The rebirth~завършен проект<3

Ветрилото на Джугъ Дзин се затвори пред лицето на принца, като направи повече вятър от очакваното и накара брадата му да подскочи. Очевидно съветника не бе в състояние да чака повече. Дори бе озадачен, че му се наложи да чака толкова дълго за едното обяснение, което дори не бе напълно убеден вътрешно, че иска да чуе. Не знаеше дали разговора с принца ще му хареса. Чувстваше, че навярно щеше да го разстрои още повече.
Тъкмо бяха изпратили принцесата до покоите ѝ, но Гуанни не мога да дочака и една минута повече крачене по коридора в мълчание.
- Съжалявам, Гуанни. – изстреля направо към слабото му място принца. Ако това бе част от плана му да омекоти удара си, беше страшно жесток. Съветникът заби края на ветрилото си в гърдите му с колкото сила имаше останала. Не искаше да се разпадне точно сега. Обеща си да не показва слабостта си към принца на самия него. Никога повече. Това сякаш само го отдалечаваше. А и последното, което търсеше, бе съжаление.
- Забрави. Не търся извинение, а обяснение. – каза с твърд тон, следейки чуждите очи, надявайки се сам да стигне до отговора пръв, за да се подготви за хладнокръвна реакция. Ала уви, не успяваше. Отново не успяваше да разгадае нищичко.
- Знам. Знам… - въздъхнаха отсрещните устни. Ароматът, който стигаше до него бе същият, който никога не би сбъркал, но тези очи… Как така имаше нещо, което не познава изведнъж? – Ще поговорим. Но не тук. – направи жест, посочвайки към края на коридора, където бе стаята му. Дългият му ръкав успя някак да се преметне през ветрилото и сега Джугъ се чувстваше като пълен глупак. Всичко, което напоследък чувстваше, че в разрез с нормалното за него. Може би всичко му идваше в повече и започваше да губи талантите си.
…
Посегна към чайника, но Уей Ин го спря. Поиграха на втренчено гледане и накрая го остави да победи, облегна се назад и се наслади на изкусните му движения. Странно, някога преди това бе начинът му да го съблазни, коронния номер на любовната му предигра. В последствие двамата все пак запазиха тази традиция. Да приготвят чай за другия. А и в повечето случаи обсъждаха твърде лични или секретни делови неща, за да допуснат прислугата да им се пречка.
- Знаеш ли как се чувствам напоследък… Безсилен. – подсмихна се саркастично сякаш на себе си. – Боях се да го кажа на глас, защото ще стане реалност, но вече е. А аз бях така глупав за мисля, че бягството ще ми помогне да намеря изход. Накрая не ми свърши никаква услуга. Оставих всички да се чувстват излъгани. – сръбна от чая си, докато съветника преплиташе пръсти около своята чаша, оставяйки се горещината от нея да го опари отново и отново.
- Глупак… - не се сдържа да го прекъсне. – Защо просто не говори с мен?!
- Там е работата, Гуанни. - рече, сякаш отново му се извиняваше. – Усещам, че това, срещу което трябва да се боря, е извън контрола и на двама ни. Знам, че не разполагаме с нищо, което да ни даде преднина. – съветника поклати глава и понечи да каже нещо, но принцът неочаквано постави пръст върху устните му. - Недей. Знам, че мълчанието ми те нарани. Но те моля да разбереш нещо. Тази битка не е твоя, Гуанни. Затова не исках да те замесвам. Имам нужда да стоиш настрана…
- Как! – ветрилото му отвя жеста, осмелил се да му запуши устата. – Как можа да го кажеш! – изправи се като едва не събори масата. Принцът някак съумя да задържи чашите прави, но от тях все пак полетя малко от още горещата течност. – Ти..ти, ти..! – в този момент не успя да каже иначе перфектно ясното си изречение. Думите му се изплъзваха коварно, покварени от изблика на гняв и огорчение. Емоциите го бяха настъпили здраво, бяха го блъснали в клетка, която задушаваше ума му.
- Гуанни.
- Не! – хвърли се като хищна птица върху него, а скритото в косата острие се облегна у врата му. – Ако мислеше това, което току-що ми каза, не смей да ме наричаш така отново! Никога!
- Гуанни… - все пак прошепна принца, но затягащата хватка не му позволи да каже нищо по-натам.
- Не ме ли чу?! – украшението в другия край на острието издрънча предупредително. Гуанни се засмя сподавено. Ако някой се бе върнал назад във времето да му каже, че ще се намери в това положение с принца, би му се изсмял искрено. Сега всичко го доведе до искреното желание да убие единствения човек, за когото му бе пукало истински. Явно не беше толкова силен, колкото смяташе. Не и по отношение на единственото си слабо място. – „Битката не е твоя“, а? Това ли ми казваш наистина? – изсумтя през зъби, гледайки го с фалшиво презрение. Не можеше да изкара истинско отникъде, колкото и да му се искаше. – Ако нямам нищо общо с каквото и да се случва, защо постоянно бягам след теб и чистя кашите ти? Можеш ли да ми отговориш защо съм все още тук и трябва да се справям с всичко вместо теб? С всичко, което ти можеш да загърбиш толкова лесно… Кажи ми…това включва ли и мен?
Разбира се, че не искаше да чуе отговор на последния си въпрос, затова не отмести острието си, нито даде свобода на другия да мръдне. Искаше да го блъсне в подобна на своята клетка. Просто за да види какво е. И тъй като не успяваше да разгадае нищо в очите му, реши да потърси в устните му. Разбра, че е фатална грешка, още щом езика му намери този на принца. Но поне получи отговора, който търсеше. И това ако не беше достатъчна победа…
Възвърна си самоконтрола и значително отдалечи лице от отсрещното. Лиу Пи обаче протегна длан и пръстите му откраднаха един от гарвановочерните кичури. Гуанни се усмихна хладно и в миг острието му отряза същият този кичур. Косите увиснаха безжизнено, стиснати в чуждата длан. Шокираният поглед насреща бе единствената му радост днес. Беше непростим грях да отрежеш дори част от косата си, но Гуанни реши, че това ще тежи повече от всички думи в речника му.
***
Малкият прозорец се открехна тихо и през него бавно се прокрадна сянка, позволявайки на господаря си да остане незабелязан до секундата, в която фигурата на стола започва да се задушава, борейки се за живота си. Сянката, увила се около врата му, бе внезапно отблъсната от друга, прилична на нея. Двете сенки се наежиха една на друга, докато в пространството не проблесна красивото острие на принца. Един замах и враждебната сянка се изпари, сякаш никога не е била, а тялото на мъжа продължи да се гърчи още няколко секунди, докато кожата му не изсъхна и не се разпадна на прах. От всичко останаха само дрехите и скелета му.
- Тиен Мин! – блажена усмивка на облекчение се появи върху лицето му да го види жив. Приближи се до него и постави едната си ръка на потното му чело, а другата на китката му, за да провери как е. Не бе закъснял, за негово щастие отровата не беше стигнала мозъка, или друг важен орган. Използва бърз ба-гуа метод, натискайки дланта му, за да освободи блокираното чи, докато го заведе на сигурно място.
- Имам лечебни билки, които ще изчистят напълно организма ти от отровата. Но сега трябва да се махнем оттук. – чу как другия едва продума нещо под носа си и реши да не чака позволение. Вдигна слабото му тяло на ръце и излезе от прашното помещение. Все още бяха в двореца, при това недалеч от главното крило. Тръпки да те побият, оттук нататък сенките щяха да стават все повече. Вече никъде не беше сигурно. Път за бягство нямаше. Изходът бе само един. Война.
***
Съветникът почти проспа целия си следобед, напук на всичката бумащина, която го чакаше в офиса му. Напълно изостави работата и се замъкна в произволна посока с малко гърне оризово вино в ръка. Поразходи се из градините, поля малко вино за осемте безсмъртни в храма, а накрая стигна до конюшните и влезе вътре въпреки миризмата. Не за друго, а защото видя познато лице.
- Я, виж ти… - каза, хлъцвайки. – И това ако не е мистър „По-добър в леглото от мен“. – разхили се между хълцуканията си, като се облегна с лакът на коня, който споменатата персона сресваше прилежно. – Мне… Я, пробвай да се прекръстиш на мистър „Глупав лъжец, който мисли, че ще заблуди Гуанни, но не може да излъже и сляпата си баба“!
- Бих казал, че се радвам да Ви срещна отново, но думите Ви ме объркват. Има ли причина да пиете толкова? – каза с някакво проникновение греховния измамник.
- Зарежи глупостите, почитаеми принце! – опита да се поклони саркастично Гуанни, но вместо това залитна и свърши в обятията му. Вече нямаше дори желанието да се бори. Достатъчно му беше един принц, а жестоката съдба реши да му се изсмее като му прати втори принц, и то в леглото. И то някой по-издръжлив от него… Край!
- Махни се от мен! – изхълцука, блъскайки негодника, но това отново взе неочакван обрат, а именно двамата да свършат един върху друг в сеното. Въпреки вонята на конски изпражнения, усещайки стегнатия торс под себе си, пийналият съветник успя да се надърви. Само това му липсваше. Понечи да се изправи някак и да се разкара от това място, преди да съжалява, но нещо притегли талията му и се заключи около нея. По-късно осъзна, че това бяха похотливите ръце на мнимия коняр.
- Разбрал си кой съм? – попита го с похотлива усмивка, срещу която Гуанни подбели очи.
- Естествено, за глупак ли ме смяташ? Трябваше да се постараеш повече, от това да пишеш с лявата си ръка. Въобще каква беше онази бележка? Искаше да ме вбесиш ли?
- Очевидно съм успял. – подсмихна се мерзавецът, открадвайки си целувка от съветника, която му коства удар глава у глава.
- Заповядвам ти да ме пуснеш!
- Не вярвам, че искаш това наистина… - чуждата ръка се спусна под ханфуто му и попари кожата под копринената дреха. Лицето пламна, но зъбите прехапаха устни до кръв. Една гореща сълза попари лицето на принц У Сиен и той незабавно спря действията си, търсейки къде бе сгрешил.
- Не съм играчка за разглезени принцове! – процеди през зъби, а пред зачервеното му лице падна останалото от късия му наскоро отрязан кичур коса.
За първи път не му беше до игрички. Чувстваше се толкова евтин. А случаят дори не беше такъв. За жалост Гуанни бе загубил трезвата си преценка за нещата и не можеше да оцени момента. Нещо в него просто го натискаше да заридае. Усещаше само как същият този принц го изправи и взе в обятията си. Как го милваше и попиваше сълзите и сополите в дрехите си. Не му задаваше въпроси, запя му. Песен от техните земи. Носталгията от песента го караше да ревне още повече, но и го успокои по-бързо от очакваното. Хлипанията му заглъхнаха малко след края на песента.
- Защо си тук? – попита без за чака отговор. - Нека позная… Пратили са те да ни шпионираш и докладваш на император У. – тонът му остана безразлично хладен, но главата му бе все още отпусната върху чуждата гръд. Сякаш искаше да остане завинаги така.
- Да, това бе причината на императора да ме прати тук… - призна си другия с някак открито облекчение. – Но не и моята причина да дойда.
Гуанни се поизправи, за да срещне погледа му.
- Че каква друга причина си имал да идваш?
- Хм…Вярвах, че е вече очевидно, но явно съм по-добър отколкото мислех. – засмя се тихо.
- У Сиен! – повиши му тон, защото не му се слушаха повече увъртания. – Просто изплюй камъчето…
- Дойдох заради теб.
Гуанни понечи да се разсмее, но се задави, когато видя искрената усмивка насреща си. Усмивка придружена със странен поглед. Поглед, с който бе виждал само влюбените са де гледат.
- Знам, че ще ти се стори глупаво… Но исках да те срещна от много време насам. Проблемът е, че непрекъснато се разминавахме. Виждах те, когато вече отплаваше с кораба си. Веднъж се разминахме толкова близо…Ти се връщаше с каретата си, а аз потеглях с коня си на лов. Странно как съдбата не искаше да ни срещне… Затова реших, че трябва да дойда тук. Знаех, че щеше да е неизбежно да се засечем рано или късно. Не знаеш колко чаках и се надявах да се случи… Давай, смей ми се. Но не съжалявам за нищо, което се случи между нас.
- Прав си… - закима Гуанни. – Настина е глупаво. – подсмихна се чаровно. – Най-глупавото нещо, което някога съм чувал.
– Добре, разбрах те… - понечи да освободи другия от себе си и да му върне личното пространство, ала не му бе позволено. Съветника грабна големите му длани и сам ги постави около кръста си.
- Кой ти е дал позволение да ме пускаш? – вирна брадичка, а нослето му се отърка в това на Сиен. – Длъжник си ми, заради номера, който ми спретна. Оттук нататък ще слушаш само мен!
- Значи искаш аз да съм твоята играчка?
- Нима възразяваш? – прехапа устна Гуанни.
- Хмм, предполагам знаех в какво се забърквам и е късно да се оплаквам… - пое лицето на съветника в шепите си и го целуна. Целуна челото, бузите и носа му, като най-накрая се спря пред устните му. – Твой съм както ме искаш.
Гуанни се усмихна в отговор, но не му се нахвърли, както първия път. Не криеше, че иска да го направи. Просто се въздържа, защото усещаше, че отново ще бъде изигран и изтощен първи. Особено като се има предвид факта, че си бе пийнал стабилно. Искаше следващия път той да е вампирът, изпил силичките на принц У Сиен. Това далеч не значеше, че щеше да се размине без никакъв момент на наслада. Пръстите му бавно пробягаха по широкото рамо и го потупаха настойчиво, докато езика на съветника пробяга по черешовите му устни. Посланието му беше разбрано, защото забеляза палавите огънчета отсреща, преди да се скрият от погледа му, когато принца коленичи пред него и се скри под дългата му дреха. Погледът му почти веднага се премрежи и последва дъжд от несдържани въздишки. Към края на съветника му беше вече нужно да намери онези широки рамене, за да не разчита повече на подкосените си крака.
- Какво е това? Чуваш ли го… - рече все още задъхан от греховния талант на У Сиен, който веднага се надигна, преглъщайки бялата течност с доволна усмивка.
- Кое?
- Идва отвън… - понечи да се покаже извън конюшните, но разбира се краката го предадоха и за кой ли път увисна на врата на принц У. Той го хвана през кръста и го заведе навън.
Увери се че не му се причува. Наистина дочу препускане на кон отвътре, а сетне нервното му пъхтене и потропване с копита. Когато излязоха и го видя, веднага забеляза нещо. Протегна пръсти и улови малката плитка с висулка на гривата на коня.
- Не може да бъде! – лицето на съветника пребледня… - Това е…
Не завърши изречението си и се изтръгна от ръцете на принца. Адреналин превзе тялото му и го накара да се втурне в луд бяг, забравяйки за всичко друго.
***
Кърпата попи и последната капчица пот на Тиен Мин.
- Трябваше да го разбера по-рано, Тиен Мин… Трябваше да разбера как точно сме свързани, още преди да пристигнеш в двореца ми. – въздъхна, докато погледа му преминаваше по бледите черти на младежа отново и отново. – Подсъзнателно те взех при себе си, за да те предпазя… А всъщност те оставих сам като пълен страхливец. – остави кърпата настрана и се протегна към стара книга, лежаща отворена на шкафа до тях. – Истината е, че няма как да избягаме или да предотвратим това. Може би си го усетил и за себе си. Вече знаеш, нали? Знаеш за сенките, виждам го в очите ти. Те идват за нас, Тиен Мин. И нямаме още много време. Но този път няма да се дадем така лесно, както преди. След всичките тези пъти, в които умирахме и се раждахме… Не можем да ги победим сами, Тиен Мин. Не можем да ги победим, но можем да ги вържем, да ги контролираме! Това е единствения начин да успеем, да ги върнем там откъдето са дошли! – принцът разгръщаше старата книга пред Тиен Мин, криеща древен ритуал как да свържеш Сянка и да я подчиниш на волята си.
- Знам, че нямаш причина да вярваш на думите ми. Не ти дадох дори достатъчно време да ми се довериш, да изградим отначало връзката си… Но както вече споменах, времето ни отново изтича. Не искам отново да умреш в обятията ми, Тиен Мин… Позволи ми да опитам да спра това!

