опасност. Всяка аларма траеше 20 минути, така че за да си спечели повече време, тъмнокосият си бе подготвил цели осем, всяка програмирана да се задейства с 20 минути по-късно от предишната. Прецени разстоянието на око и ги постави около сградата. Лабораторията се снабдяваше със собствен кислород и средата бе напълно стерилна, затова и нямаше прозорци, което бе друга добра новина. Единственият изход бе главната врата, която нямаше да се отвори за тях през следващите 2 часа и 40 минути. Времето му бе достатъчно, за да стигне до града и дори до уреченото място във файла, който бе успял да разкодира. Вярваше, че е неслучайно оставен, навярно специално за да го примами. Е, щеше да отиде доброволно, независимо дали бе капан. Това бе единствената свежа следа, трябваше да я следва. Все още не можеше да се върне в организацията, навярно там имаше по-голяма конспирация, отколкото бе предполагал.
Колата изписука, отключвайки вратите си за него. Качи се вътре и извади пистолета на Дзя, досега скрит под ризата му. Остави го на седалката до себе си. Това, всъщност, напълно заместваше липсващата му асистентка, така че можеше да се каже, че всичко си бе по старому.
- Добре дошъл на борда. Е, потегляме. – с лукава усмивка погледна към Езо, която си бе глътнала езика.
- Не мога да повярвам, че наистина го направи. – рече тя с възмущение и изненада. – Сега пак ще трябва аз да ти спасявам задника. Поне Дзя бе полезна като го се жертваше вместо теб.
- О, забравих, че твоя милост се нарича „покровител”. Като те погледна все ми идва асоциация от рода на „клюкарка”.
- Не е смешно, да не смяташ, че ще ти се размине и този път? Ако ме нямаше досега отдавна да си си заминал. – скръсти миниатюрните си лапи през топчестото малко телце, мусейки се в предното огледало.
- Какво ще кажеш за това: този път ме остави намира, за дати покажа, че мога сам да се грижа за себе си и не ми трябвате нито ти, нито някаква убийца, нито доктор Сонг. И ако се окажа прав, а аз ще се окажа прав, ще замълчиш завинаги и повече няма да се месиш в живота ми.
- Вярваш или не, аз съм част от теб, така че можеш да причиниш това на всеки друг, но не и на мен. Не можеш да ме накараш да изчезна от живота ти, аз също не мога да го направя. Не си въобразявай, че не ми се е искало да те зарежа. Особено в моменти, в които се държиш като обидена на всички госпожица, както в момента. Не само на теб не ти е лесно с хората. И на тях не им е лесно теб.
- Добре, май доктор Сонг се е вселил в теб. Ще те изтрая някак си, но поне не се обаждай на завоите, ако ти се живее. Щом аз умра, по твоята логика, ти също си заминаваш.
- А случайно да имаш план какво ще правиш по-нататък? Сега успя да избягаш, но госпожица Убийца все някога ще те намери.
- Дотогава навярно ще имаме нов президент, така че не бой се. Имам достатъчно време за размисли. Но това не значи, че ще откажа да работя сам! Никога не трябваше да приемам работа с партньори. Било то един или повече. Не мога да повярвам, че успях да повторя грешката си отпреди шест години.
- Но аз знам, че тогава бе наистина щастлив. Това място бе отредено за теб и съм убедена, че ако отново имаш същия избор, би приел работата със същата онази все още детска охота. Знаеш, че съм права.
- Дори да предположим, че си... е вече късно. Нищо, вече изгубено, не се връща обратно.
Настъпи газта и колата полетя към своята цел. Не се обърна назад, а просто ги остави зад себе си. За първи път се почувства с право лошия герой, но душата му изпита онова бленувано облекчение. Сега можеше да се фокусира върху мисията без да се занимава с чужди проблеми и капризи.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:01 am

Meng Jia написа:"Не бива да се притесняваш за сигурността, докато си тук." Какво беше иронията - Дзя да бяга към стаята си в опит да опази себе си и детето, което притичваше зад нея има - няма минута след изречените думи. Драги учители по литература, имате свободата да използвате тази ситуация като пример, когато искате да обясните ирония на учениците.
На девойката ѝ идеше да прихне в смях, но моментът не беше подходящ, тъй като се издигаше нова, голяма въпросителна, която не търпеше отлагане - с колко говеда трябваше да се справи в случай, че "непробиваемата" система за сигурност на лабораторията се окаже не чак толкова непробиваема и дали щеше да се справи. Колкото и да се стараеше да потиска болката и да я игнорира, тя си беше там - в ребрата, в кръста. Пареше и напомняше за себе си като досадна малка сестра, която си мисли, че е центъра на Вселената. Тялото ѝ я предупреждаваше, умоляваше я да спре, но мозъкът ѝ не слушаше.