Сумракът издължаваше фигурата на непознатия. Гласът му стържеше и в него имаше нотки смърт. Не за първи път я бе сервирал някому. Дори му бе донесло наслада да наблюдава как животът напуска телата. Как агонията изпълва организма, съзнанието. Как отчаянието, гнева, примирението се редуват докато накрая приемат неизбежността на тленното.
- Знаеш ли, че той е толкова влюбен в теб, че отказва да те остави, въпреки че му причиних невероятна болка. Обикновено гледат само техните си интереси. Имат цена. Твоят е или глупав, или влюбен. Като пресметна колко време ни разиграва, не мисля че е първото. Но любовта му го заслепява. Защо те е оставил тук, при положение, че знаеше, че ще дойдем?
- 'Защото тук бях щастлив' - допълни наум Тиен Мин. Чакай малко! За кого ставаше дума всъщност? Тръсна глава, за да се освести. Едва сега видя голото тяло до себе си. Нараняванията по него бяха безброй. Част от тъканите бяха на пихтия. Кожата беше матова с нюанс на златисто. Косата беше черна със синкав оттенък. Очите взиращи се в него бяха черни като катран и го гледаха с погледа на Цайен.
- Човешката му форма е твърде уязвима, за негово нещастие. Но само така бе способен да те опази жив досега. Трябваше отдавна да си покойник. Това беше мигновена отрова. Твоят ангел пазител е твърде лоялен. За съжаление поколението му е остаряло. Майка ти го е заложила отдавна и той вече не е ефективен. Бил е твърде млад, а е нямало кой да го обучава. - Непознатият потупа съществото до себе си, лакомо лочещо от кръвта на господаря си. Защото точно такава беше връзката им. Сделка за блага. - Този приятел тук е от по-новите поколения и с лекота измами другарчето ти този път. Токимото ти те спасяваше доста време. Станал си вече възрастен. Сигурно в последните дни е изчезвал начесто, за да те защитава. Наистина упорито създание. Твоят те обича повече от собствения си живот. За първи път виждам нещо такова. Предполагам връзката ви в леглото го е омаяла тотално. Чух разни неща за теб. - Противният смях залепна по гърба на Тиен Мин докарвайки му тръпки на отвращение.
Погледна надолу към главата на Цайен лежаща на бедрото му. Усещаше пулса от врата му да минава забързано по кожата му. Никога не бе предполагал кой е Цайен или защо е с него. Бяха заедно от толкова отдавна, че го приемаше за част от себе си. Плът от плътта си. За първи път можеше да види чертите на лицето му в човешки облик и те изразяваха тъга и съжаление, че е толкова безпомощен. Свикнал да го вижда като краля на света, сега да го гледа толкова сломен скъса сърцето му. От очите на Тиен Мин се отрониха две сълзи и капнаха в косата на Цайен. Погали го по главата. Пръстите рошеха припряно косата му безспир. Само там можеше да го докосне, без да му причини болка.
- Добро момче. Никога не съм се гордял повече с теб. Аз също те обичам. - Очите на Цайен останаха да се взират в Тиен Мин, но вече нямаше искрици в тях. Изкрещя с цяло гърло и раздра момента: - Майко, знам, че желанието ми ще има и последствия, но искам свобода за нас в бъдеще. Тази сила искам. Никой да няма правото да слага ръка над мен и обичните ми. Знам, че цената ще е висока. Тя и сега не е ниска, а аз така и не знам в какво съм сгрешил. Можеш ли да връщаш живот? Такава е волята ми.






***

***




Отвори бавно сухите си очи и примижа от ярката светлина врязваща се в ретината му. После се извърна. Колко беше красив отблизо. Повече отколкото си спомняше последния път, когато го видя. Отблизо пропорциите на лицето му и чертите изглеждаха още по-смайващи, още по-чувствени. Тревогата не толкова в очите му и изобщо липсваща в изражението му. Бе научен много добре да крие чувствата си, заради естеството на поста си. Тревогата се усещаше в заряда на възхуха около него. Бръмчаща, жужаща, неможеща да си намери мира.
- Кой си ти? Познавам ли те? - провлачи изнемощял Тиен Мин. Изпод полупритворени клепки наблюдаваше овладяването на вътрешно ниво. - Не познавам тази ти страна. Не си ми я показвал. Това ми напомня колко малко знам за сегашното ти аз. В това тяло. В този живот. Ала все така силно искам да ти служа. - Принцът понечи да възрази. - Спомних си - Тиен Мин се почеса едва. Координирането на мислите му му причиняваше главоболие. - какво съм аз. Защо постоянно изпитвах нуждата толкова много да те чувствам близък. Защото разполагаш с мен. Аз съм инструмент. Ползвай ме. За кога ме пазиш? - Настъпи безкрайност от изнизващи се тихи мигове. Свечеряваше се с всяка минута, но времето сякаш бе застинало. Чувствата изстинали като блюдо приготвено за любим, който така и не се е прибрал. Скована от предразсъдъци емоция.