Шумното щракване на вратата, доста отчетливо, макар и на фона на пищящите аларми, накара Дзя да хвърли объркан поглед в посока на звука. Искрено се надяваше това да е част от системата за сигурност.
- Джу Хуан, искам да се скриеш под леглото и да не излизаш, докато не ти кажа. - нареди набързо тя, поставяйки ръце на малките му раменца, гледайки го сериозно в очите.
Момченцето не изглеждаше много доволно, но въпреки това се подчини и с неохота се скри под леглото. Това, което направи впечатление на Дзя, бе пълното спокойствие, което цареше на лицето му, сякаш не осъзнаваше какво точно се случва в момента, за какво бяха всички тези аларми, дращещи тъпанчетата... или просто не го вълнуваше особено. Както и да е, не я интересуваше какво преминаваше през малката главица на Джу Хуан - интересуваше я единствено да го опази жив.
15 минути, прекарани в единия край на леглото, с любимия си пистолет в ръка, поглед, вперен във вратата, и нищо - чуваше единствено затаените си дъхове, губещи се на секундата от алармата, която не спираше да ехти в цялата лаборатория. Едва доловимо се усещаше и миризма, подобна на нещо изгоряло. Какво се случваше навън?! Изведнъж вратата отново щракна, което си спечели същия объркан поглед от страна на Дзя. Изправи се внимателно от леглото и пристъпи напред. Пое си дълбоко дъх и постави ръка на дръжката, натискайки я. С изненада видя как вратата се подчинява и леко се отваря. Наостри слух и се помъчи да засече специфични звуци, открояващи се от досадния писък на алармата. Нямаше нищо.
- Джу Хуан, ела и стой зад мен. - извика го тихо и му направи знак с ръка. Детето послушно я последва, но ясно си личеше забавата, с която приемаше всичко.
Дзя хвана здраво ръката му и го помъкна към коридора. Вървяха бавно, като девойката разчиташе на оръжието в свободната си ръка за защита. Оглеждаше се на всички посоки, защото нямаше да допусне неприятни изненади. Коридорите обаче не ги посрещнаха с нищо, освен алармата, чийто звук заливаше пространството с ехо. И нечии бързи стъпки, които нарушиха неподвижната атмосфера. Дзя ловко се обърна назад, откъдето идваше необичайния шум и насочи оръжието си, готова да повали врага.
- Мън Дзя! - извика докторът задъхан и се стресна, забелязвайки дулото, сочещо към главата му. Мигом вдигна ръце във въздуха в знак, че няма да я нарани.
- Какво стана с "тук сте в безопасност"?! Не ми изглежда така. - изджафка Дзя остро, сваляйки оръжието.
- Ама че сте глупави. - закиска се хлапето изведнъж, което си спечели недоумяващите погледи на доктора и Дзя. - Нищо чудно, че батко Сън Дже ви изигра така... особено теб, Дзя. - насмешливата му усмивка не слизаше от лицето му.
- За какво говори той? - обърна се към д-р Сонг момичето, не разбирайки ни най-малко какво се случваше.
- Детето е право - Сън Дже е виновен за цялата тази суматоха. Явно е намерил бутона за тестване на алармата, след което е задействал и системата за заключване на вратите при пожар. - това обясняваше леката миризма на изгоряло.
- Защо?
- Може би заради това. - Джу Хуан се намеси като възрастен и размята пред лицето си лист, на който играеха числа на пръв поглед съвсем случайни. Под тях имаше стрелки, нови числа, които с всеки изминал ред все повече приличаха на координати. - Видях над какво работи батко цяла вечер и преписах числата. Сега най-вероятно е на моста на другия край на града - онзи, на който вече не се допускат хора.
- Това обяснява защо резервното ми оръжие го няма. - изкоментира на глас Дзя, виждайки в съзнанието си спомена от трескавото търсене на втория пистолет. Мислеше, че е паднал на онзи проклет асфалт, където съдбата на Сън Дже се преобърна. - Мамка му! - изругта под дъха си тя и се насочи към главния вход, но здрава ръка се обви около китката ѝ и я накара да спре.
- Входът е затворен. - заяви докторът с унило изражение.
- И един прозорец ли няма в тази лаборатория?! - разкрещя се Дзя, усещайки болка в ребрата.
- Опасявам се, че не. Джу Хуан, как разбра за това къде се намира Сън Дже? - попита с неприкрито любопитство докторът.
- Умен съм, мама казва, че съм гений. - вдигна рамене хлапето.
Дзя го изгледа съмнително, след което се върна към настоящия проблем.
- Д-р Сонг, разчитам на Вас да спрете тази досадна аларма преди да сме оглушели. Джу Хуан, иди с него. - с думите си Дзя си спечели озадачени погледи, но не я интересуваше.
Върна се с бързи крачки в стаята, игнорирайки острите пристъпи на болка. Все трябваше да има изход. Огледа се на всички страни, но се убеди, че беше като мишле в кутия за обувки. Влезе в банята, която принадлежеше на стаята и затърси вентилационна шахта. Отново удари на камък.
- По дяволите, идиот такъв! - запрати сапунерката в огледалото и с ярост видя как стотици парченца политат надолу като остър дъжд. В разбитото огледало ясно можеше да види собственото си отражение - същество, счупено на парчета, което отчаяно търсеше липсващия къс, оставил дупка в цялата картинка. Сън Дже.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:03 am

Ahn Seun Jae

- Нямам какво да добавя. – промълви Езо, затваряйки малката си книжка, която досега четеше докато слушаше скучния доклад на Сън Дже. Огромните очила на муцуната ѝ изглеждаха съвсем не намясто, придавайки двойно по-нелеп вид на мишеподобното същество. Наистина му се искаше да я попита откъде, в името на логиката, изкарва тези неподходящи аксесоари.
- Страхотно, значи ще действаме. – отговори Дже видимо доволен, че най-после е постигнал някакъв вид консенсус с Езо.
- Чакай, чакай. Един момент. Всъщност не успях да чуя частта с плана ти за действие. Може ли пак да си го просвириш наум?
Късно е. Вече стигнах до мястото и навярно съвсем скоро трябва да видя човека, оставил ми съобщението.
- Чакай, чакай. Един момент. Не ми казвай, че планът ти е просто спокойно да се оставиш в предполагаемия капан.
Точно това е! Няма по-добра възможност от тази да съм в корема на звяра!
- Ама ти чуваш ли се!? Това е корем. На ужасен звяр! А ти не си Пинокио, а човек от плът и кръв.
Не ми разбираш, Езо. Сега е моментът да науча онова, което ще е решаващо за случая. Довери ми се, имам силното усещаше, че съвсем скоро ще стигна до целта.
- Ако целта ти е ковчег, заровен два метра под земята.... – иронично измърмори Езо, видимо недоволна от развоя на събития, или по-точно от нарочното безразсъдство на Дже. Истината бе, че той се намираше в една фаза, която сам бе озаглавил „уморен от много мислене” и по време на която просто следваше простотата на вътрешните си инстинкти, които психологията поставяше под вечно съмнение.
Вече знаем, че секретарката на шеф Кен – Джи Ън, ме саботира от самото начало. Тя смени партньора ми, после изпрати онези преследвачи по петите ни. Спомних си инициалите Д.Ъ. на писалката, която бе оставила в кабинета на шефа на отдел кадри. Същите са и в писмото от плика, който намерих в колата на онези четиримата. Вътре бе поръчката и предплатата им. Странно бе, че им бе наредено само да ни отвлекат, не да ни убият. Джи Ън.. Трябва да я намеря, но не мога да се върна в организацията сега. Дори не знам дали за Дзя би било по-безопасно да се върне там. Защо ли се съмнявам...
Дже бе паркирал от няколко минути и си преговаряше урока, събирайки информацията на малката импровизирана дървена дъска, която просто си беше намерил в багажника. Огради три пъти името на секретарката, за която таеше най-големи съмнения. Вече нещо го караше да смята, че тя гони собствените си интереси, доста добре прикрити от чуждите очи. Нямаше да се учуди, ако се окажеше, че играе двойна игра. Но уви, нямаше как да бъде еднакво лоялна и към двете страни, а това звучеше опасно. Предполагаше, че си играе с огъня и ако предположението му бе вярно, то трябваше да намери начин да се свърже с нея веднага, щом свърши тук. Защото ако реално бе в опасност, то историята ѝ бе към края си.
- Господине, господине! – тънък женски глас тревожно се разнесе близо до стъклото, което Дже машинално смъкна, за да види какво се случва. Отвън стоеше млада дама, размахваща ръце като опарена на горещ тиган. След секунди тъмнокосият осъзна, че му сочи към друга жена. Жена, готвеща се да скочи от моста, на който се намираха.
- Моля ви, помогнете ѝ! Тя е най-добрата ми приятелка, но не иска да ме чуе!
- Защо иска да скочи? – попита Дже, запазвайки професионално самообладание. Излезе от колата, затръшвайки вратата след себе си, след което последва непознатата.
- Просто ѝ се случиха някои лоши неща, насъбра ѝ се повече, отколкото може да понесе.
Тъмните му ириси забелязаха как жената нервно прегъваше кутрето си с палеца, търкайки малкото си добре оформено и лакирано в червено нокътче.