***

Още изминали часове и още от беса на непримиримия Тиен Мин:
- Имам само един въпрос, драги ми... Защо всеки път, в който опитаме, нишката, която ни свързва се къса? Не усещаш ли колко е фалшиво всичко? Колко от обичните си нараняваме, докато опитваме да бъдем великодушни? Това засяга нас двамата. Нека спрем да бягаме около темата. Аз съм тук и ти си тук. Колкото и да боли, нека отчоплим раната и извадим загнилото отдолу наведнъж. - Мълчанието се насади между тях и замрази всичко. - Беше време, в което копнеех за теб. Да те виждам, усещам, желая. Постепенно осъзнах, че постоянно се разминавахме и никога нямаше да се срещнем. Приех го и продължих напред. Сега си нито мой, нито си чужд. Твоята загриженост ме наранява повече отколкото онзи, който беше в стаята ми допреди малко. - Тъгата беше тежкопопарваща киселина. - Загубих го, принце. Загубих Цайен. Той беше последната прашинка свързана с мен от миналото ми. Беше всичко, което имах. И на което принадлежах. Беше половината ми сърце. Половината ми разум и живот. Мисълта да не го усещам впит в себе си, ме ужасява. Дори не мога да облека в думи усещането за празнота. И го загубих по толкова безумен начин, че не мога да приема колко ненормално се случи. Ще откача от мислене. Ти не го видя. Не беше там. Погледът му изпълнен с толкова любов и всеотдайност. Не си струваше - сълзите преляха от очите му и той захлипа във възглавницата, с която покри лицето си. Мразеше саможертвите. Ако на някого така или иначе му е писано да умре, то саможертвите само забавяха неизбежното. - Готов съм да срещна началото на всичкия този гнес. Толкова съм бесен, че със зъби ще пригриза гърлото на отговорния за тази глупотевина. Но първо ми помогни да се изправя. Дяволски ми се пикае от всичките тея билки, с които ме натъпка.

***

- Знаеш ли, че бих могъл да спя в ръцете ти упоен от ритъма на дишането ти, от ударите на сърцето ти? Бих могъл да примра от щастие дочувайки тембъра на гласа ти. Бих могъл да съм винаги до теб, с теб или да съм невидим спрямо нуждите ти. Но това никога не се случи. В нито един живот. Колкото и да копнях. Колкото и да те обичах. Не мога да приема неизвестното, вечното отлагане, съобразяване. Всичко или нищо. Ако ми кажат да чакам една, три, сто години-бих чакал, ако това ще изпълни мечтаното от мен. Но животът в страх да не загубя някого заради себе си и загубата-тях не мога да понеса. Сега съм наполовина луд, наполовина разбит. Това туптящото в гърдите ми прескача удари. Иска да изскочи и да се разбие в нищета. Доведох Цайен от миналото си и срещнах теб. Сега остана само ти и ми казваш да опитаме. Ще трябва доста да се постараеш, защото засега не звучи убедително. Според мен съдбата няма да ни отреди хубав край. Бих умрял, ако знаех, че със смъртта ми всичко ще се нареди. Но знам, че тази приказка на ужасите ще продължи на друго време, на друго място и пак ще трябва да изживеем тази болка. Аз съм инструмент. Не ме жали. Разполагай с мен.

***

Колкото повече искаше да е сам с мъката си, толкова повече принцът не напускаше страната му. Това го гневеше и плашеше. Знаеше, че ще е незаслужено груб към него, и че ще изпитва безкрайна вина след това. Но знаеше и защо принцът е тук-за да му помогне да излекува душата си. Обичаше го и го мразеше, че бе такъв. Самопожертвени глупаци. Искаше му се да изкрещи това в лицата им. Беше толкова дразнещо. А най-дразнещото беше, че и той самият беше такъв.

Принцът слушаше безкрайният монолог на едва възвърналия силите си Тиен Мин. Беше го оставил да си излее всичко. Попиваше всяка капка страдание и дори успя да си представи как сърцето му кърви, може би много повече от раните му по-рано. Но не затова му бе обърнал гръб.
Не защото не можеше да понесе истината, или чуждата болка. Напротив, тя му носеше неочаквана сила, беше като най-сладкия мед на света, като чудотворен нектар. За сянка, векове държавна в плен на смъртно тяло, най-накрая да успее да абсорбира чуждите емоции без да изпитва болката на носителя им върху себе си, това си беше истинска победа. Едва сега, докато изцеждаше поредната кърпа, пропила потта и кръвта на Тиен Мин, едва сега осъзнаваше каква услуга му беше направил Лиу Пи. Дори не знаеше, че би било възможно да се откъсне и съществува извън това проклятие. Вече не го вълнуваше, че е напът да наруши кръга. Вече не го вълнуваше, че може би това беше един от последните мигове на съществуването му. Вече бе готов да жертва всичко. Всичко, стига да зърне любимия си още веднъж. Те двамата отдавна бяха нищо повече от две сенки, два бледи силуета изгубени във времето. Неща като чувства и дълбоки разсъждения отдавна бяха размити, заедно с лицата им. Вече не си спомняше своето, онова оригиналното. Отдавна бе само спомен. Малък фрагмент, отчупил се преди да полети към забравата, обречен да пропада безметежно в безкрайната пропаст на вечността.
Беше готов. Отдавна беше готов. Искаше единствено избавление. Но не беше забравил единственото, за което се обрече на този безспирен кошмар. Сделката не беше да си тръгне сам. Затова щеше да опитва до последно. Докато времето най-сетне успее да навакса напълно с него и да го забрави, да изтрие спомена за съществуването му.
- Скоро, Тиен Мин... - изрече име, зад което се криеше чуждо такова. Само той знаеше чие. То можеше да бъде изречено само на техния древен език, там много отдавна, където бе започнало всичко. Където те се бяха родили. Не като сенки, а обикновени хора от враждуващи племена. Вярваха, че боговете наказват само прегрешилите, но те така и не разбраха в какво сгрешиха, за да получат най-бизмилостното наказание. - Много скоро ще сме заедно. Завинаги. Нищо друго няма значение. - гласът се рееше далечен и равен като шумоленето на спокойна река.
Не беше предвидено като наказание. Беше шанс. Шанс двете им души да бъдат заедно във вечността. В следващия си живот, следващото прераждане. Тогава защо...? Защо се бяха превърнали в сенки, защо въпреки копнежа си да бъдат заедно, дори не можеха да се докоснат?
Водата придобиваше все по-кристален ален цвят като този на току-що разцъфнала роза. Принцът вдигна ръка над купата и очерта половината от древния символ, част от отдавна загубения му роден език. Не този на Уей Ин и Тиен Мин. Те бяха нищо повече от съдове, като този пред него. Поредните проводници на сенките.
Не знаеше какво се промени, за да успее да се откъсне, но нямаше нужда да губи времето си. Дори не искаше да бъде свободен, не искаше да продължи надолу по тази или друга спирала. Искаше единствено да си отиде. Но не като горчив, а като сладък спомен. Не сам отново, а с единственото име, което пожела да изрича вечно. Носителят на това име, все още беше впримчен в Тиен Мин и трябваше да го измъкне.
Когато се обърна, насреща го гледаше вече мълчаливо, но объркано лице. Игнорира въпросите, които му бяха зададени и оголи чуждата плът. Насочи камата си към бледата гръд на Тиен Мин, за да очертае там другата половина на древния символ. Искаше да види манифеста на своята любов. Беше толкова близо...
Напълно фокусиран върху най-важния миг в съществуванещо си, сянката не отчете рязкото спускане на натрапника към тях.
- Махни си ръцете от него! - заповедта обаче не идваше от Уей Ин, та нали го беше оставил да кърви дълбого в гората... Този вик беше повелителен, но гласът на притежателят му трепеше от гняв и ужас. Приветства тези емоции и отново усети нов приток на сила. Изправи се бавно, а ръцете му без да пускат камата, се увиха около чуждото острие на меч. То бе пронизало безтленното му тяло, но без успешно да нанесе каквито и да е щети.
- Ти трябваше да си зает с друго. - изкоментира кратко, обръщайки се към съветника. Очите на Гуанни се разшириха при вида на тялото, плавно пристъпващо към него, все по-дълбоко навлизащо в острието му, сякаш не усещаше нищо. Дори не кървеше.
- Гуанни... Знам всичко за теб. Не си толкова глупав, за да опитваш да ме спреш. - протегна ръце и ги постави върху чуждите, които стискаха отчаяно дръжката на дългия меч. Преди обаче сянката си ги присвои, съветникът издърпа острието си и замахна с него няколко последователни пъти, в които раздели безтленното тяло и го принуди да загуби фалшивия си образ.
- Да бягаме! - изстреля, сграбчвайки ръката на Тиен Мин. В този момент не го вънуваше дали друия бе в състояние да тича и дали ще възпортае срещу инициативата му. Трябваше незабавно да се разкарат оттук и да намерят принца.. Ако изобщо беше още жив.
“Неее...” - разтърсващо земята ехо прокънтя преди образа да се размие в гъст черен дим и да изчезне.
Най-страшното не беше боговете да те накажат, а да отговорят на молитвите ти.

Когато отново се събуди Уей Ин го нямаше никъде. Нямаше никого. И беше странно. Не че се имаше за особено важен, но знаеше, че не биха го оставили сам. И въпреки това беше. С всяка следваща минута, в която седеше малката жегава топка в корема му се разпростираше. Превръщаше се в течна лава, която прогаряше всичко по пътя си. Искаше мъст. Жалка, дребнава мъст. Искаше да накаже. Без значение кой. Изправи се с решимост. Сложи всички кожени колани придържащи оръжията му. Обърна си и огледа стаята. В нея липсваше топлината, така както в него липсваше душата.

Погледът му се устреми напред забивайки юмрук във вратата. За него в момента нямаше невинни. Целият скапан свят беше грешен. Викът му се забоде остро в пространството и после глухо падна в плен на тишината. Затръшна дървената плоскост, оставяйки голямата пролука да вкара сноп светлина. Дупката му напомни за неговото собствено изтръгнато сърце.

Излезе и позволи на вятъра да прореже лицето му. Извади двете малки остриета и потъна сред листака. Ловът му беше успешен. Не беше най-силният войн, но беше точен в прицелването. И сега с изненада установи, че е далеч по-пъргав и силен, отколкото винаги бе мислел. Цайен го бе поддържал много по-изтощен и летаргичен. Бе го правил зависим от себе си. Не съжаляваше за това, защото винаги можеше да разчита на него. Защото го бе обичал. Сега притежаваше своята младост и издръжливост в пълни темпове. Ако не беше толкова бесен, би изпробвал новите си умения изтощавайки се по по-приятен начин.

Беше вадил остриетата толкова пъти, че колкото и да ги забърсваше от тях продължаваше да капе кръв. Жертвите бяха безброй, но не даваха умопокой. Знаеше, че гневът му е безсмислен, но продължаваше да търси виновен. Луташе се в съзнанието си, без да се откъсне от тази илюзия. Всъщност той не беше там. Някой забавяше призванието му. Нещо в него искаше да се срещне с отсрещното. Внезапно го обхвана страх от лудостта.