- Момент, това изпадна от джоба Ви... – внезапно се спря, вдигайки визитната картичка на стройната брюнетка. Актриса? Знаеше си, че тук има нещо гнило.
- Залегни! Всички залегнете!!! – извика колкото му глас държеше, успявайки навреме на дръпне актрисата към земята. Започнаха да се сипят изстрели, но в прекалено съмнителни произволни посоки. Значи нямаха намерение да го убиват? За какво бе цялата тази криеница и игра на сплашване тогава? Наистина не зацепваше смисъла в това. Но вярваше в едно- следващата следа бе някъде тук и трябваше да запомни всичко, което види. Не че можеше да забрави каквото и да е, веднъж преминало през погледа му.
- Насам, нека влезем в колата.
- Божичко, Сара! – изписка брюнетката в ужас, виждайки как партньорката ѝ в театъра бе простреляна и как безжизненото ѝ тяло полита към морето.
- Късно е, съжалявам... Просто влез в колата! – каза, побутвайки я към задната седалка. Шмугна се след нея, намествайки се в продължение на минута, докато изстрелите продължаваха да пеят кресливо, драпайки по метала. Май му спукаха и гумите... Щеше да му се наложи да зареже любимата си кола на произвола, насред някакъв нефункциониращ мост. Стана му тъжно.
- Какво правиш? Добре ли си? – запита в уплах, но и чудене защо Дже все още не ѝ обяснява какво се случва.
- Съжалявам, не съм свикнал да седя отзад. Винаги се возя отпред и сега...
- Няма значение! – отсече тя, сетне продължи на подсмърча и да бърше реките по бузите си. – Нали?
- Имаш право... Ще ми кажеш ли защо дойде тук? Предполагам някой ви е наел да изиграете цялата тази сцена. – започна поредния си кръстосан разпит, подавайки на брюнетката пакетче със салфетки.
- Да, точно така. Аз съм актриса, както и Сара...или поне беше. Ние... Ние с нея се запознахме в едно кафене, където често ходят все още неизгрели звезди, като нас.. – за миг спря, виждайки жеста с ръка на Дже, под който той я подканваше да му спести началото на историята и да мине директно на въпроса му. – Преди два дена ни се обади един човек, представи се като един от мениджърите на MM Entertainment и каза, че иска да види актьорските ни умения и ако ни хареса, ще сключи договор с нас.
- MM Entertainment, това не е ли най-известната агенция за таланти?
- Именно, за момент се усъмних в късмета ни. Може ли някой да има такъв късмет?
- Очевидно не. Продължавай...
- Прати ни по пощата плик, съдържащ сценария и мястото, където да изиграем сценката, както и кой ще ни партнира. Момент, имам го у себе си.- разсипа съдържанието на чантата си, което бе по-хитър ход от този да ровичка в нея в продължение на половин час. – Ето го. Това е всичко, което получихме. – подаде му жълтия хартиен плик, сетне отново подгъна кутрето си с палец. Беше виждал и преди някъде този нервен тик. Успя да си спомни, но го остави настрана, защото бе малко вероятно.
Сън Дже се съсредоточи върху леко смачкания плик, приглаждайки го между пръстите си, след което прегледа съдържанието му.
- Тук има моя снимка? – рече с въпросителен тон, макар че не задаваше въпрос никому. Доизясняваше си, че това бе поредната задънена уличка, в която бе попаднал. Шансовете за последното се увеличаваха. Но от друга страна имаше към едно 25%, които твърдо застъпваха теорията, че тази следа ще го отведе към решаващата и голяма такава.
- Значи съм бил просто част от поредната постановка... Постановка в постановката..
- За какво говориш? – недоумяващо го попита, а после се заслуша и го потупа по рамото, изваждайки го от дълбокия размисъл, в който бе изпаднал. –Изстрелите спряха!
- Добре... Нека излезем бавно, но стой плътно зад мен, докато не се убедя, че е безопасно! –даде ѝ кратките си напътствия и вземайки резервния пистолет на Дзя със себе си, бавно излезе от колата, с която така или иначе нямаше да избяга. Щом се увери, че навсякъде е чисто се подпря на металния парапет с гръб към водата и отново потъна в размишления. Чувстваше как няма време дори да си поеме дъх измежду всички тези хрумвания на човека, когото преследваше. В крайна сметка трябваше да има някаква връзка. Все нещо логично...
Съзнанието му изненадващо като от нищото получи своето прозрение. Очите му внезапно се разшириха за миг, зареяни в небесното пространство.
- Хей...Добре ли си? – чу вече познатият глас на тъмнокосата и се извърна бавно към нея, лепвайки си крива усмивка. Това бе най-близкото до усмивка, което някога щеше да докара.
- Да, да. Предполагам искаш да се прибереш? Ако ми позволиш ще те изпратя до дома ти. – предложи услугите си, четейки по очите ѝ и изпреварвайки думите ѝ.
- Всъщност щях да те помоля същото. Страх ме е да вървя сама. Не виждам никого наблизо, но изстрелите отпреди малко... Още треперя. – прихвана беззащитно ръцете си над лактите и очите ѝ отново се навлажниха обилно.
- Спокойно, можеш да ми се довериш. Огледах добре наоколо и мисля, че е чисто. Навярно просто са искали да ме сплашат. Нека тръгнем на юг. Главният път е на около триста метра. Ще спрем някое такси и ще те изпратя до вас. – отвърна и тръгна напред. Мушна едната си ръка в дълбокия джоб на палтото, а с другата написа съобщение на асистентката си. Реши да я уведоми къде е оставил колата си, за да се погрижи за нея. Съобщението му обаче завършваше с интересното изречение „Следва продължение...”
...
- Радвам се, че прие да останеш. – тихо каза тъмнокосата, крачейки из стаята. - Още се ужасявам от мисълта да остава тук...сама. Всеки път щом затворя очи дори за секунда, виждам Сара и онзи мост...
- Всичко това е нормално. Добре ли я познаваше? – попита Сън Дже, подреждайки масата. Беше прекалено разпиляно за неговия вкус, питаше се как може някой да яде на такава маса. Дори нямаше място за предполагаемата храна.
- Не, ако трябва да съм честна. Не бяхме особено близки, виждахме се само на интервютата и никога не споделяхме лични неща. Но въпреки това се чувствам виновна за станалото, можеше да бъда аз...на нейно място...
- И това е нормално. – изстреля не особено заинтересовано, отново прекъсвайки я. – Как каза, че е името ти? Съжалявам, но не не можах да те чуя добре преди малко, в таксито беше доста шумно. – продължи с въпросите си, на пръв поглед несвързани един с друг, докато погледа му непроницаем и дълбок, се скиташе из помещението.
- Лиса...-отвърна кратко, сякаш възпирайки се да добави още нещо.
- Не, това е сценичното ти име, аз попитах да истинското ти. – настояването му наелектризираше въздуха и аурата му изглеждаше по-зловеща и застрашаваща от преди, макар и да не бе променил нито спокойното си изражение, нито отпуснатото си в неангажираща позиция тяло.
- И... И Мин Ри.
- Не мисля...
- Моля!?
- Инициалите на часовника ти са различни. С.Х.И.
- О, това... са инициалите на бившия ми приятел. Разделих се с него отдавна, но не успях да изхвърля часовника... Извини ме, ще си взема душ и ще си легна, не се чувствам добре. – изстреля бързо и му обърна гръб, запътвайки се към банята.
- Сонг Хе Ин! – извика я Дже от мястото си. Знаеше, че щом чуе собственото си, навярно позабравено име, ще спре сама, ще застине като фигура от лед. - Това е рожденото ти име, нали?
Изминаха около две минути, но преди да довърши броенето си, сам го прекъсна, невъздържайки напиращото любопитство. Трябваше да потвърди заключението си, това не можеше да чака.
- Сонг... Ти си дъщерята на доктор Сонг, нали!?
- Не знам за какво...
- Не знаеш за какво говоря? Стига игрички, смятам, че Джи Ън те е предупредила за мен, би трябвало да знаеш, че подобни изтъркани фрази не стават.
- Джи Ън!? – тъмнокосата рязко се извърна отново към него, крайно шокирана и задушаваща се от притискащата му аура. – Как...
- Разбрах? Още когато ми даде онзи плик. Единственото писмо, което бе напечатано, страниците на въпросния сценарий бяха просто захванати с телбод, но Джи Ън първо прегъва единия ъгъл преди да ги захване. Освен това липсваше аромата на Paco Rabanne, запазената ѝ марка. Това ми каза, че знаеш отлично кой съм и ти е било наредено от Джи Ън да ме подмамиш, правейки се на поредната нищо неподозираща жертва, получила поредния жълт плик.
- Това не обяснява почти нищо...- внезапно прошепна с променен глас, подпирайки слабата си фигура до стената до себе си. Млечната ѝ кожа в контраст с катранената ѝ коса го караха да си представя бял чаршаф в мрака. Що за момент да бъде нелогичен.
- Щом искаш да спрем с игричките, ще те улесня. – рече отново с нормален тембър, но за част от секундата ръцете ѝ стискаха добре познатия черен Валтер, 22 калибър. Днешните пораснали деца си наистина приемаха и сериозните играчки като онези пластмасовите по магазините за един лев.
- Може ли да предложа друга дефиниция за глагола „улеснявам”?