***

Държаха ръката му и усещането бе правилно. Редно. Защо? В него все така сновяха бесовете му, но той не можеше да ги насочи към него. Винаги се караха, спореха. В очите им припламваха пламъци. Но сега и двамата бяха опустошени. Използвани. Тиен Мин не беше готов да даде утеха. Той все още търсеше разплата. Не разбираше, защо го размятат. Бе готов да разкъса всяка заблуда, но никога не осъзнаваше къде е тя.

Тичаха бързо и сякаш без посока. Но не беше така. И двамата знаеха, кого търсеха. И колкото повече приближаваха, толкова повече страхът в него растеше. Топлата ръка стискаща неговата се откъсна внезапно. Загуби топлината, тягата, опората. Но не загуби нито миг да съжалява. Още преди Гуанни да разбере какво става, още преди да се е обърнал назад, Тиен Мин вече се беше врязал в гърба му. За да усети по-голяма топлина. За да не изостава. За да не загуби себе си. Дъхът му секна в отсрещния гръб, но той остана така. Гневът му го задавяше. Той все още не искаше да пусне друго чувство в себе си. Защото то беше още по-нежелано.

- Не искам нова загуба - процеди той отказвайки да повярва.

“Гуанни, Гуанни...”
Стискаше парещата длан в своята, сякаш животът му зависеше от това. Като че не той бягаше напред и извеждаше Тиен Мин от двореца, а обратното. Сърцето му се беше свило дотолкова, че не можеше да си позволи да се пусне. Не и докато приятният лежерен глас на принца кънтеше в съзнанието му. Не и когато взривоопасния вулкан от въпроси заплашваше да избухне в лицето му.
Какво ако никога вече не чуе това име? Единствено принцът го наричаше така.
Уникалните следи от специално подкования кон на Лиу Пи приковаха временно фокуса на съветника и той несъзнателно забави крачка, пускайки се от топлината. Сякаш се хвърли към най-големия си страх напълно неподготвен да се изправи срещу него, но същевременно съзнавайки колко безполезно би било всяко оръжие. Отровната игла в кока му се беше разместила от тичането и няколко кичура непокорни кичура се бяха измъкнали оттам, препречвайки зрението му. Въпреки това не му трябваше по-ясно доказателство, че бяха намерили следите от последното бягство на принца.
Гуанни обаче не можа да помръдне. Краката го бяха заковали на мястото му, докато се взираше във все още пресните следи от подкови. Ала не беше неговият страх, който не му позволи да се втурне по-навътре в гората, за да последва следите. Беше чуждият.
Не знаеше какво би значела загубата на Уей Ин за другия, но Джугъ Дзин би изгубил най-близкия до себе си човек. Пет пари не даваше да неща като прераждания, защото не смяташе да си наваксва в чужди животи. Гуанни имаше само един и не възнамеряваше да го омаловажава. Винаги беше вземал каквото може, каквото му се предлага. Не търгуваше със сърцето си, а просто го раздаваше, защото знаеше златния трик как да продължи и след разочарованията и предателствата. Не си губеше времето в планиране на отмъщения, с които не би си върнал нищо. Само по себе си всяко разочарование бе загубено време, за какво му беше да си губи времето по вече изгубеното? Никой нямаше да му върне обратно тези часове, нали? Нямаше да му върне сълзите. Единственият правилен път беше да се събере отново и да продължи нататък. Към следващото утро, към следващата чаша чай, към следващата игра на Го, към следващия кораб, отпътуващ към нова земя.
Винаги намираше начин да продължи и знаеше, че ще го стори и сега. Беше го помислил. Един стратег с остър ум като него знаеше, че и този ден би могъл да настъпи някога. Позицията, в която Уей Ин се намираше, не беше лесна. Да крепиш земя, обкръжена от толкова богати и кръвожадни империи, рано или късно се оказваше поредната неосъществима фантазия. Дълбоко в себе си Джугъ Дзин не възлагаше надежди, че великата кауза на принца ще успее. Познаваше естествения курс, същият като този в природата. Беше опитал да вразуми най-скъпия си човек многократно. Накрая видя, че на този свят имаше решения, които трябваше всеки да вземе сам за себе си и да ги следва независимо дали бяха умни или глупави, правилни или грешни.
Неговият Уей Ин бе проклет инат и неосъзнат егоист. Егоист, задето така своеволно го бе зарязал без да му каже и дума. Беше изчезнал и втория път така, като че Гуанни вече не значеше нищо за него. А той не можеше да спре да го обича. Може би единствения, имащ привилегията да задържи такава свободолюбива душа като Джугъ Дзин.
Решението му да остане до принца обаче не беше ничие чуждо, а неговото собствено. Сам реши да му стане съветник и да му предостави цялата си подкрепа в обречената му кауза. Какво имаше да губи? Само най-добрия си приятел, брат, любим... Единственият човек, който познаваше сърцето му.
- Тиен Мин... - изрече името му без да се обръща. Нощният вятър запрати тръпки по гърба му и го усети пламнал от чуждата топлина. Тя беше всичко, което му се искаше да познае в този миг. Осъзна колко сам искаше да избяга. Където и да е, по какъвто и да е начин. Стига някой да му каже, че не е нужно да се изправи срещу своята загуба. Не беше по-различен от Тиен Мин, нито по-малко ужасен или по-малко ядосан.
От гръдта му се откъсна нечленоразделен звук, когато вдигна глава и се извърна с лице към другия.
- Забравили ли вече какво ми каза? - зададе му реторичен въпрос, веждите му сключени почти в една. - Нямаш намерението да се предаваш. - въпреки замъглените от напиращи сълзи очи, гласът му не потрепери дори да миг, остана твърд отвъд дори деловата нотка на Гуанни, която използваше за преговори. Тук нямаше за какво да преговаря. Не искаше да вижда Тиен Мин да се разпада по-бързо от него самия. Това си беше неговото нещо и точка.
- Знаеше какво може да се случи, когато дойде тук. - взе лицето му в дланите си, за да не изпусне погледа. Странно, но не успя да сдържи тихия смях, който при други обстоятелства не би се откъснал така мрачен измежду устните му. - Трябва да продължиш не заради другиго, а заради себе си.
След толкова преживени загуби, Гуанни можеше да си направи лесна равносметка дори сега. Докато те има ти живееш, виждаш, чувстваш... съществуваш. Другото нямаше значение.
- Твоят живот е твоята сцена.
Препускането на копита бързо прекъсна потока на мисълта му и Гуанни отдръпна топлината си от другия само колкото отново да сграбчи ръката му и да го тласне зад себе си. Беше един от редките му случаи, в които у него се пробуди нещо повече от егоистичния му инстинкт за самосъхранение. Беше прекалено изпълнен с емоции, за да мисли съвсем трезво. Извади меча си в готовност за двубой, когато се появи не кой да е а неговия принц на самотен кон. Почти бе изключил, че го заряза в конюшните.
- А-Дзин, търсих те навсякъде! Добре ли си...?
- Слез от коня! - заповяда му и гласът му почти остави ехо в цялата гора. Очевидно беше бесен на това греховно секси създание пред очите му и искаше да си ги избоде, за да не го вижда повече. Дори не би приел обяснението му, ако имаше такова. В този момент Гуанни просто имаше нуждата да почувства тази пъна разруха в себе си, а не да намери нова порция обич и утеха у някого.
Принц У Сиен само кимна срещу разярения поглед на съветника и вдигна предпазливо ръце от юздите, плавно смъквайки се от седлото.
- В дисагите има вода, ако сте жадни... - рече видно загрижен и наклони тяло, отправяйки кратък поглед към Тиен Мин.
Гуанни изскърца със зъби и замахна предупредително с острието си, което разпори чуждата риза и остави повърхностна драскотина върху чуждата гръд. Това бе достатъчен знак за принца да се разкара от полезрението му, ако му е мил животът. Щеше да се разправя с него по-късно. Кармата застигаше всеки, по един или друг начин.
- Да вървим. - прибра меча си и яхна чуждия жребец, прокарвайки успокоително ръка през гривата му. Животното се беше стреснало леко, но Гуанни знаеше как да укротява дори тях. - Хайде. - подаде ръка на Тиен Мин и го погледна спокойно, макар в очите му да бушуваше буря. За съжаление не беше от непримиримост. Съветникът бе живял достатъчно дълго, за да знае, че понякога можеш единствено да се изправиш срещу страха си, вместо напразно да търсиш начин как да омекотиш удара. Проточването на сблъсъка щеше да остави единствено по-трайни вреди.

Тиен Мин имаше правото да си противоречи. Да се отказва и после да се връща с нова сила. После пак да се откаже. Той беше просто човек. Сега можеше да мисли едно, утре-друго. А можеше да няма утре. Но той щеше да живее междувременно с емоциите, които го завладяваха. Хубави или лоши, щеше да ги пусне да минат през него. Защото те го правеха човек. Можеше да спре да върви, да се върне или да продължи. Да направи неизвестното-известно. И това щеше да му донесе още емоции. И повече изменчивост, отколкото постоянство.

- Това беше преди да ме заболи толкова много - отговори на въпроса му прямо. Гласът му беше нисък. Съзнаваше, че сега в него нямаше покой. - Тялото ми е по-живо от всякога. Готово е. Но умът ми не е. Мога да опитам да съм безстрастен и какво ще се промени тогава? Светът го движат целите, а зад тези цели стоят емоции. Какво, ако днес съм ядосан, циничен и жесток? Не се опитвай с лекциите. Не казвай нещо, ако ти самият не вярваш в него. След толкова много борби, все още съм тук, нали? Сега съм ядосан, обезверен. Скоро ще се заинатя. Не съм толкова лесен за събаряне. - Наклони глава и в същия миг се стегна. Усети захвата на Джугъ Дзин и преместването си в пространството.

Обикаля и се въртя по време на целия разиграл се семеен скандал. Имаше толкова енергия в повече, че не знаеше какво да прави с нея. Опита да намали вътъка си, но с недоволство установи, че нямаше ли кой да излочи половината му кръв, го правеше прекалено жив за вкуса му. Бе почивал известно време след нападението, беше се хранил, поспал. И с изненада разбираше, че и дрехите му не го побираха съвсем. Жилавите му кълки сега вече се отъркваха една в друга заплашвайки да протрият плата на неподходящо място. Тиен Мин излезе от транса си, само за да смигне оставяйки изкушението да се отдалечи. Със сигурност задникът му щеше да измръзне по пътя на връщане. Пеша в този студ. Съветникът можеше да бъде непоносимо говедо, когато пожелае.