- Назад...Казах Назад! – игнорирайки иронията му, Хе Ин пристъпи към него с уверена крачка и нетреперещи ръце, което не бе предвидил. Очевидно не можеше да прецени правилно на какво е способна. Макар да вярваше, че не е убийца, вече бе склонен да повярва, че има голяма склонност да се превърне в такава.
- Добре... Къде искаш да отида? Зад мен е дивана, така че... – леко стрелна въпросната мебел с поглед, означаващ, че „назад” вече няма.
- Просто остани така, докато не ти кажа да мърдаш! – изравни пистолета в ръцете си с нивото на черепа му, което го накара да настръхне. Не знаеше дали това ѝ бе първият път, в който държи оръжие, но стойката ѝ бе така подобна на професионалист..Приличаше на тази на Мън Дзя, но тя навярно бе убивала повече пъти, отколкото вече си спомняше. Последната мисъл сякаш го застреля вътрешно и вече нищо не му се струваше забавно. Някак искаше да си може да си тръгне...от това място, от целия свят.
- Как разбра...!? Как разбра коя съм? Само от дребните буквички на часовника ми??? – попита с леко недоумение и будно раздразнение, което тепърва щеше да набира сили.
- Не... Първо забелязах как прегъваш кутрето си с палец, баща ти... Доктор Сонг има същия нервен тик. После забелязах белега над лявата ти ключица. Доктор Сонг ми е показвал снимките ти от бебе до петгодишна възраст и на тях имаш същия белег по рождение.
- Не вярвах, че Джи Ън говори сериозно за теб... Признавам грешката си. А сега да минем направо на това, което ме вълнува. Къде е Лабораторията на докторчето ти? И не смей да използваш психологията си върху мен, просто отговаряш на въпроса, или получаваш куршум в черепа.
- Не мисля, че си убийца.
- Не звучиш достатъчно уверен. Отговаряй! Къде е проклетникът, къде се крие?
- Говориш за баща си...
- Не ми е никакъв! Щом ме е зарязал по този начин, няма правото да се нарича така!
- Кой ти е казал тази лъжа? Баща ти те обича много повече от себе си, никога не е спрял да те търси..!
- Стига! Млъкви, млъквай! Казах ти, без хитринки, сам остави игричките настрана.
- Не играя на нищо, просто опитвам да ти разясня нещата. – рече с привидно спокойствие, но тъмните ириси бяха все така втренчени в пистолета на около метър от главата му. Трябваше да бъде готов за всеки развой на събитията, защото моментът бе особено деликатен...
- Нека аз ти ги разясня! Тук си, за да ми кажеш къде е доктор Сонг и лабораторията му, в противен случай и за двама ни всичко свършва тук! - поднови стойката си, правейки още една крачка към него. Катранените къдрици паднаха свободно върху рамената ѝ, а пистолетът бе готов за своя изстрел.
- Какво избираш?
- Ще пасувам. – каза с дебилна усмивка, която сякаш нарочно разпали маслото в огъня.
- Не можеш, трябва да избереш! – постави пръст на спусъка, като че го беше правила милион пъти. Но очите ѝ издаваха нежеланието и ужасът да се превърнеш в нещото, от което се боиш най-много. Беше по-страшно от чудовищата, които се появяваха под леглото ти след приказка за лека нощ. Спомени...
С рязко движение на крака си, Сън Дже опъна килима под себе си си, което изглади гънката, на която ме стъпила Хе Ин и я свали на земята преди да се усети, и да опита да запази равновесие. Побърза да се скрие зад големия дървен шкаф, докато измисли някакъв адекватен план за бягство. Не, чакай... Не можеше да избяга. Бе само на крачка да разреши загадката и една втора от нея му беше вече почти ясна. Трябваше да обезоръжи Хе Ин преди да е направила най-голямата възможна грешка в живота си. Беше изпратил съобщение на Мън Дзя къде се намира в момента, но не вярваше да дойде толкова бързо. Имаше нужда да си спечели време.
- Къде си? Излез! Покажи се веднага! Знам, че си още тук... Знам за прекомерното ти любопитство, което скоро ще те довърши.
Чу я как пристъпва към скривалището му.
- Защо стоиш още тук? Тя знае къде се крие, ама наистина не те бива в криеницата! – Езо изцъка с мишите си зъби, гризкайки нещо с неясен произход. Навярно просто стърготини.
- Как може да ядеш в такъв момент... Няма ли да ми помогнеш? Май и ти си блокирала откъм идеи. – шепнеше под носа си, пращайки отчаяни погледи към съществото, наричащо себе си „покровител”. Защо ли речниците казваха, че думата е синоним на „закрилник”.
- Да скочим през прозореца! – размаха невидимото си наметало, играейки някаква нелогична и неподходяща роля. Дже я погледна с безмълвно разочарование, но посланието бе добре възприето.
- Само ще си счупиш някой друг крак, или ребро. Какво толкова?
- Колко мотивиращо. – промърмори, пробягвайки с поглед през открехнатата дървена рамка и леко мръсното стъкло.
- Защо не извадиш пистолета си??? – попита Езо с искрено любопитство, но вече бе съвсем сериозна.
- Какъв пистолет? Знаеш, че нямам такъв...
- Кого точно опитваш да излъжеш? Тук няма никого.. Резервният пистолет на Дзя е у теб. Беше си там през цялото време... Вече е наистина време да го извадиш, вместо да ми мрънкаш! – рече със строг преправен на места тон, сетне замляска нещото, което ядеше. - Имаш пистолет, а не го използваш... Толкова ли си зле?
- Не мога... Не мога да го извадя. Тя ми трябва жива, тя е единствената следа, която имам сега. И е важна.
- Врели некипели! Тя е г-ца Сонг, изчезналата дъщеря на доктор Сонг, затова не искаш да я нараниш! Той дори те беше помолил да я откриеш, но ти така и не я намери...до днес. Причината е очевидна, страх те е да не я убиеш, защото е дъщерята на доктора.
- Добре, печелиш! Не мога да използвам пистолета си защото тя е важна а случая и защото е дъщерята на доктор Сонг. Доволна?
- Забрави, и двамата сме история... – отбеляза Езо, сетне се изпари от погледа на Сън Дже и пред него се откри онова, от което се опасяваше.
- Времето за размисли изтече. Кое избираш?
Зад тъмнокосата като вихър премина друг вече добре познат силует, сръчно отмъкващ оръжието от ръцете на брюнетката, която в миг изохка от болка.
Това беше бързо... Наистина беше професионалистка. Дори не чу кога и как бе нахлула в апартамента.
- Спри! Не стреляй! – успя да реагира навреме, за да спре механизма, с който Дзя бе привикнала и в чийто лапи се оставяше всеки път, щом усетеше адреналинът да пробягва по вените ѝ.
- Свали оръжието.. Тя ни е нужна. – каза, хващайки ръката ѝ с премислени и бавни крачки. Застана пред асистентката си и за най-безопасно взе оръжието от ръката ѝ. Също толкова внимателно. – Така. Добре, всичко е наред.
Забеляза, че Дзя бе съвсем сама, навярно детето все още беше при доктор Сонг. Не знаеше как трябва да процедира сега, но знаеше, че преди всичко целта му бе да разбере истината.

by **Katshi** Вто Фев 15, 2022 6:06 am

Meng Jia написа:Ледените пръсти на Дзя нервно потреперваха при липсата на допир с метала, който се явяваше неин единствен защитник. Що за глупост от страна на Сън Дже да ѝ вземе оръжието?! Нима не осъзнаваше, че това тя да е въоръжена, беше единственият начин и двамата да останат цели и непокътнати? Ах, как ѝ се искаше да запрати нещо силно право към главата на безразсъдния нахалитет - току - виж се осъзнал. И без това гневът ѝ към него, породен от безкрайно глупавата му постъпка, все още блъскаше в слепоочията ѝ, създавайки досадно главоболие. О, съвършеното описание за Сън Дже - досадно главоболие. Може би щеше да го използва в бъдеще. Точно сега обаче трябваше да се погрижи за новия проблем - новодошлата фльорца, както и ситуацията, която беше много много далеч от "наред", както се бе опитал да вмени Сън Дже.
- Нищо не е "наред", идиот такъв. - втренчи яростен поглед към момъка с цел невербално да му обясни, че в точно в този момент тя обмисляше убийството му. - Нали си "гений"?! Що за гений ще хукне право към смъртта си?! - тези ѝ думи си спечелиха моментnо объркано изражение от страна на Сън Дже, което обаче веднага се превърна в каменна маска, леко кимаща, сякаш водеше вътрешен монолог... или пък диалог с невидимо същество. Дзя не беше сигурна дали Сън Дже всъщност беше не психолог, а ЗА психолог... по-скоро психиатър. Но не ѝ пукаше, нали? Не трябваше да ѝ пука.
Дразнещ смях закънтя из стаята, карайки Дзя да извърне глава към непознатото девойче, което нямаше да оцелее дълго, ако продължаваше да играе ролята на непоносим паразит.
- Трябва да си направите ситком, честно! Профайлър и наемна убийца се оказват в един отбор и трябва да си помагат, за да хванат "лошия", но и двамата са глупави и изгубени. Бонус - влюбват се и решават да станат супер герои. Класика! - плесна с ръце и театрално ги вдигна във въздуха. Голяма грешка!