- Уау - успя да възкликне разгонената природа на Тиен Мин. - Ти и този сладкиш... - Стовари двете си мечешки ръце върху раменете на все още смахмузения мъж. - У-аа, хич не си си губил времето, Гуанни. - Толкова непринудено превключи на свойска нотка. Не даде никакъв шанс на съветника да възрази. - Животът наистина е несправедлив - зацъка с език, преди да направи бърз оглед на новопридобития кон. Имаха храна и наметки от кожа. Скоро нощните часове щях да отстъпят на деня, но те нямаха намерение да спират или да чакат. - Отпред или отзад предпочиташ... да си по време на ездата? - Срамежливостта не беше сред качествата му. Освен това обичаше да разведрява обстановката точно в моментите на най-големите погроми. Мисълта, че съветникът никога не остава за дълго сам беше съблазнителна. Тиен Мин обичаше да си угажда. И другата му крайност беше, че при него клин клин избива. Ако нещо го бъгваше, търсеше нещо, което да го бъгне още повече. Предпочиташе дори да се сбият, отколкото да се мъкнат омърлушени през цялото време. Тревожеше се и нещо трябваше да разсейва мислите му. При всички случаи щеше да има гушкане. Случаят просто го повеляваше. Романтичен ли беше Тиен Мин-не особено. Гушкането не пречеше на контрола му. Дъха на Джугъ Дзин до него, да седи в близостта му и поклащането на коня, бяха друго нещо. С толкова много младежка енергия в себе си, определено трябваше да язди отпред. Не искаше да смущава другарчето по никакъв начин с поривите си. Той разкриви устни и подсмъркна. Мълчанието му очарователно обгърна аурата му. Вероятно непрестанното му шувъркане в опит да си намери място не беше особено учтиво. С времето мисли за Уей Ин и Цайен се прокраднаха и той отново беснееше в себе си. Докато дишаше тялото му щеше да желае комфорта на друго тяло. Това не омаловажаваше ефекта от нещастията, които се бяха случили. Не намаляше обичта, грижата и уважението, които отново се бяха завърнали в него. Тялото на Цайен почиваше тук в тази твърда земя. А Уей Ин беше в неизвестност. Тръпка проряза цялото му тяло и той отново помръкна.

Джугъ Дзин имаше една вродена способност и тя бе да задържа очния контакт с хората, докато ги изслушва, без дори да мигне и веднъж. По нищо не му личеше, че се унасяше в напълно празното кътче на съзнанието си, където по принцип се пренасяше да медитира. Външната му обвивка продължаваше да издава аурата му на отличен слушател и дълбок мислител. Всъщност Гуанни беше далеч по-повърхностен тип човек, или поне предпочиташе да бъде пред повечето време. Достатъчно му тежеше, че непрестанно вървеше да оправя чуждите каши, пък и стратегическото мислене така или иначе го съпътстваше в работата. Далеч не му трябваше да се впримчва в своите или чуждите проблеми.
Не беше добър в утешаването на хора, никак даже. Дори не знаеше как да утеши себе си и да се справи със своите се нервни кризи. Всъщност знаеше, но моментът да се обърне отново към силното си либидо бе крайно неподходящ. Да, можеше да се каже, че е сексуален маниак, но не и когато имаше спешна работа за вършене. Ако престъпеше единствения си солиден принцип да не смесва важните дела с разтухата и удоволствието, нямаше да стигне доникъде в този живот. А противно на това, което се четеше в замъгления му поглед сега, Гуанни бе прекалено влюбен в живота. Не искаше да прахосва възможностите си. Стремеше се към позиция, с която не само ще има повече власт над графика си, но и чрез която щеше да успее да внесе някаква промяна в тази нелепа остаряла система, по която живееха тук. Джугъ беше пътувал на запад, беше посетил много други страни и научил техните интересни обичаи. Едно нещо му стана ясно - без някаква промяна всичко потъваше в кървав застой. Бе опитал убеди и Уей Ин в същото. Да му покаже, че борбата му е безсмислена. Че трябва да се мисли извън кутията. Когато това отдалечи двама им един от друг, Гуанни осъзна колко е изпреварил времето си.
Сценката отпреди минута премина през съзнанието му отново и сякаш за миг се видя отстрани. Дори не се усети кога му е изпушило фитилчето и е изпратил У Сиен да се прибира пеша в студа с разпорената дреха. Погледът му помръкна, но по-скоро от някаква форма на детинско раздразнение. Защо пък да се обяснява на някой като него? Дори не беше убеден, че не е драгоценното шпионче на татко. Гуанни не разчиташе само на чуждите думи като доказателство, нищо че действията му вечно твърдяха друго по адрес на чужденеца. По същество двамата бяха родом от едно и също място, просто идваха от различни светове. Никой никога не беше запитал Джугъ Дзин как успя да се издигне до позицията, която държеше сега.
- Сладкиш е той... стига да не се задавиш. - изсумтя си под носа след внезапния коментар на Тиен Мин. Не знаеше как проклетото глезено синче му влезе под кожата само след кратката им задявка, но не можеше да преглътне този факт. Гордостта му, или по-скоро реномето му на играч се чувстваше силно застрашено.
Курдисването на младежа пред него, го накара да си върне фокуса върху настоящия момент и едва сега имаше възможността по-свободно да огледа Тиен Мин отблизо. Странно, тази сочна хапка пред него караше спомените му да се оплетат. В тях натрапника в двореца притежаваше почти призрачно бледа кожа и далеч по-изпито лице. Този индивид пред очите му кипеше от такова бурно Чи, че веднъж отприщено, навярно би могло да отнесе цял град като цунами вълна. Нямаше нищо общо с почти изцеденото от енергия тяло, което припадна в ръцете му от само няколко минутни ласки. Не знаеше какво си спомняше другият от краткия им споделен момент заедно преди няколко пълнолуния, но не бяха стигнали съвсем до края. Все пак този младеж не бе единственият, който не издържа дълго на обиграната му страст.
- Аз ли? - ъгълчето на устната му се изви леко нагоре, но без да показва самохвалство - Аз мога да яздя всякак. - нарочно остави брадичката си за малко да потъне в чуждите коси, докато усмивката му неволно се разрастваше.
- Явно не си чел книгата ми за ездата. - отдели се, изправяйки стойката си отново и дръпна юздите към себе си. Дългите му ръкави, усукани около ръцете му, се плъзнаха по дължината на пътника между тях - Студентите от западното крило постоянно си я подхвърлят. - не се изкикоти на допълнението си, но и не се стремеше лежерния му леко провокативен тон да се възприеме като флирт. Все още бе здраво стъпил на земята, дори това да не попречи на желанието му да отвърне на чуждия въпрос.
Остави мълчанието да се възцари от само себе си, но шумоленето на дрехите и косите им срещу вятъра бе предостатъчно на Гуанни, за да потъне отново в празните си мисли. Сърцето му въпреки това продължи да препуска в такт с черния жребец, а дъхът му да се разбива в косите на Тиен Мин. Не си помисли за двойствения характер на ускорения ритъм на сърцето си. Остави новото вълнение да се изгуби заедно с останалите емоции, които превъзбуждаща съществото му сега. Остави ги и свободно да си противоречат и отблъскват едни други като проводници с еднакви заряди.
Следите свършваха в подножието на планината и съветникът спря коня без да каже нищо. Не му трябваше да изрича очевидното. Слезе с по-тихо приземяване от очакваното и стисна зъби. Мразеше да се чувства толкова безсилен и плах. Не отговаряше на безпардонната му природа.
Приклекна над локвата кръв, една от многото алени следи, които сега се откриваха пред тях. Снежната пътека беше отъпкана и от различните по форма лапи.
Разбира се... Имаше голяма вероятност вълците са да отнесли тялото някъде. Можеше и да не се намери с дни.
Изправи се отново без да нарушава фокуса си. Все пак не се знаеше на кого принадлежи кръвта. Можеше да бъде друго диво животно, причакано и хванато в капана на глутницата. Тактиките им бяха забележителни. Гуанни неведнъж бе използвал подобни стратегии и в работата си.
Огледа се наоколо и все така тихомълком, сякаш потънал в разни размишления, мъжът се отправи към малкия дървен навес, който Лиу Пи си беше построил между две дървета тук. Беше очевидно, че е негово дело. Един съветник познаваше до болка господаря си. Господаря... Странно, но никога не го беше възприемал така, дори и да го бе наричал с тази и другите му титли.
Успя да запали огъня отново, където очевидно бе горял преди ден-два. Съчките още седяха почти недокоснати. Въздъхна и се обърна към Тиен Мин, който го беше последвал, след като претършува дисагите за нещо полезно.
Почти се втренчи в младежа, докато отпиваше жадно от водата в манерката на принц У Сиен. Когато другия спря да пие и го погледна въпросително, Гуанни се прокашля.
- Как е водата? Чувстваш ли се отровен? - изстреля двата си въпроса с напълно информативно любопитство и дори не премигна, когато другия изплю последната си глътка преди да я погълне. Изпрати му една мила усмивцича в отговор на кръвожадния поглед и грабна от ръката му едната питка. Добре че беше донесъл храна. Стомахът на Гуанни така стържеше, че и отрова за мишки да беше, вече не го притесняваше достатъчно. Имаше нужда от малко гориво.
- Студено ли ти е? - попита от нищото, вглеждайки се в пукащите под огъня съчки. Нямаше да държи цяла вечер, но поне можеха да си вземат почивка от дългата езда. Би се върнал веднага обратно, за да изпрати хора да търсят Лиу Пи, само дето още не знаеше дали заплахата е преминала. Не беше съвсем на себе си, за да води друга битка. Ръцете му още потреперваха при спомена за сянката... Беше му стряскащо познато усещане, сякаш го беше правил и насън, а далеч не владееше изкуството на меча. За първи път не знаеше какво решение да вземе и пожела да проточи малко момента, за да си спечели още време.

Безброй равни зъби го посрещнаха отсреща. Би било неуважително да срещнеш добър играч в своята област и да не отдадеш почитанията си. Особено, ако вече сте играли заедно с доволни резултати. Жегавината в него се усили. Усмивката му не излъчваше похот. Беше неутрална. Носеше младежкия му чар и живец. Беше позитивна. Да говорят на тема, която ги вълнуваше даваше стабилност на мислите. Вдъхваше кураж и сила.

- Книгата ми е попадала. И се задържа приятно покрай мен. Би била интересна тема за обсъждане. Например останалите студенти се чудеха, как теорията се прилага на практика. И много от тях си чупеха главите. И нямам предвид точно тези на раменете им. Защото, макар и добре обяснени теоретично, само онзи с практика може да изпълни виртуозно - топлината в погледа му засия. Имаше възхищение. Защото разбираше принципите, които бяха използвани от автора. И защото можеше да ги приложи на места, където дори и книгата не се беше сетила да спомене. Дали от скромност, дали от друго. Джугъ Дзин го беше научил на метода как да си лови риба. Но на безбройни оргазми се бе радвал Тиен Мин, откривайки как да хване много повече риба наведнъж с една въдица (визираше многобройните оргазми, с които беше зает онази нощ, когато го посетиха най-неочаквано. Гуанни не бе останал особено очарован от безгръбначността на Тиен Мин тогава. Младежът не беше виновен, че се бе превърнал в течна форма от екстаз, благодарение на книгата и практическото си мислене, как да я реализира най-мащабно).

Неминуемо усещаше Джугъ Дзин опрян в дрехата му. Но нито за секунда не си позволи да се осланя на него. Държеше стойката си изправена. Образцов до последната секунда. Преградата, която бяха заложили действаше, и всеки спазваше коректно дистанцията. Вдигна ръка нагоре и прибра кичурите на дясното си рамо. Забоде ги с костна фиба, която извади от лоното на ръкава си. Естетиката винаги му бе давала чувство за баланс. Малкото му ухо се оголи и вятърът започна да си играе със зелената висулка. Тежестта й примамливо изпращаше вибрации във внезапно утихналото съзнание на младежа. Тилът му също усети хладината, но тя бе нужна, за да може притежателят да мине в следващото ниво на справянето с това да бъде смъртен.

След като приключи със своята визия, от скука се заигра с гривата на коня. По принцип конете получаваха строга военна подстрижка. Само парадните бяха изключение. Този на У Сиен беше с грива оставена да расте. И Тиен Мин изгуби много време заравяйки пръстите си в тъмните твърди власинки изобилстващи от блясък. Природата беше създавала вещо. С толкова много пластове. Всичко толкова сложно и едновременно толкова просто. Ето сега той не дължеше обяснения пред никого как се чувства. И едновременно с това, имаше нужда да знае, че има с кого, ако му се наложи. И не бяха хората, които той търсеше тогава. Беше Цайен. Опипа малката верижка на врата си. А сега беше мълчанието и контакта, които си даваха с животното под него. Цайен го бе виждал всякак. Бе виждал всяка част от него, действията му. Хората не бяха. И никога не беше поставял условия. Когато Тиен Мин мастурбираше, той не правеше това с мисъл за някого, а за себе си. Не му трябваше муза, ако тя не бе готова да му позира до завършването на платното. Естествено мечтаеше, мислеше за човека, но в злободневието. В моментите сам със себе си утехата, която си даваше идваше и принадлежеше единствено нему.

От време навреме слизаха, за да си почине коня. Все пак носеше двама мъже на гърба си. Джугъ Дзин трябваше да огледа следите по-отблизо. Тиен Мин използваше момента, за да изразходва сили наляво и надясно. Бузите му пращяха в червенина и превъзбуда. След като се качеше обратно на коня, му трябваше около минута да успокои шумното си дишане и да попадне отново в транса на мислите си. Не бе наказван само веднъж от баща си, заради липсата си на такт над нагона си. Преди не бе имало значение. Не беше лишен от съвест, а от стимул да се ограничава. Сега уважаваше, пукаше му достатъчно, за да го стори. Така усещаше момента. Така разчиташе ситуацията.

***

- Защо да има нужда да ме трови? - изплю възмутено драгоценната глътка вода и побесня още повече: - Принц У Сиен ме харесва - Тиен Мин беше драка до мозъка на костите си.

Метна коженото наметало на Джугъ Дзин. Личеше си, че умората на съветника вече надделяваше. Тиен Мин обаче не можеше да заспи така лесно. Той се съблече учудващо пъргаво и понесе ерекцията си навън. Запотените му задни бузи показваха, че далеч не му беше студено. Отдавна не му беше. Още от момента, в който бяха хванали ръката му отново.

Излезе и коленичи. Разтвори бедрата си. Вдигна глава към боговете. Събра снега от двете си страни правейки снежен ангел. Звукът в гърлото му зазвънтя ясно проправяйки си път през полуотворените устни. Сбирайки шепите си към мъжкото си достойнство, потуши всичко само за миг. Това беше неговият акт на смирение.

Върна се. Изсуши тялото си до огъня. И също така смирено се мушна под кожената завивка. Принц Уей Ин се беше настанил между тях. Присъствието му се усещаше по-силно от всякога. То ги събираше. Топлината на Джугъ Дзин нямаше да бъде проблем. Споменът за снега щеше да държи достатъчно дълго. Спа непробудно положил глава на рамото на съветника. Всичко или нищо беше това?

Джугъ Дзин удържа на думата си и изпрати най-добрите си хора да намерят Лиу Пи. Суровата природа на планината Шаган налагаше наличието на цяла група за издирване, разполагаща с нужните провизии.
Съветникът не позволи никой да види тялото на Лиу Пи, когато го докараха. Открадна си правото да остане за последен път насаме с него, не просто защото искаше да спести гледката на останалите в двореца. Имаше непреодолимата нужда да скърби сам, да каже своето сбогом само на човека, за когото беше предназначено. Повечето му думи бяха в изблик на гняв и огорчение. Странно, че се чувстваше предаден от света, а беше просто един единствен човек. Не трябваше да допуска толкова години животът му да се върти около Лиу Пи. Не трябваше да пренебрегва себе си и нуждите си, за да остане до него. Сега известно време не знаеше какво да прави с руините от чувствата си, как да ги сортира и отпрати в спомените. Затова реши да се заеме с балсамирането сам. Припомнянето за тленността на всички хора го успокояваше. Никой не правеше изключение. Всички отиваха на едно място накрая. Всички бяха равни и смирени пред смъртта.
Шансът да остане насаме с принца за последен път и концентрацията му да се погрижи да го приведе в перфектен вид за погребението, му помогна да се справи със загубата. Искаше да го пусне още сега, да знае, че бе сторил всичко по силите си, че до последно не го бе напуснал. Знаеше, че имаше повече заслуги от необходимото, но това беше педантичната му страна, която се обаждаше.
Слугите, които по принцип подготвяха мъртвите за погребения, опитаха да го откажат от желанието му да балсамира тялото на Лиу Пи, но съветникът спокойно им заповяда да му кажат детайлите, които трябва да знае. Не го намираше за мръсна работа, а за чиста необходимост. Противно на вида му, Гуанни беше виждал какви ли не противни гледки и си беше цапал ръцете с какво ли не, за да се погнусява от нещо на този етап.
С цялото почитание и грижа, на което беше способен, Джугъ Дзин извади органите, съхранявайки ги отделно в специалната консистенция. Прочисти тялото от всички течности и го изпълни със специалния ароматен коктейл, защитаващ външната черупка на тялото от разлагане. Изчисти отново кожата навсякъде и се зае да я боядиса, за да прикрие очевидните рани от борба и драскотините от продължително лутане в планината. Придаде ѝ и по-естествен тен, възможно най-близък до този на Уей Ин. Боите също съдържаха природни балсами, които щяха да предпазват от подуване и неприятна миризма.
- Хммм, май се престарах и те направих по-красив, отколкото беше. - засмя се тихо Гуанни, когато се отдръпна от тялото, за да погледне какво беше свършил. Думите му не бяха самохвалство, а последната му шега към близък приятел. Вече не му горчеше. Не и сега, когато погледът му попиваше блажения покой, в който сякаш беше потънал Лиу Пи. Вместо хлътнали в ужас очи и изкривени устни, принцът имаше отпочинал и величествен вид. Клепачите му бяха спуснати като в сладка котешка дрямка, устните стояха затворени плътно и не изглеждаха посинели от студа, челюстта също изглеждаше центрирана и допринасяше за вида на пълен покой.
Гуанни бе оставил организацията на погребението на принц У Сиен и Тиен Мин по лична молба. Честно казано отдавна нямаше пълно доверие на останалите придворни в двореца и след като У Мей Хън му беше далеч по-позната, бе преценил, че е най-добре тя да поеме управлението над цялата територия. Това беше и златна възможност за Мей да се превърне в първата императрица в историята. По документи тя и принц Лиу Пи вече бяха свързани в брак и по закон тя можеше да управлява. Гуанни й каза, че има пълната му подкрепа и че той ще се погрижи за противниците срещу това решение.
У Сиен сега го съзерцаваше в нескрито очакване от другия край на езерото. Дугъ Дзин стоеше изправен на извития дървен мост и се взираше в хоризонта. По-точно към родината си. Кралство У винаги бе бил неговият дом, въпреки всички премеждия, през които бе преминал там. Лошите спомени вече караха топлите и добри мигове да изплуват още по-красиви и мечтани от преди. Чувстваше се като малко дете, което се бе държало за дрехата на един принц с прекалено нереален идеал за бъдещето. Сякаш чарът на Лиу Пи го бе заслепил и накарал да повярва, че такова бъдеще наистина беше възможно. Може би беше, но не в тази епоха. Нямаше значение защо остана с него до края. Не съжаляваше за никоя от секундите, прекарани в компанията на този заклет романтик.
Дългите ленени ръкави на бялото ханфу се развяваха като огромни перушини на птица и въпреки траурната одежда, Гуанни изглеждаше неотразимо. По лицето му нямаше и следа от оплакване и траур. Беше казал своето сбогом, затова и помаха на У Сиен без да помръдва от мястото си. Нямаше причина да присъства на погребението. То беше за хората, които още не си бяха казали последно сбогом.
Знаеше, че Тиен Мин може би ще го потърси след церемонията. Беше му казал, че е свободен човек и вече не е ничия вещ за разплащане. Ала знаеше, че и другият не е глупак. Какво значеше да си истински свободен? В края на краищата трябваше да те приемат някъде, да бъдеш част от някое общество, да има как да създадеш комфорта си. Затова малко по-късно му бе дал официално писмо, по-скоро покана да замине за кралство У заедно с него. Не му предоставяше този избор от съжаление. Такова не се четеше нито в очите му, докато му даваше писмото, нито в думите вътре. Прецизно изписаните на оризовата хартия йероглифи се свързваха в добре издържан официален стил, отразяващ перфекционизма на Гуанни. Нямаше как да бъде по-очевидно, че не раздаваше подобни писма на този и онзи, а само на хората, които би искал да останат в живота му. Джугъ Дзин никога не криеше намеренията си и винаги предприемаше действия, за да ги изпълни.
И все пак никога не си обещаваше нищо с никого. Това запазваше личностната му свобода и бе неговият начин на живот. На принц У Сиен също не бе обещавал нищо, не му и беше казал дали ще се върне с него обратно, или ще потегли седмица по-късно със своя кораб. Винаги предпочиташе да си оставя всички врати широко отворени.

Удар. После още един. И още един. Докато не осъзна, че ще му трябва лечение за всичко, което изхрущя и изпращя в ръката му. Докато кост не се оголи и не видя от какво бе направен. Когато по-късно рисуваше, червеният цвят беше по-естествен от всякога. Пълен с живот. А какво искаше да прави с този живот? Разюздан секс, докато умре от изнемога? Звучеше добре. Може би в някой доста по-късен етап, би умрял по този начин. Липсваше му цел, с която да изпълни себе си. Трудно е, когато не си като другите. Когато егоизмът ти личеше. Искаше да получи, но не беше добър в даването. Не и откакто напусна земите, в които беше роден. Откакто спря да прави напук. Тук поиска да остане. Да се установи. Да изпълни някакво предназначение. Но не се получи ...отново. Не желаеше да бъде придатък. А да следва свой собствен път. Това не значеше, че ще откаже да върви редом, докато търсеше себе си.