Дзя скочи срещу момичето, хващайки тъмната ѝ грива в шепата си и наклони главата ѝ така, че погледите им да се срещнат.
- Млъквай! - изсъска тихо тя, потискайки всяка фибра в тялото си, която крещеше "Убий я!" - Какво ще правим с нея? Не може ли просто да я оставим в лабораторията?
- Да, защо не ме оставите в лабораторията? - с привидно мил тон попита женският паразит и Дзя очакваше да запърха с мигли.
- Не мисля, че е добра идея. - отбеляза Сън Дже, като че ли потънал дълбоко в собствения си мисловен свят. Червенокосата можеше да усети как партньорът ѝ се давеше в онази реалност на не-материята и не можеше да направи нищо, за да го спаси; собствените ѝ дробове се пълнеха с водата от неговия свят, а тя можеше само да стои и да чака - дали смъртта или спасение от някоя висша сила, и тя не знаеше.
Дзя ясно усети чуждия юмрук, забиващ се в ребрата ѝ, както усети и познатата болка. Миг по-късно обаче вече не усещаше нищо. Виждаше само мишената си на сантиметри и умело я просна на земята, сядайки върху гърдите ѝ и придържайки ръцете ѝ в земята.
- След като знаеш коя съм, за което между другото, дължиш обяснение, знаеш, че не бива да ме ядосваш. Аз не съм като г-н добър самарянин и много лесно мога да се отърва от теб завинаги - не ми пука дали ни трябваш. Така че внимавай! - бавно и отчетливо прекара думите през зъбите си, стараейки се да пуска отрова между всяка пауза.
Съзнанието ѝ беше замъглено от яростта и потискаше човешкото в нея. Дълбоко в себе си знаеше, че се е превърнала в студена машина за убиване, която работи през 90% от времето. Целта ѝ беше да откъсне онези 10%, които я връщаха в начална позиция - тази на обикновено момиче с разбито от живота сърце и кървящи от омраза ръце.
- Предлагам да дойдеш на себе си и да станеш от г-ца Сонг, първо. - обади се изведнъж Сън Дже с равен тон, изчистен от всякаква емоция. Интересно, кой беше не-човекът в случая?
Дзя изруга изпод дъха си и с неохота се изстреля от гърдите на т.нар. "г-ца Сонг" (каква "госпожица"?! Сън Дже да не развиваше стокхолмски синдром?)
- Върни ми едно от оръжията, г-н Спокойствие. Да, знам, че си взел резервния ми пистолет. За това ще си изядеш боя по-късно. - изджафка момичето, подавайки длан към него в очакване да усети студения си приятел. Щом тежестта на оръжието легна в ръката ѝ, лека усмивка се плъзна по сухите ѝ устни, които тъжаха по загубения си цвят. - Така, ти - насочи дулото на пистолета посока към "г-ца Сонг" - идваш с нас и ще изпееш всичко, което знаеш. За да си важна, няма да притежаваш само извънредно дразнещата си персона, нали? Тръгвай!
Три чифта стъпки отекваха в задушаващата тишина, смесвайки се с учестеното дишане на г-ца Сонг (все пак всяка жива мишена на оръжието на професионален убиец би усещала иглички по кожата си от страх, нали?). Дзя дори не обръщаше внимание на обстановката, но ако трябваше да си признае, и не можеше - виждаше единствено тила на г-ца Сонг като светлина в мрака. За съжаление, тази светлина не беше знак за спасение, а знак за неизбежен трагичен край.
- Сядай. - допря пистолета в гърба на г-ца Сонг, карайки я да се просне на един от столовете около масата (май се намираха в кухнята).
Забеляза как Сън Дже сяда на отсрещния стол - разбира се, трябваше да има най-всеобхватното за анализиране място.
- Започвай да разказваш на Сън Дже всичко, което знаеш. Веднага.
- Не искаш ли и ти да се включиш? - поде закачливо г-ца Сонг, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Не ме интересуват детайлите - искам само голямата картина.
- Но за да видиш голямата картина, трябва да забележиш и детайлите. - засмя се г-ца Сонг.
Палецът, който се мъдреше върху спусъка, потрепна и ако Дзя не се владееше, най-вероятно щяха да имат още един труп за скриване.
Странно чувство на скованост започна да се разпростира из цялото ѝ тяло, приканвайки мускулите ѝ към пълен покой. Изведнъж пистолетът в ръката ѝ стана прекалено тежък и за да го задържи на място, трябваше да впрегне всичката си налична сила. Дзя сключи вежди, опитвайки се да намери логичен отговор. Събитията от близкото минало (по-скоро изминалите минути) се разиграваха пред очите ѝ в търсене на нещо необичайно. Светът ставаше далечен и тъмен.

by Sponsored content

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.