***

Интимно. Плашещо интимно беше усещането доближавайки се. Затова не влезе. Остана пред вратата в дългите часове на балсамирането. Остави Джугъ Дзин сам и едновременно енергията на Тиен Мин беше наблизо. Смъртта, сякаш не го докосна. Кратките периоди на загуба между Цайен и Уей Ин бяха жестоки. Не беше излязъл от първата си травма още, за да може да влезе във втората. Тя щеше да го връхлети по-късно. По неочаквано време. Не искаше да вижда принца. Не и в тази му форма. Не и за последен път. В неговото съзнание близките на сърцето му не умираха. Не кървяха. Бяха непобедими. И винаги по-силни от него. Но той беше все още тук, а тях вече ги нямаше. Не беше доволен от себе си. Щеше му се да притежава повече воля от това просто да сдържи капчиците солена вода в очите си.

Какво значеха различни кралства и борби за власт? Всичко беше временно, а Тиен Мин като един художник отбелязваше аналите на времето. Рисуваше скица след скица, докато цялата му страст и обич не изчезнаха. Каза, че не иска да го загуби и го загуби. Призна пред себе си, че го обича и се отказа от него, за да не пречи. Заяви, че е готов на саможертва и се жертва само Уей Ин. Кой беше Тиен Мин и защо беше толкова безполезен?

Този път не удари вратата, а пода. Чу пращенето не само в заблудата на съзнанието си, но и в реалността. Капките алена течност красиво потъваха в листите, рисувайки нови картини. Време беше да стане малко по-практичен. Предстоеше избиране за наследник по тези земи. Тиен Мин нямаше място нито тук, ниво в родното си кралство. Нямаше да остане скрит за дълго от зли очи. Изправи се бавно. Захватът на наранената ръка беше смачкал част от листите.

- Никога на оставате до края. Винаги си тръгвате точно преди да стане забавно. - Усмихна се гледайки скицата. Така се сбогуваше той. Давайки образи на онези, които очите му повече няма да видят.

***

Силуетът на У Сиен се появи в далечината на коридора, следван от двама придворни. Устните му изразяваха думи. Оформяха красиво звуците, вероятно и тембърът беше също така трептящ, както го помнеше. Ръката отсреща образува сянка пред лицето му и той парира натискайки точка на китката. И в същата тази секунда възвърна контрола обратно. Дотогава обаче успя да проследи изумлението отсреща. Не заради трика си, а защото и двамата имаха еднакви по сила рефлекси при изненада. Значи не беше само сладък, но и умен. Заигра се със съдържанието на това изречение. Очите му премигнаха и с всяко следващо премигване, искаше да направи само едно. Да позволи да бъде докосван. Независимо, дали това ще му донесе болка или утеха. И двете бяха чувства и той ги искаше обратно в себе си. Защото колкото и да удряше, не болеше-беше празно. А той беше безсрамник. Стисна рамото насреща и това му донесе част от желаното. Другата част дойде, когато замахна към лицето насреща, за да го събудят.

- ''Осъзнаваш ли, какво съм аз? Какво искам и как съм го постигал винаги досега?'' - Мислеше, че иска да каже това на У Сиен, но всъщност питаше себе си. Не харесваше да задържа болката наоколо задълго. Тя му бе прекалено комфортна. Често му доскучаваше като събеседник. И правеше абсурдни неща. Такъв бе бил винаги досега. Играеше за себе си. Но сега бе любопитен да разбере, как другите, които не бяха като него искаха и постигаха своето. И ето, че откри как да не му бъде скучно. Започвайки себе си наново. Учейки се от другите. Осъзна, че достатъчно време бе прекарал сам тук. Че искаше да чупи, докато започне да кърви. докато наруши цялостта на себе си, докато се прекърши изцяло, срине, изостави. За да започне наново. Там, където сърцето няма да го води за носа.

Погледна чуждоземния принц и забърса разкървавения си нос. Да, интересно предизвикателство. Трябваше да се научи да не се вълнува толкова много покрай хората. Искаше да го вълнуват и други области от тях. А не само какво имат в гащите, както беше досега. За свое оправдание-беше прекалено любопитен и нагъл. И умееше красиво да понася заслуженото. Позволи да го отведат.

***

Тъгата му не идваше, не още. И това го правеше неадекватен за останалите. Хиперактивен, твърде опасен за здравето си. С твърде много ентусиазъм за обуздаване. Какво трябваше да стори, за да мине през всички фази на скърбене, а не да цикли на гнева? Искаше да изяде себе си. Буквално и преносно. Не можеше да седи тихичко и да циври в някой ъгъл като мишка. А може би трябваше. Така щеше да бъде много по-лесно. Но пустата му чест не му разрешаваше. Бе молил безброй пъти да бъде отгоре или отдолу в леглото, защо не можеше да се примири, че са му разбили сърцето? Като упорит глупак отказваше да види Уей Ин. Отказваше да мине през това да види още един обичан бездиханен в присъствието си.

Как смееха? Как смееха да му заявяват, че го обичат дотолкова, че да жертват себе си, а не него? Би приел с усмивка предателство, но не можеше да се усмихне на загубата им. Събираше багажа си. Комфорта му бе в белите листи. Но Цайен реши да остави тук. Откачи верижката си и я пусна в езерото. Обърна се за последен път назад. И тогава го удари втората загуба. Вятърът брулеше гърба му, а не лицето му. Защото тогава очите му пареха и преливаха? Защо болеше толкова много, че коленете му се подгъваха? И въпреки, че искаше да крещи от гърлото му излизаха само безгласни вибрации.

- Проклетник! Бях си обещал, че няма да използвам сърцето си повече. Ти ми го отне и сега върна обратно. И от двете болеше еднакво силно. Бди над нас. Нещо ми подсказва, че няма да ни е излишно. Почивай в мир, мой принце!

Бъдеще. Интересна дума. Забърса набързо очите си и потъна в белия всемир.

Две девойки от прислугата внимателно разглобиха сложното украшение и освободиха малкия кок събран вътре. Тежките гъсти кичури стремглаво се спуснаха по ръцете на придворните и ако имаха повече предварително събрана инерция, като нищо щяха да ги отрежат. Гуанни дочу почти припяната въздишка на по-младата и неопитна Чан Ин, която после беше сръчкана от жената, лоялно служеща на рода У от вече пет десетилетия насам.
- Може ли да побързате? Имам уговорка. Прасетата вече спят.
Въпреки спокойния си и почти равен тембър, по-старата Фу Сюн до него можеше да отдели с лекота цялото въодушевление, което мъжът така добре иначе прикриваше. Тя го познаваше още от люлката, навярно дори знаеше за него по-интересни факти, отколкото той самия можеше да се сети за себе си.
След няколко седмици в пътуване по море и последвалите безкрайни ангажименти в двореца, Джугъ Дзин почти бе излязъл от кожата си. Сам плетеше косите си по хиляда пъти на ден, че накрая никой не бе способен да ги разплете. Правеше го само, когато се надбягваше с нервите си. Когато обеща на Тиен Мин, че този хаос никога не е бил преди и това не е типичното ежедневие тук, в слънчевото кралство У, едвам си бе повярвал сам.
Времето невинаги минаваше чак толкова болезнено бавно. Макар потънал в досадна бумащина, вече имаше доста полезен асистент до себе си и сега осъзнаваше доколко точно това му бе помогнало да не изгуби разсъдъка си. Защото никой не споменаваше покойния принц, ала това далеч не значеше, че всички те бяха преминали през стадиите на скръб.
Съветникът бе пожелал У Сиен и Тиен Мин да го наричат с малкото му име по рождение - Гуанни. Беше се замислил дали наистина имаше причина да запази това като някакъв болезнен спомен, като нещо, някога било само между него и Уей Ин, но реши, че не иска да бъде по този начин. Каквато и да бе била връзката им, самият Гуанни не беше минало. Той все още бе способен да обича и да допуска хората до себе си. А тези двамцата вече го бяха виждали в неговата уязвимост. Бяха го виждали не само като съветник на Лиу Пи, а и като човек, какъвто в крайна сметка беше. С човешките му желания и трепети.
Откакто пристигнаха в слънчевото кралство, Гуанни не се върна към сериозната си роля. Даже покрай задушаващата работа, която го посрещна тук, между безсрамните и шегобийни погледи, които с Тиен Мин си разменяха и историите, които екзотичния принц У Сиен им разправяше на вечеря, съветникът не бе открил дори за нужно да влиза в роля. Всичко вървеше като по вода, макар и дразнещо бавно за вкуса му. Може би просто бе очаквал днешния ден с прекалено голямо нетърпение.
Не знаеше кога ще настъпи, но за няколко дълги минути бе затворил очи и се бе вслушал в единствения звук, който можеше да долови. Сърцето му препускаше диво и настоятелно. Тиен Мин, когото очакваше, все още дори не беше тук. Нито дори другия поканен. Гуанни не беше споделил с тях какво ги очаква в покоите му, но и двамата би следвало да предположат, защото обикновено вечеряха чак в закритата градина в източното крило.
Днес най-сетне нямаше нищо спешно за вършене и Гуанни спокойно можеше да си отдъхне и релаксира. Да прекара цялата вечер сам с някоя хубава медитация, но който го познаваше достатъчно добре, знаеше, че усамотяването не му беше в стила. Не и в момент, в който трябваше да празнува. Слънчевото кралство се бе превърнало във водещо по сила откъм търговия и тепърва разцъфтяваше. Справките само показваха още по-обещаващ бъдещ разцвет. Отделно на своя страна имаха силна военна подкрепа от близките кралства.
Съветникът остана известно време загледан през отворения прозорец, където някъде в далечината се извисяваха красивите южни планини. Резиденцията им беше в покрайнините и въздухът беше приятно топъл, лишен от задуха на града.
На вратата се почука и Гуанни побърза да се изправи на крака. Тиен Мин още не бе прекрачил прага и съветникът вече бързаше да отпрати прислугата. Търпението му се беше изчерпало и си му личеше от начинът, по който ни най-малко не го вълнуваше дали е в изряден вид. Вече си беше взел дълга и отпускаща вана с благоуханни билки и натурални соли, каквато заръча и за другите двама поканени. Чувстваше се свеж като краставичка, макар и сенките под очите му да бяха оставили леки вдлъбнатини под клепачите.
- Вземи. - подаде на Тиен Мин чаша добре отлежал твърд алкохол, който нямаше шанс да го напие, но щеше повече от приятно да прогори гърлото му с освежаващ вкус от бяла праскова. - Това донякъде ми липсваше... след като трябваше да остана фокусиран върху работа за толкова дълго. - почти се засмя, но не изпи своето питие веднага. На него щеше да му е второто за днес и затова изчака Тиен Мин да навакса.
Остана обърнат към него без да отмества поглед, когато направи крачка към другия. Раздиплените коси на съветника запърхаха като крила на водно конче зад гърба му, молейки за пълно освобождение от плитката, която все още ги придържаше в долния край. Когато видя, че младежът не се отдръпва назад, нито присяда на удобното кресло зад себе си, устните на Гуанни си позволиха да се разтворят и по тях заигра приканваща усмивка. Такава без въпроси и без притискане, но потрепваща от никога нескрито желание.
Хареса му всичко онова, което заигра в очите на Тиен Мин. Хареса му и че са по-изпълнени с живот отвсякога. Блясъкът в тях спокойно можеше да го изпепели.
Гуанни остави кичурите му да се сблъскат с чуждото лице малко преди дъха му с прасковена арома да се разпилее там.
- При цялата врява, така и не те попитах... - усмивката разкъса изречението, вече тръпнеща от желание се потопи в чуждата - дали ти харесва тук.
Не последваха повече думи. Дори Тиен Мин да искаше да му отвърне нещо, съветникът не го остави. Знаеше, че бяха чакали достатъчно. Знаеше, че бяха имали своята забавна предигра. Знаеше добре какво значеха погледите, които си разменяха, когато Тиен Мин опитваше да го разсея малко от тегавата работа. Все пак бяха прекарали почти цялото това време близо един до друг. В почти всеки сценарии Джугъ Дзин отдавна би си взел каквото иска. Но осъзна, че така или иначе го правеше. Да прекарва време с младежа също беше нещо, което иска. Харесваше му и не го криеше. Беше му показал, че е взаимно.
Единствено бе избягвал да остава насаме с ходещия сексапил, принц У Сиен, защото та все още го играеше сърдит, макар вече да не помнеше причината. Него обичаше да кара да чака, да се почувства специален само от това, че е получил и един негов поглед. Знаеше доколко принцът беше лапнал по него и това го забавляваше. Но не беше просто игра. Гуанни имаше същите чувства към него. Харесваше компанията му, вълнуващите истории, които им разказваше на вечеря. Дори фактът доколко зле беше в играта на Го.
Имаше много неща, които Гуанни копнееше за сподели и с двамата. Искаше да ги изпитат заедно.
Пръстите му, отново сдобили се с лек слънчев загар, детайлно описаха чуждите устни, все още мокри от целувката. Дори не чу кога принцът беше дошъл на празненството. Направи се, че продължава да не забелязва, докато разединяваше възлите по ханфуто на Тиен Мин и го целуваше на непредсказуеми паузи.
- Надявам се нямаш нищо против и У Сиен да се присъедини към нас. - каза го на Тиен Мин, но сякаш беше по-скоро покана, отправена съм третото лице да се включи, вместо само да гледа.
Гуанни, вече приятно омаян от сладкия вкус на младежа и остатъчния прасковен аромат на алкохола, се отдръпна съвсем леко и заедно с това му движение дрехата на Тиен Мин се свлече на пода с тихо изшумоляване. У Сиен сам развърза своята и съветникът го чу как прехапа устната си още докато ги гледаше.
Дългите пръсти на съветника се протегнаха и заровиха закратко в гъстите кичури, пристегнати в конска опашка като на същински жребец. Бързо и страстно придърпа принца в тяхната посока и се присламчи зад Тиен Мин. Събра изцяло пуснатата коса на младежа и целуна нежно врата му, но накрая остави лек отпечатък от зъби там.
- Езикът на У Сиен е доста обигран, но е най-добре да се увериш сам. - прошепна в пламналото ухо и ръцете му се пресегнаха да погалят едната буза на У Сиен, който след целувката си с младежа, се приведе да слее устни и с неговите. И двамата носеха един и същ сладък привкус на праскова, но бе вълнуващо различен, когато го споделиха помежду си. Гуанни го усещаше много по-силно, защото също беше пил от оризовия алкохол.
Главата на принц У съвсем се скри от полезрението му, когато той подпря едно коляно на пода и пое мъжеството на Тиен Мин в устата си. Съветникът плавно плъзна пръсти по очертанията на чуждите прешлени и все по-надолу. Курсът бе следван неотлъчно от устните му, така контрастиращо горещи върху хладната млечна кожа. Красивите очертания на младежа го възбуждаха не по-малко от херкулеската структура на принца.
Гуанни остави единствено пропитите с прасковен алкохол устни да се разхождат по гладката кожа, докато дланите му поеха тези на Тиен Мин. Преплете здраво пръсти с неговите, давайки му опората, която несъмнено му беше нужна. Колкото и да трепеше от всички нови усещания, съветникът щеше да го задържи, дори и колената му съвсем а поддадат.
Вечерта беше млада, както те. Годинките на съветника по нищо не му личаха, освен когато бе облъчен от преумората. Тук и сега обаче се чувстваше отново на двадесет и пет. Желаеше, обичаше, даваше свобода на сърцето си и получаваше същото в замяна. Всичко, от което се нуждаеше волната му душа. Знаеше, че тя бе пътешественик във времето. Бе видяла и преживяла толкова много и различни неща, но това не я изпразваше. Колкото и да дава, винаги щеше да има още за даване. И не възнамеряваше да прахосва и частичка от всичката тази любов.

Ума си приложи в услуга на кралството. Любовта си бе дал на Лиу Пи. Обичта му остана при Цайен. Беше се установил вече. Чувстваше се спокоен и уверен. Дните минаваха безметежно. Нощите-в очакване. Чакаше поредното завръщане. Защото не беше нужно да притежава целия комплект. Не беше нужно да скрива белезите си, от онзи който ги познава. Който ги намира за красиви. Който уважава и ще ти даде покой. Ще изпразни главата ти от мисли. Нямаше причина да променя нищо повече. Да внимава какво казва. Как се движи и какво го ръководи. Изпълваше същността си. Онова, което винаги е бил. Нямаше ограничения и норми. Правилно и грешно. Светът сега не гледаше, но дори и да го стореше, Тиен Мин нямаше какво да крие.

Краищата на устните му се разтеглиха. Нямаше нужда от алкохол или покана. Самото му присъствие още от момента, в който видя съветника излъчваше флирт. Това не беше първият им път заедно. Беше поредният. И винаги го забавляваше, как Гуанни го приласкава отново при себе си. Как го поглежда изпод притворени клепки. Гласът му натежава. Скъсява разстоянието дотолкова, че топлината му се усеща жежко. Тиен Мин не беше готов да чака повече.

Много пъти се бе случвало Гуанни да е прекалено изтощен от дългото прибиране. От работа. Грижи. Тогава Тиен Мин се стараеше да следва паса на енергия. Заравяше се в бумаги, тренираше или се напиваше до безпаметност с У Сиен. (Там имаше моменти, които, кхъм.../19+/). За да обере ентусиазма си. Но каква по-изкусителна идея от това да го види, след като бе киснал във ваната дотолкова, че тялото му няма как да стане по-примамливо и лъстиво. Така че, защо да чака и отлага неизбежното? Сливането на световете им. Бурята от цветове, която щеше да последва.

Опита го. Защо му бе чаша с алкохол, когато искаше да е възможно най-трезвен? Когато можеше да попие вкуса първо от устните отсреща. Езикът му потъна в мекотата и се удави в сладкия вкус. Точно толкова алкохол му бе нужен. Очите на Гуанни. Кому бяха нужни думи? Бе пътувал толкова пъти, търсейки отговори. Тук и сега гледайки го, усещайки ръцете му на кръста и тила си, бе почти цял. Дочу шумоленето и погледна към източника. Всичко бе в споделянето. Ако човек не може да изпълни мечтата си сам, то трябва да намери друг, който има същата мечта. Едно плюс едно беше добре. Но три е за щастие и късмет, нали? Защото колкото повече, толкова по-добре. Ето, сега цялото бе завършено.

Тиен Мин не беше престанал да съблазнява през цялото време. Всяка негова фибра излъчваше това. Начинът, по който се разпределяше в пространството. Дишаше. Очакваше. Вълнението никога не изчезваше. Не знаеше преди всяка среща да изтощеше тялото си, за да не взема превес или да остави младата си кръв да бушува.

Тези пръсти. Искаше да ги усети в себе си. Да докосват най-съкровени места от него. И да носят щастие. Не знаеше, дали той самият тласкаше в желаната посока, или Гуанни сам водеше пръстите си устремено натам. Тялото на Тиен Мин се изви в дъга от атаката, преди да привикне с новото. Маслото потъваше в плътта му, разнасяйки мимолетна прохлада в жегата на същността му.

Нежната тъкан се стараеше да се отпусне. Да приеме още и още от Гуанни. Тиен Мин затвори очи усещайки как приближава връхна точка. Отдръпна У Сиен за секунда. Топлината от устата му бе заменена от пръстите на самия Тиен Мин. Изви глава назад, отпускайки цялата си тежест на Гуанни. Тази негова енергия. Те щяха да се погрижат за нея. Щяха да я изпият отново и отново. И той щеше да даде себе си, отговаряйки им по същия начин.

Мускулите упорито избутваха пръстите на съветника. Стискаха и отпускаха в спазми. Скоро щяха да станат по-гостоприемни. По-готови за друга отдавна чакана част от Гуанни. Но сега тялото на Тиен Мин имаше нужда да бъде придържано. Или да полегне, за по-голямо удобство. Когато имаш тези двамата наоколо в опити да ти дадат максималното-се налагаше.

Принцът опитваше да забърше последствията от залпа. Не го остави за дълго да се занимава с домакинска работа. У Сиен трябваше да бъде награден за усърдието си. Беше издърпан нагоре в постелята, за да сподели блага целувка с Тиен Мин. После още една вкопчваща двамата в себе си, сякаш беше въздуха, който дишаха. Стон на подтискано удоволствие, което иска да бъде освободено.

Ръката на Тиен Мин се промъква по между им, за да долови потрепкващо усещане с дива честота. То идваше и от двама им. И от трима им. Кръвта съсредоточена точно там. Най-жива и готова да изпълни предназначението си. Такова беше началото. Телата се подготвяха да бъдат използвани от своите притежатели до изнемога. Тогава, когато задъхано се опитваха да изрекат име. Когато мислите блуждаеха. Когато всеки край беше начало. А новото начало означаваше още щастие и копнеж. Нощта никога не стигаше. Сънят ги застигаше. Споделяха топлината си, разпилените коси. Споделяха тук и сега. И завинаги.





*Толкова много незабравими мигове, докато пишехме заедно. Благодаря ти, че беше до мен и в това ни начинание <3